Деветдесет и трета година

I

Ние се приближаваме до големия връх.

Ето Конвента.

Погледът се приковава в тази височина.

Нищо по-високо не се е появявало някога на хоризонта на хората.

Както има Хималаи, така има и Конвент.

Конвентът е може би кулминационната точка на историята.

Докато беше жив Конвентът, защото едно събрание наистина живее, никой не оценяваше неговото значение. На съвременниците убягваше тъкмо неговото величие; те бяха толкова изплашени, че не можеха да изпаднат във възторг. Всичко велико всява свещен ужас. Посредствените и хълмовете лесно предизвикват възторг; но това, което е много високо — геният, както и планината, събранието, както и шедьовърът, погледнати от много близко, ужасяват. Всеки връх изглежда преувеличение. Уморително е да се изкачваш. Задъхваш се при стръмнините, подхлъзваш се при наклоните, нараняваш се при грапавините, в които всъщност е красотата; разпенените потоци издават пропастите, облаците скриват върховете; изкачването плаши толкова, колкото и падането. Поради това ужасът надминава възторга. И човек изпитва това странно чувство — отвращение от великото. Той вижда пропастите, но не вижда възвишенията; той вижда чудовището, а не вижда чудото. Отначало така мислеха за Конвента. Конвентът бе разглеждан внимателно от късогледите, а той бе създаден, за да му се възхищават орлите.

Днес той е в перспектива и в безкрайното небе, в спокойната и трагична далечина очертава огромния профил на френската революция.

II

14 юли освободи.

10 август срази.

21 септември248 основа.

21 септември беше равноденствието, равновесието. Libra. Везната. Както отбелязва Ром, републиката бе провъзгласена под знака на Равенството и Справедливостта. Едно съзвездие я възвести.

Конвентът е първото въплъщение на народа. С Конвента се откри великата нова страница, с която започна днешното бъдеще.

Всяка идея има нужда от видима обвивка, всеки принцип има нужда от обиталище; църквата е бог между четири стени; за всяка догма трябва храм. Когато Конвентът се появи, веднага възникна въпросът къде да бъде настанен Конвентът.

Отначало заеха Манежа, после Тюилри. Там поставиха рамка, един декор, една огромна сива картина нарисувана от Давид, наредиха симетрично пейки, една квадратна трибуна, паралелни пиластри, цокли, наподобяващи пънове, дълги правоъгълни клетки, в които се трупаше народът и които наричаха обществени трибуни; поставиха един римски навес от плат, гръцки драперии и в тези правоъгълници, и в тези прави линии настаниха Конвента; в тази геометрическа фигура поставиха бурята. Върху трибуната нарисуваха със сива боя червения калпак. Роялистите започнаха да се присмиват на този сив червен калпак, на тази изкуствена зала, на този картонен паметник, на това светилище от каширан картон, на този пантеон от кал и плюнки. Колко скоро ще изчезне всичко това! Колоните бяха от дъги за бъчви, сводовете бяха от летви, барелефите бяха от кит, корнизите бяха от елово дърво, статуите бяха от гипс, мраморът беше нарисуван, стените бяха от платно — и в това временно помещение Франция сътвори вечното.

Стените на залата в Манежа, когато Конвентът заседаваше там, бяха целите покрити с афиши, каквито имаше навсякъде в Париж по време на завръщането от Варен249. На един от тях се четеше: „Кралят се завръща. Бой с тояги за тоя, който ще го аплодира, бесилка за тоя, който ще го обиди.“ На друг: „Спокойно. Шапки на глава. Сега той ще се изправи пред своите съдии“. На друг: „Кралят считаше нацията за мишена. Дълго време той стреля, сега е ред на нацията да стреля.“ На друг: „Законът! Законът!“ Именно между тия стени Конвентът осъди Луи XVI.

Конвентът се настани на 10 май 1793 година в Тюилри, наречен тогава Национален дворец; заседателната зала заемаше цялото помещение между павилиона на Часовника, наречен павилион Единство, и павилиона Марзан, наречен павилион Свобода, а павилионът Флор се наричаше павилион Равенство. Централната стълба, дело на архитект Жан Бюлан, водеше до заседателната зала. Под първия етаж, предназначен за събранието, цялото приземие на двореца беше една дълга зала за охраната, задръстена от пирамиди за оръжие и походни легла на войници от всички родове, които караулеха около Конвента. Събранието имаше почетна стража, наречена „гренадирите на Конвента“.

Една трицветна лента разделяше двореца, в който бе събранието, от градината, в която се разхождаше народът.

III

Нека привършим с описанието на заседателната зала. Всички проявяват интерес към това страшно място.

Още при влизането най-напред биеше в очи една висока статуя на Свободата, която беше между два широки прозореца.

Четиридесет и два метра дължина, десет метра широчина и единадесет метра височина — такива бяха размерите на това, което е било театър на краля, и на това, което остава театър на революцията. Елегантната и величествена зала, построена от Вигарани за придворните, изчезна под грубата галерия, която през деветдесет и трета година трябваше да издържи тежестта на народа. Тази галерия, на която бяха построени трибуните за публиката, имаше една особеност, която заслужава да се отбележи — опираше се само на един стълб. Този стълб беше монолитен с окръжност десет метра. Малко кариатиди са работили като този стълб; в продължение на години той издържа суровия натиск на революцията. Той понесе възторжените ръкопляскания, ентусиазма, ругатните, шума, ропота, огромното безредие на гнева, бунта. Той не се огъна. След Конвента той видя Съвета на старейшините250. 18 брюмер251 го махна.

Тогава Персие252 замести дървения стълб с мраморни колони, които не издържаха толкова.

Идеалът на архитектите понякога е своеобразен; архитектът от улица „Риволи“ е имал за идеал траекторията на оръдейно гюлле, архитектът от „Карлсруе“ е имал за идеал едно ветрило; едно гигантско чекмедже на шкаф — изглежда такъв ще е бил идеалът на архитекта, който е построил залата, в която Конвентът се настани на 10 май 1793 година; тя беше дълга, висока и плоска. На една от големите страни на този паралелограм беше опрян един огромен полукръг — амфитеатърът с пейките за представителите, без маси и пюпитри; Гаран-Кулон253, който обичаше много да пише, пишеше на коляното си; срещу пейките — трибуната; пред трибуната — бюстът на Льопелетие дьо Сен-Фаржо254; зад трибуната — фотьойлът на председателя.

