Деветдесет и трета година

IПарижките улици по това време

Живееха на открито; ядяха на маси, поставени пред вратите; жените, седнали по стълбищата на черквите, приготвяха превързочни материали, като пееха „Марсилезата“; паркът Монсо и градината Люксембург станаха места за обучение; на всички кръстопътища имаше оръжейни, изработващи пушки пред очите на минувачите, които ръкопляскаха; от всички уста се чуваха само тия думи: „Търпение. Правим революция“. Усмихваха се героично. Ходеха на представления, както атиняните по време на Пелопонеската война; по ъглите на улиците се виждаха афиши, на които беше написано: „Обсадата на Тионвил“, „Майка на семейство спасена от пламъците“, „Клуб Сан-Суси“, „Първата папеса Йоана“, „Философи войници“, „Изкуството на любовта в селото“. Германците бяха пред вратите; носеше се слух, че кралят на Прусия си бил запазил ложи в Операта. Всичко беше ужасно, но никой не беше ужасѐн. Зловещият закон за подозрителните74, който е престъпно дело на Мерлен от Дуе75, издигаше гилотината над всички глави. Един издаден прокурор, на име Серан, чакаше да отидат да го арестуват, облечен в халат и по пантофи, свирейки на флейта пред прозореца си. Сякаш някой нямаше време. Всички бързаха. Нито една шапка без кокарда. Жените казваха: „Ние сме красиви под червения калпак“. Като че ли цял Париж се преместваше в друга квартира. Търговците на вехтории бяха затрупани с корони, митри, скиптри от позлатено дърво и лилии, останки от кралски домове; това бе разрушаването на монархията, която си отиваше. У вехтошарите имаше свещенически одежди за продан. У Поршерон и при Рампоно хора, облечени в стихари и епитрахили, яхнали магарета, наметнати с филони, подаваха черковни потири, за да им наливат в тях вино кръчмарите. На улица „Сен-Жак“ босоноги павьори спряха количката на амбулантен търговец, който предлагаше обуща за продан, събраха помежду си пари и купиха петнадесет чифта обуща, които изпратиха в Конвента за нашите войници. Бюстовете на Франклин76, на Русо77, на Брут, нека прибавим и на Марат78, бяха поставени навсякъде. На улица „Клош-Перс“, под бюста на Марат, бе окачена в остъклена рамка от черно дърво обвинителната реч срещу Малуе79 с доказателства в подкрепа и следните два реда под линия: „Тези подробности ми бяха дадени от любовницата на Силвен Бейи, добра патриотка, която ми е правила добрини. Подпис: МАРАТ“. На площада „Пале Роял“ надписът на чешмата: „Kuantos effundit in usus“80 беше покрит с две големи платна, рисувани с темпера. Едното платно представляваше Кайе дьо Жервил81, който издава в Националното събрание паролата на „вехтошарите“ в Арл; другото платно — Луи XVI, докаран от Варен с неговата кралска каляска, на чиято долна част, върху двата края на вързана с въжета дъска, стояха двама гренадири с щикове на пушките. Само няколко големи магазина бяха отворени: амбулантни търговци на галантерия и на детски играчки сновяха из улиците с колички, влачени от жени, осветени със свещи, чиято лой капеше върху стоките; сергии на открито бяха отворили бивши монахини с руси перуки; една кърпачка на чорапи в малка барака се оказа графиня, а една шивачка — маркиза; госпожа дьо Буфле се бе приютила в плевник, откъдето гледаше своята голяма къща. Вестникопродавци тичешком с викове предлагаха „нови издания“. Наричаха „скрофулозни“ тия, които криеха брадите си във вратовръзките. Градът гъмжеше от улични певци. Тълпата освиркваше Питу82, кралския певец, всъщност смел човек, защото бе арестуван двадесет и два пъти и бе изправян пред революционния съд, задето се бе плеснал по хълбока, когато произнасял думите „гражданска добродетел“; като видял, че главата му е в опасност, той извикал: „Ама не главата, а задникът ми е виновен!“ — и това разсмяло съдиите и го спасило. Този Питу се присмиваше на увлечението по гръцките и латинските имена; любимата му песен бе за един кундурджия, когото наричаше Кай, а жена му Кайовица. Играеха хоро, пееха карманьола; не казваха кавалерът и дамата, казваха „гражданинът и гражданката“. Танцуваха в разрушените манастири с лампиони върху олтара и на свода две кръстосани тояги с четири свещи, а под краката на танцуващите — гробове. Носеха сини жакети като „тиранина“. Имаха брошки за ризи във форма на „Калпака на свободата“, изработени от бели, сини и червени камъни. Улица „Ришельо“ се наричаше улица „Закон“; предградието Сент-Антоан — предградие „Слава“; на площада пред Бастилията имаше статуя на Природата. На минувачите бяха добре познати Шатле, Дидие, Никола и Гарние-Делоне, които дежуреха на вратата на дърводелеца Дюпле83, Вулан84, който не пропускаше нито един ден да не бъде пред гилотината и вървеше след колите с осъдени, казваше, че „отива на червена литургия“; Монфлабер85, заклет революционер и маркиз, искаше да го наричат „Десети август“. Хората гледаха по улиците как дефилират учениците от Военното училище, преименувани с декрет на Конвента в „курсанти на училището Марс“, а от народа — в „пажове на Робеспиер“86. Четяха прокламациите на Фрерон87, който разобличаваше заподозрените в престъплението „негосиантизъм“88. „Контетата“ се стичаха пред вратите на кметствата, подиграваха се на гражданските бракове, посрещаха брачните двойки с думите „общински младоженци“. Пред дома на инвалидите по главите на статуите на светците и на кралете бяха поставени фригийски шапки. По тротоарите на кръстопътищата играеха на карти; но и в играта на карти бе станала пълна революция: кралете бяха заменени с гении, дамите — с фигури на свободата, валетата — с фигури на равенството, асата — със закони. Преораваха обществените градини; ралото браздеше Тюилри. Към всичко това, особено в победените партии, се прибавяше и някакво високомерно отвращение от живота; един човек бе написал, на Фукие-Тенвил89: „Имайте добрината да ме освободите от живота. Ето ми адреса“. Шансене90 бе арестуван, защото извикал пред Пале Роял: „А кога ще избухне революцията в Турция? Бих желал да видя Портата превърната в република“. Навсякъде вестници. Докато калфите перукери къдреха пред минувачите дамски перуки, собственикът четеше „Монитьор“ на висок глас; други, застанали по средата на група хора, коментираха с ръкомахания вестник „Да се разберем“, издаван от Дюбоа-Крансе91, или пък вестник „Тромпетата на дядо Белроз“. Понякога бръснарите бяха едновременно и колбасари; виждаха се бутове шунка и наденици да висят до някоя кукла с фризура от златни коси. По пътищата търговци продаваха „емигрантски вина“; един търговец рекламираше „петдесет и два вида“ вина. Други продаваха стенни часовници във форма на лира и дивани модел „херцогиня“; един перукер имаше следната фирма: „Бръсна духовенството, стрижа аристократите, докарвам третото съсловие“. Ходеха да им гледат на карти при Мартен на номер 173 в улица „Анжу“, бившата „Дофин“. Хлябът не достигаше, каменните въглища не достигаха, сапунът не достигаше; по улиците минаваха стада от млечни крави, докарани от провинцията. Във Вале агнешкото се продаваше по петнадесет франка ливрата. С едно обявление Комуната отпускаше на всяка уста по една ливра месо на всеки десет дни. Правеха опашки пред вратите на търговските магазини; една от тия опашки стана легендарна, тя започваше от вратата на бакалницата на улица „Пти-Каро“ и завършваше по средата на улица „Монторгьой“. Да стоиш на опашка означаваше „да държиш връвчицата“, защото тия, които чакаха в редица един зад друг, държаха с ръка едно дълго въже. В тази мизерия жените се държаха храбро и кротко. Те чакаха по цели нощи реда си, за да влязат при хлебаря. Крайните мерки крепяха революцията, която се мъчеше да се измъкне от това окаяно положение с две опасни средства — книжните пари и високите цени; книжните пари бяха лостът, а максималните цени опорната точка. Този емпиризъм спаси Франция. Врагът, както врагът от Кобленц, така и врагът от Лондон, спекулираше с книжните пари. Проститутки шареха насам-натам, предлагайки лавандулова вода, жартиери и изкуствени плитки, а всъщност спекулираха; спекуланти имаше и в кафене „Перон“ на улица „Вивиен“ — хора с кални обуща, с мазни коси, с калпаци от лисичи опашки, и на улица „Валоа“ — контетата с лъснати обуща, с клечки за зъби в уста и с велурени шапки на глава, с които проститутките говореха на ти. Народът ги преследваше като крадци, обаче роялистите ги наричаха „активни граждани“. Всъщност кражби имаше съвсем малко. При тази жестока немотия — непоколебима честност. Босоногите и голтаците минаваха с важно сведени очи покрай витрините на бижутерите в Пале-Егалите. По време на обиска в дома на Бомарше92, извършен от секцията „Антоани“, една жена откъсна цвете в градината и народът я наби. Дървата за горене струваха четиристотин сребърни франка кубика; по улиците можеше да се видят хора, които режат дъските от собствените си легла; през зимата чешмите бяха замръзнали; две кофи вода струваха двадесет су; всички станаха разносвачи на вода. Луидорът се продаваше за три хиляди деветстотин и петдесет франка. Един курс с фиакър се заплащаше шестстотин франка. След еднодневно използуване на фиакър се водеше следният диалог: „Кочияш, колко ви дължа?“ — „Шест хиляди ливри.“ Една зарзаватчийка продаваше дневно за двадесет хиляди франка. Просякът казваше: „Моля, помогнете ми! Не ми достигат двеста и тридесет ливри, за да си купя обуща“. В началото на мостовете се издигаха колоси, изваяни и рисувани от Давид93, които Мерсие94 подигравателно наричаше „огромни дървени палячовци“. Тия колоси изобразяваха провала на феодализма и коалицията. Никакво малодушие в този народ. Макар и мрачен, радваше се, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон. Пристигаха със знамена и околиите, всяка със свой девиз. Върху знамето на Капуцинската околия се четеше: „Никой не може да ни сломи!“ А на друго „Благородник може да бъде само сърцето“. По всички стени големи, малки, бели, жълти, зелени, червени, печатани и ръчно написани афиши, по които се четеше: „Да живее Републиката!“ Малките деца чуруликаха „ça ira“.

