Дете на времето

Паралел шести: Безизходица

Над лагера на Другите се стелеше пушек. Бяха се разположили покрай брега на най-малката река на запад от Светилището на Богинята. Сребърния Облак се обърна на другата страна. Там, на фона на полегатия склон, по който се спуснаха, когато излязоха от планинската местност на изток, се виеше белият дим от огъня на неговия народ. Пред Светилището беше пусто. Щом попаднаха в капана на бездействието, вече не помнеше откога, между двете племена възникна мълчаливо споразумение — Светилището бе неутрална територия. Никоя от страните не биваше да се приближава и за да няма нарушения, около него денонощно стояха на пост воини и от двете племена.

Сребърния Облак стоеше сам, опрян на копието си. Мракът вече настъпваше, макар да му се струваше, че денят току-що бе започнал. Годината бързо се търкаляше към края си. Нощите пристигаха все по-рано. Дните все повече закъсняваха. Тъмнината притискаше светлината. Скоро щеше да дойде сезонът на продължителните снегове, когато само глупаците излизат навън; сезонът, в който трябваше да се скрият в някое закътано местенце, да се хранят със събраната през есента храна и да чакат пролетта.

Още не сме се помирили с Богинята. Още не сме получили съвета й, терзаеше се Сребърния Облак. И как бихме могли, след като Другите постоянно се въртят около Светилището и не ни дават да се доближим?

— Сребърен Облак! Пак ще има сняг? — довя вятърът гласа на Мъдрата.

Тя стоеше заедно с Главната жрица и Пазителката на Миналото от другата страна на пътеката, близо до брега на реката. Преди това трите жени бяха разговаряли дълго.

Сребърния Облак се намръщи. Тези трите му създаваха само грижи. Три силни жени, изпълнени с властта на Богинята. Караха го да се чувства несигурен. И все пак знаеше колко важни са те за Племето, всяка от тях.

— Ще вали ли сняг, Сребърен Облак? Кажи ни!

Той сви рамене. Почука коляното си и кимна.

Мъчеше го старата рана на крака му. Винаги ставаше така, когато наближи времето на снега, но сега пулсираше много по-яростно.

Вчера валя почти цял час. И онзи ден валя, но за кратко. Сега пак щеше да има сняг. Лошо беше, когато снегът започнеше да вали всеки ден. Та вчерашният още не беше се стопил. Духаше от север — вятърът на злите сили. Той загребваше снега и го пращаше в лицето на Сребърния Облак.

Трябва да напуснем това място, рече си той. Трябва да намерим къде да зимуваме.

Мъдрата остави Пазителката на Миналото и Главната жрица и тръгна към него. Можеше да очаква неприятности. От дръзкото й геройство пред Светилището Мъдрата се движеше самоуверено и величествено, като че тя беше вожд на Племето, а не той… От деня, когато покри тялото си с цветовете на войната и предизвика бойците на Другите, никой не смееше да се подиграва с нея, никой не смееше дори да я погледне накриво. Винаги си е била чудата, винаги е била ожесточена, но сега ожесточението и чудатостта й бяха различни и тя сякаш бе недосегаема.

— Докога ще продължава това, Сребърен Облак? Въобще нищо не се променя, а сезонът на снега наближава.

— Знам.

— Да ги нападнем и да свършваме.

— Прекалено много са за нас — възпротиви се Сребърния Облак. — И ти го знаеш.

За кой ли път спореха за това.

— Не са чак толкова. Можем да се справим с тях, но вместо това просто си седим. Те се страхуват от нас, ние се страхуваме от тях и никой не си помръдва пръста. Докога ще ни държиш тук?

— Докато се поклоним на Богинята пред Светилището и научим каква е волята й.

— Тогава трябва да ги нападнем — каза Мъдрата.

Сребърния Облак я изгледа продължително. Очите й бяха страшни. Не бяха очи на жена, не бяха дори очи на воин. Като че бяха очи от излъскан камък.

