Дете на времето

Глава третаОткриване

„Неандерталец? Праисторически! Неандерталец!“ — Мис Фелоус не можеше да повярва. Беше разгневена, потресена. В нея неудържимо се надигна острото усещане, че е измамена. Това ли беше детето в крайна сметка? Ако думите на Девни бяха верни, сбъдваха се най-лошите й страхове.

Извърна се към Хоскинс. В пламтящите й очи се четеше едва сдържана ярост.

— Можехте да ме предупредите, доктор Хоскинс.

— Защо? Какво значение има?

— Казахте „дете“, не животно.

— Това е дете, мис Фелоус. Не сте ли съгласна?

— Да, но неандерталско дете.

Хоскинс изглеждаше учуден:

— Да. Да, разбира се. Знаете с какви експерименти се занимава СТАТИС ЛИМИТЕД. Да не искате да кажете, че не сте разбрали, че детето ще бъде пренесено от праисторическа епоха? Мисля, обсъдихме с вас всичко това.

— Праисторическа да, но неандерталска? Очаквах все пак да се грижа за човешко дете.

— Неандерталецът е бил човек — Хоскинс започваше да се ядосва, — поне до известна степен.

— Така ли е? — погледна тя Кендид Девни умолително.

Девни каза:

— Според повечето палеоантрополози от последните шестдесет-седемдесет години неандерталецът със сигурност може да се смята за подвид на Homo Sapiens, мис Фелоус, архаичен клон на вида може би, или подвид. Забравен братовчед, но определено роднина, определено човек.

Хоскинс нетърпеливо го прекъсна:

— Девни, оставете това за момент. Тук става дума за нещо друго. Мис Фелоус, имали ли сте кученце или коте?

— Да, като малка. Но какво общо има това с …

— Тогава, като малка, грижехте ли се за това кученце, за котето? Обичахте ли го?

— Да, но …

— То човек ли беше, мис Фелоус?

— Но, доктор Хоскинс, то беше домашно животно. Сега не говорим за домашни животни. Въпросът е професионален. Искате от една висококвалифицирана сестра със значителен опит в съвременната педиатрия да се грижи за, за …

— А ако беше малко шимпанзе — попита Хоскинс, — тогава щяхте ли да се отвратите? Ако ви бях възложил да се грижите за него, щяхте ли да го направите, или щяхте да откажете с погнуса? А това не е шимпанзе. Не е и някаква друга човекоподобна маймуна. Това е малко човешко същество.

— Неандерталче.

— Точно така — малко човешко същество с необичаен вид, диво, но нали ви казах точно това — задачата е трудна. Вие сте опитна сестра, мис Фелоус, с отлична характеристика. Нима се отдръпвате от трудните случаи? До сега отказвали ли сте да се грижите за недъгави деца?

Мис Фелоус почувства, че губи контрол над положението. Много по-овладяно изрече:

— Можехте да ми обясните малко по-подробно.

— И вие нямаше да приемете работата, така ли?

— Ами…

— Знаехте, че ни предстои скок хилядолетия назад.

— „Хилядолетия“ може да означава три хиляди години. Чак тази вечер, когато обсъждахте експеримента с мистър Девни и внезапно споменахте четиридесет хиляди години, започнах да проумявам какво всъщност става тук. Но дори и тогава не бях съвсем наясно, че се отнася за неандерталец. Не съм специалист по, как го казахте, палеоантропология, мистър Девни. Не съм запозната с етапите на човешката еволюция като вас.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Хоскинс. — Ако предварително разполагахте с цялата информация, щяхте ли да отхвърлите предложението?

— Не съм сигурна.

— А сега искате ли да се откажете? Знаете, че имаше и други квалифицирани кандидати. Напускате ли?

Хоскинс я гледаше студено. Девни я фиксираше от другия край на стаята. Неандерталското дете бе привършило млякото, облизало чинията и сега навири към нея мокрото си лице с широко отворени жални очи.

Тя се вгледа в него: малко грозно момченце.

— Но неандерталче — чу се да казва. — Очаквах да се грижа за човешко дете…

Момченцето посочи млякото и чинийката. Внезапно избълва порой резки, груби звуци, които отново и отново се повтаряха — сродно приглушени гърлени възклицания и сложни цъкания с език.

— Ама той говори — изненадано възкликна мис Фелоус.

— Така изглежда — отвърна Хоскинс. — Или поне издава звук, който означава „дай още“ и който, разбира се, е във възможностите на всяка котка.

— Не, не. Той говореше. — настоя мис Фелоус.

— Това предстои тепърва да се установи. Има много противоречиви становища по въпроса дали неандерталците са притежавали способността да говорят. Това е едно от нещата, които смятаме да установим по време на настоящия експеримент.