А тия малки деца бяха огромното бъдеще.

По-късно трагичният град се превърна в циничен град; улиците на Париж имаха преди и след 9 термидор95 два съвсем различни революционни облика; Париж на Сен-Жюст96 отстъпи място на Париж на Талиен97; и това са безконечните антитези на бога — непосредствено след Синай98 — Куртий99.

Пристъп на обществено безумие — това е явно. Така бе станало и преди осемдесет години. След Луи XVI, както и след Робеспиер, хората трябваше да си поемат дълбоко дъх; поради това векът започва с Регентството100 и завършва с Директорията101. Две сатурналии след два периода на терор. Франция, освободила се от пуританското иго, както преди от кралското потисничество, се радваше като спасила се нация.

След 9 термидор Париж бе весел, но разгулно весел. Преливаше от нечиста радост. Възторжената готовност да се умре бе заменена от възторженото желание да се живее и величието изчезна. Появи се Трималхион102 в лицето на Гримо дьо Ларениер; издаде се „Алманах на чревоугодниците“. Обядваше се сред шум от фанфари в долните етажи на Пале-Роял, където в оркестрите жени биеха барабаните и надуваха тромпетите; танцът и цигулката царуваха; вечеряше се по „ориенталски“ у Мео сред благоухаещи кадилници. Художникът Боз рисуваше невинни и очарователни шестнадесетгодишни момичета „като гилотинирани“, тоест облечени в силно деколтирани червени ризи. Бурните танци в разрушените черкви бяха заменени с балове у Руджиери, у Люке, у Венцел, у Модюи, у Ламонтазие; сериозните гражданки, които изработваха превързочни материали, бяха изместени от султанки, дивачки и нимфи; вместо голите войнишки крака, покрити с кръв, кал и прах, се появиха голите женски крака, украсени с диаманти; едновременно с безсрамието изникна и безчестието; на върха бяха доставчиците, а долу „дребните мошеници“; мравуняк от крадци изпълни Париж, така че всеки трябваше да си пази джоба, тоест кесията; едно от развлеченията бе да се ходи в Съдебната палата, за да се видят как подсъдимите крадли седят на табуретки с превързани поли; на излизащите от театрите хлапетии предлагаха кабриолети, като казваха: „Граждани и гражданки, има място за двама“; не се продаваха вече вестниците „Старият корделиер“103 и „Приятел на народа“104, а с крясъци препоръчваха „Писмото на Полишинел“ и „Петицията на уличниците“; маркиз дьо Сад105 председателствуваше секцията „Пик“ на площад „Вандом“. Реакцията беше весела и свирепа: „Драгуните на свободата“ от деветдесет и втора година възкръснаха под името „Рицари на кинжала“. На сцената във фарсовете се появи глупавият и доверчив герой Жокрис106. Освен „великолепни“ модаджийки над тях имаше и „поразяващи“; изразът „честна дума“ бе изопачен; от Мирабо107 се върнаха назад чак до Бобеш108. Така Париж върви напред или се връща; той е огромното часовниково махало на цивилизацията; то последователно допира ту единия, ту другия полюс — Термопилите109 и Гомора110. След деветдесет и трета година революцията преживя едно необикновено затъмнение, сякаш векът бе забравил да извърши това, което бе започнал — някаква оргия се вмъкна, зае предния план, изтика на втори план страшния Апокалипсис — нека картината бъде преувеличена — и избухна в смях след преживяния ужас; трагедията изчезна в пародията и карнавален дим мътно покри в дъното на хоризонта Медузата111.

Но през деветдесет и трета година, която описваме, парижките улици още имаха величествения и див облик, както в началото на събитията. Те имаха свои оратори — например Варле112, който развозваше една подвижна барака, от покрива на която приветствуваше с речи минувачите; имаха свои герои, един от които се наричаше „капитанът на железните тояги“, имаха и любимци като Гюфроа113, автора на памфлета „Ружиф“, Някои от тези знаменитости бяха злосторници; други бяха чисти хора. Един от тях беше честен и злочест; той беше Симурден.

IIСимурден

Симурден беше чиста, но мрачна съвест. Той носеше в себе си абсолютното. Той е бил свещеник, а това е важно. Човекът, както небето, може да бъде мрачен; достатъчно е нещо да го затъмни. Свещеническият сан е забулвал като нощ Симурден. Който е бил свещеник, остава свещеник.

Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди. Симурден беше пълен с добродетели и достойнства и те блестяха в мрака.

Неговата история беше кратка. Бил е селско кюре и наставник в знатен дом; след това получил малко наследство и станал свободен човек.

Преди всичко той беше непреклонен. Използуваше размишлението така, както други използуват клещите; считаше, че няма право да се откаже от някаква идея, докато не я обмисли докрай; мислеше с ожесточение. Говореше всички европейски езици и знаеше по малко от другите; този човек се учеше непрекъснато и това му помагаше да носи бремето на целомъдрието; но няма нищо по-опасно от такова въздържане.

Като свещеник, дали от гордост, случайно или от високомерие, той бе спазвал обетите си; но не бе успял да запази вярата си. Науката я разрушила; догмата се изпарила от него. Тогава, проучвайки се, той се почувствувал като осакатен, но понеже било невъзможно да се освободи от свещеника, започнал по един суров начин да се изгражда като човек; лишен от семейство, той се привърза към родината; бяха му забранили да има жена, той прегърна човечеството. Тази голяма всеотдайност всъщност пак е празнота.

Неговите родители, селяни, правейки го свещеник, са искали да го откъснат от народа; той се беше върнал при народа.

И се беше върнал с цялото си сърце. Гледаше страдащите с необикновена нежност. От свещеник беше станал философ, от философ — борец. Луи XV живееше още, когато Симурден вече смътно се чувствуваше републиканец. На коя република? Може би на републиката на Платон114, а може би и на републиката на Дракон115.

Беше му забранено да обича, той започна да мрази. Мразеше лъжите, монархията, теокрацията, своите свещенически дрехи; мразеше настоящето и с пълен глас зовеше бъдещето, което си представяше; виждаше го предварително, предсказваше, че ще бъде страшно и великолепно; за ликвидиране на окаяното положение на човека смяташе, че ще се появи някакъв отмъстител, който едновременно ще бъде и освободител. Отдалеч величаеше катастрофата.

През 1789 година тази катастрофа стана и го намери подготвен. Симурден се хвърли логично в огромното човешко обновление, тоест неумолимо, както би казал човек с неговата закалка. Логиката не се разнежва. Той преживя великите революционни години и изпита всичките им вълнения: през осемдесет и девета година падането на Бастилията, края на мъката народна; през деветдесета година, на 4 август — края на феодализма; през деветдесет и първа година — Варен, края на монархията; през деветдесет и втора година — обявяването на републиката. Той видя възхода на революцията; не беше страхлив човек, за да се изплаши от тази гигантска сила; нещо повече, този възход във всичко го оживи; и макар че вече беше почти стар — на петдесет години, — защото един свещеник остарява по-скоро от обикновения човек, — също започна да расте. Беше гледал как от година на година събитията растат и бе израснал като тях. В началото се бе страхувал, че революцията няма да успее, но като я наблюдаваше, реши, че тя има основание и право, и й пожелаваше да успее; и колкото тя ставаше по-страшна, толкова той се чувствуваше по-уверен. Той желаеше тази Минерва116 с венец от звезди на бъдещето да бъде и Палада117 и да има за щит маска със змии. Той искаше божественото й око при нужда да хвърля срещу демоните адски лъч и с терор да отвърне на терора.

Той стигна така до деветдесет и трета година.

Деветдесет и трета година е войната на Европа срещу Франция и на Франция срещу Париж. А какво е революцията? Това е победата на Франция над Европа и победата на Париж над Франция. И оттам неизмеримостта на тази ужасна минута, деветдесет и трета година, много по-велика от всичко друго на века.

Нищо по-трагично, Европа напада Франция и Франция напада Париж. Драма, която съчетава ръста на епохата.

Деветдесет и трета година е година, наситена с напрежение. Настъпи буря, яростна и величествена. Симурден се чувствуваше добре. Тази обезумяла, дива и пищна среда подхождаше на неговия размах. Този човек, като морския орел, имаше дълбоко вътрешно спокойствие и влечение към външните опасности. Някои крилати, свирепи и спокойни същества са създадени за силните ветрове. Съществуват такива души, които обичат бурята.

Той изпитваше състрадание само към клетниците. Пред някое страдание, което ужасява, той проявяваше изключителна самопожертвувателност. От нищо не се отвращаваше. С това се отличаваше неговата доброта. Той беше страшно и божествено всеотдаен. Търсеше рани, за да ги целува. Най-трудно се извършват добри дела, които предизвикват отвращение; той предпочиташе именно такива. Веднъж в болницата „Дом господен“ един човек беше на умиране, задушавайки се от зловонен, опасен, заразителен може би тумор в гърлото, от който трябваше незабавно да се изстиска гнойта. Симурден беше там; той долепи устните си до тумора, започна да го смуче, плюеше, когато устата му се напълнеше, изчисти абсцеса и спаси човека. Тъй като по това време още носеше свещеническите си дрехи, някой му каза: „Ако бяхте направили това на краля, бихте станали епископ“. „Това няма да направя на краля“ — отвърна Симурден. Постъпката и отговорът го направиха популярен в бедните квартали на Париж.

Ето защо той правеше това, което искаше, с тия, които страдат, които плачат и които са застрашени. По време на гневните избухвания срещу спекулантите, които често се превръщаха в изстъпления, Симурден бе именно този, които на пристанището Сен-Никола с една дума попречи да бъде разграбен кораб, натоварен със сапун, а на бариерата Сен-Лазар разпръсна разярените тълпи, които спираха колите.