— Ти беше долу с мъжете — рече Сребърния Облак. — Видя, че не искат да воюват. Да не искаш да нападнеш Другите съвсем сама, Мъдрата?

— Ти си вождът. Заповядай им да се бият. Аз ще се бия редом с тях.

— Всички ще умрат.

— А ако останем тук до зимата? Тогава няма ли всички да умрем, Сребърен Облак?

Той мрачно кимна. Права беше. Не биваше повече да остават тук. Той също го знаеше.

Може би въобще не биваше да идват, но той никога, пред никого нямаше да признае това.

— Не можем да тръгнем, Мъдрата, не преди да отидем до Светилището.

— Не можем да тръгнем, не можем да останем. Не можем да стигнем до Светилището. Много лошо, Сребърен Облак.

— Знам ли?

— Казвах аз, че не бива да идваме тук. Още отначало, когато каза, че ще отложиш Празника на Лятото, ти казвах.

— Не съм забравил, Мъдрата, но сега сме тук и ще останем, докато извършим ритуала, за който сме дошли. Не можем просто да си тръгнем, без да сме чули гласа на Богинята.

— Не можем — каза Мъдрата. — Съгласна съм. Аз не исках да идваме тук, но след като дойдохме, трябва да се поклоним на Богинята, точно както казваш. Съгласна съм с теб.

— Не можем повече да останем тук заради снега. Не можем да тръгнем, преди да извършим ритуала, но Другите са тук и поругават Светилището с присъствието си. Значи трябва да ги прогоним. Толкова е просто.

— Ако ги нападнем, ще ни убият.

— Въртим се в кръг — каза Сребърния Облак. — Това никъде няма да ни отведе.

Той мрачно я погледна. Лицето й бе неумолимо. Единственият изход, който предлагаше, бе сигурна смърт.

Да, непрекъснато се въртяха в кръг. Не можеха да тръгнат, не можеха да останат. Отложи Празника на Лятото, за да дойдат тук за ритуала, защото смяташе, че така трябва. Отменеше ли и него, понеже Другите бяха близо до Светилището, значи няма никакъв обред, нито през лятото, нито през есента и тогава Богинята непременно ще стовари целия си гняв върху Племето. Ще ги сполети голям глад и те ще обвинят за това вожда. Сребърния Облак се боеше, че има опасност да го отстранят, ако скоро не оправи нещата, а историята на Племето не познаваше жив бивш вожд. Всички много добре разбираха значението на обичая. Да се откажеш от жезъла на властта, бе все едно да се сбогуваш с живота.

По дългата рана на бедрото му се стичаше пареща жар. Сребърния Облак се почуди дали все пак няма да е по-добре да отстъпи, да остави някой друг да носи товара и така да приключи с болката и умората…

Дойде и Главната жрица.

— Мъдрата убеди ли те да нападнеш?

— Не.

— Толкова ли те е страх от смъртта?

Сребърния Облак се изсмя:

— Дори не разбираш колко е глупав въпросът ти, Главна жрицо. Страхувам се да не умрете ти, Млечния Фонтан, Смелия Лъв, Красивия Сняг и всички останали. Моята задача е да опазя Племето, а не да го поведа към сигурна смърт.

— Идва сезонът на снега. Ако останем на открито, това също би ни убило.

— Да, да — въздъхна той. — И това знам.

— Не бях съгласна с това поклонение — рече Главната жрица. — Помниш ли? Казах, че не е нужно да се връщаме чак дотук, за да научим каква е волята на Богинята, но Пазителката на Миналото ме убеди да отстъпя.

— Помня — спокойно отвърна Сребърния Облак. — Сега това няма значение. Ние сме тук. Как мислиш, бива ли да напуснем святото място, без да сме говорили с Богинята?