Детето повтори цъкащите, гъргорещи звуци. Погледна мис Фелоус, погледна млякото и празната чинийка.

— Ето доказателство — каза тя. — Той определено говори.

— Щом е така, значи е човек, съгласна ли сте, мис Фелоус?

Не отвърна на забележката. Въпросът бе прекалено сложен, за да се занимава с него точно сега. Едно гладно дете имаше нужда от нея. Тя посегна към млякото.

Хоскинс хвана китката й и я вдигна нагоре. Тя го погледна.

— Момент, мис Фелоус. Преди да продължим, трябва да знам дали възнамерявате да останете.

Тя рязко дръпна ръката си.

— Нима смятате да го уморите от глад, ако се откажа! Той иска още мляко, а вие ми пречите да му дам.

— Вървете. Но искам да знам отговора ви.

— Ще остана при него за известно време.

Наля. Момчето се наведе, потопи лице в млякото и залочи. Сърбаше, сякаш не бе ял и пил с дни. Докато облизваше чинията, от гърлото му се изтръгваха тихи напевни звуци.

Какво зверче — помисли мис Фелоус. Малко зверче. Едва се сдържа да не потръпне.

— Тръгваме, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Преживяло е достатъчно изпитания и е най-добре да разкараме всички оттук, за да ви оставим да го сложите да почине.

— Съгласна съм с вас.

Той посочи входа на кукленската къща. Отворената овална врата напомняше люк на подводница.

— Оттук е единственият достъп до СТАТИС ЛИМИТЕД. През цялото време ще бъде старателно заключван и охраняван. Когато излезем, ще го запечатаме херметически. Искам утре да разучите подробно ключалката. Програмирана е да реагира на отпечатъците ми. Ще я програмират и за вашите, разбира се. Пространството над вас — той погледна нагоре — също се охранява от сензорна мрежа и ако се случи нещо нередно, незабавно ще бъдем предупредени.

— Нередно?

— Ако започнат да се натрапват.

— Защо трябва да се…

— В тези помещения има неандерталско дете от четиридесет хилядната година преди Новата ера — Хоскинс едва овладяваше раздразнението си. — Може да ви се струва странно, но всеки може да ви се натрапи, като започнем с продуцентите от Холивуд и научните ни съперници и свършим с някои от онези самозвани застъпници за правата на децата, за които говорихме при първата ни среща.

Брус Манхайм, помисли мис Фелоус. Той наистина се страхува от неприятности с него. Не ме е питал току-така дали съм се сблъскала с Манхайм в работата си.

— Да, разбира се — каза тя. — Детето има нужда от закрила — после се сети нещо и погледна към открития таван. Спомни си как бе наблюдавала какво става в малките стаи на кукленската къща от балкона. — Искате да кажете, че ще бъда пред очите на всеки, който погледне отгоре? — изуми се тя.

— Не, не — успокои я Хоскинс и се усмихна любезно, малко снизходително според нея. „Добродетелната стара мома се притеснява от любопитковци“. Но не виждаше защо трябва да се съблича и облича под втренчените погледи на непознати.

— Мис Фелоус, уверявам ви, че ще се съобразяваме напълно с вас. Доверете ми се!

Ето пак: „Доверете ми се“. Обича този израз. Сигурно го използва през цялото време, пред всеки, с когото си има работа. Не беше от изразите, които вдъхват особено доверие. Колкото по-често го употребяваше, толкова по-малко му вярваше.

— След като всеки може да излезе на балкона и да наблюдава какво става долу, не разбирам как…

— Достъпът до терасата ще е строго ограничен. Повтарям, строго ограничен — подчерта Хоскинс. — Единствено техниците по поддръжката на енергийното ядро ще се качват, ако се наложи, и затова ще ви уведомяваме предварително. Сензорите, за които ви говорих, ще провеждат чисто електронно наблюдение, контролирано само от компютър. Няма да ви шпионирам. Тази вечер оставате с него, мис Фелоус, нали? Също и по-нататък — до ново нареждане.

— Много добре.

— През деня ще почивате в удобно за вас време. Ще уточним това утре. Мортесън, Елиът и мисис Стратфорд ще имат график и ще ви заместват винаги когато се отделите от момчето. Трябва непрекъснато да е под наблюдението на един от вас. Абсолютно задължително е да не напуска СТАСИС-зоната и винаги да се знае точно къде се намира.

Мис Фелоус внимателно огледа кукленската къща. Нещо я притесняваше.

— Но защо е необходимо всичко това, доктор Хоскинс? Толкова ли е опасен?

