Дезертьорът

39.

Гласът на капитан Колинс зазвуча по интерфона.

— Добре, получихме разрешение за кацане и започваме спускане към летище Томи Хереса. — Пилотът реши, че е смешно, и се престори, че пита по радиото: — Томи, имаш ли херес?

Броуди се усмихна. Капитанът беше малко смахнат. А днес се нуждаеха точно от смахнати.

— Може малко да подруса — каза Колинс. — Сложете си коланите.

Тейлър се събуди от дрямката си на задната седалка, седна до Броуди и закопча колана си.

— Мислиш ли, че мъж метър и осемдесет и сто килограма ще се побере отзад? — попита я Броуди.

— Себе си ли имаш предвид?

— Знаеш кого имам предвид.

— Това е разузнавателна мисия, господин Броуди.

— Вярно.

Докато се спускаха, Броуди погледна през прозореца. В ясното утро видя огромни площи ниви, подобни на кръпки по земята, а точно под тях забеляза няколко акра с петролни цистерни. В далечината се виждаха петролни кладенци, пръснати между фермите и ранчота за добитък.

Колинс отново заговори по интеркома:

— Предполагам, че го знаете, защото сте геолози, но районът северно от реката е известен като Петролния пояс на Ориноко, където се намират всичките запаси на страната. Най-големите залежи на петрол на планетата.

— Понякога сънувам Петролния пояс на Ориноко — извика Броуди през шума на мотора и се обърна към Тейлър. — Нали, скъпа?

Тя не отговори.

Броуди погледна надолу към петролните полета, пръснати из плодородната земя. Трудно му беше да повярва, че страната се намира в такова окаяно икономическо състояние. Подобно на по-голямата част от Южна Америка, Венецуела беше благословена от природата и прокълната от хората. Тотално преебана.

Продължи да гледа през прозореца и вече можеше да различи мътните води на река Ориноко, която се извиваше като змия по земята, а в далечината зърна и Сиудад Боливар, притиснат към южния ѝ бряг. Градът беше малък, с правилна планировка, и когато се спуснаха още повече и приближиха, той започна да различава постройките, смесица от живописен колониален и небрежен модерен стил. Зад града на юг имаше по-малко обработваема земя и повече гора; Броуди си спомни, че Сиудад Боливар беше известен и като Портата към Юга: гранично селище, отвъд което имаше огромни площи рядко населена земя, туземци, джунгла — и Кайл Мърсър.

Слънчевата светлина вече изпълваше салона и той погледна Тейлър, която гледаше през прозореца от нейната страна. Запита се какво ли става в главата ѝ. Може би съжаляваше, че му е разказала за съучастничеството си в операция „Флагстаф“ — неволно, ако се приемеше нейната версия. Помисли си, че единствено актьорите се придържат към сценария. Но може би не биваше да е толкова циничен и недоверчив. В признанието ѝ се долавяше истина — макар и не цялата. Може би наистина е била влюбена в Трент; може би все още беше. И сега беше на мисия на ОКР да открие Кайл Мърсър, най-прочутия американски дезертьор и може би участник във „Флагстаф“. Така че може би тази мисия събуждаше призраци, за които Маги Тейлър си беше мислила, че е оставила в Афганистан.

Съпричастието не беше от силните качества на Броуди, но той самият беше виждал тези призраци в неочаквани моменти и на неочаквани места, така че може би между него и Тейлър имаше неизречена връзка — братството на войната. Тя определено имаше кураж. Броуди познаваше много мъже, които не биха приели тази мисия в сърцето на мрака. Мислено си отбеляза да напише блестящо похвално писмо за досието ѝ. Но тогава Домброски и всички останали щяха да си помислят, че е правил секс с нея. Значи трябваше в началото на писмото да заяви, че е нямало такова нещо. И като стана въпрос за секс, Броуди се зачуди дали Тейлър не съжалява, че е оставила момента да отмине. От зората на историята мъжете са казвали на жените: „Отивам на бой. Утре може да съм мъртъв. Хайде да се изчукаме“. Този подход имаше добра успеваемост. Но в този случай отиваха на бой заедно — по негово предложение — така че може би тя беше решила, че щом се е съгласила на опасната мисия, не е нужно да се съгласява да прави секс. Баща му веднъж му беше казал: „Ако се научиш да мислиш като жена, ще си лягаш по-често с момиче“. Добър съвет. По-добър от съвета му как се свива джойнт.

Колинс се свърза с контролната кула и получи разрешение да подходи към „Томас де Херес“ — Томи Хереса — което се оказа малко летище с една-единствена писта, дълга около километър и половина и подходяща за големи машини. Може би беше построено по времето, когато туризмът в южните части на страната е бил добре развит. Сега обаче на летището имаше само един голям самолет — военен транспортен. Броуди забеляза също няколко малки самолета до малкия терминал; може би те превозваха хора от държавната петролна компания, туристи авантюристи или важни клечки от картелите.

Колинс изравни чесната с пистата и се обади на контролната кула. Мина външния маркер и секунди по-късно кацна плавно.

— Онези хора долу приличат на мравки — каза му Броуди.

Колинс знаеше старата шега.

— Те са мравки — отговори той. — На земята сме.

Двамата се разсмяха. Броуди знаеше как да се сближава с мъже. Жените бяха по-голямото предизвикателство.

Колинс се свърза с наземния контрол, излезе от пистата и се насочи към редицата хангари, където имаше и други малки самолети. Зави към една цистерна и перката започна да намалява оборотите, когато изключи двигателя.

— Добре дошли насред нищото. Казаха, че имат гориво. Да видим. — Каза нещо на испански в микрофона и се обърна към пътниците си. — Ще скоча долу да наблюдавам зареждането. Можете да слезете да се поразтъпчете и да идете до тоалетната в онзи хангар, но не се разделяйте. Аз ще остана при самолета, за да не го открадне някой.

— Колко време ще продължи престоят? — попита Броуди.

— Петнайсет до двайсет минути, освен ако зареждащите нямат сиеста.

— Добре. Догоре ли ще пълниш?

— Не. Така ще сме твърде тежки за излитане от Кавак. Планът е да заредим отново тук на връщане към Каракас. Всичко се свежда до тегло и дължината на пистата. Затова наливаме само малко повече от необходимото за непредвидени обстоятелства като лошо време.

— Ясно. — Броуди не искаше все още да разкрива на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, затова каза: — Искаме да покръжим около Кавак, преди да кацнем. Малко гледане на забележителности, може би разузнаване на терена. Нали разбираш? Петрол и птици. Така че защо не напълниш резервоара? Аз плащам горивото.

Колинс се замисли.

— Става… няма да е проблем, ако изразходваме достатъчно гориво.

— Добре. И като бонус към пълния резервоар ще ти измият предното стъкло и ще проверят маслото и гумите ти.

Колинс се усмихна.

— Тук има ли охранителни камери? — попита Броуди.

— Да. Защото много се краде.

А и полицията сигурно би искала да знае кой пристига и заминава.

— Ще сме тук — каза Броуди.

— Добре. — Колинс слезе и затвори вратата си.

— Можем да се обадим на Домброски от стационарен телефон — каза Тейлър.

— Последният платен телефон тук е бил откраднат преди две години.

— Скот…

— Когато си живеела с родителите си и си излизала на среща, обаждала ли си се у дома?

— Всъщност да.

— Сериозно? А когато си се прибирала с библия в чантата си, баба ти да не би да си е мислила, че си прекарала нощта в църквата?

Тя се усмихна.

— Никога не съм крала библия от мотел.

— Добро момиче. Междувременно, ще пътуваме на тъмно. От съображения за сигурност. Край на дискусията.

— Да, сър. Но трябва да се изпишкам — добави тя.

— Ще се наложи да го направиш тук.

— Ще изтърпя.

Ако бяха правили секс, нямаше да е толкова свенлива. Дали да го каже? По-добре не.

Броуди загледа как Колинс разговаря с някакъв тип със зелен гащеризон, който говореше по радиостанция. Сигурно се пазаряха за цената на горивото. Единственото, за което можеш да си сигурен тук, беше, че не можеш да си сигурен за нищо. Накрая някой откачи дългия маркуч от цистерната, което напомни на Броуди, че той също трябва да се изпикае.

Намери тубата под седалката — не мислеше, че Тейлър, която беше пишкала две години в смесена компания зад камъни и в крайпътни канавки, ще има нещо против. Така се създаваше здрава връзка. Тя обаче го посъветва да отиде в пилотската кабина и той се съгласи.

— Сигурно затова я наричат кокпит6.

Броуди се промуши в пилотската кабина, а Тейлър взе женската туба. Докато си вършеха работата, някакъв тип се появи на левия прозорец със стълба на колелца и маркуч в ръка, за да напълни резервоара в крилото. Махна им.

Броуди се върна в салона и пъхна тубата под седалката.

— Ама че кеф. Искаш ли нещо за пиене?

— Портокалов сок. Благодаря.

Броуди стана, бръкна под задната кушетка и отвори хладилника.

— Нали не си сложила тук тубата си?

— Гледай за малката бутилка с етикетчето.

— Ясно. — Той взе две бутилки.

Седнаха един до друг със соковете си. Онзи с маркуча се беше преместил на дясното крило. Броуди извади от сака картата на Тейлър и се зае да я изучава. Колумбийската граница се намираше на шестстотин километра западно от Кавак. Може би извън обхвата на чесната, която щеше да изразходва гориво до селото и още по време на огледа. Трябваше да поговори с Колинс по въпроса, след като пилотът се съгласи с промяната в плановете.

— Какво гледаш? — попита Тейлър.

— Разстоянията.

Тя погледна картата.

— Ако Колумбия е прекалено далече, лесно можем да стигнем до Бразилия или Гвиана.

— Да. Но в Колумбия имаме военни бази и трябва да докладваме в посолството ни в Богота.

— Мърсър няма да е на борда, така че няма значение къде ще отидем най-напред, стига да сме извън Венецуела.

Броуди не отговори.

— Предстои ни да летим над възможно враждебна територия — каза Тейлър.

— Намираме се на враждебна територия от кацането ни в Каракас.

— Затова искам да съм наясно за мисията, преди да стигнем там — продължи тя.

— Да. Е, това е разузнавателна мисия. Събиране на сведения.

— Добре. Значи ако тръгнем с лодка нагоре по реката, ще дойде момент, в който ще трябва да се връщаме, и знам, че ще искаш да продължим още мъничко нататък…

— Спираме, когато видим първата изсушена глава — увери я той. — Ще стигнем до ръба на опасността, но не по-нататък.

— И двамата много добре знаем, че няма да видиш въпросния ръб, преди да си прекрачил през него.

Броуди допи сока си и вдигна бутилката.

— Наполовина пълна ли е, или наполовина празна?

— Съвсем празна, също като главата ти.

— Вярно. Би ли ми взела друга?

— Глава ли?

— Не. Бутилка.

Тя стана, бръкна под кушетката, взе нова бутилка и му я даде.

Поседяха мълчаливо около минута.

— Казахме на Домброски, че ще открием местоположението на лагера на Мърсър — каза Броуди. — И ще направим точно това. А ти предложи екип на Делта да се погрижи за Мърсър. И Домброски хареса идеята. Но без достатъчно точна информация за подобна мисия спокойно можем да сме и в Аруба.

Тейлър не отговори веднага. После каза:

— В Афганистан не се страхувах да умра. Просто не исках да умирам заради някаква глупост.

— По време на война обикновено изборът не е твой.

— Така е. Но сега е.

— Да. Ще импровизираме.

— И аз ще задам мелодията.

— Ти ще тананикаш. — И ѝ напомни: — Първоначалната ни задача беше да открием и арестуваме беглеца…

— Това се промени.

— Добре, но…

— Надявам се да си научил нещо от лайняното шоу в „Кокошарника“.

— Научих. Никога не влизай в бардак без оръжие.

— Мисля, че си пропуснал по-важния урок, Скот. Не влизаш в лагера на въоръжен враг без батальон зад гърба си.

— Ясно. Виж, най-много от всичко ми се иска да видя Кайл Мърсър вързан на задната седалка с напъхано манго в устата. Но ще се задоволя и с откриването на лагера му.

— Добре. Значи се разбрахме за мисията.

— Да.

— И никакви фантазии за залавянето на Кайл Мърсър.

— Имам нова фантазия.

Тейлър го погледна, но не отговори.

— Ако излезем от това живи… ще ти направя хубава вечеря — каза тя.

— Очаквам я с нетърпение. — Значи трябваше само да се приберат живи у дома, за да изпълни фантазията си за преспиване с Маги Тейлър. Тя определено знаеше как да бетонира сделка.

Броуди загледа как Колинс отброява пари от пачката в ръката си и плаща горивото. Забеляза също, че пилотът е с цигара в ръка — както си стоеше до знака NO FUMAR. Този идиот можеше да ги убие преди да им се отвори шанс сами да си докарат края.

Броуди се облегна и допи сока си. Беше напълно възможно Кайл Мърсър вече да е научил за случилото се в „Кокошарника“ — по радио, по сателитен телефон или по пратеник — и в момента да наблюдава пистата в Кавак с мутрите си и да очаква неканени гости. Е, това щеше да сложи бърз край на задачата им.

— За какво си мислиш? — попита го Тейлър.

— Мисля си, че Кайл Мърсър може да чака на пистата в Кавак, за да види кой ще пристигне със следващия самолет от Сиудад Боливар или Каракас.

— Господин и госпожа Боуман, за да наблюдават птици.

— Тази пуйка ще полети ли според теб?

— Ще видим.

— Да, ще видим.

40.

Бяха излетели преди час и половина от „Томас де Херес“ и през повечето време Тейлър беше със затворени очи, така че на Броуди не му оставаше друго, освен да чете „Птиците на Венецуела“ на таблета ѝ. Откри, че повечето птици не са моногамни. Явно е бил птица в предишния си живот. А Маги Тейлър е била червена ара, която се чифтосва веднъж годишно.

Презареждането в ТДХ беше отнело повече време от очакваното — подобно на повечето неща във Венецуела, с изключение на смъртта — и вече беше почти осем сутринта. Небето беше безоблачно, слънцето се беше издигнало доста над хоризонта и осветяваше терена, който сега представляваше гъста гора без много признаци за човешко присъствие.

— До Кавак остават петнайсет минути — обяви Колинс. — Още ли искате да погледате от въздуха?

— Да — извика му Броуди.

Тейлър отвори очи.

— Какво става?

— Кавак след петнайсет минути.

Тя кимна.

— Първо ще стигнем Аян Тепуи, където е Ангелският водопад — каза Колинс. — Ще прелетим покрай него. Кавак е от другата страна на планината.

— Добре — отвърна Броуди, наведе се към Тейлър и добави тихо: — Ще направим въздушно разузнаване на пистата, за да видим какво е положението в зоната за кацане.

Тя отново кимна и забеляза таблета си в скута му.

— Какво четеш?

— Пилешко порно.

— Ще можеш ли да говориш като човек, който разбира от птици?

— Аз съм от ОКР. Мога да говоря като разбиращ от всичко, когато играя някаква роля.

— Дай ми пример.

— Добре… Ако гледаш фазан, летящ на петдесет метра пред теб, трябва да се прицелиш около метър и половина пред него, за да го улучиш.

Тейлър се усмихна.

— Ами ако е човек на муле, който стреля по теб? Тогава в задника на мулето ли се целиш?

— Всъщност, госпожице, ако конница атакува пехота, пехотата се цели в конете. Те са по-голяма мишена.

— Трябваше да използваш този довод при разследването.

— Просто забравих за него.

След като приключиха с обичайното дрънкане преди мисия, той каза:

— Ако пистата изглежда опасна, просто ще разузнаем района от въздуха, ще направим няколко снимки и ще кажем на Колинс да продължи към Богота.

Тя кимна. Броуди ѝ върна таблета и тя го включи в контакта до седалката си, за да го зареди.

— Аян Тепуи е точно пред нас — каза Колинс. — Не можете да я пропуснете.

Броуди и Тейлър погледнаха през предното стъкло към плосковърхата планина, чиято източна страна беше осветена в жълто от изгряващото слънце. Върхът ѝ се издигаше поне на няколко десетки метра над тях и беше скрит от облаците, които се трупаха около горната част на планината. В подножието ѝ във всички посоки се простираше безкрайна гъста джунгла, пресичана от малки притоци на река Ориноко.

— Зашеметяващо е — рече Тейлър.

— Вече не ги правят такива — съгласи се Броуди.

Тейлър направи няколко снимки със смартфона си и Броуди си позволи да се надява, че няма да му се наложи да ги гледа в апартамента ѝ.

Колинс продължи да играе ролята на гид:

— Северната страна на планината е разсечена от тясна долина, наречена Дяволския каньон, а водопадът се намира на западната му стена, която ни се пада отдясно. Така че Ангелският водопад пада в Дяволския каньон. — Той реши, че това е забавно — точно като Томи Хереса.

Броуди се загледа в планината и си помисли за Кармен, която може би е летяла до Кавак, може би е пътувала един час нагоре по течението на реката, може би е слязла на десния бряг и може би е вървяла петнайсет минути до лагера на Мърсър.

Онова, което му се беше видяло като солидна информация в Каракас, започваше да става малко непълна пред огромния хинтерланд на Венецуела.

Колинс продължи да се издига, докато приближаваше, за да е сигурен, че чесната и планината няма да се цункат.

— Горе можеш ли да приземиш самолет? — попита Тейлър.

— Можеш, но вече е забранено. През трийсетте, по времето на Джими Ейнджъл, човек е можел да прави каквото си поиска.

— Да, хубавите стари времена — отвърна Броуди. — Кой е Джими Ейнджъл?

— Американски авиатор и пътешественик. Летял е из тези места в търсене на злато.

— И какво е станало?

— Кацнал на Аян Тепуи с жена си и самолетът му заседнал в калта. Двамата трябвало да се спуснат долу и да намерят най-близкото селище.

— И колко време продължил бракът им?

Колинс се засмя и продължи с историята си.

— Самолетът останал горе повече от трийсет години, преди да бъде свален и изложен пред летище „Томас де Херес“.

— И намерил ли е злато?

— Не. Но пък водопадът е кръстен на него. Това е по-добро от злато — добави Колинс. — Това е безсмъртие.

По-скоро утешителна награда. Е, помисли си Броуди, това може да е историята на човешките пътешествия — тръгваш да търсиш едно и намираш друго. Търсиш злато, а намираш водопад. Търсиш извора на младостта и безсмъртието, а намираш смъртта. Голямата шега на живота.

— Местните жители вярват, че боговете живеят на върховете на тези планини — каза Колинс.

Определено не живееха из планините около Каракас, това беше сигурно.

Летяха мълчаливо няколко минути и Броуди видя Дяволския каньон, който беше широк няколко километра и в този ранен час почти изцяло тънеше в сянка. Гъстата джунгла изпълваше долината и се катереше по основата на почти отвесните скални стени на планината.

Когато се спуснаха в долината, видяха високия водопад от дясната им страна. Началото му беше скрито от облаците и изглеждаше, че водата се изсипва направо от небето по отвесната стена на планината и пропада на стотици метри надолу в реката, която минаваше през покритата с джунгла долина.

Броуди си помисли за Кайл Мърсър, който беше някъде долу. Неговото пътуване го беше отвело от мъртвите планини на Афганистан до жилището на боговете. Можеше ли това място да го излекува? Като че ли не.

Колинс продължи обясненията си:

— Тези тепуи са толкова стари и изолирани, че имат уникални видове флора и фауна, които не се срещат никъде другаде.

— Точно затова сме тук — каза Броуди. — Да намерим една рядка птица.

Колинс направи обратен завой в каньона, излезе от него и заобиколи източната страна на огромната плосковърха планина. На юг джунглата отстъпваше пред километри тревиста земя, започваща от южното подножие на Аян Тепуи.

— Готови ли сте за кацане? — попита пилотът.

— Не — извика му Броуди. — Но прелети над Кавак, преди да продължим.

— Добре… А каква е причината за това?

— Жена ми иска да направи снимки.

— Добре.

— Нещо против да използвам бинокъла ти?

— Нищо. — Колинс извади бинокъла от пилотската си чанта, която беше сложил на седалката на втория пилот, и го подаде назад към Броуди.

Броуди погледна през страничния прозорец и фокусира бинокъла, докато Колинс излизаше от южната страна на планината и започваше спускането си към Кавак.

След няколко минути летене над обширната савана пилотът каза:

— Кавак е от вашата страна, господин Боуман. На един часа.

Броуди погледна натам и забеляза малка виеща се река; на по-малко от километър източно от нея имаше двайсетина колиби със сламени покриви — кръгли, правоъгълни и овални. Пистата се намираше южно от селото и представляваше просто ивица окосена трева с ветропоказател и няколко маркера, дълга около шестстотин метра.

— Кавак всъщност не е туземно село — каза Колинс. — А по-скоро туристическо. Има седем-осем къщи за гости, склад за нещата, които хората поръчват и носят тук, както и няколко колиби за местните пемони, които са или водачи на туристическите групи, или се грижат за къщите за гости, кея и пистата.

— Кой е най-добрият ресторант тук? — попита Броуди.

— Има обща столова.

— Как е храната?

— Прясна. Няма хладилници. Нито пък електричество. Продават ром и бира. Понякога и други неща. — Колинс започна да завива надясно над селото.

— Спусни се над пистата, така че жена ми да може да снима. Нещо против да дойда отпред?

— Става.

Броуди се промъкна в пилотската кабина и премести пилотската чанта зад дясната седалка, докато Колинс започваше да се спуска спирално над пистата. Броуди погледна с бинокъла през прозореца от неговата страна към високата трева около пистата и после към пръснатите колиби, които изглеждаха боядисани в жълто, както беше казала и Кармен. Като че ли нямаше някаква необичайна суматоха. Всъщност нямаше никакво движение, ако не се брояха няколко души при реката, които ловяха риба. Броуди видя кална крайбрежна ивица, на която имаше десетина малки лодки.

— Мога ли да наема лодка?

Колинс изравни чесната на сто и петдесет метра височина и продължи да кръжи над пистата и селото.

— Да. Водачите ще ви закарат нагоре или надолу по реката. Цената е долар на час.

— Искам само лодката.

— Не знам… можете да попитате.

Тейлър също беше влязла в кабината и беше клекнала между двете седалки.

— Видя ли нещо интересно? — попита тя.

— Вижда ми се зелено — отвърна Броуди, използвайки кодовата дума за зона за кацане. Жълто означаваше внимание, а червено — гореща, но обикновено научаваш тези неща едва след като стъпиш на земята.

— Според мен е жълто — каза Тейлър. — Прекалено кротко е.

— Може би.

Колинс погледна пътниците си.

— Какво?

— Аз мисля, че колибите са зелени — обясни Броуди. — Жена ми пък казва, че са кротко жълти. — Той погледна към пистата. — Виждам ветропоказателя. Вятърът духа от изток, капитане.

Колинс погледна през предното стъкло.

— Благодаря.

— Няма проблем. Не виждам никакви птици — отбеляза Броуди.

— Вероятно са в джунглата, господин Боуман.

— Вярно. Там се мотаят. Има ли разни неща, които могат да те изядат? — попита той.

— Да. Пуми и ягуари.

— Съжалявам, че попитах.

— Освен това пирани в реката. А може би и алигатори.

Броуди се обърна към Тейлър.

— Дотук с плановете за нощно къпане.

— Аз не бих влязъл в тази река — съгласи се Колинс.

— Добър съвет. — Броуди реши, че са останали достатъчно дълго над селото — може би прекалено дълго, ако някой ги наблюдава. — Добре, да продължим с гледането на забележителности.

Колинс хвърли поглед на уредите.

— Да, можем да летим още около час и ще имаме предостатъчно гориво, за да се върнем на ТДХ. — Той насочи самолета нагоре. — Какво искате да видите?

— Района около реката, на десетина километра югоизточно от Кавак — отвърна Тейлър. — Именно там ще ходим да търсим птици.

— Добре. — Колинс зави в нужната посока.

— По-ниско и по-бавно, моля — каза Тейлър.

Броуди си спомни, че Кармен беше споменала, че е видяла друга тепуи от лагера на Мърсър, и попита:

— Наоколо има ли други тепуи?

Колинс кимна.

— Ако продължим трийсетина километра в тази посока, ще стигнем масива Химанта — огромен комплекс от десетина тепуи. Заедно са горе-долу с размерите на Аян.

Броуди кимна. Дотук теренът отговаряше на описанието на Кармен.

Полетяха ниско и бавно над мътна река, която се виеше през саваната и навлизаше в джунглата, която се простираше на юг и изток до хоризонта.

— Хайде да покръжим над този район — каза Броуди, когато реши, че са изминали десетина километра.

— Добре. — Колинс наклони самолета надясно и започна да кръжи.

Броуди вдигна бинокъла и погледна надолу към джунглата.

Тейлър седна на мястото му и също погледна към зеления балдахин.

— Дай да видя.

Броуди ѝ даде бинокъла и двамата се загледаха през прозорците към десния бряг на безименната река, докато Колинс продължаваше да кръжи.

— Нещо конкретно ли търсите? — попита пилотът.

— Не бих имал нищо против да видя истинско туземно село — отвърна Броуди.

— Трудно ще е да се забележи оттук.

— Ясно. — Също като лагера на Мърсър. — Може пък да попаднем на някое село, докато търсим птици. Местните дружелюбни ли са?

— Ами… според ситуацията.

— Кажи ми каква е ситуацията.

— Добре. Преди зависеха много от туризма, но той доста западна, така че са малко под напрежение и някои от тях се насочиха към престъпна дейност.

— Все едно ми описваш Каракас.

— Да… или цялата страна. Така че ако сте в пущинака с туристическа група и местни водачи, всичко е наред. Но ако сте сами — като вас с госпожа Боуман — и попаднете на местни в джунглата, те могат да са малко страшни.

— Също като нас с госпожа Боуман.

Капитан Колинс погледна пътниците си.

Броуди се усмихна, за да покаже, че не е чак толкова страшен.

— Ядат ли хора?

— Предпочитат риба.

— Добре. Имат ли тръби? И отровни стрелички?

— Не знам. Знам обаче, че имат пушки. За лов. Вижте, пемоните са свестни хора и не искам да…

— Разбрах. Добре, ако попаднем на пемони, ще оставя представянето на теб.

— Аз оставам при самолета си.

— Да не кажеш, че не си бил поканен.

— Виждам нещо като село при брега на реката — обади се Тейлър отзад. — На три часа, ниско.

Броуди погледна и видя дълга постройка с тръстиков покрив.

Колинс наклони самолета, погледна през прозореца на Броуди и каза:

— Това е рибарска платформа на местните. Построена е на колове. Там държат мрежите си, мотаят се, спят, ловят риба и може би пият бира и ядат сланина.

— Също като в Тенеси.

Колинс се разсмя, но не и Магнолия.

Броуди чакаше удобния момент да каже на капитан Колинс за промяната в плана. Първо обаче трябваше да го обработи малко.

— Щатите липсват ли ти? — попита той.

— Разбира се. Но животът на пилот ми харесва. Летя до нови места.

— Но винаги се връщаш в Каракас.

— Да… тя не иска да напусне града.

— Е, той си има своя чар — напомни му Броуди.

— Всъщност е пълна дупка.

— Да. Видях го. Добър човек си, щом оставаш при нея в Каракас.

Колинс помълча няколко секунди, след което каза:

— Тя е бивша кралица на красотата.

По-скоро сервитьорка на коктейли, помисли си Броуди.

— Не искам да те обидя, капитане, но светът е пълен с красиви жени, които живеят на по-приятни места.

Колинс не отговори на това.

— Имам жилище в Пенсакола — каза той. — Това е планът ми. И ще стане и неин.

— Добър план. — Още по-добър би бил да не позволяваш на жена да преебе живота ти и Броуди би го споделил с капитан Колинс, но Маги Тейлър седеше отзад и вероятно си мислеше как тя би могла да преебе живота на Скот Броуди.

— Още ли искате да кръжим? — попита Колинс.

Броуди се обърна назад към Тейлър.

— Какво мислиш?

Тя свали бинокъла.

— По-скоро не… — Направи няколко снимки със смартфона си. — Нищо не се вижда през дърветата. Но може да продължим два-три километра нагоре по реката.

Колинс отново погледна уредите си.

— Тези маневри изразходват много гориво. Но… добре. После обаче ще трябва да кацнем.

— Ти си пилотът.

Броуди се загледа през предното стъкло към безкрайната джунгла, която минаваше под самолета им. Вече беше убеден, че Кайл Мърсър е някъде долу. Или в Кавак и чакаше да види кой ще долети в селото.

Тейлър снима речния бряг и джунглата до него, след което извика:

— Видя ли онези лодки?

Броуди погледна тясната река и забеляза три малки лодки, които плаваха по течението, към Кавак. Запита се дали това не е тяхната група за посрещане.

— Сигурно са пемони — каза Колинс. — Или туристи с местни водачи. В тези райони е най-добре да се пътува с лодка. Освен ако не сте истински експерти по джунглите. Там долу има отровни змии. Маймуни, които често са агресивни. Освен това има буболечки, плужеци и всякакви хапещи гадини. Комарите могат направо да те подлудят. И да ти докарат малария.

— Майната им на птиците — обърна се Броуди към Тейлър. — Отиваме в Аруба.

Колинс се разсмя.

— Това е място, в което не бих имал нищо против да отида. Мога да взема приятелката си от Каракас.

„Или да си намериш друга в Аруба“. Броуди тъкмо се канеше да каже на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, когато Тейлър извика:

— На два часа.

Броуди и Колинс погледнаха. Пред тях еднообразието на джунглата беше нарушено от дълъг белег, който очевидно беше дело на човешка ръка.

— Писта в джунглата — каза Колинс. — Има ги доста. На такива места отглеждат кока, като наблизо има и лаборатория, в която правят белия прах. Не е добре да се каца на такива места.

— Да сме ти казали, че ще кацаме? — попита Броуди.

— Аз си изкарвам хляба с честен труд, господин Боуман.

— Ние също. Искаш ли да научиш как?

— Мисля, че е време да се връщаме в Кавак — каза Колинс.

— Можем да говорим на земята.

— Можеш да обърнеш, но трябва да поговорим във въздуха.

Колинс не отговори, но направи обратен завой.

— С госпожа Боуман всъщност не сме от Министерството на природните богатства — каза Броуди. — И познанията ми по геология са от осми клас в училище. Изкарах четворка. Двамата с госпожа Боуман служихме в армията. Аз в Ирак, тя в Афганистан. По този предмет имам звезда. Бронзова. А нейната е сребърна. И двамата имаме Пурпурни сърца.

— Браво на вас.

— Сега работим за правителството. Твоето и нашето. Не гоним още Пурпурни сърца, но имаме работа тук.

Колинс кимна и се загледа напред.

— Може да имаме — или да нямаме — нужда от помощта ти — каза Тейлър.

На Броуди му се искаше да добави „И ако се съгласиш, тя ще ти покаже белезите си“, но имаше вероятност да се окаже, че е обещал повече, отколкото може да изпълни.

— За какво по-точно говорим? — попита Колинс.

— За няколко неща — отвърна Броуди. — Първото е, че не можем да се върнем в Каракас. Там не е безопасно за нас. Така че след като излетим от Кавак, ще трябва да продължим за Богота.

Колинс кимна.

— Добре… — Погледна уредите. — Би трябвало да имаме достатъчно гориво, за да стигнем до границата… после трябва да проверя картите къде в Колумбия можем да презаредим, за да продължим към Богота.

— Не искам да се съгласяваш само защото имаме пистолети — каза Броуди. — Искам да го направиш доброволно. — И добави: — За страната си.

— Добре… Мога ли да видя някакви официални документи?

— Вече ги видя. Паспортите ни. Можеш да видиш и още, ако идеш до Вашингтон. Засега колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Добре…

— И този полет до Колумбия не може да бъде отчетен пред венецуелските власти или „Ейпекс“. Comprende?

— Да… но ще трябва да подам летателен план на колумбийския контрол на въздушния трафик и да поискам разрешение.

— Добре. След като ни оставиш в Богота, можеш да се върнеш в Каракас и да кажеш каквото е нужно. Можеш да кажеш, че сме те отвлекли. Каквото искаш.

— Добре… мога да измисля нещо.

— Сигурен съм, че можеш. А когато се върнеш в Каракас, можеш да купиш нещо хубаво на приятелката си и ще имаш пет хиляди долара, за да го направиш. — И добави: — И можеш да пишеш допълнителното гориво на кредитната ми карта.

Колинс кимна.

Броуди се обърна назад към Тейлър.

— Да платим на капитан Колинс предварително.

Колинс нямаше възражения, но все пак попита:

— А какво… тоест, ще преспиваме ли тук?

— Хайде да не избързваме с решенията.

— Добре… така… ще се срещате ли с някого тук?

— Може да вземем някого. Нещо против?

Тейлър се обади преди Колинс да успее да отговори:

— Няма да вземаме никого.

— Вярно. Това беше предишната мисия.

— В пилотската ви чанта има пет хиляди американски долара, капитане — каза Тейлър.

— Благодаря.

— И благодаря за службата на страната, капитане — каза Броуди.

Колинс кимна.

— И когато историята за всичко това бъде разгласена, ще получите официални благодарности от правителството — добави Тейлър.

— И тогава наистина ще се наложи да напуснеш Венецуела — отбеляза Броуди.

Колинс се усмихна насила. Очевидно не беше стопроцентово готов на това.

Тейлър се наведе напред и сложи ръка на рамото му. Умен ход, помисли си Броуди. Може би щеше да е още по-добре, ако беше седнала в скута му.

— Когато кацнем, с Кларк може да вземем лодка нагоре по реката — каза тя. — Вие ще останете в Кавак и ще оставим саковете си при вас. В тях има пари. Но ние вярваме, че ще бъдете в селото, когато се върнем.

На Броуди му се прииска да ѝ прошепне да го щипне по бузата, но тогава тя махна ръката си от рамото му и седна обратно в седалката си.

Е, вече разполагаха с бърз и надежден начин да се махнат от Венецуела — със или без Кайл Мърсър. Имаше и други начини за напускане на страната, като вървене през джунглата до границата с Бразилия, което щеше да е предизвикателно, но не и невъзможно начинание, стига местните да не решаха да вземат главите им и да ги мумифицират. Друг начин беше изтегляне по въздуха, което имаше едно неприятно качество — трябваше да разчитат на Брендан Уорли. Третият изход беше да бъдат заловени и убити от Кайл Мърсър, но смъртта никога не е добър начин за завършване на мисия.

— Можем да поддържаме връзка по сателитен телефон — каза Броуди на Колинс. — Твоят къде е?

— В пилотската чанта.

— Добре. Сара, можеш ли да вземеш номера на капитан Колинс и да пъхнеш нашия в пилотската му чанта?

— Готова съм да записвам.

Колинс каза номера си и Тейлър го записа някъде — или го запомни наизуст. После каза:

— Нашият номер е записан в бележника в чантата ви.

Колинс не коментира, но сигурно се радваше, че г-жа Боуман му е дала номера си.

— Внимавай приятелката ти да не намери номера в чантата — посъветва го Броуди.

Колинс отново се усмихна насила и наклони чесната, когато прелетяха над северния край на джунглата и продължиха над саваната южно от Аян Тепуи. Кавак се появи в далечината и Колинс започна да спуска машината.

— Знаеш ли какво е гореща зона? — попита го Броуди.

Колинс го погледна.

— Да…?

— Е, не искам да го споменавам, но Кавак може да е такава.

Колинс не отговори, но продължи да се спуска.

— Аз ще реша — каза Броуди. — Вие с госпожа Боуман — Сара — няма да откъсвате очи от земята. И ако видите нещо, което ви се струва не на място, веднага ми съобщете. И ако кажа „червено“ във всеки етап от кацането, дори да сме на пистата, даваш пълна газ и се махаме. Comprende?

Колинс го погледна, после погледна през рамо към г-жа Боуман, сега Сара.

— Това е стандартна процедура, когато кацаш на селска писта в чужда страна — каза му тя. — Просто предупреждение. Не очакваме никакви проблеми.

Колинс кимна.

— Просто се съсредоточи върху кацането — посъветва го Броуди, взе бинокъла от Тейлър и го насочи към приближаващата се писта. — Вятърът продължава да духа от изток. Обичам вятърните чорапи — добави. — Прости, евтини и надеждни. Вятърът духа, чорапът се надува и се върти. Как се справяш, капитане?

— Добре.

— Скоро ще кацнем. Ще те черпя топла бира.

— Закопчайте се — каза Колинс.

Броуди и Тейлър си сложиха коланите и Броуди продължи да гледа през бинокъла към Кавак и приближаващата писта. Винаги беше преценявал рисковете при търсене на престъпник, но тази мисия беше променила изчисленията. И причината за това беше Кайл Мърсър — уникален и опасен вариант на Homo sapiens, който е бил забелязан тук и който можеше да изчезне и никога повече да не бъде видян. И той, Скот Броуди, щеше да изкара остатъка от живота си в съжаление, че е позволил на Кайл Мърсър да се измъкне, без да отговаря за престъпленията си и на въпроса защо.

Главен пълномощен офицер Скот Броуди нямаше намерение да завърши така тази мисия.

41.

Когато се спуснаха още повече, Броуди видя, че рибарите са изчезнали. Селото от колиби с тръстикови покриви изглеждаше толкова пусто, колкото и при прелитането им по-рано, но сега той забеляза хамаци, опънати между палмите. Поне два от тях бяха заети от безделници — или наблюдатели на самолети.

— Виждате ли нещо? — попита Колинс.

— Не.

