Дезертьорът

36.

Морските пехотинци стигнаха плажа преди зазоряване и единайсетгодишният Кайл Мърсър ги гледаше.

Небето беше лилаво, водата — черна като мастило, и слънчевата светлина тъкмо започваше да разцъфва на хоризонта. Той видя тъмни неща да порят водата — големи ъгловати амфибии на вериги, които излизаха на брега. От тях се изсипаха мъже с пушки и тежко снаряжение и започнаха да газят из прибоя, като тичаха към плажа, викаха заповеди и се разгръщаха.

Всичко това беше учение, но бе съвсем истинско за мъжете на плажа, както и за малката публика, която гледаше от разстояние през телената ограда при спирката за почивка на магистралата някъде между Анахайм и Сан Диего.

Кайл Мърсър помнеше, че седеше притиснат в оградата край I-5, която минаваше покрай закрита част от бреговата линия, попадаща в територията на Кемп Пендълтън. Беше се озовал там случайно, докато се връщаха от семейно пътуване до Дисниленд, което беше прекъснато от внезапната смърт на дядо му. Самият Кайл почти не познаваше стареца, който се беше отчуждил от семейството, и дори не помнеше от какво точно е умрял дъртакът.

Помнеше обаче оградата и плажа и че бяха спрели, защото майка му трябваше да иде до клозета. Баща му беше купил кола от машината и двамата отидоха при оградата, където се беше събрала групичка, предимно мъже и момчета.

Някои от зрителите приличаха на ветерани от Виетнам и може би бяха бивши морски пехотинци, дошли нарочно, за да видят момчетата от Пендълтън в действие и да си спомнят за собствените си славни дни. Останалите бяха от онези, които човек може да очаква да види на място за почивка в шест сутринта — шофьори на камиони, пътуващи на юг към Мексико, работници, които се прибират у дома след нощна смяна и разни прошляци.

Кайл Мърсър помнеше, че беше изпитал благоговение от видяното. Мъжете от другата страна на оградата бяха от друг свят и друга порода. Елитна класа воини. Той искаше да е като тях — и си обеща, че ще бъде.

Седна в леглото — миризлив дунапренен матрак върху рамка от бамбук — в колибата в джунглата. Погледна жената до себе си. Розалита. Тя спеше гола, чаршафът беше отметнат до чатала ѝ. Тялото ѝ беше момчешко, почти без цици и задник. Но тя имаше определена привлекателност. Съвършено лице. Големи кафяви очи. Дълги крайници и гъста черна коса. В някакъв друг живот спокойно можеше да е модел в Ню Йорк или Ел Ей. Но в този беше курва в Каракас.

Не беше особено щастлива проститутка в „Кокошарника“. Трудно е да се наслаждаваш на каквото и да било, когато живееш в постоянен страх от следващия клиент или от шефа си, ако не си намериш следващ клиент.

Мърсър я беше извел от онази отходна яма в дивите пущинаци. Беше я направил свободна и се оказа, че тя е тигрица. Това е най-ценното на свободата. Показва ти кой си.

Някой почука на вратата. Мърсър взе тежкия „Дезърт Ийгъл“ от сандъка, който му служеше за нощно шкафче, и стана от леглото.

— Quién es?

— Es Franco, señor — отвърна глас от другата страна. — El hombre está aqui.

— Un momento. — Мърсър закопча колана с кобура на камуфлажните си панталони, облече бял потник и зави с чаршафа голата Розалита. Пистолетът беше в ръката му, когато отиде до вратата и погледна през един процеп между дъските. Франко беше сам.

Мърсър прибра пистолета в кобура, отвори вратата и излезе.

Франко му се усмихна, показвайки дупки между зъбите си. Изглеждаше шантаво — дребен, с прекалено голяма за тялото му глава. Беше от онези хора, които другите подценяват, докато не ги погледнат в очите. Никой не се сражава за ФАРК4 в колумбийската джунгла цели десет години и не оцелява, освен ако няма наистина сериозни умения.

Франко му каза, че мъжът чака сеньор Кайл в ситуационната стая. La Scala de Situatión. Така беше кръстил колибата, в която провеждаше срещите си. Беше нещо като шега, но никой друг не я схващаше.

Тръгнаха през лагера покрай група малки тръстикови колиби сред дърветата. Тук джунглата беше гъста и макар че слънцето печеше безмилостно в късния следобед, под дърветата беше полутъмно.

Кемп Тъмбстоун5. Всеки лагер трябва да си има име и Кайл Мърсър беше избрал това за този. Друга шега, предназначена единствено за него. „Не е ли малко страшно, сеньор?“ — любезно го беше попитал Франко, когато научи значението на думата. Мърсър му беше обяснил, че лагерът е кръстен на градче в американския щат Аризона, където се състояла прочута престрелка с бандити. Това като че ли удовлетвори Франко.

Стигнаха малка поляна, където един от местните палеше огън, а друг чистеше току-що уловена риба. Двамата погледнаха сеньор Кайл, но не казаха нищо. Никой не заговаряше сеньор Кайл, докато той не го заговори.

Мърсър погледна нагоре към синьото небе. От въздуха това място изглеждаше като всяко друго село. Беше си мислил дали да не сложи камуфлажна мрежа над поляната, но инфрачервените камери на дроновете и без това щяха да ги засекат. Също като в Афганистан. Няма къде да се скриеш, ако дроновете знаят къде да търсят. Мърсър обаче не смяташе, че знаят.

В далечината се чу стрелба. Хората му тренираха на стрелбището. Някои от тях бяха истински снайперисти. Други бяха толкова нескопосани, че можеха да си прострелят топките. Тренировките обаче помагаха.

Франко и Мърсър приближиха голямата колиба в другия край на поляната. В средата ѝ имаше бамбукова маса, заобиколена от дървени трупчета, служещи за столове. На едно от тях седеше мъж и пушеше цигара.

Мърсър отпрати Франко и влезе в колибата. Не седна, така че посетителят му се изправи с неохота.

Генерал Рикардо Гомес беше набит мъж на шейсет и няколко, с тъмна кожа и ситно къдрава прошарена коса. Във вените му течеше много африканска и туземска кръв, също като във вените на героя му Уго Чавес. И също като Чавес, той се гордееше с нея. За хора като него подобен външен вид и военна униформа с две големи звезди на пагоните само по себе си беше революционен акт. С тази разлика, че днес той не носеше униформата си, а беше по мокра от пот бяла риза и джинси. Никой, тръгнал към този лагер, не искаше да привлича внимание към себе си.

Гомес дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Очите му бяха тъмнокафяви, с тежки клепачи, и бяха трудни за разчитане.

— Добър ден, другарю Кайл. — Английският му беше перфектен, макар и със силен акцент.

Другарю. Обръщение, което не му харесваше. Предпочиташе „сеньор Кайл“: не би искал обаче да го наричат „капитан Кайл“. Никога.

— Buenas tardes, генерале — отвърна Мърсър. Разбира се, използва военното му звание, но никога не би му отдал чест. Имаше чувството, че това тормози генерал Гомес, но не му пукаше.

— Имам нещо за вас. От СЕБИН. — Генералът извади плик от джоба на джинсите си и го метна на масата.

Мърсър взе плика и извади дълъг разпечатан списък с имена, места и занимания. „Мануел Гутиерес, Каракас, студентски активист. Томас Паласиос, Маракайбо, журналист. Алберто Фернандес, Сиудад Боливар, подполковник, Национална гвардия“. Към всяко име имаше и адрес.

— Какво е това? — попита Мърсър, макар че знаеше отговора.

Гомес го погледна с тесните си неразгадаеми очи.

— Списък на хора, които трябва да умрат.