— Въпрос на енергия, мис Фелоус. Свързано е с някои закони за консервацията. Мога да ви обясня, ако настоявате, но смятам, че в момента имате много по-важни задачи. Запомнете — той в никакъв случай не бива да напуска тези стаи. Никога! Нито за миг, по никакъв повод. Дори животът му да зависи от това. Ясно ли е?

Мис Фелоус вирна брадичка малко театрално:

— Доктор Хоскинс, не знам какво означава „закони за консервацията“, но разбирам останалото. След като има достатъчно основателна причина, а тя явно съществува, момчето ще стои в помещението. Колкото и мелодраматично да звучи, съгласна съм да се примиря с факта, че от това може да зависи животът ми. Медицинските сестри са свикнали да поставят дълга над инстинкта за самосъхранение.

— Добре. Винаги, когато имате нужда от някого, може да сигнализирате по системата за вътрешна комуникация. Лека нощ, мис Фелоус.

Двамата мъже си тръгнаха. Останалите вече бяха излезли. Вратата се затръшна. Стори й се, че чува прищракването на електронните ключалки.

Затвориха я. С диво дете отпреди четиридесет хиляди години.

Обърна се към момчето. То я наблюдаваше предпазливо. В чинийката имаше още мляко. Мис Фелоус се постара да му покаже с жестове как да вдигне съда и да го допре до устните си. Усилията й нямаха резултат. Той просто я зяпаше и не правеше ни най-малък опит да й подражава. Затова отново му показа — вдигна чинийката към устата си и се престори, че лочи млякото.

— А сега ти. Опитай.

Продължаваше да я гледа. Трепереше.

— Не е трудно — увери го тя. — Ще ти покажа. Ето. Дай си ръцете.

Внимателно, много внимателно тя хвана китките му.

Изръмжа. Страшно беше, че толкова малко момченце може да издаде такъв звук. Той издърпа ръцете си с невероятна сила. Лицето му светна от ярост. Белегът, приличен на светкавица, рязко се открои на току-що почистеното му лице.

Само преди миг доктор Хоскинс бе сграбчил и извил ръцете му около тялото и го бе раздрусал във въздуха. Без съмнение детето още помнеше усещането за големите мъжки ръце, грубо стиснали китките му.

— Не — каза мис Фелоус с цялата нежност, на която бе способна в момента, — няма да ти причиня болка. Искам само да ти покажа как да държиш чинийката с млякото.

Той страхливо я наблюдаваше. Не сваляше уплашените си очи от нея; следеше дали няма да направи някое рязко движение. Отново бавно посегна към китките му, но той поклати глава и се изплъзна.

— Добре — съгласи се тя. — Аз ще държа чинийката. Ти само пий. Поне няма да клечиш на пода като животно.

Наля още малко мляко, поднесе го към лицето му и зачака. Зачака…

Той подхвана гърлените клокочещи звуци и цъкания, които означаваха глад, но не посегна към млякото.

Вдигна огромните си очи към нея. Издаде звук — като че ли го чуваше за първи път.

Какво казваше? „Остави чинийката на земята, Глупаво старо същество, та да си близна малко млекце.“ Да не би пък да беше това?

— Хайде, малкото ми, изпий го, без да лягаш на пода, като всяко добро човешко дете.

Не сваляше поглед от нея. Пак цъкна, малко тъжно.

— Ето така — показа мис Фелоус. После протегна чинийката към него. Почти се преви на две, проточи шия. Трудно беше — устата й, за разлика от неговата, не бе изпъкнала като муцуна, — и локна малко мляко от своята страна. Той мрачно се взираше в нея от другата страна, съвсем отблизо.

Почуди се как е възможно очите му да са толкова огромни.

— Ето виж… — Локна още малко.

Той се примъкна към нея. Притискаше ръце към тялото си, така че се наложи тя да продължи да държи чинийката. Предпазливо подаде език, после с повече ентусиазъм започна да пие. Изправен.

Мис Фелоус започна да спуска млякото към пода.

Недоволен от смъкването на съда, той изгрухтя и вдигна ръце да го задържи. Тя бързо го пусна. Сега момчето само държеше чинийката и лакомо лочеше.

Браво, дете! Чудесно!

Чинийката бе празна. Като спря да пие, той небрежно я пусна. Тя падна на пода и се разби на много парчета. Момчето я погледна. Почти със сигурност можеше да се каже, че по лицето му се чете удивление, може би и страх. Изскимтя.

Мис Фелоус се усмихна.

— Това е само чинийка, дете. Чинийките не са важни. Там, откъдето я взехме, има още много. Има и много мляко.