И сигурно нямаше да видят, докато не кацнат. Броуди се опита да се постави на мястото на Мърсър. Как би постъпил той, ако се приемеше, че е научил за престрелката в „Кокошарника“? Броуди не смяташе, че Мърсър ще дойде лично в Кавак — освен ако селото не беше негово. По-скоро щеше да прати няколко доверени хора с малко мозък, които да разпитат всички кацнали в Кавак, за да видят дали са туристи, или хора, които трябва да бъдат убити или отвлечени. Е, поне Броуди и Тейлър имаха известно прикритие, но когато прикритието ти е рехаво и баламосването ти не минава, посягаш направо към оръжието. Можеха също да прескочат напълно Кавак и да продължат към Богота.

— Да направим ли още един кръг? — попита Тейлър.

— Вече го направихме.

Колинс погледна седящия до него Броуди.

Броуди не искаше да плаши пилота — той всъщност вече беше изплашен и можеше да отмени кацането. Броуди можеше да извади пистолета, но заплашването да застреля пилота нямаше да постигне нищо.

— Не сме обявили предварително посещението, така че няма начин някой да знае, че идваме — каза той. Това не беше толкова лъжа, колкото споделена надежда. — Но за да се успокоиш, капитане, достатъчно е просто да кацнеш. Ние ще слезем, а ти ще останеш при самолета, докато проверим положението.

Колинс не отговори, но Броуди си помисли, че капитанът сигурно съжалява, че е приел обаждането от „Ейпекс“.

До кацането оставаха няколко минути и Броуди продължи да оглежда с бинокъла селото и тревата около пистата.

— Когато си намерим някой бар в Богота, ще кръстя коктейл на твое име — каза Броуди на Колинс. — Джон Колинс — като „Том Колинс“, обаче по-як, разбираш ме.

Капитан Колинс не се разсмя, но като че ли се поотпусна от тъпата шега на Броуди. Намали оборотите, нагласи задкрилките и изравни чесната с късата тясна писта.

Броуди каза на Тейлър да сложи картата и батерията на сателитния телефон и да му го даде. Закачи телефона към кабела на таблото, но не го включи. Ако нещата загрубееха, беше длъжен да се обади на Домброски и да му каже името на селото и приблизителното местоположение на лагера на Мърсър според описанието на Кармен. Мисията беше на първо място.

И ако имаше време за второ обаждане, то щеше да е до Уорли, който всъщност беше последният човек на света, с когото би искал да разговаря. Броуди обаче щеше да му даде последно описание на ситуацията с местоположението им и естеството на обаждането — например: „Обградени сме от индианци“. Дългът на първо място, както непрекъснато ти напомнят.

— Запиши номера на шефа в бележника на капитан Колинс — каза той на Тейлър и се обърна към пилота. — Ако ти се махнеш от това място, а ние не успеем, ще се обадиш на този номер.

— Добре… и…?

— И просто ще кажеш на полковник Стенли Домброски, че си закарал семейство Боуман до Кавак, но са пропуснали обратния полет. После ще отговориш на въпросите му.

— Добре…

— Не че ще ти се наложи да се обаждаш — увери го Броуди, но Колинс като че ли не беше особено сигурен. Както и самият Броуди.

Чесната сякаш увисна над сухата пожълтяла трева, след което се спусна на пистата и заподскача, вдигайки облаци прах. Колинс задейства спирачките и самолетът спря на няколко десетки метра от края на пистата.

— Кацнахме ли, или ни свалиха?

— Земята е неравна — отвърна Колинс.

— Ясно. Добре, двамата със Сара ще слезем. Нещо против да вземем назаем бинокъла ти?

— Не. Но почакайте малко. — Колинс подкара самолета към края на пистата и го обърна, така че да може да излети бързо. Остави двигателя включен.

Броуди откачи сателитния си телефон, върна се в салона и взе сака си, докато Тейлър отваряше вратата. Броуди намери сателитния телефон на Колинс в пилотската чанта — между парите и боксерките му — и му го даде.

— Ще ти се обадя да ти кажа, че е чисто. — Което означаваше „Ако не се обадя, не е“. Освен това му подаде револвера, този път без коментар.

Тейлър спря при вратата и отново сложи ръка на рамото на Колинс.

— Ще ви черпя едно питие в Богота.

Всъщност може би две. Броуди беше впечатлен от уменията на Маги Тейлър да използва женския си чар.

Тейлър скочи на земята.

— Скоро ще се видим — каза Броуди на Колинс.

Пилотът кимна.

Броуди скочи и двамата с Тейлър тръгнаха по пистата със сакове в левите ръце; десните им бяха готови да посегнат към оръжията в джобовете на дочените им панталони. Беше горещо, влажно и тихо, ако не се броеше бръмченето на насекомите.

— Мислиш ли, че ще ни чака? — попита Тейлър.

Броуди погледна назад към чесната, която още беше с работещ двигател в края на пистата.

— Мисля, че се колебае. Едната му ръка е на ръчката на газта, а другата — на джойстика му.

— Това беше грубо.

— Казах го като комплимент към вас, госпожо Боуман.

— Правя това, което трябва да се направи. — Тейлър спря, после отиде при края на пистата. — Какво е това?

Броуди погледна. В късата трева имаше забита метална тръба с височина около шейсет сантиметра.

— Мисля… че е част от прът за слагане на факла.

— Така че пистата да може да се осветява през нощта.

— Или пък организират еротични танци. Добре, госпожица Мулър обясни, че не можело да се каца по тъмно, но Кармен каза, че са направили точно това. И вече знаем как.

Тейлър кимна и продължи дедуктивните му разсъждения:

— Явно пилотът на Мърсър се е обадил предварително или е уредил някой в Кавак да запали факлите.

— Да. Това означава, че Мърсър има помощници в селото, което не е изненадващо. Но ние не можем да разпитваме никого тук, ако не искаме да ни пуснат да плуваме с пираните.

Тейлър се замисли за момент.

— Кармен нали ти е казала, че са стигнали до лагера на Мърсър с лодката на местен?

— Да. Освен това в самия лагер имало местни.

— Значи определено има някаква степен на сътрудничество между Кавак и лагера.

— Добра дедукция.

— И…?

— Ние сме туристи. Наблюдатели на птици. Мисля обаче, че трябва да се махнем от това място колкото се може по-скоро, преди някой от селото да съобщи на Мърсър за неочакваните гости.

— Искаш да кажеш, че трябва да се качим обратно в самолета ли?

— Не. Искам да кажа, че трябва да вземем лодка.

— Точно от това се страхувах.

— Още нищо не е сигурно. Възможно е в селото да ни чакат.

Тейлър помълча, после каза:

— Добре. Да видим дали влизането ти в ролята на женен мъж и любител на птици е по-добра от тази на клиент на публичен дом.

— Колинс се върза.

— Изобщо не се върза.

— Ще поработя по ролята. Наблюдател на птици е лесно. За разлика от женен мъж.

— А стига бе.

Продължиха по края на пистата и след стотина метра видяха в земята още една тръба, която потвърди предположението на Броуди, че пистата се осветява през нощта от факли.

Броуди вдигна бинокъла. Високата трева пред тях оредяваше, а отляво се виждаха колибите с тръстикови покриви и жълти стени между разпръснати дървета в саваната. В западния край на селото теренът се спускаше надолу към реката, която бяха видели от въздуха и която течеше на север към джунглата в далечината. Зад селото пък се издигаше гигантската тепуи.

— Прилича на селото, което описа Кармен — каза Броуди.

— Нямаше да има съмнение, ако е знаела името на мястото, на което е кацнала.

— Да.

Продължиха към края на пистата, където видяха грубо скована стълба в тревата, която очевидно беше местният вариант на подвижна стълба за самолет. Продължиха към селото и стигнаха до стълб с дървени табели, сред които една с надпис BIENVENIDOS и друга с ДОБРЕ ДОШЛИ. Нямаше табели от министерство, с надписи от рода на КАВАК — МАЛКОТО СЕЛИЩЕ С ГОЛЯМО СЪРЦЕ. Имаше обаче стрелка, която сочеше към PEMÓN EXCURSION.

Спряха и погледнаха към сякаш пустото село.

— Е — каза Броуди, — като че ли не ни очакват.

— Не обичам тихите села.

— Определено.

Влязоха в селото, което се състоеше от добре построени и поддържани къщи. Тръстиковите покриви и стените от кирпич бяха живописни, но всички къщи имаха модерни врати и прозорци, поради което селото приличаше на тематичен парк на Дисни. Пемонски свят или нещо подобно.

Броуди и Тейлър спряха. Пред тях някакъв мъж лежеше в хамак и като че ли спеше. Друг мъж пък ги гледаше през прозореца на близката къща. Броуди бръкна в джоба си и хвана пистолета.

— Или сме изпуснали туристическия сезон, или селото е опразнено в очакване на враждебен сблъсък — каза Тейлър.

— А ние няма къде да се скрием. — Броуди погледна към една кръгла колиба. — Тези стени са дебели. Да влезем вътре и да видим дали някой няма да дойде да ни поздрави.

Тейлър кимна.

Докато вървяха към колибата, видяха един мъж да излиза от друга постройка на петдесетина метра от тях. Броуди и Тейлър спряха и го загледаха, докато приближаваше.

Мъжът беше дребен и тъмнокож, може би пемон, с гъста черна коса.

Изглеждаше на около четирийсет и пет, но беше трудно да определят възрастта му. Беше с дочени панталони, сандали и бяла тениска. По-важното беше, че не изглеждаше въоръжен, ако не се броеше клипбордът в ръцете му. Мъжът им махна.

— Пази се от мъже с клипбордове — предупреди я Броуди.

— По-добре клипбордове, отколкото сещаш-се-какво.

Броуди тръгна към мъжа и Тейлър го последва.

Човекът спря под сянката на цъфнала жакаранда и им махна да отидат при него.

Броуди и Тейлър спряха на няколко стъпки от мъжа, който сега беше частично скрит в сенките. Той се усмихна.

— Buenvenidos.

— Добре заварил — отвърна Броуди.

— Добре дошли — каза мъжът на английски. — Аз съм Цезар.

— Аз пък съм Марк Антоний — отвърна Броуди. — А това е Клео.

— Приятно ми е. Аз съм главния пеномски водач. Видях ви как кацате.

— Ясно. — Броуди забеляза, че на тениската на Цезар пише „Leones“ — лъвове. Сигурно така се казваше местната ловна дружинка.

Цезар си погледна клипборда. Сигурно проверяваше за Марк Антоний и Клеопатра.

— Имате ли резервация? — попита той.

Тази среща започваше да изглежда сюрреалистична.

— Резерват ли? — Броуди се обърна към Тейлър. — Мислех си, че само индианците имат резервати.

— Скот…

— Кларк. Не… Марк.

Тейлър се обърна към Цезар.

— Ние сме Сара и Кларк Боуман. Нямаме резервации. Със съпруга ми просто ни хрумна да дойдем тук. Любители на птиците сме — добави тя.

Броуди вдигна висящия на гърдите му бинокъл, за да потвърди думите ѝ.

— Имате ли запазена стая? Колко време ще останете?

— Една нощ. Може би две.

— Утре идва група туристи. Германци. — Мъжът потупа клипборда си и Броуди забеляза, че листът на него има заставка Canima Adventures.

— Ще ни трябва стая и за пилота ни.

— Значи две стаи. Петдесет долара.

— На стая?

— Si.

— За тази цена мога да си взема стая в „Риц“.

— Кларк…

Тейлър каза нещо на Цезар на испански и той като че ли остана много доволен, че може да говори с дамата на по-познат език.

Двамата си побъбриха известно време, след което Тейлър каза на Броуди:

— Храната е включена в цената.

— Кого ще вечеряме?

— Освен това има такса от пет долара за влизане в парка — добави тя.

— Какъв парк?

— Това е национален парк.

— Аха. Добре…

— И освен това иска да види разрешителните ни за пътуване.

Броуди погледна Цезар и каза:

— Те са в самолета.

— Добре. Ще ги взема от пилота.

— Добре, да видим стаите.

След като приключиха с регистрацията под дървото, взеха саковете си и тръгнаха след Цезар, който ги поведе към една колиба.

Тейлър и Броуди се спогледаха.

— Изглежда добре — каза тя.

— Питай го дали предлагат експресно освобождаване на стаите.

— Стига с тъпите шеги, ако обичаш.

— Казах ти, че ставам нервен в опасни ситуации и затова говоря глупости.

— Глупостите ти пък изнервят мен. „Кого ще вечеряме?“ — имитира го тя и добави: — Задник.

— Извинявай.

Докато вървяха, Броуди се запита как Кайл Мърсър се е озовал тук. На пръв поглед Кавак изглеждаше странен избор, ако си решил да създадеш таен лагер в джунглата. Вярно, селото се намираше далеч от отъпканите пътища, но пък беше достъпно по въздух и беше туристическа спирка. Но може би Кавак отговаряше на някои изисквания. Чужденците и непознатите не привличаха много внимание, местните изглеждаха дружелюбни и вероятно търсеха начин да изкарат малко пари; лагерът на Мърсър можеше да получава доставки по въздух — включително прясна женска плът — и после по вода. Освен това Мърсър можеше да пътува до Сиудад Боливар или Каракас — или да изчезне в джунглата, ако обстановката се нажежи. Така че вероятно изборът му бе добър. Мърсър можеше и да е луд, но определено не беше глупав. Всъщност той беше опитен и добре обучен. Също като Броуди и Тейлър.

Колкото до Цезар, той или беше такъв, за какъвто се представяше, или бе важен актьор в постановка. Клипбордът изглеждаше добра имитация, но можеше и да е истински. Възможно ли беше пемоните, които работеха в Кавак, но живееха другаде, да не знаят за лагера на Мърсър? Според казаното от Кармен не. Значи бяха съучастници. Но до каква степен? С пари се купуваше всичко, включително и мълчание.

— Не се отпускай — каза Броуди на Тейлър.

— Това се подразбира.

Цезар спря при овалната колиба и отвори вратата, която, както Броуди вече беше забелязал, беше модерна и имаше дръжка и ключалка. Големите отворени прозорци също бяха произведени във фабрика и имаха щори. Истинско, но не прекалено истинско пемонско изживяване за туристите.

Цезар влезе пръв и Броуди го последва. Тейлър влезе последна и затвори зад тях.

— Харесва ли ви? — попита Цезар.

Броуди пусна сака си върху плочките на пода и огледа малката стая, осветена единствено от слънцето. Стените бяха варосани и в двата края имаше по едно легло. На стената срещу вратата висяха два сгънати хамака, които можеха да се опънат през помещението и да се завържат за отсрещната стена.

— Пемоните спят в хамаци — каза Цезар. — Можете да спите в хамаците, може и в леглата.

А можеше и изобщо да не спят.

— Вапо? — попита Броуди.

— Отвън. Хубава е.

— Ясно. Душ?

— Също отвън. Ще ви го покажа.

— Змии?

— И те са отвън. — Цезар посочи тавана. — Това са ако излизате.

Броуди погледна нагоре и видя четири фенера на батерии, които висяха на макари от гредите — може би бяха по-безопасни, отколкото горящи фенери под тръстиков покрив. Представи си как се опитва да намери външната тоалетна в три посред нощ с фенер и глок в ръце.

Е, щом една проститутка от Каракас беше могла да остане една нощ тук, без да се оплаква, двама бивши пехотинци със сигурност също можеха. Запита се дали това е била стаята на Кармен. Така или иначе, колибата можеше да побере шестима непретенциозни европейски туристи. И докато си мислеше това, Цезар каза:

— Пилотът може да спи тук с вас. Ще е по-евтино.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Три пистолета бяха по-добре от два, така че умният, тактически избор беше да прекарат нощта заедно. От друга страна, в колибата нямаше врата на спалня, която г-ца Тейлър да затвори под носа на Колинс. Така че… колкото повече, толкова по-безопасно? Или трима бяха много? Не искаше да взема това решение с оная си работа, така че се обърна към Тейлър.

— Ти решаваш.

— Пилотът ще иска отделна стая — каза тя на Цезар.

— Si, señora.

— Добро решение — отбеляза Броуди.

Тейлър го погледна.

— Може и аз да поискам отделна стая.

— Не е предвидена в бюджета.

Тейлър каза нещо на испански и Цезар излезе. Тя се обърна към Броуди.

— Той знае английски, така че моля те да внимаваш какво казваш.

— Сигурно е научил английски от Кайл Мърсър.

Тя кимна.

— Дали ще му докладва?

— Сигурен съм, че това е част от заповедите му.

— Добре… тогава…?

— Ние сме любители на птици.

— Тази птичка може и да не полети, да ме прощаваш за шегата.

— Мисля, че засега сме добре.

— Казах ти, че не бива да нощуваме тук.

— Но трябва да създадем впечатлението, че ще го направим.

Тя кимна.

— Ще вземем лодка нагоре по реката и ако останем доволни от събраната информация, може да отлетим още преди да се стъмни.

— Добре.

Той я погледна.

— Мислех си, че ще искаш още един пищов в стаята, ако останем за през нощта.

— Да. Но не е нужно Цезар да го научава.

— Добре… хитро.

— Мисля с главата си. Горната, както казвате вие мъжете.

— Намекът ти е възмутителен.

— Скот…

— Кларк. Женени сме.

— Цезар ни чака.

— Вярно. Ще закусваме със саковете.

Тя взе своя.

— Няма ли да се обадим на Джон?

— О, значи вече сме на Джон, а?

— Скот, моля те… да се обадим ли на Джон и да му кажем, че е чисто?

— Той сигурно вече е на половината път до Каракас.

— Не е.

— Засега е най-добре да остане в чесната. Можем да му се обадим, когато се уверим, че е чисто.

— Добре. Но трябва да се обадим на Домброски. Може би и на Уорли.

— Ще се обадим на Домброски веднага щом останем сами под открито небе.

Тя кимна.

— Надявам се сателитните телефони да работят тук.

— Аз също. Да идем да закусим.

Излязоха и Цезар погледна саковете в ръцете им. Тейлър му каза нещо на испански и той кимна и ги поведе.

Броуди разузнаваше наоколо, докато вървеше и забеляза, че Тейлър прави същото, като продължаваше да си бъбри с Цезар на испански.

Цезар ги поведе към голям открит павилион на петдесетина метра от колибата им, покрит с мрежа против комари. Вътре имаше дълги дървени маси с пейки и той ги покани да седнат.

Броуди и Тейлър седнаха един срещу друг, а Цезар се настани до Броуди. Явно щеше да остане за закуска.

— Какво ще ни посъветваш? — попита го Броуди. — Да поръчаме от менюто, или да си изберем от бюфета?

— Жена ми прави много вкусна закуска.

— Чудесно.

Цезар поиска да види паспортите им, така че закуската се очертаваше да бъде работна.

Броуди и Тейлър му дадоха паспортите си и той ги провери, като поглеждаше гостите си, за да е сигурен, че снимките отговарят на лицата им. След това извади химикалка и много внимателно преписа паспортните им данни върху бланката под имената на други хора като Ролф, Фриц, Магда и Герда.

Броуди знаеше, че европейците са по-авантюристично настроени пътешественици от американците, което не означаваше, че са по-храбри — те просто имаха по-висока поносимост към затънтени дупки, или може би просто очакваха да умрат и бяха много радостни, когато смъртта им се разминаваше.

Цезар им върна паспортите и погледна тениската на Тейлър.

— Какво пише…?

— Джорджтаун — отвърна Тейлър. — Моят университет. Universidad.

— А… Аз колекционирам тениски.

„По-добре, отколкото глави“, помисли си Броуди и каза:

— Разменете си тениските.

— Ще ви я дам по-късно — каза Тейлър.

Цезар се усмихна.

— Gracias.

Е, Цезар, изглежда, беше точно това, за което се представяше — главен туристически гид. И вероятно връзките му с Мърсър и неговия лагер бяха взаимноизгодни. Цезар не беше верен на Кайл Мърсър, на правителството в Каракас или на когото и да било, освен на собствените си сънародници. И най-вероятно нямаше представа защо американецът е създал военен лагер наблизо, нито пък му пукаше, стига да не тормозят него и хората му. Всъщност лагерът на Мърсър вероятно осигуряваше работа на пемоните, които бяха изоставени от централното правителство. И може би Мърсър им плащаше, задето използва земята им, както правеха американските военни в Ирак и Афганистан. Кайл Мърсър знаеше как да живее в племенни територии, където имаше строги правила Първо: бъди добър съсед с местните. Второ: купувай всичко, което ти е необходимо от тях — храна, труд и мълчание. Трето: плащай на местните да ти докладват какво виждат и чуват. И Цезар правеше точно това. Нищо лично. Просто бизнес.

Цезар погледна Тейлър и попита новата си приятелка:

— В Каракас ли сте отседнали?

— Да, и утре се връщаме — отвърна тя.

Цезар не отговори и Броуди се запита какво ли си мислят туземците за Каракас и цивилизацията като цяло. Може би не много.

— Плащането е предварително — каза Цезар. — В американски долари или евро.

— Добре. — Броуди извади портфейла си и му даде сто долара. — Две луксозни стаи за една нощ, външна баня, включена храна и изглед към тепуи.

— Si. — Цезар прибра парите в джоба си. — Такса парк. Пет долара.

— Да. Ето ти десет. Задръж рестото.

— Gracias. Но за да отидете до тепуи, ще ви трябва водач.

— По-късно ще говорим за това. Как се казва тази река?

— Името ѝ испанско — отвърна Цезар. — Ние си я наричаме Реката.

— Ясно.

Тейлър попита Цезар за испанското име на реката, но той като че ли го беше забравил. Помнеше обаче нещо друго.

— Пилотът трябва да донесе разрешителните.

— No problemo.

— Добре.

Тейлър заговори с него на испански, докато вадеше таблета от сака си. Отвори наръчника за птици, който имаше снимки, и го обърна към Цезар, докато превърташе изображенията и обясняваше.

Той се взираше в екрана, но като че ли не реши, че това е някаква магия. Броуди предположи, че е виждал подобни неща и преди и че сигурно иска едно за себе си, макар че щеше да му трябва много дълъг кабел за зареждане на батериите.

— Най-много искаме да видим алена ара — каза той.

— Сеньор?

— Чифтосват се веднъж годишно. Също като американските съпруги.

Тейлър се разсмя, а Цезар като че ли се смути. И тъй, вече бяха установили известно разбирателство с домакина си и бяха потвърдили прикритието си.

— Аз виждал веднъж любител на птици — каза им Цезар. — Американец.

Броуди веднага се възползва от момента.

— Много американци ли виждаш тук?

Цезар се поколеба само за част от секундата.

— Не. Отдавна беше. Не идват много тук.

— Не знаят какво изпускат.

— Si. — Цезар стана. — Закуската. — И излезе от павилиона и се отдалечи.

— Отива да праща димни сигнали на Мърсър — предположи Броуди.

— Или праща някого с лодка. Или поддържат контакт с радиостанция или сателитен телефон.

— Може и да минем за невинни туристи. Двама мъже, които пътуват заедно, събуждат съмнения — добави той. — Докато мъж и жена изглеждат безобидни. Точно затова Домброски искаше да дойдеш с мен.

Тя го погледна.

— Първо, не съм безобидна. Второ, бях избрана, защото съм добра в това, което правя.

— По този въпрос няма спор. — Можеше обаче да има и друга причина Маги Тейлър да бъде включена в този случай, макар Броуди да се надяваше, че греши.

Тя се огледа.

— Не трябва ли да се обадим на Колинс?

— Трябва, ако мислим, че е безопасно. А ако не е, трябва да се върнем при самолета и да се махаме.

— Ти решаваш.

— Не бих отказал закуска.

Тя стана, извади сателитния телефон от сака си и излезе от павилиона под открито небе.

— Кажи му, че ще делим една стая — каза ѝ Броуди. — Не говори дълго и изключи телефона след това. — Бръкна в сака ѝ, извади един „Сникърс“ и го захапа.

Тейлър се върна.

— Сателитният телефон работи. Той идва.

— Добре. Искаш ли?

Тя седна.

— Моля те, не бъркай в сака ми повече.

Той я погледна.

— Извинявай.

— Няма нищо. На мисия сме, така че… каквото поискаш.

Броуди не отговори.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Колинс каза, че никога не е нощувал в Кавак и е загрижен за самолета — каза Тейлър. — Каза, че на подобни места е преспивал в самолета и че може да направи същото и сега.

— Ще видим.

— Щом той идва при нас, не ни трябва трети, който да звъни на Домброски. Така че трябва да се обадим на шефа сега.

— Предпочитам да изчакам, докато се качим на лодката.

— Защо?

— За да имам повече за докладване. Освен това не искам да използвам прекалено много телефона. Хората на Уорли вероятно търсят сигнала ни.

— Уорли не е враг.

— Да, но е конкуренция. И си има свой дневен ред. Няма да му издам местоположението ни, освен ако не му е необходимо да го знае.

— Той може да е необходим на нас.

— Може би. Но в тази игра трябва да знаеш по кои мостове да минеш и кои да изгориш.

— Нима мога да споря с подобно красноречие?

— Не можеш — увери я той.

— Ще се обадим на Домброски пет минути след като тръгнем по реката.

— Ще се обадим.

Появи се дребна жена с жълта рокля, боса, с голям поднос, който остави на масата.

— Добро утро, госпожо Цезар — каза Броуди.

Жената се усмихна и Броуди с облекчение видя, че зъбите ѝ не са заострени. Може би беше прекалил с четенето на „Нашънъл Джеографик“ като малък.

Жената остави три чаши кафе на масата и още толкова дървени купи димяща каша с пържено яйце отгоре. После каза нещо на Тейлър на испански. Тейлър отговори и се обърна към Броуди.

— Цезар ще се върне да види разрешителните ни, когато пилотът дойде.

Броуди се надяваше, че на Цезар изобщо не му пука за разрешителните и ще предпочете двайсет долара вместо тях. Но ако докладваше в лагера на Мърсър, задължително щеше да спомене любителите на птици без необходимите документи.

— Питай я какво е това.

Тейлър размени няколко думи с жената на Цезар.

— Стрит корен на маниока с яйце и кафе. Изцяло местна продукция.

— Очевидно.

Тейлър благодари на домакинята, която се обърна и си тръгна.

На подноса имаше и три дървени лъжици, които трябваше да подсилят усещането за автентичност.

— Къде са салфетките?

— В Каракас.

Броуди взе една лъжица и потупа яйцето. Беше ял какви ли не купи с гадости в страни от Третия свят на три континента и незнайно защо върху всички тях неизменно имаше яйце. Понякога в яйцата имаше дори ембриони. Понякога салмонела. Отпи от кафето, което беше горчиво и направено със съмнителна вода. Малко сметана и захар определено биха помогнали за оправяне на вкуса му. Броуди се запита какво ли ядат и пият в лагера на Мърсър. И кой плаща. Имаше много въпроси за Кайл Мърсър, стига да успееше да го намери.

— Бъди учтив и си изяж закуската — каза Тейлър.

— Ще помоля госпожа Цезар да ми я увие за по-късно.

— Не я обиждай. Сигурна съм, че храната тук е оскъдна.

Тейлър забеляза Колинс и му извика. Той се усмихна, махна с ръка и тръгна към павилиона, понесъл пилотската си чанта, което означаваше, че възнамерява да остане или не иска да я оставя в самолета. Броуди си помисли, че капитан Колинс — Джон — вече би трябвало да е стигнал до заключението, че пътниците му не използват истинските си имена и че може би Сара не е омъжена. Броуди понякога се питаше дали работата му нямаше да е по-лесна, ако беше красива жена. Най-вероятно не.

Колинс седна срещу Тейлър и погледна храната.

Броуди го подкани да я опита.

— Вече ядох — призна той. — Винаги си нося сандвич, когато летя до села на местните.

— Благодаря, че го споделяш — отвърна Броуди. — Значи си идвал и преди в Кавак?

— Да. Три пъти, ако не се лъжа.

— Познаваш ли Цезар, шефа на водачите?

— Мисля, че съм се срещал веднъж с него.

— А някой от другите?

Колинс поклати глава.

— Просто кацам тук с хора от туристическа група, слизам да се поразтъпча, използвам тоалетната, евентуално хапвам сандвича си и си заминавам. Не оставам по-дълго, отколкото е необходимо.

— Защо?

Колинс сви рамене.

— Тук няма много за правене, ако не си с туристическа група.

— Би могъл да си наемеш водач и да се повозиш с лодка по реката.

— Трябва да държа под око самолета си. Все пак не съм на ваканция.

— Вярно. Спокойно ли се чувстваш сред пемоните?

— Ако имате предвид дали ме изнервят, отговорът е не — отвърна Колинс. — Но… на два пъти забелязах някакви корави на вид типове, които не бяха местни. Наблюдаваха ме.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Карал ли си стоки до Кавак? — попита Броуди.

— Веднъж. Десетина каси бутилирана вода.

Е, определено не я използваха за приготвяне на кафе.

— Накъде биете? — попита Колинс.

— Никога не знаеш, докато не стигнеш дотам. — Броуди погледна купата му. — Мога ли да я взема?

— Моля.

Броуди бутна своята купа и тази на Колинс пред Тейлър.

— Всичките са за теб.

Колинс отпи от кафето си и направи кисела физиономия.

— Преместих самолета до този край на пистата, така че сега е по-близо. В случай че ни се наложи да се омитаме спешно.

— Добро мислене, Джон — похвали го Тейлър.

Колинс се усмихна.

Броуди винаги се изумяваше колко бързо наетите местни се включваха в играта. Достатъчно беше да има малко тръпка. Всеки искаше да бъде Джеймс Бонд.

— Ако останем, ще делим една стая — уведоми го Броуди.

— Госпожа Боуман го каза… но… правилата на компанията изискват на летища без поддръжка да оставам в машината. Самолетът не е мой — обясни Колинс. — Той е собственост на богат венецуелец, който го дава под наем срещу долари. Но… ще видим… — И погледна Тейлър.

Капитан Колинс явно се разкъсваше между дълга и перспективата да види г-жа Боуман по къса нощница. Броуди напълно го разбираше.

— Добре, всъщност бихме предпочели да си другаде, но наблизо — каза му Броуди. — Ето какъв е планът, Джон. След петнайсетина минути със Сара ще тръгнем с лодка по реката да погледаме малко птици. Ще отсъстваме три, най-много четири часа. Ти ще останеш тук с багажа ни и ако не се върнем след четири часа или не ти се обадим, ще ни звъннеш и ако не вдигнем, излиташ и се обаждаш на полковник Домброски на номера, който ти дадох.

Колинс не отговори и Броуди не можеше да реши дали пилотът е развълнуван от участието си в тази авантюра, или е напълнил гащите от страх.

— Дори ще е по-добре да качиш багажа ни на самолета — каза му Тейлър. — И може би да останеш в него или до него, сякаш поправяш нещо, и да си готов за спешно излитане.

Колинс отново не отговори, но кимна.

— Импровизирай — посъветва го Броуди. — Сам прецени. Не заспивай. Носи пистолета и телефона със себе си и се дръж нормално около всеки пемон, когото видиш. Ти си просто пилот, работещ за „Ейпекс“.

Колинс отново кимна.

Тейлър го погледна в очите.

— Това е важно за страната ни, Джон, и ние ти се доверяваме. Имаш ли някакви въпроси?

Колинс като че ли се замисли, после си спомни нещо казано от Броуди и попита:

— Търсите ли някого?

— Търсим птици — отвърна Броуди. — Може да се върнем с птичка. Ако любопитството ти надделее и погледнеш в саковете ни, ще видиш свински опашки. Както и истинските ни паспорти. Не сме женени — уведоми го той.

Колинс кимна, сякаш вече се беше досетил.

— Ще видиш и пари — добави Тейлър. — Държавни са. — Тя се усмихна. — Но лакомствата са мои. Можеш да си вземеш, колкото поискаш.

Колинс се усмихна малко насила.

— Нещо друго да те мъчи? — попита Броуди. „Освен мисълта дали ще умреш тук, или късметът ще ти се усмихне в Богота“.

Колинс си пое дълбоко дъх.

— Ще следвам инструкциите ви. — Отново се усмихна насила. — Все пак вие сте клиентите.

— А ти си добър пилот — каза Тейлър.

Той я погледна.

— Май трябва да се махна от тази страна.

— Може би ще успеем да помогнем на приятелката ти да напусне страната — увери го Тейлър.

Броуди си помисли, че ако Тейлър отговаряше за имиграцията, половината Каракас вече щеше да е в Маями.

— Благодаря, но… тя ще предпочете да остане тук — отвърна Колинс.

Или по-вероятно никой нямаше да я пита. Капитанът като че ли даваше сигнали на бившата г-жа Боуман, че е готов да зареже своята кралица на красотата заради нея. С външния си вид Маги Тейлър открай време беше проблем за мисията.

Е, сделката като че ли беше сключена и можеха да разчитат на капитан Колинс. Ако ли не — ако решеше да офейка — винаги можеха да се обадят на Брендан Уорли за изтегляне по въздух. Или можеха да направят преход през джунглата до границата с Бразилия, което може би щеше да е по-надеждно, отколкото да си имат вземане-даване с Уорли.

Броуди забеляза, че Тейлър е изяла и трите яйца, както и кашата си.

— Остави останалото за пемоните. Ще си топнат стреличките в кашата.

Тя погледна Колинс и завъртя очи.

Внезапно се появи Цезар и седна без покана до Колинс.

— Искам паспорт.

Колинс бръкна в чантата си и извади американския си паспорт. Цезар го прелисти и записа данните му в растящия списък. После погледна пилота.

— Виждал съм ви.

— Да, идвал съм тук и преди.

— Si. Но този път ще спите тук.

Колинс кимна.

— Имам много хубава стая за вас. — Цезар потупа еполетите на Колинс. — Вие сте важен човек. — И се разсмя.

Колинс се усмихна.

— Аз съм пилот.

— Si. Имате разрешително, нали?

Колинс погледна Броуди, който каза:

— Май съм го оставил в другия ми самолет.

Тейлър се обърна към Цезар и каза:

— Решихме да дойдем тук в последния момент. — После продължи на испански. Цезар я изслуша и каза нещо. — Нямаме право да идваме тук без разрешително, така че трябва да си тръгнем — преведе Тейлър. — Или да платим петдесет долара глоба. На човек, на ден. Включително за пилота.

— Ако си тръгнем, ще си получим ли обратно парите за стаята?

— Кларк, скъпи, просто плати глобата.

— Добре. — Той погледна Цезар. — Ще платим за един ден.

— Сега.

Броуди извади портфейла си и отброи сто и петдесет долара. Очевидно Цезар се беше научил как да си докарва допълнителни доходи покрай управлявания от държавата национален парк. Значи нямаше да е проблем Броуди и Тейлър да наемат лодка без водач. Това беше Светът на Цезар и той определяше правилата тук.

Цезар прибра парите и погледна купите с каша.

— Не ви ли харесва?

— С жена ми искаме да наемем лодка и ще вземем храната с нас — каза му Броуди.

Цезар кимна.

— Лодка и водач. Пет долара.

Колинс беше казал един долар, но Цезар беше набрал инерция и разпознаваше баламите, когато ги видеше. Освен това знаеше, че няма да получи допълнителни евро от германските туристи, така че днес беше денят на удара.

— Не ни трябва водач — каза му Броуди.

— Трябва ви. — Цезар каза нещо на Тейлър и тя преведе:

— Законът го изисква.

— Същото се отнася и за разрешителните. — Броуди погледна Цезар. — Двайсет долара. Без водач.

Цезар обаче беше непреклонен по този въпрос.

— Няма водач, няма лодка.

— Явно пемоните имат силен профсъюз.

Цезар заговори на Тейлър и тя преведе:

— От съображения за сигурност е. Ще държат отговорен него, ако се изгубим или пострадаме.

— Как бихме могли да пострадаме в джунглата?

Цезар не отговори.

Е, можеха да откраднат лодка или да вдигнат офертата на сто долара, но и двете решения щяха да събудят подозрения. Или можеха да отидат нагоре по течението и да нахранят пираните с водача. Броуди не беше стигнал дотук, за да се занимава с бюрократични глупости.

— Ние наблюдаваме птици — каза Броуди на Цезар. — Трябва ни тишина.

Цезар поклати глава.

Явно бяха стигнали до безизходно положение.

— В такъв случай ще си помислим — каза Броуди. — Междувременно капитан Колинс трябва да види стаята си.

Цезар стана. Колинс също стана и взе трите сака, както беше инструктиран, без помощта на домакина.

Тейлър му се усмихна.

— Ще се видим на обяд, Джон.

Той отвърна на усмивката ѝ и двамата с Цезар тръгнаха към къщите за гости.

Броуди погледна Тейлър.

— Мислиш ли, че ще видим отново Колинс и саковете?

— Да, при това много скоро, ако не успеем да си намерим лодка. А ако намерим, няма да се връщаме с птичка.

— Ясно. Да слезем при реката — предложи Броуди. — Трябва да се поразтъпча след закуската.

— Добре… — Тя стана и двамата тръгнаха през селото към реката.

— Няма да крадем лодка — каза Тейлър.

— Няма, но може да купим лодка от някой местен, на когото не му пука за правилата.

Продължиха надолу по склона към мътната река. Аян Тепуи се издигаше от дясната им страна.

— Мога ли да изкажа мнението си? — попита Тейлър.

— Разбира се.

— Мисля, че боговете, които живеят там горе, ни казват да се пръждосваме от това място.

Броуди се усмихна.

— Може и да си права.

— Скот, направихме много повече от онова, което се изискваше от нас, и досега късметът ни се усмихва. Видяхме и научихме достатъчно тук и в Каракас, за да твърдим с увереност, че лагерът на Кайл Мърсър е на петнайсетина километра от селото. Ще те снимам на брега на реката, докато сочиш нагоре по течението. Става ли? После се връщаме в селото, качваме се в самолета и се разкарваме, преди онези от лагера да стигнат до Кавак. Разумно ли ти звучи?