— А може би Богинята вече е казала своята дума — рече Главната жрица. — И тя е, че ние сме глупаци, предвожда ни глупак и затова заслужаваме да умрем. В такъв случай по-добре да умрем в битка с враговете, отколкото да умрем тук, затънали в безкрайни спорове, докато снегът се трупа около нас.

— Гледайте! — намеси се Мъдрата. — Един Друг идва да говори с нас.

Сребърния Облак сепнато се извърна. Така беше. Откъм отсрещния лагер към тях вървеше висок млад воин. Носеше копие, на чийто връх бе завързана ивица червена кожа. Когато пратеникът премина през пространството пред Светилището, Разцепения Хълм, който беше на стража, се наежи и му показа оръжието си. Другия издаде един от техните звуци и продължи да върви.

Огненото Око и Вълчото Дърво излязоха от лагера и посочиха Другия, като че Сребърния Облак не беше го видял. Размахаха копия, за да покажат, че са готови да се втурнат в атака. Сребърния Облак гневно им направи знак да се върнат обратно. Какво си въобразяваха? Че това е боен отряд от един човек? Ясно бе, че идва да говори с тях. Ясно беше.

Но как ще говоря с Друг? — недоумяваше Сребърния Облак.

Пратеникът тръгна на зиг-заг по заснежената земя, като заобикаляше местата, където подземната вода бе размекнала почвата. Прекоси пътя и се отправи към брега на реката, където стояха Сребърния Облак, Мъдрата и Главната жрица. Вдигна копие и тържествено го залюля. Това можеше да бъде само поздрав.

Сребърния Облак отговори с леко повдигане на своето копие и зачака да види какво ще се случи.

Другия заиздава техните звуци. Сякаш стенеше ранено животно.

— Да не би да не е добре? — попита той Мъдрата.

— Казва нещо. Така говорят.

— Говори ли? Така? Това е просто шум.

— Така говорят — настоя Мъдрата. — Сигурна съм!

— Добре тогава — каза Сребърния Облак. — Какво казва?

— Ха-ха. И откъде да знам?

— Ти си мъдра. Самата ти твърдиш това.

— Знам само това, което знам, а езика на Другите не знам.

— А, значи все пак нещо не знаеш! Не съм те чувал да казваш подобно нещо преди, Мъдрата.

Тя се усмихна кисело, но не отговори. Другия отново заприказва. Гласът му беше много писклив. Той се напрягаше и силно наблягаше на звуците, мъчеше се да произнася думите ясно, сякаш се обясняваше с малки деца. Само че нищо не се разбираше. Сребърния Облак усърдно се взираше в устата на мъжа, но не схващаше значението на нито една дума. Другия не говореше човешки език.

— Не умееш ли да говориш като хората? Стига си вил!

Онзи се наведе напред и протегна шия, така че приближи глава до Сребърния Облак, и той постави ръка зад ухото си, както постъпват глухите хора, макар Сребърния Облак да говореше прекалено високо. Странна поза. Беше много висок, невероятно висок, главата му почти опираше в небето. Така наведен, приличаше на дългокрака птица от блатните полета. Сребърния Облак не можеше да откъсне очи от него. Чудеше се как успява да запази равновесие и да се задържи на краката си — толкова тънки и дълги, и защо не се пречупва на две, като върви? Каква грозотия! Колко бледа кожа — като на призрак! Как стърчеше брадичката му и колко неестествено малко беше лицето му.

— Попитах те можеш ли да говориш като хората? Говори нормално, ако искаш да се разберем.

— Това са техните думи — рече Мъдрата. — Те си имат свои думи.

Лицето й придоби странно изражение — изражение на човек, който току-що е бил осенен от прозрение.

— Другите говорят свой език, различен от нашия.

— Какво? — недоумяваше Сребърния Облак. — Какви ги дрънкаш? Има само един език, Мъдрата. Има ясни думи и звуци, които са безсмислени. Не разбираме какво казва, значи звуците на Другите са само шум. Как така ще има повече от един език? Небето е небе, Планината е планина, водата — вода, а снегът — сняг. Всички знаят това. Откъде накъде ще се наричат другояче?