Главата на бюста малко надвишаваше ръба на трибуната; поради това след време махнаха бюста оттам.

Амфитеатърът бе съставен от деветнадесет полукръгли пейки, поставени една зад друга; в двата края на амфитеатъра имаше допълнителни пейки.

Долу, в отвора на подковата, до основата на трибуната, стояха разсилните.

На едната страна на трибуната върху стената бе окачена голяма черна рамка с плакат, висок девет стъпки, на който на две колони, разделени със скиптър, бе написана Декларацията за правата на човека255; на другата страна имаше празно място, на което по-късно бе поставена подобна рамка с текста на Конституцията от година II, като двете колони бяха разделени с меч. Над трибуната, тоест над главата на оратора, потрепваха почти хоризонтално три огромни трицветни знамена, които излизаха от дълбочината на една ложа с две отделения, постоянно пълна с народ; тези знамена бяха закрепени на един олтар с надпис: ЗАКОНЪТ. Зад този олтар, като стража на свободното слово, се издигаше един огромен римски сноп256, висок като колона. Гигантски статуи бяха поставени до стената, точно срещу представителите. От дясната страна на председателя беше Ликург257, отляво — Солон258; над пейките на монтанярите беше Платон.

Тия статуи вместо пиедестали имаха обикновени каменни подставки, разположени върху дълга, издадена напред балюстрада, която опасваше залата и по този начин отделяше публиката от събранието. Зрителите се облягаха на тази балюстрада.

Черната дървена рамка на плаката за Правата на човека достигаше балюстрадата, прерязваше картината на стената и нарушаваше правата линия, което възмущаваше Шабо. „Грозно е“ — казваше той на Вадие259.

Върху главите на статуите имаше дъбови и лаврови венци.

Една зелена драперия, по която с по-тъмнозелена боя бяха нарисувани подобни венци, се спускаше на едри прави гънки от балюстрадата и покриваше цялата долна част на залата, заета от събранието. Над тази драперия стената беше бяла и студена. В тази дебела стена бяха издълбани, сякаш пробити с инструмент, без никакви архитектурни орнаменти два балкона с трибуните за публиката — квадратните долу, кръглите отгоре — според правилото; защото Витрувий260 не беше още детрониран и според него украшенията в горната част на свода трябва да бъдат поставени над главната хоризонтална греда. Имаше по десет трибуни върху всяка от дългите страни на залата, а на всеки край по две извънредно големи ложи; всичко двадесет и четири. В тях се трупаха тълпите.

Зрителите от долните трибуни се струпваха по парапетите и изпълваха всички междинни пространства. В горния балкон една дълга желязна греда, здраво закрепена, поставена хоризонтално на височина на лактите, служеше за перило и предпазваше зрителите от евентуален натиск на тълпите, изкачващи се по стълбите. Въпреки това веднъж един човек бе избутан долу в заседателната зала; той падна почти върху Масийо, епископ на Бове, но не го уби и каза: „Я виж! Значи епископът е полезен за нещо!“

Залата на Конвента можеше да побере две хиляди души, а в дни на вълнения — три хиляди.

Конвентът заседаваше два пъти — сутрин и вечер.

Облегалото на председателското кресло беше кръгло със златни гвоздеи. Масата му се крепеше на четири крилати еднокраки чудовища, излезли като че ли от Апокалипсиса, за да присъствуват в революцията. Изглежда, бяха разпрегнати от колесницата на Иезекиил261, за да бъдат впрегнати в гальотата на Сансон262.

Върху масата на председателя имаше голям звънец, почти камбана, широка бакърена мастилница и една подвързана с кожа книга, която бе протоколната книга.

Върху тази маса е капела кръв от отрязани глави, набучени на копия.

До трибуната водеха седем стъпала. Тия стъпала бяха високи, стръмни, трудни за изкачване; веднъж, изкачвайки се по тях, Жансоне се спъна. „Това е стълба на ешафод!“ — каза той. „Тъкмо да свикнеш“ — извика му Карие263.

Там, където стената му се е видяла много гола — ъглите на залата, — архитектът бе поставил снопове със стърчаща навън брадва.

Вдясно и вляво от трибуната върху подставки имаше по един канделабър, висок дванадесет стъпки, на върха с по четири чифта кинкети. Във всяка ложа за публика имаше по един такъв канделабър. Върху подставките на тези канделабри бяха гравирани колелца, които народът наричаше „огърлиците на гилотината“.

Пейките на Събранието стигаха почти до балюстрадата на трибуните; депутатите и народът можеха да разговарят.

Изходите на ложите бяха към лабиринта от коридори, в които понякога се вдигаше ужасен шум.

Конвентът изпълваше двореца и преливаше чак в съседните аристократически домове — отел дьо Лонгвил, отел дьо Коаньи. В този отел Дьо Коаньи след 10 август, ако се вярва на писмото на лорд Бредфорд, били пренесени кралските мебели. В продължение на цели два месеца изпразвали Тюилри.

Комитетите бяха настанени близо до заседателната зала: в павилиона Равенство — по законодателството, по земеделието и по търговията; в павилиона Свобода — на марината, на колониите, на финансите, на книжните пари и на общественото спасение; в павилиона Единство — на войната.

Комитетът на обществената безопасност бе свързан направо с Комитета на общественото спасение посредством един тъмен коридор, осветляван денем и нощем с фенер, из който сновяха шпиони от всички партии. Там никой не говореше.

Бариерата в Конвента бе на няколко пъти премествана. Обикновено беше вдясно от председателя.

В двата края на залата двете вертикални прегради, които затваряха вдясно и вляво концентричните полукръгове на амфитеатъра, образуваха със стената два тесни и дълбоки коридора, в дъното на които имаше две квадратни мрачни врати. През тях влизаха и излизаха.

Народните представители влизаха направо в залата през една врата, водеща към терасата на Клуба на феланите264.

