Деветдесет и трета година

IСмешение на Англия и Франция

През пролетта на 1793 година, когато, нападната едновременно по всички граници, Франция възторжено преживяваше падането на жирондинците16, ето какво се случи в Ламаншкия архипелаг.

Една вечер, на 1 юни, на остров Джърси, в малкия пуст залив Боннюи, приблизително един час преди залез-слънце, в мъгливо време, което е удобно за бягство, защото е опасно за мореплаване, една корвета пускаше платната си. Този кораб беше с френски екипаж, но се числеше към английската флотилия, която обслужваше и охраняваше източната част на острова. Принц дьо Латур-д’Оверн, който беше от рода Буйон, командуваше английската флотилия и по негова заповед корветата бе определена да извърши една бърза и специална задача.

Тази корвета, записана в регистрите на английското морско ведомство под името „Клеймор“, приличаше на товарен кораб, но в действителност беше военна корвета. Видът й беше тежък, миролюбив, търговски; обаче на това не трябваше да се вярва. Тя беше построена с двойна цел: хитрост и сила — да заблуждава, ако е възможно, и да се бие, ако е необходимо. Във връзка със задачата, която имаше да изпълни тази нощ, обикновеният товар в междупалубното пространство бе заменен с тридесет едрокалибрени каронади17. Било от предвидливост в случай на буря, било от желание да се придаде миролюбив вид на кораба, тия тридесет каронади бяха закрепени, тоест здраво завързани отвътре с тройни вериги, а дулата им опрени към тампонирани отвори; отвън нищо не се виждаше; илюминаторите бяха затъмнени; люковете бяха затворени; като че ли бяха поставили маска на корветата. Бойните корвети имат оръдия само на палубата; а тази, предназначена за внезапни нападения и засади, нямаше оръдия там, а бе така построена, че да може, както вече разбрахме, да носи цяла батарея в междупалубното пространство. „Клеймор“ беше голяма по размери, но бързоходна; корпусът й, най-здрав в цялата английска флота, в бой беше равен почти на фрегата, макар че задната й мачта беше малка и само с едно обикновено платно. Кормилото, рядко по форма, добре измислено, кръгло, изработено в корабостроителниците на Саутхамптън, струваше петдесет лири стерлинги.

Екипажът, целият френски, беше съставен от офицери-емигранти и от матроси-дезертьори. Тия хора бяха подбрани — всички добри моряци, добри войници и добри роялисти. Всички притежаваха троен фанатизъм — към кораба, към оръжието и към краля.

В случай на десант към екипажа бе придаден половин батальон морска пехота.

Капитан на корветата „Клеймор“ беше граф дю Боабертло, кавалер на орден „Сен-Луи“, един от най-добрите офицери в бившата кралска флота; негов помощник беше Шевалие дьо Лавийовил, който бе командувал онази гвардейска рота, в която Хош18 беше сержант; а лоцман — Филип Гакоал, най-опитният лоцман в Джърси.

Можеше да се предположи, че този кораб трябваше да извърши нещо необикновено. И наистина в него се качи един човек, който напълно имаше вид, че предприема някаква авантюра. Висок старец, прав и здрав, със сериозно лице, по което бе трудно да се определи възрастта, защото изглеждаше едновременно и старо, и младо; един от тия хора с много години и с много сила, с бели коси над челото и с блясък в очите; четиридесетгодишен по сила, осемдесетгодишен по авторитет. В момента, когато се бе качил в корветата, морската му пелерина се бе разтворила и хората можаха да видят как е облечен под тази пелерина — с широки панталони, с високи гамаши и с жакет от козя кожа, подплатена отвътре с коприна, а отвън необработена, с щръкнала козина — пълен костюм на бретонски селянин. Тези старовремски бретонски жакети имаха двойно предназначение, носеха се както в празнични дни, така и в работни дни, като ги обръщаха по желание или откъм косматата страна, или откъм подплатената страна — с животинска козина през цялата седмица, а с официално облекло в неделя. Дрехите на стареца, за да наподобяват напълно на селските, бяха протъркани на коленете и на лактите и изглеждаха носени дълго време, а морската пелерина, изработена от груб плат, приличаше на рибарска дрипа. На главата си старецът носеше съвременна кръгла шапка с високо дъно и широка периферия, която, смъкната надолу, придаваше на шапката селски вид, а извита нагоре от едната страна и закрепена с кордона на кокардата правеше шапката военна. Той носеше тази шапка със смъкната надолу периферия по селски, без кордон и кокарда.

Лорд Балкарас, губернатор на острова, и принц дьо Латур-д’Оверн го бяха лично довели и настанили в кораба. Желамбр, тайният агент на принцовете, бивш телохранител на господин граф д’Артоа19, лично бе следил как се подрежда неговата кабина, като толкова много се престараваше в грижите и уважението към тази личност, че въпреки своето благородство вървя след стареца с куфара му в ръка. Разделяйки се с него, за да се върне на брега, господин дьо Желамбр дълбоко се бе поклонил на този селянин; лорд Балкарас му бе казал: „Добра сполука, генерале!“, а принц дьо Латур-д’Оверн му бе казал: „Довиждане, братовчеде“.

„Селянинът“ — с това име хората от екипажа веднага започнаха да наричат техния пътник в кратките разговори, които морските хора водят помежду си; но, без да знаят подробности, те добре разбираха, че този селянин не е селянин, както бойната корвета не беше товарна корвета.

Имаше слаб вятър. „Клеймор“ напусна Боннюи, мина пред Булей-Бей и известно време се виждаше, докато промени курса си; после се смали и изчезна в увеличаващия се мрак на нощта.

Един час по-късно, върнал се в дома си в Сент-Елие, Желамбр изпрати по куриера от Саутхамптън съобщение от четири реда до господин граф д’Артоа в генералния щаб на Йоркския херцог20. Съобщението гласеше:

„Ваше височество, заминаването току-що се състоя. Успехът сигурен. След осем дни цялото крайбрежие, от Гранвил до Сен-Мало, ще пламне.“

А четири дни преди това депутатът Прийор21 от департамента Марна, изпратен със специална мисия при Шербурската крайбрежна армия, по това време пребиваващ в Гранвил, бе получил чрез таен пратеник следното донесение, написано със същия почерк като на съобщението с четирите реда:

„Гражданино депутат, на 1 юни, по време на прилива, бойната корвета «Клеймор» с прикрита батарея ще отплува, за да свали на бретонския бряг един мъж със следните белези: ръст висок, стар, коси бели, облекло селско, ръце аристократически. Утре ще Ви изпратя повече подробности. Той ще слезе от кораба на 2 сутринта. Уведомете ескадрата, пленете корветата, заповядайте да се гилотинира човекът.“

IIНощ над кораба и над пътника

Вместо да тръгне на юг и да се отправи към Сент-Катрин, корветата се насочи на север, после зави на запад и решително навлезе във водите между Серк и Джърси, в пролива, наречен „Пътят на поражението“. Тогава нямаше фарове никъде по тия два бряга.

Слънцето отдавна бе залязло; нощта бе тъмна, по-тъмна, отколкото обикновено са летните нощи; трябваше да има луна, но огромни облаци, по-често явление при равноденствието, отколкото при слънцестоенето, покриваха небето и по всяка вероятност луната щеше да стане видима едва когато стигне до хоризонта, тоест при залязването й. Някои облаци висяха ниско до морето и го покриваха с мъгла.

Цялата тази тъмнина беше благоприятна.

Намерението на лоцмана Гакоал беше да остави Джърси вляво, а Гърнзи вдясно и със смела маневра да мине между Ханоа и Доувър, за да стигне до някой залив по крайбрежието на Сен-Мало — път, по-дълъг от тоя през Манкие, но по-сигурен, тъй като на френската ескадра беше заповядано особено да охранява водите между Сент-Елие и Гранвил.

Ако вятърът благоприятствуваше, ако не се случеше нещо непредвидено и ако използуват всички платна на корветата, Гакоал се надяваше да достигне брега на Франция на разсъмване.

Всичко вървеше добре; корветата отмина Гро-Не; към девет часа времето започна да се мръщи, както казват моряците, духна вятър и морето се раздвижи; обаче вятърът беше попътен, а и морето развълнувано, без да бъде яростно. Все пак при някои удари на вълните предницата на корветата биваше заливана с вода.

„Селянинът“, когото лорд Балкарас бе нарекъл „генерал“ и на когото принц дьо Латур-д’Оверн бе казал „братовчеде“, се държеше като моряк, спокойно и сериозно се разхождаше по палубата на корветата. Сякаш не забелязваше, че тя е доста силно разлюляна. От време на време той изваждаше от джоба на жакета си таблетка шоколад, която чупеше и дъвчеше на парченца; макар и с бели коси, всичките му зъби бяха здрави.

Той не говореше на никого, освен понякога тихо и кратко на капитана, който го слушаше с уважение и като че ли считаше, че този пътник има по-голяма власт от самия него.

Корветата „Клеймор“, умело направлявана, незабелязано приближи в мъглата стръмния северен бряг на Джърси, държейки се близо до сушата, за да избегне опасната подводна скала Пиер дьо Лик, която се намира по средата на пролива между Джърси и Серк. Гакоал, застанал прав при кормилото, съобщаваше едно след друго имената Грев дьо Лик, Гро-Не, Племон, плъзгаше корветата между тази верига от рифове почти опипом, но с увереността на човек, който се чувствува у дома си и познава океана. На носа на корветата нямаше фенери от страх да не бъде открито присъствието й в тези охранявани води. Радваха се на мъглата. Стигнаха до Гранд-Етап; мъглата бе толкова гъста, че едва се забелязваше високият силует на Пинакл. Чуха как камбаната на Сент-Уен удари десет часа, това значеше, че вятърът духа все откъм задната част на кораба. Всичко продължаваше да върви добре; морето ставаше все по-бурно поради близостта на Корбиер.

Малко след десет часа граф дю Боабертло и Шевалие дьо Лавийовил придружиха човека със селските дрехи чак до каютата му, която бе личната каюта на капитана. Преди да влезе, той им каза с тих глас:

— Вие знаете, господа, тайната трябва да се запази. Мълчание, докато избухне взривът. Тук моето име е известно само на вас.

— Ще го отнесем в гроба — отвърна Боабертло.

— И аз — добави старецът, — дори ако бъда изправен пред смъртта, не ще го кажа.

И влезе в каютата си.

IIIСмешение на аристокрация и простолюдие

Капитанът и помощникът му отново се качиха на палубата и, разговаряйки, закрачиха един до друг. Говореха естествено за своя пътник и ето приблизително диалога, който вятърът разпръсваше в мрака.

Боабертло измърмори полугласно в ухото на Лавийовил:

— Ще видим дали е някакъв вожд.

Лавийовил отвърна:

— Засега е принц.

— Почти.

— Аристократ във Франция, но принц в Бретан.

— Каквито са хората от рода Латремуй22, а също и Роан23.

— Значи, техен съюзник.

Боабертло подзе:

— Във Франция и в кралските каляски той е маркиз, както аз съм граф и както вие сте Шевалие.

— Далече са каляските! — извика Лавийовил. — Ние сме до гальотите.

Настъпи мълчание.

Боабертло отвърна:

— По липса на френски принц вземат бретонски принц.

— Като няма риба и… Не, като няма орел, вземат гарван.

— Бих предпочел лешояд — каза Боабертло.

А Лавийовил добави:

— Наистина! С клюн и хищни нокти.

— Ще видим.

— Да — отвърна Лавийовил, — време е да има някакъв вожд. Аз съм на мнението на Тентениак: „Вожд и барут!“ Вижте какво, капитане, аз познавам почти всички вождове, подходящи и неподходящи; и вчерашните, и днешните, и утрешните; нито един не е военна глава, каквато ни трябва. В тази дяволска Вандея е необходим генерал, който едновременно да е прокурор; неприятелят трябва да бъде измъчван, да му се оспорва мелницата, горичката, ровът, камъкът, да му се устройват лоши свади, да му се отказва всичко, да се следи за всичко, да се избива, да му се дават примери, да не се оставя да спи, да не се жали. В този час в тази армия от селяни има герои, но началници няма. Д’Елбе24 е нула, Лескюр25 е болен, Боншан26 е много мекушав — добър е, но това е глупаво; Ларошжаклен27 е прекрасен младши лейтенант; Силз28 е офицер за равно поле, но не го бива за решителен бой. Катлино29 е наивен каруцар, Стофле30 е хитър ловен надзирател, Берар31 е бездарен, Буленвилие32 е за присмех, Шарет33 е страшен. Да не говоря за бръснаря Гастон34. Защото, дявол да го вземе, защо да си играем на революция и каква е разликата между републиканците и нас, щом като оставяме аристократите да бъдат командувани от перукери?

— Защото тази кучешка революция и самите нас зарази.

— Като с краста цяла Франция!

— Краста по третото съсловие — подзе Боабертло. — Само Англия може да ни извади от това положение.

— Ще ни извади, не се съмнявайте, капитане.

— Да се чака е неприятно.

— Наистина, навсякъде селяндури; щом монархията има за главнокомандуващ Стофле, ловния надзирател на господин дьо Молеврие, ние нямаме никакво основание да завиждаме на републиката, че има за министър Паш35, син на портиера на херцог дьо Кастрие. Каква среща в тази Вандейска война: от едната страна Сантер пивоваря, от другата страна Гастон бръснаря!

— Скъпи мой Лавийовил, аз имам известно мнение на този Гастон. Той не се прояви лошо, когато командуваше боя при Гемене. Той много любезно разстрелял триста сини, след като ги накарал да си изкопаят сами гроба.

— На добър час, но и аз бих направил това не по-лошо от него.

— Бога ми, наистина! И аз също.

— Великите дела на войната — продължи Лавийовил — изискват благородство от тоя, който ги извършва. Това е работа за рицари, а не за перукери.

— Все пак в това трето съсловие — възрази Боабертло — има достойни за уважение хора. Ето например този часовникар Жоли36. Той е бил сержант във фландърския полк; сега е вандейски военачалник; командува един брегови отред; той има син републиканец, така че докато бащата служи при белите, синът служи при сините. Среща. Схватка. Бащата пленява сина си и му пръска черепа.

— Този си го бива — каза Лавийовил.

— Един Брут-роялист37 — добави Боабертло.

— И все пак е непоносимо да те командува един Кокро, един Жан-Жан, един Мулен, един Фокар, един Бужю, един Шуп!

— Скъпи мой Шевалие, и в другата страна също така негодуват. У нас гъмжи от буржоа; у тях — от благородници. Вярвате ли, че санкюлотите38 са доволни, че ги командуват граф дьо Канкло39, виконт дьо Миранда40, виконт дьо Боарне41, граф дьо Валанс42, маркиз дьо Кюстин43 и херцог дьо Бирон44!

— Каква каша!

— Ами херцог дьо Шартр45!

— Синът на Егалите46. Ех, пък тоя, кога ли ще стане крал?

— Никога.

— Крачи към трона. Възнасят го собствените му престъпления.

— А го дърпат надолу пороците му — каза Боабертло.

Пак замълчаха, после Боабертло продължи:

— Все пак поиска да се сдобри. Дойде да види краля. Аз бях там, във Версай, когато плюха в гърба му.

— Горе, от главната стълба?

— Да.

— Добре са направили.

— Ние го наричахме Бурбон Мръсника.

— Той е плешив, той има циреи, той е кралеубиец, пфу!

А Лавийовил добави:

— Аз съм бил с него при Уесан.

— На кораба „Свети дух“?

— Да.

— Ако бил следвал вятъра, както му бил сигнализирал адмирал д’Орвилие47, щял да попречи на англичаните да минат.

— Несъмнено.

— Истина ли е, че се бил скрил в трюма?

— Не. Но все пак е добре да се разправя така.

И Лавийовил прихна в смях.

Боабертло продължи:

— Има глупаци. Ето на̀ тоя Буленвилие, за когото вие говорихте, Лавийовил, аз съм го виждал отблизо. Отначало селяните бяха въоръжени с копия; не си ли втълпи той в главата да ги направи копиеносци? Искаше да ги обучи как се действува с копието встрани и напред. Мечтаеше да превърне тия диваци във войници от пехотата. Изискваше от тях да се научат как се затварят ъглите на едно каре и как батальоните остават празни в средата. Бърбореше им на стария военен език, на отдельонния командир казваше „кап д’ескадр“, както наричаха капоралите по времето на Луи XIV. Упорито се мъчеше да сформира полк от тези бракониери; той имаше и редовни роти, чиито сержанти всяка вечер се нареждаха в кръг, за да получат паролата и контрапаролата от сержанта на жената на полковника, който ги съобщаваше съвсем тихо на сержанта, на жената на лейтенанта, а той на съседа си, който ги предаваше на следващия и така нататък от ухо на ухо до последния. Той разжалва един офицер, който не бе станал гологлав, за да получи паролата от устата на сержанта. Сами съдете колко е успял в това отношение. Този простак не разбираше, че селяните искат да бъдат водени по селски и че не могат да свикнат с казармен режим хора, които са живели в горите. Да, аз познавах този Буленвилие.