Мърсър хвърли списъка на масата.

— Много от тях са цивилни. Не съм ви нужен за тази гадост.

— Някои не са цивилни. И което е по-важно, всички работят с вашето правителство.

— Не е мое правителство.

— Si. Вие сте човек без страна.

Мърсър впери поглед в Гомес. Стори му се, че долавя намек за сарказъм в тона и изражението му, но не можеше да е сигурен.

Знаеше, че Гомес навремето е бил обучаван от американската армия, което беше единствената причина Мърсър да се съгласи да работи с него. По един странен начин двамата говореха на общ език и бяха носили една и съща униформа. Мърсър нямаше представа защо Гомес е развил враждебност към Щатите — може би американските му инструктори му се бяха подигравали или беше получавал диария от кльопачката в столовата — но сега генералът беше убеден антиамерикански чавист, отдаден на унищожаването на последните останки от протести и демокрация във Венецуела. Целта на Кайл Мърсър беше по-сложна, по-лична и почти лишена от идеология. Но, както често се случва в живота и по време на война, понякога се съюзяваш с хора, чиито мотиви са различни от твоите, но целите им са същите. Работи, докато не престане.

Американското правителство беше научило много добре този урок през десетилетията на мръсни вмешателства в избори и финансиране на бунтове и контрабунтове в почти всяка страна южно от Рио Гранде. Сега Чичо Сам беше насочил поглед към Венецуела, страна с некомпетентно и корумпирано социалистическо правителство, слаба армия и повече петролни запаси, отколкото тези на Саудитска Арабия. Прекалено изкусителна мишена, за да ѝ устоиш.

И петролът не беше единствената мотивация за Съединените щати. Според брифинга, даден му от генерал Гомес в „Кокошарника“, Китай и Русия наливаха в банкрутиралото правителство на Мадуро милиарди долари и когато дойдеше времето за плащане на сметката и венецуелците нямаха пари или петрол, за да си върнат заемите, те щяха да платят с политическо влияние. В страната вече имаше руски наемници, които пазеха Мадуро, като пристигаха и още. Венецуела, подобно на Куба преди нея, се превръщаше в предмостие за враговете на Америка в Западното полукълбо и Съединените щати бяха твърдо решени да променят положението. Кайл Мърсър знаеше от училище, че Гражданската война е приключила, но в Афганистан беше научил, че една война просто прелива в друга.

И сега Кайл Мърсър беше тук и също се занимаваше с мръсотии. Работеше с чавистите, но не за тях. Важно уточнение.

Дотук Мърсър и хората му бяха убили един проамерикански полковник от ВВС в Каракас, един античавистки капитан от Националната гвардия в Сиудад Боливар и един прекалено гласовит демократично настроен кмет на малко градче наблизо. Но това беше само загряване за голямото шоу — контраудар срещу въоръжени групи, които в момента се обучаваха от американци от другата страна на границата, в Колумбия.

Кайл Мърсър беше пристигнал тук с подозрението, че американците кроят нещо, но именно генерал Гомес му беше дал сведения за операция „Бояка“, амбициозен американски план за дестабилизиране и в крайна сметка събаряне на правителството на Мадуро. Мърсър беше предположил, че „Бояка“ е нещо като традиционен латиноамерикански преврат — вербуваш недоволни офицери, съставяш план за завземане на президентския дворец и може би някоя медия, извършване на показни арести. От онези планове, чийто успех зависи от бърз психологически удар. Гомес обаче му беше обяснил, че от известно време превратите във Венецуела не се получават. Не бяха проработили двата пъти срещу Чавес през 1992 и през 2002 година, когато се бяха опитали да го свалят; неуспешен беше и опитът от миналия май, когато група офицери възнамеряваха да арестуват Мадуро по време на кампанията за президентски избори. Заговорът беше разкрит от СЕБИН и участниците бяха затворени и очакваха наказание.

И сега имаше операция „Бояка“, кръстена на победоносната битка на Симон Боливар, отбелязала началото на края на испанското владичество в северната част на тяхната империя в Новия свят. Подобно на армията на Боливар, тези тренирани от американците въстаници щяха да се спуснат от Андите, за да освободят Венецуела в името на народа. Нямаше да има преврати отгоре. Това щеше да изглежда като истинска народна революция и илюзията трябваше да продължи, докато проамерикански настроените офицери поемат управлението в страната, обещаят избори в близко бъдеще и изритат руснаците.

Генерал Гомес изглеждаше особено възмутен от факта, че за своя имперски проект американците са взели името на любимата му победа на Боливар срещу испанската империя. Кайл Мърсър обаче смяташе, че изборът е хитър. Освен това, когато обещаваш свобода или отмъщение, революция или реставрация, единствените константи във войната са, че много хора ще умрат и нищо няма да се получи по начина, по който си планирал.

Той погледна отново списъка на Гомес — убийства, целящи да отслабят опозицията на домашния фронт преди предстоящите битки. Може би Гомес и неговите приятели чависти смятаха, че ако избият достатъчно колаборационисти сега, ще лишат „Бояка“ от жизненоважната подкрепа във Венецуела и ще спънат операцията. И може би бяха прави.

Така или иначе, СЕБИН можеше да се справи с всички тези хора, но Мърсър подозираше, че режимът си има неприятности в международен план заради елиминирането на опозицията и иска да прехвърли убийствата на друг и да ги представи като дело на патриотични венецуелци, които са се надигнали да защитят законно избраното правителство на Николас Мадуро. Такива хора нямаше, затова работата се беше паднала на сеньор Кайл.

Мърсър погледна Гомес.

— Ще се погрижим.

Гомес кимна и дръпна от цигарата си.

— Има и още нещо. Получих тревожни новини от Каракас малко преди да се кача в самолета. Тази сутрин двама американци обикаляли Петаре и питали за вас, другарю. Имената им са Кларк и Сара Боуман и твърдят, че са ваши приятели.

— Никога не съм чувал за тях.

— Сигурен съм, че това не са истинските им имена.

— Добра дедукция. С кого са разговаряли и какво им е било казано?

Гомес отново дръпна продължително от цигарата си.

— Били спрени на пропускателен пункт на Националната гвардия и казали, че ви търсят. Дори имали ваша военна снимка. Гвардейците не им казали нищо и ги пуснали да минат. После двама американци, мъж и жена със същото описание, били видени от колективо при една клиника. И накрая един американец, отговарящ по описание на господин Боуман, заедно с венецуелски шофьор или може би телохранител, отишъл в бардак на име El Club de los Malditos и започнал да пита за малолетни момичета. Човекът от бардака ги насочил към El Gallinero.

„Кокошарника“ беше добро място — забранена зона за чужденци и полиция, където можеше да си легне с момиче, когато поискаше, или да остане сам. Освен това там беше вербувал неколцина членове на бандата, които сега бяха тук. И най-важното, „Кокошарника“ беше място, където отиваха влиятелни мъже, които искаха да останат незабелязани.

А сега някой го беше проследил до заведението. Но кой? И как?

Американското разузнаване би могло да купи някой доносник от Националната гвардия или бандата, но ако беше така, двамата Боуман щяха да отидат направо в „Кокошарника“, вместо да обикалят из бедняшкия квартал и да привличат вниманието към себе си…

— Другарю?

Мърсър погледна Гомес.

— Американците ще се върнат довечера в Петаре. Мъжът може да се опита да влезе в El Gallinero, или пък двамата ще следят бардака. Кажете на вашите мутри в квартала да са готови за тях.

Гомес като че ли настръхна, задето получава заповеди от човек с по-нисък от неговия чин.

— Това беше направено преди да се кача в самолета, другарю — каза той. — Ще се погрижат за американците.