Срита парченцата настрани. След малко трябваше да ги вдигне — бяха остри, но засега щяха да почакат. От долното чекмедже на контейнера с храна взе друга чинийка — същата като предишната — и му я подаде.

Скимтенето престана и той се усмихна.

Нямаше съмнение — усмихна се. За първи път, откакто пристигна. Беше невероятно широка усмивка, а колко голяма бе устата му. Наистина — от ухо до ухо! Учудващо слънчева, като внезапен лъч сред тъмни облаци.

Мис Фелоус също се усмихна. Предпазливо протегна ръка към него. Изпитваше желание да го помилва, да докосне косата му — много бавно, за да може той да проследи всеки сантиметър от движението. Искаше да го увери, че няма да му причини болка. Той потръпна, но остана на мястото си и вдигна очи към нея. Успя за миг да погали косата му, после той боязливо отскочи като изплашено зверче.

При тази мисъл лицето й пламна.

Престани! Не бива да мислиш за него по този начин! Независимо как изглежда, той не е животно. Той е момченце, малко момченце, изплашено малко човешко момченце.

Но косата му, колко груба се оказа в кратичкия миг, когато й позволи да го докосне! Колко сплетена, колко корава, колко гъста!

Каква странна коса! Колко невероятно странна коса. Тя каза:

— Ела да видиш как се използува банята. Мислиш ли, че можеш да се научиш?

Говореше тихо, нежно. Добре знаеше, че не я разбира, но се надяваше, че ще реагира на спокойния й тон.

Момчето отново бясно зацъка. Още мляко? Това ли искаше? Или казваше нещо ново? Мис Фелоус се надяваше, че записват всеки произнесен от него звук. Беше много вероятно, но въпреки всичко щеше да го спомене на Хоскинс на другия ден. Искаше да проучи речта на детето, да усвои езика му, ако има начин да се справи, ако това наистина е език, а не просто нечленоразделни животински звуци. Мис Фелоус възнамеряваше да го учи на английски, но можеше и да не успее. В такъв случай щеше да опита да общува с детето по неговия начин.

Странна мисъл — да проговори неандерталски. Но нали и друг път й се бе налагало да прави не по-малко странни неща, за да установи контакт с трудни деца.

— Може ли да те хвана за ръката? — попита тя.

Мис Фелоус протегна длан. Момчето я изгледа, като че за първи път виждаше ръка. Тя остана така и зачака. Той се намръщи. След малко ръката му неуверено се повдигна и пропълзя към нейната.

— Точно така — насърчи го тя. — Хвани ми ръката.

Разтреперената ръчичка се доближи на около три сантиметра и тогава смелостта на момчето го напусна. Дръпна се, сякаш от пръстите й излизаше огън.

— Добре тогава — спокойно каза мис Фелоус, — по-късно ще опитаме пак. Искаш ли да седнеш тук?

Тя потупа дюшека на леглото.

Той не реагира.

Тя се направи, че сяда.

Нищо. Празен поглед.

Тя седна — не беше много лесно, тъй като леглото беше малко и доста ниско, и потупа дюшека.

— Хайде — тя го дари с най-топлата, най-успокояващата си усмивка. — Хайде, седни до мен.

Тишина. Погледът. И после отново порой от цъкания и дълбоки, подобни на грухтене звуци — този път бяха различни, сигурна беше. Изглежда, притежаваше богат запас от цъкания, грухтящи и гъргорещи звуци. Това определено беше език. Вече разполагаха с голямо научно откритие — доктор Хоскинс бе споменал, че не се знае дали неандерталците са имали език, а тя се бе оказала права в началото, като каза, че са можели да говорят.

Още не е доказано, строго си рече тя. Но хипотезата е доста вероятна.

— Ще седнеш ли? Не?

Цъкания. Тя се заслуша и се опита да ги имитира, но те затрудняваха езика й и тя не успя да им придаде свежестта и картечната скорост, с която ги произнасяше той. Изненадано я изгледа. Учудване. Беше трудно да се отгатне израза на лицето му, но изглеждаше очарован от факта, че се опитва да му цъка. Знаеше само, че казва нещо лошо и ужасно на неговия език. Казваше това, което не можеше да се каже. Беше много по-вероятно звуците, които издаваше, да са само неразбираем брътвеж. Сигурно я мислеше за побъркана.

Той цъкна и изръмжа гърлено и тихо, сякаш умислено.

Тя отвърна с цъкане. Повтори ръмженето — беше по-лесно за имитиране от цъкането. Отново се втренчи в нея. Изражението му беше унило, мрачно. Много приличаше на дете, изправено пред ненормален възрастен.

Това е съвсем абсурдно, реши мис Фелоус. Трябва да говоря на английски. Нищо няма да научи, ако продължавам да се видиотявам и издавам разни шашави звуци, като си въобразявам, че говоря езика му.