Направиха няколко крачки, всеки потънал в мислите си.

После разговорът продължи:

— Ами потвърди ли се, че Дампиер48 е убит?

— Да, капитане.

— Пред Конде ли?

— В лагера Памар; от оръдейно гюлле.

Боабертло въздъхна.

— Граф дьо Дампиер. Това е още един от нашите, който бе на тяхна страна!

— На добър път! — каза Лавийовил.

— А принцесите? Къде са?

— В Триест.

— Все там ли?

— Все там.

И Лавийовил извика:

— Ах, тази република! Какви беди за нищо нещо! Като си помисли човек, че тази революция започна заради дефицит от няколко милиона!

— Опасни са малките причини — каза Боабертло.

— Всичко върви зле — отвърна Лавийовил.

— Да, Ларуари49 е мъртъв, Дюдрене50 е идиот. А колко жалки водачи са всички тия епископи: този Куси — епископ на Ларошел, този Бопоал Сент-Олер — епископ на Поатие, този Мерси — епископ на Люсон, любовник на госпожа дьо л’Есшасери…

— Която се нарича Вернослужителката, знаете ли, капитане? Л’Есшасери е светското й име.

— А този лъжеепископ от Агра, който е бил кюре бог знае къде!

— В Дол. Нарича се Гийо дьо Фолвил. Всъщност той е храбър, бие се.

— Все свещеници, а на нас ни трябват войници! Епископи, които не са епископи! Генерали, които не са генерали!

Лавийовил прекъсна Боабертло:

— Капитане, имате ли „Монитьор“51 в каютата си?

— Да.

— Какво ли играят сега в Париж?

— „Адел и Полин“ и „Пещерата“.

— Бих желал да ги гледам.

— Ще ги видите. Ще бъдем в Париж след един месец.

Боабертло помисли един миг и добави:

— Най-късно. Господин Уиндхъм52 го е казал на лорд Хууд53.

— Значи, капитане, всичко не върви така лошо?

— Всичко ще тръгне добре, дявол да го вземе, при условие, че войната в Бретан се води правилно.

Лавийовил поклати глава.

— Капитане — подзе той, — ще свалим ли на брега морската пехота?

— Да, ако брегът е с нас; не, ако е враждебен. Понякога е необходимо войната да разбива вратите, понякога да се изплъзва. Гражданската война трябва винаги да има в джоба си един фалшив ключ. Възможното ще бъде направено. Главното е водачът.

И, като се замисли, Боабертло добави:

— Лавийовил, какво мислите вие за Шевалие дьо Дийози54?

— Младият?

— Да.

— Като командир?

— Да.

— Той също така е полеви офицер за открит бой. Гъстата гора признава само селянина.

— Тогава ще се задоволите с генерал Стофле и генерал Катлино.

Лавийовил помисли малко и каза:

— Необходим е принц, френски принц, чистокръвен принц. Един истински принц…

— Защо? Който казва принц…

— Казва страхливец. Зная, капитане. Но за да смайва опулените глупави очи на хлапаците.

— Мой скъпи Шевалие, принцовете не желаят да дойдат.

— Ще минем и без тях.

Боабертло машинално притисна с длан челото си, сякаш искаше да се сети за нещо.

После каза:

— В края на краищата ще опитаме с този тук генерал.

— Той е голям аристократ.

— Мислите ли, че той е подходящ?

— Стига да е добър! — каза Лавийовил.

— Тоест свиреп — каза Боабертло.

Графът и шевалието се спогледаха.

— Господин Боабертло, вие казахте думата. Свиреп. Да, такъв трябва да бъде. Войната е безмилостна. Настанал е часът на кръвожадните. Кралеубийците отсякоха главата на Луи XVI, ние ще откъснем четирите крайника на кралеубийците. Да, необходимият генерал е генерал Неумолими. В Анжу и в Горен Поату командирите се правят на великодушни; оплели са се в благодеяния; нищо не върви. В Маре и в района на Ретц командирите са жестоки и всичко върви. Защото Шарет е свиреп и се е опълчил срещу Парен55. Хиена срещу хиена.

Боабертло нямаше време да отговори на Лавийовил. Думите на Лавийовил бяха прекъснати от един отчаян вик и в същото време се разнесе шум, който не приличаше на обичайните шумове, които се чуваха. Викът и шумът идваха от вътрешността на кораба.

Капитанът и помощникът се спуснаха към долната палуба, но не можаха да влязат. Всички артилеристи се изкачваха обезумели.

Нещо страшно се бе случило.

IVTormentum Belli56

Една от каронадите на батареята, двадесет и четири милиметрово оръдие, се бе отвързало.

Това може би е най-опасната морска катастрофа. Нищо по-страшно не може да се случи на един боен кораб, плаващ в открито море с пълен ход.

Оръдие, скъсало въжето си, изведнъж се превръща в някакъв свръхестествен звяр. Машината става чудовище. Тази маса започва да тича с колелата си, прави движения като билярдна топка, наклонява се встрани, впуска се напред и назад, отива и се връща, спира се, сякаш обмисля нещо, после тръгва отново, преминава като стрела от единия до другия край на кораба, върти се в кръг, пак побягва, скрива се някъде, изправя дулото си, блъска, наранява, убива, унищожава. Прилича на стенобитна машина, която по свое хрумване разбива стена. Но имайте предвид, че стенобитната машина е от желязо, а стената е дървена. Това е освободената материя в действие; би могло да са каже, че този вечен роб си отмъщава; сякаш злобата, която се таи в така наречените от нас неодушевени предмети, изведнъж излиза и избухва; като че ли тази материя е загубила търпение и бърза да се отплати; нищо по-неумолимо от гнева на неодушевеното тяло. Тази освирепяла грамада скача като пантера, тежи като слон, провира се гъвкаво като мишка, упорствува като брадва, изненадва като морско вълнение, пронизва като светкавица, мълчи като гроб. Тежи десет хиляди, а отскача като детска топка. Въртенията й са резки, отсечени в прав ъгъл. И какво да се прави? Как да й се излезе насреща? Бурята престава, циклонът отминава, вятърът стихва, счупена мачта се подменя, дупка, през която нахлува вода, се запушва, пожар се гаси; но какво да се прави с този огромен бронзов звяр? По какъв начин да го хванеш? Можете да вразумите пес, да изненадате бик, да хипнотизирате боа, да изплашите тигър, да умилостивите лъв; но никакво средство няма срещу това чудовище — изтърваното оръдие. Вие не можете да го убиете, то е мъртво; а в същото време живее. Живее своя зловещ живот, даден му от безкрайността. Отдолу има под, който се люлее. Раздвижва го корабът, който е разклатен от морето, което е развълнувано от вятъра. Този изтребител е едновременно играчка. Корабът, вълните, вятърът го поддържат; от тях му е този ужасен живот. Какво да се направи с тази машина? Как да се обуздае този чудовищен механизъм, който може да причини корабокрушение? Как да се предугадят тия ходове напред-назад, тия връщания, тия спирания, тия блъскания? Всеки от тия удари в стените може да пробие кораба. Как да се предвидят тия ужасни лъкатушения? Как да се постъпи с един снаряд, който се двоуми, който сякаш размишлява и който всеки миг променя посоката си? Как да се спре това, от което трябва да се пазиш? Страшното оръдие беснее, напредва, връща се назад, удря вдясно, удря вляво, профучава, избягва клопката, унищожава препятствието, мачка хората като мухи. Целият ужас на положението е в подвижността на пода. Как да се преодолее една наклонена плоскост, която непрекъснато се изменя? Корабът, така да се каже, има в търбуха си пленена мълния, която се мъчи да се освободи — нещо като гръмотевица по време на земетресение.

За миг целият екипаж бе на крак. Виновен бе командирът на оръдието, който при връзването не бе стегнал добре гайката на веригата и не бе приковал здраво четирите колела на оръдието; поради това подложката се бе разклатила и бе разхлабила възела. После се бе скъсало въжето, така че оръдието не стояло вече здраво на лафета. По това време нямаше още постоянна спирачка, която да не позволява на оръдието да се връща назад. Морската вълна ударила борда, лошо вързаната каронада се плъзнала назад, скъсала веригата и започнала застрашително да шари из долната палуба.

За да видим картината на това необикновено плъзгане, нека си представим капка вода, която се стича по стъкло на прозорец.

В момента, когато въжето се скъсало, артилеристите били при батареята. Едните накуп, другите разпръснати, те били заети с работа, каквато извършват моряците, очаквайки бойна тревога. Каронадата, тласната от надлъжното клатене, се забила в купчината хора и изведнъж смазала четирима от тях, после, подета и изхвърлена от странично люлеене, разсякла на две пети нещастник, след което разбила едно от оръдията вляво. Поради тази причина се разнесъл отчаяният вик, който току-що бяха чули. Всички хора се спускат към въжената стълба. Батареята за миг остава безлюдна.

Огромното оръдие беше напуснато. Изоставено само на себе си. Господар на себе си и на кораба. То можеше да прави каквото си иска. Целият този екипаж, свикнал да се смее в битките, сега трепереше. А и не можеше да не изпадне в ужас.

Капитанът Боабертло и помощникът му Лавийовил, макар че и двамата бяха храбреци, се спряха горе пред стълбата и, онемели, пребледнели, нерешителни, гледаха към долната палуба. Някой ги отстрани с лакът и се спусна надолу.

Беше техният пътник, селянинът, човекът, за когото бяха говорили преди малко.

Стигнал до последното стъпало на въжената стълба, той се спря.

VVis et Vir57

Оръдието сновеше напред и назад в междупалубното пространство. Сякаш бе живата колесница на Апокалипсиса58. Морският фенер, разлюлян от разклатената батарея, засилваше изумителното клатушкане със сменянето на сянка и светлина. Формата на оръдието изчезваше в необуздания му бяг и то изглеждаше ту черно в светлината, ту със смътни бели отблясъци в тъмнината.

Оръдието продължаваше да тероризира кораба. Беше вече разчупило четири други оръдия и направило в стената два отвора, за щастие над ватерлинията, но при буря водата би нахлула през тях. То се хвърляше лудешки върху ребрата на кораба; здравите греди устояваха — необикновена е здравината на извитото дърво; обаче се чуваше пращенето им под натиска на тази огромна маса, която с нечувана упоритост удряше по всички страни едновременно. Дори оловно топче, разклащано в бутилка, не прави толкова безумни и светкавични движения. Четирите колела непрекъснато преминаваха през убитите хора, разсипаха ги, разкъсваха ги и ги раздробяваха така, че от петте трупа бяха направени двадесет парчета, които се търкаляха между батареята; мъртвите глави сякаш крещяха; потоци кръв течаха по пода в посока на клатушкането. Повредени на много места, дъските на вътрешната обковка бяха започнали да се разтварят. Целият кораб беше изпълнен с чудовищен шум.

Капитанът бързо възвърна хладнокръвието си и по негова заповед от каюткомпанията бяха хвърлили при батареята всичко, каквото можеше да смекчи и да спре главоломния бяг на оръдието — дюшеци, койки, резервни платна, ролки от дебели корабни въжета, моряшки торби, балички с фалшиви банкноти, каквито в корветата имаше цял товар, тъй като тази английска подлост се считаше за допустима при война.

Но какво можеха да сторят тези парцали? Никой не смееше да слезе, за да ги подреди както трябва, и затова след няколко минути всичко бе разкъсано.

Морето беше така развълнувано, че можеше да направи нещастието още по-голямо. Желателно бе да излезе буря; тя може би щеше да преобърне оръдието и щом то вирнеше четирите колела във въздуха, щяха да могат да го пленят. Обаче повредите се увеличаваха. Имаше драскотини, дори пукнатини по мачтите, които, закрепени в гредите на кила, преминават през етажите на кораба като големи кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието предната мачта беше напукана, а и голямата мачта бе олющена. Батареята беше разбита. От тридесетте оръдия десет бяха извън строя; по обковката на кораба дупките се увеличаваха, корветата започна да се пълни с вода.

Старият пътник, слязъл на долната палуба, стоеше като каменна статуя в края на стълбата. Той гледаше опустошенията със строг поглед. Не се помръдваше. Изглеждаше невъзможно да се направи дори една крачка към батареята.

Всяко движение на освободилата се каронада ускоряваше гибелта на кораба. Още няколко мига и потъването беше неизбежно.

Трябваше или да загинат, или бързо да предотвратят катастрофата; беше необходимо някакво решение, но какво?

Колко войнствена беше тази каронада!

Трябваше да се спре това ужасно безумие.

Трябваше да се впримчи тази светкавица.

Трябваше да се сломи тази мълния.

Боабертло каза на Лавийовил:

— Вярвате ли в бога, Шевалие?

Лавийовил отвърна:

— Да. Не. Понякога.

— В буря?

— Да. Особено в такива моменти като този.

— Само бог всъщност може да ни измъкне оттук — каза Боабертло.

Всички мълчаха, оставяйки каронадата да вдига ужасен шум.

Навън ударите на вълните отвръщаха на ударите на оръдието. Сякаш два чука удряха един след друг.

Изведнъж в тази непристъпна арена, в която подскачаше изтърваното оръдие, се появи човек с железен лост в ръката. Беше причинителят на катастрофата, командирът на оръдието, провинилият се в небрежност и предизвикал нещастието, стопанинът на каронадата. Причинил злото, той искаше да го премахне. Хванал лост в едната си ръка, а в другата прът с подвижна примка, той беше скочил от каюткомпанията в междупалубното пространство.

И започна нещо жестоко; титанско зрелище; борба на оръдието с артилериста; битка между материята и разума, дуел между предмета и човека.

Човекът бе застанал на пост в един ъгъл с лоста и примката в ръце и, облегнал гръб на една греда, опрял се здраво на краката си, които приличаха на два стоманени стълба, чакаше смъртно бледен, спокоен, трагичен, сякаш пуснал корени в пода.

Той чакаше оръдието да мине край него.

Артилеристът познаваше своето оръдие и му се струваше, че и то трябва да го познава. Отдавна живееше с него. Колко пъти бе бъркал с ръката си в гърлото му! То беше домашният му звяр. Започна да му говори като на свое куче.

— Ела — казваше му той. Може би го обичаше.

Изглежда, че се надяваше да отиде при него.

Но да отиде при него значеше да отиде върху него. В такъв случай щеше да бъде загубен. Как да избегне смазването? Такъв бе въпросът. Всички гледаха ужасени.

Никой не дишаше свободно, с изключение може би само на стареца, който единствен беше в междупалубното пространство заедно с двамата сражаващи се — зловещ свидетел.

Самият той можеше да бъде смлян от оръдието. Той не помръдваше.

Под тях вълнението сляпо ръководеше борбата.

В момента, когато артилеристът се бе хвърлил в този ужасен ръкопашен бой и започна да предизвиква оръдието, при едно случайно затишие на морето оръдието за миг се спря неподвижно, като вцепенено. „Ела де!“ — казваше му човекът. То сякаш го слушаше.

Внезапно то скочи върху него. Човекът избягна удара.

И борбата започна. Борба нечувана. Уязвимият се опълчи срещу неуязвимия. Звероукротителят от плът и кръв атакува стоманения звяр. От едната страна сила, от другата душа.

Всичко това ставаше в полумрак. Беше като неясно видение на някакво чудо.

Една душа, странно нещо, защото би могло да се каже, че и оръдието имаше душа; но една душа с омраза и злоба. А изглежда, че имаше и очи. Защото чудовището сякаш дебнеше човека. Можеше да се повярва, че има и хитри замисли. То също избираше удобен момент. Наподобяваше някакво гигантско желязно насекомо, което имаше, или изглеждаше, че има, демонична воля. От време на време този колосален скакалец достигаше със скок ниския таван на помещението, после падаше върху четирите си колела като тигър върху четирите си лапи и отново започваше да тича срещу човека. А той, гъвкав, жилав, сръчен, се извиваше като пепелянка при всички тия мълниеносни движения. Той избягваше срещите, но ударите, от които се спасяваше, падаха върху кораба и продължаваха да го рушат.

Едно парче от скъсаната верига беше останало закачено на каронадата. Тази верига, кой знае как, се бе увила около един винт в задната й част. Така че единият край на веригата бе закрепен на лафета. Другият, свободният край, се въртеше лудешки около оръдието и увеличаваше опасността при всички скокове. Винтът я задържаше здраво като ръка и тази верига прибавяше към ударите на оръдието и удари с халката, създаваше около оръдието страшна вихрушка с този железен камшик в бронзова длан. Тази верига усложняваше борбата.