— Добре. Значи няма от какво да се безпокоим.

— Наистина ли? — попита Гомес. — Прилича ми на нещо, което казват янките. Нямай грижи. Аз обаче съм загрижен, другарю. Американците вървят по следата. Знаят за вас и за El Gallinero, а може би и за мен и вас.

Мърсър впери поглед в Гомес, който му отвърна с каменна физиономия. Генералът несъмнено беше бесен, че американците са научили за леговището на Кайл Мърсър в Каракас. Гомес беше единствената пряка връзка между Мърсър и режима и беше онзи, който носеше пари на американския ренегат и хората му. Но Мърсър вече беше съставил план за действие, в случай че отношенията им се вкиснат.

В района имаше лаборатория за производство на кокаин и хората му бяха повече от способни да я ударят и да сложат ръка върху онова, което им трябва, за да се издържат известно време.

— Мога да се справя с всичко, генерале — каза Мърсър.

Гомес го изгледа за момент, кимна и хвърли цигарата си на земята. Заобиколи масата до Мърсър и протегна ръка.

— Моето правителство ви е благодарно.

Мърсър стисна ръката му и го погледна в очите.

— Не го правя за вашето правителство.

Гомес дръпна ръката си.

— Разбирам. Въпреки това народът на Венецуела ще ви бъде задължен, когато последните империалистически елементи в нашето общество бъдат елиминирани.

Всъщност, помисли си Мърсър, веднага щом решеше, че вече няма нужда от него, режимът с готовност щеше да прати цял батальон срещу лагера му, за да избият всички. Това се бяха опитали да направят с него и приятелите му от специалните части в Афганистан. Не се беше получило, нямаше да се получи и тук. Когато те учат как да убиваш и ти казват кого да убиваш, господарите ти забравят, че убийците не са лоялни и не се доверяват на никого.

— Ще си събера този дълг — каза Мърсър.

— Да. Добре. — Гомес го погледна. — Може би някой ден ще ми кажете защо ни помагате.

— Защото вярвам в Революцията.

Гомес се усмихна.

— Не мисля.

— Може би някой ден вие, генерале, ще ми кажете как от американски лакей сте станали човек, който ненавижда американците.

Усмивката на Гомес се изпари.

— Никога не съм бил американски лакей. Използвах тяхното гостоприемство и обучение и сега го използвам, за да се боря срещу тях.

Мърсър беше сигурен, че генерал Гомес е стигнал до това решение по-късно — когато Чавес е взел властта и когато е трябвало да избира кариерата си. Ако вятърът задухаше в друга посока, генерал Гомес можеше да се появи в американското посолство с удостоверението си за преминало обучение и да попита за работа. Мърсър беше виждал това в Афганистан, където лоялностите бяха подвижни като пясъчни дюни. Светът беше корумпиран и единствената постоянна лоялност беше тази към самия себе си.

Мърсър си спомни времето, когато мислеше различно. За деня в наборния център в Сан Диего, когато вдигна дясната си ръка и се закле в Конституцията на Съединените щати, след което направи буквална и преносна крачка напред и стисна ръката на офицера, който го беше заклел. „Поздравления, младежо“.

Оттогава Кайл Мърсър беше изминал дълъг път… като човек, чиято любима го е измамила и го е превърнала в гневна мутация на самия себе си, която не се доверяваше на никого. И нямаше връщане назад. Нямаше прошка. Нямаше път към дома.

Погледна Гомес, който се взираше в него.

— Какво мислите? — попита генералът.

— Nada.

Гомес се досети да не притиска другаря Кайл по въпроса.

— Кога ще можете да започнете работа?

— Ще разберете, когато се появи първият труп.

— Журналистът е особено проблематичен.

— Ще ви пратя очите му в кутия шоколадови бонбони.

Гомес не успя да реши дали американецът се шегува, или говори сериозно.

— Това няма да е необходимо. — Извади дебел плик от джоба си и го сложи на масата. — Орелът лети днес — каза той, използвайки военния жаргон за деня, в който се дават заплати.

Мърсър прибра плика, без да отговори на опита на Гомес за шега, сближаване или каквото там беше. В плика имаше около две хиляди долара в дребни банкноти — месечните разходи за неговите четирийсет мъже, които получаваха по десет долара месечно, и за пемоните, които получаваха по два долара. Другите пари отиваха за храна, материали, лекарства и извънредни разходи — боб, бинтове и бомби, както се казваше. С останалото се плащаше за курвите, за редките полети до Сиудад Боливар или Каракас, както и за разпускането на сеньор Кайл в „Кокошарника“ — макар че тези забавления вече бяха приключили. Освен това Мърсър не се съмняваше, че генерал Гомес прибира част от американските долари за себе си.

Кемп Тъмбстоун беше на орязан бюджет дори според стандартите на банкрутиралото венецуелско правителство. Но когато хората на Мърсър започнеха да се сражават с подкрепяните от американците бунтовници, бюджетът им щеше да се увеличи, както и редиците им. Мърсър очакваше с нетърпение предстоящите битки.

— Благодаря, че пътувахте дотук, генерале. Лек път обратно до Каракас.

Гомес не беше свикнал да го отпращат, но се обърна да си тръгне.

— Имате ли нужда от нещо тук? — попита той.

— От един генерал по-малко.

Гомес се усмихна пресилено, за да покаже, че споделя чувството му за хумор и че не се е обидил.

— На тръгване ще ви дам един съвет, сеньор. Американците винаги са мразели своите предатели повече от враговете си. Те ще се отнесат добре с победен враг. Но никога няма да простят на предател. И те идват за вас — добави той.

Мърсър кимна. Но той не беше предал страната си — защото нямаше страна, която да предаде. Всъщност той се беше превърнал във вражески боец и следваше да бъде класифициран като такъв според Женевските конвенции. Истинското му престъпление беше, че той, капитан Мърсър, беше оставил хората си по време на изпълнение на задача. Беше дезертирал. И заради това армията щеше да го вкара в затвора до живот — или ако от разузнаването стигнеха първи до него, краят щеше да е различен.

— Колкото повече врагове на държавата убивате, толкова по-силен става режимът — каза Гомес. — А той може да ви защити.

— Не ви бива в мотивационните речи. Нищо не сте научили от американците. Приятен ден.

Гомес обаче трябваше да има последната дума.

— Арогантност. Бъркате я с мачизъм.

Мърсър не отговори и Гомес излезе от колибата.

Мърсър го гледаше, докато вървеше през поляната към реката и лодката, която чакаше да го откара до Кавак и самолета, който щеше да го върне в Каракас, в мизерията и нищетата на революцията.

„Те идват за вас“. Но кой?

Помисли си за случайната среща в бардака преди две седмици. Отначало не можеше да повярва на очите си. Да види двама отпуснати американци на онова място вече си беше странно, но когато единият от тях започна да го зяпа и Мърсър осъзна, че е шибаният смотаняк Ал Симпсън, с когото се беше сприятелил по време на началното обучение преди цял живот… Трябваше да го убие, но… после трябваше да убие и другия американец, както и местните, които ги бяха довели тук. И труповете щяха да станат прекалено много, за да може „Кокошарника“ да се отърве тихомълком от тях.

Така или иначе, Мърсър беше решил, че Симпсън е прекалено пиян, прекалено уплашен или прекалено засрамен от собственото си присъствие в бардак, за да съобщи на когото и да било. Но явно го беше направил. И това беше променило положението. Това означаваше, че във Венецуела може би има хора от ОКР.

Които и да бяха двамата американци, те най-вероятно щяха да намерят края си довечера в Петаре. Но независимо дали бяха от разузнаването, или от ОКР, те бяха част от по-голяма машина, а когато се завъртят, колелата на машината не спират.

