Дезертьорът

2.

— Кажете ми нещо, господин Броуди. Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?

Главен пълномощен офицер Скот Броуди не можеше да повярва, че са го извикали в кабинета на генерала, за да говорят за шибаното муле. Не беше останало нищо за казване. Всичко, което можеше да се каже за мулето, вече беше казано.

Генерал-майор Стивън Хакет беше началник на Военната полиция на армията на САЩ, а Броуди беше специален агент в армейския ОКР, Отдела за криминални разследвания, който беше детективската ръка на ККР, Командването за криминални разследвания. Задачата на ОКР беше да решава всички проблеми с налагането на закона в армията, а на герба му пишеше „Направи това, което трябва да се направи“. Броуди вземаше това мото присърце. Критиците му можеха да кажат, че го интерпретира като… ами… направи това, което трябва да се направи.

Кабинетът на началника на Военната полиция се намираше в Куонтико, Вирджиния, на около шейсет и пет километра южно от Вашингтон. Базата на Морската пехота беше една от най-големите и в нея се намираха още и Военноморската криминална следствена служба, станала прочута покрай телевизионния сериал „Военни престъпления“, както и на Военновъздушната служба за специални разследвания. Куонтико беше и дом на Академията на Администрацията за борба с наркотиците, Академията на ФБР и Лабораторията на ФБР. Властите явно бяха съсредоточили тук всички тези служби с идеята за сътрудничество помежду им и за по-малко разходи, но като се имаше предвид как стоят нещата като цяло, това най-вероятно беше някаква случайност.

В кабинета на генерал Хакет бяха и полковник Стенли Домброски и пълномощен офицер Маги Тейлър. Домброски беше човекът, който обикновено даваше задачи на Броуди. Маги Тейлър пък беше наскоро назначеният партньор на Броуди.

Хакет изглеждаше като генерал от кастинг — висок метър и осемдесет, с къса сива коса и поза, която те караше да си мислиш, че някой е напъхал прът в задника му. Полковник Домброски пък приличаше на продавач на бира във Фенуей. Беше висок метър и седемдесет, поне с двайсетина излишни килограма, доста плешив и с вечна четина. Освен това създаваше впечатление, че не е от най-острите щикове в армията — но при Стенли Домброски нямаше нищо тъпо. Броуди подозираше, че Домброски никога няма да се издигне по-високо от полковник. Армията държеше генералите да изглеждат като генерали, макар че това често беше в нейна вреда.

Армията обаче нямаше проблем с външността на Маги Тейлър и ако на двамата с Броуди не им се налагаше често да бъдат под прикритие, със сигурност щеше да използва снимката ѝ за наборните си постери. Маги беше висока метър и седемдесет и пет, имаше къса руса коса, съвършен нос, пълни устни, бляскави кафяви очи, излъчващи интелект, и перфектно стегнато тяло.

Броуди беше висок, с кафява коса с цивилна прическа, и смяташе, че изглежда доста добре, ако можеше да се вярва на безпристрастните мнения на бивши приятелки и на майка му. Днес носеше джинси, черна тениска и спортно сако уж „Армани“, което си беше купил в Тайван за дванайсет долара. Армейските криминални следователи обикновено се обличаха цивилно, освен ако не бяха под прикритие и не се представяха като неуниформени военнослужещи. Маги Тейлър обаче беше с униформа, защото така изискваше протоколът, когато те вика генерал. Домброски, който винаги беше униформен, им го беше напомнил с имейл, който Броуди не беше прочел. Беше сигурен, че по-късно Домброски ще му чете конско, задето не си чете имейлите, което си беше самата истина — но за Броуди повечето официални армейски имейли трябваше да се разглеждат като спам.

— Господин Броуди?

Обръщението към мъжете пълномощни офицери беше „господин“, а към жените — „госпожица“. Пълномощните офицери бяха различни от лейтенантите, капитаните, полковниците и генералите и битуваха в сивата зона между сержантите и военните офицери. Според Броуди рангът беше доста сладък. Нямаш командирски отговорности и никой не се обръща към теб със „сър“, но пък можеш да пиеш в офицерския клуб.

Стената зад Хакет беше покрита с поставени в рамки грамоти и награди, както и с негови снимки с други генерали и със сегашния министър на отбраната. Имаше и снимка на Хакет в пустинна бойна униформа и с автомат М-4 в ръка; Броуди подозираше, че е стрелял с такъв само на учебно стрелбище. Генерал Хакет със сигурност не знаеше какво е по теб да стреля надрусан селяндур, препускащ на муле без седло в пущинаците на Кентъки.

„Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?“. Въпросът на генерала още висеше във въздуха. А когато генерал ти задава въпрос, колкото и тъп да е той, от теб се очаква да отговориш.

— Целих се в заподозрения на мулето, сър — каза Броуди. — А не в самото муле — добави той, за да бъде кристално ясен.

Тейлър сподави смеха си. Двамата бяха работили заедно само по този случай, но Броуди беше започнал да забелязва, че тя намира погрешните неща за смешни, при това в погрешни моменти. Освен това Тейлър беше истинско злато, ако питате мулето. Тя беше спасила живота му.

Преди два месеца Броуди и новата му партньорка бяха пратени във Форг Камбъл в Кентъки, където беше избухнала сериозна метамфетаминна епидемия. Някой в базата беше продал кристалчетата на куп войници, а никой нормален не иска да види М-4, способен да изстрелва по седемстотин куршума в минута, в ръцете на някой надрусан до козирката. Но армейските агенти на ОКР в Камбъл, дори с помощта на АБН, не бяха успели да открият кой произвежда и пласира стоката. Затова се бяха обърнали към главен пълномощен офицер Броуди.

Скот Броуди, сега на трийсет и осем, беше влязъл в армията на двайсет и една. Работеше като агент на ОКР от дванайсет години. През това време се беше справял с убийци, изнасилвачи, крадци от Пентагона и хора, опитващи се да продават военни стоки на терористи. Беше работил здраво, за да се утвърди като човека, към когото се обръщат, когато другите не могат да разрешат някой случай. И случаят с метамфетамините в Кентъки беше един от тези.

Двамата с Тейлър работеха под прикритие като чиновници в офиса на главния адютант и за по-малко от два месеца успяха да идентифицират всички членове на малкия картел. Тарторът беше старши сержант Енос Хадли, който работеше в оръжейната на Националната гвардия, а негов братовчед произвеждаше стоката в някаква затънтена дупка. Сержант Хадли имаше десетина души в базата, военни и цивилни, които играеха ролята на пласьори.

В деня, в който ОКР трябваше да направи удара си, някой беше предупредил Хадли и той беше офейкал от базата с пикапа си, като беше взел със себе си един М-4 и толкова муниции, че спокойно можеше да нахлуе в Северна Корея. Броуди и Тейлър го подгониха с необозначена кола.

Не си бяха направили труда да уведомят Щатската полиция на Кентъки, защото армията обича да решава сама проблемите си. Освен това не се бяха обърнали към Военната полиция за подкрепления въпреки протестите на Тейлър — Броуди ѝ беше обяснил, че не е прекарал седем седмици в дълбоката провинция само за да позволи някой друг да отнесе славата.

„Броуди, тези типове са побъркани“ — беше го предупредила Тейлър.

А тя го знаеше. Тейлър също беше от тази част на света — ивицата сурова земя, виеща се от южната част на щата Ню Йорк до северната граница на Алабама, известна като Апалачите. Тя беше пълна с прочути с избухливостта си типове с шотландско-ирландски произход като Енос Хадли, който в момента следваше генетичния императив на предците си и бягаше към Възвишенията — или в този случай, към чукарите.

„Ще се справим“ — беше я уверил Броуди.

И така беше решено. Броуди беше по-старши. Той беше главен пълномощен офицер четвърти ранг; Тейлър — с пет години по-млада и само от една година в ОКР — беше първи ранг. Броуди беше сигурен, че ако продължава в същия дух, ще стигне до главен пълномощен офицер пети ранг — най-високия. Не беше толкова сигурен в изгледите самият той да се издигне толкова. И постъпките като тази до голяма степен бяха причина за несигурността му.

Бяха подгонили Хадли в планините, в които беше израснал, и когато той стигна до затънтената колиба на предците си, Броуди и Тейлър бяха на по-малко от четиристотин метра зад него и го видяха как влиза тичешком в някаква плевня. Броуди си помисли, че е решил да се барикадира там, което щеше да ги принуди да се обадят на местния шериф и да му кажат да доведе специален отряд и да чакат, докато Хадли се предаде или докато пръсне малкото мозък в главата си.

Но не се случи това. Докато изскачаха от колата с 9-милиметрови „Глок“ в ръце, Хадли излетя от плевнята на гърба на муле, за което по-късно установиха, че дължи отличната си форма от пренасянето на суровини до лабораторията за метамфетамини от почти година и половина.

Хадли се понесе към тях като някакъв подивял Джеронимо, като стреляше на автоматична; беше истинско чудо, че не успя да ги улучи. Колата им обаче не извади такъв късмет.

Броуди отвърна на огъня в опит да убие типа, който се опитваше да убие него, както те учат в курса по начално военно обучение. Да улучиш човек върху муле обаче се оказа доста сериозно предизвикателство, особено ако стреляш и в същото време се опитваш да намериш прикритие. Така вместо Хадли Броуди улучи мулето в задника.

Мулето се изправи на задните си крака и Хадли падна. Претърколи се и се надигна, като продължи да стреля. Тейлър отвърна на огъня и го простреля в дясното рамо. По-късно твърдеше, че целта ѝ била да го рани; Броуди знаеше, че това са пълни глупости, тъй като военните не те учат да се целиш, за да раняваш. Но както казваха в армията, „целих се точно в това, което улучих“.

В крайна сметка и мулето, и Хадли оцеляха. Броуди обезоръжи Хадли и го превърза, за да не му изтече кръвта, докато Тейлър се правеше на доктор Дулитъл, като му гукаше успокоително и бинтоваше раната му. „Господи, Броуди! — каза му тя. — Трябваше ли да прострелваш мулето?“. Това беше първият, но явно не и последният път, когато щеше да чуе този въпрос.

Простреляното муле се превърна в медийна сензация, а интернет полудя. Организацията за защита на правата на животните ПЕТА излезе с остър протест; мнозина пък посочиха, че мулето е животното талисман на Уест Пойнт. Нямаш ли срам, Броуди?

Говорител на Пентагона се извини за прострелването на мулето, армията плати за ветеринарното лечение и добичето се възстанови напълно. За да компенсира малоумната жена на Хадли за психическите страдания, които понесла, когато видяла горкото животно във ветеринарната лечебница, армията ѝ даде достатъчно пари да си купи породист жребец от Кентъки.

Единствената добра новина беше, че името и снимката на Броуди не стигнаха до медиите, което беше жизненоважно, като се имаше предвид по какви случаи работеше обикновено. Същото се отнасяше и за Тейлър, която се превърна в герой в ККР, тъй като именно тя беше простреляла Хадли и по този начин беше спасила живота на всички, включително и на мулето. Броуди ясно си даваше сметка, че ако беше успял просто да убие Хадли, на никого нямаше да му пука и щеше да спести куп неприятности на всички.

Хакет прелисти някакви документи на бюрото си.

— Не ви извиках заради мулето. — Погледна Броуди и Тейлър и направи пауза за по-драматичен ефект. — А заради Кайл Мърсър.

Кайл Мърсър. Най-прочутият армейски дезертьор след редник Еди Словик, войник от Втората световна война и последният, екзекутиран за дезертьорство.

Изведнъж срещата стана извънредно интересна за Броуди.

3.

Броуди се опита да си спомни какво знае за случая. Капитан Кайл Мърсър беше от Първото оперативно подразделение на специалните сили — Делта, по-прочута като Делта Форс. Той беше елитът на елита, едно от най-мощните оръжия във военния арсенал и върхът на копието в кампанията срещу талибаните в Афганистан. Една нощ преди три години, докато бил с малък екип в отдалечен аванпост в Хиндукуш, изчезнал. Според колегите му капитан Мърсър най-вероятно бил избягал някъде след полунощ. Взел със себе си цялата си екипировка, включително очилата за нощно виждане и автомата М-4, но никой не го видял да напуска аванпоста и никой не забелязал липсата му до настъпването на утрото. Заключение — дезертирал.

Дезертьорството е рядкост. Дезертьорството във военна зона като Афганистан е още по-голяма рядкост. А дезертьорството във военна зона на офицер от елитна част е нещо нечувано. Дезертирането на капитан Мърсър беше медиен кошмар, който армията отчаяно се опитваше да овладее.

