Дезертьорът

11.

Докато самолетът подхождаше към летище „Симон Боливар“, Броуди се загледа през прозореца.

Карибският бряг се простираше пред тях, разпенените вълни проблясваха в оранжево под лъчите на слънцето, а сивите писти на летището сякаш прорязваха вътрешността. Малкият пристанищен град Майкетия се гушеше до брега и продължаваше по подножието на зелените крайбрежни планини, които се губеха в облаците и скриваха от поглед Каракас.

Когато самолетът зави наляво и спусна колесници, пред тях се разкри по-добър изглед към брега западно от летището, с редиците къщи и няколко яхтклуба, в които бяха хвърлили котва искрящо бели яхти. Броуди забеляза нещо като курорт с шезлонги, чадъри и сламени колиби. Въпреки недоимъка в страната на плажа като че ли имаше доста хора. Запита се дали и Кайл Мърсър не е сред тях.

Кацнаха гладко, слязоха от самолета и тръгнаха към гишетата за паспортна проверка. Неколцина от охраната на летището — с черни униформи и автомати в ръце — не сваляха погледи от тях. Един изсумтя одобрително при вида на дамата гринго, а останалите се разсмяха.

— Попитай ги дали няма да се съгласят да ти позират за снимка — каза Броуди. — Можем да я пратим на Домброски.

— Стига тъпи шеги, ако обичаш. На мисия сме. Във вражеска територия. Отваряй си очите на четири.

— Имам очи и на тила.

— Но пък си си заврял главата в задника.

Минаха покрай голям фототапет, показващ природните чудеса на Венецуела, сред които висок водопад и планински плата, заобиколени от джунгли. Отдолу пишеше VENEZUELA — CONOCERLA ES TU DESTINO.

— Венецуела — твоя съдба е да я познаеш — преведе Тейлър.

— Аз пък си помислих, че пише „Стигнахте дестинацията си“.

— Остави превеждането на мен.

Опашката за чужденци беше къса и Броуди се огледа да види кой друг е толкова луд или тъп, че да дойде тук. Имаше неколцина европейски туристи, пътници от Източна и Южна Азия, както и приличащи на латиноамериканци мъже и жени, вероятно от съседните страни.

Когато дойде техният ред, Броуди и Тейлър отидоха заедно на гишето. Служителят, който взе паспортите им, имаше намръщена физиономия и униформа, която беше няколко номера по-голяма за дребната му фигура. Той сканира визите им, което не вдигна тревога, после започна да прелиства страниците на паспортите им, като прояви особено голям интерес към този на Броуди. Броуди беше свикнал с допълнителното внимание при паспортни проверки по целия свят — различните печати и визи от места като Карачи, Аман и Кабул естествено будеха подозрение. Ако го бяха предупредили малко по-рано за мисията, щеше да се погрижи да си извади чист паспорт.

Агентът го попита нещо на испански и Броуди го зяпна с израз на искрено неразбиране. Мъжът повтори въпроса си, като смушка с пръст страницата с туристическата му виза.

Тейлър реши да си спести отличния испански и попита:

— Habla inglés?

Служителят се намръщи още повече и се обърна към Броуди.

— Защо Каракас?

— Туристи.

— Работа?

— Управление на отпадъци — отвърна Броуди.

Служителят ги зяпна, като местеше поглед от Броуди към Тейлър и обратно. Броуди се зачуди дали не е дошло времето за подкуп. Можеше да види поне две охранителни камери, насочени към гишетата. Макар че това може би нямаше значение в страна, която беше корумпирана до сърцевината си, и трябваше просто да си платят входната такса, за да продължат. Опипа няколкото двайсетачки в джоба си, като се мъчеше да разгадае ситуацията.

Преди да успее да направи нещо, служителят удари печат на двата паспорта и ги плъзна към тях.

— Добре дошли във Венецуела — каза без никакъв намек за искреност.

Взеха багажа си от въртележката и тръгнаха към митницата, която представляваше четирима униформени служители до дълги маси пред стена от плексиглас. Броуди се надяваше, че това е последната бариера, преди да намерят шофьора си и да стигнат до хотела.

Забеляза, че всички служители гледат към тях, въпреки че и други пътници вървяха към митницата. Влязоха в една от начертаните пътеки с надпис NADA QUE DECLARAR и приближиха един служител — висок слаб тип с изсечени черти и табелка на гърдите, на която пишеше „Suárez“. Връчиха му митническите си формуляри, сеньор Суарес ги погледна и попита:

— Хотел „Ел Дорадо“?

— Si — отвърна Броуди.

Агентът рязко стовари длан на масата — знак да сложат багажа си на нея.

Те се подчиниха и сложиха ръчните си чанти и чекирания багаж. Без да бърза, сеньор Суарес го отвори и прерови вещите им, като обърна особено внимание на бельото на Тейлър. Когато отвори сака с шоколади и тоалетни принадлежности, погледна въпросително Броуди.

— Подаръци — каза Броуди.

Суарес затършува в сака, като опипваше подплатата. После извади пакетче самобръсначки за еднократна употреба, погледна ги за момент и без нито дума го напъха в джоба си. Взе също и шишенце аспирин. Нямаше вид на човек, който се нуждае от бръснене, но очевидно го мъчеше главоболие.

Отново погледна Броуди.

— Dólares?

— Si — отвърна Броуди.

— Dónde?

— В портфейла ми.

— Cartera — преведе Тейлър.

— Cuánto?

— Просто малко мангизи за поркане — каза Броуди.

Суарес го погледна неразбиращо. Тейлър се намеси и каза нещо на испански. Размениха няколко реплики и стана ясно, че сеньор Суарес има проблем.

След още няколко разменени реплики с Тейлър той посочи една врата и каза рязко:

— Por ahi.

Те си взеха багажа и го последваха през вратата без прозорец. Броуди се надяваше, че това е просто някакъв ритуален тормоз на американски империалисти и ще си тръгнат след кратко задължително разпитване, последвано може би от размяната на няколко долара.

Влязоха в малка стая с трептящи флуоресцентни лампи и натикано в единия ъгъл знаме. Суарес седна зад голо метално бюро и посочи двата сгъваеми стола срещу себе си. Броуди и Тейлър седнаха.

Суарес каза нещо на испански, докато гледаше ту единия, ту другия. Тейлър отговори.

Докато двамата разговаряха, Броуди забеляза малък портрет в рамка на президента Мадуро, окачен накриво на стената зад Суарес.

През февруари 2011 Броуди се беше озовал в Дамаск по следите на служител от армейското Централно командване, който се беше замесил в контрабанда на оръжие през сирийско-йорданската граница. Там се запозна с един германски емигрант, Маркус, който прекаляваше с пиенето и пушенето. Една вечер, докато седяха на наргиле и бири в едно кафене в Стария град, Маркус посочи стената зад Броуди, на която висеше портрет на президента Башар ал-Асад. И той беше окачен накриво.

„Ето такова е това място, приятелю — каза Маркус. — Мизерна диктатура, в която всеки се страхува достатъчно от Асад, за да окачва портрета му, но не го обича достатъчно, за да го постави изправен. Видя ли какво се случи в Тунис? В Египет? Онова там е нищо в сравнение с това, което ще се случи тук. Тази страна ще експлодира“.

И след няколко седмици стана точно това. Дали и Венецуела не беше на ръба?

— Броуди — рязко прошепна Тейлър.

Той фокусира вниманието върху сеньор Суарес, който очевидно му беше задал въпрос, който бе минал покрай ушите му.

— Паспортът — каза Тейлър. — И портфейлът.

— Кажи му, че не си давам портфейла на човек, който не е насочил пистолет към мен.

— Броуди.

Броуди сложи паспорта и портфейла си на бюрото до тези на Тейлър, която беше добавила и разпечатка на хотелските им резервации и графика на полетите им. Суарес отвори двата паспорта на визите им и ги прегледа заедно с митническите формуляри. После отвори портфейлите им, извади пачките двайсетдоларови банкноти и прегледа кредитните им карти и шофьорските книжки. Двамата бяха оставили военните си документи в жабката на колата на Броуди; Броуди също се беше сетил да остави военната си Mastercard, която наред с много ниския годишен процент на разходите имаше драматичен силует на бронетранспортьор „Страйкър“, в който беше прекарал най-лошите моменти от най-дългата година в живота си. Картата му беше добро напомняне за по-трудните времена, когато плащаше с нея покупките си в „Трейдър Джо“. Беше си помислил, че зарязването на картата е проява на прекалена предпазливост, но ето че този кретен преглеждаше всичко.

Суарес погледна Броуди и го попита нещо.

Тейлър понечи да отговори, но Суарес вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и даде знак на Броуди.

— Иска да му кажеш защо сме тук — каза Тейлър.

— Защо не пита човека, който говори испански?

— Защото ти имаш хуй — отвърна Тейлър.

— Туристи сме — каза Броуди. — Дошли сме да се докоснем до прекрасната ви страна. — И добави: — Това е съдбата ми.

Докато Тейлър превеждаше, Суарес не откъсна поглед от Броуди. После попита още нещо на испански.

— Интересува се какво смятаме да видим и правим, докато сме тук, тъй като визите и резервациите за обратния ни полет са за един месец, а хотелът ни в Каракас е само за седмица.

Броуди продължи да гледа Суарес, докато ѝ отговаряше.

— Добър въпрос. Може би ти ще му отговориш.

Тейлър заплямпа на испански, като описваше различните места, които смятат да посетят извън Каракас. Броуди схвана думата „Амазонас“ и може би нещо за круиз по река. Очертаваше се приятно пътешествие.

През цялото време Суарес се взираше в него. Това вече ставаше шантаво. Суарес попита още нещо.

— Пита колко още пари носим със себе си — преведе Тейлър.

Броуди му отвърна със същия немигащ поглед.

— No más.

Суарес каза нещо и потупа банкнотите на бюрото.

— Не ни вярва — каза Тейлър. — Казва, че американците, дошли за цял месец, носят повече пари в брой.

Броуди мислено наруга хората на Хакет, че са им уредили едномесечни визи. Явно бяха решили, че мисията ще бъде продължителна, и не искаха да рискуват агентите им да бъдат изхвърлени от страната по средата ѝ, но би трябвало да се сетят, че такъв дълъг престой ще се набие на очи. Идиотите от задния ешелон в пехотна дивизия, повечето от които никога не са виждали сражение, можеха да те убият по-бързо и от противников войник. В ОКР не беше много по-различно.

Суарес заговори отново и Тейлър преведе.

— Казва да му покажем всичките си долари, иначе ще бъдем претърсени подробно. Недекларирането на пари в брой било сериозно престъпление.

Броуди погледна усърдния митничар. При по-внимателно вглеждане чертите му не бяха толкова изсечени, колкото изпити. Той също не изпълваше съвсем униформата си, подобно на мъжа на паспортното бюро. По време на полета Тейлър му беше прочела, че недостигът на храна бил толкова сериозен, че средностатистически всеки венецуелец бил свалил по осем и половина килограма от теглото си. Очевидно това се отнасяше дори за служителите, чиято странична работа беше да ошушкват туристи.

Броуди отново погледна портрета на президента Мадуро. Тлъстите му, добре охранени черти бяха килнати. Мизерна диктатура.

Броуди върна погледа си върху Суарес и повтори:

— No más.

Суарес го изгледа кръвнишки и заговори бавно и натъртено, като се постара презрението му да премине през езиковата бариера.

— Вие сте гости в страната ми — преведе Тейлър. — Добрите гости уважават правилата на домакина, но американците не са сред тях. Американците си мислят, че могат да определят правилата навсякъде.

На Броуди вече му беше писнало от всичко това.

— Колко ще ни струва да се махнем оттук? Cuánto?

Тейлър продължи да превежда.

— Каза, че е трябвало да обявим всичките си пари в митническите декларации и тъй като не сме го направили, глобата е двеста долара.

— Не — каза Броуди.

Суарес продължи да го гледа, докато Тейлър превеждаше; после погледна банкнотите на бюрото, които вероятно бяха повече от годишната му заплата. Отброи сто, добави още шейсет, защото беше ядосан, напъха ги в джоба си и стана. Посочи останалите пари и документи и каза нещо на Тейлър на испански. Тя отговори, двамата си събраха нещата и Суарес ги изведе навън.

— Благодаря за топлото посрещане — каза Броуди, докато минаваха покрай Суарес, който каза на испански нещо, което според Броуди се превеждаше приблизително като „Начукай си го“. Презрението определено беше универсален език.

— Мачовските ти глупости само ще ни докарат неприятности — каза Тейлър.

— Не. Показването на страх докарва неприятности.

Продължиха към терминала за пристигащи, който се оказа просторен и модерен. Сергиите за храна и ресторантите бяха затворени с метални решетки, включително „Уенди“. Рафтовете на едно от малкото работещи заведения, което предлагаше сандвичи и плодове, бяха почти празни. В голяма метална тава, осветена от флуоресцентна лампа, имаше една-единствена ябълка.

— Смятам да напиша книга със заглавие „Диета Каракас“ — каза Броуди. — Как два милиона души свалят общо осемнайсет милиона килограма.

— Това беше невероятно гадно.

— Съжалявам. Но съм прав, нали?

Приближи ги млад мъж с джинси и тениска.

— Cambio? Dólares? Добър курс.

— No, gracias — отвърна Тейлър.

— Най-добър курс. Три милиона боливара за долар.

Подминаха го и продължиха към малката групичка мъже с костюми, които държаха написани на ръка табелки с имената на пристигащи пътници.

Преди да приближат достатъчно, за да прочетат табелките, пред тях изникна дребен полицай в безупречна синя униформа.

— Извинете, сеньор, сеньора. Паспорти, por favor.

„Тази идиотия никога ли няма да свърши?“ — помисли си Броуди.

Двамата извадиха паспортите си. Ченгето ги прегледа набързо и ги затвори, но не им ги върна.

— Къде ще отседнете?

— В „Ел Дорадо“ — отвърна Тейлър.

Ченгето се разлюля на пети и пръсти и красноречиво потупа пистолета в кобура си.

— Много хубаво. Много хубаво. Но Каракас е много опасен град. Ще ви трябва въоръжен ескорт. Мога да ви помогна с това.

— Погрижили сме се — отвърна Броуди.

— Нима? Как по-точно?

Броуди не беше сигурен дали не трябва да облажи и този тип, за да си получат паспортите, макар че в действителност му се искаше да го изрита в чатала.

Появи се висок едър мъж в черен костюм, размахващ бяла табела с надпис БРОУДИ.

— Сеньор Броуди? Сеньора Тейлър?

— Шофьорът ни — каза Тейлър на полицая.

Ченгето се обърна и каза нещо на шофьора. Онзи отвърна нещо, което не прозвуча особено приятелски. Ченгето отвърна със същия тон, тикна паспортите в ръцете на Броуди и се отдалечи ядосано.

Шофьорът, на около четирийсет и пет, с дружелюбни черти и зализана назад коса, ги погледна.

— Сеньор Броуди. Сеньора Тейлър. Аз съм Луис. — Подаде ръка на Броуди. — Ще ви закарам до хотела ви.

Двамата се ръкуваха.

— Точно навреме, Луис.

Луис се огледа предпазливо, сякаш искаше да им каже, че още не са излезли от гората.

— Хлебарките вече не се разбягват от светлината, сеньор Броуди. Насам, моля. — И добави: — Бързо.

12.

Броуди и Тейлър излязоха от терминала в убийствената тропическа жега, която бе трудно поносима дори в сянката на козирката отпред.

Летището създаваше илюзията на оживено — черни таксита чакаха на опашка при стоянката с неуниформен служител, очукани стари коли и мотори бавно пъплеха по обръщалото на терминала, а тук-там се виждаха млади мъже, може би излезли на лов за доверчиви туристи.

Излизащите пътници обаче бяха много малко и Броуди усети погледи върху себе си, докато вървяха след Луис към пешеходната пътека. Младеж с бяло поло и джинси, който беше на не повече от шестнайсет, ги застигна и също направи опит да им продаде боливари. Макар че тази практика технически се водеше незаконна и можеше да вкара човек в затвора, хлапето дори не сниши глас, докато минаваха покрай едно ченге.

Броуди му махна да се разкара, но младежът не го направи и накрая Луис му извика нещо. Хлапето изостана, но продължи да ги следва. Луис ги погледна смутено, сякаш искаше да каже: „Какво става със страната ми?“.

Някои страни според Броуди бяха родени бедни и отчаяни и хората в тях познаваха само това. Венецуела обаче навремето беше богата, с голяма средна класа, и това пропадане в бедност и отчаяние несъмнено беше шокиращо.

Стигнаха до голям паркинг, почти празен. Луис ги поведе към черен джип „Кадилак“, отвори багажника и започна да товари чантите им, като се оглеждаше.

Докато шофьорът се навеждаше да вземе една чанта, Броуди забеляза дръжката на глок, стърчаща от кобур под сакото му.

— За посолството ли работиш? — попита той.

Луис натовари последната чанта и го погледна.

— Не постоянно, сеньор. Викат ме, когато имат нужда от мен.

— Какво ти казаха, когато ти се обадиха?

Луис погледна първо Броуди, после Тейлър.

— Казаха ми да взема двама американци. Дадоха ми имената и описанията ви.

— С кого говори? — попита Тейлър.

— С човек, когото познавам като сеньор Смит.

— Чия е колата? — попита Броуди.

— На посолството — отвърна Луис.

— Няма дипломатически номера.

— Така е по-добре, сеньор.

— Твоят амиго каза ли каква е дестинацията ни?

— Не, сеньор. Не казват. От съображения за сигурност.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Не им бяха дали предварително името на шофьора им.

Луис схвана какво става.

— Мога да ви покажа това.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфона си. Намери някаква снимка и даде телефона на Броуди.

— Това съм аз с вашия господин Макдърмот.

Екранът беше пукнат и слънцето светеше ярко, но Броуди различи Луис, прегърнал през раменете висок тъмнокос мъж. Двамата стояха в нещо като бар или салон и държаха високи чаши с чадърчета.

Брайън Макдърмот беше временно управляващ американското посолство допреди няколко месеца, преди Мадуро да го изгони заедно със заместника му с обвинение в „заговор срещу правителството“. Преди това Макдърмот беше дипломатът номер едно в страната, тъй като Съединените щати и Венецуела нямаха посланици в столиците си в продължение на близо едно десетилетие. Броуди нямаше представа как изглежда Брайън Макдърмот, но Луис беше предприел стъпки да изчисти името си.

— Познавам и вашия господин Уорли — добави Луис.

Броуди му върна телефона и погледна Тейлър. Тя кимна.

— Добре. Да вървим.

Луис отвори задната врата и Тейлър се качи. Броуди реши, че е по-добре да седи до сто и десет килограмовия мъж с пистолет и затова се качи отпред и каза:

— Към хотел „Ел Дорадо“.

Луис кимна.

— Добър избор. И безопасен.

На изхода спряха на будката и Луис плати на дежурния с две банкноти, които сигурно се бяха обезценили напълно за времето, през което колата беше стояла на паркинг. Потеглиха, следваха шосето на летището в продължение на няколко минути и излязоха на магистралата за Каракас. Климатикът се включи и Броуди усети как потта по челото му се охлажда.

Четирилентовата магистрала разсичаше западния хребет на крайбрежните планини, за които Луис обясни, че влизали в национален парк на име „Ел Авила“. Няколко минути по-късно яркозелените подножия ги обгърнаха от всички страни.

Броуди включи радиото и превъртя станциите, което му беше ритуал всеки път, когато отиваше на ново място. Подмина няколко програми с ужасни поп и електронни парчета, както и някои с доста агресивно говорене, и се спря на нещо, което приличаше на традиционна фолк музика. Някакъв мъж пееше жива ритмична мелодия, съпроводена от струнен инструмент и маракаси.

Луис се усмихна.

— Хоропо. Много традиционно, господин Броуди.

— Аз съм човек с традиционни вкусове, Луис.

Музиката пасваше идеално на пейзажа. На покритите със зеленина хълмове. На морските птици, които се рееха в яркосиньото небе. Броуди почти успя да се заблуди, че е на почивка.

Забеляза, че Луис поглежда тревожно огледалото за обратно виждане.

— Какво има?

— Онези коли ни следват от летището.

Броуди се обърна и погледна през задния прозорец. Тейлър направи същото. Двете платна на магистралата бяха разделени от бетонна преграда. Джипът им беше в лявата лента, а на шейсетина метра зад тях две очукани коли се движеха една до друга, като бързо скъсяваха разстоянието.

— Защо мислиш, че ни следят? — попита Тейлър.

— Бяха спрели на банкета, когато излязохме на магистралата — обясни Луис. — И потеглиха, след като ги подминахме.

Колата в тяхната лента, бяла тойота, увеличи скоростта, докато не се озова толкова близо, че можеха да видят шофьора — млад мъж под трийсетте, който гледаше право напред, стиснал волана с две ръце.

Броуди погледна напред. Приближаваха бетонната паст на тунел, минаващ под хълмовете.

Колата в дясната лента даде газ, задмина ги и влезе в тунела. Тойотата рязко зави в дясната лента и ускори, докато не се изравни с тях.

Броуди погледна шофьора — мършав тип с тънък мустак. Той се обърна и погледите им се срещнаха. Имаше онзи мъртвешки поглед, който Броуди беше виждал у много пречупени млади мъже в проблемни места по целия свят.

— Дай ми пистолета си — каза Броуди на Луис.

— Сеньор…

— И настъпи газта.

Луис извади 9-милиметровия глок от кобура и му го подаде така, че шофьорът на тойотата да не го види. След това натисна педала и когато влязоха в тунела, колата пред тях, синя хонда, мина в лентата им и започна да намалява скорост, а тойотата продължи успоредно на тях.

Броуди погледна назад към Тейлър. Тя изглеждаше спокойна, както и можеше да се очаква от човек, прекарал две години в шофиране из пущинаците на Афганистан. Колкото до самия Броуди, това не беше най-лошото пътуване от летище, което беше имал. В първите войни на войната в Ирак магистралата до багдадското летище имаше прякор „РПГ алеята“ заради начина, по който размирниците посрещаха пристигащите.

Луис осъзна, че е притиснат от хондата и тойотата.

— Ще ни спрат — каза той. — Много съжалявам.

Броуди свали прозореца, вдигна глока и се прицели в шофьора на тойотата. Онзи държеше волана с две ръце, но ако свалеше едната, Броуди беше готов да осигури нова червена тапицерия на колата му.

Сеньор Мустак най-сетне забеляза насочения в главата му пистолет, наби спирачки и спря с поднасяне, а те прелетяха покрай него.

— Давай! — каза Броуди.

Луис мина в дясната лента и настъпи газта до дупка. Хондата се опита да направи същия номер, рязко зави и отново намали, но не ѝ се получи. Луис се върна в лявата лента и я задмина.

Онзи в хондата настъпи газта и продължи успоредно на тях. После започна да доближава лентата им. Кучият син беше упорит.

Броуди го погледна. Шофьорът изглеждаше малко по-стар от приятелчето си и също толкова мършав. Имаше обаче гаден и решителен поглед и нещо подсказа на Броуди, че няма да се уплаши така лесно като колегата си.

Хондата продължи да приближава лентата им и Луис, който очевидно не беше обучен на тактическо шофиране, отпусна газта и изостана. Междувременно тойотата започна да ги настига.

Броуди не откъсваше поглед от шофьора на хондата. Можеше да стреля, но имаше неписано правило да не убива никого през първия час от пребиваването си в нова страна, затова се обърна към Луис.

— Изтикай го от пътя.

Луис го погледна, поколеба се, после промърмори нещо като молитва и рязко зави надясно. Краят на бронята удари хондата и счупи лявата ѝ сигнална светлина. Колата се понесе към стената на тунела.

Преследвачът им бързо коригира курса и отново ги приближи, като удари задницата на джипа. За момент Луис изгуби контрол и се доближиха опасно близо до стената на тунела. В тесните ленти нямаше място за грешки и Луис отново завъртя волана надясно и блъсна хондата. Броните им застъргаха една в друга, докато двете коли се носеха през тунела.

Луис, който явно набра известна увереност, блъсна още веднъж преследвача — достатъчно силно, за да запрати хондата в дясната стена на тунела. Колата поднесе, задницата ѝ рязко зави наляво и забърса джипа, докато Луис профучаваше покрай нея.

Броуди се обърна и видя как хондата се завърта и спира напречно на платното. Тойотата рязко наби спирачки, като едва не я блъсна.

Луис нададе ликуващ вик, когато джипът изхвърча от тунела и се озова на мост, пресичащ плитка долина. Все още се намираха в западното подножие на планината, но вече можеха да видят в далечината небостъргачите в центъра на Каракас.

Броуди не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане.

— Няма да ни последват — каза Луис.

Броуди му върна пистолета и шофьорът го прибра в кобура.

— Случвало ли ти се е друг път? — попита Броуди.

— На два пъти ме обраха пред терминала, докато посрещах пътници. Но никога не ми се е случвало подобно нещо. Но пък правилата вече се променят ежедневно. Всъщност няма правила — поправи се той.

— Има едно, Луис — каза Броуди. — Оцеляване на най-приспособените.

— Si.

— Справи се добре.

— Мисля, че можехме да им се измъкнем и без такова дерби — отбеляза Тейлър, която досега не беше казала нищо.

— Шофьорите от задната седалка да си мълчат — отвърна Броуди.

Приближаваха западния край на града и между зеленината вече започна да се вижда разноцветен бетон. Приближиха още един тунел през хълмовете; над входа му имаше ярко боядисани бетонни сгради, които се катереха нагоре по склона като кули от безразборно нахвърляни кутии за обувки. На една триетажна фасада се мъдреше стенопис на Уго Чавес, чиито тлъсти ухилени черти сякаш се опитваха — подобно на всички ярко боядисани къщи — да лепнат весела патина на тропическия бедняшки квартал.

— Бариос — каза Луис и посочи стенописа. — А това е господарят им, който вече е мъртъв, слава Богу. Но те продължават да го почитат като светец. И кой може да ги вини? Той поне се преструваше, че го е грижа за бедните.

— Преструването е важно нещо, ако си политик — отбеляза Броуди.

Луис се усмихна.

— Si.

С навлизането в тунела трафикът стана по-натоварен. Въпреки недоимъците в страната Венецуела си оставаше място, където бензинът е по-евтин от чистата вода. Когато излязоха от тунела, Луис започна да се оглежда нервно. Луксозният им джип последен модел рязко се открояваше сред вехтите коли от осемдесетте и деветдесетте, които изпълваха пътя, и Броуди забеляза, че почти всички шофьори, ги заглеждат. Посолството трябваше да се погрижи да си намери някоя таратайка.

Броуди погледна нагоре към лабиринта тухлени и панелни сгради, които се катереха по склоновете от двете страни на магистралата покрай тесни виещи се улици. Ламаринените покриви на сбутаните една в друга къщи проблясваха под яркото слънце. Сякаш хората се бяха постарали да направят всеки квадратен сантиметър от хълмовете годен за обитаване, принуждавайки горите да отстъпят пред огромните бетонни планини.

— Бедняшките квартали се виждат от почти всяка точка на града — каза Луис. — Казват, че ги виждаш толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш.

— В Америка богатите живеят по хълмовете, а бедните в града — каза Броуди.

— Така ли? Защо?

— Защото лайната текат надолу.

Луис като че ли се замисли върху това.

Излязоха на автострада „Франсиско Фахардо“, която минаваше през центъра и продължаваше към богатите предградия на изток. Панелките се смениха с по-малки, но заможно изглеждащи жилищни блокове и блестящи офис сгради, които, изглежда, бяха централи на различни банки и телекоми. Избелели билбордове рекламираха храни и продукти, които средностатистическият венецуелец вероятно вече не можеше да си позволи, или просто ги нямаше по магазините.

В далечината от дясната им страна се появи огромна фантастична конусообразна сграда от бял бетон, издигаща се върху заравнен хълм и заобиколена от бедняшки квартали. Броуди си помисли, че сградата му прилича на смачкан зикурат със спирална рампа, вървяща от основата до върха.

— Какво е това, по дяволите?

Луис хвърли поглед към сградата.

— Еликоиде.

— Ясно.

— Построена е някъде през шейсетте — продължи Луис. — Била е замислена като мол, в който да пазаруваш от колата си. Но идеята не се получила… и сградата преминала в ръцете на Servicio Bolivariano de Inteligencia Nacional, СЕБИН — тайната полиция, която я превърнала в своя централа и затвор.

— И как върви бизнесът ѝ?

— Добре — увери го Луис. — Много хора влизат там, но малцина излизат.

Тейлър явно беше проучила и тази забележителност.

— Освен това тук се провеждат разпитите, които често включват изтезания и понякога завършват с екзекуции. Пазаруване на едно гише — каза тя с рядка демонстрация на черен хумор.

— Бърза каса — добави Броуди.

— Познавам много хора, които попаднаха там — каза Луис. — Онези, които излязоха, вече не са същите.

Е, може би не трябваше да се шегуват толкова.

Броуди погледна отново странната сграда, докато минаваха покрай нея. Идеята за модерно на някакъв архитект от шейсетте сега се беше превърнала в нещо средновековно. СЕБИН. Онези, които не искаш да видиш на прага си посред нощ. Всяка полицейска или вървяща натам страна си имаше нещо подобно. Той отново погледна сградата. „Не искам да я виждам отвътре“.

Автострадата следваше река, която разделяше източното и западното ѝ платно. Водата изглеждаше мръсна, а по косите бетонни брегове имаше купчини боклуци.

— Гуайре. Клоаката на Каракас. Чавес беше обещал да я изчисти. Каза: „Каня ви да се изкъпете в Гуайре“. — Луис се изсмя. — Майка ми казваше, че е майстор на лайняните приказки и всеки ден можеш да видиш реката от лайна, която минава през града ти.

Броуди много добре виждаше и подушваше онова, за което бе говорила майката на Луис, затова нагласи климатика така, че да не поема въздух отвън.

Минаха покрай голям билборд на държавната петролна компания ПДВСА, който беше по-нов и с по-ярки цветове от останалите. Представляваше фотомонтаж на президента Мадуро с червена барета и вдигнат юмрук на фона на развени венецуелски знамена и мускулести мъже с каски, които завъртаха колелото на клапан. В горната част се мъдреше девиз, който Броуди успя да разчете и без да знае много испански: СОЛИДАРНОСТ — ОРЪЖИЕТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА СРЕЩУ КАПИТАЛИЗМА. Петролът беше кръвта на Венецуела и когато цената му беше висока, финансираше огромни социални разходи и корумпираната система на патронаж, която гарантираше лоялност към режима. А когато цената падаше, както беше от години, хората преставаха да са толкова лоялни.

Отляво на тях се издигаха два огромни небостъргача от бетон и блестящо синьо стъкло.

— Какво е това? — попита Тейлър.

— Парк Централ — отвърна Луис. — Навремето бяха най-високите сгради в Латинска Америка. Офиси, апартаменти и магазини. Но са опасни за посетители — добави той. — Най-добре е да се гледат от разстояние.

Броуди се загледа във високите сгради и си припомни кратката история на града, която беше прочел в пътеводителя по пътя насам. През по-голямата част на деветнайсети и в началото на двайсети век Каракас бил затънтен постколониален град. Когато през 20-те заработили първите петролни кладенци, страната се променила завинаги и огромните богатства преобразили града по време на строителния бум, модернизирал столицата.

Луис им каза, че автострадата, по която пътуваха, била затворена от хиляди протестиращи през пролетта и лятото на 2017 година, когато Мадуро създал Конституционна асамблея, за да промени конституцията и да отнеме властта на контролираната от опозицията законодателна власт. Протестите обхванали цяла Венецуела и довели до енергични мерки от страна на правителството, при които загинали сто и петдесет души, а хиляди били ранени.

— Хората не се страхуват, но изгубиха дух — каза Луис. — Излязоха на улиците, за да предизвикат промяна. А промяната не дойде. И сега основната им грижа е как да се нахранят и да опазят семействата си. Мой племенник е сред жертвите — добави той.

— Съжалявам — рече Тейлър.

Продължиха през нещо като музеен район с голям парк и ботанически градини. След няколко минути излязоха от автострадата и се озоваха в спокоен богат квартал с много дървета. Броуди видя изискани ресторанти, хотели и скъпи магазини за дрехи. По улиците нямаше много пешеходци, но в магазините имаше купувачи; пред доста от луксозните бутици можеха да се видят охранители, които не криеха, че са въоръжени.

Спряха на червен светофар пред входа на скъп мол. През големия стъклен вход се влизаше в широк коридор с под от полиран бял мрамор и редици магазини. На тротоара пред мола мъже и жени на средна възраст по тениски, джинси и с дебели гумени ръкавици ровеха купчини чували с боклук. Броуди и Тейлър ги загледаха, докато Луис чакаше да светне зелено.

— Какво правят? — попита Тейлър.

— Търсят храна — отвърна Луис.

Една жена намери кутия рулца. Лапна едно и прибра останалите в найлоновата чанта на рамото си.

Светна зелено и продължиха напред по виещата се улица с дървета от двете ѝ страни. Броуди знаеше, че хотелът им се намира недалеч от американското посолство.

— Мини покрай посолството — каза той на Луис.

— Si, señor. — Шофьорът продължи още няколко преки, зави наляво и след няколко минути минаха бавно покрай територията на посолството, която беше заобиколена от висока черна ограда. Вътре се виждаха малки бетонни постройки около основната сграда, която беше от полиран червен камък и с тесни прозорци. Американското знаме се развяваше над върховете на палмите.

При главния вход имаше бетонна стена и два кеца, окачени за връзките си върху емблемата на посолството.

— Това пък какво означава? — попита Броуди.

— Израз на неуважение от тъпите поддръжници на Чавес — отвърна Луис. — Започна, откакто онзи иракски журналист замери с обувка вашия господин Буш по време на негово посещение в Багдад.

Броуди отново погледна кецовете и си спомни за посещенията си на места като Исламабад и Дамаск. Там американските посолства бяха превърнати в символ на несправедливия и зловреден Запад, в изкупителна жертва за местните правителства, които се надяваха да отвлекат вниманието на народите си от реалните проблеми, които произтичаха от собствения им президентски дворец.

Приближиха две еднакви двайсететажни кули с бежова каменна облицовка и големи прозорци и Луис намали. Триметрова бетонна стена, боядисана в жизнерадостно жълто и с бодлива тел отгоре, отделяше кулите от улицата. Пред нея, от двете страни на метален портал, стояха двама яки охранители с тъмносини униформи и пушки помпи.

— Хотел „Ел Дорадо“ — каза Луис и намери за необходимо да добави: — Много сигурно място.

Броуди се обърна към Тейлър.

— Прилича ми на затвор.

— Ти искаше добре охранявано място — отвърна тя.

Луис зави към портала и намали, когато единият от пазачите вдигна ръка и тръгна към колата. Луис свали прозореца.

— Tiene reservación? — попита охранителят и надникна в колата.

— Si. — Луис се обърна към Броуди и Тейлър. — Документите ви?

Те извадиха паспортите си и ги дадоха на пазача. Мъжът ги прегледа и заговори в малката радиостанция, свързана със слушалка и микрофон. Прочете имената им, изчака за потвърждение, върна им документите и отиде при циферблата до портала. Въведе код и докато порталът бавно се отваряше, им даде знак да продължат.

Влязоха в кръгова алея, в средата на която имаше фонтан, заобиколен от тропически растения и цветя. Палми се издигаха покрай пътеката, водеща към входа с висока козирка. Усмихнат пиколо на около петдесет и пет с безупречна червено-кафява униформа приближи колата им, отвори вратата на Тейлър и тя слезе.

— Buenos días, señora. Добре дошли в „Ел Дорадо“.

— Gracias.

Броуди и Луис също слязоха, а пиколото разтовари багажа им и го прехвърли на количка. Броуди си погледна часовника. Домброски беше казал на полковник Уорли кога ще пристигнат и полетът им не беше закъснял. Бяха изгубили известно време заради митничаря, но бяха наваксали с гонката по магистралата. Уорли би трябвало да ги чака в лобито.

Тейлър благодари на Луис и погледна Броуди.

— Върви, след малко ще дойда — каза ѝ той.

Тейлър тръгна след пиколото, който буташе количката.

— Добро шофиране — каза Броуди на Луис.

— Благодаря, сеньор. — Луис погледна вдлъбнатините и драскотините по джипа.

— Аз ще се погрижа за това в посолството — увери го Броуди.

— Благодаря, сеньор.

— По-късно днес ще ни трябва шофьор — каза Броуди. — Свободен ли си?

— Мога да бъда.

— Ами до края на седмицата?

Този път Луис не беше толкова сигурен.

— Може и да се получи. Но колата на посолството…

— Не ни трябва тази кола. Имаш ли своя?

— Да. Но не е толкова хубава.

— Идеално. Каква е дневната ти тарифа?

Луис се замисли.

Тейлър беше споменала, че заради хиперинфлацията минималната месечна заплата във Венецуела се равнява на около два долара — макар че всеки венецуелец, който получаваше заплатата си в долари, беше в много по-добро положение.

— Колко ти плаща посолството? — попита Броуди.

— Десет долара на ден.

— Правя ги двайсет. Плюс бонус, ако попаднем в престрелка.

Луис се усмихна малко насила.

— Благодаря, сеньор.

— Няма нужда да ми благодариш. Заслужи си парите.

Луис извади от джоба си визитка и му я подаде.

— Мобилният и домашният ми телефон.

— Добре. Ще ти се обадя. Междувременно разкарай костюма. Но задръж пистолета.

13.

Броуди настигна Тейлър на рецепцията. Двамата се регистрираха заедно и помолиха да качат багажа им.

Задържаха ръчния си багаж и влязоха в салона на лобито, изискано обзаведен с удобни фотьойли, стъклени коктейлни маси и мраморни пиедестали с вази с тропически цветя. Салонът пустееше, ако не се брояха двама туристи, които говореха на френски, и сервитьорът, който се навърташе наоколо в готовност да вземе поръчките им.

Забелязаха неофициално облечен мъж на петдесет и няколко, който седеше сам в отсрещния ъгъл. Държеше цигара в едната си ръка и питие в другата. Не погледна към тях.

Докато го приближаваха, той вдигна очи, но не стана и не им протегна ръка. Само кимна към фотьойлите срещу себе си. Броуди и Тейлър седнаха.

Военните аташета обикновено бяха офицери и се обличаха като такива — с униформи или със спретнати цивилни костюми. Полковник Брендан Уорли обаче имаше вид и усещане за човек, на когото отдавна е престанало да му пука за такива неща като външния вид. Беше с широко поло с петна от пот, торбести дочени панталони в цвят каки, които бяха почернели при крачолите от пласта изгорели газове и мръсотията на улиците на Каракас, и кожени мокасини, които буквално се разпадаха по шевовете. Имаше несресана оредяваща руса коса, а на носа му бяха кацнали големи очила с дебели рамки. Пронизващите му сини очи бяха уголемени от дебелите стъкла и подчертаваха остър ум и жизненост, които не съответстваха на немарливата му иначе външност.

— Как мина пътуването? — попита той по начин, който ясно показваше, че изобщо не се интересува от отговора.

— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Едва не ни обраха.

— „Едва не ни обраха“ е доста добър ден в Каракас — уведоми ги Уорли.

Броуди набързо му разказа за преживяното на магистралата. Уорли не се изненада особено.

— Тази страна се е понесла устремно към хаоса и анархията. Навремето човек трябваше да направи някоя глупост, за да се забърка в неприятности. Сега неприятностите те намират навсякъде.

— Луис се представи отлично — каза Броуди. — Запази спокойствие в напрегнат момент. Позволихме си да го наемем за наш шофьор, докато сме тук. Може ли да се разчита на него?

Уорли кимна.

— Той е лоялен и дискретен. И ненавижда правителството на Мадуро.

— Каза ни, че племенникът му бил убит при демонстрация — каза Тейлър.

Уорли я погледна и дръпна дълго от цигарата си.

— Така е.

Дойде сервитьорът.

— Buenas tardes, señor, señora. Какво ще поръчате?

Броуди посочи чашата на Уорли.

— За мен от същото.

— Отлично, сеньор.

— Вода — каза Тейлър.

Сервитьорът се отдалечи.

Уорли вдигна ниската си чаша с кехлибарена течност.

— Ром „Санта Тереза“. Втората най-добра течност в тази страна след петрола. От години местните загърбват собствения си чудесен ром и предпочитат уиски, но след като всички фалираха, започнаха да преоткриват наследството си. Достатъчно мек е, за да се пие чист. — Отпи доста голяма глътка и побутна с крак едно кожено куфарче към тях. — С любезното съдействие на Агенцията за военно разузнаване. Всичко вътре ще ви докара арестуване.

— Предполагам, че не е нужно да се подписваме — каза Броуди.

Уорли се разсмя, после отново стана сериозен.

— Не бива да разкривате дори при изтезания откъде е дошло това куфарче. И без това си имаме достатъчно проблеми в посолството.

— Съжалявам да го чуя — каза Броуди.

Беше работил с АВР, преди да научи, че наред с разузнавателната си дейност тя ръководи и военните аташета в американските посолства. Хората като Уорли представляваха интересите на Министерството на отбраната в съответната страна и поддържаха връзка с местните военни. Понякога тези интереси бяха тясно свързани с интересите на домакина и отношенията бяха приятелски, както беше със съюзниците от НАТО, или взаимноизгодни, но сложни, както в Пакистан. А в страни като Венецуела отношенията бяха открито враждебни и изпълнени с недоверие и подозрителност. Постът на Уорли определено не беше от леките.

— Кого сте вбесили, за да ви назначат тук? — попита Броуди.

— Ако искаш гадно назначение, опитай Узбекистан — отвърна Уорли. — Две години служих в посолството ни в Ташкент. И ме пратиха в Йемен по време на Арабската пролет. Там си беше истинско лайняно шоу. Освен това трудно се намира пиячка, а всички жени са увити в чаршафи. Тук поне човек може да оплакне окото. — Той отново дръпна от цигарата си и добави: — Работата ни тук е важна.

Броуди се запита какво ли включва въпросната важна работа. За офицерите от разузнаването беше обичайно да използват положението си на военни аташета за шпионските си задачи. Навремето границата между войници и шпиони е била ясна, но вече беше настъпила ерата на ръководени от ЦРУ удари с дронове и шпиони на Пентагона, разположени в посолства по целия свят. Границите се размиваха, мисиите се застъпваха. Всичко това се правеше в интереса на по-ефективното противопоставяне на аморфен противник. Но понякога граници се чертаеха ненапразно.

— Следят ли ви? — попита Тейлър.

— Всички в посолството ни следят. Естествено, днес се погрижих да нямам опашка. Всъщност вече е по-малко напечено, защото режимът има повече проблеми със собствения си народ. Ресурсите им са ограничени, което може да се очаква, когато основният ти покровител е Куба, която е по-фалирала и от тази страна.

Броуди кимна. Беше чел един брифинг на Държавния департамент за близките отношения между венецуелското правителство и кубинското разузнаване още от времето на Чавес. Фидел Кастро открай време беше обсебен от идеята да разпали социалистически революции в карибските си съседи, а с идването си на власт Уго Чавес беше идеален кандидат да разшири делото му в Южна Америка. Хавана имаше едва ли не постоянно присъствие във военните и разузнавателните служби на режима на Чавес. Но сега Уго и Фидел бяха мъртви и бледите им подобия Николас Мадуро и Раул Кастро се мъчеха да продължат да носят факела на la Revolución.

— Посолството е на ваше разположение, ако бъдете разкрити и се нуждаете от убежище — продължи Уорли. — Макар че по-голямата опасност тук е престъпността, както сте се уверили тази сутрин. Затова просто внимавайте къде ходите и кога го правите.

— Полицията помага ли на чужденци в беда? — попита Тейлър.

Уорли се изсмя, което казваше всичко, но все пак обясни:

— Ще ви разкажа една история. Преди месец един венецуелец с двойно гражданство дойде в консулския отдел на посолството, за да получи нов американски паспорт, който му бил откраднат. Откраднат от кого? — пита го служителят. И как? Човекът казва, че живее в Щатите, че е музикант и е дошъл в родината си да запише някаква фолк музика или нещо такова и да види роднините си. Една нощ карал чужда кола и бил спрян от полиция на пуст път. Накратко, полицаите му взели всичко, включително колата и дрехите му, и го оставили гол-голеничък на пътя. — Уорли направи пауза за по-голям ефект и продължи: — Ако беше жена, щяха и да го изнасилят. Каза ни, че благодарил на Бог, че не са го убили.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Е, това отговаряше на въпроса.

— Подал ли е оплакване в полицията? — попита Броуди.

Уорли се изсмя, после каза сериозно:

— Тукашните полицаи са по-лоши и от престъпниците, ако това изобщо е възможно. Стойте далече от тях.

— Лима Чарли — каза Броуди: използваше военния жаргон, че е разбрал напълно ясно.

— Освен това ги има и СЕБИН, местното разузнаване. В известен смисъл са по-лоши и от полицията, защото са добри в работата си. Не се появявайте на радара им.

— Минахме покрай Хеликоиде на път насам — каза Броуди.

Уорли кимна.

— Това е една от сградите им, предимно затвор. Централата им е в друга сграда, по-близо до центъра на града. Офиси горе, килии за изтезания в мазето. Местните наричат сградата La Tumba. Гробницата.

— Фино.

Сервитьорът дойде с питието на Броуди и той отпи. Меко и не прекалено сладко. Определено по-сложен и приятен профил от „Бакарди 151“, което пиеше навремето в колежа.

Уорли взе голямата раница до фотьойла си и я побутна към тях.

— Малко местна валута. Става да си купите нещо или да си избършете задниците, когато тоалетната хартия в хотела ви свърши. Венецуела все още не е на етапа на инфлацията, на който ти трябва цяла каруца пари, за да си купиш хляб, но определено върви натам. Цялата тази раница боливари струваше двайсетина долара преди няколко часа.

— Бързо ще ги похарчим — каза Броуди.

— Едва ли е нужно да казвам да не използвате стационарни телефони. Особено на хотела. Правителството задължително подслушва линиите му. Мобилните ви телефони вероятно ще работят в хотела, но покритието е много ограничено в рамките на града, става все по-лошо и също е податливо на подслушване, ако зависите от местните оператори. В куфарчето има сателитен телефон, който ще работи на практика навсякъде, където има открито небе. Има също и флашка с VPN клиент, който можете да инсталирате на лаптопите си, ако ви се наложи да използвате интернета на хотела. Заобикаля всички правителствени цензури и защитни стени, никой не може да го подслушва и ако някой се опита да проследи ай пи адреса ви, ще си помисли, че сте в Маями.

Броуди вдигна чашата си.

— Още малко от тези и аз ще си помисля, че съм в Маями.

Уорли се разсмя. После усмивката му се стопи.

— Какво ви кара да мислите, че е тук?

— Получихме сигнал — отвърна Броуди.

— Че е видян ли?

Броуди не отговори.

Пронизващите очи на Броуди се спряха първо върху него, после върху Тейлър.

— Той е адски голяма риба.

— Така е — съгласи се Броуди.

— Но и този гьол е голям — продължи Уорли. — Познавам града. Така че ако мога да ви помогна да намерите тоя кучи син, ще го направя.

Броуди го изгледа. Полковникът определено беше шпионин, но от различна порода. Оставаше си военен и дезертьорството и предателството на Мърсър вероятно го бяха вбесили на лично ниво.

— Бил е забелязан в бардак — каза Броуди.

— Смятаме, че е в Петаре — добави Тейлър.

Уорли дръпна за последен път от цигарата си и смачка фаса в пепелника до себе си.

— Това не стеснява особено търсенето. Кварталът е голям.

— Може би вие познавате някого — каза Тейлър.

— Познавам много хора — отвърна Уорли. — Но те не се мотаят из бедняшки квартали и бардаци.

Броуди не беше сигурен, че му вярва. Тип като Уорли използваше системата, а никоя система не функционира без отрепки.

— Ще ви дам хипотетичен сценарий — каза той. — Посещавам важна клечка от някое място, където вие, полковник Уорли, се нуждаете от контакт или услуга. Известно е, че имам определени предпочитания. Да кажем, малолетни момичета. Затова ми трябва човек, който да ме насочи към правилното място и в същото време да си мълчи. Само дето, разбира се, че сводникът не си мълчи, защото докладва на вас.

Уорли впери немигащ поглед в него.

— Търсите ЦРУ. Различен акроним.

— Със същата торба мръсни номера — отвърна Броуди.

Уорли не реагира на това. Беше хладнокръвен. И малко страшничък. Допи рома си.

— Може и да разполагам с човек. Ако може да ви помогне, ще го направи. Едва ли ще поискате просто да започнете да тропате по вратите в Петаре. Така само ще си изпросите смъртта.

— Ясно. — Броуди даде на Уорли номера на мобилния си телефон. Не му допадаше да дава личния си номер на някакъв съмнителен тип от подземния свят, свързан с Уорли, но сателитният телефон нямаше да работи в хотелската стая. Тейлър също даде номера си за всеки случай.

— Освен това, когато намерим нашия беглец, ще ни трябва помощ да го изведем от страната — каза Броуди.

Уорли кимна.

— Уведомиха ме за това — каза и добави неуверено: — Не можете да използвате обичайните дипломатически канали за екстрадиране. Има обаче и други начини.

— Приехме, че има — отвърна Броуди. — Иначе нямаше да сме тук.

Уорли се замисли за момент.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Но обикновено използваме частен самолет, който ще уредя да чака на едно местно летище. Ако и когато дойде времето, обадете ми се и ще ви насоча към една изоставена писта близо до Каракас. Самолетът каца, качвате се с пленника си и заминавате.

Броуди кимна. Звучеше просто. С изключение на подробностите. Например частният самолет трябваше да е достатъчно малък, за да кацне на изоставена писта, което означаваше, че надали щеше да има достатъчно гориво, за да се добере до Щатите — което означаваше, че трябваше да кацнат в Гуантанамо или може би в някоя американска военна база в Панама. Попита Уорли за това и той отговори:

— Не ми е нужно да знам накъде ще летите, на вас също.

— Ясно. Колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре.

— Ще научите, когато стигнете. Ще ви дам подробностите за срещата, когато — ако — му дойде времето.

— Ако се получи някаква задръжка, например заради лошо време или нещо подобно, посолството ще може ли да задържи пленника ни, докато чакаме самолета? — попита Тейлър.

— Не. Ще трябва да го държите някъде другаде — отвърна Уорли. — Посолството не се замесва в отвличания.

— А само с транспортиране — отбеляза Броуди. — Това не е отвличане — добави за протокола.

Уорли не отговори, а стана.

— Закъснявам за среща.

На Броуди му идеше да отбележи, че важните срещи никога не започват навреме, но вместо това каза:

— Ще се отрази добре на характеристиката ви, когато изправим оня кучи син пред съда.

Уорли го изгледа продължително.

— Ако ви потрябвам, номерът ми е записан в сателитния телефон.

— Благодаря за помощта ви — каза Тейлър.

Уорли огледа лобито.

— На покрива има чудесен басейн. С фантастични гледки. Ако се обърнете на север, дори няма да виждате бедняшките квартали. Приятно прекарване във Венецуела.

— Писано ни е да се запознаем с нея — каза Броуди.

— Така е — отвърна Уорли. — Но тя може да е адски гадна.

14.

Апартаментът им, платен с парите на американския данъкоплатец, се намираше на петия етаж и изглеждаше чист и комфортен, с всички модерни удобства. Прилична дневна разделяше спалните и всичките три стаи имаха балкони, които гледаха на север; под тях имаше добре поддържан двор и ресторант, а в далечината се издигаха зелените планини. Гледката беше чудесна и Броуди трябваше да се наведе над парапета на балкона, за да види задръстените хълмове на Петаре на няколко километра на изток и на цял свят разстояние.

В дневната Броуди сложи даденото им от Уорли куфарче на една масичка и го отвори. Вътре имаше два 9-милиметрови пистолета „Глок“ с кобури и четири заредени пълнителя, тазер и свински опашки.

— Всичко необходимо за отвличане — отбеляза Тейлър.

„Или за по-просто решаване на случая“ — помисли си Броуди, докато вземаше единия глок и слагаше пълнител.

В куфарчето беше и споменатият сателитен телефон, пачки банкноти по десет и двайсет долара, общо десет хиляди, както и два американски паспорта със същите обработени снимки като на визите им, но с различни имена и номера. Броуди беше прекръстен на „Кларк Боуман“, а Тейлър беше „Сара Боуман“. В паспортите имаше и едномесечни визи с новите им имена. Броуди не можеше да определи дали са истински, или фалшиви, но със сигурност щяха да минат пред всяко прекалено ревностно ченге или войник, решил да ги тормози на улицата. Страниците на паспортите бяха пълни с печати, а самите документи бяха позахабени. Броуди още не беше имал удоволствието да посети Бахамите — за разлика от Кларк Боуман.

Тейлър пъхна своя паспорт в джоба си и отбеляза:

— Никога не бих взела фамилията на съпруга си.

— Кларк е взел твоята фамилия, госпожо Боуман. Той е много напредничав. Любимата му храна е киноа и обожава котките.

— Мразя котки.

— Кларк няма нищо против това.

Двамата закачиха кобурите на коланите си. Броуди обикновено не ходеше въоръжен, дори и на тайни мисии зад граница, защото да те хванат с желязо създаваше повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Сега обаче беше различно. Кайл Мърсър нямаше да се предаде доброволно, а и дума не можеше да става да искат от местната полиция да го задържи.

Взеха няколкостотин долара и прибраха останалите в сейфа под телевизора. Броуди го заключи с кода, който беше използвал за шкафчето си по време на началното си обучение, курсовете за напреднали и в Кемп Виктори край Багдад. Правеше го повече по навик, отколкото заради нещо друго, макар че сигурно това бяха щастливите му числа — нали все още беше жив.

Отвориха раницата и напълниха джобовете си с боливари с неопределена стойност, след което Броуди остави раницата в шкафа до сейфа. Ако камериерката решеше да си вземе допълнителен бакшиш, да заповяда.

Бяха оставили засекретеното досие на Мърсър в Куонтико, но Тейлър беше направила няколко копия на снимката му — със зелена униформа и зелена барета от времето преди да постъпи в Делта Форс — и ги беше скрила между страниците на евтин роман, който носеше в чантата си. Освен това сложиха по едно копие и в портфейлите си.

Броуди включи сателитния телефон. В указателя откри само един номер и предположи, че е на Уорли. Двамата въведоха номерата на личните си телефони. Броуди се надяваше, че няма да им се наложи да звънят на Уорли, докато не дойде време да ги изведе от Венецуела, след като задържат Мърсър.

— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита той.

— Да, не е военен аташе — отвърна Тейлър.

— Не е. Но това е добро прикритие. Има дипломатически имунитет като служител в посолството и официална причина да поддържа контакт с венецуелски военни.

— Прекарал е тук прекалено много време. Тези неща направо се надушват.

— Това е от рома.

Тейлър извади бутилка вода от минибара и седна по турски на канапето. Отпи глътка, загледана през плъзгащата се стъклена врата на балкона. По прозрачната завеса танцуваха шарени сенки, хвърляни от листата на палмите. В далечината се чуваха крясъци на птици.

— Тук всъщност е красиво.

Броуди си отвори бира и седна на кушетката срещу нея.

— За първи път ли си в Южна Америка?

Тейлър кимна.

— Досега първото и единственото ми излизане от Щатите беше на държавни разноски до Афганистан. И може би до медицинския център „Ландщул“ в Германия, където изчовъркаха шрапнелите от тялото ми. Но него не го броя. Там дори не ми позволиха да опитам местната бира.

— Ще се погрижа за следващото ти назначение да се озовеш в Мюнхен по време на Октоберфест.

Тейлър се усмихна.

— А ти си пътувал доста.

— Винаги по работа, така че не е същото. За последно бях на почивка на Хаваите преди две години. Така и не успях да си почина. Все имах чувството, че трябва да намеря някого и да го арестувам.

Тейлър отново се усмихна.

— Сам ли беше?

— С бивша приятелка.

— Какво е станало с горкото момиче?

— Прекалено много се впрягаше. Или може би аз се впрягах. Не помня. Веднъж седмично изхвърлям спомените си в деня за почистване.

— Де да беше толкова лесно.

— А как така една селяндурка от Тенеси знае толкова добре испански? — попита Броуди.

— Ако знаеше испански, щеше да разбереш, че моят не е чак толкова добър, но е достатъчен, за да се оправя. В Джорджтаун имах един асистент от Мадрид. Той ме научи.

— Отлична оценка ли ти писа?

— Да. Но курсовете му бяха по английска литература. — Тя се усмихна. — Уроците по испански бяха извънкласни.

Броуди също се усмихна.

Тейлър допи водата си и стана.

— Отивам да измия миризмата на самолет от себе си.

— Аз също. Ще се видим в лобито.

Прибраха се в стаите си. В банята Броуди намери бележка от хотела на испански и английски, в която на добре плащащите гости любезно се напомняше, че има недостиг на вода, на тоалетна хартия и на сапун, така че да бъдат така добри да го имат предвид. Не пишеше дали могат да използват боливари за тоалетна хартия, но определено се намекваше. Броуди се съмняваше, че много от гостите на „Ел Дорадо“ се съобразяват с молбата, но годините му като войник го бяха научили на добродетелите на аскетизма и затова се изкъпа възможно по-бързо.

Докато се обличаше, мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕПОЗНАТ НОМЕР. Той вдигна.

— Ало?

— С господин Боуман ли говоря? — попита мъжки глас със силен акцент.

— Да.

— Казвам се Раул. Получих този номер от общия ни приятел. Желаете ли да се срещнем?

— Може би.

— На Музеум Плаза. До Авенида Либертадор. Утре сутринта в девет. Ще нося жълта риза, бяла бейзболна шапка и бели обувки.

— Трябва да се срещнем днес — каза Броуди.

— Невъзможно, господин Боуман.

— Направи го възможно, Раул. Ще си заслужава.

Последва дълга пауза. Явно Раул беше от онези, които са свикнали да определят правилата.

— Добре, в седем — каза той. — Няма да ме приближавате. Ще ме следвате.

— Докъде?

— До Финансовия център. Наблизо е. Така аз ще ви виждам, вие ще виждате мен и никакви игрички. Ще вървя пеша, вие ще ме следвате.

— Добре — каза Броуди. — Музеум Плаза, в седем.

— Добре, сеньор.

Броуди затвори. Финансов център изглеждаше странно място за обсъждане на бардаци, но пък може би пропускаше нещо.

Провери гласовата си поща в Куонтико, за да види дали Ал Симпсън не е решил да си спомни още нещо или се е свързал с венецуелските си партньори от петролния бизнес, но нямаше съобщения от него. Нищо изненадващо. Броуди беше сигурен, че свидетелят е казал всичко, което има за казване. От сега нататък следите щяха да идват от улиците.

Приключи с обличането и слезе долу.

15.

Броуди слезе в лобито, облечен в чисти джинси, риза и спортно сако, което да скрива кобура с пистолета. Освен това носеше маратонки, в случай че се забъркат в повече неприятности, отколкото могат да решат петнайсетте патрона на глока му.

Тейлър, която никога не пропускаше възможността да бъде първа в нещо, вече го чакаше. Изглеждаше добре с джинси, тениска и син блейзър, под който се криеше нейният кобур. Беше махнала грима си, може би в опит да изглежда по-невзрачна, макар че не ѝ се получаваше. Красивата оперена блондинка вече караше гостите и служителите на хотела да се обръщат след нея. Г-ца Тейлър имаше лице (и тяло), които не се забравяха лесно. Това беше проблем.

Огледаха лобито, което винаги е добър тактически ход, и седнаха да хапнат в ресторанта на хотела, наречен „Алто“ — претенциозно заведение, което предлагаше смътно континентална кухня на малки геометрични купчинки. Ястията бяха на порции, подобаващи за страдаща от недостиг на храна страна, но пък цените бяха като в парижки ресторант. Менюто беше на испански и английски, цените бяха в боливари, но към листа вървеше и разпечатка на днешния курс на сриващата се национална валута. Сервитьорът, възрастен мъж със сресана назад сребриста коса, на чиято табелка пишеше „Едуардо“, ги посъветва да изберат печено пиле, като обеща, че го имат, и намекна, че е прясно, което явно беше необоримият аргумент. Тейлър и Броуди го послушаха.

— Отлично — увери ги Едуардо и се понесе към кухнята.

Броуди разказа на Тейлър за телефонния разговор с Раул.

— Иска да го следваме до Финансовия център. Прозвуча ми като сравнително безопасно публично място.

Тейлър извади пътеводителя си, отвори на картата на Каракас и намери Музеум Плаза. После сравни картата със списъка на забележителности.

— Може би не.

— Защо?

— Това е недовършен небостъргач на име Кулата на Давид, на името на главния инвеститор, Давид Брилембург. Не е финансов център и никога не е бил. Строителството спряло през деветдесетте по време на банковата криза в страната и в сградата са се настанили незаконно хора. Небостъргачът бил най-големият вертикален бедняшки квартал на света допреди няколко години, когато властите преместили обитателите. — Тя затвори книгата и добави: — Пътеводителят предупреждава, че мястото било свърталище на престъпници и съветва туристите да стоят по-надалече.

— Ние не сме туристи. Имаме оръжие.

— Мозък също няма да ни навреди.

— Ще ида сам.

— Не ме изкушавай.

Поръчката им пристигна. Пилето беше сносно, макар че от опит Броуди подозираше, че на всяка улична сергия могат да си намерят по-вкусна храна за една стотна от тази цена.

Докато се хранеха, обсъждаха случая и умуваха върху един и същи въпрос — защо му е било на Кайл Мърсър да идва тук?

— Какво е общото между Венецуела и Афганистан? — попита Тейлър.

— Туристически дестинации с големи предизвикателства.

— Дрога.

— Да… но това е страната на кокаина, а Афганистан — на хероина. И двете изнасят за богати пазари като Америка и Европа, а не една на друга. Виждам някои сходства, но не и връзка.

Тейлър кимна.

— Добре, ако ти си Мърсър, как ще стигнеш от племенните територии чак до Венецуела?

— Ако съм от Делта Форс, може и с плуване.

Тейлър го изгледа така, сякаш се съмняваше в това партньорство, а може би и в избора си на кариера.

— Намира си частен самолет на някой, който не задава въпроси — каза Броуди. — И ако няма пари, краде ги. Или просто краде самолета. Този тип е изобретателен.

— А също и луд. Отрязал е главите на онези типове.

— В армията наричаме това „отклонения в поведението поради стрес“.

— А в Каракас го наричаме откачане.

Едуардо отново се появи.

— Мога ли да ви предложа десерт?

— Ще вземем разписката — каза Броуди. — Поръчката ще бъде на сметката на стаята.

— Уви, в ресторанта вече приемаме единствено плащане в брой.

— Предложете ми добър обменен курс — каза Броуди.

Едуардо кимна и се отдалечи.

Колата на Луис не беше особено хубава, както беше предупредил.

Той допълзя до входа на „Ел Дорадо“ в „Додж Дарт“ модел 1980 — дълга ниска американска таратайка с ръждив бежов екстериор и огънати хромирани брони. Страничните прозорци и задното стъкло бяха затъмнени ръчно.

Луис спря, без да гаси стария осемцилиндров двигател, и се усмихна на Броуди и Тейлър през сваленото стъкло. Беше се преоблякъл в къси карирани дочени панталони и широко бяло поло. От пращящите тонколони звучеше хоропо.

— Стрелец1? — обърна се Броуди към Тейлър.

— Не, сър. Така си изпатих в Афганистан. В Тенеси дамите сядат отзад.

