Дете на времето

Глава четвъртаИзучаване

Късно на следващата сутрин отново го изкъпа. Този път битката не бе чак толкова ожесточена, колкото вчера. Прегледа го доста подробно и откри няколко синини и драскотини, но те бяха нещо нормално за всяко момче, още повече, ако е живяло в примитивни условия. Нямаше явни признаци на заболявания и сериозни наранявания. Дори бе успяла с цената на огромно търпение, пеейки непрекъснато, да го усмири и да подреже ноктите на ръцете му. Ноктите на краката можеха да почакат. Нито тя, нито детето имаха желание да се занимават повече с разкрасяване днес. Докато мис Фелоус се движеше нагоре-надолу, вратата на СТАСИС-сферата незабележимо се бе отворила и тя видя Хоскинс да стои пред нея безмълвно, със скръстени ръце. Кой знае откога беше там.

— Може ли да вляза? — попита той.

Мис Фелоус кимна хладно.

— Като гледам, вече сте вътре!

— Искам да кажа, в работната зона. Не отговорихте, когато ви се обадих по системата за вътрешна комуникация.

— Бях заета. Вероятно ще се наложи да говорите по-високо. Моля, заповядайте.

Момчето се дръпна при влизането на Хоскинс. Изгледа го неспокойно и като че понечи да се метне в задната стая. Мис Фелоус се усмихна и му кимна. То пристъпи напред, вкопчи се в нея и уви около тялото й невероятно слабите си криви крачета.

Лицето на Хоскинс засия от нещо, напомнящо страхопочитание.

— Голям напредък, мис Фелоус!

— Малко овесена каша е способна на чудеса.

— Изглежда вече много привързан към вас.

— Разбирам от работата си, доктор Хоскинс. Толкова ли е невероятно?

Той се изчерви.

— Не исках да кажа…

— Не, разбира се, че не. Когато вчера го видяхте за последен път, беше малко диво зверче, а сега…

— В никакъв случай животно.

— Не — каза мис Фелоус. — В никакъв случай животно. — Поколеба се за миг, после добави: — Имах известни съмнения в началото.

— Не бих могъл да ги забравя. Бяхте доста възмутена.

— Вече не съм. Попрекалих. На пръв поглед май наистина ми заприлича на маймунче, а не бях подготвена да се заема с подобно нещо, но той се приспособява удивително добре.

— Радвам се да го чуя. Значи решавате да останете.

Тя го изгледа продължително:

— Нима се съмнявахте, доктор Хоскинс?

— Ами — той сви рамене, — не… не. Знаете ли, мис Фелоус, не само вие сте поизнервена. Мисля, че оценявате неимоверните усилия, положени за експеримента и колко важно бе за нас да успеем. И сега, когато постигнахме наистина отличен резултат, не може да не се чувстваме леко позамаяни. Като човек, мобилизирал всичките си сили, за да изкърти вратата, препречила пътя му: внезапно настървено се хвърля върху нея, съпротивата на вратата се оказва значително по-слаба от очакваната и той влетява в тъй желаното пространство: внезапно влязъл, спира, оглежда се малко смутен и си казва: така, най-после, и сега какво?

— Хубав въпрос, доктор Хоскинс, и сега какво? Ще водите всякакви експерти да видят детето, нали? Специалисти, изследващи праисторическия живот и тем подобни.

— Разбира се.

— Предполагам, че някой ще извърши пълен медицински преглед?

— Естествено. Той обаче ми изглежда добре. Какво ще кажете? В основни линии?

— Да, в основни линии той е едно яко малко момченце. Все пак аз не съм лекар, а и още не е подлаган на вътрешни изследвания. Не е едно и също да изглеждаш здрав и да бъдеш здрав. Навярно е пълен с куп паразити, амеби, протозоични насекоми и какво ли още не. Може да са безопасни за него, може и да не са. Дори и да не са сериозна заплаха за здравето му, може да са опасни за нас.

— Вече помислихме за това. Доктор Джейкъбс ще дойде следобед и ще направи няколко предварителни изследвания. Ще работите заедно по време на целия експеримент. Ако посещението на доктор Джейкъбс не разстрои момчето прекалено, след това ще го посети доктор Макинтайър от катедрата по антропология на Смитсъновия институт и ще проведе първия антропологичен преглед. После ще го представим на средствата за масова информация.

Това я свари неподготвена.

— Средствата за масова информация? Как така? Кой? Кога?

— Така. Искат да видят момчето колкото може по-скоро, мис Фелоус. Кендид Девни вече е разгласил за експеримента. До довечера всички местни вестници и телевизионни компании ще тропат на вратата ни.

Мис Фелоус погледна детето и покровителствено сложи ръка на рамото му. То потрепери едва забележимо, но не направи опит да се отдръпне.

— Ще натъпчете това малко помещение с журналисти и камери! Още първия ден?

— Ами не бяхме помислили за…

— Не — прекъсна го тя. — Наистина не сте помислили. Това поне е ясно. Чуйте ме, доктор Хоскинс. Неандерталчето си е ваше и вие може да правите с него каквото пожелаете, но не искам никакви журналисти тук, поне докато не го прегледат и не установят, че е здрав. Още по-добре би било да е имал достатъчно време да посвикне.