Помисли си и за онази курва Кармен, която би го продала и за пакет цигари. Тя нямаше представа къде се намира лагерът, но ако някой успееше да я открие и да говори с нея, Кармен можеше да им помогне да направят още няколко връзки… Мърсър си помисли, че оставя прекалено много свидетели живи.

Погледна отново списъка на СЕБИН на бъдещите мъртъвци. В него имаше и жени. Както и свещеник. Сигурно всички те бяха добри хора — венецуелски патриоти. И вероятно някои се ползваха с подкрепата на американците. На ЦРУ. Както и на Агенцията за военно разузнаване.

Което означаваше, че работеха за Брендан Уорли и следователно трябваше да умрат.

37.

Мърсър излезе от колибата и тръгна по пътеката, водеща в Кемп Тъмбстоун. В лагера беше започнало да се стъмва, след като слънцето бе потънало зад високите дървета, и пемоните палеха факли по пътеките. Хората на Мърсър пък започваха да се връщат гладни от стрелбището и полосата с препятствия. Смяната на охраната щеше да се извърши точно в осем вечерта. Кайл Мърсър поддържаше строг ред в лагера, а хората мразеха дисциплината. Те бяха по природа анархисти. Но той, Кайл Мърсър, само със силата на волята си и с властното си присъствие ги беше превърнал в добре смазана бойна машина. Отнасяше се с тях с уважение — нещо, с което повечето от тях не бяха свикнали. И в замяна изискваше — и получаваше — тяхната лоялност. Хората му не бяха точно Делта Форс, но изпълняваха заповеди и щяха да последват сеньор Кайл и в ада, ако той ги водеше.

Продължи по тъмната пътека. Зеленият балдахин над главата му шумолеше от птици и маймуни. Насекоми бръмчаха и цвърчаха; под храсталаците се шмугваха гущери. Джунглата преливаше от живот, звуци и миризми, за разлика от пустите кафяви чукари на афганската граница — мъртво място, където можеш да чуеш единствено скръбния стон на вятъра и собственото си дишане.

Пътеката свърши при малка бамбукова колиба, където стоеше висок мускулест мъж с пригодени за джунглата боти, камуфлажни панталони, тясна черна тениска и пистолет в кобур. Подобно на Франко, Емилио беше ветеран от бруталните и безкрайни нарковойни. Навремето Емилио бил убиец, работещ за картела Синалоа в Мексико, докато зетите не убили семейството му и той излязъл от бизнеса с дрога. Тази част от света произвеждаше в изобилие кокаин, трупове и мъртви души.

Когато Мърсър приближи, Емилио застана в стойка „мирно“.

— Buenas tardes, Señor.

— Hola. Cómo está el prisionero? — Как е затворникът?

— Жив. Иска му се да беше мъртъв.

Мърсър познаваше това чувство.

— Ако умре, докато си на пост, ти ще заемеш мястото му.

Емилио кимна.

Мърсър отвори бамбуковата врата и влезе в колибата без прозорци, която хората му бяха кръстили la Capilia — Параклиса. През бамбуковите стени проникваше светлина и въздух, така че това не беше най-лошата затворническа килия, която беше виждал Мърсър — тази чест беше запазена за каменната постройка, в която повече от две години беше лежал на пръстения под, беше се пекъл на лятната жега и бе замръзвал през зимата. Тази колиба в джунглата също имаше пръстен под, но той беше покрит с палмови листа — малко лукс за важния затворник.

В средата на пода лежеше огромен дънер, в който бяха забити две халки с вериги, закачени за оковите на глезените на затворника.

Имаше и кофа вместо тоалетна. Вонеше. На пода имаше и празна пластмасова кофа за вода и дървена купа със стрит корен на юка, недокоснат.

Мърсър погледна затворника, който лежеше на палмовите листа. Или спеше, или се преструваше на заспал; самият Мърсър беше правил това, когато идваше посетител, който да го бие или изтезава. Този затворник беше бит само веднъж, при пристигането си, колкото да му бъде показано какво е усещането и да бъде накаран да живее в страх от нов побой — или нещо по-лошо.

Затворникът беше само по шорти, тялото му беше плувнало в пот и покрито с ухапвания от насекоми и мръсотия. Не му се позволяваше да се къпе и бръсне и му беше пораснала едноседмична брада, сива и сплъстена като дългата му коса.

Мърсър клекна до него.

— Здрасти, Тед.

Мъжът продължи да лежи неподвижно със затворени очи.

— Не ме карай да те ритам в топките.

Мъжът отвори очи, но не каза нищо.

Мърсър погледна лицето му. Тед Хагърти беше някъде на шейсет и беше изглеждал добре преди няколко седмици, преди да му счупят носа. Освен това вонеше.

— Изглеждаш ми малко отслабнал, Тед. Да не би да си започнал гладна стачка?

Хагърти не отговори.

— От личен опит мога да ти кажа, че ще ти трябва повече от месец, за да умреш от глад. Можеш да съкратиш времето, ако престанеш да пиеш вода. Но е трудно да си жаден. Искаш ли вода?

Хагърти отново не отговори.

— Ето как стоят нещата, Тед. Не ти, а аз решавам дали ще живееш, или ще умреш. Затова ще ядеш и ще пиеш, иначе ще направя онова, което съм виждал да правят талибаните. Ще изрежа лицето ти. И ще го натъпча в гърлото ти, парче по парче. Повярвай ми.

Хагърти кимна едва-едва.

— Добре. А сега седни.

Хагърти напрегна сили да повдигне тялото си и Мърсър му помогна, като го сграбчи за косата и го издърпа да седне.

— Погледни ме.

Хагърти вдигна очи към клекналия пред него Мърсър. Погледите им се срещнаха и Мърсър видя, че сините очи на мъжа са замъглени, но все още будни. Очите наистина бяха прозорец към душата и у Тед Хагърти все още имаше достатъчно искра, за да му пука дали ще живее, или ще умре.

Мърсър взе купата с юка и я тикна към Хагърти.

— Яж.

Хагърти взе купата с две ръце и наведе лице към нея.

Мърсър седна на дънера и го загледа. Тед Хагърти, за когото беше сигурен, че е от разузнаването, може би от ЦРУ, се беше мотал из летище „Томас де Херес“ и беше задавал прекалено много въпроси на прекалено много хора. Очевидно вървеше по някаква следа и разпитваше за сънародника си Кайл Мърсър, за когото било известно, че отлетял от „Томас де Херес“ за някакво място на юг. Имал снимка — официалната снимка на Мърсър от досието му — която била преправена така, че да носи обикновена бяла риза вместо униформа. Сега снимката беше у Мърсър, както и паспортът на Хагърти, визата му и интересната му колекция фалшиви визитни картички, които представяха Тед Хагърти като какъв ли не, от журналист на свободна практика до туристически агент, но без да се споменава за ЦРУ. Хагърти обяснявал на хората от летището, че сеньор Мърсър бил негов амиго, че бащата на Мърсър умирал и трябвало да го намери и да му съобщи.

Мърсър можеше да си представи как Тед Хагърти с неговата типична за ЦРУ арогантност и перчене — и двайсетачки — се мотае и пита за него. Накрая Хагърти беше попаднал на следа и бе наел самолет до Кавак, където го чакаха агентите на СЕБИН, предупредени от информатор от „Томас де Херес“.

При други обстоятелства СЕБИН щяха да закарат пленника си в Еликоиде в Каракас за разпит. В този случай обаче агентите, несъмнено по заповед на режима или на военните, бяха помогнали на сеньор Хагърти в търсенето му и го бяха предали на пемоните в Кавак, които любезно бяха транспортирали с лодка вързания и с превръзка на очите американец до лагера на сеньор Кайл в джунглата.