— Сега сме в Каракас.

— Тогава може би ще е по-добре да си остана тук.

Броуди отвори предната врата, която изскърца приветливо, и се качи. Потъна в седалката. Тейлър седна отзад.

Броуди огледа купето, което миришеше на мръсно бельо. На централната конзола, едва скрит от сгънат вестник, беше глокът на Луис. От огледалото висеше голям кръст с инкрустирани фалшиви камъни — в случай че пистолетът засече.

— Става ли? — попита Луис.

— Идеална е — отвърна Броуди, докато надуваше музиката и потегляха.

— Къде искате да отидете?

— В Париж — отвърна Броуди.

Луис се разсмя.

— Аз също.

Броуди го беше помолил да ги вземе един час преди срещата с Раул, за да могат с Тейлър да разузнаят района; в армията наричаха това „преценка на терена“, а в ОКР — „потапяне в градската среда“. Броуди го наричаше „опознай квартала“.

— Сеньор?

— Да разгледаме квартала ти — каза Броуди. — След един час трябва да сме на Музеум Плаза.

— Si, señor — отвърна Луис. — Музеите са великолепни.

— Не се съмнявам. Париж също.

16.

Луис се насочи на юг от квартал Алтамира и излезе на магистралата. Отбеляза, че по-богатите квартали се намират в източната част на Каракас и стават все по-бедни, колкото по на запад отиваш.

Преходът беше очевиден, когато се прехвърлиха на друга магистрала и излязоха в определено по-беден квартал. От двете страни на тесните улици се издигаха овехтели бетонни сгради, покрити с графити. Реки мръсна вода течаха покрай тротоарите покрай планини боклук, който никой не идваше да прибере и по-голямата част от него се изсипваше на улицата, след като вече е бил преровен от боклукчиите. Минаха покрай покрита автобусна спирка, използвана от няколко души като навес срещу безмилостното слънце. Очевидно не очакваха градския автобус, който беше спрял до тях, празен, с изпотрошени прозорци и отдавна откраднати гуми.

Луис обясни, че общественият транспорт на практика е престанал да съществува поради недостига на гориво напоследък и защото било почти невъзможно да се намерят резервни части за по-старите автобуси.

— Мислех си, че тука плувате в петрол — отбеляза Броуди.

Луис поклати глава.

— Рафинериите не работят, така че се изнася суров петрол и правителството трябва да внася повечето бензин и дизел. В ПДВСА е пълно с малоумници и крадци.

Броуди си спомни за пропагандата на ПДВСА, която беше видял по пътя към града. Като че ли „оръжието на революцията срещу капитализма“ оставаше без патрони.

Луис посочи един пететажен жилищен блок и каза:

— Апартаментът ми е тук. — И добави: — Отвътре е по-добре, отколкото отвън.

Фасадата на сградата беше цялата в мръсотия, а всички прозорци, дори на най-горните етажи, бяха с метални решетки. Блокът беше заобиколен от стена от блокчета сгурия с метална врата от гофрирана стомана. По горния край на стената имаше парчета стъкло — евтино и може би наскоро добавено допълнително ниво на сигурност.

Завиха на по-широк булевард и продължиха покрай безкрайна опашка хора, която се виеше нагоре по склона.

— Какво чакат? — попита Тейлър.

— Храна. — Завиха и видяха панелна сграда с пластмасов червен знак над прозорци с решетки: SUPERMERCADO. — Всеки ден властите отпускат различни стоки с контролирана цена. Днес може да е олио и хляб. Вчера сигурно е било ориз и мляко. Понякога хората не знаят за какво се редят, докато не влязат вътре. Трябва да представиш Céluda de Identidad, личната си карта, за да получиш стоката, като последната цифра от номера на картата определя в кой ден можеш да купуваш. Жена ми се реди на тази опашка всеки вторник.

Нито Броуди, нито Тейлър знаеха как да отговорят на това.

Колата продължи нагоре и Броуди се загледа в безкрайния човешки поток — млади и стари, големи семейства с детски колички, сами мъже и жени. Малко момиченце с жълта рокличка държеше с една ръка майка си, а с другата влачеше парцалива кукла през тревата край пътя. Мъж на средна възраст седеше на стар мотоциклет с изключен двигател и бавно го буташе с крака, за да не изостава от мъкнещата се със скорост на ледник опашка. Броуди си спомни колко се дразни, когато има опашка на касата на служебния супермаркет в Куонтико, и беше сигурен, че Тейлър си мисли за същото.

Наредилите се на опашката изглеждаха търпеливи и спазващи правилата, но във вида им имаше нещо унило, дължащо се отчасти на глада, но отчасти може би и на унижението, изпитвано от хора, които преди са били в състояние да се издържат, а сега чакат за подаянията, които са решили да им дадат някакви бюрократи. Всички бяха превърнати в просяци, в тази маса хора, които с това стълпотворение показваха всичко сгрешено в страната им.

— Никога не съм виждала подобно нещо… — каза Тейлър. — Дори в Афганистан.

— И аз не мога да свикна — каза Луис.

Когато изкачиха хълма и приближиха супермаркета, видяха зигзаговидна пътека, която водеше от многоетажен паркинг нагоре до входа на магазина. В по-престижните времена тя беше служила за рампа за излизащите купувачи, по която да закарат количките до автомобилите си. Сега на нея имаше тълпи хора, притиснати в телената ограда покрай алеята и подпиращи се на стената, докато чакаха за кратък отдих от глада.

— Как може да се понесе подобно нещо? — попита Тейлър.

Луис сви рамене. Какво можеше да се каже? Протестите се нуждаят от енергия. А енергията се нуждае от храна.

Броуди си погледна часовника. Шест и двайсет. Още разполагаха с четирийсет минути преди срещата с Раул.

— Да продължим към центъра — каза той.

Центърът на Каракас беше запазил някои аспекти от колониалното си минало, макар че на всяка испанска църква или дворец с пастелни цветове имаше по десет стъклени офис сгради и сиви бетонни жилищни блокове, изникнали по време на строителния бум на седемдесетте, когато петролът е бил цар на всичко.

Луис зави в тясна улица и посочи едноетажна каменна къща.

— Там се е родил Симон Боливар. Нашият Джордж Вашингтон.

— Бил е велик човек — каза Броуди, без да уточнява дали говори за Вашингтон, или за Боливар.

Луис се усмихна.

— Si. Великият освободител.

— Ясно.

— И двамата са бели велики мъже — каза Тейлър.

След няколко минути Луис посочи красива църква в бяло и жълто в неокласически стил.

— Там Боливар бил обявен за освободител на Венецуела през хиляда осемстотин и тринайсета година, когато испанците били прогонени.

— Един нов Симон Боливар не би ви се отразил зле — отбеляза Броуди.

— Si — съгласи се Луис.

Минаха през кръстовище, на което една от улиците беше блокирана от стоманена охранителна порта, зад която се издигаше огромна розова сграда, подобна на дворец.

— Това е нашият Бял дом — обясни Луис.

— Розов е — отбеляза Броуди.

— Si. Дворецът Мирафлорес. Домът на нашите президенти. Сега обитаван от курвенски син и убиец.

— Обиждаш курвите — отбеляза Броуди.

Луис се разсмя.

— Si. Така си е.

Улицата започна да се спуска надолу и Луис посочи сграда с бели колони и дълги редици квадратни прозорци.

— Псетата на Мадуро живеят тук.

— Ама че кучкарник — каза Броуди.

— Кучкарник? Не, това е казармата на Президентската гвардия. Лос Перос. Кучетата.

— Ясно.

— Може би някой ден полицията, армията и Националната гвардия ще минат на страната на народа. Но тези псета ще са последната защита на режима.

— Правилно. — Географията на центровете на властта беше важна в страни със слаби институции. Ако пред президентския дворец се събере гневна тълпа, бързата и организирана демонстрация на сила е важна не само тактически, но и психологически. Като се имаше предвид, че през последния четвърт век Венецуела беше преживяла четири опита за преврат, важно беше спалните на гвардейците да се намират близо до тази на президента.

Луис зави по друга странична улица и минаха покрай поредната величествена сграда от деветнайсети век, с колони и голям позлатен купол.

— Законодателната палата — каза Луис. — Тук се събира Националната асамблея. Както и Конституционната, която нашият копелдак президент създаде, за да лиши Националната асамблея от правомощията ѝ. И двете страни казват, че другата е враг на народа, и никой не знае кой командва.

— Прилича ми на Вашингтон — отбеляза Броуди.

— Щяхме да сме късметлии да имаме правителство като вашето, сеньор.

Е, това поставяше нещата в перспектива.

Луис погледна нагоре към купола на сградата, докато минаваха покрай нея.

— Националната асамблея е истинският глас на народа. Ако има някаква надежда да се отървем от Мадуро, тя е в нея.

Е, имаше и друг начин, но той включваше танкове по улиците. Версията на Луис звучеше по-добре. Броуди си позволи да цитира Чърчил.

— Демокрацията е най-лошата форма на управление, ако не се броят всички останали.

Луис се замисли и кимна.

— Бихме искали да се поразходим наоколо — каза Броуди.

— Si, señor. Районът около Плаза Боливар е добър за разходка. Безопасен. — Той спря и посочи към площада.

— Ще се върнем тук след двайсет минути — каза Броуди.

— Si, señor.

Броуди и Тейлър слязоха от колата и продължиха към старата част на града около Плаза Боливар. Тесните калдъръмени улици вероятно бяха същите, които бяха прокарали испанските заселници преди четиристотин години, макар че много от сградите бяха боклучаво ново строителство.

— Не бих отказал нещо безалкохолно — каза Броуди.

Влязоха през нещо подобно на дупка в стената в заведение на име „Арепа Планет“ — дълго тясно помещение с лилави стени и ярко флуоресцентно осветление. Над тезгяха за поръчки беше окачено разпечатано меню, чиито цени бяха покрити със залепени и надписани на ръка хартийки, за да отразят новия курс. Следенето на сриващия се курс на боливара само по себе си беше работа, заслужаваща заплата. Друга написана на ръка бележка до менюто гласеше NO HAY CARNE. Месо няма.

Полутъмната задна част беше пълна с хора, които гледаха бейзболен мач на монтиран на стената телевизор. Броуди си спомни, че за разлика от останалата Латинска Америка, във Венецуела любимата игра е бейзболът, а не футболът. Зрителите бяха предимно възрастни мъже и само неколцина от тях ядяха нещо. Бяха се събрали тук заради мача, а може би и заради компанията.

Броуди забеляза, че доста от посетителите ги гледат, някои не особено приятелски. Готвачът зад тезгяха, мъж на около четирийсет и пет с бръсната глава и мускулесто телосложение, също гледаше телевизора, докато оформяше пирожки от царевично брашно. Сервитьорката беше на двайсет и няколко и спокойно би могла да участва в конкурс за мис Венецуела. Беше с тясна тениска с надпис АРЕПА ПЛАНЕТ, опънат върху обемистите ѝ прелести.

— Голяма планета — отбеляза Броуди. — Може би Юпитер.

Мис Венецуела им каза нещо на испански. Тейлър отвърна и двете обмениха няколко думи.

— Пита откъде сме и какво правим тук — преведе Тейлър. — Каза, че вече не идвали туристи.

— Идвали ли са изобщо някога?

— Откъде да знам?

— Кажи ѝ, че сме тъпи американци. И че правим лоши житейски избори.

Жената се усмихна и кимна, сякаш го е разбрала. Тейлър поръча кока-кола.

Мис Венецуела извади две бутилки от хладилник под тезгяха, отвори ги и сложи на плота. Каза на Тейлър цената и тя извади от джоба си дебела пачка боливари, отдели двайсет-трийсет и ги даде на мис Венецуела. Взеха бутилките и излязоха.

— Тази жена е истинска красавица — отбеляза Тейлър.

— Изобщо не забелязах.

— Как би могъл? Така и не откъсна очи от циците ѝ.

— От военното обучение е. Винаги гледай най-изпъкващите особености на терена.

Тейлър се разсмя.

Завиха на ъгъла и излязоха на Плаза Боливар — голям булевард с дървета, заобиколен от сгради от колониалната епоха. В центъра на висок пиедестал от черен мрамор се издигаше голяма бронзова статуя на Великия освободител на кон. Беше облечен в парадна военна униформа, състояща се от жакет с еполети, широк пояс и дълга сабя в ножница. С едната си ръка стискаше поводите на коня, а с другата държеше шапката си с перо. Гледаше някъде в далечината със стоманен поглед, а очите му бяха полускрити от сенките под изпъкналото му чело.

— Той всъщност прилича на Джордж Вашингтон — каза Тейлър.

— Всички статуи изглеждат еднакво, когато са нацвъкани от птици.

— Опитай се да бъдеш не толкова циничен.

— Добре.

— Луис се гордее със страната си. Спести остроумните забележки за себе си.

— Ще бъда по-културно чувствителен.

— Моля те, недей. Просто си дръж езика зад зъбите.

— Слушам, госпожо.

Тя го хвана под ръка, за да покаже, че не му е ядосана. А че просто му дава приятелски съвет.

Тръгнаха към статуята, около която се беше събрала тълпа чависти — поддръжници на Чавес — червени тениски и бейзболни шапки. Някакъв мъж държеше венецуелския трикольор и го развяваше от време на време, а пред групата една дребна жена се беше качила на пластмасов стол с мегафон в ръка. Тонът ѝ беше гневен и напрегнат и тя размахваше юмрук във въздуха, сякаш слагаше възклицателни знаци след всяка дума, а тълпата викаше одобрително или дюдюкаше на необходимите места.

— Искаш ли превод? — попита Тейлър.

— Не — отвърна Броуди, макар че единствените думи, които можеше да различи, бяха имената „Чавес“ и „Мадуро“, които предизвикваха одобрителни викове, както можеше да се очаква, докато името на всеки доскорошен американски президент се съпровождаше от дюдюкане. По този въпрос мненията на народа бяха забележително двупартийни.

Броуди се интересуваше повече от хората по краищата на трескавото море от червено — обикновените венецуелци, които минаваха през това място или просто се мотаеха на площада. Разхождаха се хванати за ръце двойки, деца тероризираха гълъби, минувачи спираха да си починат от жегата в сянката на цъфтящите жакаранди и палми. Бяха толкова отдадени на заниманията си, че обръщаха внимание на викащата през мегафона жена, колкото да я изгледат лошо или да завъртят очи. Чавистите се опитваха да убедят минувачи да се присъединят към групата им и да чуят какво има да им каже жената, досущ като отчаяни мажоретки, викащи за отбор, който отдавна не е печелил мач.

Мършав мъж на средна възраст пристъпи напред и започна да вика на чавистите. Плю в краката на някакъв трътлест мустакат тип с червена шапка и тениска с лицето на Чавес на гърба. Двамата си закрещяха един на друг, мършавият бутна трътлестия. Сбиха се.

Чавистите се втурнаха на помощ на другаря си, събориха мършавия на земята и започнаха да го ритат и тъпчат.

Броуди забеляза в края на площада редица ченгета в светлосини униформи и черни каски, които гледаха ставащото със заучено безразличие.

Броуди пусна колата си на земята и понечи да тръгне към падналия.

Тейлър го сграбчи за ръката.

— Недей.

— Ще го убият.

— Имаме работа, Броуди. И прикритие, което да поддържаме. Не прави нищо, което може да ни вкара в някоя килия.

Млад мъж се втурна към мелето и започна да отблъсква напиращите чависти. Няколко други младежи също дотърчаха, макар че не беше ясно дали се опитват да спасят човека на земята, или използват случая да сритат чавистки задници. Така или иначе, заформяше се грозно сбиване, макар че някои от по-старите активисти, сред които и жената с мегафона, успяха да се отделят от групата и да се изнижат.

Ченгетата най-сетне се задействаха и се втурнаха към тълпата с палки в ръце. Започнаха да налагат всеки, който не беше облечен в червено, включително една млада жена, която снимаше сбиването. Нисък набит полицай я удари с палката си в гърдите, грабна фотоапарата и го разби в земята. Докато тя се превиваше, той я удари отново, след което закопча китките ѝ със свинска опашка.

Тейлър продължаваше да държи Броуди за ръката и го стисна здраво.

— Остани на място, войнико.

Броуди не отговори. Не за първи път гледаше отстрани подобни сцени, докато е на мисия в чужбина, и винаги се чувстваше отвратително. Да си пехотинец също беше гадно, но там поне моралните избори бяха по-ясни. Или адреналинът ги правеше да изглеждат такива. А да си агент на ОКР означаваше, че стоиш в различна част на сцената, в тъмното зад прожекторите, и избираш подходящия момент да излезеш от сенките.

Когато ченгетата с палките навлязоха в тълпата, чавистите отстъпиха от мелето. Неколцина от младежите клекнаха с ръце на главите, за да ги предпазят, и получиха силни удари по гърбовете, преди да бъдат проснати и закопчани. Един оказа яростна съпротива, като бъхтеше с юмрук визьора на едно ченге и го риташе в глезените. В отговор получи палка в челюстта и върху черния мрамор на площада пръсна кръв и слюнка. Другарите на ченгето се присъединиха към забавлението и го помляха от бой.

Неколцина полицаи като че ли започнаха да проявяват интерес към Броуди и Тейлър и Тейлър замъкна Броуди в някаква близка сграда. Едва когато очите му свикнаха с полумрака, Броуди видя, че се намират в църква.

Беше висока катедрала в романски стил с широк централен кораб с редици дървени пейки и колонади с арки от двете страни. Няколко души седяха на пейките при олтара.

Тейлър го поведе към един страничен параклис. Зад метален парапет имаше статуя на Дева Мария върху позлатен трон, с Младенеца в скута ѝ. На масата пред нея беше поставена ваза с жълти цветя, а до парапета имаше рафт със свещи. Около половината бяха запалени. Тейлър отиде при тях и затърси кибрит, но поради недостига на всичко кибрит нямаше; някакъв находчив енориаш или свещеник беше събрал клечки, вероятно от дърветата на площада. Тейлър поднесе една към пламъка на горяща свещ и запали друга. После предложи горящата клечка на Броуди.

Броуди беше израснал без религиозно обучение, макар че помнеше много летни нощи, през които бе лежал в тревата и бе зяпал звездите, докато мама и татко си деляха странно миришеща цигара и спореха за съществуването на Бог. Баба му и дядо му по бащина линия бяха ревностни лютерани, макар че освен това бяха жестоки и гадни, така че явно религията не им се отразяваше много добре. По едно време в колежа беше започнал сериозна връзка с еврейско момиче и открито обмисляше дали да не приеме юдаизма, но тъй като нямаше религия, от която да се откаже, заряза както идеята, така и момичето.

— Броуди?

Той взе клечката, запали една свещ и застана до Тейлър при парапета. Затвори очи и се опита да успокои ума си, но приглушените звуци на насилието отвън успяваха да достигнат и тук.

За кого запали свещта? Не беше сигурен. Може би за онези хора отвън — младежите, които бяха потърсили отдушник за яростта си заради участта на страната им. Или за ченгетата, които се задействаха, за да запазят работата си, за която получаваха надница от един долар. Може би дори за хората, облечени в червено заради мъртвия си идол, който откъдето и да го погледнеш, си беше харизматичен измамник, който обещаваше рай на земята, а вместо това беше донесъл ад.

А може би беше запалил свещта за Анди Ръкър, другар от взвода му в Ирак. Анди беше запасен войник от малко градче в източната част на Пенсилвания. Беше се писал запасняк, за да подпомогне издръжката на семейството си, но подобно на много други запасняци по онова време беше мобилизиран, когато войната, която трябваше да приключи за шест месеца, се проточи години.

Анди не беше воин. Не беше там заради кауза, тръпка или за да излее гнева си върху джихадистите. Беше толкова храбър, колкото беше възможно, но в крайна сметка си оставаше чувствителна душа, попаднала в месомелачка. По време на една битка близо до тях се взриви мина и разтърси Анди повече от останалите. А когато взводът им изгуби човек, Анди също изгуби нещо от себе си.

Анди Ръкър преживя войната, но я отнесе у дома със себе си. Броуди също го беше направил — всичките бяха — но той обичаше да си мисли, че е оставил поне част от нея в пустинята. Не и Анди.

Анди пиеше. Анди играеше комар. Анди звънеше на Броуди и на други армейски другари в малките часове на нощта от барове, автобусни спирки и гари. Понякога молеше за пари, понякога да го закарат някъде. А понякога просто имаше нужда някой да го изслуша. Всички се опитваха да помогнат, но Анди не искаше помощ. Анди искаше да умре.

Опелото му беше отслужено в малка презвитерианска църква в родния му град преди две години и това беше последният път, когато Броуди бе стъпвал в храм. Службата беше малка и скромна и той видя хора от живота на Анди, които познаваше единствено от разказите му — майка му и баща му, по-малката му сестра, любимата му от гимназията, за която навремето се бил сгодил. Всички бяха там, всички сякаш се бяха смалили от времето и мъката.

Тогава Броуди също беше свел глава в молитва, бе слушал със затворени очи някакъв тържествен химн и беше гневен, че животът се е отнесъл по този начин с Анди Ръкър. Гневен на света, в който нямаше място за нещата, които бяха безценни и лесно се разбиваха.

— Скот?

Той отвори очи. Тейлър го гледаше.

— Добре ли си?

Той погледна ръцете си, които се бяха вкопчили в парапета с такава сила, че трепереха и кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Пусна се и отстъпи назад.

— Добре съм. Да се махаме оттук.

17.

Седяха в колата на Луис, паркирана на една пряка от Музеум Плаза, който не се виждаше от плътния пръстен дървета. Слънцето се беше спуснало към хоризонта и хвърляше дълги сенки. Срещата им с Раул беше след десет минути и Броуди беше обяснил на Луис, че не са дошли тук, за да се насладят на изящните изкуства и съкровищата на Каракас.

— Торе Давид е много опасно място — каза Луис. — Там се събират мутри.

— Хубаво — отвърна Броуди. — Имаме среща с мутра.

— Ще дойда с вас.

— Не ти плащам достатъчно за подобно нещо, амиго.

Луис обаче нямаше намерение да отстъпва.

— Тогава трябва да вземете пистолета ми.

Броуди го погледна. В очите на Луис се четеше неподправен страх.

— И двамата сме въоръжени — каза му той.

Луис като че ли беше изненадан, но и донякъде успокоен. Явно беше започнал да се чуди какви ли са тези американски ВИП персони. Погледна през предното стъкло, после насочи вниманието си към окачения на огледалото кръст. Може би се канеше да моли Началника да бди над тъпите гринго. Нямаше да навреди.

Слънцето се спусна още по-ниско и над силуета на центъра и над зелените хълмове на север и запад се появи огнена оранжева ивица. Наблизо се издигаше внушителният комплекс на Парк Централ, в сравнение с който всичко наоколо изглеждаше дребно; извисяващата се стъклена фасада отразяваше яркото небе. Топъл вятър лъхна ръката на Броуди, която беше подадена през прозореца. Луис го беше подканил да държи затъмнения прозорец затворен, но да седиш на мястото на стрелеца в буквалния смисъл означаваше, че трябва да виждаш и чуваш ясно всичко около себе си — и да можеш да стреляш.

Спусна се вечер и животът на улицата започна да оредява. Магазините спускаха металните си щори, уличните търговци прибираха сергиите си, а скромният трафик започна да се насочва от центъра към околните квартали. Поток пешеходци се спускаше в метрото до мястото, където беше паркирал Луис; само няколко души излизаха от станцията. Часът беше твърде ранен за опустяване на центъра на столица, но причината за това беше ясна. Нощта принадлежеше на ченгетата и престъпниците.

Броуди си погледна часовника. Седем без пет. Обърна се към Луис.

— Добре, ще отидем пеша до площада. Намери някое място близо до Кулата на Давид и ни чакай там.

— Колко време да чакам, преди да се разтревожа?

— Може би около час. Ще ти се обадим, ако има проблем. Ако ти ни се обадиш след осем и не отговорим, можеш да се притесняваш.

— Свържи се с посолството — добави Тейлър.

— Полицаите в този район са най-лошите в града — предупреди ги Луис, докато двамата слизаха. — Избягвайте ги.

— Разбрано. — Броуди се обърна към Тейлър. — Готова ли си за една вечерна разходка?

— Заредена и готова — отвърна Тейлър.

До Музеум Плаза се стигаше от тясна пешеходна пътека, която минаваше през плътна редица дървета. Двамата излязоха на нея и после се отклониха сред дърветата и тръгнаха по периметъра на кръглия площад, на който имаше два музея в разнебитени неокласически сгради, както и вход към подобен на гора градски парк.

Приближиха отстрани едната от музейните сгради и спряха под редица палми.

Зачакаха. Хора влизаха и излизаха от музея и парка и се насочваха към пътеката, водеща към улицата и метрото. Уличен търговец, продаващ миниатюрни бюстове на Боливар, тениски с Че Гевара и друг революционен кич, прибираше стоките и сергията си.

— Би изглеждала добре с тениска с Че Гевара — отбеляза Броуди.

Тейлър не отговори, а продължи да оглежда площада.

— Виж. Ей там.

Дребен слаб мъж с жълто поло и бяла бейзболна шапка излезе от парка и тръгна към центъра на площада. Погледна мобилния си телефон.

Точно в седем вечерта Броуди и Тейлър излязоха на площада.

Раул ги видя. Полицай със светлосиня униформа мина между тях и продължи към улицата. След като се махна, Раул им кимна и тръгна към изхода на площада.

Броуди и Тейлър го последваха. Раул продължи по тротоара на широкия булевард пред музеите. Липсата на пешеходци и ярката му дреха им позволяваше да го следят без проблеми от разстояние.

Тръгнаха след него по тясна странична уличка, която беше сумрачна и пуста, между безлични блокове без никакви витрини. Уличните лампи не светеха. Няколко мотористи минаха покрай тях, но иначе наоколо нямаше жива душа. Пред тях имаше някакво заведение или магазин с включени светлини. Приближиха и видяха осветен пластмасов знак с логото на „Бъргър Кинг“. Точно когато стигнаха до него, светлините на знака угаснаха. Вътре Броуди видя някакъв мъж бързо да затваря, сякаш се състезаваше с неписан полицейски час, запечатан в сърцето и ума на всеки местен.

Пред тях Раул мина покрай висока офис сграда. Обърна се и ги погледна, след което зави на ъгъла. Последваха го.

— Замисляла ли си се какво би направила при зомби апокалипсис? — попита Броуди.

— Има ли някой, който да не е мислил? Лично аз ще си видя сметката.

— Сериозно?

— Във филмите хората бягат от разлагащи се чудовища, измъкват се и се опитват да живеят нормално около пет минути, преди някоя от онези ядящи мозъци твари да изникне от нищото. Не бих могла да живея с такова напрежение.

— Мислех те за боец. Сребърна звезда, нали?

— Да, в реална война с истински хора, които умират и си остават мъртви.

— Добър довод. Но…

Тейлър сграбчи ръката му.

— Чакай.

Бял седан със синя емблема и надпис POLICÍA изпълзя бавно по напречната улица. Колата спря в средата на кръстовището и Броуди различи зад волана смътния силует на ченге, което се оглеждаше. До него седеше второ ченге.

Колата зави и тръгна към тях.

Броуди хвана ръката на Тейлър и я дръпна зад една колона пред офис сградата точно когато шофьорът включи дългите светлини.

Колата пъплеше бавно по улицата. Броуди прехвърли наум възможностите им. Ако ги бяха видели, щяха да ги спрат. В най-добрия случай ги очакваше грубо изнудване. В най-лошия щяха да намерят оръжията им.

Колата приближи. Като се имаше предвид колко пуста е улицата, Броуди си помисли, че двамата с Тейлър ще успеят да се справят с ченгетата и да се чупят. Ако се наложи. Броуди си припомни разказа на Уорли за онзи с двойното гражданство и си помисли, че най-вероятно ще им се наложи.

Двамата с Тейлър се долепиха до колоната — толкова плътно един до друг, че помежду им не можеше да се пъхне и кредитна карта. Големият Броуди преценяваше как да се измъкнат от положението, докато Малкият Броуди интерпретираше погрешно сетивните възприятия и се събуждаше, с което определено не помагаше.

Полицейската кола вече беше почти до тях. Двамата останаха скрити в сянката, когато фаровете осветиха колоната пред тях.

Колата продължи да се движи и Броуди и Тейлър се плъзнаха около колоната, за да останат в тъмното. Минаха още секунда-две… след което шофьорът даде газ и продължи напред.

Двамата останаха залепени за колоната още около минута и слушаха как колата се отдалечава. Малкият Броуди продължаваше да се държи непрофесионално, което си беше напълно характерно за него, така че Броуди се дръпна от Тейлър и погледна тъмната улица. Полицейската кола не се виждаше никаква.

Обърна се към Тейлър, която го гледаше. Помежду им беше преминал някакъв намек за нещо и това можеше да означава само неприятности за мисията, да не говорим за кариерите им.

Броуди прочисти гърлото си.

— Разминахме се на косъм.

— Да. — Тя погледна в посоката, в която вървяха. — Изгубихме Раул, но мисля, че виждам кулата оттук.

Продължиха по тъмната улица, като отлично си даваха сметка, че са сами в опасен и лишен от закони град, на опасна и незаконна мисия и без да могат да разчитат на никого освен на себе си.

18.

Кулата на Давид, известна и като Финансовия център, представляваше всъщност комплекс сгради, като основната се извисяваше над останалите със своите четирийсет-петдесет етажа. Тя беше ъгловата структура със скелет от бетон и стомана, облицован със стъкло. Цели части от нея бяха недовършени и показваха оголени подове и тавани. Приличаше на строеж, само дето бетонът беше стар и на петна, а много от стъклата бяха разбити. Щеше да изглежда съвсем на мястото си във военна зона. Или във филм със зомбита.

Слънцето потъваше зад хоризонта и кулата се открояваше на фона на синьо-лилавото небе. Броуди и Тейлър тръгнаха бавно към нея.

Целият комплекс беше заобиколен от бетонна стена с метален портал. Пред него стояха трима мъже, макар че беше трудно да се определи дали са охрана, безделници или бандити.

Приближиха още и видяха, че тримата са с тъмносини униформи. Единият се беше облегнал на мотоциклет и пушеше. Другите двама стояха до портала с автомати на гърдите.

Пушачът ги забеляза и им махна от другата страна на улицата.

— Aquí, aquí.

— Para quién? — попита Тейлър.

— Raúl — с известно нетърпение отвърна мъжът. — Aqui.

— Ако се наложи, първо се захващаме с двамата с автоматите — каза Броуди. — Аз поемам десния, ти левия.

— Разбрано.

Пресякоха пустата улица и докато приближаваха, видяха, че онзи с цигарата е по-възрастен от другите двама, може би на около четирийсет и пет. Имаше тънък като молив мустак, дълго изпито лице и голям белег, който се спускаше по хлътналата му буза. Беше въоръжен с пистолет в кобур на кръста. Мъжът метна фаса към бордюра. Двамата по-млади, към трийсетте, не сваляха погледи от тях.

Белега попита нещо на испански и Тейлър отговори. Последва кратък разговор, по време на който всички поглеждаха към Броуди и сигурно се чудеха що за мъж оставя жена да говори вместо него. На Броуди му се искаше да им каже, че се е провалил с испанския и е започнал да учи френски, но за целта трябваше да знае поне малко езика.

Един от младите отключи портала и го отвори. Белега им даде знак да влязат.

— След теб — каза Броуди и посочи портала.

Белега го изгледа с мъртвешки поглед и повтори със силен акцент:

— След теб.

Броуди и Тейлър минаха през портала, следвани от двамата с автоматите. Белега затвори след тях и също ги последва.

Прекосиха площ с избуяла трева и напукана настилка, след което минаха между две дебели колони и се озоваха в открит кръгъл атриум с балкони на няколко нива. Вонеше на мухъл и боклук, всяка повърхност беше покрита с графити, някои просташки, други по-артистични. Много бяха политически. В сумрака Броуди различи едно послание, изписано на отсрещната стена с големи жълти букви: CHÁVEZ VIVE. Чавес е жив.

Е, Чавес беше мъртъв. Както и всяка надежда на Венецуела да постигне високия финансов статус, за който си бяха мечтали дизайнерите на тази огромна руина.

Навсякъде се виждаха следи от настанилите се някога тук — през атриума бяха прокарани жици, парапетите на балконите бяха боядисани в ярки цветове, а високите стени от тухли образуваха импровизирани стаи на горните нива.

— Levanta los brazos — каза Белега.

— Къде е Раул? — попита Броуди.

— Levanta los brazos — повтори мъжът и вдигна ръце.

— Ще ви спестя занимавката — каза Броуди. — И двамата сме въоръжени с пистолети и няма да ги получите.

Тейлър преведе — вярно, ако можеше да се съди по реакцията. Белега изгледа кръвнишки Броуди и каза нещо.

— Предайте оръжията си, или няма да се срещнете с никого преведе Тейлър.

— В такъв случай си тръгваме — каза Броуди. — Назад.

И отстъпи назад към портала. Един от младите бързо тръгна, за да го изпревари и да му препречи пътя. Броуди се обърна към него. Мъжът не беше преместил автомата си, който още беше на гърдите му. Броуди беше сигурен, че ще успее да счупи челюстта му със собственото му оръжие, преди да е успял да го насочи за стрелба. Тези типове не бяха професионалисти — повече приличаха на ченгета от някой мол с техните едрокалибрени играчки. Проблемът беше, че бяха трима.

— Разкарай се от пътя ми — каза Броуди. Мъжът не помръдна, но когато Броуди се наведе към него, отстъпи крачка назад.

С периферното си зрение Броуди видя, че Тейлър го е последвала и върви към изхода, но и нейният път беше препречен от другия мъж с автомат.

По всичко изглеждаше, че нещата могат да загрубеят наистина бързо.

Но пък от друга страна, Раул беше човек на Уорли и ако с тях се случеше нещо, Раул и Уорли щяха да се озоват в наистина лайнян свят. Броуди реши, че всичко това е най-вероятно някакъв местен вариант на мерене на пишки и че ако не отстъпят, положението няма да ескалира.

Всъщност опитът от минали подобни положения каза на Броуди, че е време и той да си покаже пишката. Обърна се към Белега.

— Обади се на Раул. Кажи му, че няма защо да се страхува от пистолетите ни. Дошли сме да купим информация за американското посолство, а не да го обираме. Кажи му също, че не се нуждае от трима телохранители и че е най-добре веднага да си домъкне мършавия задник тук.

Тейлър преведе, макар по тона ѝ да личеше, че извърта думите му така, че да звучат по-дипломатично.

Въпреки това Белега изглеждаше здравата ядосан. Извади телефона си и позвъни. След кратък разговор затвори и каза нещо на Тейлър.

— Раул иска ние да отидем при него — преведе тя. — И че само се излагаме на опасност, като задържаме оръжията си.

— Нещо не разбирам логиката му. Добре, кажи на този задник да ни заведе при шефа си — каза Броуди и добави. — Задници две и три остават тук.

Тейлър заговори на Белега. Той кимна и каза нещо на другите двама, които тръгнаха обратно към портала. После даде знак на Броуди и Тейлър да го последват. Прекосиха атриума към основната кула и влязоха в подобно на лоби помещение със стълбище. Броуди забеляза отворени врати на асансьори, но без кабини. Двамата с Тейлър продължиха след Белега нагоре по широкото стълбище.

Първият етаж беше разделен със стени от блокчета от сгурия, които се издигаха почти до тавана и създаваха огромен лабиринт от стаички, несъмнено построени от самонастанилите се. Продължиха към втория етаж, който приличаше на предишния, и последваха Белега по тясна пътека между тухлените стени и входове. Някои от входовете имаха врати, но повечето бяха закрити с парцаливи чаршафи.

Над пътеката имаше окачени на вериги флуоресцентни лампи, но тръбите им не работеха, липсваха или бяха строшени. Електричеството, прокарано по незнайно какъв начин от бившите обитатели, вероятно беше отдавна прекъснато.

В сумрака Броуди успяваше да различи отделни детайли в стаите, покрай които минаваха. Някои бяха свързани и образуваха нещо като апартаменти, макар че сега в тях имаше само останки от човешки живот — строшени рамки на легла, счупени чинии, стари щайги за плодове и индустриални отпадъци, превърнати в маси, столове и места за готвене. Някои стени дори бяха боядисани. Броуди видя на една от тях начертани с тебешир хоризонтални черти, като до всяка имаше отбелязана дата. Някой беше мерил как расте детето му.

Белега посочи един вход.

— Влезте там.

Броуди и Тейлър влязоха в малка стая, осветена от флуоресцентна лампа на батерия. Вътре имаше дървен сандък, изпълняващ ролята на масичка за кафе, до който се мъдреха две изтърбушени кушетки; на пластмасова маса до стената беше поставен телевизор с плосък екран, по който някой беше стрелял. В стената срещу входа имаше широк отвор там, където би трябвало да се намира прозорец, ако кулата беше достроена. Вместо него сега имаше ниска тухлена преграда, която да предпазва бившите обитатели от падане от десет метра височина.

Раул седеше на едната кушетка и пушеше. Броуди го погледна. Мъжът имаше едри и грозни черти — големи уши, голям нос и големи черни очи, които се стрелкаха между Броуди и Тейлър. Той дръпна здравата от цигарата си и издиша.

— Коя е красивата дама?

Тейлър отговори на испански и отговорът определено не се хареса на Раул. Той дръпна отново.

Беше се разположил на кушетката, преметнал една ръка на облегалката — преструваше се, че е отпуснат и контролира положението. В действителност обаче си личеше, че е напрегнат. Погледът му продължаваше да се стрелка между Броуди, Тейлър и Белега, който стоеше зад тях. Броуди предположи, че Раул не разполага с лоялността на Белега, а само го е наел.

Броуди извади от джоба си банкнота от петдесет долара и я вдигна пред Белега.

— Върви си. Чупката.

Белега го погледна, после погледна банкнотата. Без никакво колебание грабна парите и тръгна към изхода. Раул извика нещо след него на испански, но онзи дори не забави крачка.

Броуди се обърна към Раул.

— Сега вече сме насаме.

Раул не изглеждаше особено щастлив от този факт. Дръпна пак от цигарата и изгаси фаса в облегалката.

— Моля, седнете. — И посочи канапето от другата страна на масичката.

— Не си бих инжекция против тетанус — отвърна Броуди. — Ще останем прави.

Раул не стана от мястото си.

— Какво искате?

— Какво ти каза общият ни приятел? — попита Броуди.

— Каза, че искате жени. — Погледът му се стрелна към Тейлър. — Но виждам, че вече си имате една, при това добре изглеждаща.

— Какво работиш за него? — попита го Тейлър.

— Това е работа на господин Хънт.

Господин Хънт. Разбира се, Уорли не би използвал истинското си име или военния си чин, макар че Броуди се запита дали избраният псевдоним не е намек за „Мисията невъзможна“. Щеше да подхожда идеално на младежкото чувство за хумор, поразяващо много от разузнавачите, които познаваше.

— Ето каква е работата — каза Броуди. — Има един човек и искам да ми помогнеш да попадне в ситуация, в която да може да бъде изнудван. Comprende?

Раул го изгледа за момент и кимна.

— Мога да го направя, да. Имам добри момичета за целта.

— Да се надяваме, че не са прекалено добри — каза Броуди.

Раул се усмихна криво.

— Не, сеньор. Не прекалено добри. И такива, на които лесно можеш да се довериш.

— А после какво? — попита Тейлър. — Стаи със скрити камери ли?

Раул я погледна.

— Si. — Като че ли му беше малко неудобно да обсъжда тази тема с жена. Този сводник беше истински джентълмен. — Имаме специални места за това — увери ги Раул.

— Добре — каза Броуди. — Но заснемането как чука проститутка не е достатъчно. Искам нещо по-екстремно. Разбираш ли?

Раул го погледна.

— Някои от дамите са обучени за това. Знаят как да накарат мъж да прави други неща. Неща, които той не е поискал и дори не знае, че иска.

Аха. В един момент си в леглото с леко отегчена проститутка, а в следващия си на четири крака със свинска маска и те налагат с камшик.

— Мисля за по-млади момичета — каза Броуди.

Раул го изгледа.

— Колко млади?

— Много — отвърна Броуди. — Деца.

Лицето на Раул потъмня.

— Не правя такива неща.

— Но на мен ми трябва точно това — каза Броуди. — За изнудването.

— Не, амиго. — Раул започна да се разгорещява. — Кълна се в душата на майка си, че не правя такива неща. Уреждам дами в хотелски стаи, клубове, домове, такива неща. Това, за което говориш, е нещо съвсем друго. Не мога да ви помогна.

— Раул — меко рече Тейлър. — Погледни ме.

Погледите им се срещнаха.

— Искаме само информация. Искаме да знаем къде се случват такива неща.

— Не е моя работа — отсече Раул.

— Петстотин долара — каза Броуди.

Раул стана, свали бейзболната си шапка, прокара длан по мазната си коса и отиде при зеещия прозорец, гледащ към тъмния град.

Броуди го последва.

— Търсим едно място и смятаме, че е в Петаре — каза той. — Място, където имат много млади момичета.

Раул се обърна към него.

— Не отивайте в Петаре за такова нещо.

— Защо?

— Защото… — Раул имитира пистолет с пръсти и опря дулото в носа си. — Ще ви застрелят в лицето, а после ще изгорят тялото ви и никой няма да може да ви идентифицира, когато хвърлят остатъците ви от магистралата, за да ги ядат кучетата.

Последва дълго мълчание.

— Просто ни кажи къде е. Улица, квартал. Петстотин долара.

Раул го погледна, после погледна Тейлър.

— Напоследък на никого в Каракас не му пука за някаква курва. Сега всички сме курви и правим каквото трябва, за да оцелеем. Но тази работа с децата привлича внимание. Това престъпление трябва да си остане на тъмно.

— Защо? — попита Тейлър.

Броуди си помисли, че отговорът ще бъде, че детската проституция привлича международно внимание, но Раул го изненада.

— Режимът — каза той.

— Режимът преследва детската проституция ли? — попита Тейлър.

Раул като че ли реши, че това е забавно.

— Не, сеньора. Хората от режима работят с местните банди. Те внасят наркотици от Колумбия, крадена храна и лекарства от пристанищата. Продават отмъкнати от военните оръжия. А младите момичета са друга част от бизнеса им. Жените и момиченцата.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Тази страна явно беше пропаднала в пропаст без дъно.

— С това се занимават предимно онези от държавния петролен бизнес — добави Раул. — ПДВСА. Най-големите боклуци.

Броуди си помисли за Ал Симпсън. Типове от държавния петролен бизнес използват властта си да забогатеят от подземния свят и после водят чуждестранните си гости на нощен купон в затънтен край на престъпната си империя и се отдават на незаконни плътски удоволствия. И може би после ги изнудват, за да сключат изгодна сделка. И може би са направили точно това с Ал Симпсън и партньора му Пит. Но какво общо имаше Кайл Мърсър с всичко това?

Броуди се обърна към Раул.

— Искам от теб имената и адресите на бардаците в Петаре, където се предлага детска проституция.

— Защо му е на американското посолство да знае това?

— Не ти влиза в работата — отвърна Броуди.

Раул се позамисли, после каза:

— Американците сте арогантни типове.

— Кажи ни нещо, което не знаем — посъветва го Броуди.

Раул се усмихна.

— Арогантни. — Погледна Броуди. — Тези места се пазят от режима. Ако ви дам имената им, ще изложа живота си на риск.

— Няма да те издадем — увери го Броуди и добави: — Шестстотин долара.

— Седемстотин.

— Дадено.

Раул запали нова цигара.

— Колективос — каза той. — Знаете ли за тях?

— Не.

— Колективос са банди. Но политически банди. Чавес ги създаде. И ги въоръжи. Като милиция. Политическа милиция. Те контролират различни части от бедняшките квартали и понякога се бият с други банди, които не са толкова политически. В Петаре има такъв голям колективо. РБД-200. Занимават се и с детска проституция.

— Къде в Петаре? — попита Броуди.

— Барио Веинтикуатро де Хулио. Квартал Двайсет и четвърти юли. Там започнаха. Но после изтласкаха другите банди и разшириха района си.

— Трябват ни имената и адресите на бардаците, занимаващи се с детска проституция — напомни му Тейлър.

Раул се усмихна.

— Имена? Мислите си, че имат имена? С неонови знаци?

Тейлър каза нещо на испански, което моментално изтри усмивката му.

Раул я погледна.

— Дадох ви името на квартала в Петаре, където ще намерите тези места. Те са може би две или три. Ще трябва да ги откриете сами. Съветвам ви да отидете въоръжени и през деня. Освен това ще е по-добре вие, сеньора, да не отивате с господина.

Броуди и Тейлър не отговориха.

Раул определено искаше да си спечели седемстотинте долара.

— Чужденците обикновено биват завеждани от някого на тези места — каза той на Броуди. — От човек, който има връзка с бандата или с корумпирани хора на режима. Но някой секс турист може да отиде и сам. И ако изкара късмет, да изчука малолетно момиче. А ако не изкара, го обират и може да му прережат гърлото.

— Ясно — каза Броуди. Ал Симпсън и партньорът му бяха отишли там с хора от ПДВСА. Но защо и Кайл Мърсър е бил там? Е, щеше да го попита, когато го заловеше. Не разполагаха с кой знае какво начало, но все пак беше по-добре от нищо. За последно Кайл Мърсър беше забелязан в бардак с малолетни момичета в определен район в Петаре. Може би го беше посетил като секс турист и сега беше в Банкок.

— Шибана работа — каза той на Тейлър.

— Сега ли го забеляза?

Раул като че ли се притесни от думите им и заяви твърдо:

— Това е всичко, което знам.

Броуди кимна.

— Добре. Приемаш ли чекове?

— Сеньор…

— Добре, нека бъде в брой. — Броуди извади от джоба си пачка двайсетачки и отброи седемстотин долара в ръката на Раул. — И още двайсет за кутията за дарения в църквата.

Раул не намери това за смешно, но взе двайсетачката и напъха парите в джоба си.

— Има ли друг изход? — попита Броуди.

— Има второ стълбище от другата страна на кулата.

— И не искам да виждам наетите ти ченгета там.

— Аз съм честен бизнесмен, сеньор. Питайте сеньор Хънт.

— Мисля, че сеньор Хънт е прекарал прекалено много време тук.

Раул се усмихна.

— И той самият спомена същото.

— Води — каза му Броуди. — И никакви номера. Видя ли онези момчета, ти ще си първата жертва.

19.

Тръгнаха след Раул през лабиринта от тухлени стаи. Една беше по-голяма от останалите и след боклуците в нея имаше остатъци от сгъваеми столове и ръждясало метално бюро. На стената се мъдреше лицето на Уго Чавес, под което имаше надпис.

— Общински съвет на Кулата на Давид — преведе Тейлър и се обърна към Раул. — Какво е това?

— Всеки етаж е имал свой представител — обясни Раул. — Събирали са се и са гласували. Имали са своя собствена полиция. Имали са и магазини. Бизнес.

Е, помисли си Броуди, може би бившите обитатели биха могли да научат клоуните в Президентския дворец на демокрация и икономика. Сигурно това е била причината да бъдат изритани.

Стигнаха до стълбище без външна стена и парапет, който да предпазва хората да не се пребият. Човек трудно можеше да си представи, че на това място са живели хиляди души, включително и деца.

— След теб — каза Броуди на Раул.

От тази височина се виждаше, че се намират от другата страна на кулата. Бетонната стена стигаше и дотук, само че нямаше портал.

Слязоха по стълбището и продължиха след Раул към стената. Броуди се огледа. Тук беше странно спокойно сред бурените и парчетата бетон и арматурно желязо. Ярката луна беше почти пълна, сред шепота на палмовите листа се чуваха крясъци на нощни птици.

— Насам — прошепна Раул и ги поведе към външната стена към място, където някой беше пробил достатъчно голяма дупка, за да мине човек през нея.

— Оставям ви тук — каза Раул. — Ще кажете на господин Хънт, че съм ви бил от помощ, нали?

— Ще получиш добър отзив за представянето си.

Раул като че ли не го разбра.

— Ако информацията ти е добра, ще се видим отново — каза му Тейлър. — Ако не е, също.

Раул я погледна.

— Може би трябва да идете в Петаре с този господин.

Броуди намери думите му за смешни, но сдържа усмивката си.

— До скоро, амиго.

— Buenas noches. — Раул се обърна и си тръгна.

— Не е лош за сутеньор — каза Броуди и посочи дупката. — Първо дамите.

Тейлър извади глока си и пропълзя през дупката.

— Чисто е.

Броуди я последва и се озова в мъртвешки тиха улица. От отсрещната страна се издигаше редица занемарени едноетажни постройки с ронеща се мазилка. Всички прозорци бяха с решетки, а по краищата на покривите с испански керемиди имаше бодлива тел.

Броуди извади телефона си и се обади на Луис, докато Тейлър оглеждаше улицата с пистолет в ръка.

Луис вдигна на половин позвъняване.

— Готови сме за тръгване — каза Броуди.

— Добре ли сте?

— Отлично сме. А ти?

— Да, но виждам онези с оръжията…

— Ние сме от другата страна на кулата, срещу входа. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Искаш ли да отидем в Петаре?

Тя се поколеба.

— Мисля, че е по-добре първо да огледаме по светло.

— Мърсър може в момента да е в любимия си бордей там и да скача на въже с някое дванайсетгодишно момиче.

— Това е отвратително.

— Повече от отвратително.

Тя се замисли за момент.

— Той защо е тук, Броуди?

— Не знам.

— Като секс турист ли?

— Банкок е по-добро и по-безопасно място.

Тя го погледна, но не отговори на подхвърлянето му.

— Може просто да е минавал.

— Симпсън каза, че имал вид на човек, който върти заведението.

Тя кимна.

— Да идем в Петаре. Ако извадим късмет и го видим, ще му напъхаме пистолет между ребрата, ще го изведем и ще го натикаме в багажника на Луис.

— А после?

— После се обаждаме на Уорли да ни уреди транспорта.

— Къде ще държим Мърсър, докато чакаме?

— В багажника на Луис.

— Мисля, че ни трябва по-добър план.

— Да. Добре, какво ще кажеш за питие в хотела?

— Точно от това имам нужда.

Колата на Луис се появи на ъгъла и запълзя към тях. Светеха само стоповете ѝ. Той спря и двамата се качиха. Луис включи фаровете и потегли с мръсна газ. Час по час поглеждаше седящия до него Броуди, сякаш беше изненадан, че го вижда жив.

— Към хотела. Нали?

Броуди погледна тъмната улица. Част от него още искаше да направят едно нощно посещение в Петаре. Но същата тази част едва не го беше убила в Багдад.

— Към хотела — каза Тейлър.

— Si.

Луис направи обратен завой и обясни, че ще трябва да се отклонят и да излязат на Авенида Бояка, която минавала в посока изток-запад покрай южните подножия на крайбрежните планини, за да избегнат нощното пътуване през града.

Пресякоха с висока скорост пуст квартал. На улицата нямаше никого, лампите не светеха. Единствената светлина идваше от жилищните блокове, където хората продължаваха живота си зад заключени врати, подобно на останалите два милиона обитатели на града.

Стигнаха четирилентовата магистрала, която минаваше покрай тънещите в пълен мрак крайбрежни планини, и продължиха на изток. Не се виждаха никакви други коли.

Луис като че ли се отпусна и посочи към възвишенията.

— Тук е много красиво. Като бях малък, идвахме на дълги разходки през почивните дни. Баща ми беше… как се казва? Много обичаше да гледа птици.

— Любител орнитолог — подсказа му Тейлър.

— Да — съгласи се Луис. — Познаваше всички птици. Разхождахме се часове из гората и ги гледахме. Той имаше бележник, предаден му от неговия баща, в който записваше всичките си наблюдения. Моята работа беше да водя бележките. Това беше любимото ми време заедно с баща ми. — Луис погледна тъжно нагоре към тъмните планини.

— Колко големи са децата ти? — попита го Тейлър.

— Момчето е на десет, а момичето на осем.

— Сигурно им е трудно.

Луис кимна.

— Да, сеньора. Но най-лошото е, че не познават друго. Не помнят кога е имало достатъчно храна. Не разбират, че не е нормално никой да няма доверие на никого. Не знаят, че може и да няма решетки на прозорците и резета и катинари на вратите. Почти никога не излизат вечер.

Броуди започна да се депресира от думите му.

— Как е останалата страна?

— В някои части е същото. В други… може би по-добре. Може би по-безопасно. Може би повече храна… Някои градчета и села са в ръцете на добри хора. Но… злото се разпространява оттук.

Звучеше като зомби апокалипсис. Битката между хора и чудовища, които някога са били хора. Броуди беше виждал това пропадане в хаоса в Ирак — постапокалиптично разпадане на обществото, бърз преход към беззаконие и убийства. Когато всеки човек е сам за себе си. Наистина много страшно.

— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита той.

— Това е страната ми — след кратко колебание отвърна Луис.

— Вече не, амиго.

— Искам си страната. Някой ден ще се случи.

— Ако размислиш, кажи ми и ще се опитам да уредя нещо в посолството.

Луис не отговори.

— Господин Уорли споменавал ли ти е нещо подобно?

— Той… каза, че ставам за американска виза. Трябвало да съм политически бежанец. Противник на режима. — Луис се засмя пресилено. — Половината страна е такава.

— Да. — Броуди беше виждал същото при иракчаните, които работеха за американците. Те бяха белязани за смърт и Държавният департамент им даваше разни смътни обещания, че ще им помогне да емигрират. Но повечето така и не получаваха визи и мнозина бяха избити от една или друга бунтовническа група, чиято единствена обща кауза беше омразата към американските неверници и иракските им лакеи.

Ирак не беше Венецуела, но идиотите от Държавния департамент дрънкаха едно и също. А Уорли, който всъщност работеше за Пентагона, май беше лъжливо лайно. Можеше съвсем лесно да помогне на Луис и семейството му да се махнат от страната. Достатъчно беше само да каже, че верният служител на посолството е заплашен с арест от режима.

Светът наистина се беше запътил към ада.

— Трябва да помислиш за жена си и децата си — каза Тейлър, която очевидно беше започнала да харесва Луис. — Кажи ни, ако решите да се махнете. Може и да успеем да помогнем.

— Благодаря, сеньора.

— А междувременно прави каквото е нужно, та Венецуела отново да стане чудесно място — добави Броуди.

Видя светлини в страничното огледало. Посегна за пистолета си, когато колата ги настигна бързо по съседната лента. Беше голям джип и Луис каза, че вероятно е брониран. Профуча покрай тях и изчезна в мрака, а Луис се прекръсти.

Броуди се върна за момент към нощните си патрули в Садр, един от най-опасните квартали на Багдад, където всички коли по улиците бяха сериозно бронирани. Тогава разчиташе на бронетранспортьор с картечница M2, в случай че нещата станат интересни. А сега той и двамата му другари пътуваха през нощния Каракас в стара таратайка, въоръжени само с пистолети и с един кръст за закрила свише.

Пристигнаха в „Ел Дорадо“ малко след осем, без инциденти. Луис мина през охранявания портал и спря пред входа.

Броуди му даде три двайсетачки.

— Благодаря. Представи се отлично.

— Това са много пари, сеньор.

— За работа в опасни условия.

Луис се усмихна.

— Тук всеки ден е така.

— Да. Утре ще получиш плащане за работа в бойни условия. Отиваме в Петаре.

Усмивката на Луис се стопи.

— Ще ти се обадя кога да ни вземеш.

— Най-добре е да идем през деня.

— Да. Ще ти кажа кога.

— Ако не искаш да дойдеш, ще те разберем — каза Тейлър.

— Да — съгласи се Броуди. — Но няма да сме доволни.

— Скот…

— Ще се видим утре — каза Луис.

— Разумно ли ще е да се прибираш по това време? — попита го Тейлър. — Мога да уредя да останеш в хотела.

— Благодаря, сеньора, но съм наблизо.

— Уповавай се на глока и кръста — каза Броуди.

— Si…

Появи се портиер и отвори предната и задната врата. Броуди и Тейлър пожелаха на Луис приятна вечер и слязоха. Портиерът погледна след отдалечаващата се кола и попита:

— Регистрирани гости ли сте, или идвате за вечеря?

— И двете — отвърна Броуди.

— Съжалявам, но ресторантът е затворен.

— Всъщност сме регистрирани в бара.

— Да…? Добре. Барът е отворен.

Броуди и Тейлър влязоха в хотела.

— Ти си грубиян — каза му Тейлър.

— При това арогантен. И имаме работа за вършене. Освен това се нуждая от питие.

Отидоха в салона на лобито, който беше почти пуст, и седнаха на същото място, където се бяха срещнали с Уорли.

Поседяха мълчаливо известно време. Накрая Тейлър попита:

— Наистина ли си много хладнокръвен в опасни ситуации, или просто не разбираш какво става около теб?

— Понякога едното, понякога другото.

— Много успокояващо.

Питиетата им пристигнаха и двамата се чукнаха.

— Представи се добре днес — каза Броуди.

— Благодаря, но не се нуждая от потвърждението ти.

— Разбрано. Е, все пак мисля, че постигнахме известен напредък.

Тя кимна.

— Защо Кайл Мърсър е тук? — попита Броуди.

— Мисля, че вече обсъдихме това.

— Добре. — Той я погледна в полумрака. — Защо капитан Мърсър е дезертирал?

— Това също го обсъждахме.

Броуди кимна и се замисли за момент.

— Ето нещо ново — каза той. — Започвам да мисля, че случаят не е просто изправяне на беглец пред правосъдието. Ти имаш ли подобно чувство?

— Кажи ми на какво се основава то.

— На повече от десет години детективска работа.

— Добре. Но може просто да си развил прекалено развинтено въображение.

— Може би.

Тя отпи от питието си.

— Доста е добро.

— По-добро от шльокавица от Тенеси.

Тейлър се усмихна.

— Не бих казала. Какво друго може да има?

— Радвам се, че попита. — Броуди се наведе към нея. — Две неща по случая нямат абсолютно никаква логика. Първо, че офицер от Делта Форс напуска хората си във военна зона, докато са заобиколени от вражески сили. Второ, че дезертьорът е минал през ада на пленничеството, след което се появява в кенефа на Западното полукълбо. — Той я погледна. — Освен това съм имал стотици брифинги, но нито веднъж не съм имал такъв като този на генерал Хакет.

— В смисъл?

— В смисъл че съм сигурен, че той — а може би и Домброски — знаят повече, отколкото казват. И съм сигурен, че Хакет не искаше да научаваме нищо повече. Нали помниш, че изрично ни каза да не разпитваме Мърсър.

— Мисля, че ти трябва още едно питие.

Броуди не преставаше да я гледа.

— Ти знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Би трябвало да ти се обидя.

— Извинявай.

— Виж… това, което казваш, може… да е вярно. Много неща нямат смисъл. Случаят е сложен. Но нашата мисия е проста — да намерим и да задържим капитан Кайл Мърсър. Не я усложнявай с… конспиративни теории.

— Прекалявам с телевизионните сериали.

— Очевидно.

— Искаш ли още едно питие?

— Не. Като пребита съм от умора. — Тя стана. — Не прекалявай с пиенето. И не чукай на вратата ми.

— Ами ако разгадая случая?

— Ще ми кажеш на сутринта.

— Закуска в осем?

— Звучи добре.

— Buenas noches.

Тя се усмихна.

— И на теб.

Броуди я загледа как се отдалечава към асансьорите.

След дванайсет години на тази работа беше станал добър в преценяването на хората. Маги Тейлър беше сериозна, когато каза да не чука на вратата ѝ. И излъга, когато каза, че е обидена от въпроса му.

20.

Броуди си поръча втори ром, който го настрои да се обади на шефа си. Качи се горе и влезе в апартамента през общата дневна с малката надежда, че Тейлър е решила да изпие още едно и да го изчака. Стаята обаче беше празна. А вратата на спалнята ѝ беше затворена. „Не чукай на вратата ми“.

Звучеше като добър съвет, дори след две питиета. Отиде при минибара за трето.

Намери миниатюрна бутилка местен ром и я изсипа в една чаша, след което — шумно — добави лед от кофата и погледна към вратата ѝ, която си остана затворена. „Какви ги правиш, Броуди?“.

Влезе в своята стая, заключи я и излезе на балкона.

Остави чашата на масата и извади смартфона си. Имаше обхват и се беше свързал с местен мобилен оператор, така че нямаше да му се наложи да си има вземане-даване с безжичния интернет на хотела. Отвори приложението за криптиране Signal, което с Домброски бяха започнали да използват, когато той беше на деликатни мисии зад граница. Навремето на човек му трябваше специално оборудване, за да общува сигурно, а въпросното оборудване физически се намираше в американското посолство в страната. Днес всеки можеше да свали безплатно приложение за смартфона си, предлагащо криптиране, което дори Агенцията за национална сигурност не можеше да разбие. Или поне от АНС искаха хората да си мислят така.

Обади се на Домброски, който вдигна след второто позвъняване.

— Господин Броуди. Как е в Париж на Южна Америка?

— Мисля, че така наричат Буенос Айрес.

— Вярно. Сам ли си?

— Да.

— Полковник Уорли ми се обади да потвърди, че сте се срещнали в хотела.

— Така е.

— Каза ми за пътуването ви от летището.

— Нищо особено.

— Не се опитвай да убиеш някого и гледай да не убият теб. Имаш работа за вършене.

— Да, сър. — Броуди седна на един стол, взе чашата си и отпи.

— Уорли каза, че сте питали за проститутки?

— Каза ли също, че е специалист по темата?

Домброски се разсмя.

— Не. Но ти ще ми кажеш защо си питал.

— Защото се оказа, че идеята ни с госпожица Тейлър да поговорим отново с Ал Симпсън е била добра. — „Не се ли гордееш с мен, полковник?“. — Симпсън не е попаднал на Мърсър в бара на „Мариот“ — продължи Броуди. — Призна си, че го е видял в бардак.

Домброски помълча за момент, после каза:

— Трябваше да се сетя.

— Симпсън описа най-общо заведението и къде може да се намира. Затова попитах Уорли за проститутки и бардаци, а той ме свърза с един тип на име Раул.

— Добра детективска работа. И говори ли с… как му беше името?

— Раул. С госпожица Тейлър се срещнахме с него и той предположи, че мястото, което търсим, се намира в една гадна част от Каракас, наречена Петаре. Това отговаря на описанието на Симпсън за пътя му до бордея.

— Добре. Значи смяташ, че Мърсър често посещава заведението?

— Симпсън каза, че изглеждал там като у дома си. Сякаш е… може би нещо повече от клиент.

— Добре. И как така не си там в момента?

— Ще идем утре.

— Това не е в твой стил, Броуди.

— Петаре е много… опасна част от града. Контролира се от организирани банди. Решихме да разузнаем по светло.

Домброски отново помълча.

— Здравата си набил спирачки — каза накрая. — Можехте да приключите през нощта и утре да сте си у дома.

След седемнайсет години в армията Броуди беше свикнал с „можем“ културата на военните — днес правим трудното, а утре невъзможното. И ѝ се връзваше в повечето случаи. Но не във всички. В Ирак бяха загинали твърде много хора, които днес щяха да са живи, ако те и офицерите им бяха малко по-предпазливи и не напираха да се покажат като мъжаги.

— Броуди?

— Утре. Тази вечер пих — добави той.

— Тейлър с теб ли ще отиде?

— Ще видим.

— Решението е твое.

— Както и нейно.

— Как е тя?

— Чудесно. Да се върнем на темата проститутки.

— Добре.

— Специалитетът на въпросния бардак, в който е бил Симпсън, са малолетните момичета. Детска проституция.