Въпреки това човекът се бореше. Дори от време на време нападаше оръдието; катереше се по борда с лоста и примката в ръце; а оръдието сякаш разбираше и побягваше, за да избегне засадата. Човекът, страшният, го преследваше.

Това не можеше да продължава дълго време. Като че ли оръдието си каза изведнъж: „Хайде, трябва да свършим!“ и се спря. Почувствува се приближаването и развръзката. Оръдието, като в недоумение, сякаш имаше или направо имаше, защото за всички то бе живо същество, някакъв жесток замисъл. Внезапно то се хвърли върху артилериста. Артилеристът се дръпна встрани, остави го да мине край него и му извика през смях: „Опитай се пак!“ Оръдието, сякаш разярено, разби още една каронада в левия борд; после, като изхвърлено от невидима прашка, то се хвърли към десния борд срещу човека, който успя да избегне опасността. Три каронади бяха разбити при този удар; след това като слепец, който не знае какво прави, то обърна гръб на човека, затъркаля се напред-назад и проби дупка в стената при носа. Човекът се бе укрил до стълбата, на няколко крачки от стареца-свидетел. Артилеристът държеше лоста отпуснат. Оръдието сякаш забеляза това и, без да си дава труд да се обърне, на заден ход със светкавична бързина полетя върху човека. Човекът, опрял се с гръб към борда, беше загубен. Целият екипаж нададе вик.

Но старият пътник, който дотогава стоеше неподвижен, се хвърли още по-светкавично от дивите набези на оръдието. Беше вдигнал една баличка с фалшиви банкноти и с риск да бъде смазан успя да я хвърли върху колелата на оръдието. Това решително и опасно движение не би могло да се извърши по-точно и безпогрешно дори от човек, усвоил всички упражнения, описани в книгата на Дюросел — „Изкуство да се управлява морско оръдие“.

Баличката подействува като буфер. Едно камъче задържа цяла канара, един клон отклонява цяла лавина. Оръдието залитна. Артилеристът, използувайки на свой ред това опасно спъване, заби своя железен лост между спиците на едно от задните колела. Оръдието се спря.

Беше се наклонило. Като натисна силно лоста, човекът го прекатури. Тежката маса се преобърна с трясък на падаща камбана, а човекът, облян в пот, се нахвърли върху него и постави примката на бронзовата шия на поваленото чудовище.

Борбата свърши. Човекът победи. Мравката повали мастодонта, пигмеят плени мълнията.

Войниците и моряците изръкопляскаха.

Целият екипаж се спусна с кабели и вериги и за миг оръдието бе вързано.

Артилеристът поздрави пътника.

— Господине — каза му той, — вие ми спасихте живота.

Старецът отново бе станал невъзмутим и нищо не отвърна.

VIДвете блюда на везните

Човекът беше победил, но можеше да се каже, че и оръдието беше победило. Непосредственото корабокрушение бе избягнато, но корветата още не бе спасена. Повредата на кораба изглеждаше непоправима. По борда имаше пет дупки, от които едната доста голяма в предната част; двадесет каронади от тридесетте лежеха разбити на лафетите си. И заловената и отново вързана каронада беше негодна за използуване; винтът в задната част беше повреден и поради това не можеше да бъде насочвана. Батареята бе сведена до девет оръдия. Трюмът пропускаше вода. Трябваше незабавно да се вземат бързи мерки и да се пуснат в действие помпите.

Сега, когато можеше добре да се огледа, междупалубното пространство беше в отвратително състояние. Разярен слон не би могъл да разнебити така клетката си.

Колкото и необходимо да бе за корветата да не бъде забелязана, още по-повелителна сега бе необходимостта да бъде спасена незабавно. Трябваше да се освети палубата с няколко фенера, поставени тук-таме на борда.

Обаче през цялото време, когато се водеше тази трагична борба, от която зависеше животът или смъртта на екипажа, никой не се интересуваше от това, което ставаше вън от корветата. Мъглата бе станала по-гъста; времето се бе променило; вятърът си бе играл с кораба, както бе искал; бяха се отклонили от пътя, отдалечили се от Джърси и Гърнзи, намираха се по̀ на юг, отколкото трябваше, сред развълнуваното море. Големи вълни целуваха отворените рани на корветата — опасни милувки. Клатушкането на морето беше застрашително. Тихият бриз се превръщаше в силен северен вятър. Очертаваше се вихрушка, а може би буря. Не се виждаше по-далеч от четири вълни пред кораба.

Докато хората от екипажа бързаха за кратко време да поправят повредите в междупалубното пространство — запушваха дупките, през които нахлуваше вода, и подреждаха по местата им оцелелите оръдия, старият пътник се бе изкачил отново на палубата.

Беше се облегнал на голямата мачта.

Той съвсем не бе забелязал нещо, което ставаше на кораба. Шевалие дьо Лавийовил бе строил от двете страни на голямата мачта войниците от морската пехота, а след като боцманът даде знак със свирката си, зад тях се наредиха и дежурните матроси.

Граф дю Боабертло се насочи към пътника.

Зад капитана вървеше един разстроен, запъхтян човек, облечен небрежно, но въпреки това доволен на вид.

Беше артилеристът, който току-що се бе проявил като укротител на чудовища и бе победил оръдието.

Графът поздрави облечения като селянин старец по военному и му каза:

— Господин генерал, ето човекът.

Артилеристът стоеше прав, с наведени очи, както повелява уставът.

Граф дю Боабертло продължи:

— Господин генерал, след това, което извърши този човек, не смятате ли, че неговите началници трябва да направят нещо?

— Смятам — каза старецът.

— Благоволете да дадете разпореждания — продължи Боабертло.

— Вие трябва да ги дадете, вие сте капитанът.

— Но вие сте генералът — отвърна Боабертло.

Старецът изгледа артилериста.

— Приближете се — каза той.

Артилеристът направи една крачка.

Старецът се извърна към граф дьо Боабертло, откачи кръста „Сен-Луи“ от капитанския кител и го окачи на матроската куртка на артилериста.

— Ура! — извикала матросите.

Войниците от морската пехота взеха оръжието си за почест.

А старият пътник, показвайки с пръст смаяния артилерист, добави:

— Сега този човек да се разстреля.

Вцепенението замести възторга.

И тогава сред гробна тишина старецът повиши глас и каза:

— Една небрежност изложи на опасност кораба. В този час той може би е загубен. Да си в море значи да си пред неприятеля. Кораб на път е като армия, тръгнала да се бие. Бурята не вилнее, но е тук. Морето е като засада. Смъртно наказание за всяка грешка, извършена пред лицето на врага. Няма поправима грешка. Смелостта трябва да бъде възнаградена, а небрежността — наказана.

Думите падаха бавно и тежко една след друга с неумолима отмереност като удари на брадва върху дъб.

И, загледал се във войниците, старецът добави:

— Действувайте.

Човекът, на чиято куртка блестеше кръстът „Сен-Луи“, наведе глава.

По знак на граф дю Боабертло двама матроси слязоха на долната палуба и се върнаха оттам с морски саван; корабният свещеник, който още от тръгването четеше молитви в каюткомпанията, ги придружаваше; един сержант отдели от строя дванадесет войници, които строи в две редици — шест на шест; артилеристът, без да каже нито дума, застана между двете редици. Свещеникът, с кръст в ръка, отиде при него. „Ходом марш!“ — каза сержантът. Взводът с бавни крачки тръгна напред към носа на кораба. Двамата матроси, които носеха савана, вървяха след него.

Тягостно мълчание настъпи на корветата. Далечен ураган бучеше. Няколко мига след това в мрака се разнесе гръм, блесна светлина, после всичко затихна и се чу шум от падащо тяло в морето.

Старият пътник, все така облегнат на голямата мачта, беше скръстил ръце и размишляваше.

Боабертло, насочил към него показалеца на дясната си ръка, каза тихо на Лавийовил:

— Вандея има глава.

VIIКойто разчита на платната, играе на лотария

Но какво щеше да стане с корветата?

Облаците, които цяла нощ се бяха размесвали с вълните, вече толкова много се бяха снишили, че хоризонтът не се виждаше и цялото море сякаш бе покрито с пелерина. Само мъгла. Положението беше опасно дори за кораби в пълна изправност.

Освен мъгла имаше и вълнение.

Бяха използували времето както трябва; бяха намалили товара на корветата, като хвърлиха в морето всичко, което можаха да разчистят от опустошението, направено от каронадата — разбитите оръдия, счупените лафети, изкъртените и откованите дъски, парчетата от дърво и от желязо; при отворите за стрелба бяха поставили дъски и по тях спуснаха във вълните труповете и човешките останки, увити в брезенти.

Морето ставаше все по-нетърпимо. Не защото предстоеше буря; напротив, като че ли се чуваше как стихва ураганът, който бушуваше зад хоризонта, и бурята — отминаваше на север; обаче вълните бяха все още много високи, което означаваше, че дъното на морето е лошо, а наранената корвета не беше устойчива на раздрусвания и големите вълни можеха да я погубят.

Гакоал стоеше замислен при кормилото.

Да изглеждат в добро настроение в лошо време — такъв е навикът на морските капитани.

Лавийовил, весел по характер човек дори и при опасност, се приближи до Гакоал.

— Ей, лоцмане — каза той, — ураганът нещо засече. Щеше да кихне, ама не можа. Ще се измъкнем. Ще имаме вятър. Това е.

Все така замислен, Гакоал отвърна:

— Има ли вятър, има и вълни.

Нито засмян, нито натъжен — такъв е морякът. Отговорът издаваше тревога. Защото при вълнение кораб, който пропуска вода, бързо се пълни. Гакоал беше подчертал тази прогноза с леко свиване на веждите. След нещастието с оръдието и артилериста може би Лавийовил беше избързал да каже тия почти весели и лековати думи. Има неща, които носят беда, когато си в открито море. Морето е потайно; никога не знаеш какво мисли. Трябва да се пазиш.

Лавийовил почувствува, че е необходимо да бъде сериозен.

— Къде сме, лоцмане? — попита той.

Лоцманът отвърна:

— Ние сме в ръцете на бога.

Лоцманът е господар; той винаги трябва да има свобода на действие, а и често свобода да говори.

Всъщност този тип хора малко говорят. Лавийовил се отдалечи.

Лавийовил бе задал на лоцмана въпрос, хоризонтът му отговори.

Морето изведнъж се разкри.

Мъглите, които лежеха над вълните, се разкъсаха, в полуздрача развълнуваното море се виждаше чак до хоризонта и ето какво можеше да се забележи.

Небето сякаш имаше похлупак от облаци; но облаците вече не докосваха морето; на изток светлееше зората, на запад бледнееше залезът на луната. Тия две сияния, застанали едно срещу друго, образуваха на хоризонта две бледи, тесни светлинни ивици между мрачното море и облачното небе.

Между тези две светлини се очертаваха отвесни и неподвижни черни силуети.

На запад, под осветеното от луната небе, се издигаха три високи скали, застанали като келтски долмени.

На изток, върху бледия утринен хоризонт, стърчаха осем кораба с платна, строени застрашително в боен ред.

Трите скали бяха риф; осемте кораба с платна — ескадра.

Така че зад корветата бе Минкие, подводна скала с лоша слава, а пред нея — френски кръстосвачи. На запад бездна, на изток — сеч; бяха между корабокрушение и битка.

За среща с рифа корветата имаше пробит кил, повредени принадлежности, разклатени в основата им мачти; за среща с неприятеля имаше батарея, от която двадесет и едно оръдия от тридесетте бяха изхвърлени, а и най-добрите артилеристи бяха загинали.

Едва се зазоряваше и около корветата още бе мрачно. Този мрак дълго време можеше да не се разсее, тъй като го предизвикваха облаците, които бяха високи, гъсти и дълбоки, наподобяващи масивен свод.

Вятърът, който бе отвял долната мъгла, отклоняваше корветата към Минкие.

Преуморена и разнебитена, каквато беше, тя почти не се подчиняваше на кормилото, въртеше се, вместо да плава, и, тласкана от вълнението, се оставяше да бъде водена от него.

Минкие, зловещият риф, беше много по-опасен по онова време, отколкото днес. Повечето от острите върхове на тази крепост над бездната са били изпилени от непрекъснатото разрушаване, което морето извършва; релефът на рифовете се изменя; ненапразно наричат вълните пили; всеки прилив и отлив действува като трион. По това време всеки допир до Минкие означаваше гибел.

А крайцерите бяха онази ескадра на Канкал, която впоследствие се прослави под командуването на онзи капитан Дюшен, когото Лекинио59 наричаше „татко Дюшен“.

Положението беше критическо. По времето, когато вилнееше каронадата, корветата незабелязано се бе отклонила и насочила повече към Гранвил, отколкото към Сен-Мало. Дори когато можеше вече да плава и да издуе платната си, Минкие й затваряше обратния път към Джърси, а ескадрата й преграждаше пътя към Франция.

Буря не излезе. Но, както бе казал лоцманът, имаше вълнение. Морето, развълнувано от суров вятър, беше диво над това раздиращо дъно.

Морето никога не казва веднага какво иска. От тази бездна може да се очаква всичко, дори заядливост. Би могло почти да се каже, че морето прави някаква шмекерия; то напредва и отстъпва, предлага и се отмята, предрича буря, после се отказва, обещава бездна, но не я разкрива, заплашва от север, а нанася удар от юг. Цялата нощ корветата „Клеймор“ беше в мъгла и се опасяваше от буря; морето излъга, и то по жесток начин; предвещаваше буря, а поднесе рифа. Всъщност пак крушение, но под друга форма.

И към гибелта върху подводните скали се прибавяше смърт в битката. Към единия неприятел се прибавяше друг.

Лавийовил извика, като безстрашно се засмя:

— Корабокрушение тук, битка там. И от двете страни сме шах и мат.

VIII9=380

Корветата беше само остатък от боен кораб.

В бледата разсеяна светлина, в черната сянка на облаците, в смътната променливост на хоризонта, в загадъчната намръщеност на вълните имаше някаква зловеща тържественост. С изключение на вятъра, който духаше враждебно, всичко бе стихнало. От бездната с величие се извисяваше катастрофата. Тя наподобяваше повече призрак, отколкото нападение. Нищо не мърдаше в скалите, нищо не се движеше в кораба. Имаше някаква огромна тишина. Действителност ли беше това? Би могло да се каже, че е мираж над морето. В легендите има такива видения; корветата се намираше, така да се каже, между рифа-демон и флотата-фантом.

Граф дю Боабертло полугласно даде нареждания на Лавийовил, който слезе при батареята, а той взе далекогледа си и застана встрани зад лоцмана.

Гакоал полагаше всички усилия да поддържа корветата право срещу вълните, защото, ударена отстрани от вятъра и морето, тя неминуемо би потънала.

— Лоцмане — каза капитанът, — къде се намираме?

— При Минкие.

— От коя страна?

— Откъм лошата.

— Какво е дъното?

— Остра канара.

— Можем ли да пуснем котва?

— Винаги може да се умре — каза лоцманът.

Капитанът насочи далекогледа си към запад и огледа Минкие; после се обърна на изток и разгледа корабите, които се виждаха и с просто око.

Лоцманът продължаваше, сякаш говореше на себе си:

— Това е Минкие. Служи за почивка на чайката, когато отлита от Холандия, а също и на гларуса.

В това време капитанът преброи корабите.

Наистина имаше осем кораба, добре подредени, чиито бойни профили се отразяваха във водата. В средата се забелязваше високият корпус на кораб с три палуби.

Капитанът попита лоцмана:

— Познавате ли тия кораби?

— Разбира се! — отвърна Гакоал.

— Какви са?

— Ескадра.

— На Франция?

— На дявола.

Настъпи мълчание. После капитанът подзе:

— Цялата ескадра ли е тук?

— Не цялата.

Действително на 2 април Валазе60 бе съобщил на Конвента61, че десет фрегати и шест линейни кораба кръстосват водите на Ламанш. Капитанът си спомни това едва сега.

— Всъщност — каза той — ескадрата е от шестнадесет съда. А тук са само осем.

— Останалите — каза Гакоал — обикалят там по цялото крайбрежие и шпионират.

Капитанът, продължавайки да гледа с далекогледа си, прошепна:

— Един кораб с три палуби, две фрегати от първи ранг, пет от втори ранг.

— Ама и аз ги шпионирах — измърмори Гакоал.

— Хубави съдове — каза капитанът. — Аз съм командувал такива.