— Седни! — каза тя, все едно говореше на кученце. — Седни! Не? Добре тогава, недей. Банята. Дай ръка и ще ти покажа какво се прави в банята. Пак не си съгласен, така ли? Не можеш просто да го направиш на пода, разбираш ли? Това не ти е четиридесетхилядната година преди Новата ера, и дори да си свикнал да копаеш дупки в земята, сега няма как. Особено в дървен под. Дай ръка и ела с мен вътре, хайде! Не? По-късно.

Мис Фелоус усети как започва да пелтечи. Почувства се изтощена. Осъзна, че става късно, а тази вечер отрано бе подложена на фантастично напрежение. Беше подобно на съновидение — стърчи в кукленската къща и се мъчи да обясни на някакво малко маймунче с издадено чело и широко отворени очи как се пие мляко от чинийка, как се ходи в тоалетната и как да седи на легълцето.

Не, яростно се укори тя. Не маймунче. Никога не го наричай така. Дори и сама пред себе си.

— Дай ръка — отново рече мис Фелоус. Почти успя. Почти.

Часовете се търкаляха едва-едва, а тя не бе постигнала нищо. Явно нямаше да успее нито с тоалетната, нито с леглото. А сега вече и той изглеждаше преуморен. Зина в прозявка. Очите му бяха безизразни, устните му се отпуснаха. Неочаквано се сви на голия под. После бързо се претърколи под креватчето.

Мис Фелоус коленичи и се втренчи в него. Изгледа я яростно и зацъка с език.

— Добре — съгласи се тя, — щом се чувстваш по-сигурно, спи там.

Почака малко. Чу се равномерно, спокойно дишане. Колко ли беше изморен! На четиридесет хиляди години от дома, захвърлен в чудновато чуждо място, пълно с ярки светлини, твърди подове и странни хора, каквито не бе виждал никога по-рано и въпреки всичко се сви на кравай и заспа. Мис Фелоус му завиждаше за способността да се приспособява. Децата бяха така издръжливи, толкова бързо и лесно се адаптираха дори към най-ужасния стрес.

Угаси лампата, затвори вратата и легна на кушетката, поставена за нея в най-голямото помещение.

Над нея бе мракът.

Внимателно се взря в него. Чудеше се дали някой не я дебне от балкона. Ясно й бе, че става смешна, че вече е късно и там няма никой. Наблюдаваха я единствено купчина електронни сензори. И все пак съвсем да не можеш да се усамотиш…

По всяка вероятност всичко се заснемаше. Абсолютно всичко, което ставаше в СТАСИС-зоната, се записваше на видео. Не трябваше да приема предложението, без да настоява преди това да види къде ще живее.

Доверете ми се — й бе казал той. Да. Точно така.

Добре. За тази вечер ще се примири. Но утре ще ги накара да поставят покрив поне над нейните стаи. Освен това, щом искат от мен да спя тук, тия глупаци ще трябва да донесат огледало, по-голям скрин, още една мивка.

Не можеше да заспи. Въпреки че беше уморена, лежеше с отворени очи, обхваната от безсънието, което завладява в състояние на крайно изтощение.

Напрегнато се ослуша за шум от съседната стая.

Дали пък нямаше да излезе? Можеше ли?

Стените бяха отвесни и невероятно високи, ала ако детето умееше да се катери като маймуна?

По отвесна стена без дупки за ръцете? Пак мислиш за него като за маймуна.

Не би могъл да се прехвърли при нея. Не. Сигурна беше. Пък и всевиждащите сензори на Хоскинс бяха на балкона. Сигурно щяха да регистрират и да вдигнат тревога, ако момчето запрескача от стая в стая посред нощ.

Сигурно.

Не си направих труда да се осведомя за толкова много неща, помисли мис Фелоус.

После усети, че се чуди дали е опасен. Физически опасен.

Спомни си какви усилия положиха, за да го окъпят. Видя как първо Хоскинс, а после и Елиът едва го удържаха мирен. Съвсем малко дете, а силно. И как одра Елиът.

Ами ако влезе и …

Не, каза си мис Фелоус. Няма да ми навреди.

Хоскинс в никакъв случай не би я оставил сама независимо от сензорите над нея, ако мислеше, че има опасност да …

Опита се да се присмее на собствените си страхове. Беше само дете на три години, най-много на четири. Още не бе успяла да му изреже ноктите. А ако я нападне с нокти и зъби, докато спи …

Задиша учестено. Колко налудничаво наистина, колко налудничаво… И все пак…

Съзнанието й не преставаше да се лута нагоре-надолу и все не успяваше да се задържи върху някакво задоволително становище. Какво представляваше той — опасна отвратителна маймуна или ужасно изплашено малко дете, откъснато от близките си. Едното или другото? А защо не по малко и от двете. Изплашеното дете също може да причини болка, ако удари достатъчно силно. Спомни си няколко неприятни случая в болницата — деца, доведени до такова отчаяние, че бяха нападнали персонала с истинско ожесточение и бяха причинили немалки щети.