— Мис Фелоус, наистина знаете какво е значението на рекламата за…

— Да. Днес рекламата е вездесъща. Представете си каква реклама ще ви направи момчето, ако умре от страх пред камерите.

— Мис Фелоус?

— Или ако се зарази от простудата на някой репортер. Затова настоявах за стерилна среда. Опитах се да ви обърна внимание, че вероятно няма вродена защита срещу съвременните микроби. Никакви антитела, нищо, което би могло да го предпази от…

— Моля ви, мис Фелоус. Моля ви.

— Ами ако ги ощастливи с някоя симпатична чумичка от Каменната ера, за която пък ние нямаме имунитет?

— Добре, мис Фелоус. Разбрах ви.

— Искам да съм напълно сигурна, че сте ме разбрали. Настоявам репортерите да почакат. Първо е необходимо детето да бъде ваксинирано срещу всякакви болести. Стига му и това, че снощи беше в контакт с толкова много хора. Нямам намерение да пускам тук тълпа журналисти нито днес, нито утре. Ако искат, засега могат да го снимат от балкона, без да влизат в зоната — все едно е новородено. Искам да пазят тишина. По-късно днес може да разработим график за заснемане с видеокамери. О, и като стана дума за балкона, не съм доволна от липсата на възможност за уединение. Бих желала над помещенията, предназначени за мен, да бъде изграден покрив. Като начало ще е достатъчен и някакъв брезент. Още не ми се иска разни работници да тракат с инструменти наоколо. И смятам, че останалата част от кукленската къща също може да се покрие.

Хоскинс се усмихна.

— Знаете какво искате. Твърда жена сте, мис Фелоус. — В тона му се чувстваха едновременно възхищение и раздразнение.

— Твърда? Може би. Поне когато става въпрос за моите деца.

Джейкъбс бе едър около шестдесетгодишен мъж с глуповато изражение и гъста бяла коса, подстригана късо, по войнишки. Имаше вид на способен взискателен човек, малко безцеремонен. Някои биха казали, че е по-подходящ за военен лекар, отколкото за педиатър, ала от дългогодишния си опит мис Фелоус знаеше, че децата не се притесняват от този вид безцеремонност, стига да е смекчена от доброта. Те очакваха лекарят да е с авторитет. От него искаха това, а нежността, топлотата и ласката търсеха другаде. Лекарят трябваше да е нещо като бог, да разрешава всички проблеми и да раздава лекове. Мис Фелоус се чудеше какви ли лечители са се грижили за племето на момченцето в далечното минало, някъде преди четиридесет хиляди години. Шамани без съмнение. Страховити личности с втъкнати в носовете кости и червени кръгове около очите, които поставят диагнози чрез подскоци и подрипвания около лагерните огньове със сини, зелени и алени пламъци. Как ли щеше да изглежда доктор Джейкъбс с промушена през носа кост и с меча кожа на раменете вместо скучната бяла престилка. Той се ръкува кратко и стегнато.

— Чувал съм добри неща за вас, мис Фелоус.

— Благодаря.

— Работили сте за Галахър в централната болница във Вали Дженерал, нали? Така поне ми каза Хоскинс. Този Галахър е страхотен. Догматично копеле, но поне се е врекъл на правилни догми. Колко време работихте в неговото отделение?

— Три години и половина.

— Харесва ли ви?

Мис Фелоус сви рамене:

— Не особено. Веднъж го чух да казва нещо неуместно на една сестра. Но иначе двамата работехме добре. Научих доста от него.

— Да, професионалист е. Жалко, че се отнася така със сестрите — в някои отношения. Нали не сте имали нищо с него?

— Аз? Не. Нищо подобно!

— Не. Предполагам, не би опитал нищо с вас — рече Джейкъбс.

Какво ли има предвид? — почуди се мис Фелоус. — Може би, че не съм типът на Галахър.

Тя не бе ничий тип. Сама бе предпочела да е така, преди много години.

Изглежда, знаеше биографичната й справка наизуст. Говореше ту за една болница, ту за друга; ту за един лекар, ту за друг, говореше за старши сестри и управителни съвети. С една дума се бе поосведомил. От друга страна, всичко, което тя знаеше за доктор Джейкъбс, бе, че е важна клечка в медицинския институт и освен това има голяма частна практика. Професионалните им пътища не се бяха пресичали никога. Щом Хоскинс го бе оставил да види биографичната й справка, би могъл да се сети да й покаже неговата. Мис Фелоус премълча и това.

— Мисля, че е време да хвърлим едно око на малкото неандерталче — каза Джейкъбс. — Къде се е скрил?

Тя посочи към съседната стая. Бе се спотаил вътре и от време на време неспокойно надничаше оттам — а от касата на вратата се подаваше къдрица от сплъстената му коса и ъгълчето на окото му.

— Значи се срамуваме. Санитарите ми казаха друго. Твърдят, че е като бясна маймунка.

— Вече не. Първоначалният му ужас изчезна и сега просто се чувства самотен и изплашен.

— Не се учудвам, бедното животинче. Но да се залавяме за работа. Моля, извикайте го. Или трябва да отидете да го доведете?

— Ще опитам да го извикам — отговори мис Фелоус. Тя се обърна с лице към момчето:

— Тими. Това е доктор Джейкъбс. Няма да те нарани. Тими?

Откъде й дойде наум? Нямаше представа.