В тази зала, слабо осветена денем през бледите прозорци, лошо осветена и в здрача от мъждиви светилници, беше винаги тъмно. Това полуосветление намаляваше във вечерния мрак; заседанията на лампено осветление бяха злокобни. Депутатите не се виждаха един друг; от единия до другия край на залата от дясно на ляво, се нападаха групи от смътно очертаващи се лица. Срещаха се, без да се познаят. Един ден Леньело265, тичайки към трибуната, се сблъсква с някой, който слиза. „Извинявайте, Робеспиер“ — казва той. „За кого ме вземате?“ — отвръща дрезгав глас. „Извинявайте, Марат“ — казва Леньело.

Долу, вдясно и вляво от председателя, имаше две запазени ложи; защото, странно нещо, в Конвента идваха и привилегировани зрители. Само тия ложи имаха драперии. Средата на горния край на драперията бе украсена с два златни желъда. Трибуните за народа бяха голи.

Цялата тази обстановка беше сурова, дива, естествена. Безукорност в жестокостта — това приблизително е цялата революция. Залата на Конвента представляваше най-пълен образец на това, което художниците са нарекли „месидорска архитектура“266 — масивна и крехка. Строителите по това време са смятали симетричното за красиво. Последната дума на Възраждането е била казана при царуването на Луи XV и започнала реакция. Бяха докарали изящното до безвкусицата, чистотата до отегчението. Лицемерната добродетел съществува и в архитектурата. След ослепителното изобилие на форми и цветове на осемнадесети век изкуството се бе поставило на диета и не си позволяваше нищо друго освен правата линия. Такъв вид напредък води до уродливост. Изкуство, превърнато в скелет — такова е явлението. Такава е лошата последица на тези видове мъдрости и въздържания; стилът толкова опростява, че се изсушава.

Без да говорим за политическото вълнение, само като се погледне архитектурата, тази зала предизвикваше някакво изтръпване. Тя смътно напомняше за бившия театър, за украсените с гирлянди ложи, за тавана в лазурен и пурпурен цвят, полилея с бляскавите висулки, свещниците с диамантени отблясъци, тапетите в тъмносин цвят, изобилието на амурчета и нимфи по завесата и драпериите, цялата кралска и галантна идилия в рисунки, скулптура и позлата, която е изпълвала с усмивка това строго място, където навсякъде се виждаха тия груби, прави ъгли, студени и остри като стомана; нещо подобно на Буше267, гилотиниран от Давид.

IV

Който видеше Събранието, не мислеше повече за залата. Който видеше драмата, не мислеше повече за театъра. Нищо по-безформено и по-възвишено. Плеада герои, стадо от подлеци. Диви зверове в планина, влечуги в блато. Тук гъмжаха, бутаха се с лакти, провокираха се, заплашваха се, сражаваха се и живееха всички тия борци, които днес са вече привидения.

Вдясно жирондинците, легон мислители; вляво монтанярите, група атлети. От едната страна Брисо, който бе получил ключа на Бастилията; Барбару, на когото се подчиняваха марсилците; Кервелеган268, които разполагаше с Бресткия батальон, разквартируван в предградието Сен-Марсо; Жансоне, който установи превъзходството на депутатите над генералите; фаталният Гюаде269, на когото една нощ в Тюилри кралицата бе показала спящия престолонаследник; Гюаде бе целунал челото на детето, но бе заповядал да отрежат главата на бащата: Сал270, лъжливият издайник на интимните връзки на монтанярите с Австрия; Сийри, еднокракият на десницата, както Кутон беше безкракият на левицата; Лоз-Дюпре271, който, наречен от един журналист „негодник“, покани същия журналист на обед, като му каза: „Зная, че «негодник» просто значи човек, който не мисли като нас“; Рабо-Сент-Етиен, който бе започнал своя Алманах за 1790 година с думите: „Революцията завърши“; Кинет272, един от тия, които смъкнаха Луи XVI; янсенистът273 Камю274, който съставяше гражданската конституция на духовенството, който вярваше в чудесата на дякона Парис275 и който всяка вечер се кланяше на едно разпятие, високо седем стъпки, закачено на стената в стаята му; Фоше, свещеникът, който бе участвувал във въстанието на 14 юли заедно с Камий Демулен276; Инар, който извърши престъпление, като каза: „Париж ще бъде разрушен“ в същия момент, когато Брауншвайг казваше: „Париж ще бъде изгорен“; Жакоб Дюпон277, първият, който извика: „Аз съм атеист“ и на когото Робеспиер отговори: „Атеизмът е аристократичен“; Ланжюине278, твърда, прозорлива и храбра бретонска глава; Дюкос279 — Евриал280 на Боайе — Фонфред281; Ребеки282 — Пилад283 на Барбару; Ребеки беше подал оставката си, защото не били още гилотинирали Робеспиер; Ришо284, който се бореше против несменяемостта на секциите; Лазурс, който бе изрекъл убийствената сентенция: „Горко на признателните нации!“ и който на прага на ешафода трябваше да се опровергае с надменните думи, отправени към монтанярите: „Ние умираме, защото народът спи, а вие ще умрете, защото народът ще се събуди“; Бирото285, който стана причина да се отмени неприкосновеността и по този начин несъзнателно наточи ножа на гилотината и за самия себе си; Шарл Билет, който за успокоение на съвестта си казваше: „Не желая да гласувам под заплахата на ножа“; Луве, авторът на „Фоблаз“, който завърши живота си като книжар в Пале-Роял заедно с Лодойска, която седеше на тезгяха; Мерсие, авторът на „Парижка картина“, който бе извикал: „Всички крале са почувствували върху плещите си 21 януари“; Марек, който бе много загрижен за „охраната на бившите граници“; журналистът Кара, който, качвайки се на ешафода, каза на палача: „Мъчно ми е да умра. Бих желал да видя продължението“; Виже286, който сам себе си наричаше „гренадир от втори батальон на Майена и Лоара“ и който, заплашен от трибуните на публиката, извика: „Искам още при първия ропот на трибуните ние всички да се оттеглим оттук и да тръгнем към Версай със сабя в ръка!“; Бюзо, който умря от глад; Валазе, сложил край на живота си със собствената си кама; Кондорсе, който трябваше да загине в Бур-ла-Рейн, преименуван Бур-Егалите, издаден от Хораций287, чиято книга бе в джоба му; Петион, чиято съдба го бе орисала да бъде обожаван от тълпата през 1792 година и да бъде разкъсан от вълците през 1794 година; още двадесет други — Понтекулан288, Марбоз289, Лидон, Сен-Мартен290, Дюсо, преводачът на Ювенал291 и участник в похода срещу Хановер, Боало292, Бертран293, Лестер-Бове294, Льосаж295, Гомер296, Гардиен297, Менвиел298, Дюплантие299, Лаказ300, Антибул301 и начело един Барнав302, който се наричаше Вернийо.