Мис Фелоус не смееше да се отпусне и да заспи. Не смееше.

Лежеше, взираше се нагоре и напрегнато се ослушваше. Изведнъж чу нещо.

Момчето плачеше.

Не пищеше от страх или яд; не викаше, не крещеше. Плачеше тихичко — ридание на нещастно самотно дете.

Всичките й съмнения се изпариха незабавно. За пръв път мис Фелоус с болка помисли: Бедното! Бедното ужасено дете!

Разбира се, че беше дете. От какво значение беше формата на главата или грубата коса. Беше дете, осиротяло така, както не беше осиротявало никое друго дете на света. Хоскинс я предупреди пределно ясно при първата им среща: „Това ще е най-самотното дете на света.“ Нямаше ги не само майка му и баща му, а и целия му вид, до последния човек. Грубо го бяха грабнали от времето му и сега то бе единственото подобно същество във Вселената.

Единственото. Последното.

Изпитваше все по-силно и по-дълбоко съжаление. Едновременно с това дойде и срамът от собственото й бездушие, от отвращението, което си бе позволила да почувства към детето, от разочарованието, което бе показала от дивашкото му държание. Как можа, чудеше се тя, да бъде толкова жестока? Да се държи толкова непрофесионално. Не бяха ли му причинили достатъчно зло, та трябваше жената, избрана да се грижи за него и да му помогне да се приспособи към непознатия нов живот, да го гледа с презрение?

Внимателно придърпа нощницата около глезените си — тези сензори, не можеше да не се притеснява от идиотските сензори, — стана от леглото и отиде на пръсти в стаята на момчето.

— Момченце — прошепна тя, — момченце.

Коленичи и заопипва под леглото. Тогава внезапно прояви благоразумие, резултат от дългогодишния опит с увредени деца, и издърпа ръката си обратно — можеше да я ухапе. Светна нощното осветление и отдели леглото от стената. Клетото. Беше се свило нещастно в ъгъла, завряло брадичка в коленете си, вперило в нея замъглен, неспокоен поглед.

В сумрака отблъскващите, груби черти не се виждаха, главата не изглеждаше така голяма и безформена.

— Горкичкото — прошепна тя. — Горкичкото изплашено момченце.

Мис Фелоус прекара ръка през косата му — същата твърда, сплъстена, бодлива коса, която й се бе сторила тъй неприятна преди няколко часа. Сега просто изглеждаше необичайна. Отначало той настръхна при допира й, но после усети как се отпуска.

— Горкото дете — промълви тя. — Дай да те прегърна.

Той тихичко изцъка, после сподавено изръмжа, сякаш изгъргори, злощастно и глухо.

Седна на пода до него и отново погали косата му, бавно и ритмично. Тялото му осезаемо се отпусна. Може би никой досега не бе милвал косата му там, в жестокия праисторически свят, в който бе живял. Изглежда, му харесваше. Внимателно и нежно си играеше с косата му — приглаждаше я, подреждаше я, вадеше репеи от нея, прокарваше ръка по темето му — бавно-бавно, почти хипнотизиращо.

Погали бузата, ръката му. Той не се възпротиви.

Затананика тихо, нежно, без думи, спокойно и монотонно някаква мелодия от детството си, която бе пяла на много разстроени деца, за да ги успокои и утеши. Той вдигна глава и се вторачи в устата й в мрака. Явно се дивеше на звука.

Привлече го по-близо и както я слушаше, го обгърна с ръце. Не се дръпна. Бавно притисна страната му с едната си ръка и внимателно притегли главата му към рамото си. Подпъхна другата под краката му и с плавно, спокойно движение го вдигна в скута си.

Продължи да напява същата мелодия и го залюля на ляво-надясно, наляво-надясно, наляво-надясно …

По едно време спря да плаче.

След малко по равномерното, подобно на мъркане дишане разбра, че спи.

Безкрайно внимателно избута с коляно леглото обратно до стената и го сложи в него. Зави го — дали бе виждал одеяло? Легло виждаше със сигурност за първи път. Подпъхна завивката. Изправи се и го погледна. Лицето му изглеждаше учудващо в съня.

Някак си вече не беше толкова важно, че е тъй грозен. Наистина.