Просто в момента изплува от дълбините на подсъзнанието й. Не познаваше никого с това име. Все пак момчето трябваше да се казва някак, нали? Тимоти. Накратко — Тими. Така да е. Истинско име, човешко — Тими.

— Тими? — извика пак. Харесваше й как звучи, харесваше й, че може да го извика по име. Сега ще спре да мисли за него като за „детето“, „неандерталчето“, „грозното момченце“. Беше си Тими. Беше личност. Имаше си име.

Когато мис Фелоус приближи другата стая, Тими се шмугна зад вратата и се скри.

— Добре — с леко нетърпение рече Джейкъбс. — Да не прахосваме целия ден така. Моля ви, мис Фелоус, вървете и го доведете.

Той нахлузи хирургическата маска на лицето си. За да предпази както себе си, така и Тими — предположи мис Фелоус.

Това обаче се оказа грешен ход. Тими надникна и като го видя, изпищя дрезгаво и пронизително, сякаш бе зърнал демон от праисторическите си кошмари. Мис Фелоус стигна до вратата, но той неудържимо се втурна към противоположния край на стаята като пленено животно, което се мъчи да избяга от пазача си, и се притисна към стената, треперещ от страх.

— Тими. Тими.

Нямаше смисъл. Не я оставяше да го приближи. Не и докато Джейкъбс бе наоколо. Момчето бе понесло присъствието на Хоскинс доста добре, но, изглежда, Джейкъбс здравата го плашеше. Край на теориите, че децата предпочитат лекарите да са строги и безцеремонни. Поне що се отнася до това дете.

Тя позвъни и повика Мортесън и Елиът.

— Май имаме нужда от малко помощ — с неохота призна мис Фелоус.

Плещестите санитари се огледаха предпазливо. Под униформата на лявата ръка на Елиът личеше подутина — явно превръзка на драскотината, нанесена му от Тими предишната вечер.

— Хайде! — подкани ги мис Фелоус. — Нали виждате — той е само едно малко момченце.

Ала завладяно от ужас, детето отново бе възвърнало необуздаността си. Придружена от Елиът и Мортесън от двете й страни, мис Фелоус влезе в стаята и се опита да го хване, но той бясно се замята с цялата си антропоидна ловкост и те доста се поизмъчиха. Накрая Мортесън се хвърли върху него, сграбчи го през кръста и го завъртя във въздуха. Елиът предпазливо го хвана за глезените и се опита да му попречи да рита.

Мис Фелоус отиде при него.

— Всичко е наред, Тими — тихичко рече тя. — Нищо лошо няма да ти направят.

Все едно му казваше: „Довери ми се.“

Момчето яростно се бореше с почти същото ожесточение като предишната вечер, когато се мъчеха да го окъпят.

Макар да имаше чувството, че става смешна, мис Фелоус затананика снощната мелодийка с надеждата да го успокои и да го направи по-сговорчив. И това не помогна. Доктор Джейкъбс се наведе ниско:

— Май се налага да го упоим. Господи, какво грозно нещо.

Остър пристъп на гняв завладя мис Фелоус — все едно Тими бе нейно дете. Как смееше да говори така? Как смееше!

— Има класическо неандерталско лице — тросна се тя. — Според неандерталските стандарти е много красив. — Откъде ли й хрумна това. Всъщност въобще нямаше понятие нито как изглежда класическото неандерталско лице, нито от неандерталските стандарти за красота. — Идеята да го упоите не ми харесва особено, но ако няма друг начин…

— Смятам, че няма — Джейкъбс беше категоричен. — Нищо няма да постигнем, ако го удържаме с груба сила, докато се опитвам да го изследвам.

Не — помисли мис Фелоус. — Детето няма да се зарадва, ако му напъхат скатула в устата или го заслепят, насочвайки светлини в очите му. Още по-трудно би ги оставило да му вземат кръвна проба или да му премерят температурата, дори и с помощта на термокопулационно реле с дистанционно управление.

Джейкъбс извади една ампула ултрасоничен транквилант от чантата си.

— Не знаете каква е подходящата доза — обади се мис Фелоус.

Той изненадано я изгледа.

— Дозата е съобразена с телесно тегло до тридесет килограма. Би трябвало да е безопасна.

— Съобразена е с телесно тегло на човек. Това е неандерталско дете. Не разполагаме с никакви данни за неговия организъм.

Сепна се от собствените си разсъждения. С разочарование установи, че отново прави разграничение между хора и неандерталци. Изглежда, не можеше да мисли за момчето по един-единствен начин. Той е човек! — яростно си рече тя. — Човек, човек, човек! Това е Тими и той е човек! Ала за Джейкъбс проблемът явно не си струваше да се обсъжда.

— Дори да беше млада горила или орангутан, мис Фелоус, пак бих счел дозата за подходяща. Човек, неандерталец. Какво общо има организмът му? Само телесното тегло е от значение. Добре, този път ще приложа половин доза. Да не поемаме риск с безценното приятелче на Хоскинс.

„Не само на Хоскинс“ — Мис Фелоус се учуди на тази си мисъл.

Джейкъбс намали дозата и допря ампулата до ръката на Тими. Чу се кратко бръмчене. Транквилантът щеше да започне да действа незабавно.