От другата страна: Антоан-Луи-Леон Флорел дьо Сен-Жюст, двадесет и три годишен, бледен, с правилен профил, с ниско чело и с дълбока тъга, отразена в загадъчния му поглед; Мерлен от Тионвил303, когото германците наричаха „Фьойер-Тойфел“ — Огнения дявол, Мерлен от Дуе, престъпният автор на закона за подозрителните; Субрани304, когото народът на Париж поиска на 1 прериал305 да бъде генерал; бившето кюре Льобон306, който сега държеше сабя в ръката, пръскала преди това светена вода; Бийо-Варен307, който предсказваше, че в бъдещото съдопроизводство ще има арбитри съдии; Фабр д’Еглантин308, който има едно прекрасно хрумване — републиканския календар, както Руже дьо Лил309 има възвишеното вдъхновение „Марсилезата“, но нито единият, нито другият не се прояви втори път; Манюел310, прокурорът на Комуната, който бе казал: „Един мъртъв крал не значи един човек по-малко“; Гужон311, който бе участвувал при превземането на Трипщадт, Нойщадт и Шпейер и бе видял бягството на пруската армия; Лакроа312, който от адвокат стана генерал и получи орден „Сен-Луи“ шест дни преди 10 август; Фрерон Терсит, син на Фрерон-Зоил313; Рюл314, неумолимият претърсвач на железните каси, предопределен да бъде сред самоубилите се републиканци, сложил сам край на живота си в деня, когато умираше републиката; Фуше315, човекът с демонска душа и лице на смъртник; Камбулас316, приятелят на татко Дюшен, който казваше на Гилотен317: „Ти си от Клуба на феланите, но дъщеря ти е от Клуба на якобинците“; Жаго318, който отговаряше на тия, които оплакваха голотата на затворниците, със следните жестоки думи: „Самият затвор е каменна дреха“; Жавог319, страшният обирач на гробовете в Сен-Дени; Ослен320, изпълнител на присъди, който укриваше в дома си осъдената на изгнание госпожа Шари; Бантабол321, който, когато председателствуваше, даваше знак на публиката да ръкопляска или да освирква; журналистът Робер322, съпруг на госпожица Кералио323, която пишеше: „Нито Робеспиер, нито Марат не идват у дома; Робеспиер може да дойде, когато поиска, Марат — никога“; Гаран-Кулон, който гордо бе извикал, когато Испания се бе намесила в процеса на Луи XVI, че Събранието не е длъжно да чете писмото на един крал, защищаващ друг крал; Грегоар, епископът отначало достоен за църквата, но по-късно при Империята отказал се от републиканеца Грегоар, като стана граф Грегоар; Амар324, който казваше: „Цялата земя осъжда Луи XVI. Към кого да се обърнем за присъда? Към планетите ли?“; Руйе325, който на 21 януари се беше противопоставил срещу оръдейната стрелба от Пон-Ньоф, като каза: „Една кралска глава не трябва при падането си да вдига повече шум, отколкото главата на който и да е човек“; Шение326, братът на Андре; Вадие, един от тия, които слагаха пистолета си на трибуната; Панис327, който казваше на Моморо: „Аз искам Марат и Робеспиер да се целунат на моята маса, у дома“. — „Къде живееш ти?“ — „В Шарантон.“328 — „Щях да се учудя, ако живееше другаде“ — казал Моморо; Льожандр, който бе касапинът на революцията във Франция, както Прайд329 бе касапинът на революцията в Англия; „Ела тук, за да те убия“ — викаше той на Ланжюине. А Ланжюине отговаряше: „Най-напред издай декрет, че съм вол“; Коло д’Ербоа, този злокобен комедиант с антична маска с две уста, които казват „да“ и „не“, одобрявайки с едната това, което другата хулеше, за да очерня Карие в Нант и да превъзнася Шалие330 в Лион, за да изпраща Робеспиер на ешафода, а Марат в Пантеона; Женисийо331, който искаше смъртна присъда за всеки, който носи медала „Мъченикът Луи XVI“; Леонар Бурдон332, учителят, който бе предоставил къщата си на стареца от Мон-Юра; морякът Топсан333, адвокатът Гупийо334, търговецът Лоран Льокоантр335, лекарят Дюем336, скулпторът Сержан337, художникът Давид, принцът Жозеф Егалите. И другите: Льокоантр-Пюираво, който искаше Марат с декрет да бъде обявен „за умопобъркан“; Робер Ленде, неспокойният създател на този октопод, чиято глава беше Комитетът на обществената безопасност и който обхващаше Франция със своите двадесет и едно хиляди пипала, които се наричаха революционни комитети; Льобьоф338, за когото Жире-Дюпре в своята книга „Коледата на лъжепатриотите“ беше посветил следния стих: „Льобьоф видя Льожандр и замуча“339; Томас Пейн340, милостив американец; Анахарсис Клоотс, немски барон милионер, атеист, ебертист, наивник; неподкупният Льоба, приятел на семейство Дюпле; Ровер341, един от редките хора, които са зли заради злобата, защото изкуството заради изкуството е по-разпространено, отколкото се мисли; Шарлие342, който искаше да се говори с аристократите на ви; Талиен343, човек чувствителен и свиреп, който от любов ще направи 9 термидор344; Камбасерес345, прокурорът, който ще стане принц; Карие, прокурорът, който ще се превърне в тигър; Лапланш346, който един ден ще извика: „Аз искам оръдието да има предимство, когато се дава тревога“; Тюрио347, който искаше да гласуват открито съдиите на Революционния трибунал; Бурдон от Оаза348, който предизвикваше на дуел Шамбон, издаваше Пейн и беше издаден от Ебер; Файо349, който предлагаше „да се изпрати във Вандея една армия от подпалвачи“; Таво350, който на 13 април бе почти посредник между жирондинците и монтанярите; Верние351, който искаше жирондинските вождове и монтанярските вождове да отидат да служат като прости войници; Ревбел352, който се затвори в Майнц; Бурбот353, чийто кон бе убит под него при превземането на Сомюр; Гимберто354, който командуваше армията на Шербурското крайбрежие; Жар-Панвилие355, който предвождаше армията на Ларошелското крайбрежие; Льокарпантие356, който командуваше ескадрата в Канкал; Робержо357, когото очакваше засада в Ращадт; Прийор от Марна, който носеше в лагерите своите стари еполети на ескадронен командир; Льовасьор358 от Сарт, който с една дума убеди Серан, командира на батальона в Сент-Аман, да се самоубие; Ревершон359, Мор360, Бернар дьо Сент361, Шарл Ришар362, Льокинио и начело на тази група един Мирабо, който се наричаше Дантон.