Домброски не намери думи за отговор.

— Затова ще имаме проблем с този свидетел, ако се наложи да го извикаме в съда.

— Не мисли толкова напред, Броуди. Прокуратурата да му мисли. От теб се иска да задържиш Кайл Мърсър и да го доведеш в наша юрисдикция.

— Това го знам.

— И да не го разпитваш. Направиш ли го, адвокатът му ще каже, че си го разпитвал в негово отсъствие…

— Това също го знам.

— Не го питай нищо освен за името, ранга и служебния номер. След това му прочети правата пред свидетел — Тейлър — и си отбележи, че е разбрал. После сложи лепенка на устата и чувал на главата му.

— А кога да го сритам в ташаците?

Домброски подмина въпроса му и продължи:

— Уорли каза, че сте екипирани.

— Да. Но без тиксо и чувал.

— Купете си нужното и харчете колкото трябва за информация. Подкупвайте онези, които трябва. Случаят няма определен бюджет.

— Добре. Сметката ми в бара е доста набъбнала. Говори ли с Уорли за извеждането от страната?

— Да. Няма проблем.

— Така каза и той. Някакви подробности?

— Ще ви каже, когато се стигне дотам. Как е времето при вас?

— Горещо и влажно.

— Тук е приятно. Стана по-хладно.

— Полковник, не те ли тормози, че не знаем защо офицер от Делта Форс е дезертирал?

— Тормози ме, че е дезертирал и че е опозорил униформата и страната си.

— Да, но…

— Колкото до това защо го е направил, можеш да си сигурен, че ще измисли някаква небивалица пред военния съд. Междувременно не ми пука. На теб също не би трябвало да ти пука. Не си му адвокат, свещеник, психиатър или наставник в живота. Просто го намери този кучи син и го доведи тук, за да бъде обвинен.

Броуди познаваше добре шефа си и беше сигурен, че на полковника му пука за причината за дезертирането на Мърсър; всъщност самият Домброски винаги казваше на следователите си да не забравят петте основни въпроса — кой, какво, къде, кога и защо. Очевидно полковникът беше получил други заповеди от генерал Хакет. Със сигурност. Но защо? Винаги се свеждаше до защо. До мотива.

Броуди смени темата.

— Имаш ли нещо ново за мен?

— Всъщност да. Помниш ли Робърт Креншо? Онзи от Държавния, дето го убиха миналата година в Пешавар?

Броуди помнеше. Робърт Креншо беше аналитик на Държавния департамент в американското консулство в Пешавар в Северен Пакистан, при племенните територии. Тъй като не беше военен, убийството му не беше в юрисдикцията на ОКР, но ФБР беше помагало на пакистанските власти в разследването. Подробностите по случая трудно можеха да се забравят. Тялото му било намерено от местната полиция в празен апартамент, бил вързан за стол и с прерязано гърло. Имало следи от жестоки изтезания, включващи и — но не и ограничаващи се с — екстремен маникюр. Извършителят или извършителите така и не били открити, но се смяташе, че американецът е бил убит от талибаните или Ал Кайда.

— Помня — каза Броуди.

Последва дълга пауза.

— Мислех си за Мърсър и как е стигнал от границата между Афганистан и Пакистан до Каракас — каза Домброски. — Креншо е бил убит в началото на август две и седемнайсета. Видеозаписът на Мърсър при бягството му от талибаните е с дата тринайсети юли две и седемнайсета.

Броуди не отговори, но остави питието си и стана.

— Свързах се с мой познат военен от посолството ни в Исламабад — продължи Домброски. — Оказа се, че Креншо не е бил от Държавния департамент. Това било прикритие. Той бил от ЦРУ и през годините преди дезертирането на Мърсър е работил от другата страна на границата, в Кабул.

Броуди се замисли. Мърсър се измъква от плен в племенните територии, гневно напуска поста си, а няколко седмици по-късно американски шпионин бива измъчван и убит в град, недалеч от последното му известно местоположение — лагера на талибаните. Възможно беше да е съвпадение. Но може и да не беше.

— Генерал Хакет трябваше да ни съобщи тази информация — каза той.

— Генерал Хакет може и да не е знаел.

— Генерал Мендоса е знаел.

Домброски не отговори.

Нямаше начин началник-щабът на армията да е бил държан на тъмно за връзката на Креншо с ЦРУ, след като той е бил изтезаван и убит — особено когато един от най-смъртоносните му воини е бил на свобода в района. Дали генерал Мендоса е запознал генерал Хакет с това? На Броуди не му пукаше особено дали човекът, който спестява информация от него, има две или четири звезди. Той се опитваше да подреди пъзел, а някой от неговата страна криеше парчета от него.

— Ако Мърсър е убил Креншо, изтезанията би трябвало да са били свързани с… може би отмъщение, или опит да се изтръгне нещо от него. Това е причината хора да бъдат подлагани на мъчения.

— Обикновено. Но какво…?

— Мисля, че ако извършителят е Мърсър, Креншо може би му е разкрил нещо, което го е накарало да замине за Каракас.

Броуди си помисли, че това е малко пресилено. Но поне изглеждаше, че Домброски внезапно си е спомнил някои от основните въпроси. Стенли Домброски не беше политическо животно; той беше ченге. Но често се озоваваше между света на политиката на Пентагона и честната полицейска работа, между баламосването и правосъдието. Не, полковник Домброски никога нямаше да стане генерал и неговото шкембе като на Буда и недостатъците с ръста не бяха основната причина за това.

— Броуди?

— Да?

— Това е извън протокола.

— Разбрано.

— И не беше част от инструктажа по мисията.

— Ясно.

— Ако има връзка между убийството на Креншо и капитан Мърсър — продължи Домброски, — хората от разузнаването в посолството в Каракас са наясно с това и сега сигурно се питат онова, което се питаш и ти. Защо Мърсър е във Венецуела?

Броуди не отговори. Тейлър му беше казала, че е параноик по случая, но ето че сега Домброски подхранваше подозренията му.

— Уорли опита ли се да изкопчи информация за мисията ви? — попита Домброски.

— Малко. Казахме му само онова, което трябва да знае. Имал ли си вземане-даване с него преди?

— Не. Той се свърза с мен, когато потърсих кабинета на военното аташе в посолството в Каракас. Но се обзалагам, че е от ВСП.

ВСП означаваше Военна служба за прикритие, шпионското звено на Агенцията за военно разузнаване. Шпионите на Пентагона.

— Възможно е — каза Броуди.

— Какво е впечатлението ти от него?

— Прегорял. Немарлив. Тъп и хитър като лисица.

— Звучи като човек от ВСП. Дръж го под око.

— Ясно. Да се върнем на Робърт Креншо. Какво е правил той в Пешавар?

— Не знам. Но местният спорт там е издебване и убиване на талибани.

— Аха. Също като работата на Мърсър в Афганистан.

Домброски помълча, после каза:

— Този случай може да се окаже по-сложен, отколкото изглежда.

— Винаги е така.

Домброски пак помълча.

— Струва ми се, че имаш добра следа. Последвай я, докъдето те отведе. Възможно е тази информация за Креншо да няма значение във всичко това. Исках обаче да си наясно, че приятелите ни от посолството в Каракас може да имат по-голям интерес към случая, отколкото си признават.

Броуди си помисли за всичко, което беше казал Домброски. Нищо не го вбесяваше повече от това някой друг да решава какво да прави и какво трябва да знае. Но Домброски поне му даваше нещо — извън протокола.

— И докато сме на тема шпиони, някакви новини за партньора ми? — попита той.

— Това беше само клюка.

Броуди не отговори.

— Ти какво мислиш?

Броуди си помисли за питиетата долу в бара. Нещо не беше на мястото си. Но нямаше нищо, от което да продължи.

— Нещо друго, полковник?

— Току-що научих, че бившата ми жена се е омъжила отново.

— Честито.

— Разбрах го от Фейсбук. Новият ѝ е по-тлъст и от мен. Чудно ми е дали ще изкара дълго.

— Богат ли е?

— Пенсионирано ченге, захванало се с местната политика.

— Два заека с един удар. Дай му една година.

Домброски се разсмя.

— И ти трябва да се пробваш с това, Броуди. Как са жените там?

— Съсредоточен съм върху случая.

— Добре. Не пилей държавни пари в бардаци, освен ако не е за информация.

— Можеш да дойдеш и да ме държиш под око.

— Не, благодаря. Ти ще обереш цялата слава. А междувременно споделяй тази информация за Креншо само толкова, колкото е нужно.

Иначе казано: „Ти решаваш дали да кажеш на Тейлър“.

— Нещо друго?

— Нищо.

Протоколът изискваше началникът да има последната дума, така че Броуди затвори и се загледа от балкона. Светлините в града под него бяха съвсем малко и беше трудно да се каже къде свършва Каракас и къде започват планините.

Всеки случай, от дребна кражба до убийство, беше връзка между хора, места, мотиви и интереси. Този случай беше по-сложен от повечето, но съставните части си бяха същите. Имаше беглец, който освен че беше основна фигура в потенциално водещ случай, беше отлично обучен член на елитна част, действал години наред в огромна тайна война, чийто край не се виждаше. Мотивът за първоначалното му престъпление — дезертьорството — беше загадка. Но той беше успял да убие похитителите си талибани и да се измъкне от плен. Ако се беше върнал в някоя американска база, на това щеше да се гледа като на героичен акт, който щеше да смекчи дезертьорството му. Но вместо това той бе осквернил телата на мъртвите, което беше престъпление както по американските военни закони, така и според международното право, и бе обърнал гръб на кариерата и страната си. Защо?

А сега и този тип Креншо… изтезаван и убит. Като офицер на ЦРУ в Кабул Креншо най-вероятно беше работил с ОКСО и специалните му агенти на място, включително Делта Форс.

ЦРУ. ОКСО. Кабул. Пешавар.

Каракас.

Това беше парчето от пъзела, което не пасваше, нелогичната част от ненаписаната история на капитан Кайл Мърсър. Броуди погледна към хълмовете на изток и Петаре, към огромната черна маса планини и небе. Може би утрешният ден щеше да донесе някои отговори.

Влезе в стаята, заключи вратата на балкона и седна на бюрото. Инсталира VPN клиента на Уорли на лаптопа си и се запита дали току-що не е дал на АВР достъп до всичките си имейли и до историята на активността си в мрежата. Параноята подхранва сама себе си.

Потърси в Гугъл РБД-200 името на бандата, което му беше казал Раул. Не откри нищо за самата банда, но попадна на кръстника ѝ — партията Революционно боливарско движение, създадена от Уго Чавес през 1982 г., която предприела първия си неуспешен опит за преврат десетилетие по-късно. Числото 200 било добавено през 1983 г. в чест на двестагодишнината от рождението на националния герой на Венецуела Симон Боливар.

Историята и паметта имаха дълбоки корени в тази страна. Онези мутри се занимаваха с наркотици и детска проституция, но продължаваха да се кичат с революционни имена и символи като с някакви почетни значки. Броуди си помисли за Армията на Махди, силна шиитска групировка в Багдад, създадена по време на войната, която беше кръстена на един имам от деветнайсети век, за когото било предречено, че щял да се върне преди края на света. В тези асоциации имаше истинска сила, която насаждаше в членовете на тези групи идеята, че прочутите битки от миналото се водят отново и отново.

Броуди беше казал на Луис, че на тази страна ѝ трябва нов Боливар. Но в действителност това място, подобно на целия ислямски свят, имаше нужда да продължи напред и да си намери нови герои. Или може би изобщо да престане да издига някого на пиедестал.

Допи рома, стана, извади глока от кобура и го сложи на нощното шкафче, нагласи будилника, съблече се и се просна в леглото. Първият ден в страната беше минал добре. Бяха се срещнали с Уорли, бяха наели Луис, бяха разузнали града, бяха се срещнали със сводник и той току-що беше научил, че може би беглецът, когото търсят, е изтезавал и убил таен агент на ЦРУ. И между другото, че партньорката му може би също е човек на Управлението.

Преди Броуди да замине в колежа баща му се беше опитал да го уговори да остане, като измисли план да вземат заем, да купят съседната пустееща земя и да създадат истинска семейна ферма. Ако беше приел предложението му, сега щеше да бере царевица.

Вместо това беше отишъл в колежа, а след това на война. После постъпи в ОКР и тогава животът стана наистина сложен. Не беше сигурен какво ще намери утре в Петаре, дали самия Кайл Мърсър, или поредната троха по дирята, оставена от беглеца. Усещаше обаче, че мащабите на този случай се разширяват, че картината постепенно става по-фокусирана — и беше сигурен, че когато тя най-сетне се изясни напълно, видяното няма му хареса.

Отвън се чу вой на полицейска сирена и нещо като стрелба в далечината. Внезапно Броуди се върна обратно в Багдад. Знаеше, че трябва да се махне от това място, преди да е избухнала гражданска война.

Изключи нощната лампа и се унесе в неспокоен сън.

21.

Слезе за закуската с Тейлър в осем. Както очакваше, тя вече беше на масата с чаша кафе и четеше вестник на испански, който сгъна, докато той сядаше.

— Buenos dias — каза Броуди.

— Добро утро. Добре ли спа?

— Стрелбата винаги ме унася.

— И аз я чух.

Броуди си наля кафе от каната и посочи вестника.

— Някакви новини?

— Все същото. За всичко са виновни Съединените щати. Имат и „Ню Йорк Таймс“, ако искаш нещо на английски.

— Мисля, че и там ще прочета същото.

— Предполагам, че си говорил с Домброски снощи.

— Добро предположение. Искаше още снощи да отидем в Петаре. Сигурен съм, че генерал Хакет му е подпалил задника.

Броуди си помисли дали да не сподели информацията за убийството на Робърт Креншо, но реши да не го прави. Каза си, че причината не е, че не вярва на партньорката си, а защото в момента това няма отношение към случая.

Сервитьорът, млад мъж, казваше се Матео, се появи до Броуди.

— Каква е традиционната венецуелска закуска?

Матео се усмихна.

— Жена ми обикновено прави аперас с яйца, но тя не е тук, така че хотелът предлага хуевос перикос. Това е нещо като бъркани яйца, но… по-вълнуващо.

Двамата си поръчаха вълнуващите бъркани яйца, Матео се поклони и се отдалечи към кухнята.

— „Перико“ означава малък папагал — каза Тейлър.

— А аз се чудех защо не чувах птици тази сутрин.

Тейлър се усмихна. Броуди забеляза, че се е облякла подобаващо за разходката им из бедняшките квартали и е сменила блейзъра с анорак. Броуди беше по едноцветна тениска и леко памучно яке. По принцип беше достатъчно горещо за якета, но когато се разхождаш из места като Петаре, не би искал хората да разберат, че си въоръжен, преди да са се озовали срещу цевта на пистолета ти.

— Не исках да мъкна чантата, но напълних джобовете си с малко лакомства и лекарства — уведоми го Тейлър.

— Не съм сигурен, че тамошните гангстери приемат подкупи във формата на „Сникърс“, но няма да навреди.

— Взех също тазера и свински опашки — отвърна Тейлър.

— Добре. — Но ако се озовеше срещу Кайл Мърсър, Броуди нямаше да посегне към тазера. Беше се погрижил да вземе допълнителния пълнител от сейфа в стаята и бе забелязал, че Тейлър вече е взела другия. Подобно на Броуди, тя знаеше, че единственото по-лошо нещо от това да се озовеш в престрелка с гангстери е пръв да свършиш патроните.

Тейлър извади от джоба на якето си карта и я разтвори. Посочи един район в северната част на Петаре, който беше оградила с химикалка.

— Това е квартал Двайсет и четвърти юли. — Пръстът ѝ продължи надолу към центъра на Петаре. — А това е историческият център на Петаре, който навремето е бил отделен град. Там има стара розова катедрала, вероятно църквата, за която спомена Ал Симпсън.

Броуди погледна картата. Старата част се намираше почти право на изток от „Мариот“ и до нея се стигаше по шосе, което минаваше покрай летище „Франсиско де Миранда“.

— Като начало ще тръгнем по пътя, по който е минал Симпсън, после ще продължим на север към Двайсет и четвърти юли — каза той и добави: — Така ще разузнаем и ще видим кой ще реагира на присъствието ни и как.

— А кои сме ние? Каква е историята ни?

— Ние сме Кларк и Сара Боуман, най-тъпите шибани туристи на света. Може би ти искаш да направиш снимки на бедняшко порно, за да вдигнеш рейтинга си в Инстаграм.

— Отвратително.

— Да. Сара Боуман е абсолютно сдухана.

— А кой е Кларк?

— Кларк иска да се откъсне от баналния живот. И може би си мисли дали да не се забърка в малко неприятности довечера, без жена си.

— Може пък и тя да обича неприятности — предположи Тейлър.

Броуди не беше сигурен, че подобно нещо би минало. Този град може и да беше център на корупция и убийства, но все пак се намираха в традиционно католическа патриархална страна. Дали мъжете, които купуваха и продаваха жени, щяха да ги приемат като… воайори? Или като клиенти, както правеха в Банкок?

— Ще видим — каза Броуди.

Матео се върна с папагалските им омлети, които за щастие се оказаха просто яйца с домати и арпаджик. При това доста добри.

— Кажи рецептата на готвачите в офицерския клуб.

Закусиха бързо, платиха и тръгнаха към изхода. Луис едва ли щеше да ги чака, ако му беше дошъл акълът.

— Да направим арест днес — каза Броуди.

— И да се опитаме да не бъдем застреляни или отвлечени — добави Тейлър. — И освен това да не стреляме по мулета.

— Много смешно, Тейлър.

Излязоха и видяха таратайката на Луис да чака с включен двигател.

— Грубиянството ми явно е проработило — отбеляза Броуди.

— Или Луис просто е храбър и лоялен — отвърна Тейлър.

— Или просто му трябват пари. Или пък докладва на Уорли.

— Как може да си такъв циник?

— Това е роля.

— Да бе.

Портиерът отвори задната врата и Тейлър се качи. Броуди седна отпред. Луис ги посрещна с напрегната усмивка. Този път в колата не звучеше хоропо.

Броуди запозна набързо Луис с плана им да отидат до „Мариот“ и да продължат през стария център на Петаре, преди да продължат към квартал 24 юли.

— Въоръжени ли сте днес? — попита Луис.

— Да — отвърна Броуди. — А ти?

— Si. Винаги.

Излязоха през портала и продължиха по зелените улици на Алтамира.

— Националната гвардия има пропускателни пунктове около бедняшките квартали и понякога не ги виждаш, докато не е станало късно — каза Луис. — Претърсват предимно местните за оръжия и наркотици. Спират обаче и чужденци, така че трябва да скрием оръжията си. Имам специално скривалище за целта.

— Ако ни спрат, ще ги подкупим — каза Броуди.

Луис поклати глава.

— Вероятно няма да вземат подкуп. Някои от тях не са корумпирани, а онези, които са, вероятно ще предпочетат да ви приберат, докато посолството не плати голяма сума за освобождаването ви.

Броуди не смяташе, че Уорли има подобно перо в бюджета си. Така че… дали да задържат оръжията? Или да ги скрият в специалното скривалище на Луис, което може и да не беше чак толкова специално? Прииска му се Луис да беше споменал това предишната вечер. Така или иначе, трябваше да избегнат евентуално спиране и претърсване.

— Ще задържим оръжията, но трябва да избягваш пунктовете.

— Скот, нямаме право да излагаме Луис на подобни неприятности — каза Тейлър.

— Имаш ли нещо против? — обърна се Броуди към Луис.

Луис не отговори и ясно си личеше, че се колебае.

— Спри — каза му Тейлър.

Луис отби до бордюра и спря.

— Благодаря, Луис — каза Тейлър. — Можем ли да вземем такси до Петаре?

— През деня да.

— А да вземем такси от Петаре? — попита Броуди.

— Не. Намирането на кола до Петаре също е трудно.

— Добре, тогава ни закарай до някоя агенция за коли под наем — каза Броуди.

Луис не отговори, а извади пистолета си и каза:

— Моля, отворете жабката.

Броуди го погледна и отвори жабката.

Луис се пресегна, остави пистолета в дъното ѝ и затвори вратичката. После я отвори, за да покаже, че пистолетът е изчезнал.

— Също като на представление на фокусник. Нали?

— Ти си истински магьосник.

Броуди свали кобура с глока, извади резервния пълнител от джоба си и повтори номера. Тейлър също му подаде кобура си, пистолета и пълнителя, както и тазера и свинските опашки.

— Сега го виждаш… — каза Броуди, докато слагаше нещата на Тейлър в жабката и я затваряше, — сега пък не.

Луис се усмихна.

— Добър номер. Нали?

— Истинският номер е да накараш пистолетите да се появят отново — отвърна Броуди.

— Ще се наложи да си припомня как се правеше — каза той, след което ги увери: — Има найлонова торбичка, в която отиват нещата. После мога да я извадя.

— Защо си направил това скривалище? — попита Броуди.

— Купих колата от чичо си — обясни Луис. — Понякога я използваше да внася контрабандно цигари от Колумбия.

Броуди не мислеше, че тайникът може да побере голямо количество стекове цигари. Едва ли си заслужаваха осемстотинте километра път до границата с Колумбия. От друга страна, скривалището може би беше с идеалните размери за четири-пет килограма бял колумбийски прах, който беше по-вероятната стока, внасяна от чичото.

Луис потегли и след няколко минути минаха покрай „Мариот“, който не можеше да се похвали с охранителните мерки на „Ел Дорадо“ — нямаше стена с портал между улицата и кръглата алея отпред, но пък за сметка на това имаше петима охранители, въоръжени с пушки помпи и автомати. Вероятно бяха наети наскоро, за да предотвратят нова стрелба в лобито. Или да се включат в купона, ако се заформи отново.

Завиха по Авенида Либертадор и излязоха на магистрала „Франсиско Фахардо“. От дясната им страна се намираше летище „Франсиско де Миранда“, което представляваше няколко групички ниски постройки и хангари. В пространствата между сградите Броуди успя да различи една-единствена писта, а зад нея имаше две редици двумоторни самолети. Засега следваха маршрута на Ал Симпсън.

Броуди се запита дали Кайл Мърсър не е кацнал тук с частен самолет от Пешавар. Може би с кацане за презареждане в някой трафикантски център в Западна Африка като Мали. Летището не беше толкова невзрачно като пистите на наркотрафикантите в джунглата, но очевидно беше за предпочитане, вместо да влезе през международно летище като „Симон Боливар“. И се озоваваш в центъра на Каракас, точно където Кайл Мърсър искаше да бъде по една или друга причина.

Хълмовете на Петаре се издигаха пред тях, покрити с разнебитени постройки, построени предимно от червени тухли. Докато магистралата прекосяваше река Гуайре и завиваше на север, Броуди видя стария исторически център на Петаре долу вдясно. На централния площад се издигаше красива розова църква, а околните улици образуваха спретната мрежа от разноцветни колониални сгради. Странна гледка, остатък от стария изчезнал свят, притиснат между автострадата, модерните кули и хаотичната мозайка коптори по склоновете на хълмовете.

Луис зави по следващия изход и излязоха на шестлентово шосе, което минаваше между стария център и бедняшките квартали.

— Щом влезеш в бедняшките квартали, улиците стават пълна лудница — обясни Луис. — Понякога продължават и просто свършват и ти се налага да повървиш пеша, докато не намериш друга улица.

Тейлър се обърна към Броуди.

— Нашият приятел не спомена ли, че са извървели пеша част от разстоянието?

Броуди се замисли. Симпсън не беше споменал да е вървял където и да било, но пък, от друга страна, беше казал, че бил пиян, така че всичко беше възможно. Освен това Симпсън не беше споменал пропускателни пунктове, така че или не бяха попадали на такива, или хората от държавната петролна кампания просто бяха минали без проверка. Така или иначе, Броуди се надяваше, че Луис просто се безпокои прекалено за пунктовете, а ако не е така, то таратайката с двама безхаберни гринго просто ще бъде пропусната.

— Дай да видя картата — каза той на Тейлър.

Тейлър му я подаде. Улиците на Петаре изглеждаха като разклоняващи се артерии, пълзящи по склоновете и билата на хълмовете, като в крайна сметка свършваха с някаква стена. В огромни части на бедняшките квартали нямаше абсолютно никакви улици. И може би именно в онези бели петна щяха да намерят част от търсените отговори.

Броуди погледна нагоре по застроения склон от дясната им страна. В сравнение с това място Фалуджа изглеждаше като проспериращ и добре планиран град.

Луис зави по една тясна уличка с обяснението, че по нея ще стигнат до бедняшките квартали. Изкачиха едно било и забелязаха тъмнозелен военен камион. Четирима млади мъже със зелени униформи и черни бронежилетки седяха на пластмасови столове с автомати в скутовете. Отстрани на камиона беше изписано GUARDIA NACIONAL.

— Мамка му — каза Броуди.

Един от гвардейците ги видя и стана. Вече беше късно да обръщат, така че Луис продължи напред. Когато приближиха мобилния пункт, гвардеецът огледа набързо колата. Почти не обърна внимание на Броуди и Луис и Броуди си помисли, че ще преминат, но погледът на мъжа явно се беше спрял върху размазващата блондинка на задната седалка. Той вдигна ръка.

Луис промърмори нещо на испански, докато спираше и сваляше прозореца. Отправи широка усмивка към приближаващия гвардеец.

— Buenos dias, señor.

Гвардеецът се наведе и погледна Броуди и Тейлър. Едва ли беше на повече от двайсет и пет и като че ли се опитваше да си пусне брада. На табелката на униформата му пишеше „Кордеро“. Той каза нещо на испански и даде знак на Луис да слезе от колата.

Луис като че ли се опита да апелира към здравия му разум — посочи чуждестранните си клиенти и заговори с пресилена непринуденост.

Каквото и да каза, думите му не се понравиха на Кордеро. Гвардеецът му извика нещо и Луис се обърна към Броуди и Тейлър.

— Трябва да слезем за проверка.

Всички слязоха и втори гвардеец — дребен жилав тип с надпис „Рохас“ на значката — приближи таратайката. Държеше дълъг прът с огледало в края. Броуди познаваше този инструмент от многото пропускателни пунктове в Багдад, които следяха за коли бомби. В този контекст пособието беше нелепо и вероятно бе просто част от театралното изпълнение преди изтарашването.

Броуди забеляза, че Кордеро поглежда Тейлър. Гвардеецът попита нещо Луис, който поклати глава, докато отговаряше. После се обърна към Тейлър.

— Пита какво търси тук една хубава жена като вас.

— Да — каза Броуди. — Какво търси хубава жена като теб на хубаво място като това?

Тейлър се усмихна на гвардееца.

— Турист. — Направи се, че снима. — Фотография.

Кордеро каза нещо на Рохас и Броуди реши, че е някакво мръсно подмятане, защото двамата погледнаха Тейлър и се изсмяха. Тейлър, която ги разбираше отлично, продължи да се усмихва, но Броуди долови, че е напрегната.

— Какво каза той?

Тя не отговори.

Броуди се обърна към Луис.

— Какво каза той?

Луис се поколеба и отговори:

— Каза на другаря си, че може би трябва да я качат в каросерията на камиона и да я обискират. Но… не мисля, че беше сериозно… може би малко пари…

Броуди погледна Кордеро и другите трима гвардейци. Рохас още се преструваше, че проверява шасито на колата им, преметнал автомата на рамо. Другите двама пък се бяха облегнали на камиона и пушеха. Проявяваха мързела и самоувереността на корумпирани типове от службите за сигурност, които знаят, че няма кой да ги предизвика; беше виждал много такива в страни от Третия свят.

— Кажи му, че ако пипне жена ми, ще му взема автомата и ще пусна куршум в гъза му, след което ще отнеса топките на приятелчетата му.

Луис каза нещо на Кордеро, макар че Броуди беше сигурен, че не е превел точно думите му.

— Иска паспортите ви — каза Луис.

Тейлър извади фалшивия си паспорт, осигурен от Уорли. Броуди последва примера ѝ.

Кордеро разгледа внимателно двата документа, после погледна г-н и г-жа Боуман.

На Броуди му се стори, че Кордеро се опитва да реши дали това е момент да спечели малко пари, или възможност да провери дали г-жа Боуман е естествено руса. Определено не мислеше за изпълнението на дълга си, какъвто и да беше той.

Кордеро каза нещо на Луис, който преведе:

— Пита защо идвате в Петаре.

Броуди знаеше, че с едно просто претърсване Кордеро ще намери снимките на Кайл Мърсър. Може би беше време за пряк и честен отговор. Той извади снимката на Мърсър от джоба си и я показа.

— Търсим един приятел. Виждали ли сте го?

Тейлър го изгледа. Луис като че ли се смути, но преведе.

Кордеро погледна униформената снимка на Кайл Мърсър, после Броуди. На лицето му се изписа странно изражение.

— Tu amigo?

Броуди кимна.

— Mi amigo. Сега е с брада. — Потърка брадичката си.

— Él tiene una barba — преведе Луис.

Кордеро продължаваше да се взира в Броуди.

— Ти войник?

— Не.

— Амиго войник.

— Si. — И дезертьор. Кордеро не знаеше това, но очевидно познаваше Кайл Мърсър и Броуди с радост установи, че инстинктът му не го лъже. Въпросният гринго беше известен в Петаре.

— Къде мога да го намеря? — попита Броуди.

Кордеро не отговори. Взе снимката от Броуди и тръгна към камиона, като свирна на Рохас, който тъкмо преглеждаше багажника на колата. Четиримата се събраха и започнаха да обсъждат нещо. Броуди забеляза, че почти не поглеждат снимката, макар че хвърляха погледи към него и Тейлър, докато разговаряха. Явно стигнаха до консенсус и Кордеро се върна при Броуди и му върна снимката и паспортите.

— Вървете.

— Къде мога да намеря моя амиго?

Кордеро посочи улицата.

— Вървете. — После каза нещо на Луис, който преведе:

— Много съжаляваме за неудобствата и ви желаем приятно прекарване.

Кордеро се обърна и тръгна към камиона. Броуди изгледа другите трима, които също го изгледаха със смес от любопитство и нещо, което приличаше на малко страх. Може би уважение. Очевидно Кайл Мърсър беше лош омбре. Нищо изненадващо.

Луис се качи в колата и запали двигателя. Преди да се качи, Тейлър се обърна към Броуди.

— Това беше безразсъдно.

— Няма ли риск, няма печалба.

— Моля те занапред да се консултираш с мен, преди да излагаш на риск живота и свободата ни.

— Всичко е наред, щом приключи добре.

— Да имаш още някое клише?

— Прекрасна си, когато си ядосана.

— Задник. — Тейлър се качи и затръшна вратата.

Броуди седна отпред.

— Добра работа — каза той на Луис и се обърна към Тейлър. — Току-що научихме нещо. Нашият човек е доста известен тук и е много важен гринго.

Тейлър се замисли.

— Предполагам, че щяха да намерят снимките, ако ни бяха претърсили.

— Правилно. — Броуди се обърна към Луис. — Avanti.

Навлязоха сред копторите на Петаре.

— Тук ще ни спре ли полиция да ни тормози? — попита Броуди. — Или да иска подкупи?

— Не — увери го Луис. — В бедняшките квартали почти няма полиция.

— Добре.

— Прекалено опасно е.

— Моля?

— В бедняшките квартали колективос са полицията — каза Луис и обясни: — Въоръжава ги правителството, което им позволява да запазят властта и парите от наркотиците и проституцията.

Звучеше като „Кръстникът 4“ с латино елемент.

— В замяна колективос помагат на режима… — продължи Луис. — Елиминират други банди и политическата опозиция. Смята се, че много от загиналите в протестите всъщност са били убити от членове на колективос.

Броуди си помисли за племенника на Луис и се запита дали шофьорът им няма и друг мотив — освен парите и бягството в Америка — да рискува задника си в Петаре.

— Държавната петролна компания също печели от проституцията и наркотиците — продължи Луис. — Както и военните и Националната гвардия, които получават пари и влияние, ако седят и не правят нищо.

Броуди не беше сигурен, че бизнес моделът е добър, но тук той явно работеше.

— Малко е объркващо — призна Луис. — Понякога властта се измества, но онези, които търсят власт и пари, го разбират.

— Ясно. — Двамата с Тейлър понякога спореха коя страна е по-корумпирана, Ирак или Афганистан. Е, Венецуела биеше и двете.

— Добрата новина е, че полицията се страхува от Петаре — каза той на Тейлър.

— Мисля, че това е лоша новина, Скот.

— Да. Съжалявам, че попитах.

— Аз също.

22.

Пъплеха по тясната криволичеща улица. Петаре беше учебникарски пример за градски хаос — сгради върху сгради и планини от боклуци покрай бордюра. Плетеници незаконно прекарани кабели по червените фасади и навсякъде графити, голяма част от които политически. Един стенопис изобразяваше карикатурно пантеона венецуелски герои — Боливар, Гевара, Чавес и двама военни, които Броуди не разпозна. El Presidente Мадуро също беше тук, малко отстрани и нарушаващ търсената симетрия на творбата, сякаш някой го е лепнал допълнително от политкоректни съображения.

Беше почти десет сутринта, но улиците бяха притихнали. Броуди предположи, че няма много причини да излизаш от къщата си, когато няма работа, храна и надежда. Минаха покрай двама старци, които играеха домино на пластмасова маса пред гараж, пълен със стари автомобилни части. Мъжете си подаваха цигара един на друг.

— Хайде да им покажем снимката на Мърсър — предложи Тейлър.

— Хайде да не разтръбяваме из цяло Петаре, че търсим Кайл Мърсър.

Луис, който досега не беше давал съвети за разследването, също се включи.

— Може би е по-добре хората тук да не научават, че търсите някого — каза той. — Новините по тези места се разнасят бързо.

— Това може и да е за добро — каза Тейлър на Броуди. — Ако ние не успеем да открием Мърсър, може той да открие нас.

— Това може и да не е чак толкова за добро. В момента търсим бардака — напомни ѝ Броуди и се обърна към Луис. — Давай нататък.

Продължиха по тясната улица.

Броуди забеляза други графити на една сграда отпред — хора с вдигнати юмруци, с всички цветове на кожата, може би символ на етническото разнообразие във Венецуела. На китката под всеки юмрук имаше очертание на венецуелския флаг, от който капеше кръв, сякаш е бил изрязан в кожата. Над юмруците се мъдреше познатата мутра на Уго Чавес с характерната му военна униформа и червена барета. А над Чавес с големи букви беше изписано РБД-200.

— Стигнахме ли вече квартал Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.

— Пред нас е — отвърна Луис.

— Трябва да си вземем пистолетите.

— Si. — Луис отби, спря на ръчна спирачка, наведе се и отвори жабката. Дръпна капака ѝ и цялата жабка се плъзна напред. Зад нея имаше черен найлонов плик.

Луис го извади и го подаде на Броуди.

— Чичо ти да не се казва Дейвид Копърфийлд? — попита го Броуди.

— Сеньор?

— Няма значение. — Броуди раздаде оръжията и боеприпасите, докато Луис връщаше жабката на мястото ѝ.

Броуди извади тазера и свинските опашки и върна плика (по който сигурно имаше достатъчно бял прах, за да бъде повдигнато обвинение за трафик на наркотици) на Луис, който го напъха под седалката си.

— Ще продължим пеша — каза той. — Ти ни чакай тук.

Луис се огледа несигурно.

— Ден е, така че може би става, но е по-добре да останете в колата.

Броуди го погледна. Луис изглеждаше нервен, което беше напълно разбираемо. Човекът имаше семейство и рискуваше задника си в мисия, за която не знаеше и не се беше писал доброволец. Време беше полезният местен да бъде инструктиран и мотивиран.

Броуди извади от джоба си снимката на Мърсър и му я показа.

— Както знаеш, търсим този човек. Той е извършил много тежко престъпление и трябва да го върнем в Съединените щати, за да отговаря за него. За последно е бил видян в някакъв бордей в този район и трябва да го намерим.

Луис кимна.

— Бардакът, който търсим, се занимава с детска проституция — продължи Броуди.

Луис съвсем посърна.

— О, сеньор…

— Знам, Луис. Но това е лайняният свят, в който живеем. Онзи, когото търсим, също е пълно лайно — увери го Броуди.

— Освен това е и много опасен — добави Тейлър. — Опасен е и за Венецуела.

Е, помисли си Броуди, това може би беше малко пресилено. Но може и да не беше.

— Ще ти се обадим, ако изникне проблем — каза той на Луис.

— Тук няма покритие, сеньор.

Броуди си спомни стих от стара кънтри песен.

— Ако телефонът не звънне, аз съм.

— Сеньор?

— Ако не се върнем до един час, иди направо в посолството и кажи на сеньор Уорли.

Луис кимна.

— Накъде е Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.

Луис посочи стръмното стълбище между две постройки.

— Пеша най-бързо ще стигнете по стълбите. Имайте предвид, че онзи квартал е по-опасен от този.

— Ясно. — От Кенеф А на Суперкенеф Б. — Има ли табели „Добре дошли в Двайсет и четвърти юли“?

— Не. Но ще разберете. Колективо РБД-200 е правителството там — уведоми ги Луис.

— Добре. Чао. — Броуди слезе от таратайката, следван от Тейлър, която пожела успех на Луис.

— Vaya con Dios — отвърна ѝ Луис.

Броуди и Тейлър тръгнаха към стълбището.

Тръгнаха нагоре по стръмното ронещо се стълбище, което се виеше и се пресичаше от няколко тесни улички между притиснатите една в друга постройки. Броуди чу гласове някъде отпред и след няколко минути стигнаха равно място, пълно с мъже, жени и деца. Пред тълпата стоеше млад мъж, застанал на платформа от дървени сандъци, който викаше номера от списък в ръцете си. При всеки обявен номер някой от тълпата се обаждаше и излизаше напред, вдигнал високо някакво листче. Приличаше на местна версия на борсата в Ню Йорк. Но каква беше стоката?

Броуди се вгледа по-внимателно и видя, че много от хората са видимо болни или се нуждаят от грижи. Един възрастен мъж кашляше неудържимо. Млада бременна жена седеше на стол в сянката с ръце на корема, заобиколена от няколко жени. До тях млад мъж притискаше ръката си, която беше увита в пропит с кръв парцал.

— Прилича на медицинските клиники, които организирахме в Афганистан — каза Тейлър.

— Да.

По-нататък имаше ниска боядисана в аквамарин сграда със стенопис, изобразяващ тропически птици. Над входа ѝ имаше червен кръст, а от двете страни на вратата стояха четирима мускулести мъже с черни тениски, джинси, червени барети и червени кърпи, вързани около дебелите им бицепси. И четиримата носеха калашници на гърдите си и оглеждаха тълпата. За разлика от клоуните от Националната гвардия долу, тези омбре имаха вид на хора, които се отнасят сериозно към работата си.

— Тези клиники в бедняшките квартали са били организирани от Чавес — каза Тейлър. — Но повечето са затворили поради недостига на материали. И защото докторите са се махнали.

— Никога повече няма да се оплаквам от военните болници.

— Тъжно е — рече Тейлър.

Броуди забеляза още неколцина мъже с барети и калашници, които патрулираха през тълпата.

— Мисля, че онези типове са от РБД-200. Бандата, която управлява клиниката.

— А режимът управлява бандата — каза Тейлър. — Използват достъпа до здравеопазване и храна като средство за натиск. Ако се противопоставиш на бандата или на режима, не получаваш онова, от което имаш нужда. Така се печелят сърца и умове.

Броуди кимна. Спечелването на „сърца и умове“ беше концепция за борба срещу бунтовниците с продължителни и ужасни последствия, прилагана от Щатите първо във Виетнам, а после и в Ирак и Афганистан. Американските военни вдигаха голям шум и отправяха „емоционални и интелектуални призиви“ към населението, като строяха пътища, училища и болници и даваха обещания за сигурност — макар че крайният резултат беше организирана корупция.

Концепцията за сърцата и умовете имаше и обратна страна. Чичо Сам — или чичо Николас — можеше да даде, но можеше и да вземе. Винаги имаше йерархия, определяща кой ще бъде облагодетелстван от правителствената щедрост и колко бързо. И в страни на ръба като Афганистан — а сега и Венецуела — тези решения понякога определяха дали някой ще живее, или ще умре.

Броуди погледна младия мъж, който викаше имена и номера от платформата. Запита се какво ли е необходимо, за да влезеш в списъка му. Или да бъдеш зачеркнат.

— Три часа — каза Тейлър.

Броуди се обърна надясно и видя, че един от типовете от РБД-200 ги приближава.

Мъжът спря на няколко крачки от тях и ги изгледа, сякаш са слезли от космически кораб. Беше висок, с четвъртита челюст и тъмни, дълбоко разположени очи, които се стрелкаха между двамата и накрая се спряха върху Броуди. Каза нещо на испански.

— No habla enpañol — отвърна Броуди. Зачуди се дали Тейлър няма да реши, че също не може да habla, но не смяташе, че моментът е подходящ да се правят на тъпи.

Тя каза нещо на мъжа, след което преведе на Броуди:

— Пита какво правим тук.

— Ние сме семейство Боуман. Най-тъпите шибани туристи от семейство Грисуолд насам. Питай го той какво прави тук.

— Скот…

— Ние сме американци, които се интересуват от социализма. Пробвай това.

Тя кимна и заговори с мъжа на испански.

Той като че ли остана доволен от отговора, макар че май не му повярва особено. Тейлър и човекът от РБД размениха още няколко думи, след което Тейлър преведе:

— Казва, че сме късметлии, че сега РБД-200 командват тук. Този квартал, Двайсет и четвърти юли, преди бил управляван от престъпници. Те щели да ни отвлекат. — Тейлър замълча за момент и добави: — Казва, че РБД-200 избили всички престъпници.

— Наистина сме късметлии.

Броуди погледна калашника на мъжа. Руският автомат беше едно от най-популярните оръжия на света сред бандите и милициите. Беше сравнително евтин, издръжлив, надежден и лесен за използване. Покрай работата си Броуди беше виждал много такива автомати в ръцете на какви ли не опасни задници и те винаги превъзхождаха имитациите, изработени в нечий гараж. Този обаче приличаше на съвсем истински. Както и калашниците в ръцете на приятелите му при входа на клиниката. Тези хора имаха достъп до пари и добър доставчик на оръжие. Броуди забеляза също и навитата на спирала жица, спускаща се от ухото на мъжа. Носеше радиостанция. Явно този колективо си падаше по високите технологии.

Мъжът каза нещо и Тейлър отново преведе:

— Казва, че трябва да се махнем от Двайсет и четвърти юли. Ако ни види отново, ще ни предаде на революционния съдебен комитет.

— Е, това определено звучи гадно. Питай го къде можем да си купим тениски с Чавес.

— Скот…

— Добре. Да се откажем, докато можем.

Тейлър каза нещо, което като че ли удовлетвори мъжа.

— Дай му един „Сникърс“ — предложи Броуди.

Тейлър го погледна така, сякаш ѝ идеше да му каже да си затваря устата. Но после бръкна в джоба си, извади голяма бутилка аспирин и я подаде с усмивка на мъжа от РБД.

— Por la clínica.

Онзи взе аспирина и измънка едно gracias.

— Viva la Revolucion — каза Броуди.

Тейлър го хвана за ръката и го помъкна обратно към стълбите.

— Изобщо не помагаш с тази твоя уста.

— Говоря тъпотии, когато съм изнервен.

— Изнервяш мен. Слава богу, че не знаеш испански и че те не знаят много английски.

— Да. Е, току-що ни изгониха от квартал Двайсет и четвърти юли.

Започнаха да се спускат по стълбището.

— Какво ще правим сега? — попита Тейлър.

— Ще намерим друг начин да влезем.

Тейлър не отговори.

Слязоха по стълбите, като напуснаха Кенеф Б и се върнаха в Кенеф А.

Завариха Луис да стои нервно до колата си. Той ги погледна, докато го приближаваха.

— Всичко наред ли е?

— Наред е — каза Броуди. — Трябва да влезем по друг начин в Двайсет и четвърти юли.

Качиха се в колата и потеглиха. Продължиха нагоре по склона и след няколко минути стигнаха на Т-образно кръстовище с тясна виеща се улица, която продължаваше от дясната им страна нагоре по хълма.

— Вече сме в Двайсет и четвърти юли — уведоми ги Луис.

Броуди погледна към водещата нагоре улица. Дори на подобни места бардаците би трябвало да са настрана от основния път.

— Завий натам.

Луис зави надясно и продължиха по тясната непавирана улица, покрай която се издигаха къщи от кирпич и с покриви от гофрирана ламарина, които буквално бяха накацали една върху друга. Между всеки няколко постройки имаше проход или стълбище, водещо навътре в лабиринта. Всичко сякаш едва се крепеше и Броуди се зачуди как тези оголени хълмове оцеляват на силните тропически дъждове и калните свлачища. И докато се чудеше, видя петно изсъхнала кал и тухли на място, където някога е имало къщи.

— Боже мой… — каза Тейлър. — Луис, дали според теб е имало жертви?

Луис сви рамене.

— Може би. Те знаят кога да напуснат къщите си.

— Ясно — рече Броуди. Напускаш, когато къщата започне да сменя адреса си. А междувременно трябваше да се оглеждат за бардак и да се опитват да избягват РБД-200.

Климатикът на колата не работеше, така че бяха свалили прозорците и чуха високи гласове отпред, а после видяха на пътя млада жена, като викаше гневно назад към мястото, от което беше дошла, като от време навреме дърпаше от цигарата си. Беше тъмнокожа и красива, с яркочервено червило, обувки с високи подметки, минижуп и прилепнало по тялото ѝ горнище, което подчертаваше прелестите ѝ. Като че ли не ги беше забелязала, защото беше обърната в посоката, към която се движеха, и вървеше нагоре по склона.

— Следвай проститутката — каза Броуди на Луис.

Запъплиха нагоре след жената. След няколко минути тя зави и те я последваха по друга улица, на която бяха паркирани очукани автомобили и имаше малка оградена кръчма.

Жената спря при вратата на сива двуетажна бетонна постройка, каза нещо в интеркома и влезе. Над вратата се мъдреше надпис EL CLUB DE LOS MALTIDOS.

— Клуб на прокълнатите — преведе Луис.

Мястото очевидно беше бардак, макар че не отговаряше на описанието на Симпсън за едноетажна сграда. Но ако се приемеше, че всички бардаци познават конкуренцията си, този беше добра отправна точка.

— Спри — каза Броуди.

Луис се подчини.

— Да видим дали работят — каза Броуди и се обърна към Тейлър. — Остани в колата и ни прикривай.

— Идвам с вас.

— Жените нямат място в бардак, освен ако не отиват по работа.

— Аз съм по работа.

— В такъв случай седни зад волана и бъди готова да ни измъкнеш оттук. — Броуди добави: — Това е заповед.

— Слушам, сър.

Луис взе пистолета си и двамата слязоха. Тейлър се прехвърли на мястото на шофьора.

Броуди извади глока от кобура и го пъхна в колана си под якето, след което даде знак на Луис да го последва.

Луис, който вече беше започнал да осъзнава, че се е сдобил с най-лошата работа в Каракас, прилежно го последва към бордея на прокълнатите.

Броуди бързо прецени сградата, докато приближаваха. Беше квадратна, със страна около дванайсет метра, без прозорци на втория етаж, където най-вероятно момичетата изпълняваха номерата си. Зад сградата имаше ограден с бетонна ограда двор, от който се чуваше бръмченето на генератор. Клиентите на бордея може би нямаха нищо против да чукат на тъмно, но държаха бирата им да е студена и дупката да е с климатик.

Отстрани имаше един прозорец с решетки и Броуди надникна в полутъмното помещение. Различи светлини на бар и светеща неонова емблема на бира.

Отидоха при входа и Броуди забеляза охранителна камера над металната врата. Натисна копчето на интеркома и зачака. От говорителя се разнесе глас на испански и Луис отговори. Броуди не знаеше какво каза, но разпозна думите „сервеса“ и „туриста“. Бира за жадни туристи не беше основният бизнес на „Клуба на прокълнатите“, но въпреки това вратата се отвори. Висок тип с голям нос и шавливи очи ги изгледа.

Луис в ролята на шофьор или гид на американския си клиент каза няколко думи на мъжа и той им даде знак да влязат.

Мястото беше прохладно и тъмно, миришеше на цигарен дим и бира. Покрай едната страна имаше бар, а на друга бяха монтирани разноцветни въртящи се клубни светлини. Двете големи тонколони на бетонния под мълчаха. Единственият друг клиент, който можеха да видят, беше набит тип с тениска и джинси, който седеше на висок стол на бара и пиеше бира. Младата дама, която бяха проследили, седеше на маса до тонколоните и пушеше. Обърна се и се усмихна на Броуди.

Броуди се обърна към мъжа, който ги беше пуснал да влязат.

— Търся нещо по-специално.

Луис преведе и мъжът се усмихна. Отговори и Луис преведе:

— Имаме много специални момичета. Моника ей там ще ви осигури чудесно преживяване. Имаме и други момичета горе. Мога да ви ги доведа да ги огледате.

— Искам нещо по-младо от нея — каза Броуди.

Мъжът отговори и Луис каза:

— Има особено специално момиче, Лусия, навършила е осемнайсет миналата седмица и още е девствена. Много красива. Може да ѝ се обади да дойде. Но това ще струва повече, разбира се.

Броуди извади от джоба си пет двайсетачки.

— Още по-младо.

— Una niña — преведе Луис.

Мъжът се загледа в парите, после погледна Броуди в очите и каза на английски:

— Не и тук.

— А къде?

Мъжът се поколеба, после каза:

— „Ел Галинеро“.

— Галинеро е… място за женски пилета — обясни Луис.

— Кокошарник — предположи Броуди.

— Si — каза Луис. — „Кокошарника“.

Броуди погледна мъжа.

— Къде е „Кокошарника“? Dónde?

Мъжът ги изгледа преценяващо. Каза нещо на Луис и той преведе:

— Казва, че „Ел Галинеро“ е място, на което те водят, а не което намираш сам.

— Как се казва той?

Луис попита и мъжът отговори:

— Пепе.

— Добре — каза Броуди. — Пепе от „Клуба на прокълнатите“ ни е препоръчал „Кокошарника“.

Луис преведе. Пепе кимна и каза още нещо, като жестикулираше, сякаш упътва.

Луис се обърна към Броуди.

— Тукашните улици имат имена, но не и табели. Той обаче ме упъти подробно и мисля, че ще успея да го намеря. По-нагоре по хълма е. Голяма бяла сграда, едноетажна и без прозорци.

Това отговаряше на описанието на Ал Симпсън. Беше доста общо, но пък от друга страна, колко бардаци с малолетни проститутки можеше да има тук?

Пепе заговори отново и Луис преведе:

— Отваря само вечер. В седем.

Броуди погледна мъжа с шавливите очи и се запита какви ли са отношенията му с РБД-200. Дали щеше да съобщи за това на бандата? Скоро щяха да разберат. Броуди даде парите.

Пепе не благодари, но изглеждаше щастлив от неочакваните гущери, които сигурно се равняваха на около осемдесет милиарда боливари.

Броуди и Луис излязоха и се върнаха при колата.

Тейлър слезе и Луис седна зад волана, докато тя и Броуди се настаниха отзад, сякаш са туристи с шофьор.

— Попаднахте ли на нещо?

— Si — отвърна Броуди. — Имало едно място, наречено…

— „Ел Галинеро“ — довърши Луис, докато потегляше нагоре по хълма.

— Точно. „Кокошарника“. За много млади кокошчици.

— Мислиш, че това е мястото ли?

— Да проверим мястото и отвън и да видим дали отговаря на описанието на нашия приятел. И ако отговаря, ще се върна довечера.

— Идвам с теб довечера.

— Ще го обсъдим.

Продължиха мълчаливо по тесните непавирани улици на квартал Двайсет и четвърти юли.

Е, помисли си Броуди, ако „Ел Галинеро“ беше мястото, на което Симпсън беше видял Мърсър, се беше оказало лесно за намиране. Неприятностите винаги са лесни за намиране. Грехът, корупцията и човешката поквара са лесни за намиране. Беше откривал тези неща по целия свят. Дори по хълмовете на Кентъки и в казармите. Винаги трябваше да си напомня, че достойнствата и добротата също са лесни за намиране. Но работата му не изискваше да търси тях.

— Надявам се нашият човек да е там довечера — каза Тейлър.

— Ще видим.

Броуди се надяваше, че в „Кокошарника“ няма да ги чакат типове от РБД-200.

23.

Броуди седеше на задната седалка до Тейлър. Пътуваха през тесните проходи, минаващи за улици в този квартал от построени с подръчни материали коптори. През прозореца се усещаше, че денят се сгорещява; миризмата на боклук и човешки мръсотии изпълваше неподвижния въздух. Бедняшките квартали на Каракас от двайсет и първи век бяха като връщане в Тъмните векове.

Минаха покрай друг посветен на РБД-200 стенопис. Този беше по-прост и недвусмислен — името на бандата над АК-47, сеещ дъжд от куршуми.

Стигнаха до поредната тясна улица, която се виеше нагоре по склона на север. Луис посочи през предното стъкло.

— Пепе каза да завием наляво при Исус.

На една сграда пред тях имаше голямо изображение на подобен на латиноамериканец Исус с ослепително бяла роба и венецуелския флаг в ръце. На пътя под обутите му в сандали крака имаше купчини цветя.

Луис зави наляво по тясната улица, промърмори следващата стъпка от указанията — „надясно при синята къща“ — и намали, когато приближиха яркосиня постройка от блокчета от сгурия. Зави надясно по една по-широка улица, която вървеше по билото и предлагаше панорамен изглед към копторите и Каракас в ниското. Голям папагал ара в червено и синьо прелетя над бедняшкия квартал към издигащите се зелени планини на север. Нагоре и пред тях се появи едноетажна сграда с плосък покрив, без прозорци и измазана с бяла мазилка.

— Това е мястото — каза Луис.

Сградата заемаше голяма площ и беше построена на естествено плато. Пред входа ѝ беше спряла ръждива зелена кола. Когато приближиха, Броуди видя пред вратата охранителна камера. Отстрани имаше ограден с бетонна стена двор, в който вероятно имаше генератор.

— Е, ако Пепе не ни е излъгал, това трябва да е „Кокошарника“ — каза той.

— Или щабквартирата на РБД-200 — добави Тейлър. — Не виждам никакви табели или надписи.

— Не очаквайте табели на подобно място, сеньора… — каза Луис. — А ако това беше централата на РБД, надписът щеше да е много голям.

— Ще се върнем довечера и ще видим какво става вътре — каза Броуди.

— Идвам с теб — напомни му Тейлър.

— Но ще останеш отвън. — Броуди се обърна към Луис. — Ти само ще ме представиш на входа, след което с госпожица Тейлър ще чакате в колата с включен двигател и готов за стрелба пистолет. Става ли?

Луис кимна.

Продължиха покрай бялата сграда. Броуди беше извършвал трудни арести на доста опасни места, но ако Кайл Мърсър беше в този бордей довечера, този сигурно щеше да влезе в учебниците. Както винаги, Домброски щеше да го критикува за безразсъдството му, като в същото време го тупа по гърба.

— Нашият беглец може и да е тук довечера — каза Тейлър. — Или това може да е друг бордей. Или пък изобщо да не е бордей.

— Бордей е — каза Луис.

— Довери се на Луис — посъветва я Броуди.

— Спри колата — каза Тейлър на Луис. Тя слезе и Броуди я последва. Двамата погледнаха назад към бялата сграда и околностите.

— Нали знаеш, че онзи гвардеец може да е съобщил на Мърсър, че двама гринго го търсят — каза Тейлър.

— Напълно възможно.

— Дали ще побегне? Или ще ни чака?

— Ако аз бях Кайл Мърсър, щях да предположа, че двамата гринго са от ОКР и са били насочени към бордея от другарчето ми от армията Ал Симпсън, когото е трябвало да убия. Освен това щях да съм наясно, че рано или късно ще открием бордея и ще се появим. Мърсър също знае, че имаме много малко ресурси и съюзници тук и че идваме без подкрепления. Затова няма да побегне. Ще е тук и ще ме чака — или нас, ако искаш да дойдеш и ти — и макар да е много печен, ще си осигури цялата възможна помощ, за да ни замъкне в някоя задна стаичка и да започне да ни реже парче по парче, докато не му кажем кои сме и какво знаем.

Тейлър не каза нищо, но Броуди си помисли, че изглежда малко разтревожена.

— Това ще направи ареста труден — продължи той. — Но ако не е предупреден и ако довечера е в бордея, ще го арестувам.

Тейлър се позамисли, после каза:

— Това е лудост. Не можем… ти не можеш да идеш сам там.

— Ако загазя, ще се обадя на полицията.

— Много смешно. — Тя погледна отново към бялата сграда.

— Скот… може би ще е по-добре да следим мястото и да видим дали ще влезе, после да го изчакаме да си тръгне и тогава да го арестуваме.

— Искаш да кажеш да следваме стандартната процедура ли? Това е отегчително. Ще го сгащя.

Тя го погледна.

— Искам да запомни как е бил пипнат.

Тя продължи да го гледа.

— Ако ти отидеш там, аз също идвам.

Броуди я погледна в очите. Маги Тейлър не си падаше по мачовските изцепки като него: тя казваше онова, което мисли, и мислеше онова, което казваше.

— Ще импровизираме.

— Мисията е на първо място — напомни му тя. — А тя е да задържим Кайл Мърсър. Не ни трябва престрелка в бар за задоволяване на егото ти.

— В състояние си да развалиш удоволствието във всичко.

— Задник.

— Кой го каза? Довечера ще обмислим всички сценарии и методи — увери я той.

Качиха се в колата и Броуди отново седна отзад до нея. Без никакви коментари Луис потегли обратно към града.

— Довечера не е задължително — каза Тейлър на Луис.

Луис не отговори, но кимна.

— Днес свърши чудесна работа — каза му Тейлър.

— Gracias.

— Ако довечера всичко мине добре, ти и семейството ти ще получите туристически визи от посолството и билети до което място в Щатите пожелаете — каза му Броуди. — А след като стигнете там, можете да поискате политическо убежище. Посолството ще ви подкрепи.

Луис отново кимна.

Обратната страна на „ако всичко мине добре“ май не си струваше да се споменава.

Тейлър се наведе към Броуди и прошепна в ухото му:

— Не е честно да искаме от него да рискува живота си с обещание за нов.

— Разбира се, че е. Ние предлагаме избавление. Прави онова, което трябва — напомни ѝ той.

Тя кимна.

— Ти си шефът.

— Именно.

Колко ли пъти беше слушал стандартната армейска лекция за отговорност, правомощия и сила? Ако те товарят с отговорност, трябва да ти бъдат дадени и съответстващите ѝ правомощия. Силата беше нещо друго. Силата идваше с дулото на оръжието. Силата беше онова, с което разполагаше Кайл Мърсър в бордея, и правомощията на Броуди да извърши арест не струваха и пукнат цент тук. Затова той се нуждаеше от силата да наложи правомощията си и да изпълни отговорността си да изправи капитан Мърсър пред правосъдието. И тази сила идваше от оръжието и куража му.

— За какво си мислиш?

— За студена бира.

— Лесна работа. — Тя го изненада, като сложи ръка върху неговата. — Имам ти доверие.

— Добре. Но не се колебай да ми кажеш, когато ми нямаш.

Тя стисна ръката му.

Продължиха да пътуват мълчаливо надолу понякога девствените хълмове на Петаре, през създадената от човека мизерия, която оставяше грозен белег по гръдта на Новия свят, станал вече стар и грозен. „Бедността е гадна“, помисли си Броуди. Но тук не ставаше дума само за финансова бедност. Това беше бедност на душата, една ужасно сгрешена култура. Изведнъж си представи Кайл Мърсър като червей, живеещ от разлагащия се труп на умираща нация.

— Защо той е тук?

— Питай него.

Броуди кимна. Помисли си за Уорли, за онова, което беше казал Домброски и което генерал Хакет беше премълчал, и инстинктивно разбра, че няма да хареса отговора на капитан Мърсър.

24.

Луис продължи по виещите се улици на Петаре и след петнайсет минути се качиха отново на Аутописта Франсиско Фахардо и поеха на запад към Алтамира и хотел „Ел Дорадо“.

Броуди погледна през страничното огледало към отдалечаващия се бедняшки квартал. Беше поразително колко силно се набиват на очи бедняшките квартали около долината на Каракас. Луис беше казал: „Виждаш ги толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш“.

Е, бяха ги видели от самия търбух на звяра. И щяха да ги видят отново след залез-слънце, което определено беше против всички съвети в пътеводителя на Броуди.

— Трябва да докладваме на шефа, когато се приберем в хотела — каза Тейлър.

— Няма нищо за докладване — отвърна Броуди.

— Намерихме бардака.

Смятаха, че са намерили бардака. Броуди предпочиташе да задържа докладите си, докато няма нещо съществено за казване, като например „Кайл Мърсър е вързан в багажника“. Домброски постоянно се дразнеше от редките му доклади, докато е на мисия, но Броуди не виждаше причина да променя обичайния си начин на действие.

— Да видим как ще минат нещата довечера.

— Имаш нездравословно неуважение към авторитетите. Наистина не мога да си те представя като войник, изпълняващ заповеди.

— Аз също. Затова се преместих в ОКР.

— Войник ли сте били, сеньор? — попита Луис, който очевидно подслушаше разговора.

— Да. В Ирак. Госпожица Тейлър също е била. Тя е служила в Афганистан.

— Опасни места.

— Не по-опасни от това.

Луис се разсмя, после каза:

— Сеньор Уорли също е бил в Афганистан.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Откъде знаеш? — попита Броуди.

Луис се поколеба — явно беше осъзнал, че се е изпуснал.

— Просто чувам разни неща. Сеньор Уорли го спомена веднъж в колата.

— На теб ли? — попита Броуди.

Луис отново се поколеба.

— На един господин, когото взехме от летището… разговаряха за времето им в Кабул.

— Американец ли беше въпросният господин?

— Si…

Минаха покрай летище „Франсиско де Миранда“ и Луис излезе от магистралата в квартала до хотела им.

Броуди обмисляше новата информация. По принцип нямаше нищо подозрително в пропуска на Уорли да спомене, че е работил в Афганистан, докато им се оплакваше за другите си гадни назначения. Като човек от ВСП работата му в Афганистан би трябвало да е засекретена. От друга страна, Уорли несъмнено беше прегледал досиетата на двамата агенти на ОКР и знаеше, че Маги Тейлър е служила в Афганистан — но въпреки това не бе казал: „И аз бях там“, както правят всички войници. Броуди вече изпитваше подозрения към полковник Брендан Уошингтън. И добави още една причина да го подозира.

— Кога беше това? — попита Тейлър.

— Ами… преди три седмици — отвърна Луис.

— А помниш ли името на госта?

— Сеньор Уорли не ни запозна.

— Откара ли го обратно на летището?

— Не.

Луис очевидно се чувстваше неудобно да обсъжда въпроси на посолството с новите си клиенти, колкото и очарователни да бяха те. Броуди беше сигурен, че Луис е чувал и виждал какви ли не неща, докато е карал служители и важни гости. Никой никога не помисля за шофьора, докато разговаря на задната седалка — може би с изключение на хората от разузнаването, които са обучени да бъдат параноици. Освен това Броуди беше сигурен, че на Луис му е казано никога да не споменава нито дума от онова, което е чул. Но Луис можеше да бъде придуман — или подлъган.

— Как се обръщаше сеньор Уорли към този човек?

— Аз… аз не…

— Джим? Бил? Боб?

— Аз… мисля, че Тед.