— Аз съм ги виждал отблизо — каза Гакоал. — Различавам ги един от друг. Помня отличителните им белези.

Капитанът подаде далекогледа си на лоцмана.

— Лоцмане, виждате ли добре кораба с високия борд?

— Да, капитане, това е корабът „Златен бряг“.

— Преименували са го — каза капитанът. — Преди се казваше „Бургундски щати“. Нов кораб. Сто двадесет и осем оръдия.62

Той извади от джоба си бележник и молив и написа цифрата 128.

После продължи:

— Лоцмане, кой кораб е първият вляво?

— Това е „Опитни“.

— Фрегата от първи ранг. Петдесет и две оръдия. Преди два месеца ги монтираха в Брест.

Капитанът отбеляза в бележника си цифрата 52.

— Лоцмане — попита той пак, — кой е вторият кораб вляво?

— Фрегатата „Дриада“.

— Фрегата от първи ранг. Четиридесет осемнадесетмилиметрови оръдия. Беше в Индия. Има хубава бойна история.

И под цифрата 52 написа цифрата 40; после, като вдигна глава, каза:

— А сега вдясно.

— Капитане, всички са фрегати от втори ранг. Пет на брой.

— Коя е първата откъм кораба?

— „Решителна“.

— Тридесет и две осемнадесетмилиметрови оръдия. А втората?

— „Ришмон“.

— Същото въоръжение. След нея?

— „Атея“.

— Смешно име за морския флот. След нея?

— „Калипсо“.

— После?

— „Залавяща“.

— Пет фрегати с по тридесет и две оръдия всяка.

Капитанът написа под другите цифри числото 160.

— Лоцмане — каза той, — вие добре ги разпознавате.

— И вие — отвърна Гакоал — добре ги знаете, капитане. Да разпознаваш е нещо, но да знаеш е още по-добре.

Капитанът бе забил поглед в тефтерчето си и смяташе шепнешком.

— Сто двадесет и осем, петдесет и две, четиридесет, сто и шестдесет.

В този момент Лавийовил се изкачи на палубата.

— Шевалие — извика му капитанът, — ние се намираме пред триста и осемдесет оръдия.

— Добре — каза Лавийовил.

— Вие идвате от проверка, Лавийовил; всъщност колко оръдия, годни за стрелба, имаме ние?

— Девет.

— Добре — каза Боабертло.

Той взе далекогледа си от ръцете на лоцмана и погледна към хоризонта.

Осемте кораба, мълчаливи и мрачни, изглеждаха неподвижни, но ставаха все по-големи.

Те незабележимо се приближаваха.

Лавийовил отдаде чест.

— Капитане — каза Лавийовил, — ето моя доклад. Аз нямах доверие в тази корвета „Клеймор“. Винаги е неприятно да те накарат да отплаваш неочаквано с един кораб, който не ви познава и не ви обича. Английски кораб, изменник на французите. Дяволската каронада доказа това. Направих проверка. Хубави котви. Не са от обикновено желязо, изковани са с механични чукове от стомана. Халките на котвите са солидни. Въжетата са чудесни, лесно се размотават, обичайна дължина — сто и двадесет разтега. Достатъчно количество боеприпаси. Шест артилеристи убити. Всяко оръдие може да даде сто седемдесет и един изстрела.

— А ние имаме само девет оръдия — прошепна капитанът.

Боабертло насочи далекогледа си към хоризонта. Ескадрата продължаваше бавно да се приближава.

Каронадите имат предимството, че могат да се обслужват само от трима души; но техен недостатък е, че стрелбата им не е толкова далечна и толкова точна като на обикновените оръдия. Така че трябваше да се изчака ескадрата да се доближи до обсега на каронадата.

Капитанът даде заповедите си с тих глас. Настъпи тишина в кораба. Не звъниха бойна тревога, но всички се подготвяха. Корветата не беше годна за бой нито срещу хората, нито срещу вълните. Направиха всичко възможно с тази останка от боен кораб. Близо до мостчето между предната и задната палуба струпаха запасните въжета и кабели, за да укрепват при нужда мачтите. Подредиха пункта за ранени. По тогавашния морски обичай на палубата правеха с дебело платнище защитен заслон, който предпазваше от куршуми, но не и от гюллета. Донесоха и уреда за проверка на калибъра, макар че беше малко късно да се проверяват калибрите, но нали не бяха предвидили толкова премеждия. Всеки матрос получи по една паласка и постави на колана си чифт пистолети и кама. Сгънаха койките; насочиха артилерията; заредиха пушките; подредиха по местата им брадвите и канджите; поставиха в ред складовете за зарядните торбички и складовете за гюллета; отвориха барутния склад. Всеки зае мястото си. Всичко се извърши мълчаливо като в стая на умиращ. Бързо и мрачно.

После закотвиха корветата. Тя имаше шест котви като фрегатите. Хвърлиха и шестте; голямата котва отпред, стоп-котвата отзад, едната от малките котви на страната откъм открито море, другата към подводните скали, в дясната страна втората голяма котва, а вляво — запасната котва.

Деветте оцелели каронади бяха разположени като батарея — всички в една страна, към неприятеля.

Ескадрата също така мълчаливо беше извършила подготовката си. Осемте съда образуваха сега полукръг, в средата на чиято хорда попадаше рифът Минкие. Корветата „Клеймор“, затворена в този полукръг и освен това прикована от собствените си котви, опираше гръб на подводната скала, тоест на корабокрушението.

Това приличаше на хайка около глиган, която не лае, но показва зъби.

Изглежда, и едната, и другата страна се изчакваха.

Артилеристите на „Клеймор“ бяха при оръдията си.

Боабертло каза на Лавийовил:

— Държа аз да започна огъня.

— Прищявка на кокетка — каза Лавийовил.

IXНякой се спасява

Пътникът не бе напуснал палубата, а равнодушно наблюдаваше всичко.

Боабертло се приближи до него.

— Господине — каза му той, — приготовленията привършиха. Сега сме приковани към нашия гроб, от който няма да се спасим. Пленници сме или на ескадрата, или на рифа. Да се предадем на неприятеля, или да загинем в подводните скали — друг изход нямаме. Остава ни само една възможност — да умрем. По-добре е да се бием, отколкото да претърпим корабокрушение. Аз искам да бъда застрелян вместо да се удавя; ако трябва да умра, предпочитам огъня пред водата. Да умрем — това е наша работа, но не ваша. Вие сте човекът, избран от принцовете, вие имате великата мисия да ръководите войната във Вандея. Без вас може би монархията ще загине; значи, вие трябва да живеете. В името на нашата чест ние трябва да останем тук, а ваш дълг е да се разделите с нас. Вие, господин генерал, трябва да напуснете кораба. Ще ви дам човек и лодка. Възможно е да се стигне брегът по околен път. Още не се е съвсем развиделило, вълните са високи, морето е тъмно, ще успеете да се измъкнете. Има случаи, при които бягството е равносилно на победа.

Старецът направи важно одобрителен знак с глава.

Граф дю Боабертло повиши глас:

— Войници и матроси! — извика той.

Навред в кораба хората се спряха и обърнаха лица към капитана.

Той продължи:

— Човекът, който е между нас, представлява краля. Той ни е поверен и ние сме длъжни да го запазим. Той е необходим на френския престол; при липсата на принц ние се надяваме, че по необходимост той ще бъде вожд на Вандея. Той е висш боен офицер. Трябваше да стигне във Франция заедно с нас, сега е необходимо да отиде без нас. Да спасим неговата глава значи да спасим всичко.

— Да! Да! Да! — извика в един глас целият екипаж.

Капитанът продължи:

— И той също ще премине сериозни опасности; не е лесно да се стигне брегът. Ще трябва лодката да бъде голяма, за да плава в открито море, а ще трябва да бъде и малка, за да избегне крайцерите. Необходимо е да стигне брега в някое безопасно място, но за предпочитане е брегът при Фужер, отколкото брега при Кутанс. Трябва един здрав моряк, добър гребец и добър плувец, местен човек, който познава всички проливи. Още е достатъчно тъмно, за да може лодката да се отдалечи от корветата, без да бъде забелязана. Освен това ще има дим, който ще я закрива. Малкият размер ще й помогне да премине плитките води. От капан, в който е хваната пантера, невестулката лесно се измъква. За нас няма изход; за лодката има. Тя ще се отдалечи с гребане; неприятелските кораби няма да я видят; и освен това ние през цялото време ще ги забавляваме. Ясно ли е?

— Да! Да! Да! — извика екипажът.

— Няма нито минута за губене — подзе капитанът. — Има ли доброволец?

От редиците в мрака излезе един матрос и каза:

— Аз.

XСпасява ли се?

Няколко мига след това една от тия малки лодки, които моряците наричат „черупки“ и които са предоставени на разположение на капитана, се отдалечи от кораба. В тази лодка имаше двама души — старият пътник, който седеше отзад, и матросът-доброволец отпред. Беше още много тъмно. Матросът, изпълнявайки нарежданията на капитана, гребеше усилено в посока на Минкие. Всъщност нямаше никакъв друг възможен път.

В дъното на лодката бяха хвърлили малко провизии — торба със сухари, един пушен волски език и буренце с вода.

В момента, когато „черупката“ заплава, Лавийовил, присмехулник и пред опасността, се наведе над преградата при кормилото на корветата и за сбогом подхвърли шеговито към лодката:

— Добра за бягство и отлична за удавяне.

— Господине — каза му лоцманът, — вече не трябва да се смеем.

Отдалечаването ставаше бързо и за кратко време разстоянието между корветата и лодката се увеличи. Вятърът и вълнението улесняваха гребеца, малката лодка бързо плаваше, клатушкайки се в мрака, скривана в големите гънки на вълните.

Над морето витаеше някакво неясно очакване.

Изведнъж в мълчанието на този просторен и развълнуван океан се издигна глас, който, увеличен от рупора, приличащ на бронзова маска от антична трагедия, беше почти свръхчовешки.

Капитан Боабертло говореше.

— Матроси на краля — крещеше той, — вдигнете бялото знаме на голямата мачта. Ще видим за последен път изгрева на слънцето.

И оръдеен изстрел се разнесе от корветата.

— Да живее кралят! — извика екипажът.

След това от дъното на хоризонта се чу друг вик, огромен, далечен, смътен, но все пак отчетлив:

— Да живее Републиката!

И трясък, подобен на гръм от триста гръмотевици, отекна в океанските дълбочини.

Битката започваше.

Морето се покри с дим и огън. Струите пяна, които гюллетата вдигаха, падайки във водата, покриваха навред вълните.

„Клеймор“ започна да бълва огън срещу осемте кораба. В същото време цялата ескадра, разположена като полумесец около „Клеймор“, сипеше огън с всичките си батареи. Хоризонтът пламна като при пожар. Сякаш вулкан бе изригнал от морето. Вятърът огъваше тази огромна пурпурна картина на битката, в която корабите се появяваха и изчезваха като привидения. На преден план върху червения фон се очертаваше черният скелет на корветата.

На върха на голямата мачта се виждаше флаг с лилия.

Двамата мъже в лодката мълчаха.

Триъгълната плитчина при рифа Минкие, отсечен подводен конус, заема по-голямо пространство, отколкото целият Джърси; морето я покрива; от най-високата част на рифа, която се подава над водата и при най-високите приливи, стърчат на североизток шест огромни скали, подредени в права линия, които изглеждат като някаква голяма стена, срутена тук-таме. Проливът между високата част на рифа и шестте скали е достъпен само за най-плоскодънни лодки. След този пролив морето е дълбоко.

Матросът, който се бе наел със спасяването на пътника, вкара лодката в пролива. По този начин рифът Минкие попадна между сражаващите се и лодката. Тя се провираше пъргаво в тесния канал, като избягваше подводните камъни отляво и отдясно; скалите над водата сега закриваха битката. Блясъкът на хоризонта и яростният трясък на оръдията все повече отслабваха с увеличаването на разстоянието; но от продължителността на детонациите можеше да се разбере, че корветата добре се съпротивлява и че иска да използува напълно своите седемдесет и един залпа.

Скоро лодката навлезе в свободни води, извън рифа, извън битката, извън обсега на гюллетата.

Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяваха, пяната се разбиваше в светли пръски, по гребена на вълните се плъзгаха светлини. Денят започваше.

Лодката се намираше вън от досегаемостта на неприятеля; но оставаше по-трудното. Тя беше спасена от картеча, но не и от потъване. Тази незабележима черупка плаваше в открито море, без палуба, без платно, без мачта, без компас, без други възможности освен греблата срещу океана и урагана — една прашинка, предоставена на милостта на гиганти.

И тогава, в този безкраен простор, в това усамотение, човекът, който седеше отпред, вдигна лицето си, осветено бледо от утрото, погледна втренчело човека, който седеше отзад, и му каза:

— Аз съм братът на този, когото разстреляха по ваша заповед.

IСловото е бог

Старецът бавно вдигна глава.

Човекът, който му говореше, беше на около тридесет години. По челото му имаше морски загар; очите му бяха странни; в невинните очи на селянин блестеше проницателният поглед на моряк. Той стискаше здраво греблата с двете си ръце. Имаше кротък вид.

На колана му се виждаха една кама, два пистолета и една броеница.

— Кой сте вие? — каза старецът.

— Нали ви казах.

— Какво искате от мене?

Човекът остави греблата, скръсти ръце и отвърна:

— Да ви убия.

— Както искате — каза старецът.

Човекът повиши глас:

— Пригответе се.

— За какво?

— Да умрете.

— Защо? — попита старецът.

Настъпи мълчание. Човекът като че ли за миг се затрудни от въпроса. Той подзе:

— Аз казах, че искам да ви убия.

— Аз пък питам защо.

В очите на матроса премина блясък.

— Защото вие убихте моя брат.

Старецът отвърна спокойно:

— Но най-напред аз му спасих живота.

— Това е истина. Вие най-напред го спасихте и после го убихте.

— Не аз го убих.

— А кой го уби?

— Грешката му.

Матросът гледаше стареца с широко отворени очи; после веждите му отново се свиха свирепо.

— Как се казвате? — попита старецът.

— Казвам се Халмало, но няма нужда да знаете името на този, който ще ви убие.

В този миг слънцето изгря. Един лъч падна върху лицето на матроса и силно освети дивашката му фигура. Старецът го разглеждаше внимателно.

Престрелката, която все още продължаваше, сега беше с прекъсвания и неравномерна като в агония. Гъст дим се стелеше над хоризонта. Лодката, недвижена от гребеца, вървеше напосоки.

Матросът хвана с дясната си ръка един от пистолетите на пояса си, а с лявата своята молитвена броеница.

Старецът се изправи.

— Вярваш ли в бога? — каза той.

— Отче наш, който си на небето — отвърна матросът.

И се прекръсти.

— Имаш ли майка?

— Да.

И втори път се прекръсти. После подзе:

— Казах вече. Давам ви една минута, ваша светлост.

И зареди пистолета си.

— Защо ме наричаш светлост?

— Защото сте сеньор. Това се вижда.

— А имаш ли си ти сеньор?

— Да, и то голям. Може ли да се живее без сеньор?

— Къде е той?

— Не зная. Напусна страната. Казва се господин маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, принц на Бретан; той е владетел на Сет-Форе. Никога не съм го виждал, но това не пречи да ми е господар.

— Ами ако го видиш, ще му се подчиняваш ли?

— Разбира се. Да не съм безбожник, та да не му се подчинявам. Трябва да се подчиняваме на бога, а после на краля, който е като бога, а после на сеньора, който е като краля. Но това е друга работа, вие убихте моя брат, аз трябва да убия вас.

Старецът отвърна:

— Преди всичко аз добре направих, че убих твоя брат.

Матросът стисна в дланта си пистолета.

— Хайде — каза той.

— Добре — каза старецът.

И спокойно добави:

— Къде е свещеникът?

Матросът го погледна.

— Свещеникът?

— Да, свещеникът. Аз дадох на брат ти свещеник, сега ти ми дължиш свещеник.

— Нямам такъв — каза матросът.

И продължи:

— Нима може да има свещеници в открито море?

Стихващите гърмежи на боя ставаха все по-далечни.

— Тия, които умират там, имат свещеник — каза старецът.

— Вярно е — прошепна матросът. — При тях е господин корабният свещеник.

Старецът продължи:

— Ти погубваш моята душа, а това е опасно.

Матросът замислено сведе глава.