Освен това то беше и сериозен риск за сигурността предвид уникалната роля на Мърсър като офицер от специалните части. Той разполагаше със строго секретна информация, която можеше да попадне в ръцете на талибаните или Ал Кайда, ако бъдеше заловен. Ако някой можеше да издържи на изтезания, това беше офицер от Делта Форс. Но всеки човек си има някакви граници.

За мисията на Мърсър в Афганистан Броуди знаеше само онова, което беше общоизвестно от медийните репортажи — иначе казано, почти нищо. Делта Форс бяха в компетенцията на Общото командване на специалните операции (ОКСО), което контролираше елитните специални отряди в армията, флота и ВВС. А пълният списък на отрядите под контрола на ОКСО и на техните задължения си оставаше секретен. Командването беше създадено през 1980, но беше станало активно едва след 11/9, когато Пентагонът се стремеше да заеме по-агресивна антитерористична поза и да утвърди контрол върху тайни операции, които открай време бяха в компетенцията на ЦРУ. Самото съществуване на специалните отряди на ОКСО беше признато в края на деветдесетте. Затова капитан Мърсър беше енигма още преди да изчезне в нощта в суровия планински масив в една от най-опасните и забравени от Бога части на света.

Мисията на екипа на Мърсър, каквато и да беше била, явно беше била прекалено важна, за да бъдат пратени патрули да издирват изчезналия им другар. Вместо това веднага след докладването за изчезването били изпратени патрули от бригадата, работеща в района. В издирването се включили също хеликоптери и дронове.

Аванпостът на Мърсър се намирал близо до границата с Пакистан, където талибаните намирали убежище, преди да се върнат в Афганистан, за да воюват срещу американските и афганските части. Трудният терен бил осеян със СВУ — самоделни взривни устройства.

По време на издирването на капитан Мърсър двама войници изгубили живота си при два отделни случая — единият бил убит от засада, а другият от поставено край пътя СВУ. Медиите не бяха направили връзка между инцидентите, но Броуди и други военни бяха наясно, че тези войници — редовни пехотинци — никога не биха патрулирали из племенните територии до пакистанската граница, освен ако не са издирвали Мърсър. Така по ръцете на дезертьора вече имаше кръв.

На най-високо ниво в Пентагона било решено на консервативните родители на Мърсър от Сан Диего да бъде съобщено, че синът им се е самоотлъчил, което беше по-добре, отколкото да им се каже, че е дезертьор, кандидат за дълга ваканция в затвора „Левънуърт“ или дори за смъртно наказание.

Броуди си помисли, че днес войната е толкова обвързана с общественото мнение, колкото и със самото водене на бойни действия. Американските войници не се предават. Тях ги пленяват. И те не отстъпват. А само се дислоцират на по-задни позиции. И не дезертират. А се самоотлъчват.

Като криминален следовател Броуди беше много добре запознат с нюансите на двете понятия. Разликата между дезертьорство и самоотлъчка беше преди всичко в намерението, продължителността и дълга. Законът, както е постановен в член 85 (дезертьорство) и 86 (самоотлъчка) от Общия кодекс на военното правосъдие, гласеше, че ако войник възнамерява да напусне армията завинаги и ако причината да напусне поста си е да не изпълни важен дълг, той трябва да бъде съден за дезертьорство. И обратно, ако войникът не е възнамерявал да се маха завинаги и/или не е напуснал поста си, за да не изпълни важен дълг, простъпката му следва да се разглежда като самоотлъчка.

Броуди си спомни един класически пример за войник от автопарка на Форт Сам Хюстън в Тексас, който един ден решава, че му е писнало да поправя повредени бронетранспортьори и че иска да е в Арканзас и да чука приятелката си. Първо армията ще приеме, че той не е възнамерявал да се махне завинаги и че може би един ден ще се вразуми и ще се върне във Форт Сам. Освен това, колкото и съществена да е смяната на маслото на бронетранспортьор, тя не се смята за важен дълг.

Воденето на бой е важен дълг. Обезвреждането на СВУ е важен дълг. Ескортирането на конвой през враждебна територия, пълна с типове с гранатомети, е важен дълг. В общи линии всяка работа, която е опасна и с която всеки нормален човек би предпочел да не се захваща, за да не бъде убит, се смята за важен дълг. Така че когато войникът от автопарка на Форт Сам Хюстън най-сетне се вразуми и се върне в базата, или бъде арестуван от военната полиция, той ще бъде наказан за самоотлъчка, а не за дезертьорство.

За самоотлъчка той може да бъде понижен, лишен от заплата и да прекара няколко дни в ареста, но все пак ще бъде оставен в армията.

За дезертьорството най-тежкото наказание според закона все още беше смърт.

Броуди обаче знаеше, че налагането на смъртно наказание е малко вероятно, освен ако след дезертирането не си направил нещо особено гадно, като например да помагаш на врага да убива бившите ти бойни другари или да го улесняваш по други подобни начини. Последната екзекуция за дезертьорство беше извършена през Втората световна война, когато през 1945 редник Еди Словик се изправил пред наказателния отряд. Днес най-вероятното наказание за дезертьорство беше позорно уволнение от армията след разжалване и отнемане на дължимите възнаграждения, както и затвор за не повече от пет години.

Случаят на Мърсър обаче беше различен. Той не беше някакъв новобранец, а офицер начело на екип, разположен дълбоко във вражеска територия. Прекъсването в командването, предизвикано от внезапното му изчезване, би могло да изложи хората му на голяма опасност. Освен това той беше разполагал с ценна информация за американските антитерористични операции, която би могла да бъде използвана срещу другарите му. И накрая, двама войници бяха изгубили живота си, докато го бяха издирвали. Това беше сериозен проблем и армията нямаше да се отнесе снизходително към капитан Кайл Мърсър. Особено ако беше дезертирал, за да премине на страната на врага — което беше малко вероятно, но все пак възможно.

Три месеца след изчезването на Мърсър най-лошите страхове на армията се сбъднаха — талибаните пуснаха видеозапис със заложници, разпространен в джихадистки сайтове и отразен от всички основни медии. Записът показваше Мърсър, коленичил пред петима талибански бойци. Беше очевидно, че не се е озовал там доброволно — и че евентуалното му предложение да стане джихадист е било отхвърлено. Изглеждаше зле — изпит, изпосталял, с празни очи, брадясал. Беше облечен в бяла туника и торбести бели панталони. Похитителите му бяха изцяло в черно и държаха калашници пред гърдите си. Видеото се появи през май 2015, след като обществеността вече беше видяла множество подобни записи на ИДИЛ, следващи един и същи трагичен сценарий — нереалистични и невъзможни искания, следвани от бездействие на Запада и в крайна сметка завършващи с обезглавяване. Но Мърсър беше заловен не от ИДИЛ, а от талибаните, а те искаха да сключат сделка. Един от похитителите му прочете списък с имената на шестима талибански командири, които в момента се намираха в Гуантанамо и които трябваше да бъдат разменени за капитан Мърсър. Самият Мърсър не каза нищо. Просто гледаше безизразно, без да показва никакви емоции. И никакъв страх. След като изброи исканията си, талибанският боец сграбчи Мърсър за тила и се обърна към обектива.

— Този е един от най-големите ти воини, Америка — каза той на пущу. — Намерихме го да бяга като долен страхливец. Бихме го убили като куче, но нашите братя муджахидини са по-важни. Ние сме верни на нашите войници. А вие? — И с това записът свърши.

Когато го гледа за първи път, Броуди си беше помислил, че е странно, че Мърсър не говори. Обикновено беше по-ефективно — и деморализиращо — да накараш пленника да изрече исканията. Възможно беше похитителите му да са се опитали да го накарат да отправи посланието и той да е отказал, дори след изтезания. И затова те говореха, докато капитан Мърсър беше коленичил в прахта, предизвикателен с мълчанието си и с безстрашния си поглед.

След пускането на клипа родителите на Мърсър също излязоха със собствен запис, с който се обръщаха към похитителите на сина им. Броуди помнеше предаването. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали седмици наред, и с треперещи гласове прочетоха предварително написаното си обръщение към някаква банда фундаменталистки ненормалници в другия край на света.

Бети Мърсър изглеждаше определено по-зле от съпруга си. Беше с пепеляво лице и се тресеше, и не след дълго каза защо — бяха ѝ открили рак на панкреаса и ѝ оставаха само няколко месеца живот. Тя умоляваше да освободят сина ѝ с надеждата да го види за последен път, преди да си отиде. Дори цитира Корана — нещо, че Божията милост била по-силна от гнева Му.

Но очевидно талибаните не се интересуваха от милост. Или може би не им беше харесало, че жена от Епископалната църква в Калифорния цитира свещеното им писание. Така или иначе, отговор нямаше. След половин година г-жа Мърсър почина. Никой повече не чу никаква вест от Кайл Мърсър и похитителите му.

Генерал Хакет обаче разполагаше с нова секретна информация.

— Преди осем месеца научихме, че капитан Мърсър е избягал от похитителите си и най-вероятно от района. Това беше всичко, с което разполагахме допреди три дни, когато получихме съобщение, че стар армейски приятел го забелязал в чужбина. — Хакет погледна Броуди и Тейлър. — Искам да откриете капитан Мърсър, да го задържите и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд. След разследване, разбира се — не забрави да добави той.

Броуди се запита къде ли би отишъл самият той, ако беше служил в специалните части в едно от най-враждебните места на света и след това е бил държан в плен от безмилостен враг, бил е подлаган години наред на физически и психически изтезания и накрая е успял по някакъв начин да избяга, давайки си сметка, че ще бъде съден за дезертьорство, ако се върне у дома. Някой тайвански плаж с май тай му се виждаше добър избор. Направо му идеше да започне да си стяга багажа.

— Той е в Каракас във Венецуела — каза Хакет и за по-весело добави: — Световната столица на убийствата.

По дяволите!

4.

Докато Хакет прелистваше някакви документи на бюрото си, Броуди погледна партньорката си. Тя гледаше Хакет или по-скоро през него с онова изцъклено изражение, което Броуди беше започнал да разпознава като знак на силно съсредоточаване. Беше изглеждала на два пъти по този начин, когато бяха в Кентъки. Първият път беше непосредствено преди да направи голям пробив в случая. Вторият беше в столовата на Форт Камбъл, докато преценяваше дали хлябът става за ядене.

Сега Броуди се замисли дали тя не си мисли същото като него — че напоследък новините често споменават Венецуела, при това не с добро. Кой нормален човек би избягал от една помийна яма в друга?

— Така, ето — каза Хакет и вдигна очи от листата. — Бившият армейски сержант Алфред Симпсън видял Мърсър в Каракас. Двамата се познавали добре. Преминали заедно през основното обучение на пехотинци и през курсовете за напреднали, след което Мърсър продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, а Симпсън бил зачислен към бойната част на Четвърта бригада, Четвърта пехотна дивизия във Форт Карсън.

— Преди две седмици Симпсън бил в Каракас по работа. Сега той е консултант в петролния бизнес. Една вечер директорите на държавната петролна компания на Венецуела ПДВСА го завели в салона на хотел „Мариот“ и след две-три питиета той забелязал някакъв тип, който седял сам на бара. Решил, че му прилича на стария му приятел Кайл Мърсър. Подобно на повечето американци, Симпсън знаел, че Мърсър е дезертирал, и бил гледал талибанския видеоклип по телевизията. Поколебал се, после станал да го огледа по-добре. Казал името му, Мърсър се обърнал и погледите им се срещнали. Мърсър станал и бързо излязъл от бара. — След кратка пауза Хакет добави: — Сега Симпсън живее в Ню Джърси и снощи пратих агенти на ОКР от Форт Дикс да поговорят с него. Разговорът е в досието.

— Симпсън сигурен ли е, че е видял точно Мърсър? — попита Броуди.

— Всичко е в досието — повтори Хакет.

Колкото и да копнееше да се мотае безцелно из световната столица на убийствата, на Броуди му се искаше да разполагат с повече материал за работа.

Хакет прочете мислите му.

— Това е първото ни сведение или насока от три години — каза той. — Не разполагаме с нищо друго.

Ясно. Когато нямаш нищо, се ловиш за всичко, което ти попадне.

— Сър, щом това се е случило преди две седмици, защо действаме чак сега? — попита Тейлър.

— Защото научихме едва вчера — отвърна Хакет. — Симпсън каза, че не знаел какво да прави и с кого да се свърже, докато е бил в Каракас.

— Не се ли е сетил за американското посолство? — попита Броуди. — Толкова ли е тъп?