— Да.

Стигнаха до брега и Броуди огледа реката, която беше широка трийсетина метра.

— Водата е малко по-дълбока, отколкото предполагах, но стига най-много до гърдите. На практика можем да вървим нагоре по течението.

— Пираните много ще се зарадват.

— Вярно… ами… — Той погледна наляво и видя ивицата, която беше зърнал от въздуха. В тинята имаше дървени канута, дълги около пет метра, с правоъгълни кърми и малки външни мотори. — Толкова са близко и същевременно толкова далече.

— Готов ли си за снимка?

— Да идем при лодките, така че и те да влязат в кадъра. — Броуди отиде при калната ивица и застана до канутата. Забеляза, че имат дъсчени пейки и са достатъчно широки, за да поберат двама пемона или един вързан капитан Мърсър, поставен легнал върху пейка. Канутата бяха вързани с найлонови въжета, които можеха да свършат работата. После им оставаше само да се обадят на Колинс да е готов за излитане, да свалят Мърсър на брега по-далече от селото, да минат през тревата до пистата и да се качат в самолета. Всичко се свеждаше до планиране и логистика.

— Скот? Ехо? Усмихни се на обектива.

Той се усмихна и посочи нагоре по течението. Тейлър го снима три пъти.

— Добре, да вървим.

— Чакай малко. — Броуди погледна една бамбукова платформа, на която имаше дървени гребла и жълти спасителни жилетки, които не бяха нужни в дълбока до гърдите вода — освен ако пираните и крокодилите не те скъсят откъм краката.

Отиде до едно от канутата. Малкият дизелов мотор се стартираше с шнур. Броуди беше запознат с този механизъм и предположи, че мощността му е около две конски сили; предвид скоростта на течението излизаше, че първоначалната му преценка за скоростта на лодката — седем-осем възела — е горе-долу вярна.

— Какво правиш?

— Проверявам показанията на Кармен. Напълно съвпадат.

— Добре. Ще го споменем в доклада. Да вървим.

— Хрумна ми една идея.

— Като онази, когато влезе в бардака ли?

— Още по-добра. Какво ще кажеш да се качим в някоя лодка, да излезем в средата на реката и да направим няколко снимки?

— Защо?

— За да можем да кажем, че сме разузнали по реката. Не е нужно никой да знае, че всъщност сме били на петнайсет сантиметра от кея — добави той.

— Това е измама.

— Да. Наш ред е да мамим.

— Не оправдавай…

— Хайде. Ще отнеме само десетина минути. Трябва да представим убедителни доказателства за становището ни.

Тя се огледа.

— Добре… — Отиде при кануто, до което беше застанал Броуди, и той ѝ подаде найлоновото въже.

— Ти дърпай, аз ще бутам. Но първо ще донеса гребла. — Броуди грабна по две гребла и спасителни жилетки и ги хвърли в кануто, после отиде отзад да бута.

Тейлър остана на мястото си с въжето в ръце.

— Какво има? — попита той.

— Колко далеч всъщност отиваме, Скот?

— Около час. — Той я погледна. — Става ли?

— Не обичам да ме баламосват.

— Никой не обича. Откакто тръгнахме от Каракас знаеше къде отиваме.

— Така е. Трябваше да се сетя просто да приложа Правилото на Броуди.

— Какво е то?

— Във всеки даден сценарий прави онова, което е най-вероятно да те убие.

— Силно съм засегнат.

— Не си. — Тя задърпа въжето и Броуди започна да бута лодката през калта.

Изтикаха кануто в реката и се качиха. Броуди взе едното гребло и го използва като прът, докато не се отдалечиха от брега. Кануто се понесе надолу по течението и Броуди отиде на кърмата, спусна витлото във водата, запали двигателя и даде газ, докато не потеглиха срещу течението. Кануто набра скорост и се понесе по водата с цвят на чай.

Утринното слънце беше приятно и Броуди се чувстваше чудесно. Вече бяха близко до беглеца, под същото небе и слънце, дишаха един и същи въздух и пътуваха по река, по която беше пътувал и Кайл Мърсър. Детективската работа беше приключена и сега това беше разузнавателна мисия във вражеска територия. И успехът на тази мисия зависеше от уменията и инстинктите, които Скот Броуди и Маги Тейлър бяха усъвършенствали във военни зони в другия край на света.

Двамата с Маги Тейлър бяха пратени тук със сравнително проста и недвусмислена задача — да намерят и задържат капитан Кайл Мърсър и да го върнат в Америка, където да се изправи пред военния съд. Или ако не можеха да го направят, трябваше те самите, някой дрон или отряд на Делта да въздадат правосъдие. Така или иначе капитан Мърсър щеше да плати за кръвта по ръцете си.

42.

Тейлър седеше на една спасителна жилетка на носа с лице към Броуди, който беше на кърмата с ръка на кормилото и газта. Малкият мотор не вдигаше много шум, което беше добро за речно разузнаване. Тейлър се канеше да се обади на полковник Домброски и той ѝ каза да звънне на номера за съобщения, на който можеше да позвъни всеки и да остави доклади и други сведения, които не се нуждаят от отговор или обсъждане. Все едно да се обадиш на телефонния секретар на приятелката си и да ѝ кажеш, че случайно си прегазил котката ѝ. В ОКР записаните съобщения бяха достъпни за получателя с уникален четирицифрен код. Това беше предпочитаният метод на Броуди да контактува с шефа си.

Тейлър вдигна поглед от екрана на сателитния телефон.

— Защо?

— Защото ще подадеш устен доклад, а няма да водиш разговор. Постарай се да е ясен и сбит, и накрая кажи, че изключваш телефона, за да пестиш батерията. Обещай, че по-късно ще се обадиш на мобилния му.

— Скот…

— Не искам той да ми казва — да ни казва — какво да правим. И какво да не правим. Никога не бих нарушил пряка заповед и нямам време да споря с него. Така че това е начинът да избегнем всичко това — обясни Броуди и призна: — Правя го непрекъснато. Ти също го прави.

— Благодаря за споделянето, но…

— Ето ти и още един съвет: можеш да бъдеш два пъти по-непослушен от другите, ако си два пъти по-компетентен от тях.

— И два пъти по-арогантен, естествено.

— И винаги изпълнявам онова, което е било поискано от мен. А и не забравяй, че Уорли е влязъл под кожата на Домброски и освен това търси сигнала ни. Така че или се обади, или ми дай телефона.

Тя се поколеба, но накрая набра номера за съобщения и въведе четирицифрения код за гласовата поща на полковник Домброски.

Броуди намали оборотите на мотора и заслуша едностранния разговор на Тейлър с пощенската кутия. Тя започна, като се представи; след това, както я бяха учили, съобщи местоположението им — в лодка в безименна река, движещи се на югоизток от село Кавак. Спомни си, че имената трябва да се произнасят фонетично — Кило, Алфа, Виктор, Алфа, Кило, което беше вярно дори ако се кажеше отзад напред. Освен това докладва географските им координати, които взе от телефона. След това се върна на летище „Франсиско де Миранда“ в Каракас, „Ейпекс“, капитан Джон Ф. Колинс, Сиудад Боливар, летище „Томас де Херес“ и въздушното разузнаване над Кавак.

Военните доклади бяха прословути с първоначалното наблягане върху второстепенното и пропускането на основното, което в случая беше възможността лагерът на капитан Мърсър да е някъде наблизо. Тейлър най-сетне стигна и до това, като се придържаше към показанията на приятелката на Мърсър, сервитьорката на коктейли в публичния дом, която в момента не ги съпровождаше в Кавак.

Броуди беше силно впечатлен от уменията на партньорката си да докладва, но Тейлър говореше по телефона вече близо три минути и техниците в посолството сигурно вече засичаха сигнала им.

Тейлър съобщи намерението им да разузнаят с лодка, да съберат полезна информация и да отлетят за Богота с капитан Колинс, вероятно през късния следобед или привечер.

Броуди би искал и капитан Мърсър да е на самолета, но шансовете за подобно нещо бяха почти нулеви. Вероятността капитан Мърсър да задържи тях пък беше доста по-голяма, поради което Домброски трябваше да знае всички тези неща, за да ги включи в доклада си за изчезналите агенти.

— Кажи му да ни прати есемеси с името и номера на човека за свръзка от посолството ни в Богота — каза Броуди. — Ще ги получим, когато стигнем там и си включим телефоните.

Тейлър предаде съобщението му и каза:

— Изключваме сателитния телефон, за да пестим батерията, но ще…

— Кажи му да не споделя нищо от това с Уорли.

Тейлър предаде и това на гласовата поща и завърши:

— Ще ви се обадим по сателитен телефон от самолета, след като излетим — след около три или четири часа. — Прекъсна връзката и изключи телефона.

Броуди си погледна часовника. Почти пет минути. Достатъчно време за Уорли да засече координатите им, ако техниците в посолството активно търсеха взетия назаем — вече откраднат — сателитен телефон. Е, ако се беше обадил на самия Домброски, още щяха да говорят — или разговорът щеше да е много кратък и да завърши със заповедта на Домброски да обръщат лодката и да се махат.

— Получи се много добре — каза ѝ той.

Тейлър не отговори и Броуди си спомни, че тя възприема комплиментите като проява на снизхождение. Не биваше забравя, ако се озоват в едно легло.

— Забравих да му кажа, че разходката с лодка е твоя идея — каза тя.

Беше забравила да му каже също, че агентите му почти бяха стигнали до секс миналата нощ. Домброски би искал да знае това.

— Забрави личната оценка на опасността — каза ѝ той. — За връзката на Кайл Мърсър с Кавак и за възможния интерес на СЕБИН към нас след инцидента в „Кокошарника“. И за възможната намеса на Уорли в случай на ОКР.

— Той вече знае това. Освен това оценките на опасността могат да прозвучат… все едно се чувстваш застрашен.

— Ти не се ли чувстваш застрашена?

— Не съм глупава. Но в този случай Домброски не може да направи нищо за нас. Идеята беше твоя — напомни му тя. — Не негова.

— Правилно. — Броуди си погледна часовника. — Вече петнайсет минути пътуваме по реката, а още не съм видял смалена глава.

— В момента гледам една такава.

— Просто отокът спада. Добре, обаждане на петнайсет минути.

— Вие задавате мелодията, господин Броуди. Аз само припявам.

Той ѝ се усмихна. Е, беше играл тази игра на предизвикателства с доста момчета в Ирак и с неколцина в ОКР, но никога с жена. Тя определено имаше хъс. И освен това сигурно му беше малко бясна, което беше добре за мотивацията. Ако нещата тръгнеха на зле, с огромно удоволствие щеше да му каже: „Нали ти казах“. Всички го правят. По-важното беше, че и двамата трябваше да се съсредоточат върху мисията. Само дето самата мисия беше мътна като реката.

Броуди загледа как Тейлър прави няколко снимки на речните брегове и една на него, докато управлява лодката. Надяваше се, че е излязъл решителен и със стоманен поглед. Можеха да използват снимката при доклада в Богота. И в кабинета на генерал Хакет.

— Трябва да се обадим на Колинс и да му кажем къде сме — каза тя.

— По-важното е къде е той.

— Да проверим.

— Сигурно се е сетил, че сме откраднали лодка. Така че го питай дали Цезар е разбрал. Кратко обаждане — напомни ѝ той.

Тя набра по памет номера на сателитния телефон на Колинс.

— Кажи му да попита каква е глобата за кражба на лодка и да плати на Цезар от нашите пари.

Тейлър вдигна телефона до ухото си и се заслуша, после затвори и изключи апарата.

— Не отговаря.

Което можеше да означава всичко — да спи, да взема душ, да е отлетял с парите или да е мъртъв.

— Ще опитам след малко — каза Тейлър.

— Добре. — Броуди се загледа в минаващия покрай тях пейзаж. Покрай левия бряг продължаваше тревистият район, който му даваше ясен изглед към терена. На десния бряг обаче саваната се сменяше с гъста джунгла, която той, като наполовина развит Homo sapiens, инстинктивно свързваше с опасност.

Погледна назад към Кавак и огромната тепуи, която доминираше над всичко в продължение на километри. Извисяващият се сив масив приличаше на построена от гиганти стена; плоският връх все още беше скрит от бели облаци в иначе безоблачното небе. Това място беше наистина първобитно — Джурасик парк на стероиди. Свят на пемоните. Страната на Кайл.

Спомни си за онзи туристически плакат на летището. Беше пророчески. „Това е моята съдба“.

Погледна Тейлър, която си играеше с мобилния си телефон.

— Ако имаш покритие, искам да ми кажеш кой ти е доставчикът.

Тя вдигна поглед от телефона.

— Преглеждам въздушните снимки, които направих. Мисля, че виждам къде сме и накъде отиваме.

— Това е винаги добре да се знае.

— Минах основен курс по въздушно разузнаване. А ти?

— Аз бях прост пехотинец. Достатъчно ми беше да знам какво мога да видя, чуя, докосна и надуша на земята.

— Аз… когато бях в Афганистан, на няколко пъти ме викаха в Баграм… да правя въздушни снимки на градчетата и селата, в които работех… за идентифициране на жилищата на предполагаеми помагачи и симпатизанти на талибаните.

Броуди не коментира, но очевидно операция „Флагстаф“ продължаваше да тежи на ума ѝ — и на съвестта ѝ.

— Казаха ми, че въпросните хора щели да бъдат предадени на афганистанските сили за сигурност за разпит.

Известен също и като изтезания. Последвани от обичайния куршум в тила.

Маги Тейлър със сигурност го бе знаела на някакво ниво.

— Кой искаше тази услуга от теб? — попита я той.

— Военното разузнаване… и други хора, които… не се идентифицираха.

— Приятели на Трент.

— Вероятно.

Продължиха нагоре по реката. Вече и от двете им страни се издигаха стени от тропически дървета и бреговете на реката бяха покрити с растения. Броуди държеше кануто в средата на реката. На всеки няколко минути изключваше мотора и се заслушваше в звуците на джунглата — чуруликане на птици и от време на време див крясък, вероятно на ревяща маймуна. Ставаше все по-горещо и летящите насекоми започваха наистина да дразнят. Броуди си помисли за чичо си Реджи, който беше служил в делтата на Меконг на патрулен катер. Убили го няколко седмици след пристигането му във Виетнам — лошите, открили огън от брега на реката. Татко му имаше снимка на Реджи на катера, млад и тъп, усмихнат и гол до кръста, на фона на гъста джунгла, която стигаше до самата река. Спомни си как си беше мислил, че никога не би пожелал да е на подобно място.

Реджи така и не се беше върнал от войната и в известен смисъл същото важеше и за капитан Мърсър. И затова Кайл Мърсър никога не бе свалял бронята си, никога не бе окачвал меча и щита си на стената. Той си оставаше войник, неповлиян от мирното време и все още водещ своята безкрайна война.

Броуди вдигна бинокъла и огледа бреговете, но растителността беше толкова гъста, че не можеше да види на повече от три метра навътре в тъмната джунгла. Но някъде тук, нагоре по реката, трябваше да има място за акостиране на лодки.

— Би трябвало да приближаваме остър десен завой на реката — каза Тейлър, която продължаваше да преглежда въздушните снимки.

— Добре.

— Какво правим, ако се появят туземци с лодки?

— Махаме им.

— А ако имат пушки?

— Тръгнали са на лов.

— Мога ли да направя предложение?

— Целият съм слух.

— Трябва да се придържаме към брега и ако видим някой да приближава към нас, веднага да слезем от лодката и да се скрием в джунглата.

— Тук ми харесва повече. Стреличките им не могат да ни достигнат от брега.

— Скот, пемоните имат пушки, а не тръби. Хората на Мърсър също. Тук сме открити мишени. Като патици.

— Дошли сме да наблюдаваме птици — напомни ѝ той.

— Забрави за това. Мисли за въоръжена конфронтация.

— Добре… добър довод.

— Изложих няколко.

Броуди насочи лодката към десния бряг и се доближи на около три метра. Тук реката беше плитка и корените на банановите дървета се спускаха в нея, така че се наложи да намали скоростта и да следи водата. Видя някакви риби, които можеше да са пирани. Мястото определено не ставаше за плуване.

Освен това имаше повече насекоми, а жегата ставаше нетърпима.

— Така и не се ваксинирахме срещу жълта треска — напомни му Тейлър, която беше плувнала в пот и пъдеше насекомите.

— Това е най-малкият ни проблем. Ако искаш да се охладиш, скочи във водата и се хвани за борда — предложи ѝ той.

— Ти скочи пръв. Аз ще управлявам.

Броуди се усмихна.

Тя си погледна часовника.

— Трийсет минути.

— Изминали сме половината път.

— Време е за проверка.

— Мисля, че времето е минало и заминало.

Тя не отговори, а взе сателитния телефон и набра.

— Обаждам се на Колинс.

Броуди чу тихия сигнал за повикване. Или бяха комарите?

Тейлър изчака доста време, накрая затвори и изключи телефона.

— Защо не вдига?

Броуди не отговори.

Стигнаха до острия завой и Броуди видя, че след него реката става по-тясна, дърветата се събираха над нея и гъстата джунгла скриваше синьото небе.

Започваше да ожаднява и беше сигурен, че Тейлър също е жадна, но си мълчи. Стомахът му също закъркори и го накара да си спомни с носталгия за купата каша. Освен това бяха оставили таблета на Тейлър с наръчника за птици, който заедно с бинокъла и баламосването им трябваше да им послужи при среща с пемони или с хората на Мърсър. Прикритието изглеждаше прилично в Каракас. А сега се бяха озовали в реалността на джунглата, точно както той се беше озовал в реалността на иракската пустиня. Но все пак имаха пистолетите и резервните пълнители в джобовете си и носеха със себе си съобразителността, куража и опита си от по-лоши места от това.

Погледна Тейлър, която беше зачервена и плувнала в пот. Докато се потеше, нямаше нужда да се тревожи, че получава топлинен удар. Погледна си часовника.

— Почти четирийсет и пет минути. След още петнайсет обръщаме — увери я той. — Връщането по течението ще е по-бързо.

Тя кимна.

— Гледала ли си „Африканската кралица“? — попита я той. — С Боги и Хепбърн?

Тейлър се усмихна насила.

— Тяхната лодка беше по-голяма. А и ти не си Богарт.

Броуди се усмихна.

— Жестока си, Маги. Добре ли си?

— Радвам се, че съм тук.

— Мога ли да дам едно предложение?

— Няма да ти е първото.

— Натопи тениската си в реката.

Тя се позамисли, после свали тениската си и я спусна зад борда.

— Внимавай за крокодили.

Тейлър я извади, изстиска мътната вода върху себе си и наметна мократа тениска на главата и раменете си.

Пътуването по реката беше приятно. Като се изключат жегата, влажността, насекомите, пираните, крокодилите и побърканият ренегат някъде наблизо.

Тейлър повтори упражнението с накисването на тениската, но този път я облече.

С лекота би могла да спечели конкурс „Мис Мокра фланелка“. Дали да ѝ го каже? По-добре не.

— И ти трябва да се намокриш, Скот.

— Тъкмо си мислех дали да не се топна набързо.

— Само гледай пираните да не се докопат до червея ти.

— Искаш да кажеш до анакондата.

Тя се усмихна.

— Любимата храна на крокодилите. — Погледна водата. — Мислиш ли, че тук има отровни змии?

— Сигурно. Както и в джунглата.

Тя кимна.

— Как може да живее той на такова място?

— Никога няма да разберем. Защото ще умре тук. По един или друг начин.

Тейлър се замисли после каза:

— Това няма да е задоволителен край на случая.

— Да. Но пък ще бъде суровото правосъдие, което заслужава.

— Всъщност не знаем това. Ти самият очакваше с нетърпение да говориш с него — напомни му тя.

— И продължавам да го искам. Той знае нещо, което ние не знаем и което други хора не искат да научаваме. Освен това ми се иска да разбера какво го мотивира. Но явно ще трябва да се задоволим със съобщаване на координати за разузнаване с дрон, последвано от… онова, което реши някой. Уорли и колегите му искат да го видят мъртъв — добави той.

Тя кимна и си погледна часовника.

— Почти час.

— Още не съм видял място, което да отговаря на описанието на Кармен за края на пътуването им по реката.

— Спокойно може и да сме го подминали. Съжалявам, Скот, но не мога да вярвам много на описание на джунгла, направено от момиче от Каракас, което сигурно е виждало повече хуйове, отколкото дървета в живота си.

— Е, като го кажеш по този начин…

— Мисля, че е време да обръщаме.

Е, беше настъпил поредният момент за вземане на решение.

Представи си себе си и Тейлър в кабинета на генерал Хакет, как се опитва да обясни защо е влязъл в „Кокошарника“ противно на съвета на полковник Домброски и как се е стигнало до престрелката, след която бяха останали трупове и която може би беше предупредила беглеца, че някой го търси. Още по-трудно за обяснение беше защо Броуди е отрязал човека им за свръзка от посолството, без да представи на генерала убедителни доказателства, че Уорли е част от проблема. И най-трудно за обяснение беше защо е трябвало да крие ключова информация от полковник Домброски, който също щеше да е в кабинета на Хакет. Дотук Броуди беше поел големи рискове без достатъчно награди, които да гарантират запазването на работното му място.

— Скот?

— Ами… казвам да продължим още.

Тейлър взе мобилния си телефон и зареди още снимки.

— Добре, виждам едно място… на няколкостотин метра нагоре, където дърветата се отдръпват от брега… нещо като кална ивица.

— Отлично. Да я проверим.

— Добре… Преди ивицата виждам тръстиковия покрив на онова, за което Колинс каза, че е рибарска платформа на пемоните.

— Добре. Това е добър ориентир за дроновете. Ще вземем координатите на калната ивица от сателитния телефон — добави той. — И мисията е изпълнена.

Тя го погледна.

— Намалил си целта на мисията си.

— Но не много за държавна работа. След като вече съм на място, разбирам, че няма начин да пипнем беглеца и да го качим на самолета.

— Не съм сигурна, че ние самите ще успеем да се качим на самолета.

— Колинс е все още там. Но не съм сигурен кой му прави компания в Кавак. Може да ни чакат.

Тя се замисли.

— Винаги можем да се обадим на Уорли.

— Това може да е нашият следващ и последен ход. А дотогава се обади на пилота ни.

Тейлър отново звънна, но никой не ѝ вдигна. Явно беше много дълъг душ, но може би и не чак толкова дълга дрямка. Или Колинс беше отишъл до тоалетната и някоя пума го бе намерила за вкусен.

— Може би седи — или спи — някъде, където няма открито небе — каза Броуди. — Случват се такива неща, когато наемаш аматьор.

Тя кимна.

— Готините са винаги глупави.

Броуди се усмихна.

— Когато се разхвърчат лайна, ги превръщаш в тор за твоето дърво на познанието.

— Ще го кажа на следващия си партньор.

— И не пропускай да му кажеш от кого го знаеш.

Броуди вдигна бинокъла и погледна нагоре по течението. Някаква сиво-бяла птица се гмурна в реката и отлетя с голяма сребриста риба в клюна си. И отвличанията трябваше да са толкова лесни.

Отново си помисли за чичо си Реджи и делтата на Меконг. Виетнамската война беше абстракция за Броуди — тропическа холивудска картина с джунгли и напалм. За родителите му тя беше поучителна история за американския милитаризъм и надменност, а самият Реджиналд Броуди беше сведен просто до чавка в списъка на пропилените животи.

Броуди често се беше питал какво ли би причинила неговата смърт на родителите му. Когато някой другар от взвода го снимаше с телефона си, Броуди понякога се питаше дали родителите му няма да гледат тази снимка, за да си го спомнят, дали няма да я окачат в рамка на стената или може би да я пратят за некролога в местния вестник. Или пък щяха да се опитат да забравят, както баща му се беше опитал да забрави брат си Реджи, спомените за когото бяха напъхани в кутия за обувки в мазето.

Скот Броуди се беше върнал жив от войната. Но на масата у дома не се разказваха военни истории и не се задаваха въпроси. Което беше добре.

Родителите му обаче изпаднаха във възторг, когато той се премести в ОКР. Добрата стара детективска работа. Без убийства, без опасности.

Тейлър го изтръгна от унеса му.

— Един час. — Тя си погледна телефона. — Постройката трябва да е след следващия завой, а след това и калната ивица.

— Добре. Направи няколко снимки. С тях ще завършим доклада си. После ти ще кажеш: „От показанията на една надеждна проститутка смятаме, че лагерът на капитан Мърсър се намира на петнайсет минути път пеша през тази джунгла“.

Тя се усмихна насила.

— Ще оставя заключителните думи на теб.

— Но пък ще отговориш на първия въпрос.

Броуди влезе в завоя на реката, като се придържаше към брега.

— Мога ли да те питам нещо?

— Добре.

— След като вече сме в края на разузнаването и след като безопасното ни завръщане е малко съмнително, бих искал да знам какво има в сака ти, като изключим гащичките и лакомствата.

Погледите им се срещнаха и Тейлър каза:

— Бих могла да те излъжа и ако не стигнем до Кавак, никога няма да разбереш.

— Точно затова искам да ми кажеш.

— Добре… Е, беше ми дадено нещо, което да нося със себе си.

— От кого?

— От… приятели на Трент.

— Не съм особено изненадан. Кога?

— В деня преди срещата ни с генерал Хакет.

— Явно са знаели, че ще заминеш.

Тя кимна.

— Знаеха преди ние да научим.

Това ставаше интересно и може би оплетено, така че Броуди насочи лодката към брега, изключи двигателя и вдигна перката от водата, когато носът достигна гъстата растителност.

— Вържи я.

Тейлър върза въжето на носа за един надвиснал клон и лодката се завъртя към десния борд и течението я притисна към брега.

Броуди я погледна в сенките.

— Какво ти дадоха?

— Ами… казва се „Гармин Инрийч“. — Тя го погледна. — Знаеш ли какво е?

— Мога да се досетя.

— Позволява двупосочна размяна на съобщения през сателит до сателитни и клетъчни телефони, независимо от мрежите на доставчиците.

— Доста хубав подарък за пътуване.

— Освен това може да предава координати — продължи тя.

— Снимки?

— Не. Но пък има изключително дълъг живот на батерията.

— Къде мога да си намеря такова нещо?

— В сака ми. Оставих го там.

— Можеше да ни свърши работа тук. Но… о, ти не знаеше, че отиваме на пътуване по реката.

— И да знаех, пак нямаше да го взема.

— Наистина ли?

— Никога не съм го използвала… дори не съм го включвала.

— Дори за проверка на връзката ли?

— Скот… погледни ме. Никога не съм го използвала.

— Тогава защо изобщо си го взела?

— Ако не бях, още щях да съм в Куонтико.

— Там, където би трябвало да си.

— Не. Искам да съм тук.

— Не, те искат да си тук.

Тя не отговори.

Е, това като че ли беше последната част от изповедта, която беше успял да изкопчи от нея. Освен ако не се канеше да признае, че е получила инструкции да му види сметката и в момента сериозно го обмисля. В този момент той можеше да ѝ каже, че тя нарушава няколко члена на Общия кодекс на военното правосъдие и да поиска да му предаде оръжието си. Но като се имаше предвид, че бяха тръгнали нагоре по течението на лайняна река с две гребла и маломощен мотор, по-добре беше пистолетът ѝ да остане в нейния джоб, отколкото в неговия.

— Скот… кажи нещо.

— Ще трябва да отговаряш за това, когато се върнем.

— Ще отговарям. Ако се върнем.

Сега Броуди се радваше, че не беше преспал с нея. Това щеше да усложни доклада му пред Домброски.

— Разбираш ли какво си направила? — попита я той.

— Да. Но… не съм направила нищо.

— Съгласила си се да сътрудничиш на друга правителствена агенция. Точно както си направила в Афганистан.

— Съгласих се да взема проследяващото устройство със себе си. Никога не съм го използвала. Никога не съм изпращала съобщение, никога…

— И си разбирала престъпния заговор, който Трент и колегите му са се опитвали да потулят и си им сътрудничила. Разбирала си какво е „Флагстаф“.

Тя кимна.

— И знаеш, че те искат да убият — да пречукат — Кайл Мърсър, за да не се разприказва.

— Не съм сигурна за…

— Ние работим за Отдела за криминални разследвания, Маги, а не за „Убийства ООД“.

— Не ме поучавай. — Тя го погледна. — Ти самият би го застрелял, ако не можеш да го отвлечеш.

— Не бих.

— Никога няма да разберем. Какво мислиш, че ще направи армията с координатите, които им дадохме за лагера на Мърсър? Ще им пусне копие на Кодекса за поведение ли?

Броуди подмина думите ѝ и продължи:

— Разбираш ли също, че Трент и приятелчетата му трябва да са знаели преди нас, че Кайл Мърсър не е в Каракас? Дали са ти устройството, защото са искали да видят дали ще напуснем Каракас и къде ще отидем.

— Наистина се зачудих защо ми е нужно в Каракас, където бих могла да пратя съобщение или да се обадя… където си поискам.

— Е, вече знаеш. Колегите на Трент подозират или знаят, че Мърсър е някъде извън Каракас и ако ти и аз сме достатъчно късметлии или достатъчно умни да надушим следата му — което аз направих — ти и твоят „Гармин“ ще им кажете къде сме в реално време, с най-точни координати.

— Аз… да, разбирам.

— А хрумвало ли ти е също, че и ти, подобно на Кайл Мърсър, знаеш прекалено много?

— Никога не съм била заплашвана, че ще ме наранят. Заплашваха ме с разкриване. — И добави: — Пазех тайната им, но ако се случи да се върнем, готова съм да разкажа на ОКР всичко, което разказах на теб.

— Не ме слушаш. Ти и капитан Мърсър можете да бъдете сполетени от една и съща участ.

— Това е… не вярвам.

— Точно затова си тук. Мокрите поръчки се изпълняват на чужда земя.

— Опитваш се да ме уплашиш. Достатъчно съм уплашена.

— Освен това малко се тревожа, че съм толкова близо до теб, Маги.

— Скот…

— Изобщо не е трябвало да се забъркваш с хора от тайните служби.

— Забърках се с Трент.

— И той те е манипулирал като кукла на конци.

— Не искам да те слушам.

— Попаднала си в подвижни пясъци, госпожице Тейлър. И с всяко движение затъваш още повече. Колко пъти си виждала това в криминални случаи?

— Казах всичко, което имах за казване. Признах си пред теб. Прави каквото искаш с наученото. Дори ще ти дам устройството като доказателство.

— Ако ми го беше дала в Каракас, бих могъл да проявя повече съчувствие…

— Бяхме в Каракас, когато си затвори очите, вместо да докладваш на Домброски. И ако бях преспала с теб, сега нямаше да водим този разговор. Всъщност ти си ядосан, но аз искам да ми простиш — и да ми се довериш — поради правилните причини, а не защото сме подсладили командировката с креватни изпълнения.

Броуди се замисли и реши, че донякъде е права, но освен това тя го разсейваше от основния въпрос — нейното предателство и лъжа. Ако в момента имаше тиксо, сигурно щеше да го използва върху нея.

— Не се ядосвай, Скот. Помогни ми да постъпя правилно.

— Ще трябва да подадеш оставка.

— Добре…

— И да дадеш показания.

— Готова съм на това.

— Какви са отношенията ти с Трент в момента?

— Взаимно изнудване. Също като нашите отношения.

— В смисъл?

— В смисъл че ти не изпълни дълга си и не докладва за мен на Домброски, когато трябваше. Искаш ли да включа и това в доклада си?

— Никое добро дело не остава ненаказано.

— Виж, Скот… не си направил нищо лошо. Ти смекчи правосъдието с милост. Задължена съм ти за това. И всъщност не съм направила нищо лошо. А просто не постъпих така, както трябваше. Замълчах си, когато трябваше да разкрия операция „Флагстаф“. Невинни цивилни изгубиха живота си, а дори виновните заслужават по-добро правосъдие. Баба ми ме мъкнеше на църква всяка неделя и аз внимавах там също като при обучението за ОКР и мога да различа правилното от неправилното и законното от престъпното. И няма да ти пускам димни завеси, войнико. Няма да ти кажа, че те харесвам, защото ще те излъжа. Ти си задник. Но… бих могла да те харесвам… е, може би ме привличаш… физически. Което вероятно е взаимно. Така че… да продължим с мисията. Да дадем най-доброто от себе си, да направим така, че правосъдието да възтържествува, и да не се нараняваме един друг. С теб можем да имаме бъдеще.

Е, кой кого обезоръжаваше? Броуди потупа пистолета в джоба си, за да се увери, че още е там.

— Свърши ли?

— Да.

— Да приключваме с това и да се махаме. Освен ако не искаш швейцарското ми ножче, за да изрежеш инициалите ни в сърце върху това дърво.

— Ти си тотален задник. — Тя отвърза въжето и отблъсна с греблото лодката от брега.

Броуди запали двигателя и продължиха покрай брега. Отпред вече се виждаше платформата с тръстиковия покрив, която наистина беше на колове, на около метър и половина над водата. Изглеждаше като приятно място за коктейл.

Броуди се опита да възпроизведе наум триминутния разговор и да види кой е спечелил повече от него. И по-важно, да види бъдещите последици — законни, професионални и лични. Но засега бъдещето беше на изчакване, а настоящето изискваше цялото му внимание.

Насочи бинокъла към платформата и му се стори, че вижда някакво движение, но можеше и да е игра на сенките.

Тейлър засне платформата с телефона си и каза:

— Май стигнахме ръба на опасността.

Платформата беше на стотина метра пред тях, а калната ивица, на която може би беше слязла Кармен, се намираше на още толкова нагоре по течението според въздушната снимка на Тейлър.

— Скот?

— Искам да снимаме ивицата от земята и да я сравним с въздушната ти снимка.

— Не е необходимо за разузнаването с дрон.

— Мисля си повече за пресконференция на Белия дом със снимков материал.

— Скот… няма да има…

— След като мисията бъде изпълнена успешно, разбира се, и капитан Мърсър е гушнал ракета „Хелфайър“ или е бил задържан от екип на Делта Форс.

Тя се загледа към зелената стена на джунглата.

— Лагерът му е ей там някъде.

— Кармен каза, че е на петнайсет минути път от реката. Приеми, че има пътека, но и че дамата не е свикнала да ходи много. Това означава, че е вървяла между двеста и петдесет и петстотин метра през гъста джунгла. Не могат да видят или чуят реката от лагера — увери я той.

— Знам, но… биха могли да имат постове.

— Капитан Мърсър би го направил.

— Съгласна. Значи…

— Това не е първото моторно кану, идващо от Кавак с бледолики на борда.

— Може да е първото без водач пемон.

— Като се замисля, трябваше да вземем Цезар с нас за пет долара. И за още толкова той сигурно щеше да ни покаже къде е лагерът на бледоликия.

— Така е. Но няма как да го направим отново, така че е време да обръщаме.

— Искам да проверя с очите си описаното от Кармен и онова, което си видяла от въздуха. Перфектна триангулация на разузнавателните данни — добави той. — В Пентагона ахкат и охкат при такива неща.

— Ние сме от ОКР, Скот, а не разузнавателен отряд. И това е криминален случай, а не бойна мисия.

— Всъщност е малко объркана и смесена. Но добре…

Платформата вече беше на петдесет метра от тях и Броуди я огледа с бинокъла — на нея нямаше никого — след което, насочи лодката към отсрещния бряг, за да има по-добър изглед към реката, която завиваше надясно.

След като минаха покрай платформата, Броуди отново вдигна бинокъла и го насочи към десния бряг, като продължаваше да управлява лодката.

— Добре… виждам я… определено е кална ивица и определено районът е допълнително разчистен… Погледни.

Тейлър бързо отиде на кърмата, взе бинокъла, клекна на пейката и погледна към отсрещния бряг, докато продължаваха нагоре по течението.

— Виждам я…

— Добре. Значи сме съгласни, че виждаме едно и също.

— Да. — Тя му върна бинокъла, извади сателитния телефон и засече местоположението им, после се обади на пощата на Домброски и му остави координатите. — Добре… вече можем да обръщаме.

— Снимай.

— Ивицата е на сто метра от нас.

— Ще приближа.

— Не. Ще снимам. — Тя извади мобилния си телефон и направи три снимки. — Дори ще заснема видео.

— Добра идея.

Тейлър направи десетсекунден видеозапис и прибра телефона в джоба си.

— Мисията е изпълнена.

— Съгласен. Не съм напълно луд — добави той. Обърна лодката и заплуваха надолу по течението с около десет възела, доколкото можеше да прецени. — До Кавак има по-малко от един час път. — По-добре, отколкото да каже: „От тигана, та в огъня“.

И тъкмо когато си помисли, че е безопасно да пътуваш по вода, чу характерния трясък на автоматична стрелба.

Тейлър, която се връщаше обратно на носа, замръзна и се обърна към него. Погледите им се срещнаха, но не беше нужно да казват: „Калашници“. И двамата познаваха отлично звука.

Стрелбата беше далечна, на около петстотин метра. Кухият пукот отекваше през джунглата.

— Тренират — каза Броуди.

Тейлър кимна, но не помръдна.

Броуди вдигна максимално оборотите и лодката заплува малко по-бързо. Трябваше да провери горивото, преди да тръгнат, но в най-лошия случай щеше да им се наложи да гребат надолу по течението. Спомни си прословутия армейски принцип: „Липсата на подходящо планиране гарантирано оплесква работата“. Добър съвет за следващия път. А за този — засега се справяха.

— Скот…

— Какво?

Тейлър посочи платформата, която се намираше на двайсетина метра пред тях.