— Трябва да е бил Тед Малори — каза Броуди на Тейлър. — Нашият стар приятел от Вашингтон.

— Да, трябва да е той — съгласи се тя и се обърна към Луис. — Как изглеждаше?

— Беше… Бял, със сива коса. Може би на шейсет години. Висок мъж. И много слаб — добави той.

— Мисля, че наистина е нашият Тед — каза Броуди. — С очила и мустаци ли беше?

— Не.

— Определено е нашият Тед.

Броуди и Тейлър се спогледаха с усмивка. Баламосването беше част от занаята им. И ако Луис се беше усетил, че го баламосват, беше осъзнал също, че е бил баламосан от професионалисти.

Броуди нямаше представа кой е Тед и беше сигурен, че той няма отношение към случая, но афганистанската връзка беше събудила интереса му. Брендан Уорли беше бил в Афганистан, също като Кайл Мърсър, но Уорли не го беше споменал. Странно? Или просто обичайната практика в занаята да не си отваря излишно устата?

— Споменаха ли някой друг, когото може да познаваме? — попита Броуди.

— Сеньор?

— Някакви други имена, Луис?

— Сеньор… Не слушам разговорите… а когато говорят на английски, невинаги разбирам всичко… Трябва да се съсредоточавам върху карането.

— Ясно.

Броуди беше готов да зареже темата, когато Луис каза:

— Сетих се едно име. Томас де Херес. Познавате ли го?

— Мисля, че беше побратим на Тед. Сигма Чи.

Луис като че ли се смути.

— Томас де Херес е бил военен герой по време на войната за независимост. Много верен на Боливар.

— Защо са говорили за него?

— Не зная. Просто чух името.

Разговори за местната история? Може би. Но малко вероятно. Проучването на венецуелски военни фигури от деветнайсети век и обясняването защо имат някакво значение приличаше на работа за Тейлър.

— А други имена споменаха ли? — попита тя.

— Не, сеньора.

— А имена на места? Градове? Страни? Като например Кабул?

— Не… но да, помня едно. Флагстаф.

— Флагстаф, Аризона ли? — попита Броуди.

Луис сви рамене.

— Чувал съм за това място в Америка, но… не разбрах смисъла.

Тейлър и Броуди отново се спогледаха.

— Кой каза Флагстаф? — попита Броуди.

— И двамата господа.

Е, Флагстаф беше приятно място и може би Уорли и Тед бяха планирали да го посетят. Но Луис бе казал, че не е разбрал смисъла, което можеше да означава, че не е разбрал контекста, а това пък можеше да означава, че Флагстаф е кодово име на нещо или някога, както често става в този занаят. Или че той, Броуди, е в занаята от твърде много време и започва да вижда тайни послания в червата, които всъщност са пълни с лайна. Време беше за бира.

Пристигнаха в „Ел Дорадо“ и портиерът им отвори задната врата.

— Ти си отличен шофьор и много осведомен гид — каза Тейлър на Луис.

Той се усмихна.

— Gracias, señora.

— Реши ли за довечера?

— Si. По кое време?

— В седем — отвърна Броуди.

— Добре, в седем.

На Броуди му се искаше да каже на Тейлър да престане да му дава възможности за избор. Луис беше взел решението си и вече си се представяше в някой супермаркет в Маями или Сан Диего със семейството си, как пълнят количката със замразени готови храни и две бутилки диетична кока-кола. Американската мечта.

Броуди погледна Луис. Той беше важен за мисията — но в крайна сметка имаше жена и две деца. И това, че имаше оръжие, не означаваше, че знае как да го използва.

— Няма нищо лошо, ако размислиш — каза му той в момент на слабост.

— В седем.

Броуди кимна и го погледна в очите.

— Не бива да обсъждаш с никого онова, което чу и видя днес.

Луис кимна.

— А ние ще забравим всичко, което ни каза в колата за сеньор Уорли и госта му.

Луис отново кимна.

— Иди в някоя агенция за коли под наем и намери хубав седан — каза му Броуди. — Черен, по възможност със затъмнени стъкла и мощен двигател. И с голям багажник. — Даде му шестстотин долара. — Задръж рестото.

— Gracias.

— И не забравяй пистолета. И кръста.

Луис се усмихна, качи се в колата и потегли.

— Той е или много храбър, или много отчаян — каза Тейлър.

— Според мен и двете.

— Онези коптори, Скот… — каза тя, докато вървяха към входа на луксозния хотел. — Не мога да повярвам какво видяхме…

— В сърцето си ти си просто провинциално момиче, свикнало да живее на чисто.

— Мястото, на което израснах, е бедно, но… не като това.

— Ясно. Да сменим темата. Брендан Уорли, Афганистан, Тед, Томас де Херес и Флагстаф. Какво означава това?

— Не е било за Кайл Мърсър. Съсредоточи се.

— Добре.

Влязоха в прохладното лоби на хотела.

— Ще се отбия до магазина за сувенири — каза Тейлър.

— Вземи ми един калашник.

— После ще се опитам да измия мръсотията от себе си и ще се топна в басейна на покрива. Ела там след час и ще те черпя бира.

— Можеш да измиеш копторите от тялото си, сеньора, но не и от сърцето и ума си.

— Точно затова е бирата. Идвам след малко.

Той се загледа след нея, докато вървеше към магазина, после се качи с асансьора до стаята си.

Тази мисия имаше три възможни изхода — да пипне Мърсър, да го убие или да преспи с Тейлър. Или някаква комбинация от горните. Междувременно топване в басейн преди скок в бездната звучеше добре.

25.

Влезе в апартамента, взе си студена бира от бара в дневната и се прибра в спалнята си. Влезе под душа, като уви глока в шапката за баня — номер, показан му от една млада дама от занаята преди няколко години. Винаги си уязвим на враждебна територия, но си най-уязвим, докато си гол в банята или в леглото. Затова задължително трябва да имаш компания и на двете места.

Изтърка деня от кожата си, както беше правил в Ирак, когато се прибираха в базата и отиваха право под душовете.

Избърса се и облече шорти, хотелските пантофи и халат. Сложи сателитния телефон и смартфона си в джобовете на хавлията и се върна в дневната, за да прибере глока и резервния пълнител в сейфа. Не видя признаци Тейлър да се е върнала от покупките си. Излезе от стаята и взе асансьора до покрива.

На обширната тераса на покрива имаше двайсетметров плувен басейн, заобиколен от шезлонги и няколко кабана колиби. Имаше и палми в саксии. Бедняшките квартали по склоновете долу бяха приятна гледка.

Неколцина гости се наслаждаваха на питиета или се киснеха в басейна и Броуди се зачуди кои са тези хора и защо, щом имат парите да са тук, не са избрали някое друго място. Предположи, че много от тях са богати местни, които намират това място за безопасен оазис и начин да останат в Каракас, без всъщност да са тук.

Беше подранил за срещата с Тейлър. Намери една свободна кабана, махна на един сервитьор и седна на тръстиков стол под сянката.

— Какво ще желаете, сеньор? — попита сервитьорът.

— Много студена бира.

— Si, señor. Очаквате ли някого?

— Една много знойна блондинка. Оглеждай се за нея.

Сервитьорът се усмихна и тръгна за бирата.

Мисълта за алкохол беше тясно свързана с мислите за Домброски и Броуди реши, че може би следва да послуша съвета на Тейлър и да се обади на шефа си. Увери се, че наблизо няма хора, извади смартфона си, отвори Signal и набра.

Домброски вдигна.

— Сеньор Броуди. Усърдна работа или почивка?

Броуди се зазяпа в една брюнетка с бронзова кожа и оскъдни бикини, която скочи от трамплина в басейна.

— Броуди?

— Да, сър… Ами, почти сме сигурни, че открихме бардака.

— Браво на вас. И?

— И отиваме там довечера, когато отвори.

— Радвам се, че уважаваш работното време на бардак, специализиран в детска проституция. Къде си в момента?

— При басейна на покрива — отвърна Броуди. — В очакване на госпожица Тейлър.

— Това звучи интересно. Не трябва ли обаче да правиш нещо по-продуктивно?

— Би трябвало, но вместо това реших да ти се обадя.

— Това си го биваше, Скот. Кога трябва да излезе отчетът за дейността ти?

— Следващия месец.

— Ще започна да работя по него още днес.

— Да, сър.

— Не трябва ли да следиш въпросния бордей?

— Не е лесно, полковник. Лош квартал, свободна от гринго зона, контролирана от колективо — политическа банда с връзки с режима. С Тейлър ни изгониха и ни казаха да не се връщаме.

— Но ще се върнете.

— Точно така. Наехме шофьора на посолството, който ни взе от летището. Въоръжен и надежден е. С Тейлър ще чакат отвън, докато съм вътре. Имам описанието на вътрешността от Симпсън и ако мястото е същото, ще видя дали капитан Мърсър е там и ако е, ще го арестувам.

Домброски помълча няколко секунди, след което каза:

— Бардакът ще има охрана и сигурно ще те убият, ако Мърсър не те убие преди това.

— Мислиш, че ми трябва друг план ли?

— Мисля, че ти трябва друг мозък — поправи го Домброски. — Добре. Влез, провери дали мястото е правилното и дали няма да забележиш Мърсър. Видиш ли го, излез бързо и го издебни, когато си тръгне. Ако го няма, остани да видиш дали ще се появи. Ако нямаш късмет, повтори упражнението през следващите… да кажем, четири или пет дни и нощи. Ако и тогава удариш на камък, помисли дали да не подкупиш някого в бардака. Може да научиш нещо. Ако ли не, край. Прибирай се у дома.

Точно това беше причината да се обажда рядко на полковник Домброски. Трябваше да се довери на инстинкта си, но Тейлър обичаше да се обажда у дома.

— Полковник…

— Това е заповед.

— Десет дни.

— Шест.

— Добре… но…

— Следата вече е студена, Скот. Мърсър не е толкова тъп, че да се върне на място, където е бил видян от старо приятелче от армията.

— Тогава защо изобщо съм тук?

— За всеки случай, ако се окаже, че Мърсър е тъп. Или арогантен. Довечера ще разбереш.

— Ясно.

Броуди си помисли дали да не му разкаже за срещата им с Националната гвардия и за вероятността Мърсър да е научил, че двама гринго го търсят. Това щеше да накара Домброски да реши, че капитан Кайл Мърсър може да планира засада или отвличане в бардака. И може би щеше да е прав. Колкото и да натискаше и да ръчкаше агентите си, дълбоко в сърцето си Домброски беше предпазлив човек. Или може би такъв, когото го е грижа за безопасността на хората му. Домброски беше привърженик на старата военна практика да се постигат резултати с възможно най-малко жертви. Добрият командир знае кога да заповяда атака, кога окопаване и кога отстъпление. А това не беше лесна работа.

— Броуди?

Сервитьорът дойде с бира на поднос и я остави на масичката.

— Задръж малко, важно е. — Броуди подписа сметката и добави щедър бакшиш. — Gracias.

— Кое е важно?

— Току-що дадох бакшиш на сервитьора.

— Надявам се, че не пиеш алкохол, докато си на работа.

— Пия. — Броуди наля бирата в охладената чаша и се загледа в мехурчетата.

— Как се погаждате с госпожица Тейлър?

— Владеенето ѝ на испански се оказа безценно.

— Не се съмнявам. Междувременно, не усложнявайте служебните си отношения.

— Добър съвет.

— Каза ли ѝ за убийството на Креншо в Пешавар?

— Още не.

Домброски не коментира, а предпочете да смени темата.

— Проверих във Военна прокуратура и изрично наблегнаха да няма никакви разпити на заподозрения.

— Вече си го отбелязах.

— Добре. Нещо друго? — попита Домброски.

— Да… Виж, знаем, че Мърсър е бил в бардак, най-вероятно в този „Ел Галинеро“ или „Кокошарника“, така че предполагам, че е известен в Петаре, в квартал Двайсет и четвърти юли…

— Обърка ме.

— Така че ако не го открия довечера, с Тейлър ще направим стандартната обиколка на квартала със снимката на Мърсър…

— Онази банда ще те убие. Или Мърсър ще открие теб.

— Надявам се на последното.

Домброски не отговори.

— Както и да е, това беше план Б.

— Госпожица Тейлър знае ли за план Б?

— Тя го предложи.

Домброски отново не отговори.

— Двата най-често срещани елемента във вселената са водородът и глупостта.

— Сериозно?

Броуди чу как Домброски си поема дълбоко дъх. После каза:

— Направете каквото трябва.

— Ясно.

— Шест дни.

— Разбрано.

— И пази партньорката си. — Домброски замълча за момент. — Ти сам отговаряш за себе си.

— Както винаги — каза Броуди. — Ще върна тоя кучи син жив или мъртъв.

Домброски не каза нищо, което вероятно означаваше, че „мъртъв“ също става.

— Генерал Хакет ще добави още една похвала в досието ти — каза Броуди. Искаше му се да добави: „И може би ще станеш генерал“, но това беше чувствителна тема за полковник Домброски.

— Винаги признавам заслугите на онзи, който ги е заслужил, Скот — каза Домброски.

— Да, знам.

— И критиките, когато е необходимо.

„Както и съвети, когато не ти ги искат“, помисли си Броуди и каза:

— Оценявам го.

— Добре. И още нещо. Не е зле да попиташ полковник Уорли дали няма начин да ти осигури някакво подкрепление за довечера. Било то и минимално.

— Единственото, което искам от Уорли, е транспорт за мен, за Тейлър и за арестанта ми.

— Добре… но…

— Задръж малко. Наблизо има цивилен. — Броуди вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Какво по-добро от студена бира в горещ ден?

— Броуди? Чуваш ли ме?

Броуди потисна оригването си и каза:

— Чисто е.

— Приключихме ли?

— Само още един въпрос. Флагстаф говори ли ти нещо?

— Флагстаф? Като града в Аризона ли?

— Само думата. Може ли да е име на операция? На програма? На оръжейна система? Или кодово име на военна база? Нещо такова.

Домброски помълча известно време.

— Никога не съм я чувал в такъв контекст. Защо?

— Някой току-що седна до мен. По-добре да приключваме.

— Следващия път ми се обади от стаята си.

— Добре. Между другото, по-късно ще се обадя на сеньор Уиски за транспорта. С малко късмет ще се видим утре.

— Да се надяваме… Добре, успех довечера, Скот. Предай пожеланията ми и на госпожица Тейлър.

— Задължително.

— И докладвай при първа възможност.

— Разбира се.

— Това е всичко.

Броуди затвори и се загледа към хълмовете на Петаре. Някъде в онези безкрайни коптори се намираше плячката му — или участта му.

Погледна към кафенето и видя Тейлър да говори със сервитьора — който явно харесваше блондинки. Сервитьорът посочи към него.

Тейлър тръгна към кабаната. Беше с полупрозрачен халат, който вероятно беше купила в магазина за сувенири.

Броуди стана, както подобава на офицер и джентълмен, и тръгна да я посрещне. Тя погледна пантофите и хавлията му.

— Приличаш на пациент в психиатрична клиника.

— Ще го приема за комплимент.

Тя се усмихна и погледна към зелените планини и заобикалящите ги бедняшки квартали.

— Тук е прекалено приятно. Чувствам се виновна след онова, което видяхме днес.

— Вината не помага на никого.

— Много си мил, Скот.

— Нещо за пиене?

— Вече поръчах и за двама ни.

Броуди я отведе до кабаната и тя седна в шезлонга, а той се настани в тръстиковия си стол и си допи бирата.

Погледаха известно време плажуващите и Броуди се запита колко ли още дни, седмици или месеци ще продължи тази идилична сцена, преди Каракас и Венецуела да се потопят изцяло в хаоса. Някой ден, може би съвсем скоро, онези нещастници от бедняшките квартали щяха да решат да слязат в града и да вземат онова, което нямат. Щеше да е интересно да се види, но една революция би сложила внезапен край на мисията му. Пък и режимът благодарение на своите колективос като че ли държеше бедняшките квартали под контрол.

— Да се обадим на шефа — каза Тейлър.

— Вече се обадих.

Тя го погледна.

— Защо не ме изчака?

— Бях обзет от непреодолимо желание да чуя гласа му — обясни Броуди. — Следващия път ти ще му се обадиш. Довечера.

Тя кимна.

Сервитьорът се появи и остави поръчката на масичката между тях. Броуди подписа сметката и сервитьорът се отдалечи. Броуди погледна двете питиета, в които имаше стръкчета мента.

— Това не е бира.

— Това е мохито. — Тейлър свали крака от шезлонга, обърна се към него и вдигна чашата си. — За успешна операция довечера.

Чукнаха се.

— Дано — каза той. Отпи от питието си. Отврат.

Тя го погледна.

— За втори път се обаждаш на полковник Домброски, докато ме няма.

— Допускаш грешката да правиш предположения. Откъде си сигурна, че не съм му се обадил десет пъти?

— Скот, престани с глупостите.

— Добре. Когато ме инструктира в Куонтико, той ми предаде привилегирована информация. Само за онези, които трябва да я знаят. Ти не си сред тях, затова трябваше да говоря с него насаме.

— Какво е това, което ти трябва да знаеш, а аз не?

— Ако ти кажа, ще наруша дадените ми заповеди.

— Аз съм ти партньор.

— Това е стандартна процедура. — Броуди остави чашата си. — Поддържаш ли с някого контакт, за който не знам?

— Не.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам? Като изключим испанския?

— Този разговор не ми харесва.

— Тогава не го води.

Тя стана и свали халата си, разкривайки бели бикини, изработени сякаш от конци за зъби. На практика си беше почти гола. Знаеше ли какво му причинява? Естествено, че да.

— Отивам да поплувам.

— Гледай банските ти да не те завлекат на дъното.

Тя отиде до ръба на басейна и се гмурна.

Броуди я загледа как плува. Беше добра, загребваше със сила, която можеше да им бъде от полза, ако им се наложи да плуват до Аруба. Това му напомни да се обади на Уорли за транспорта.

Извади сателитния телефон и набра номера.

— Господин Броуди — каза Уорли. — Харесва ли ви в Каракас?

— Не. Изобщо.

— Привързаността към града расте бавно.

— Като ноктите на краката.

Уорли се засмя.

— Раул помогна ли ви?

— Той какво каза?

— Не сме се чували.

Броуди не отговори.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Има вероятност довечера да задържим заподозрения.

— Отлично.

— Ако успеем, трябва да знам къде да го откарам.

— Това не е разговор за телефон.

— Мислех си, че линията е сигурна.

— Такава е. Докато не престане да бъде.

— Добре, в такъв случай трябва да се срещнем. В посолството ли сте?

— Всъщност съм в яхтклуб „Марина Гранде“. Можем да се срещнем тук. Ще дам имената на семейство Боуман на охраната.

Броуди се зарадва, че Брендан Уорли работи здравата от името на американския данъкоплатец в яхтклуб. Макар че предвид западането на отношенията между двете страни, новите директиви от Вашингтон може и да бяха: „Качи краката си на масата, налей си едно и гледай как Каракас гори“.

— Къде сте сега? — попита Уорли.

— При басейна на покрива на „Ел Дорадо“.

— Браво на вас. Госпожица Тейлър там ли е?

— Не. Записа се на уроци по танго.

Уорли отново се засмя.

— Разбрах, че днес Луис е работил за вас.

— Да. Трябва да кажете на хората от консулския отдел, че той и семейството му се нуждаят от туристически визи.

— Можем да го обсъдим.

— Няма нищо за обсъждане.

— Добре… Вижте дали не можете да дойдете в рамките на един час. Имам друга среща в пет.

Вероятно със сеньор Мартини.

— До скоро. — Броуди затвори, стана и се загледа в Тейлър, която плуваше по гръб, подпомагана от дадените ѝ от Бог пособия за задържане на повърхността.

Даде знак на сервитьора да му донесе още една бира и се загледа към града. Високите палми се поклащаха на лекия вятър и оттук Каракас изглеждаше добре. Сега разбираше как Венецуела е била голяма международна туристическа дестинация през изминалите десетилетия, която се е конкурирала с островите в Карибско море и се наричала „Страната в Карибите“. Тези дни бяха отминали и Броуди не мислеше, че ще се върнат, докато е жив; а животът му всъщност можеше да се окаже по-къс, отколкото се предполагаше.

Тейлър излезе от басейна и прокара ръка през русата си коса. Слънцето беше зад нея и я обгръщаше в златисто сияние. Броуди изведнъж изпита чувството, че е попаднал във филм за Джеймс Бонд и че Маги Тейлър, подобно на всички фатални жени на Бонд, ще бъде неговото падение. Но преди това трябваше да преспи с нея.

Едно момче ѝ подаде кърпа и тя се избърса, докато вървеше към кабаната. Спря на слънце и остави лъчите му да галят съвършеното ѝ тяло. Броуди си спомни един филм за Бонд и ѝ каза:

— Изникна нещо голямо.

Тя започна да изсушава косата си.

— Какво?

— Обадих се на Хуй Уорли…

— Брендан Уорли.

— Точно. Имаме среща с него. Да обсъдим транспорта.

— Идеално. Къде и кога?

— Той е в някакъв яхтклуб. Ще се наложи да прекъснем почивката.

— Значи няма да те видя по бански?

Броуди се усмихна.

Сервитьорът се върна с бирата на Броуди и Тейлър седна на ръба на шезлонга си и допи мохитото си.

— Мога ли да взема твоето?

— Разбира се.

Той отпи от бирата си направо от бутилката. Двамата поседяха мълчаливо, като се наслаждаваха на момента. Голяма синя чапла кацна на терасата и закрачи между шезлонгите, може би в търсене на храна — досущ като хората, които бяха видели да ровят в боклука вчера.

— Каква е разликата между тропическия рай и ада на земята? — попита той.

— Очевидно не е много голяма.

— Да. Всяко общество стига до разклонение на пътя… този към ада върви надолу и изглежда по-лесен от другия, който върви нагоре. Докато не стигнеш края му.

Тя го погледна.

— Ти ли казваш това? Или бирата?

— Аз го казвам на бирата.

— Изтъркана стара шега.

Двамата се усмихнаха и тя се загледа в чаплата, давайки на Броуди възможност да гледа нея, седнала на няколко стъпки от него, почти гола — и може би още бясна, задето я е изключил от двата разговора с Домброски.

Сега Броуди забеляза белезите от шрапнел, които минаваха от дясната страна на кръста и хълбока ѝ и продължаваха надолу. Напомни си, че Тейлър е нещо повече от негов подчинен в ОКР. Двамата бяха свързани от факта, че са оцелели в битки. И че имат приятели, които не са извадили този късмет.

Затова той — или бирата — реши да сподели малко информация с нея. Не онази за връзката ѝ с човек от ЦРУ, а за Креншо.

— Помниш ли убийството на Робърт Креншо в Пешавар?

Тя го погледна.

— Да. Защо?

— Ами, при първия ми разговор с Домброски той ми каза, че Креншо не е бил дипломат, а офицер от ЦРУ и че преди Пешавар е работил в Кабул.

Тейлър продължи да го гледа, но не каза нищо.

Броуди ѝ разказа за разговора с Домброски за времевата и географската връзка между бягството на капитан Мърсър от талибаните и изтезаването и убийството на Креншо.

— Това е пресилено — каза Тейлър, след като го изслуша. — Но дори да е вярно, не знаем защо Мърсър би поискал да изтезава и убие човек на ЦРУ. И какво общо има това с дезертирането му. И защо е дошъл в Каракас.

— Правилно. Но сега знаем, че полковник Уорли също е бил в Кабул.

— Не знаем кога е бил там.

— Така е. Но може да го попитаме по-късно.

— Добре… но войната в Афганистан се води седемнайсет години и там са служили хиляди офицери от разузнаването.

— Да. Но може да се окаже интересно, ако Уорли е бил там по същото време, по което са били Мърсър и Креншо. Тед също е бил там тогава.

— Не знаем кой е Тед. Разсейваш се, Скот — укори го тя. — Тук сме, за да открием и задържим Кайл Мърсър, а не да градим конспиративни теории. Съсредоточи се върху мисията.

Права беше, разбира се, но липсата ѝ на интерес към всичко това изглеждаше малко нехарактерно за Маги Тейлър, която беше толкова усърдна и отдаваше огромно внимание на подробностите.

— Ние сме специални агенти на ОКР, а не военни полицаи, пратени да донесат нещо — каза той.

— Ние сме следователи. Ченгета, а не разузнавачи.

— Добре… но помисли и за това: убийството на Робърт Креншо беше голяма новина, така че Уорли несъмнено знае за нея и тъй като е офицер от разузнаването, трябва да е знаел, че Креншо всъщност е от ЦРУ. И ако Брендан Уорли е наполовина толкова умен, за колкото се смята, със сигурност се е замислил за възможна връзка между убийството на Робърт Креншо и географската близост на Кайл Мърсър до Пешавар по същото време — точно както полковник Домброски мисли за тази връзка.

— А ти ми говореше за допускания.

— Добре. Но все пак знаем, че Уорли е бил в Афганистан и не го спомена. А когато някой не споделя информация, трябва да се запиташ защо го прави и какво друго премълчава.

— Скот, може да не го е споменал от съображения за сигурност. Например, служителите от ЦРУ не казват къде са били.

Точно тя би трябвало да го знае.

— Ако смяташ да питаш Уорли дали е бил в Афганистан, направи го приятелски — посъветва го тя.

— Винаги питам, сякаш не знам отговора — отвърна той. — Ще е интересно да видим дали ще излъже.

Тя кимна.

— Стой до мен, Маги. Ще научиш това-онова.

— Вече научих.

Броуди смени темата.

— Потърси ли нещо за Томас де Херес?

— Да. Бил е офицер в армията на Боливар и е помогнал за освобождаването на Перу. Загинал, когато някой взривил бомба в къщата му. Така и не открили убиеца.

— Ще се върнем на този стар случай след като намерим Мърсър.

— Спомена ли Томас де Херес на Домброски?

— Не. Но споменах Флагстаф.

— И какво?

— Нищо не му говореше.

— А каза ли му, че Уорли е пропуснал да ни каже, че е бил в Афганистан?

— Реших да спестя тази информация.

— Защо?

— Защото защитавам източника си. Луис.

— Защо?

— Защото на полковник Домброски не му е нужно да знае.

— Той ни е шеф.

— А генерал Хакет е негов шеф.

— Това означава ли, че генерал Хакет е в списъка ти на заговорници?

— Генерал Хакет не беше открит с нас.

Тейлър допи мохитото и погледна партньора си.

— Ето какво научих. Ти си или много добър детектив, или параноичен задник.

— Разликата не е особено голяма.

— По-добре да тръгваме.

Станаха.

— Колко плати за бикините? — попита я той, докато тя обличаше прозирния си халат.

— Двайсетина долара.

— Прекалено много пари за толкова малко нещо.

Тя се усмихна.

— Понякога малките неща стават големи.

Влязоха в кафенето и взеха асансьора до техния етаж.

— Среща в лобито след двайсет минути? — попита Броуди, докато вървяха към стаите си.

— Става. — Тя отвори вратата си и го погледна. — Басейнът работи и през нощта. Така че ако се върнем без задържан, може да се утешим поне с него.

Среднощно топване в басейн с Маги Тейлър звучеше добре.

— Разбрахме се.

Тя се усмихна и влезе в стаята си.

Броуди също влезе в своята и вместо да се опитва да анализира разговора им, се замисли какво ли е подходящото облекло за венецуелски яхтклуб. Замисли си също за Брендан Уорли, за това как ще изправи Кайл Мърсър пред правосъдието и как ще оцелее тази нощ.

Ако успееше с това, спокойно можеше да съсипе служебните си отношения с Маги Тейлър и у дома. Също като в Ирак, мисията беше на първо място, но крайната цел беше да се върнеш у дома — жив, както казваха.

26.

Срещнаха се в лобито и Броуди забеляза, че Тейлър се е облякла подходящо с бели панталони и сандали и широко синьо горнище, което скриваше пистолета ѝ. Освен това носеше чантичка за червилото си и за резервния пълнител. Броуди пък беше извадил жълто-кафявите си панталони от торбата за пране и носеше незагащена зелена риза, под която се намираше допълнителният аксесоар за венецуелски яхтклуб — кобурът с глока.

Броуди помоли на рецепцията да им извикат такси и няколко минути по-късно пред входа спря черен „Форд Експлорър“. Колата имаше жълта емблема на вратата с надпис TELETAXI, а шофьорът им — побеляващ мъж на петдесет и няколко — имаше работен брояч и лиценз, така че Броуди реши, че шансовете да бъдат отвлечени не са много големи. Портиерът каза дестинацията им и потеглиха.

Шофьорът, на чийто лиценз пишеше „Рамон Санчес“, знаеше английски.

— Американци ли сте? — попита той.

— Не — автоматично отговори Броуди. — Канадци сме.

— Добре. Американците заплашват страната ми. Смятат да ни атакуват. Искат да сложат ръка на петрола ни — добави той.

— Гадни империалисти — съгласи се Броуди. — Наскоро сложиха ръка на „Тим Хортънс“, националната ни верига за понички.

На Рамон му трябваше известно време, за да смели чутото.

— Защо отивате в яхтклуба?

— Ще се явяваме на интервю за работа — отвърна Броуди.

— Искате да работите за богатите ли? Те са паразити.

— Абсолютни кръвопийци — съгласи се Броуди.

— Да, паразити. Изсмукват кръвта на народа. Някой ден ще освободим Венецуела от богатите.

— Вече свършихте добра работа, като освободихте Венецуела от средната класа — обади се Тейлър.

Броуди се усмихна и ѝ намигна.

— Не трябва да има частни клубове — продължи Рамон, докато караше през града.

Броуди и Тейлър запазиха мълчание и го оставиха да говори, като го прекъсваха само колкото да се съгласят с него. Американците са гадини.

Известно време пътуваха към летището и през планините, после продължиха на запад по двулентов път, който вървеше покрай брега и предлагаше красив изглед към океана. Слънцето блестеше ярко в безоблачното небе, а синьото море беше осеяно с яхти и платноходки.

Отбиха от пътя и приближиха входа на „Марина Гранде“, който се състоеше от будка за охраната и плъзгаща се метална порта с бодлива тел отгоре. Подобно на входа на „Ел Дорадо“, този мехур на лукса правеше всичко възможно да изглежда гостоприемно въпреки укрепленията си, които бяха достойни за затвор. Табела с позлатени букви оповестяваше името на клуба, а усмихнатият служител на входа беше облечен в безупречно бял костюм. Недалеч, до редицата палми, стоеше охранител в черна униформа с калашник.

Броуди и Тейлър представиха фалшивите си паспорти, и служителят ги свери със списъка на гостите. После обясни на шофьора на испански къде може да бъде намерен сеньор Уорли, натисна копчето за отваряне на портата и продължиха.

Таксито ги остави на паркинга до плажа. Броуди плати с боливари, но не го оскърби с бакшиш.

Излязоха на широк равен плаж, намиращ се в малък залив. В отсрещния му край беше кеят, където бяха хвърлили котва блестящи луксозни съдове с всевъзможни размери.

Денят беше горещ, но при океана въздухът бе значително по-прохладен, отколкото в града. Броуди погледна плажуващите, които отпиваха от питиетата си в шезлонги под навеси от палмови листа или газеха в плитките води на залива. Красива двойка, хваната за ръце, мина покрай тях на път към кафенето на открита платформа с изглед към водата. Парите сигурно можеха да купят щастие, но не и това, а това изглеждаше доста добре.

Откриха Уорли на плажа под навес от палмови листа да отпива от висока чаша и да съзерцава океана. Беше сменил мръсните си панталони и оръфаните мокасини с измачкани къси панталони, пластмасови джапанки и тениска „Томи Бахама“.

Уорли ги погледна през пилотските си очила, докато двамата сядаха на съседните столове.

— Как е семейният живот?

— Неконсумиран — отвърна Броуди.

Уорли се разсмя.

Тейлър подмина думите им и се огледа.

— Това място сигурно ли е?

— На служителите им се плаща да чуват само онова, което искате да чуят, и да запомнят единствено поръчката ви — увери ги Уорли.

— Ами гостите? — попита Броуди.

— Всичките са против правителството. Хората на режима не са добре дошли тук.

Млада служителка с бяла риза и къса бяла пола дойде да вземе поръчките им. Уорли поръча три Венецуела Либре — каквото и да означаваше това — след което допи питието си и ѝ даде празната чаша. Тя се усмихна и се отдалечи.

Броуди заговори по същество.

— Почти сме сигурни, че намерихме бардака.

— Радвам се, че Раул ви е бил от помощ.

— Възнамеряваме да извършим ареста довечера.

— Сигурен съм, че капитан Мърсър има други планове за вечерта — каза Уорли и добави: — Не мисля, че един беглец би останал на място, на което е бил забелязан.

— Ще видим.

— Всъщност може да ви очаква.

— Надявам се.

Уорли го погледна.

— Там горе бандите се сменят всеки ден. Изгубих им бройката.

— Ясно. Искам от вас…

— Надявам се, че не искате подкрепления. Посолството не може да се замесва в…

— Искам от вас самолет, полковник. Двамата с госпожица Тейлър ще се погрижим за останалото.

Уорли кимна.

— Добре… Използваме една изоставена писта на десет километра южно от Каракас. Чартърен самолет ще отлети от летище „Франсиско де Миранда“ и ще кръжи над пистата. Ще ви дам сателитния номер на пилота и когато стигнете на място със задържания, ще му се обадите и той ще кацне да ви вземе.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Какъв самолет? — попита тя. — И къде ще ни откара?

— Самолетът е едномоторен „Отър“, добър за излитане и кацане на къси писти — отвърна Уорли. — Има външна сателитна антена, така че пилотът е в състояние да приеме обаждането ви. Има седем или осем места, ако случайно решите да отвлечете още някого.

Броуди остана с впечатлението, че Уорли е използвал този остроумен израз и преди.

— Колкото до дестинацията, не е моя работа да знам — продължи Уорли. — Можем обаче да приемем, че е някоя американска военна база в Панама или Гитмо. И след това към дома.

Броуди кимна и си помисли, че заподозреният спокойно би могъл да им бъде отнет в Панама или Гуантанамо. Всъщност възможно беше планът да е точно такъв и това нямаше да му даде много време да разпита завързания капитан Мърсър.

— Как да намерим пистата и какъв е номерът на пилота? — попита Тейлър.

Уорли я погледна.

— Когато или ако извършите ареста, ще ми се обадите и ще ви дам тази информация, след което ще се обадя на пилота, който ще чака на „Франсиско де Миранда“, и след това всички ще се срещнете на пистата.

— Единствената причина да седим тук с вас е нежеланието ви да говорим по телефона — посочи Броуди.

— Не е единствената. Компанията ви ми е приятна.

— Моля, дайте ни номера на пилота и мястото на пистата — каза Тейлър. — Сега.

— Ще имате ли шофьор довечера?

Тейлър кимна.

— Луис ли?

— Няма значение кой — отвърна Тейлър.

— Просто кажете на шофьора си да излезе на Шосе 9 от Франсиско Фахардо и да продължи на юг, докато то не стане Шосе 1. Тогава ми се обадете. Аз ще ви дам останалите напътствия до пистата и номера на пилота.

— Тази информация ни трябва сега, полковник — каза Броуди. — За всеки случай, ако не чуете телефона си в някой шумен нощен клуб.

— Ще чакам обаждането ви на тихо място, на което ще имам покритие, и вие ще ми кажете дали сте задържали капитан Мърсър. Ако не ме потърсите, ще приема, че вие сте задържани от някой друг или че сте мъртви. Местоположението на пистата и номерът на пилота са ограничена информация — добави той. — И не ви е нужно да я знаете, докато не задържите Мърсър.

Броуди разбираше това, но се тревожеше, че операцията би могла да се натъкне на стена на самата голлиния. Представи си как двамата с Тейлър се изнасят скоростно от Петаре с колата на Луис и завързания в багажника Мърсър, може би гонени от Националната гвардия или от РБД-200, и се мъчат да намерят Шосе 9, докато слушат съобщението на Уорли: „Човекът, когото търсите, в момента чука една сеньорита и не може да приеме обаждането ви“.

Помисли си да се обади на Домброски и да го накара да се свърже с кабинета на аташето в посолството, но когато нещата опираха до тайни писти, Уорли може би имаше решаващата дума.

— Добре — каза Броуди. — Но с цялото ми уважение, полковник, ако прецакате нещата довечера, ще се погрижа да си платите. Всъщност лично ще ви осигуря малко неписано правосъдие.

Уорли повдигна пилотските си очила и го изгледа.

— Това е крайно съмнително. И знаете ли защо? Защото имате почти нулеви шансове да арестувате Мърсър довечера и много по-добри двамата с госпожица Тейлър да бъдете убити. Лично аз ви съветвам да докладвате на началника си добрата новина, че сте открили бардака — добави той. — И в същото време да заявите, че капитан Мърсър е избягал неизвестно къде. След това да се приберете у дома. Давам ви този съвет, защото ви харесвам. Освен това, ако ви убият, посолството ще трябва да изпише тонове хартия.

— Ще ви се обадим довечера за информацията, която не искате да споделите — каза Броуди.

Уорли не отговори.

Сервитьорката дойде с коктейлите. Уорли взе своя.

— Това е „Куба Либре“ с добавен джин и битер лимон — обясни той. — „Куба Либре“ е бил създаден по време на Испанско-американската война по случай кубинската независимост. Куба вече не е свободна, но ще бъде отново, както и Венецуела. — Вдигна чашата си. — За свободна Куба и свободна Венецуела.

Броуди беше доволен, че може да се съгласи с Уорли за нещо. Отпи от питието си. Не беше лошо. Но сигурно щеше да е по-добре да пристигне в „Кокошарника“ трезвен, така че остави чашата си на масата. Тейлър направи същото.

Уорли кимна към океана. Спокойните води на Карибско море искряха под лъчите на късното следобедно слънце.

— Дойдох тук да изпратя венецуелски приятел. Той е на една от онези яхти там. Великолепен петролен инженер, работил е по целия свят, но се върна в родината си, за да помогне за модернизирането на рафинериите. Преди няколко дни някой стрелял по прозореца на стаята на дъщеря му и това била последната капка. Отвежда семейството си в Аржентина. — Отпи дълга глътка, все така загледан към водата. — Хората се фокусират върху препускащата инфлация, престъпността и корупцията. Една страна може да се отърве от тези неща. Но загубата на най-добрите ѝ хора, изтичането на човешки капитал — това е нещо, за което ще са нужни поколения за възстановяване. Всеки ден хиляди венецуелци бягат през границата в Колумбия и Бразилия. Това не е просто изтичане на мозъци. А диаспора.

Е, това вече беше мрачно. Броуди си помисли за таксиметровия им шофьор Рамон, който изцяло приемаше дрънканиците на режима. Или може би намираше за по-лесно да мрази богатите и американците, отколкото да мрази задниците, за които е гласувал и които са му отнели свободата и достойнството.

Погледна си часовника — пет без десет. Време беше да се връщат в хотела и да се приготвят за срещата с Луис в седем. Погледна Тейлър, която като че ли не бързаше да си тръгне.

— Кое е най-лошото назначение, което сте имали? — попита тя.

Уорли я погледна и Броуди почти видя как колелцата в главата му се въртят.

— Назначават ме в най-големите кенефи по света — отвърна той и уточни: — Не защото съм издънка, а защото много ме бива в онова, което правя.

— А какво по-точно правите? — попита Тейлър.

— Разчиствам лайната.

— Изненадана съм, че никога не сте били в Афганистан.

Той отново я погледна.

— Бил съм и там.

— Странно, че не ни го споменахте.

— Не обичам да се фукам.

— Аз също. Но е приятно да срещнеш друг ветеран, който е виждал същите лайна като теб. Прекарах две години там в Деветдесет и шести батальон по цивилните въпроси.

Броуди, който обичаше да се фука, добави:

— Била е наградена със Сребърна звезда и Пурпурно сърце. — Полковник Уорли трябваше да научи, че не си има работа с бойци категория комар. Но най-вероятно вече го знаеше.

Уорли погледна Тейлър.

— Благодаря за службата ви.

— Вие кога бяхте там?

— Горе-долу по същото време като Кайл Мърсър. Помня, когато всички чухме за дезертирането му.

Е, помисли си Броуди, Уорли не можеше да излъже за нещо, което можеше да се провери. И след като вече беше хванат, че е пропуснал да сподели нещо, трябваше да говори истината.

— Там ли бяхте, когато Робърт Креншо беше убит в Пешавар? — попита той.

Уорли го погледна.

— Не. Вече бях тук.

Следващият въпрос на Уорли трябваше да е „Защо питате?“. Той обаче не попита, така че Броуди продължи:

— Минавало ли ви е през ума, че Кайл Мърсър може да е убил Креншо?

— Защо му е на Кайл Мърсър да убива аналитик на Държавния департамент?

— Знаем за господин Креншо — каза Броуди. — Така че нека пропуснем глупостите.

Уорли впери поглед в него за момент. Несъмнено се чудеше кой и защо е казал на тези агенти от ОКР за човека на ЦРУ, работещ под прикритие в Пакистан.

— Да, хрумна ми, че Мърсър може да го е убил — каза накрая.

— И кога ви хрумна?

— Когато бях напълно запознат с бягството на Мърсър от лагера на талибаните, който явно се е намирал близо до Пешавар.

— Работили ли сте някога с Робърт Креншо? — попита Броуди.

Уорли се загледа към океана.

Броуди си помисли, че полковникът вече трябва да си е дал сметка, че разговорът се е превърнал в разпит.

— Това е привилегирована информация — каза най-сетне Уорли.

— Това за „да“ ли да го приемам? — поинтересува се Броуди.

Уорли не отговори на въпроса му.

— Вашите заповеди са да откриете и задържите капитан Мърсър, което може и да направите довечера — каза той. — Би трябвало да се придържате към заповедите си.

— Голям фен съм на шпионски загадки — отвърна Броуди.

— Вие сте ченге. А не офицер от разузнаването. Това е по моята част, господин Броуди, а не по вашата. — Уорли си сложи отново пилотските очила, облегна се назад и се загледа в две сеньорити, които излизаха от водата.

Броуди знаеше, че онези от разузнаването като Уорли се опиват от собствената си мистика — иначе казано, от собствените си глупости — и че винаги трябва да имат чувството, че играят някакъв четириизмерен шах, дори докато просто се излежават на плажа с питие в ръка.

— При разследването на престъпления правомощията ми нямат граници — уведоми го Броуди. — Арестувал съм офицери от разузнаването, но доколкото знам, нито един разузнавач не е арестувал следовател от ОКР.

Уорли продължи да зяпа момичетата. Отпи дълга глътка и каза:

— Мисля, че приключихме тук.

Броуди остана на мястото си.

— Ето какви въпроси се въртят в ума ми на военен и на криминален следовател. Защо един признат герой от войната е дезертирал от частта си? Той ли е убил Робърт Креншо? И ако да, защо? И защо е дошъл във Венецуела?

— Питайте го, ако се случи да седнете до него на бара в онзи бордей. Сигурен съм, че с радост ще ви отговори, преди да ви убие.

— Да гледаме оптимистично на нещата. Да кажем, че му задам тези въпроси и остана жив. Мислите ли, че отговорите му ще разкрият нещо повече от това, че капитан Мърсър е направил лоши за кариерата си избори?

— Ясно е, че има повече, отколкото се вижда на пръв поглед — отвърна Уорли. — Всеки идиот, дори ченге, може да се досети за това. Вие, господин Броуди и госпожице Тейлър, трябва да се запитате също дали наистина искате да научавате повече, отколкото ви е нужно.

Поредните шпионски пози и дрънканици, помисли си Броуди. Но Уорли имаше право. И може би Броуди не трябваше да споделя мислите и тревогите си с него, но понякога трябва да разтърсиш дървото, за да видиш какво ще падне от него. Във всеки случай полковник Уорли не смяташе, че двамата му гости от ОКР ще задържат довечера или когато и да било Кайл Мърсър. Така че той правеше онова, в което такива като него са най-добри — да предупреждават простосмъртните да не навлизат в свещената им територия.

Броуди стана.

— Ще ви се обадя довечера. И не забравяйте туристическите визи за Луис и семейството му.

Тейлър също стана и се обърна към домакина им.

— Мисията ни не се изчерпва с арестуването на капитан Мърсър. То е само началото на разследването на въпросите, които повдигнахме тук.

— Разочаровате ме, госпожице Тейлър — отвърна Уорли. — Мислех си, че вие ще сте здравомислещият член на екипа.

Тя продължи, сякаш говореше по учебник:

— Може да бъдете призовани по време на разследването или на съдебните процедури, за да свидетелствате правдиво по случая.

Броуди не се сдържа.

— Сега вече със сигурност няма да си вдигне телефона довечера.

Уорли се разсмя, Броуди също. Тейлър ги изгледа, сякаш казваше: „Мъже. Братството на задниците“. И тръгна към паркинга.

Броуди я настигна.

— Мислех си, че ще завършим с групова прегръдка.

Тя подмина думите му.

— Не биваше да повдигаш онези въпроси пред него. Той ни трябва довечера, а ти го настрои срещу нас.

— Аз ли? Та ти току-що му каза, че ще бъде привикан да свидетелства правдиво.

— Ако в главата му е имало правдива мисъл, тя сигурно е умряла от самота. — Тейлър го погледна. — Скот… трябва да зарежем тази история. И без това си имаме достатъчно работа.

— Тогава защо повдигна темата за Афганистан?

— Защото и без това щеше да го попиташ. Реших да го направя по не чак толкова пряк начин. Както са ни учили.

— Явно съм пропуснал този урок.

Стигнаха паркинга и тръгнаха към нещо като клуб, откъдето биха могли да си извикат такси.

— От него ме побиват тръпки — каза Тейлър.

— Точно това е целта му. Виж, работил съм по случаи, в които съм си имал вземане-даване с типове от ЦРУ, военни разузнавачи и шпиони от други агенции. Готови са на какво ли не, за да те накарат да си мислиш, че ти правят услуга, като премълчават информация, която може да бъде прекалено опасна за теб. Те са измислили фразата „Ако ти кажа, ще трябва да те убия“. Всичко това са деветдесет процента дрънканици.

— А останалите десет процента?

— Те са онези, които биха могли да те убият. И като стана въпрос за това, Брендан Уорли ни смята за ходещи мъртъвци, така че се питам дали наистина ще има самолет, който да ни изведе оттук.

Тя го погледна.

— Плашиш ме, Скот.

— Знаеш ли, понякога плаша и самия себе си. Както казват в пехотата, и най-добре премислените бойни планове стават на пух и прах с първия изстрелян куршум. Нататък всичко е импровизация.

— Освен ако първият изстрелян куршум не мине през главата ти.

— Никога не съм се замислял за това.

Стигнаха до клуба.

— Попитай за такси, карано от капиталист и привърженик на свободния пазар — заръча ѝ Броуди.

Тя влезе, а той остана отвън, загледан в реещите се над водата чайки. Е, успяха да поразбъркат лайната и можеше да си представи как Уорли звъни на съответните хора и казва нещо от рода на: „Онзи тип е направил някои връзки. Трябва да се поговори с него и с дамата, когато се върнат в Щатите“. Или пък добавя: „Не се безпокойте за тях. Вероятно ще бъдат убити довечера“.

Е, ако трябваше да избира между слушането на цитати от Закона за национална сигурност от някой задник в мазе във Вашингтон и престрелка в бардак в Каракас, лично той би избрал второто. Защото е по-бързо и не те отегчава.

Тейлър излезе от клуба.

— Таксито идва след пет минути — каза тя и добави: — Помолих да изпратят Рамон от „Телетакси“.

— Адски си гадна, Маги.

— Животът е гаден, Скот.

Особено ако не успееш да изчукаш, не пипнеш жертвата си и не те убият в бардак. Но можеше и да е по-зле. Можеше да бере царевица.

27.

Таксито пристигна, но зад волана не беше Рамон.

— До хотел „Ел Дорадо“ — каза Броуди.

Подобно на колегата си Рамон, шофьорът Густаво знаеше английски.

— Една нощ на това място струва колкото цяла годишна заплата — отбеляза той.

— Очертава се дълго пътуване — каза Броуди на Тейлър.

— Американци ли сте? — попита Густаво.

— Канадци.

— Не виждам много американци в Каракас.

— Не знаят какво пропускат.

— Харесва ли ви страната ни?

— Какво мога да кажа за Венецуела, което вече не е казано за Куба или Никарагуа? — отвърна Броуди.

Густаво се позамисли над отговора му.

— По работа ли сте тук, или за забавления?

— От двете по малко.

— Добре. Трябва да посетите юга, където са джунглите.

— Има го в графика ни — увери го Броуди. — Венецуела — моя съдба е да я позная.

— Si. — Густаво, който очевидно се осведомяваше от същия източник като Рамон, добави: — Ако американците ни нападнат, ще отидем в джунглите. Венецуела ще стане за тях като Залива на прасетата, като Виетнам, като Ирак и Афганистан.

— Няма да е зле да се върнеш на старата си работа — каза Броуди на Тейлър. — Надушвам възможности за кариера там.

Тейлър каза на Густаво нещо на испански и се обърна към Броуди.

— Казах му, че съм уморена и искам да подремна.

Е, това беше добър начин да го накара да млъкне. Броуди вече беше обмислял дали да не извади глока си. Тейлър обаче предпочиташе по-меките подходи. Доброто ченге и лошото ченге. Двамата бяха добър екип.

Погледна Тейлър, която вече се преструваше на заспала, после се загледа през прозореца, докато пътуваха по крайбрежния път и после завиха на юг през планините. Слънцето се беше спуснало над хоризонта и хвърляше дълги сенки върху гъстите дървета по склоновете. В далечината се виждаше блещукането на кулите от стъкло и стомана в Каракас.

Венецуела беше гадно място. Но невинаги беше било така. Сравнително неотдавна страната беше била действаща демокрация с държащо на църквата и семейството общество. Броуди си помисли за Луис, за приятните служители в хотела; разбира се, спомни си и за мис Венецуела и за гражданите по улиците, които изглеждаха нормални, макар и изплашени. Спомни си също ровещите в боклуците, опашката при супермаркета и потиснатите обитатели на Петаре, които бяха на едно ядене от гладната смърт. Помисли си също за чавистите от Плаза Боливар, за хищническата полиция, за мутрата от митницата на летището, за националните гвардейци и за болните хора при клиниката, контролирана от РБД-200.

Изглеждаше му, че Венецуела е място, на което най-лошите елементи на човечеството са победили цивилизацията. Беше виждал това положение и в други страни и то беше колкото потискащо, толкова и плашещо. А още по-потискащи бяха удобните идиоти като Густаво и Рамон, които не бяха лоши хора, а истински вярващи — глухи, тъпи и слепи за злото около тях. Или може би се страхуваха.

Страх. Това беше сграбчена от страх страна.

Ако Кайл Мърсър, който знаеше испански, бе търсил испаноезична страна, в която да се засели, Броуди можеше да се сети за поне десет не чак толкова прецакани страни в Южна и Централна Америка, където човек може да направи пари и да изчезне. Следователно… Мърсър беше дошъл тук по други причини. Преследваните престъпници обикновено отиват при някой познат, който може да им помогне — приятел или роднина. Или отиват някъде, за да уредят някакви сметки. Но след като го направят, се махат.

Колата се спусна в долината на Каракас. Над града беше надвиснала мараня, от която бедняшките квартали по склоновете изглеждаха призрачни на отслабващата светлина.

— Ако мина през портала, охраната ще ми поиска бакшиш — каза Густаво, когато приближиха хотела. — Изнудване, както го наричате вие.

Тейлър се надигна и каза:

— Спри тук. Ще продължим пеша.

Густаво спря. Броуди плати сметката в боливари без бакшиш и му каза:

— Трябва да кажете на охранителите да си го начукат.

— Сеньор?

— Цялата страна трябва да престане да търпи тези гадости.

Густаво не знаеше какво да отговори.

Тейлър хвана Броуди под ръка и го поведе към портала.

— Понякога ме изненадваш, когато се ядосваш от социалната несправедливост.

— И аз самият се изненадвам — отвърна Броуди. — Родителите ми бяха хипита. Мир, любов и справедливост. Явно съм го прихванал от тях.

— Няма да те издавам.

Качиха се в апартамента и седнаха един срещу друг в дневната да хапнат от боклучавата храна в минибара и да пийнат от местната високооктанова кола, която спокойно можеше да е направена от истинския материал.

— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита Броуди.

Тейлър се замисли за момент.

— Пиянде. Но ни е нужен и смятам, че в крайна сметка ще си свърши работата въпреки цялото си позьорство.

Броуди кимна. Свързаните с разузнаването или специалните части случаи обикновено бяха сложни, защото в световете на тези агенции имаше множество основателни причини да се пазят тайни. Затова когато се натъкваше на увъртания и възпрепятстване, които при други обстоятелства биха се приели като знак за нещо нередно, Броуди знаеше, че тези лъжи и отказ да се отговаря на въпроси са просто част от работата. И Брендан Уорли го беше показал съвсем ясно.

— Той ни посъветва да се върнем у дома — каза той.

— Той е онзи, който трябва да се върне у дома. Прегорял е.

— Мисля, че се тревожи какво можем да открием, ако пипнем капитан Мърсър. Дори няма да се изненадам, ако неговите хора от военното разузнаване също търсят Мърсър, след като вече знаят, че е тук.

Тейлър се замисли, но не отговори.

Често се случваше шпионите и ченгетата да търсят един и същи заподозрян, но поради различни причини — и за да приложат различни методи за правосъдие. Хората от разузнаването като цяло нямаха право да извършват арести, както им беше напомнил Уорли, и това ги оставяше с два избора — да предадат заподозрения на ОКР или ФБР, или да го убият. Всъщност имаше и трета възможност — хората от разузнаването бяха прочути с навика си да сключват сделки с боклуци, чието място беше зад решетките. Наричаха го „вербуване“ или „превръщане в двоен агент“ и всякакви подобни глупости. Понякога се получаваше в онзи свят на дим и огледала, но Броуди го намираше за отвратително. Мястото на престъпниците, шпионите и предателите беше в затвора. А не в нечия ведомост за заплати. Както и да е, ако Уорли и приятелите му наистина търсеха Кайл Мърсър, вероятно нямаха за цел да го вербуват — а да го накарат да млъкне завинаги. Но защо? Отговорът на този въпрос обясняваше и причината за дезертьорството на капитан Мърсър.

Тейлър допи колата си, дояде шепата ядки и каза:

— Да обсъдим плана за довечера.

— На кого му трябва план?

— Просто майтап, Скот.

— Добре… Ще вляза в бардака с предположението, че Кайл Мърсър вероятно няма да е там. Трябва да намеря възможност да разпитам онези, които редовно са там, но не са мотивирани да защитават сеньор Мърсър.

— Имаш предвид момичетата, които работят там.

— Точно така. Ще отида като чужденец и ще поискам говореща английски проститутка, с която да си говоря за венецуелската култура. Пълнолетно момиче — добави той.

Тя го погледна.

— Добре… звучи…

— Някой трябва да го направи, Маги.

— Луис с теб ли ще отиде?

— Да, трябва ми преводач. В случай че нямат говореща английски проститутка.

— Виждам, че си го обмислил.

— Мисля на глас.

— А мислиш ли да се уединиш в някоя стая с момичето?

— Първо ще опитам салона.

— Въоръжен ли ще бъдеш?

— Един гринго не би трябвало да е въоръжен. Но Луис, подобно на всички на онова място, ще има оръжие. А дори да проверяват за ютии на входа, няма да поискат неговата, ако това означава, че ще изгубят клиент. Тук е като в Дивия запад, Маги — добави той. — Мъжът не се разделя с оръжието си на прага на бардак. Все едно да му кажеш да си остави хуя отвън. След като влезем, Луис ще ми пробута глока си.

Тя кимна.

— А Луис знае ли за всичко това?

— Със сигурност се е досетил. Все пак живее тук — напомни ѝ той.

— Добре, но… не знам как можеш да поискаш от цивилен да рискува живота си за нещо, което няма никаква връзка с него.

— Правехме го непрекъснато в Ирак. Наемаш местните, когато имаш нужда от тях. Нищо не им пречи да откажат. Ти не си ли правила същото в Афганистан?

— Да, наемахме местни, но не и за опасни задачи.

— Със самото наемане сте излагали живота им на опасност — посочи той. — Талибаните убиват американските лакеи.

— Добре, но…

— Виж, ако Луис не иска, ще го оставя на входа и ще вляза сам и невъоръжен. Знам, че се тревожиш за мен, Маги — добави той, — но поне Луис ще е в безопасност.

— Не бъди саркастичен. Смятам да дойда с теб.

— Няма да се получи. Но благодаря за предложението. Добре, Луис идва с мен, но после излиза и аз завеждам момичето в стая. Не трябва да нося снимката на Мърсър, защото могат да ме обискират на влизане. Лесно е обаче да опишеш брадат гринго с татуирана змия на ръката. Предлагам и много американски долари и с малко късмет тя ще го познава и може би ще ми каже кога се появява обикновено или кога го е видяла за последен път, с кого се среща, може би къде живее и така нататък. Стандартна полицейска процедура.

Тейлър кимна.

— В този момент си получил онова, за което си платил, и се махаш.

Броуди се усмихна.

— Когато си под дълбоко прикритие, трябва да изиграеш цялата роля.

— Професионалната ти всеотдайност е вдъхновяваща.

— Благодаря. Добре, другият вариант е Кайл Мърсър да е вътре — или случайно, или в очакване на онзи гринго, за когото са му казали. Ако е случайно, излизам и го спипваме, когато си тръгне. А ако ме чака с подкрепления, ще имам проблем.

— Всъщност ще си мъртъв.

— Ако извадя късмет.

Тейлър го погледна.

— Защо просто не разузнаем мястото довечера?

— Защото съм нетърпелив. И Домброски ни определи срок. Четири дни — излъга той.

— Защо четири?

— Мисля, че не иска да ни убият в Каракас.

— Значи сме двама. Не съм сигурна за теб.

— Искам още тази вечер да пипна оня кучи син и да се махнем оттук. Затова ще се насоча право към златното яйце в кокошарника.

— Как си оцелявал в битка?

— Знам как да залягам.

— Това ли е планът ти?

— Мисля, че да. В общи линии довечера всички ще импровизираме. Бъди готова за всичко, адаптирай се според ситуацията и както винаги, проявявай инициатива и добра преценка. И не забравяй за мисията.

— Благодаря за насърчителните думи преди битка.

— Не съм луд — уведоми я той. — Знам кога нещо изглежда и намирисва зле. Знам кога да се оттегля. Затова още съм жив.

— Ще ти го припомня.

— Освен това си мисля още нещо за „Кокошарника“. Според Раул той се контролира от РБД-200, които пък са свързани с режима. Това поражда въпроса защо Мърсър ще е на място, за което несъмнено знае, че е свързано с мафията, която пък е свързана с правителството. Място, на което е много вероятно да се натъкне на хора от РБД-200, на ченгета и дори на хора от правителството. Симпсън каза, че Мърсър се чувствал като у дома си там — напомни ѝ той. — Сякаш заведението било негово или сякаш е там не само за да топне фитила, но и по някаква друга причина.

Тя кимна.

— Вече установихме, че Ал Симпсън използва цветисти изрази в свидетелските си показания.

— Важното е, че ако аз бях гринго беглец, щях да си избера някое друго място в Каракас, където да вися и да пия бира. Освен ако…

— Освен ако не е замесен по някакъв начин с бандата и/или с режима.

— Именно. Макар че това също може да е пресилено. Но… защо му е да ходи в бардак, който е опасен за него на много нива?

— Може да си пада по непълнолетни момичета.

— Някак не ми се вярва… а и да си пада, би си го поръчал у дома. Чувствал се е удобно заради „Кокошарника“, а не заради момичетата.

— Питай го, когато го арестуваш. Или питай момичето, на което ще платиш за информация.

— Ще питам момичето. Или няколко момичета. Не ни е позволено да разпитваме капитан Мърсър.

— А ти винаги изпълняваш заповедите.

— Стига да ги запомня. — Броуди си погледна часовника. — Време е да облечем вечерно облекло и да тръгваме.

Тейлър го погледна.

— Още нещо, Скот. Предстои ни мисия, която може да приключи зле. Затова искам да знам какво е онова, което ти е казал полковник Домброски и което не е нужно да знам.

Броуди очакваше този въпрос.

— Вече ти казах. За Робърт Креншо.

— Не. Нещо друго е. Нещо свързано с мен.

— Добро дедуктивно мислене — отвърна той и добави: — Можем да го обсъдим, като се върнем в Щатите.

— Не, трябва да го обсъдим сега.

— Добре… Както вече си се досетила, Домброски ми каза, че навремето си имала връзка с човек от ЦРУ.

— И съм завинаги опетнена.

— Не, завинаги си под подозрение.

— Това са пълни глупости.

— Може и да е така.

— Аз просто спях с него, Скот. Не ме е вербувал.

— Добре. Край на обсъждането.

— Нима това ще ме преследва до края на кариерата ми в армията?

— Надявам се, че не.

— Ако спя с някой мафиот, това прави ли ме заподозрян член на мафията?

— Всъщност да, и полицията определено би поискала да поговори с теб. Ако не друго, подобно нещо говори за лоша преценка.

— Това е нелепо. Ти с кого си спал?

— Не и с теб. Въпреки лошия ти вкус за мъже.

— Това изобщо не е смешно. — Тя го погледна. — Домброски не е имал правото да поставя под съмнение лоялността ми, да намеква, че мога да имам връзки с ЦРУ или…

— Той просто го спомена между другото. По-спокойно.

— Ти мислиш ли, че снасям информация на ЦРУ? Затова ли ме разпитваше при басейна?

— Просто ти показвах какво е да те въртят на шиш.

— Глупости.

— Това не е добър начин на започване на мисия.

— Вярваш ли ми?

— До гроб.

Тейлър помълча, после каза:

— Казваше се Трент.

— Мисля, че всички ЦРУ се казват Трент.

Тя се усмихна насилено и продължи:

— Беше от отдел „Психологически операции“. Преподаваше в школата за специални военни операции в Браг. Аз посещавах курса му за Цивилни въпроси. — Тейлър сякаш се загледа в миналото. — Опитваше се да ме впечатли с истории от времето, когато е бил паравоенен. Участвал е в атаката срещу Бен Ладен в Тора Бора в началото на войната, за която всички смятали, че ще е приключила след не повече от година.

Броуди нямаше представа защо му е да знае всичко това, но Тейлър като че ли беше в настроение да си припомня — или да обясни как се е забъркала с шпионин.

— Бяхме заедно почти година, след което ме пратиха в Афганистан. Когато се върнах, той се опита да поднови връзката ни, но… вече бях пораснала и не се впечатлявах толкова лесно.

Ясно. Връзка между студентка и преподавател, която изстинала, когато студентката видяла широкия свят. Нищо особено. На младата Маги Тейлър, току-що излязла от Джорджтаун, можеше да ѝ бъде простено, че е хлътнала по по-дърт шпионин, който я омайвал с разкази за битки из дивите пущинаци на Афганистан. Заключение: това, че Маги Тейлър си е лягала с човек от ЦРУ, не означава, че е деляла леглото със самото ЦРУ.

— Май плащам висока цена за една скапана връзка — каза тя.

— Така е в армията, госпожице Тейлър. Лайната те следват от едно назначение до друго.

— Това е частта от армията, която изобщо не харесвам. Слуховете и дребнавата провинциалистка нагласа.

— В ЦРУ са по-изтънчени. Сигурен съм, че кариерата на Трент е потръгнала още по-добре, след като е излизал с теб.

Тя се усмихна.