— А като погубваш душата ми — продължи старецът, — ти погубваш и твоята. Слушай. Жал ми е за тебе. Прави каквото искаш. Аз преди малко изпълних своя дълг, първо като спасих живота на твоя брат, а после като му го отнех, а и сега изпълнявам дълга си, като се опитвам да спася твоята душа. Помисли. Това те засяга. Чуваш ли оръдейните изстрели в този момент? Там има хора, които загиват, има и отчаяни, които агонизират, има мъже, които няма вече да видят жените си, бащи, които няма вече да видят децата си, братя, които като тебе няма да видят отново своя брат. И то по чия вина? По вина на твоя брат. Ти вярваш в бога, нали? Е добре, тогава знаеш, че бог страда в този момент; бог страда чрез своя син, най-големия християнин, краля на Франция, който му е син както Исус и който е пленник в кулата Тампл63; бог страда и в лицето на своята църква в Бретан; бог страда заради поруганите му катедрали, заради разкъсаните му евангелия, заради неговите осквернени молитвени домове; бог страда заради своите убити свещеници. Какво трябваше да направим ние в този кораб, който загива в момента? Трябваше да помогнем на бога. Ако твоят брат беше съвестно изпълнявал своята служба като човек разумен и полезен, нямаше да се случи нещастието с каронадата, корветата нямаше да бъде разстроена, нямаше да сбърка пътя си, нямаше да попадне на тази пагубна за нея флота и ние в този час щяхме да дебаркираме във Франция, ние, всички храбри воини по суша и по море, каквито сме, с мечове в ръце и развято бяло знаме, много на брой, доволни и радостни щяхме да отидем на помощ на смелите селяни във Вандея, за да спасим Франция, за да спасим краля, за да спасим бога. Ето какво трябваше да направим, ето какво ще правим сега. Ето какво аз, единственият останал, идвам да правя. Но ти се съпротивяваш. В тази борба на безбожниците срещу свещениците, в тази борба на кралеубийците срещу краля, в тази борба на сатаната срещу бога ти си на страната на сатаната. Твоят брат беше първият съучастник на дявола, ти си вторият. Той започна, ти довършваш. Ти си за кралеубийците срещу трона, ти си за безбожниците срещу църквата. Ти отнемаш последната опора на бога. Защото няма вече да бъда на земята аз, който представлявам краля, селата ще продължат да горят, семействата да плачат, свещениците ще дават жертви, Бретан ще страда и кралят ще бъде в затвора, и Исус Христос ще скърби. И кой ще причини това? Ти. Прави каквото искаш, твоя работа. Напротив, аз разчитах на тебе. Лъгал съм се. О, да, ти имаш право, аз убих твоя брат. Твоят брат беше храбър, аз го възнаградих; беше се провинил — наказах го. Той не изпълни своя дълг, аз изпълних моя. Така, както постъпих с него, ще постъпвам и занапред. И кълна се в името на пресветата Ан д’Орей, която ни гледа, че при подобен случай, както заповядах да разстрелят брат ти, ще заповядам да разстрелят и моя син. Сега ти си господарят. Да, аз те съжалявам. Ти излъга своя капитан. Ти, християнинът, си без вяра; ти, бретонецът, си без чест; бях поверен на твоята честност, а срещам твоята измяна; ще поднесеш смъртта ми на тия, на които обеща да запазиш живота ми. Знаеш ли какво губиш тук? Себе си. Отнемаш от краля моя живот и даваш своята безсмъртност на дявола. Добре, извърши престъплението си. Евтино продаваш мястото си в рая. Благодарение на тебе дяволът ще победи, благодарение на тебе църквите ще бъдат разрушени, благодарение на тебе неверниците ще продължат да разтопяват камбаните, за да правят оръдия; ще убиват хората с това, което спасяваше душите. В момента, в който говоря, камбаната, която звъня при твоето кръщение, убива може би майка ти. Хайде, върви да помагаш на дявола. Не се бави. Да, аз осъдих твоя брат, но знай, че аз съм оръдие на бога. О, ти съдиш божиите дела! Нима ще съдиш и мълнията, която иде от небето? Нещастнико, ти ще бъдеш осъден от нея! Внимавай добре какво ще направиш. А знаеш ли ти поне дали на съвестта ми тежи някакъв грях? Не. Действувай все пак. Прави каквото искаш. Ти си свободен да ме хвърлиш в ада и заедно с мене сам да се хвърлиш в него. От тебе зависи двамата да бъдем осъдени на вечни мъки. Отговорен пред бога ще бъдеш ти. Ние сме сами, и то лице срещу лице пред бездната. Започвай, действувай, завърши. Аз съм стар, а ти си млад; аз съм без оръжие, а ти си въоръжен; убий ме.

Докато старецът, прав, с глас, по-висок от шума на морето, произнасяше тия думи, клатушканията на вълните го поставяха ту в сянка, ту в светлина; матросът бе пребледнял; едри капки пот се стичаха от челото му; трепереше като лист; от време на време целуваше молитвената си броеница; когато старецът престана да говори, той хвърли пистолета си и падна на колене.

— Милост, господарю, простете ми! — извика той. — Вие говорите като добрия господ бог. Аз сгреших. Моят брат е сгрешил. Ще направя всичко, за да изкупя престъплението му. Разполагайте с мене. Заповядвайте ми. Аз ще се подчинявам.

— Прощавам ти — каза старецът.

IIСелска памет като знание на пълководец

Провизиите, които бяха в лодката, не бяха излишни.

Двамата бегълци, принудени дълго да обикалят, стигнаха брега след тридесет и шест часа. Прекараха една нощ в морето; но тази нощ бе хубава и с много светла луна за хора, които искаха да се спасят.

Те трябваше най-напред да се отдалечат от Франция и да навлязат в открито море към Джърси.

Те чуха последния залп на разбитата корвета, както се чува последният рев на лъва, който ловците убиват в гората. После в морето настъпи тишина.

Тази корвета „Клеймор“ загина по същия начин, както корабът „Отмъстител“, но не се прослави. Не може да бъдеш герой, когато се сражаваш против родината си.

Халмало беше изумителен моряк. Със своята сръчност и съобразителност той извърши чудеса; истински подвиг бе пътят, който той направи през скалите и вълните под носа на неприятеля. Вятърът бе стихнал и морето беше благоприятно.

Халмало избягна скалите Ко де Минкие, заобиколи Шосе-о-Бьоф и, за да си отпочине няколко часа, се спря в малкия циркус, образуван на север в плитките морски води; след това, връщайки се на юг, намери начин да мине между Гранвил и островите Шоси, без да бъде забелязан от постовете нито на Шоси, нито на Гранвил. Така той достигна залива Сен-Мишел — много смела постъпка, тъй като заливът се намираше близо до Канкал, където хвърляше котва ескадрата от кръстосвачи.

Вечерта на втория ден, приблизително един час преди залез-слънце, той остави зад гърба си връх Сен-Мишел и спря лодката на един песъчлив бряг, винаги безлюден, защото е опасен; там можеше да се заседне.

За щастие имаше прилив.

Халмало избута лодката колкото можа по-напред, опипа пясъка, намери, че е устойчив, заби лодката в него и скочи на брега.

След него и старецът излезе от лодката и огледа хоризонта.

— Ваша светлост — каза Халмало, — намираме се при устието на Куенон. Ето вляво Бовоар, а вдясно Хюин. Камбанарията пред нас е на Ардевон.

Старецът се наведе в лодката, взе един сухар, сложи го в джоба си и каза на Халмало:

— Вземи остатъка.

Халмало постави в торбата с останалите сухари остатъка от месото и метна торбата на рамото си. После каза:

— Ваша светлост, трябва ли да ви водя или да ви следвам?

— Нито едното, нито другото.

Халмало учудено погледна стареца.

Старецът продължи:

— Халмало, ние ще се разделим. Двама души са нищо. Или хиляди, или сам.

Той млъкна, извади от един от джобовете си джувка от зелена коприна, приличаща много на кокарда, в средата на която бе избродирана златна лилия. Той попита:

— Знаеш ли да четеш?

— Не.

— По-добре. Четенето пречи на човека. Имаш ли добра памет?

— Да.

— Това е хубаво. Слушай, Халмало. Ти ще тръгнеш надясно, а аз наляво. Аз ще отида към Фужер, а ти към Базуж. Носи торбата така, че да приличаш на селянин. Скрий оръжието си. Отрежи си една тояга в гората. Върви из ръжта, сега тя е висока. Крий се зад оградите. Прескачай плетищата, за да прекосяваш нивите. Движи се далеч от хората. Избягвай пътищата и мостовете. Не влизай в Понторсон. Ах, трябва да преминеш през Куенон! Как ще я минеш?

— С плуване.

— Добре. Но има един брод. Знаеш ли къде е?

— Между Ансей и Вийо-Виел.

— Добре. Ти наистина си от този край.

— Но настъпва нощта. Къде ще спи ваша светлост?

— Това е моя грижа. Ами ти къде ще спиш?

— Ще си направя постелка от мъх. Преди да стана моряк, аз бях селянин.

— Хвърли моряшката си шапка — тя ще те издаде. Лесно ще намериш някъде селска шапка.

— О, една капела ще намеря навсякъде. Първият срещнат рибар ще ми продаде своята.

— Добре. Сега слушай. Познаваш ли горите?

— Всичките.

— В целия край?

— От Ноармутие до Лавал.

— Знаеш ли имената им?

— Зная горите, зная имената им, зная всичко.

— Няма ли да забравиш нещо?

— Нищо.

— Добре. Сега внимавай. По колко левги на ден можеш да изминаваш?

— Десет, петнадесет, седемнадесет, двадесет, ако трябва.

— Ще трябва. Не изпускай нито дума от това, което ще ти кажа. Ще отидеш в гората Сент-Обен.

— Близо до Ламбал?

— Да. Край пътя между Сен-Рийол и Пледелиак има един голям кестен. Ще се спреш там. Няма да видиш никого.

— Все пак ще има някой. Зная аз.

— Ще дадеш сигнал. Знаеш ли как?

Халмало изду бузи, обърна се към морето и се чу „уху-уху“ като вик на кукумявка.

Звукът сякаш идваше от дълбините на нощта; беше сходен и зловещ.

— Добре — каза старецът. — Бива те.

Той подаде на Халмало джувката от зелена коприна.

— Ето моята командирска кокарда. Вземи я. Налага се още никой да не знае моето име. Но това стига. Лилията е бродирана от госпожа кралицата в затвора „Тампл“.

Халмало коленичи с един крак. Пое с трепет джувката с лилията, поднесе я към устните си, но се спря, изплашен от тази целувка.

— Мога ли? — попита той.

— Да, тъй като целуваш разпятието.

Халмало целуна лилията.

— Стани — каза старецът.

Халмало се изправи и пъхна джувката в пазвата си.

Старецът продължи:

— Слушай добре това, което ще ти кажа. Ето заповедта: „Въставайте. Никаква пощада“. Значи, в окрайнината на гората Сент-Обен ще дадеш сигнала. Три пъти. На третия път ще видиш един човек да излиза от земята.

— От една дупка под дърветата. Зная.

— Този човек е Планшено, когото наричат още Кралското сърце. Ти ще му покажеш тази джувка. Той ще разбере. После ще отидеш по който път си избереш в гората Астиле. Там ще намериш един кривокрак човек, наречен Мускетон, който не проявява милост към никого. Ти ще му кажеш, че аз го обичам и че трябва да вдигне на крак всичките си енории. После ще отидеш в гората Куесбон, която е на една левга от Плойормел. Пак ще извикаш като кукумявка; един човек ще излезе от дупка; това е господин Тюолт, сенешал64 на Плойормел, който беше член на така нареченото Учредително събрание65, но наш съмишленик. Ще му кажеш да въоръжи замъка Куесбон, който е на маркиз дьо Гер, сега емигрант. Местността е подходяща — ровове, малки горички, неравен терен. Господин Тюолт е честен и умен човек. После ще отидеш в Сент-Уан-ле-Тоа и ще разговаряш с Жан Шуан66, който за мене е истинският вожд. Ще отидеш после в гората Вил-Англоз, там ще видиш Гите, когото наричат Сен-Мартен, ще му кажеш зорко да следи някой си Курменил, който е зет на стария Гупил дьо Префелн67 и който оглавяваше якобинците в Аржентан. Запомни добре всичко. Не записвам нищо, защото не трябва да се пише нищо. Ларуари бе написал един списък и всичко се провали. После ще отидеш в гората Ружфьо, където е Миелет, който прескача овразите, като се опира на дълъг прът.

— Ние наричаме пръта мартак.

— Знаеш ли да си служиш с него?

— Нямаше да зная, ако не бях бретонец и не бях селянин! Мартакът е наш приятел. Той подсилва ръцете ни и удължава краката ни.

— Значи, прави по-дребен неприятеля и съкращава пътя. Хубаво оръжие.

— Веднъж с моя мартак отблъснах трима ченгета, които бяха със саби.

— Кога това?

— Преди десет години.

— По времето на краля?

— Ами да.

— Срещу кого?

— Бога ми, не зная. Тогава бях контрабандист на сол.

— Добре.

— Тогава наричахме това война срещу данъците върху солта. Данъците и кралят едно и също ли са?

— Да. Не. Но не е необходимо да разбираш тия работи.

— Прощавайте, ваша светлост, че ви зададох този въпрос.

— Нека продължим. Познаваш ли Тург?

— Да, познавам Тург. Оттам съм.

— Как?

— Да, тъй като съм от Паринье.

— Наистина Тург е близо до Паринье.

— Как да не зная Тург! Големият кръгъл замък, замъкът на семейството на моите господари! Има грамадна желязна порта, която разделя новата сграда от старата и която дори топ не би могъл да разбие. В новата сграда е знаменитата книга за свети Вартоломей68, която всички ходят да гледат от любопитство. Има жаби в тревата. Като малък аз съм си играл много с тия жаби. Ами подземния тунел! Зная го аз. Може би никой друг освен мене не го знае.

— Какъв подземен тунел? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Служел е някога, по времето, когато Тург бил обсаден. Хората от замъка могли да търсят спасение навън, като минавали през един подземен тунел, който извеждал в гората.

— Наистина има подземен тунел от такъв род в замъка Жюпелиер, и в замъка Хюнодей, и в кулата Шампеон; но няма нищо подобно в Тург.

— Така да е, ваша светлост. Аз не познавам тия тунели, за които говори ваша светлост. Аз познавам само този в Тург, защото съм от този край. А освен това само аз зная за този тунел. За него не се говореше. Беше забранено, защото този тунел по време на войната бил използуван от господин дьо Роан. Моят баща знаеше секрета и ми го показа. Аз зная секрета за влизане и секрета за излизане. Ако съм в гората, мога да отида в кулата, ако пък съм в кулата, мога да отида в гората, без някой да ме види. А когато неприятелят влезе — няма никого. Те това е Тург. О, зная я аз!

Старецът мълча известно време.

— Явно ти се лъжеш; ако имаше такъв секрет, аз щях да го зная.

— Ваша светлост, аз не се лъжа. Има един камък, който се върти.

— Ах, така ли! Вие, селяните, вярвате в камъни, които се въртят, в камъни, които пеят, в камъни, които ходят вечер да пият вода в съседния извор. Измислици.

— Ама понеже аз съм въртял камъка…

— Както другите са го слушали да пее. Драги мой, Тург е сигурна и здрава крепост, която лесно се защищава; но наивно е да се разчита на подземен път за спасение.

— Но, ваша светлост…

Старецът вдигна рамене.

— Да не губим време, нека да говорим за нашите работи.

Този категоричен тон прекрати настойчивостта на Халмало.

Старецът подзе:

— По-нататък. Слушай. От Ружфьо ще отидеш в гората Моншеврие, където е Бенедисите, който е вожд на Дванадесетте. Той също е добър. Чете си молитвата, докато заповядва да разстрелват хората. Във войната човек не е чувствителен. От Моншеврие ще отидеш…

Той сам се прекъсна:

— Забравих парите.

Той извади от джоба си и сложи в ръката на Халмало една кесия и един портфейл.

— В този портфейл има тридесет хиляди франка в банкноти, нещо около три ливри и десет су; трябва да ти кажа, че тия банкноти са фалшиви, но истинските имат точно тази стойност; а в тази кесия, внимавай, има сто луидора. Давам ти всичко, което имам. Тук аз нямам нужда от нищо. Всъщност по-добре е да не намерят пари у мене. Продължавам. От Моншеврие ще отидеш в Антрен, където ще видиш господин дьо Фроте69; от Антрен — в Жюпелиер, където ще видиш господин дьо Рошкот70; от Жюпелиер — в Ноари, където ще видиш абата Бодуен. Ще запомниш ли всичко това?

— Като „Отче наш“.

— Ще видиш господин Дюбоа-Ги в Сен-Брис-ан-Когл, господин дьо Тюрпен — в Моран, който е укрепен град, а принц дьо Талмон — в Шато-Гонтие.

— Дали един принц ще говори с мене?

— Щом аз говоря.

Халмало свали шапката си.