Хакет подмина коментара му и продължи:

— Може би се е усъмнил в идентификацията си. Или може би господин Симпсън не е искал да издава стария си приятел и се е борил с този проблем. Така или иначе, след като се върнал в Щатите, Симпсън се обадил на стар приятел от армията, който още бил на активна служба, и въпросният индивид, някой си сержант Бел, позвънил тук-там и информацията тръгнала нагоре по веригата, докато не стигнала до генерал Мендоса, който ми се обади вчера. След като научих, изпратих агентите от Дикс да разпитат Симпсън.

Генерал Кристофър Мендоса беше не друго, а най-високопоставеният офицер в армията на САЩ. Имаше четири звезди на пагоните и беше началник-щаб на армията и член на Съвета на началник-щабовете. С други думи, той беше Бог и Той беше говорил директно с генерал Хакет, който пък сега говореше с тях. „Да не прецакаш това, Броуди“.

— Генерал Мендоса ми каза, че иска капитан Мърсър да бъде върнат в Съединените щати, но без това да се превръща в медийна криза — продължи Хакет и добави: — Макар че технически имаме договор за екстрадиране с Венецуела, от известно време те не го изпълняват.

Което означаваше, че предстои операция по отвличане.

— Задачата ви е да откриете Мърсър във Венецуела и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд — каза Хакет. — Не да го разпитвате и да се опитвате да определите дали е виновен, а само да го задържите и да го върнете в Куонтико. Разбрахте ли?

— Да, сър — ентусиазирано отвърна Тейлър.

Подтекстът беше: „Отвлечете го, ако се налага“, макар че генерал Хакет никога не би казал подобно нещо. Броуди се надяваше, че Тейлър си дава сметка с какво се захваща. Тя беше ОКР агент само от една година и той беше сигурен, че никога не се е занимавала с нещо такова. Това беше една от онези работи, в които можеш да се озовеш в чужда страна, ако нещата се оплескат — след което шефовете ти в Щатите ще кажат, че сигурно си разтълкувал погрешно заповедите си. Или пък че никога не са чували за теб.

През годините Броуди беше участвал в две операции с евфемистичното название „извънредно извличане“ — на избягал в Белград убиец и на крадец на средства от армията, който беше проследен до един тунизийски курорт. И в двата случая бяха пълни глупаци, чиято единствена бляскава идея беше да се намърдат в страна, с която нямат договор за екстрадиция. Не им се получи. Но пък и не бяха Делта Форс.

Броуди си помисли отново за лицето на Кайл Мърсър от видеозаписа. На него нямаше никакъв страх.

Все още не беше отговорил на въпроса на Хакет. Генералът го погледна — очите му бяха като стоманени сачми на лагер.

— Разбрахте ли, господин Броуди?

— Да, сър. — Нещо в историята обаче липсваше и той добави: — Казахте, че Мърсър се е измъкнал от похитителите си преди осем месеца. Откъде знаете това?

Хакет и Домброски се спогледаха и нещо подсказа на Броуди, че най-сетне са стигнали до сърцевината на въпроса.

— Онова, което ви предстои да видите, е строго секретно — каза Хакет. Броуди беше готов да се закълне, че генералът всяка сутрин репетира тези думи пред огледалото.

Хакет извади една флашка от едно чекмедже и я подаде на Домброски, който я пъхна в плоскоекранния телевизор, монтиран на стената срещу бюрото на генерала. Хакет продължи:

— Преди осем месеца екип тюлени, извършващи операция в племенните територии в Пакистан, попаднал на останки от талибански лагер. Докато оглеждали, се появил местен козар, който им дал бележка на английски — с почерка на Мърсър, както установихме по-късно — която инструктирала всеки американски военен екип да плати на приносителя на бележката петдесет долара срещу ценна информация. Тюлените платили на козаря, той им дал SD карта памет и се разкарал. Картата съдържаше този запис. Доста е картинен — добави Хакет.

Домброски натисна копчето за възпроизвеждане и всички се загледаха в екрана.

Стационарна камера показваше горяща палатка в планинска територия под лунна светлина. Пред палатката беше проснат брадат мъж с тъмни дрехи. Спеше. Или беше мъртъв.

Друг мъж се беше снишил на заден план и правеше бързи повтарящи се движения. Ръка, очертана на фона на небето, вдигаше и спускаше отново и отново дълъг нож.

После се изправи. Беше висок и слаб, с брада. Чертите на лицето му бяха като изсечени на лунната светлина. В дясната си ръка държеше ножа, а в левия му юмрук се поклащаше нещо кръгло.

Човешка глава.

Мъжът тръгна към горящата палатка и когато приближи камерата, главата му излезе от кадър, а тялото му приближи заострен кол, забит в земята. Той пусна ножа на земята и с двете си ръце заби главата на кола. През шепота на вятъра и пукането на огъня ясно се чу мляскащ звук.

— Петима мъже, очевидно талибани, били намерени в това положение — каза Хакет. — Обезглавени, със забити на колове глави, подредени в кръг около лагера. Според доклада на тюлените трима били убити от куршуми. Другите двама били с прерязани гърла.

Мъжът се приближи и клекна пред камерата. Беше Кайл Мърсър. Лицето му изглеждаше плашещо — мършаво, окървавено, осветено от лунната светлина и от друг огън извън кадър. Сините му очи бяха широко отворени и нащрек, докато се взираха в обектива.

— С настоящето подавам оставката си като офицер от армията на Съединените щати.

Наведе се напред и изключи камерата.

Екранът потъмня и за момент всички останаха загледани в собствените си неясни отражения.

Хакет наруши мълчанието.

— За протокола, армията не приема оставката на капитан Мърсър. Той все още е обект на военното правосъдие.

„Ясно — помисли си Броуди. — Ти все още си един от нас и ние ще те намерим“.

Хакет продължи:

— В продължение на повече от две години капитан Мърсър е бил в ръцете на безмилостен и садистичен враг и несъмнено е бил подлаган на физически и психологически изтезания. Забележително е, че е успял да се освободи, и това говори ясно за значителните му способности. Едва ли е нужно да казвам, че този човек е опасен и едва ли би се оставил доброволно да бъде задържан.

„Това — помисли си Броуди — е чиста проба подценяване“.

Броуди разбираше стреса на войната. Преди да постъпи в ККР, беше служил във Втора пехотна дивизия в Ирак и бе участвал в успешната атака за повторното превземане на Фалуджа в рамките на операцията Фантомна ярост. Беше се сражавал в прашни улички, по изпечени от слънцето покриви и изкорубени от снаряди къщи. Беше виждал хора, разкъсани на парчета от куршуми, бомби и снаряди. Повечето бяха врагове. Някои бяха цивилни. Двама бяха негови приятели. Беше участвал в бойни действия преди и след това, но тази битка го беше променила.

Запита се какво ли е причинила войната на Кайл Мърсър, да не говорим за годините плен и мъчения. Армията беше превърнала едно хлапе от Сан Диего в опитен убиец. Но какво го беше превърнало в дезертьор, изоставил собствените си хора? И в какво се беше превърнал, щом не само беше убил похитителите си, но и беше отрязал главите им, за да ги набие на колове като трофеи? Така или иначе, той със сигурност си даваше сметка, че е прекрачил праг, от който няма връщане.

Хакет стана и всички последваха примера му. Генералът изгледа последователно Броуди, Тейлър и Домброски.

— Ако имате въпроси, полковник Домброски ще отговори на тях — каза той и добави: — Тази среща никога не се е провеждала.

На Броуди му се искаше това да беше истина.

5.

Маги Тейлър тракаше на лаптопа си.

— Май можем да си намерим приятна квартира в центъра на Каракас за дванайсетачка на нощ.

Броуди още не можеше да прецени кога новата му партньорка се майтапи, макар да се надяваше, че един ден ще овладее това умение.

Двамата седяха в малкия им общ кабинет на втория етаж на административна сграда, намираща се на десетина минути път пеша от кабинета на Хакет. Куонтико беше работното им място, макар че рядко се застояваха там. Кабинетът им представляваше голо помещение с дъска, на която бяха забучени куп официални съобщения и менюта за храна за вкъщи. Сивото метално бюро на Броуди беше заринато с прашни доклади, които би трябвало да се съхраняват някъде. Помещението миришеше на застояло. Предишният партньор на Броуди, лишен от чувство за хумор тип на име Спенсър от Чикаго, постоянно се дразнеше от бъркотията в частта на Броуди от кабинета. Дейв Спенсър беше бивш сержант от пехотата, но беше прекарал цялата си служба в страната и Броуди подозираше, че е отделял много повече внимание на това войниците му да оправят перфектно леглата си, вместо да ги подготвя за военни действия. Скот Броуди нямаше нерви за по-изтънчените детайли на военната дисциплина и етикет и беше забелязал, че някои от най-безполезните типове в стария му пехотен батальон имаха най-безупречните униформи, докато мнозина от най-храбрите войници, които бе срещал, не можеха да поддържат в ред дори шкафчетата си. Затова ККР му подхождаше идеално. Можеше да бъде офицер, без да се старае да е и джентълмен.

Когато беше повишен в пълномощен офицер четвърти ранг, Дейв Спенсър тутакси се възползва от възможността да си осигури нов кабинет и да си намери партньор с по-нисък ранг, когото да командва. Така Броуди остана сам и с повече място, в което да разшири кашата си. Когато се появи Маги Тейлър, току-що завършила шестмесечното обучение на ККР във Форт Браг, тя като че ли изобщо не забеляза бъркотията и миризмата. Маги сякаш се фокусираше маниакално върху работата си и не виждаше нищо друго. В момента задачата ѝ беше да уреди подробностите около пътуването и Броуди реши, че трябва да ѝ разясни нещата, преди да им е намерила обща стая в някой коптор в Каракас.

— Трябва ни съвременен хотел. За предпочитане такъв с частна охрана — каза той и добави: — Цената е без значение.

Тейлър не отговори и Броуди отвори поверителното досие на капитан Кайл Мърсър, дадено му от Домброски след срещата с Хакет.

Мърсър беше трийсет и три годишен, роден и израснал в Сан Диего. Баща му Питър бил счетоводител, а покойната му майка Бети — управител на магазин за дрехи. Кайл Мърсър се справял добре в училище и спечелил стипендия в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. След колежа постъпил в армията и след основното обучение и курсовете за напреднали продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, Джорджия, която завършил с пълно отличие. След това преминал курсове по пилотаж и парашутизъм в Бенинг и кандидатствал и бил приет в курса за подготовка за специалните сили. Тренирал в Школата за специални бойни действия във Форт Браг и в крайна сметка влязъл в Делта Форс. Нататък подробностите в досието му ставаха мътни и справките за различните му мисии бяха пълни с редакции. От материалите Броуди можеше да каже, че Мърсър е бил впечатляващ елитен войник без никакви провинения преди да дезертира. Сред множеството му умения беше отбелязано отличното владеене на испански, който изучавал в гимназията и в колежа. Кайл Мърсър знаеше също пущу, който научил в тримесечен курс във Военния езиков институт в Монтерей, Калифорния. Това умение, помисли си Броуди, несъмнено му беше послужило по време на плена и може би му беше спасило живота.

Броуди си спомни една стара шега: „Влез в армията, обиколи света, запознай се с нови хора и ги убий“.

Насочи вниманието си обратно към досието, в което бяха включени показанията на съекипниците на капитан Мърсър в Делта Форс. Всички до един го описваха като способен, компетентен и храбър офицер. Никой не споменаваше да се е държал необичайно през дните и часовете преди дезертирането му. Единственото, което се набиваше на очи в свидетелствата, беше, че имената на всеки разпитан и на всяко споменато друго лице или място бяха зачеркнати.

Броуди прегледа и доклада за разговора на агентите от Форт Дикс със Симпсън, който беше кратък и до голяма степен безполезен. Единствените нови подробности бяха, че Симпсън имал успешна и доходоносна среща с директорите на венецуелската държавна петролна компания, преди да отидат да се наливат с ром, и че Симпсън бил сигурен, че е видял Мърсър, защото видял ръката му, на която имало запомняща се татуировка на уроборос — древния символ на змията, поглъщаща собствената си опашка. Освен това Симпсън посочваше, че Мърсър бил с подрязана брада и наддал петнайсетина килограма, предимно мускули, след прочутия видеозапис, видян от повечето американци във вечерните новини.

Броуди се обърна към партньорката си.

— Защо някой, който се крие и чието лице е било показвано по телевизията, ще седи в бара на хотел, често посещаван от американци, които биха могли да го разпознаят?