— Така. Сега да изтеглим малко от палеолитната му кръв и малко от праисторическата му урина. Мис Фелоус, имате ли фекална проба?

— Не е ходил по голяма нужда, откакто е пристигнал, докторе. Промяната, предизвикана от пренасянето във времето…

— Добре, какво ще кажете да остържете малко от пода, когато се изходи и да ми съобщите?

— Но той използва тоалетната, докторе — възмущението на мис Фелоус растеше.

Джейкъбс я погледна. Видът му явно показваше изненада и нещо, напомнящо яд, но после се засмя.

— Виждам, че много бързо започнахте да го защитавате.

— Да, защитавам го. Има ли нещо нередно?

— Не мисля. Добре, когато момчето отиде до тоалетната следващия път, бих искал да вземете проба, ако е ходил по голяма нужда. Предполагам, след това не пуска водата, мис Фелоус?

Сега и Мортесън, и Елиът се разсмяха. Мис Фелоус не се включи в общата веселба.

Тими, изглежда, спеше, поне бе неподвижен, спокоен и кротък. Джейкъбс без затруднение отвори устата му и разгледа зъбите. Досега мис Фелоус не бе имала възможност да ги види. Надникна иззад рамото на Джейкъбс, като се опасяваше, че ще види страшни, хищнически, маймунски резци. Но не, не: зъбите му съвсем не бяха такива. Бяха малко по-големи от зъбите на съвременните деца и изглеждаха здрави; бяха добре оформени и равни. Тими имаше една наистина чудесна челюст. При това типично човешка, без ужасни издадени напред резци, без огромни щръкнали кучешки зъби.

Мис Фелоус въздъхна издълбоко, дълго и облекчено.

Джейкъбс затвори устата на момчето, надникна в ушите, повдигна клепачите. Разгледа дланите и ходилата, палпира гръдния кош и коремната кухина, прегъна ръцете и краката, натисна леко с пръсти мускулите на ръцете и бедрата.

— Същинска бомбичка. Вече сте имали възможност да се убедите. Дребен е за годините си и е слабоват, но няма признаци за недохранване. Щом вземем фекална проба, ще разберем какво е хапвал. Най-вероятно храната му е била с високо съдържание на протеин и малко скорбяла. Точно каквото може да се очаква у ловци и събирачи при неблагоприятен климат.

— Неблагоприятен? — попита мис Фелоус.

— Ледниковата епоха — малко снизходително поясни Джейкъбс. — Така е било повечето време през Неандерталската епоха — ледников период.

Откъде знаеш пък ти? — вбеси се мис Фелоус. — Да не си бил там? Или случайно си антрополог?

Нищо не каза. Джейкъбс направи всичко възможно да я извади от кожата й, ала все пак бяха колеги и беше редно да се отнасят учтиво един към друг. Ако не за друго, поне заради Тими.

Някъде към края на медицинския преглед Тими неспокойно се размърда. След малко стана ясно, че действието на транквиланта е преминало. Значи обичайната доза за обикновено дете с неговото тегло би била нормална и мис Фелоус бе сбъркала, настоявайки за повече предпазливост. Значи и по това приличаше на съвременните деца — бе реагирал на сънотворното, както би реагирало някое от тях. Колкото повече научаваше за него, толкова повече й заприличваше на човек.

Джейкъбс най-сетне бе привършил. Той прибра инструментите и на излизане каза, че ще дойде на следващия ден, ако при предварителните анализи нещо му се стори странно.

— Имате ли нужда от нас? — попита я Мортесън.

— Не. Оставете ме с детето.

Веднага щом излязоха, Тими се успокои. Явно вече бе свикнал с нея, но другите все още го притесняваха. Мис Фелоус реши, че с времето това ще се оправи.

— Не беше чак толкова лошо, а, Тими? Няколко боцвания и мушвания, но нали разбираш — толкова неща искаме да научим за теб.

Той я гледаше мрачно и мълчеше.

— Разбираш, нали, Тими?

Той кратко изръмжа две срички, които тя удивена оприличи на „Тими“. Нима беше възможно? Нима вече знаеше името си?

— Повтори! Тими. Тими.

Той отново приглушено произнесе двете срички. Този път съвсем не беше сигурна, че казва Тими. Май си бе въобразила, подведена от нетърпението. Но пък си струваше да се възползва от случая. Насочи показалец към него:

— Тими — ти си Тими. Тими. Тими.

Отново мълчаливо се втренчи в нея.

— А аз съм — тя посочи себе си, ала за миг се затрудни; мис Фелоус изглеждаше прекалено голям залък, Едит не беше подходящо. Сестра — не, и това не става. Все пак мис Фелоус — аз — мис Фелоус, ти — Тими. — Пак посочи: Аз — мис Фелоус, ти — Тими. — Повтори три-четири пъти. Той въобще не реагира. — Мислиш, че съм луда, нали? — попита го тя и се присмя на собствената си глупост. — Издавам всички тия непознати звуци, соча, пея. И май в момента мислиш само, че е време за обяд, така ли? Права ли съм, Тими? Тими? Обед? Храна? Гладен?

Отново изръмжа двете срички и добави няколко цъкания.