— Е, няма да повторя същата грешка. Следващият ми приятел ще е производител на шльокавица от Апалачите.

Броуди не можеше да си представи подобно нещо. От друга страна, беше напълно възможно. Хората се връщат към корените си.

— Ще уведомя полковник Домброски, че сме провели този разговор и че съм сигурен, че връзката ти от миналото е била лична, а не професионална — каза той и добави за по-весело: — Обратно на нашата.

Тя отново се усмихна.

— Благодаря.

Станаха и докато Броуди се опитваше да реши дали този разговор е увеличил или намалил шансовете му да преспи с Маги Тейлър, тя каза:

— Още не съм сигурна какво трябва да правя довечера.

— Ще караш колата за измъкване. Ще вземеш пистолета си, всички резервни пълнители, тазера и свинските опашки, ако случайно успеем да спипаме Мърсър на улицата.

— Колко време да ви чакам с Луис да излезете от „Кокошарника“?

— Луис би трябвало да излезе след като ме вкара и поиска да използва тоалетната. Аз може да се позабавя. Да кажем, един час.

— А после какво? Мобилните ни телефони не вършат никаква работа тук.

— Използвай сателитния, за да се обадиш на Уорли.

— Той пък какво може да направи?

— Нищо. Но ще му достави удоволствие да ти го каже по телефона.

— Скот, не мога просто да чакам отвън и да се тревожа…

— Не можеш да влезеш вътре.

Тя го погледна.

— Помня едно от първите неща, които научих в армията — войникът е човек, който тича към стрелбата, а не бяга от нея.

— Да не караме Луис да ни чака. Среща след десет минути в лобито.

Двамата влязоха в спалните си.

Е, помисли си Броуди, започналото в кабинета на генерал Хакет щеше да приключи тази вечер. Беше имал лошо чувство за случая в Куонтико и двата дни в Каракас не бяха променили никак нещата. Но вече беше стигнал до заключението, че странното дезертиране на капитан Мърсър е само пословичният връх на голям айсберг, който обхваща цялата стълбица на командването. Интересният случай беше станал още по-интересен.

Колкото до Маги Тейлър, Броуди се радваше, че е изяснил онзи въпрос. И все пак… оставаха някои неща, които изглеждаха не на място — включително дедуктивното ѝ мислене, което не беше основано на нищо. Освен може би на гузната съвест. Възможно беше наистина да бе работила за ЦРУ в Афганистан, подобно на някои други от Цивилни въпроси. Но защо ѝ трябваше да разказва историята за Трент? От работата си Броуди беше научил, че когато лъжат, хората не навлизат в ненужни подробности.

Полковник Домброски не разпространяваше слухове — той даваше надеждна информация. Работа на агентите му беше да я анализират и да стигнат до някакви заключения. Да стигнат до истината.

28.

Броуди и Тейлър чакаха пред входа на хотела. Беше седем и десет, но от Луис и колата под наем нямаше и следа.

— Може да е попаднал в задръстване — предположи Тейлър.

— След залез по улиците на Каракас няма трафик — отбеляза Броуди.

— Може да е бил ограбен от полицията.

— Това е по-вероятно. — Или, помисли си Броуди, Луис просто беше размислил. Но в такъв случай щеше да се обади или да прати съобщение: „Извинете, сеньор Броуди, но не съм луд, за разлика от вас“.

Броуди нави ръкавите на ризата си. Беше участвал в десетки операции под прикритие и обикновено подбираше облеклото си според ролята, която играеше. Но когато си беше приготвял багажа, не знаеше, че ще му се наложи да се прави на секс турист, така че се налагаше да импровизира с ограничения си гардероб и сега носеше черни панталони, мокасини и незагащена светлосиня риза, която беше закопчана наполовина, за да показва космите на гърдите му. Глокът му, който щеше да даде на Луис преди да влязат в „Кокошарника“, беше затъкнат в колана му. Нямаше кобур и портфейл, а само пачка банкноти и фалшивия си паспорт, в случай че в заведението поискат да се идентифицира. Беше си помислил дали да не облече и ментето на „Армани“, но някой можеше да го убие за него.

Тейлър носеше дочени панталони, в които беше напъхала свинските опашки, тазера, резервните пълнители и снимката на Кайл Мърсър, която Броуди не искаше да бъде откривана, ако го обискират на входа на „Кокошарника“. Освен това носеше и единствения сателитен телефон, даден им от Уорли. Той беше добро средство за комуникация, но можеше да приема и предава само на открито — като досадната му радиостанция в колата, която губеше връзка, ако е под мост или в тунел — така че щеше да бъде безполезен в бардака. Пък и ако го откриеха при обиска на входа, щеше да събуди подозрения. Затова сега той беше у Тейлър и по-късно, ако им се наложеше да се изнасят спешно, тя можеше да се подаде от прозореца на колата с телефон в едната ръка и глок в другата, да стреля по преследвачите им и в същото време да се мъчи да се обади на Уорли или на пилота. Биваше я в многозадачните изпълнения.

— Напъха ли и „Сникърс“ в джобовете си?

Тя не отговори и Броуди си помисли, че изглежда напрегната.

Той носеше смартфона си, на който беше записал няколко офлайн карти на Петаре, които можеше да използва и без покритие и улични табели. Както и без улично осветление, което беше добре и зле едновременно. Луис беше добър шофьор, Тейлър също, но който и да караше по време на бягството им, щеше да се изправи пред сериозни предизвикателства сред тъмните бедняшки квартали по хълмовете.

Броуди беше попадал и преди в такива лайняни ями и в подобни ситуации — помнеше едно невероятно извеждане на крадец от Тунис — и се утеши с факта, че преследвачите винаги са в неизгодно положение, тъй като преследваните се мъчат да отърват кожата и съответно са по-мотивирани.

Така или иначе, нямаше представа как ще се развият нещата тази вечер. Но ако изкараше невероятен късмет и успееха да напъхат Кайл Мърсър в багажника, щяха да се нуждаят само от още малко късмет и съобразителност, за да стигнат до пистата и самолета. Следващата спирка щеше да е на американска почва в Панама или Гитмо. Ако се осъществеше успешният сценарий, двамата с Тейлър нямаше да се върнат в „Ел Дорадо“ — нито тази вечер, нито никога. Затова бяха оставили всичко в стаите си, сякаш са излезли в града и са изчезнали безследно — нещо, което не беше необичайно за Каракас. Всъщност имаше и друг сценарий — да намерят смъртта си в „Кокошарника“.

— За какво си мислиш, Скот?

— Чудя се дали армията ще ни обезщети за личните вещи, които оставихме.

— Мисля, че това е най-малката ни тревога.

— А аз мисля, че трябва да се кача и да си взема сакото „Армани“. Мога да взема и новите ти бикини, ако искаш.

— Това пример на пехотински хумор преди битка ли е?

— Нещо такова.

Тя кимна.

— Щом ти върши работа. Аз пък си мисля, че са ни вързали тенекия.

— Ще дойде.

Портиерът, на чиято табелка пишеше „Тито“, ги попита за трети път дали искат такси и Броуди за трети път отговори, че чакат колата си.

— Si. — Портиерът хвърли бърз поглед на Тейлър и на облеклото ѝ — черна тениска, тъмни дочени панталони с издути джобове, туристически обувки и коса, прибрана под бейзболна шапка — и Броуди реши, че Тито сигурно се чуди защо господинът е по-добре облечен за вечерта. Помисли си дали да не обясни на Тито, че отива в бардак със закъснелия си шофьор, а дамата ще трябва да чака отвън, докато си свърши работата. Този информация сигурно щеше да дойде в повечко на портиера, но пък щеше да обясни защо двамата американци така и не са се върнали.

Отново си помисли за отвличането от крайбрежния курорт в Тунис. Тогавашният му партньор, идиотът Ник Питърсън, не беше успял да намери ключовете на колата под наем, която трябваше да ги откара до плажа, на който Броуди беше упоил с хлороформ заподозрения в шезлонга му. Броуди ясно помнеше трескавия си разговор по телефона с Питърсън, докато заподозреният започваше да идва в съзнание — комедия от грешки, която беше разказвал неведнъж на своите превиващи се от смях колеги в различни барове в Куонтико. Но както винаги казваше, всичко е добре, когато завърши добре. Крадецът щеше да прекара между десет и двайсет години в Левънуърт. Капитан Кайл Мърсър щеше да е късметлия, ако не получеше смъртна присъда, заменена, разбира се, с доживотен без право на замяна. Броуди трябваше само да го намери, да го отвлече и да го върне у дома. А за целта му трябваше само кола и Луис. И най-малката издънка…

— Започвам да се тревожа — каза Тейлър.

Броуди се обърна към портиера.

— Извикайте ни такси, което да ни закара до един бардак в Петаре.

Портиерът го изгледа, сякаш не беше сигурен дали го е разбрал правилно.

— Това е… невъзможно.

— Видя ли? — обърна се Броуди към Тейлър. — Също като в Щатите. Не можеш да вземеш такси до бедняшките квартали.

Тя не намери какво да отговори, а извади телефона си, вероятно за да се обади или да пише на Луис.

Точно в този момент порталът се отвори и един сребрист средно голям седан „Мицубиши“ се плъзна по алеята и спря пред тях. Броуди почти не погледна колата, а продължи да гледа към отворения портал в търсене на големия черен седан, който беше поръчал. Шофьорът на очуканото мицубиши слезе — и за съжаление се оказа, че е Луис.

— Съжалявам за закъснението — каза той и обясни: — Полицията се е раздвижила доста…

Портиерът погледна колата, сякаш казваше: „Нима сте чакали този боклук?“. После сви рамене и отвори вратата за Тейлър. Броуди отиде от другата страна, следван от портиера, който изглеждаше доволен, че се отървава от тях. Броуди даде на Тито пет долара и му каза:

— Пожелай ми късмет. — И му смигна.

Портиерът каза нещо на Луис, но Броуди успя да разбере единствено думата „loco“2.

Луис се качи в колата и Броуди видя, че шофьорът им отново е облякъл тъмния костюм, с който ги беше посрещнал на летището.

— Портиерът попита дали господинът е луд, че иска да ходи в Петаре с такава дама.

— Трябвало е да попита дамата. Какво стана с черната лимузина, която поръчах?

Луис излезе през портала на улицата.

— За съжаление в Каракас вече не могат да се намерят луксозни коли под наем. Казаха ми, че всички били пратени в Богота или Панама, където няма да бъдат откраднати от някой паркинг или отвлечени на пътя.

Броуди си спомни какво беше казала Тейлър, преди да заминат — че страната е станала място, където понякога никакви пари не могат да ти осигурят онова, което искаш или което ти трябва. Истински кошмар за всеки разглезен американец, особено ако ти трябва черна кола с голям багажник и мощен двигател.

Загледа се през прозореца, докато пътуваха из тъмните улици на Алтамира. Лампите не светеха, дори някои от светофарите не работеха. Тук-там се виждаше по някое кафене или клуб, подобно на разпръснати в мрака обитаеми острови. Запита се какво ли става в тези заведения и си спомни как се беше обадил на приятеля си Маркъс, който беше достатъчно луд да остане в Дамаск след началото на гражданската война. Попита го какво е станало с всичките му стари клубове и места, където отиваше да пие. „Претъпкани са! — отвърна Маркъс. — Какво друго ти остава да правиш, когато бунтовниците всяка нощ обстрелват квартала ти с миномети? По-добре да умреш с питие в ръка“.

Венецуела беше страна, която се разпадаше на забавен кадър, и това също беше нещо, от което човек можеше да избяга, пък било и само за една нощ. Броуди си помисли, че тази вечер „Кокошарника“ спокойно може да е пълен с петли.

Забеляза, че Луис е окачил пластмасовия кръст от колата си на огледалото на тази.

— Жена ти знае ли къде отиваш тази вечер?

— Просто ѝ казах, че ще возя клиент от посолството. Тя знае да не ми задава много въпроси.

Ясно. Луис можеше да се безпокои и за двамата. Броуди се зачуди какво ли е да си женен.

Пътуваха по същия маршрут като сутринта, по магистралата на изток към хълмовете на Петаре, които сега бяха забулени в мрак. Трафикът беше почти нулев. Докато минаваха покрай летище „Франсиско де Миранда“, Броуди разбра защо много пияният Ал Симпсън го е запомнил — пистата беше единственото осветено нещо на километри наоколо. Видя един двумоторен самолет да излита в нощта. Помисли си отново за следобедната раздумка с Уорли в яхтклуба и се запита колко ли от тези излитащи полети са еднопосочни.

Магистралата зави на север и минаха покрай стария център на Петаре, който беше от дясната им страна. И този път спомените на Ал Симпсън бяха разбираеми — камбанарията на църквата беше единственото осветено нещо наоколо. Хубаво беше човек да знае, че дори в Каракас Бог поддържа светлината за теб.

Броуди извади смартфона си и зареди сателитната снимка на Петаре заедно с джипиес отметката, която беше запазил по-рано. Реши, че вижда по-пряк път до бардака, и каза на Луис да подмине отбивката, която бяха използвали първия път, и да излезе от магистралата на следващата. Този път Луис не спомена за криене на оръжията, преди да влязат в бедняшкия квартал. Всички разбираха, че след залез-слънце правилата се променят.

Подминаха първоначалния изход и използваха следващия. По пустите улици нямаше и следа от войници от Националната гвардия, полиция или някой друг. Броуди различи два силуета в една тъмна улица и някъде в далечината чу вой на полицейска сирена, последван от характерния трясък на калашник. През прозорците на много от копторите се виждаха трептящи светлини на свещи. Бедняшките квартали изглеждаха по-добре в тъмното, но усещането пък беше по-лошо.

Броуди направи справка с картата и каза на Луис да завие по една по-тясна улица, която се виеше нагоре по склона. След десетина минути излязоха на пътя, който минаваше по билото. Броуди погледна през прозореца към тъмния град долу. Имаше отделни групички светлини, най-вече в по-богатите източни райони, от които бяха дошли. На запад, към деловия и правителствения център, видя осветения позлатен купол на Законодателната палата и розовата фасада на двореца Мирафлорес, който беше окъпан от светлини на прожектори, които сигурно осветяваха и охранителни барикади.

Луис продължи по пътя и фаровете на мицубишито осветиха бялата мазилка на бардака. Броуди забеляза, че на тъмната улица при „Кокошарника“ са паркирани десетина коли и джипове и че около тях има шофьори: пушеха и се шегуваха, докато пътниците им се забавляваха вътре.

Беше виждал подобни сцени по целия свят — бизнесмени и туристи да чукат бедните, също като Ал Симпсън и партньора му. Самият той не се беше отдавал на подобни удоволствия, но не отричаше правото на здравата трудещ се мъж да разпусне и да пъхне малко банкноти в гащетата на бедно работещо момиче. Тормозеше го това, че в „Кокошарника“ проституираха деца. И на практическо ниво политиката „само с покана“, необходима за място, което попадаше извън границите на допустимото дори в Каракас, можеше да му създаде проблеми на входа.

— Това е отвратително — каза Тейлър.

— Мъжете са животни — съгласи се Броуди. — Подмини — каза на Луис и се обърна към Тейлър. — А ти се наведи.

Тя го послуша.

Луис продължи, като се промуши през безразборно паркиралите коли.

Броуди си представи как изхвърча от бардака и тича нагоре по хълма към колата, докато го гонят по петите. Нямаше да е лесно, особено ако капитан Мърсър водеше преследвачите. Освен това не виждаше как би могъл да спипа Мърсър на улицата, докато всички тези коли и шофьори са наоколо. От друга страна, беше извършвал арести на публични места в страни от Третия свят и повечето местни се правеха, че не забелязват, и си мислеха, че това е просто поредната криминална или законна акция (или нещо между двете), което няма нищо общо с тях. И винаги бяха прави.

— Няма да се получи — каза Тейлър.

— Ще направим така, че да се получи.

— Скот, не можем да следим мястото, нито да го спипаме на улицата при толкова много коли и хора…

— Надценяваш готовността на хората пред бардак да се замесват в публично отвличане — прекъсна я Броуди. — Какво толкова може да се оплеска?

— Ти да не си луд?

— Сеньор Броуди е прав — каза Луис, преди Броуди да успее да измисли някакъв отговор. — В Каракас никой не вижда никого, никой не чува и никой не прави нищо. Освен ако човекът, когото търсиш, няма шофьор, който е и охранител.

— Благодаря — каза Броуди.

Продължиха още малко нагоре по тъмния път.

— Обърни, изгаси светлините и спри — каза Броуди на Луис.

Луис се подчини.

— Клекни на пода — каза Броуди на Тейлър и се обърна към Луис. — Приближи „Кокошарника“, но не много.

Луис кимна и продължи бавно, а Тейлър с неохота клекна на пода с гръб към вратата.

Луис спря на петнайсетина метра от „Кокошарника“ и на десетина от най-близката паркирана кола. Броуди и Луис си размениха пистолетите и Броуди даде този на Луис на Тейлър.

— Добре. Луис ще ме заведе до вратата, за да ме представи. Ако ни отпратят, веднага се връщаме и ще останем да дебнем. Ако влезем, ще идем в тоалетната, където ще си взема пистолета, след което той ще излезе. Двамата ще ме чакате със запален двигател и готови за тръгване.

— Скот, нямаме връзка и подкрепления, а това нарушава всяка процедура на ОКР…

— Това е разузнаване във вражеска територия. Край на дискусията.

— Добре. А ако не излезеш до един час?

— Обади се на Уорли, кажи, че съм в неизвестност по време на акция, и изчезвай. Виж, Маги, това е стандартна работа под прикритие. В най-лошия случай ще ме пребият и ще ме изхвърлят навънка гол. Знаят, че няма да ида в полицията, така че не им трябва да ме пускат в месомелачката. — Погледна Луис, който седеше мълчаливо зад волана. — Нали, Луис?

Луис не отговори веднага, но после каза:

— Вярно е, в бардаците понякога те обират, но никога не убиват.

— Именно. Отразява се зле на бизнеса. — На Броуди му хрумна още нещо. — Ако се почувствате застрашени от някой, който приближава колата, изчезвайте.

— Скот, няма да те оставим…

— И ако видите заподозрения да влиза в „Кокошарника“, не се опитвайте да го спипате. Аз ще се оправя с него вътре.

— Видя ли го, ще го спипам — отвърна Тейлър.

Той я погледна.

— Не, ще изпълняваш заповедите ми.

— Така става, когато нямаш комуникация — въздъхна Тейлър.

— Както ни казваха в Ирак, влизаш в бой с екипировката, която имаш, а не с онази, която искаш да имаш. Освен това, ако го видите да излиза, аз ще бъда плътно зад него — завърши Броуди.

Тейлър го погледна от пода.

— Освен ако не минаваш през месомелачката.

— Не бъди толкова негативно настроена. — Броуди погледна през прозореца към „Кокошарника“. — Добре, Луис, да се поразходим.

Луис слезе от колата.

— Кайл Мърсър може и да те чака — напомни Тейлър на Броуди.

— Ако ме чака, ще има повече въпроси от мен. Може да поиска да поговорим, да предложи сделка, да ми предаде съобщение, което да отнеса в Щатите. Предпочитам да рискувам с друг офицер и ветеран, отколкото с управата на „Кокошарника“.

Тейлър кимна. Явно си беше спомнила, че капитан Мърсър не беше убил сержант Симпсън, когато е можел да го направи и може би е трябвало да го направи. Все пак не пропусна да го предупреди:

— Не знаем какво се върти в главата му сега.

— Аз знам кой е бил. Това е човекът, с когото ще говоря, ако ме чака.

Тейлър отново кимна.

— Успех.

Броуди слезе от колата и с Луис тръгнаха към „Кокошарника“.

29.

Минаха покрай паркираните коли и джипове. Някои от шофьорите ги погледнаха, един-двама подвикнаха нещо на Луис, който отговори и всички се посмяха на нещо — може би на заблудения гринго с пачка банкноти, по-голяма от онази му работа.

Броуди беше играл какви ли не роли под прикритие и имаше усет как да изглежда, да върви и да действа за всяка от тях. Тази вечер той беше Кларк Боуман, застрахователен агент от Йист Уетфийлд, Канзас. Кларк беше нервен, но и възбуден, и следваше хуя си към бордей, препоръчан му от неговия шофьор. Кларк се беше опитал да се облече като готин тип, отиващ в публичен дом, но въпреки това си личеше, че е шматка.

Вътрешно Кларк Боуман беше Скот Броуди, който беше убивал хора и щеше да го направи отново, ако се наложи.

Приближиха черната стоманена врата на „Кокошарника“ и Броуди погледна към червеното око на охранителната камера, което се беше вперило в него.

Луис натисна копчето на вратата, което би трябвало да даде сигнал вътре. Зачакаха.

— Трябва да използваш baño — напомни Броуди на Луис.

— Si. Трябва. Но повечето шофьори използват улицата.

— Да, но ти искаш да си измиеш ръцете.

Луис кимна.

— И не забравяй — Пепе от „Клуб на прокълнатите“ ни е препоръчал това място.

— Si.

— Скоро ще бъдеш в Щатите със семейството си — напомни му Броуди.

Луис не отговори.

Най-сетне вратата се отвори и на прага се появи едър мъж с черна тениска и черни панталони. Погледна първо Броуди, после Луис.

— Qué?

Луис представи клиента си и каза, че са тук по препоръка на Пепе от „Клуба на прокълнатите“, но мъжът не отговори и отново погледна Броуди.

Броуди забеляза, че мъжът има кожен кобур и нещо като револвер с дръжка от слонова кост. Погледна тъмните му очи и за момент му се стори, че вижда как нещо прищраква в мъничкия му мозък — нещо като „А, ти си онзи гринго, дето чакаме“. Но може и да беше просто игра на въображението му.

Мъжът се дръпна настрани и им даде знак да влязат в малко фоайе.

Каза нещо на Луис, който отвърна и потупа хълбока си там, където носеше своя — или по-скоро на Броуди — глок. Мъжът кимна и, както Броуди беше очаквал, не му поиска оръжието.

След това мъжът обискира Броуди, демонстрирайки сносни умения, сравними с тези на проверяващите в летище, с тази разлика, че не посегна към чатала му.

Мъжът извади паспорта на Броуди от джоба на панталона му и го прелисти, докато поглеждаше лицето му.

— Боуман.

— Si — каза Броуди. — Викай ми Кларк.

Мъжът задържа паспорта и извади пачката гущери от джоба, задържа една двайсетачка за себе си и върна на Броуди останалите пари с документа. Броуди се надяваше, че в цената на куверта е включено питие.

Мъжът каза нещо на Луис — може би го упътваше към тоалетната — и посочи една врата. Луис я отвори и се дръпна настрани, така че клиентът му да влезе пръв.

Броуди влезе в полутъмно задимено помещение и когато очите му свикнаха, различи голям салон с дълъг Г-образен бар отляво. Неколцина мъже седяха там с гръб към него с изключение на онези от късата страна на Г-то, които бяха обърнати към вратата и го гледаха.

Луис застана до Броуди и каза:

— Трябва да седнем.

Намериха си малка пластмасова маса и седнаха на пластмасови столове. Броуди се огледа. Тук-там имаше пръснати маси и кушетки, за които беше споменал Симпсън, но това не означаваше, че се намират в същото заведение, в което Симпсън беше видял старото си приятелче от армията, което като че ли не беше сред клиентите на бара.

Бетонният под беше покрит с евтин килим с леопардова шарка, който вероятно се справяше добре със скриването на петна; в центъра на помещението невзрачно момиче на двайсет и няколко, само по гащета, танцуваше апатично на пилон под звуците на лош испаноезичен вариант на парче на Кейти Пери. Червени светлини на кабел бяха монтирани под долната страна на бара и продължаваха нагоре-надолу по стените, изпълвайки цялото помещение с алена светлина. Самите стени бяха от боядисани в тъмночервено циментови блокове, а таванът беше гол и разкриваше проводници и тръби на климатична инсталация с решетки, макар че в помещението почти не проникваше свеж въздух. Като се имаше предвид всичко, мястото не миришеше чак толкова зле.

Броуди забеляза също, че стените са украсени с неонови реклами на бира, снимки на венецуелски кралици на красотата и множество мръсни огледала. Всички сервитьорки бяха голи или по прашки, които явно играеха ролята на униформи.

Една гола сервитьорка, свенливо покрита с искрящ прах, дойде при масата им и огледа Броуди, преди да попита Луис на испански какво желаят.

Луис поръча две бири и дамата се отдалечи към бара.

Броуди забеляза, че Луис се поти и му каза:

— Иди в тоалетната. Ще дойда след теб.

Луис кимна, но не помръдна от мястото си.

Сервитьорката се върна с две бутилки бира — без поднос — и ги остави на масата.

— Десет долар.

Броуди ѝ даде двайсетачка.

— Задръж рестото — каза ѝ, като се чудеше къде ли ще сложи парите. — Да имате сувенирни чаши?

Луис не преведе, сервитьорката се усмихна и отиде при друга маса, където бирата беше сигурно един долар.

Навсякъде по света на подобни места бирата се сервираше неотворена и на масата имаше отварачка за параноичните клиенти, които не искаха да бъдат дрогирани или отровени. Броуди отвори бутилките и двамата с Луис се чукнаха и отпиха.

Броуди отново се огледа. Възрастен мъж седеше сам на една маса до танцьорката — единствената ѝ аудитория — и тя му се усмихна няколко пъти. Голи сервитьорки обслужваха няколкото заети маси и Броуди си помисли, че всички са пълнолетни. Очевидно децата не се показваха.

На кушетките не седеше никой с изключение на някакъв млад тип и гола дама, която седеше в скута му и си беше сложила каубойската му шапка.

— Не мисля, че госпожица Тейлър би харесала това място — каза Броуди.

Луис се усмихна пресилено. Още се потеше.

Когато очите му привикнаха напълно към полумрака, Броуди забеляза двама едри типове на една маса в другия край на помещението. Бяха с черни тениски и характерните за РБД-200 червени барети и кърпи на ръцете. Като че ли гледаха към него и Луис, но после подновиха разговора си. Преди да се обърне, Броуди забеляза калашник, подпрян на кушетката до масата им. На това място сигурно имаше повече пистолети, отколкото хора, но калашникът беше изравнител.

Забеляза и четирима мъже с костюми. Вратовръзките им бяха разхлабени, а саката им бяха метнати на облегалките на столовете им. Пушеха пури и деляха бутилка ром. Един от тях потупа голия задник на една минаваща сервитьорка и всичките се разсмяха.

— Хора на режима — каза Луис.

Ясно. Изглеждаха еднакво навсякъде по света. Задниците на върха на хранителната верига. Всъщност тези четиримата бяха доста охранени за страна с оскъдни дажби. По-интересното беше, че се чувстваха като у дома си в „Кокошарника“, сякаш бяха негласни партньори в заведението — може би с онези от РБД-200. Е, помисли си Броуди, поне тази нощ тук нямаше да нахълта полиция.

Отпи от бирата си. Представи си как Кайл Мърсър внезапно се появява и мислено проигра няколко сценария. Да отиде да поговори с него, както беше правил няколко пъти с други бегълци на публични места? Да му каже да го последва доброволно и да го увери, че ще получи справедлив процес? Това работеше добре в Щатите, но не толкова в чужбина. А с бивш тип от Делта Форс сигурно не работеше никъде.

Най-доброто, което можеше да направи, ако види Мърсър, беше онова, което го беше посъветвал Домброски — да се омете бързо и тихо и да го издебне да излезе, за предпочитане пиян. Или най-малкото с изцедени телесни течности, което му напомни за Луис.

— Трябва да се изпикаеш, амиго.

Луис кимна. Стана, огледа се и тръгна към един вход със завеса при бара в дъното на салона. Двамата от РБД-200 го гледаха, докато ги приближаваше. Луис се поколеба, след което изчезна зад завесата.

Като се имаха предвид размерите на салона и големината на сградата отвън, Броуди реши, че от другата страна на завесата има още десетина метра застроена площ. И тъй като „Кокошарника“ явно не предлагаше вечеря или тихи места за медитиране, предположи, че невидимото пространство е разделено на стаички за чукане. Всъщност каубоят от кушетката в момента вървеше към завесата с дамата, която явно беше възбудила интереса му, макар че лично за Броуди тръпката беше да гледа как дрехите биват сваляни една по една. Тези момичета не оставяха много на въображението.

Броуди се опита да си представи Ал Симпсън тук — ако мястото беше същото — заедно с партньора му Пит и венецуелците от държавната петролна компания. Симпсън сигурно беше останал шокиран от видяното и беше бил нервен, но и възбуден. А след като се беше опомнил от шока и бе започнал да се чуди какво да прави с оная си работа, беше бил шокиран отново, когато бе видял Кайл Мърсър. А после Мърсър беше станал и беше изчезнал през нещо, което Симпсън беше описал като странична врата. Броуди обаче не виждаше странична врата.

После я забеляза, боядисана в червено като стените и почти невидима в полутъмното задимено помещение. Беше метална и вероятно водеше навън, горе-долу там, където се намираха генераторите и където се изхвърляха отпадъците — които вероятно включваха и клиенти.

Отляво имаше завеса, подобна на онази към тоалетната. Явно от салона към стаичките се влизаше от две места.

Броуди стана да отиде при Луис в тоалетната и да му позволи най-сетне да напусне „Кокошарника“.

Точно когато тръгна към завесата, пред него се появи висок слаб мъж, горе-долу на неговата възраст.

— Харесахте ли си момиче, сеньор?

Броуди го погледна. Мъжът носеше тесни панталони и широка черна копринена риза, под която вероятно криеше пистолета си. Очевидно беше от управата на заведението, или иначе казано — сводник.

— Всички изглеждат добре.

— Изберете си някое.

— По-късно. Засега се наслаждавам на гледката.

Мъжът се усмихна, разкривайки златни коронки.

— Отзад имаме специални момичета. Такива ли търсите?

— Може би.

— Нали вие сте американецът, който е питал колегата ми Пепе за младо момиче?

— Да… но не искам да се забърквам в незаконни неща.

Мъжът отново се усмихна.

— Аз съм Карло. Елате с мен. — Посочи завесата. — Имам няколко, от които да си изберете.

Е, помисли си Броуди, това беше част от плана — да плати на някое момиче, да го пита за американски амиго с татуирана змия и да научи какво друго знае то за въпросния гринго — дали пристига всяка вечер в десет, дали пие бира и дали отива в някоя задна стаичка, за да бъде напляскан или нещо такова. Но моментът не беше подходящ. Луис още беше в тоалетната, държеше онази си работа пред някакъв писоар и чакаше сеньор Броуди да го освободи от оръжието му, за да може да се пръждоса от това място.

— Трябва да се изпикая — каза Броуди. — Извинете.

Понечи да заобиколи сводника, но той хвана ръката му.

— Позволете да ви покажа пътя, сеньор Боуман. После ще идем да видим момичетата.

— Пуснете ръката ми.

Карло го пусна и кимна на някого зад Броуди. Броуди погледна през рамо и видя мъжа, който ги беше посрещнал на входа. Препречваше пътя му назад.

— Елате с мен — каза Карло. — Зная какво искате. Те не могат да дойдат при вас, затова вие трябва да идете при тях. Разбирате.

Броуди прецени ситуацията и реши да последва Карло, да се вмъкне в тоалетната, да вземе глока и да остави сводника да му покаже подбора момичета на „Кокошарника“.

— Колко? — попита той, както се очакваше от един клиент.

— Онова, което е останало в джоба ви, след като приятелят ми Лупе ви е претърсил — отвърна Карло.

Двамата се разсмяха. На Броуди му се прииска да фрасне Карло в топките, да се извърти и да изрита Лупе в чатала. Това определено щеше да му достави удоволствие за момента, но не ставаше за дългосрочен план.

— Искам момиче, което знае английски — каза той.

Преди Карло да успее да отговори, Лупе каза нещо на испански. Карло се разсмя и обясни:

— Казва, че няма нищо против да остане в стаята и да превежда.

Дори Броуди намери това за смешно, но не се усмихна.

— Да знае английски — настоя той. — Може би някое по-голямо момиче.

— Si. Имам Пия, която по цял ден гледа Си Ен Ен, за да учи английски. Можете да си говорите с нея за политика. Освен това има хубави цици — добави Карло.

Последното отново накара двамата да се разсмеят и Броуди усети дъха на Лупе във врата си. Погледна към завесата да види дали Луис не се е разтревожил достатъчно, че да излезе да го търси, но него го нямаше. Погледна полутъмния салон и видя, че неколцина клиенти, сред които онези от РБД-200, проявяват жив интерес към разговора между грингото, охранителя и сводника.

— Елате с мен, сеньор. Por favor.

Броуди последва Карло през завесата; Лупе не дойде с тях. Спряха в малко антре с две метални врати. На онази отляво на Броуди пишеше HOMBRES, а тази директно пред него имаше оранжев знак за строеж и надпис на английски: РАБОТЕЩИ ЖЕНИ. Много смешно.

Без да казва нищо на Карло, Броуди отвори вратата на тоалетната. Крушката на тавана разкри малко едноместно помещение. Луис го нямаше. Какво…?

— Политиката на „Ел Галинеро“ е да награждаваме шофьорите и водачите, които ни водят добри клиенти — каза Карло. — Вашият амиго си изкарва добре. За сметка на заведението.

Броуди не се върза на това, но кимна. Карло явно беше намислил нещо и не трябваше да си следовател от ОКР, за да се досетиш, че то не е добро. Броуди не се съмняваше, че може да срита Карло така, че да прати топките му чак в гърлото, да му вземе оръжието и да си пробие път до изхода със стрелба, ако се наложи. Но не можеше да остави Луис, а нямаше представа къде е той.

— Сеньор? Може би ще пикаете по-късно?

Броуди кимна.

Карло настоя Броуди да тръгне пръв и двамата продължиха през вратата на работещите жени по дълъг тесен коридор с дървени врати, номерирани с химически молив. Зад някои от тях Броуди чу ритмично скърцане на евтини пружинени матраци, примесени от време на време с неубедителни женски стонове на удоволствие. Точно когато си мислиш, че работата ти е гадна, откриваш, че има и по-лоши начини да си изкарваш хляба.

— Спрете тук — каза Карло.

Броуди се обърна и видя, че Карло отваря една врата и му дава знак.

Броуди влезе в малка стая без прозорци, осветена от една-единствена нощна лампа, която слабо осветяваше розов килим и боядисани в жълто стени. Обзавеждането се състоеше от дървен стол, изтърбушено легло и всякакви натруфени възглавнички, кукли и плюшени животни. Тръпки да те побият.

Карло остана в коридора.

— Седнете, сеньор. Пия ще дойде след малко.

Броуди остана прав.

Карло го погледна и се усмихна.

— Ще получите онова, за което сте дошли. — Затвори вратата и Броуди чу щракането на резе.

Нещата определено не се развиваха по план, но все още беше възможно да прекара известно време в стаята с говореща английски проститутка, която познава Кайл Мърсър. Възможно, но малко вероятно. Всъщност беше заключен в помещение дълбоко в недрата на контролиран от мафия бардак, без оръжие и без средства за комуникация, а Луис беше изчезнал. От друга страна, той беше почти сигурен, че Ал Симпсън е видял Кайл Мърсър именно тук. Това означаваше, че ще получи отговори — или от Пия, или от някой друг, който влезе в стаята.

Огледа се и си припомни, че дори най-неочакваните предмети могат да се превърнат в сносно оръжие. Плюшените играчки обаче не се брояха.

Нощната масичка имаше чекмедже. Броуди го отвори и видя разхвърляна козметика и метална пила за нокти, която пъхна в джоба си.

Единственият подвижен обект в стаята беше дървеният стол. Броуди го вдигна и установи, че е достатъчно тежък да счупи един-два черепа. Докато оставяше стола на розовия килим, погледна кабела между лампата и контакта в стената и го уви около единия крак на стола.

Преди да успее да продължи с проучванията си, резето отново изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше не Пия, а един от типовете от РБД-200, които беше видял в салона, с червената барета и кърпата.

Мъжът — мускулест, към трийсетте — затвори вратата и го погледна.

— Сядай.

Броуди седна на стола и го погледна в очите. Лицето на мъжа не беше особено дружелюбно.

— Кой си ти?

— Кларк Боуман. А вие?

— Какво търсиш тук?

— Искам жена.

— Имаш жена. Видели са ви с нея при клиниката.

— С нея сме само приятели.

— Казали са ви да се махнете от квартала и да не се връщате.

— Съжалявам. Мислех си, че това е друг квартал.

— Ние контролираме този квартал и ние решаваме кой е добре дошъл тук.

— Ясно. Тръгвам си.

— Аз ще реша това.

— Пак ясно. Виж, амиго, просто дойдох да изчукам жена и имам пари, които мога да ти дам, ако идеш да ми доведеш Пия.

— Няма никаква Пия.

— Казаха ми, че има.

— Но можеш да ме наричаш Пио, което означава „благочестив“, какъвто не съм.

— Кларк пък е близко до „чиновник“, което…

— Ще ти задам няколко въпроса и ако отговорите не са същите като на шофьора ти, значи някой от двама ви лъже и ще си плати за лъжите. А може и двамата да платите.

— Шофьорът ми не знае нищо за мен.

Мъжът посегна към кръста си и извади пистолет — „Берета М9“ със заглушител. Лошо.

Мъжът вдигна пистолета и Броуди видя проблясък, последван от приглушения пукот и тупване на куршума в стената над главата му. Парченце от бетона или от куршума опари тила му.

— Следващият ще е в коляното ти — каза мъжът. — А следващият… кой знае? Може би в топките ти.

Броуди изобщо не се съмняваше, че думите му са сериозни. Освен това не мислеше, че ролята на Кларк Боуман е разкрита, затова го удари на молби.

— Моля ви, сеньор, вземете парите ми и приемете моите извинения…

— Млъквай! — Мъжът от РБД вдигна беретата с две ръце и се прицели в дясното му коляно. — Сега ще ти задам важен въпрос и ти ще ми кажеш истината — или ще изгубиш коляното си. Comprende?

— Si.

— Добре. Кажи ми защо търсиш сеньор Кайл.

Това беше въпросът, който Броуди не искаше да чува. Ако се направеше на тъп, щеше да получи куршум в коляното, а ако кажеше истината, вероятно щеше да получи куршум в главата.

— Чакам. И започвам да се ядосвам.

— Добре… — Очевидно войниците от Националната гвардия бяха докладвали прилежно на РБД-200, които имаха реалната власт по тези места. Броуди съжали за импулсивното си решение да размаха снимката на Мърсър, но тогава идеята му се беше видяла добра. Погледнато от позитивната страна, явно беше поразтърсил дървото и от него бяха паднали няколко ябълки. И ето че се намираше на правилното място — макар и в неправилен момент — гледащ в дулото на пистолет и отговаряш на въпроси за тайната си мисия.

— Вече съм ядосан. — Мъжът се прицели.

— Задръж, Пио. Търся капитан Кайл Мърсър, за да го разпитам защо е дезертирал от американската армия.

На Пио му бяха нужни няколко секунди да смели чутото.

— Кой казва, че е дезертирал?

— Американската армия.

— Той е бил храбър войник.

— Да. А после е дезертирал. Избягал е.

— Бил е пленник на талибаните.

— Точно така. След като е избягал.

Пио отпусна малко пистолета и попита:

— Кой си ти?

Кларк Боуман, застрахователен агент? Вече не.

— Аз съм следовател от американската армия. Трябва да говоря с капитан Мърсър. Знаеш ли къде е той?

— Няма го. Аз съм онзи, който задава въпросите — напомни му Пио.

— Ясно. Стреляй. Не… искам да кажа…

— Млъквай. — Пио го погледна и Броуди разбра, че мъжът се мъчи да реши дали трябва да го убие, да го заведе някъде за по-подробен разпит, или може би да го предаде на някой друг, който да му въздаде революционно правосъдие.

Броуди беше загрижен за Луис, но ако го демонстрираше, щеше да даде на мъжа от РБД още един коз. Освен това се тревожеше за Маги Тейлър, която седеше сама в колата. Но Тейлър можеше да се погрижи за себе си и вече трябваше да си е дала сметка, че Луис закъснява и че нещо в „Кокошарника“ не се е развило по план. Надяваше се, че ще изпълни заповедта му и ще се махне.

— Можеш ли да пратиш съобщение на капитан Мърсър от мое име? — попита Броуди.

Пио се усмихна за първи път.

— Si. Съобщението ще е, че си мъртъв.

— Това няма да зарадва сеньор Кайл. Той ще иска да говори с мен.

Пио кимна.

— Si. Ще иска да те убие лично.

— Вероятно. Е…

— Млъквай. — Пио отново зае поза за стрелба и насочи пистолета към чатала на Броуди. — А сега ми кажи къде е дамата ти, или топките ти заминават.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Qué?

Броуди се метна от стола си, като го дръпна със себе си и слава богу, щепселът излезе от контакта и стаята потъна в пълен мрак. Видя проблясъка на беретата и чу как куршумът изсвистява над главата му, докато вадеше пилата. Претърколи се през рамо към втория проблясък и мушна нагоре с надеждата да улучи топките на Пио. Улучи нещо, Пио изкрещя и се блъсна в дървената врата. Броуди остана снишен и нанесе ляв и десен в корема и чатала му, докато не чу и не усети как Пио се свлича на пода; продължи с десен към главата му, но не улучи в тъмното, след което пилата в лявата му ръка се заби някъде в лицето на Пио. Той изпъшка, след което настъпи тишина.

Пистолетът още беше в играта, в ръката на Пио или на пода, и тъй като Броуди не знаеше къде е, трябваше да убие Пио по старомодния начин, с голи ръце. Напипа главата му с лявата си ръка, сграбчи го отзад за косата, дръпна и го фрасна в гърлото, смазвайки трахеята.

Затърси пипнешком по пода, намери кабела и контакта и пъхна щепсела. Лампата, която беше паднала на розовия килим, светна и Броуди рязко се извъртя към вратата.

Пио седеше на пода с опрян във вратата гръб, а пистолетът беше в ръката му. Лицето му беше пълна каша, но и двете му очи бяха отворени и се взираха в нищото. Гърдите му се надигаха трескаво в опит да си поеме дъх.

Броуди стана и тръгна към него, без да изпуска от поглед оръжието. Посегна да го вземе, но Пио го видя и дръпна ръката си, а после се опита да я вдигне.

— Дай да ти помогна — каза му Броуди. Издърпа беретата от ръката му, опря заглушителя отстрани на главата и изстреля куршум в мозъка му.

Вдигна лампата от пода и я постави на нощната масичка, отиде до мъртвия, завлече го по килима и го претърколи под леглото. Забеляза, че пилата за нокти се е забила в корема му. Дръпна завивките, за да скрие тялото, след което хвърли няколко възглавници и плюшени играчки на килима, за да скрие кървавата диря.

— Добра работа, господин Броуди — каза на глас. — А сега какво?

30.

Изгаси лампата, отиде при вратата и се ослуша. Стените на стаята бяха от дебел бетон, но дървената врата беше тънка и той чу гласа на Карло в коридора. Затвори се врата на стая, чуха се стъпки, последвани от трясъка на тежката метална врата в края на коридора.

Броуди обмисли следващия си ход.

Мисията е на първо място. Което означаваше, че трябваше да намери говореща английски проститутка, която познава сеньор Кайл. Всъщност в момента сеньор Кайл спокойно можеше да е в някоя от съседните стаи.

Не изоставяй никого. Което означаваше, че трябва да намери Луис.

Безопасността на войниците под твое командване е от първостепенна важност. Което означаваше, че трябваше да се увери, че Тейлър е добре.

И накрая, според Кодекса за поведение, негов дълг беше на всяка цена да избегне пленяване. Което означаваше, че трябва веднага да се изнесе от това място. Особено след като беше видял сметката на човек от РБД-200.

Можеше ли да направи всичко това? Заслужаваше си да опита.

С пистолет в ръка Броуди открехна вратата и огледа дългия слабо осветен коридор. Беше празен.

Измъкна се от стаята, затвори и тръгна към задната част на сградата, покрай разположените плътно една до друга врати, зад които бяха работещите момичета и може би Луис.

Забеляза, че някои от вратите имат резета отвън — като неговата — и предположи, че това са стаите на малолетните момичета, за да не се мотаят насам-натам.

Продължи разузнаването си и откри, че в края на сградата коридорът завива надясно и продължава покрай задната стена, след което отново завива надясно. Вторият дълъг коридор беше двойник на първия, с по шест врати от двете страни. Общо двайсет и четири стаи. Бизнесът беше доста голям, ако стаите приемаха по един клиент на половин час или нещо такова. По-важното беше, че щеше да му се наложи да отвори много врати, за да намери Луис — стига той все още да беше жив и в сградата. По дяволите!

Освен това трябваше да намери проститутка, която познава Мърсър. И да се махне оттук.

В края на коридора имаше метална врата, копие на онази в първия коридор при тоалетната. Ако мисленият му план на мястото беше правилен, тази врата трябваше също да води към салона и бе скрита от втората завеса, която беше видял.

Тръгна безшумно към вратата, на която имаше резе. От салона се чуваше музика и гласове.

Тази врата беше на около четири и половина метра от изхода, който беше забелязал — вратата, през която се беше изнесъл капитан Мърсър, след като бе видял старото си приятелче Ал Симпсън. Броуди беше сигурен, че може да отвори вътрешната врата и да излезе от външната за три секунди, след което да се отдалечи от „Кокошарника“ и да обиколи, за да види дали Тейлър е все още горе на хълма. Това се наричаше тактическо отстъпление — за разлика от бягството. Умен ход, но не и правилният. Трябваше да намери Луис, а може би и някоя приказлива проститутка. Ако не знаеше английски, Луис можеше да превежда. Ако беше жив. Или Тейлър можеше да превежда. Ако беше жива.

Обърна се и се върна по коридора. Можеше да отваря вратите напосоки, или да подслуша и да се опита да определи зад коя може да е Луис или почиваща проститутка. Шансът да успее от първия път бе две дузини към едно — без да се брои стаята с трупа. Беше само въпрос на време Карло, Лупе или може би някой от другите типове от РБД да се появи и да провери какво става.

Продължи бавно по тъмния коридор, като се ослушваше при всяка врата. Някои стаи бяха тихи, други не чак толкова.

Чу зад него да се отваря врата и рязко се обърна. От някаква стая излезе тлъст потен мъж, когото Броуди разпозна като един от хората на режима. Беше преметнал сакото си през ръка и имаше кобур под мишницата. Погледна Броуди, който скри пистолета си, и каза нещо на испански. На Броуди му се стори, че е някакъв въпрос, който се нуждае от отговор, така че каза „Si“, готов да го надупчи, ако се окаже, че е отговорил невярно.

Мъжът се разсмя, обърна се и закрета несигурно към металната врата. Дръпна металното резе и тя се отвори, пускайки в коридора бумтящата танцова музика. Когато мъжът дръпна завесата, Броуди зърна танцьорката, която вече имаше по-многобройна публика. Заведението се пълнеше.

Успя да зърне и масата, на която седяха двамата от РБД. Беше празна. Единият със сигурност беше мъртъв, но къде беше другият? Може би при Луис. Човекът на режима изчезна в задимения салон, а автоматичната врата се затвори сама.

Понякога най-доброто решение на даден проблем е най-прякото, а понякога — най-неочакваното. Затова Броуди отиде в края на коридора и долепи гръб до външната стена. Вдигна беретата си и извика:

— Луис! Dónde estás?

Не получи отговор.

Вратата точно срещу него обаче се отвори и в коридора излезе вторият тип от РБД-200 с пистолет в ръка. Двамата с Броуди се зяпнаха за половин секунда, преди и двамата да осъзнаят, че другият трябва да умре. Онзи от РБД вдигна пистолета си, но Броуди вече беше заел поза и стреля пръв, улучи го в гърдите и мъжът отлетя назад през отворената врата. Броуди го изрита в слабините и мъжът пусна пистолета и се свлече на пода.

Броуди бързо влезе, изрита оръжието настрани и затвори след себе си.

Мъжът от РБД лежеше по гръб, от раната на гърдите му с мляскащ звук излизаше кървава пяна.

Броуди остана в позиция за стрелба и бързо огледа стаята.

Луис седеше на стол в ъгъла, с клюмнала на гърдите глава. Броуди си помисли, че е мъртъв, но после видя, че диша.

Ръцете на Луис бяха вързани за дръжките на стола с разноцветни шалчета. Той го подхвана под брадичката, вдигна главата му и видя насинена буза и подпухнало око.

— Луис?

Луис отвори очи и го погледна.

— Добре ли си? — попита Броуди.

Луис кимна.

Мъжът от РБД имаше нож в колана. Броуди го взе и сряза шалчетата.

— Добре, амиго. Можеш ли да станеш?

Луис отново кимна и се изправи несигурно.

— Добре ли си?

— Si…

— Можеш ли да тичаш като за световно?

Луис пое дълбоко дъх.

— Si… — Погледна Броуди. — Благодаря.

— Виж, аз те забърках в това, аз ще те измъкна.

Броуди взе пистолета на мъжа от РБД, който също беше берета със заглушител, и го даде на Луис.

Подхвана Луис и го поведе към вратата. Мъжът от РБД вече се задушаваше, а под него се разпълзяваше локва кръв от изходната рана в гърба. Правилата за водене на бой на суша изрично казваха никога да не доубиваш ранен противник — а да му помогнеш, ако е възможно. Този тип обаче можеше да изпълзи в коридора и да създаде проблеми. Докато го гледаше и се мъчеше да реши дали да го върже и да му запуши устата, Броуди чу тихо изпукване и в челото на мъжа се отвори трето око.

Броуди погледна Луис, който продължаваше да държи беретата насочена към мъжа, в случай че се наложи да стреля отново в главата му. Луис очевидно искаше да си отмъсти за разкрасената физиономия. Или може би за мъртвия си племенник или за някой друг познат, станал жертва на съюза между режима, военните и колективос.

— Добре — тихо каза Броуди. — Свършено е. Да вървим.

Луис като че ли не го чу. Отиде при леглото, взе глока на Броуди и му го подаде. Броуди го затъкна в колана си, но Луис не беше приключил със събирането на оръжия — отиде при края на леглото, на чиято табла беше подпрян калашник. Погледна автомата, сякаш се мъчеше да реши кой да го вземе, после го даде на Броуди.

Броуди видя, че автоматът има два пълнителя, закрепени с тиксо един за друг. Единият беше нагоре и бе напъхан в магазина, а другият беше обърнат, позволявайки бързо презареждане. Беше виждал и друг път тази импровизирана конфигурация на местните милиции — двойно по-голямо забавление без много мотаене. Дръпна затвора, за да види дали в цевта има патрон. Имаше. Автоматът беше на предпазител и Броуди превключи на автоматична стрелба. Сега той определяше правилата.

Пъхна беретата в джоба си и даде знак на Луис да застане зад него с готов за стрелба пистолет. Отвори вратата и бързо огледа коридора. Един клиент излизаше през металната врата при тоалетната и Броуди замръзна, докато мъжът не изчезна и вратата не се затвори.

Излезе в коридора, като даде знак на Луис да го последва и да гледа зад тях, докато вървяха към задната част на сградата.

Завиха на ъгъла и продължиха по втория коридор. Броуди погледна металната врата към салона и към изхода.

Луис, който също се беше досетил накъде води вратата, прошепна:

— В салона има и друг изход.

Броуди кимна. Но засега единственото, което беше успял да постигне в „Кокошарника“, беше да позволи двамата с Луис да бъдат заловени и да се измъкнат с убиване на двама души, които нямаха нищо общо с мисията му. Един цивилен щеше да си плюе на петите и да реши, че е дотук. Мисията обаче беше по-важна от избягването на залавяне. Трябваше да намери свидетел — проститутка, която да му каже за Кайл Мърсър.

Луис поглеждаше към металната врата и Броуди, сякаш искаше да каже: „Да се пръждосваме. Pronto, señor“.

— Трябва да намеря момиче, което знае нещо за човека, когото търся — прошепна му Броуди.

Луис обмисли думите му и кимна неохотно. Поколеба се, после отиде до една врата, почука и каза нещо на испански. От другата страна се чу гневен — и донякъде задъхан — мъжки глас.

Луис почука на отсрещната врата и пак каза нещо. Никой не му отговори. Вратата беше залостена и той дръпна резето. Отвори бавно, погледна вътре, след което промълви „Dios mio“ и се прекръсти.

Луис влезе в полутъмната стая и Броуди го последва, като затвори след себе си. Помещението изглеждаше по същия начин като стаята, в която го бяха завели — жълти бетонни стени и детско обзавеждане, от което те побиват тръпки.

Момиче на не повече от дванайсет седеше на леглото, опряло гръб в стената. Беше само. Свито, притиснало колене в гърдите си, обгърнало краката си с ръце. Беше облечено в розово горнище и дънкови къси панталони, а лицето му беше покрито с блещукащ прах. Погледна с ужас Броуди с калашника.

Броуди опря автомата на стената и се обърна към Луис.

— Кажи ѝ, че не сме дошли да ѝ направим нещо лошо.

Луис преведе. Момичето кимна.

— Cuá es tu nombre? — попита Луис.

Момичето се поколеба и отговори съвсем тихо:

— Хулиета.

— Попитай Хулиета дали познава Кайл Мърсър — каза Броуди. — Американец. Идвал е тук. С татуирана змия на ръката.

Луис попита и момичето отговори.

— Американският войник — преведе Луис. — Бил е тук.

— Cuándo? — попита Броуди.

Хулиета отговори и Луис преведе:

— Преди три седмици. Казва, че харесвал по-големи момичета, така че го е виждала лично само веднъж.

— Dónde? — попита Броуди.

Хулиета посочи леглото.

— Aqui.

Тук.

Хулиета продължи да говори и Луис преведе:

— Платил за нея за шест часа. Когато дошъл в стаята ѝ, донесъл храна и малко пари. Седнал до леглото, докато тя се хранела… и просто гледал стената. Казал ѝ да си почине. Тя заспала и когато се събудила, него го нямало.

Броуди се замисли. Явно сеньор Кайл беше решил да даде на Хулиета почивка от безрадостната ѝ професия. Броуди беше срещал наистина гадни хора, които стават големи моралисти, когато се стигне до защитаване на деца и животни. Тази морална линия беше ясна и лесна за начертаване и даваше възможност на типове, които иначе бяха затънали до гуша в чужда кръв, да смятат за свещено поне едно нещо. Може би това им помагаше да се чувстват човешки същества.

— Сеньор Кайл имал ли е любимка тук?

Луис попита и преведе отговора.

— Si. Кармен. Говори добре английски и затова била една от любимките му. Тя е в стая двайсет и едно.

— Gracias — каза Броуди. Извади пет двайсетачки и ги сложи на масата до леглото. После се обърна към Луис.

— Кажи ѝ да ги скрие.

Луис преведе, момичето взе парите, погледна ги и ги напъха в джоба на късите си панталони.

— Може би няма да е зле да я вземем с нас — каза Луис.

Броуди се замисли, но спасяването на Хулиета не беше част от мисията.

— Ако се наложи да си проправяме път с бой, най-вероятно ще бъде ранена или убита.

Луис кимна неохотно. Като баща на малка дъщеря сигурно приемаше особено болезнено всичко това, но като че ли се примири с факта, че нямат какво повече да направят за Хулиета — или за другите момичета като нея зад всяка залостена врата на това забравено от Бога място. Не можеше и да става дума да викат полиция в страна, в която блюстителите на реда поддържаха бардаци.

Броуди взе автомата и погледна момичето.

— Gracias, Julieta.

Тя го погледна, но не отговори.

Излязоха, затвориха вратата и Броуди отново я залости. Погледна написания с химически молив номер — 17. Продължиха по коридора към стоманената врата на салона и спряха пред стая 21.

Броуди даде знак на Луис, който почука и каза:

— Carmen, estás ahi?

Отначало не получи отговор, след което женски глас извика:

— Estoy ocupado!

— Заета е — преведе Луис.

— Да ги прекъснем. — Броуди дръпна резето, отвори вратата и бързо влезе. Луис го последва и затвори след себе си.

Стаята беше голяма колкото другите, но украсата и обзавеждането беше за по-възрастни — белезници и въжета, окачени на боядисаните в червено стени, килим с леопардова шарка и маса с покривка от пурпурен сатен с няколко запалени свещи за романтика.

— Hey! Qué mierda!

Привлекателна, доста надарена и чисто гола брюнетка на около двайсет и пет стоеше над двойното легло с нещо като хилка за тенис на маса в ръка. Мъж на средна възраст се беше навел над леглото, само по пухкави розови белезници.

Кармен им извика отново и посочи с хилката. Като че ли не се уплаши особено от двамата непознати, нахълтали с оръжия в стаята ѝ. Може би подобни неща се случваха често в „Кокошарника“. Мъжът обаче ги гледаше през рамо с широко отворени очи и сигурно се чудеше дали това не е част от представлението.

Броуди го погледна.

— Ставай.

Луис преведе. Кармен запротестира, но мъжът се изправи и едва не изгуби равновесие, когато се обърна към тях със закопчани зад гърба ръце и пенис в поза „мирно“. Заплещи нещо на испански и Кармен рязко му нареди да си затваря устата, което сигурно му хареса.

Луис преведе:

— Казва, че портфейлът е в панталоните му на стола.

Кармен, която започваше да схваща, че посетителите ѝ не са от управата, малко се разтревожи.

— Какво искате? — попита на английски.

Броуди посочи клиента ѝ.

— Кажи му да легне на пода.

Кармен се поколеба и го каза на мъжа, който легна по очи върху леопардовата шарка.

— Вържи му глезените — нареди Броуди на Кармен.

Кармен погледна към вратата.

— Къде е Карло?

— Правят му клизма. Действай.

Кармен отиде до стената с куките, взе въже, клекна до мъжа и върза глезените му.

— Претърколи го под леглото — каза Броуди. — И му кажи, че ако гъкне, ще го убия.

Кармен каза нещо на мъжа на испански и го избута под леглото. После попита:

— От кои сте?

Броуди реши, че това е интересен въпрос, който му казваше това-онова за Петаре, а може би и за цялата страна. Не кои сте, а кого представлявате. От кое племе сте.

— От армията на Съединените щати.

Кармен не отговори.

— Търся стар приятел от армията — каза Броуди. — Кайл Мърсър. Казаха ми, че бил и твой приятел.

— Кой ви го каза?

— Няма значение.

Кармен поклати глава.

— Не познавам такъв човек.

— Петстотин долара ще ти помогнат да си спомниш.

Тя го погледна, после погледна джобовете му. Покажи ми ги.

Броуди извади пачката, отдели десет петдесетачки и ги задържа в ръка.

Тя погледна парите.

— Може пък и да го познавам.

Броуди кимна и прибра парите в джоба си. Кармен сбърчи чело.

— Първо информацията — каза Броуди.

— Първо парите — настоя тя. — Ами ако ме измамите?

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

Тя се усмихна.

— Не. Това е екстра.

Броуди посочи пода под леглото.

— Колко време трябва да си с този жребец?

Кармен погледна часовника на стената, после се наведе и попита мъжа под леглото. Броуди чу приглушен отговор, след което Кармен го погледна.

— Платил е за цял час. Така че… още двайсет минути.

— Добре — рече Броуди. — Може да ни потрябват.

Той подпря калашника на стената и седна в стола. Луис остана прав с беретата в ръка, без да изпуска от поглед вратата. Имаше добри инстинкти. И току-що беше убил. Беше намерил воина в себе си.

Кармен взе пакет цигари от нощното шкафче, извади една и запали.

— Кайл Мърсър тук ли е? — попита Броуди.

Тя дръпна от цигарата и пусна дълга струя дим.

— Не. Не е идвал от две седмици.

Две седмици. Точно след като Ал Симпсън го беше видял. Сигурно се беше уплашил.

— Откога го познаваш?

Кармен се замисли за момент.

— Някъде от четири месеца. Танцувах в салона и видях големия гринго на една маса да ме гледа. Беше красив. Заради английския обикновено пращат такива клиенти при мен, както и него. Дойдохме тук, прекарахме известно време, той си плати и си тръгна. Следващата вечер пак танцувах и той пак беше в салона. Но този път разговаряше с хора от колективо. Нали ги видяхте там? Момчетата от бандата?

Броуди кимна. По-добре беше да не навлиза в подробности по темата.

— Да, човек не се захваща с такива. Видях го да говори с тях и попитах Карло. Странно беше янки да говори с тях, но… Карло ми каза, да си гледам работата. А после сеньор Кайл плати да ме види отново и започна да ме посещава по два-три пъти седмично. Отначало не говореше много. Изглеждаше, сякаш… главата му е някъде другаде. Винаги умислен. А после започна да говори по малко…

Някакъв мъж се развика в коридора точно до вратата им. Луис отиде до нея, подпря я с тяло и се заслуша. Чу се и втори глас. На Лупе. Двамата спореха за нещо.

Кармен гледаше разтревожено вратата.

Луис се обърна към Броуди и прошепна:

— Един клиент не е доволен от момичето си. Казва, че било болно.

Чуха се звуци от борба, после гласовете замлъкнаха и се затръшна врата.

Кармен поклати глава, промърмори нещо на испански и отново дръпна от цигарата.

— Не бива да карат болни момичета да работят.

Броуди си помисли, че това звучи разумно. Освен това си помисли, че това място и цялата страна наистина са пропаднали в ада. Тук нямаше милост, а животът — също като националната валута — нямаше никаква стойност.

Погледна часовника на стената. Тук беше доста оживено, нямаше как да заключват вратите, а сега в две от двайсет и четирите стаи имаше трупове. Приличаше на разпит на цивилен на бойното поле — искаш по-бързо да прескочиш глупостите и да получиш информацията, която ще ти спаси живота или ще послужи на мисията ти, преди лошите да те намерят и да се опитат да те убият.

Броуди насочи вниманието си обратно към Кармен.

— За какво говореше сеньор Кайл?

Кармен остана за момент загледана в затворената врата, след което се обърна към Броуди. Изглеждаше нервна; пак дръпна от цигарата.

— Казах ви, не говореше много… но след около две седмици ми каза, че бил от американската армия и бил пленен в Афганистан. И че сега работи с колективо, но не ми каза нищо конкретно. Понякога го виждах в салона да говори с момчета от бандата, а веднъж дори с хората на режима, онези свине с костюмите. Чух един-двама да го наричат camarada. Другар. Не знам, просто ми се струваше шантаво някакъв войник янки да се появи отникъде и да стане редовен посетител и може би приятел на чавистите.

Комунист ли беше другарят Кайл? Малко вероятно. Мърсър правеше каквото е нужно, за да се сближи с тези хора, каквато и да беше причината за това. Поне Броуди смяташе така. Но пък, от друга страна, кой можеше да каже дали двете години в плен при талибаните не бяха размътили главата и лоялността му?

Кармен го гледаше.

— Значи и вие сте от армията?

— Да.

— Участвали сте със сеньор Кайл във войната?

— В различни войни. И в същите лайна.

Кармен го изгледа странно. Допуши цигарата, смачка фаса в пепелника на масата и запали друга.

— Случвало ли ти се е да подслушаш някой разговор между сеньор Кайл и онези хора от бандата или режима? — попита Броуди.

— Не… но една нощ дойде при мен, свършихме си работата и после той ми каза, че стаята му трябва и аз трябва да се махна. Казах добре. Това не е нещо, което правим за клиентите, но сеньор Кайл е различен, а аз разбирам нещата. Облякох се и тръгнах към салона. И в коридора се разминах с един възрастен мъж, когото бях виждала напоследък. Тъмнокож. Бях го забелязвала през последните няколко седмици. Понякога седи сам на бара, не говори много, никога не ми е бил клиент, но едно-две момичета са лягали с него. Та се разминахме по коридора, той само ме изгледа, а после се обърнах и го видях да влиза в стаята ми. Отидох в салона и попитах Карло що за тип е онзи. Карло ми каза да си затварям устата и да си гледам работата. Но аз съм любопитна, така че седнах на бара и попитах бармана Амандо. Той ми каза, че мъжът бил офицер от армията, генерал. Познал го от телевизията и вестниците. Генерал Гомес.