Тръгна да излиза на пръсти, но като стигна вратата, спря и се обърна. А ако се събуди? Може да се изплаши повече отпреди, ако очаква, че ще съм при него да го галя и не ме види веднага. Може да се паникьоса, да се разбеснее.

Мис Фелоус се поколеба, не можеше да се реши. Отново се изправи до леглото и се заоглежда. Въздъхна. Това бе единственият начин. Бавно се преви над креватчето и легна до момчето.

Легълцето бе твърде малко за нея. Наложи се да притисне колене към гърдите си и да опре рамо в стената. За да не притеснява детето, трябваше да се усуче в неудобна поза. Лежеше с широко отворени очи, вдървена, смачкана. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата, след като бе отпила от шишенцето с етикет „Изпий ме“. Така. Значи тази нощ няма да спи. Беше само първата нощ. По-нататък ще е по-лесно. Някои неща бяха по-важни от съня.

Усети допир по ръката. Пръстите на детето се потъркваха в дланта й. Търсеше я в съня си. Малката груба ръчичка пропълзя в нейната.

Мис Фелоус се усмихна.

Тя се стресна и се събуди. Чудеше се къде се намира и защо е толкова схваната и натъртена. Долови непривичен мирис на друг човек и забравеното усещане за нечие тяло, притиснато в нейното.

С усилие потисна неудържимото желание да изпищи и едва го сподави в гърлено стенание.

Момчето седеше и я гледаше с огромните си очи. Грозното момченце, детето, изтръгнато от времето. Малкото неандерталско дете.

Измина дълъг миг, преди мис Фелоус да се опомни, че вечерта бе легнала при него. Тогава се сети. За всичко. Осъзна, че все пак някак е успяла да заспи въпреки всичко. Вече бе утро.

Бавно, без да сваля поглед от лицето му, внимателно спусна на пода първо единия си крак, после другия. Бе напрегнала мускули, за да реагира бързо в случай, че момчето се изплаши.

Хвърли бърз предпазлив поглед към открития таван. Дали ония отгоре наблюдават? Камери се въртят усърдно, регистрират как навлиза в новия ден с премрежен поглед.

Тогава момчето протегна ръка и докосна устните й с късите си пръстчета. Изцъка бързо два пъти и изръмжа — казваше нещо.

Мис Фелоус неволно се отдръпна при допира му. Погледна го. Потръпна леко. Укори се за това, ала не можеше да се владее — на дневна светлина изглеждаше ужасно грозен.

Момчето отново заговори. Отвори уста и направи движение, като че нещо излиза оттам.

Не беше трудно да разгадае значението на жеста. С разтреперен глас мис Фелоус попита:

— Искаш пак да ти попея, така ли?

Момчето не отговори, но продължи да се взира в устните й… Развълнувано и от напрежение леко фалшиво, мис Фелоус подхвана снощната песничка. Грозното момченце се усмихна. Изглежда, позна мелодията. Започна неравномерно да се поклаща и непохватно да размахва ръце. Издаде кратък клокочещ звук — вероятно започваше да се смее.

Мис Фелоус въздъхна. Във властта на музиката е да озаптява диви зверове. Е, щом помага…

— Чакай малко — каза тя. — Нека се оправя. Само за минута. После ще ти приготвя закуска.

Наплиска лицето си и се среса. През цялото време мисълта за липсата на таван и за електронните очи я влудяваше. Освен това се опасяваше, че не са само електронните очи.

Момчето остана в леглото. Не сваляше очи от него. Изглеждаше спокоен. Яростта и дивата лудост от първите му часове в двадесет и първи век сякаш бяха останали назад. Всеки път, щом се обърнеше към него, мис Фелоус му махваше с ръка. Накрая той отговори на жеста й — непохватното помахване предизвика приятна тръпка на изненада.

Като привърши, каза:

— Май имаш нужда от нещо по-солидно. Какво ще кажеш за малко овесени ядки с млякото?

Усмихна се, като че ли беше разбрал. Като че ли.

Закуската стана готова само за миг в микровълновата фурна. Кимна на детето. Нямаше как да разбере дали схвана жеста или просто долови миризмата, но стана от леглото и тромаво приближи. Краката му бяха къси в сравнение с набитото тяло и от това изглеждаха по-криви, отколкото бяха. Погледна към пода — явно очакваше мис Фелоус да сложи купата с овесени ядки на пода пред него, за да я излочи.

— Не — каза тя. — Вече си малко цивилизовано момченце. Или поне ще станеш. Малките цивилизовани момченца не се хранят на земята.

Цъкания. Ръмжене.