Извън тези два лагера се извисяваше един човек, Робеспиер, който респектираше и двете страни.

V

Долу превиваше гръб ужасът, който може би е благороден, и страхът, който е подъл. Под страстите, под героизма, под себеотрицанието, под яростта — мрачната тълпа на безименните. Долните пластове на събранието се наричаха Равнината363. Там имаше всичко, което се мъчеше да остане на повърхността, хората, които се съмняват, които се двоумят, които отстъпват, които отлагат, които дебнат, всеки изплашен от някого. Планината беше елитът, Жирондата беше елитът; Равнината беше тълпата. Равнината се олицетворяваше и изявяваше чрез Сиейес.

Сиейес беше задълбочен човек, който стана вятърничав. Той затъна в третото съсловие и не можа да се издигне до народа. Някои личности са създадени да останат по средата на пътя. Сиейес наричаше тигър Робеспиер, който пък го наричаше къртица. Този метафизик накрай стигна не до мъдростта, а до благоразумието. Той беше придворен на революцията, а не неин слуга. Той вземаше лопата и отиваше с народа да работи на Марсово поле, впрегнат в една и съща кола с Александър дьо Боарне. Проповядваше да се действува, а сам нищо не правеше. Казваше на жирондинците: „Привлечете оръдието на ваша страна“. Има мислители, които са и борци; такива хора като Кондорсе бяха с Вернийо или като Камий Демулен — с Дантон. А има и мислители, които искаха да живеят — те бяха със Сиейес.

В най-добрите бъчви има утайка. Под Равнината беше Блатото364. Уродлива неподвижност, в която прозираше егоизмът. Тук в очакване трепереха мълчаливо страхливците. Нищо по-отвратително. Всякакъв позор и никакъв срам; прикрита злоба; негодувание под раболепието. Бяха безсрамно изплашени; използуваха всички средства на подлостта; предпочитаха Жирондата, а тръгваха с Планината; развръзката зависеше от тях; преливаха се към страната, която успяваше; предаваха Луи XVI на Вернийо, Вернийо — на Дантон, Дантон — на Робеспиер, Робеспиер — на Талиен. Те позоряха живия Марат и боготворяха мъртвия Марат. Те подкрепяха всичко до деня, в който проваляха всичко. Те инстинктивно предчувствуваха кога да нанесат решителния удар на всичко, което се клати. В техните очи вършеше измяна към тях всяка разклатила се сила, на която се бяха решили да служат. Те бяха бройката, те бяха силата, те бяха страхът. И оттам смелостта на безчестните.

И оттам 31 май, 11 жерминал365, 9 термидор; трагедии, заплетени от гигантите, а разплетени от джуджетата.

VI

Към тия хора, изпълнени със страсти, се бяха размесили хора, изпълнени с мечти. Утопията присъствуваше тук под всичките си форми — войнствуващата, която използуваше ешафода, и наивната, която отменяше смъртното наказание; страшилище за троновете, ангел за народите. Наред с войнствените глави имаше глави, обзети от съзидателни мисли. Първите се занимаваха с войната, вторите с мира; един мозък, Карно, раждаше четиринадесет армии; друг един мозък, Жан Дебри366, обмисляше създаването на една световна демократическа федерация. Сред тия яростни словоизлияния, сред тия крещящи и ругаещи гласове имаше и плодотворно мълчание. Лаканал367 мълчеше, обмисляше народното образование; Лантенас368 мълчеше и създаваше основните училища; Ревелиер-Льопо369 мълчеше и мечтаеше как да издигне философията до висотата на религия. Други се занимаха с второстепенни, по-дребни, по-практически въпроси. Гитон-Морво370 проучваше подобряването на условията в болниците, Мер371 — унищожаването на крепостничеството, Жан-Бон-Сент-Андре372 — отменянето на затвора за дълг и на телесните наказания, Ром — предложението на Шап373, Дюбойо374 — подреждането на архивите, Коран-Фюстие375 — създаването на анатомически кабинет и природонаучен музей, Гиомар376 — организирането на речно корабоплаване и построяването на бараж на река Шелда. Изкуството също имаше свои фанатици и дори мономани; на 21 януари, когато главата на монархията падаше на площад „Революция“, Безар377, представител на Оаза, отиде да види една картина на Рубенс378, намерена в една мансарда на улица „Сен-Лазар“. Художници, оратори, пророци, хора-великани като Дантон, хора-деца като Клоотс, гладиатори и философи, всички вървяха към една цел — прогреса. Нищо не ги смущаваше. Величието на Конвента бе да се търси реалното количество в това, което хората наричат невъзможно. На единия край Робеспиер бе втренчил поглед в правото; на другия край Кондорсе бе втренчил поглед в дълга.

Кондорсе беше човек на мечтата и на ясността; Робеспиер беше човек на действието; но понякога, когато агонизират остарелите общества, действието означава унищожение. В революциите има два склона — изкачване и слизане, и на различните равнища на тези склонове се срещат всички сезони — като се започне от ледовете и се стигне до цветята. Всяка зона на тия склонове създава хора, подходящи за нейния климат — такива, които живеят на слънце, и такива, които живеят сред мълнии.