Той бе този, който два дни след 10 август поведе народа да събори статуите на кралете. Падайки, те убиваха; на площад „Вандом“ една жена, Рен Виолет, бе смазана от Луи XIV, на чиято шия бе вързала въже, което дърпаше. Тази статуя на Луи XIV бе стърчала сто години; била издигната на 12 август 1692 година, а бе съборена на 12 август 1792 година. На площад „Конкорд“ някой си Генгерло, нарекъл хулигани рушителите, бе убит върху пиедестала на статуята на Луи XV. Статуята бе разбита на парчета. По-късно от нея изляха дребни монети. Само една ръка остана — беше дясната ръка, която Луи XV протягаше напред с жест на римски император. По искане на Симурден и със съгласието на народа една делегация поднесе тази ръка на Латюд — на човека, който тридесет и седем години бе погребан в Бастилията. Можеше ли някой да каже на Латюд, когато с халка на шия и с верига на кръста гниеше жив в затвора по заповед на този крал, чиято статуя се извисяваше над Париж, че този затвор ще падне, че тази статуя ще падне, че той ще излезе от гроба, в който ще влезе монархията, че той, затворникът, ще стане господар на тази бронзова ръка, която бе подписала заповедта за неговото задържане, и че от този владетел от кал ще остане само тази бронзова ръка?

Симурден беше от тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно — те са съсредоточени.

Симурден знаеше всичко и не знаеше нищо. Знаеше всичко за науката, не знаеше нищо за живота. И на това се дължеше неговата непреклонност. Очите му бяха превързани като на Омировата Темида118. Притежаваше сляпата увереност на стрелата, виждаща само целта, към която е насочена. В революцията няма нищо по-опасно от правата линия. Симурден вървеше само напред, съдбоносно.

Симурден вярваше, че при социалните генезиси върховна точка е солидната почва; това е типична грешка на хората, които заместват разума с логиката. Той надмина Конвента; той надмина Комуната; той беше от Епископата119.

Групировката, наречена Епископат поради това, че правеше заседанията си в една зала на стария епископски дворец, беше по-скоро сложно сборище от хора, отколкото обединение. Тук, както в Комуната, присъствуваха тия мълчаливи и важни зрители, които, както казва Гара120, имаха толкова пистолети, колкото джобове. Епископатът беше странна смесица; смесица космополитна и парижка, което беше напълно възможно, тъй като Париж бе център, в който бие сърцето на народите. Тук се разпалваха страстите на плебеите. Сравнени с Епископата, Конвентът беше студен, а Комуната хладка. Епископатът беше една от тия революционни формации, наподобяващи вулканическите формации; в Епископата имаше всичко — невежество, глупост, честност, героизъм, гняв и полиция. Брауншвайг121 имаше тук свои агенти. Тук имаше хора, достойни за Спарта, и хора, достойни за каторга. Повечето бяха свирепи фанатици и честни хора. Жирондата чрез устата на Инар122, временен председател на Конвента, бе казала чудовищни думи: „Пазете се, парижани. Няма да остане камък върху камък от вашия град и един ден хората ще търсят мястото, където е бил Париж“. Тези думи създадоха Епископата. Хора, както вече казахме, от всички народности, бяха почувствували необходимостта да се сплотят около Париж. Симурден се беше присъединил към тази група.

Групата се бореше с реакционерите. Тя се беше родила от тази обществена необходимост от насилие, която е опасната и загадъчна страна на революциите. Изпълнен с тази сила, Епископатът веднага зае своето място. При вълненията в Париж Комуната стреляше с топове, а Епископатът биеше тревога.

С непримиримата си наивност Симурден вярваше, че е справедливо всичко, което е в служба на истината, това именно го правеше годен да оглавява крайните партии. Мошениците чувствуваха, че е честен, и бяха доволни. Престъпниците се ласкаят, когато ги оглавява честен човек. Това малко ги притеснява, но им е приятно. Архитект Палоа, който се бе възползувал от разрушаването на Бастилията, като продаваше камъните й за своя сметка, и който, натоварен да баданоса килията на Луи XVI, се беше престарал и покрил стените с решетки, окови и белезници; Гоншон123, съмнителният оратор от предградието Сент-Антоан, у когото по-късно бяха намерени разписки; Фурние124, Американеца, който на 17 юли бе стрелял срещу Лафайет125 с пистолет, купен, както разправяха, от самия Лафайет; Анрио126, излязъл от приюта Бисетр127, който е бил лакей, шарлатанин, крадец и шпионин, преди да стане генерал и да насочи оръдия срещу Конвента; Ларейни128, бившият главен викарий на департамента Шартр, който бе заменил требника си с вестника „Татко Дюшен“129 — всички тия хора Симурден респектираше и особено в някои моменти, за да възпре най-лошите да вилнеят, достатъчно бе те да почувствуват пред себе си като спирачка този страшен, непоколебим, чистосърдечен човек. По този начин Сен-Жюст ужасяваше Шнайдер130. Същевременно мнозинството от Епископата, които бяха предимно буйни, но добри бедни хора, вярваше в Симурден и го следваше. Негов викарий, или ако искате да го наречем адютант, беше републиканският свещеник Данжу131, когото народът обичаше заради високия му ръст и наричаше Дългия абат. Симурден можеше да разполага както си иска с този безстрашен вожд, наречен „генерал Пик“, и със смелчага Трюшон, наречен Големия Никола, който бе пожелал да спаси госпожа дьо Ламбал132 и дори й бе подал ръка, за да прекрачи труповете, но не можа да успее поради жестоката шега на бръснаря Шарло.

Комуната следеше Конвента, Епископатът следеше Комуната; честният Симурден, който мразеше интригите, неведнъж бе развалял загадъчните планове на Паш, когото Бьорнонвил133 наричаше „черният човек“. В Епископата Симурден бе на равна нога с всички. Съветваха го Добсан и Моморо134. Той говореше испански с Гусман135, италиански с Пио, английски с Артър, фламандски с Пейрера, немски с австриеца Проли, незаконороден син на някакъв принц. Той създаваше разбирателство сред това разногласие. И оттам това тъмно и здраво положение. Ебер136 се страхуваше от него.

В тези времена и сред тези трагични групи Симурден се ползуваше с властта на неумолимите. Той беше безукорен човек, който се считаше непогрешим. Никой не го бе виждал да плаче. Добродетел недостижима и ледена. Беше страшният справедлив човек.

За свещеника няма средно място в революцията. Един свещеник можеше да се впусне в това изумително опасно приключение само от най-долни или най-чисти подбуди; трябваше да бъде или безчестен, или възвишен. Симурден беше възвишен; възвишен в усамотението, в недостъпността, в безжизнената негостоприемност; възвишен в обкръжение от бездни. Високите планини имат такава зловеща чистота.

Симурден имаше вид на обикновен човек; облечен бе скромно, дори бедно. Като млад е бил подстриган; а сега, вече стар, беше плешив. Малкото коса, която имаше, беше сива. Челото му беше широко и по него наблюдателният поглед би открил белег. Симурден говореше рязко, темпераментно и тържествено; гласът му беше отсечен, тонът — категоричен, устата — тъжно и горчиво свита, очите — светли и дълбоки, а по лицето му се четеше някакво възмущение.

Такъв беше Симурден.

Днес никой не знае името му. Историята има такива страшни неизвестни имена.

IIIМясто, непотопено в Стикс137

Един такъв човек беше ли човек? Можеше ли този слуга на човешкия род да бъде привързан към някого? Разумът му не потискаше ли сърцето? Тия огромни обятия, които обхващаха всичко и всички, можеха ли да предпочетат някого? Можеше ли Симурден да обича?

Нека кажем: да.

Когато беше млад и живееше в един почти аристократически дом като наставник, той имаше един ученик, син и наследник на фамилията, когото обичаше. Да обичаш едно дете е много лесно. Какво ли не се прощава на детето? Прощава му се, че е аристократ, че е принц, че е крал. Невинността на възрастта кара да се забравят престъпленията на рода; слабото създание те кара да забравиш преувеличението на общественото положение. То е толкова малко, че му се прощава, че е високомерно. Робът му прощава, че е господар. Старият негър боготвори бялото хлапе. Симурден се бе привързал страстно към своя ученик. Детството е неизразимо прекрасно, защото върху него можеш да излееш цялата си любов. И всички чувства на Симурден бяха посветени, ако може така да се каже, на това дете; това нежно невинно същество бе станало нещо като плячка на това сърце, осъдено на самота. Той го обичаше с всички възможни нежности наведнъж — като баща, като брат, като приятел, като творец. То беше негов син; син не на плътта му, а на душата му. Той не беше бащата и то не беше негова рожба; но той беше майсторът, а то — неговият шедьовър. От този малък аристократ той бе създал един човек. И кой знае — може би велик човек? Защото такива бяха мечтите. Без съгласието на родителите — нима има нужда от позволение, за да създадеш ум, воля и прямота? — той предаде на младия виконт, неговия ученик, всички знания, които владееше; той го зарази със страшния вирус на своите добродетели; той преля във вените му своята вяра, своята съвест, своя идеал; в мозъка на аристократа той вля душата на народа.

Духът кърми; умът е майчина гръд. Има сходство между кърмачката, която дава млякото си, и наставника, който дава мисълта си. Понякога наставникът е повече баща от бащата, както често кърмачката е повече майка от майката.

Това дълбоко духовно бащинство свързваше Симурден и неговия ученик. Той се разнежваше само като видеше това дете.

Нека добавим и това: да замести бащата беше лесно, детето нямаше вече баща; беше сираче; баща му бе починал, майка му бе починала; за него можеха да се грижат само сляпата му баба и братът на дядо му, който отсъствуваше. Бабата умря; братът на дядо му, главата на фамилията, военен и знатен аристократ, заемаш служба при краля, се бе изселил от семейното имение, живееше във Версай, участвуваше във военните походи и оставяше сирачето само в обезлюдения замък. Така че учителят бе възпитател в пълния смисъл на думата.

Да добавим и още нещо: Симурден бе видял как оживяло детето, неговият ученик. Осиротяло още съвсем малко, детето заболяло тежко. При тази смъртна опасност Симурден бдял над него ден и нощ; наистина лекарят лекува, но болногледачът спасява и Симурден спасил детето. Така че неговият ученик беше задължен не само за образованието, възпитанието и научните познания, но му беше задължен за оздравяването и здравето си. Неговият ученик му дължеше не само способността си да мисли, но му дължеше и възможността да живее. Ние обожаваме тия, които ни дължат всичко; Симурден обожаваше това дете.

Настъпила естествената в живота раздяла. Обучението свършило, Симурден трябвало да напусне детето, станало вече момък. С каква студенина и неосъзната жестокост стават тия раздели! Колко спокойно родителите уволняват наставника, който оставя мислите си в това дете, и кърмачката, която оставя у него своите жизнени сокове. След като му платили и го уволнили, Симурден излязъл от висшето общество и се върнал долу при народа; затворила се бе преградата между големите и малките; младият благородник, още от рождение офицер и изведнъж произведен в чин капитан, заминал в някакъв гарнизон; скромният наставник, който в душата си бил вече непокорен свещеник, побързал да слезе отново в онова мрачно приземие на църквата, наречено низше духовенство; и Симурден изгуби от погледа си своя ученик.