Броуди погледна. Не му трябваше бинокъл, за да види двамата мъже — не пемони, а брадати гадни на вид типове в камуфлажно облекло — които стояха на ръба ѝ с насочени към тях автомати.

Единият извика нещо; после калашникът му също заговори и червени трасиращи куршуми вдигнаха фонтанчета във водата на по-малко от метър от носа им.

Мъжът отново извика и на Броуди не му трябваха особени познания по испански, за да разбере: „Спрете или ще стрелям!“.

Бяха напълно уязвими, на открита лодка без никакво прикритие, въоръжени с пистолети, които нямаха нито мощта, нито точността на автомата. А скачането в гъмжащата от пирани и крокодили река не беше особено добра опция.

Вече се бяха изравнили с платформата и той погледна нагоре към дулата на двата автомата.

— Alto!

Е… понякога е време да се биеш, друг път — да бягаш. Никога не е време да се предаваш — но пък има време да блъфираш. И то беше сега. Броуди превключи мотора на празни обороти и се обърна към Тейлър.

— Говори с тях.

— Какво да им кажа?

— Маги. Ние сме любители на птици.

Тя кимна, но не каза нищо, и Броуди видя, че се взира в нещо зад него. Той погледна през рамо. Две лодки, подобни на тяхната, приближаваха откъм калната ивица.

— Това изобщо не изглежда добре — каза Тейлър.

— Да. — Той я погледна. — Съжалявам, Маги.

— Вината не е твоя. Ще се постарая да съм максимално убедителна с прикритието ни.

— Добре.

Броуди погледна нагоре към двамата, които продължаваха да се целят в тях, после вдигна бинокъла към приближаващите лодки. Във всяка имаше по трима въоръжени мъже.

— Мисля, че ни предстои да се срещнем с капитан Мърсър — каза той.

43.

Течението ги понесе покрай рибарската платформа, на която стояха двамата мъже с насочени към тях автомати. Единият извика нещо и им даде знак да приближат.

Тейлър му отговори на испански и каза на Броуди:

— Трябва да изхвърлим пистолетите във водата.

Броуди завъртя кормилото и бавно насочи лодката към платформата.

— Вече сме достатъчно близо, за да ги използваме. — Той разкопча долния десен джоб на дочения си панталон, в който държеше глока. — Ти поеми онзи отляво. На три…

— Скот, зад нас има две лодки с въоръжени мъже. На по-малко от сто метра са.

Броуди приближи лодката на десетина метра от платформата и погледна нагоре към двамата. Бяха изкушаващи мишени.

Единият извика нещо и Тейлър му отговори.

— Пита дали имаме котва. Нямаме. — Тя го погледна. — Скот?

Броуди погледна приближаващите лодки. Шейсет метра. Отново погледна двете мишени, като пресмяташе наум. Първият изстрел е огромна изненада за всеки освен за стрелящия. Вторият мъж имаше част от секундата да реагира, преди следващият куршум да го изненада и да се забие в гърдите му. После калашниците се превръщаха просто в тежки метални предмети на бойното поле, очакващи новите си собственици. Оръжията не убиват. Правят го хората с оръжия.

Единият от мъжете извика и им махна да приближат.

— Скот…

— Мисля, че мога да се справя и с двамата. Приготви се да скочиш на платформата и да грабнеш един автомат.

Тейлър погледна нагоре към двамата, после към приближаващите лодки.

— Няма да се получи, Скот.

— Или това, или нещо, за което не искаш и да помисляш.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ние сме любители на птици, господин Боуман. Това ни дава по-добри шансове за измъкване, отколкото престрелката. При нея шансовете са нулеви.

Броуди не отговори, а премести дясната си ръка и пръстите му напипаха дръжката на глока. След пет или по-малко секунди можеше да изтръгва калашник от ръцете на умиращ човек — точно както го беше направил в „Кокошарника“.

— Скот… не — със спокоен и овладян глас каза Тейлър. — Искаше да се срещнеш с Кайл Мърсър. Господин и госпожа Боуман ще го направят.

Той я погледна.

Единият от мъжете хвърли найлоново въже в лодката им и извика нещо.

Тейлър погледна въжето, после Броуди, който кимна. Тя завърза края на въжето за носа. Броуди изключи мотора.

Двете лодки приближаваха платформата и Броуди видя, че във всяка има по трима души — един на кормилото, а другите двама с насочени към тях автомати.

Моментът за бой, ако изобщо го беше имало, бе отминал и при липсата на други възможности за обмисляне Броуди неочаквано откри, че се чувства странно спокоен.

Лодките стигнаха до тяхната и Броуди си помисли, че ги очаква още една разходка по реката, но един от мъжете им даде знак да се качат на платформата. Тейлър хвана найлоновото въже с две ръце и се набра. Броуди я последва и двамата се озоваха пред мъжете с калашниците; по двама от всяка лодка също се качиха на платформата. Сега бяха заобиколени от шестима мъже с автомати, като други двама оставаха в лодките. Броуди дори не си направи труда да пресмята шансовете за успех.

Единият от мъжете в лодките, мускулест тип с черна тениска и гадна мутра, която явно беше el jefe, викаше нещо. Тейлър сложи ръце зад тила си и Броуди направи същото.

Двата мотора изреваха и Броуди видя, че лодките потеглят обратно нагоре по течението, към калната ивица. Добрата новина — ако изобщо имаше такава — беше, че тяхната лодка все още беше вързана за платформата. Така че ако това беше просто спиране за претърсване — или спиране за претърсване на голо и обиране — г-н и г-жа Боуман, най-тъпите туристи на планетата, можеха да се върнат в Кавак след около час. Малко вероятно, но все пак възможно.

Броуди се огледа и видя на бамбуковата платформа зелена пластмасова маса и четири стола. Изглеждаха странно не на място насред джунглата. Спомни си, че Колинс беше споменал, че пемоните се събират на тези платформи да общуват помежду си, но точно тази, която се намираше между Кавак и калната ивица, служеше не за социални контакти, а за наблюдателен пост на капитан Мърсър. Заключението му се потвърждаваше от бинокъла, който лежеше на един от столовете.

El jefe пристъпи към Броуди, изгледа го кръвнишки, свали бинокъла от врата му, огледа го и го даде на един от хората си. После го пребърка и извади парите, мобилния телефон и швейцарското му ножче, които прибра в джобовете си. Прегледа фалшивия му паспорт и го даде на друг от хората си. После бръкна в джоба на крачола и намери глока. Извади го и го показа тържествуващо на хората си, сякаш искаше да демонстрира, че много го бива в намирането на разни неща. Всички заговориха и започнаха да поглеждат Броуди с подновен интерес. El jefe затъкна пистолета в колана си и продължи претърсването. Намери резервните пълнители и ги тикна в лицето на Броуди, сякаш му казваше: „Погледни ги добре, гринго, защото повече няма да ги видиш“.

Броуди погледна глока в колана му. Задникът отново слагаше възможностите на масата.

El jefe насочи вниманието си към Тейлър, но първо я опипа с видимо удоволствие, преди да прерови джобовете ѝ. Извади първо пистолета ѝ и пълнителите, после парите, телефона и паспорта. Прегледа документа и хвърли поглед към Броуди, когато разбра, че Сара и Кларк Боуман са съпруг и съпруга. Даде глока и пълнителите на Тейлър на един от хората си и извади последното нещо — сателитния телефон. Зяпна го, сякаш е по-интересен от глока, после го показа на хората си. Каза нещо на Тейлър, която отвърна, и el jefe като че ли не остана доволен от чутото.

Той заговори отново и след кратко колебание Тейлър свали тениската си и събу панталона си. Броуди знаеше, че рано или късно ще се стигне до това.

Тейлър стоеше по сутиен и гащета и не сваляше поглед от мъжа. Той ѝ обърна гръб и каза нещо на хората си, които се разсмяха. Един подсвирна, друг извика: „Bella!“. El jefe се обърна отново към нея и забеляза белезите на бедрото и крака ѝ. Посочи ги.

— Qué es esto?

— Accidente… vehículo — отвърна тя.

Мъжът погледна отново белезите от изгорено и шрапнел, сякаш разпознаваше от какво са. После вдигна поглед и каза нещо със заповеднически тон.

Тейлър твърдо поклати глава и отвърна, след което кимна към Броуди, който разбра, че тя отказва да свали сутиена и гащетата си пред толкова много мъже, докато съпругът ѝ е до нея.

El jefe погледна Броуди, усмихна се и даде знак на Тейлър да се облече. Тя вдигна панталоните си и си облече тениската.

Мъжете замърмориха с престорено — или не чак толкова престорено — разочарование.

Броуди се зачуди дали сега Маги Тейлър не си мисли, че престрелката не е била по-добър вариант от този.

Тейлър каза нещо на el jefe, което очевидно го изненада и развесели.

— Емилио — отвърна той.

Броуди не знаеше дали Тейлър е в режим Сара Боуман или Цивилни връзки, но ходът ѝ беше добър. Вече знаеха името на мъжа.

Тейлър погледна Емилио и се обърна към него по име, после свали ръце и заговори с уважителен, но твърд тон, като на няколко пъти вметна почтителното senor. Броуди различи думите „turistas“, „Kavak“ и дори „César“, когото Емилио несъмнено познаваше. Не знаеше как е „любител на птици“ на испански, но се надяваше, че Сара Боуман знае.

Емилио я изслуша безстрастно, после ѝ каза нещо и Броуди различи думата „Pemón“. Явно я питаше защо са без водач.

Тейлър отговори, вероятно позовавайки се на невежеството им, и Емилио кимна.

Нещата като че ли вървяха добре, въпреки че обясненията на Тейлър намирисваха на баламосване.

Емилио, изглежда, не беше най-острото мачете в джунглата, но като че ли слушаше и се мъчеше да измисли следващия си ход. Броуди подозираше, че Емилио отговаря пред някой по-висшестоящ, и се надяваше, че въпросният авторитет е сеньор Кайл. Защото ако тези типове работеха за някой наркокартел или бяха местна версия на планинците от „Избавление“, Маги Тейлър се намираше в по-голяма опасност от Броуди, когото просто щяха да застрелят и да хвърлят в реката. С Кайл Мърсър поне можеха да проведат цивилизован разговор на английски, преди той да реши дали са семейство Боуман, или нещо друго.

Емилио говореше нещо на Тейлър за сателитния телефон в ръката му и за глока в колана му.

Тейлър отговори спокойно; Броуди знаеше, че да притежаваш оръжие във Венецуела не доказва, че кроиш нещо. Всъщност в тази страна оръжието беше моден аксесоар.

Сателитният телефон беше донякъде съмнителен, но не и напълно необичаен за турист на място, където най-близката кула на клетъчен оператор е на две провинции разстояние.

Емилио отново кимна, но Броуди започваше да разпознава реакцията му като техника на разпит, която му беше много добре позната. Може би Емилио не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

Броуди забеляза, че петимата други слушат Емилио и дамата гринго, която знаеше испански. Трима от тях пушеха и всички бяха свалили или метнали на рамо калашниците си — нещо, което нито сержант Броуди, нито капитан Мърсър биха одобрили.

Броуди реши, че е крайно време и той да вземе думата.

— Кажи им, че могат да задържат всичко освен паспортите ни — обърна се той към Тейлър. — И че трябва да върнем лодката на Цезар.

Тейлър преведе. Емилио се усмихна и каза нещо на Броуди, като театрално му даде знак да се качи в завързаната лодка и му каза: „Adiós, señor“.

Броуди не мислеше, че Емилио говори сериозно; всъщност останалите се разсмяха, така че той се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата, но остави ръцете си на тила, за да не даде на някого повод да го застреля. Нещата определено не вървяха на добре, така че той отново пресметна. Ако Емилио го доближеше на една ръка разстояние, можеше с лекота да грабне глока, да му гръмне топките и да стреля още пет пъти, отляво надясно, като очисти пушещите и подиграващи се кретени за по-малко от четири секунди. Само дето те може би не бяха пълните кретени, каквито изглеждаха. Имаше само един начин да разбере.

Броуди се обърна към Емилио.

— Моля ви, сеньор, вземете каквото искате, вземете часовника…

— Cállate!

Броуди реши, че това означава „Затваряй си устата“, така че млъкна и започна да разкопчава часовника си, а Емилио кимна — и сигурно се укоряваше, че го е пропуснал.

Броуди остана с вдигната лява ръка, а с дясната подаде часовника си на Емилио. Той пристъпи към Броуди, погледите им се срещнаха и той спря. Двамата се гледаха един друг и Броуди усети как Емилио схваща, че не е изправен пред насиращ се от страх турист. Той даде знак на Броуди да пусне часовника.

Броуди се поколеба и го пусна на бамбуковата платформа; Емилио му даде знак да отстъпи, след което взе часовника и подхвърли нещо на хората си, които се разсмяха. После заговори на Тейлър и тя също му даде часовника си. Той отвърна с: „Gracias, señora“, и добави нещо, което тя трябваше да преведе.

Тейлър се обърна към Броуди.

— Каза, че там, където отиваме, няма да ни е нужно да знаем часа.

Броуди не знаеше къде отиват, нито накъде вървят нещата, но можеше да си представи групово изнасилване и двойно убийство, ако Емилио не беше под контрола на Кайл Мърсър. А дори и да беше, можеше да реши първо да се позабавлява с г-жа Боуман.

Броуди осъзна, че когато последната ти надежда е убиец психопат, значи наистина си достигнал дъното. Така че… време беше да рискува и да хвърли зара, както го беше направил в Петаре.

— Тук сме…

— Cállate!

— … за да говорим със сеньор Кайл.

Емилио го погледна, после погледна хората си. След това рязко каза нещо на Тейлър, която отговори само със: „Сеньор Кайл. Ahora“. Веднага.

Е, ролята на любители на птици се оттече, но пък ги докара до следващото ниво, по-далече от тези типове. Може би.

Емилио като че ли не беше сигурен как да постъпи, но като всеки войник знаеше как да си покрива задника, така че извади от джоба си радиостанция, каза нещо, заслуша се и прибра устройството в джоба си. Каза нещо на хората си, които вдигнаха автоматите си, след което даде знак на Броуди и Тейлър да го последват.

Емилио отиде до края на платформата и се спусна по тясна рампа, направена от вързан бамбук, който скърцаше под всяка негова крачка — примитивно предупреждение, че някой приближава. Броуди се запита дали това е пемонска технология, или резултат от тренировката на Делта Форс. Сигурен беше, че в лагера на капитан Мърсър всеки се учи от всички останали. И по-важното — вече беше уверен, че Емилио и хората му не са луди на свободна практика, а организирани луди под командването на абсолютно побъркан. И това беше добрата новина, която показваше колко бързо човек може да свали летвата на очакванията си.

Емилио вървеше по тясна пътека в джунглата, следван от пленниците си, зад които вървяха петима мъже с калашници.

Броуди си припомни, че Кодексът за поведение особено силно набляга върху задължението на войника да се измъкне от плен и те съветва да го направиш колкото се може по-скоро след пленяването, докато си все още психологически и физически във форма, преди да си омаломощен от глад, пребит или затворен в лагер. Капитан Мърсър също беше наясно с това, но очевидно не беше последвал съвета, което беше довело до две години в талибанския ад. Съветът за измъкване и бягство предполагаше също, че мястото на пленяването ти би трябвало да е такова, че да можеш да стигнеш до приятелски сили или до относителната безопасност на ничията земя. И освен това ти напомнят, че обикновените войници, които са те пленили, не са обучени да се оправят с пленници — което звучеше добре на теория и всъщност беше истина в случая с тези шестима смешници, които дори не им бяха вързали ръцете и очите.

И като стана въпрос за връзване на очи, Кармен и всички други знаеха, че ако ти сложат превръзка, това може да означава, че похитителите ти ще те оставят жив — или че най-малкото ще го обмислят. Но ако видиш всичко, което не би трябвало да виждаш, това по принцип означава, че краят ти наближава.

Предвид всичко това може би щеше да е най-добре г-н и г-жа Боуман да не се срещат с Кайл Мърсър. Може би сега беше последната възможност пълномощни офицери Броуди и Тейлър да се опитат да се измъкнат, преди да са навлезли в лагера.

Джунглата беше гъста и предлагаше добри възможности за укриване, но не и достатъчно прикритие срещу калашници. Освен това не беше пригодена за спринтиране. И все пак…

— Когато ти кажа „давай“, побягваш надясно, а аз наляво и тичане на зигзаг — прошепна Броуди на Тейлър. — Можем да им избягаме.

— Не можем да надбягаме куршум.

— Залагаме, че ни искат живи и няма да стрелят, а ще ни подгонят.

— Лош залог.

Емилио погледна през рамо.

— Silencio.

Тейлър не му обърна внимание.

— Каквото и да правим, няма да се разделяме — каза тя.

— Така шансовете ни се удвояват…

— Cállate! — Емилио изглеждаше много ядосан. Извади пистолета на Броуди и го насочи към него.

Тейлър му каза нещо, което като че ли го успокои.

Продължиха напред, после завиха наляво по друга пътека, която според вътрешния компас на Броуди, ако беше точен, водеше в посока на калната ивица, но и ги отдалечаваше от реката — явно това беше петнайсетминутното ходене на Кармен до лагера. Значи отиваха на същото място, но с тази разлика, че Кармен беше готова да изчука всеки мъж в лагера, а Броуди не мислеше, че Маги Тейлър има подобни желания.

Опитът за бягство все още беше опция, но може би щеше да има по-подходящо време и място за него. Например през нощта, ако доживееха до нея. Или… можеха да направят онова, за което бяха дошли — което биха направили в „Кокошарника“, ако Мърсър беше там — да поговорят с беглеца и да видят дали у него е останала частица от капитан Мърсър или спомен от войника, когото Ал Симпсън е познавал от началното обучение. Или още по-добре, може би нещо от хлапето от Сан Диего. Ако ли не, на Броуди и Тейлър им оставаше една карта — тази на доброто ченге, която почти винаги работи при престъпници. „Кажи ни, Кайл, какво стана, че направи това?“. Или: „Кой те накара да го направиш? Брендан Уорли ли беше? Разкажи ни“.

Или пък Броуди залагаше твърде много на своите способности да убеждава и баламосва.

Продължиха напред и Броуди забеляза, че Тейлър започва да изостава.

Стигнаха до малка поляна с колиба с открита страна. В нея имаше трима пемони, които седяха на дънери около дълга маса, чистеха риба и изхвърляха вътрешностите в пластмасови кофи. Те спряха работата си и зяпнаха приближаващите Броуди и Тейлър.

Броуди видя на масата бутилирана вода и извика:

— Agua! Por favor!

Един от пемоните взе бутилка, стана и тръгна към Броуди и Тейлър.

Емилио му излая нещо и човекът спря и погледна първо двамата пленници, а после Емилио, който повтори заповедта си. Пемонът се върна при масата.

— Припадни — прошепна Броуди на Тейлър.

Тя поклати глава.

— Ти припадни.

Е, хубаво е да си корав. Но от опита си в пустините и двамата знаеха, че един топлинен удар може да те убие. Може би тя искаше точно това.

Емилио продължи по пътеката и един от мъжете зад тях извика:

— Caminad!

Пътеката се виеше през стената от дървета, която блокираше слънчевата светлина. Носеше се миризма на разлагаща се растителност.

Броуди чуваше единични пукоти. Значи хората на Мърсър се упражняваха в точна стрелба, а не се забавляваха да стрелят на автоматична по движещи се цели. Какво представляваше този лагер? Скоро щяха да разберат.

Приближиха друга поляна с няколко колиби по периметъра и голямо огнище в средата, където пемонски жени горяха нещо като остатъци от храна, други боклуци и нещо, което миришеше на пресни лайна. Друга пемонска жена метеше една от колибите. Очевидно капитан Мърсър налагаше и държеше на добрата полева хигиена, което означаваше, че не е излязъл напълно от релси и че може би няма да се срещнат с него в някаква тъмна стая, пълна с човешки черепи.

Пемонските жени, които вероятно работеха и в Кавак, погледнаха двамата непознати, които очевидно бяха пленници. Една от тях се вгледа по-внимателно в Тейлър и ако Броуди можеше да чете мисли толкова добре, колкото четеше лица, то жената си мислеше: „О, горкото хубаво момиче. Какво ще му сторят само“.

Стомахът на Броуди се сви на топка.

Пред тях имаше още колиби и нещо като дълга столова с открита страна. Броуди усети, че стигат центъра на лагера и следователно онова, което минава за щабквартира. Той си представи Кайл Мърсър, el comandante, как стои и ги чака пред постройката на щаба. Запита се дали Мърсър не е вдигнал на пилон някакво свое знаме; голям хуй би му подхождал.

Емилио зави по много по-тясна пътека, притисната от гъста растителност. Броуди и Тейлър се спогледаха и го последваха, като Броуди вървеше пръв.

В края на пътеката имаше малка бамбукова колиба без прозорци и Броуди предположи, че това е постройката, от която се нуждае всеки военен обект — арестът.

Емилио отвори малката врата и даде знак на пленниците си да влязат.

Броуди влезе пръв, като приклекна на прага. Тейлър го последва. Озоваха се в тъмно задушно помещение, в което се долавяше вонята на урина, пот, изпражнения и страх. Подът беше покрит със сухи палмови листа; в средата имаше дебел дънер с дължина около два метра, който стигаше почти от стена до стена.

Емилио също влезе и посочи.

— Sentad. — Сядайте.

Броуди и Тейлър отидоха при дънера и седнаха с гръб към стената; на слабата светлина Броуди забеляза, че към дънера са заковани две вериги, в края на които имаше окови за крака и отворени катинари.

Той прецени положението — по-скоро по навик, а не защото имаше някакъв план за действие. Емилио стоеше на прага, а един от хората му беше вътре с насочен към пленниците калашник. Другите четирима бяха отвън, така че Броуди можеше да ги извади от уравнението. Тейлър беше слаба от обезводняване и Броуди също чувстваше ефектите от много дълги дни без достатъчно сън, вода и храна, освен ако не броеше онези „Сникърс“. Така че ако целта им беше да се измъкнат, може би първо трябваше да бъдат оставени сами, за да изучат затвора си, който не изглеждаше особено впечатляващо, и да видят каква охрана ще им сложат.

Емилио им каза нещо. Тейлър сложи оковата на левия си крак, пъхна закопчалката на катинара през дупките и го щракна.

Емилио извика на Броуди, който учеше испански по трудния начин, и той направи същото.

Емилио изглеждаше доволен, че тези двамата скоро ще престанат да са негов проблем, макар че Броуди подозираше, че похитителят им още си представя Тейлър по сутиен и гащета. Всъщност той я погледна и каза нещо, което накара хората му да се усмихнат.

След това Емилио рязко им показа пластмасовата кофа за урина и изпражнения и туба с вода. Погледна за последно пленниците си, каза нещо на Тейлър и Броуди чу „сеньор Кайл“. После се обърна и излезе.

Вратата се затвори и малкото помещение без прозорци стана още по-тъмно, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през процепите на бамбуковите стени.

Броуди се заслуша за изщракване на ключалка, но чу единствено отдалечаващите се гласове на Емилио и хората му.

Двамата поседяха мълчаливо известно време.

— Какво каза той? — попита Броуди.

— Каза, че сеньор Кайл ще иска да ни види.

— Това е добре.

— И че сеньор Кайл прерязал гърлото на последния гринго, който е бил в тази стая.

— Това вече не е добре.

— Жадна съм. — Тя придърпа пластмасовата туба, вдигна я и отпи. После подаде тубата на Броуди, който видя, че са останали само няколко пръста на дъното и ѝ я върна. Тя обаче настоя той да пие и Броуди отпи глътка от вонящата течност, която със сигурност щеше да им създаде проблеми, стига да останеха живи достатъчно дълго.

— А какво ти каза, когато се усмихваха и те гледаха? — попита той.

— Няма значение.

— Кажи.

Тейлър пое дълбоко дъх.

— Каза ми, че съм била прекалено красива, за да ме убиват, и че ще ме сложат при другите жени, които обслужват мъжете.

Броуди се беше досетил, че Емилио ѝ е казал точно това.

— Ако наистина получиш възможност за такава свобода, трябва да се възползваш, да измислиш как да се измъкнеш оттук и…

— Не ми казвай какво трябва да правя. Ще го измисля, ако се стигне дотам.

— Извинявай.

Тя облегна гръб на бамбуковата стена.

— Сигурна съм, че на Кайл Мърсър му липсва компанията на жена, с която да… говори… Така че ще направя всичко възможно, за да запазя живота и на двама ни.

— Хайде да сменим темата. Да си говорим за измъкване и бягство.

Тя не отговори и Броуди видя, че е затворила очи.

Той се наведе и огледа халките в дънера. Бяха с диаметър малко над сантиметър, което означаваше, че са дълги поне дванайсет или петнайсет сантиметра и са забити в дънера, чийто диаметър беше почти трийсет сантиметра. Опря крак на дънера и натисна; оказа се доста тежък — вероятно махагон. И при дължина от почти два метра би трябвало да тежи между деветдесет и сто и трийсет килограма. Можеше да вдигне подобна тежест — беше носил ранен другар, който тежеше деветдесет килограма. И с помощта на Тейлър с лекота можеха да разбият бамбуковата врата, независимо дали е заключена, или не. Или пък да разбият някоя от стените, макар че бамбукът беше по-як, отколкото предполагаха повечето хора, и именно затова се използваше за правенето на клетки за животни и хора.

Значи измъкването от затвора през нощта беше възможно, но трябваше да има предвид евентуалната въоръжена стража при вратата, както и оковите. Ако имаше пазач и ако беше три сутринта, той едва ли щеше да очаква черепът му да бъде премазан от таран. Но ако пазачът нямаше ключове за катинарите, как щяха да мъкнат тежкия дънер през джунглата? Всъщност трябваше да стигнат само до реката, която беше на петнайсетина минути път надолу по склона, да се спуснат по течението до Кавак и да стигнат там преди някой да е разбрал, че са изчезнали — и преди крокодилите и пираните да са ги усетили.

Щяха да имат повече възможности, ако не бяха оковани. У кого беше ключът за катинарите? Може би у пазача, ако имаше такъв. Или у онзи, който щеше да дойде, за да ги заведе при Мърсър — или някъде другаде.

Всеки проблем си има решение, но някои решения пораждат повече проблеми от първоначалния. В този случай това означаваше, че опитът за бягство можеше да доведе до пребиване, прерязано гърло или нещо по-лошо, ако междувременно убиеш някого.

— Склонна ли си да се опиташ да избягаш и готова ли си да умреш, докато го правиш? — попита той.

— Скот… спри. Стига толкова. Ти си импулсивен и поемаш твърде много ненужни рискове.

— Не е вярно.

— Тогава защо сме тук?

— Заради лошия късмет.

— Не. Тук сме, защото първо реши да разпердушиниш „Кокошарника“, после баламоса Домброски, после нае самолет до това шибано място, открадна лодка…

— Добре. Взех някои лоши решения, но вървях по следата и за няколко дни открих неща, които Уорли, приятелчето му Тед и хората им не са успели да открият за цяла година. Открих Кайл Мърсър.

— Поздравления.

— Благодаря. Виж, ако успеем да останем живи достатъчно дълго, може и да ни спасят. Колинс ще се обади на Домброски…

— Пиши Колинс безследно изчезнал.

— Ти даде на Домброски последните ни координати и ако не получи вест от нас, той ще знае какво да прави. Трябва само да спечелим време.

— Добре. Ще опитаме. Аз… ще направя каквото мога… каквото трябва да се направи.

— Остани жива, Маги.

Тя не отговори.

Възможно беше Уорли и приятелите му — сред които вероятно беше и приятелят на Тейлър Трент — също да ги търсят. Броуди щеше да го спомене, но тя вече го знаеше и не искаше да слуша повече приказки от него по темата.

— Утре по залез-слънце отряд на Делта ще се спуска от хеликоптери в лагера — каза той.

— Шансовете за подобно нещо щяха да са по-добри, ако бях взела проследяващото устройство.

Броуди не беше сигурен кого упреква — себе си, или него.

— Мисли позитивно.

— Ето ти и още една тема за размисъл, Скот. Няколко десетки ракети „Хелфайър“, изстреляни по лагера.

— Армията иска Мърсър жив, така че ще предприемат атака тип Бен Ладен.

— Ако аз ръководех операцията, щях да започна първо с ракетите и едва после да изпратя отряд на Делта, който да събере проби от кръвта и вътрешностите за ДНК анализ.

Самият Броуди би постъпил по същия начин, макар че не го беше споменал. Тейлър беше видяла достатъчно в Афганистан, за да разбира как военните се разправят с лошите от списъка им на най-търсени хора — мощни експлозиви, последвани от екип за почистване, ако и където е възможно. Те не се нуждаеха от тялото на Кайл Мърсър — достатъчно беше да намерят само парченце от носа или оная му работа за ДНК анализ. Броуди се надяваше, че след ракетите ще намерят и малко от него и Тейлър. Още по-добре щеше да е, ако решаха да не попилеят лагера, ако подозират, че в него може да има техни хора, които са все още живи.

Е, нямаше смисъл да предполага какво може да се случи утре. Трябваше просто да изкарат днешния ден. И бягството си оставаше опция. Всъщност, ако се оставеха настрана фантазиите за спасителна операция и като се имаше предвид, че беше малко вероятно да се разберат с Кайл Мърсър, бягството беше последната възможност. А бягството, което има критичен елемент на изненада, често е лесно. Беше го правил шест пъти при тренировки. Хората се прецакваха най-често при измъкването от преследвачите.

Слънчев лъч проникна през бамбуковата стена и освети на дънера нещо, което приличаше на изсъхнала кръв. Броуди се запита кой ли е бил злополучният гринго и това му напомни за Робърт Креншо, който бил изтезаван преди гърлото му да бъде прерязано. Броуди не знаеше дали го е направил Мърсър, но беше сигурен, че Мърсър, който беше обезглавил петима талибани на видеозаписа, е способен на подобно нещо. Освен това не биваше да забравя операция „Флагстаф“ и мъртвите в Мирабад и в други села в Афганистан. Помисли си, че Кайл Мърсър е тръгнал надолу още преди да е дезертирал и преди да прекара две години в плен при талибаните, които също си падаха психопати.

Тейлър сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре.

— Трябва ни още вода.

— Да. — Броуди се замисли за момент. — Не съм сигурен, че отвън има пазач.

— Ще извикам…

— Но ако има и пъхне глава вътре, с тебе ще забием този дънер в лицето му.

Тейлър не отговори веднага.

— Ами ако пазачите са двама?

— Няма да са.

— Скот… ние сме оковани за този дънер.

— Ключовете ще са у него.

— Моля те. Остави. Мисли си какво да кажем на Кайл Мърсър. Нищо чудно да се срещнем с него и след десет минути.

— Да. — Броуди се надигна, клекна и погледна веригите, които бяха достатъчно дълги, за да могат да вдигнат дънера до кръста си и пак да могат да вървят. — Стани.

Тя се поколеба, но стана.

— Добре, а сега клекни и на три повдигаме.

— Скот…

— Трябва да видим дали можем да го направим, преди да сме изгубили силите си от глад. Не са ли те учили, че трябва да се опиташ да избягаш колкото се може по-рано?

— Учили са ме. И помня също, че ти забравяш всичко научено освен онова, което ти изнася.

— Вярно. Добре. Готова?

Тя пое дълбоко дъх и клекна. Двамата пъхнаха ръце под палмовите листа и дънера.

— Едно, две, вдигай…

Напънаха се и дънерът се отдели от земята. Успяха да го вдигнат до бедрата си. Беше тежък, но не толкова, колко го беше очаквал Броуди.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Ще го завъртя. Ти просто дръж. — Той направи няколко малки крачки, като обърна дънера към вратата. — Да пристъпим напред. Готова?

— Добре…

— Напред. — Той пристъпи към вратата, която беше на по-малко от четири стъпки от него. — Добре, ако атакувам вратата или някой, който е застанал на прага, ще можеш ли да задържиш твоя край и да ме следваш?

— Мисля, че да… натежава.

— Добре. Е, потренирахме. — Броуди премести своя край на дънера там, където беше, а Тейлър продължи да държи. — Пускаме на три. Едно, две, три…

Пуснаха и дънерът падна на земята с глухо тупване. Веригите задрънчаха.

— Сядай.

Двамата седнаха с гръб към стената и с крака върху дънера.

Изчакаха да видят дали някой пазач не е чул шума и няма да провери какво става. Отвън обаче не се чуваше никакъв звук.

Броуди пое дълбоко дъх.

— Добре… значи си имаме оръжие в арсенала.

Тейлър не отговори.

— Ще го използваме в подходящия момент.

— А той кога е?

— Винаги след мръкване. Тъмнината изравнява всички — напомни ѝ той. — Тя е приятелят на беглеца.

— Направо ме изумяваш с внезапното ти припомняне на учебниците.

— Припомняш си всичко научено, когато имаш нужда от него.

— Така е. Добре, след като направихме онова, което искаше, какво ще кажеш да поговорим за Кайл Мърсър, преди да се срещнем с него?

— Добре.

— Можеш ли да ми кажеш защо господин и госпожа Боуман биха питали за сеньор Кайл по име?

— Защото Скот Броуди не иска Маги Тейлър да бъде изнасилена, а той самият — убит.

— Добре… значи преставаме да сме семейство Боуман.

— И без това не ми харесваха.

— Значи сме пълномощни офицери Тейлър и Броуди от ОКР.

— Точно така.

— Добре. Между нас не бива да има несъответствия. Трябва да му се представим като върха на огромен айсберг, който се движи към него. Той може да убие нас, но не и онова, което представляваме.

— Това му е известно. И между другото, той не харесва онова, което представляваме — посочи Броуди.

— Ние представляваме правосъдието. И именно това можем да му предложим.

— Трудно е да се разбереш с човек, който е прекрачил всички съществуващи граници.

— Трябва да го убедим, че може да ги прекрачи обратно. Трябва да му предложим начин за изкупление. За спасение.

— Това от неделното училище ли е?

— Да.

— Е, тогава би трябвало да попиташ себе си как ти самата си прекрачила тези граници, преди да говориш с Кайл Мърсър.

— Знам какво съм направила. Изгубила съм пътя. И знам, че признанието е добро за душата. И в това отношение Кайл Мърсър не се различава от останалите човешки същества.

— Не съм сигурен в това, Маги.

— Запитай се защо не е убил Ал Симпсън. Или Кармен.

— Трябвало е да го направи. И вече знае или подозира, че е трябвало.

— Но защо не ги е убил?

— Сметнал е, че не е нужно. Защото е арогантен.

— Аз пък смятам, че в него има искрица човечност.

Броуди си помисли за „Кокошарника“ и как Мърсър е купил една нощ свобода на Хулиета.

— И ако намерим тази искрица, ще знаем какво можем да му предложим.

— Маги, единственото, което можем да му предложим, е дълъг престой зад решетките. Той го знае и ако се опитаме да го баламосваме, ще се вбеси, а ако се опитаме да спасим душата му, ще ни се изсмее. Така или иначе, няма да се хване.

— Добре, тогава ти какво би направил?

— Първо, ясно ще му дам да разбере, че сме тук, за да го арестуваме. След това ще му дам да разбере, че сме ченгета, че сме истински войници, какъвто е бил и той, и че сме виждали същите гадости като него.

Тя кимна.

— Добре.

— След това ще го подканя да разкаже своята версия за станалото там — толкова, колкото иска да разкаже. След това може да се опитам да му предложа сделка. Ако приемем, че е бил участник във „Флагстаф“, ще го уверя, че ще има възможност да свидетелства публично за операцията. Това може да смекчи вината му, ако наистина е убивал цивилни. Ще пропусна обвинението в оскверняване на тела на противници. Няма да споменавам също и името Робърт Креншо. Ако той го е убил, това е углавно престъпление, което трудно може да се докаже. Така че остава само дезертьорството, което може да се сведе до неизпълнение на дълга и някакви други по-леки простъпки. Той ще трябва да плати за престъпленията си, но армията определя какви са те и намеква какво да бъде наказанието, ако обвиненият се съгласи да се признае за виновен и да плати цената. Това спестява време и пари за военен съд. Никой не иска това да се превърне в публичен спектакъл — напомни ѝ той.

Тейлър помълча известно време.

— Мисля, че за него е важно да разкаже историята си и да се опита да намери покой в сърцето, в ума и в душата си. Не мисля, че му пука за сделки или намалени присъди. Едва ли му пука и дали ще се изправи пред наказателния отряд. По-скоро би предпочел него пред живот зад решетките.

— Може да му предложим и двата варианта. Правосъдие и спасение. Ще влезем в ролите на доброто ченге и доброто ченге.

— На честните ченгета.

— Добре… Но най-вероятно всичко това е напразно, защото Кайл Мърсър се радва да е там, където е. И няма да се зарадва да ни види.

— Струва си да опитаме.

— Да. Ще говорим с него така, сякаш животът ни зависи от това.

Тя не отговори.

— Аз ще говоря пръв.

— Не го настройвай враждебно.

— Капитан Мърсър ще реагира добре на военен авторитет и позоваване на дълга му като положил клетва офицер.

— Той е напуснал армията.

— Оставката му не е приета.

— Добре… но го прецени, преди да подходиш по армейски към него. Ако тръгне да говори, остави го да го направи.

— Винаги го правя.

— Освен когато си бесен.

— Това никога не се случва.

— Случи се, когато ти разказвах за „Флагстаф“. И по-конкретно за Трент.

— Добре… ще ти призная нещо. Малко ревнувам.

— Никога нямаше да се досетя.

Той подмина думите ѝ.

— Ще се справим, Маги. Обещавам ти.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— И не забравяй — каквото и да стане, ние не сме пленници на капитан Мърсър. Ние сме офицери, дошли да го арестуват. И той го знае.