— Напоследък в Каракас няма много американци — отвърна Тейлър.

— Да, но малцината там, подобно на Симпсън, почти със сигурност биха посетили място като „Мариот“.

— Мислиш, че Симпсън лъже ли?

Броуди отвори лаптопа си и намери снимки на салона на хотел „Мариот“ в Каракас. Комфортен на вид модерен бар без безвкусни украси, разположен на мецанина над рецепцията. До него се стигаше по широко стълбище, а самият бар се намираше покрай лявата стена, гледано от входа. Забележителното беше, че зад бара нямаше огледала.

— Симпсън твърди, че Мърсър е седял на бара, а той е бил в салона с венецуелските си приятелчета. Видял първо татуировката, която е на дясната ръка на Мърсър, и го идентифицирал със сигурност едва когато казал името му и Мърсър се обърнал. — Броуди обърна лаптопа, за да покаже на Тейлър снимка на бара и салона.

— Няма начин — каза Тейлър.

— Именно.

„Осъзнаване на ситуацията“ е позната концепция на всеки военен и втора природа за опитния офицер. С две думи, това означава да не си пъхаш главата в задника в дадена ситуация — да си даваш сметка за ставащото около теб, за контекста, в който се намираш, и за множеството потенциални последици от действията ти или от възможните действия на другите. Никой офицер, особено такъв от Делта Форс, който е беглец от военното правосъдие, не би седнал в такъв бар, докато целият салон зад гърба му е пълен с хора.

Мобилният телефон на Броуди избръмча в джоба му. Той погледна екрана и видя съобщение от Домброски: „Ела в О клуба след 15. Сам“.

Офицерският клуб в Куонтико беше предпочитаното място за работа на полковник Домброски. Както и любимото му място за пиене. Двете неща обикновено вървяха ръка за ръка.

Броуди стана от бюрото си.

— Трябва да свърша едни лични неща. После ще посетим господин Симпсън. Запази билети за последния вечерен полет от Нюарк и съседни стаи в „Мариот“.

Тейлър щракна на някакъв линк и сбърчи чело.

— Изглежда, преди два дни в лобито на „Мариот“ е имало стрелба. Какво ще кажеш за „Ел Дорадо“?

— За кога е планирана стрелбата там?

— Не пише.

— Направи най-доброто, което можеш.

Броуди излезе.

6.

Офицерският клуб в Куонтико беше приятно място. Големите прозорци пропускаха лъчите на изгряващото слънце и имаше елегантен бар със столове с високи облегалки и двайсетина маси с удобни кресла. Над бара бяха поставени гравирани табели на военните части в Куонтико, както и стара дървена перка, която спокойно можеше да е от самолета на човека, свалил Червения барон.

Броуди и Домброски седнаха на почти празния бар. Тъй като беше малко след десет, двамата демонстрираха сдържаност и си поръчаха бира.

Домброски се огледа.

— Това място прилича на проклет „Апълби“.

Броуди беше чувал и преди това оплакване от началника си и се надяваше, че думите му не са загряване за поредната дълга филипика за променящата се култура на военните. Офицерските клубове, в които Домброски беше гулял и пиянствал по време на пропиляната си младост, се намираха във величествени сгради с бални салони и трапезарии с униформени прислужници. Причината за упадъка на онези великолепни стари заведения беше отчасти икономическа и отчасти социална. Армията се опитваше да „принизи“ величието на алкохола и не искаше да носи отговорност, когато някой офицер излезе от клуба и забие колата си в някоя семейна каравана. Броуди обаче беше виждал как кара Домброски и беше сигурен, че една-две бири няма да се отразят на уменията му.

Домброски вдигна чаша към Броуди.

— Престанах да вярвам в късмета и в Бог, но все пак ще кажа да си пазите задниците и да се приберете живи и здрави. Това е заповед.

— Да, сър.

Пиха.

— Във връзка съм с човек от Военното разузнаване в посолството ни в Каракас — каза Домброски. — Полковник Брендан Уорли. Той ще бъде логистичната ви подкрепа на място. Уорли е военен аташе, в страната е от няколко години и я познава добре. Запознат е най-общо с мисията ви и знае, че сте там, за да откриете и задържите капитан Мърсър. Можете да споделяте допълнителни подробности с него, ако е нужно, но само колкото е необходимо. Ще ви чака в лобито на хотела ви, когато се регистрирате, и ще ви даде екипировката ви.

Броуди кимна. Радваше се, че ще имат известна подкрепа на място. Както и някои инструменти на занаята, които никога не биха могли да прекарат през охраната на летището на Каракас.

— Освен това ще ви даде пари в брой — добави Домброски. — Трудно е да вкараш пари, без да те ошушкат на летището, а картите ви там няма да ви свършат работа. Ще изпрати кола, която ще ви посрещне и ще ви откара до хотела.

— По-добре ще е да вземем такси. Така няма да се набиваме на очи.

Домброски сви рамене.

— И аз си мислех същото. Той обаче каза, че така и така ще се набивате на очи, защото сте американци. Шофьорът му е оправен, ще бъде въоръжен и ще се погрижи да не бъдете обрани или отвлечени по пътя до хотела.

— Вече се чувствам по-сигурно — каза Броуди. — А за извеждането на Мърсър от страната?

— Полковник Уорли ще ви помогне и за това.

Тейлър щеше да резервира двупосочни билети, но след като задържаха Мърсър, обратният им полет щеше да е с частен чартър. Броуди не се безпокоеше особено за тази част на мисията. През десетилетията американските разузнавателни агенции бяха натрупали богат опит в тайното вкарване и изкарване на хора в страните от Латинска Америка.

Домброски извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Броуди.

— Туристически визи. Напълно редовни са, на истинските ви имена. Ще пътувате с цивилните си паспорти, така че ако ви проверят в централната паспортна база данни в Каракас, всичко ще бъде наред. Обикновено трябват месеци за уреждане на визи и трябва да представите паспортите си, но явно хората на Хакет имат свой човек във венецуелското посолство и визите ви бяха готови вчера. По документи сте ваксинирани срещу жълта треска, макар че няма да е зле да го направите наистина, ако се наложи да посетите вътрешността на страната. Освен това, макар да имате различни фамилии, сте женени — успех с това — и работите като застрахователни агенти в Александрия.

— Значи ще трябва да бъдем в една стая?

— Това го решавате ти и госпожица Тейлър. Но ще запазите две стаи.

— Ясно. А защо посещаваме Венецуела?

— Защото сте тъпи.

Броуди отвори плика и прегледа визите. Бяха използвали снимките от военните им документи, но с малко рязане и допълнителна обработка бяха заличили униформите им. Той затвори плика и го пъхна в джоба на спортното си сако менте на „Армани“.

Като стана въпрос за това, Домброски каза:

— Трябва да си униформен, когато влизаш в кабинета на генерал.

Броуди си помисли, че трябва да носи униформата си, за да напомни на генерал Хакет — и на Домброски — че е бил пехотинец, преди да се захване с тази работа, и че е награден с Бронзова звезда за храброст, с Пурпурно сърце за още по-голяма храброст и с Бойната значка на пехотата за това, че е тук. Дори генералите се отнасят към теб с малко повече уважение, когато видят значката на униформата ти — нито Хакет, нито Домброски можеха да я носят.

— Броуди?

— Това е униформата ми.

— Искаш да кажеш, че моята не струва, така ли?

— Ако се върна с Мърсър с белезници, вашата ще е страхотна, полковник.

Домброски смени темата.

— Двамата с Тейлър се представихте добре в Кентъки.

Броуди не можеше да определи дали това е твърдение, или въпрос.

— Да.

— Като изключим прострелването на мулето. Но мисля, че всички можем да се съгласим, че вината е изцяло твоя.

— Да, сър.

— Знаеш, че Тейлър е била ЦВ в Афганистан.

ЦВ означаваше цивилни въпроси, по-конкретно 95-а бригада по цивилни въпроси във Форт Браг. Това беше меката сила на армията на терен, която общуваше с местното население, ръководеше публични работни проекти и, както беше в Афганистан, се занимаваше с деликатната и често объркана племенна политика. Това беше тежка и опасна работа, която потвърждаваше старата поговорка, че е по-трудно да градиш, отколкото да рушиш.

Разбира се, Броуди знаеше историята на Тейлър. И му се искаше началникът му да заговори по същество.

— Понякога — каза Домброски — хората от тези части биват вербувани от Компанията.

Това беше съществената част. ЦРУ. Неизменните страшилища както за военни, така и за цивилни. ЦРУ беше всичко, което армията не беше — мъгляво и пъргаво, с раздвижена командна структура и доста мътен етичен кодекс. Да не говорим за нарочно объркващите параметри на мисиите им. Това пораждаше естествено недоверие и, по мнение на Броуди, множество ненужни гонения на вещици.

— Да не би да се съмняваш в лоялността ѝ? — попита той.

— Разбира се, че не. Но в Браг се носят слухове за нея. За някои връзки.

— Като например?

— Като например че е чукала шпионин.

Е, помисли си Броуди, една млада неомъжена жена би трябвало да може да чука когото си поиска. Но истината беше, че докато различните военни отдели и разузнавателни служби работеха за обща цел, всички те действаха в свой собствен изолиран свят с отделна култура, традиции и предразсъдъци. И когато се забъркаш с член на друго племе, хората винаги забелязват и често те осъждат.

Въпреки всичко намекът беше малко смущаващ.

— Полковник, предстои ми да отлетя за страна, която може и да престане да бъде такава, когато кацна. Трябва ми човек, на когото мога да разчитам. Искаш ли да ми назначиш друг партньор?

Домброски поклати глава.

— Тя знае испански и никога няма да спи с теб. По-добре да я задържим.

Броуди си допи бирата.

— Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— До „Дълес“ се стига за по-малко от час.

— Първо ще ходим до Ню Джърси да разговаряме с Ал Симпсън.

— Някой вече го е направил.

— Но не много добре — отвърна Броуди.

Домброски го изгледа продължително. Броуди не беше от онези, които имаха репутацията, че проверяват внимателно парашута си преди скок.

— Това ще се окаже трудно.

— Избрал си подходящия човек, полковник.

— Защото всички други се отказаха.

— Има ли друго, полковник?

— Поддържай връзка с мен.

— Винаги го правя.

— Никога не го правиш. Само криптирана комуникация — напомни Домброски. — И не забравяй, че този случай е горещ картоф.

— Ясно.

— Капитан Мърсър е американски гражданин с конституционни права, включително правото да запази мълчание и да бъде представляван от адвокат.

— Ще му го кажа, преди да му наритам топките.

Домброски се усмихна и продължи:

— Възможно е да е напуснал страната, след като Симпсън го е видял. Или просто да е минавал оттам.

— Възможно е.

— Или може би там се чувства в безопасност. Може да има някакъв бизнес. Наркотици. Оръжия. Може да е станал наемен убиец за правителството или опозицията.

Броуди беше мислил върху тези възможности и бе стигнал до заключението, че без допълнителни сведения всички тези догадки са само губене на време.

— Ще те уведомя.

— Искам да кажа, че ако Мърсър има бизнес там, ще има и бодигардове като всеки друг във Венецуела, който разполага с малко пари.

Броуди не отговори.

— Мърсър сам по себе си е човек армия. И ако има въоръжени мутри, няма да е лесно да бъде задържан.

— Ще измисля нещо.

— Да сме наясно… трябва да положите всички усилия да го задържите жив… но имате разрешение при необходимост да използвате оръжие.

Броуди кимна, като се питаше дали е разбрал правилно подтекста.

— И не забравяй, че венецуелското правителство е враждебно настроено към американските интереси.

— Ясно.

— Ако ви арестуват… ще имате сериозен проблем.

— Разбрано.

— А разбираш ли, че тази мисия е доброволна?

— Да. — Но Броуди разбираше също, че от кабинета на Хакет са уредили визите им вчера. Понякога в армията доброволно означаваше задължително.

— Готов ли си?

— Винаги готов.

— И се погрижи госпожица Тейлър да разбере всичко, което ти казах току-що.

— Ще се погрижа. Нещо друго?

— Не. Свободен си.

Броуди обърна гръб на бара и тръгна към двукрилата врата.

— Представи ме в добра светлина, Броуди — обади се полковник Домброски зад него.

Е, щеше да намери капитан Мърсър и да го задържи, и да позволи на началника си да си припише всички заслуги. Но вероятно имаше и други хора в армията или правителството, които очакваха с нетърпение войник като капитан Кайл Мърсър да бъде изправен пред военния съд за дезертьорство. Лоша светлина. Лоша реклама. По-добре щеше да е, ако остане в неизвестност. Или да се окаже, че е мъртъв.