— Всички ще те посрещнат добре, като видят тази лилия на кралицата. Не забравяй, че ще трябва да ходиш в места, където живеят горяни и селяни. Ще се дегизираш. Това е лесно. Тия републиканци са толкова глупави, че със сини дрехи, с триъгълна шапка и с трицветна кокарда можеш да преминаваш навсякъде. Нямат вече полкове, нямат униформи, войсковите части нямат номера; всеки се облича, както си иска. Ще отидеш в Сен-Мерве. Там ще видиш Голие, наречен Големия Пиер. Ще отидеш в кантона Парне, където са хората с черните лица. В пушките си те слагат пясък и два пъти повече барут, за да гърмят по-силно; добре правят; кажи им най-вече да убиват, да убиват, да убиват. Ще отидеш в лагера „Черната крава“, който се намира на една височина сред гората Шарни, после в лагера „Овес“, после в „Зеления лагер“, после в лагера „Мравките“. Ще отидеш в Гран-Бордаж, наречен още О-дю-Пре, където живее една вдовица, чиято дъщеря е омъжена за Третон, наречен Англичанина. Гран-Бордаж е в енорията на Келен. Ще посетиш Епиньо-льо-Шеврьой, Силе-льо-Гиом, Паран и всички хора, които са във всички тия гори. Ти ще имаш приятели и ще ги изпратиш на границата на Горен и Долен Мен; ще видиш Жан Третон в енорията Веж, Сан-Регре в Биньон, Шамбор в Боншан, братя Корбен в Мезонсел и Пти-Сан-Пьор в Сен-Жан-сюр-Ерв. Този същият се нарича още Бурдоазо. Като направиш всичко това и навсякъде предадеш паролата „Въставайте! Никаква пощада!“, ще се присъединиш към великата армия, армията на католиците и на краля, където и да се намира тя. Ще се видиш с господата д’Елбе, дьо Лескюр, дьо Ларошжаклен — изобщо с вождовете, които ще бъдат тогава живи. Ти ще им покажеш моята командирска джувка. Те ще разберат. Ти си обикновен матрос, но Катлино пък е обикновен каруцар. От мое име ще им кажеш следното: време е да се започнат едновременно и двете войни — голямата и малката. Голямата война вдига повече шум, малката иска повече работа. Сега войната на Вандея е добра, а Шуанерията71 е ужасна; но в гражданската война ужасното е по-добро. Хубавото в една война се преценява по количеството на злото, което причинява.

Той помълча.

— Халмало, аз ти казвам всичко това. Ти не разбираш думите, но ти разбираш нещата. Аз повярвах в тебе, когато те видях как управляваш лодката; ти не разбираш от геометрия, но ти правиш изумителни морски маневри; който знае да управлява лодка, може да ръководи въстание; по начина, по който ти се справи с морето, аз се убедих, че ще се справиш добре с всички мои поръчения. Аз продължавам. Значи, ти ще предадеш на вождовете моите думи приблизително, както можеш, и пак ще бъде добре. Аз предпочитам да водя война в горите, отколкото война в полетата; не държа да построя сто хиляди селяни под картеча на сините войници и артилерията на господин Карно72, за по-малко от месец аз ще имам петстотин хиляди убийци на позиция в горите. Републиканската армия е моят дивеч. Да бракониерствуваш значи да воюваш. Аз съм стратег на войната в гъстите гори. Ето че казах още една дума, която ти няма да разбереш, все едно, разбери обаче това: никаква пощада и засади навсякъде! Искам да се бият като шуаните, а не като вандейците. Ти ще прибавиш, че англичаните са с нас. Да притиснем републиката между два огъня. Европа ни подпомага. Да ликвидираме тая революция. Кралете са й обявили война на кралствата, а ние — война на енориите. Това ще кажеш. Разбра ли?

— Да. Всичко да мине под огън и меч.

— Това е.

— Да няма пощада.

— Към никого. Това е.

— Ще отида навсякъде.

— И се пази. Защото в този край лесно убиват човека.

— От смъртта никак не ме е страх. Който прави първите си стъпки, скъсва може би последните си обуща.

— Ти си храбрец.

— Ами ако ме попитат за името на ваша светлост?

— Още никой не трябва да го знае. Ще кажеш, че не го знаеш, и това ще бъде истина.

— Къде ще ви видя отново, ваша светлост?

— Където ще бъда.

— А как ще узная?

— Тогава всички ще знаят. След една седмица хората ще говорят за мене, аз ще дам примери, ще отмъщавам за краля и вярата, и ти добре ще разбереш, че говорят за мене.

— Разбирам.

— Не забравяй нищо.

— Бъдете спокоен.

— Тръгвай сега. Нека бог те води. Върви.

— Ще направя всичко, което ми казахте. Ще отида. Ще говоря. Няма да се провиня. Ще нареждам.

— Добре.

— И ако успея…

— Ще те наградя с орден „Сен-Луи“.

— Както брат ми; а ако не успея, ще заповядате да ме разстрелят.

— Както брат ти.

— Разбрано, ваша светлост.

Старецът сведе глава, сякаш потъна в дълбок размисъл. Когато вдигна очи, беше сам. Халмало беше само една черна точка в далечината.

Слънцето бе залязло.

Чайките и гларусите се прибираха; морето за тях не е дом.

Във въздуха се чувствуваше оная тревога, която предшествува нощта; жабите квакаха, бекасините със свирукане излитаха от локвите, чайките, гарваните, водните патици и скорците вдигаха своя обичаен вечерен шум; крайбрежните птици се викаха една друга; но не се чуваше човешки глас. Дълбока самота. Нито платноходка в залива, нито селянин в полето. Пустош докъдето погледът стига. Големите пясъчни бодили леко се поклащаха. Светлото небе на залеза хвърляше бледа светлина върху брега. Далече в потъналата в мрак равнина блатата изглеждаха като оловни плочи върху земята. Вятърът духаше откъм морето.

IВърхът на дюната

Старецът изчака Халмало да изчезне от погледа му, после се загърна с морската си пелерина и тръгна. Вървеше замислено, с бавни крачки. Запъти се към Хюин, докато Халмало отиваше към Бовоар.

Зад него като огромен черен триъгълник с кубе на катедрала и крепостна броня с две големи кули на изток — едната кръгла, другата квадратна, които помагат на планината да носи тежестта на църквата и на селото, се издигаше върхът Сен-Мишел, който за океана е това, което е Хеопсовата пирамида за пустинята.

Движещите се пясъци на залива Сен-Мишел незабележимо местят дюните си. По това време между Хюин и Ардевон имаше една много висока дюна, която днес е изчезнала. Тази дюна, която при едно равноденствие внезапно бе изравнена, се славеше с това, че е била много стара и че на върха й е имало километричен камък, издигнат през XII век в памет на църковния събор в Авранш срещу убийците на свети Тома Кентърберийски. От върха на тази дюна се откривал целият край и човек можел да се ориентира.

Старецът тръгна към тази дюна и започна да се изкачва.

Когато стигна на върха, той се облегна на километричния камък, седна на единия от четирите бордюра, които образуваха ъглите, и започна да разглежда географската карта, която се разстилаше под краката му. Той като че ли търсеше някакъв път в местност, която всъщност му беше позната. В този огромен пейзаж, смътен поради здрача, ясно се виждаше само хоризонтът, чернеещ върху светлото небе.

Забелязваха се купчините керемиди на единадесет градчета и села; на разстояние няколко левги се различаваха всички камбанарии на крайбрежието, които са много високи, за да служат при нужда като ориентири на хората в морето.

След няколко мига старецът като че ли намери в полумрака това, което търсеше; погледът му се спря на едно място, оградено с дървета, стени и покриви, което едва се забелязваше сред равнината и горите и което беше чифлик; той поклати глава, доволен като човек, който мислено си казва: там е! И започна да чертае с пръст във въздуха скицата на един път през плетищата и нивята. От време на време той се вглеждаше в един безформен и едва забелязващ се предмет, който се развяваше над централния покрив на чифлика, и като че ли се питаше: какво е това? Поради късния час не се различаваха нито формата, нито цветът му; не беше ветропоказател, защото се развяваше, пък и нямаше причина да бъде някакво знаме.

Той беше уморен и продължаваше с удоволствие да седи на този камък; беше се отпуснал в оная смътна забрава, в която изпадат уморените хора в първата минута на почивка.

В края на деня има един час, който може да се нарече безшумен — това е часът на безмълвието, часът на свечеряването. Сега беше именно такъв час. Той се наслаждаваше; гледаше и слушаше. Какво? Спокойствието. И свирепите дори изпадат в мигновена меланхолия. Изведнъж това спокойствие бе не смутено, а подчертано от минаващи гласове. Бяха гласове на жени и на деца. Случва се понякога в мрака да се чуе неочаквана весела глъчка. Сред храсталаците не се виждаше групата, от която идваха гласовете, но се разбираше, че тази група крачи в подножието на дюната и върви към равнината и гората. Тия гласове, ясни и свежи, достигаха до замисления старец; бяха така близки, че той не пропускаше нито дума.

Един женски глас казваше:

— Да побързаме, Флешар. Оттук ли?

— Не, оттам.

И диалогът между двата гласа продължаваше — единият глас беше висок, другият плах.

— Как се казва този чифлик, в който сега живеем?

— Ерб-ан-Пел.

— Далече ли сме още?

— Най-малко четвърт час.

— Да побързаме да стигнем за чорбата.

— Вярно е, че сме закъснели.

— Трябва да тичаме. Но вашите хлапета са уморени. Ние сме само две жени — не можем да носим три дечица. Ама вие си носите едното, Флешар. То тежи като олово. Отбихте я тази лакомница, но продължавате да я носите. Лош навик. Накарайте я да върви. Ах, жалко, чорбата ще бъде студена.

— О, колко са хубави обувките, които ми дадохте! Сякаш са правени за мене.

— Все пак с тях е по-добре, отколкото да ходите боса.

— Я побързай ти, Рене-Жан.

— Всъщност той ни забави. Като че ли трябваше да разговаря с всички малки селянчета, които срещнахме. Като същински мъж.

— Божичко, той едва започна петата година.

— Я кажи, Рене-Жан, защо разговаря с онова момиченце в селото?

Един детски глас, глас на момче, отвърна:

— Защото го познавам.

Жената подзе:

— Как! Познаваш го?

— Да — отвърна малкото момче, — защото тази сутрин то ми даде разни животинки.

— Я гледай ти какъв е чевръст! — извика жената. — Тук сме едва от три дни, той е педя човек, а вече си има изгора!

Гласовете се отдалечиха. Шумът стихна.

IIAures habet, et non audiet73

Старецът стоеше неподвижно. Той не мислеше; може би мечтаеше. Около него всичко беше спокойно, унесено в сън, доверчиво, усамотено. Беше още светло на върха на дюната, но почти нощ в равнината и тъмна нощ в горите. Луната изгряваше на изток. Няколко звезди пробождаха светлосиния зенит. Този човек, макар и изпълнен с жестоки замисли, потъваше в неизразимата доброта на безкрайността. Той чувствуваше как в него се промъква това смътно просветление, надеждата, ако думата надежда може да се отнесе към очакванията от гражданската война. Сега му се струваше, че, след като излезе от това неумолимо море и слезе на брега, всички опасности са преодолени. Никой не знаеше името му, беше сам, изчезнал за неприятеля, без диря след себе си, защото морската повърхност не запазва нищо, беше скрит, непознат, дори неподозиран. Чувствуваше някакво голямо успокоение. Още малко и щеше да заспи.

Дълбоката тишина на земята, а също и на небето, в този спокоен час действуваше с особено очарование на този човек, преживял толкова много вътрешни и външни сътресения.

Чуваше се само вятърът, който духаше откъм морето, но вятърът е едно непрекъснато явление, което почти престава да бъде шум, щом човек свикне с него.

Изведнъж той се изправи.

Вниманието му внезапно бе събудено; той погледна хоризонта. Нещо привличаше погледа му с необикновена сила.

Той гледаше камбанарията на Кормере, която се издигаше пред него в дъното на равнината. И наистина нещо необикновено ставаше в тази камбанария.

Силуетът на камбанарията ясно се открояваше; той виждаше кулата и над нея пирамидалния покрив, а между кулата и този покрив — квадратната клетка на камбаната, открита от четирите страни и без капаци, както са всички бретонски камбанарии.

Обаче тази клетка с камбаната последователно, на равни интервали, изглеждаше ту отворена, ту затворена; високият прозорец се очертаваше ту съвсем бял, ту съвсем тъмен; през него се виждаше небето, а след миг не се виждаше нищо; след светлината идваше мрак и отварянето и затварянето ставаше на интервали от една секунда, равномерно като удари на чук върху наковалня.

Камбаната на Кормере беше пред стареца на разстояние около две левги; в дясната му страна бе камбанарията на Баге-Пикан, също открояваща се на хоризонта; той погледна и тази камбанария — и нейната клетка за камбаната се отваряше и затваряше като тази на Кормере.

Той погледна вляво камбанарията на Танис; клетката на камбанарията на Танис се отваряше и затваряше като тази на Баге-Пикан.

Той изгледа една след друга всички камбанарии на хоризонта: вляво — камбанариите на Куртил, на Пресе, на Кролон и на Кроа-Авраншен; вдясно — камбанариите на Ра-сюр-Куенон, на Модре и на Па; срещу него — камбанарията на Понторсон. Клетките на всички тия камбанарии последователно чернееха и светлееха.

Какво означаваше това?

Това означаваше, че всички камбани са разлюляни.

За да се появяват и изчезват, трябваше да бъдат яростно разклащани.

Биеха тревога, биеха я възторжено, биеха я навсякъде, от всички камбанарии, във всички енории, във всички села, а нищо не се чуваше.

Това се дължеше на разстоянието, което пречеше на звуците да достигнат, и на вятъра от морето, който духаше от противоположната страна и който отнасяше всички шумове на земята зад хоризонта. Нищо по-зловещо от всички тия разбеснели се камбани от всички страни и в същото време от тая тишина.

Старецът гледаше и слушаше.

Той не чуваше тревогата, но я виждаше. Какво странно чувство да виждаш тревожен камбанен звън.

На кого се сърдеха тия камбани?

Срещу кого тази тревога?

IIIПолзата от едрия шрифт

Положително някой бе преследван.

Кой?

Този стоманен човек изтръпна.

Не можеше да бъде за него. Не бяха отгатнали пристигането му. Невъзможно беше да са успели да уведомят представителите на Конвента; той току-що бе слязъл на брега. Корветата сигурно бе потопена, без някой да се е спасил. А дори в корветата никой освен Боабертло и Лавийовил не знаеше името му.

Камбанариите продължаваха своята жестока игра. Той ги наблюдаваше и ги броеше машинално и мислите му, скачайки от едно предположение на друго, се колебаеха, като преминаваха от дълбоката безопасност към страшната неизвестност. Обаче въпреки всичко тази тревога можеше да се обясни по много начини и той накрай се успокояваше, като си повтаряше: „Най-сетне никой не знае за моето пристигане и никой не знае моето име“.

От известно време някакъв лек шум се носеше над него и зад него. Този шум приличаше на търкане от развято листо. Отначало той не му обърна внимание; после, тъй като шумът продължаваше, би могло да се каже упорствуваше, той се обърна. Наистина беше лист, но лист хартия. Вятърът отлепваше над главата му един широк афиш, сложен върху километричния камък. Този афиш бе поставен наскоро, защото беше още влажен; вятърът си играеше с него и го разлепваше.

Старецът се бе изкачил на дюната откъм противоположната страна и затова не бе видял афиша, когато стигна.

Той се покачи на бордюра, на който седеше, и постави ръка върху края на афиша, който вятърът повдигаше; небето светлееше, здрачът е продължителен през юни; в основата на дюната бе тъмно, но горе на върха бе светло; една част от афиша бе напечатана с големи букви, така че при тази светлина можеше да се чете. Той прочете следното:

Под това име имаше друг един подпис, който беше напечатан с много по-дребен шрифт и затова не можеше да се прочете поради слабата светлина.

Старецът нахлупи шапката си до очите, загърна се с морската си пелерина чак до брадата и бързо се спусна надолу по дюната. Очевидно беше, че е излишно да се бави на този осветен връх.

Може би дълго време бе стоял там; горната част на дюната беше единствената точка на пейзажа, която още оставаше видима.

Стигнал долу в тъмнината, той тръгна бавно.

Насочи се по посока на пътя, който си бе начертал, към чифлика, навярно считаше, че там е по-безопасно.

Навсякъде беше безлюдно. Беше часът, когато нямаше минувачи.