— Да. Гладен си. Искаш малко храна с високо съдържание на протеин и малко скорбяла. Специалитетът на ледниковия период, нали, Тими? Добре. Да видим какво има тук. Така…

Доктор Макинтайър от катедрата по антропология на Смитсъновия институт пристигна рано следобед. Хоскинс предварително се обади по системата за вътрешна комуникация и попита мис Фелоус дали момчето е в състояние да приеме още един посетител скоро след предишния.

Тя погледна към другия край на стаята. Тими бе обядвал с вълчи апетит — цяла бутилка от синтетичната, обогатена с витамини напитка, препоръчана от доктор Джейкъбс, купа овесени ядки и малко парченце препечен хляб — за първи път рискуваше да му даде твърда храна. Сега седеше на крайчеца на леглото, спокоен и доволен, и ритмично удряше с пети долната страна на дюшека. По нищо не се отличаваше от обикновено малко момченце, което се забавлява след обяд.

— Какво ще кажеш, Тими? Можеш ли да изтърпиш още един преглед?

Не че се надяваше на някаква реакция, нито цъканията представляваха отговор за нея. Момчето гледаше в друга посока и продължаваше да удря креватчето с пети. Без съмнение просто си говореше сам. Явно беше в добро настроение.

— Смятам, че можем да рискуваме — осведоми тя Хоскинс.

— Добре. Та как го нарекохте? Тими? Какво е това??

— Името му.

— Той ли ви го каза? — Хоскинс изглеждаше поразен.

— Не, разбира се. Аз го наричам Тими.

Настъпи кратко неловко мълчание.

— Аха — промърмори Хоскинс. — Вие го наричате Тими.

— Все някак трябва да го наричам, доктор Хоскинс.

— Естествено, да, да. Тими.

— Тими — твърдо повтори мис Фелоус.

— Тими. Да. Много добре. Веднага ще изпратя доктор Макинтайър да прегледа Тими, щом може, мис Фелоус.

Той се оказа елегантен и спретнат и много по-млад, отколкото бе очаквала. Може би не повече от тридесет и пет годишен. Бе дребен, с изящно тяло и прекрасна златноруса коса, а веждите му бяха тъй бледи, че почти не се забелязваха. Движенията му бяха точни, изискани и сложни, сякаш ръководени от някаква тайнствена хореография. Мис Фелоус бе изненадана от грацията и изтънчеността му. Той съвсем не отговаряше на представата й за палеонтолог. Даже Тими бе озадачен от външния му вид, толкова се различаваше от всички останали мъже, които бе видял от пристигането си. Той впи широко отворени от почуда очи в Макинтайър, сякаш докторът бе същество от друг свят.

Що се отнася до Макинтайър, той изглеждаше тъй зашеметен от вида на Тими, че не можеше да пророни дума. Дълго време стоя като окаменял в рамката на вратата. Гледаше момчето също тъй втренчено, както то гледаше него. Направи две крачки наляво, спря и отново впери поглед в Тими, после мина покрай вратата, отиде в другия край на стаята, спря и пак се захласна.

Мис Фелоус каза малко кисело:

— Доктор Макинтайър, това е Тими. Тими, доктор Макинтайър. Той е тук, за да те поизучи. Предполагам, че ако искаш, и ти можеш да го разгледаш.

Бледите страни на Макинтайър почервеняха.

— Не мога да повярвам — тихо възкликна той с глас, пресипнал от вълнение. — Просто не мога да повярвам. Това дете е чистокръвен неандерталец. Жив, точно пред очите ми, от плът и кръв. Извинете, мис Фелоус, трябва да разберете. Това нещо съвсем ме смайва. Напълно. Феноменално. Абсолютно невероятно…

Той направо се просълзи. Всичко това доста я смути, стори й се прекалено. Внезапно обаче раздразнението й се изпари и тя започна да разбира. Замисли се как ли би се чувствал историк, ако му се удаде възможност да разговаря с Абрахам Линкълн, Юлий Цезар или Александър Велики, или пък как би реагирал учен, изследовател на Библията, ако се натъкне на автентичните каменни скрижали със Свещения Завет, донесени от Мойсей от върха на Синайската планина.

Разбира се, ще е поразен. Разбира се. Да посветиш дълги години на нещо, познато само от оскъдните исторически реликви, да се опитваш да го разбереш, като възстановяваш изгубената действителност с помощта на въображението и изведнъж да се озовеш срещу него — съвсем, съвсем истинско…

Макинтайър бързо се съвзе, пъргаво прекоси залата, коленичи пред Тими и почти навря лицето си в неговото. Момченцето не показа признаци на страх. За първи път приемаше толкова спокойно присъствието на непознат. То се усмихваше, напяваше някаква несвързана мелодия и леко се поклащаше, като че любимият му вуйчо е дошъл на гости. В очите му искреше удивление. Изглежда, бе изцяло пленен от палеонтолога.

— Колко е красив, мис Фелоус — изрече Макинтайър след дълго мълчание.

— Красив?

— Но той наистина е красив. Какво съвършено малко неандерталско лице. Погледнете само — надорбитните ръбове още не са започнали да се развиват, но няма съмнение, че съществуват. Платицефаличния череп, окципиталната област… Може ли да докосна лицето му, мис Фелоус? Ще внимавам. Не искам да го плаша, но бих желал да уточня някои неща, свързани с устройството на скелета.

— Изглежда, той иска да пипне вашето — удиви се мис Фелоус.