Броуди излезе от офицерския клуб под ярките лъчи на лятното слънце.

7.

Потеглиха на север по I-95 с шевролета „Импала“ от 2014 на Броуди, който беше удобен и достатъчно скучен, че да не се набива на очи, но можеше да се справя добре с високите скорости в моментите, когато работата ставаше по-интересна. Набързо събраният им багаж беше в багажника. Пътят от Куонтико до Уест Ориндж в Ню Джърси беше малко повече от пет часа, от които вече бяха минали четири.

Тейлър беше сменила униформата си с джинси и блуза, които щяха да изглеждат по-добре в разговор с доброволен цивилен свидетел. Тя намери домашния телефон на Симпсън, който беше записан в доклада на агентите от Форт Дикс, и се обади, като включи на спикърфон.

Вдигна жена.

— С госпожа Симпсън ли говоря? — попита Тейлър.

— Същата.

— Госпожо Симпсън, обажда се пълномощен офицер Маги Тейлър от Форт Дикс.

Кратка пауза.

— Да?

— Мога ли да говоря с господин Симпсън?

— На работа е.

— Ще пристигна при вас след около час, госпожо Симпсън. Би било добре, ако ме чака.

— Ами…

— Или мога да отида на работното му място, което може да му създаде неудобства.

— Ще му се обадя… да се прибере.

— Благодаря, госпожо. Няма да му отнема повече от половин час.

— Добре…

— Благодаря, госпожо. — Тейлър затвори.

— Каза две лъжи — отбеляза Броуди. — Не сме от Форт Дикс и ще му отнемем толкова време, колкото ни е нужно. Освен това забрави да споменеш за мен — добави той.

— Жените обикновено не се възприемат като заплаха.

— Ти заплаши, че ще нахълташ на работното му място.

— Симпсън е доброволен свидетел, но по всяко време може да реши да престане да говори.

— Според личното му досие е служил достойно.

— А сега е цивилен.

— Войниците винаги си остават войници и постъпват правилно, когато армията ги призове.

— Ще видим.

Известно време пътуваха мълчаливо. Броуди отрано беше открил, че Тейлър не си пада по празните приказки, което го устройваше напълно. Тя извади таблета си и започна да преглежда статиите за Венецуела, които си беше отбелязала предварително. В един момент зареди на телефона си плейлист. Стара цигулка или някакъв подобен инструмент засвири бърза фолк мелодия, а някакъв мъж запя с далечен писклив глас нещо за шопари и сделка с дявола.

— Открих това на плоча, докато разчиствах мазето на дядо ми — каза тя. — Някои от записите са от двайсетте години на миналия век.

През военната си кариера Броуди беше срещал доста селяци и провинциални хлапета, издигнали се много над положението им. Армията я биваше в това. Никога обаче не беше попадал на образ като Маги Тейлър. Тя беше израснала сред възвишенията в източната част на Тенеси и била отгледана от баба си, след като майка ѝ заварила баща ѝ с друга жена и се погрижила и за двамата с двуцевна пушка.

„Дори не ѝ се наложило да презареди“ — беше се похвалила Тейлър по време на смущаващо безстрастния разказ в офицерския клуб само след няколко питиета, които изобщо не бяха достатъчни за подобно откровение. Или беше заровила дълбоко чувствата си, или беше побъркана. А може би и двете.

Мама влязла в затвора, но баба я възпитала добре и я опазила от пияндета и престъпници. Тейлър дала пълен израз на природния си интелект в Джорджтаун, където овладяла до съвършенство арабския и станала специалист по цивилните въпроси към армията. Също като Броуди отказала предложението да постъпи в Школата за кандидат-офицери. Подобен отказ беше необичаен за току-що завършилите колеж, но Тейлър, също като Броуди, не ламтяла за отговорностите и привилегиите на офицерите — и двамата бяха предпочели да останат редови служещи и да се издигат сами по йерархичната стълбица. По време на мисиите им в Афганистан и Ирак бяха повишени в сержанти Е-5 с три нашивки, а сега като следователи от ОКР и двамата бяха пълномощни офицери. Този междинен ранг очевидно допадаше на Тейлър толкова, колкото и на Броуди — прилично заплащане и някои привилегии без стреса и очакванията от един офицер. Но Броуди бързо беше открил, че тяхната работа също е свързана с доста стрес.

Тейлър беше прекарала две години в кръстосване на племенните територии в Афганистан с бронирани конвои, за да инспектира строителни проекти, да преговаря със селски старейшини и да се надява, че усмихващите се главатари, които я черпеха с чай и кебап, няма да я продадат на талибаните по-нататък по пътя.

Веднъж го направили. Конвоят ѝ се натъкнал на СВУ, последвано от засада. Успели да се измъкнат с бой и сержант Тейлър се грижела за ранените по пътя, въпреки че собственият ѝ крак бил пълен с шрапнел. Половината от отряда ѝ не оцелели. Тя била наградена със Сребърна звезда за храброст и с Пурпурно сърце за лошия си късмет. Броуди знаеше всичко това само защото го беше научил от друг. Това не беше тема, по която Маги Тейлър говореше, за разлика от селското правосъдие на майка ѝ.

Цигулката ускори темпото. Според текста фермерът продал душата на жена си на дявола в замяна на още прасета, което изглеждаше като лоша сделка, независимо от мнението на мъжа за половинката му.

Броуди беше сигурен, че парчето би звучало по-добре, ако караха по виещите се пътища на Смоуки Маунтинс, а не по главната магистрала на Ню Джърси. Всъщност от музиката дори му се припи царевична ракия.

— Какво мислиш? — попита Тейлър.

— Трябвало е да се пазари за повече прасета.

— Имам предвид случая, Броуди.

Броуди се замисли. Щяха да заминат на сляпо, ако Симпсън не им дадеше повече информация. Традиционната детективска работа беше нещо напълно приемливо на някои места. Но Каракас едва ли беше сред тях.

От години не беше работил по случай в Южна Америка, но знаеше, че в момента положението във Венецуела е лошо. Въпреки че технически Венецуела се водеше демокрация, сегашният президент Николас Мадуро вземаше все по-авторитарни мерки да маргинализира политическите си опоненти и да смаже общественото недоволство. Беше прецакал наистина майсторски икономиката на страната, следвайки славната традиция на своя предшественик и ментор, покойния Уго Чавес. Мадуро обаче нямаше интелекта и харизмата на Чавес. На всичкото отгоре цената на петрола се беше сринала след възкачването на Мадуро, а петролът беше единствената основа на нестабилната венецуелска икономика. Държавната хазна се беше изпразнила, което бе сложило край на правителствените фанфари и беше разкрило социалистическата революция на Чавес в истинския ѝ вид — къща от карти. Инфлацията беше скочила до небето, стоките от първа необходимост бяха станали рядкост и народът гладуваше. През 2017 хората бяха излезли по улиците с искания за по-големи политически свободи, но движението беше жестоко смазано, а опозицията — разбита.

Днес вместо да настояват за свобода хората просто се опитваха да намерят достатъчно хляб и тоалетна хартия. Въпреки това Мадуро неотдавна беше спечелил втори мандат в много съмнителни избори с рекордно ниска избирателна активност, като преди това се беше постарал или да вкара в затвора, или да изключи от състезанието всички кандидати на опозицията, доколкото бяха останали такива. Плашещото беше, че милиони хора всъщност бяха предпочели още от същата гадост и бяха дали гласа си за този некомпетентен надут задник.

— Какво процъфтява в хаоса? — попита Броуди.

— Престъпността — отвърна Тейлър. — Престъпници и бегълци.

— Затова ли Мърсър е отишъл във Венецуела?

— Може да е една от причините. Но не особено добра.

— Да. Защо дезертират повечето войници?

— За да избегнат несгодите на военната служба. Включително риска да умрат.

— Затова ли е дезертирал капитан Кайл Мърсър?

— Не ми се вярва.

— И на мен.

„Някой знае защо го е направил“, помисли си Броуди. Може би съекипниците му от Делта Форс. Или някой по-високо в ОКСО. Като агенти от ОКР той и Тейлър можеха да прекрачват граници на рангове и привилегии, които никой друг в армията не можеше, стига това да е свързано с престъпление. Правосъдието не признаваше рангове. В случая обаче навлизаха в наистина мътни води. ОКСО. Делта. Секретни операции. Не знаеха дори имената на хората от екипа на Мърсър и нямаше начин да ги разпитат. Каквито и отговори да намереха, пътят на откриването им минаваше през Венецуела. И започваше в окръг Есекс в Ню Джърси.

— Тук е отбивката — каза Тейлър.

Броуди излезе от магистралата и продължи по двулентовия път между рекламни плакати. Зазвуча следващото парче от прашната колекция на дядо Тейлър — този път весела песничка за каторжници.

— Случайно да ти се намират „Стоунс“?

— Не. Но пък имам афганистански ъндърграунд хип-хоп, който намерих в Кабул.

Броуди се разсмя, макар че донякъде беше сигурен, че тя говори сериозно. Работата ѝ в Цивилни въпроси бе изисквала от нея да бъде запозната с всички аспекти на местната култура, обичаи и традиции. Тейлър най-вероятно беше взела това изискване по-присърце от достатъчното и сега беше станала и експерт по етномузикологията на Централна Азия.

Продължиха покрай затворени комплекси с имена като Чери Ридж и Сидър Гроув. Броуди се запита дали имената са претенциозни мозъчни пръдни на строителните предприемачи, или мемориал на природните красоти, които са павирали.

Накрая откриха комплекса на Симпсън (Хидън Спрингс) и спряха при малката будка на охраната, в която някакво ченге под наем гледаше телевизия.

Представиха му шофьорските книжки и охранителят се обади на семейство Симпсън, прочете имената им, след което натисна копчето, за да отвори мъчително бавния портал.

Броуди си помисли за многото пъти, през които беше чакал на порталите на силно укрепената Зелена зона в Багдад, чиито стени ставаха по-високи и по-дебели всеки път, когато на метежниците им скимнеше да взривят поредната кола бомба. Понякога илюзията за сигурност беше най-доброто, на което можеш да се надяваш. Човек се хваща за каквото и да е, стига да му помага да спи през нощта.

Подкараха покрай редици нагъсто построени нови къщи на по два и три етажа и спряха в алеята на семейство Симпсън зад черен хамър. Като че ли някой изпитваше носталгия по дните си в армията, помисли си Броуди. Или може би е просто задник.

Слязоха и позвъниха. Отвори им дребната и плаха Нора Симпсън. Не изглеждаше особено щастлива, че ги вижда. Двамата показаха военните си документи и г-жа Симпсън ги въведе в пищно обзаведена дневна с голям телевизор и прекалено много кушетки.

Ал Симпсън се беше настанил във фотьойл, който сигурно беше толкова удобен, колкото и грозен, и гледаше бейзбол. На пода си играеше момиченце на около четири години. То им се ухили широко, показвайки дупки между зъбите си.

Симпсън стана. Имаше нормално телосложение, ако не се броеше шкембето под прекалено широкото му поло. Изключи телевизора.

— Точно навреме — каза той с фалшива небрежност. — „Метс“ падат.

Погледът му се стрелна към Тейлър. Този на жена му също. Необичайно красивите жени по принцип въздействат по този начин, макар че Тейлър беше и необичайно несъзнаваща собствените си прелести.

— Сейди, скъпа — каза Нора. — Защо не заведеш господин Бикълс и принцеса Луна в стаята си?

— Тя вече е кралица, мамо.

— Е, браво на нея. Качвай се горе.

Сейди взе играчките си и тръгна, като погледна Броуди и Тейлър, докато минаваше покрай тях.

— Женени ли сте?

— Сейди… — сгълча я Нора.

— Не, но все ѝ предлагам — отвърна Броуди. — Дали да не опитам отново?

— Да! — Сейди изтича със смях от стаята.

Представиха се взаимно, стиснаха си ръцете и се настаниха около масата за кафе.

— Благодаря за помощта ви — каза Тейлър.

Симпсън кимна.

— Казах всичко на другите момчета. Затова не съм сигурен какво точно търсите.

— Нещо, което може да сме пропуснали — отвърна Броуди, имайки предвид „Нещо, което ти може да си пропуснал“.

Симпсън не отговори и Броуди си помисли, че бившият сержант не се чувства особено удобно, че разговаря с двама офицери, които освен това са и ченгета. Затова побърза да го увери, че са дошли като цивилни.