— Добре… — Тя пое дълбоко дъх и стисна още по-силно ръката му. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— И аз. Нито пък Кайл Мърсър. За него това е краят по един или друг начин и той трябва да реши как ще приключи всичко за него.

— И за нас. Добре… разбирам всичко това.

— Знам. — Броуди се облегна на стената и се загледа към вратата.

Рано или късно тя щеше да се отвори. И някой щеше да влезе. Може би Мърсър, за да поговорят. Или пък Мърсър с нож. Или Емилио с покана за среща с шефа. Или Емилио с покана за сеньора Боуман да излезе с него.

Нямаше смисъл да предполага. Трябваше просто да е готов.

44.

Броуди седеше, опрял гръб в стената. Жегата и обезводняването го изсмукваха, но трябваше да е буден, за да мисли и действа, когато моментът настъпи.

Тейлър беше заспала дълбоко и той я остави да спи. Като жена в армията тя сигурно винаги бе чувствала, че трябва да се доказва. Като негова партньорка… кой знае какво чувстваше? Броуди подозираше, че е нещо сложно, вариращо от благодарност за наставничеството му до твърдата увереност, че Скот Броуди е напълно непредвидим и абсолютен задник. Сега обаче тя беше просто жена, прясно месо за лагера. И той не можеше да направи нищо за нея, освен да я уговори да се опитат да избягат. Или да ѝ каже, че тя трябва да направи каквото е необходимо, за да оцелее, и да не се безпокои за него.

Рицарството беше мъртво, особено в цивилния свят, но при военните традициите умират по-бавно. Имаше една стара армейска поговорка: „Всички братя са храбри и всички сестри са добродетелни“. Осъвременената версия би трябвало да е: „Обади се във Военна прокуратура, ако имаш въпроси за подобаващото поведение“.

Или погледни вътре в себе си.

Той погледна Тейлър, чийто безметежен сън беше всъщност изтощение от жегата. Щеше да дойде на себе си с малко вода и храна.

По въпроса чия беше вината Броуди поемаше пълната отговорност за действията си — макар че може би боговете, които живееха на плосковърхите планини, го бяха прецакали. Или може би се беше правил несъзнателно на мъжкар пред Маги Тейлър. Когато боговете поискат да унищожат някого, първо го изпълват с похот. Нищо от това нямаше да се случи, ако партньор му беше онзи глупак, когото Тейлър беше заместила.

И като стана въпрос за партньори и назначения, дали беше получил този случай, защото полковник Домброски и генерал Хакет имаха вяра в него? Или защото ЦРУ имаше вяра в Маги Тейлър?

При сегашното положение този въпрос би трябвало да е маловажен, но въпреки това го тормозеше. Броуди можеше да открие отговорите на всичките си въпроси за Кайл Мърсър от самия него, но никога нямаше да научи какво е станало зад сцената в Куонтико и Пентагона, ако не се върнеше.

Отново си помисли за Мърсър — и за апелирането към онова, което беше общото между него, Скот Броуди и Маги Тейлър. Към факта, че и тримата са били там.

Там. Надупчените от куршуми стени по алеите на Фалуджа, минираните със самоделни взривни устройства пътища в териториите на талибаните и самотен пост в Хиндукуш — проклети военни зони, които се просмукват в душата ти и остават завинаги там.

И сега за тях тримата това означаваше тази джунгла, крайната точка на отделните им пътувания. Запита се какво ли си мисли Кайл Мърсър в момента.

Отвън се чуха гласове и Броуди разтърси леко Тейлър.

Тя се събуди веднага.

— Какво има?

— Идват.

Тя се заслуша в гласовете отвън.

— Емилио. — Продължи да слуша. — Някой каза: „Заведете ги при реката…“. — Тя погледна Броуди.

Е, това можеше да означава, че им предстои да поплуват с крокодилите и пираните. Или, ако гледат по-оптимистично, да ги отведат при лодката им и да ги пуснат — по заповед на шефа. Само дето Кайл Мърсър със сигурност би искал да знае защо г-н и г-жа Боуман са питали за него по име.

Вратата се отвори и Емилио влезе сам, макар че Броуди видя, че отвън има и други мъже. Той ги погледна, после извади глока на Броуди с едната си ръка и му подхвърли нещо с другата.

Броуди погледна нещото, паднало на палмовите листа верижка с два ключа. Взе ги и опита първия на своя катинар, който се отключи. После отключи катинара на Тейлър с другия ключ.

— Levtense! — нареди Емилио.

Броуди и Тейлър свалиха оковите си и се изправиха.

Броуди си помисли, че ще ги изведат навън, но Емилио си беше наумил друго. Затвори вратата и каза нещо на Тейлър.

Тя не отговори.

— Какво каза? — попита Броуди.

— Каза… че след като сме сами, иска да ме види гола… и после да ме заведе на някакво приятно място.

Броуди не знаеше какво да каже, но Тейлър знаеше какво да прави и свали тениската си, разкопча сутиена и събу обувките си.

Броуди се извърна, докато Тейлър сваляше панталона и гащетата си, но погледна Емилио, който се усмихваше.

Броуди остана с гръб към Тейлър, докато Емилио задоволяваше две от желанията си — да види красивата жена гола и в същото време да унизи нея и съпруга ѝ. Но Броуди не се чувстваше унизен. Той беше бесен — но нямаше да направи някоя глупост. Може би по-късно.

Емилио каза нещо и Тейлър преведе:

— Иска да знаеш, че харесва тялото ми. И че си щастливец.

— Да си го начука.

Усети ръката на Тейлър на рамото си.

— Успокой се.

Броуди погледна Емилио, който погледна часовника си — часовника на Броуди — и излая на Тейлър две думи, които явно означаваха „Обличай се“.

Очевидно имаха някакъв график, което можеше да означава, че шефът ги очаква.

Тейлър бързо се облече и си обу обувките. Броуди беше сигурен, че ако се намираха в някакъв друг тип лагер — на производители на наркотици например — Емилио нямаше да се задоволи само с това да накара Тейлър да се съблече. Това място обаче се ръководеше от бивш армейски офицер, който очевидно помнеше поне отчасти какво са го учили за отношението към пленници, поддържане на дисциплина и спазване на график.

Това обаче не означаваше, че Емилио няма да се позабавлява с г-ца Тейлър по-късно. Той просто трябваше да изчака, докато шефът не му даде зелена светлина. Броуди беше сигурен, че най-големите гадости, ставащи в този лагер, се извършват от ръката на сеньор Кайл или по негова заповед.

Емилио тръгна към вратата и им даде знак да го последват.

Излязоха от колибата на ослепителното слънце и когато очите му свикнаха с ярката светлина, Броуди разпозна петимата мъже от платформата, които ги бяха довели тук.

Очакваше да им вържат ръцете, защото ръцете са най-опасното оръжие, но Емилио явно смяташе, че петимата мъже с автомати са напълно достатъчни за двамата му повереници, единият от които беше жена и следователно отпадаше от уравнението.

Емилио им даде знак да го последват и те тръгнаха в колона по един по тясната пътека до поляната, където пемонските жени продължаваха да чистят колибите — казармите — докато мъжете стреляха някъде в джунглата. Броуди си представи как същите тези дами оправят легла в Кавак. Може би щеше да ги срещне и по-късно, когато двамата с Тейлър се сбогуват с Цезар, преди да тръгнат към пистата. А може би не.

Този път Емилио тръгна по малко по-различен маршрут, но пак се спускаха надолу към реката. Може би вървяха към квартирата на Мърсър. Броуди се запита как ли се е устроил беглецът на това място.

Пътеката стана по-широка и Тейлър се изравни с Броуди и хвана ръката му. Той не можеше да определи дали това е жест на привързаност, или краката ѝ отказват да я държат.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Agua! — извика Броуди на Емилио.

Емилио обърна глава и кимна.

— Si, agua. — И посочи една голяма колиба пред тях, която се виждаше между дърветата. Очевидно беше решил, че дължи нещо на дамата за трите си минути забавление. Всъщност, ако не се измъкнеха от това място — а Броуди не мислеше, че ще се измъкнат — Маги Тейлър имаше нещо, за което можеше да се пазари. Тя разбираше това и той се надяваше, че тя ще го използва, за да оцелее и после да се измъкне.

Стигнаха малката полянка пред колибата и Броуди видя няколко зелени маси и столове като онези на рибарската платформа. От дясната страна на колибата имаше малка бамбукова постройка, приличаща на двойна външна тоалетна. Отляво имаше баня — четири платнени кофи с душове, окачени на висок кол и заобиколени от ниски бамбукови стени — ако на някого изобщо му пукаше за такива неща като уединение.

На поляната имаше и три хамака, вързани между дърветата. В един от тях лежеше жена с къса пола и къс бял потник. Тя ги погледна, седна и извика към колибата.

Емилио спря и запали цигара.

От отворената врата на колибата излязоха шест млади жени по къси поли, потници и дървени чехли.

Не бяха пемони и на Броуди не му трябваше много време да се досети, че не са и медицински сестри.

Емилио им извика нещо и една от тях влезе вътре и се върна с две пластмасови бутилки, които предложи на гостите на Емилио, като изгледа с любопитство Броуди, след което измери с поглед Тейлър, сякаш я преценяваше като възможна съквартирантка.

Като истински офицер и дама Тейлър ѝ благодари за водата. Броуди също каза: „Gracias“.

Емилио каза нещо на Броуди и посочи дамите.

Тейлър понечи да преведе, но Броуди, който можеше да разбере „Избирай“ на всеки език, я изпревари.

— Схванах.

Емилио се разсмя.

Тейлър изпи водата си почти на един дъх, а Броуди изпи половината от своята бутилка и я пъхна в джоба си — можеха и да не минат покрай други колиби с проститутки.

Емилио говореше с жените, като от време на време посочваше Тейлър. Те кимаха и се усмихваха — явно бяха доволни, че имат ново попълнение, което ще свали част от товара от гърбовете им… или от нещо друго.

Като стана въпрос за това, дамите очевидно познаваха добре и петимата мъже на Емилио и всички побъбриха известно време, като се шегуваха за нещо. Всичко това изглеждаше плашещо нормално и Броуди видя, че жените не са уплашени от Емилио, нито пък приличат на зомбита. Всъщност бяха доста оживени и изглеждаха сравнително здрави и доволни. Ако бяха от Каракас, това беше истински курорт за тях.

Броуди разбираше защо Емилио ги е довел тук — искаше Тейлър да види бъдещето си, а Броуди — участта ѝ. Колкото до неговата собствена участ, тя, изглежда, или вече беше решена, или беше на кантар. Засега не можеше да прецени.

Емилио очевидно каза на дамите, че американката знае испански, и ги подкани да я заговорят. Така пълномощен офицер Тейлър завърза разговор със седем венецуелски проститутки, които вероятно я запознаваха с изискванията за професията и служебните ѝ задължения.

Емилио слушаше и се усмихваше. После каза нещо за сеньора Боуман и дамите погледнаха към Броуди; явно Емилио им беше казал, че господинът е съпруг на сеньората. Или може би неин сводник. След това Емилио посочи Тейлър и Броуди чу думата „desnuda“, която накара жените да се разсмеят. Броуди предположи, че задникът им се хвали, че е видял сеньора Боуман чисто гола и че дамите имат конкуренция. Или нещо също толкова смешно.

За Броуди вече беше ясно, че Емилио е в най-добрия случай социопат, на когото му доставя удоволствие да измъчва другите, а в най-лошия е усмихващ се психопат, който може да избухне от какво ли не — което беше добре да се знае. Леденостудените типове са трудни за убиване. Психарите пък бяха подсъзнателни самоубийци. Истинските психопати обаче бяха опасна комбинация от двете — студени, пресметливи, безстрашни и коварни. Като Кайл Мърсър.

Броуди беше загрижен за физическото състояние на Тейлър. Не знаеше колко още ще вървят, а тя трябваше да се разхлади, така че той извика на Емилио и посочи душа и Тейлър. Емилио като че ли се замисли дали да не използва момента и отново да оплакне очи, но отново погледна откраднатия часовник и поклати глава. После отпрати дамите и даде знак на Броуди и Тейлър да го последват.

Броуди се запита на кое ли от тези дървета Мърсър беше изкормил изнасилвача на Кармен. Ако я бяха взели, тя можеше да им покаже. Пък и момичетата щяха да се видят отново.

Пътеката беше достатъчно широка, за да могат Броуди и Тейлър да вървят рамо до рамо. Тейлър го хвана под ръка. На петимата придружители зад тях като че ли не им пукаше.

— Тези момичета изглеждат… добре гледани — тихо каза Тейлър. — Казаха, че сеньор Кайл е наредил на мъжете си да се държат прилично с тях.

Броуди не отговори.

— Така че може би… ще успея да го преживея…

Той се надяваше, че тя ще успее. Но онези момичета бяха професионалистки и се занимаваха с това повече или по-малко доброволно. За разлика от нея. Но Маги Тейлър имаше достатъчно проблеми на главата, затова Броуди каза:

— Мисля, че Емилио просто се майтапи с нас.

— Silencio!

— Питай тоя задник къде отиваме.

Тейлър се поколеба и го направи, след което преведе отговора му:

— Поискахме да видим сеньор Кайл, а сеньор Кайл иска да види нас, така че трябва да сме доволни.

— Нали точно затова дойдохме във Венецуела.

Тейлър не отговори.

Завиха по друга пътека, която Броуди разпозна като пътеката от платформата. След няколко минути видяха реката между дърветата, а после и самата платформа. Когато приближиха, Броуди видя мъж, който седеше на зелената маса с гръб към тях.

Емилио отново погледна часовника и ускори крачка, като ги подкани да не изостават.

Очевидно сеньор Кайл имаше натоварен график и държеше всичко да върви по часовник.

Приближиха тясната бамбукова рампа, която водеше към платформата, и Броуди вече можеше да види по-ясно мъжа на масата, макар че още не се беше обърнал. Беше с тясна тъмнозелена тениска и имаше русолява коса, така че, ако оставим настрана расовото профилиране, вероятно беше гринго. И най-вероятно беше Кайл Мърсър. Мъжът вдигна бинокъл към очите си и Броуди видя татуирания уроборос на мускулестата му ръка. В другата си ръка държеше бутилка вода. Изглеждаше отпуснат и може би се наслаждаваше на деня. Но това нямаше да продължи още дълго.

Емилио вдигна ръка към Броуди и Тейлър и те спряха на пет-шест метра от платформата и се спогледаха.

— Лодката ни още е тук — прошепна Тейлър.

— Чудесно. Качваме Мърсър на нея и заминаваме.

Емилио стъпи на рампата, която рязко изскърца. Кайл Мърсър погледна през рамо и му даде знак да приближи. Емилио побърза да се подчини и застана пред сеньор Кайл като адютант на генерал, който се кани да обяви пристигането на очакван посетител.

Броуди забеляза, че Емилио не отдаде чест, така че явно el comandante не държеше на тези неща. Двамата поговориха няколко секунди, след което Емилио даде знак на Броуди и Тейлър да се качат на платформата.

Двамата отново се спогледаха и тръгнаха към тясната рампа.

— Рангът преди красотата — каза Броуди и тръгна с големи целенасочени крачки напред, следван от Тейлър.

Мърсър явно щеше да ги заговори заедно, което не беше начинът, по който едно ченге разпитва множество заподозрени. Или по който се разпитват военнопленници. Разделяй и владей. Но Кайл Мърсър или го притискаше времето, или наистина мислеше, че Боуман са тъпи туристи — или по-вероятно щеше просто да им каже да говорят бързо, ако не искат да умрат бавно.

Емилио им посочи място до два пластмасови стола на десетина стъпки — правилният протокол изискваше да са пет — пред сеньор Кайл, който отново гледаше през бинокъла. Броуди разпозна уреда — беше бинокълът на капитан Колинс.

Не беше очаквал Мърсър да стане или да им предложи да седнат, но си мислеше, че той ще покаже малко по-голям интерес към срещата им. „Ехо? Капитан Мърсър, предполагам?“.

Сега Броуди забеляза, че на зелената маса има два американски паспорта. Там беше и сателитният им телефон, както и клетъчните. Емилио стоеше зад шефа си, а петимата останали заеха позиции на брега на реката, готови да открият огън с калашниците си, ако Броуди или Тейлър направят някакво рязко движение. Броуди погледна през края на платформата, видя лодката им и си представи как двамата с Тейлър са в нея, плават надолу по течението и бъбрят по сателитния телефон първо с Колинс, после и с Домброски. Опита се да си представи как Кайл Мърсър идва с тях доброволно, но това беше прекалено дори за неговото въображение. Но пък човек никога не знае какво може да се случи.

Насочи вниманието си към Кайл Мърсър, чието лице още беше частично скрито от бинокъла.

Русата му коса беше късо подстригана, както подобава на военен, и беше гладко обръснат. Изглеждаше мускулест и здрав, макар че кожата му имаше онази характерна за тропическата джунгла бледност, дължаща се на високата влажност, спрейовете против насекоми и прекалено малко слънце. Въпреки това се различаваше много от мършавия призрак от видеозаписа на талибаните и от онзи с обезглавяванията, който бяха гледали в кабинета на Хакет.

Мърсър свали бинокъла и се загледа към реката.

Сега Броуди видя воднисто сините му очи и бръчиците при очите и около устата. Двете години плен в Афганистан си казваха своето, а и джунглата не спомагаше много за младежкия му вид.

Мърсър погледна Броуди и Тейлър, сякаш едва сега разбира, че са тук. Даде знак на Броуди да приближи, подаде му бинокъла и каза съвсем непринудено:

— Вземете. Погледнете онази бяла птица на брега ей там.

Броуди се поколеба, после насочи бинокъла към отсрещния бряг, където видя голяма бяла птица с дълги крака и дълъг клюн.

— Виждате ли я?

— Да.

— Каква е?

— Ъ-ъ… гълъб?

— Не, господин Боуман. Не е гълъб.

— Ясно. — Броуди свали бинокъла. — Може да е чапла.

— Възможно е. А вие може да сте мъртва патица.

Броуди остави бинокъла на масата.

— Трябва да поговорим, капитане.

Мърсър го погледна, после погледна Тейлър.

— Може би.

— Ще поканите ли дамата да седне?

Мърсър отново го погледна, после погледна Тейлър и посочи пластмасовите столове. Емилио застана на почтително разстояние зад шефа си с ръка върху глока на Броуди, който беше затъкнат в колана му.

Тейлър и Броуди седнаха. Мърсър взе паспортите им и ги прелисти, като погледна снимките им и самите тях, сякаш беше някакъв имиграционен инспектор.

— Емилио ми каза, че сте били любители на птици.

— Очевидно не сме — отвърна Броуди.

Мърсър кимна.

— Е?

— Аз съм главен пълномощен офицер Скот Броуди от ОКР, а това е пълномощен офицер Маги Тейлър, също от ОКР, Куонтико.

Мърсър като че ли не реагира на това.

— ОКР.

— Точно така.

— А не ЦРУ?

— ОКР.

— Може да сте от военното разузнаване. Или от ФБР.

— Пак сме от ОКР.

— Какво ви води тук?

— Вие.

На Броуди му се стори, че вижда намек за усмивка на лицето на Мърсър, но не от приятните.

— Предполагам, че сте дошли тук, за да ме арестувате — каза Мърсър.

— Точно така. По обвинение в дезертьорство.

— Имате ли заповед?

— Имаме писмена. В Куонтико. Не бихме могли да я прекараме през митницата.

— Но сте прекарали два глока през нея.

— Бяха ни дадени тук.

Мърсър кимна.

— Значи сте се видели със стария ми приятел Брендан Уорли?

— Да. Откъде го познавате?

— Той не ви ли каза?

— Не.

— В такъв случай не ви трябва да знаете. Как е той? — поинтересува се Мърсър.

— Наслаждава се на Каракас.

— Да го прави, докато може.

— Да. Така че…

— Той знае ли къде се намирате в момента?

— Разбира се.

— Тогава защо не е тук?

— Това е криминално разследване.

Мърсър кимна, сякаш се мъчеше да си спомни армейските протоколи, правила и отговорности.

— Значи сте тук, за да ме арестувате.

— Такъв е планът.

— Но нямате заповед, не можете да се идентифицирате и всъщност нямате право да извършвате арест на чужда земя.

— Ще трябва да повярвате на думата ни, че сме следователи от ОКР. Не съм сигурен за правата ни тук, но мога да ви покажа писмената заповед, когато се върнем в Куонтико.

— Добре. Значи трябва просто да дойда доброволно с вас?

— Би било добре.

Мърсър се престори, че обмисля предложението. Очевидно се забавляваше. Може би рядко му се случваше да говори английски.

Той отпи глътка вода и погледна Броуди и Тейлър.

— Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че сте мои пленници. В такъв случай как аз мога да стана ваш пленник?

— Радвам се, че попитахте. Ще трябва да приемете правото ни да извършим арест, капитане, да предадете оръжията си и да изпълните дълга си на офицер, като се оставите да бъдете отведен в КОНЩА. — Което на армейски жаргон означаваше „Континенталните щати“.

Мърсър обмисли думите му и попита:

— А не трябва ли да ми прочетете правата?

— Нямам пищов, а и да си призная, така и не успях да ги науча наизуст — призна Броуди и се обърна към Тейлър. — Маги?

Тя кимна и погледна Мърсър.

— Първо, вие ли сте Кайл Мърсър, капитан от армията на Съединените щати?

— Аз съм Кайл Мърсър. Напуснах армията и не мисля, че тя има някаква власт над мен.

— За протокола, капитане, армията не е приела оставката ви.

Мърсър я зяпна, после погледна Броуди.

— Откъде армията знае, че съм напуснал?

— Гледахме видеозаписа ви — отвърна Броуди.

Мърсър като че ли се зарадва искрено.

— Страхувах се, че записът няма да стигне до Баграм.

— Стигнал е. Както и до Пентагона. Може би дори до Белия дом.

— Това е добре. И двамата ли го гледахте?

— Да.

Мърсър се наведе напред в стола си.

— Искате ли да ви разкажа как обърнах играта и прерязах шибаните глави на онези кучи синове?

— Искаме — отвърна Тейлър. — Но не можем да продължим този разговор, докато не ви прочета правата.

Броуди си помисли, че тя трябваше да остави Мърсър да говори по тема, която очевидно го възбуждаше — обезглавяване — но Тейлър играеше стриктно по правилата.

Леко развеселеният Мърсър ѝ даде знак да продължи.

— Имате право да запазите мълчание и всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда — уведоми го Тейлър. — Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите такъв, ще ви бъде осигурен. Разбирате ли правата, които ви прочетох току-що?

— Да.

— Предвид тези права, искате ли да говорите с нас?

— Всъщност искам вие да говорите с мен.

— Добре — каза Броуди. — Нека ви кажа за вашата мутра, която стои зад вас. Емилио. Той упражни сексуален тормоз над госпожица Тейлър, като я накара да се съблече пред него.

— Скот… — започна Тейлър.

— Остави капитан Мърсър да отговори.

Мърсър кимна, сякаш разполагаше с добър отговор.

— Претърсването на голо не е тормоз, а стандартна процедура при задържането на заподозрения или военнопленника, особено ако у него е открито оръжие. Сигурен съм, че знаете това, и съм също толкова сигурен, че ОКР прибягва до тази практика. Съжалявам, че тук няма възрастни дами, а единствено курви, но ако господин Броуди е присъствал при претърсването, той е бил в ролята на необходимия свидетел. — Той погледна Броуди. — Присъствахте ли?

Броуди не отговори.

— Като знам наклонностите на Емилио, сигурен съм, че сте присъствали. — Той се усмихна и погледна Тейлър. — Емилио докосна ли ви по какъвто и да било начин?

Тейлър не отговори. Мърсър погледна през рамо и каза нещо на испански на Емилио, който успя да поклати отрицателно глава, като в същото време поглеждаше кръвнишки ту Тейлър, ту Броуди.

Мърсър се обърна отново към Тейлър.

— Изглежда, всичко е било извършено както подобава с изключение на това, че е трябвало да претърси и телесните ви кухини — каза той и добави небрежно: — Това е най-малкият ви проблем днес.

Което си беше самата истина, помисли си Броуди. Той обаче беше успял да накара Мърсър да реагира на оплакване като командир. Разбира се, правеше го за собствено забавление, но ако Броуди говореше с него като с офицер и джентълмен, вместо като с ренегат убиец, имаше надежда той да отговори по същия начин, дори ако изобщо не му пукаше.

— За протокола, капитане, аз не бях претърсен на голо, така че вашата защита на поведението на Емилио е пълно баламосване.

— Скот…

— Един съвет, капитане. Ако позволите хората ви да излязат от контрол, губите уважението им.

— Не се нуждая нито от вашите, нито от нечии други съвети как да командвам хората си. Не бива да настройвате враждебно Емилио — посъветва го Мърсър. — Той ще бъде ваш пазач по време на престоя ви тук, колкото и кратък да е той.

Капитан Мърсър и сеньор Кайл явно обитаваха едно и също тяло и беше трудно да се разбере кой го контролира, така че Броуди трябваше да внимава да не натисне погрешното копче и изобщо да внимава с натискането. Той продължаваше да мисли за онова видео, на което Мърсър клатеше талибанска глава пред обектива на камерата.

— Женени ли сте всъщност? — попита Мърсър.

— Отношенията ни с госпожица Тейлър са единствено професионални — отвърна Броуди.

— Разбирам… тоест…?

„Тоест между нас няма емоционална връзка, Кайл, и не можеш да я използваш за своя изгода“.

— Не сме интимни — каза Броуди. „Но почти станахме“.

Мърсър кимна.

— Значи загрижеността ви за госпожица Тейлър е единствено професионална.

— Аз бих я нарекъл човешка.

— А аз рицарска. Госпожица Тейлър пък би могла да я нарече мъжки шовинизъм.

— Какво ще кажете да продължим нататък? — предложи Тейлър.

— Добре. — Мърсър погледна тениската ѝ. — Джорджтаун.

Тя кимна.

— Отраснала в прилично предградие на Вашингтон, завършила политология, с татко дипломат или бюрократ от висшия ешелон. Влезли сте в армията, за да работите известно време в бедняшките райони, и после сте се преместили в ОКР, защото сте решили, че там е безопасно и ще погледнат благосклонно на документите ви, когато кандидатствате право.

— Татко ми беше автомонтьор, когато беше достатъчно трезвен, за да може да работи — отвърна Тейлър. — Влязох в Джорджтаун със стипендия и избрах кариера в армията поради бедност. Профилирането определено не е вашата стихия — добави тя.

— Може би. Но обикновено познавам, когато някой ме лъже. — Той погледна Броуди. — А вие къде сте учили?

— В Нюйоркския.

Мърсър кимна.

— Чувам източния акцент.

— Селско момче от щата Ню Йорк.

Мърсър погледна Тейлър.

— Тенеси — каза тя.

— Не го долових в акцента ви.

— Ще го доловите, ако се вбеся истински.

Мърсър се усмихна.

— Аз съм от Сан Диего. Но вие знаете всичко за мен от досието ми. С изключение на онова, което е редактирано.

Броуди изпитваше засилващото се чувство, че всичко това е нереално. Джунглата си беше тук, но никой в нея не бе истински. Той погледна Кайл Мърсър и погледите им се срещнаха. Капитанът се усмихваше, но очите му бяха… празни.

Кайл Мърсър беше луд. Не приятно луд — а просто луд. Но изключително функционален. И много добре осъзнаваше, че е излязъл извън релсите. Или пък му харесваше да играе тази роля. Може би комбинация от двете. Така или иначе, ако капитан Мърсър някога се озовеше у дома и някой армейски психиатър погледнеше него и видеото с обезглавяванията, веднага щеше да го обяви за психически негоден да се яви в съда. Което всъщност беше чисто хипотетично, защото Броуди не мислеше, че някой от намиращите се на рибарската платформа ще се прибере у дома.

Кайл Мърсър обаче явно се наслаждаваше на разговора и може би изпитваше носталгия — ако психопат може да изпитва подобно чувство.

— Съжалявам за майка ви — каза Броуди.

Мърсър не реагира.

— Сигурен съм, че баща ви тъгува за вас — продължи Броуди. — Време е да се върнете у дома, войнико.

— Аз съм си у дома.

— Не сте.

— В такъв случай предпочитам да съм тук, отколкото в Левънуърт. Нима и вие не бихте го предпочели?

— Ако трябва да съм честен, капитане, това място смърди. Нищо лично — добави той.

Мърсър не отговори на коментара му, но каза:

— Не ме наричайте капитан.

— Вие сте капитан от армията на Съединените щати.

— Не повдигайте отново този въпрос.

— Тогава как да се обръщаме към вас?

— Със сеньор Кайл.

— Какво ще кажете за Скот, Маги и Кайл?

Мърсър го погледна, после погледна Тейлър.

— Мисля, че и двамата трябва да прекарате малко повече време в ареста. — Погледна си часовника. — Може би двайсет и четири часа на хляб и вода. Без хляба. И може би ще извършим онези претърсвания на голо, за да сте доволни. — Погледна през рамо към Емилио.

Очевидно Мърсър вече не изпитваше удоволствие от разговора.

— Не мисля, че някой от нас разполага с двайсет и четири часа, Кайл — каза Броуди.

Мърсър се обърна към него, замисли се за известно време и попита:

— Как ме намерихте?

— Ал Симпсън.

Мърсър се загледа в нищото. Вероятно възпроизвеждаше в съзнанието си случайната среща в „Кокошарника“ и се ругаеше, че не е удушил Симпсън с коприненото шалче на някое от момичетата. Погледна Броуди.

— От неговите показания би трябвало да стигнете единствено до Каракас и бардаците му.

— Ние сме добри детективи.

— Нима? Половината Петаре знаеше за вас вчера по обед. И вие, господин Броуди, бяхте очакван в „Кокошарника“ снощи — добави той. — Предполагам, че сте размислили, иначе днес сутринта подутото ви тяло щеше да бъде изхвърлено на бреговете на Гуайре.

Броуди не отговори. Както беше подозирал, Националната гвардия, РБД-200 и вероятно сводникът Пепе бяха споделяли информация за двамата гринго, които бяха обикаляли и разпитвали за сеньор Кайл и за малолетни момичета. Новините се разпространяваха бързо в бедняшките квартали, но очевидно се нуждаеха от повече време, за да стигнат до джунглата, и Кайл Мърсър не знаеше за снощния купон в „Кокошарника“.

Мърсър се наведе напред в стола си.

— Как ме открихте? С кого още сте разговаряли?

— Не разкриваме доверените си източници на заподозрените.

Доброто настроение на Мърсър започна да се изпарява.

— Аз държа всички силни карти и ще видя вашите със сигурност, сега или по-късно. Сега е по-добре. За всички.

Броуди не изгаряше от желание да изпорти Кармен, но… тя така или иначе сигурно вече се печеше на бавния огън на СЕБИН. И все пак…

— Можете сам да стигнете до отговора — каза той.

Мърсър погледна Тейлър.

— Ще ви задам същия въпрос. Как стигнахте от „Кокошарника“ до това място?

Тя не отговори.

— Можете да направите нещата лесни за себе си… Маги… или да забавлявате хората ми довечера.

Тейлър погледна Броуди, после Мърсър и кимна.

— Добре… Вашият приятел… Генерал Гомес. Той работи за американското разузнаване. — Тя погледна Броуди. — Съжалявам, Скот…

И наградата за майстор на баламосването отива при… пълномощен офицер Маги Тейлър. Честито.

Броуди изгледа партньорката си с надеждата, че погледът му ще покаже на Мърсър, че е разочарован от нея — макар че разбираше, че издаването на Гомес като американски агент е за предпочитане пред една нощ с хората на сеньор Кайл.

Мърсър помълча известно време, след което каза:

— Не вярвам.

Разбира се, че вярваше. Все пак се намираха във Венецуела.

Мърсър погледна Тейлър, но очевидно реши да не продължава разпита в тази посока. Все пак каза:

— Ако открия, че сте ме излъгали за каквото и да било, госпожице Тейлър, ще ви се иска да бяхте прекарали нощта в доставяне на удоволствие на хората ми, което би било не толкова болезнено, колкото да висите от тази платформа в рибарска мрежа, докато пираните ви изяждат жива. Разбрахте ли ме?

— Казвам ви истината.

— Ще разбера дали е така.

— Освен това ще откриете, че Гомес е бил обучаван от американската армия.

Мърсър сигурно вече знаеше това и вероятно вече бе имал някои подозрения за генерал Гомес, който можеше да свърши като храна за рибата. И който вероятно го заслужаваше.

Мърсър се обърна към Броуди.

— Ако отново спестявате информация от мен, ще делите клетка с ревящи маймуни, които обичат да отхапват хуйове и топки.

Звучеше като щабна среща в Куонтико.

— Тук съм, за да бъда честен с вас.

— Добре.

Е, сеньор Кайл определено беше овладял главата на капитан Мърсър и това беше малко плашещо. Но капитан Мърсър, който беше преследван човек, се нуждаеше от повече информация от тях, отколкото те от него. Докато това оставаше в сила, те нямаше да станат част от хранителната верига. Но рано или късно тази игра щеше да приключи. Щастливият край включваше убеждаването на Кайл Мърсър да се прибере у дома с тях, за да отговаря за действията си. Но точно сега това изглеждаше малко вероятно. Друг щастлив край щеше да е звукът на хеликоптери и гледката на момчета от Делта Форс, спускащи се по въжета в лагера. Ракетите също можеха да са щастлив завършек, но само ако улучеха всичко освен него и Тейлър. Броуди се запита дали онези от Пентагона ще решат да използват силни експлозиви, ако подозират, че в лагера има техни хора — той и Тейлър. Може би щяха да решат, ако Брендан Уорли имаше някаква роля във вземането на решението. А междувременно трябваше да печелят време.

Мърсър допи водата си.

— И ние сме жадни, Кайл — каза му Броуди.

Мърсър като че ли не го чу и изглеждаше така, сякаш информацията за генерал Гомес го е сварила неподготвен.

Броуди извади полупразната бутилка вода от джоба си и я даде на Тейлър, която пи и му я върна. Той я допи и вдигна празната бутилка.

— Agua?

Мърсър излезе от мрачните си мисли и го погледна.

— Какво?

— Вода. Жадни сме. Минималните стандарти при задържане според Женевските конвенции. Като стана въпрос за това, санитарните условия в лагера изглеждат като цяло добри, но върху ареста може да се поработи още.

Мърсър се обърна към него.

— Вие пък какво знаете за живота в полеви условия?

„Радвам се, че попита“.

— Преди ОКР бях пехотинец — уведоми го Броуди. — Втора пехотна дивизия, Ирак. Маги е била в Цивилни въпроси. Две години в Афганистан.

Мърсър ги изгледа последователно, но не каза нищо.

— Аз бях във Фалуджа — продължи Броуди. — Получих пурпура и бронза. Маги пък има пурпур и сребро.

Мърсър като че ли не беше сигурен дали да вярва на всичко това.

— Твоята мутра видя раните ѝ — каза Броуди.

Мърсър погледна Тейлър.

— От какво сте ги получили?

— СВУ. Или може би шрапнел от РПГ.

— Покажете ми.

Тя стана, отиде до масата на Мърсър и свали панталоните, за да покаже бедрото си.

Мърсър впери поглед в белезите.

— Изгубихте ли хора?

— Шестима.

— А те колко изгубиха?

— Трудно е да се каже. Повече от шестима.

Мърсър кимна, сякаш одобряваше чутото. Броуди го наблюдаваше, докато той се взираше в белезите на Тейлър. Изглеждаше така, сякаш му идеше да ги докосне. Вместо това Мърсър седна и ѝ даде знак да направи същото.

Тейлър вдигна панталоните си и се върна на мястото си.

Мърсър явно не изгаряше от желание да види раните на Броуди, които като цяло не бяха особено интересни — пет-шест белега като от шарка по гърба от реактивен снаряд, който го беше пропуснал — но беше улучил една стена зад него. Онзи ден не беше неговият. Днес обаче времето му можеше и да изтече.

Мърсър погледна Тейлър.

— Кога бяхте там?

— Горе-долу по същото време като вас. Пристигнах през пролетта на две и тринайсета с Деветдесет и шести батальон от Цивилни въпроси. Останах в страната почти две години.

Мърсър изглеждаше унесен, сякаш се беше върнал в Афганистан.

Тейлър му каза нещо на език, който според Броуди беше пущу. Мърсър я погледна и ѝ отговори.

Броуди се надяваше, че употребата на езика няма да прати Мърсър през ръба в пропастта.

Мърсър каза нещо. Тейлър кимна и отговори. Броуди разпозна езика като арабски.

— Кайл е научил и арабски от коран, записан на двата езика — каза тя на Броуди. — Докато е бил в плен.

На Броуди му идеше да му каже, че ще има възможност да научи още десет езика, докато лежи в Левънуърт. Самият той знаеше няколко израза на арабски като „Спри или ще стрелям“, но не мислеше, че ще му свършат работа тук.

По-важното беше, че сега тримата бойни ветерани разговаряха. Това не означаваше, че Мърсър ще им каже, че могат да си вървят — на пущу или арабски — но общуваха с похитителя си по начин, който поддържаше интереса му, а това означаваше, че за момента не е нужно да се боят от пирани и маймуни. Броуди имаше чувството, че двамата с Тейлър си играят с пума, която някога е била дресирана, но отново се е върнала към дивото си състояние. Докато я забавляваха и ѝ подхвърляха парченца информация, пумата щеше да ги остави да ѝ галят коремчето. Понякога ще мърка, понякога ще ръмжи. И човек никога не може да знае кога ще го захапе.

— Защо се преместихте в ОКР? — попита Мърсър.

— Работата е интересна — отвърна Броуди. — Задаваш въпроси, вместо да отговаряш. Мога ли да ви попитам нещо?