И наистина Тими протягаше ръка към челото на Макинтайър. Представителят на Смитсъновия институт се наведе още малко и пръстчетата на момченцето заопипваха лъскавата руса коса. Милваше я, сякаш никога по-рано не бе виждал нещо толкова прекрасно. После внезапно уви няколко кичура около средния си пръст и дръпна. Якичко опъна.

Макинтайър извика и отскочи назад пламнал.

— Мисля, че иска малко коса — рече мис Фелоус.

— Да, ама не така. Ето. Дайте ми ножицата — вече усмихнат, Макинтайър клъцна няколко косъма от челото си и подаде лъскавия кичур на Тими. Момченцето засия и щастливо загука.

— Кажете, мис Фелоус, идвал ли е някой друг с руса коса?

Тя се замисли за момент: Хоскинс, Девни, Елиът, Мортесън, Стратфорд, доктор Джейкъбс — всички бяха с кафява, черна или прошарена коса, нейната — кестенява — също побеляваше.

— Не. Не се сещам. Вие май сте първият.

— Чудно. Дали съм първият, когото вижда в живота си? Разбира се, нямаме представа какви са били косите на неандерталците. В разпространените реставрации почти винаги е кафява. Предполагам, че е така, защото повечето хора смятат неандерталците за груби маймуноподобни същества. И повечето съвременни големи маймуни са с тъмна козина. Тъмната коса е по-обичайна сред народите, населяващи по-топъл климат, отколкото сред обитателите на северните страни, а неандерталците определено са били отлично приспособени към изключително ниски температури. Значи бихме могли да заключим, че са били светли като повечето шведи или финландци.

— И все пак колко странно реагира на косата ви…

— Да, наистина. Цветът й има някакво особено въздействие върху него. Може би всички в племето му са били тъмнокоси, а може би и цялото население в онази част на света. Положително няма много скандинавски вид с тая мургава кожа. Но не бива да правим прибързани изводи само въз основа на наблюдения върху един-единствен представител, и то — дете. Е, добре че имаме и него. И колко е чудесен, мис Фелоус! Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!

За момент мис Фелоус се изплаши да не би доктор Макинтайър да се остави отново да бъде обзет от благоговение, но той се овладя. Изключително внимателно заопипва страните, полегатото чело и малката вдадена брадичка на Тими с върховете на пръстите си. През цялото време си мърмореше нещо под носа — явно научни термини, които само той разбираше.

Тими понесе прегледа с изключително търпение.

След малко момченцето се впусна в продължителен монолог от цъкания и ръмжене. Говореше за първи път, откакто палеоантропологът бе влязъл в стаята.

Макинтайър погледна мис Фелоус. Лицето му бе поруменяло от вълнение.

— Чухте ли това? По-рано издавал ли е такива звуци?

— Разбира се. През цялото време говори.

— Говори?

— А какво друго мислите, че прави? Казва нещо.

— Само предполагате, че казва нещо.

— Не! — Мис Фелоус започваше да се дразни. — Той говори, доктор Макинтайър. Някакъв неандерталски език. Това, което произнася, определено има някакъв ритъм. Опитвам се да го разгадая, дори да го имитирам, но засега безуспешно.

— Какъв ритъм, мис Фелоус?

— Последователност от цъкане и ръмжене. Започвам да ги разпознавам. Има група звуци за глад, друга за нетърпение или безпокойство. Има и за страх. Знам — това са само мои предположения и не са научно обосновани, но не съм се отделяла от момчето от момента на пристигането му. Освен това съм работила с деца с говорни дефекти, доктор Макинтайър, и съм свикнала да се заслушвам много внимателно.

— Да, сигурно е така — изгледа я Макинтайър скептично. — Това е важно, мис Фелоус. Някой записва ли това цъкане и ръмжене?

— Не знам. Надявам се. — Спомни си, че смяташе да помоли доктор Хоскинс за това, но съвсем бе забравила. Тими пак каза нещо. Този път интонацията му бе друга — по-мелодична, почти умолителна.

— Виждате ли, доктор Макинтайър? Съвсем различно е от това, което каза преди малко. Мисля, че пак иска да си поиграе с косата ви.

— Само предполагате, нали?

— Естествено. Още не говоря неандерталски много гладко. Но погледнете! Гледайте, посяга към вас точно както първия път.

Макинтайър не гореше от желание да бъде отново оскубан. Той се усмихна и подаде пръста си на Тими, ала момчето не му обърна внимание. И си го каза — със серия цъкания, прекъснати от три непознати високи звука — нещо средно между ръмжене и вой.

— Според мен сте права, мис Фелоус. — Макинтайър повиши тон. Изглеждаше слисан. — Звучи съвсем като реч. На колко години мислите, че е детето?

— Три-четири. По-скоро на четири според мен. Нищо чудно, че говори толкова добре. Четиригодишните приказват доста, доктор Макинтайър. Ако имате деца…

— Да, имам. Дъщеря. Почти на три години е и много говори. Но това дете е неандерталче!

— Какво значение има това? Защо едно неандерталче на неговата възраст да не може да говори?