— Знам, че не разбираш какво ти говоря, но рано или късно и това ще стане. Мисля, че аз не мога да науча твоя език, но съм съвсем сигурна, че ти можеш да научиш моя.

Извади една лъжица от чекмеджето и му я показа:

— Лъжица.

Той я погледна напълно безразлично.

— С това се яде. Лъжица.

Тя я потопи в паницата и я поднесе към устата си. Той ококори очи, широките му ноздри видимо потръпнаха. Издаде странен звук, много тихо ръмжене. Мис Фелоус предположи, че това е протест на гладно същество, което мисли, че някой се кани да му отнеме закуската.

Направи се, че слага лъжицата в устата си, преглътна и облиза устни с удоволствие. Той следеше движенията й с нещастните си кръгли очи, но явно нищо не схващаше.

— Сега опитай ти — каза мис Фелоус, тръсна овесените ядки обратно в купичката, обърна лъжицата към него, за да му покаже, че тя не е за ядене, гребна още веднъж и му я подаде.

Той се отдръпна, ококори се разтревожен, сякаш лъжицата бе нещо опасно. Мургавото личице се сбръчка от страх. От устните му се изтръгна нещо средно между ридание и ръмжене.

— Гледай — подкани го тя, — лъжица, каша, уста.

Не, въпреки глада не искаше да знае за лъжицата.

— Добре тогава — реши мис Фелоус, — има време и за това — и я махна. — Но ще трябва да държиш купичката в ръце. Знаеш как. Повече никакво клечене на пода.

Подаде му купата. Той погледна към нея, сетне към пода.

— Хвани я с ръце.

Цъкания. Стори й се, че установява някаква последователност, но не бе сигурна. За Бога! Хоскинс трябва да нареди да записват тези звуци, ако вече не го е направил.

— С ръце! — твърдо настоя мис Фелоус. — Така!

Разбра. Взе купичката в ръце и я вдигна към лицето си.

Палците му потънаха в кашата. Беше доста неумел и се омърля ужасно, но повечето храна все пак влезе в устата му.

„Значи схваща бързо, когато не е вцепенен от страх.“

Мис Фелоус се съмняваше дали животинското лочене от земята ще се повтори повече.

Внимателно го наблюдаваше как се храни. Изглеждаше здрав, беше набит и як. Очите му блестяха, бузите руменееха и нямаше видими признаци на треска или болести. Изглежда, засега се справяше много добре с изпитанията на необичайното си пътешествие.

Макар да не знаеше повече от останалите за растежа на неандерталските деца, мис Фелоус определено започваше да мисли, че по всяка вероятност момчето е по-голямо, отколкото й се стори в началото. Беше по-скоро на четири, а не на три години. Безспорно бе дребен, но физическото му развитие превъзхождаше това на съвременните тригодишни деца. Разбира се, това до известна степен може би се дължеше на условията, при които бе живял някъде в Каменната ера. Каменната ера! Да, разбира се! Неандерталците са населявали каменната ера. Почти сигурна беше. Имаше толкова много да чете, когато й се удаде случай.

Опита този път да го накара да пие мляко от чаша. Момчето бързо се ориентира и хвана чашата с две ръце, но на неговата възраст повечето деца държаха чашите по този начин. Поне не мислеше, че стъкленият съд е опасен, както му се бе сторила лъжицата. Имаше обаче проблем с отвора — беше прекалено малък и не можеше да напъха лицето си в него. Зави високо — плач на отчаяние, прерастващо в ярост. Мис Фелоус хвана ръката на момченцето, наклони чашата и я притисна към устните му.

Отново се оплеска, но повечето мляко влезе в устата му. Нищо, беше свикнала с бъркотиите.

За нейна изненада и огромно облекчение банята се оказа далеч не такъв проблем. Отначало като че взе тоалетната чиния за фонтан, в който може да попляска и да се позабавлява, и мис Фелоус се уплаши да не се напъха вътре. Задържа го, изправи го пред тоалетната и разкопча ношницата му. Той веднага разбра какво се иска от него.

Погали го по главата. Не спираше да повтаря:

— Добро момче, умно момче.

С огромно удоволствие забеляза, че детето се усмихва.

Тази сутрин се очертаваше богата на открития и това я зарадва. За него и за нея. Той се запознаваше с лъжиците, чашите и тоалетната чиния. Тя — с него. Откриваше човешката същност, скрита зад необичайното и грозно, изключително грозно лице.

Тя също се засмя. Детето се усмихна пак. Съвсем простичко — като дете, което вижда, че усмивката му предизвиква приятно чувство.

Той съвсем не е обикновено момченце — напомни си тя. — Би било голяма грешка да храня подобни илюзии. Но когато се усмихва, е доста поносим. Наистина.