Революцията беше започнала; споменът за съществото, което той бе направил човек, продължаваше да тлее като огън в него, скрит, но неугаснал въпреки неизмеримостта на обществените събития.

Хубаво е да изваеш статуя и да й вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината. Симурден бе Пигмалион138 на една душа.

Духът може да има дете.

Този ученик, това дете, този сирак беше единственото в света същество, което той обичаше.

Но, дори и като обичаше така силно, беше ли уязвим този човек?

Ще видим.

IМинос, Еак и Радамант139

На улица „Паун“ имаше една кръчма, която наричаха кафене. Това кафене имаше задна стая, която днес е историческа. Тук именно понякога се срещаха почти тайно хора с такава власт и толкова много охранявани, че не се решаваха да си говорят публично. Тук на 23 октомври 1792 година между Планината140 и Жирондата141 бе разменена прочутата целувка. Пак тук Гара, макар да не признава това в своите „Мемоари“, бе дошъл да се осведоми през оная злокобна нощ, когато, след като бе оставил Клавиер на безопасно място на улица „Бон“, спря колата си на Пон-Роял, за да чуе как камбаните бият тревога.

На 28 юни 1793 година трима мъже се бяха събрали около една маса в тази задна стая. Столовете им не се допираха; всеки бе седнал на една от страните на масата, четвъртата страна бе оставена свободна. Беше около осем часа вечерта; по улиците още бе светло, но в задната стая беше тъмно и една лампа-кинкет, окачена на тавана, разкош за онова време, осветяваше масата.

Първият от тия трима мъже беше бледен, млад, сериозен, с тънки устни и студен поглед. Едната му буза правеше нервен тик, който навярно му пречеше да се усмихва. Беше напудрен, с ръкавици, изчеткан, закопчан; по светлосиния му фрак нямаше нито една гънка. Носеше пристегнати на коленете панталони от ясножълт плат, бели чорапи, висока връзка, плисирано жабо, обувки със сребърни катарами. Другите двама бяха — единият някакъв гигант, другият някакво джудже. Високият беше небрежно облечен в широк фрак от алено сукно, с разтворена яка и развързана връзка, която падаше под жабото; жакетът му беше с изпокъсани копчета, обут бе в ботуши с препънати кончови, а косата му бе съвсем щръкнала, макар че личеше, че скоро е била фризирана и намазана; цяла грива имаше в перуката му. По лицето му се виждаха следи от дребна шарка, между веждите — гневна бръчка, в краищата на устата — гънка, която говореше за доброта, устните му бяха дебели, зъбите — едри, юмрукът — хамалски, погледът — блестящ. Дребният беше жълтолик човек, който, седнал, изглеждаше безформен; главата му беше килната назад, очите му бяха кървясали, бузите — като оловносиви плочи върху лицето, мазните прави коси — завързани с кърпа, така че не се виждаше челото, а устата му беше огромна и страшна. Той носеше дълги панталони, топлинки, жилетка, която някога е била от бял сатен, а над тази жилетка — топла горна дреха, в гънките на която се очертаваше нещо твърдо и право, приличащо на кама.

Първият от тия мъже се казваше Робеспиер, вторият — Дантон142, третият — Марат.

Бяха сами в тази стая. Пред Дантон имаше прашна бутилка с вино и чаша, напомняща бирената халба на Лютер143, пред Марат — чаша с кафе, пред Робеспиер — книжа.

До книжата се виждаше една от ония тежки, кръгли и набраздени оловни мастилници, за които си спомнят хората, които са били ученици в началото на този век. До нея имаше писалка. Върху книжата лежеше голям меден печат, точно копие на Бастилията, на който се четеше надпис: „Palloy fecit“144.

Картата на Франция бе разгъната по средата на масата.

Отвън на вратата стоеше кучето-пазач на Марат, онзи Лоран Бас, посредникът от номер 18 на улица „Корделиери“, който на 13 юли, приблизително петнадесет дни след 28 юни, трябваше да прасне със стол по главата една жена на име Шарлот Корде145, която в този момент се намираше в Кан и възнамеряваше нещо. Лоран Бас имаше и за задача да носи коректурите на „Приятел на народа“. Тази вечер, доведен от господаря си в кафенето на улица „Паун“, на него му бе заповядано да държи затворена вратата на стаята, в която бяха Марат, Дантон и Робеспиер, и да не пуска никого, освен хора от Комитета на общественото спасение146, от Комуната или от Епископата.

Робеспиер не искаше да затваря вратата за Сен-Жюст, Дантон не искаше да я затваря за Паш, Марат не искаше да я затваря за Гусман.

Съвещанието продължаваше отдавна. Трябваше да разгледат поставените на масата книжа, които Робеспиер бе прочел. Гласовете започнаха да се повишават. Нещо като ярост ръмжеше между тия трима мъже. От време на време навън достигаха словесни избухвания. В тази епоха обичаят да се издигат на улицата трибуни беше дал правото хората да се ослушват. Това бе и времето, когато писарят Фабрициус Пари гледаше през дупката на ключалката какво прави Комитетът на общественото спасение. Нека между другото отбележим, че това не беше излишно, защото именно този Пари бе предупредил Дантон в нощта на 30 срещу 31 март 1794 година. Лоран Бас бе долепил ухото си на вратата на задната стая, в която бяха Дантон, Марат и Робеспиер. Лоран Бас служеше на Марат, но беше от Епископата.

IIMagna testantur voce per umbras

Дантон бе станал; беше рязко дръпнал стола си назад.

— Слушайте — извика той. — Има само един спешен въпрос — републиката в опасност. Сега най-важното е да се спаси Франция от врага. За тази цел всички средства са добри. Всички! Всички! Всички! Когато съм застрашен от всички опасности, аз прибягвам до всички средства, а когато се опасявам от всичко, аз нападам всичко. Мисълта ми е лъвица. Никакви полумерки. Никакво целомъдрие в революцията. Немезида147 не прощава на никого. Нека бъдем страшни и полезни. Нима слонът гледа къде слага крака си? Да смажем врага.

Робеспиер отвърна кротко:

— И аз искам.

И добави:

— Въпросът е да се знае къде е врагът.

— Той е навън и аз го изгоних — каза Дантон.

— Той е вътре и аз го следя — каза Робеспиер.

— И пак ще го гоня — подзе Дантон.

— Не се гони вътрешен враг.

— А какво се прави?

— Унищожава се.

— Съгласен — каза Дантон.

И после добави:

— Казвам ви, че е навън, Робеспиер.

— Дантон, казвам ви, че е вътре.

— Робеспиер, той е на границата.

— Дантон, той е във Вандея.

— Успокойте се — каза един трети глас, — той е навсякъде; и вие сте загубени.

Говореше Марат.

Робеспиер погледна Марат и спокойно продължи:

— Стига общи приказки. Аз уточнявам. Ето фактите.

— Педант! — изръмжа Марат.

Робеспиер постави ръка върху разтворените книжа пред него и продължи:

— Току-що ви прочетох телеграмите на Прийор от Марна. Току-що ви съобщих сведенията, дадени от онзи Желамбр. Слушайте, Дантон, външната война е нищо, гражданската война е всичко. Външната война е драскотина по лакътя; гражданската война е язва, която разяжда черния дроб. От всичко, което ви прочетох, може да се заключи: Вандея, която до тези дни беше разкъсана между много вождове, в момента се обединява. Отсега нататък ще има един-единствен вожд…

— Главен разбойник — прошепна Дантон.

— Той е човекът — продължи Робеспиер, — който е слязъл на брега близо до Понторсон на 2 юни. Вие разбрахте какъв е. Забележете, че неговото слизане на брега съвпада с арестуването на нашите представители — Прийор в Кот-д’Ор и Ром148 в Байо от тази предателска околия Калвадос в един и същ ден — 2 юни.

— И прехвърлянето им в замъка в Кан — каза Дантон.

Робеспиер подзе:

— Продължавам да резюмирам телеграмите. Горската война се организира в голям мащаб. В същото време се подготвя английски десант; вандейци и англичани — все едно Бретан и Британия. Туземците от Финистер говорят същия език като диваците от Корнуъл. Аз ви показах заловеното писмо на Пюизе149, в което се казва: „ако се раздадат двадесет хиляди червени униформи на бунтовниците, ще се надигнат сто хиляди“. Когато всички селяни въстанат, тогава ще се извърши английският десант. Ето плана, следете го на картата.

Робеспиер постави пръст върху картата и продължи:

— Англичаните могат да избират мястото на десанта от Канкал до Пемпол. Крег предпочиташе залива Сен-Брийок, Корнуалис — залива Сен-Каст. Това е подробност. Левият бряг на Лоара се държи от армията на вандейските бунтовници, а за охраняването на разстоянието от двадесет и осем левги между Ансенис и Понторсон четиридесет нормандски енории са обещали помощ. Десантът ще се извърши на три пункта — Плерен, Ифиниак и Пленьоф; от Плерен ще отидат в Сен-Брийок, а от Пленьоф — в Ламбал; на втория ден ще бъдат в Динан, където има деветстотин пленени англичани, и ще завземат в същото време Сен-Жуан и Сен-Меан; там ще оставят кавалерия; на третия ден ще тръгнат две колони — едната от Жуан към Беде, другата от Динан към Бешерел, който е единствена крепост, и на двете места ще разположат по една батарея; на четвъртия ден ще бъдат в Рен. Рен е ключовата позиция на Бретан. Който владее Рен, владее всичко. Вземат ли Рен, ще паднат Шатоньоф и Сен-Мало. В Рен има един милион патрони и петдесет полски оръдия…

— Които ще заграбят — прошепна Дантон.

Робеспиер продължи:

— Завършвам. От Рен ще се хвърлят три колони — едната върху Фужер, другата върху Витре, третата върху Редон. Тъй като мостовете са разрушени, неприятелите ще се снабдят, както видяхте от донесението, с понтони и дебели греди, освен това ще имат водачи, които ще прокарват кавалерията през бродовете. От Фужер ще се отправят към Авранш, от Редон към Ансенис, от Витре към Лавал. Нант ще се предаде, Брест ще се предаде. Редон открива цялото поречие на Вилен, Фужер открива пътя за Нормандия, Витре открива пътя за Париж. За петнадесет дни армията на разбойниците ще наброява триста хиляди души и цялата Бретан ще принадлежи на краля на Франция.