— На този етап, мис Фелоус, още няма основания да твърдим, че неандерталците, независимо от възрастта, са можели да говорят според нашето разбиране за реч. Затова звуците, които издава, са от такова огромно значение за изследванията ни за праисторическия човек. Ако представляват реч, смислено организирани последователности от звукове с ясна граматическа структура…

— Точно това представляват! — не се сдържа мис Фелоус. — Едно от нещата, които отличават хората от животните, е речта, нали? Ако помислите дори за миг, че детето не е човешко същество, значи…

— Няма съмнение, мис Фелоус, неандерталците са били хора. Аз последен бих оспорил този факт, но това не означава, че са можели да говорят.

— Как така? Как да не са могли да говорят, а да са били хора?

Макинтайър пое дълбоко въздух. Мис Фелоус разбра, че театралничи, за да покаже как старателно се зарежда с търпение. Бе прекарала целия си трудов живот сред хора, които мислеха, че знае по-малко от тях, защото беше само медицинска сестра. В повечето случаи не беше така, поне що се отнася до нейната работа. Но това не беше болницата. За неандерталците не знаеше абсолютно нищо, а този русоляв младеж бе специалист в тази област. Затова си наложи да си придаде вид на прилежна заинтересованост.

— Мис Фелоус — подхвана Макинтайър с тон, подходящ за начало на лекция, — за да може едно същество да говори, е необходимо не само известно ниво на интелигентност, а и физиологична възможност за възпроизвеждане на сложни звукове. Кучетата са доста интелигентни и разпознават немалко думи, но да знаеш значението на „седни“ и „донеси“ не е същото, като да кажеш „седни“ и „донеси“, и открай време нито едно куче не е успяло да каже нещо повече от „бау-бау“. Освен това сигурно знаете за шимпанзетата и горилите, които успешно се обучават да общуват с помощта на знаци и жестове, ала и те, както и кучетата, не могат да оформят думи. Те просто не разполагат с необходимата анатомическа предразположеност.

— Не знаех.

— Човешката реч е нещо много сложно — продължи Макинтайър и потупа гърлото си с пръст. — Ключът към загадката е една Y-образна костица в основата на езика, наречена „осхиохдеум“. Тя контролира единадесет малки мускулчета, които движат езика и долната челюст и освен това могат да повдигат и притискат ларинкса и да образуват гласните и съгласните, които са в основата на речта. Хиоидната кост не се среща у човекоподобните маймуни. Затова те могат само да ръмжат и съскат.

— А папагалите и скорците? Те произнасят отделни думи съвсем вярно. Да не искате да кажете, че хиоидната кост е еволюирала при тях, а при шимпанзетата не е?

— Птиците от рода на папагала и скореца само имитират издаваните от хората звукове, като използват съвсем други анатомични възможности. Това, което чуваме при тях, не може да се нарече реч. Те не осъзнават, нямат и понятие какво казват. Това е просто механично повторение на нещо чуто.

— Ясно. А неандерталците — нямат ли хиоидна кост? Щом се считат за човешки същества, значи имат.

— Не сме имали възможност да се уверим — отвърна Макинтайър. — Не забравяйте — от хиляда осемстотин петдесет и шеста година насам са открити едва двеста неандерталски скелета и много от тях не са цели или са доста повредени. Второ — хиоидната кост е много малка и не е свързана с друга кост, а само с мускулите на ларинкса. При гниенето на тялото хиоидът изпада и лесно може да бъде отделен от останалата част на скелета. От всички проучени неандерталски фосили, мис Фелоус, само у един-единствен хиоидната кост беше на мястото си.

— Но след като един от тях е притежавал тази костица, значи е съществувала при целия вид.

Макинтайър кимна:

— Много вероятно. Но не сме виждали неандерталски ларинкс. Меките тъкани естествено не се запазват. Ето защо функцията на хиоидната кост при неандерталците ни е неизвестна. Със или без хиоида, не можем да потвърдим наличието на говорни способности у неандерталците. Можем само да предположим, че анатомически говорният апарат на неандерталеца е като у съвременния човек. Да предположим. Но дали е бил достатъчно развит, за да му позволи артикулацията на смислени изрази, дали мозъкът му е еволюирал достатъчно, за да се справи с проблема за речта…

Тими отново бе започнал да цъка и да ръмжи.

— Чуйте го — възкликна мис Фелоус. — Ето го вашия отговор! Има прекрасен език и го говори отлично. Няма да мине много време от пристигането му и ще се справя и с английски, доктор Макинтайър. Сигурна съм. И тогава вече няма да се налага да се чудите дали неандерталците са били способни да говорят.

Изглежда, Макинтайър искаше да разреши отведнъж всички загадки, свързани с неандерталците. Първо зацъка на Тими с надеждата да предизвика в отговор други цъкания, после извади от куфарчето си разноцветни пластмасови кубчета (без съмнение тест за интелигентност) и го подкани да ги подреди по цвят и размер; даде му пастели и хартия и се отдръпна в очакване детето да нарисува нещо, ала то не прояви никакъв интерес; помоли мис Фелоус да улови Тими за ръка и да го разведе из стаята, а той засне движенията на тялото му. Смяташе да проведе още тестове, но детето имаше други намерения. Макинтайър тъкмо започна да подготвя разни оси и макари, наподобяващи играчка, но всъщност уред за определяне координацията на движенията, когато Тими седна насред стаята и се разрева. Разрева се с пълно гърло.

За пръв път от нощта на пристигането си плачеше истински. Досега само бе хленчил и скимтял — познатата реакция на неспокойно и преуморено дете. Мис Фелоус се зарадва.