Зад един храст той се спря, свали пелерината си, обърна жакета си откъм косматата страна, после отново върза на врата си пелерината, която беше дрипа, завързана с въже, и пак тръгна по пътя.

Беше светло от луната.

Стигна до един кръстопът, където се издигаше стар каменен кръст. Върху фундамента на кръста имаше бял квадратен лист, подобен на афиша, който току-що бе прочел. Приближи се до него.

— Къде отивате? — попита един глас.

Той се обърна.

В храстите на плета имаше човек, висок на ръст като него, стар като него, като него с бели коси и още по-дрипав от самия него. Почти негово подобие.

Този човек се подпираше на дълга тояга.

Човекът продължи:

— Питам ви къде отивате.

— Най-напред къде се намирам? — каза той спокойно, почти високомерно.

Човекът отвърна:

— Намирате се в сеньорията Танис и аз съм просякът, а вие сте сеньорът.

— Аз?

— Да, вие, господин маркиз дьо Лантенак.

IVПросякът

Маркиз дьо Лантенак, отсега нататък ще го наричаме с неговото име, отвърна важно:

— Така. Предайте ме.

Човекът продължи:

— Ние и двамата сме тук у дома си — вие в замъка, аз в шубрака.

— Да свършим. Действувайте. Предайте ме — каза маркизът.

Човекът продължи:

— Вие отивате в чифлика Ерб-ан-Пел, нали?

— Да.

— Не отивайте.

— Защо?

— Защото там са сините.

— Откога?

— От три дни.

— Жителите на чифлика и на махалата съпротивяваха ли се?

— Не. Отвориха им всички врати.

— А! — каза маркизът.

Човекът показа с пръст покрива на чифлика, който се виждаше далече над дърветата.

— Виждате ли покрива, господин маркиз?

— Да.

— Виждате ли какво има над него?

— Нещо, което се развява.

— Да.

— Знаме.

— Трицветно — каза човекът.

Това бе предметът, който вече бе привлякъл вниманието на маркиза, когато беше на върха на дюната.

— Тревога ли бият? — попита маркизът.

— Да.

— За какво?

— Сигурно за вас.

— Но не се чува.

— Вятърът пречи.

Човекът продължи:

— Видяхте ли си афиша?

— Да.

— Търсят ви.

И, като хвърли поглед към чифлика, добави:

— Там има половин батальон.

— Републиканци?

— Парижани.

— Е добре — каза маркизът. — Да вървим.

И той направи крачка към чифлика.

Човекът го хвана за ръката.

— Не ходете там.

— А къде искате да отида?

— У дома.

Маркизът изгледа просяка.

— Слушайте, господин маркиз, не е хубаво у мене, но е сигурно. Колибата е по-ниска от мазе. Подът е легло от водорасли, таванът е покрив от клони и трева. Елате. В чифлика ще бъдете разстрелян. При мене ще спите. Трябва да сте уморен; а утре сутринта сините ще тръгнат в поход и вие ще отидете където си искате.

Маркизът разглеждаше този човек.

— На коя страна сте вие впрочем? — попита маркизът. — Републиканец ли сте? Роялист ли сте?

— Аз съм бедняк.

— Нито роялист, нито републиканец?

— Не вярвам.

— За или против краля?

— Нямам време за такива работи.

— Какво мислите за това, което става?

— Нямам с какво да живея.

— Все пак идвате ми на помощ.

— Видях, че сте извън закона. Какво е това законът? Може ли човек да бъде извън? Не разбирам. Ами аз дали съм в закона? Или съм извън закона? Нищо не зная. Да умреш от глад — това значи ли да си в закона?

— Откога умирате от глад?

— От цял живот.

— И ще ме спасите?

— Да.

— Защото си казах: ето един още по-беден от мене; аз имам право да дишам, той няма.

— Вярно е. И ме спасявате?

— Разбира се. Сега сме братя, ваша светлост. Аз прося хляб, вие — живот. Ние сме двама просяци.

— Но знаете ли, че моята глава е оценена?

— Да.

— Откъде знаете?

— Прочетох афиша.

— Знаете да четете?

— Да. И да пиша. Защо трябва да бъда говедо?

— Тогава, щом знаете да четете и сте прочели афиша, вие знаете, че човекът, който ме предаде, ще спечели шестдесет хиляди франка?

— Зная.

— И то не в банкноти.

— Да, зная, в злато.

— Знаете ли, че шестдесет хиляди франка са цяло състояние?

— Да.

— И този, който ме предаде, ще забогатее?

— Е, ами после?

— Ще бъде богат.

— Точно това помислих. Щом ви видях, казах си: „Като си помисля, че някой, който предаде този човек, ще спечели шестдесет хиляди франка и ще забогатее! Я да побързаме да го скрием.“

Маркизът следваше бедняка.

Влязоха в един гъсталак. Там се намираше бърлогата на просяка. Един голям стар дъб беше приютил този човек при себе си в нещо като стая, издълбана под корените му и прикрита от клоните му. Беше тъмна, ниска, скрита, невидима. Имаше място за двама.

— Предвиждал съм, че може да имам гост — каза просякът.

Този вид землянки, срещани в Бретан по-често, отколкото се предполага, се нарича на селски език „карнишо“. Така казват и на скривалищата в дебелите стени.

В „карнишото“ има само няколко гърнета, одър от слама или от измита и изсушена морска трева, за завивка дебела черга от кълчища, лоени светилници и за кибрит сухи клечки, намазани със смола.

Те се наведоха, попълзяха малко, влязоха в землянката, в която големите корени на дървото образуваха причудливи прегради, и седнаха върху куп сухи морски водорасли, които бяха леглото. Отворът между два корена, през който влязоха и който служеше за врата, пропускаше някаква светлина. Нощта бе настъпила, но очите се приспособяват и дори в мрака намират светли петна. Отражение от лунната светлина смътно очертаваше входа. В един от ъглите имаше стомна с вода, питка от елда и кестени.

— Да вечеряме — каза беднякът.

Разделиха си кестените; маркизът даде своето парче сухар; отхапваха и двамата от същата черна питка и пиеха от стомната един след друг.

Завърза се разговор.

Маркизът започна да разпитва човека.

— Значи, за вас е все едно дали става нещо или нищо не става?

— Почти. Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.

— Все пак това, което става…

— Това става по-горе.

После просякът добави:

— А има и работи, които стават още по-горе — слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.

Той отпи глътка вода от стомната и каза:

— Хубава прясна вода!

После продължи:

— Как намирате тази вода, ваша светлост?

— Как се казвате? — каза маркизът.

— Казвам се Телмарш, а ми казват Кеман.

— Разбирам. Кеман е местна дума.

— Която значи просяк. Имам още един прякор — Старика.

И продължи:

— Ето вече от четиридесет години ме наричат Старика.

— Четиридесет години! Ами вие нали сте били млад.

— Никога не съм бил млад. А вие винаги сте млад, господин маркиз. Краката ви са двадесетгодишни, катерят се по голямата дюна; аз вече не мога да ходя, след четвърт левга се уморявам. А при това сме на една възраст; но спрямо нас богатите имат предимството, че ядат всеки ден. Яденето запазва.

След като помълча, просякът продължи:

— Бедни и богати — това е страшна работа. Това предизвиква катастрофите. Поне аз така виждам нещата. Бедните искат да бъдат богати, богатите не искат да бъдат бедни. Мисля, че това е отчасти причината. Аз не се бъркам. Събитията са си събития. Аз не съм нито за кредиторите, нито за длъжниците. Зная, че като имаш дълг, трябва да го платиш. Това е всичко. Бих предпочел да не убиват краля, но ми е трудно да кажа защо. На това ми отвръщат: ами че някога окачваха хората ви по дърветата заради нищо! А знаете ли пък, че за един застрелян кралски сръндак обесиха един човек, който имаше жена и седем деца. Има какво да се каже и за двете страни.

Той млъкна, после добави:

— Разбирате ли, аз всъщност нищо не зная — идват, отиват си, стават едни работи; обаче аз си стоя тук под звездите.

Телмарш пак замислено се спря, после продължи:

— Аз малко зная да намествам навехнато и счупено, малко съм доктор, познавам билките, извличам полза от растенията, селяните, които виждат, че за нищо се взирам, ме считат за магьосник. Понеже мисля, смятат, че зная.

— Вие от този край ли сте? — каза маркизът.

— Никога не съм излизал оттук.

— Познавате ли ме?

— Как не. За последен път ви видях преди две години, когато заминахте. Вие отидохте оттук в Англия. А преди малко забелязах един човек на върха на дюната. Висок човек. Такива високи хора са рядкост; Бретан е страна на ниски хора. Добре се вгледах, бях чел вече афиша. Казах си: я виж ти! А когато слязохте, имаше луна, аз ви познах.

— Обаче аз не ви познавам.

— Гледали сте ме, но не сте ме виждали.

И Телмарш, Кемана, добави:

— Аз пък ви виждах. На просяка и на минувача погледът не е еднакъв.

— Нима съм ви срещал преди?

— Много често, тъй като аз съм вашият просяк. Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно че казваш шпионин. Но аз, макар често да съм унил, се мъча да не бъда лош шпионин. Аз протягах ръка, вие виждахте само ръката и хвърляхте милостинята, от която имах нужда сутринта, за да не умра от глад вечерта. Случвало се е да гладувам по двадесет и четири часа. Понякога едно су ми е спасявало живота. Аз ви дължа един живот, връщам ви го.

— Наистина вие ме спасявате.

— Да, спасявам ви, ваша светлост.

И гласът на Телмарш стана строг:

— При едно условие.

— Какво е то?

— Че не идвате тук да правите зло.

— Идвам тук, за да правя добро — каза маркизът.

— Да спим — каза просякът.

Легнаха един до друг в леглото от морски водорасли. Просякът веднага заспа. Маркизът, макар много изморен, остана известно време замислен, после погледна бедняка в мрака и отпусна глава. Да лежиш на такова легло значи да лежиш на земята; използувайки това положение, маркизът долепи ухо на земята и се вслуша. Долови някакво тъпо бучене; знае се, че звукът се разпространява в дълбините на земята; чуваше се звънът на камбаните.

Тревогата продължаваше.

Маркизът заспа.

VПодписал Говен

Когато се събуди, беше се съмнало.

Просякът стоеше изправен, не в землянката, защото в нея не можеше да се стои прав, а вън, на прага. Подпираше се на тоягата си. Слънцето огряваше лицето му.

— Ваша светлост — каза Телмарш, — камбанарията на Танис удари четири часа. Аз чух четирите удара. Значи, вятърът се е променил; духа откъм сушата; не чувам никакъв друг шум; значи, няма вече тревога. Всичко е спокойно в чифлика и махалата Ерб-ан-Пел. Сините или спят, или са заминали. Най-голямата опасност е преминала; разумно е да се разделим. По това време аз излизам.

Той посочи една точка в хоризонта:

— Тръгвам натам.

След това посочи в противоположната точка:

— А вие вървете нататък.

Просякът важно махна с ръка за сбогом на маркиза.

И добави, като показа остатъка от вечерята:

— Вземете кестените, ако сте гладен.

Миг след това той изчезна под дърветата.

Маркизът стана и тръгна в посоката, която му показа Телмарш.

Беше онзи очарователен час, който на стария нормандски селски език се нарича „птича одумка“. Чуваше се как дърдорят кадънките и горските врабчета. Маркизът тръгна по пътя, по който бе дошъл вечерта. Той излезе от гъсталака и стигна до кръстопътя с каменния кръст. Белият афиш сякаш се усмихваше на изгряващото слънце. Той се сети, че в долната част на афиша имаше нещо, което не бе успял да прочете снощи поради дребния шрифт и здрача. Отиде до фундамента на кръста. Текстът на афиша наистина свършваше под подписа „Прийор от Марна“ с тия два реда дребен шрифт:

„След установяване на самоличността му бившият маркиз дьо Лантенак ще бъде веднага разстрелян. Подписал: командир на батальона, началник на експедиционната колона ГОВЕН“.

— Говен! — каза маркизът.

И се спря дълбоко замислен, втренчил поглед и афиша.

— Говен! — повтори.

Пак тръгна, обърна се, погледна кръста, върна се и още веднъж прочете афиша.

После се отдалечи с бавни крачки. Ако имаше някой до него, щеше да го чуе как шепне полугласно: „Говен!“

От дълбокия изровен път, по който се промъкваше, не се виждаха покривите на чифлика, оставащ от лявата му страна. Той вървеше покрай едно стръмно възвишение, цялото покрито с цъфнали с жълти цветове храсти, от рода на дълготрънестите растения. Върхът на възвишението беше от ония местности, които в този край се наричат „глиганска глава“. При основата на възвишението погледът веднага се губеше под дърветата. Листата сякаш бяха потопени в светлина. Цялата природа силно се радваше на утрото.

Изведнъж този пейзаж стана страшен. Като че ли тресна залп от засада. Ураган от диви викове и пушечни изстрели се изсипа върху тия огрени от слънцето поля и гори, а откъм страната на чифлика се издигна висок дим, прорязан от ярки пламъци, сякаш махалата и чифликът бяха една горяща копа сено. Беше внезапно и злокобно, рязка промяна от спокойствие в ярост, експлозия от ада при изгрев-слънце, ужас без преход. Биеха се към Ерб-ан-Пел. Маркизът се спря.

Любопитството е по-силно от опасността; всеки иска да узнае, макар и да загине — няма човек, който да не е изпитал това чувство в подобен случай. Той се изкачи на възвишението, в долната част на което минаваше разбитият път. Оттам човек можеше да бъде видян, но и той виждаше. Стигна до върха за няколко минути. Погледна.

Наистина имаше престрелка и пожар. Чуваха се викове, виждаше се огън. Чифликът беше център на някакво бедствие. Какво ли ставаше? Чифликът Ерб-ан-Пел ли беше нападнат? Но от кого? Дали бе сражение? Не беше ли по-скоро военна наказателна акция? Сините, на които бе заповядано с революционен декрет, много често наказваха, като опожаряваха непокорните чифлици и села; те палеха за пример всеки чифлик и всяка махала, които не бяха направили прегради от дървета, предписани от закона, и които не бяха отворили и разчистили в гъсталаците просеки за републиканската кавалерия. Неотдавна бяха така наказали енорията Бургон, близо до Ерне. Да не би да е същият случай и с Ерб-ан-Пел? Видно беше, че изисканите от декрета стратегически просеки не бяха направени в гъсталаците и в горите около Танис и Ерб-ан-Пел. Наказание ли бе това? Заповед ли бе получил авангардът, който бе окупирал чифлика? Този авангард не се ли числи към някои от наказателните колони, наречени „адски колони“?

Един много висок и див гъсталак обгръщаше от всички страни възвишението, от чийто връх маркизът наблюдаваше. Този гъсталак, който наричаха горичката на Ерб-ан-Пел, но който имаше размери на гора, се простираше чак до чифлика и като всички бретонски лесове криеше цяла съобщителна мрежа от изровени пътища и пътеки, истински лабиринти, в които републиканските армии се губеха.

Наказателната акция, ако това е било наказателна акция, трябва да е била жестока, защото трая кратко време. Както всички насилия тя беше бързо извършена. Жестокостта на гражданските войни позволява такива диващини. Докато маркизът правеше догадки и се двоумеше дали да слезе или да остане, като се ослушваше и се оглеждаше, трясъкът от изстъплението спря или, по-точно казано, стихна. Маркизът забеляза в гъсталака да нахлува една разярена, но радостна шайка. Под дърветата запълзя страшен мравуняк. От чифлика нахлуваха в гората. Имаше и барабани, които думкаха за атака. Вече не стреляха с пушки. Това сега приличаше на хайка; сякаш претърсваха, преследваха, гонеха; очевидно беше, че търсеха някого; шумът беше глух и далечен; долавяше се някаква смесица от гневни думи и радостни викове, врява; нищо не можеше да се различи. И изведнъж, както първи очертания се появяват в дим, една дума се открои ясно в шума — едно име, повтаряно от хиляди гласове, и маркизът ясно чу този вик:

„Лантенак! Лантенак! Маркиз дьо Лантенак!“

Него именно търсеха.

VIПерипетиите на гражданската война

И внезапно около него и във всички страни отведнъж гъсталакът се изпълни с пушки, щикове и саби, едно трицветно знаме се издигна в полумрака, викът „Лантенак!“ екна в ушите му, а в краката му, сред къпините и клоните, се появиха свирепи лица.

Маркизът беше сам, изправен на върха, виждан от всички точки на гората. Той едва виждаше тия, които крещяха името му, но него го виждаха всички. Ако в гората имаше хиляда пушки, за тях той бе единствената мишена. В гъсталака не различаваше нищо друго освен пламнали зеници, втренчени в него.