— Тоест на краля на Англия — каза Дантон.

— Не. На краля на Франция.

И Робеспиер добави:

— По-лошо е, че ще бъде на краля на Франция. Петнадесет дни са необходими, за да се изгони чужденецът, а осемнадесет века, за да се премахне монархията.

Дантон, който отново бе седнал, постави лакти върху масата, подпря глава на дланите си и се замисли.

— Нали виждате опасността — каза Робеспиер. — Витре ще открие на англичаните пътя за Париж.

Дантон вдигна глава и стовари двата си големи юмрука върху картата, сякаш удряше върху наковалня.

— Робеспиер, нима Вердюн не откриваше на прусаците пътя за Париж?

— Че какво?

— Какво ли? Ще изгоним англичаните, както изгонихме прусаците.

И Дантон отново стана.

Робеспиер постави студената си ръка върху пламналия като в треска юмрук на Дантон.

— Дантон, Шампан не беше с прусаците, докато Бретан е с англичаните. За да си възвърнем Вердюн, трябваше да се бием с чужденците; да си възвърнем Витре значи да водим гражданска война.

И Робеспиер прошепна със студен и развълнуван глас:

— Сериозна разлика.

После добави:

— Успокойте се, Дантон, и гледайте картата, вместо да я удряте с юмруци.

Но Дантон беше всецяло погълнат от мислите си.

— Това е много силно — извика той — да виждаш катастрофата на запад, когато тя е на изток! Робеспиер, имате право, че откъм океана се опълчва Англия, но Испания се надига откъм Пиренеите, но Италия се надига откъм Алпите, но Германия се надига откъм Рейн. А голямата руска мечка е в дъното. Робеспиер, ние сме в средата на кръг от опасности. Отвън коалицията, вътре измяна. На юг Серван150 открехва вратата на Франция за испанския крал. На север Дюмурие151 преминава на страната на неприятеля. Всъщност той винаги по-малко е застрашавал Холандия, отколкото Париж. Нервинд152 зачерква Жемап и Валми. Философът Рабо-Сент-Етиен153, този протестант-изменник, кореспондира с куртизанина Монтескьо154. Армията оредява. Нямаме вече нито един батальон с повече от четиристотин души; храбрият полк „Два моста“ е останал със сто и петдесет души; лагерът Памар е предаден; в Живе не са останали повече от петстотин чувала брашно; ние отстъпваме към Ландау; Вюрмсер155 притиска Клебер; Майнц пада храбро, Конде — подло. Валансиен също. Но това не пречи на Шансел, който защищава Валансиен, и на стария Феро, който защищава Конде, да бъдат двама герои, също като Мьоние156, който защищаваше Майнц. Но всички други предателствуват. Дарвил157 извърши предателство в Екс-ла-Шапел, Мутон158 извърши предателство в Брюксел, Баланс извърши предателство в Бреда, Ньойи159 извърши предателство в Лимбург, Миранда извърши предателство в Майстрихт; Станжел160 — изменник, Лану161 — изменник, Лигоние162 — изменник, Мену163 — изменник, Дилон164 — изменник, отвратителни копия на Дюмурие. Трябва да се дадат примери. Съмнителни ми са маневрите на Кюстин, подозирам, че Кюстин предпочита за по-изгодно да превземе Франкфурт, отколкото Кобленц, който за нас е от полза. Франкфурт може да плати четири милиона военни контрибуции, нали. Но какво е това в сравнение с унищожаването на емигрантското гнездо? Измяна — нали казах. Мьоние е умрял на 13 юни. Ето че Клебер остана сам. Докато чака, Брауншвайг едрее и напредва. Той издига германското знаме по всички населени места във Франция, които завзема. Бранденбургският маркграф днес е арбитър в Европа; той присвоява наши провинции; вие ще видите, че той ще присвои Белгия; би могло да се каже, че ние работим за Берлин; ако това продължава и ако ние не сложим ред, френската революция ще бъде в полза на Потсдам; единственият й резултат ще бъде увеличаването на малката държава на Фридрих II165 и ще излезе, че ние сме убили краля на Франция в полза на краля на Прусия.

И Дантон, ужасният, избухна в смях.

Смехът на Дантон накара Марат да се усмихне.

— Всеки от вас има нещо в главата си; вие, Дантон — Прусия; вие, Робеспиер — Вандея. Нека бъда точен — и аз също. Вие не виждате истинската опасност. Ето я: кафенетата и вертепите. Кафене „Шоазел“ е якобинско, кафене „Патен“ — роялистко, кафене „Среща“ напада националната гвардия, кафене „Порт Сен-Мартен“ я защищава, кафене „Регентство“ е против Брисо166, кафене „Кораца“ е за него, кафене „Прокоп“ се кълне в Дидро167, кафене „Френски театър“ се кълне във Волтер168, в кафене „Ротонд“ късат книжните пари, кафенетата на улица „Сен-Марсо“ яростно се възмущават, кафене „Манури“ раздухва въпроса за брашното, в кафене „Фоа“ се събират кавгаджии и побойници, в кафене „Перон“ бръмчат финансови търтеи. Ето я сериозната опасност.

Дантон вече не се смееше. Марат продължаваше да се усмихва. Усмивката на джуджето е по-страшна от смеха на великана.

— Вие, Марат, подигравате ли се? — изръмжа Дантон.

Бедрото на Марат изтръпна, тази негова конвулсия беше известна. Усмивката му бе изчезнала.

— О, аз ви познавам добре, гражданино Дантон. Нали вие бяхте онзи, който пред целия Конвент ме нарекохте „някой си Марат“. Вижте какво, аз ви прощавам. Ние преживяваме глупаво време. О, подигравам ли се? Наистина какъв човек съм аз? Аз изобличих Шазо169, аз изобличих Петион170, аз изобличих Керсен171, аз изобличих Мортон172, аз изобличих Дюфриш-Валазе173, аз изобличих Лигоние, аз изобличих Мену, аз изобличих Банвил174, аз изобличих Жансоне175, аз изобличих Бирон, аз изобличих Лидон176 и Шамбон177; сгреших ли? Аз подушвам измяната в изменника и намирам, че е полезно да се изобличи престъпникът, преди да е извършил престъплението. Аз имам навика да казвам още в навечерието онова, което вие, другите, казвате на другия ден. Аз съм човекът, който предложи на събранието пълен проект за углавно законодателство. Какво съм направил досега? Аз поисках да се осведомяват секциите, за да бъдат революционно дисциплинирани, аз поисках да се разпечатат тридесет и две папки, аз поисках да се изземат диамантите, предадени на съхранение у Ролан178, аз доказах, че привържениците на Брисо са дали на Комитета на обществената безопасност179 непопълнени бланки за арестуване, аз сигнализирах за пропуските в доклада на Ленде180 за престъпленията на Капет, аз гласувах да се изпълни в двадесет и четири часа присъдата над тиранина; аз защитих батальона „Моконсей“ и Републиканския батальон, аз попречих да се прочете писмото на Нарбон181 и Малуе, аз направих предложение за ранените войници, аз станах причина да се премахне шестчленната комисия, аз предчувствувах в поражението при Монс измяната на Дюмурие, аз поисках да се вземат сто хиляди родители на емигранти като заложници срещу нашите комисари, предадени на врага, аз предложих да се обяви за изменник всеки представител, който мине бариерите, аз демаскирах групата на Ролан при безредиците в Марсилия, аз настоях да се обяви награда за главата на сина на Егалите, аз защитих Бушот, аз поисках поименно да се гласува за изгонването на Инар от председателското кресло, аз заявих, че парижаните имат големи заслуги към родината; поради това Луве182 ме нарече марионетка, департаментът Финистер иска да ме изключат, градът Лудюн пожелава да ме екстернират, градът Амиен иска да ми сложат намордник, Кобургът183 иска да ме арестуват, а Льокоантр-Пюираво184 предлага на Конвента да ме обяви за луд. А вие, гражданино Дантон, защо ме повлякохте за вашето тайно събрание, ако не да чуете моето мнение? Нима аз пожелах това? Нищо подобно. Нямам никакво желание за разговори насаме с контрареволюционери като Робеспиер и вас. Впрочем би трябвало да не се изненадвам, вие не ме разбрахте; нито вие, нито Робеспиер. Нима няма тук държавни мъже? Нима трябва да ви учим азбуката на политиката, нима всичко трябва да ви се казва направо в лицето? Това, което ви казах, има следния смисъл: вие и двамата се лъжете. Опасността не е нито в Лондон, както вярва Робеспиер, нито в Берлин, както вярва Дантон; опасността е в Париж. Тя е в липсата на единство, в правото, което всеки има, нека започнем от вас двамата, да дърпа към себе си, в разпиляването на умовете, в анархията на волите…

— Анархия! — прекъсна го Дантон. — Кой я създава, ако не вие?

Марат не спря да говори.