Същевременно нещо я порази — зиналата му уста бе огромна, носът му внезапно й се стори още по-голям, а надвесените над очите шокиращи орбити изпъкнаха неимоверно, щом до болка стисна очи. С това изкривено от страдание лице Тими изглеждаше едва ли не ужасяващо различен от тях.

И все пак, все пак — риданието, воят, породени от избликналите чувства — ако не го виждаше, лесно би повярвала, че детето, което тропаше по пода и сърцераздирателно пищеше, е обикновено четиригодишно момченце, обзето от силно нетърпение.

— С какво го разстроих толкова? — попита Макинтайър.

— Според мен преминахте границата на търпението му — отвърна мис Фелоус. — Вече не сте добре дошъл. Той е просто едно малко момченце, доктор Макинтайър. Не очаквайте от него да се примири с непрекъснатия тормоз и натоварването. Бих искала да ви напомня: той е само травматизирано дете, наскоро откъснато грубо от всички и всичко, което разбира.

— Но аз не съм го тормозил… всъщност може би сте права. Съжалявам. Хайде, Тими, ела и ми виж косата. Виж колко е лъскава. Искаш ли да си поиграеш с косата ми, Тими? Искаш ли да ме оскубеш?

Макинтайър тръсна златистия си перчем току пред лицето на Тими, но той не му обърна внимание, а запищя още по-силно.

— Точно сега не иска да си играе с косата ви, доктор Макинтайър — презрително рече мис Фелоус. — А и мисля, че ще съжалявате, ако реши да ви оскубе. Най-добре го оставете на мира. Ще имате възможност да го проучите.

— Да. Така е.

Палеоантропологът стана. Изглеждаше смутен.

— Нали разбирате, мис Фелоус. Сякаш са ми дали книга, която съдържа ключа към всички загадки на света. Искам да я отворя и веднага да я прочета. Всяка страница.

— Разбирам. Но вашата книга е гладна и изнервена, пък и май й се ходи до тоалетната.

— Да, да, разбира се.

Макинтайър бързо заприбира помагалата си. Когато понечи да вземе осите и макарите, мис Фелоус се обади:

— Бихте ли оставили някоя от тези дрънкулки?

— Искате лично да проверите колко е интелигентен?

— Няма нужда да проверявам, докторе. На мен ми изглежда интелигентен, но мисля, че имаме нужда от някоя и друга играчка, а тези тъй и тъй вече са тук.

Страните на Макинтайър отново пламнаха. Изглежда, се изчервяваше много лесно.

— Разбира се, заповядайте.

— И като заговорихме за отворени книги, доктор Макинтайър, бихте ли ме снабдили с малко литература за неандерталците? Два-три уводни материала. Искам да прочета за основните неща, за които досега никой не благоволи да ме осведоми. Може и научни статии. Доста добре се справям с такива текстове. Трябва да се запозная с анатомичния строеж на неандерталците, с начина им на живот, храната, с всички открития до ден днешен. Ще ми направите ли тази услуга?

— Още сутринта ще ви ги изпратя, мис Фелоус. Но ви предупреждавам: нашата информация за неандерталците е твърде оскъдна в сравнение с нещата, които ще научим с помощта на Тими, докато трае експериментът.

— Всичко с времето си — усмихна се тя. — Нямате търпение да се докопате до него.

— Разбира се.

— Уви, ще трябва да потърпите. Няма да ви позволя да изтормозите детето. Днес го подложихме на прекалено силно напрежение и това не бива да се повтори.

Макинтайър се смути, усмихна се сковано едва-едва и се отправи към вратата.

— За книгите, които ще ми изпратите…

— Да? Какво?

— Бих искала и някоя за общото между неандерталците и хората. Имам предвид съвременните хора. По какво се отличават от нас, но и по какво си приличаме. Еволюцията според нашите представи — ето кое ме интересува най-много — погледна го разпалено. — Хора са, нали, доктор Макинтайър? Различни са от нас, но не чак толкова. Нали?

— В основни линии да, но, разбира се…

— Не — прекъсна го тя. — Не казвайте „но“, Тими не е човекоподобна маймуна. Поне това знам. Той не е някаква липсваща брънка, а момченце, малко човешко момченце. Само ми намерете две-три книги, доктор Макинтайър, ще съм ви много благодарна. Доскоро.

Палеоантропологът си тръгна. Веднага щом излезе, ревът на детето неуверено премина в сърдито хлипане и бързо утихна.

Мис Фелоус го прегърна и той се вкопчи в нея. Целият трепереше.

— Да, да — взе да го успокоява тя. — Да, денят беше труден, много труден. А ти си само едно мъничко момченце. Малко самотно момченце.

Далеч от дома, далеч от всичко познато.

— Имаше ли братя и сестри? — попита го тя. Говореше по-скоро на себе си. Не очакваше реакция. Просто искаше да го успокои, като шепнеше в ухото му. — Каква беше майка ти? А баща ти, приятелите, другарчетата ти. Всичко е далеч. Много далеч. Сигурно вече ти се струват като сън. Чудя се докога ли ще си ги спомняш?

Малко самотно момченце. Моето мъничко самотно момченце.

— Искаш ли да пийнеш хубаво топло млечице? — попита го тя. — После може да подремнеш.