— Господин Симпсън, просто ни повторете онова, което сте казали на другите двама — каза той и добави: — Армията е благодарна за помощта ви.

Симпсън отново кимна и започна да разказва същата история, която бяха прочели в доклада — как седял в салона на „Мариот“ с американския си колега и група представители на държавната петролна компания, когато забелязал Кайл Мърсър на бара.

— Как изглеждаше той? — попита Броуди.

— Много по-добре, отколкото беше по телевизията, коленичил пред редица парцалоглави. Беше заякнал. Само мускули, както го помня от обучението. Имаше брада, но поддържана.

— Добре — каза Броуди. — Значи седите с вашите клиенти, вдигате поглед и го виждате на бара. И той също ви вижда.

— Да — отвърна Симпсън. — Познах го, той се взираше в мен. И казах името му.

— Казали сте името му, докато сте седели с останалите в салона ли? — попита Броуди. — Или преди това сте станали и сте го приближили?

Симпсън се поколеба — явно беше осъзнал, че историята му не отговаря на онази, която беше разказал на другите ОКР агенти. Погледна жена си, която го подкрепи, като сложи ръка на рамото му.

— Момент. Извинете. Беше преди две седмици. Всъщност не той ме видя пръв. Защото не беше обърнат към мен. Беше обърнат в другата посока, към бара. Първо видях татуировката му. Онази змия.

Броуди го беше хванал — и по-важното беше, че Симпсън разбираше, че е хванат. След това той продължи със същата история, която беше казал на другите агенти — как видял Мърсър в гръб, познал татуировката, тръгнал към бара и казал името му. После погледите им се срещнали. Броуди реши да продължи, сякаш нищо не се е случило, вместо да го разобличава пред жена му.

— Значи сега сте се гледали един друг — каза той. — Какво стана после?

— Той просто се взираше в мен. Студено. Може би ядосано. Колегата ми Пит и другите гледаха към мен, после погледнаха Мърсър и стана някак неловко и напрегнато. А после Кайл просто стана и излезе от бара.

— Това ли беше всичко? — попита Тейлър. — Просто сте го оставили да си тръгне?

— А какво трябваше да направя? Току-що бяхме сключили голяма сделка и празнувахме. Мислех си само за това.

— Пит попита ли ви кого сте видели? — попита Тейлър.

— Не… да. Казах му, че съм се припознал или нещо подобно.

— Добре — рече Броуди. — Как беше облечен той?

Симпсън се замисли за момент.

— Тъмна тениска и джинси.

— А какво пиеше? — попита Тейлър.

— Не знам. Не погледнах.

— Къде бяхте, преди да отидете в хотела? — попита Броуди.

— В един ресторант наблизо.

— Кой по-точно?

— Не помня. Някакво испанско име.

— Колко питиета бяхте изпили, преди да видите Мърсър? — попита Тейлър.

Симпсън отново погледна жена си. Срещата започваше да придобива темпото на разпит, а не на приятелски доброволен разговор. Броуди трябваше да натисне спирачките.

— Да се върнем малко назад — каза той. — Колко добре познавахте Кайл Мърсър?

— Заедно минахме основното обучение и курсовете за напреднали — отвърна Симпсън. — Така че бих казал, че го познавам добре, но оттогава мина доста време. Поизгубихме връзка, когато той влезе в школата, а мен ме зачислиха към Четвърта бригада във Форт Карсън.

— Що за човек беше той?

Симпсън се позамисли.

— Кайл беше ревностен. Някои момчета израстват като ловци, други идват от семейства на военни, но той не беше от тях. Искам да кажа, нямаше абсолютно никаква представа как да стреля и да изпълнява заповеди. Но пък беше напомпан, нали разбирате, много силен и в отлична форма, сякаш е тренирал за това. Младеж от Южна Калифорния, който всеки ден вдига тежести и е научил всичко за войната от филми и компютърни игри.

— Не ми изглежда да е бил замесен от тесто за елитен войник — отбеляза Броуди.

— Не разбирате — каза Симпсън. — Той искаше да е елитен войник повече от всеки, когото съм срещал. В ума си вече беше такъв. Искам да кажа, че имаше волята. Изобщо не се изненадах, когато влезе в Делта Форс. Ама никак.

В стаята се възцари тишина. Броуди си помисли за редактираните детайли от досието на Мърсър. Кой точно беше този тип? Какво беше направил и на какво беше способен? Е, беше извършил пет обезглавявания, което означаваше, че е способен на всичко. Погледна Симпсън и попита:

— Защо според вас някой с уменията за оцеляване на капитан Мърсър… човек, който е търсен беглец по целия свят… би седнал в бара на хотел, посещаван често от чужденци?

Симпсън разбра, че въпросът не е риторичен. Всъщност разбра, че Броуди намеква, че историята му е измислица.

Той стана. Изгледа Броуди.

— Мисля, че имам нужда от една цигара.

— Ще ви правя компания.

Броуди не пушеше, но работата не беше в това. Той стана и излезе след Симпсън на задната веранда, която гледаше към изкуствено езеро. Симпсън извади цигара от пакета си и предложи една на Броуди, който я взе, за да сподели връзката на пристрастените.

Симпсън му предложи огънче и Броуди го загледа как пали своята цигара с треперещи ръце и дърпа силно.

— Не знам какво да кажа — рече Симпсън.

Броуди не отговори. Когато човек се кани да признае нещо, най-добре е да си мълчиш.

— Тоест, нямах намерение да казвам каквото и да било. Но не ми излизаха от главата двете момчета, които бяха убити, докато са го търсили. Говорих с жена си… и тя каза, че трябва да постъпя правилно.

Броуди изгледа Ал Симпсън, който беше постъпил в армията след 11/9, също като него. Беше отслужил службата си, справяше се добре в частния сектор, беше се установил и беше наддал килограми. Но войната, която за Симпсън вече беше само спомен, продължаваше и след още една-две години в нея щяха да се бият войници, които дори не са били родени на 11/9.

— Ал, къде всъщност видя Кайл Мърсър?

Симпсън го погледна и пое дълбоко дъх.

— Двамата с партньора ми Пит подписахме изгоден договор, всички бяха доволни, някои от директорите ни замъкнаха да празнуваме, както вече казах. Всичко започна добре, заведоха ни в скъп ресторант. Ядохме много, напихме се, обиколихме няколко бара и клубове. Наистина отидохме в бара на „Мариот“… а после се качихме в една кола и отпрашихме към предградията…

Броуди кимна окуражаващо.

— Пътувахме през копторите по склоновете, по онези тесни виещи се улички. Стигнахме до онази сграда… абсолютен боклук като всички останали наоколо, но по-голяма от тях. Уплаших се, колкото и да бях пиян. Усещах, че нещо не е наред. Пит е абсолютен скапаняк, нищо не може да го спре. Уговориха ме, че всичко е наред, да влезем. И…

Гласът му замря. Броуди беше сигурен, че знае накъде отиват нещата, но го изчака.

— Вътре беше тъмно, с много канапета, бар — продължи Симпсън. — Голи момичета навсякъде. Както и момчета, всичките местни, доколкото можех да преценя. Друсаха се, пиеха, отиваха в задните стаички. Не исках да… но нали разбирате, онези бяха важни за бизнеса ни и не знаех какво да правя.

— Ал, погледни ме.

Симпсън го погледна с измъчена физиономия.

— Не съм свещеник, на когото да се изповядваш — каза Броуди. — Търся войник, който има да отговаря за много неща, и трябва да го намеря.

Симпсън кимна и преглътна с мъка.

— Трябваше да го кажа по-рано.

— Може да си премълчал, защото не си сигурен какво си видял.

— Не — отвърна Симпсън. — Сигурен съм. Кайл беше. Седеше сам на онази маса в дъното. Просто седеше. Никъде не гледаше. Стори ми се… не знам, сякаш върти заведението.

Това изненада Броуди.

— Защо си мислиш така?

— Заради начина, по който се държеше. Удобно настанен. Момичетата страняха от него, а той сякаш нямаше нищо против. Ако заведението не беше негово, трябва да беше отишъл там заради някаква друга причина, а не просто да топне фитила, нали разбирате?

— Той видя ли те?

— Да. Гледаше ме. Беше пълна лудост. Така де, това беше последното място, на което да очакваш, че ще се натъкнеш на позната физиономия.

— Сигурен съм, че и той си е помислил същото.

Симпсън се усмихна насила.

— Да… но не съм сигурен, че ме позна. Ние с Пит бяхме единствените други гринго там. Пит май изобщо не го забеляза, само цици зяпаше. Станах, тръгнах към него и казах името му, а той ме погледна по онзи шантав начин и да, видях змията на ръката му. Татуира си я след основното обучение.

— И какво направи той?

— Стана, помислих си, че ще тръгне към мен, но вместо това той се обърна и излезе през една странична врата. Някакъв здравеняк се изпречи пред мен и красноречиво ми намекна да не го следвам. А после Пит ме дръпна назад.

— За да те разкара от здравеняка.

Последва нова продължителна пауза. Симпсън дръпна от цигарата, угаси фаса в парапета на верандата и го метна в тръстиките долу. Слънцето залязваше, в къщите около езерото светваха лампи. На отсрещния бряг някакво семейство палеше барбекю.

Симпсън си пое дълбоко дъх.

— Ако се наложи да свидетелствам, бракът ми ще отиде по дяволите.

— Само ако признаеш, че си легнал с някое момиче.

Симпсън не отговори на това, а се загледа към езерото.

— И още нещо… момичетата бяха млади. Повечето.

— Колко млади?

— Прекалено млади.

Броуди кимна. Това поставяше заведението и този свидетел в съвсем друга категория мръсотия.

— Е… ще поработим върху показанията ти, ако се стигне дотам. Как е името на онова място?

— Не знам дали изобщо има някакво име.

— Добре, можеш ли да опишеш как изглеждаше отвън?

— Вече казах.

— Какъв цвят беше сградата?

Симпсън сви рамене.

— Май бяла. Като мазилка или нещо такова.

— Един етаж? Или два?

— Един.

— Покрив? Прозорци?

Симпсън се замисли за момент.

— Плосък покрив, както при повечето сгради там. Прозорци май нямаше.

— А вътре?

— Адски тъмно. Както казах, имаше бар, канапета, маси… трудно ми е да си спомня подробности.

— Колко продължи пътуването от „Мариот“ до това място?

— Двайсет-трийсет минути.

— Нещо, което да се набива на очи по пътя от хотела?

Симпсън поклати глава.

— Бях пиян и беше тъмно. В града вече дори уличните лампи не светят. Шибано място.

— Ясно. — Броуди дръпна от цигарата си. — Трябва да намеря това място, Ал. Трябва да намеря Кайл Мърсър.

— Там ли отивате?

Броуди не отговори. Симпсън продължи да гледа замислено към езерото.

— Помня, че имаше писта — каза той. — Едно от малкото места, които бяха осветени. Видях я малко след като потеглихме. И когато стигнахме до хълмовете, минахме покрай една стара църква. Беше висока и се открояваше сред всички ниски гадни постройки.

— Как изглеждаше църквата?

— Видя ми се стара. Май беше розова. Както казах, беше тъмно.

Броуди кимна.

— Нещо друго?

Симпсън се замисли за момент.

— Това е всичко.

— Добре. Ще ми трябва фамилията на Пит и координатите му.

Симпсън поклати глава.

— Той не помни нищо. Не би могъл да си спомни дори дали е изчукал някое момиче.

— Добре, но искам да му се обадиш. И да видиш дали не можеш да се свържеш с онези венецуелски директори. Искам да намеря онзи бардак.

Симпсън кимна, но Броуди се съмняваше, че ще се свърже с някого, освен може би с адвоката си. Въпреки това му даде визитката си.

— Остави ми съобщение, ако попаднеш на нещо.

Симпсън погледна визитката и отново кимна.

— Благодаря, сержант.

Симпсън се усмихна насилено, когато чу някогашния си ранг.

— Трябваше да си спомня първото нещо, което научих в армията — никога не се пиши доброволец.

— Първото нещо, което си научил, е дълг, чест, родина.

Симпсън кимна.

— Кайл наруши клетвата. И заслужава да умре.

— Капитан Мърсър ще бъде изправен пред съда.

Симпсън го изгледа преценяващо.

— Човек като него не се залавя. А се убива. Или той убива теб.

Броуди не отговори.

— На следващия ден на трезва глава си дадох сметка, че Кайл можеше да ме убие в някоя задна стаичка.