— Робеспиер, Дантон, опасността е в този голям брой кафенета, в многото игрални домове, в този голям брой клубове — Клуб на черните, Клуб на федерираните, Клуб на дамите, Клуб на безпристрастните, който е основан от Клермон-Тонер185 и който е бил клуб на монархистите от 1790 година, социален кръжок, създаден от свещеника Клод Фоше186, Клуб на вълнените калпаци, основан от вестникаря Прюдом187, и така нататък; без да смятаме вашия Клуб на якобинците188, Робеспиер, а и вашия Клуб на корделиерите, Дантон. Опасността е в глада, който е накарал носача Блен да окачи на фенера пред общината хлебаря Франсоа Дени от пазара Палю, и в правосъдието, което обеси носача Блен, задето е обесил хлебаря Дени. Опасността е в книжните пари, които се обезценяват. На улица „Тампл“ банкнота от сто франка била паднала на земята и един минувач, човек от народа, казал: „Не си струва труда да се наведеш да я вземеш.“ Спекулантите и прекупчиците — ето я опасността. Да се издигне черно знаме над кметството — голямо чудо! Арестували сте барон Тренк189 — но това не е достатъчно. Извийте врата на този стар интригант от затвора. Смятате, че сте разрешили въпроса, като председателят на Конвента е увенчал за гражданска доблест Лабертеш, получил четиридесет и един саблени удара при Жемап, когото Шение190 сега разиграва както си иска? Комедии и шарлатании! О, вие не поглеждате Париж! О, вие търсите опасността далеч, когато е толкова близо! За какво ви служи вашата полиция, Робеспиер? Защото вие си имате шпиони — Пайан191 в Комуната, Кофинал192 в Революционния трибунал, Давид в Комитета на обществената безопасност, Кутон193 в Комитета на общественото спасение. Нали виждате, че съм осведомен. Е добре, знайте и следното: опасността виси над главите ви, опасността е под краката ви; устройват заговори, устройват заговори, устройват заговори; минувачите по улиците, като четат вестниците, си кимат с глава; шест хиляди души без карти за благонадеждност, завърнали се емигранти, контета и матевони194, се укриват в зимниците и в хамбарите, и в дървените галерии на Пале-Роял; опашки по хлебарниците; по праговете на портите добри жени, скръстили ръце, казват: „Кога ще настъпи мир?“ Вие напразно се затваряте, за да бъдете насаме, в салона на Изпълнителния съвет, но знае се всичко, което говорите там; а за доказателство, Робеспиер, ето какво сте казали снощи на Сен-Жюст: „Барбару195 започва да пуска шкембе, което ще му пречи при бягството.“ Да, опасността е навсякъде и най-вече в центъра. В Париж бившите заговорничат, патриотите ходят боси, задържаните на 9 март аристократи са вече пуснати на свобода, конете за развлечение, които трябваше да бъдат впрегнати в оръдията на градината, ни пръскат с кал по улиците, един хляб от четири ливри струва три франка и дванадесет су, театрите играят цинични пиеси и Робеспиер ще изпрати Дантон на гилотината.

— Как не! — каза Дантон.

Робеспиер гледаше внимателно картата.

— Необходимо е — извика рязко Марат — да има диктатор. Робеспиер, вие знаете, че искам да има диктатор.

Робеспиер вдигна глава.

— Зная, Марат, вие или аз.

— Аз или вие — каза Марат.

Дантон изръмжа през зъби:

— Диктатура? Опитайте де!

Марат видя как Дантон сви вежди.

— Ето какво — подзе той. — Да направим едно последно усилие. Нека да се спогодим. Положението го изисква. Нали се бяхме споразумели за 31 май?196 Въпросът за единството е много по-сериозен от жирондизма, който е дребен въпрос. Има известна истина в това, което вие казвате, но истината, цялата истина, истинската истина е това, което аз казвам. На юг федерализмът; на запад роялизмът; в Париж дуелът между Конвента и Комуната; на границите отстъплението на Кюстин и измяната на Дюмурие. Какво означава всичко това? Разногласие. Какво ни трябва? Единство. Там е спасението, но да избързаме. Париж трябва да поеме управлението на революцията. Ако загубим един час, вандейците утре могат да влязат в Орлеан, а прусаците в Париж. В това аз съм съгласен с вас, Дантон, приемам и вашето мнение, Робеспиер. Нека бъде така. Обаче заключението е диктатура. Да установим диктатура, ние тримата представляваме революцията. Ние сме трите глави на Цербера197. От тия три глави едната говори — това сте вие, Робеспиер; другата реве — това сте вие, Дантон…

— Другата хапе — каза Дантон, — това сте вие, Марат.

— И трите хапят — каза Робеспиер.

Настъпи мълчание. После диалогът, придружен с тревожни трусове, започна отново.

— Слушайте, Марат, преди да се венчаят, хората трябва да се опознаят. Как успяхте да узнаете думите, които съм казал вчера на Сен-Жюст?

— Това си е моя работа, Робеспиер.

— Марат!

— Мой дълг е да зная всичко и моя работа е да се осведомявам.

— Марат!

— Аз обичам да зная.

— Марат!

— Робеспиер, аз зная какво казвате на Сен-Жюст, както зная какво казва Дантон на Лакроа198; както зная какво става на кея Театен, в дома на Лабриф, свърталище, където се събират нимфите на емиграцията; както зная какво става в къщата на Тил, близо до Гонес, която е на Валмеранж, бившия началник на пощите, където преди ходеха Мори199 и Казалес200, където после ходеха Сиейес201 и Вернийо202 и където сега веднъж в седмицата ходи и някой друг.

Произнасяйки думите „някой друг“, Марат погледна Дантон.

Дантон извика:

— Ако имах за пет пари власт, щеше да стане страшно.

Марат продължи:

— Аз зная какво казвате вие, Робеспиер, както зная какво ставаше в кулата Тампл, когато угояваха там Луи XVI, а също така че само през месец септември вълкът, вълчицата и вълчетата са изяли осемдесет и шест кошници праскови. В същото това време народът гладуваше. Зная това, както зная, че Ролан бил скрит в едно жилище в заден двор на улица „Харп“; както зная, че шестстотин от копията, използувани на 14 юли, са били изпратени от Фор, железаря на Орлеанския херцог; както зная какво се върши у госпожа Сент-Илер, любовницата на Сийри203; в дните на баловете самият старец Сийри търка с креда паркета в жълтия салон на улица „Ньоф-де-Матюрен“; Бюзо204 и Керсен там са обядвали. Саладен205 също е обядвал там на двадесет и седми. И с кого мислите, Робеспиер? С вашия приятел Лазурс206.

— Празни приказки — измърмори Робеспиер. — Лазурс не ми е приятел.

И после добави замислено:

— А докато ние чакаме, в Лондон осемнадесет фабрики произвеждат фалшиви книжни пари.

Марат продължи със спокоен, но леко разтреперан глас, който беше страшен:

— Вие сте фракцията на властвуващите. Да, аз зная всичко, въпреки че Сен-Жюст нарича това „държавно мълчание“…

С повишен глас Марат подчерта последните думи, погледна Робеспиер и продължи:

— Зная какво се говори на вашата маса в дните, когато Льоба207 кани Давид на ядене, приготвено от неговата годеница Елизабет Дюпле, вашата бъдеща балдъза, Робеспиер. Аз съм огромното око на народа и гледам от дъното на моето мазе. Да, аз гледам, да, аз слушам, да, аз зная. Малките неща ви задоволяват. Вие се възхищавате един от друг. Робеспиер се перчи пред своята госпожа дьо Шалабр, дъщеря на онзи маркиз дьо Шалабр, който игра вист с Луи XV в навечерието на екзекутирането на Дамиен208. Да, някой вири високо глава. Сен-Жюст живее с вратовръзката си. Льожандр209 е изискан; нов редингот и бяла жилетка и жабо, за да забрави, че е носил престилка. Робеспиер си въобразява, че историята ще иска да знае, че е носил маслинен редингот в Учредителното събрание, а е бил облечен в небесносини дрехи в Конвента. По всички стени на стаята му е окачен неговият портрет…

Робеспиер го прекъсна. Гласът му звучеше още по-спокойно от гласа на Марат.

— А вашият, Марат, вашият портрет е по всички водосточни тръби.

Те продължиха разговора с такъв бавен глас, който не само подсилваше язвителността на репликите и на въпросите и отговорите, но и прибавяше някаква ирония в заплахата.

— Робеспиер, вие сте нарекли „донкихотовци на човешкия род“ тия, които искат събарянето на кралските тронове.

— А вие, Марат, след 4 август210, в брой 559 на вашия „Приятел на народа“, о, добре е, че съм запомнил цифрата, вие бяхте поискали да се върнат титлите на благородниците. Бяхте казали: „Херцогът винаги си е херцог.“

— Робеспиер, на заседанието на 7 декември вие защитихте госпожа Ролан211 срещу Виар.

— Така, както моят брат ви защити, Марат, когато ви нападнаха в Якобинския клуб. Какво доказва това? Нищо.

— Робеспиер, известен е и кабинетът в Тюилри, където вие сте казали на Гара: „Уморен съм от революцията.“

— Марат, именно тук, в тази кръчма, на 29 октомври вие сте целунали Барбару.

— Робеспиер, вие сте казали на Бюзо: „Какво е това републиката?“

— Марат, в тази именно кръчма вие сте били поканили на закуска марсилци, по трима души от всяка дружина.

— Робеспиер, вие сте си взели за охрана един мъжага от халите, въоръжен с тояга.

— А вие, Марат, в навечерието на 19 август сте поискали от Бюзо да ви помогне да избягате в Марсилия, преоблечен като жокей.

— По време на правосъдието през септември212 вие се бяхте скрили, Робеспиер.

— А вие, Марат, се показвахте.

— Робеспиер, вие сте хвърлили на земята червения калпак.

— Да, понеже един изменник го носеше. Това, което украсява Дюмурие, осквернява Робеспиер.

— Робеспиер, вие сте отказали да се забули с покривало главата на Луи XVI, когато са минавали войници от Шатовийо.

— Направих нещо повече от покриване на главата — отрязах я.

Дантон се намеси, но намесата му бе като масло в огъня.

— Робеспиер, Марат — каза той, — успокойте се.

Марат не обичаше да бъде назоваван втори. Той се обърна.

— Защо се намесва Дантон? — каза той.

Дантон скочи.

— Защо се намесвам ли? Защото не трябва да има братоубийство; защото не трябва да има борба между двама човека, които служат на народа; защото не ни ли стига войната с чужденеца, не ни ли стига гражданската война, та да водим и домашна война; защото аз съм извършил революцията и защото не желая да бъде провалена. Ето затова се намесвам.

Марат отвърна, без да повишава глас:

— Намесете се, за да отчетете вашите сметки.

— Моите сметки ли! — извика Дантон. — Идете да ги потърсите в Аргонските дефилета, в освободената Шампан, в покорената Белгия, в армиите, в които аз вече четири пъти излагах гърдите си на картеч! Идете да ги потърсите на Площада на революцията, на ешафода от 21 януари213, на поваления трон, на гилотината, тази вдовица…

Марат прекъсна Дантон:

— Гилотината е девственица; върху нея лягат, но не я оплождат.

— Вие откъде знаете? — възрази Дантон. — Ще я оплодя аз.

— Ще видим — каза Марат.

И се усмихна.

Дантон забеляза тази усмивка.

— Марат — извика той, — вие сте човек, който живее скрито, а пък аз съм човек, който живее под открито небе и на дневна светлина. Аз мразя влечугите. Съвсем не ми отива да бъда мокрица. Вие живеете в мазе; аз живея на улицата. Вие не общувате с никого; а пък мене всеки минувач може да ме види и да ми говори.