Хагърти дояде юката и вдигна глава, като продължаваше да държи дървената купа; Мърсър знаеше, че преценява дали не може да му послужи като оръжие. Хагърти беше добре обучен, но тренировките и реалността са различни неща. Без да става от дънера, Мърсър изрита купата и тя отлетя в другия край на колибата.

— Погледни ме.

Хагърти обърна лице към него.

— Бях търпелив с теб, Тед, защото въпросите ми не бяха особено спешни. Но сега в Каракас стават някои неща, които ти като обучен служител на ЦРУ…

— Аз съм журналист на свободна практика и исках да напиша материал за вас…

— Добре. Историята си я бива. Както и онази, че си се опитвал да ме намериш и да ми кажеш, че баща ми умирал. Хората реагират на подобни неща. И можех дори да ти повярвам, че си журналист, ако не носеше армейската ми снимка. А нея би могъл да вземеш единствено от Министерството на отбраната.

— Снимката е достъпна…

— И си я преправил, за да заличиш униформата ми. Защо?

Хагърти не отговори.

— Реалният въпрос е откъде разбра, че съм във Венецуела?

Хагърти пое дълбоко дъх.

— Казах ви… вече бях тук и работех по материал за недостига на храни и бунтовете в Каракас. Имам познати в Националната гвардия и се носеха слухове за американски войник…

— Така казваш ти. Историята ти обаче не обяснява как си разбрал, че съм излитал и кацал на „Томас де Херес“.

— Действах по предчувствие.

— Страхотен журналист си, Тед. Или пък ЦРУ има платени информатори в СЕБИН или във венецуелската армия.

— Бях насочен от частен пилот от летище „Франсиско де Миранда“…

— А СЕБИН се насочили към теб, защото си задал прекалено много въпроси за мен на неправилния човек от „Томас де Херес“. И те идентифицирали като вероятен агент на ЦРУ. Те ли ме лъжат? Или ти?

— Те са некомпетентни, параноични и тъпи. Аз съм журналист…

— Това е твоята история и си обучен да се придържаш към нея. Добре. Да опитаме различен подход. Не съм любител на изтезанията, но имам хора, които си падат по тях. Един от тях, Меркадо, обича да реже сухожилията с бръснач, докато накрая човекът не е в състояние да помръдне нито един мускул. Емилио пък си има клещи за вадене на зъби и нокти. Но най-доброто, което съм виждал, е как затвориха един тип в бамбукова клетка, пълна с маймуни. Звучи забавно, но не можеш да си представиш какво могат да ти причинят за един час гладните гадини. — Мърсър погледна Тед Хагърти, който вероятно се опитваше да си представи изброените мъчения. — Искаш ли да говориш с мен? Или да извикам Емилио?

Хагърти не отговори, но Мърсър усещаше, че е готов да се разприказва.

— Добре, да започваме. Обещавам ти, че ако ми отговориш искрено, няма да бъдеш изтезаван. Ако отговорите ти са полезни, обещавам, че ще те освободя.

Хагърти го погледна.

— Някой трябва да умре, Тед — увери го Мърсър. — Но не е задължително да си ти. Знаеш кой трябва да умре.

Харти не отговори.

— Добре. Журналист ли си?

Хагърти поклати глава.

— Браво на теб. От ЦРУ?

Хагърти кимна.

— Откъде ЦРУ е научило, че съм във Венецуела?

— Знаеш.

Мърсър кимна. Човек не трябваше да е специално обучен, за да се досети, че именно капитан Мърсър е изтезавал и убил Робърт Креншо в Пешавар и че онова, което Мърсър е искал от него, е местоположението на Брендан Уорли. И не беше нужно да си майстор в съставянето на психологически профили, за да се досетиш, че Кайл Мърсър ще последва Брендан Уорли до края на света, за да си отмъсти.

— Откъде научи, че съм използвал „Томас де Херес“?

— Аз… започнах с предположението, че пътуваш с фалшив паспорт…

— Добро предположение, Тед, тъй като единственото, което взех със себе си от затвора на талибаните, бяха изгнилите парцали на гърба ми. Продължавай — рязко рече той.

— Освен това си казах, че едва ли ще се опиташ да пристигнеш във Венецуела през „Симон Боливар“… и това ме накара да предположа, че си влязъл в страната с частен самолет и си кацнал на „Франсиско де Миранда“.

— Правилно. Това летище не е входна точка в страната и там не задават много въпроси на пристигащите и заминаващите. — Той погледна Хагърти. — Добра работа. Не особено вдъхновена, но добра. И докато си се мотал из „Франсиско де Миранда“, като си размахвал снимката ми и банкноти и си питал дали някой не помни този янки да е пристигал от чужбина, си открил, че въпросният гринго е летял с частни самолети до и от „Томас де Херес“.

Хагърти кимна.

— Изкарал си късмет.

Хагърти като че ли се засегна от думите му.

— Не късмет — отговори той. — Знаех кого да питам… военните от „Франсиско де Миранда“. Продадоха те за двайсетачка.

Мърсър кимна. Съюзът му с военните беше необходим, но освен това представляваше риск за сигурността. Американското разузнаване можеше да купи всичко от всеки в тази страна, стига да знае какво да пита. И Хагърти беше тръгнал по тази следа и бе стигнал до „Томас де Херес“, където отново бе размахал пари, беше показал снимката и бе попаднал на подходящия човек.

— Съобщи ли на Уорли, преди да отлетиш за Кавак?

— Аз… казах му, че имам следа.

— Добре. Кавак може ли да очаква посещение от господин Уорли?

— Не знам.

Мърсър погледна пленника.

— Сигурен съм, че след изчезването ти той се безпокои повече за себе си, отколкото за теб.

Хагърти се замисли над думите му.

— Разбирам защо… искаш да го убиеш…

— Не, Тед, никога няма да можеш да разбереш това. Само той и аз го разбираме напълно. И аз разбирам защо не е напуснал Венецуела, за да се скрие на някое безопасно място. Знаеш ли защо? Защото на този свят няма място, на което да е в безопасност от мен. Той е наясно, че един от двама ни трябва да умре и че това спокойно може да стане тук и сега. Разбираш ли?

Хагърти кимна.

— И разбираш ли също, че убиването на Брендан Уорли е само част от отмъщението ми?

— Аз… мисля, че разбирам…

Мърсър извади списъка с имена от джоба си и го тикна в лицето на Хагърти.

— Това са противници на режима, мъже и жени, които работят за теб или за Уорли. За ЦРУ или за Военното разузнаване. Разпознаваш ли някое от имената?

— Аз… не виждам…

Мърсър отдръпна списъка.

— Няма значение, Тед. Важното е, че всеки от този списък ще бъде мъртъв в рамките на един месец. Както и мисията на американското правителство за събаряне на режима във Венецуела. — Мърсър се наведе към Хагърти. — Аз ще прецакам мисията ви тук. Ще направя на теб и на Уорли онова, което вашите колеги ми наредиха да правя в Афганистан — да избивам всички противници на правителството. И ако венецуелското правителство реши, че на цяло село трябва да му бъде даден урок, ще използвам научените в Афганистан умения да убия всеки мъж, жена и дете в селото. — Мърсър доближи лицето си до лицето на Хагърти. — Разбираш ли това, Тед? Уорли разбира ли, че онова, което ми нареди да правя в Афганистан, е същото, което ще направя на него и на мисията му тук?

— Всички разбират защо си тук.

— Това е добре. Надявам се да виждат и иронията.

— Всички ние приемаме нашата отговорност. И искаме да ти помогнем.

Мърсър се изсмя.