Той свали шапката си, вдигна нагоре периферията й, откъсна един дълъг сух трън от храста, извади от джоба си една бяла кокарда, забоде с тръна кокардата и повдигнатата периферия и като сложи на главата си шапката, чиято повдигната периферия откриваше неговото чело и кокардата му, каза с висок глас, обръщайки се към цялата гора:

— Аз съм човекът, когото търсите. Аз съм маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, бретонски принц, генерал-лейтенант от кралските армии. Нека свършим. Прицел! Огън!

И като разтвори с две ръце жакета си от козя кожа, показа голите си гърди.

Той наведе очи, търсейки с поглед насочените пушки, и се видя заобиколен с хора, паднали на колене.

Огромен вик прогърмя: „Да живее Лантенак! Да живее негова светлост! Да живее генералът!“

В същото време шапки летяха във въздуха, саби се размахваха радостно и се виждаше как в цялата гора се вдигат тояги, на върха на които се клатеха кафяви вълнени калпаци.

Беше го заобиколила една вандейска шайка.

Тази шайка беше коленичила, като го видя.

Една легенда разказва, че в старите гори на Тюрингия е имало необикновени същества, порода на гиганти, приличащи повече или по-малко на хора, които римляните считали за страшни зверове, а германците за въплъщения на богове, и които според срещата са бивали или убивани, или боготворени.

Маркизът изпита нещо подобно на това, което е изпитвало едно от тия същества, когато, очаквайки да бъде посрещнато като звяр, изведнъж е бивало посрещнато като бог.

Всички тия очи, изпълнени със страшни мълнии, гледаха маркиза с някаква дива любов.

Тази тълпа беше въоръжена с пушки, саби, коси, вили, тояги; всички имаха големи плъстени шапки или кафяви калпаци с бели кокарди, множество молитвени броеници и талисмани, широки панталони до коленете, куртки от вълнен плат с широки ръкави, кожени гамаши, голи колене, дълги коси, някои бяха на вид свирепи, но всички изглеждаха простодушни.

Един млад, хубав човек премина пред коленичилите и с големи крачки тръгна към маркиза. Този човек носеше на главата си както селяните голяма плъстена шапка с вдигната периферия и бяла кокарда, облечен бе с куртка от вълнен плат, но имаше бели ръце и фина риза; над куртката си носеше бял копринен шарф, на който висеше меч със златна дръжка.

Като стигна до върха, той хвърли шапката си, откачи шарфа, коленичи с един крак, подаде на маркиза шарфа с меча и каза:

— Ние наистина ви търсехме и ви намерихме. Ето ви командирския меч. Тия хора сега са ваши. Аз им бях началник, повишен съм в по-горен чин, ваш войник съм. Приемете нашите почитания, ваша светлост. Чакаме заповедите ви, господин генерал.

После той направи знак и от гората излязоха хора, които носеха трицветно знаме. Тия хора отидоха до маркиза и поставиха знамето в краката му. Това бе знамето, което той бе видял през дърветата.

— Господин генерал — каза младият човек, който му бе поднесъл меча и шарфа, — това е знамето, което ние успяхме да вземем от сините, които бяха в чифлика Ерб-ан-Пел. Ваша светлост, аз се казвам Гавар. Служил съм при маркиз дьо Ларуари.

— Добре — каза маркизът.

И той, спокоен и сериозен, постави шарфа.

После извади меча и го размаха гол над главата си.

— Стани! — извика той. — Да живее кралят!

Всички станаха.

И в недрата на гората екна силен, тържествуващ вик: „Да живее кралят! Да живее нашият маркиз! Да живее Лантенак!“

Маркизът се обърна към Гавар:

— Колко души сте?

— Седем хиляди.

И, слизайки от възвишението, докато селяните разчистваха храстите пред краката на маркиз дьо Лантенак, Гавар продължи:

— Ваша светлост, нищо по-просто. Всичко може да се обясни с една дума. Чакахме да пламне само една искра. Афишът на републиката, съобщавайки за вашето присъствие, вдигна на крак целия край за защита на краля. Освен това ние бяхме тайно уведомени от кмета на Гранвил, който е наш човек, същият, който спаси абата Оливие. Тази нощ бихме тревога.

— За кого?

— За вас.

— А! — каза маркизът.

— И ето ни — подзе Гавар.

— Седем хиляди ли сте?

— Днес. Ще бъдем петнадесет хиляди утре. Това може да даде нашият край. Когато господин Анри дьо Ларошжаклен тръгна за католишката армия, биха тревога и за една нощ шест енории — Изерне, Коркьо, Ешоброан, Обие, Сент-Обен и Нюел — му доведоха десет хиляди души. Нямаше боеприпаси, намериха у един зидар шестдесет ливри минен барут и господин дьо Ларошжаклен тръгна с това. Ние бяхме уверени, че вие трябва да сте някъде в тая гора, и ви търсехме.

— И вие ли нападнахте сините в чифлика Ерб-ан-Пел?

— Вятърът им е попречил да чуят тревогата. Те никак не се пазеха; хората от чифлика, прости селяни, ги бяха добре посрещнали. Тази сутрин ние обкръжихме чифлика, сините спяха и на бърза ръка им видяхме сметката. Аз имам кон. Ще благоволите ли да го приемете, господин генерал?

— Да.

Един селянин доведе бял кон, оседлан по военному. Маркизът, без да използува предложената му от Гавар помощ, се метна на коня.

— Ура! — викнаха селяните. Защото английските възгласи се използуват по бретонско-нормандското крайбрежие, което е в непрекъснати търговски връзки с островите на Ламанш.

Гавар отдаде чест и попита:

— Къде ще бъде вашият генерален щаб, ваша светлост?

— Най-напред в гората Фужер.

— Това е една от вашите седем гори, господин маркиз.

— Трябва ни свещеник.

— Ние имаме един.

— Кой е той?

— Викарият от Шапел-Ербре.

— Познавам го. Той е пътувал до Джърси.

Един свещеник излезе от редиците и каза:

— Три пъти.

Маркизът обърна глава.

— Добър ден, господин викарий. Ще имате работа.

— Толкоз по-добре, господин маркиз.

— Много хора ще трябва да изповядате. Тези, които ще искат. Никого няма да принуждаваме.

— Господин маркиз — каза свещеникът, — Гастон в Гемене принуждава републиканците да се изповядват.

— Той е перукер — каза маркизът. — Смъртта трябва да бъде свободна.

Гавар, който бе отишъл да даде някакви нареждания, се върна.

— Господин генерал, чакам вашите заповеди.

— Най-напред — сборен пункт в гората Фужер. Да се пръснат и да вървят.

— Това е направено.

— Не бяхте ли ми казали, че хората от Ерб-ан-Пел били посрещнали добре сините?

— Да, господин генерал.

— Изгорихте ли чифлика?

— Да.

— Изгорихте ли махалата?

— Не.

— Изгорете я.

— Сините се опитаха да се отбраняват, но те бяха сто и петдесет, а ние бяхме седем хиляди.

— Какви бяха тия сини?

— Сини на Сантер.

— На тоя, който командуваше биенето на барабаните, докато режеха главата на краля. Значи, той е парижки батальон?

— Половин батальон.

— Как се нарича този батальон?

— Господин генерал, на знамето му пише: батальон „Червеният калпак“.

— Диви зверове.

— Какво да правим с ранените?

— Довършете ги.

— Какво да правим с пленниците?

— Разстреляйте ги.

— Те са около осемдесет.

— Разстреляйте всички.

— Има и две жени.

— Също.

— Има и три деца.

— Отведете ги. Ще видим какво ще правим с тях.

И маркизът подкара коня.

VIIНикаква милост (лозунг на комуната), никаква пощада (лозунг на принцовете)

Докато всичко това ставаше близо до Танис, просякът вървеше към Кролон. Беше навлязъл в оврази под свод от гъсти тъмни листа, като не обръщаше внимание на нищо и като забелязваше всичко, както сам бе казал, повече мечтател, отколкото мислител, защото мислителят има някаква цел, а мечтателят няма. Той скиташе, луташе се насам-натам, спираше се, изяждаше тук-таме по някой филиз от див киселец, пиеше вода от изворите, вдигаше глава от време на време, за да долови далечни шумове, после потъваше в ослепителното обаяние на природата, оставяше слънцето да припича дрипите му и може би чуваше шума от хора, но се вслушваше в песента на птиците.

Той беше стар и муден; не можеше да отиде далеч; както бе казал на маркиз дьо Лантенак, четвърт левга го изморяваше; беше направил една кратка обиколка към Кроа-Авраншен и когато се обърна, нощта вече падаше.

Малко отвъд Масе пътят, по който вървеше, го отведе до едно голо възвишение, откъдето се виждаше много надалече и откъдето се разкриваше целият хоризонт на запад чак до морето.

Някакъв дим привлече вниманието му.

Няма нищо по-приятно от дима и нищо по-страшно от него. Има кротък дим, а има и злодейски дим. Един дим се различава от друг по плътността и цвета си, както се различава мирът от войната, братството от омразата, гостолюбието от ненавистта, смъртта от живота. Димът, който се издига между дърветата, може да означава това, което е най-очарователното в света — огнището, или пък най-страшното — пожара; и все пак цялото щастие, както и цялото нещастие на човека понякога зависи от огъня, подчинен на вятъра.

Димът, който гледаше Телмарш, предизвикваше тревога.

Той беше черен с внезапни червени отблясъци, сякаш огънят в огнището, от което излизаше, прекъсваше и догаряше, и се издигаше от Ерб-ан-Пел.

Телмарш ускори крачките си и се отправи към този дим. Той беше много изморен, но искаше да узнае какво бе станало.

Той стигна на върха на един хълм, по склона на който бяха разположени махалата и чифликът.

Сега нямаше вече нито чифлик, нито махала.

Един куп къщурки горяха — това бе Ерб-ан-Пел.

Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец. Една колиба в пламъци е нещо трогателно. Бедствието, сполетяло клетника, е като лешояд, нахвърлил се върху земен червей — в това има някаква несъобразност, която свива до болка сърцето.

Ако се вярва на библейската легенда, човешкото същество, което гледа пожар, се превръща в статуя; Телмарш за миг бе такава статуя. Зрелището пред очите му го вкамени. Разрушението се извършваше мълчаливо. Нито един вик не се чуваше; никаква човешка въздишка сред този дим; огнената стихия работеше и доунищожаваше това село, без да се чува друг шум освен трясъкът на гредите и пращенето на сламата от покривите. От време на време димът се разпръсваше и през срутените покриви се виждаха разтворените стаи, жаравата показваше всичките си рубини — кървавочервени дрипи и пурпурни жалки стари мебели се очертаваха в тия аленочервени помещения, а Телмарш стоеше и гледаше този зловещ, ослепителен блясък на стихията.

Няколко кестенови дървета, опрени до къщите, се бяха подпалили и горяха.

Той се вслушваше, мъчеше се да чуе някакъв глас, някакъв повик, някакво стенание; нищо не се движеше, освен пламъците; всичко мълчеше, освен пожарът. Нима всички бяха избягали?

Къде бяха тия хора, които живееха и работеха в Ерб-ан-Пел? Какво е станало с целия този малък народ?

Телмарш слезе от хълма.

Трагична загадка стоеше пред него. Той тръгна натам, без да бърза, с втренчен поглед. Напредваше към развалината бавно, като сянка; чувствуваше се като привидение в този гроб.

Стигна дотам, където бе портата на чифлика, и погледна в двора, който сега вече не беше ограден със стени и се сливаше с махалата около него.

Това, което бе видял преди малко, беше нищо. Не беше още видял ужасното, страшното сега се разкри пред него.

По средата на двора имаше някаква черна грамада, осветена слабо от едната страна от пламъците, а от другата от луната; грамадата беше куп хора; тия хора бяха мъртви.

Около този куп имаше голяма локва, която леко димеше; пожарът се отразяваше в тази локва, но тя нямаше нужда от огъня, за да бъде червена; локвата беше от кръв.

Телмарш се приближи. Той започна да разглежда едно по едно тия проснати тела; бяха само трупове.

Луната светеше, пожарът също.

Тия трупове бяха на войници. Всички бяха боси; бяха им взели обущата; бяха им взели също и оръжието; бяха още облечени в своите сини униформи; тук-таме сред купчинките от крайници и глави се забелязваха продупчени калпаци с трицветни кокарди. Бяха републиканци. Бяха тия парижани, които до снощи бяха тук живи, разквартирувани в чифлика Ерб-ан-Пел. Тия хора са били жестоко избити, това личеше от симетрично наредените трупове; унищожени са били на място, и то грижливо. Всички бяха мъртви. Никакво хъркане не се чуваше от купчинката.

Телмарш направи преглед на труповете, без да пропусне нито един; всички бяха пронизани от куршуми.

Тия, които ги бяха застреляли, навярно са бързали да отидат другаде и затова не са имали време да ги заровят.

Когато се канеше да си върви, погледът му попадна на една ниска стена в двора, през един от ъглите на която се подаваха четири крака.

Тия крака имаха обуща; бяха по-малки от другите; Телмарш се приближи. Бяха женски крака.

Две жени бяха проснати една до друга зад стената, също застреляни.

Телмарш се наведе над тях. Едната от тия жени имаше някаква униформа; до нея стоеше един бидон, счупен и празен; беше лавкаджийка. Имаше четири куршума в главата. Беше мъртва.

Телмарш разгледа другата. Тя беше селянка. Лежеше смъртно бледа и с разтворена уста. Очите й бяха затворени. По главата й нямаше никаква рана. Дрехите й, превърнати навярно от дълго носене в дрипи, се бяха разтворили при падането и почти разголили бюста й. Телмарш успя да отметне дрипите и откри на едно от раменете й кръгла рана, причинена от куршум; ключицата беше счупена. Той погледна посинялата гръд.

— Майка и кърмачка — прошепна.

Пипна я. Тя не беше студена.

Нямаше друга рана освен на рамото и счупената ключица.

Той постави ръка върху сърцето й и почувствува слабо туптене. Тя не беше мъртва.

Телмарш се изправи и извика със страшен глас:

— Има ли тук някой?

— Ти ли си, Просяк? — отвърна един толкова тих глас, че едва се чу.

И в същото време една глава излезе от дупка в развалините.

После едно друго лице се появи в друга къщурка.

Бяха двама селяни, успели да се укрият; единствените останали живи.

Познатият им глас на Просяка ги бе успокоил и накарал да излязат от скривалището, в което се бяха подслонили.

Те се приближиха до Телмарш, все още много разтреперани.

Телмарш бе успял да извика, но сега не можеше да говори; така се случва при дълбоки преживявания.

Той им показа с пръст простряната в краката му жена.

— Жива ли е още? — каза един от селяните.

Телмарш кимна утвърдително с глава.

— А другата жена жива ли е? — попита другият селянин.

Телмарш със знак каза не.

Селянинът, който пръв се бе показал, подзе:

— Всички други са мъртви, нали? Аз видях това, което стана. Бях в избата си. Колко много трябва да благодаря на бога в тия моменти, че нямам семейство! Къщата ми гореше. Господи Исусе! Убиха всички. Тази жена имаше три деца. Три деца, съвсем малки! Децата викаха: „Майко!“ Майката викаше: „Децата ми!“ Убиха майката и отведоха децата. Аз видях това, боже мой, боже мой, боже мой! Тия, които избиха всичко тук, си отидоха. Бяха доволни. Отведоха малките, а убиха майката. Но тя не е мъртва, нали не е мъртва? Кажи, Просяк, вярваш ли, че ще можеш да я спасиш? Искаш ли да ти помогнем, като я отнесем в твоята землянка?

Телмарш направи знак, че иска.

Гората опираше до чифлика. Те бързо направиха носилка и я постлаха с листа и папрат. Поставиха върху носилката все още неподвижната жена и тръгнаха през гъсталака; двамата селяни носеха носилката — единият при главата, другият при краката. Телмарш придържаше ръката на жената и опипваше пулса.

Вървейки, двамата селяни разговаряха през окървавената жена, чието бледо лице бе осветено от луната; те си разменяха възклицания, изразяващи уплахата им.

— Всичко убиха!

— Всичко изгориха!

— Ах, господи боже мой! Как ще се живее сега?

— Онзи, високият стар човек, така поиска.

— Да, той заповядваше.

— Не го видях, когато разстрелваха. Там ли беше?

— Не, беше заминал. Но това няма значение, всичко се извърши по негова заповед.

— Значи, той им каза: „Убивайте! Горете! Никаква пощада!“

— Той маркиз ли е?

— Да, нали е нашият маркиз.

— Как се казва той сега?

— Той е господин дьо Лантенак.

Телмарш вдигна очи към небето и прошепна през зъби:

— Ако бях знаел!