Това малко изненада Броуди. Генерал. Но както беше подозирал, Мърсър беше редовен посетител тук и това място му бе нещо като скривалище и свърталище едновременно. Кафене с проститутки. Но и нещо повече — нещо като база за капитан Мърсър, който очевидно се беше установил сред местните тартори. Какво беше замислил, по дяволите?

— Попита ли сеньор Кайл за посетителя му?

Кармен поклати глава.

— И да го бях попитала, нямаше да ми каже.

В коридора отново се чуха стъпки. Кармен погледна вратата, после подпряния на стената калашник и попита:

— Откъде взехте това?

— От „Спортни стоки на Хуй“.

Отговорът му като че ли я обърка. Тя загледа Луис, който крачеше нервно от вратата до стената и обратно: явно започваше да се досеща, че тези двамата вече са се позабавлявали в „Кокошарника“, преди да дойдат в стаята ѝ.

— Карло ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с янки за сеньор Кайл — каза тя.

— Няма, стига да си мълчиш. — Свидетелката му започваше да се изнервя. Време беше да продължи по същество. — Знаеш ли къде е сеньор Кайл в момента?

Тя кимна.

— Si. Ходих с него.

Броуди се наведе напред в стола си. Джакпот.

— Къде си ходила с него?

— В джунглата.

— В коя джунгла?

Кармен сви рамене и отново дръпна от цигарата.

— Не знам. В шибаната джунгла.

— Кога?

— През същата нощ, когато дойде генерал Гомес, който си тръгна след половин час. После сеньор Кайл дойде и ми каза, че е платил на Карло да ме вземе на пътуване за една седмица. Понякога ми се случва да имам богати клиенти, които плащат повече, за да ме заведат в хотел или другаде за цялата нощ. Но той каза за една седмица, и че ще бъдем извън Каракас. Не ми каза къде.

— И ти какво каза?

— Аз нямам думата. Той иска да плати за седем дни, а аз да кажа не? Това ще означава край за мен. А освен това го харесват, нали разбирате.

Каза последното така, сякаш оттогава мнението ѝ за сеньор Кайл се е променило.

— Значи сте отишли в джунглата? — попита Броуди.

— Si. Летяхме. Събрах си нещата, качихме се в кола с шофьор и стигнахме до летище „Ла Карлота“.

— Къде е това?

— В Каракас. Не е далеч. Малко летище. Официалното му име е „Франсиско де Миранда“.

Броуди кимна. Поне едно от предчувствията му се потвърждаваше.

— Стигнахме до летището — продължи тя. — Аз много се вълнувах, никога дотогава не бях напускала Каракас. Качихме се на малък самолет с пилот и отлетяхме. Не знам къде отидохме, а сеньор Кайл беше много мълчалив.

Сеньор Кайл явно беше необщителен тип.

— Какъв беше самолетът?

Кармен сви рамене.

— Ами самолет. Малък.

— Реактивен? С перки? С един мотор? Или с два?

Кармен се замисли за момент.

— С две перки.

— И с колко места?

— Мисля, че шест.

— Марка? Или име на авиокомпания по него?

Тя отново сви рамене.

— Това пък какво ме интересува?

— Права си. Продължи, por favor.

— Добре. Летяхме около час и половина и кацнахме в Сиудад Боливар.

Броуди се обърна към Луис.

— Знаеш ли това място?

Луис спря да крачи напред-назад и кимна.

— Град на юг.

— Влязохме в сградата на летището, в която нямаше хора през нощта — продължи Кармен. — После някакъв служител дойде да ни вземе и се качихме в друг самолет. По-малък от първия. И отново отлетяхме. Летяхме около час. И кацнахме в едно малко село.

— На летище ли кацнахте? Или просто на писта?

— На черна писта. Имаше някакви колиби или нещо такова, черни пътища. Беше адски шантаво.

— Знаеш ли името на селото?

Кармен го погледна.

— Защо искате да знаете?

— Искам да намеря приятеля си — повтори Броуди. — Научи ли името на селото?

— Не.

— Ако ми го опишеш добре, ще ти дам още сто долара.

Кармен се замисли за момент.

— Беше до малка река. И прекарахме нощта в къща за гости. На следващия ден го разгледах по-добре. Няколко колиби със сламени покриви сред тревите покрай джунглата. И онази голяма шибана планина. По-висока от хълмовете около Каракас, с голям плосък връх. Адски шибано. И склоновете ѝ също бяха равни, като голяма каменна стена. Един от местните, който говореше испански, ме видя да я гледам и ми каза, че от другата страна на планината е Салто Анхел.

— Това пък какво е?

— Ангелският водопад — каза Кармен. — Прочута гледка, най-високият водопад в целия свят. И си дадох сметка, че това село трябва да е мястото, на което идват посетителите, за да видят водопада, защото имаше дървена табела с надпис „Bienvenido“ на испански и „Добре дошли“ на английски.

Е, това вече беше нещо. Сеньор Кайл бе завел любимата си проститутка на известно място в южната част на страната, а сега тя беше отново в Каракас, за да разказва за преживяването. Това беше от щастливите попадения, за които ченгетата се молят — и после казват, че било плод на добра детективска работа. Както си и беше в случая.

— Колко време останахте там? — попита Броуди.

— Само сутринта. Сеньор Кайл ме взе от колибата и отидохме при реката. Качихме се в една тясна лодка с мотор. Двама местни също се качиха, единият беше с пушка. Сеньор Кайл ми каза, че ще ми сложи превръзка на очите. Попитах го какво става, а той ми каза да не се безпокоя. Щяла съм да правя същото, което и в Каракас, само че другаде. И си казах, явно ще трябва да чукам шантавите дребни местни. Добре. — Тя се разсмя. — Върза ми очите и потеглихме.

— Колко време пътувахте по реката?

Тя се замисли и сви рамене.

— Не знам. Трудно е да се каже. Май беше дълго. Може би един час. А после спряхме и той ми махна превръзката. Намирахме се дълбоко в джунглата, навсякъде имаше само дървета. Слязохме и вървяхме през джунглата петнайсетина минути и стигнахме едно място с дървени и сламени колиби под дърветата. — Тя запали нова цигара от старата, загледа се замислено в нищото и продължи: — Имаше още местни, но видях и няколко венецуелци. Корави типове. Въоръжени. Сеньор Кайл ме заведе в една голяма колиба с десетина легла и ми каза да си почина. Там имаше и други жени, които спяха. Задрямах, но се събудих от стрелба. Скочих от леглото, изтичах навън и се натъкнах на някакъв тип, млад венецуелец с голяма пушка. Попитах го за стрелбата, а той се разсмя. Каза ми, че момчетата тренират, да се връщам вътре. Върнах се и видях, че другите жени, бяха шест, също са будни. Разприказвахме се. Едната беше от Каракас, четири от Сиудад Боливар и една от някакво село. Те ми казаха, че се намираме във военен лагер и че мъжете идват, избират си момиче и го отвеждат в колибите си. Казаха, че сутеньорите щели да им платят, когато се върнат там, откъдето са дошли, но били тук от седмици и изобщо не знаели дали ще си получат парите.

Или дали изобщо ще се върнат там, откъдето са дошли, помисли си Броуди.

— По-късно сеньор Кайл ме заведе в колибата си и ми каза да остана там и че съм само за него — продължи Кармен. — Стана ми жал за другите момичета, две нощи група момчета се надрусаха здравата и ги накараха да работят цяла нощ. — Кармен се разсмя горчиво.

Броуди отново чу гласове в коридора. Като че ли беше Карло с друг клиент. Кармен трябваше да е със своя клиент още десет минути, но вратата нямаше ключалка и ако Карло или някой друг решеше да я отвори, Броуди щеше да има проблем, който можеше да реши единствено Сеньор Берета. Възможно беше и Карло да реши да провери как върви разпитът на Пио. Време беше да приключва тук.

— Колко мъже имаше в лагера?

Тя сви рамене.

— Двайсет? Трийсет. Непрекъснато пристигаха и заминаваха. Правеха всичко на смени, включително чукането. — Тя отново се разсмя. — Навсякъде в лагера имаше хора на стража.

— Венецуелци? Или местни?

— Местните идваха само да носят храна, да готвят и да вършат друга работа, а всички онези с оръжията бяха венецуелци или колумбийци.

— Какви оръжия имаха?

— Големи. — Тя погледна опряния на стената калашник. — Като това.

— Как бяха облечени? — Освен големите усмивки, когато си лягаха с жена.

— Как ги наричате… войнишки дрехи?

— Камуфлаж?

Кармен кимна.

— Видя ли камиони? Или джипове?

Тя поклати глава, допуши цигарата и смачка фаса.

— Дотам не може да се стигне с камион, освен ако не е имало някакъв път, който не съм видяла.

— И са тренирали?

Кармен кимна.

— На някакво място до колибите. Не го видях, но го чувах. Стрелба, заповеди, на няколко пъти експлозии.

Летният лагер за психопати на капитан Мърсър. Надрусай се, чукай и гърми по разни неща. Звучеше забавно.

— Значи си останала там една седмица — каза Броуди.

Кармен се намръщи.

— Той искаше да остана по-дълго. — Поколеба се и добави: — Една нощ излязох от колибата да се изпикая и един адски надрусан колумбиец ми се нахвърли, притисна ме до едно дърво и… свърши бързо, после се махна. А аз… казах на сеньор Кайл, защото ми се стори лошо и си помислих… — Гласът ѝ замря и тя заби поглед в пода. — В тази работа не се чувстваш специална, сеньор. Така че когато някой те кара да се почувстваш така, усещането е хубаво. И си помислих, че може би той… ще ме защити.

— И той защити ли те?

— Каза ми да не се безпокоя. Легнах си и заспах. А на сутринта сеньор Кайл не беше в леглото. Излязох на поляната… Онзи, колумбиецът, беше там. Висеше от едно дърво. Смазан от бой и… — Кармен докосна корема си — разни неща висяха от него.

Явно Кайл Мърсър беше офицер и джентълмен със слабост към стари армейски приятелчета и малолетни проститутки. Същият човек, който беше рязал глави, може би измъчвал до смърт човек на ЦРУ. А ето че в случая с Кармен беше защитил честта ѝ, като беше изкормил насилника ѝ. Или по-скоро беше защитил собствената си чест и позицията си на алфа-мъжкар. Броуди си помисли, че едно пледиране за невменяемост пред военния съд може да свърши работа на Кайл Мърсър.

— Казах му, че искам да се махна — продължи Кармен. — Той не ме разбра, каза, че просто се бил погрижил това да не се повтаря. Мислеше си, че ще съм адски благодарна или нещо такова. — Тя поклати глава. — Опита се да ме убеди да остана, че в Каракас било лошо, че тук съм можела да живея на спокойствие. Отговорих му: какво спокойствие е това? Тогава разбрах, че приказките за една седмица са глупости, че той иска да ме задържи там, и се уплаших, че няма да ми позволи да си тръгна. Но на следващия ден той ми каза, че отива в Каракас и че мога да тръгна с него. Така се върнах. Другите момичета останаха. Той ме доведе тук. И тогава го видях за последно.

— Мислиш ли, че се е върнал в джунглата? — попита Броуди.

— Мисля… да, той изглеждаше щастлив там.

Ясно. Щастлив на място, където единственият закон е законът на джунглата. Капитан Мърсър вероятно беше чел поне два пъти „Сърцето на мрака“ и бе гледал десетина пъти „Апокалипсис сега“. Броуди се запита колко ли от добре обучения офицер е останало в него.

Връщането на Кармен в Каракас беше сериозен пробив в сигурността, макар че е била с вързани очи през най-важната част от пътуването. Броуди си помисли как Мърсър беше пощадил Ал Симпсън и как тази постъпка пряко беше насочила ОКР към него. А сега и това — позволил на проститутка, която говори идеален английски, да се върне в „Кокошарника“, където вече са го видели, вместо да я задържи — или да я убие. Сеньор Кайл явно наистина я харесваше. Което беше лошо за него, тъй като тази сеньорита щеше да отведе Броуди и Тейлър право при него. „Прецака се, капитане“. Всички се прецакваха накрая.

— Искам да ми опишеш по-добре селото, в което сте кацнали — каза Броуди.

Кармен изглеждаше раздразнена и търпението ѝ като че ли се беше изчерпало, но отговори.

— Беше просто малко село с колиби… но имаше туристическа къща за гости. Живееха съвсем малко хора. Мисля, че селото беше само за туристи, но туристи нямаше, така че бяхме само ние и местните.

— От какво бяха направени колибите?

Кармен се замисли за момент.

— Камъни, кал или нещо такова.

— Цвят?

Тя отново се замисли.

— Мисля, че жълт. Може би са били боядисани.

— Имаше ли църква? Магазини?

Тя поклати глава, запали нова цигара и погледна към вратата.

— Приключихме ли?

— Почти. Разкажи ми за пътуването по реката.

— Бях с вързани очи.

— Опитай се.

Кармен го изгледа и се замисли.

— Имаше много завои. Пътуването продължи дълго. Около час. Или повече.

— Нагоре по течението ли пътувахте, или надолу?

— Откъде да знам, мамка му.

— Каза, че лодката имала мотор. Той през цялото време ли работеше?

Кармен се замисли.

— Si. Почти през цялото време.

Броуди кимна. Вероятно бяха пътували срещу течението.

— Когато спряхте, на левия бряг ли слязохте, или на десния?

Кармен се замисли.

— На десния.

— И колко време вървяхте от реката до лагера?

— Казах ви, петнайсетина минути.

— Имаше ли пътека?

— Имаше шибани дървета.

— Палми? Цъфтящи растения?

— Имаше палми в тревистата част, но когато влязохме в джунглата, там ги нямаше. Видях много големи дървета, много… като лиани, а също и хубави цветя с най-различни цветове.

— Какво друго видя?

— Нищо.

— Помисли.

Тя се замисли за минута.

— Да, добре. Имаше малък поток близо до мястото, където нямаше дървета, както и още една от онези планини с плоски върхове.

— Може да е била същата планина.

Кармен поклати глава.

— Тази беше различна. По-зелена, с дървета по склона. Трудно беше да се определи колко е далече, защото беше много голяма.

— Някой каза ли защо онези мъже са били в лагера? За какво са тренирали?

Кармен го погледа.

— Тренираха да убиват хора.

Кармен явно трябваше да бъде научена на петте основни въпроса на следователя.

— Кого да убиват и защо? — попита Броуди. — Сеньор Кайл каза ли нещо за това?

Тя поклати глава.

— Не говореше с мен за лагера.

— А ти попита ли го? Или някой друг?

— Не исках да знам.

Ясно. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но Кармен беше разпитвала Карло и бармана за сеньор Кайл и за госта му в „Кокошарника“. Значи беше любопитна. Броуди беше сигурен, че тя знае повече, отколкото казва. Освен това беше сигурен, че досега тя беше честна с него и не си измисляше заради парите. Ако разполагаше с още десет минути, щеше да намери и последното парче от пъзела — за какво е тренирал Кайл Мърсър в онзи лагер? Но времето беше изтекло. Трябваше сам да намери отговора, когато открие лагера и капитан Мърсър.

Междувременно разполагаше с известна информация — град Сиудад Боливар, село, пътуване нагоре по река, както и характерни топографски особености. И това можеше да се окаже достатъчно, за да определи най-общо местоположението на Кайл Мърсър.

Броуди стана.

— Gracias, señorita. Много ни помогна. — Даде ѝ петстотинте долара и добави още сто. — За пенсионни осигуровки.

Кармен погледна банкнотите, стана и ги прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Изгаси цигарата си и се обърна към Броуди.

— Мисля, че сеньор Кайл не е ваш амиго.

— Правилно — отвърна Броуди. — Не е.

— Ще го убиете ли? Затова ли ви е изпратила армията?

— Просто ще поговоря с него.

Кармен намери отговора му за смешен.

— Успех. Той е луд. Но може би всички американски войници сте луди.

— Може би. — Броуди отиде до стената и взе още две въжета от куките. После се обърна към Кармен. — Протегни ръце.

— Аз съм онази, която връзва, papi.

— Не и днес.

Кармен го погледна, после погледна Луис, който продължаваше да държи беретата.

— Не.

— Така ще изглежда по-добре за теб, когато Лупе или Карло те намерят — обясни Броуди.

Кармен схвана и протегна ръце. Броуди върза китките ѝ.

— А сега легни на пода.

Тя легна по гръб и Броуди върза глезените ѝ, след което я погледна.

— Остават ти още пет минути с твоя човек. Говори му мръсно.

Кармен каза на испански нещо, което прозвуча цветисто и не много приятно, докато Броуди я преместваше под леглото до клиента. Нещастникът определено не беше получил онова, за което бе платил, но може би щяха да го обезщетят с питие на бара.

Броуди кимна на Луис, взе калашника и погледна вратата. Е, беше успял да се освободи, да спаси Луис и да получи информация за местоположението на Кайл Мърсър. Оставаше само да се измъкне жив и вечерта щеше да е перфектна.

31.

Броуди и Луис излязоха от стая 21 и тръгнаха надясно към металната врата в края на коридора, която щеше да ги отведе в салона — на около четири и половина метра от страничната врата, през която се излизаше от бардака.

Броуди даде на Луис и другата берета.

— Дръж ги скрити, но така, че да са ти подръка.

Луис затъкна единия пистолет в колана под сакото си, а другия в джоба на панталона. Броуди скри глока под незагащената си риза. Най-добрата опция беше да се опитат да се измъкнат незабелязано, но не беше склонен да се разделя с калашника. Увери се, че е включен на автоматична стрелба, и го задържа до лявата си страна, така че клиентите в салона да не го видят. Ако извадеха късмет и ако някой не погледнеше към тях в неподходящия момент — може би ако вниманието на всички беше насочено към танцьорката на пилона, ако мозъците им бяха замъглени от алкохола и мисленето се извършваше от хуйовете им — това можеше и да проработи.

Стигнаха до металната врата.

— Ще вървим бързо, но не прекалено бързо към изхода — каза Броуди на Луис. — Не поглеждай никого, но бъди нащрек. Ако някой извика нещо, извади пистолета. От тази ситуация не се излиза с разговори.

Луис кимна.

— Готов?

— Si.

Броуди отвори вратата и оглушителната музика изпълни тихия коридор. Броуди отмести завесата и влезе в слабо осветения задимен салон.

Сега на пилона точно срещу тях имаше друга танцьорка, заобиколена от малка публика. С периферното си зрение Броуди видя някакво раздвижване при бара, но се обърна и тръгна право към страничната врата. Луис го следваше.

Намираше се на по-малко от три метра от вратата, когато някой надвика музиката.

— Хей! Какви ги правите, мамка му?

Май беше Карло. Броуди бързо завъртя глава. Карло стоеше с гръб към бара, с цигара в ръка. Изглеждаше объркан. Неколцина клиенти седяха на столовете от двете му страни и се обърнаха да видят какво го тормози. Хората на режима още бяха на масата си, пушеха пури и се наливаха с ром. Те също погледнаха към Броуди и Луис.

Охранителят Лупе стоеше при предната врата и явно беше забелязал калашника, защото внезапно извади револвера си от кобура.

Броуди се извъртя към него, вдигна автомата, опря приклада в лявото си рамо и дръпна спусъка. Калашникът имаше силен откат и блъсна тялото му назад, когато изстреля откос през салона към Лупе, като надупчи гърдите му; няколко куршума се забиха в стената зад него, когато той падна.

Танцьорката изпищя, скочи от сцената и се втурна към дъното на салона. Клиентите — повечето от които не бяха чужди на стрелбите — се метнаха под масите, а някои от онези при Карло скочиха от столовете си и се втурнаха към изхода или се скриха зад бара; други пък се втурнаха към вратата, водеща към тоалетната.

Луис беше извадил беретата си, докато четиримата от режима мудно посягаха към кобурите под мишниците си. Без капка колебание Луис започна да стреля и улучи един в корема. Мъжът се прекатури назад с пластмасовия стол и падна на пода. Друг скочи на крака и успя да извади пистолета си, но Луис го простреля два пъти в гърдите. Мъжът рухна и събори масата. Разхвърчаха се бутилки и чаши. Останалите двама се проснаха на пода.

Луис спря да стреля, но продължи да държи беретата вдигната, а Броуди се прицели над бара и изстреля още един откос, за да е сигурен, че всички, които още не са на пода, са схванали как стоят нещата. Съсипа няколко плаката с мис Венецуела, пръсна една неонова реклама на бира и нанесе значителни поражения на алкохолните запаси на „Кокошарника“. Характерният трясък на калашника събуди лоши спомени от Фалуджа.

Танцовата музика внезапно замлъкна и в салона се възцари тишина, ако не се броеше ритъмът на калашника. Броуди махна пръста си от спусъка и бързо се огледа за Карло, но не го видя. Всички бяха залегнали или се бяха изпокрили и на слабата светлина Броуди не можеше да различи кой кой е. Без да сваля калашника, той заотстъпва към задната врата и извика на Луис. „Давай!“. Луис отвори вратата и излезе. Броуди пусна още един откос в тавана за майтап и го последва.

Двамата се втурнаха покрай „Кокошарника“ към пътя. Нямаше улично осветление, но паркираните коли палеха двигателите си, докато клиентите се спасяваха тичешком от бордея. Поредната нормална нощ в „Кокошарника“.

Когато стигнаха ъгъла на сградата, Броуди чу стрелба наблизо, отпусна се на коляно и насочи калашника към отворената врата, но стрелецът се скри зад нея. Броуди изчака и се прицели. Карло се подаде с вдигнат пистолет и Броуди изстреля три куршума в гърдите му. Карло се разтресе и се свлече на земята пред входа.

Пълнителят беше свършил; Броуди го извади, обърна го и пъхна втория, след което вкара патрон в цевта.

Чу зад себе си пукот на заглушен пистолет и погледна към Луис, който току-що беше свалил някакъв мъж, който беше излязъл от страничната врата. Вратата тръгна да се затваря, но беше спряна от тялото, което лежеше на прага.

Броуди даде знак на Луис да продължава напред и двамата се затичаха към улицата. Броуди погледна към главния вход на „Кокошарника“, но не видя никакво движение.

Всички шофьори, които бяха паркирали безразборно пред бардака, вече или бяха потеглили, или се криеха в автомобилите си. Броуди и Луис се затичаха между колите нагоре към мястото, където Броуди се надяваше, че все още ги чака Тейлър, макар че мицубишито не се виждаше в тъмното.

Точно пред тях прозорецът на една кола се пръсна и Броуди и Луис се проснаха на земята. Броуди чу пистолетна стрелба отгоре и си помисли, че може да е Тейлър. Колата с пръснатия прозорец, голям черен седан, потегли, следвана от друга. Сега и двамата се озоваха на открито.

Броуди скочи и се затича към мицубишито, което вече се виждаше нагоре по склона. Луис, който явно не беше свикнал с физическите упражнения, изостана. За да го прикрие, Броуди се обърна с калашника и стреля към „Кокошарника“, насочвайки трасиращите куршуми право в тъмната сграда. Свали някакъв мъж и видя как друг се скри вътре.

Когато приближиха мицубишито, Броуди видя, че Тейлър се е скрила зад отворената врата на шофьора. Тя изстреля няколко куршума покрай тях, докато двамата с Луис приближаваха колата.

— Качвай се! — извика Броуди.

Тейлър стреля още два пъти и скочи зад волана. Броуди чу зад себе си тихия пукот на беретата на Луис; после се чу изщракване на празен пълнител. Луис захвърли пистолета и извади другия.

Бял пикап с включени дълги светлини се понесе с рев от подножието на хълма към „Кокошарника“ и нагоре по склона. Очевидно бандата беше предупредена и хайката пристигаше. Броуди се отпусна на коляно и се прицели.

Останалият без дъх Луис изтича покрай него.

— Седни отзад и кажи на Тейлър да обърне колата! — извика му Броуди.

Чу трясъка на автоматична стрелба, докато пикапът се промушваше между останалите паркирани коли пред бардака. Няколко трасиращи куршума се забиха в пътя близо до Броуди.

Броуди се прицели малко над фаровете и стреля. Пикапът рязко зави наляво и едва не полетя през ръба на билото, но шофьорът го овладя. Колата продължи да приближава. Броуди стреля отново, обърна се и се затича към мицубишито точно когато Тейлър го обърна нагоре по склона. Скочи на предната седалка и Тейлър настъпи газта.

Неравният път следваше извивката на хълма и Тейлър се носеше с пълна скорост по него. Пътуваха на изток, в противоположната посока на мястото, където искаха да отидат. Трябваше обаче да се отърват от пикапа, който продължаваше да ги следва по петите.

Тейлър остави фаровете загасени и разчиташе на оскъдните светлини долу, за да вижда пътя и да избегне експресното спускане от хълма.

Броуди погледна огледалото, когато мъжът в каросерията на пикапа изстреля нов откос. Един куршум улучи бронята, а другият мина през задното стъкло и излезе през покрива точно над главата на Броуди.

Стигнаха до остър завой и докато го вземаха, изгубиха от поглед преследвача си, след което пътят се изравни с приближаването на върха на хълма.

Внезапно от една алея точно пред тях изхвърча мотоциклет. Тейлър инстинктивно зави, за да не го блъсне; мотоциклетистът завъртя возилото си към тях, извади пистолет и стреля два пъти в предното стъкло. Първият куршум не улучи, а вторият проби горната част на стъклото точно между Броуди и Тейлър.

Тейлър настъпи газта и профучаха покрай моториста, който отново зави и полетя след тях.

Тейлър рязко зави наляво с пълна скорост по по-тясна улица, която вървеше надолу, и колата едва не обърса стената на една сграда, но Тейлър я овладя. Броуди си припомни, че когато ставаше дума за надбягване на въоръжени побъркани, това не беше първото ѝ родео. Спомни си също, че много улици в бедняшкия квартал са задънени.

Броуди свали прозореца, обърна се и се подаде навън с калашника. Отзад Луис направи същото с беретата.

Мотористът беше на двайсетина метра зад тях и фарът му осветяваше тесния път. Броуди видя три проблясъка от дулото на пистолета му и му се стори, че чува как един от куршумите улучва колата.

Прицели се с калашника и пусна къс откос. Стреляше нагоре по склона по малка движеща се мишена, а калашникът отскачаше нагоре при автоматична стрелба, така че се прицели ниско и вторият му откос намери целта си. Моторът рязко се завъртя, блъсна се в стената на една постройка и полетя във въздуха. Броуди тъкмо се канеше да се отпусне, когато се появи пикапът; той обаче трябваше да завие рязко, за да заобиколи мотора, което им позволи да увеличат дистанцията и Тейлър направи още няколко десни завоя по подобните на лабиринт улици на квартала. Мицубишито се справяше по-добре, отколкото можеше да предположи човек, ако съдеше само по външния му вид.

Броуди се обърна и се загледа в страничното огледало. Не виждаше пикапа, но чуваше рева на дизеловия му двигател, който отекваше в нагъсто построените сгради покрай виещите се улици. Провери пълнителя на калашника и видя, че са му останали само три патрона.

Излязоха на поредния прав участък и Тейлър настъпи газта и погледна Броуди.

— Добре ли сте?

— Si, señora — отвърна Луис от задната седалка.

— Днес няма да се раздават Пурпурни сърца — каза Броуди.

— Какво стана? — попита тя.

— Бяхме подгонени от въоръжени мъже.

— Имам предвид в бардака, задник такъв.

— Мисията е изпълнена.

— Пипна Мърсър ли?

— Не, но знам къде е.

— Къде?

— Ще ти кажа по-късно. — И добави: — Добро шофиране.

Тейлър зави напосоки още няколко пъти и Броуди вече не можеше да види или чуе пикапа зад тях.

— Опитвай се да избягваш задънените улици, Тейлър.

— Какво си мислиш, че правя, мамка му?

— Ясно.

Тейлър приближи широк четирилентов път, който като че ли щеше да ги изведе от бедняшкия квартал. Зави по него, включи фаровете и продължи надолу по склона. Бедняшките къщи започнаха да оредяват и бяха заменени от изоставени промишлени сгради и дълги участъци гъста гора, която се катереше по склоновете от двете страни на пътя.

Броуди се обърна към Луис.

— Знаеш ли къде сме?

— Si. От другата страна на хълмовете. Източно от Каракас. Ако продължим на север към планините, ще стигнем до магистрала, която ще ни отведе в града.

Броуди погледна в огледалото. Нямаше и следа от пикапа или от някаква друга кола. Запита се доколко териториални са тези банди и дали могат да преминат на чужда територия, за да ги преследват. Но независимо колко се бяха отдалечили от Петаре, пак можеше да им се наложи да си имат вземане-даване с полицията, Националната гвардия, венецуелската армия или СЕБИН. Престрелка между банди не беше кой знае какво, но Луис беше убил двама типове от режима.

Докато продължаваха да се носят с пълна скорост по пътя, Тейлър погледна Броуди.

— Задоволи ли егото и мачистките си фантазии?

— Да.

— Едва не умряхме.

— И още можем.

Броуди извади смартфона си и погледна джипиеса. Тук нямаше покритие и приближаваха края на офлайн картите, които беше свалил в хотела, но като че ли приближаваха отбивка, която продължаваше на север през хълмовете и стигаше до магистралата, която минаваше в посока изток-запад покрай подножието на крайбрежните планини и водеше обратно към Каракас.

— Ще стигнем отбивка. Завий по нея.

Тейлър кимна.

Броуди забеляза кръста на Луис, който се люлееше от огледалото пред дупката от куршум в предното стъкло.

Луис го видя накъде гледа и каза:

— Исус ни пазеше.

Дали да го включи в доклада си? Може би не.

Броуди свали кръста от огледалото и се обърна да го даде на Луис, който го целуна, прекръсти се и го прибра в джоба си.

Броуди видя, че Луис държи беретата в скута си и се взира в нищото. Той току-що беше убил поне четирима души за двайсет минути и най-вероятно това бяха първите му жертви. Броуди си спомни първия път, когато беше убил човек в престрелка в малко градче край Багдад. След престрелката видя тялото — младеж на не повече от седемнайсет, с изкарани органи през дупките колкото юмрук в гърба му, направени от автомата на Броуди. Гледката го беше потресла. Следващия път беше малко по-лесно. А след известно време се превърна просто в ежедневна работа.

Но онова беше война, в която се беше включил доброволно. Луис не беше искал нищо подобно. Просто му се беше случило да вземе погрешните хора от летището.

— Почти се приключи, амиго — каза му Броуди.

Луис го погледна в очите.

— Si.

Броуди погледна напред към тъмния път и черните стени от дървета покрай тях. Наистина се намираха насред нищото в кола, надупчена от куршуми и с разбити стъкла. Очуканата от битката трошка щеше да привлече внимание дори в Каракас, така че трябваше да се отърват от нея, преди да се върнат в хотела.

— Какво стана вътре? — отново попита Тейлър.

— Мисля, че ни чакаха — отвърна Броуди и добави: — Може би не трябваше да показвам снимката на Мърсър на онези от Националната гвардия.

— Първа грешка.

— Да. И онзи задник от „Клуба на прокълнатите“ сигурно се е обадил в „Кокошарника“.

— Втора грешка.

— После се появих там с Луис…

— Трета грешка.

— Видях двама от бандата и четирима от режима, всичките въоръжени освен мен, така че…

— Така че реши да останеш. Ти си идиот.

Луис реши да защити Броуди.

— Той е много храбър, сеньора.

— Той е побъркан. Не го хвали — сгълча го Тейлър.

— Si, señora.

Броуди продължи:

— И така, както беше планът, Луис отиде в тоалетната… Помниш ли онази сцена от „Кръстникът“? Е, невинаги се получава.

— Очевидно не.

— От друга страна, успях да се сдобия с калашник…

— Как?

— По обичайния начин. Убих собственика му.

Тейлър помълча известно време.

— Ще ми разкажеш подробностите после. Сега само ми кажи защо мисията е изпълнена.

— Добре. С Луис намерихме готов да сътрудничи свидетел. Кармен, приятно момиче, знае английски и има много готини цици. Ударихме джакпота с нея. Оказа се, че Кармен е специалната дама на сеньор Кайл и веднъж му е правила компания в скривалището му в джунглата.

Тейлър го погледна, но не каза нищо.

Броуди ѝ разказа разговора си с Кармен и Тейлър не го прекъсна и не подложи на критика методите му на разпит — разбираше, че времето на Броуди е било ограничено и че Кармен, подобно на Ал Симпсън, не е очаквала, че някой ще поиска от нея да разказва подробно за пътуването си.

Когато Броуди приключи, Тейлър кимна.

— Информацията би трябвало да е достатъчна, за да може някой — някой екип — да го намери.

— Точно така — съгласи се Броуди. И добави: — Ние сме екипът.

Тя го погледна.

— Не. Не сме.

Броуди посочи към Луис на задната седалка.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Сеньора, така и не успях да използвам тоалетната — каза Луис, който ги беше слушал. — Бихте ли спрели?

— Разбира се. — Тейлър намери подходящо място и отби от пътя. Остави двигателя да работи, но изгаси фаровете.

— Не бързай — каза Броуди на Луис, докато той слизаше от колата.

Двамата с Тейлър поседяха мълчаливо няколко секунди.

— Вече не става дума за задържане на беглец — каза накрая Тейлър. — Става въпрос за паравоенна операция, която е извън правомощията ни.

— Просто трябва да намерим беглеца. Ако го направим и ако преценим, че ще ни трябват повече ресурси, за да го задържим, ще извикаме помощ.

Тейлър не поиска уточнение каква точно помощ има предвид, а ако беше поискала, той нямаше какво да ѝ отговори. Намираха се във враждебна страна без никакви споразумения за сътрудничество със Съединените щати в областта на сигурността. Броуди обаче смяташе, че Уорли може би има някакви ресурси на разположение. А ако нямаше, Броуди щеше да направи онова, което бе правил винаги — да импровизира.

Тейлър обаче имаше по-добра идея.

— Имаме отряди на Специалните части в Колумбия.

Аха. Които гонеха партизани марксисти и наркокартели за колумбийското правителство.

— От ОКСО могат да пратят в джунглата отряд на Делта, който да задържи Мърсър.

Тейлър се приближаваше заплашително към логично решение.

— Това ще е много подобаващ тип правосъдие — продължи тя.

— Да. — Но Броуди искаше той да е онзи — с помощта на Маги Тейлър, разбира се — който да изправи Кайл Мърсър пред правосъдието. Не искаше някакъв и без това прехвален и обсипан със звезди отряд на Делта да обере цялата слава. Това си беше операция на ОКР. Собственото му его нямаше нищо общо с това, каза си той. Щеше да го направи за ОКР и за полковник Домброски, който щеше да си припише заслугите. Самият Броуди нямаше да възрази на похвална грамота или може би на публично признание, задето е открил и арестувал прословутия дезертьор Кайл Мърсър. Стига, разбира се, да запазеха лицето и гласа му в тайна.

— Броуди?

— Да. Добро мислене. Но двамата с теб трябва да намерим лагера преди да пратят екип. Няма да подам доклад на базата на разговор с проститутка и да очаквам, че Пентагонът ще се задейства заради него. Трябва да идем там и да намерим лагера.

Тейлър се замисли и кимна с неохота.

— Добре… Разбирам доводите ти.

— Браво. — Броуди се замисли за военния лагер на Мърсър. Беше интересно, но в никакъв случай изненадващо, че капитан Мърсър е решил да пресъздаде някаква версия на суровото военно обучение и може би дори приятелската атмосфера, които беше изоставил на афганистанската граница. Въпросът обаче беше защо? Капитан Мърсър можеше да му отговори, както и да му каже защо е дезертирал. Именно това си оставаше основният въпрос.

— Шансовете ни да открием лагера не са големи — каза Тейлър. — Горите и джунглите в южната част на Венецуела са огромни.

— Ще се водим от пътното разписание на Кармен.

— Доста се доверяваш на платеното свидетелстване на проститутка. Особено за човек, който не вярва, че началниците му са откровени с него.

— Стори ми се искрена.

— Предполагам, че ще разберем дали е била искрена. Да се обадим ли на шефа?

— Трябват ми поне две питиета, за да говоря с него.

— Броуди…

— По-късно. Трябва да помисля как да накарам Домброски да реши, че идеята да идем в джунглата и да търсим Мърсър е негова.

— Ти си манипулатор.

— Манипулирам началството, но съм напълно честен с равните и подчинените си.

Тя го погледна.

— Вярвам ти. Но все пак не е правилно да не споделяш информация с началника си.

— Това важи и в двете посоки.

Тейлър не отговори на подхвърлянето му.

— Трябва да се обадим на Уорли, защото държи пилота си в готовност. — Тя отвори жабката и му даде сателитния телефон.

— Да. — Броуди се подаде през прозореца и набра номера.

Както му беше обещано, полковникът вдигна незабавно.

— Уорли.

— Броуди.

— Все още жив?

— Съжалявам, че ви разочаровам.

— Трябва ли ви самолет?

— Тази вечер не.

Последва кратка пауза.

— Сигурен съм, че се е махнал от града — каза Уорли. — И вие трябва да направите същото.

— Ще се посъветвам с Куонтико по въпроса.

— Да, така трябва. Успяхте ли да разузнаете онзи публичен дом? Да влезете вътре? Какво стана?

— Ще ви кажа след като докладвам в Куонтико.

— Добре… но…

— А междувременно Луис очаква с нетърпение пътуването си до Америка. Визите за него и за семейството му ми трябват утре — добави Броуди. — Това не подлежи на обсъждане.

— Всичко подлежи на обсъждане. Когато ми разкажете, ще го обсъдим. Къде сте? И къде можем да се срещнем?

— Изгубих се в гората — отвърна Броуди. — Можем да се срещнем утре.

— Тази нощ.

Броуди пропусна думите му покрай ушите си.

— Вижте, тук е малко горещо. Така че трябва да се спотайваме известно време.

— В какъв смисъл горещо?

— Ами… за съжаление, когато влязохме в бардака, започна престрелка и…

— Престрелка?!

— Именно. И двама-трима от режима бяха надупчени, както и неколцина други и, нали се сещате, всички обвиняват за всичко американците, така че…

— Какво е станало, по дяволите? Да не сте убили някого? Какво…?

— Просто те уведомявам предварително, Брендан, ако случайно чуеш за станалото от някой ненадежден източник.

— За бога, човече, да не си убил някого?

— „Убил“ е грозна дума.

Броуди чу как Уорли си поема дълбоко дъх, след което каза с овладян глас:

— Унищожете фалшивите паспорти, сложете в куфарчето сателитния телефон, пистолетите и всичко останало, което ви дадох, и го оставете в сейфа в хотела ви. Някой ще дойде да го прибере през нощта или утре. — И добави: — Имаме уговорка с хотела.

— Добре. — Броуди обаче нямаше намерение да оставя нищо на Уорли. Особено пистолетите.

— Настоятелно ви съветвам вие и колегата ви да вземете първия полет, напускащ Каракас. Още тази нощ. Най-късно утре сутринта.

Броуди не мислеше, че някой от „Кокошарника“ би могъл да идентифицира него или Тейлър — всички, които можеха да го направят, бяха мъртви. Бардакът обаче имаше охранителна камера. Освен това бандитът, който беше подредил Луис, вероятно беше проверил личната му карта или я беше дал на някого преди Броуди да му види сметката. И може би някой знаеше номера на колата под наем. Полицията тук може и да не отговаряше съвсем на американските стандарти, но в СЕБИН сигурно имаше компетентни хора и беше напълно възможно те да бъдат мотивирани да открият кой е попилял хората на режима. Всички останали трупове бяха просто косвени жертви.

— Броуди?

— Ще се обадя в Куонтико и после пак ще се чуем.

— Тук аз съм авторитетът по въпросите…

— Вече говорихме за това. Не препятствайте разследване на престъпление.

— Вие сте станали престъпници.

— Интересно становище. Добре, ще се видим утре. Носете визите за семейството.

— Тази нощ. Среща в посолството.

— Връзката се разпада. Ало? Брендан?

— Да?

— Мисля, че сателитът е някъде над Китай. Ще се обадя по-късно. — Броуди затвори и метна телефона в жабката. — Човек изобщо не може да разчита на тези неща. — Обърна се към Тейлър. — Иска да напуснем страната колкото се може по-скоро.

— Това го чух.

— Освен това иска да се срещнем тази нощ в посолството.

— Това също го чух. А и защо не?

— Ще си помисля.

— Може все още да ни потрябва за нещо.

— Ще минем по този мост, когато стигнем до него.

— Освен ако вече не си го изгорил — отсече тя и добави: — Трябва да му се обадиш пак. Аз също мога да го направя.

— Той записва всичко, а аз казах достатъчно.

— Може би ще успее да ни помогне да стигнем до района, в който се намира Мърсър.

— Сами ще си уредим пътуването.

— Имам два въпроса, Броуди. Защо си се доверил на проститутката, която ти е дала тази информация? И доверяваш ли се на Брендан Уорли?

— Бил съм преебаван повече пъти от хора от разузнаването, отколкото от проститутки.

Тейлър нямаше с какво да му отговори и затова само каза:

— Трябва да продължим.

— Да.

Луис си беше свършил работата и се мотаеше зад колата и Броуди му даде знак, че може да се качи. Луис седна отзад и Тейлър излезе отново на пътя. Броуди ѝ показа къде да завие и продължиха по виещия се през хълмовете път към планините.

Броуди се обърна към Луис.

— Онзи от бандата взе ли някакъв твой документ?

— Si. Шофьорската ми книжка.

И тя щеше да бъде намерена при претърсването на трупа му. Луис беше трябвало да си я вземе, но явно изобщо не беше помислил за това.

— Утре сутринта веднага иди със семейството и паспортите ви в посолството и питай в консулството за господин Уорли, който ще се погрижи да ви издадат визи и ще ви качи в кола за летището. Ще летите до Вашингтон и там ще се обадиш на номер, който ще ти дам, и ще питаш за полковник Домброски. Той ще се погрижи за теб и семейството ти.

Луис помълча, после каза:

— Gracias.

— Това е благодарност за всичко, което направи за нас — добави Тейлър.

„И начин да те спасим от килиите на СЕБИН, където ще те изтезават, за да разберат какво се е случило в «Кокошарника»“ — помисли си Броуди. Когато оставяш след себе си трупове, оставяш кървава диря, която може да бъде проследена от всеки идиот. В това отношение Уорли беше прав — двамата с Тейлър трябваше да се махнат от Венецуела. Но… ами, бяха стигнали дотук и бяха надушили следата на Мърсър. А ловните кучета не изпускат следа.

Пътуваха мълчаливо няколко минути, после Тейлър излезе на магистралата, която щеше да ги отведе обратно на запад към града. Някои шофьори се позагледаха в колата им, но наоколо нямаше полиция или хора от Националната гвардия.

Броуди погледна през прозореца към черните планини от едната страна и тънещия в мрак град от другата. Бяха пристигнали тук с много несигурна следа, но както често се случва в криминалните разследвания, една следа води до друга. Точно затова се наричаха следи. И някъде там имаше истина, реалност, която съществува и която може да бъде разкрита, ако си упорит и ако имаш ум и кураж. Малко късмет също беше от полза, а Броуди вярваше, че колкото повече нарушаваш правилата, толкова повече ти се усмихва късметът. Случваше се обаче и да се изчерпи, ако нарушиш прекалено много правила. Както почти беше станало в „Кокошарника“. И ако с Тейлър тръгнеха да търсят Кайл Мърсър в джунглата, определено щяха да поставят на изпитание теорията му, че добрият късмет е продукт на нарушаването на лоши правила.

Но Кайл Мърсър беше именно там — в джунглата. Тя беше точно място за него — на границата на нищото, дълбоко в сърцето на мрака, който отговаряше на мрака в сърцето и душата му. Броуди и Тейлър трябваше да извлекат Кайл Мърсър на светло и пред съда, за да отговаря за престъпленията си. Но първо трябваше да се срещнат с него в мрака.

32.

Магистралата беше почти пуста и колкото и да се беше забавлявал с калашника, Броуди реши, че това е добро място да се отърве от него. Избърса го добре с носната си кърпа, махна пълнителя, извади трите останали патрона и ги изхвърли през прозореца, след което хвърли и самите пълнители. Тейлър го погледна, докато той бързо разглобяваше автомата и изхвърляше частите му една по една. Каза на Луис да му даде беретата си и направи същото с нея.

— Чисти сме — заяви накрая. — Но се безпокоя, че някое дете ще намери една част, после другите, ще ги сглоби и ще иде да постъпи в някой колективо.

Нито Луис, нито Тейлър намериха това за смешно. Броуди предпочиташе да работи с хора, които споделяха черното му чувство за хумор, което го спохождаше след битка, но и този екип се беше справил добре, така че не се заяде.

— Този изход, сеньора — каза Луис.

Тейлър зави по изхода за Алтамира.

— Трябва да се отървем от колата на място, от което можем да стигнем пеша до хотела.

— Да — съгласи се Броуди. — Районът може да е опасен.

— И колата е цялата надупчена — напомни му Тейлър.

— Като всички други коли в Каракас.

Луис намери това за смешно и добави:

— Портиерът може и изобщо да не забележи.

— Това си го биваше — каза Броуди и се обърна към Тейлър. — Видях ли те да въртиш очи, или само ми се стори?

— Знаеш, че ги завъртях.

Продължиха бавно по тъмните улици на Алтамира, като се оглеждаха за място, където да зарежат мицубишито.

— Има една бензиностанция, която вече не работи… — предложи Луис. — Ако завиете натам.

Тейлър зави по една странична улица и видяха изоставената бензиностанция. Тейлър спря зад нея, изгаси двигателя и светлините и извади ключа. После се наведе и взе от жабката документите на колата и сателитния телефон.

Слязоха и Броуди огледа пораженията, които включваха дупки в предното и задното стъкло, както и шест-седем други.

— В Ирак ограждахме дупките по колите и хеликоптерите с жълт тебешир — каза той на Тейлър. — После ги свързвахме и търсехме разни изрази като „Мамка му“. Вие правехте ли го в Афганистан?

Тейлър го изгледа, но не отговори.

— Време е да станем сериозни — каза той. — Пъхни ключа обратно в запалването. Някой ще открадне колата преди слънцето да е изгряло, ще я закара в сервиз и преди обяд тя ще е отново на улицата, закърпена и пребоядисана.

Тейлър се поколеба, но Луис каза:

— Той е прав, сеньора.

Тейлър кимна и пъхна ключа в запалването.

— И освен това трябва да махнем номерата. — Броуди отвори багажника, извади гаечен ключ и свали табелите. После взе документите за наем от Тейлър, отиде от другата страна на сградата, намери канавка и пусна в нея номерата, след което накъса документите и се отърва и от тях. В курсовете на ОКР не те учеха как да прикриваш следите си, но след като десет години си гледал как го правят — или се опитват да го направят — престъпниците, няма как да не овладееш повечето трикове.

Докато се връщаше, мина покрай висок потъмнял пилон с логото на ПДВСА, което означаваше, че това е била държавна бензиностанция. Колонките бяха изчезнали, а сервизът и магазинът като че ли бяха обрани до шушка от всичко, което си е заслужавало да се вземе.

По време на полета до Каракас Тейлър беше казала на Броуди, че Мадуро наскоро предал контрола над ПДВСА на военните, за да си гарантира лоялността им. Според Луис обаче Венецуела не можеше да добива и произвежда гориво, което да е достатъчно за вътрешното ѝ потребление, така че може би притежаването на голям дял от ПДВСА не беше толкова изгодно, колкото е било преди — и може би генералите започваха да губят търпение. Това място беше толкав банкрутирало и прецакано, че дори корупцията вече не работеше тук.

Помисли си за генерал Гомес, който се мотаел в бардак в бедняшкия квартал, управляван от банда със силни връзки с режима, и за това как се е срещнал с дезертьор от американската армия, отрекъл се от лоялността си към своята страна. Какво беше всичко това? Да не би Гомес да се готвеше да организира преврат? Или да предотврати такъв? Или нещо друго? И как това се свързваше с мотивите на Кайл Мърсър да бъде в тази страна? Това беше един от въпросите, които му беше казано да избягва; Броуди обаче беше твърдо решен да намери отговора му.

Върна се при колата зад сервизната сграда и тръгнаха към намиращия се на четири преки „Ел Дорадо“ — просто трима въоръжени, излезли на разходка по мъртвите улици в гореща лятна нощ.

Отваряха си очите и ушите на четири за потенциални опасности. Броуди си помисли, че ще е доста тъпо да бъдат нападнати изневиделица в Алтамира, след като са преживели престрелка в Петаре. Минаха през пуст градски парк с детска площадка и покрай нещо като скъп ресторант, охраняван от мъж с пушка помпа. Броуди беше посещавал множество опасни градове по света, но Каракас го плашеше. Направо очакваше с нетърпение пътуването в джунглата.

Стигнаха „Ел Дорадо“ и двамата охранители застанаха нащрек при вида на трите фигури, които приближаваха пеша.

— Buenas noches — каза Тейлър, когато приближиха достатъчно. Охранителите явно ги разпознаха, защото единият въведе код в панела и порталът се отвори. Двамата ги погледнаха въпросително, особено Луис и насиненото му лице, но само кимнаха любезно, докато тримата минаваха покрай тях.

Стигнаха до главния вход, където Тито беше все още на смяна. Той им се усмихна, може би изненадан, че ги вижда живи.

— Добър вечер, сеньора, сеньори.

— Добър вечер — отвърна Тейлър. — Ще изтичам до стаята да взема нещо за Луис — каза тя на Броуди и влезе в хотела.

Броуди се обърна към Тито.

— Трябва ни такси, което да откара шофьора ни у дома.

Тито погледна Луис, като сигурно се чудеше какво ли е станало с таратайката му, да не говорим с лицето му.

— Разбира се… Как мина вечерта ви?

— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Отмъкнаха ни колата.

Тито направи всичко по силите си да изглежда шокиран.

— Много съжалявам, сеньор. Да кажа ли на някой от хотела да се обади в полицията?

— Тъкмо полицията ни отмъкна колата.

Тито не успя да определи дали американецът се шегува, или просто казва истината, така че не отговори. Наду свирката си и махна на едно такси.

Колата приближи и Броуди и Луис тръгнаха към нея. Когато се отдалечиха достатъчно от говорещия английски портиер, Броуди каза:

— Тази вечер се представи добре, амиго.

— Gracias.

— Аз ти благодаря. Когато пристигнеш на летище „Дълес“, първата ти работа е да поискаш убежище при имиграционния служител, след което се обади на полковник Домброски.

Луис се поколеба.

— Ще го обсъдя с жена ми, като се прибера.

— Няма нищо за обсъждане, Луис. Шофьорската ти книжка е у мъртвец — напомни му Броуди.

Луис се загледа към дърветата зад стената и накрая каза:

— Родителите на жена ми имат приятели, които живеят в Маями.

— Добре. В Маями има много венецуелци. Имаш личния ми мобилен номер. Обади ми се, ако има някакъв проблем в посолството.

Луис го погледна.

— Si.

Броуди му каза личния номер на Домброски и му заръча да го запомни, а не да го записва или да го въвежда в телефона си.

— Обръщай се към него с „генерале“ — посъветва го. — Ще те черпи бира.

Луис се усмихна насила. Несъмнено си мислеше как му предстои да напусне страната си и да се отправи към неизвестното.

— Някой ден може и да се върнеш — увери го Броуди.

— Si. Някой ден.

Тейлър се върна с торбичка, която даде на Луис.

— Пари за път.

Луис се поколеба, но накрая я взе.

— Gracias.

— Гледай да не те оберат — каза Броуди.

Луис потупа глока под сакото си.

— Няма страшно.

Точно така. Луис беше минал през своето кръщене с огън и вече не се страхуваше. Беше уплашен, което бе нормално и здравословно, но не се страхуваше. Броуди си спомни времето, когато самият той беше направил този едва доловим преход.

Тейлър прегърна Луис, а Броуди му стисна ръката, но никой от двамата не каза нищо.

— Vaya con Dios — каза Тейлър.

Луис се качи в чакащото такси и Броуди и Тейлър загледаха как колата минава през отворения портал и изчезва в тъмната улица.

— Нямахме никакво право да го замесваме в това — каза Тейлър.

— Той сам го направи — отвърна Броуди и добави: — Някой ден, Маги, когато се озовеш в някоя прецакана страна без мен, няма да се поколебаеш да привлечеш местен, на когото можеш да се довериш. Деца, бременни жени, християнски мисионери, будистки монаси… всеки, който може да ти помогне да изпълниш мисията си.

— Единствената част, която ми хареса, беше „без мен“.

Броуди се усмихна.

— Мисля, че това е последната ни мисия заедно.

— Спокойно можеш да се обзаложиш.

— Което ми напомня… колко му даде?

— Три хиляди.

— Боливара?

— Долара, Броуди.

— Това е повече, отколкото изкарах тази вечер.

— Не са те пребили.

— Но пък стреляха по мен — напомни ѝ той.

— Както и по мен. Благодарение на теб.

— Ясно. Готова ли си за питие?

— Откакто първият куршум мина през предното стъкло.

— Добро оправдание за жаждата.

Тейлър влезе в хотела и Броуди я последва.

— Ако седнем да пием на бара, може да се натъкнем на Уорли, а това е последното, което искаме — каза той. — Да нападнем минибара в апартамента.

— Добре, тъкмо ще можем да се обадим на шефа и да докладваме.

— Да. След второто питие.

Качиха се мълчаливо с асансьора. Вратата се отвори на етажа им.

— Среща в дневната за разбор — каза Броуди. — След двайсет минути.

— Трийсет. — Тя влезе в стаята си.

Броуди също се прибра в своята и излезе на балкона. Нощният въздух беше топъл и влажен, небето беше покрито с плътни облаци. Той се загледа към града и тъмните хълмове на Петаре. Знаеше, че някой ден ще срещне съдбата си в някоя забравена от Бога дупка. Но дотогава нямаше нищо против да върши работата си. Да изкушава съдбата. Да дава на космоса възможност да опита още веднъж с него. Понякога се питаше защо го прави. Може би беше свързано с Ирак, заради вината на оцелелия. Или пък по-скоро с тръпката да погледне смъртта в очите, да плюе в лицето ѝ и да му се размине.

Имаше чувството, усещането, че Кайл Мърсър е сроден дух, прецакан от войната, може би страхуващ се от мира и определено опияняващ се от опасността.

Защо е дезертирал? Защо е дошъл във Венецуела? Защо е в джунглата?

С нетърпение очакваше да му зададе тези въпроси.

33.

Съблече си ризата и влезе в банята да се измие. Забеляза няколко малки драскотини по лицето си, може би от парчетата стъкло. По-добре, отколкото куршум в главата.

Кръвта на Пио беше по ръцете му, а кокалчетата му бяха подути от ударите, които беше нанесъл по лицето му.

Изми ръцете и лицето си със сапун и гореща вода, погледна се отново в огледалото и видя сержант Броуди отпреди повече от десет години в Ирак.

Армията го беше наградила с Бойна значка на пехотата, Пурпурно сърце и Бронзова звезда, което в известен смисъл обобщаваше пребиваването му в ада. Тези униформени украси означаваха нещо за армията и за него и може би някой ден службата му щеше да означава нещо за някой бъдещ цивилен работодател — или бъдеща съпруга и деца. Но единствено онези, които са били в ада, могат да разберат, че всеки медал и всеки белег събужда спомени за смърт, кръв и бруталност.

Имаше го обаче и братството. Храбростта и саможертвата. Невероятната концепция да довериш живота си на човека до теб и да откриеш, че това доверие е реципрочно и безусловно.

Познаваше хора, които бяха пропаднали след бойно назначение — наркотици, алкохол, престъпления — и други, които бяха намерили или изгубили Бог, които бяха изтрили всичко от ума си, и такива като него, които се опитваха да намерят някакъв смисъл в преживяното или да направят нещо, което да уравновеси голямата везна на живота, която се е наклонила в погрешната посока. За него това беше ОКР. Законът. Справедливият съдебен процес срещу точно изстреляния куршум. Това работеше за него през повечето, но не и през цялото време.

А имаше и хора като Кайл Мърсър, които прегръщаха войната по начина, по който други прегръщат жена, за която знаят, че е убила предишните си любовници. Тръпката е невероятна, ако оцелееш след подобно нещо.

Броуди си мислеше, че разбира донякъде какво задвижва Кайл Мърсър, и не беше изненадан да открие, че капитанът е отишъл в джунглата, за да създаде своя собствена Fuerza Delta.

Имаше нещо — някакво липсващо парче, което щеше да навърже всичко. Мърсър. Креншо. Каракас. Имаше и други липсващи части от пъзела, които вероятно се намираха в джобовете на хора като генерал Хакет, генерал Мендоса, полковник Уорли и може би дори полковник Домброски. Но той, Скот Броуди, нямаше да получи тези парчета и не можеше да настоява да му бъдат дадени. Можеше обаче да отиде при източника — при създателя на пъзела, Кайл Мърсър. Както при всяко криминално разследване, отговорите се намираха у извършителя. Трябва само да го откриеш и да го накараш да говори. А откриването на Мърсър току-що беше станало малко по-лесно. А Броуди беше добър в изкуството да накара някого да заговори.

Припомни си видеозаписа на Кайл Мърсър като пленник на талибаните — несломен и непокорен. Припомни си и видеото, на което режеше талибански глави — с безумни очи и гневен. Гневен на армията. Това казваше нещо на Броуди. Не се отказваш от офицерския си пост, защото си дезертирал и си бил пленен от врага. Капитан Мърсър беше изпълнил задължението си според Кодекса за поведение да избяга. Така че ако си на мястото на Кайл Мърсър, ще намериш някоя американска част, ще се предадеш, ще молиш за прошка и предвид обстоятелствата ще имаш доста големи шансове да я получиш. Но капитан Мърсър не беше направил това. Той беше адски ядосан на нещо. И Броуди не се съмняваше, че Кайл Мърсър с готовност ще му разкаже, ако се срещнат — особено ако именно той държи насочено към Броуди оръжие, а не обратното. Така или иначе, Броуди щеше да получи отговора си, а Мърсър — своя момент на истината. И двамата щяха да останат щастливи и доволни. Но може би само един щеше да излезе жив от всичко това.

Броуди взе тоалетната вода за уста и се изжабурка. Може пък Маги Тейлър да решеше да го дари с целувка за храбростта му. А може би не.

Върна се в спалнята, намери чисто поло, облече го и отиде в дневната.

Тейлър седеше по турски на канапето, боса, по тениска и шорти, които разкриваха белезите по крака ѝ. Таблетът ѝ беше в скута ѝ, а на масичката пред нея беше разгъната голяма карта, за която Броуди предположи, че е на Венецуела. Тя направи справка с таблета, взе тънък флумастер и огради един район от картата. Очевидно планираше пътуването им в сърцето на мрака.

Броуди отиде при бара, забърка два рома с кола и ги занесе при канапето. Остави нейното питие до картата и седна; забеляза, че тя е оградила няколко места в южната част на страната, която беше почти изцяло покрита от гори и джунгли, ако можеше да се съди по цветовете. Откриването на бардак в двумилионен град не беше лесна задача. Откриването на скрит лагер в джунгла щеше да е истинско предизвикателство. Точно там военната подготовка и уменията да борави с карти щяха да са полезни.

— Откъде се сдоби с картата? — попита той.

Тейлър се откъсна от таблета и взе питието си.

— От магазина за сувенири. Безплатно към банския.

Броуди се усмихна и вдигна чашата си.

— За теб. Справи се отлично тази вечер.

„Целуни ме“.

Тя чукна леко чашата си с неговата и каза:

— Поставиш ли ме отново в подобна ситуация, махам се и те оставям да се оправяш сам.

Той погледна белезите на крака ѝ.

— Знаеш, че не го казваш сериозно.

— Пробвай.

— Винаги ще бъда до теб, Маги.

— Ако аз бях направила нещо толкова безумно като теб, не бих очаквала да си до мен.

— Не бях планирал нещата да се развият по този начин.

— Не беше планирал. Точка.

— Тогава идеята ми се видя добра. Да оставим това — предложи той и погледна картата. — Намери ли вече тайния лагер на Мърсър?

Тя не отговори, а посочи един от кръговете, които беше начертала.

— Това е Сиудад Боливар. Мястото, до което е летяла проститутката с Мърсър.

— Казва се Кармен.

— Погледни картата, ако обичаш.

Броуди погледна. Сиудад Боливар, който се намираше на южния бряг на река Ориноко, изглеждаше град с прилични размери. Южно от реката имаше огромна площ национални паркове и природни резервати, които стигаха до границата с Бразилия и амазонската джунгла. Населените места в тази част като че ли бяха съвсем малко.

— Южната половина на страната, от Ориноко нататък, е рядко населена — каза Тейлър. — Това е площ горе-долу с размерите на Калифорния — близо четиристотин хиляди квадратни километра много диви пущинаци.

— Капитан Мърсър е избрал доста добре.

— За щастие ти си получил някои насоки от свидетеля си.

— Късметът е резултат на усърдна работа.

Тя подмина коментара му и продължи:

— Според проучването ми всички тези национални паркове били създадени когато туризмът бил много развит. Сега той е почти мъртъв, а освен това има ограничения за пътуване из места като паркове и резервати.

— Защо?

— Властите твърдят, че е заради собствената ти безопасност поради крайно тежкия терен. Но най-вероятно има и други проблеми. Този район е прословут с трафика на наркотици и лабораториите за производство на кокаин.

— Може би Мърсър работи за някой наркокартел. Или е бил нает от противниците на режима.

— Всичко е възможно.

И може би генерал Гомес замисляше военен преврат срещу режима и затова двамата с Мърсър се бяха срещали в „Кокошарника“. В това имаше логика. Но също толкова логично беше Гомес да е лоялен на режима и да е наел лудия американски ренегат от Делта Форс и наемниците му да преследват противници на режима. И двете теории бяха еднакво валидни. Заключение: Венецуела е толкова прецакано място, че всичко е възможно.

— За да отидеш там, ти трябва разрешително и местен водач — продължи Тейлър.

— Кармен изобщо не спомена подобно нещо. Сигурен съм, че ще можем да заобиколим това изискване — каза Броуди.

— Сигурна съм, че си мислиш, че можеш. Работата е, че ако отидем там, ще се набиваме на очи.

— Набиваме се на очи и в Каракас. Аз се набивах на очи в „Кокошарника“. А ти навсякъде, защото изглеждаш чудесно.

Тя не отговори.

— Освен това Кайл Мърсър несъмнено пътува дотам редовно, така че и той трябва да се набива на очи. Щом той може да го прави, значи можем и ние.

— Скот, сигурна съм, че Мърсър е измислил как да пътува до и от район с ограничен достъп.

— Очевидно. А ние сме от ОКР. Това ни е работата.

— Да продължим нататък. — Тейлър посочи друго оградено място на картата. — На петстотин километра южно от Сиудад Боливар се намира Ангелският водопад, за който е споменала свидетелката ти.

Броуди се вгледа в голямото зелено петно, означено като „Национален парк Канима“. Ангелският водопад се намираше на ръба на голяма топографска особеност на име Аян Тепуи, което трябваше да е плосковърхата планина, която Кармен видяла след кацането на пистата в селото. Дотук всичко — времето на полета и имената на местностите — като че ли съвпадаше.