Хагърти пое дълбоко дъх.

— Капитане… Кайл…

Погледите на двамата се срещнаха.

— На нас не може да ни се помогне, Тед — каза Мърсър. — Ти, аз, Уорли, кучите синове от ОКСО, които превърнаха моите воини в убийци… ние, подобно на другарите ми тук, сме отвъд всякаква помощ… отвъд спасението… Ние сме убийци. И затова убиваме. — Мърсър погледна Хагърти. — Нали затова си тук? За да ме убиеш?

— Тук съм, за да те намеря — отвърна Хагърти и добави: — Уорли ще те убие.

— Благодаря за честността, Тед. Вече не ме баламосваш, че искаш да ми помогнеш. И не се опитваш да ме убедиш да се предам, за да бъда изправен пред честен съд. Защото ако аз отида на съд, всички други също ще идат. Така че можеш да ми благодариш, че запазих тази работа вътрешна. Само между нас, убийците. Ще се оправим помежду си.

Хагърти не отговори.

— Каква е ролята ти във „Флагстаф“? — попита Мърсър.

— Аз… знаех за операцията. Но нямах никаква роля в нея.

— Разбира се, че си имал. Затова са те пратили тук. Да се погрижиш за някои недовършени работи. Ти и Уорли — необвинени съзаклятници, пратени на мисия да затворят устата на свидетел.

Хагърти го погледна и каза с изненадващо силен глас:

— Не е зле да се вгледаш по-внимателно в собствената си роля във „Флагстаф“. И да приемеш отговорността си, капитане.

— Капитан Мърсър е мъртъв. Ти и приятелите ти го убихте.

Хагърти не отговори.

Мърсър го погледна. Този разговор можеше да продължи часове и дни наред, но не беше останало нищо за казване и нищо повече, което Кайл Мърсър искаше да знае. От Тед Хагърти можеше да стане добър заложник, ценна разменна монета или добра примамка за Уорли. Но понякога най-добрата стратегия във войната и в живота е да изгориш мостовете зад себе си и да покажеш на приятелите и враговете — както и на самия себе си — че няма връщане назад.

— Колегата ти Робърт Креншо беше много храбър — каза той. — Наложи се да го изтезавам часове наред, преди да ми каже къде е Уорли.

Хагърти не отговори.

— Радвам се, че не се наложи да изтезавам и теб. А сега, както ти обещах, ще те освободя.

Хагърти затвори очи и кимна. Разбираше.

Мърсър стана, извади ножа от колана си и застана зад него. Движеше се бързо, така че на Хагърти да не му се налага да чака смъртта. Хвана брадичката му с лявата си ръка и прокара острието през гърлото му.

Не си направи труда да погледне умиращия, докато излизаше от колибата. От ножа му капеше кръв.

— Свободен си — каза той на Емилио. — Иди да вечеряш.

Емилио погледна ножа на сеньор Кайл, каза: „Gracias“, и тръгна по пътеката.

Мърсър остана неподвижен за момент и се заслуша в нощните звуци на джунглата.

Идваха за него, както знаеше, че ще направят. Той разбираше и никога не подценяваше дългата ръка на американската сила. Самият той беше един от тях, част от тази сила. Започналото в Афганистан щеше да приключи тук, при това скоро.

38.

Кайл Мърсър влезе в дългата отворена от едната страна постройка, покрита с мрежа против комари. На бамбуковите греди бяха окачени ветроупорни фенери и осветяваха четирите дълги маси, на които седяха трийсетина от хората му, вечеряха и разговаряха. Когато влезе, разговорът им стихна; ако още беше в американската армия, щеше да им извика: „Продължавай!“, но в неговата армия нямаше такива протоколи и хората щяха да продължат разговорите си веднага щом се уверят, че няма какво да им каже — а той нямаше.

Все пак спазваше един протокол — да има своя, офицерска маса. И тъй като беше единственият офицер в Кемп Тъмбстоун, седеше на нея сам, макар че обикновено канеше при себе си един-двама командири на екипи. Понякога канеше и някой от хората, които искаше да поздрави за нещо постигнато или научено. Тази вечер обаче искаше да вечеря сам. Току-що беше убил човек — американец — и вече целият лагер го беше научил от Емилио. Освен това знаеха, че сеньор Кайл е разговарял с външен човек, когото са виждали и преди. Хората му нямаха представа, че въпросният човек е армейски генерал, но знаеха, че е важна клечка. И за да избегне евентуални въпроси по тези теми, сеньор Кайл седеше сам. Жените в лагера — проститутките, включително и Розалита — вечеряха в женската колиба.

Един пемон побърза да му донесе купа боб с ориз и прясно уловена и изпържена риба. Менюто включваше и хляб от корен на касава, донесен от жени от близкото пемонско село.

Подобно на американската армия, където офицерите ядяха само онова, което ядяха и хората им (а понякога и по-малко, защото на терен на тях им се сервираше най-накрая), Кайл Мърсър се беше погрижил ординарците — местните — да не му поднасят нищо специално. Хората му бяха забелязали това и тъй като повечето от тях идваха от общества, където рангът означава и екстравагантни привилегии, бяха впечатлени от демонстрацията на споделени лишения и братство от страна на сеньор Кайл.

Напитката на деня беше бутилирана вода, донесена от Кавак. Дизентерията и другите предавани с вода болести бяха унищожили повече армии от артилерията. Разбира се, хората му искаха бира или нещо по-силно, но алкохолът — и наркотиците — бяха налични в Кемп Тъмбстоун единствено когато сеньор Кайл отпускаше от едното или другото. Всеки, хванат да посяга към дрога или алкохол през останалото време, прекарваше една седмица в Параклиса, където в момента лежеше Тед Хагърти.

Мърсър ровеше в храната си. Вечерята беше добра, но той не беше особено гладен. И не защото току-що беше убил Тед Хагърти или защото генерал Гомес го беше раздразнил — а защото имаше много неща, за които да мисли. И по-точно за онези гринго, които си бяха пъхали носовете в бедняшкия квартал и в този момент може би наблюдаваха „Кокошарника“ или се опитваха да влязат там. Мърсър не се съмняваше, че бандата и управата на бардака могат да се справят с тях и да изкопчат всичко, което знаят, преди да им видят сметката и да се отърват от труповете им.

Ако двамата американци бяха от разузнаването или работеха за Брендан Уорли, значи онова гадно лайно бе станало по-активно в опитите си да го открие, а това беше добре дошло за Кайл Мърсър. Двамата играеха отдалечена психологическа игра на котка и мишка, откакто Уорли беше научил, че Кайл Мърсър е във Венецуела. Но вече беше крайно време едната страна да атакува другата.

Повечето хора биха избягали от човека, който се опитва да ги убие. Брендан Уорли обаче беше войник и знаеше, че работата му е да убие Кайл Мърсър. Така или иначе, на двамата им беше писано да се срещнат рано или късно; и може би щеше да е рано, макар че Мърсър се наслаждаваше на играта и с огромно удоволствие разваляше работата, която Уорли беше изпратен да свърши. Всеки убит от Мърсър противник на режима беше удар по репутацията на Брендан Уорли във Вашингтон като човек, който може да разчиства бъркотии и да прокарва американските интереси. И това беше мисията на Кайл Мърсър — да съсипе репутацията му, да унищожи мистичния му ореол и да убие духа му, преди да убие самия човек. Всъщност простото убиване беше нещо прекалено добро за Брендан Уорли; Мърсър искаше да го затвори в Параклиса и да го гледа как умира бавно и мъчително.