— Хубавецо, не искате ли да дойдете при мене? — изръмжа Марат.

И като престана да се усмихва, той продължи да говори с категоричен тон:

— Дантон, дайте сметка за тридесет и три хиляди екю в звонкови монети, които Монморен214 ви е броил от името на краля под форма на обезщетение за вашата длъжност като прокурор в Шатре.

— Аз участвувах на 14 юли215 — каза високомерно Дантон.

— А мебелният склад? И диамантите от короната?

— Аз участвувах на 6 октомври216.

— А кражбите на вашия двойник Лакроа в Белгия?

— Аз участвувах на 20 юни217.

— А заемите, направени от госпожа Монтансие?

— Аз вдигах народа при завръщането на краля от Варен.

— Ами залата на Операта, построена с дадени от вас пари?

— Аз въоръжих парижките секции.

— Ами стоте хиляди ливри от тайните фондове на министерството на правосъдието?

— Аз извърших 10 август.

— Ами тайно изразходваните от Конвента два милиона, от които вие сте взели едната четвърт?

— Аз спрях похода на врага и преградих пътя на съюзените крале.

— Проститутка! — каза Марат.

Дантон скочи настръхнал.

— Да — извика той, — аз съм публично момиче, продадох плътта си, но спасих света.

Робеспиер отново започна да гризе ноктите си. Той не можеше нито да се засмее, нито да се усмихне. Липсваха му мълниеносният смях на Дантон и хапливата усмивка на Марат.

Дантон подзе:

— Аз съм като океана — имам приливи и отливи, при отлив се вижда дъното ми, а при прилив изпъкват вълните ми.

— Вашата пяна — каза Марат.

— Стихията ми — каза Дантон.

Марат бе станал едновременно с Дантон. Той също избухна. Смокът изведнъж се превърна в дракон.

— О! — извика той. — О, Робеспиер! О, Дантон! Вие не искате да ме слушате! Е добре, направо ще ви кажа, че вие сте загубени! Вашата политика стига до безизходици и не може да отиде по-далече; вие вече нямате изход; и вие действувате така, че затваряте пред себе си всички врати, с изключение тази на гроба.

— Това е нашето величие — каза Дантон.

И той вдигна рамене.

Марат продължи:

— Дантон, пази се. Вернийо също има широка уста и дебели устни и свива гневно вежди; Вернийо също е сипаничав като Мирабо и като тебе; това не попречи на 31 май. О, ти вдигаш рамене! Понякога вдигането на раменете поваля главата. Аз ти казвам, Дантон, важният ти глас, разхлабената ти връзка, меките ти ботуши, твоите малки закуски и твоите големи джобове гледат към Луизет.

Луизет беше гальовното име, с което Марат наричаше гилотината.

Той продължи:

— А пък ти, Робеспиер, си умерен, но тази умереност няма да ти послужи за нищо. Хайде, пудри се, вчесвай се, четкай се, конти се, гизди се, сменяй бельото си, бъди важен, фризиран и ондулиран, пак няма да отидеш по-далеч от площад „Грев“218; прочети декларацията на Брауншвайг; няма да бъдеш третиран по-добре от кралеубиеца Дамиен, така че докарвай се на модата, докато чакаш да те докарат там с четири коня.

— Ехо от Кобленц! — каза Робеспиер през зъби.

— Робеспиер, аз не съм ехо на никого, аз съм гласът на всичко. О, млади сте вие, млади! На колко си години ти, Дантон? На тридесет и четири години. На колко години си ти, Робеспиер? На тридесет и три години. А пък аз живея вечно, аз съм старото човешко страдание, аз съм на шест хиляди години.

— Това е истина — отвърна Дантон, — шест хиляди години Каин219 се е запазил в злобата, както жабата в камъка, скалата се разчупва, Каин изскача сред хората и ето го Марат.

— Дантон! — извика Марат.

И в очите му се появи оловносив блясък.

— Е добре, какво? — каза Дантон.

Така говореха тия трима страшни човека. Разпра на мълнии.

IIIПотрепване на потайни струни

Разговорът стихна; всеки от тия титани за миг потъна в мислите си.

Лъвовете се разтревожиха за хидрите. Робеспиер много побледня, а Дантон много се изчерви. И двамата бяха изтръпнали. Свирепият блясък в зениците на Марат бе угаснал; спокойствието, властното спокойствие отново се бе изписало върху лицето на този човек, страшен и за страшните.

Дантон се чувствуваше победен, но не искаше да се предаде. Той подзе:

— Марат говори с много повишен тон за диктатура и единство, но той има само една сила — да разединява.

Разтваряйки тънките си устни, Робеспиер добави:

— Аз съм на мнението на Анахарсис Клоотс220; казвам: нито Ролан, нито Марат.

— А пък аз — отвърна Марат — казвам: нито Дантон, нито Робеспиер.

Той изгледа втренчено двамата и добави:

— Оставете ме да ви дам един съвет, Дантон. Вие сте влюбен, вие мислите отново да се ожените, не се занимавайте повече с политика, бъдете разумен.

И като направи крачка назад към вратата, за да излезе, той им отправи високомерен поздрав:

— Сбогом, господа.

Дантон и Робеспиер изтръпнаха.

В този момент от дъното на стаята се чу глас, който каза:

— Ти грешиш, Марат!

Всички се обърнаха. Когато Марат избухна, без те да забележат, някой бе влязъл през вратата в дъното.

— Ти ли си, гражданино Симурден? — каза Мафат. — Добър ден.

Наистина беше Симурден.

— Казах, че грешиш, Марат — подзе той.

Марат позеленя — това бе неговият начин да побледнява.

Симурден добави:

— Ти си полезен, но Робеспиер и Дантон са необходими. Защо ги заплашваш? Единство! Единство, граждани! Народът иска да има единство.

Това появяване подействува като студена вода и като вмъкнал се чужд човек в семейна свада успокои атмосферата, ако не напълно, то поне повърхностно.

Симурден се приближи до масата.

Дантон и Робеспиер го познаваха. В Конвента на пейките за публиката те често бяха забелязвали този едър, мрачен човек, когото народът поздравяваше. Все пак формалистът Робеспиер попита:

— Гражданино, вие как влязохте?

— Той е от Епископата — отвърна Марат с глас, в който прозвуча някаква покорност.

Марат нападаше смело Конвента, ръководеше Комуната и се страхуваше от Епископата.

Това е някакъв закон.

На някаква дълбочина Мирабо чувствува как се раздвижва Робеспиер, Робеспиер чувствува как се раздвижва Марат, Марат чувствува как се раздвижва Ебер, Ебер чувствува как се раздвижва Бабьоф221. Докато подземните пластове са спокойни, политическият деец може да върви; но и под най-големите революционери има подпочва и дори най-смелите се спират загрижени, когато почувствуват под краката си движението, което са предизвикали над главите си.

Умението да се различава движението, породено от силни желания за движение, произтичащи от принципите да се бориш срещу единия и да помогнеш на другия — в това е гениалността и добродетелта на великите революционери.

Дантон забеляза как Марат се укроти.

— О, гражданинът Симурден е добре дошъл — каза той.

И подаде ръка на Симурден.

После:

— Хайде да обясним положението на гражданина Симурден — каза той. — Той идва точно навреме. Аз представлявам Планината, Робеспиер представлява Комитета на общественото спасение, Марат представлява Комуната, Симурден представлява Епископата. Той ще ни сплоти.

— Защо не — каза Симурден сериозно и непринудено. — За какво се отнася?

— За Вандея — отвърна Робеспиер.

— Вандея! — каза Симурден.

И подзе:

— Тя е голямата опасност. Ако революцията умре, ще умре от Вандея. Една Вандея е по-страшна от десет Германии. За да живее Франция, трябва да се убие Вандея.

С тия няколко думи той спечели Робеспиер.

Все пак Робеспиер зададе следния въпрос:

— Не сте ли вие бивш свещеник?

Свещеническият вид не убягна от Робеспиер. Той откриваше у другите това, което беше скрито в самия него.

Симурден отвърна:

— Да, гражданино.

— Какво значение има това? — извика Дантон. — Добрите свещеници струват много повече от другите. В революционно време свещениците се претопяват в обикновени граждани, както камбаните се претопяват в монети и оръдия. Данжу е свещеник, Дону222 е свещеник, Тома Ленде223 е епископ на Еврьо. Вие, Робеспиер, седите в Конвента лакът до лакът с Масийо224, епископ на Бове. Главният викарий Вожоа225 беше член на въстаническия комитет от 10 август. Шабо226 е монах-капуцин. Монахът дом Жерл227 ръководеше клетвата в Залата за игра с топка228; абатът Одран229 заяви, че Националното събрание е над краля; абатът Гут230 в Законодателното събрание231 поиска да се снеме балдахинът от фотьойла на Луи XVI; абатът Грегоар232 предизвика унищожаването на кралската власт.

— С подкрепата на актьора Коло-д’Ербоа233 — подхвърли с насмешка Марат. — Те двамата свършиха работата: свещеникът катурна трона, а комедиантът — краля.

— Нека се върнем на Вандея — каза Робеспиер.

— Е добре, какво има? — попита Симурден. — Какво прави тази Вандея?

Робеспиер отвърна:

— Ето какво: има си вожд. Ще стане страшна.

— Кой е този вожд, гражданино Робеспиер?

— Той е бившият маркиз дьо Лантенак, който сам се титулува бретонски принц.

Симурден махна с ръка.

— Познавам го — каза той. — Бил съм свещеник в дома му.

Той се замисли за миг и продължи:

— Той беше женкар, преди да стане военен.

— Като Бирон, който беше Лозюн — каза Дантон.

А Симурден замислено каза:

— Да, той е бивш човек на удоволствията. Трябва да е страшен.

— Ужасен — каза Робеспиер. — Опожарява селата, доубива ранените, избива пленниците, разстрелва жените.

— Жените?

— Да. Той е разстрелял между другото една майка на три деца. Не се знае какво е станало с децата. Освен това той е пълководец. Знае да води война.

— Наистина — отвърна Симурден. — Воювал е при Хановер. За него войниците казваха: „Ришельо234 отгоре, Лантенак отдолу“; Лантенак е бил истинският генерал. Попитайте за него Дюсо235, вашия колега.