— Този район е прочут със своите планини с плоски върхове, наречени тепуи, които са се образували преди милиарди години — продължи Тейлър.

— Наистина ли?

— Аян Тепуи е мястото, където се намира Ангелският водопад — каза тя. — „Тепуи“ означава „дом на боговете“ на езика на местния народ пемони.

Броуди не беше сигурен, че се нуждае от тази информация, за да открие Кайл Мърсър, но вече знаеше, че Маги Тейлър винаги прекалява с проучванията си на каквото и да било.

— Ще го включим в доклада. Може би в бележка под линия.

Тя му подаде таблета, на който беше отворена въздушна снимка на огромно подобно на плато образувание, заобиколено от гъста джунгла. Върхът на плоската планина се издигаше над облаците. Приличаше на туристическите постери, които бяха видели на летището. Ако Кармен беше тук, Броуди щеше да я попита дали е видяла точно това. Но колко можеха да са планините с плоски върхове и водопади? Все пак един добросъвестен следовател щеше да покаже на свидетелката три-четири снимки и да я помоли да посочи коя точно е видяла. Мислите му се зареяха назад към Кармен с кожената хилка в ръка, преди да ѝ даде халата…

— Броуди? Слушаш ли ме изобщо?

— Да. Слушам те.

— Проверих туристическите курсове до Ангелския водопад, за да видя къде биха могли да спрат туристите — продължи тя. — В района има три селища, в които има места за преспиване — къщи за гости — и писти.

— Браво на теб.

Тя посочи едно оградено място на картата.

— Това е село Кавак… А това градче е Уруйен. Има и по-голямо градче, казва се Канайма. И трите имат писти, и трите са на река, и от всички тях има изглед към планината. Няма начин да разберем в кое от тях е кацнала твоята свидетелка, ако изобщо е кацала там.

Броуди си помисли, че може би беше трябвало да вземе телефонния номер на Кармен.

— Освен ако — продължи Тейлър — не си се сетил да я накараш да ти опише мястото.

Очевидно намекваше, че не е попитал Симпсън за къщите около бардака. Е, Скот Броуди никога не правеше една и съща грешка два пъти.

— Всъщност я попитах.

— И?

— Да видим. — Броуди потърси на таблета снимки от Канайма и видя, че е прилично градче с измазани каменни постройки и църква, което не отговаряше на описанието на Кармен. После намери снимки на Уруйен и Кавак, които си приличаха — колиби със сламени покриви на открита равнина с планината на заден план. Селищата се намираха само на няколко километра едно от друго, но колибите бяха оцветени различно — онези в Уруйен бяха боядисани в наситено кафяво, докато колибите в Кавак бяха с цвета на горчица. Кармен беше казала, че са жълти.

— Броуди?

— Ами… Кармен би могла да ни каже.

— Помислих си, че си я питал.

— Да… Знаеш ли, стандартната процедура изисква да заведеш свидетеля на мястото…

— Сериозно ли говориш?

Не. Надървено.

— Какво каза тя?

— Жълто. Жълти колиби.

Тейлър погледна снимките на таблета.

— Кавак. Сигурен ли си?

— Тя беше сигурна.

— Добре… Значи Кавак отговаря на всички параметри. Писта, изглед към планината, жълти колиби и река. Продължила е с лодка нагоре по реката. Нали?

— Точно така.

— Луис чу ли всичко това?

— Да.

— Да му се обадим ли?

— Сигурен съм, че не е слушал внимателно.

— А ти?

— Никак не харесвам намека в този въпрос. Нека ти напомня, че се обръщаш към висшестоящ — напомни ѝ той.

Тя понечи да отговори, но се отказа.

— Извинявай.

— Извинението е прието. — Броуди отпи от питието си. — Кавак. Не ми звучи испански. А по-скоро полски.

— Името е коренно.

— Кармен каза, че там долу били индианци.

— Казва се „коренни жители“. Или „местни“.

— Ясно.

Броуди си помисли за своята майка хипи, която беше напълнила цяла стая в къщата им със съмнителни произведения на „изкуство на коренните жители“, купени от местни евтини магазинчета. Сигурно притежаваше повече „коренни“ рокли от еленова кожа от всяка друга бяла дама в района на трите щата по времето, когато коренните американци са били все още индианци и терминът „културна апроприация“ все още не е бил измислен.

— Трябва да пийна още едно. — Той стана и тръгна към бара.

Докато си наливаше втория ром, Тейлър го попита:

— Провери ли съобщенията на телефона в стаята си?

— Не.

— Аз проверих моите. Брендан Уорли иска да му се обадиш.

— Да ти налея ли и на теб?

— Не. Освен това имам гласова поща и есемес от него.

— Упорито лайно, а?

— Сигурна съм, че е звънял и на теб.

— Телефонът ми е изключен.

— Искаш ли да му се обадя?

— Казах му, че ще му се обадя след като говоря с Домброски. Брендан не го бива в слушането.

— Може да дойде в хотела.

— Не приемаме посетители. — Броуди вдигна телефона на бара, обади се на рецепцията и каза, че той и госпожица Тейлър не желаят да приемат гости и телефонни обаждания. — Не сме на разположение — добави той, намеквайки, че се въргалят в леглото.

— Може да ни потрябва по-късно — каза Тейлър, след като той затвори.

— Единственото, за което ще ни помогне, е да напуснем страната.

— Трябва да ни предложи помощ, ако поискаме.

— Не искаме. И можеш да си сигурна, че вече е говорил с Домброски или с някой по-висшестоящ и е заявил, че двамата с теб сме се превърнали в опасност за себе си и за други хора и че трябва да се махаме бързо заради собствената ни безопасност, за доброто на мисията и тъй нататък.

Тейлър обмисли думите му.

— Смяташ ли, че ще бъдем изтеглени?

Броуди седна и се загледа в картата.

— Скот?

— Възможно е.

Тя кимна.

— Може пък Уорли да е прав. Може би след като ти… след случилото се току-що наистина да сме станали пречка за мисията.

— Може би. И точно затова трябва да станем незаменими. Имаме информация, с която не разполага никой друг, и трябва да използваме това в наша полза.

— Добре. Но ти трябва да ме увериш, че ако идем в тази джунгла — тя потупа картата, — единственото, което ще направим, е да проверим показанията на свидетелката ти. Няма да се опитваме да задържим Кайл Мърсър. Ще съберем информация и улики за лагера му и ще ги предадем на полковник Домброски, който ще предприеме съответните действия.

— Ясно.

— Мога ли да получа по-утвърдителен отговор?

— Разбира се. — Броуди отпи от рома. — Добре, значи Кармен е прекарала нощта в селото, за което смятаме, че е Кавак, а на сутринта се е качила на лодка и е пътувала нагоре по реката около час. Ако уменията ми да боравя с карти са добри, въпросната река, която няма име на тази карта, е приток на Ориноко, така че би трябвало да тече на северозапад и следователно лодката е плавала на югоизток… Да кажем, че се е движила със скорост седем, може би осем възела… И ако Кармен е права, че пътуването е продължило един час…

— Ако си с вързани очи, времето тече по-бавно.

— Това пък откъде го знаеш?

— От последния си приятел. По-важното е, че не е нужно да се качваме на лодка и да плаваме по реката. Отиваме до Кавак, проверяваме, може би разговаряме с някои местни…

— Ако тръгнем да питаме местните за гринго, който редовно каца на пистата и пътува с лодка нагоре по реката, най-вероятно ще имаме преживяване като онова в Петаре, а то не беше приятно.

— Добре, но…

— Ние сме екотуристи. Кларк и Сара Боуман, най-тъпите шибани пътешественици след Майкъл Рокфелер, който бил изяден от канибали в Нова Гвинея.

Тя кимна.

— Може да сме орнитолози. Наблюдатели на птици. Като бащата на Луис.

— Добра идея. Свали наръчник за орнитолози на таблета и да се опитаме да намерим бинокли, преди да потеглим.

— Добре, но няма да продължаваме нагоре по реката и да търсим лагера.

— Ще направим онова, което трябва да се направи, както се казва в девиза ни.

— Онова, което трябва да направим, е да се измъкнем живи и да докладваме в централата.

— Всички разузнавателни мисии се сблъскват с този проблем. Колко е достатъчно? Кога да продължиш напред и кога да се върнеш? Не знаеш, докато не се озовеш на място.

— Благодаря за споделената мъдрост.

— Ако искаш, мога да се върна още сега.

— Можеш да спреш да се съмняваш в отдадеността ми към мисията.

— Ти, госпожице Тейлър, преди малко каза, че ще се махнеш и…

— Запазвам си правото да мисля с главата си, когато ти мислиш с оная си работа.

Броуди се замисли над думите ѝ. Звучаха разумно.

— Добре… да продължим. — Той погледна картата. — Кармен каза, че са слезли на десния бряг, така че да кажем, че са пътували между единайсет и тринайсет километра нагоре по реката… после са вървели петнайсетина минути… — Той взе флумастера и начерта голям овал на десния бряг, който обхващаше около сто квадратни километра гъста джунгла. — Лагерът на Мърсър е някъде тук.

Тейлър погледна картата.

— Може би. Но твоите променливи са скоростта на лодката и продължителността на пътуването нагоре по реката — ако са пътували нагоре по реката.

— Явно имаш предразсъдъци към основния ми свидетел.

— Тя сигурно не може да направи разлика между задника и лакътя си. Колко ѝ плати?

— Шестстотин.

— За такива пари би ти наговорила какво ли не, само да ти хареса.

Броуди се усмихна и отново насочи вниманието си към картата.

— Освен това Кармен каза, че от лагера на Мърсър се виждала друга плоска планина. — Той се вгледа внимателно. — Тук има няколко тепуи, наречена Химанта Масив… а тук има няколко по-малки и без имена. Така че ако предположението ми за приблизителното местоположение на лагера е вярно, това отговаря на въпросните планини. Сигурен съм, че са се виждали от лагера.

Тейлър също се съсредоточи върху картата, като пресмяташе променливите скорост и време от вероятната отправна точка Кавак и особеностите на терена.

— Добре… Ако Кавак е правилното място, ако е пътувала нагоре по реката около час и ако ти си прав за скоростта на лодката, тогава имаме обща представа къде се намира лагерът.

— Записах се в курса за ориентиране в Бенинг — увери я Броуди.

— А мина ли го?

— Да. И което е по-важното, минах реалния тест в Ирак.

Тя го погледна.

— Имам пълна увереност в твоите умения. Онова, което ме тревожи, е преценката ти.

— Мен също.

Тейлър отново погледна картата.

— Добре… Разузнавателен дрон от Колумбия или от някой американски кораб може да открие лагера за няколко часа. — Тя погледна Броуди. — После отряд на Делта отива на място и го прибира.

— Ясно.

— Точно това трябва да кажем на полковник Домброски. И ще присъствам на това обаждане — натърти тя.

— Вече ти обещах.

— Добре. Тогава му звънни и да видим дали Уорли е говорил с него и дали ни изтеглят от случая.

— Добре, но ще възразя, че трябва да представим на Домброски и план за действие. Трябва да резервираме полет до Кавак.

Тейлър кимна, взе таблета, пусна търсене и намери международна чартърна компания на име „Ейпекс“, която твърдеше, че осъществява полети от летище „Франсиско де Миранда“ в Каракас.

Броуди си помисли, че ще е по-сигурно да използва сателитния телефон и да се обади до безплатния номер на уебсайта на „Ейпекс“, и излезе на балкона. Тейлър го последва.

Броуди набра и му вдигна жена с делови тон, която говореше като американка.

— „Ейпекс Интърнешънъл Чартър“. Говорите с Ан Мулър. С какво мога да ви помогна?

— Госпожице Мулър, казвам се Кларк Боуман и в момента съм в Каракас. Във Венецуела. Трябва ми чартърен полет от летище „Франсиско де Миранда“ до едно място на име Кавак, също във Венецуела, като трябва да замина колкото се може по-скоро.

— Да, сър. Какъв вид самолет ви трябва?

— Ами… съвсем мъничък.

— Колко съвсем мъничък?

— Кавак има съвсем мъничка писта, така че самолетът трябва да е достатъчно миниатюрен, за да кацне на нея.

— Да… Само да потърся Кавак в програмата. Бихте ли казали името буква по буква?

Броуди ѝ го каза и добави:

— Не става въпрос за Кавак в Полша.

— Да, сър. Казахте Венецуела… а, ето го. Да, пистата е наистина много малка. Четиристотин и осемдесет метра трева… без контролна кула… без светлини… без станция за зареждане…

— Само пистата е, госпожице Мулър. Може би с ветропоказател. Ако беше международно летище, нямаше да ви се обаждам и да поръчвам скакалец.

— Да, сър. Проверявам с какво разполагаме в Каракас… Оказва се, че имаме само един пилот, работещ на „Франсиско де Миранда“, който кара едномоторен самолет, шестместна „Чесна Стейшънеър“, но има достъп и до друга машина, която може да е по-подходяща за подобно кацане и излитане. Той ще прецени най-добре. Колко ще бъдат пътниците?

Броуди погледна Тейлър, която се беше загледала към града, но несъмнено слушаше разговора.

— Двама. — Освен ако не вземеха и Кармен. — Аз и жена ми, която е лека като перце. Като стана дума за това, ние сме орнитолози и наблюдаваме птици.

— Добре, това е… интересно… Ще имате ли нужда от обратен полет?

— Да, но не знаем кога точно. Или закъде.

Тейлър явно се досети какъв е бил въпросът.

— Връщаме се още същия ден — каза тя на Броуди.

— Извинете за момент, госпожице Мулър. — Броуди сложи ръка на микрофона. — Искам да прекарам нощта в Кавак, също като Кармен. Искам да направя възстановка на пътуването ѝ, да снимам, да видя как може да се намери лодка, колко бързо е течението на реката…

— Мисля, че можем да направим всичко това за един ден. Но… добре. Една нощ. И на сутринта си тръгваме. Никакви разходки с лодки по реката.

Броуди кимна и заговори в телефона:

— Ще отпътуваме на следващата сутрин. Обратно за Каракас. — Или по-скоро за Богота, Колумбия, макар че това не беше информация, която искаше да споделя с г-ца Мулър или с някой друг.

— В такъв случай пилотът ще пренощува на място. Въпреки че ще трябва да платите преспиването му, ще ви излезе по-евтино — обясни тя.

— Пилотът може да спи с жена ми.

— Сър?

— Шега на орнитолози. Добре, значи може да се направи?

— Трябва да се свържа с пилота и да проверя дали той и самолетът му са налични, преди да потвърдя резервацията.

Броуди се запита дали това не е същият пилот, който Кайл Мърсър е използвал за полета до Сиудад Боливар, или от там до Кавак.

— Един мой приятел е пътувал от Каракас до Кавак, като първо е летял до Сиудад Боливар, а после с по-малък самолет до Кавак. Защо му е било да го прави?

— Може да е взел редовен полет до Сиудад Боливар — отвърна г-ца Мулър. — И после да е продължил с частен самолет до Кавак, защото дотам няма пътнически полети.

— Но защо не е взел директен полет от Каракас, както искам да направя аз?

— Не зная.

— Е, аз зная. Опитвал се е да прикрие следите си.

— Сър?

— Просто си мисля на глас. Пилотът ви местен човек ли е?

— Не, сър. Американец. Капитан Джон Ф. Колинс. С разрешително от Федералната авиационна администрация, много опитен…

— Добре. Защото тук и на таксиметровите шофьори им разрешават да управляват самолет.

— Наистина ли?

Броуди се запита какво ли прави Джон Ф. Колинс в Каракас. Сигурно прекарваше наркотици или оръжие. В света на частната авиация, особено в страни от Третия свят, не се задават въпроси. Помисли си за пилота на Уорли и неговия „Отър“.

— Капитан Колинс има ли достъп до „Отър“?

— Не съм запозната с този самолет. „Отър“ ли желаете?

— Не. Просто задавам тъпи въпроси. Добре, значи ще можете да ангажирате капитан Колинс, така че да отлетим от Каракас още тази нощ?

— Ще се свържа с капитан Колинс и ще ви се обадя. Но няма да можете да кацнете през нощта в Кавак. Пистата е неосветена.

— Добре… Тогава да планираме полета така, че да пристигнем по изгрев-слънце. Трябва да съм в Кавак рано сутринта, за да не изпусна жълтокоремните уорлита. Крият се през деня — добави той.

— А ти си кукувица — каза му Тейлър.

— Добре… — каза г-ца Мулър. — Ще се свържа с капитан Колинс и ще видим какво можем да направим за вас.

— Направете онова, което трябва, госпожице Мулър.

— Да, сър. Искате пилотът да пренощува на място и да се върне в Каракас на следващия ден със същите двама пътници. Нали така?

— Да.

— Питам за броя на пътниците заради дължината на пистата и теглото при излитане.

Дали трябваше да спомене, че могат да се върнат със стокилограмов бивш войник от Делта Форс с белезници в багажното? Може би не.

— Добре.

— В зависимост от самолета, тежестта на товара и други фактори капитанът ще трябва да реши дали и кога трябва да зареди гориво, за да разполага с нужните резерви.

— Както кажете.

— Мога да ви дам предварителна сметка за цената, но има някои променливи, включващи цената на горивото, реалната продължителност на полета, която зависи от времето и вятъра, от цената за преспиване на пилота и…

— Каква е крайната сума?

— Между три и три хиляди и петстотин долара.

— Приемате ли плащане в брой?

— Не, сър. Трябва ми номер на кредитна карта, за да потвърдя резервацията.

— Това ми се вижда законна операция.

— Сър?

— Ще ви дам номера на картата на жена ми. — Той даде знак на Тейлър, която извади картата си от портфейла си и му я даде. — Тя използва моминското си име. Тейлър. — Каза го буква по буква. — Малкото ѝ име… какво…? — Погледна я. — Магнолия ли? Що за смахнато име е това?

Тейлър се смути за момент, после се окопити и му показа среден пръст.

— Сър?

— Малкото ѝ име е Магнолия. Картата е на „Американ Експрес“. — Броуди продиктува номера и датата на изтичане.

— Благодаря, сър. Бихте ли ми дали телефонен номер, на който да се свържа с вас?

Броуди ѝ каза своя номер и този на Тейлър, за да не им се налага да стоят на балкона и да чакат обаждане по сателитния телефон.

— Благодаря, господин Боуман. Ще ви се обадя веднага след като се свържа с капитан Колинс.

— При всички положения ми се обадете до един час.

— Да, сър.

— Наистина трябва да отпътуваме. Сега е сезонът на чифтосването.

— Сър…? О, на птиците.

— Да, госпожице Мулър. На птичките.

— Ще направя всичко възможно. Освен това трябва да добавя, че разходите за гориво и другите такси на Томас де Херес ще бъдат писани на същата карта.

Броуди за момент замръзна.

— Повторете отново името, ако обичате.

— Томас де Херес. Така се казва летището на Сиудад Боливар. Където вероятно ще кацнете за зареждане.

Броуди мълчеше.

— Сър?

— Това ме устройва идеално, госпожице Мулър. Благодаря ви.

— Благодаря, че избрахте „Ейпекс“.

Броуди затвори и погледна Тейлър.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Току-що получихме отговор на един въпрос.

— На кой?

— Кой е Томас де Херес?

— Вече ти казах.

— Е, проучването ти беше интересно, но не и уместно. — Искаше му се да добави: „Както и повечето ти други проучвания“, но ѝ го спести. — Томас де Херес е името на летището в Сиудад Боливар.

Тя го погледна.

— Добре… значи Уорли и приятелят му Тед може да са говорили за него.

— Мислиш ли?

Имаше съвпадения, но имаше и знаци. За Броуди това беше знак, че параноята и подозренията му не са неоснователни — че Брендан Уорли може да знае малко повече за местоположението на Кайл Мърсър, отколкото казва. И че може би цялата информация, за която току-що бяха рискували живота си, вече е била известна на Уорли и приятелите му, които би трябвало да са на тяхна страна. Той сподели тези мисли с партньорката си.

— Какво ще кажеш?

Тейлър се замисли.

— Вижда ми се прекалено.

— Според Луис пътуването на Уорли и Тед е било преди три седмици. Една седмица преди Ал Симпсън да види Мърсър и повече от две седмици преди армията да научи, че Мърсър е във Венецуела.

— Правим прекалено много скокове в логиката — отвърна Тейлър. — Дори Уорли и Тед да са говорили за летището в Сиудад Боливар, това не означава, че са били по следите на Кайл Мърсър. Опитваш се да напаснеш фактите към подозренията си — добави тя. — Каквито и да са те.

— Подозренията ми са, че шпионите водят отделен лов на Кайл Мърсър и че са няколко стъпки пред нас.

— Скот… съсредоточи се върху мисията. А не върху Брендан Уорли.

— Брендан Уорли вече е част от мисията ми.

— Но не и от моята. — Тя се върна в дневната и Броуди я последва.

Седнаха на канапето. Тейлър си поигра известно време с таблета, след което каза:

— Има военна база югоизточно от Сиудад Боливар, близо до летище „Томас де Херес“. Така че ако са вършили реалната работа на военни аташета за посолството, Уорли и приятелят му Тед са имали съвсем легитимни причини да ходят там. А не някъде на юг, за да търсят Кайл Мърсър.

— Съединените щати и Венецуела не са съюзници и дори не си говорят — напомни ѝ той. — Така че се съмнявам, че наши военни аташета ще бъдат посрещнати с добре дошли във венецуелска военна база.

— Скот, ние не познаваме този свят. Напълно възможно е Уорли и други да се срещат тайно с венецуелски военни и да замислят преврат срещу режима. Това е добра причина Уорли и Тед да са летели до въпросната база.

— Объркваш конспиративната ми теория. Уорли и Тед са летели до „Томас де Херес“ и са продължили на юг, защото са имали сведения за местонахождението на Мърсър.

— Но ние дори не знаем дали наистина са летели до „Томас де Херес“.

— Да. Вероятно просто са разговаряли за великата историческа личност, на която е кръстено летището.

— Какво ще кажеш да продължим нататък?

Броуди взе таблета ѝ и започна да пише и прелиства.

— Добре… Сиудад Боливар е столицата на щата Боливар… смятан за портата на Южна Венецуела и спирка за туристите, дошли да посетят националните паркове… — Той я погледна. — Сега всичко се връзва. Тед е дошъл във Венецуела, за да види водопадите и дивите маймуни.

— Да добавим Томас де Херес към списъка с улики и да проверим по-късно. Става ли?

— Става. — Мисията им беше Мърсър, а всичко останало беше фонов шум. Имаха много добра следа за местоположението на Кайл Мърсър и не биваше да се отклоняват от нея.

На Броуди му хрумна, че фаталният недостатък на Кайл Мърсър може да не е слабостта му към старите му армейски приятелчета или към говорещата английски проститутка, а арогантността му. Мърсър несъмнено беше знаел, че след като буквално е обърнал гръб на стария си приятел, Ал Симпсън ще постъпи правилно и ще се свърже с армията. Освен това като войник беше знаел, че ОКР ще тръгне по петите му. Но тип като Мърсър с елитния си военен произход би могъл да погледне високомерно — и да подцени — организация като ОКР. Когато през цялата си кариера работиш извън правилата, онези, които посвещават живота си на налагането на правила, започват да ти изглеждат като пълни кретени.

А Кайл Мърсър беше нарушил не просто правилата, а закона, както и клетвата си за вярност към страната си, и буквално се бе отказал от дълга си към хората под негово командване. И двама войници бяха изгубили живота си заради него. Капитан Мърсър щеше да си плати. Специален агент Скот Броуди от ОКР, който също беше ветеран и нарушаваше правилата, щеше да се погрижи за това. Всъщност почти нямаше значение защо капитан Мърсър е дезертирал. Броуди не можеше да се сети за нищо, което Кайл Мърсър би могъл да каже в своя защита пред съда и което би могло да оправдае действията му. И беше напълно възможно Мърсър с цялата си арогантност изобщо да не се опита да се защити. Точно затова Броуди трябваше да го погледне в очите и да го попита: „Защо дезертира, капитане?“.

— Скот? Къде се отнесе?

— Мисля си за Кайл Мърсър. За причината да дезертира. Но също така се питам и защо тренира хора в джунглата.

— Аз пък се питам откъде идват парите за това. Партизаните трябва да бъдат хранени, обличани и въоръжавани.

— Точно така. Както казваме в армията: „Боб, бинтове и боеприпаси“. Важно е да се знае кой плаща за тях.

— И кой плаща за боба, бинтовете и боеприпасите?

Може би генерал Гомес. Дали Гомес и Мърсър не бяха съучастници в заговор срещу режима? Или Гомес беше наел Мърсър да преследва противници на режима? Броуди не беше казал на Тейлър, че Кармен е споменала генерал Гомес.

— От опита си с паравоенни и бунтовнически групи в Ирак знам, че много от тях се финансират сами. Занимават се с наркотици, обират банки, нападат военни складове, крадат гориво и дори налагат данъци. Нещо като политици. Така че предвид онова, което знаем за Кайл Мърсър, за мен няма съмнение, че той взема онова, което му трябва. И вероятно се ползва с подкрепата на генерал Гомес.

— Кой е генерал Гомес?

— Според свидетелката ми венецуелски генерал, който се е срещал с Кайл Мърсър в „Кокошарника“.

— Добре… да видим какво можем да научим за него. — Тейлър започна да пише на таблета си, а Броуди отново отиде при бара.

— На работа сте, господин Броуди — напомни му Тейлър.

— Ти си на работа. Аз празнувам.

— Трябва да се обадиш на Домброски.

— Вярно. Ще си сипя двойно. — Броуди изсипа малката бутилка ром в чашата си, добави от местната кола и седна на канапето срещу Тейлър.

Тя го погледна.

— Открих нещо за генерал Рикардо Гомес. Знаеш ли малкото му име?

— Не.

— Ами… колко генерали с тази фамилия може да има във венецуелската армия?

— Може и да са двайсет, ако всичките са роднини. Какво пише?

— Нищо особено. Само биография. Роден в Каракас, на петдесет и шест…

— Има ли снимка? Която да покажем на Кармен?

— Не. И ти никога повече няма да видиш Кармен, Броуди.

— Вярно. Добре, политическа принадлежност? Чавист ли е?

— Не пише… но има нещо друго. Изкарал е курсове за младши офицер във Форт Бенинг… през осемдесет и шеста… Явно ние сме го обучавали.

— Интересно.

Американската армия обучаваше много чуждестранни офицери в Бенинг, Карлайл и на други места, за сметка на данъкоплатците. Концепцията беше добра — целта беше тези офицери, повечето от които бяха от неразвити съюзни страни, да се научат на американска армейска дисциплина, ценности и лидерски умения, които да отнесат у дома и евентуално да запомнят. И може би да бъдат благодарни, да мислят с добри чувства за Америка и американската армия и по някакъв начин да покажат благодарността си, ако и когато Америка се нуждае от пикливата им помощ за нещо. И може би някое от тези момчета един ден щеше да стане El Presidente. От време на време се получаваше. Но по-често не — особено когато страната, чиито офицери са обучавали, се превърне от съюзник във враг, както беше с Венецуела. Тогава се оказваше, че американската армия е създала малки Франкенщайнчета, които можеха да се окажат проблем при евентуален бъдещ конфликт. Разбира се, освен ако въпросните обучени в Америка офицери не хранеха тайно привързаност към Съединените щати.

И тъй, кой и какво беше генерал Гомес? Заговорник срещу режима, който обича гринговците? Или поредният венецуелски генерал, чиято лоялност е била купена от режима? И какво общо имаше този генерал с Кайл Мърсър? Това беше въпросът.

— Нещо друго? — попита той Тейлър.

— Почти нищо. Сам прочети. — Тя му подаде таблета.

Броуди погледна кратката биография. Както се случваше често с публичните фигури в размирни страни, онлайн информацията не беше много — нямаше домашен адрес, на който да бъде намерен и убит, не се споменаваха съпруга или деца, които да бъдат отвлечени.

— Нищо не пише за „Кокошарника“ — каза Броуди и ѝ върна таблета.

— Сигурна съм, че военното разузнаване разполага с доста информация за него. Можем да поискаме от Домброски да го провери.

Броуди не отговори.

Тя го погледна.

— И това ли е нещо, което смяташ да спестиш на началника ни?

— Може би.

— Скот…

— Когато задаваш въпроси, предупреждаваш хората, че знаеш нещо. Може би нещо, което не би трябвало да знаеш.

— Скот… погледни ме.

— С удоволствие.

— Ставаш все по-параноичен. Знаеш го. Нали?

— Никога не си ми казвала, че името ти е Магнолия.

— Това няма отношение към разговора.

— Но показва, че имаш тайни от висшия си офицер.

— Обади се на Домброски. На спикърфон.

— Добре… — Броуди извади телефона си и го включи. Докато чакаше апарата да намери сигнал, се обърна към Тейлър. — Ще видим дали Домброски и Уорли са говорили и дали Уорли е успял да убеди шефа ни да ни върне у дома.

Тя не отговори.

— Номерът с информацията е, че трябва да я пазиш много, докато си на терен, защото ако я споделиш с някой и тя попадне в неподходящи ръце, това може да ти струва живота.

Тейлър кимна, но Броуди не беше сигурен дали се съгласява с него, или просто угажда на параноичния шизофреник, с когото е открила, че работи.

— И ти можеш да се съгласиш с това след пребиваването ти в Афганистан — добави той.

Тя отново кимна.

— Разбирам. Седни до мен, така че и двамата да говорим с Домброски.

Броуди се премести до нея, отвори Signal и набра номера без последната цифра.

— Имаш разрешението ми да говориш каквото поискаш — каза ѝ. — Но искам да пазиш източниците си. И себе си. Приеми, че всички говорят прекалено много. Освен това не знаем какво точно са си казали Домброски и Уорли. Аз ще му кажа за възможното местоположение на Мърсър, но няма да споменаваме името Кавак. Това е нашата тайна. Трябва да знаеш какво трябва да редактираш и какво да докладваш. Нали?

Тя кимна пак.

Броуди набра последната цифра и телефонът зазвъня, когато го остави на масата и включи говорителя.

— Не забравяй, споменах Флагстаф на Домброски, така че да видим дали ще повдигне темата и дали знае нещо по въпроса.

Тейлър се загледа в звънящия телефон и каза:

— Ако Домброски не може да ти каже за Флагстаф, аз мога.

Броуди я зяпна. Какво?

Домброски вдигна.

— Очаквах обаждането ти.

Нито Тейлър, нито Броуди отговориха.

— Ало? Чуваш ли ме?

— Чувам те — каза Броуди. — Госпожица Тейлър е с мен и сме на спикърфон.

— Добър вечер, госпожице Тейлър.

— Добър вечер, полковник.

— Щях да ти звънна по-рано, Броуди, за да видя дали още сте живи, но Брендан Уорли се обади и ме увери, че сте — каза Домброски.

— Живи и здрави — отвърна Броуди.

— Но не и на път за Куонтико с нашия беглец.

— Не, сър. В хотела сме.

— Говорихте ли с полковник Уорли, откакто му се обадихте по-рано?

— Не, сър. Искахме първо да говорим с вас. Такъв е протоколът.

— Точно така. Тогава защо се забавихте толкова?

— С госпожица Тейлър подготвяхме ясен и сбит доклад — отвърна Броуди. — Надявам се, че не сме ви обезпокоили.

— Свикнал съм да чакам обажданията ти, Броуди. Безпокойството идва от тях.

— Да, сър. Надявам се, че не ви разочаровам.

— Никога не ме разочароваш. Добре, разкажете ми за престрелката в публичния дом.

— Дом…? О, да бе… Е, беше по-скоро словесна престрелка. Уорли сигурно е разбрал погрешно…

— Уби ли някого?

— Имаше малко стрелба.

— Добре… Като че ли засега не ми трябва да научавам подробностите.

— Точно така. — „За да не ти се налага да докладваш на генерал Хакет нещо, което не знаеш“.

— Дадох ти инструкции как да проведеш мисията тази вечер — напомни му Домброски. — Казах ти да внимаваш.

— Да, сър. Точно по протокола.

— Проблемът ти е в това, Скот, че се връщаш към агресивното си бойно обучение и забравяш какво си научил като криминален следовател.

— Абсолютно сте прав, полковник. Госпожица Тейлър напълно би се съгласила с вас.

— Наистина съм съгласна, полковник — потвърди г-ца Тейлър. — Но според онова, което ми разказа господин Броуди и което видях, той се е справил със ситуацията с…

— Храброст и кураж — подсказа ѝ Броуди. — Находчивост и минимално използване на сила.

Ако не се броеше калашникът.

— Добре — каза Домброски. — Надявам се само да не си създал международен инцидент.

— Беше бардак — напомни му Броуди. — Не е като да съм застрелял правителствени служители или нещо такова.

— Господ да не дава.

— Да. Е…

— Връщате се у дома. Уорли е нервен. Резервирате следващия полет от Каракас. Без значение докъде. Трябва да напуснете страната. Още тази нощ.

— Полковник…

— Не се отписвайте от хотела. Но не оставяйте нищо, което би могло да бъде компрометиращо. Изпълнете инструкциите на Уорли за оръжията и…

— Полковник…

— Не ме прекъсвайте, господин Броуди. Това не е предложение, а заповед.

— Да, сър.

— Можете да сте сигурни, че беглецът е чул за станалото в бардака, така че сте успели да го предупредите, но не и да го задържите.

— Да, сър, но аз…

— Това е възможно най-лошият резултат. Няма да получите втори шанс да го намерите.

— Всъщност…

— Мисията е провалена, Броуди, и ти я провали.

— Полковник, ако мога да кажа… — обади се Тейлър.

— Можете и ще кажете. След като приключа с господин Броуди.

— Да, сър.

— Обикновеният венецуелски полицай може да не се различава много от уличен бандит, но Уорли ми каза, че имат много добре развита разузнавателна служба СЕБИН, чиито агенти са обучени от кубинци — продължи Домброски. — И те ще разследват инцидента, защото в него е замесен човек — ти — когото някой от бардака със сигурност ще идентифицира като американец. Представи ли се като американец?

— Да, сър. Бях Кларк Боуман и си търсех дама.

— Знаели са кого си търсил. Мисията е провалена. Прикритието е разбито. Трябва да се махнете от Венецуела преди СЕБИН да ви открие. Ако сте късметлии, все още сте две крачки пред тях — добави Домброски. — Отивайте на летището. Веднага.

— Всъщност резервирахме частен самолет…

— Добре. В такъв случай, да не ви бавя.

— Полковник, ако позволите, според мен сте повлияни от прекомерната предпазливост на Брендан Уорли. Иначе казано, той е смотаняк и не знае нищичко. Освен това искаше да се срещна с нас тази вечер…

— Господин Броуди, не получавам заповеди от Брендан Уорли и същото се отнася и за вас, но предупрежденията му да се внимава са основателни. Вие и госпожица Тейлър сте в опасност. Кайл Мърсър вече сигурно е духнал. Няма абсолютно никаква причина да оставате там. Няма да позволя двама агенти на ОКР да бъдат арестувани в неприятелска страна. И без това си имаме достатъчно проблеми с Венецуела. И аз си имам достатъчно проблеми.

Очевидно Уорли беше подплашил здравата полковник Домброски. Броуди нямаше нищо против да го отзовават от мисия в чужбина. Беше се случвало и преди — но винаги заради независещи от него обстоятелства. Сега обаче Домброски ги отзоваваше за възможно официално наказание. А Домброски дори не знаеше лошата новина, че неговият специален агент пълномощен офицер Броуди и неговият местен помощник Луис са убили двама представители на венецуелските власти, двама души от колективо, двама служители на бардака и може би още няколко души по време на бягството си. Все при самозащита, разбира се. Но Уорли щеше да научи за броя на труповете и да каже на Домброски, на когото пък щеше да се наложи да каже на генерал Хакет. Единственият начин, по който Броуди можеше да спаси задника си и кариерата си — както и тези на Тейлър — беше да намери Кайл Мърсър.

— Господин Броуди? Надявам се, че в момента викате такси до летището.

— Да, чувам ви, полковник. — Той обърна картата, взе флумастера и написа: „Твой ред е. Спаси мисията“.

Тейлър погледна бележката и се обърна към телефона.

— Полковник, мога ли да говоря?

— Само ако е нещо, което трябва да науча незабавно. Иначе и двамата ще можете да говорите с мен в Куонтико, преди да се видим с генерал Хакет.

— Да, сър. Става въпрос за сведения, които изискват незабавни действия.

— Казвайте.

— Добре… — Тя погледна Броуди. — Скот разкри добра следа за местоположението на нашия беглец.

Домброски не отговори и Тейлър продължи:

— Той разпита свидетел… в бардака… жена, която неотдавна е съпровождала капитан Мърсър в пътуване до място, което, изглежда, е негово скривалище — лагер в джунглата в южната част на страната.

Домброски отново не каза нищо и Броуди написа на картата: „Без подробности“.

Тя кимна.

— Свидетелката на Скот ни даде достатъчно информация, за да отидем на място и да проверим казаното от нея. Резервирахме чартърен полет…

— Само не ми казвайте, че става въпрос за проститутка.

— Свидетелка — обади се Броуди. — С перфектен английски. Казах ѝ, че съм амиго на капитан Кайл Мърсър. Той е разбил сърцето ѝ и аз ѝ казах, че ще я заведа до него и ще вляза в ролята на Купидон. Здравата е загоряла по него. И ми има доверие.

Тейлър го погледна, очевидно изпълнена с благоговение от глупостите му.

Полковник Домброски помълча, после каза:

— Добре… Дайте ми подробностите за пътуването ѝ и ще пратя двама агенти, които да продължат. Вие трябва да се приберете.

— Ще го изпуснем, полковник — отвърна Броуди. — Това е гореща следа. Знаете какво става, когато не я последваме незабавно. Аз успях да накарам дамата да ми се довери. Тя няма да работи с някой друг.

— Полицията може да ви търси.

— С госпожица Тейлър сме готови да поемем риска.

— Трябва да знаете също, че според свидетелката капитан Мърсър явно обучава някакви бунтовници във въпросния лагер — каза Тейлър.

— Сериозно ли говорите?

— Така каза свидетелката — отвърна Броуди.

— И ѝ вярвате?

— Защо ѝ е да лъже?

— Може да е капан.

— В такъв случай трябва да е доста сложен капан, полковник.

— Нямаме намерение да се опитваме да го задържим — каза Тейлър. — А просто да проверим казаното от свидетелката — да проследим следата, да открием къде се намира лагерът и да ви докладваме. След това ще можете да предадете информацията на съответното командване, което да продължи операцията. Имаме военни части в Колумбия и в открито море.

— Добре… изкушаващо е… но…

— Полковник, ще бъда съвсем прям — намеси се Броуди. — Това ще е огромно перо в шапките на всички ни.

— Става въпрос за правосъдие, Броуди.

— Това се подразбира. Но ако позволим да изпуснем тази възможност, всички ще трябва да говорим с генерал Хакет. А Мърсър ще заснеме ново видео, в което ще ни каже да си го начукаме.

Домброски не отговори.

— Съгласни сме, че трябва да се махнем от Каракас — продължи Броуди. — Затова ще тръгнем на юг със свидетелката, ще установим местоположението на въпросния лагер, после ще продължим със самолета до Колумбия и ще ви се обадим от Богота, за да ви кажем какво сме открили, а вие ще предадете сведенията на когото трябва. След като вече разполагате с тази нова информация, не се съмнявам, че ще предложите точно такива действия.

— Ами…

— Така е по-безопасно, отколкото да се опитваме да се качим в пътнически самолет — посочи Тейлър. — Възможно е да ни търсят на „Симон Боливар“. Ще отлетим от едно по-малко летище и ще използваме другите паспорти.

— Разбирам. Но… отклоняване до… къде казахте, че отивате?

— Още не сме сигурни — отвърна Броуди. — Свидетелката ще ни каже на летището.

— Какво ще правите с дамата, когато стигнете там? — попита Домброски. И докато Броуди се мъчеше да измисли поредната дивотия, добави: — Няма да я използвате като примамка, за да се опитате да пипнете Кайл Мърсър.

Идеята никак не беше лоша, но въпреки това Броуди отговори:

— Разбира се, че не. Просто трябва да открием лагера. Ще се погрижим тя да се върне жива и здрава в Каракас. След това, ако позволите да направя предложение, ще бъде много подобаващо, ако екип на Делта Форс довърши работата.

Отново последва мълчание, след което Домброски каза:

— Наистина ще е подобаващо.

— За мен ще е чест да съпровождам екипа — предложи Броуди. — За да представлявам ОКР и да извърша самия арест. Госпожица Тейлър също би искала да участва в операцията.

„Г-ца Тейлър не би искала“ — написа тя на картата.

— Съмнявам се, че подобно нещо ще бъде възможно — отвърна Домброски. — Но предложението е отбелязано. Ако мисията на специалните части премине успешно, Мърсър ще бъде отведен при вас и госпожица Тейлър в Колумбия или на борда на американски кораб, където ще извършите ареста.

Броуди си беше наумил друго, но премълча.

— Благодаря, полковник. Мисля, че тримата съставихме добър план за действие.

Домброски не отговори на това, а попита:

— Кога отлитате?

— Скоро — отвърна Броуди.

— Обадете ми се от летището.

— Да. — Как ли пък не.

— И ми се обадете, когато стигнете дестинацията си.

— Ако имаме покритие…

— Полковник Уорли ви е дал сателитен телефон.

— Иска си го обратно — напомни Броуди на шефа си.

— Ще задържите онова, от което имате нужда.

— Да, сър. Освен това се подразбира, че Брендан Уорли не бива да научава нищо от онова, което обсъждахме току-що.

Домброски се позамисли.

— Той иска да му се обадите.

— Полковник, нека отново да го кажа направо. Двамата с госпожица Тейлър му нямаме доверие.

— Мисля, че чувството е взаимно.

— Добре. Дневният ни ред е различен. И съм сигурен, че той би искал да научи от вас, че сте приели предложението му и сте освободили агентите си от това назначение и сте ни наредили да се върнем у дома.

— Ще му се обадя.

— И ще помоля за една услуга. Става въпрос за шофьора ни Луис, който беше с нас тази вечер. Той и семейството му ще се явят в консулството утре сутринта за визи. Брендан Уорли трябва да е там и да засвидетелства, че Луис е помагал на американските интереси във Венецуела и с това е изложил себе си и семейството си на опасност. Господин Уорли трябва да поиска ускорено издаване на визите им, което може да бъде направено на място. Багажът им вече е събран — добави той.

— Обсъдихте ли това с Уорли?

— Да. Но този въпрос не е сред приоритетите му.

— Нито пък сред моите.

— Може и да стане. Казах на Луис да вземе самолет до „Дълес“ и да поиска политическо убежище веднага щом кацнат. Дадох му личния ви телефонен номер, за да ви се обади.

— Благодаря.

— Когато се срещнете, попитайте го за разговорите, които е дочул, докато е карал служители и гости на посолството. И по-конкретно за разговора на Уорли с някакъв американец на име Тед.

— Какво общо има това с нашия беглец?

— Все още работя по въпроса.

— Започваш да говориш малко загадъчно, Броуди. Това не ми харесва.

— Направете услуга и на двама ни, полковник. Извийте ръцете на Уорли да осигури визи на Луис и семейството му. Това ще се отплати, обещавам.

— Дано. Добре… значи извивам ръцете на Уорли, после го лъжа, че двамата с госпожица Тейлър напускате страната. Нещо друго?

— Да, сър. Просто ни се доверете, че ще направим онова, което трябва.

— Ако не ти се доверявах, Броуди, изобщо нямаше да получиш този случай.

— Да, сър. Зная.

— Госпожица Тейлър чува ли ни?

— Да, сър — отвърна тя.

— Ще е по-добре да излезете от стаята.

Тя се поколеба, след което отговори:

— Каквото и да имате да казвате на Скот, полковник, можете да го кажете и на мен.

— Госпожице Тейлър, едно от преимуществата на по-младшите е, че кастренето им се спестява. Но след като искате, можете да слушате как ще му сритам задника. — Домброски помълча, след което каза: — Скот, това, което си направил тази вечер, е повече от безразсъдно. Изложил си на опасност не само своя живот, но и живота на госпожица Тейлър. Това е ОКР, господин Броуди, а не шибаната пехота. Но ако искаш да се върнеш в боен отряд, мога да го уредя и задникът ти ще се озове в Афганистан преди да си успял да кажеш името на шибаната страна буква по буква.

— Да, сър.

— Освен това не си във военното разузнаване, Броуди. Ако в този случай има нещо повече от нарушаване на военното право, това не е твоя работа. Ти си криминален следовател. А не Джеймс Бонд или Рамбо. Съгласен ли сте, господин Броуди?

— Да, сър.

Искаше му се да напомни на полковник Домброски, че именно той беше повдигнал темата за смъртта на агента на ЦРУ Робърт Креншо в Пешавар. Домброски обаче очевидно беше сплашен от Уорли, така че Броуди предпочете да премълчи. Нямаше да пита отново и за Флагстаф — имаше вероятност много скоро да намери отговора. Нямаше да иска от Домброски и да прави проверка на генерал Гомес. И освен това нямаше да споменава подозренията си, че Уорли и Тед са летели до летище „Томас де Херес“ и после до джунглите на Венецуела, за да търсят Кайл Мърсър. Всъщност, докато полковник Домброски сритваше задника му, Броуди имаше чувството, че има много неща, които не е длъжен да споделя с шефа си, а и той вероятно не би искал да научава повечето от тях. Полковник Домброски беше разбрал от самото начало (било инстинктивно, било от генерал Хакет), че това е нещо повече от криминален случай, и подхождаше към него по съответния начин — като към горещ картоф. И след като Броуди вече беше казал на шефа си, че капитан Мърсър не е просто беглец, а нещо като военен главатар в джунглата, Домброски виждаше изход от проблемния случай. Но освен това той искаше именно ОКР да задържи най-прословутия американски дезертьор от Бенедикт Арнолд насам. Или поне да съдейства за задържането му. Полковник Домброски искаше правосъдие, разбира се, но също и да се пенсионира с генералска пенсия. И най-безразсъдният му агент можеше да направи подобно нещо възможно.

Горкият полковник Домброски, помисли си Броуди. Разкъсван между предпазливостта и големия залог. Между натиска на генерал Хакет и този на Брендан Уорли и колегите му от разузнаването. И освен това попаднал в лайняна ситуация, за която можеше само да гадае. Е, ставаха двама. Броуди погледна Тейлър, която явно се забавляваше да слуша как Домброски му дъвче задника.

— Слушаш ли ме, Броуди?

— Да, сър.

— Нагазил си здравата в лайняното блато, Броуди. И единствено ти можеш да се измъкнеш от него. И се погрижи двамата с госпожица Тейлър да не затънете още по-дълбоко.

— Да, сър.

Домброски явно беше заситил апетита си със задника на Броуди.

— Имаш ли още нещо за казване?

— Ами… мога ли да говоря извън протокола.

— Всичко казано дотук е извън протокола.

— Добре… смятам, че Брендан Уорли работи по своя операция за откриване на капитан Мърсър. Смятам също, че във Вашингтон има хора, които не искат да видят капитан Мърсър арестуван. А мъртъв. И мисля, че го знаете. И единствената причина за подобно желание според мен е, че капитан Мърсър знае прекалено много за нещо.

Домброски не отговори, но Броуди и не очакваше отговор. Представи си полковника в неговия скапан ергенски апартамент след развода, как съзерцава поредното питие и си мисли за две възможни бъдещета — принудително пенсиониране като полковник или генералска звезда и може би по-спокойна работа някъде в недрата на Пентагона.

Броуди също се намираше на кръстопът в кариерата си, но може би той имаше и цивилни опции — стига да се върнеше жив от джунглата.

През повечето случаи в армията няма лесен изход — например когато ти бъде наредено да атакуваш. От време на време обаче ти нареждат и да останеш на място. Но нещо в обучението и в сърцето ти ти казва да продължиш напред, да пренебрегнеш заповедта и опасностите и да се хвърлиш към голямата победа. Точно така се раждаха героите и легендите. Това беше част от армейската култура. Така се стигаше и до мъртви войници.

Погледна Маги Тейлър, чиято кариера и живот бяха свързани с неговите. Може би трябваше да постъпи честно спрямо нея и да каже на пилота да отлети за Кюрасао вместо за Кавак и да полежи на плажа една седмица.

— Приключи ли, господин Броуди?

— Не. Споменахте за правосъдие, полковник. Брендан Уорли и приятелите му въздават правосъдие без процес, с което американското правителство и хората започнаха да свикват през годините след единайсети септември. Вземете само въоръжените с ракети дронове. Решението може да е привлекателно за много хора във Вашингтон, защото ще заличи Кайл Мърсър, а с него и отговорите на много неудобни въпроси. Ние, полковник — вие, аз и госпожица Тейлър — търсим истината. Когато имаме нея, ще имаме и правосъдие.

Полковник Домброски помълча известно време, след което каза:

— Истината, господин Броуди, може да бъде не само неудобна. А и фатална.

— Всички го знаем.

— Бъдете много внимателни, господин Броуди. И вие, госпожице Тейлър. И имайте предвид, че навлизате в опасна територия.

Едва ли имаше предвид джунглата.

— Разбрано.

— Госпожице Тейлър? Имате ли да кажете нещо?

— Нищо, полковник, освен благодаря, че вярвате в нас.

— Вярвам в здравия ви разум, госпожице Тейлър. Не съм толкова сигурен за здравия разум на партньора ви.

— Магнолия ще ме държи под око — каза Броуди.

— Кой…?

— Маги. Магнолия. Това е цялото ѝ име.

— Наистина ли…? Добре, Скот… Маг… Маги… успех. И ми се обадете.

— Да, сър — в един глас отговориха те.

Броуди прекъсна връзката.

Двамата поседяха мълчаливо известно време. После Броуди стана и се премести на канапето срещу нея.

— Разкажи ми за Флагстаф.

34.

Маги Тейлър допи рома си и помоли Броуди да ѝ налее втори.

Броуди рядко отказваше молба за питие от млада дама, но онова, което Маги Тейлър беше предложила на трезва глава, трябваше да бъде дадено в трезво състояние.

— После.

Тя кимна.

— Добре… Е, Флагстаф. Това е името на програма на ЦРУ в Афганистан. Знаеш ли това, става ясно, че кодовото име е нещо като шеговита имитация на програмата „Феникс“.

Броуди кимна. В прословутата програма „Феникс“ обаче нямаше нищо смешно — това беше секретна инициатива на ЦРУ във Виетнам, чиято цел била унищожаването на инфраструктурата на Виетконг чрез инфилтриране, отвличания, изтезания и, разбира се, убийства. Буквално хиляди виетконгци — или заподозрени такива — били екзекутирани без процес и често без достатъчно доказателства. Доколкото Броуди разбираше, ЦРУ заедно с армейското разузнаване се бяха занимавали със събиране на информация и с малко мокри дела, но основната мръсна работа се вършела от Националната полиция на Южен Виетнам и дори от бойци от американските специални части, вербувани от Управлението. Програмата от самото начало била противоречива, защото НЦ — невинни цивилни — били убивани по погрешка, и накрая била прекратена след разследване на Конгреса. Историята обаче показваше, че „Феникс“ е била много ефективна в постигането на целта си. Затова Броуди не беше изненадан, че шпионите от Лангли са решили, че тя ще проработи добре и в Афганистан и са я възкресили подобно на митичната птица, раждаща се от собствената си пепел, под името „Флагстаф“.

Той погледна Маги Тейлър, която явно беше научила някои неща от приятеля си от ЦРУ.

— Продължавай.

Тя кимна.

— Когато ме пратиха в Афганистан, продължавах да поддържам връзка с Трент. — Погледна го и продължи: — Той ми каза, че работи по нещо много важно. Със специалните части в Афганистан.

А специалните операции често се превръщаха в черни, когато беше замесено ЦРУ — както във Виетнам. Някои неща никога не се променят — освен по име.

— Работил е по програмата „Флагстаф“ — каза Броуди.

— Трент не ми каза името на програмата, но по-късно се изпусна. Намекна, че хора от Цивилни въпроси… хора, които познавах… също помагат на Управлението за тази програма и че може би и аз ще искам да се включа. — Тя се загледа в нищото, след което продължи: — Това би трябвало да ми задейства алармата, но… бях наивна, глупава и изгаряща от желание да допринеса с нещо във войната.

Броуди беше чувал достатъчно признания, за да знае да не прекъсва, когато говорещият прекрачва прага, и да задава въпроси само когато разказът започва да става накъсан или противоречив. Или когато говорещият започва да оправдава постъпките си. Не беше сигурен, че Маги Тейлър е била чак толкова глупава и наивна, че да не разбере, че бившият ѝ приятел я вербува, но премълча. Изкушаваше се обаче да посочи, че е проявила лоша преценка в тази връзка. Самият Броуди също беше изпадал в подобно положение и можеше да прояви съчувствие, но никога не беше допускал личните въпроси да пресекат път с професионалните. Очевидно тя го беше позволила. Забъркването с шпиони е лепкава работа, от която трудно се излиза.

— Работех предимно в провинция Хелманд, западно от Кандахар — продължи Тейлър. — Районът се контролираше от талибаните и е производител на опиум. Местните селяни изкарваха добри пари от опиума, но същото се отнасяше и за талибаните. Затова афганистанското правителство, подбуждано от нашите, нареждаше на селяните да изгарят насажденията, а Цивилни въпроси работеше с една неправителствена организация, която помагаше на фермерите да се преориентират в производство на храна. — Тя се усмихна малко насила. — Да се занимават с богоугодна работа.

Всъщност, помисли си Броуди, това е било безполезно занимание благодарение на политическите гении на Пентагона. Доколкото знаеше, в момента Афганистан произвеждаше повече опиум, отколкото преди войната. Зеленчуците са полезни, но опиумът се продава по-добре. Баща му трябваше да отглежда марихуана, вместо да я пуши.

— Трент ми се обаждаше по сателитния телефон горе-долу веднъж седмично след отиването ми там — продължи Тейлър. — Правеше се, че се интересува как се справям, задаваше много въпроси за селяните и представителите на властите, с които имах вземане-даване. — Тя замълча за момент и призна: — Разбирах, че събира сведения, но аз нямах нищо секретно, а дори и да имах… не мисля, че има закон против споделянето с човек, който има достъп до класифицирана информация.

Особено ако спиш с него.

— Всъщност има правила и процедури за споделяне на информация с други правителствени агенции — каза Броуди.

Тя кимна.

— Сега го знам.

— Знаела си го и тогава. Най-малкото инстинктивно.

Тя отново кимна, но все пак настоя:

— Не разполагах с никаква класифицирана информация.

— Всичко, което видиш и чуеш във военна зона, е класифицирано.

— Това ми е известно. Армейското разузнаване също ни разпитваше много какво сме видели и чули. Всички искаха да използват екипите на Цивилни въпроси. Ние трябваше да помагаме на местните и да спечелваме доверието им — сърцата и умовете им — но вместо това се превърнахме в очите и ушите на военното разузнаване и имахме заповед да си сътрудничим с тях.

— Да. Но не и с ЦРУ.

Тя го изгледа.

— Изобщо не ми помагаш.

— Истината ще те направи свободна — каза Броуди, цитирайки девиза на ЦРУ.

Тя се замисли за момент.

— Истината е, че позволих личните ми взаимоотношения да замъглят преценката ми. Отчасти си давах сметка за това и знаех, че постъпвам неправилно. Но друга част от мен реши, че по този начин също помагам и че това е по-важното. Всички сме на една и съща страна, нали така?

Е, ЦРУ беше на своя собствена страна и играеше добре с другите само ако това отговаряше на интересите му. Ако не го беше знаела тогава, Тейлър определено го разбираше сега — и го беше научила по трудния начин.

Тя се облегна назад и погледна към стъклената врата на балкона. Приближаваше тропическа буря и в небето проблесна мълния, последвана от рязък трясък, който напомни и на двамата за артилерийска стрелба.

— Работата беше гадна — каза тя, сякаш говореше на себе си. — Почти нищо не постигнахме. Афганците са двулични. Единствената причина да можем да работим в територията на талибаните беше, че те вземаха половината от онова, което давахме на селяните. И от време на време решаваха да си поиграят с някой от нашите екипи, колкото да ни покажат кой ръководи шоуто и чия е страната. И афганците, на които се опитвахме да помогнем, ни подмамваха в засада. На всичкото отгоре военното разузнаване непрекъснато ни питаше същите неща, за които ме питаше и Трент. И всеки път, когато афганистанската полиция арестуваше някой селянин в района, в който работехме, местните приемаха, че ние сме им го посочили. Това изобщо не помагаше за изграждане на доверие. Не че имаше някакво значение, понеже доверие нямаше и от двете страни. — Тя си пое дълбоко дъх. — Така получих Сребърна звезда, Пурпурно сърце и лош случай на униние.

И наред с това се беше махнала от онова място с медицински хеликоптер, оставяйки след себе си малко кръв и много невинност. Войната правеше това. Беше направила нещо и на Кайл Мърсър, хлапето патриот от Сан Диего. Както и на Скот Броуди.

Тейлър си наля кола и продължи:

— Трент ми каза, че се опитват да съберат сведения за селяни, които могат да се измъкнат от селата си след пролетната сеитба, за да се сражават за талибаните.

Броуди кимна. „Къде са ви младите мъже? Станаха войници, всичките до един“. Афганистан беше във война от толкова много време, че вече имаха „боен сезон“, който започваше всяка пролет и продължаваше, докато нещатните джихадисти не се връщаха в селата си да приберат реколтата от пшеница и/или мак. Постоянната война имаше много недостатъци, но пък и задвижваше целогодишно икономиката.

— И след като цял месец отговарях на въпросите на Трент, дойде голямата молба. — Тейлър замълча за момент. — Поиска от мен да започна да записвам по-подробно информацията… кои са въпросните млади мъже, как се казват, колко са, какви са имената на селата и как са разположени къщите им, виждала ли съм хора, които очевидно са били ранени, или такива, които не изглеждат като жители на селото, дали подозирам селските старейшини за нещо… такива неща.

Броуди се запита кога ли Тейлър е осъзнала, че онези, за които докладва, биват набелязвани за убиване. Или най-малкото за арестуване, изтезания и — ако изкарат късмет — затвор. Определено приличаше на възродил се „Феникс“.

Генералите обичаха да използват тактики, които са работили в предишните войни и които, за съжаление, често не вършеха работа в новите. Разузнаването, включително ЦРУ, правеше същото, но с малко по-добри резултати. А нямаше нищо по-добро от успеха.

Бойните части като онази, в която беше служил в Ирак, не бяха напълно невинни и понякога се случваше да забравят за Женевската конвенция, но от ЦРУ изобщо не се смятаха за обвързани с правилата на военните. Бяха готови на всичко, за да постигнат целите си — отвличания, изтезания, убийства. И Броуди не ги съдеше особено заради тактиката им. Ако си изправен срещу брутален и неконвенционален враг, трябва да използваш брутални и неконвенционални методи. Имаше обаче граница, която не биваше да се прекрачва. За съжаление различните хора я виждаха на различни места. Операция „Феникс“ беше пресякла границата. Както несъмнено и „Флагстаф“. Той погледна Тейлър. Тя знаеше ли го? И кога го беше научила?

Тейлър явно се питаше същите неща.

— Виждаше ми се неправилно — рече тя. — Въпреки че Трент ми казваше, че върша важна работа, която ще спаси живота на американски войници. — Тя погледна Броуди. — И може би наистина е така.

— Може би. — Всъщност щяха да бъдат спасени още повече американски войници, ако Пентагонът можеше да измисли как да сложи края на войните, които е започнал. Багдад беше паднал за три седмици. Кабул за един месец. Ясно свидетелство за бойните умения на американците. Проблемите идваха с оставането, с позволяването нещата да се проточат с години, докато морално съмнителните програми като „Феникс“ и „Флагстаф“ не станат на практика неизбежни.

— Оставях написаните си доклади в едно шкафче в базата — продължи Тейлър. — По един доклад седмично. Някой ги взимаше, но така и не видях кой.

— Не е бил Трент. Той е бил в Щатите, където да си на терен означава да косиш тревата пред къщата си.

Тя го изгледа гневно.

— Познавам много бойни ветерани и ако си мислиш, че от разузнаването могат да са арогантни и цинични, не е зле да погледнеш самия себе си.

Броуди не отговори.

— И все сърдити. Когато не пият прекалено много.

— Всички се опитваме да се приберем у дома, Маги.

Тя си пое дъх и го погледна.

— Знам.

Е, доскоро си беше мислил, че сексът може да прецака професионалните им отношения, но нищо чудно да го направеше багажът, който мъкнеха и двамата — така нареченият посттравматичен стрес, в който не вярваше напълно, но който, подобно на други неща, в които не вярваше — като призраци, Дядо Коледа и Бог — явно беше нещо реално, щом всички говореха за него.

Междувременно той нарушаваше собствените си правила за разпитите, което се случва, когато си замесен емоционално или лично с темата.

— Прекъснах те.

Тя събра мислите си и продължи:

— Четири месеца след пристигането ми конвоят ни потегли за едно село, Мирабад. Кирпичени колиби в долина между гъмжащи от талибани възвишения. Районът преминаваше ту под контрола на правителството, ту на талибаните. Нашият отряд не беше постигнал особен успех там. Мирабад особено силно се противеше на замяната на маковете с пшеница. Бяхме посещавали селото пет пъти преди това и старейшините понякога бяха враждебно настроени, друг път гостоприемни — опитваха се да разберат колко могат да измъкнат от нас. Освен това се мъчеха да вървят по тънката линия между американците и талибаните. — Тейлър помълча. — Няколко седмици преди това три американски хеликоптера бяха свалени в околностите на Мирабад и един от екипажите беше загинал, така че бяхме предпазливи. Взводът ни беше от трийсетина души в пет коли. От съображения за сигурност посещенията ни никога не се обявяваха предварително на селото или властите. Самите ние бяхме получили заповедта да тръгнем натам сутринта, така че те нямаха представа, че идваме. Целта на посещението ни беше да говорим със старейшините за изгарянето на останалите макови полета. Носехме пари да платим за изгорените макове, както и пшеница и ечемик за засяване. Както обикновено, заповедите ни бяха да сме учтиви, но твърди, да действаме с морков и тояга и тъй нататък… но когато стигнахме… селото беше пусто…

Тя погледна Броуди.

Нищо не можеше да предизвика по-силен приток на адреналин от пусто село. Обикновено подобно нещо означаваше засада.

— Отначало си помислихме, че селяните са избягали заради талибани, които са слезли от хълмовете и са видели, че половината от маковите им полета ги няма.

„Какво е станало с маковете?“.

— После видяхме дупките от куршуми по стените и петната кръв…

„Къде са отишли всички войници?“.

— Не можехме да схванем какво е станало. Бяхме напрегнати… готови за бой… и изведнъж от полето излезе един старец. Плачеше… и ни крещеше… — Тя си пое дъх и продължи: — Преводачът каза, че четири хеликоптера кацнали през нощта в четирите краища на селото… Американски войници вървели от къща на къща и подбрали всички мъже и момчета… всеки, който изглеждал достатъчно възрастен, за да бъде талибански боец, момчета на по дванайсет-тринайсет години… онези, които оказали съпротива, били убити на място… включително някои жени, които се опитали да се намесят… останалите мъже били замъкнати при канавката в края на селото… петдесет-шейсет млади мъже, момчета и всички стари освен този, който се скрил… и… и ги избили.

„Отишли са в гроба, всичките до един“.