— Не. — Мърсър погледна Тейлър.

— Защото вярвам в справедливостта и закона — каза тя.

— Те не са едно и също.

— Но трябва да са.

— Никога няма да бъдат — каза той.

— Могат да бъдат.

— Може и да сте права. Тук аз съм законът и аз раздавам справедливост.

— Раздавате наказания.

— Не всеки път.

„Но достатъчно често, за да си запознат с изкормването, прерязването на гърла, рязането на глави и хвърлянето на хората за храна на дивите животни“.

Мърсър гледаше Тейлър.

— Цивилни въпроси. Направихте ли нещо добро за афганистанския народ?

— Опитвах се.

— Аз също. Изпратих много от тях в рая. — Той погледна Броуди. — А вие?

— Аз правех онова, за което ми плащаха.

— А аз повече от онова, за което ми плащаха.

— Разкажете ни — каза Тейлър.

— Мисля, че може би вече знаете. — Той погледна Броуди. — Как ви раниха?

— Бях на неподходящото място в неподходящото време. Също като всички останали.

— Аз никога не съм бил раняван.

— Да. Четохме досието ви, Кайл.

Той кимна.

— Служили сте почтено — каза Тейлър.

— Да. После не.

— Разкажете ни.

Той пренебрегна подканата ѝ и се обърна към Броуди.

— Какъв е рангът ви?

— Е-Пет. — Иначе казано, сержант.

— Госпожице Тейлър?

— Същото.

— Добри войници. Добри училища. Изненадан съм, че не сте продължили в офицерската школа.

— Не харесвам офицери — обясни Броуди.

Мърсър се усмихна.

— Аз пък не харесвам умници. Но пък харесвах моите сержанти. Те бяха добри мъже.

— И съдейки по всичко, вие сте били добър офицер — каза Броуди. — Какво ви накара да дезертирате?

Мърсър отново пренебрегна въпроса.

— С Уорли ли работите?

— В контакт сме с полковник Уорли, но сме тук да ви открием и задържим по заповед на ОКР — отвърна Тейлър.

— Е, открихте ме. Всъщност аз ви открих.

— А ние ви съобщихме, че сте арестуван.

— Да. Изпълнихте задълженията си и аз дори ще призная правото ви да ме арестувате. Но не можете да го направите. Или пропускам нещо?

— Можете да дойдете доброволно, Кайл — рече Броуди.

— Това няма да стане. Но от любопитство, дори да станеше… как щяхте да ме изведете от страната?

На този етап Броуди не искаше да споменава капитан Колинс.

— Бихме могли да измислим нещо с посолството — каза той.

— Вкарваме ви вътре и дипломатите уреждат извеждането ви.

— Добре. И щом се озова в посолството, ще убия Уорли.

— Не мисля, че можем да уредим това, Кайл.

— Защо? Той иска да убие мен, защо аз да не мога да убия него?

— Ами… Предполагам, че можете да го направите тук. Или някъде другаде. Но това не е нещо, което бихте искали да направите в посолството.

— Тогава да направим така, че той да дойде тук.

— Мисля, че вече е на път. При това не сам.

Мърсър не отговори, а взе от масата сателитния телефон.

— Тук има записан само един номер и предполагам, че е неговият.

— Добро предположение.

— Той каза ли ви, че иска да ме убие?

— Не показа с нищо, че ви познава чак толкова добре. Но ако това е вярно, значи е добре, че ви открихме преди него. И още по-добре ще е да дойдете с нас.

— Това засяга мен и Уорли. Не вас.

— Искам да ни разкажете.

— Може би той ще ви разкаже, ако му се обадя. Но после ще трябва да ви убие. Той убива онези, които знаят прекалено много.

— Добре… мога да повярвам на това. Всъщност двамата с Маги ще разгледаме въпроса, след като си тръгнем.

Мърсър включи телефона и набра единствения номер в указателя му. Включи говорителя и остави телефона на масата.

Броуди чу сигнала за повикване и вдигането.

— Къде сте, по дяволите?

— Buenos dias, полковник — каза Мърсър.

Последва пауза.

— Кой се обажда? — попита Уорли.

— Най-лошият ти шибан кошмар.

Отново последва пауза и Броуди си помисли, че Уорли е припаднал или нещо подобно. После той попита:

— Къде са господин Броуди и госпожица Тейлър?

— При мен, пеят като птички, за да се измъкнат живи.

— Мога ли да говоря с тях, за да се уверя, че са живи?

— Разбира се. — Мърсър сложи ръка върху микрофона и вдигна устройството към Броуди и Тейлър. — Просто кажете високо и ясно „Здрасти, задник“ за записващото му устройство. — Той махна ръка от микрофона.

— Здрасти, задник! — каза Броуди, без да влага особен ентусиазъм в гласа си.

— Здрасти… — Тейлър погледна Мърсър. — Задник!

Мърсър остави телефона на масата.

— Доволен ли си?

— Добре…

— Впечатлен съм от уменията ви за проследяване. ОКР знаят как да откриват хора. АВР и ЦРУ — не чак толкова. Всъщност вие само приказвате и нищо повече. Също като в Афганистан.

— Ще те намеря.

— Не преди аз да намеря теб.

— Знаеш къде съм. В посолството на Съединените щати в Каракас.

— Там се криеш. Ти си страхливец, полковник. Също като в Афганистан. Чу ли поне един изстрел, докато беше там? Защото аз чувах. Всеки шибан ден.

— Ти вършеше твоята работа, капитане, а аз моята. А сега работата ми е да те намеря. И съм на път да го направя.

— Почти го беше направил. Да си се чувал напоследък с Тед Хагърти? Не? Е, не мисля, че ще го чуеш, докато не се срещнете в ада.

— Къде е той?

— Току-що ти казах.

Отново настъпи мълчание.

— Ти си болен — каза Уорли.

— Знам, че ще се почувствам по-добре, след като умреш.

— Това няма да стане, капитане.

— Щом така и така ще умираш, по-добре е да го направиш при изпълнение на дълга си и репутацията ти да остане неопетнена. За предпочитане е, вместо да разглася какви ги направи.

— Не съм направил нищо лошо, капитане — отвърна Уорли, който очевидно мислеше за двамата свидетели, които макар да бяха на практика отписани, все още бяха живи. — Ти направи. И ще си платиш за това.

— Аз вече платих за греховете си, полковник. Сега е твой ред. Съжалявам, ако прекъснах деня ти на запой. — Той затвори и изключи телефона, след което си погледна часовника. — Какво мислиш, Скот? Проследи ли сигнала?

— Не знам. Обади му се и го питай.

Мърсър отново се беше отнесъл.

— Лесно бих могъл да го убия в Каракас… — каза той, сякаш говореше на себе си. — Но искам да го отвлека и да го изтезавам до смърт. Бавно. Може би по един ден за всеки месец, който прекарах в плен при талибаните…

Очевидно капитан Мърсър и полковник Уорли имаха нерешени въпроси и двете години плен не бяха достатъчно време за Мърсър да забрави, нито за Уорли да прости.

Е, поне Броуди и Тейлър знаеха кой е Тед. Тед Хагърти, който вече беше мъртъв. И ако се съдеше по думите на Емилио, вероятно беше онзи гринго, чието гърло било прерязано от Мърсър в затворническата колиба. При нормално разследване Броуди със сигурност щеше да пита Мърсър за това, но колкото по-малко знаеха с Тейлър, толкова по-добри бяха шансовете им — които сега се равняваха на нула — да убедят Мърсър да се прибере у дома и да отговаря по простото обвинение в дезертьорство.

Мърсър се загледа към реката.

— Не изтезавах Хагърти. Той се разприказва с готовност и го освободих бързо.

— Добре — каза Броуди. — Сигурен съм, че се радва, че се връща у дома.

Мърсър кимна.

— Той се върна у дома. Ще освободя и вас бързо — увери ги той. — Не обичам да изтезавам заради самото изтезаване. Правя го само с онези, които не ми отговарят правдиво. — Отново се намръщи и се загледа неизвестно накъде.

На Броуди не му харесваше, когато Мърсър мислеше, без да говори. С Тейлър можеха до някаква степен да контролират разговора; но ако мислеше, че трябва да научи повече за това кой знае за местоположението на лагера му или дали е планирана някаква операция, Мърсър можеше да започне да задава въпроси, на които Броуди и Тейлър нямаше или не биха могли да отговорят. И тогава щеше да настъпи времето за рибите и маймуните.

— Знам защо си тук — каза Броуди, за да откъсне Мърсър от мрачните му мисли. — За да убиеш Уорли. Но защо е този лагер?

— За много неща.

— Ясно. С Маги си блъскахме главите и така и не можем да разберем защо ти е трябвало да събираш армия, за да видиш сметката на Брендан Уорли.

— Преди да убиеш някого, убиваш всичко, което означава нещо за него.

— Ясно. И какво?

— Уорли беше пратен тук, защото има репутацията на човек, когото го бива в почистването на лайната.

— Да, той самият го спомена. Не искам да прозвучи егоистично, но това е причината аз… и Маги да бъдем пратени тук — каза Броуди. Макар че г-ца Тейлър имаше и друга квалификация.

Мърсър го погледна.

— Сигурен съм, че сте добри в онова, което правите. Е… досега.

— Да. Хайде да се върнем на Уорли. Той очевидно е тук, за да дестабилизира режима.

— Точно така. А аз съм тук, за да дестабилизирам него и мисията му. Да направя така, че той да се представи в лоша светлина. И да му кажа, че съм тук точно с тази цел.

Броуди кимна.

— Амбициозен план.

— Да. И действа.

— Но ти разбираш, че мисията на полковник Уорли да разклати режима е в интерес на страната ти.

— Аз нямам страна.

— Добре. Но не виждам как можеш… Какво правиш? Помагаш на чавистите ли?

— Точно така.

— Нима симпатизираш на чавистите?

— Не. Те са пълни задници. Гомес е задник. Всички са корумпирани, без капка чест и глупави.

— Ясно. Те са лошите. Така че…

— Както казват в Средния изток, врагът на моя враг — Уорли — е мой приятел. Така че чавистите са мои приятели.

— Това го разбирам. Но би трябвало да помислиш за… ако не за страната си, то… за Луис.

— Кой е Луис?

— Луис е всеки беден нещастник във Венецуела, който страда достатъчно от този режим.

— Това не е мой проблем. А проблем на Луис. Ако не могат да се отърват от тези задници, хората си заслужават управлението, което имат.

— Но ти не помагаш за решаването на проблема, ако помагаш на чавистите.

— Проблемът са Съединените щати и арогантни типове като Брендан Уорли, които обикалят света и се опитват да разчистват лайна, които не им влизат в работата. Лайна, които стават само още по-лоши от тяхната намеса. Лайна, заради които американски войници плащат с живота си. И как разчистват лайната? Със собствените си лайна.

— Добре… геополитиката не е силната ми страна, но…

— Лайна, от които талибаните приличат на отряд от Цивилни въпроси. И които дори не работят. Аз направих нещата по-лоши за войниците на място. Щом ще убиваш хора, поне да има някаква полза от това.

— Ясно. — Броуди беше сигурен, че Мърсър говори за операция „Флагстаф“, но той не беше използвал името, затова и Броуди не го споменаваше. То беше за по-нататък. — Още не съм сигурен какво точно правиш тук.

— Убивам врагове на чависткия режим и така злепоставям Уорли. Може би от Вашингтон ще го отзоват, както го отзоваха от Афганистан. Но после просто ще го пратят да оплеска нещата на някое друго място, защото са тъпи, а Уорли разправя на всички, че е умен. И вместо да си плати, задето е оплескал нещата, го награждават с ново поръчение. — Мърсър погледна Броуди. — В истинската армия, в която служихме ние с вас, един офицер с досие като неговото ще бъде разжалван и уволнен. Но в света, в който живее Уорли — в света на пушека и огледалата — идиотите си мислят, че той си върши добре работата.

— Сигурен съм, че е на път да стане генерал.

— И аз. Но няма да живее достатъчно дълго, за да се наслади на новите си пагони.

— Е, все пак си мисля, че военният съд може да е по-добрият начин за слагане на край на кариерата му.

Мърсър пропусна думите му покрай ушите си.

— Малко хора знаят това, но Съединените щати обучават в Колумбия паравоенни части, които да нахлуят във Венецуела.

Всъщност Броуди познаваше двама таксиметрови шофьори, които бяха наясно с това.

— Групата се води от недоволни венецуелски офицери и, естествено, се финансира от Съединените щати. Ще бъда готов да се разправя с тях, след като събера повече хора. Междувременно Уорли привлича настроени срещу режима политици, журналисти, духовници, бизнесмени и офицери, за да оформи историята и да скрие ролята на Америка в тази инвазия, ако тя успее да свали правителството. Моята работа е да убивам тези хора и аз правя точно това. А Уорли се насира от страх.

— Ясно. Но ако погледнеш по-голямата картина…

— Аз харесвам малката картина. И ако Уорли бъде отзован от Сената и назначен в някоя друга дупка, ще го последвам до края на света. Играя дългата игра и ѝ се наслаждавам. И той го знае. Сигурен съм, че не е спал добре и една нощ, откакто разбрах, че е тук.

Макар и с неохота, Броуди беше впечатлен от амбициозните цели на Мърсър. Ако не друго, те показваха, че той е запазил нещо от дисциплината и тактическото си мислене, на които е бил обучаван. И това можеше да е единствената част от ума му, запазила някаква яснота.

Тейлър, която слушаше внимателно, каза:

— Ако това е животът ти и причината да го живееш, съжалявам за теб.

Той я погледна.

— Аз харесвам живота си.

— Харесваш… това? — Тя посочи тъмната джунгла.

— Да. И когато един ден се разчуе, че прочутият дезертьор Кайл Мърсър е събрал във венецуелската джунгла армия, която да помогне на социалистическия режим, ще ме нарекат американският Че Гевара. — Дори Мърсър реши, че мегаломанията му е смешна и се разсмя. После отново стана сериозен. — Политиката е гадост. Политиците са отрепки. Войниците са истински. Аз съм войник. Не бях пречупен. Нито от талибаните, нито от хората като Брендан Уорли.

Броуди се замисли над думите му. Кайл Мърсър или страдаше от най-лошата форма на посттравматичен стрес, която беше виждал, или беше намерил нова терапия за него.

— И не от хора като Тед Хагърти и приятелчетата му, които използват тези войници и злоупотребяват с тях — продължи Мърсър. — Служителите на ЦРУ заслужават гърлата им да бъдат прерязани.

Броуди погледна Тейлър, която можеше да се съгласи, но можеше и да не се съгласи с това.

— Аз съм законът на джунглата — заключи Мърсър.

Броуди реши, че може би ще е най-добре да продължат нататък, преди сеньор Кайл да реши да им покаже колекцията си от изсушени глави.

— Кайл, има един въпрос, който ни тормози — каза той. — Който тормози всички в армията. И в страната. Защо ти, капитан от Делта Форс, дезертира?

— Не съм дезертирал.

— Отвлечен ли беше?

— Не, опитвах се да не бъда отвлечен.

— От кого?

— От онзи задник, с когото разговарях преди малко.

— Добре. Значи…

— Достатъчно. — Той плъзна към тях мобилните им телефони. — Кодовете ви.

— Тук няма обхват, Кайл — отвърна Броуди.

— Кодовете.

Броуди му каза кода си, Тейлър също.

Мърсър ги набра и прегледа телефона на Броуди, после този на Тейлър.

— Доста интересни съобщения и имейли… Трябва ми време да ги прегледам обстойно.

— Изобщо не е нужно да бързаш — каза Броуди. — Можем да го направим заедно.

Мърсър погледна телефона на Тейлър.

— Въздушни снимки на Кавак… реката… Все още не съм сигурен как сте намерили Кемп Тъмбстоун… — Той вдигна очи. — Това е името на лагера ми.

Едва ли би избрал Кемп Хепи7.

Мърсър изключи телефоните.

— Както виждате, тук нямаме електричество, но мога да осигуря нови батерии, ако е нужно. Тук се пази електронна тишина, което пречи на Агенцията за национална сигурност или някой друг да ме открие. Какво ви доведе в Кавак?

— Генерал Гомес — отвърна Броуди.

— Той трябва да дойде след няколко дни. Ще го питам.

Това прозвуча като блъф — но ако не беше, щяха да си имат проблем. От друга страна, може би току-що си бяха спечелили няколко дни.

Мърсър погледна Броуди.

— Ето го и големия въпрос. Излъжете ли, умирате. Има ли планирана военна операция срещу лагера?

— Мисля, че има — отвърна Броуди. — И тя ще бъде повлияна от Брендан Уорли. А Брендан Уорли не взема пленници. Той те иска мъртъв, защото мъртвите не говорят. И може би иска мъртви мен и Маги, защото може да сме чули от теб неща, които той не иска да научаваме. Затова ти предлагаме шанс да дойдеш с нас в Кавак. Там имаме самолет и пилот, който ще ни откара до Богота, откъдето ще бъдеш прехвърлен в КОНЩА8, където ще можеш да ни разкажеш твоето мнение за тази история пред съда или извън него. Предишното ти досие, което е изключително, ще бъде взето под внимание — добави той. — Както и двегодишният ти плен. И всички престъпления, които може да си извършил или за които знаеш, включително престъпления на други военни лица, ще бъдат разследвани допълнително. Ясно ли се изразих?

Мърсър не отговори, а стана, отиде до края на платформата и се загледа в реката.

— Пемоните пътуват по тези реки и джунгли от хиляди години. Те образуват мрежа, тъкан от сведения, която е невидима за външните хора. Аз уважавам тази история и тях като хора, и те уважават мен. А те знаят кой заслужава лоялността им.

Броуди не беше сигурен дали Мърсър е чул и една дума от онова, което му беше казал, но после капитанът се обърна към него.

— В Кавак няма самолет. Вашият човек капитан Колинс беше отпратен — без сателитния му телефон. Сигурно вече е в Каракас.

Или беше мъртъв.

— Има и други начини да се махнем оттук — каза Броуди.

— Не и за мен. Нито за вас.

Броуди започна да се дразни.

— Кайл, мамка му, помисли. Да не искаш да умреш при ракетна атака? Или в престрелка с бившите ти събратя от Делта Форс? Защото ще се случи точно това. Двамата с госпожица Тейлър сме тук, за да попречим да бъдеш убит — да бъдеш принуден да замълчиш — от онези, които искат ти и историята ти да бъдете убити и заровени. Искаш да си върнеш за нещо на Уорли ли? Направи го в цивилизована обстановка, където светът да може да чуе. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те сложат в килия до тази на Уорли.

— Няма да вляза в затвор. Никога повече.

— Там дават бекон на закуска, за бога. — Броуди знаеше, че не бива да обещава нищо, но все пак двамата с Тейлър се намираха на доста лошо място. — Сигурен съм, че ако се предадеш доброволно, ще можеш да намалиш присъдата си за дезертьорство с няколко години.

Мърсър остана прав в края на платформата.

— И това не е достатъчно. Трябва също да знаете, че изтезавах и убих един агент от ЦРУ, Робърт Креншо, в Пешавар.

— Това не го чухме.

— Чухте го. Освен това убих Хагърти. Няма връщане.

— Добре… тогава ни кажи защо ги уби.

Мърсър се усмихна.

— Ако ви кажа, ще трябва да ви убия.

— Е, тогава ми кажи защо не уби Ал Симпсън.

— Той не ми е направил нищо.

— Добре, капитане, щом си тръгнал да признаваш, какво са ти направили онези цивилни в Афганистан, че си ги убил?

Мърсър впери поглед в Броуди, после в Тейлър.

— Операция „Флагстаф“ — каза Тейлър.

Мърсър помълча, после каза.

— Още виждам жените, опитващи се да защитят децата си, старците, малките момчета и момичета, разкъсвани от куршумите. Още виждам кръвта навсякъде и чувам писъците и виковете, които опъваха нервите ни до такава степен, че ги заглушавахме, като стреляхме, докато всичко не приключеше. — Той отново погледна към реката, после към Броуди и Тейлър. — Обзалагам се, че никога не сте виждали толкова много кръв.

Тейлър го погледна в очите.

— Трябва да разкажеш на другите хора за „Флагстаф“.

Мърсър поклати глава.

— Това не е начинът да те запомнят.

— Кайл… това не е начинът, по който аз искам да запомнят мен.

Той я погледна.

— Аз… чувал ли си за село Мирабад?

Мърсър кимна.

— Да. Но не беше от моите села.

— Беше от моите. Помагах за събиране на сведения за… не съм сигурна за кого… но един ден отрядът ми се върна в Мирабад и всички бяха избити.

Мърсър отново кимна.

— Цивилни въпроси. Винаги съм подозирал, че са били част от „Флагстаф“.

— Не знаехме.

— Знаели сте. Или е трябвало да знаете. — И добави: — Имаше много села като Мирабад.

Тейлър не отговори.

Мърсър погледна Броуди.

— А ти убивал ли си НЦ? — Невинни цивилни.

— Нито един.

— Значи се гордееш с изпълнения си боен дълг.

— Да.

— Точно там е цялата разлика. Това е нещо, с което ще бъдеш запомнен.

— Може би.

— Знаеш ли как помнят мен повечето американци? Помнят ме от онова шибано видео на талибаните, коленичил в шибаната прах като бито куче.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Онези шибани брадати лайнари… — продължи Мърсър. — Сложиха ме пред камерата… мен, Кайл Мърсър, от Делта Форс… години боен опит, нито веднъж не показал и капка страх… и се стигна до това… коленичил в прахта пред очите на целия свят… пред очите на приятелите и семейството ми… на другарите ми… Но видя ли светът края на историята? Видя ли някой как режа шибаните им глави?

— Ние видяхме. Армията видя.

— Искам светът да види.

— Добре… Може би ще заявиш искането си пред военния съд.

Мърсър сякаш не го чу.

— Две шибани години в онази адска дупка. Измъчван с глад, пребиван, унижаван… — Той погледна Тейлър. — Изнасилван.

Тейлър пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Наистина.

Мърсър погледна Емилио, който гледаше странно сеньор Кайл и очевидно се питаше какво става, по дяволите. Мърсър му извика нещо и той бързо слезе по рампата при хората си, които още стояха на брега, готови да започнат тренировка по живи мишени. Калашникът правеше по шестстотин изстрела на минута, което означаваше петнайсет хиляди куршума по тях за трийсет секунди. Така че най-добре беше да не опитват нищо. А дори и да бяха сами с Мърсър, Броуди и Тейлър нямаше да отидат никъде. Бяха изминали дълъг път, за да чуят измъчената същина на този случай, и сега се намираха на прага на отговорите.

Мърсър им обърна гръб и отново се загледа в реката. Кимна към лодката им.

— Определено сте имали кураж, за да дойдете тук.

— Ела с нас — каза Броуди. — Така ще покажеш истински кураж.

Мърсър все едно го чу и продължи:

— Отрядът ми беше на нощна мисия в едно село до Кабул. Трябваше да заловим един местен талибански командир. И тогава всичко отиде по дяволите. Местните уж бяха посочили онзи тип и искаха да се отърват от него, но се оказа капан. Двама от хората ми бяха убити, а петима ранени. Измъкнахме се с мъртвите и ранените и исках да си го върна на онези шибани уж НЦ, които ни устроиха всичко това. — Погледна Броуди. — На теб случвало ли ти се е?

— Това е твоята история, Кайл, не моята.

Мърсър кимна.

— Добре, не си го върнахме. Не сме нацисти. Нали така? Хирургически отстраняваме виновниците, само дето никога не знаем кои са те. Върнах се в базата за прегрупиране и командирът ми, майор Пауъл, ми каза да говоря с някой си полковник Уорли и да чуя какво има да ми каже. Добре, срещнах се с въпросния тип на четири очи в един бункер. Беше облечен цивилно, за да не показва ранга си, рода войска и името си. Видя ми се арогантен кретен, но беше студен като труп в сух лед. И ми каза, че съжалявал за случилото се и че не било нужно вече да търпя такива гадости. Каза ми, че сме щели да променим играта и вместо да се влачим, ще изправим гръб. Ще започнем умиротворителна програма. Каза ми, че майор Пауъл се е съгласил с това, каквото и да е то, и че иска моят отряд да поведе програмата.

Мърсър като че ли се мъчеше да си събере мислите или може би да заличи някои от тях.

— Казах му — добре, за какво става дума? Но Уорли не ми отговори направо. Каза ми, че моят отряд и още няколко от други части ще се върнат в селото… дори името му не мога да си спомня… и ще го умиротворим така, че нито един друг американец няма да пострада там… — Кимна замислено. — Схванах какво има предвид и разбрах, че е избрал други екипи, на които им се е случило нещо подобно. — Погледна Броуди и Тейлър. — Лично подбираше хора, които бяха бесни и им беше дошло до гуша шибаните местни да ни го слагат и да им се разминава.

Броуди кимна. Беше чувал подобни истории от стари ветерани от Виетнам за предатели, които може да са били просто ужасени селяци, опитващи се да оцелеят между двете воюващи страни. Във Виетнам войниците обикновено се задоволявали само с опожаряване на селото, убиване на добитъка и пращане на населението в някой контролиран от правителството район. В Афганистан — и Ирак — нямаше официална програма, която да се занимава с проблема. Но очевидно полковник Уорли — и вероятно ЦРУ — бяха знаели как да се справят. Тоест да „умиротворят“ въпросните села. Чрез бесните воини. Хора, изгубили приятели. Офицери, изгубили хора. Като капитан Мърсър.

„Умиротворяване“ — една от онези цинични думи, от които настръхваш и които военните началници обожават да използват, когато искат да представят лошите неща като нещо добро. И наистина звучеше добре, стига да не си от получателите на умиротворяването.

— Говорих с хората си, срещнахме се с още три екипа на площадката за хеликоптери и потеглихме — продължи Мърсър. — Никога дотогава не бяхме работили с онези момчета и никога не ги видяхме отново, но когато стигнахме селото, сякаш всички знаехме какво да правим и как да го направим. Много гняв се отприщи… нали разбирате? Може би много момчета са си мислели за нещо подобно — майната им на правилата, майната на Кодекса за поведение, майната им на Женевските конвенции, на политиците, на всички, които ни преебават. И майната им на всички, които не са от нашите. — Мърсър се загледа в гъстата джунгла на отсрещния бряг. — Винаги е било така. От самата зора на времето. — Кимна сякаш на себе си. — Не ти трябва специално обучение. Когато си бесен, всичко ти идва лесно.

Броуди и Тейлър се спогледаха и Тейлър кимна подканящо, сякаш искаше да му каже: „Кажи нещо“.

— Идва ти лесно — каза той. — Но не остава лесно.

Мърсър го погледна.

— Не. Става по-трудно. Първия път е лесно. Бесен си. Втория път е по-трудно.

— Уорли не ви е направил никаква услуга — каза Броуди.

— Мислехме си, че ни прави. После… когато му казах нещо… нещо от сорта на „стига вече“… той ми каза: прекрачил си линията, капитане, и вече няма връщане назад. И разбрах, че всички сме част от едно ново братство. Получихме заповед за четвъртото ни село… и някои от хората ми казаха не. Те изключваха. Бяха изгубили гордостта си. Вече не бяхме войници. Не бяхме Делта Форс. Бяхме убийци. Затова седнах, обадих се на Уорли и му казах, че приключваме. Той каза: добре.

Край на историята. Но не съвсем. Броуди знаеше, че не бива да прекъсва признание. Много престъпници започваха да мислят за стаята на разпит като за изповедалня — само дето в този конкретен случай грешникът можеше да убие изповедника си. Затова Броуди предпочете да мълчи.

Тейлър обаче беше готова да предложи опрощение и изкупление.

— Когато се озовах в Мирабад, ми призля от чутото — каза тя. — В буквалния смисъл ми призля. Но… и никога не съм го казвала на никого… ми беше писнало до смърт от начина, по който бяхме третирани от селяните… как ни използваха, как лъжеха, как ни вкарваха в засади на талибаните… и, Господ да ми прости, през ума ми мина мисълта, че са си получили заслуженото.

Мърсър я погледна, но не каза нищо, макар че кимна.

Броуди също я гледаше. Баламосване ли беше това? По-скоро не. Самият той беше спохождан от подобни мисли в Ирак. Войната е черният ангел на рамото ти, който ти нашепва гадни неща в ухото.

Мърсър седна по турски на платформата и се загледа в бамбука.

— Уорли… кучият син пристигна при поста ми с хеликоптер и каза, че искал да поговори с мен. Нищо чудно. Каза ми да се успокоя. Каза, че екипът ми се нуждае от почивка и че щял да се погрижи за това. Отговорих му, че може да си завре почивката в гъза. Той ми напомни, че разговарям с полковник и че ако кажа и една дума на когото и да било за умиротворителната програма, ще прекарам остатъка от живота си зад решетките. Каза ми да помисля за хората си. Те също щели да влязат в затвора. Отговорих му, че и той ще влезе в шибания затвор с мен. Освен това той ми каза — и не съм сигурен, че му вярвам — че някои от хората ми нямали нищо против онова, което правим, и не харесвали начина, по който съм реагирал. Посъветва ме да следя тъмните ъгълчета и да спя с едно отворено око. После се качи на хеликоптера и си замина.

Броуди кимна. Почти можеше да попълни липсващите части и да се досети защо капитан Мърсър е дезертирал от поста си.

— Ако изобщо има някакво значение, капитане, аз бях заплашвана по същия начин — каза Тейлър.

Мърсър я погледна.

— И замълча ли си?

— Да. И съжалявам, че го направих.

— Е… аз нямах намерението да си мълча. Не и след като оня кучи син ме заплаши. Смятах да представя пълен доклад на Военната прокуратура, на майор Пауъл и на ОКР… — Погледна към Броуди и Тейлър и очевидно не пропусна да забележи иронията. — Бях готов да изляза чист и да си понеса наказанието, защото го заслужавах. И щях да дам показания срещу имунитет за хората ми… — Нещо му се видя смешно и той каза: — Имах комплекса на Христос… бях готов да умра заради греховете на другите, дори за моите хора, които бяха готови да ме предадат на Уорли. Господи… къде ми беше умът? Мислех си, че Уорли е дяволът, изкусителят — и се вързах на глупостите му. Но той не се върза на моите. Знаеше, че няма да си мълча, но ми каза, че си отивам у дома. Край на кампанията. И аз почти му повярвах и реших да си държа езика зад зъбите, докато не се прибера… Нямах опит с хора като Брендан Уорли. Аз бях воин. А той беше шибана змия. И си остава такава.

Това напомни на Броуди за съмнителната връзка между Маги Тейлър и Трент от ЦРУ. Разликата, помисли си Броуди, беше в това, че Маги Тейлър беше лягала е Трент, докато Кайл Мърсър е бил ебаният.

Мърсър се изправи с известна трудност.

— Талибаните ми счупиха ребрата. И получих спукване на гръбнака. Така че когато ме заболи… си мисля за Брендан Уорли. Смятам да строша всяка кост в шибаното му тяло.

— И спри с това — посъветва го Броуди.

— Това ще е само началото.

Тейлър посочи очевидното:

— Той все още те контролира.

Мърсър игнорира очевидното.

— Ще се моли да умре, както аз молих.

Броуди реши да смени темата и попита:

— Нещо против да станем?

Мърсър го погледна и се замисли за момент.

— Имам ли честната ви дума на офицери, че няма да опитате някоя глупост?

— Имаш я — отвърна Броуди. — Няма да опитаме дори нещо умно.

Мърсър погледна хората си, които бяха на десетина метра от тях, и им даде знак, че пленниците ще станат.

Броуди и Тейлър се изправиха; Броуди се надяваше, че момчетата с калашниците не са разбрали погрешно сигнала.

— Не бях наивен… — каза Мърсър. — Но реших, че Уорли е приключил с лъжите… и си помислих, че се връщам у дома, където мога да оправя нещата. На следващия ден получих обаждане по сателитния телефон на поста. Беше майор Пауъл. Каза ми, че рано на следващата сутрин ще пристигне хеликоптер, който да ме откара до Баграм, за да се срещна с генерал Кларк и да обсъдим тревогите ми. Каза ми също, че е одобрил освобождаването ми и че трябвало да си събера нещата и да съм готов да отлетя за Вашингтон, ако генерал Кларк сметне, че тревогите ми трябва да се разгледат допълнително на по-високо ниво. Добре, казах му — благодаря, майоре. И му обещах, че изобщо няма да намесвам името му, защото той не беше замесен — отрядите убийци бяха събрани от полковник Уорли. Пауъл знаеше какво става, но… някой по-висш от Уорли командваше парада. Той ми благодари и затвори. И няколко минути по-късно се обади отново и каза… и го помня много добре… каза, че не знаел кой ще бъде на хеликоптера, но било най-добре да внимавам. И че може би трябвало да внимавам особено, ако някой от хората ми се качи на хеликоптера с мен. После пак затвори. И ето ме там, насред шибаното нищо, и на следващия ден по зазоряване ще пристигне хеликоптер, а аз не знам на кого от хората си мога да имам доверие. Но знаех, че не мога да се доверя на онзи, който се качи с мен. Мислех си, че Уорли може да е в хеликоптера и че пилотът и екипажът може да са момчета от Управлението, които са виждали как хора излизат от машините на височина шестстотин метра и не им мигва окото. Уж те карали в Баграм за лечение от стресово разстройство, а ти си изперкал и си скочил. Или си се опитал да отвлечеш хеликоптера, или друга подобна глупост. Преди да си се усетил, изхвърчаш през вратата. Хеликоптерът обръща, прави бързо кацане на вражеска територия и прибират тялото ти. Край на историята. Край на проблема. Следват пълни военни почести. Флаг върху ковчега. Залп на гроба. Майка ми още беше жива, така че тя щеше да получи сгънатия флаг. Татко я прегръща през рамо. Всички са тъжни, но… „Защо се е самоубил? Той беше добро момче. Нормален във всяко отношение. Войната се добра до него. Тя го уби… уби ума му…“ — Мърсър погледна Броуди и Тейлър. — Та стоях и си мислех, че може би майор Пауъл преувеличава или нещо такова… или че може би се е опитал да ме предупреди да внимавам какво говоря и пред кого. Или че може аз да преувеличавам. Не съм параноик, но си мислех за Брендан Уорли. Ще допусне ли да говоря пред Военна прокуратура или ОКР? Или пред генерал Кларк? Готов ли е да види как „Флагстаф“ отива по дяволите, а той зад решетките? Едва ли. Влязох в комуникационния бункер, където беше радиостанцията и сателитният телефон. Там имаше две момчета — мои момчета, но не знаех дали са от онези, на които мога да се доверя. Можех да им наредя да излязат, но така щях да се издам. Така че на практика бях в безизходица в поста посред нощ, не знаех на кого да се доверя, а на сутринта щеше да пристигне хеликоптер. Влязох в бункера, седнах на леглото с автомата… и реших, че няма да чакам лайната да се разхвърчат, а че ще променя ситуацията. Точно на това бях обучаван. В три сутринта взех някои неща, включително очилата за нощно виждане, и се измъкнах през стената и минното поле с жиците. Имаше място, където можехме да го направим, в случай че положението ни стане неудържимо. Можехме да минем със затворени очи през мините. И след десет минути вече бях на път към Баграм, на около сто и петдесет километра през планински терен. Почти три дни път. Четири, ако пътуваш предимно нощем, така че шибаните талибани да не те видят. Представях си как Уорли пристига по зазоряване с хеликоптера и открива, че съм изчезнал. И как пълни гащите.

Мърсър замълча и Броуди реши, че капитанът си представя как Уорли пълни гащите. Като се изключеше това, Броуди не си спомняше някой да е споменал за хеликоптер, който трябвало да пристигне на сутринта на мистериозното изчезване на капитан Мърсър. Може би не беше имало черен хеликоптер, който да откара Мърсър на дълго хоризонтално и кратко вертикално пътуване. Или пък хеликоптерът беше станал черен, когато бе получил съобщение за отсъствието на Мърсър от поста. И че може би предвидената среща с генерал Кларк е била съвсем истинска. Нямаше начин да се разбере, но Броуди откри, че се надява Мърсър да е взел правилното решение поради правилни причини. В противен случай онези две години с талибаните бяха ненужни. Точно това се разбира под израза „мъгла на войната“. Мъглата е в ума ти — параноя, слухове, стрес, страх, умора и ежедневното напомняне, че си смъртен.

— Почти успях — каза Мърсър. — На третата нощ се натъкнах на талибански лагер… на петдесет километра източно от Баграм. И това беше началото на двете ми години в ада… благодарение на Брендан Уорли. — Той погледна Броуди и Тейлър. — Още ли мислите, че не бива да го убивам?

— Ние сме общество на закона, Кайл — каза Тейлър. — Не прибягваме до лично отмъщение. Направиш ли го, ставаш не по-различен от човека, който е нарушил закона. Трябва да се върнеш у дома и да направиш онова, което си смятал да направиш преди три години. Тогава не си искал да убиеш Уорли. Искал си той да отговаря за стореното. За него това е щяло да бъде по-лошо от смъртта. Публично опозоряване, загуба на чест и може би затвор. Щяло е да бъде справедливост. Днес не е по-различно.

Мърсър я погледна.

— Ти не си прекарвала две години в килия на талибани.

— Не… не съм, но ако бях…

— Дори не започвай с това. Всъщност казваш, че ти и господин Броуди бихте искали да се измъкнете живи оттук. И предете глупости, които приличат на злато, но си остават баламосване. Сега очаквам да ми кажете да ви пусна, за да можете да разкажете историята ми.

Всъщност Броуди смяташе да предложи точно това, но вече беше ясно, че няма да се получи.