VII

Известен беше завоят на левия коридор, където Робеспиер бе казал на ухото на Гара, приятеля на Клавиер, следните страшни думи: „Клавиер е заговорничел навсякъде, където е минал“. В същия този ъгъл, създаден сякаш само за разговори насаме и за полугласни гневни избухвания, Фабр д’Еглантин се бе скарал на Ром и го бе упрекнал, че е обезобразил календара си, като е преименувал „фервидор“ в „термидор“. Хората си показваха и ъгъла, където седяха лакът до лакът седемте представители на Горна Гарона, които, повикани първи да гласуват при осъждането на Луи XVI, бяха отговорили един след друг по следния начин: Майл — смърт; Делмас — смърт; Прожан — смърт; Калес — смърт; Ейрал — смърт; Жюлиен — смърт; Дезаби — смърт. Предвечен отглас, който изпълва цялата история и който, откакто съществува човешкото правосъдие, винаги злокобно е отеквал под свода на съда. В множеството от развълнувани лица сочеха с пръст тия хора, които вдигнаха оглушителен шум с трагичното си гласуване: Паганел379, който бе казал: „Смърт. Един крал може да бъде полезен само като умре“; Мило380, който бе казал: „Ако смъртта не съществуваше, днес щяхме да я създадем“; стария Рафрон дю Труйе381, който бе казал: „Бързо смърт“; Гупийо, който бе извикал: „Веднага на ешафода. Колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще бъде“; Сиейес, който мрачно бе отсякъл: „Смърт“; Тюрио, който бе отхвърлил апела към народа, предложен от Бюзо: „Какво! Народни събрания по места! Защо? Четиридесет и четири хиляди съдилища! Процеси без край. Главата на Луи XVI ще успее да побелее, преди да падне“; Огюстен-Бон Робеспиер382, който след брат си бе извикал: „Съвсем не зная за такава човечност, която унищожава народите, а прощава на деспотите. Смърт! Да се прави отсрочка значи да отмениш желанието на народа с желанието на тиранина“; Фуседоар383, заместника на Бернарден дьо Сен-Пиер384, който бе казал: „Ужасява ме проливането на човешка кръв, но кръвта на един крал не е човешка кръв. Смърт“; Жан-Бон-Сент-Андре, който бе казал: „Няма свободен народ, докато тиранинът не е мъртъв;“ Лавиконтри385, който бе дал следната формула: „Докато тиранинът диша, народът се задушава. Смърт“; Шатоньоф-Рандон386, който бе извикал: „Смърт за последния Луи!“; Гиарден387, който бе отправил следното пожелание: „Да бъде екзекутиран, щом бариерата е вдигната!“; бариерата е вдигната означаваше бариерата около трона; Телие388, който бе казал: „Нека се отлее едно оръдие с калибър колкото главата на Луи XVI, за да се стреля с него срещу врага“. Имаше и снизходителни: Жантил389, който бе казал: „Гласувам за заточение. След Чарлз I390 идва един Кромуел391“; Банкал392, който бе казал: „Изгнание. Желая да видя първия крал в света, осъден да работи нещо, за да изкарва прехраната си“; Албуис393, който бе казал: „Каторга. Нека този жив призрак тръгне да броди около троновете“; Занжиакоми394, който бе казал: „Затвор. Да запазим Капет жив като плашило“; Шайон395, който бе казал: „Нека живее. Защо да го убиваме, когато Рим ще го направи светец“. Докато тия присъди се сипеха от суровите уста и една след друга потъваха в историята, на трибуните за публиката нагиздени жени с големи деколтета брояха гласовете, като в списъка, който държаха в ръце, отмятаха всеки гласувал и забождаха по една топлийка под всеки глас.

Където е изживяна трагедия, там остава ужасът и състраданието.

Да се види Конвентът в най-хубавия момент от неговото царуване значи да се види осъждането на последния Капет; легендата за 21 януари сякаш прониква във всички негови действия; страшното събрание беше пълно с тези гибелни дихания, които бяха минали над стария монархически факел, запален преди осемнадесет века, за да го угасят; решителният процес над всички крале в лицето на един крал беше началната точка на великата война, която се обявяваше на миналото; с каквото и да се занимаваше някое от заседанията на Конвента, винаги се очертаваше сянката, оставена от Луи XVI върху ешафода; зрителите си разказваха един на друг за оставката на Керсен, за оставката на Ролан, за Дюшател396, депутатът от Дьо-Севр, който бил болен, но накарал да го занесат на легло в Конвента и, умирайки, гласувал за запазване живота на краля, което разсмяло Марат; публиката търсеше с поглед и оня забравен днес от историята представител, който, изморен от това тридесет и седем часово заседание, бил заспал на пейката си, а когато дошъл редът му да гласува и разсилният го събудил, отворил очи, казал: „Смърт!“, и отново заспал.

В момента, когато осъждаха на смърт Луи XVI, на Робеспиер му оставаха да живее още осемнадесет месеца, на Дантон — петнадесет месеца, на Вернийо — девет месеца, на Марат — пет месеца и три седмици, на Льопелетие дьо Сен-Фаржо — един ден. Кратко и ужасно дихание на човешките уста!

VIII

Народът имаше към Конвента един отворен прозорец — трибуните за публиката, а когато този прозорец не беше достатъчен, отваряха вратата и улицата влизаше в събранието. Тези нахлувания на тълпата в този сенат са едни от най-забележителните зрелища в историята. Обикновено тия внезапни пристъпи бяха добросърдечни. Улицата се побратимяваше с представителите на народа. Но страшно беше това побратимяване един ден, когато за три часа народът бе взел от Дома на инвалидите оръдията и четиридесет хиляди пушки. Всяка минута заседанието биваше прекъсвано; делегации се явяваха пред трибуната, връчваха се петиции, клетви за вярност, дарове. Почетното копие на предградието Сент-Антоан бе внесено в залата от жени. Англичани предложиха двадесет хиляди чифта обуща за нашите боси войници. „Монитьор“ писа: „Гражданинът Арну, кюре в Обинян, командир на Дромския батальон иска да бъде изпратен на границата и да му се запази енорията.“ Делегатите от различните секции пристигаха с носилки, в които носеха блюда, дискоси, дарохранителници, парчета злато, сребро и позлатено сребро, дарове за родината от това множество в дрипи, което в замяна искаше само разрешение да изпълни карманьолата пред Конвента. Шенар, Нарбон и Валиер397 идваха да изпълнят тук куплети, възпяващи монтанярите. Секцията „Мон-Блан“ донесе бюста на Льопелетие и една жена сложи един червен калпак върху главата на председателя, който я целуна; гражданки от секцията „Майл“ хвърлиха цветя върху „законодателите“; „възпитаниците на родината“ влязоха начело с музика, за да благодарят на Конвента, че „подготвил разцвета на века“, жените от секцията „Френски гвардии“ поднасяха рози; жените от секцията „Елисейски полета“ подариха венец от дъбови листа; жените от секцията „Тампл“ се изправяха пред трибуната, за да се закълнат, че „ще се омъжват само за истински републиканци“; секцията „Молнер“ поднесе един медал с лика на Франклин, който с декрет окачиха към короната на статуята на Свободата; децата от приютите, обявени за „деца на републиката“, дефилираха в национални костюми; младите момичета от секцията „Деветдесет и втора“ бяха дошли облечени в дълги бели рокли и на другия ден „Монитьор“ писа: „Председателят получи букет от невинните ръце на една млада хубавица.“ Ораторите поздравяваха публиката; понякога я ласкаеха; те казваха на народа: „Ти си непогрешим, ти си безупречен, ти си върховен господар“; народът е като детето, обича такива сладкиши. Понякога разбунтуваната тълпа прекосяваше залата — влизаше разгневена и излизаше усмирена, както Рона, която, прекосявайки Женевското езеро, влиза мътна и излиза лазурна.