Усети, че някои от хората му го поглеждат в слабо осветената столова, и отново започна да се храни. Ако двамата американци в Петаре не бяха пратени от Уорли, тогава кой го беше направил? Трябваше да приеме, че Симпсън е съобщил, че е видял Кайл Мърсър в „Кокошарника“. Това означаваше, че Отделът за криминални разследвания на армията би трябвало да изпрати в Каракас свои агенти, които да го открият и да го арестуват. Мърсър беше сигурен, че хората от ОКР са се свързали с американското посолство, както се изисква от протокола и за да получат логистична подкрепа — това беше единственият начин, по който можеха да действат във враждебна страна. И ако беше така, агентите на ОКР вече би трябвало да са се запознали с полковник Брендан Уорли, който работеше за Военното разузнаване и беше местният експерт по капитан Мърсър. Но дали ОКР и агентите му знаеха това? Може би не. И може би Уорли нямаше да им каже. Брендан Уорли обаче щеше да се нагърби с ролята на техен домакин в Каракас и със сигурност щеше да поиска да надзърта над раменете им, защото самият той беше виновен не по-малко от Кайл Мърсър. Всъщност повече от него. Също като покойния Тед Хагърти. Подобно на хората от списъка на СЕБИН, ако работиш с или за Брендан Уорли, плащаш за това с живота си. И това се отнасяше и за агентите на ОКР, които го търсеха.

Мислите му се върнаха към Тед Хагърти. Ако той беше пратил съобщение на Уорли за пътуването си до Кавак, защо Уорли не беше предприел нищо? Две възможности — Хагърти не е пратил съобщение и импулсивно е заминал за Кавак с намерението да се обади, когато стигне там. Дали СЕБИН са открили сателитен телефон у Хагърти и са му го взели преди да го предадат на пемоните? Мърсър трябваше да разпита по-обстойно Хагърти за това, но както беше научил в Афганистан, получената под натиск информация беше ненадеждна и често можеше да те подведе. По-добре е просто да предположиш най-лошото, което в случая беше, че Хагърти е съобщил на Уорли или на собствения си началник от ЦРУ в посолството и че хората от разузнаването там очакват втори доклад — и продължават да чакат. Или може би Уорли беше зает да планира мисията си до Кавак. Или… мисията вече е в ход и Уорли е някъде наблизо. Мърсър си помисли каква ли точно ще е въпросната мисия. Въздушен удар от самолетоносач в Карибско море? Удар от безпилотен самолет? Или може би сухопътна операция на американските части в Колумбия? Може би щяха да пратят отряд на Делта Форс, който да го убие. Това беше единственото, което тревожеше истински Кайл Мърсър, защото на този свят нямаше друг, който би могъл да го убие или залови.

Отпи глътка вода от бутилката си и се загледа през мрежата против комари към гъстата джунгла. Тук се чувстваше в безопасност, макар че при нужда лесно би могъл да премести лагера си. Точно това правеха войниците. Никога не се разполагай прекалено удобно. Домът се мести и ти се местиш с него. От друга страна… ако си нащрек, врагът, когото се опитваш да откриеш, ще ти спести работата, като открие теб.

И накрая, как Хагърти беше разбрал да започне търсенето си от „Томас де Херес“ и да отлети за Кавак? Може би беше точно онова, което беше казал — добра разузнавателна работа, съчетана с обичайните sobomos, или подкупи. Самият Мърсър беше прибягвал до тези похвати по време на мисиите си в Афганистан. Интуицията и късметът също помагаха. Именно те бяха спасили живота му в Афганистан — благодарение на тях не беше убит от талибаните, а в последния момент — и от приятелите си.

Допи бутилката и погледна към хората си през цигарения дим. Бяха разнородна компания. Хора от различни култури, страни и поприща, стигнали по различни пътища до Кемп Тъмбстоун.

Сред тях имаше пристрастени към конфликтите типове като Франко и Емилио, които никога не бяха виждали и нямаше да видят ден на покой и щяха да прескачат от една военна зона в друга, докато късметът не им изневери. Имаше и истински вярващи, венецуелски чависти като Алехандро и Иван от РБД-200, които винаги сядаха да се хранят заедно и все още носеха баретите и банданите си, макар да се намираха на осемстотин километра от онези, на които им пукаше за такива неща.

Мърсър погледна мършавия Давид, който беше увлечен в оживен разговор. Давид живееше в Петаре и беше работил като чистач в една офис сграда в центъра на Каракас, преди да изгуби работата си наред с много други служители, които идваха от бедняшките квартали. Забъркал се с черния пазар, свързал се с банда и накрая бе стигнал до „Кокошарника“, когато бе плъзнала мълвата, че Мърсър търси млади мъже за много рискована и добре платена работа. Хора като Давид му напомняха за най-добрите редници в армията, които изгарят от желание да угодят и са благодарни за всяка удала им се възможност. Идеолозите и ветераните вървяха със своя багаж и арогантност. Но от онези като Давид, бившите чистачи и боклукчии, чийто живот беше унищожен заедно с венецуелската икономика и които бяха готови на всичко, за да изкарат пари и да ги пращат на гладуващите си семейства, ставаха добри войници. Около една трета от хората на Мърсър бяха като Давид, на различни етапи от обучението си за професионални войници.

Висок слаб тип с тъмна коса и светла кожа седеше на най-близката до Мърсър маса и дъвчеше парче хляб. Това беше Нико, единственият истински техник в екипа му. Приличаше на criollo, венецуелец с предимно испанска кръв във вените си, бивш специалист от бомбения отряд на Националната гвардия в Каракас, преди да бъде уволнен поради липса на работа. Беше експерт по откриване и обезвреждане на експлозивни устройства и сега използваше уменията си, за да ги създава.

По-рано през деня Нико му беше казал: „Está listo“. Готово е.

Мърсър и Нико бяха разработили плана за транспортиране на бомбата до Каракас, където тя щеше да бъде монтирана на колата на бивш полковник, който беше освободен от венецуелската армия и сега работеше за американците. Официалното обяснение на правителството беше, че полковникът бил уволнен за корупция, но най-вероятно го бяха изхвърлили заради обратното. В съсипана страна като тази режимът искаше всички да зависят от подаянията му, за да си гарантира лоялността им. И проблемът бяха мъжете — и жените — с принципи.

Нико искаше да работи по-близо до мястото на атаката, но Мърсър беше настоял всичко да бъде свършено в Кемп Тъмбстоун. Пътуването до Каракас или до мястото, където щеше да се проведе дадена операция, беше сравнително безопасно, но самите населени центрове бяха истински кошер на коварни правителствени служители, мръсни ченгета и престъпници. Цялата страна се намираше на ръба и най-сигурното място беше далеч от хаоса, докато не дойдеше моментът за удар. Беше научил това от талибаните в Афганистан.

Мърсър погледна останките от рибата — жива тази сутрин и купчина лайна утре. Хубаво беше да си на върха на хранителната верига. И той възнамеряваше да остане там.

Стана, излезе от столовата и тръгна по пътеката, която водеше към реката и откритото небе.

Погледна света около себе си — неспокойните води на реката, тъмните листа на джунглата, сребристата светлина на луната. И над всичко това се издигаше Химата Тепуи, огромният древен монолит, щръкнал в черното звездно небе.

Отново си помисли за годините затвор в онази мръсна каменна постройка някъде в планините на Афганистан. Спомни си малкия ѝ прозорец, отвор в стената с размери трийсет на петнайсет сантиметра. През деня той беше яркосиньо петно, а през нощта — обсипано със звезди небе. Безкрайната вселена, сведена до резенче от стените на затвора му.

През повечето нощи беше прикован за дървен ярем, обгърнат в мрак с изключение на процепа към звездите. Взираше се в тях, докато слушаше как похитителите му отвън отправят последната си молитва за деня, докато се кланяха към Мека.