Броуди кимна. И на него му беше хрумнало същото. Но може би Кайл Мърсър беше преживял момент на човешки чувства към стар приятел от армията. Ако беше така, несъмнено по-късно бе съжалил, че не е елиминирал свидетел. А ако не беше съжалил, щеше да го направи, когато Броуди и Тейлър се доберяха до него.

— Това е всичко — каза Симпсън.

Броуди смачка фаса си и го хвърли в тръстиките.

— Благодаря за отделеното време.

Симпсън кимна, запали нова цигара и се загледа към притъмняващия хоризонт. Явно не беше готов да се изправи пред г-жа Симпсън.

Броуди влезе в къщата, пожела на г-жа Симпсън приятна вечер и кимна на Тейлър да си тръгват.

По пътя към Нюарк Броуди разказа на Тейлър за разговора на верандата, като не пропусна и това, че бардакът предлагал малолетни момичета.

— Ако Симпсън е правил секс с някое от тях, това го прави престъпник — посочи Тейлър. — И неблагонадежден свидетел.

— Да се придържаме към онова, което е видял.

— Добре, значи е видял бял брадат тип в полутъмен бардак, докато е бил пиян до козирката. Страхотно.

— Изглеждаше сигурен — каза Броуди. — И не забравяй уробороса.

— Тази татуировка се среща често, но предполагам, че е достатъчна за едно отскачане до Каракас.

— Бил съм на други подобни места и заради по-малко.

— А пистата, която е видял? Отляво или отдясно е била, докато са минавали покрай нея?

— Не знам и се съмнявам, че си спомня.

— Как е изглеждал бардакът?

— Бял, може би измазан. Едноетажен.

— Описа ли района, в който се намира?

— Било е тъмно и е бил пиян.

— От какво са били построени сградите наоколо? От тухли? Кирпич?

— Не се сетих да го питам. Защо?

— Според онова, което прочетох, различните бедняшки квартали са изградени от различни материали в зависимост от това кога са строени. Това би могло да ни помогне.

— Май каза, че околните постройки били от меденки.

Тейлър се загледа раздразнено през прозореца. Броуди разбираше защо. Очевидно беше започнала да задълбава настървено в топографията на Каракас и единствената причина да не присъства в разговора по мъжки с Ал Симпсън беше, че е жена. Освен това първоначалните лъжливи показания на Симпсън поставяха под въпрос и сегашните му. И може би Тейлър не беше склонна да се доверява особено на накиснатите в ром спомени на семеен бизнесмен, който се опитва да забрави онова, което са го помолили да си спомни.

Броуди се смяташе за рационален човек, но през годините беше изградил известно уважение към стойността на усещането, инстинкта и точността на мъжкото око в полутъмен задимен бардак. Вярно, случваше се единственият ти свидетел да е пълно лайно, на което не може да се разчита. Тогава ти се налага да отстъпиш крачка назад и да погледнеш нещата от различен ъгъл. Но Кайл Мърсър беше на свобода — беглец с убийствени умения, който вече беше виновник за смъртта на двама души и беше убил неколцина други. Това беше единствената следа, с която разполагаха. А трябва да проследиш всяка следа, дори ако те отведе в ада, в Ню Джърси или в Каракас.

8.

Продължиха на изток към Нюарк по I-78. Часът пик беше преминал и трафикът не беше много натоварен.

Тейлър преглеждаше на таблета си някакви статии за мястото, на което отиваха.

— Взе ли си паста за зъби? — попита тя. — Пакет за първа помощ? Буквално всичко, което би ти потрябвало?

Броуди си помисли за бързото събиране на багажа след срещата си с Домброски — просто беше нахвърлял в отворения куфар нещата, които му се бяха оказали подръка.

— Трябва да приемем, че ще ни е трудно да открием дори най-основните неща, след като кацнем — продължи тя. — Магазините са празни. Хората висят с часове на опашки за малкото налични неща. Прилича ми на проблем, който дори парите не могат да решат.

— Парите решават всички проблеми.

— Не и там, където отиваме — отвърна Тейлър. — Нека се отбием в някоя аптека.

— Нека не го правим.

— Можем да вземем още един сак и да го напълним с допълнителни неща. Храна, неща за първа помощ. С тях можем да си спечелим малко благоразположение по улиците на Каракас.

Броуди се замисли над думите ѝ.

— Идеята не е лоша.

— Можеше да кажеш, че е добра.

— Можеше.

Броуди излезе от магистралата няколко километра преди летището и джипиесът им откри супермаркет близо до изхода. Взеха стоки от първа необходимост и купиха сак, който напълниха с лекарства без рецепти, бинтове, батерии, консерви и дребни неща за хапване. И двамата изтеглиха по четиристотин долара от банкомата, ако им се наложеше да подкупят някого, за да минат през паспортната и митническата проверка в Каракас.

Платиха със служебната карта на Броуди и излязоха. Броуди метна сака на задната седалка и си помисли за съдържанието му. Самобръсначки. Аспирин. Марли и шоколад. Депресира се при мисълта, че стоките от евтиния магазин на три минути път от магистралата ще се превърнат в съкровище, щом кацнат. Беше му се случвало да се сблъсква с бедността и мизерията на Америка покрай работата си, от караваните в Алабама до най-лошите жилищни сгради, които можеш да намериш в Бронкс. Пътуването в чужбина обаче го беше запратило в нови дълбини, в места, където цивилизацията и човешкото достойнство почти не съществуваха. Места, където сякаш нямаше дъно.

Върнаха се на магистралата и Броуди си помисли за човека, заради когото беше тази мисия. Кайл Мърсър. Хлапе от Сан Диего, от семейство от средната класа, което мечтаело да стане войник и трябвало да надживее военните си фантазии в реалния свят. И се справило отлично. Какво всъщност означаваше това? Какво беше да се стремиш към подобна цел, да имаш идея за воина, който искаш да станеш, и да го направиш?

Отношенията на самия Броуди с войниклъка бяха съвсем различни. Той беше израснал в Либърти, Ню Йорк, малко градче западно от долината на Хъдсън. Беше единственото дете на Клара и Артър Броуди, стари хипита, които купили стара фермерска къща в началото на седемдесетте и я стегнали със собствените си ръце, след което се заели да отглеждат зеленчуци и пилета. Продаваха част от продукцията си на местен бакалин и се хващали от време на време на работа за малко пари или стари дрехи. „Дойдохме за Уудсток и така и не си тръгнахме“. Броуди беше чувал безброй пъти тази стара шега от баща си като малък и тя не беше далеч от истината.

Детството му в много отношения беше приятно и направо идилично. Събираше яйца от полозите, сутрин береше зеленчуци, които щяха да се озоват в яхнията за вечеря, играеше си в земите на фермата, които му се струваха безкрайни. Никога не бяха имали много пари, но той изобщо не знаеше за това.

Когато поотрасна, започва да му писва от полуселското полусъществуване на място, което беше подминато от замогването на другите градчета в долината и ставаше все по-безлюдно и бедно. Родителите му бяха напуснали Гринидж Вилидж, за да се свържат отново с природата и, както разбра по-късно, да се откъснат от политическите и духовни битки на шейсетте, когато почувствали, че са ги изгубили в края на десетилетието. Той искаше да извърви този път в обратната посока, да стане част от света, от който се чувстваше изолиран.

С благословията на родителите си и с комбинация от заеми и стипендии се премести в Манхатън и постъпи в Нюйоркския университет, в самия център на някогашното бохемско свърталище на родителите му в Гринидж Вилидж. Това беше свят на вълнуващи първи неща. Първата приятелка. Първото опитване на дрога. Първото прибиране от полицията. Имаше обаче и нещо изненадващо и разочароващо, особено у онези, които бяха от града и скъпите предградия наоколо — някакъв градски провинциализъм, характерен за много от съучениците му, които не поглеждаха отвъд себе си, защото си мислеха, че са центърът на света.

В последната му година светът дойде при тях. Тъкмо се качваше към малката си квартира на петия етаж в Долен Йист Сайд, когато първият самолет удари Северната кула. Беше на улицата със стотици други, когато вторият самолет се заби в Южната, и бягаше от стената пушек, прах и отломки, когато двете кули се сринаха и затъмниха слънцето.

Изкара напълно механично остатъка от учебната година и едва успя да се дипломира. След няколко месеца у дома, през които не го свърташе на едно място, постъпи в армията.

Родителите му бяха съсипани, както можеше да се очаква. Призракът на чичо Реги, по-големия брат на баща му, който беше загинал във Виетнам и за когото почти не се споменаваше, увисна във въздуха. Но постъпването му в армията не беше акт на бунт срещу ляво настроените му родители, нито дори акт на отмъщение срещу онези, които бяха сринали кулите. Той просто се опитваше да намери смисъл в ставащото. И в онзи момент армията му изглеждаше логичен избор.

Започна основното си обучение в същия ден, в който държавният секретар Колин Пауъл показа на заседание на Общото събрание на ООН епруветката с антракс, едно от предполагаемите оръжия за масово поразяване на Ирак. Четири месеца по-късно беше пратен във Форт Луис в щата Вашингтон заедно с целия Втори пехотен батальон към Трета ударна бригада. Шест месеца по-късно патрулираше в центъра на Багдад. Спомняше си много ясно първия път, когато стреляха по него. Никога нямаше да забрави първия другар от взвода, който беше убит.

Приближаваха изходите за терминалите. Над тях с рев прелетя „Еърбъс“ със спуснати за кацане колесници.

— Коя е авиокомпанията? — попита Броуди.

— „Копа“.

— Какво е това, по дяволите?

— Националната авиокомпания на Панама. И единствената, която може да ни откара от Нюарк до Каракас в последния момент. Имаме тричасов престой в Панама Сити.

— Следващия път резервирай частен самолет.

— От пътния отдел ни отпуснаха пари за бизнес класа.

Естествено. Армията се изръсваше за бизнес класа само когато мястото, на което отиваш, е пълна дупка. Значи това беше официално потвърждение.

Броуди видя изхода за дългосрочния паркинг. Ако всичко минеше по план, нямаше да се върнат през това летище. А ако нещата се оплескаха, изобщо нямаше да се върнат. Кой ли щеше да получи шевролета му? Сигурно летището, за да плати за паркинга.

Излезе от магистралата.

9.

От паркинга взеха автобуса совалка до терминала, завериха билетите си, оставиха багажа и минаха през проверката един час преди да обявят полета им. „Копа Еърлайнс“ беше свързана с „Юнайтед“, така че тръгнаха към тяхната чакалня.

Беше малко след десет вечерта и терминалът беше тих. Група туристи с раници се бяха настанили на пода при един от порталите и чакаха закъснял полет до Барселона. На Броуди му се прииска и той да пътуваше натам.

Минаха покрай обменно бюро и Тейлър реши да смени малко долари срещу венецуелски боливари. Един екран показваше курсовете в реално време, но там, където трябваше да бъде изписан курсът на боливара, нямаше нищо.

— Искам да обменя венецуелски боливари — каза Тейлър на мъжа на средна възраст зад стъклото.

— Съжалявам, госпожице, но вече не работим с боливари. Пазарът е прекалено нестабилен. Ще трябва да обмените валута на място.

— Нали ти казах, че е лоша идея за меден месец — каза Броуди и се обърна към мъжа. — Предложих ѝ да идем във Венеция, а после тя ми каза, че не ме е чула правилно.

Мъжът го изгледа неразбиращо и Тейлър помъкна Броуди от гишето.

— Надявам се, че се забавляваш.

— Все някой трябва да го прави.

Намериха чакалнята на „Юнайтед“, която беше близо до изхода им. Показаха паспортите и билетите си на младата жена на рецепцията, подписаха се и влязоха.

Мястото беше приятно, особено като се имаше предвид, че летището се славеше като най-лошото в Америка след „Ла Гуардия“. Имаше добре зареден бар, бюфет и меки удобни кресла, в които да заспиш и да си пропуснеш полета.

— Какво ще пиеш? — попита Броуди.

— Портокалов сок — отвърна Тейлър, докато сядаше и вадеше таблета си.

Броуди отиде при бара и поръча сок за нея и уиски със сода за себе си.

Когато се върна с питиетата, Тейлър четеше нещо на таблета.

— Свалих информация от Държавния департамент — каза тя. — Боливарът се е обезценил почти напълно от идването на власт на Мадуро през две и тринайсета. Опитали се да контролират изкуствено обменните курсове, но тъй като внасят почти всичко, не им се получило. Можеш да похарчиш месечна заплата за четвърт килограм пиле и разни други такива.

— Ще прескочим пилето. А какво е положението със сигурността?