Понякога не всичко биваше така миролюбиво и Анрио караше да слагат пред вратата на Тюилри скари за нагряване на гюллета.

IX

Едновременно с укрепването на революцията този Конвент твореше цивилизацията. Пещ, но и наковалня. В този котел, в който кипеше терорът, ферментираше прогресът. В този хаос от сенки и в това бурно бягство на облаци излизаха огромни светли лъчи, успоредни с вечните закони. Лъчи, останали на хоризонта, винаги видими в небосвода на народите, които се казват — единият справедливост, другият търпимост, третият доброта, четвъртият разум, петият истина, следващият любов. Конвентът проповядваше великата аксиома: „Свободата на един гражданин завършва там, където започва свободата на друг гражданин“; за това резюмира накратко условията за съвместното съществуване на хората. Бедността бе обявена за свещена; свещени бяха обявени недъгавите, слепите, глухонемите, които държавата вземаше под своя закрила; свещено бе майчинството, момичетата-майки биваха утешавани и закриляни; свещено бе детството в лицето на сираците, които държавата осиновяваше; свещени бяха оклеветените невинни, които биваха оправдавани и обезщетявани. Конвентът отричаше търговията с негри; премахваше робството. Той провъзгласяваше гражданската солидарност. Въвеждаше безплатно обучение. Организираше националното образование, откривайки учителски институт в Париж, централни училища в главните провинциални градове и основни училища в общините. Той създаде консерваториите и музеите. Той постанови въвеждането на единен кодекс, на единна мярка за тежина, дължина и десетична система на изчисление. Той укрепи финансите на Франция и замести дългия банкрут на монархията с обществения кредит. Той обогати съобщенията с телеграфа, на старостта даде безплатни приюти, на болните — болници с подобрени условия, на образованието — политехническото училище, на науката — научен институт, на човешкия дух — академията. Конвентът беше едновременно национален и космополитен. От единадесетте хиляди и двеста и десет декрета, които издаде, една трета са политически, другите две трети засягат общочовешки въпроси. Той пледираше за всеобщ морал като база на обществото и за всеобщо съзнание като база на закона. И всичко това — унищожаване на робството, провъзгласяване на братството, защита на човечеството, превъзпитаване на човешкото съзнание, закон за защита на труда, който от бреме стана право, заздравяване на националното богатство, защита на детството, насърчаване на изкуствата и науката, просветление навред, подпомагане на всички нуждаещи се, оповестяване на принципите — всичко това Конвентът правеше, когато вътрешно го разяждаше тази хидра Вандея, а на раменете му тежеше бремето на глутница тигри — кралете.

X

Огромна зала. Тук имаше от всички човешки, нечовешки и свръхчовешки типове. Епическа сбирщина от противоположности: Гилотен, който отбягваше Давид; Базир398, който оскърбяваше Шабо; Гюаде, който се присмиваше на Сен-Жюст; Вернийо, който презираше Дантон; Луве, който нападаше Робеспиер; Бюзо, който разобличаваше Егалите; Шамбон, който бичуваше Паш, а всички заедно ненавиждаха Марат. А и колко още имена трябва да се отбележат! Армонвил399, наречен Червеният калпак, защото винаги носеше на главата си фригийски калпак, приятел на Робеспиер, който искаше „след Луи XVI да бъде гилотиниран Робеспиер“ от любов към равновесието; Масийо, колега и двойник на добряка Ламурет400, епископът, който се прослави с проповедите си за всеопрощение; Льоарди401 от Морбиан, който жигосваше свещениците в Бретан; Барер402, човекът от мнозинството, който председателствуваше, когато съдеха Луи XVI и който стана за Памела това, което Луве бе за Лодойска; Дону, член на Ораторията403, който казваше: „Да печелим време“; Дюбоа-Крансе, на чието ухо шушукаше Марат; маркиз дьо Шатоньоф, Лакло404, Еро дьо Сешел405, който отстъпваше пред викащия Анрио: „Артилеристи, на оръдията!“; Жюлиен406, който сравняваше Планината с Термолилите; Гамон407, който искаше да има за жените специална ложа; Лалоа408, който искаше да се отдадат почести на епископ Гобел409, влязъл в Конвента, като хвърли митрата и сложи червен калпак; Льоконт410, който бе извикал: „Значи само на тоя, който се разпопи!“; Феро411, пред чиято глава се поклони Боаси д’Англа412, като остави пред историята следния въпрос: „На кого се поклони Боаси д’Англа — на главата ли, тоест на жертвата, или на копието, тоест на убийците?“; двамата братя Дюпра413, единият монтаняр, другият жирондинец, които се мразеха като двамата братя Шение.

От тази трибуна се изричаха такива главозамайващи думи, в които понякога, без дори самият оратор да е очаквал, прозвучаваше съдбовният глас на революцията и вследствие на които събитията изведнъж предизвикваха някакво недоволство и възбуждаха страстите, сякаш хората бяха разбрали зле нещата, за които се говореше; това, което ставаше, изглеждаше като гневен отклик на това, което се казваше; страшни катастрофи започват една след друга, предизвикани от думите на хората. Един вик в планината е достатъчен да предизвика свличане на лавина. Една дума повече може да предизвика срутване. Ако не беше се говорило, нямаше да се случи. Значи, може да се каже понякога, че събитията са сприхави.