Един ден поиска коран. Дадоха му — на арабски, с превод на пущу, който можеше да чете. Започна да изпълнява молитвените ритуали, по пет пъти на ден. Един от талибаните, който беше влязъл да изхвърли кофата му, го видя и му се надсмя. Правел грешка, като се молел на пущу, а не на арабски. „Научи ме“ — каза му Мърсър. Онзи отказа.

Главатарят им Фазраад реши, че американецът се опитва или да ги измами, или да им се подиграва. В отговор направиха условията му още по-лоши. Оставиха го без храна през деня и взеха тънкото му одеяло. Една нощ влязоха и го пребиха с кол, като му счупиха едно ребро.

Той продължи да се моли. Започна да слуша молитвите на похитителите си на арабски и ги запомни наизуст. Седмица по-късно друг талибан, Матеен, го видя как се опитва да рецитира арабската молитва и му показа как да го прави подобаващо, кога да става и кога да се кланя. Донесе му кофа вода и парцал, за да се мие преди молитва. Мърсър изпълняваше фаджр по изгрев-слънце, зухр и ашр през деня, магриб по залез-слънце и иша след падането на нощта.

Условията му не се подобриха, но той продължи с молитвите, по пет пъти на ден в продължение на месеци. Един ден Матеен му донесе молитвено килимче. Седмици по-късно отново започнаха да му дават редовно храна. Престанаха да го бият. Месеци по-късно го изкараха да изпълни иша отвън заедно с тях. Това беше един от малкото пъти, когато бе излизал през последните дванайсет месеца. Присъедини се към молещите се под звездите, като се кланяше на запад. И всяка вечер след това правеше същото. Погрижи се да не се оглежда много и да се съсредоточава върху молитвата и просването си пред Бог.

Всяка вечер си позволяваше да наблюдава само по едно дребно нещо. Забеляза, че пазачите му са винаги петима, макар да се сменяха. В лагера имаше пикап и Мърсър забеляза следите от гумите, които му казаха в коя посока се намира селото им. Имаше две факли, забити в земята, едната близо до постройката, а другата до мястото, където паркираха пикапа. Една вечер се съсредоточи върху броенето на оръжията — пет калашника, оставени в каросерията на пикапа по време на молитвата, и два ножа, които биваха сваляни и оставяни на земята. Друга вечер наблюдава физическото им състояние — кой изглеждаше най-силен, кой е най-слаб. Кой се държи уверено и кой се извръща, когато Мърсър го погледне в очите.

Понякога след молитва ги питаше за вярата им. Не се изненада, че те бяха донякъде невежи по отношение на собствената си религия. Той обаче слушаше глупавите им брътвежи. Не ги ласкаеше лично — щеше да е прекалено очевидно. Винаги говореше за вярата им. За това как се е приближил до Бог и е спасил неверническата си душа.

Една вечер реши, че моментът е настъпил. Беше си възвърнал достатъчно силите, бяха минали достатъчно седмици без бой и без лишаване от храна. Изведоха го навън за иша. Този път той постла килимчето си до Акрам, единия от мъжете с ножове. Акрам свали ножа си и се погрижи да го остави от другата страна. Разбира се, още не му имаха доверие. Но месеците представления беше породило у тях нещо друго — безразличие към него. Мърсър се беше кланял, докато те бяха забравили кой — и какво — е той.

Шестимата мъже — петима афганци и един американец — започнаха молитвата, застанали под звездите и обърнали длани към небето. Паднаха на колене и се поклониха — и затвориха очите си. Мърсър също се поклони, после се надигна на колене, докато те продължаваха да повтарят молитвата. Пресегна се над гърба на Акрам, взе ножа му, сграбчи го за косата и му преряза гърлото. Кръвта плисна върху молитвеното му килимче.

Случи се толкова бързо и тихо, че в първия момент останалите не забелязаха. Мърсър се обърна към мъжа от другата му страна и преряза и неговото гърло. Той успя да извика, преди трахеята му да бъде срязана, и останалите скочиха на крака.

Фазраад извади пистолет изпод туниката си. Мърсър не беше виждал досега това оръжие и не го беше включил в сметките си. Пусна ножа, сграбчи пистолета с две ръце, отскубна го, опря дулото под брадичката на главатаря и му пръсна мозъка. Застреля останалите двама талибани, докато тичаха за калашниците си.

Всичко приключи за секунди. Мърсър стоеше с бясно разтуптяно сърце над телата, под звездите. Две години в окови и изведнъж беше свободен. А свободата означаваше правене на избор — нещо, от което беше лишен от много месеци, но за което си беше мислил през повечето време. На практика всеки войник сега щеше да направи онова, за което са го обучавали и за което се е клел — щеше да избяга и да направи всичко по силите си да достигне приятелски позиции. Това щеше да направи и капитан Мърсър от Делта Форс. Трудната част щеше да дойде, когато трябваше да обясни защо е напуснал поста си, защо е дезертирал. Но дори това не беше толкова трудно и ако му повярваха, той, капитан Кайл Мърсър, щеше да бъде наистина свободен — свободен да се прибере у дома, да остане в армията и да свидетелства за операция „Флагстаф“. Дезертьорът щеше да се превърне в герой. И щеше да получи отмъщението си в съда.

Но това не беше отмъщението, което искаше Кайл Мърсър. И не беше отмъщение, на което имаше доверие. Затова той беше отишъл при пикапа и беше взел камерата, която похитителите му бяха използвали през годините, за да записват побоищата и разпитите на Мърсър, тъпите си позьорства с оръжията и изтезанията и осакатяването на един заловен афганистански войник.

Усети как потта му избива, докато си спомняше всичко това — момента на свобода и на истина. В някакъв момент от пленничеството си той беше разбрал, че няма да поеме по лесния път към отмъщението, ако успее да се освободи. Щеше да тръгне по трудния и неочакван път — онзи, който би избрал и някой древен воин. Пътят на личното отмъщение и възмездие, който щеше да го отведе до гърлото на Брендан Уорли.

Не, той нямаше да се прибере у дома. Майка му беше мъртва и похитителите му го бяха дразнили с тази информация, която бяха научили по новините. Надяваше се, че баща му ще разбере защо синът му е избрал да не се прибере у дома. А и да не разбереше, нямаше да има значение.

Мърсър стоеше в лагера на талибаните с нож в ръка и гледаше жертвите си, осветен от лунната и трептящите пламъци на факлите. Двамата, чиито гърла беше прерязал, още лежаха по очи, завинаги обърнати към свещения град, а кръвта им изтичаше по молитвените им килимчета.

Беше изпълнен с ярост към тези садистични и тъпи малоумници и техния жалък култ. И ярост към кучите синове във Вашингтон и Кабул, които не разбираха войната и воините, които бяха създали. И ярост към себе си — към някогашния себе си, момчето, което беше гледало през телената ограда на Кемп Пендълтън и бе взело театъра за истина.

Онова момче беше мъртво, както и мъжът, в който се беше превърнало. Капитан Мърсър беше мъртъв. Беше останала само машината за убиване, която те бяха създали. Но убиването не беше достатъчно — и затова той взе камерата и започна да реже глави. След като приключи, отправи последното си устно послание на армията — напускам. Вече не съм един от вас. Вече съм най-страшният ви кошмар.

Кайл Мърсър погледна към планината с плосък връх, обиталището на боговете. Някой ден — в деня, в който убиеше Брендан Уорли — щеше да се качи там горе и да погледне към света. След това щеше да влезе в бързия поток и да се остави да бъде отнесен през ръба на водопада, за да стане едно цяло с водата, въздуха и земята. Тогава щеше да е свободен. Тогава щеше да е у дома си.