Тейлър тръгна към Мърсър и Броуди погледна стрелците, които изглеждаха напрегнати.

— Маги…

Тя спря толкова близко до него, че почти се докоснаха.

— Ти, капитан Мърсър, си направил първото си лошо решение при първата си среща с полковник Уорли, когато не си му казал да си го начука. Второто ти лошо решение е, че не си докладвал за онова, което ти е казал. Зная за това от личен опит и разбирам какво е да не искаш да ти го натикат отзад. Но всичко случило се след първата ти среща с Уорли е резултат от онова, което си направил или не си направил. И никой не те е принуждавал да дърпаш спусъка в онези села. Това е било твое решение и ти си отвел хората си в онзи ад. Нарушил си всеки закон и всеки кодекс на цивилизовано поведение. — Тя погледна нагоре към Мърсър, който беше петнайсетина сантиметра по-висок от нея, но сега изглеждаше по-нисък. — Това прилича ли ти на опит да се измъкна оттук?

Той помълча известно време, след което каза:

— Готов съм да поема пълна отговорност за онова, което направих.

— Като знаеш, че армията ще бъде снизходителна, защото си изпълнявал заповед на полковник Уорли. По време на война винаги е така. Просто изпълняваш заповеди.

На Броуди му се искаше Тейлър да млъкне преди Мърсър да е казал на Емилио да донесе рибарската мрежа. „Господи, Маги!“.

Но тя не беше приключила, а тикна пръст в лицето на Мърсър.

— А склонен ли си да застанеш пред съда и да признаеш, че си изтезавал и убил Робърт Креншо? Или Тед Хагърти? Или другите, които си убил преди или след това? Не ми се вярва.

Мърсър като че ли беше на ръба или на рухване, или на поредно убийство. Броуди не беше сигурен, че одобрява тази техника на разпит точно в тази ситуация. Онова, което върши работа в затворническа килия, невинаги действа на свобода. Особено на място с име Кемп Тъмбстоун.

— Маги…

— Аз се оправям с това, Скот.

— Но не много добре — каза Мърсър, вземайки думите от устата на Броуди.

— Знаеш ли, че двама души загинаха, докато те търсеха? — попита го Тейлър.

— Да. Знам и имената им. А ти?

— Ако ми ги кажеш, ще се помоля за тях.

— Вече го направих. Запази молитвите за себе си и за партньора си.

— Ще се моля и за теб. Но преди това двамата със Скот се качваме в лодката. Можеш да дойдеш с нас, можеш и да останеш тук. Можеш и да наредиш на хората си да ни застрелят. Правил си го и преди.

„Задръж, Маги. Това го няма в сценария“.

— Извинете…

— Остави на мен, Скот. — Тя погледна Мърсър. — Няма да останем тук, за да бъдем изтезавани от теб. Няма да остана тук, за да бъда изнасилена от хората ти. Качвам се на лодката, а ти прави каквото си искаш.

Мърсър, който явно възвръщаше самообладанието наред с гнева си, я изгледа свирепо.

— Ако направиш и една крачка към лодката, хората ми ще те разкъсат на парчета.

Броуди реши, че е време да упражни малко власт и контрол върху своята несъмнено объркана и бясна подчинена. Отиде бързо при нея и хвана ръката ѝ.

Тейлър го погледна и той видя, че тя е някъде другаде. Очевидно разказът на Кайл Мърсър за смърт и предателство беше събудил и някои нейни спомени.

— Свободна си — с тих, но твърд глас каза Броуди.

— Махам се оттук.

— Ще се подчиниш на заповедта ми и ще се овладееш.

Тя пое дълбоко дъх и кимна.

Мърсър изглеждаше доволен, че не му се е наложило да застреля дамата, за да покаже кой командва тук. Но беше извикал Емилио и хората му, които вече бяха на платформата с готови за стрелба калашници. Мърсър явно намери това за смущаващо предвид малкия проблем с дамата и нареди на хората си да свалят автоматите.

После пристъпи към Броуди и Тейлър.

— Разваляме лагера. Местим се. Така че ако е планирана атака срещу това място, ракетите ще улучат само джунгла. Пореден провал на разузнаването, с което американците вече свикват. Вие двамата ще дойдете с мен като заложници и източник на още информация — както и на забавления.

Броуди не очакваше с нетърпение преход през джунглата и не беше сигурен, че Тейлър е готова за подобно нещо.

— Кайл, остави я тук. Потопи лодката. Каквото и да е писано да става тук, да става. Но тя трябва да остане тук.

— Армията вече не изисква рицарско поведение, господин Броуди.

— Давам ти думата си, че няма да се опитам да избягам.

— Твой дълг е да избягаш и ти е забранено да даваш дума, че няма да го направиш.

— Няма да се разделяме — намеси се Тейлър.

— Ето го отговора ти — рече Мърсър.

Той каза нещо на Емилио, който им даде знак да сложат ръце на главите си.

— Ще останете в ареста, докато се приготвим за тръгване — каза Мърсър.

— Трябва ни вода.

— Ще получите по време на прехода. Дотогава ще се наслаждавате на престоя в ареста, докато си събираме нещата и изгаряме лагера.

Мърсър изглеждаше раздразнен, че му се налага да напуска това място, както и от това, че пристигането на Броуди и Тейлър — и може би пристигането и внезапното заминаване на Тед Хагърти — са причина за това. Реши да им даде да разберат, че не гледа на това преместване като на поражение или победа за тях, и каза:

— Разузнах няколко други места в този пущинак, а и без това е време да се преместим.

Броуди го погледна и погледите им се срещнаха.

— Можеш да бягаш, капитане, но не и да се скриеш от себе си.

За негова изненада Мърсър кимна в знак на съгласие.

— Но пък мога да умра като войник.

— Но няма да умреш с чест. Единствено ти си в състояние да спасиш себе си. И аз наистина искам да го направиш.

— Благодаря и на двама ви за този разговор. Съжалявам, че не мина добре. — Той кимна на Емилио, който им даде знак да го последват.

Броуди и Тейлър тръгнаха с Емилио и петимата му бойци към ареста.

45.

Емилио им нареди да влязат в колибата и изчака, докато си сложат оковите и щракнат катинарите. След като се увери, че затворниците му са сигурно закопчани, изгледа Маги Тейлър по начин, който повече ясно показваше какво си е наумил за нея по-късно.

Броуди се надяваше, че сеньор Кайл е инструктирал Емилио да не тормози пленниците, които вече бяха заложници. Маги обаче не беше помогнала особено, като каза на Мърсър, че трябва да вини единствено себе си за всичко случило се. Естествено, Мърсър знаеше това, но си беше повтарял различна история през годините и предпочиташе своята версия. Все пак като цяло Броуди се гордееше с Тейлър, че бе направила онова, което трябваше. И му се искаше той самият да го беше направил.

Емилио каза нещо на Тейлър и тя отговори. После поиска agua и Емилио ѝ отговори с усмивка. Пазачът им беше от най-изтънчените.

Броуди забеляза, че петимата мъже на Емилио не са отвън — явно се бяха заели с разтурването на лагера. Или пък беше време за обяд. Така или иначе, като че ли пред вратата щеше да остане единствено Емилио, който да пази двамата си оковани затворници, единият от които вероятно щеше да бъде пребит по-късно, а другият — жената — изнасилена. Това не беше добре. Затова нямаше да се случи.

Емилио погледна новия си часовник, каза още нещо на Тейлър и излезе, като затвори бамбуковата врата. Броуди беше забелязал, че вратата е без катинар — от него нямаше нужда — така че ако Емилио не стоеше от другата страна, Броуди и Тейлър теоретично биха могли да извлекат или изнесат дънера и да стигнат с него до реката. Няма затвор, от който да не може да се избяга, а този, който изглеждаше по-скоро като арест за наказания, беше замислен като единичен, поради което Броуди и Тейлър деляха един чифт окови, прикрепени за тежест, която сам човек не можеше да вдигне. Е, това помещение беше задържало Тед Хагърти от ЦРУ, чиято кръв още беше по пода, но нямаше да задържи Скот Броуди и Маги Тейлър.

До носа му достигна миризмата на цигарен дим. Броуди погледна бамбуковата врата и видя някакво движение отвън. Може би Емилио.

Тейлър се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха затворени.

— Какво ти каза Емилио? — попита Броуди.

— Обичайното.

— По-конкретно.

— Скот, нека аз се тревожа за…

— Не искам картинно описание, а сведения.

— Добре… Каза, че след петнайсетина минути щял да ме заведе при колибата на жените за душ и добро прекарване в леглото. И за цялата вода, която мога да изпия. Както и за малко храна.

— Значи имаме петнайсет минути, преди да дойде да те вземе.

— Предполагам.

— Това означава, че ключовете са у него.

Тя кимна.

— Добре… — Емилио държеше ключовете и пишката му беше станала на кокалче. И вероятно беше сам. Като че ли отговаряше на всички условия за бъдещ труп.

— Знам какво си мислиш, Скот — каза Тейлър. — Не мога да ти помогна… прекалено съм слаба.

— По-силна си, отколкото си мислиш.

— Ще бъда по-силна по-късно… след като получа малко храна и вода.

— Не искам да плащаш за въпросната храна и вода. Нито за душа.

— Ти самият каза, че трябва да направя онова, което трябва — напомни му тя. — И ще го направя.

— Положението се промени. Трябва да се махнем оттук.

— Каза, че е най-добре да го направим през нощта.

— Не разполагаме с толкова време.

— Остави ме да си почина… ще си помисля.

— Добре.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Извинявай, но изобщо не съм във форма…

— В отлична форма си.

— Ти как си?

— Останало ми е гориво за няколко часа.

— Ще ти донеса храна и вода.

Броуди не беше сигурен, че ще може да го направи и дали изобщо ще се върне. Времето се изчерпваше по-бързо от възможностите им.

Реши да смени темата.

— Е… най-сетне получихме отговорите на въпросите на всички.

— Уорли вече е разполагал с тях.

Броуди кимна. А също и Трент и всички в разузнавателната общност, имали нещо общо с операция „Флагстаф“, което очевидно включваше и предишния обитател на тази колиба. Единственото, което Уорли и приятелите му не знаеха, беше точното местоположение на Кемп Тъмбстоун. Но ако се приемеше, че Хагърти е докладвал преди да бъде заловен, Уорли имаше обща представа къде се намира лагерът на Мърсър и щяха да са му нужни около дванайсет часа да вдигне разузнавателните дронове — или по-малко, ако можеше да действа пряко. След това… или рейд на Специалните части, за чиято подготовка щеше да е нужна седмица, или дъжд от ракети „Хелфайър“, за чието одобряване можеха да минат и няколко дни. А междувременно Маги разполагаше с петнайсет минути, преди да бъде изнасилена, а Кемп Тъмбстоун щеше да бъде преместен.

Тейлър беше изпратила последните им координати на Домброски, който сега чакаше обаждане по сателитния телефон от самолета на Колинс. Въпросът беше дали Домброски ще предаде тези координати на Уорли? Или дали Уорли ще се обади на Домброски за новини? Трудно можеше да се каже какво ще направят. И двамата имаха един и същи чин в една и съща армия, но с това приликите помежду им се изчерпваха.

Така или иначе, сега Кайл Мърсър смяташе, че Кемп Тъмбстоун е на нечий радар и скоро може да се превърне в негово гробище. И затова правеше онова, което би направил всеки командир на партизански отряд — не чакаш да видиш какво ще се случи, а разваляш лагера и изчезваш в гората. И ако си късметлия да имаш заложници, ги вземаш със себе си. Така че добрата новина беше, че животът на Броуди и Тейлър сега струваше повече от един боливар. А лошата — че животът им щеше да се превърне в истински ад. Какъвто е бил животът на Кайл Мърсър в продължение на две години.

Това беше малката картина — моментна снимка на него и Тейлър. По-голямата предизвикваше не по-малко смут. Много преди Ал Симпсън да срещне случайно Мърсър в бардака в Каракас Брендан Уорли, Агенцията за военно разузнаване и вероятно ЦРУ бяха знаели, че Кайл Мърсър е във Венецуела и че възнамерява да убие полковник Уорли. И не бяха споделили този факт с ОКР, чиято работа беше да задържа военни, които са извършили или се канят да извършат престъпление. В смущаващата картина имаше и други парчета, които попадаха по местата си — измъчването и убийството на Робърт Креншо от ЦРУ, операция „Флагстаф“, а сега и една интересна подробност, осигурена от самия беглец — пътуването с хеликоптер до Баграм, което, ако се беше състояло, по един или друг начин би сложило край на този проблем, преди да се е появил.

В случаи като този, след като отговориш на въпроса защо, трябва да зададеш по-важните въпроси кой е знаел за това и кога са го научили. Като се започне от върха. Какво е знаел началник-щабът Мендоса? А началникът на военната полиция генерал Хакет? Полковник Домброски? Не биваше да се забравя и веригата на командването в Афганистан. Командирът на Мърсър майор Пауъл беше знаел достатъчно, за да предупреди капитан Мърсър за подозрителния хеликоптер. Изглежда, хората с най-малко информация бяха Скот Броуди и Маги Тейлър — а тя знаеше повече от него.

Броуди не се съмняваше, че много хора в по-голяма или по-малка степен са били замесени в операция „Флагстаф“. Че някои на дъното, като Маги Тейлър, са били просто полезни пионки. Че други, като онези от екипа на Мърсър, които са извършвали умиротворяванията, просто са изпълнявали незаконни заповеди, които са им допадали. Хората на самия връх — генералите — бяха майстори на нарочното неведение и се стараеха да нагласят всичко така, че да могат да отричат убедително и достоверно. Истинските двигатели на нещата като „Флагстаф“ бяха хората от второто ниво — онези като полковник Уорли. В армията полковниците, които искаха да станат генерали, бяха най-здраво работещите, най-всеотдайните и най-коварните. И ако се случеше да са офицери от разузнаването като Уорли и имаха връзки с ЦРУ и други цивилни или военни агенции, чиято работа беше да се борят с врага по нови неконвенционални начини, те бяха готови да прекрачат границите и когато нещата тръгваха в нежелана посока, трябваше да си покриват задниците.

Междувременно никой не си беше направил труда да се свърже с ОКР и да съобщи, че капитан Мърсър може и да е в Каракас. Но когато Ал Симпсън бе постъпил правилно и беше докладвал за срещата си на армията, те не бяха имали друг избор, освен да започнат официално издирването на Кайл Мърсър. И всички опетнени от операция „Флагстаф“ бяха можели само да се надяват, че ОКР ще се провали в мисията си, за да могат Брендан Уорли и приятелите му да успеят с тяхната — да намерят капитан Мърсър и да му затворят устата завинаги. Плетеницата наистина беше пълна.

— Мислиш как да се измъкнем ли? — попита Тейлър.

— Знам как да се измъкнем. Мисля как се озовахме тук.

— Не исках да те обвинявам.

— Аз се обвинявам, че не се досетих по-рано за всичко това.

— Въпросът е малко съмнителен, Скот. Но ти си мислиш, че в тази работа има нещо повече от откриване и задържане на дезертьор.

— Да. А ти направи така, че да изглежда, че няма.

— Съжалявам. Сега вече си давам сметка, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Ти също.

Тя хвана ръката му, облегна се на стената и затвори очи.

Броуди се върна към мислите си. От самото начало инстинктът му му беше казвал, че в този случай има нещо повече и че изправянето на Кайл Мърсър пред военния съд ще е най-лошият резултат за много хора. И сега разбираше защо.

В такъв случай какви се оказваха пълномощни офицери Скот Броуди и Маги Тейлър?

Нежелани участници в дългосрочна пиеса, в която всички останали знаеха ролите си. Или, ако трябваше да е по-малко академичен и повече ОКР, двамата с Тейлър бяха формалният законен отговор и бяха натоварени с мисия, за която се е смятало, че ѝ е писано да се провали. Че са пратени тук само проформа.

Е, ако в Пентагона и Лангли наистина бяха мислили така, би трябвало да пратят някой друг. Не че си правеше четка.

Но Домброски, за когото Броуди наистина вярваше, че не е имал представа за голямата картина, беше пратил най-добрите си хора. А и кого другиго да прати в Каракас по най-знаковия случай на десетилетието, ако не и на века? И ако цялата тази информация се събереше и подредеше правилно, то зачисляването на Маги Тейлър за негова партньорка преди няколко месеца беше случайност. Ако Трент и приятелчетата му мислеха дългосрочно, те несъмнено се бяха разтревожили, че ОКР може в крайна сметка да успее със случая. Тогава може да бяха знаели или не къде се намира Кайл Мърсър, но някои проучвания им бяха показали, че ако от ОКР поемат случая Мърсър, ще го дадат на някой от малцината си бойни ветерани — на човек, който мисли като Кайл Мърсър и може да говори на неговия език, като мъж с мъж, ако изобщо се стигне дотам. И че това трябва да е първокласен следовател, изключителен детектив, човек, който вече има подобни изпълнени задачи, който е безстрашен и готов да заобикаля правилата и да рискува, за да си свърши работата. И този човек можеше да е единствено… ами, главен пълномощен офицер Броуди.

И по някакъв начин ЦРУ бяха успели да уредят техният човек, Маги Тейлър, да стане партньор на пълномощен офицер Броуди още преди ОКР да знае къде се намира Мърсър. Самата Тейлър може да беше участвала в този процес и да беше поискала да стане партньорка на Скот Броуди. И voilà — всичко си застава на мястото и ЦРУ може да разчита, че има очи и уши в малко вероятната, но все пак възможна хипотеза ОКР да научи за местоположението на Мърсър и Скот Броуди да поеме случая. Или… може би е било обратното. От ЦРУ са повлияли на решението Броуди да получи случая, защото партньорката му е техен човек. Или в този случай, тяхната дама. Дамата на Трент.

Ако дори малка част от това беше истина, Броуди трябваше да признае, че в Управлението има и хора, които ги бива в мисленето. Може би Трент в този случай.

— Ти ли поиска да ми станеш партньорка? — попита той.

— Да.

— Защо?

— Трент ми каза да го направя.

— Ясно. Ако искаш да внедриш къртица в някоя организация, прикрепяш я към най-бързо изгряващата им звезда.

— Изобщо не бях чувала за теб. А когато поразпитах… получих смесени отзиви.

— Сериозно?

— Всичко от брилянтен и корав до арогантен задник.

— Някои хора просто са завистливи.

— Една следователка наистина каза, че си очарователен, хубав и винаги се държиш като джентълмен.

— Коя?

— Няма да ти кажа. Но тя добави и че никога не проявяваш нежелано внимание към жените в работата си. Това ми хареса, така че…

Броуди разбираше, че дори ако приличаше на Стенли Домброски, Тейлър е щяла да поиска работата, защото така ѝ е наредил Трент. Тази манипулация на ОКР от страна на ЦРУ беше тревожна. Но точно сега това беше най-малкият му проблем. Въпреки това той попита:

— Коя беше дамата?

— Не е някоя, с която си спал.

— Това намалява кръга.

— Сигурна съм.

— Извинявай за проявата на нежелано внимание снощи.

— Не беше изцяло нежелано. И вината не е изцяло твоя.

— Ще изчакаме до вечерята у вас.

Тя кимна и каза:

— Гълъб.

— За вечеря ли?

— Не. Как можеш да наречеш чаплата гълъб?

— Познах при втория опит.

— Имаш право само на един опит, Скот.

— Мърсър така или иначе знаеше кои сме.

Чуха гласа на Емилио отвън. Разговорът изглеждаше еднопосочен, така че сигурно говореше по радиостанция.

— Готова ли си да се махаме? — попита Броуди.

— Не знам…

— Можеш да го направиш. Готова?

Броуди се надигна, клекна и пъхна ръцете си под дънера. Тейлър последва примера му.

— Мисли за дънера като за някой от другарите ти с рана в гърдите, който трябва да бъде качен в медицинския хеликоптер — каза ѝ той.

Тя кимна.

„Но не мисли какво ще последва, ако не се получи“.

— Добре. Едно, две, вдигай!

Вдигнаха дънера, но Броуди установи, че е по-тежък от миналия път, което означаваше, че е станал по-слаб; усети също, че Тейлър изцежда последните си капки сила.

— Задръж. — Той завъртя дънера така, че краят му се озова на около метър от вратата. — Извикай на Емилио да влезе.

— Скот… коленете ми се подгъват…

— Трябва да качиш човека в хеликоптера, Маги. Кръвта му изтича. Извикай Емилио.

Тя пое дълбоко дъх, но вместо да извика, попита:

— Ще го убиеш ли?

— Не, само ще му смажем шибания череп. Викни го.

— Ръцете ми…

— Клекни. Ще го сложим на раменете си. Можеш да го направиш.

Двамата клекнаха и избутаха дънера, докато не се озова на раменете им.

— Добре… стани.

Изправиха се.

— Така е по-добре… — каза Тейлър.

Емилио явно ги чу, защото извика през вратата.

Тейлър отново си пое дъх и каза нещо, което включваше думите „agua“ и „baño“.

През тесните процепи на бамбука Броуди видя приближаващия вратата Емилио. Надяваше се на две неща — да е сам и ключовете да са у него. Само едно от двете не ги устройваше.

— Когато кажа „давай“, тръгваш енергично напред — прошепна той. — С осемдесетсантиметрова крачка.

— Добре…

Вратата се отвори, Емилио влезе и присви очи в сумрака.

— Qué?

— Давай.

Броуди се хвърли напред, стиснал здраво дървото, и краят му фрасна Емилио в лицето, като смаза носа му и челюстта, която дори изхрущя.

Емилио се просна на земята. Лежеше наполовина навън и наполовина вътре и Броуди бързо огледа малката поляна пред колибата. Там нямаше никого, но в далечината се чуваха гласове.

Той погледна назад към Тейлър, която беше паднала на колене.

— Добре, остави го да падне на земята.

Тя пусна дънера и краят му падна върху единия крак на Емилио, при което той изстена. Краят на Броуди пък се озова върху гърдите му. Той пусна дънера и бързо пребърка джобовете на Емилио, намери ключовете и отключи своя катинар, след което ги даде на Тейлър. Докато тя сваляше оковата си, Броуди си взе глока от колана на Емилио и намери резервния пълнител в джоба му. Хвана веригата с две ръце, каза на Тейлър да направи същото и двамата извлякоха дънера обратно в колибата. После Броуди хвана Емилио за глезените, издърпа го вътре и затвори вратата.

Огледа набързо пазача им. Той още дишаше и лицето му представляваше кървава каша; едното му око беше изскочило от счупената орбита.

Тейлър клекна до него и свали часовника на Броуди.

— Там, където отиваш, това няма да ти потрябва — каза тя на умиращия. Даде часовника на Броуди, претърси джобовете на Емилио, намери швейцарското ножче, което задържа за себе си, както и половин бутилка вода. Изпи по-голямата част и даде останалото на Броуди. След това свали радиостанцията от колана на Емилио и я закачи на своя; взе бойния нож КАБАР с ножницата и го даде на Броуди, който го пъхна в джоба си. Претърси за последно Емилио и намери запалка „Зипо“, която също даде на Броуди.

— Искаш ли цигарите му?

— Само ако стават за ядене. Добре, да върнем дънера на мястото му.

— Защо?

— За да прикрием местопрестъплението.

Тейлър кимна и двамата хванаха веригата и завлякоха дънера там, където се беше намирал. След това покриха Емилио с палмови листа. Ако някой надникнеше вътре и не го видеше на слаба светлина, щеше да си помисли, че пленниците са отведени някъде другаде. Броуди погледна купчината и забеляза, че тя се движи.

— Щеше да е по-добре, ако не дишаше. — Той погледна Тейлър.

Погледите им се срещнаха и тя поклати глава.

— Не.

— Добре… но…

— Няма да станем като тях. Направихме това, което трябваше.

Тейлър демонстрираше изключителна сдържаност. На Броуди пък му се искаше да пререже гърлото на Емилио, но само за да сведе до минимум опасността за тях. Знаеше къде е научил тези неща, но не и кога са станали част от него. Родителите му пацифисти му бяха забранявали дори да си играе на войници. Което беше показателно. Сигурно това поведение беше вкоренено в игрек хромозомата.

Чу някой да говори на испански, извади глока и бързо се обърна към вратата.

— Радиостанцията — каза Тейлър, заслуша се и погледна каналите. — Просто обичайното бърборене.

— Добре. Продължи да я следиш. — Той отиде до вратата и се заслуша. — Така… да вървим.

Излязоха. Броуди огледа поляната с надеждата да намери зарязан калашник, но нямаше късмет. Даде знак на Тейлър да го последва и двамата тръгнаха един след друг по тясната пътека; Броуди държеше глока плътно до себе си, готов за стрелба.

— Къде отиваме? — прошепна Тейлър зад него.

— Две възможности. Джунглата или реката. — Той спря и двамата клекнаха. — Джунглата е навсякъде около нас и е лесно да влезем в нея, но не и да излезем. — Заслуша се за момент и продължи: — Ако намерим лодка, можем да се спуснем по течението до Кавак — ако смятаме, че там е безопасно. Или да тръгнем нагоре по реката и да приближим онази писта, която видяхме от въздуха. Кавак е руска рулетка. Откриването на онази писта и обаждането на Уорли за самолет е хвърляне на зар. Избирай.

— Скот, изобщо не искам да го напомням, но нямаме сателитен телефон, за да се обадим.

— Вярно. Забравих. Може да видим дали Мърсър е още на онази платформа със сателитния ни телефон.

— Майтапиш ли се, или съвсем полудя?

— Нито едното, нито другото. А може би и двете.

Останаха клекнали, като се вслушваха в звуците наоколо. Стрелбата от стрелбището беше спряла, така че Мърсър явно беше прекратил тренировките и всички се готвеха да напуснат лагера. Или бяха отишли да обядват. Трудно можеше да се каже какво става в Кемп Тъмбстоун. Но ако някой дойдеше да смени Емилио, за да може да вземе душ с пленницата, щеше да мине по тази пътека. Рано или късно някой щеше да намери Емилио и Броуди искаше отдавна да се е махнал, когато този момент дойде.

— Скот?

— Можеш ли да издържиш преход през джунглата?

— Докъде?

Вече беше мислил по този въпрос.

— Границата с Бразилия е на по-малко от сто и петдесет километра. Четири или пет дни път.

Тя се замисли.

— Минах курса по оцеляване в Браг.

— Как се представи?

— Както всички други. Отлично.

— Яде ли змия?

— Да.

— Добре. Но… реката е по-лесен начин да се измъкнем, ако имахме лодка. Но няма да е лесно да стигнем до лодката… — Той я погледна. — Предлагам да изберем пълната програма. Отиваме да видим дали Мърсър още общува с природата на рибарската платформа. Ако го прави, имаме него, сателитния телефон и лодката. Ако го няма, пак имаме лодката.

— Ако е още там.

— Да… но там има и други лодки. Онези на калната ивица. Реката е изходът, Маги. Ако не друго, можем да я преплуваме до отсрещния бряг, по-далече от тия шибаняци. Можеш ли да плуваш?

— Мога. Но и крокодилите и пираните могат.

— Май ни остават само лоши възможности.

Тя кимна и като че ли се замисли върху лошите възможности.

Броуди беше сигурен, че биха могли да оцелеят четири-пет дни в джунглата, като се хранят от каквото им даде земята. Но земята също можеше да се нахрани с тях. Представи си се в прегръдката на питон. Спомни си съвета на Колинс по темата: вървете по реката. Припомни си и какво го бяха учили за измъкването от плен — самото измъкване е лесно в сравнение с това да не бъдеш заловен. А вземането на командира на лагера като пленник при бягството не влизаше в курса.

Тейлър внезапно се изправи.

— Да видим дали Мърсър и лодката са все още там.

Той я погледна.

— Сигурна ли си?

— Каква е целта? Оцеляване или изпълнение на мисията?

— И двете.

— Тогава да го направим.

— Нали разбираш, че ако ни хванат, ще си платим за убиването на Емилио?

— Скот, разбирам, че сме мъртви, ако останем тук. Да вървим.

— Добре.

Броуди тръгна по пътеката, като вървеше бързо, но не толкова, че да не може да се оглежда. Беше изтощен, а жегата ставаше непоносима. На няколко пъти погледна назад към Тейлър. Тя го следваше, очевидно с нов прилив на енергия.

Стигнаха до място, където пътеката се пресичаше от друга.

— Ако продължим напред, ще приближим прекалено много центъра на лагера, където видяхме колибата на жените — прошепна Броуди. — Трябва да слезем при реката. Щом стигнем до нея, може да ни се открият и други възможности.

Тя кимна и вдигна радиостанцията до ухото си.

— Нищо особено. Чакай… някой се опитва да се обади на Емилио…

— Да се опитва. Давай напред.

Забързаха към реката, която трябваше да е на десетина-петнайсет минути път. Когато приближиха един завой, видяха някаква жена. Броуди бързо клекна в поза за стрелба и едва не дръпна спусъка, но после видя, че това е най-обикновена жена с кошница пране на главата.

Свали пистолета и се изправи. Жената спря и двамата се взряха един в друг. Тейлър каза:

— Buenos dias, señora.

Жената отвърна на поздрава. Тримата продължаваха да стоят на пътеката. Е, какво се казва след „Buenos dias“? Може би: „Какво правите тук?“.

Тейлър заговори, жената отвърна и Тейлър преведе:

— Хуанита ни пожелава да се приберем живи и здрави у дома.

— Ясно… — И най-добрият начин да си гарантират това беше да проснат Хуанита в безсъзнание и да я скрият в храстите.

Хуанита продължаваше да гледа Броуди в очите, за да не ѝ се налага да вижда отново пистолета.

— Скот?

— Добре… — Броуди се усмихна на Хуанита, отдаде ѝ чест и мина покрай нея, следван от Тейлър. — Нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Всяко добро дело се записва от ангелите.

— Ще проверя, когато отида при тях.

Продължиха по пътеката и Броуди зърна реката пред тях. Приближиха още и вече можеше да различи и калната ивица, на която бяха видели лодката — същата, на която беше слязла Кармен, когато двамата с Мърсър бяха дошли от Кавак. Броуди вече знаеше добре къде се намира и ускори крачка към реката — към магистралата на джунглата. Или към техния път към славата, ако Кайл Мърсър все още беше на рибарската платформа по-надолу.

Тейлър го следваше, като слушаше радиостанцията и го подканваше да върви по-бързо.

Когато приближиха калната ивица, той забави крачка, както го бяха учили да прави, когато доближава река, поток, път, поляна или постройка. Спря, даде знак на Тейлър да се сниши и приклекна. Двамата се загледаха и заслушаха; после Броуди се изправи и продължи напред.

Стигнаха до калната ивица и се огледаха. В района като че ли нямаше никого освен няколко маймуни по дърветата, които не реагираха добре на появата на другите два примата. На Броуди му се искаше да им каже да си затворят плювалниците, но те сигурно разбираха само испански.

В калта имаше много отпечатъци от стъпала, вероятно на пемони, но също и на подметки. Броуди тръгна предпазливо към реката, която беше на десетина метра от него, и видя голяма змия, която се плъзна във водата.

— Скот — прошепна Тейлър. — Ето там.

Той се обърна и видя, че тя сочи две лодки, подобни на тяхната, които бяха оставени в гъсти храсталаци. И двете имаха гребла и мотори. Броуди кимна и тръгна бавно през калта. Огледа се, после даде знак на Тейлър да дойде при него.

Тя се приближи и погледна в посоката, в която ѝ сочеше.

На триста метра надолу по реката имаше рибарска платформа, която явно изпълняваше ролята на наблюдателница. На нея стоеше мъж. Кайл Мърсър. Като че ли говореше по радиостанция — или може би отново ругаеше Уорли по сателитния телефон. Трудно беше да се определи от това разстояние.

Тейлър вдигна радиостанцията към ухото си и прегледа каналите.

— Чувам го… пита… иска всички да се явят в… salon… столовата. Щял да им говори там.

— Сигурно ще обяви преместването на лагера — каза Броуди. — Добрата новина е, че всички ще са на едно място. А лошата, че Емилио ще е другаде.

Тейлър кимна и погледна двете лодки.

— Повреждаме едната и вземаме другата.

— Да. — Броуди отиде до лодките и провери резервоарите, които се оказаха наполовина пълни — или наполовина празни — проблемът на оптимиста и песимиста. Издърпа въжето на единия стартер на няколко сантиметра и го преряза с бойния нож, след което метна дръжката на стартера в храстите. Тейлър пък преряза въжето на лодката и го омота около кръста си, в случай че им потрябва за нещо — например за да вържат Кайл Мърсър.

— Добре… — каза Броуди. — Готова ли си за отплаване?

— Къде отиваме, Скот?

— Нагоре, надолу или към отсрещния бряг и гората към Бразилия. Накъдето и да е, стига да се отдалечим от Кемп Тъмбстоун.

— Нали се разбрахме да се опитаме да пипнем Мърсър. Пълната програма — напомни му тя.

— След като вече сме тук и разполагаме с лодка, готов съм да се задоволя и с половината програма. Почти се измъкнахме.

Тя не отговори и двамата хванаха въжето и извлякоха лодката до водата.

Тейлър погледна надолу по реката.

— Още е там, Скот — каза тя и му напомни: — Ние сме въоръжени, а той като че ли нямаше оръжие.

Броуди погледна рибарската платформа и Кайл Мърсър, който стоеше с гръб към тях. Изкушаващо, но…

— Това не означава, че няма оръжие. Трябва да изчакаме, докато се махне.

— Не. Трябва да го пипнем, докато е там.

Маги започваше да говори като Скот Броуди и той не беше сигурен, че това му допада.

— Може всеки момент да се обърне. Не му трябва бинокъл, за да види двама души в лодка.

— Онези копелета ни заловиха там. Сега ние ще заловим него на същото място.

Сериозно?

— Мисля, че е по-добре да тръгнем нагоре по реката.

— Не знаем какво има нагоре освен онази писта, а и нямаме телефон, за да се обадим на Уорли.

— Добре… значи изчакваме Мърсър да отиде да говори на хората си, пускаме се надолу по течението и когато се отдалечим достатъчно, палим мотора и отиваме в Кавак да проверим положението. Ако видяното не ни хареса, продължаваме, докато не намерим някакво подобие на цивилизация.

— Не се разбрахме за такова нещо.

Броуди погледна към рибарската платформа.

— Съдбата или онова, в което там вярваш, ни дава тази единствена възможност — каза Тейлър. — Той е там, ние сме тук. Не го ли направим, никога повече няма да го видим.

Броуди се замисли.

— Вярно. — Ако Уорли откриеше Мърсър, щеше да се погрижи капитанът никога да не стигне до Щатите. Ако друг екип от ОКР откриеше Мърсър, Домброски щеше да ги черпи бира в офицерския клуб и нямаше да покани него или Тейлър. Ако никой не откриеше Кайл Мърсър, той щеше да продължи безумната си мисия да подрони американските интереси във Венецуела. И което може би беше по-важно, извършените от него убийства щяха да му се разминат.

Като стана въпрос за това, Тейлър добави:

— Дори да не успеем да го заловим, можем да го убием.

„Сега вече си дойдохме на думата“. Това щеше да е лесно. Или по-лесното.

— Скот?

— Добре… вдигаме котва.

Избутаха лодката в реката и наблегнаха на греблата, докато течението не ги пое. Тейлър намали звука на радиостанцията.

Насочваха лодката с греблата и кормилото, като се придържаха до брега, но избягваха подводните препятствия. Броуди прецени, че ще им трябват около пет минути да стигнат до платформата. Може би по-малко. Ако Мърсър си тръгнеше, по принцип можеха да слязат на брега и да го последват — в зависимост колко луди щяха да са в момента. Ако се обърнеше и ги видеше, Мърсър щеше да разполага с няколко възможности — да побегне, да използва радиостанцията или да извади оръжие, ако имаше такова. Тогава щеше да се стигне до престрелка, в която Мърсър щеше да е на по-висока позиция, а патиците щяха да се носят към него. Единственото, което можеше да попречи на Мърсър да ги улучи, беше ако се смееше прекалено неудържимо.

Тейлър се наведе към него.

— Трябва да минем под платформата, да вържем лодката, да слезем на брега, да се качим по рампата и да му кажем да се предаде или да умре.

— Може би ще е по-добре преди това да си извадя пистолета.

— Ако се наложи да го застреляш, направи го.

— Ще вдигна прекалено много шум. Добре, да видим какво ще се получи.

Вече бяха на стотина метра от платформата и Броуди виждаше Мърсър, който беше вдигнал радиостанцията до ухото си. Видя също и лодката, която бяха откраднали в Кавак и която беше завързана за платформата. Ако убиеха или заловяха Мърсър, можеха да го качат някоя от двете лодки и да продължат нагоре по реката към пистата в джунглата, да се обадят на Уорли по сателитния телефон — стига той още да беше у Мърсър — и да чакат самолета му. Какво можеше да се оплеска в този план?

Вече бяха на по-малко от двайсет метра от платформата и Броуди виждаше само тила на Мърсър — когато Мърсър се обърна и Броуди извади глока си. Но тогава главата на Мърсър изчезна и Броуди предположи, че е седнал.

Насочиха се между два стълба и лодката внезапно се озова под платформата и заора дъното. Звукът, който се чу, заприлича на Броуди на звука на десантна лодка, стигнала сушата. Без да чака Тейлър да намери за какво да върже въжето, той скочи от лодката и се насочи право към откритото пространство между платформата и речния бряг. Подхлъзна се в калта, но намери опора и излезе на брега, скочи на рампата, извади пистолета и се втурна на платформата. Елементът на изненада.

Кайл Мърсър седеше на същия стол, с гръб към него. За съжаление на масата имаше и друг мъж, който седеше с лице към Мърсър и съответно към Броуди. Изненада! Мъжът се облещи, но бързо се окопити и посегна към пистолета в кобура под мишницата му.