— Несигурно, но не хаотично. Опозицията е разбита и вече няма много размирици.

Е, това беше добра новина. Но като се имаше предвид положението, нещата можеха да се променят за миг. Броуди беше посещавал достатъчно прецакани места, за да разбира отровната смес от отчаяние, гняв и страх, пропиваща нестабилните общества. Щом никой не е излязъл на улиците да протестира, значи хората са се събудили по-изтощени, отколкото гневни, или по-уплашени, отколкото храбри. Но утре можеше да е различно. Можеше да избухне истинска гражданска война и това щеше да направи работата им по-трудна.

— Освен това — каза Тейлър — Държавният департамент предупреждава да не се пътува до Венецуела. Но това не е изненадващо.

Държавният департамент даваше два типа съвети за пътуване до проблемни места — тревоги и предупреждения. Тревогите бяха краткосрочни и обикновено свързани с природни катастрофи, епидемии или предстоящи избори, които могат да доведат до стачки и протести. Предупрежденията пък бяха за места, смятани от властите за прецакани в дългосрочен план. Венецуела попадаше във втората категория. Никое предупреждение на Държавния департамент не беше добро за развитието на туризма.

Броуди отпи дълга глътка и си помисли за дестинацията им. Венецуела все още не беше полицейска държава като Куба или хаотичен провал като Сомалия. Но беше страна на ръба, в икономическа безизходица, със слаби и корумпирани институции и правителство, което беше открито враждебно към американските интереси. Място, където вероятно можеш да промениш много правила, особено ако имаш достатъчно средства. Но онези, които искат да ти прецакат деня, също можеха да го направят.

Бръкна в чантата си и извади пътеводителя за Венецуела, който Тейлър беше взела от пътния отдел в Куонтико. Прелисти на Каракас и се спря на любимия си раздел — Опасности и неприятности. Този тип книжки обикновено бяха пълни боклуци и се опитваха да пускат шегички, когато говореха за съмнителни места, на които биха могли да се озоват читателите им. „Могадишу има богата и пъстра културна история, но гледайте никога да не излизате от хотела си“. Тук обаче авторът изобщо не се церемонеше в описанието си на Каракас. Повечето квартали трябваше да се избягват напълно. „Безопасните“ бяха такива само по светло, при това само когато си в превозно средство. Убийствата и отвличанията бяха повсеместни, ченгетата не правеха нищо. Всъщност те често бяха по-опасни и от престъпниците. Всяка свързана със сигурността служба в страната, включително митницата и паспортният контрол на летището, трябваше да се смятат за криминално корумпирани, а представителите на властта често се опитваха да тормозят и изнудват чуждите посетители. И изобщо не си падаха по американци.

Като стана въпрос за това, Броуди извади лаптопа си, включи го и промени настройките му, така че да зарежда празен дял на диска. Това вероятно щеше да е достатъчно, за да защити свързаните с ОКР и армията документи от повърхностен преглед на летището в Каракас. Посъветва Тейлър да направи същото и не бе изненадан, когато тя му каза, че вече го е направила и че освен това смята да изтрие всичко от таблета си, преди да пристигнат във Венецуела.

— Освен това — каза Броуди — двамата се водим женени като част от прикритието ни. Прати ми твоя снимка по бикини, за да я използвам за тапет на десктопа си.

— Така ли правят женените?

— Ние сме младоженци. Още не знаем какво е да сме женени.

— Да — усмихна се Тейлър. — Това е меденият ни месец.

— Как ще обясним отделните стаи?

— Аз още съм девствена.

— Кой ще повярва на това?

— Баба ми.

— С нетърпение очаквам да се запозная с нея.

— Ще се запознаеш. Ще се премести да живее при нас.

— Искам развод.

Тейлър се разсмя. Погледите им се срещнаха за момент, след което тя извърна очи.

Когато се срещна за първи път с новата си партньорка, Броуди си беше помислил, че красотата ѝ може да се окаже потенциална опасност. Принципно отхвърляше идеята, че би имал проблеми да работи с привлекателна жена. Освен това Тейлър се беше доказала като чудесен партньор, и сексът е най-сигурният начин да оплескаш добрите работни отношения. Но дори у най-добронамерения мъж има дълбоко заровен дърт нерез, който се мъчи да излезе на преден план, и Броуди трябваше да си напомни да го държи изкъсо.

Помисли си за онова, което му беше казал Домброски за Тейлър и възможната ѝ връзка с човек от ЦРУ във Форт Браг. Беше се сблъсквал с доста хора от Компанията. Един-двама му бяха допаднали, но по скромното му мнение повечето бяха арогантни бездушни гадини, готови да продадат и собствените си майки. Трудно му беше да си представи, че Тейлър ще се забърка с някакъв подобен тип, но пък колко добре я познаваше всъщност? А и дори да се беше въргаляла с някой от ЦРУ, това достатъчно ли беше да се съмнява в лоялността и мотивите ѝ? А после си спомни казаното от Домброски, че хората от Цивилни въпроси били вербувани от Компанията.

Също като при досието на Кайл Мърсър, Броуди имаше чувството, че някои части от картината на Маги Тейлър липсват, че има някои зачеркнати места, които трябва да намери начин да прочете.

10.

Самолетът до Панама Сити беше полупразен и от шестнайсетте места в бизнес класата само три други бяха заети.

— Обикновено хъркам по време на полет — каза Броуди.

— Дори когато си буден ли?

Той се усмихна.

— Само гледай да не ти потече лигата.

След излитането Тейлър извади таблета си и двамата разгледаха подробната карта на Каракас, която беше свалила. Градът се намираше в ивица в посока изток-запад, в тясна долина. Зад стръмните планини на север беше карибският бряг, а на юг имаше хълмове и гори.

Кайл Мърсър беше забелязан от неблагонадежден свидетел в огромен метрополис с население близо два милиона души, заобиколен от труден и рядко заселен терен. Но както беше казал генерал Хакет, разполагаха само с наличното и Броуди беше сигурен, че с малко находчивост, късмет и може би с много банкноти ще намерят техния човек. Но сега, докато гледаше картата на града и района около него, започна да си дава сметка колко трудна всъщност е задачата им.

Водени от спомените на Симпсън, двамата потърсиха летища и писти. Финалната им дестинация, международното летище „Симон Боливар“, се намираше на самия бряг и беше отделено от Каракас от планински масив, така че не можеше да е мястото, което Симпсън е видял на път към бардака. Тейлър увеличи картата и откриха хотела „Мариот“ в квартал Ел Росал, който се намираше източно от центъра.

На по-малко от пет километра източно от хотела откриха нещо на име „База Аера Генералисимо Франсиско де Миранда“, което като че ли беше единственото летище или писта в рамките на самия град. Тейлър проследи шосето, което минаваше покрай него, и потупа с пръст един район в хълмовете на изток.

— Петаре — каза тя. — Един от най-големите и опасни бедняшки квартали на света. Може би именно там Симпсън е видял Мърсър.

Броуди се вгледа по-внимателно. Картата на Петаре представляваше плетеница от криволичещи пътища, които се виеха покрай билата — сложна паяжина с остри завои и безброй задънени улици. Огромният бедняшки квартал започваше от подножието на крайбрежните планини на север и стигаше на юг до река — Гуайре, като се простираше почти покрай цялата ос север-юг на града.

— Възможно е — съгласи се Броуди.

— Макар че е от онези места, на които американец ще изпъква като пуйка на изложение на прасета.

Броуди се усмихна. Харесваше му когато Тейлър се връщаше към корените си.

— Ако Мърсър се мотае в най-опасната част на един от най-опасните градове на света, може би не се крие, а прави нещо друго — каза той. — Може да работи с някоя банда. Или дори да е тарторът ѝ. Не забравяй, че той е корав омбре.

Тейлър кимна.

Или може би Мърсър просто беше отскочил там, за да задоволи плътските си желания, също като Симпсън. Започваха случая с една-единствена следа, която може би не беше толкова сигурна, колкото им се искаше.

С надеждата, че поне са стеснили областта на издирване, двамата поръчаха питиета на стюардесата, почетоха още малко за сегашното положение във Венецуела и свалиха облегалките на седалките си, за да подремнат в полутъмния салон. Броуди вече можеше да каже на Домброски, че е спал с нея.

Полетът до международното летище „Токумен“ на Панама Сити продължи малко повече от пет часа и двамата слязоха от самолета в ярко осветен оживен терминал. Багажът им беше чекиран за Каракас, вторият им полет беше от същия терминал, така че трябваше само да изминат краткото разстояние до изхода.

Седнаха недалеч от изхода, който — както и можеше да се очаква — беше почти пуст.

Само преди няколко години изходът вероятно беше бил претъпкан. Броуди току-що беше прочел статия за нещо, известно като „валутен туризъм“. Венецуелските власти обменяха американски долари евтино по собствения им измислен курс, но търсенето беше толкова голямо, че можеха да ги продават само на венецуелци, които пътуваха в чужбина и можеха да представят самолетен билет. Колкото по-далече пътуваш, толкова повече долари можеш да купиш. В разгара на тази практика през 2013 година човек можел да си вземе билет до Лос Анджелис, да купи долари по курс около шест боливара за долар, да вложи парите в сметката си и после да ги изтегли в Щатите. После връщал същите пари у дома, продавал ги на черно за четирийсет и пет боливара за долар и правел добра печалба. Безхаберното правителство най-сетне се усетило и предприело мерки, с които ограничило още повече обмяната на долари. Това, съчетано с отменянето на много полети до и от Каракас и отказа да се продават билети срещу боливари, довело до рязък спад на потока венецуелци, пътуващи извън страната. Така хората в буквалния смисъл се превърнали в затворници на собствената си разбита икономика.

Оттогава боливарът беше в режим на свободно падане — в края на юли 2018 цената на един долар на черния пазар се беше раздула от четирийсет и пет боливара на над три и половина милиона.

— Питаме се защо точно Венецуела? — каза Броуди. — Най-простият мотив винаги са парите. Ти каза, че стоките там са рядкост и това е проблем, който дори парите не могат да решат. Защото внасят всичко, нали така?

— Точно така — отвърна Тейлър. — С изключение на петрола.

Броуди кимна. Венецуела имаше най-богатите петролни залежи на света, като изпреварваше дори Саудитска Арабия.

— Петролът си остава евтин, особено ако се купува със западна валута. Има ли хора, които се занимават с контрабанден износ? Например в Колумбия.

— Със сигурност — отвърна Тейлър. — Това е петролна страна, на която ѝ изтича кръвта, така че трябва да се приеме, че около нея се въртят предприемчиви лешояди.

— Може би това е причината Мърсър да е там.

— Има и по-просто обяснение. Направил е нещо лошо и сега се крие на труднодостъпно място, където няма закон и ред, а освен това се слави с чудесни плажове и красиви жени.

Венецуела наистина се славеше като родина на най-многото царици на красотата в света. И от краткото си проучване Броуди беше научил, че е място, лудо на тема пластична хирургия. Цената също не беше преграда. Много венецуелски банки предлагаха заеми с високи лихви за слагане на изкуствени цици.

Броуди си помисли отново за видеозаписа, който бяха гледали в кабинета на Хакет. Набитите на колове глави. Театралната оставка от армейска служба. Заниманията на Кайл Мърсър определено не се ограничаваха с пиене на ром на плажа и гонене на сеньорити.

— Възможно е също да се опитва да забогатее от политическата нестабилност и корупцията, така че да го имаме наум. Трябва да се научиш да мислиш като престъпник — посъветва я той.

— Така ли ти се отразява работата?

— Това е допълнителен бонус.

Започна викането на пътници, като първи бяха тези от бизнес класата. Качиха се само двама други души, мъж и жена латиноамериканци, облечени в костюми. Броуди и Тейлър отидоха на гишето, сканираха пропуските си и влязоха в ръкава, водещ към чакащия „Боинг 737“. Стюардесата като че ли се изненада, че вижда американци на полет до Каракас.

Докато самолетът потегляше от изхода, Броуди и Тейлър се спогледаха. Това изобщо не можеше да се сравнява с гонене на селяндури от Кентъки.

Броуди си представи дните и седмиците, които им предстояха, и как пътуват в обратната посока. Надяваше се да е в частен самолет под прикритието на мрака, с капитан Кайл Мърсър, закопчан за седалката си.

Хубаво беше да си представяш успешен край. Както казваха в армията, провалът не беше вариант. Шегата в Ирак беше „Ще се прибереш у дома с КМЗ“, което не означаваше Конгресен медал за заслуги, а „ковчег с метални закопчалки“. Кофти майтап.