Операция „Феникс“ е била по̀ хирургична и се е целила само в инфраструктурата и селата на Виетконг. Операция „Флагстаф“ по-скоро приличаше на „Феникс“ със сатър.

Маги Тейлър се опитваше да се овладее и Броуди се заслуша в поройния дъжд, който се сипеше върху балкона.

Тейлър продължи с равен, дистанциран тон:

— Беше ни се случвало да се занимаваме с оплаквания за американски войници, убили цивилни. Обикновено ставаше въпрос за случайни инциденти и косвени жертви. Или оплакванията бяха фалшиви — измислици, за да се измъкнат компенсации от американците. Това беше част от работата ни. Да плащаме за загинали хора, за убит добитък, за повредени от бомбардировки къщи… Но онова, което казваше онзи старец… беше нещо съвсем различно.

Очевидно. Всъщност беше било суров урок за селяните и съответно за околните села, че ще си платят за това, че получават зърно и в същото време се бият за талибаните. Определено нямаше да го правят отново.

Тейлър отпи от колата си и продължи:

— Старецът плачеше… каза, че изгубил четиримата си синове… показа ни прясно издигната могила и ни каза, че това е масов гроб на всички убити мъже и момчета… бил изкопан от жените… с помощта на мъже от близките села. Още не можехме да повярваме и поискахме да видим телата, но старецът каза не, ислямската традиция забранявала изравянето на мъртвите, но ни показа събраните от жените гилзи… от американски М5… както и купчина окървавени дрехи… Каза, че мъжете от околните села съблекли телата и ги увили в савани… а после ни заведе при канавката и видяхме водата, беше почервеняла от кръвта… — Тя затвори очи. — Преводачът ни, учител от Кандахар, беше потресен и ни гледаше така, сякаш дължим на него и на стареца обяснение. Беше ужасно.

Броуди я погледна и се запита колко ли време ѝ е трябвало да види връзката между онова клане и докладите до бившия ѝ приятел.

Тейлър помълча, после продължи:

— Казахме на стареца, че ще докладваме на началниците си и че ще дойдат военни следователи да говорят с него и с оцелелите жени, след което си тръгнахме. Бързо. Всички бяхме много потресени и повечето още не вярвахме, че сме видели свидетелства за клане на цивилни, извършено от американски войници… — Погледна Броуди. — Искам да кажа, афганците са прочути с това, че лъжат, за да получат компенсации. Обвиняват американците за извършени от талибаните убийства и дори за естествени смъртни случаи.

И после бе дошла фазата на отричането. „Американци не биха извършили подобно нещо. Аз не бих извършила подобно нещо“. Просто трябва да си го казваш.

Броуди я погледна в очите.

— Маги, от разказа ти какво си видяла и чула от свидетеля е повече от очевидно, че става въпрос за масово убийство, извършено от американски войници.

Тя кимна, но не каза нищо.

Броуди я гледаше. Никога не я беше виждал толкова уязвима. Професионалната ѝ шлифовка понякога го караше да забравя, че в края на деня Маги Тейлър е Магнолия Тейлър, момиче от хълмовете, успяло да се измъкне от живота на място, което, подобно на голяма част от селска Америка, споделяше един дързък, недвусмислен и безусловен патриотизъм. Че се е отзовала на призива, без да задава въпроси, и е носила гордо униформата си. Но нищо не я беше подготвило за човек като Трент, който най-вероятно се съгласяваше само на думи с нещата, които Маги Тейлър смяташе за най-скъпи.

— Какво направихте? — попита я той.

— Следвахме процедурата. Командирът на взвода ни, новоизлюпен лейтенант, и тримата командири на отделения, включително аз, докладвахме лично на прекия ни началник капитан Евърс. Той изглеждаше… малко смутен и малко невярващ. Каза ни, че ще докладва на полковника. След няколко дни ни каза, че специална част, съставена от хора от военното разузнаване, ОКР и съдебномедицински екип, ще отиде в Мирабад, ще вземе показания, ще събере веществени доказателства и ще разкрие истината.

Броуди кимна.

— Ясно. А някой взе ли писмени показания от теб или от някой друг от отряда?

— Не.

— Някой съобщи ли ви за резултатите от разследването?

— Не.

— И след като не чухте нищо, някой не попита ли какво става?

— Аз попитах капитан Евърс. Той каза, че разследването продължава и че било работа на ОКР да се свържат с нас ако и когато се нуждаят от допълнителни показания от мен или от някой друг. Все още чакам — добави тя.

— Ясно. — Ако първата жертва на войната е истината, то справедливостта е втората. — Можела си да прескочиш командната верига и да отидеш направо при командира на батальона ви. Или още по-високо. Такива неща могат да се правят при извънредни случаи.

Тя кимна.

— Бих могла… но капитан Евърс недвусмислено ми каза, че поради деликатното естество на инцидента — нарече го „така наречения инцидент“ — не бива да казвам нищо на никого, включително и на по-висши офицери. Трябвало да говоря единствено с ОКР или с Военната прокуратура, и то само ако поискат да дам показания.

— И ти си направила онова, което ти е било казано.

— Да. Всички го направихме. Сега… сега бих постъпила различно.

— Не се и съмнявам. — И това сигурно включваше написването на отрицателен доклад за главен пълномощен офицер Броуди, който нарушаваше правила и процедури в случая Мърсър. Маги Тейлър беше научила някои неща през годините и имаше още много да учи. Като например кога да си отваря устата и кога да си държи езика зад зъбите. Всеки войник бива учен да се подчинява на законна заповед, независимо колко безумна или опасна е тя, и да отказва да изпълни незаконна заповед — ако е сигурен, че е такава. Очевидно капитан Евърс ѝ беше дал незаконна заповед да не говори с висши офицери от нейната командна верига за престъпление, за което е знаела пряко. Положението е било трудно за млад войник като Маги Тейлър и тя е можела само да гадае какво ще се случи, ако прескочи капитан Евърс. Освен това тя наполовина е вярвала, че системата ще проработи и че справедливостта ще възтържествува. Колкото до истината, тя беше, че четирите хеликоптера с войници не са затрили на своя глава селото. Заповедта е дошла някъде отгоре. Всъщност видяното от Маги Тейлър несъмнено е било само нищожна част от операция „Флагстаф“.

— Искаш ли да ми кажеш нещо друго за така наречения инцидент? — попита я той.

— Само това, че цели три години трябваше да живея с това.

— Не става въпрос за теб. Но все пак, сега по-добре ли се чувстваш?

— Не.

— А ще се почувстваш ли по-добре, ако открием доказателства, които свързват нашето разследване на Кайл Мърсър с „Флагстаф“?

— Да… и именно затова ти разказах.

Броуди кимна.

— Освен това знаеш, че ако успея да спипам Мърсър, той може да ми каже нещо подобно на това, което ти ми разказа току-що.

— Ти го чу първо тук, Скот. Признай поне, че съм честна. Изобщо не трябваше да ти го казвам.

— Всъщност трябваше да го направиш още когато Луис ни каза, че Уорли и Тед са споменали думата Флагстаф. Ако знаех по-рано, щях да разбирам по-добре голямата картина. Освен това ще ти напомня, че самата ти ми каза, цитирам: „Аз просто спях с него, Скот. Не ме е вербувал“. Край на цитата.

Тя не отговори на това, а каза:

— Трябва да се съсредоточиш върху тази мисия. Върху откриването и задържането на Кайл Мърсър.

— Да. Но сега изглежда, че Брендан Уорли се опитва да се добере пръв до Кайл Мърсър. И не мисля, че намеренията му са да го задържи. Би могъл да остави това на ОКР. Уорли възнамерява да му затвори устата. Завинаги.

Тя кимна.

— Това беше още една причина да ти кажа какво знам.

— Добре. Значи си разтоварила душата си, хвърли малко светлина по случая и ми довери мрачна тайна. И всичко това в рамките на — той си погледна часовника — десет минути. Добра работа за една нощ.

— Нощта още не е свършила.

Означаваше ли това, че е готова да преспи с него? Вероятно не.

— И нека ти напомня, че онова, което се разбрахме да направим тук — отвличането — също е прекрачване на границите на закона — каза тя.

— Не е нужно да ми напомняш. Но отвличането или извънредното изтегляне не е убийство. Сигурен съм, че Кайл Мърсър би предпочел да бъде отвлечен от нас, отколкото да бъде убит от Уорли и приятелите му.

Тя го погледна, но не отговори.

Броуди се заслуша в поройния дъжд и трясъка на гръмотевиците.

— Какво друго трябва да знам за събитията след Мирабад?

Тя се замисли за момент.

— Преводачът ни изчезна без предупреждение, а отрядът ни беше преместен в провинция Пактия седмица по-късно. После няколко души бяха прехвърлени в други отряди. Други пък получиха заповед да се върнат в Щатите преди края на срока им. Иначе казано, пръснаха ни.

— Ясно. — Очевидно армията се беше разтревожила. И още по-очевидно, операция „Потулване“ е била в пълен ход. — А кога се обади на Трент? Или той се е обадил на теб?

— Аз му се обадих.

— Да му разкажеш за Мирабад.

Тя кимна.

— След като капитан Евърс ти е казал да си мълчиш.

— На следващия ден.

— И?

— И… Казах му какво видях, а той каза, че може би ставало дума за някаква измама, целяща да изкрънка пари от нас… или че ако наистина е имало клане, защо трябва да смятам, че е извършено от американски войници. Възможно било да са го извършили талибаните. Освен това каза, че афганистанската армия също има хеликоптери, че ги снабдяваме с униформи и оръжия и че са извършвали подобни зверства срещу собствените си сънародници… за да ги накажат, задето помагат на талибаните.

Тя погледна Броуди, за да види дали намира тези обяснения за приемливи. И той би ги намерил за такива, ако ги беше чул преди да научи за „Флагстаф“.

— Така и не разбрах дали старецът е казал, че войниците са говорили на английски, ако изобщо са говорили — продължи Тейлър. — Нито дали са имали отличителни знаци на униформите…

— Нямали са.

Тя кимна и се усмихна насила.

— Тогава не бях в ОКР, така че изобщо не ми мина през ума да задавам сондиращи въпроси.

— Дори и да беше, Трент несъмнено вече е разполагал с отговори.

Тя отново кимна.

— Попритиснах го малко и го попитах дали онова, което му пиша в докладите си, има нещо общо със случилото се в Мирабад. А той се ядоса и затвори.

Сигурно се беше ядосал на лошия си късмет — че белязаното за затриване село е същото, в което е пристигнала по задачи на Цивилни въпроси бившата му любовница и сегашен източник на информация. Случваха се гадости. Може би Бог все пак съществуваше. Броуди погледна Тейлър и каза:

— Сигурен съм, че после ти се е обадил.

— Щом знаеш толкова много, защо не ми кажеш какво ми каза?

— Няма значение какво ти е казал. Но най-вероятно същото, което ти е казал и капитан Евърс — да си затваряш устата.

— Вече съм готова за питие.

— След малко. Добре, значи в един от разговорите ви Трент се е изпуснал и е споменал думата „Флагстаф“.

Тя кимна.

— Усетих, че съжали веднага щом я каза. Просто се изпусна.

— Случва се. И сега можем да свържем Трент с „Флагстаф“. Но можем ли да свържем Кайл Мърсър и неговия екип с „Флагстаф“? И каква е връзката на Брендан Уорли и Тед с „Флагстаф“? И дали клането в Мирабад е било операция на „Флагстаф“? И дали смъртта на агента на ЦРУ Робърт Креншо в Пешавар има някаква връзка с това? И защо Мърсър и Уорли са във Венецуела? Разполагаме с много парчета от пъзела и знаем, че си пасват по някакъв начин, но не знаем как да ги съберем.

Тя стана.

— Може и никога да не разберем.

— Ще разберем, когато разпитаме капитан Мърсър.

Тя не отговори, а отиде при бара и си направи ром с кола.

— И така, прехвърлиха ме в провинция Пактия и след половин година конвоят ни беше ударен. Евакуираха ме в болницата в Баграм, после в Ландстъл, а след това обратно в Браг. Край на историята.

Броуди не мислеше така. Тази история би трябвало да свърши със срещата между Маги и Трент във Форт Браг, но явно тя не беше готова за епилога.

Тейлър седна на канапето срещу него и изгълта половината от питието си.

— Как биха могли да го направят? — попита тя почти риторично. — Как американски войници могат да извършат подобно нещо?

Очевидно Броуди не беше единственият експерт по темата в стаята.

— Повечето зверства се случват на момента — отвърна той. — Изтощение, бойна психоза или онова, което сега наричаме неправилно поведение под въздействие на стрес… отмъщение за мъртвите другари. Но случилото се в Мирабад, изглежда, е било замислено предварително и хладнокръвно. Това е по-трудно за обяснение. Особено ако участниците са били елитни бойци като Делта. Те са обучени да убиват, но биха сметнали за безчестно да убиват невъоръжени цивилни. Това би било под достойнството им. — Замисли се за момент и добави: — От друга страна… те са обучени и да изпълняват безпрекословно дадените им заповеди. Дори такива, които може да са незаконни. Освен това са прочути с потайността си. Знаят кога да си държат езиците зад зъбите — иначе казано, винаги. Така че… мога да разбера как екипи на Делта Форс като този на капитан Мърсър могат да се окажат най-подходящи за операция „Флагстаф“.

Броуди се запита каква ли отровна смес от ОКСО, ЦРУ, военното разузнаване и плановици на Пентагона е довела до появата на „Флагстаф“ и използването на отряди на Делта Форс (ако именно те бяха слезли от хеликоптерите), които да дадат на селяните и талибаните урок по терористични атаки.

Тези неща понякога проработваха, а понякога правеха нещата още по-лоши. Така или иначе, терористичните атаки бяха признак на отчаяние — липса на въображение, маскирана като дръзка нова тактика. Докато всъщност беше военно престъпление. И както беше станало с програмата „Феникс“, понякога някои хора се озоваваха зад решетките. Повечето извършители обаче оставаха на свобода. Тези престъпления, когато се замислят на най-високи нива и когато имат хубаво кодово име, преставаха да бъдат престъпления, а се превръщаха в неконвенционални стратегии за спечелване на войната.

И накрая, за да отговори на въпроса на Маги Тейлър, по време на битка войниците правят онова, което им се нареди, ако висшето командване им е казало, че това ще спаси живота на американски войници, ще приближи края на войната, ще смаже врага и ще запази мира в Америка.

Понякога обаче онова, което ти е заповядано и което трябва да направиш, пресича границата. Войниците започват да изпитват вина, съвестта ги гризе и започват да мислят за онова, което правят. Военните са отделен свят, но пък всеки войник идва от своето семейство.

— За какво мислиш?

Той я погледна.

— Мисля, че ако е бил замесен с програмата „Флагстаф“, Кайл Мърсър може би по някакъв начин е напърдял гащите с началниците си. Може би е получил пристъп на съвест. Може би е решил да раздуха…

— А на мен винаги ми казваш да не прекалявам с предположенията.

Броуди кимна.

— Но понякога тези „може би“ пасват на онова, което знаеш. Ние знаем, че Мърсър е дезертирал от поста си и че е бил заловен от талибаните. Ами ако не беше заловен? Никой не е задавал въпроса къде е отивал. Трудно е да се стигне от племенните територии до Париж или Таити. Така че може би е искал да отиде до най-близката голяма американска база, за да се види с високопоставен офицер. Или да говори с представители на ОКР или Военната прокуратура. Вижда ли ти се смислено?

— Може би.

— Помисли си за записа, на който реже талибански глави. А после, много гневен, поглежда към камерата и заявява, че напуска офицерския си пост. Защо му е на офицер, който току-що се е измъкнал от плен, да прави това? Ще ти кажа. Бил е бесен заради нещо и това нещо не са били талибаните. — Броуди допи питието си. — Може пък капитан Мърсър да не е предал страната си. Може страната да е предала него.

Двамата се заслушаха в дъжда.

— Мислех си за това — след известно време рече Тейлър.

— Добро мислене. — Разбира се, тя имаше преимуществото да знае неща, които той не знаеше. И може би знаеше още повече. Той я погледна. — Да приема ли, че си се чувала с Трент, докато си била в Ландстъл?

Тя кимна.

— Той ми се обади.

— Без цветя?

Тя го изгледа раздразнено.

— Спри, Скот.

— Извинявай. Той повдигна ли темата за Мирабад?

— Не. И аз не го направих.

— Ясно. И ако позволиш да задам личен въпрос, какво беше съдържанието на разговора ви?

— Той просто искаше да види как съм. Очакваше с нетърпение да ме види в Браг. Поздрави ме за Сребърната звезда.

Броуди искаше да я попита дали не е изпитала чувството, че Трент не е толкова радостен, колкото разочарован, че е оцеляла при засадата. Може би тази мисъл беше минала през ума ѝ в някакъв момент, а може би не. Броуди не можеше да си състави ясна картина за връзката им и може би Трент не беше толкова голям задник, колкото го изкарваше. Трудно беше да определи от оскъдното свидетелство на Маги Тейлър. Опитът обаче му показваше, че всички бивши на жените, към които е проявявал интерес, бяха монументални задници. И нещо повече, Трент беше замесен с нещо убийствено. Маги Тейлър го беше разбирала, но… нещо я беше спирало да каже на бившия си да престане да ѝ се обажда. Броуди не за първи път беше виждал това в личния и професионалния си живот. Наричаше го Синдром на Бони и Клайд.

— Слушам те.

Тя го погледна.

— Защо си мисля, че ме съдиш?

— Върви с работата.

— Не би трябвало да го показваш по време на разпит.

— Да. Но… ами, загрижен съм.

— Прозвуча така, сякаш едва ли не ти пука за мен.

— Почти ми пука. Продължи, моля.

— Добре… И така, когато се върнах в Браг, той дойде в апартамента ми да ми каже добре дошла… Носеше бутилка шампанско.

На Броуди му се прииска да имаше режийни на служител от ЦРУ, но не го сподели.

— Говорихме какво смятам да правя нататък и аз казах, че мисля да кандидатствам в ОКР.

— Той като завоалирана заплаха ли го прие?

— Не се зарадва особено от новоизбраната ми кариера. — Тя се замисли за момент и продължи: — Сякаш се мъчеше да реши дали трябва да е очарователен, или не чак толкова. Искам да кажа, направо ми беше прозрачен. После поиска… интимност. Отказах, все още се възстановявах — носех къси панталони и можех да му покажа белезите, които бяха още подути и гадни… исках да ги види и да разбере, че не съм онова красиво момиче, което е познавал.

— Разбирам. Не разбирам обаче с каква цел си го поканила в апартамента си.

— Той сам се покани.

— Добре, но едно публично място би било по-подходящо.

— Исках да му покажа, че не се страхувам да остана сама с него.

Броуди кимна.

— След Афганистан няма нищо, с което да не мога да се справя.

— Ясно. Но се надявам, че си имала пистолет някъде наблизо.

— Имах.

— Добре. И… кой повдигна темата за Мирабад?

— Аз. Казах му, че смятам, че ме е използвал, и че информацията, която съм му дала за Мирабад, е довела до случилото се. Мислех си, че ще каже, че съм полудяла или че е открил, че клането е дело на талибаните, но той заряза опитите да бъде чаровен и ми каза, че ако спомена на когото и да било за това, ще изложа на риск важна военна стратегия и че ако има разследване, Управлението ще докаже с писмените ми доклади, че съм знаела много добре какво правя и че ако накрая има осъдени, аз ще съм една от тях. И че той не само че нямало да ме защити, ами щял да свидетелства, че съм била активен участник в операция „Флагстаф“, а не тъпото безхаберно момиче, за което се представям. — Тейлър като че ли се разгорещи от спомена. — Каза, че ако той пропадне, аз пропадам с него. И че ме чакат от пет до десет години федерален затвор.

Броуди кимна. Старото ЦРУ щеше просто да я изхвърли през прозореца на някой висок етаж. Определено се бяха размекнали.

— А ти какво отговори?

— Казах му да се маха.

Броуди се зарадва да научи, че двамата не са си легнали.

— И той направи ли го?

— Когато казвам на някого да се маха, съм абсолютно сериозна.

— Ще го запомня. — Майка ѝ беше трябвало да даде на татко ѝ същия избор, вместо да го гърми. Маги Тейлър обаче беше офицер и дама, макар че сигурно си оставаше на един селяшки ген от това да извади пистолет на своя подъл и лъжлив бивш любовник.

— На какво се усмихваш?

— Усмихвах ли се? Сигурно е от рома. Разговаряхте ли след това?

— Не.

На Броуди му се искаше да зададе отново въпроса, за да получи правилния отговор, но телефонът му иззвъня и той видя, че е номерът на „Ейпекс“, така че вдигна.

— Боуман.

— Потвърждавам полета ви, господин Боуман — каза г-ца Мулър.

— Чудесно. Тъкмо започвах да се тревожа, че картата на жена ми пак е изчерпана.

— Моля да се явите на летище „Франсиско де Миранда“ най-късно в два и четирийсет и пет след полунощ за излитане в три и петнайсет. Капитан Колинс ще ви очаква при Първи хангар. Има номерата и на двама ви, ако изникне някакъв проблем. — Даде му номера на капитан Колинс и му каза да се обади на безплатния номер на „Ейпекс“, ако не успее да се свърже с него.

— Изключително ефективна сте, госпожице Мулър.

— Благодаря. Капитан Колинс ще управлява „Чесна Турбо Стейшънеър“ и ще представи летателен план до Кавак с презареждане в Сиудад Боливар, така че ще пристигнете в Кавак по зазоряване, около шест и петнайсет.

— Ако бяхте любителка на птиците, щяхте да разберете колко вълнуващо е това.

— Да, сър. — Тя продължи: — Мога ли да потвърдя, че капитан Колинс ще преспи в Кавак и че ще се погрижите за настаняването и храната му?

— Както и за пиенето.

— Мога ли също да потвърдя, че вие и съпругата ви ще се върнете в Каракас на следващия ден преди обяд?

Нямаше начин двамата с Тейлър да се върнат в Каракас, но той отговори утвърдително. Трябваше да намери начин да убеди капитан Колинс да продължи през границата в Колумбия. Парите въздействаха доста убедително. Глокът също.

— Приятен полет, господин Боуман, и благодаря, че избрахте „Ейпекс“. Ако се нуждаете от чартърен полет в бъдеще, за нас ще е удоволствие да ви помогнем.

Не и след като отвлечеше самолет и пилот до Колумбия.

— Благодаря.

— Надявам се да видите жълтокоремното уорли.

Броуди са надяваше да не го види.

— Ще ви пратя снимка как се чифтосват.

— Няма да е необходимо — отвърна тя и добави: — Bon voyage.

— Buenas noches. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Трябва да сме в два и четирийсет и пет на летището. Излитаме в три и петнайсет за Кавак със спиране за презареждане в Сиудад Боливар. Надявам се, че ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем от Кавак до Колумбия.

Тя кимна.

— Е — каза Броуди, — имаме няколко часа за убиване.

— Най-добре да поспим — предложи тя.

— Да. — Или да правят нещо друго.

Тейлър стана и отиде при вратата на балкона. Броуди я последва.

— Надявам се бурята да отмине и да излетим навреме — каза тя.

— Струва ми се, че отива към морето.

Тя се загледа в дъжда и светкавиците.

— Ще се обадиш ли на Домброски?

— Вече го направихме.

— Знаеш какво имам предвид.

— Това може да е един от онези случаи, в които се съгласяваш с мен, че не е нужно да знае всичко.

Тя кимна.

— Благодаря.

От опит и по инстинкт Броуди имаше чувството, че Трент и ЦРУ са продължили да поддържат контакт с Маги Тейлър и след като тя е изритала г-н Чудесен от апартамента си. Можеше да я притисне по въпроса, но добрият следовател знае кога да спре с въпросите. Особено ако си мисли за креватни приключения.

Огромна мълния раздра небето и освети далечните хълмове на Петаре в ослепително бяло. Секунди по-късно разтърсващ грохот премина през тъмния град и стъклената врата на балкона задрънча.

— Виждал ли си някога арклайт?

Имаше предвид ескадрила Б-52, пускащи еднотонови бомби.

— Не.

— Аз съм виждала. Веднъж. — Тя се загледа към хълмовете, чиито силуети се очертаваха от далечните мълнии. — Сякаш идваше краят на света… Планините и небето сякаш горяха, земята се тресеше, а експлозиите бяха като изригвания на далечни вулкани. Наистина апокалиптично. Най-страхотното… и красиво нещо, което съм виждала.

Броуди беше сигурен, че хората в зоната на удара са имали различна гледна точка, но каза:

— В деня, когато осъзнаваш, че обичаш грохота на артилерията, въздушните удари, миризмата на барут… се променяш завинаги.

Тейлър кимна, обърна се към него и двамата се погледнаха.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано за „Флагстаф“ — каза тя.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Не искам да излагаш на риск кариерата си, като не докладваш за този разговор.

— Остави ме аз да се тревожа за това.

Тейлър извърна поглед, сякаш имаше да каже още нещо и се мъчеше да измисли как да го направи.

Маги Тейлър не беше служила в бойната пехота като Броуди, но беше минала през същия огън и имаше белези, с които да го докаже. Тя обаче явно имаше и други белези, от невидимите. Сигурно беше било шокиращо да постъпи в част, която би трябвало да се гради на оптимизма, и един ден да помагаш в засаждане на ниви и строежи на училища, а в следващия да рисуваш мишени върху цивилни за наказателните отряди.

Във война губиш невинността си, но Маги Тейлър беше изгубила и вярата си.

И подобно на сержант Скот Броуди, който беше отговорил на лудостта на войната в Ирак, като бе заменил автомата със значката на ОКР, Маги Тейлър се опитваше отново да наклони везните в посока към справедливостта. Ако понякога се проявяваше като твърде покорна към правилата, това може би се дължеше на факта, че е видяла мрака, който може да настъпи в тяхно отсъствие.

Тя отново го погледна, докато поредната светкавица осветяваше стаята. Стояха мълчаливо и се гледаха в очите, а тропическата буря бушуваше отвън — двама души, леко замаяни и доста възбудени, на хиляди километри от дома. Бяха споделени тайни. Бяха рухнали стени. И след няколко часа щяха да отлетят на опасно разузнаване, от което можеше и да не се върнат.

— Скот… аз…

Той я прегърна и се целунаха.

Той пъхна ръка под тениската ѝ и дланта му се плъзна по гърба ѝ. Пръстите му разузнаха и докладваха, че закопчалката на сутиена ѝ е отпред. Той вдигна тениската и разкопча сутиена, после махна полото си и голите им кожи се долепиха отново, докато двамата се целуваха.

Силният трясък на гръмотевицата ги стресна и Броуди усети как кожата ѝ се изпотява.

Тя се дръпна от него.

— Скот… не мога. — Тя дръпна тениската си надолу.

Той я погледна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Просто… не мога да направя същата грешка за втори път.

Е, той беше старши и неин партньор, а не шпионин манипулатор, така че технически грешката беше друга.

— Добре.

Тя бързо отиде до канапето и взе таблета си.

— Извикай ме, когато си готов да тръгваме.

— Дадено.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата.

Броуди остана на място, като се чудеше как е стигнал от трета база до аут. Е… нямаше смисъл да се чуди. Играта беше приключила.

Отиде в спалнята си, затвори вратата и се съблече.

Маги Тейлър мислеше за кариерата си и се опитваше да възстанови стената между личния и професионалния си живот. Инстинктите и опитът на Броуди обаче му казваха, че вътрешните ѝ конфликти не се изчерпват само с това.

Застана под душа и пусна студената вода, за да изтрезнее и да охлади страстите си. Предполагаше, че тя прави същото.

Излезе от душа, избърса се и започна да си събира нещата.

Главата му се проясни и той се опита да интерпретира по най-добрия начин случилото се току-що. Сексът на работното място имаше много капани. Той беше висшестоящият и сексът щеше да промени баланса и така да компрометира и усложни късата командна верига. Как можеше да ѝ дава заповеди, след като му е направила свирка? По-скоро тя щеше да заповядва на него.

Армията не беше просто работа. Тя беше живот — и този живот имаше правила за секса и донякъде архаични закони за сексуалното поведение и морала. Можеш да си лягаш с когото си искаш, но не чукай жената на полковника или нечия друга, защото прелюбодеянието е престъпление. И не чукай онези, на които даваш заповеди. Имаше и други заповеди, Броуди ги знаеше всичките и всъщност беше разследвал доста случаи на сексуални простъпки. Сексът по взаимно съгласие не можеше да послужи като защита, ако нарушаваше Общия кодекс на военното правосъдие. Затова беше много доволен, че не си е легнал с нея. Изгаряше от нетърпение да каже на Домброски, че не е преспал с Маги Тейлър. Полковникът щеше да се гордее с него. И сигурно щеше да го нарече смотаняк, задето не е отбелязал точка.

По другата тема — Трент — Броуди беше сигурен, че там има и още нещо. Щеше да е зашеметяващо съвпадение, ако пълномощен офицер Маги Тейлър е била случайно натоварена със случай, който би могъл да е свързан с програмата „Флагстаф“. Ако беше параноик, Броуди щеше да заподозре, че ЦРУ има пръст в назначението на г-ца Тейлър. А ако това беше истина, главен пълномощен офицер Броуди не беше получил случая, защото беше най-добрият от най-добрите, а защото имаше за партньор Маги Тейлър. Възможно ли беше това? И ако да, с каква цел тя беше изпратена във Венецуела? Дали беше все още човек на ЦРУ със заповед да докладва? Или тъмните сили зад „Флагстаф“ искаха да я видят мъртва заедно с Мърсър? Когато искаше смъртта на някого, Управлението обикновено се грижеше той да е на чужда територия.

Броуди отиде до прозореца и се загледа в дъжда, който се сипеше върху тънещия в мрак град. А ако искаха нейната смърт и смъртта на Мърсър, тогава… главен пълномощен инспектор Броуди можеше да стане косвена жертва.

Мъглата на войната се беше спуснала от възвишенията на Афганистан към Пентагона, Куонтико и Лангли. И сега ги беше последвала до Каракас и ги очакваше в джунглата.

Човек със здрав разум би се върнал в Куонтико и би тръснал всичко това в скута на началника си. Но както Маги Тейлър беше открила в Афганистан, това не гарантираше, че информацията за едно престъпление ще стигне до върха — или ако го направеше, тя можеше да попадне у погрешните хора. Тоест у съучастниците.

Параноята е забавно мозъчно упражнение. Докато не престане да бъде такова.

Е, в Каракас нямаше повече отговори и не бяха останали въпроси за задаване. Въпросите, отговорите и истината ги очакваха в тъмнозелените площи на онази карта в дневната.

Ако не се качеше на самолета за Кавак, никога нямаше да научи истината — за Мърсър, за „Флагстаф“, за Уорли… и за Маги Тейлър. А в крайна сметка единственият работен продукт, който създаваше пълномощен офицер Броуди, беше истината. А тя бе жизненоважният компонент на правосъдието.

Обърна гръб на прозореца и продължи да си събира багажа. „Истината ще ви направи свободни“. Йоан 8:22. „Истината може да ви убие“. Скот 1:1.

35.

Броуди лежеше буден по дочени панталони и черна тениска и чакаше поръчаното за два след полунощ събуждане.

Да започнеш деня си по тъмно е стара и славна традиция за армията, но ако живееш извън базата като него, поне не се будиш от гърмящите от високоговорители маршове. Но дори извън базата, или когато си на мисия, пак трябва да ставаш с пилците, за да се докопаш до червеите.

Но ако искаш да видиш нещата в перспектива, още по-гадно е да си в боен отряд на враждебна територия посред нощ и да не можеш да мигнеш, защото някъде има хора, които искат да ти видят сметката.

Още по-лошо е, когато получаваш съобщение, че отрядът ти ще предприеме сутрешна атака — двете най-лоши думи за един пехотинец. Сутрешна атака. Достатъчно гадно е, че си спал на земята с кубинките насред пълна със скорпиони земя и цяла нощ си дишал прахоляка на пустинята. И на всичкото отгоре някакъв офицер или сержант идва и те буди, за да не закъснееш за сутрешната атака. За която, между другото, си мислил през цялата нощ. Ще атакуваш вражеска позиция, ще те обстрелват автомати, картечници и гранатомети, ще се взривяват мини и снаряди, а ти ще вървиш напред, ще се мъчиш да не изоставяш от бронираните машини, които стрелят по някакви нещастници, които само допреди няколко секунди са онанирали и са мечтаели за своите седемдесет и две девици в рая, който ще видят съвсем скоро.

Атакуваме по зазоряване, момчета. Преди закуска, за бога! Ще убиеш някого преди да си си изпил кафето. Или ти самият ще бъдеш убитият. И последното, което ще видиш, е изгряващото слънце. И ще си мислиш, че май е трябвало да продължиш с ученето, вместо да постъпваш в армията.

Е, щом беше в състояние да се справи с това, можеше да се справи почти с всичко. Престрелката в „Кокошарника“ едва ли щеше да влезе в разбора на изпълняването на бойна задача в Ирак.

Броуди отказа поръчаното събуждане и стана. Обу си маратонките, взе сака и отиде в дневната с надеждата, че ще завари Маги Тейлър там.

През годините беше станал доста добър в справянето със сутрешната неловкост с жената, с която е спал. Сега ситуацията беше подобна — опит и пропуск, след които ставаше неловко. И дразнещо. Както казваха момчетата в Нюйоркския университет, „Да си легнеш с момиче не е кой знае какво; проблемът е ако не си легнеш“.

Тейлър я нямаше, така че Броуди седна на едното канапе и се зае да изучава картата на светлината на настолната лампа. Какво правеше Кайл Мърсър в джунглата, по дяволите? И защо не беше отишъл на някое по-приятно място като Барселона, на което да упражнява испанския си? Броуди си помисли, че повечето му пътувания по света го отвеждаха в дупки. Хрумна му също, че настроението му щеше да е по-добро, ако в момента се намираше в посткоитална дрямка в леглото на Маги Тейлър. Заслужаваше едномесечна отпуска след тази мисия. Представи си се на нудистки плаж на Карибите, как върви по пясъка, хванал за ръка момиче, което прилича на Маги Тейлър.

— Скот. Време е.

„За сутрешна атака ли?“.

Маги Тейлър беше сложила ръка на рамото му и леко го разтърсваше.

— Готов ли си?

Той я погледна с надеждата, че ще я види гола, но тя носеше дочени панталони и тениска, също като него, само дето на тениската пишеше „Джорджтаун“.

— Извиках такси — каза тя.

Той стана, прозя се и се протегна.

Сакът беше на масичката за кафе.

— Изпразних сейфа — каза тя. — Взех всичко: пари, документи, глока, пълнителите, тазера, свинските опашки и сателитния телефон. Освен това взех картата и свалих наръчник за любители на птици на таблета си.

Броуди се запита дали не е направила и бинокъл от две топчета тоалетна хартия.

Отиде до бара, отвори две бутилки портокалов сок и ѝ подаде едната.

Отпиваха мълчаливо.

— Съжалявам — каза тя.

За какво? Заради това че е скрила от него, че знае за програмата „Флагстаф“? Или защото не е откликнала на разумните му плътски желания?

— Съжалявам, ако съм те подвела.

Броуди имаше чувството, че е преебан — и наебан — и без да си е лягал с нея.

— Добре. Остави.

Но тя не го направи.

— Нека свършим с тази мисия, а после… ще ти устроя приятна вечеря у дома.

Тя никога не го беше канила в апартамента си, нито той я беше канил в своя — дори когато викаше приятели на по питие. Всъщност двамата поддържаха дистанция извън работно време, което беше малко странно, като се имаше предвид многото време, което прекарваха заедно в офиса или на мисии. Или може би не беше чак толкова странно. Може би беше умно.

— Скот?

— Никакви морски котки, никакви зайци, никакви опосуми и никакъв овес.

Тя се усмихна.

— Обещавам. Готов ли си?

— Оставила ли си нещо, което може да бъде компрометиращо?

— Само новите си бикини — отвърна тя и добави със сериозен тон: — Накъсах снимките на Кайл Мърсър и ги изхвърлих в тоалетната. Няма да ни потрябват там, където отиваме.

— Да. — Нямаше да разнасят снимките на Мърсър из Кавак и не биваше да ги открият у тях, ако ги спряха и претърсеха някъде по пътя. Маги Тейлър мислеше за всичко. Броуди се надяваше, че не е забравила и да изпие и противозачатъчните си.

Той огледа стаята за още нещо и видя на бюрото куфарчето, което им беше дал Уорли. Отвори го.

— Проверих го — увери го тя. — Празно е.

— Уорли искаше да го оставим на рецепцията.

— Мисля, че очакваше в него да има разни неща.

— Правилно. — Броуди извади презерватив в станиол от сака си и го метна в куфарчето. — Дали ще разбере, че това означава „начукай си го“?

— Не го провокирай, Скот.

— Овлажнен е. — Броуди затвори куфарчето и завъртя колелцата на ключалката, за да го заключи.

Видя, че телевизорът работи, но без звук.

— Нещо интересно по „Добро утро, Венецуела“?

— Преглеждах новините, за да видя дали няма нещо за снощи.

Броуди не мислеше, че неуспехът му да си легне с нея се е превърнал в новина.

— Нямаше нищо за престрелката в Петаре — каза тя.

— Добре.

— Как е възможно да не го отразят?

— „Кокошарника“ е под закрилата на режима и колективос, а мъртвите клиенти се отразяват лошо на бизнеса.

Тя кимна.

— Но можеш да си сигурна, че Кайл Мърсър знае.

Тя отново кимна.

— Надявам се, че Кармен ще си мълчи за онова, което ти е казала.

— Аз също.

— Добре… готов ли си?

Броуди взе куфарчето и сака си, Тейлър взе своя багаж и двамата излязоха от апартамента и се увериха, че табелките „No Molestar“ са сложени и на трите врати. Броуди си погледна часовника — 2:25.

— Оглеждай се за Уорли или хората му — каза той, докато слизаха с асансьора. — Освен това не забравяй, че полицията най-вероятно ни търси.

Тейлър кимна.

— Къде е глокът ти?

Тя потупа джоба на дочените си панталони.

— Ако някой ни спре, прави като мен.

— Това означава ли, че нямаш план?

— Имам план да се кача в аероплана.

Вратата на асансьора се отвори и двамата излязоха в пустото лоби, огледаха го и бързо отидоха при рецепцията.

Броуди остави куфарчето на тезгяха и каза на рецепциониста:

— Това е за сеньор Брендан Уорли, който ще прати човек от американското посолство да го вземе.

— Si, senor. — Рецепционистът му даде бланка на хотела и химикалка и Броуди написа името на Уорли и своето, номера на стаята и добави „Foxtrot Uniform“, което съкратено беше FU, което пък при малко по-внимателно разчитане означаваше Fuck you3.

Тейлър не коментира, но той я усети, че завърта очи. Рецепционистът му даде разписка за куфарчето.

— Ще се върнем към седем вечерта — каза Тейлър. — Бихте ли помолили домакина да ни направи резервация за вечеря в осем в ресторант по негов избор?

— Не ядем зайци — добави Броуди.

— Si, señor… señora.

Броуди му даде пет долара и двамата с Тейлър тръгнаха към изхода.

— Много ни бива в баламосването, а? — подхвърли той.

— Говори за себе си. На мен ми е трудно да съм двулична.

— Сериозно ли?

Тя не отговори.

Излязоха. Дъждът беше спрял, но бе оставил след себе си потискаща влажност. Пустото обръщало пред хотела се намираше под една педя вода и във въздуха се носеше миризма на прелели отходни канали. По-важното беше, че от СЕБИН сигурно идваха. Или хората на Уорли се спотайваха някъде наоколо.

— Това място няма да ми липсва.

— Ще ти липсва, когато се озовем в джунглата.

— Благодаря.

Портиерът забърза към тях.

— Такси?

— Мисля, че ще ни трябва лодка.

Портиерът се усмихна.

— Si. Голям порой.

— Аха. Поръчахме такси.

— Si, señor. Чака. — Портиерът наду свирката си и даде знак на един черен джип „Хонда“, който тръгна бавно към тях, оставяйки водна диря след себе си.

Портиерът ги погледна с любопитство.

— Къде отивате?

— До яхтклуб „Марина Гранде“ — отвърна Тейлър и добави: — На риболов.

— А, там хубав риболов.

— Винаги е добре да си създаваш свидетели на баламосването ти — каза на Тейлър Броуди.

Тя не отговори.

Джипът спря пред тях и Броуди даде на портиера един долар, докато Тейлър се качваше, като внимаваше да не нагази във водата.

— Los Marina Grande — каза портиерът на шофьора и пожела „добър улов“ на гостите, докато затваряше вратата.

— Този тип би трябвало да върви със субтитри — промърмори Броуди.

— Успокой се.

Размениха поздрави с шофьора, който се представи като Габриел и като че ли говореше по-добър английски от портиера.

— Защо отива Марина Гранде? — попита Габриел, докато минаваха през портала.

Защо всички бяха толкова любопитни, мамка му?

— На риболов — каза Броуди. — Но първо трябва да вземем един човек от летище „Франсиско де Миранда“.

Габриел кимна.

— Ти си експертът в импровизираните баламосвания — каза Тейлър на Броуди.

— Имам богат опит.

Поеха по тъмните наводнени улици и Броуди погледна на няколко пъти през задното стъкло.

Габриел го забеляза и каза:

— Ние добре. Никой не тормози Габриел. — Шофьорът вдигна дясната си ръка, в която имаше нещо, което заприлича на Броуди на армейски „Колт“ 45-и калибър.

— Ако това беше „Юбер“, щях да ти дам пет звезди — каза му Броуди.

— Сеньор?

— Съпругът ми ще ви даде голям бакшиш — преведе Тейлър.

— Gracias.

Излязоха на магистралата „Франсиско Фахардо“ и Габриел настъпи газта.

Броуди си помисли какво ли е да живееш в град, в който има еднаква вероятност да бъдеш ограбен от полицията, от престъпниците или дори от шофьор на такси с пистолет. От друга страна, ако всички имаха оръжия, включително потенциалните жертви, можеше да стане весело — венецуелска безизходица, в която всеки размахва пистолет и иска пари.

— В джунглата сигурно е по-безопасно — каза той на Тейлър.

— Кажи ми го довечера.

Броуди извади сателитния телефон от сака.

— Скот, не можеш да се обаждаш на… шефа — каза Тейлър и кимна към шофьора. — Освен това няма да работи в таксито.

— Вярно.

— Той иска да му се обадим от летището.

— Вярно. — Броуди махна батерията и свали симкартата, която беше под нея.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че дивата птичка Уорли няма да ни следи.

Тя не отговори, но кимна.

Броуди пъхна батерията и картата в джоба си и върна телефона в сака. После извади смартфона си и използва клечката за зъби на швейцарското си ножче, за да изчопли собствената си симкарта. Ако беше достатъчно мотивиран, Уорли имаше както властта, така и възможностите да използва мобилните им номера, за да ги следи.

Тейлър явно схвана това, взе ножчето и направи същото с нейния телефон.

В някой момент, когато са дълбоко в джунглата, можеше да имат нужда от сателитния телефон — за да се обадят на Домброски или дори на Уорли, ако се наложи да уредят изтегляне. Но дотогава щяха да запазят електронно мълчание — извън мрежата и под радара, неизвестно къде. Уорли щеше да се насере от яд, когато специалистите по комуникации в посолството му докладват, че са изгубили сигнала им. И пак щеше да се насере, когато му донесат куфарчето. Е, заслужаваше си го, задето се беше опитал да накара Домброски да ги изтегли от случая. Този тип беше намислил нещо и то можеше да е просто обичайното — териториална война, съчетана с дипломатически тревоги около инцидента в „Кокошарника“. Все повече улики обаче показваха, че Брендан Уорли си има свой дневен ред. Броуди се надяваше, че Домброски си е поговорил добре с него, като полковник с полковник. Междувременно нито единият от двамата нямаше нужда да знае къде са той и Тейлър.

Продължиха да пътуват мълчаливо ѝ Броуди видя осветеното летище от дясната им страна, което му напомни за пътуването им до Петаре. Ако в новините бяха съобщили за престрелката и броя на жертвите в бардака, сигурно щяха да организират активистите си и да обвинят американците — и в този случай щяха да са прави.

— Идвал ли си преди на това летище? — попита Броуди шофьора.

— Si. Понякога карам важни хора. Понякога туриста. Те летят на частни самолети.

— Докъде?

Габриел сви рамене.

— Не е моя работа. — Но все пак добави: — Туриста летят на юг. Много красиво. — И сподели. — Богати отива другаде и не се връща.

— На дълга ваканция.

Габриел се разсмя.

— Si. Много дълга.

— Карал ли си американци до летището? — попита Тейлър.

— Не. Кого ще срещате там?

— Друг рибар — отвърна Броуди.

Габриел премълча.

Завиха на първия изход от магистралата и продължиха по служебния път към входа на летището, на който имаше осветен знак, който го обозначаваше като военен обект, макар че Броуди знаеше, че се използва от всеки, който може да помогне с пари за издръжката му.

И както подобаваше на една бананова република, при входа имаше вехта барака с въоръжен охранител, който дремеше на пластмасов стол. Той стана и се помъкна към таксито.

Двамата с Габриел размениха няколко думи и шофьорът свали задното стъкло, така че охранителят да огледа пътниците. Той каза нещо и Габриел преведе:

— Иска такса за паркинг. Пет милиона боливара или един долар. Казах му, че няма да паркираме, а той каза, че в такъв случай таксата била за вход. — Габриел се разсмя. — Гринго такса. Платете му, por favor.

Броуди реши, че един долар е разумна сума, като се имаше предвид, че охранителят не беше поискал документите им и не беше повдигнал въпрос за пистолета на Габриел, който лежеше на предната седалка. Би му дал и два, ако охранителят беше признал, че просто ги обира. Даде му един долар и вдигна прозореца, а Габриел потегли.

— Колко струва излизането оттук? — поинтересува се Броуди.

— Три долара — отвърна Габриел и отново се разсмя.

Е, поне можеха да се смеят. Какво друго им оставаше?

Продължиха по наводнения и пълен с дупки път на летището.

— Първи хангар — каза Броуди, като се чудеше дали има и Втори хангар.

— Si.

Разминаха се с военна кола и пред тях на тревата Броуди видя два военни хеликоптера, които изглеждаха руска изработка. По-нататък на пистата имаше два реактивни изтребителя, които приличаха на руски МИГ-ове. Сигурно венецуелските ВВС се изчерпваха с тези машини и Броуди подозираше, че хеликоптерите и самолетите са приземени продължително поради липса на части, поддръжка или гориво. Това военно летище се беше превърнало в отправна точка за заминаване, на която никой не задава въпроси, използвана от богатите, нервните, а може би и трафиканти на наркотици и други, които предпочитат полетите им да останат недокументирани. Такива като Кайл Мърсър.

Габриел зави към три хангара и се насочи към онзи отляво, отбелязан със зле осветено число 1 над отворените врати. Когато приближиха, фаровете на таксито осветиха висок мъж, застанал до едномоторен самолет. Пушеше цигара или пура — нещо, което беше абсолютно забранено на писта в Щатите. Ако това беше техният пилот, той очевидно нарушаваше правилата, а може би обичаше да рискува.

Габриел намали и мъжът им даде знак да продължат напред, след което вдигна ръка и шофьорът спря.

— Това ли е вашият амиго?

— Прилича на него. Изчакай тук — каза Броуди на Тейлър. — Ще проверя.

Той слезе от джипа и докато вървеше към високия мъж, видя на светлините, че човекът е широкоплещест, на около четирийсет, загорял от слънцето и с късо подстригана кафява коса. Беше облечен в бяла риза с къс ръкав и еполети с нашивки и черни панталони. Като контра на изискваната от „Ейпекс“ униформа беше по джапанки, които Броуди винаги свързваше с чекиджии.

Мъжът стъпка цигарата си и протегна ръка. Последва твърдо ръкуване.

— Капитан Джон Ф. Колинс.

— Кларк Т. Боуман.

Капитан Колинс погледна таксито, което чакаше с работещ двигател.

— Жена ви идва ли?

— Изпитва ужас от малки самолети.

— Аз също.

Броуди се усмихна. Капитан Колинс му харесваше.

— Ще ѝ предам. Ако поискам да ни закарате до някое друго място, например до Кюрасао или Аруба, това ще бъде ли проблем?

— Не — без да се замисля особено, отвърна Колинс. — „Ейпекс“ има данните на кредитната ви карта, вие имате паспорти, а аз мога да подам различен летателен план. Това летище не е официална точка за пристигане и заминаване и на смешниците не им пука къде отивате, стига да им бутнете няколко долара.

— Добре… — Е, май трябваше да сподели тази възможност с Тейлър. Броуди се върна при таксито, даде ѝ знак да слезе и тя го направи, като взе двата им сака.

— Защо вземате сакове? — попита Габриел.

— Промяна в плановете. — Броуди даде на Габриел десетачка. — Чакай тук, че може отново да ги променим.

— Si. Gracias.

Броуди взе сака си и двамата тръгнаха към самолета.

— Колинс изглежда свестен — каза ѝ той.

— Добре.

— Каза, че може да подаде нов летателен план и да ни закара до Кюрасао или Аруба. Точно срещу крайбрежието.

Тя го погледна.

— Това ли искаш?

— Аз те питам.

Тя не отговори.

— Никой няма да ни обвини, ако решим да се махнем от страната. Всъщност Уорли и Домброски искат точно това.

— Благодаря за възможността. Аз съм за Кавак.

— Добре. — „Само не забравяй, че ти го каза“. — Мисля също, че не би отказал да ни откара от Кавак до Богота.

Тя кимна.

— Трябва да се обадиш на полковник Домброски, както нареди.

— На онези в посолството ще им трябват по-малко от три минути да засекат сигнала ни.

— Обади му се от стационарен телефон.

— Наоколо не виждам телефонни кабинки.

— Скот…

— Давай просто да се махаме оттук. Ще му се обадим от „Томас де Херес“.

— Обещаваш ли?

— Не. Виж, Маги, по време на мисия сме като балистични ракети — без насочване и без възможност да ни контролират, отзоват или изключат с електронен сигнал. Сами сме и се носим към целта си. Точно както трябва да е.

Тя се позамисли. Не изглеждаше особено убедена, но все пак каза:

— Добре.

— Мога да се науча да те обичам.

— Не си прави труда.

Продължиха към самолета, до който Колинс оглеждаше г-жа Боуман на слабата светлина. Той ѝ протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Боуман.

— И на мен.

— Лошото време отмина към морето. Полетът ще бъде безопасен и гладък.

— Добре.

— Това ли е целият ви багаж?

— Не искахме да претоварваме самолета — отговори Броуди.

— Добре… Тежестта не би трябвало да е проблем в Кавак.

— Летели ли сте дотам?

— Няколко пъти. — Той погледна Тейлър. — Няма от какво да се безпокойте.

— Не се безпокоя.

— Добре. Просто се отпуснете и се наслаждавайте на полета.

Тейлър погледна Броуди — явно беше заподозряла, че се е позабавлявал за нейна сметка.

Колинс посочи самолета и се зае да обяснява:

— Това е „Чесна Турбо Стейшънеър“, нов модел, един от най-добрите и безопасни самолети…

— Да тръгваме — предложи му Тейлър.

— Да, госпожо. Просто формалност, но трябва да видя документите ви.

Броуди и Тейлър му дадоха фалшивите си паспорти, Колинс ги погледна набързо на слабата светлина и им ги върна.

— Би трябвало да проверя и багажа ви, но ако ме уверите, че не носите експлозиви, оръжие, наркотици или миризливо сирене, ще повярвам на думата ви.

— Имате думата ни — увери го Броуди.

— Добре. Освен това трябва да съм сигурен, че имате специално разрешително за посещаване на този защитен район.

Броуди потупа дочените си панталони, където беше скрил глока си.

— Тук е.

— Добре… някой може да ви го поиска. Освен това би трябвало да сте се ваксинирали срещу жълта треска една седмица преди да влезете в джунглата.

— Погрижили сме се — отвърна Тейлър.

— Отлично. — Колинс погледна таксито. — А той защо чака?

— Защото аз му казах — отвърна Броуди. — Колко остава до отлитането?

Колинс погледна издигащата се наблизо контролна кула.

— Да видим дали онези смешници няма да ни разрешат да излетим малко по-рано. Би трябвало да сме готови за излитане след десет минути. Или по-малко.

— Колкото по-малко, толкова по-добре.

— Ясно. Някой да има нужда да размисли? Последна възможност. Добре, качвайте се.

Броуди махна на Габриел да си върви и последва Колинс и Тейлър до дясната страна на чесната, където беше стълбата за пътническия салон.

Броуди и Тейлър се качиха в малката комфортна на вид кабина с две кожени кресла, обърнати едно срещу друго, и двуместно канапе зад тях, за което Броуди реши, че е достатъчно голямо, за да побере вързания капитан Мърсър. Засега метна на него сака си и Тейлър последва примера му. Колинс издърпа стълбата, затвори и заключи вратата, след което заобиколи самолета от другата страна и се качи в пилотската кабина.

Заключи вратата си и се обърна към пътниците си:

— Добре дошли на борда на „Полет едно на Ейпекс“. Ще летим без прекъсване до летище „Томас де Херес“ на Сиудад Боливар, където ще заредим и ще продължим към Кавак. Моля, сложете коланите си. — Сложи си слушалките, запали двигателя и направи бърза проверка на уредите. Свърза се с контролната кула, поиска разрешение за излитане и тъй като беше единственият самолет, който излиташе или кацаше в този час, го получи веднага.

Колинс започна да рулира към осветената писта и вдигна оборотите на двигателя.

— И тъй, потегляме — каза той на пътниците си и се понесоха по бетона.

Чесната се издигна в черната нощ.

Докато самолетът набираше височина, Броуди погледна през прозореца. Тъмният град бавно се смаляваше под тях — плътно човешко обиталище в тясна долина, чиито пипала пълзяха по околните хълмове. Надяваше се никога повече да не види този град — дори във вечерните новини.

Тейлър гледаше през другия прозорец.

— Виждаш ли Кюрасао? — попита я Броуди.

— Не, но виждам летището „Симон Боливар“. Надявам се Луис и семейството му да са там и да се качват на някой самолет.

— Аз също. — Маги Тейлър понякога проявяваше прекалено много съчувствие. Не че беше лоша черта, но можеше да попречи на мисията. А тя винаги беше на първо място. Разбира се, освен когато той, Скот Броуди, не искаше да легне с жена. Прииска му се да беше показал подобна загриженост за щастието на другите в хотела.

— За какво си мислиш?

— За Луис и семейството му в някой американски супермаркет.

— Приятно.

Чесната зави надясно и се насочи на юг. На лунната светлина Броуди можеше да различи безкрайните хълмове, полета и гори, покриващи страната. Венецуела — твоя съдба е да я познаеш.

Тейлър отпусна назад облегалката на креслото си, прозя се и затвори очи.

От говорителя се разнесе гласът на Колинс:

— Ако желаете, можете да разкопчаете коланите, но ви съветвам да ги оставите. В хладилните кутии под седалките ви има вода, кола и сок. Полетът би трябвало да е гладък, но ако се наложи, има торбички в страничните джобове. Имаме малко насрещен вятър, така че би трябвало да кацнем на „Томас де Херес“ след около час и петнайсет до час и трийсет минути.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Броуди.

— Само ако има тоалетна на борда — отвърна Тейлър.

Колинс ги чу.

— Има туби за пишкане под седалките. Мъжки и женски. — И добави: — Няма да гледам.

— Офицер и истински джентълмен — каза Броуди. — Нещо против да дойда в кабината?

— Абсолютно нищо.

Броуди разкопча колана си и се промуши между предните седалки в пилотската кабина.

Пилотската чанта на Колинс беше на седалката на втория пилот.

— Можете да я оставите зад вас — каза му той.

Броуди взе чантата, която беше отворена, и видя карти, шорти и нещо, което приличаше на „Магнум“ 357.

Колинс го забеляза.

— Никога не излизам от къщи без него.

— Ясно. — Особено ако живееш в Каракас. Докато оставяше чантата зад седалката, Броуди забеляза и бинокъл, който капитан Колинс щеше да му заеме, макар че все още не го знаеше. Колкото до револвера, щеше да мисли за него, когато предложеше на Колинс да избира между две поощрения за непредвиден полет до Богота — глок или долари.

Броуди седна и се закопча.

— Казаха ми, че сте любители на птици — каза Колинс.

Броуди си помисли, че думите му прозвучаха така, сякаш изобщо не е повярвал на чутото. Този човек определено не беше глупав, въпреки джапанките.

— Точно така.

— Повечето хора, които карам до джунглата, са туристи. Натуралисти, търсачи на приключения и така нататък. Големи любители на фотографията. Никога досега не съм карал любители на птици.

— Мнозина не обичат да си признават, че са такива.

— Наистина ли?

— Защото хората ни мислят за шантави.

— Аз не го мисля.

— Добре.

Колинс помълча известно време, после попита:

— Онези издути неща в джобовете ви фотоапарати ли са?

— Не. Всъщност са деветмилиметрови полуавтоматични пистолети.

Колинс кимна.

— Добре, че ги носите. Там, където отиваме, е опасно.

— Каракас също не е детска градина.

— Каракас си има своя чар, господин Боуман. Просто трябва да му дадете шанс.

Всяка дупка по света си имаше своите защитници. Обикновено бели типове с достатъчно пари и привилегии, за да избягват неприятностите, които търпят местните.

— В Каракас ли живеете?

— Преди бях в Рио, но се запознах с една венецуелка и се преместих тук, за да бъда с нея.

— Явно е страхотна жена.

Колинс се разсмя.

— Така е. — Той понижи глас и сподели по мъжки: — И вие сте се уредили.

— Благодаря.

— Тя добре ли е? Имам успокоителни, ако има нужда.

— Добре е. Имате ли външна антена за сателитен телефон?

Колинс го погледна.

— Да. — Посочи едно гнездо с навит кабел на таблото с уредите. — Искате да се обадите ли?

— Може би по-късно. Предполагам, че имате и сателитен телефон.

— Да. Понякога е по-добър от радиото за връзка с компанията.

— Ясно. И с приятелката.

Колинс се разсмя.

— Да.

Е, помисли си Броуди, добре беше да знае, че разполага с друг сателитен телефон, ако му потрябва. С малко късмет първото му и последно обаждане до полковник Домброски щеше да гласи: „Мисията е изпълнена. Среща в Богота“. И може би кратко обаждане до Уорли: „Foxtrot uniform“.

Чесната летеше в тъмната нощ — малка частица метал и електроника насред студената безкрайна пустота на времето и пространството.

— С туристическа група ли сте? — попита Колинс.

— Не.

— Хората обикновено идват тук с туристически групи. Всъщност е почти задължително.

— Никой не ми го е споменавал.

— Поне водач имате ли?

— Не. Но съм сигурен, че ще успеем да си намерим в Кавак.

— Да… би трябвало да успеете. Не бива да влизате сами в джунглата.

— Така ли? Защо?

— Ами, опасна е. Случва се хора да се губят, а няма спасителни отряди.

— Доста ме бива в ориентирането на терен — каза Броуди и добави: — Мъхът расте от северната страна на дървото.

— Да, но… най-голямата опасност са хората. Наркотрафиканти, бандити. Както и местните, които обикновено са свестни, но понякога не са.

— Имаме си сеньор Глок, който да ни защитава.

Колинс не коментира това, а каза:

— Аз лично не бих взел — той кимна назад към салона — красива жена в джунглата.

— Искате ли да дойдете с нас?

— Как ли пък не. Честно казано, дори не искам да преспивам в Кавак.

— Можем всички да спим заедно.

Капитан Колинс отново не отговори, но сигурно се надяваше, че пътникът му не се шегува и се питаше какви ли всъщност са г-н и г-жа Боуман. Всъщност дори попита:

— Откога се занимавате с наблюдаване на птици?

— Сравнително отскоро.

— Не разбирам каква тръпка има в това.

— Аз също. Правя го заради жена си.

Колинс кимна.

— Аха. Всички го правим.

— Именно.

Броуди искаше да каже на Колинс, че му предстои да направи нещо добро за страната си — например че ще лети от Кавак за Богота с вързан престъпник в салона — но преди това трябваше да се сближат повече. Така че след като заредиха в Сиудад Боливар и до Кавак им оставаше още малко, той започна с обработката. Местните се вербуваха с пари; вербуването на американски емигранти, както беше открил, обикновено ставаше с размахване на националния флаг.

Ироничното беше, че няма по-голям патриот от емигранта. Трябваше обаче да подбереш внимателно момента. Или калибъра — колкото по-голям, толкова по-добре. Парите също помагаха.

Важното беше, че капитан Колинс, който вече не мислеше, че има любители на птици на борда, знаеше, че г-н и г-жа Боуман не се занимават с някаква криминална дейност.

— Бивш военен ли сте? — попита Броуди.

— Не. Макар че си мислех за това.

— Двамата с жена ми служихме. В Ирак и Афганистан.

— Изпълнили сте дълга си.

— Живеем близо до Вашингтон. Вие откъде сте?

— Откъде ли не. Роден съм в Монтана. Страната на голямото небе.

— Аха. Това би вдъхновило човек да стане пилот.

— Да.

— Аз съм от щата Ню Йорк. От семейство на фермери. Жена ми пък е от Тенеси. От семейство на производители на шльокавица.

Колинс се разсмя.

— Наблюдаването на птици е наше хоби. В Щатите работим за федералното правителство. Нищо интересно — добави Броуди. — Към Министерството на природните богатства. Геолози сме.

Колинс се позамисли и може би стигна до логичното заключение, че г-н и г-жа Боуман обикалят в търсене на възможни полезни изкопаеми.

— Това не е за разгласяване — каза му Броуди. — Ние сме просто любители на птици.

Колинс кимна.

— Ще ида да поспя — каза Броуди. — Освен ако не искате да поема управлението, докато вие не дремнете.

— Летите ли?

— Не. Но пък ви гледах как го правите.

Колинс намери това за забавно.

Броуди се върна в салона и седна до Тейлър. Загледа я как спи, как гърдите ѝ се повдигат и спускат, как на лицето ѝ е изписан съвършен покой. Надяваше се да сънува, че се буди до Скот Броуди.

Докато се закопчаваше, ръката ѝ се протегна към него, сякаш се движеше по собствена воля, и му подаде листче. Броуди го взе и прочете написаното. „Скот Броуди — първа награда по баламосване. ПП: Никога не сме правили шльокавица“.

Той се усмихна, отпусна облегалката си назад и затвори очи. Тялото му се нуждаеше от сън, но също като в Ирак умът му беше в режим оцеляване и мислите му препускаха към онова, което ги очакваше.

А онова, което ги очакваше, беше отчасти определено от онова, което бяха оставили след себе си. Тоест от престрелката в „Кокошарника“. И Кармен. Ако беше обработена от полицията или СЕБИН, може и да се беше пречупила. А ако се беше пречупила и ако Мърсър наистина имаше контакти с режима и военните, той сигурно ги очакваше на пистата в Кавак.

Разбира се, Броуди можеше да убие Кармен, както и Луис, който беше чул прекалено много. Както и клиента на Кармен, макар че той сигурно не знаеше английски. Но все пак някъде трябва да сложиш чертата. Както е казал Ницше: „Който се сражава с чудовища, трябва да внимава самият той да не стане чудовище“.

Добър съвет за онези, които бяха замислили „Флагстаф“. И за капитан Мърсър, който очевидно беше погледнал в бездната и беше видял, че и тя поглежда него. Както и за Скот Броуди, който на няколко пъти беше приближавал твърде близо до въпросната бездна. И сега можеше да е един от тези пъти.