Робеспиер стоя замислен един миг, после диалогът между него и Симурден продължи.

— Е добре, гражданино Симурден, този човек сега е във Вандея.

— Откога?

— От три седмици.

— Трябва да се постави извън закона.

— Направено е.

— Трябва да се оцени главата му.

— Направено е.

— Трябва да се обещае много пари на този, който го залови.

— Направено е.

— Не в книжни пари.

— Направено е.

— В злато.

— Направено е.

— И трябва да се гилотинира.

— Ще бъде направено.

— От кого?

— От вас.

— От мене?

— Да, вие ще бъдете делегиран от Комитета на общественото спасение с пълни права.

— Приемам — каза Симурден.

Робеспиер беше бърз, когато избираше: качество на държавник. От папката, която бе пред него, той взе един бял лист, на горния край на който бе напечатано:

Симурден продължи:

— Да, приемам. Страшилище срещу страшилище. Лантенак е жесток — и аз ще бъда. Война до смърт с този човек. Ще освободя републиката, ако е угодно на бога.

Спря се, после продължи:

— Аз съм свещеник; все едно, аз вярвам в бога.

— Бог е остарял — каза Дантон.

— Аз вярвам в бога — каза Симурден невъзмутимо.

Мрачният Робеспиер кимна одобрително с глава.

Симурден подзе:

— Към кого ще бъда делегиран?

Робеспиер отвърна:

— Към командуващия експедиционната колона, изпратена срещу Лантенак. Само че трябва да ви предупредя — той е благородник.

Дантон извика:

— Ето още нещо, на което се подигравам. Благородник? Ами после? Той е толкова благородник, колкото и свещеникът. Щом като е добър, той е прекрасен. Благородството е един предразсъдък; но не трябва да се тълкува нито като качество, нито като недостатък, да не бъдем нито против него, нито за него. Робеспиер, нима Сен-Жюст не е благородник? Флорел дьо Сен-Жюст, слава богу! Анахарсис Клоотс е барон. Нашият приятел Карл Хес236, който не отсъствува на нито едно заседание на Клуба на корделиерите, е принц и брат на ландграфа, управляващ Хесен-Ротенбург. Монто237, интимният приятел на Марат, е маркиз дьо Монто. В Революционния трибунал един от съдебните заседатели е свещеник — Вилат238, а има и един съдебен заседател благородник — Льороа, маркиз дьо Монфлабер. И двамата са верни хора.

— Вие забравяте — добави Робеспиер — председателя на революционната комисия…

— Антонел239?

— Който е маркиз Атонел — добави Робеспиер, — председателя на революционната комисия.

Дантон подзе:

— Благородник е този Дампиер, който при Конде падна убит за републиката, благородник е и Борепер240, който предпочете да си пръсне черепа, отколкото да отвори на прусаците вратите на Вердюн.

— Всичко това не попречи — изръмжа Марат — един ден Кондорсе241 да каже: „братя Гракхи242 бяха благородници“, а Дантон да извика на Кондорсе: „Всички благородници са предатели, като се започне от Мирабо и се стигне до тебе.“

Внушителният глас на Симурден се извиси:

— Гражданино Дантон, гражданино Робеспиер, може би вие имате право, че им се доверявате, но народът не им вярва и не греши, като не им вярва. Когато един свещеник е натоварен да следи един благородник, отговорността е двойна и свещеникът трябва да бъде непреклонен.

— Разбира се — каза Робеспиер.

Симурден добави:

— И неумолим.

Робеспиер подзе:

— Хубаво казано, гражданино Симурден. Вие ще имате работа с един млад човек. Вие ще имате влияние над него, тъй като сте два пъти по-възрастен. Трябва да го направлявате, но и да го щадите. Изглежда, че той е талантлив воин, всички доклади свидетелствуват единодушно за това. Той командува войскова част, отделена от Рейнската армия, за да бъде изпратена във Вандея. Изтеглен е бил от границата, където се е проявявал с ум и с храброст. Той сериозно командува експедиционната колона. От петнадесет дни държи в шах този стар маркиз дьо Лантенак. Той го притиска и гони пред себе си. Накрай ще го изтласка до морето и там ще го катурне. Лантенак е хитър като стар генерал, а той е дързък като млад пълководец. Този млад човек има вече неприятели и завистници. Завижда му и генерал Лешел243.

— Този Лешел — прекъсна го Дантон — иска да бъде генерал-аншеф! За него е съчинен следният каламбур: „На Лешел му трябва стълба, за да се качи върху Шарет.“244 Но докато чака, Шарет го бие.

— И той не иска — продължи Робеспиер — никой друг освен него да бие Лантенак. За съжаление тия съперничества пречат на войната във Вандея. Лошо командувани герои — това са нашите войници. Простият хусарски капитан Шамбон влиза в Сомюр с тромпет, свирейки „ça ira“; той завзема Сомюр и е могъл да продължи и да завземе Шоле, но не е имал заповед и се спира. Трябва да се сменят всички командири във Вандея. Там раздробяват войсковите части, разпиляват силите; една раздробена армия е парализирана армия; като скала, превърната в прах. В лагера Параме има само палатки. Между Трегие и Динан има сто малки, излишни поста, с които би могло да се формира цяла дивизия, за да се защити цялото крайбрежие. Лешел, подкрепен от Парен, изтегли войските от северния бряг под предлог, че трябва да защити южния бряг, и по този начин отвори Франция за англичаните. Половин милион въстанали селяни и английски десант във Франция — това е планът на Лантенак. Младият командир на експедиционната колона е по петите на Лантенак, притиска го и го бие без разрешението на Лешел; впрочем Лешел му е началник; също така Лешел го злепоставя. Мненията за този млад човек са разделени. Лешел иска да бъде разстрелян. Прийор от Марна иска той да бъде произведен в чин генерал-адютант.

— Струва ми се, че този млад човек има големи качества — каза Симурден.

— Но има и един недостатък — прекъсна го Марат.

— Какъв? — попита Симурден.

— Милосърдие — каза Марат.

После Марат продължи:

— Твърд в боя, а мек след това. Отстъпва, прощава, прави благодеяния, закриля вярващите и монахините, спасява жените и дъщерите на аристократите, освобождава пленниците, пуска на свобода свещениците.

— Сериозна грешка — прошепна Симурден.

— Престъпление — каза Марат.

— Понякога — каза Дантон.

— Често — каза Робеспиер.

— Почти винаги — възрази Марат.

— Щом има работа с врагове на родината — винаги — каза Симурден.

Марат се обърна към Симурден.

— И какво ще направиш ти с един републикански вожд, ако той пусне на свобода един вожд на роялистите?

— Ще бъда на мнението на Лешел, ще заповядам да го разстрелят.

— Или да го гилотинират — каза Марат.

— По избор — каза Симурден.

Дантон започна да се смее.

— Обичам и едното, и другото.

— Тебе сигурно ще те сполети едното или другото — изръмжа Марат.

И погледът му от Дантон се отправи пак към Симурден.

— И така, гражданино Симурден, ако един републикански вожд започне да греши, ти ще заповядаш да му отрежат главата?

— В двадесет и четири часа.

— Е добре — продължи Марат, — аз споделям мнението на Робеспиер, трябва да се изпрати гражданинът Симурден като комисар, делегат на Комитета на общественото спасение, при командуващия експедиционната колона от крайбрежната армия. А как се казва този командир?

Робеспиер отговори:

— Той е един бивш, благородник.

И започна да прелиства папката.

— На свещеника да поверим охраната на благородника — каза Дантон. — Аз нямам доверие на един свещеник, когато е сам; аз нямам доверие на един благородник, когато е сам; но когато са заедно, не се страхувам от тях; единият надзирава другия и двамата се държат добре.

Възмущението на Симурден, което обикновено се изписваше по веждите му, сега бе силно подчертано, но, намирайки навярно забележката за правилна по същество, той не се обърна към Дантон, а само повиши строгия си глас:

— Ако републиканският командир, който ми се поверява, направи погрешна стъпка, ще получи смъртно наказание.

Робеспиер, без да вдигне очи от папката, каза:

— Ето името. Гражданино Симурден, командирът, върху когото ще имате пълни права, е бивш виконт, казва се Говен.

Симурден побледня.

— Говен! — извика той.

Марат забеляза бледността на Симурден.

— Виконт Говен! — повтори Симурден.

— Да — каза Робеспиер.

— И така? — каза Марат, втренчил поглед в Симурден.

Настъпи пауза. Марат подзе:

— Гражданино Симурден, при посочените от самия вас условия приемате ли длъжността комисар — делегат при командира Говен? Решено ли е?

— Решено е — отвърна Симурден.

И ставаше все по-бледен.

Робеспиер взе перото, което беше до него, написа със своя бавен и ясен почерк четири реда върху листа с надпис: КОМИТЕТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ, подписа се и подаде листа и перото на Дантон; Дантон подписа и Марат, който не изпускаше от очи мъртвешки бледото лице на Симурден, се подписа след Дантон.

Робеспиер, като взе отново листа, постави дата и го подаде на Симурден, който прочете:

И под подписите: „28 юни 1793 година“.

Революционният календар, наречен граждански календар, не беше още в сила по това време, той бе приет от Конвента, по предложение на Ром, едва на 5 октомври 1793 година.

Докато Симурден четеше, Марат го гледаше.

Марат каза полугласно, сякаш говореше на себе си:

— Ще трябва всичко това да се узакони с декрет от Конвента или със специално решение на Комитета на общественото спасение. Остава още нещо да се направи.

— Гражданино Симурден, къде живеете? — попита Робеспиер.

— В Търговския дом.

— Виж ти, и аз там — каза Дантон, — вие сте ми съсед.

Робеспиер подзе:

— Няма нито минута за губене. Утре вие ще получите оформена вашата заповед, подписана от всички членове на Комитета на общественото спасение. Това ще бъде едно потвърждение на заповедта, която ви акредитира специално при нашите представители Филипо245, Прийор от Марна, Льокоантр, Алкие246 и другите. Ние добре ви познаваме. Вашите права са неограничени. Вие можете да направите Говен генерал или да го изпратите на ешафода. Вие ще получите заповедта си утре в три часа. Кога ще заминете?

— В четири часа — каза Симурден.

И те се разделиха.

Като се прибра у дома си, Марат предупреди Симон Еврар247, че утре ще отиде в Конвента.