— Два народа — два езика. Един език за нас, друг за тях…

Главата го заболя. Трябваше да си признае, че Мъдрата може и да е права. Два народа — два езика. Защо не? Сега обаче беше трудно да мисли за това. Върху подобни проблеми трябваше да се разсъждава дълго, в по-спокойни времена. Махна с ръка и отново впери очи в Другия.

Той отново бе започнал да говори. Този път правеше знаци с ръце. Като че се опитваше да изчертае съдържанието на съобщението, което трябваше да предаде, понеже виждаше, че от речта му няма полза. Посочи Светилището с обвития с кожа връх на копието, посочи на изток към хълмистата местност, откъдето бе дошло Племето; после на запад към земите покрай морето, които сега принадлежаха на Другите. След това отново посочи Светилището. Посочи Сребърния Облак, посочи себе си, после пак Светилището.

— Разбираш ли нещо, Главна жрице? — попита Сребърния Облак.

— Иска да се махнем и да им оставим Светилището — незабавно отвърна Главната жрица.

Сребърния Облак не беше съвсем сигурен. Другия прекалено упорито сочеше напред-назад. Ако той беше отишъл при Другите да им каже да си вървят, просто щеше да посочи Светилището, после тях, после западните земи и накрая рязко да махне с ръка, за да разберат, че иска да се върнат обратно, откъдето са дошли. Всеки с малко ум в главата би разбрал.

Всъщност защо да не опита сега? И той опита.

Другия го гледаше, както се гледа дете, което с неукрепналото си гласче се намесва в разговора на разумни възрастни, млъкнали за миг, за да си поемат дълбоко дъх. Когато Сребърния Облак свърши, Другия повтори цялото махане и сочене отначало докрай.

— Според мен се опитва да ни каже, че можем заедно да се покланяме пред Светилището — обади се Мъдрата. — Нашият народ и техният.

— Да делим своето място с тая измет? — извика Главната жрица. — Светилището е наше!

— Това ли казваш? — обърна се Сребърния Облак към Другия. Говореше колкото се може по-високо и по-бавно. — Мислиш, че можем заедно да използваме Светилището? Сигурно се шегуваш. Това е Светилището на Богинята. Вие не сте деца на Богинята. А може и да сте нейни деца. Така ли е?

Той млъкна и зачака ясен отговор, но онзи отново занарежда непонятните думи на Другите и потрети жестовете с копието.

— Безнадеждно! — въздъхна Сребърния Облак. — Безнадеждно! Аз не те разбирам и ти не ме разбираш. Няма съмнение. Мъдрата и Главната жрица мислят, че те разбират, но всъщност не е така. Те просто чуват нещата, които биха искали да кажеш.

— Защо да не седна с него и да го науча на нашия език — предложи Мъдрата. — Или да се науча да говоря неговия?

— Не го доближавай — сгълча я Главната жрица. — Той е нечист, а тази земя е свещена.

— Но ако можем да разговаряме…

— Няма смисъл — прекъсна я Сребърния Облак. — Дори и звуците му да представляват някакъв език, ти никога няма да го научиш. Няма да успееш. Все едно да седнеш при мечки да учиш мечешките звуци, или да научиш мечка да говори. Това е невъзможно.

— За старците всичко е невъзможно — сопна се Мъдрата.

— Стар? Кой е стар? — извика Сребърния Облак.

Другия отново започна да сочи с копието и да издава своите звуци. Може би за последен път се опитваше да предаде съобщението си на Сребърния Облак, но абсолютно нищо не се разбра. Почувства как го обхваща силна тъга. Не само защото Мъдрата го нарече стар, защото болката изгаряше крака му или защото идваше сезонът на снега, а Племето още не бе се погрижило за зимния лагер, а защото този чудноват, приличен на щъркел човек навярно бе дошъл с послание за мир, а той не можеше да го разбере и не можеше да накара Другия да го разбере. И скоро нямаше да се измъкнат от безизходицата. Не можеха да се споразумеят и това издигаше каменна стена помежду им.