По този начин, от една лошо разбрана дума, казана случайно от оратора, падна главата на принцеса Елизабет414.

В Конвента невъздържаността на езика беше нещо обикновено.

Заканите летяха и се кръстосваха в спорове като огнените езици на пожар. Петион: „Робеспиер, говорете по същество“. Робеспиер: „Съществото сте вие, Петион. Ще стигна до него и вие ще видите“. Един глас: „Смърт на Марат!“ Марат: „В деня, в който Марат ще умре, няма да има Париж, а в деня, в който Париж ще загине, няма да има вече републиката“. Бийо-Варен става и казва: „Ние искаме…“ Барер го прекъсва: „Ти говориш като крал“. Друг ден пък Филипо: „Един член на Конвента насочи меч срещу мене“. Одуен415: „Председателю, поставете на място убиеца“. Председателят: „Почакайте“. Панис: „Председателю, напомням ви, че вие трябва да бъдете на мястото си“. Присмиваха се жестоко. Льокоантр: „Кюрето от Шан-дьо-Бу се оплаква, че неговият епископ Фоше, който има любовници, пречи на другите да имат съпруги“. Друг глас: „Отче, вземи си жена“! Трибуните за публиката се намесваха в разговорите. Дори се обръщаха на ти към Конвента. Един ден на трибуната се качва представителят Рюан416, на когото единият хълбок беше много по-дебел от другия. Един от публиката му извика: „Обърни си това надясно, тъй като едната ти «буза» е по вкуса на Давид!“ Такива волности си позволяваше народът в Конвента. Все пак веднъж, в бъркотията на 11 април 1793 година, председателят нареди да арестуват зрител, нарушил реда.

Един ден, на заседание, на което е присъствувал старият Буонароти417, Робеспиер взима думата и говори два часа, поглеждайки Дантон ту втренчено, което било лошо, ту косо, което било още по-лошо. Той сразява от упор. Той завършва възмутено с взрив от зловещи думи: „Знаем кои интригуват, знаем кои развращават и кои са развратените, знаем кои са изменниците; те са в това събрание. Те слушат какво говорим; ние ги виждаме и не ги изпускаме от очи. Нека те погледнат над главите си и ще видят меча на закона; нека погледнат и в съвестта си, за да видят своето безчестие. Нека се пазят“. И когато Робеспиер завърши, Дантон с лице към тавана, с полузатворени очи, едната му ръка увиснала надолу през облегалото на пейката, се обърна назад и го чуха да тананика:

В отговор се сипеха обиди: „Заговорник!“, „Убиец!“, „Злодей!“, „Бунтовник!“, „Скромният!“ Разобличаваха се един друг пред бюста на Брут. Пререкания, проклятия, предизвикателства. Яростни погледи от едната към другата страна, вдигнати заканително юмруци, насочени пистолети, полуизвадени от ножниците ками. Голяма буря на трибуната. Някои говореха така, сякаш бяха на гилотината. Главите се люшкаха изплашени и страшни. Монтаняри, жирондинци, фелани, модерантисти419, терористи420, якобинци, корделиери и осемнадесет свещеници кралеубийци.

Такива бяха тези хора! Кълба дим, разпръснати по всички посоки.

XI

Умове, жертва на вятъра.

Но този вятър беше чудотворен вятър.

Да бъдеш член на Конвента това означаваше, че си океанска вълна. И това беше вярно дори за най-великите. Импулсивната сила идваше отгоре. В Конвента имаше една воля, волята на всички, която не принадлежеше на никого. Тази воля беше някаква идея, идея неукротима, необхватна, която вееше от мрака на небесните висини. Ние наричаме това Революция. Когато преминаваше, тази идея поваляше едни и издигаше други; едните разбиваше в подводните скали, другите отнасяше с пяната. Тази идея знаеше къде отива и тласкаше бездната пред себе си. Да се приписва революцията на хората е все едно да се приписва на вълните приливът и отливът на морето.

Революцията е дело на Неизвестния. Наречете я добро дело, ако страстно желаете бъдещето, или лошо дело, ако тъгувате за миналото, но оставете я на този, който я извършва. Тя изглежда общо дело на големите събития и на великите личности, но тя в действителност е резултат на събитията. Събитията правят разходи, хората плащат. Събитията диктуват, хората подписват. 14 юли носи подписа на Камий Демулен, 10 август е подписан от Дантон, 2 септември е подписан от Марат, 21 септември е подписан от Грегоар, 21 януари е подписан от Робеспиер; но Демулен, Дантон, Марат, Грегоар и Робеспиер са само писари, които потвърждават събитието. Могъщият и зловещ редактор на тези велики страници се именува бог, а маската му — съдба. Робеспиер вярваше в бога. Разбира се!

Революцията е една форма на иманентната сила, която ни притиска от всички страни и която ние наричаме Необходимост.

Пред тази загадъчна обърканост на облаги и страдания историята задава въпроса — Защо?

Защото… — Така ще отговори този, който не знае нищо, а също така и онзи, който знае всичко.

Изправен пред тези периодически катастрофи, които опустошават и оживотворяват цивилизацията, никой не се решава да съди за подробностите. Да се порицават или да се възхваляват хората заради резултата — това е все едно да се възхваляват или да се порицават цифрите заради общия сбор. Това, което трябва да отмине, отминава, а това, което трябва да стане, става. Безсмъртното спокойствие не страда от тия силни ветрове. Над революциите е истината и справедливостта, както звездното небе над облаците.

XII

Такъв беше този неизмерим Конвент; укрепен боен лагер на човешкия род, атакуван от всички тъмни сили едновременно, нощен огън на обсадена армия от идеи, огромен бивак на умове, разположен на скат над бездна. В историята нищо не може да се сравни с това множество, едновременно сенат и тълпа, конклав и кръстопът, ареопаг и уличен площад, съдилище и подсъдим.

Конвентът винаги се огъваше от вятъра; но този вятър бе диханието на народа и на бога.

И днес, след като изминаха осемдесет години, винаги когато някой човек, какъвто и да е той — историк или философ, мислено си представи Конвента; този човек се спира и се замисля. Невъзможно е да не спре вниманието си на това велико шествие на сенки.