Другия привърши речта си и зачака.

— Съжалявам — каза Сребърния Облак. — Просто не те разбирам. Лошото е, че аз не говоря твоя език, а ти, предполагам, не говориш моя.

— А, значи все пак признаваш, че е език — възликува Мъдрата.

— Да — мрачно призна Сребърния Облак. — За добро или зло.

Преговорите приключиха. Пратеникът на Другите беше свъсен и изглеждаше сърдит. Той се извърна и бързо се отдалечи към своя лагер. Сребърния Облак с удивление наблюдаваше отпуснатата походка на мъжа. Чудно как ръцете и краката му не се откачат, като върви и главата му все още не се е претърколила от тънкото вратле. Толкова зле беше скроен, толкова лошо скърпен. Сребърния Облак беше благодарен за собственото си жилаво стегнато тяло. Нищо, че напоследък бе започнало да се изморява и да го боли. Беше му служило вярно дълги години. То му бе дар от Богинята. Неговото тяло. Съжаляваше Другите за крехкостта и грозотата им.

Когато пратеникът им премина през охраняваната зона, Разцепения Хълм отново размаха копие и предизвикателно изсъска. Другия не му обърна внимание. Разцепения Хълм потърси с поглед съвет от Сребърния Облак. Той поклати глава и му нареди да си сдържа нервите. Другия изчезна в далечния си лагер.

Значи това беше. Нищо не се получи.

Сребърния Облак се раздираше от съмнения. Каквото и да захванеше тези дни, все го объркваше. Не почетоха Богинята; едно малко момченце изчезна без следа; бяха дошли да се поклонят пред Светилището, а не можеха да се доберат до него; зимата бързо напредваше. И като връх на всичко не успя да постигне абсолютно нищо с пратеника на Другите. Без съмнение Мъдрата както винаги беше права, колкото и неприятно да му беше да го признае. Много беше стар за вожд. Време бе да отстъпи и да остави Палачите да свършат работата си, време беше да се предаде на безкрайния сън.

Огненото Око щеше да заеме мястото му. Нека той се чуди какво да прави по-нататък.

Ала мисълта още не бе напуснала главата му и той се ядоса. Огненото Око? Този глупак! И както всички глупаци, щеше да върши само глупости. Грях щеше да е да остави Племето в ръцете на Огненото Око.

Кой тогава? Разцепения Хълм? Вълчото Дърво? Младата Антилопа? Всички бяха глупаци. Не биваше да им поверява народа си. Може би някой ден щяха да надраснат глупостта си? Откъде можеше да знае. Тогава кой ще стане вожд след мене? Нека Богинята реши — каза си Сребърния Облак. — След като си отида, това ще е неин проблем, не мой.

Не, нямаше да се оттегли сам. Ще чака смъртта да го повика. Знаеше, че той също е глупак. Иначе щяха ли да са в това безсмислено положение? Но поне не беше чак толкова глупав като младите мъже и можеше да остане вожд поне още известно време.

— Какво ще правиш, Сребърен Облак? — попита Мъдрата.

— Нищо. Какво мога да направя?

Той се върна в лагера и седна край огъня. Някакво момиченце дойде при него, не помнеше името му. Притисна го към себе си и двамата дълго се взираха в танцуващите пламъци. Присъствието на детето поразсея тъгата му. Някой ден, дълго след като си е отишъл, това малко момиченце щеше да продължи рода на Племето. Хубава мисъл. Вождовете умираха, воините умираха, всички умираха рано или късно, но Племето оставаше за вечни времена. То беше безсмъртно. Да, да. Не биваше да забравя това. Скоро заваля сняг и не спря до късно през нощта.