Броуди стреля в гърдите му и мъжът полетя назад и падна заедно със стола в реката. Гърмежът отекна между дърветата. Мърсър дори не завъртя глава, когато Броуди му извика: „Предай се, или умри“.

Кайл Мърсър от Делта Форс имаше друга идея. Той сграбчи масата с две ръце, извъртя я и замахна с нея към Броуди, който приклекна и изстреля куршум, който би трябвало да улучи Мърсър в гърдите, само дето той беше успял да направи впечатляващо кълбо назад през ръба на платформата в реката.

Тейлър изтича на платформата и бързо прецени ситуацията.

Броуди ѝ подхвърли пистолета си.

— Прикривай ме!

Скочи от платформата и заплува към Мърсър, който бързо се отдалечаваше надолу по течението със загребвания, впечатляващи не по-малко от кълбото му.

Кубинките на Мърсър го бавеха и той не можеше да се освободи от тях и да плува едновременно. Броуди зарита с маратонките и минута по-късно се озова на една ръка разстояние от него.

Мърсър усети, че Броуди е зад него, и внезапно се надигна. Дълъг нож проблесна в дясната му ръка, на лъчите на слънцето. Той замахна с ножа към главата на Броуди, който също направи кълбо във водата, извади бойния нож на Емилио и опита да го забие в корема на Мърсър. Течението обаче беше отнесло противника му извън обхвата му.

Мърсър заплува към брега и Броуди го последва.

Мърсър намери пръв опора на речното дъно и излезе на брега, но вместо да побегне към дърветата, се обърна към Броуди, който спря на пет-шест метра от него, до кръста във водата.

Броуди погледна към платформата, но не видя Тейлър. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Изборът ти, Кайл, е да се предадеш или да умреш.

— Аз ти давам същия избор.

— Добре, предавам се. Ела и ме хвани.

— Не ми се налага. След пет минути тук ще има трийсетина въоръжени мъже. Достатъчно ми е просто да стоя тук.

По-скоро десет или петнайсет минути. И вероятно двата гърмежа на Броуди не бяха стигнали до лагера, а и да бяха стигнали, никой в Кемп Тъмбстоун не би им обърнал внимание. В думите на Мърсър обаче можеше да има и някаква истина, така че Броуди избра онова, в което го биваше най-много — започна да го предизвиква и да го дразни.

— Ти си скапаняк, Кайл. Не Уорли. Хайде, задник такъв. Ти имаш нож, аз също. Без пистолет съм.

— Знам. Защото ако имаше пистолет, вече щеше да си го извадил. Ти си скапаняк, не аз.

— Аз те преследвам, Кайл, а не ти мен. — Броуди тръгна през водата към Мърсър.

Мърсър приклекна с насочен напред нож.

— Ще забия главата ти на кол.

— А аз ще окача пишлето ти над камината си.

Броуди нямаше време за дълга битка с ножове, ако хората на Мърсър наистина идваха, така че трябваше да я направи кратка. Свали си тениската и я уви около лявата си ръка. Мислеше си, че Мърсър ще направи същото, но той не го направи. Може би беше пропуснал курсовете по бой с нож. Това щеше да е добре.

Броуди вече беше до колене във водата, на по-малко от три метра от Мърсър. Отново погледна към платформата — от Тейлър нямаше и следа. Самата платформа се намираше на петдесетина метра от тях, на самата граница на ефективната стрелба на глока. Тейлър може би лежеше на нея и се целеше. Това беше добре. Но ако Броуди се приближеше повече до Мърсър, тя трябваше да е същинска Ани Оукли9, за да улучи.

— Да не би да размисли? — попита Мърсър.

— Мисля, че печелиш време, докато дойдат мутрите ти.

— Така или иначе, Броуди, ти си мъртъв. Или ще искаш да си мъртъв.

Броуди нямаше представа къде е Тейлър. Може би беше намерила сателитния телефон и се обаждаше на Уорли или Домброски — или на Трент. Мисълта не беше от приятните.

— Няма да дойда при теб — каза Мърсър. — Ти ела.

Броуди трябваше да вземе решение. Ако приближеше Мърсър, Тейлър, където и да се намираше, нямаше да може да стреля. Мърсър нямаше как да е сигурен, че хората му идват, но и не губеше нищо с протакането на меренето на пишки. Така че Броуди трябваше да сложи край на това. Той излезе от реката и стъпи на черния хлъзгав бряг с насочен напред нож.

Мърсър отстъпи, докато гърбът не му опря в стената от растителност. Нямаше къде да отстъпи в битката, което беше в негов ущърб, но пък позицията му беше по-висока.

Броуди пристъпи още малко и видя, че Мърсър се усмихва — точно както трябва да правиш преди бой с ножове, ако искаш да размътиш главата на противника си. Явно Мърсър все пак беше ходил на курсовете.

Броуди отвърна на усмивката му.

— Ал Симпсън ми каза, че като малък си играел много „Зов на дълга“. Доста тъпо, Кайл.

— Майната ти.

— Може би баща ти ще го включи във възпоменателното си слово.

Броуди навлезе в обхвата на Мърсър и го зачака да направи първия си ход, който, ако беше погрешен, щеше да е и последният му.

Мърсър се взираше в него, после като че ли се отпусна, което разтревожи Броуди. Да не би хората му да идваха?

— Къде ти е пистолетът?

Не беше видял как Броуди го мята на Тейлър, след като Мърсър направи кълбо назад и скочи в реката.

— Не ти влиза в работата.

— Не, Скот, ти трябваше да ме питаш: „Къде е пистолетът ти, Кайл?“.

Ох.

Мърсър прехвърли ножа в лявата си ръка, бръкна в джоба на камуфлажните си панталони и извади голям автоматичен пистолет, който приличаше на „Дезърт Ийгъл“. Сериозно оръжие.

— И сега си точно там, където те искам — каза Мърсър и добави: — Умнико.

Броуди не можеше да измисли подходящ отговор. „Моя грешка“ нямаше и да започне да описва колко глупаво се чувстваше. Не беше видял пистолет, когато двамата с Тейлър му се нахвърлиха, но именно оръжията, които не виждаш, могат да те убият. Случват се и такива гадости.

Мърсър се опита да го утеши.

— Куражът е хубаво нещо и ти го имаш. Само дето забрави да вземеш пистолета и мозъка си за битката с ножове.

— Аз продължавам да искам такава битка, Кайл.

— Следващия път. А сега хвърли ножа си поне на три метра от теб, сложи ръце на главата си, падни на колене и чакай допълнителни инструкции. Веднага.

Броуди се поколеба достатъчно дълго, за да получи още инструкции.

— Няма да те убия — каза му Мърсър. — Обещавам. Но ще прострелям дясното ти коляно. После ще изчакаме тук моите много вбесени бойци.

Броуди хвърли ножа си — ножа на Емилио — настрани, сложи ръце на главата си и коленичи.

— Откъде взе ножа? — попита Мърсър.

— Аз не отговарям на въпроси, Кайл. Задавам ги.

— Тогава защо не ме попита къде ми е пистолетът?

— Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Отговори ми на това, умнико. Как се измъкнахте от ареста?

— Питай Емилио дали е проверил, че катинарът ми е заключен.

— Добре. Къде е дамата ти?

— Емилио я заведе да си вземе душ.

Мърсър кимна. Това означаваше, че все още никой не е проверил ареста или ако са го направили, не са забелязали, че той е местопрестъпление. Помислили са си, че Емилио се е самоотлъчил с мацката. Явно и самият Мърсър си мислеше същото. Междувременно… къде беше тя, по дяволите? Да не би да се беше самоотлъчила?

— Нима си позволил на Емилио да вземе красивата дама?

— Рицарството е мъртво, задник такъв.

Мърсър като че ли не вярваше, че Броуди е избягал без партньорката си. Но пък можеше и да е вярно.

— Скоро ще бъдете отново заедно — обеща той. — Ти и госпожица Тейлър имате да ми давате много информация. Всичко от до. И ще си играем версия на „Хиляда и една нощ“. За всяка твоя добра история тя ще спи сама през нощта. Когато информацията ти се изчерпи или разбера, че ме поднасяш, тя ще си има компания през цялата нощ.

— Ти наистина си болен, Кайл. Уорли беше прав.

— Уорли е причината да не съм себе си от доста време.

Броуди не отговори, а се заслуша за приближаващи през храстите стъпки. После погледна към платформата да види дали хората на Мърсър вече не са там. Може би бяха успели да заловят по някакъв начин Тейлър. Виждаше откраднатата от Кавак лодка, която още беше вързана за кола. Но не можеше да види в полумрака под платформата. Дали другата лодка беше все още там? Дали Тейлър я беше взела и го беше оставила да се бори във водата с добре обучен убиец?

— Чу ли ме?

— Да. Уорли е гадина. Трябва да си плати…

— Остави това на мен. Добре, Скот, виждам, че ти е неудобно. Легни по очи в калта с ръце на тила.

— Мисля, че ще ти се наложи да ме застреляш, Кайл.

— Добре. — Той като че ли се замисли. — Стани, за да прострелям капачката ти.

— Какво ще кажеш да стана, да се обърна и да се наведа, за да ме целунеш по задника?

Мърсър пристъпи крачка към Броуди.

— Какво ще кажеш да стрелям между краката ти, на около един пръст под топките ти? Дали съм толкова добър стрелец?

— Аз съм — каза Тейлър и изстреля куршум между краката на Мърсър. — Пусни оръжието! Пусни го или ще ти пръсна шибаната глава!

Мърсър частично препречваше изгледа на Броуди, но той видя как Тейлър излиза от дърветата, хванала пистолета с две ръце.

— Пусни го!

Мърсър пресмяташе — завъртане, прицелване, стрелба.

Броуди реши, че се бави прекалено много или не изпълнява, но Мърсър знаеше, че дамата от ОКР не си поплюва, така да се каже, и заплахите му да убие Броуди няма да доведат до безизходица — а до куршум в главата му.

Броуди се изправи и каза:

— Пусни го, Кайл. Свърши се.

Мърсър пусна пистолета на земята.

Тейлър влезе в режим ченге.

— Долу! Долу! По очи!

Мърсър падна на колене и легна по очи в калта.

Броуди бързо грабна пистолета му, отстъпи и насочи големия „Дезърт Ийгъл“ към него.

— Покривам го — каза на Тейлър.

Тейлър затъкна глока на кръста си, извади въжето, което беше взела от лодката, клекна до Мърсър и върза ръцете му зад гърба. Не забрави да му каже, че е арестуван.

— Остави краката му свободни, за да може да ходи — каза Броуди.

Тейлър се изправи и каза на Мърсър:

— Обърни се и стани!

Мърсър се обърна по гръб и седна. Тейлър и Броуди го подхванаха под мишниците и го изправиха.

Броуди облече мократа си тениска, докато Тейлър обискираше арестувания. Намери само ножа и мокра носна кърпичка.

— Взе ли сателитния телефон? — попита Броуди.

— Да. Беше на платформата.

— Добре. Пак сме в бизнеса. Само дето трябва да се преместим. Хората му могат да решат да проверят каква е тази стрелба.

Тя кимна и погледна към дърветата, после покрай брега към рибарската платформа. Откачи радиостанцията и прегледа каналите.

— Съветвам ви когато се появят, да си пуснете куршум в главата — каза Мърсър. — Аз трябваше да направя същото, за да си спестя две години изтезания, глад и изнасилване.

Броуди погледна Тейлър, която изглеждаше повече гневна, отколкото уплашена.

— Ще си отваряш плювалника само ако те питам нещо — каза тя на Мърсър.

Броуди забеляза, че тя наистина е изцяло в режим ченге, но това не беше разбиване на наркопласьори в Щатите. А отвличане на територията на Мърсър. Време беше да се махат.

Тейлър каза на Мърсър отново да легне по очи, после даде знак на Броуди и двамата се отдалечиха от пленника си, за да не ги чува.

— Измъкването е по твоята част — каза тя.

— Ясно. Какво чуваш по радиостанцията?

— Трудно ми е да ги следя… неколцина питаха къде е сеньор Кайл. Предполагам, че го чакат в столовата.

— Какво сервират за обяд?

— Нас. Ако открият, че сме изчезнали. Чух някой отново да пита за Емилио. И за някакъв друг тип, Давид. Може да е онзи, когото застреля.

— Аха. Давид сигурно вече се носи покрай Кавак по реката. — Броуди си помисли и за пемонската жена. Надяваше се тя да не е дежурна в столовата днес.

— Скот?

— Ами… Тоя кучи син няма да тръгне доброволно. Чака хайката му да пристигне.

Тейлър погледна Мърсър, който продължаваше да лежи по очи.

— Какво искаш да кажеш, Скот?

— Аз ще го направя.

— Не можем да го направим. Няма да ти позволя.

— Обсъждахме убиването му.

— Само ако представлява опасност за нас. Знаеш правилата.

— Маги… имаме три избора. Да се опитаме да го вземем с нас, да го оставим тук жив или да го убием. Първият избор може да убие нас.

— Това го разбирам. Но той е наш пленник и трябва да забравиш какво е направил и да си спомниш какво е било направено на него. Служил е с чест до момента, когато е престанал. Ние не сме негови съдии и екзекутори.

— Но той щеше да е нашият съдия и екзекутор, ако ролите ни бяха сменени.

— Няма значение той какво би направил. Важно е какво правим ние.

— Прерязал е гърлото на Тед Хагърти, за бога. И е изтезавал и убил Робърт Креншо. И е изкормил един от своите, задето е изнасилил Кармен. И е извършил много повече неща, за които не знаем. Приятелите ти от ЦРУ го искат мъртъв — напомни ѝ той. — Направи услуга на Трент и на себе си. На Уорли и на всички. Включително на Кайл Мърсър.

— Нима падаш до нивото на Трент и Уорли?

— Само днес.

— Скот, прекрачиш ли тази линия, връщане няма. Питай мен.

— Добре… но не мога да го пусна, така че… ще го вземем с нас.

— Това е единственото правилно решение.

— Кажи ми го пак, когато хайката е по петите ни, а той се запъва и ги вика.

— Знам как да се оправям с арестуван.

— Добре. Започни с бърз ритник в ташаците. Обикновено след това стават послушни.

— Аз поемам арестувания. Ти поемаш измъкването. Какво ще правим?

— Ще ида да взема лодката. Ти го изправи на крака и го вкарай във водата, където ще можеш да го контролираш по-лесно. Ако се запъне, натопи му главата в реката. Пираните отхапват по малко, но внимавай за крокодили и змии. Ще дойда с лодката, ще го натоварим и потегляме нагоре по течението към пистата. Ще се обадя на Уорли по пътя. Би трябвало да сме в Богота, Панама или Гуантанамо навреме за следобедните коктейли.

Тейлър извади ножа на Мърсър от джоба си и сряза ивица от крачола му, за да му запуши устата.

— Когато хората ми те пипнат, всяка вечер ще им танцуваш гола, преди всеки от тях да ти каже какво иска от теб — свирка, анален или вагинален секс.

— Хората ти не са от най-свестните, капитане.

— Ще се молиш за смърт. А може пък и да ти хареса.

— Какво стана с капитан Мърсър?

— Умря в Афганистан.

Тя напъха мократа носна кърпа в устата на Мърсър и стегна плата около главата му.

— А сега да станем. — Опита се да му помогне, но той се запъна. Тейлър го претърколи на една страна и го изрита в слабините, сякаш биеше дузпа.

Мърсър изрева от болка през кърпата, но звукът беше приглушен.

— Е? Ставаме ли, или получаваме още един?

При втория опит Мърсър оказа доста повече съдействие и Тейлър го изправи на крака.

Хвана края на въжето, с което беше вързала ръцете му, прекара го между краката му и го поведе към плитчините, после нагоре към рибарската платформа. Броуди беше преполовил пътя до платформата, като газеше във водата или плуваше на по-дълбоките места.

Тейлър огледа брега при платформата за хората на Мърсър и забеляза, че пленникът ѝ прави същото. Рано или късно някой щеше да дойде да го потърси.

Броуди стигна до платформата и бързо провери резервоара на лодката, която бяха откраднали от Кавак. Наполовина пълен, също като на онази, която бяха взели от калната ивица. Изправи се в достигащата до кръста му вода, извади ножа си и сряза кордата на стартера, после отиде при другата лодка под платформата и видя, че Тейлър я е вързала за един от поддържащите колове. Преряза въжето, изкара лодката в течението и се качи в нея.

Лодката се понесе надолу по реката. Не беше нужно да пали мотора, така че загреба, както го беше правил като момче, като придържаше лодката близо до брега, но на разстояние от плитчините.

Тейлър идваше към него с Мърсър. Той изглеждаше послушен, но не се движеше с максималната си скорост, така че на Тейлър ѝ се налагаше да дърпа рязко въжето.

Броуди погледна назад към платформата, но там нямаше никого.

Подозираше, че хората на Мърсър не са свикнали да проявяват инициатива и че сега пушат и се шегуват, изпълнявайки съвестно последната заповед, която беше да чакат сеньор Кайл. Или може би още очакваха да им сервират обяда. Ако ли не… двамата с Тейлър имаха проблем. Следващите пет или десет минути бяха критично важни.

Между лодката и Тейлър оставаха пет-шест метра. Мърсър, който беше със запушена уста, спря и се запъна като магаре. Тейлър се обърна, срита го в краката и той падна по корем във водата. С вързани на гърба ръце нямаше да се изправи лесно, особено след като Тейлър натискаше главата му.

Не че точно го давеше, но може би трябваше да го пусне да си поеме дъх. Тя обаче продължи да го притиска и Броуди видя как краката на Мърсър с тежките кубинки се замятаха.

Броуди знаеше, че Тейлър може да е доста корава — изобщо не си беше поплювала с типовете, които бяха арестували във Форт Камбъл. Въпреки това беше сигурен, че тя отделя малко повече внимание на Кайл Мърсър заради вниманието, което той беше отделил на нея. Тейлър обаче не искаше да се разправи с Кайл Мърсър по крайно суров начин, както би се изразил бившият ѝ приятел от ЦРУ. Тя имаше слабо място, така че може би щеше да позволи на горкия кучи син да си поеме дъх.

Броуди тъкмо се канеше да каже нещо, когато Тейлър издърпа Мърсър за тениската му.

Мърсър изглеждаше полуудавен, защото си беше такъв, но освен това беше и покорен.

Броуди насочи лодката към брега, където водата беше дълбока само няколко стъпки, и Тейлър се приближи, като теглеше Мърсър след себе си. Двамата го качиха в лодката и Тейлър върза и краката му, докато Броуди палеше мотора и обръщаше нагоре по течението. Сбогом, Кемп Тъмбстоун.

— Как си? — попита Броуди.

— Нещо ме ухапа, но иначе съм добре.

Броуди насочи лодката към отсрещния бряг, по-далече от рибарската платформа, която още беше пред тях. Погледна към нея. Ако успееха да стигнат до следващия завой, щяха да са в безопасност от калашниците. Но ако някой от лагера ги забележеше, хората на Мърсър със сигурност щяха да тръгнат по брега и ако реката правеше още завои, които им бяха известни, можеха в някакъв момент да засекат лодката. Но ако знаеха, че сеньор Кайл е на борда, вероятно нямаше да стрелят. Или… можеше да решат, че е по-добре да убият двамата гринго, вместо да се опитат да спасят сеньор Кайл. Трудно можеше да се влезе в главата на хора, които са видели и правили какво ли не. За тях нямаше граници, които да се притесняват да прекрачат.

— Справи се с човек от Делта Форс — каза Броуди на Тейлър.

Тя не отговори.

Броуди погледна Мърсър, който лежеше вързан на тясната пейка — точно както си го беше представял във фантазията си „Мисия изпълнена“. След като фантазията вече беше реалност, Броуди изпитваше едва ли не съжаление към горкия кучи син, който беше преминал през ада — и който навремето беше бил войник и бе служил на страната си.

Тейлър сякаш прочете мислите му.

— Прав беше — каза тя. — Той не е предал страната си. А е бил предаден от нея.

Броуди кимна. Това звучеше като заключителните думи в пледоарията на защитника на капитан Мърсър в съда.

Подминаха рибарската платформа и продължиха към калната ивица, която изглеждаше толкова пуста, колкото беше и когато бяха тръгнали от нея.

Стигнаха до завоя и калната ивица и платформата изчезнаха от погледите им.

Беше ред на обаждането.

— Надявам се, че сателитният телефон е още у теб.

— На високо и сухо. — Тя извади телефона от сутиена си.

— Сега е добър момент да се обадим на Уорли — каза Броуди.

— Никога не е добър момент да се обаждаме на Уорли, но е време да си уредим полет от това място. — Тя му подаде телефона. — Ти го направи.

Броуди взе телефона, но не набра веднага номера.

— Успяхме, Маги — каза той. — Нямаше да го направим без теб.

— Следващият ми партньор ще ме цени още повече.

Броуди се усмихна и набра номера на Брендан Уорли. Представи си как самолетът каца на пистата в джунглата и ги отнася на някое място с горещ душ и студена бира.

Отново погледна Мърсър. Дали Брендан Уорли щеше да се зарадва да види, че Кайл Мърсър е жив и здрав? Вероятно не.

Така че може би домът не беше на едно обаждане разстояние.

Телефонът зазвъня и продължи да звъни.

46.

Броуди изключи сателитния телефон. Уорли сигурно си беше помислил, че му се обажда Мърсър, и по някаква причина не изгаряше от желание да разговаря със стария си партньор по престъпления. Погледна Мърсър, който лежеше по корем на седалката с вързани ръце и крака и запушена уста. Положението се беше променило от последното обаждане.

Уорли не го знаеше. Но Мърсър го знаеше.

— Обади се на Домброски — каза Тейлър.

Броуди даде газ и лодката набра скорост.

— Винаги трябва да направиш най-важното обаждане. Онова, което ще те прибере най-бързо у дома.

— Домброски може да се обади на Уорли.

— Домброски може да говори на телефон с умряла батерия. — Броуди отвори резервоара и погледна. — Горивото също е проблем.

— Каква е добрата новина?

— Не съм виждал крокодил от известно време.

— Мислиш ли, че тази вода става за пиене?

— Питай Мърсър. Той изпи доста от нея.

Тейлър се пресегна през борда, загреба шепа вода и я погледна.

— Има буболечки и разни гадости. — Изтръска ръката си. — Може пък да завали. Това нали е дъждовна гора.

Броуди си спомни иракската пустиня. Понякога се случваше запасите им да намалеят и тогава водата ставаше проблем за всички. Малките неща, които приемаш за даденост — като храната, водата и мунициите — стават критично важни, когато ги няма.

— Ако се наложи, ще я пием и по-късно ще се безпокоим за това. Междувременно дръж под око десния бряг. Ако хората на Мърсър открият, че сеньор Кайл е изчезнал и че една от лодките им я няма, а останалите са повредени, току-виж се досетят, че сме потеглили по реката с шефа им.

— Сигурно ще си помислят, че сме тръгнали надолу по течението към Кавак, а не навътре в джунглата.

— Надявам се. Оглеждай се също за пемони в лодки или за пемони на сушата с пушки, тръбички или каквото там. Не сме в Куонтико, Маги.

Тя му благодари за прозрението и добави:

— Ако горивото свърши, ще трябва да гребем.

Броуди кимна и отново погледна Мърсър. Приличаше на трофейна риба — стокилограмов улов, който е прекалено голям за малката ти лодка.

— Опитай отново да се свържеш с Уорли — каза Тейлър.

Броуди изгаси мотора и набра номера на Уорли. Този път вдигнаха, но никой не отговори.

— Аз съм, Брендан — каза Броуди. — Не затваряй.

Мълчание. После Уорли каза:

— Да не би…?

— Свободни сме. За разлика от капитан Мърсър.

— Да не искаш да кажеш…?

— Измъкнахме се. С госпожица Тейлър сме в лодка в река на име Река. Беглецът е с нас, вързан и готов за прибиране.

Уорли не изглеждаше толкова развълнуван, колкото би трябвало да е.

— Как го направихте?

На Броуди му хрумна, че Уорли, който живееше в свят на подозрения и измами, може да си е помислил, че обаждането е направено по принуда и че някой е насочил пистолет към главата на Броуди. Ако се бяха уговорили за кодова дума, сега Броуди щеше да я използва. Вместо това той каза:

— ОКР винаги хваща хората, които търси, полковник. А сега ни трябва хвърковатото ви пиленце.

— Добре… Къде сте?

— Момент. — Броуди отвори менюто на телефона, провери джипиес координатите и ги каза на Уорли. — На идване направихме въздушно разузнаване — добави той. — Видяхме писта насред джунглата нагоре по реката, на около километър и половина от западния ѝ бряг.

— Добре… задръжте.

Броуди предположи, че Уорли е в посолството, а не на чашка в клуба на плажа, и че сега гледа сателитни карти на района.

Погледна Тейлър, която се беше преместила от носа и седеше на тясната пейка до краката на Мърсър.

— Какво става? — попита тя.

— Резервирам полет. — Броуди закри микрофона с длан. — Уорли може не вярва на късмета ни и да си мисли, че Мърсър му залага капан.

— Чудесно. Какво по-лошо от това, по дяволите?

— Земетресение?

Тя погледна Мърсър.

— Може да го накараме да каже нещо.

— Ако Уорли не вярва на мен, със сигурност няма да повярва на Кайл Мърсър. Но… защо не го фраснеш в топките, така че Уорли да го чуе как стене?

— Скот…

— Задръж…

— Добре, виждам пистата — каза Уорли. — Вероятно е направена от контрабандисти на наркотици. Да се надяваме, че не се използва. Намира се на единайсет километра от вас по права линия. Но ако следвате реката, ще ви дам координати на място, където можете да слезете на брега и да продължите през гората. Ще трябва да извървите около три километра до пистата.

— Добре. Колко време ще му е нужно на самолета да пристигне?

— Около три часа, след като прибере колесниците си. „Отър“-ът всъщност не си прибира колесниците. Това е пилотска шега — обясни той и замълча за момент. — Това означава, че ще има да чакате цяла вечност.

— Не е много смешно, полковник.

— Просто шега. Добре, за колко време смятате, че ще успеете да стигнете до пистата?

Броуди пресметна набързо.

— Ще ни трябва около час, за да изминем единайсет километра по реката, после… може би два часа за трите километра през джунглата с пленника.

— Това означава среща след около три часа, плюс-минус.

— Да. Искам номера на сателитния телефон на пилота. Веднага.

— Той ще има вашия номер. И ще ви се обади.

— Не водихме ли вече този разговор?

— Мисля, че го водихме. Съображенията за сигурност не са се променили оттогава.

Броуди не искаше да настройва враждебно човека, който щеше да ги измъкне оттук.

— Добре. Ще чакаме обаждане от пилота.

— Ако мислите, че е опасно за пилота да кацне или сте под натиск, използвайте кодовата дума… „задник“. Можете ли да я вмъкнете естествено в телефонен разговор?

— Ако говоря с вас, без проблем. Майтапя се. Знаете, че с Тейлър бяхме под натиск, когато ви нарекохме „задник“. Нали?

— Предположих, че сте. Добре, ще ви дам координатите на мястото, където трябва да слезете от лодката и да продължите през джунглата. Трябва да използвате вашия… моя телефон, за да проверявате местоположението си. Готови ли сте да записвате?

— Да.

Уорли прочете координатите и Броуди повтори числата на Тейлър с надеждата, че тя ще ги запомни наизуст.

Освен това Уорли му даде координатите на пистата и Броуди повтори и тях.

— Самолетът е шестместен — продължи Уорли. — Едното място е за пилота и три за вас, госпожица Тейлър и пленника. На борда ще има един или може би двама души, които ще осигуряват охрана и ще се погрижат задържаният да не представлява опасност по време на полета. Това е стандартната процедура.

— Добре… но двамата с Маги сме цялата охрана, която ни е нужна. Задържаният е вързан.

— Ще го кажа на охранителите. Решението не е мое. — И добави: — Позивната ви е… да кажем, Щастлива патица.

— По-добре от Мъртва патица.

— Пилотът ще е Видра едно.

— Разбрано. Защо и вие не дойдете? Ще ви хареса да видите Мърсър вързан като прасе.

— Самолетът ще пристигне от Аруба.

— Може да кацне набързо на „Франсиско де Миранда“ и да ви вземе. Не искате ли да сте част от това?

Последва мълчание. Накрая Уорли каза:

— Венецуелското правителство силно ограничи движението на всички служители от американското посолство. Постоянно ме следят и не искам да компрометирам извеждането ви с появата си на летището.

— Добре. Стига да не мислите, че Мърсър е опрял пистолет в главата ми и това е капан.

— Не го мисля. Но бих искал да чуя гласа на госпожица Тейлър.

— А искате ли тя да фрасне Мърсър в ташаците?

— Само гласа ѝ, моля.

Броуди подаде телефона на Тейлър.

— Иска да чуе гласа ти.

Тейлър кимна.

— Тейлър се обажда, полковник. — Заслуша се и каза: — Да, вързан е. И със запушена уста. — Отново се заслуша, после се премести и задържа телефона до ухото на Мърсър. — Капитан Мърсър ви чува, полковник.

Броуди се запита какво ли има да каже Уорли на човека, който, ако можеше да се вярва на Мърсър, възнамерявал да го хвърли от хеликоптер. Каквото и да беше казал, думите му определено разстроиха капитан Мърсър и той се размърда яростно и се опита да извика в телефона нещо, което прозвуча като „Ссс-иан…“. Двамата очевидно имаха проблеми.

Тейлър отдръпна телефона от ухото на Мърсър и каза на Уорли:

— Капитан Мърсър говореше по-артикулирано, когато бяхме негови пленници.

Върна телефона на Броуди.

— Капитан Мърсър е арестуван, като преди това му бяха прочетени правата — каза той. — Сега е наш арестант и ще го предадем на американското правосъдие.

Уорли помълча за момент, после каза:

— Нали разбирате, че този човек е полудял след две години в плен на талибаните.

— Това би била добра теза на защитата за престъпленията, които е извършил след бягството си от плен. Но засега обвинението срещу него е за дезертьорство, а той не е бил луд, когато е дезертирал. — Всъщност би трябвало да е луд, за да се качи на онзи черен хеликоптер. Но Броуди — и Тейлър — вече бяха казали повече от необходимото на Брендан Уорли, който имаше репутацията на човек, който чисти лайната, покрива си задника и вероятно прави така, че свидетелите да замълчат завинаги. Затова, за да е сигурен, че самолетът ще пристигне, Броуди каза:

— Сега се обаждам на полковник Домброски, за да му докладвам.

— Добре… и между другото, полковник Домброски ме остави с впечатлението, че вие и госпожица Тейлър напускате страната, както ви е било наредено.

— Определено напускаме страната, макар и не точно както ни бе наредено.

— Как стигнахте до мястото, където се намирате сега?

— Вероятно по същия начин, по който го е направил и Тед Хагърти. Съжалявам за случилото се с него — добави Броуди.

Уорли не отговори; сигурно си мислеше, че Броуди и Тейлър би трябвало да споделят участта му.

— Радвам се, че не работите за мен — все пак каза той.

— Значи сме трима. Четирима, ако броите капитан Мърсър.

Уорли нямаше какво да отговори на това, така че каза:

— Ще вдигна самолета.

Вероятно не го казваше в преносен смисъл.

— Къде ще ни откарат? — попита Броуди.

— Не разполагам с тази информация. Но най-вероятно в Гуантанамо или Панама.

— Стига да не е Каракас.

— Каракас не е безопасно място за вас, господин Броуди. СЕБИН издирва американец на име Кларк Боуман.

Броуди не знаеше дали това е истина, или Уорли се опитва да съсипе чудесния му ден.

— Уредихте ли визи за Луис и семейството му?

— Мисля, че е направено.

— Кажете ми със сигурност, когато се чуем отново.

— Ще проверя. — Тонът на Уорли стана дружелюбен. — Поздравления, че хванахте вашия човек.

— Благодаря. Помощта ви беше много ценна.

— И благодаря, че върнахте куфарчето.

— Съжалявам, че взехме съдържанието му, но ни трябваше.

— Пистолетите у вас ли са? Трябва да държа на отчет всички оръжия.

Явно това беше ден, в който всеки пита кой има оръжие. Е, Броуди имаше пистолета на Мърсър, а Тейлър — глока на Уорли. Броуди обаче реши, че е време да поиграят на „У кого е оръжието?“.

— Съжалявам, Брендан, едва се измъкнахме живи. Дори изгубих обувките си. Ще уредя ОКР да ви обезщети.

— Просто ще го отпиша. Искате ли си кондома?

— Задръжте го. Не ми върши работа.

— Съжалявам да го чуя.

— Но не колкото аз. Е, съмнявам се, че ще се срещнем пак, но беше интересно да работя с вас, полковник.

— Ще се обадя за самолета. Звъннете ми, когато извеждането завърши.

— Ще го направя. Adiós.

— И на вас с госпожица Тейлър.

Броуди изключи телефона, за да пести батерията, и каза на Тейлър:

— Полковник Уорли е разтревожен. Казах му, че нямаме оръжия.

— Ти си по-коварен от него. Всичко наред ли е с извеждането?

— Ще бъде, след като се обадя на Домброски.

— Ами обади му се.

— След малко. — Броуди погледна Мърсър. — Ако бях коварен колкото Уорли, нямаше да му кажа, че сме задържали Мърсър, защото ако той го иска мъртъв, двамата с теб можем да станем косвени жертви.

— Това е ясно. Но ето нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре. От обаждането на Мърсър Уорли знае, че сме говорили с него и че Мърсър вероятно е говорил свободно с нас, тъй като сме били негови пленници. Следователно, независимо дали сме задържали Мърсър, или не, ние знаем неговата история. Така че онова, което Уорли планира за Мърсър, може да планира и за нас, дори да бяхме без него.

— Това наистина ме кара да се почувствам по-добре.

— Обади се на Домброски да ни даде застраховка живот.

— Добре. — Броуди включи сателитния телефон и набра мобилния номер на Домброски.

Телефонът зазвъня, но никой не вдигна, което беше необичайно. Полковник Домброски вдигаше дори когато лежеше на масата в кабинета на проктолога си. Може би сателитната връзка не достигаше до него, или номерът на сателитния телефон приличаше на номера на адвоката на бившата жена на Домброски.

Броуди се тревожеше, че Уорли може и да следи обажданията, затова остави кратко съобщение, което класифицира като „спешно“, после го промени на „много спешно“. „Критично“, както му беше казал веднъж Домброски, се използваше само ако се криеш в килера, защото съпругът на дамата се е прибрал. Налагаше се да остави телефона включен и да чака обратно позвъняване.

— Трябваше да се обадиш първо на него.

— Това е като да се обадиш първо на застрахователната компания, а после на пожарната, ако къщата ти гори. Трябваше да се погрижим за самолета.

— Имам някои тревоги около изтеглянето, Скот.

— Уорли може и да е коварен, но не е безразсъден. Знае, че ще се обадим на Домброски.

— Въпреки това на пистата може да се случи някакъв инцидент.

— Не можеш да потулиш всички престъпления. Особено такова.

— Ако Уорли си мисли, че свободата му зависи от това, ще намери начин.

Това си беше самата истина.

— Случвало ли се е да преценявам погрешно ситуация? — попита Броуди в опит да ѝ вдъхне кураж.

— Всеки ден, Скот. Едва ли не всеки час.

— Добре. Вкарвал ли съм ни в ситуация, от която да не мога да ни измъкна?

— Скоро ще разберем.

Продължиха по реката и Броуди усети, че течението става по-силно и лодката не напредва особено добре. Можеха да наберат малко скорост, ако хвърлеха Мърсър на пираните. Броуди нямаше представа колко време ще им отнеме преходът до пистата. Не би трябвало да е повече от два часа, но теренът можеше да се окаже непроходим, а арестантът да се запъва. Освен това Броуди беше изгубил обувките си. Колко време щеше да ги чака самолетът? Това сигурно зависеше от това колко са пълни резервоарите му. И в някакъв момент Броуди трябваше да изхаби отново батерията, като остави телефона включен в очакване на обаждане, защото онзи задник Уорли не му беше дал номера на пилота. Той провери отново нивото на горивото. Ниско, но не критично ниско. Просто тревожно ниско. А гребането срещу течението не беше опция в тази ситуация. Това му напомни, че е жаден и гладен и че слънцето започва да го напича сериозно.

Погледна към Мърсър, който не помръдваше.

— Добре ли е?

Тейлър пипна Мърсър по бузата, после му провери пулса.

— Май прегрява.

— Значи не е чак толкова корав.

— Прояви малко съчувствие, Скот.

— Колкото той към нас. Преструва се на умряла лисица, за да не му се налага да прави прехода през джунглата. Няма да ти се получи, Кайл — каза Броуди. — Ако не можеш да вървиш, ще те зарежем вързан в джунглата за радост на пантерите.

Мърсър мълчеше.

— Радвам се, че не си станал доктор — каза Тейлър.

— Познавам симулантите от цял километър.

— Трябва да се разхладим. Обърни към брега.

Броуди си погледна часовника и провери координатите на сателитния телефон.

— Имаме още три километра до мястото, откъдето трябва да продължим през гората. И са минали почти два часа, откакто тръгнахме. Трябва да продължим напред.

Тейлър кимна, събу си обувките, загреба с тях вода от реката и я изля върху Мърсър, после върху главата на Броуди и върху своята. Продължи да го прави, докато всички се разхладиха, но събралата се на дъното на лодката вода забави още повече скоростта им.

Броуди отново погледна Мърсър, който се беше посъживил. Тейлър извади швейцарското си ножче, смъкна панталоните на Мърсър, сряза боксерките му и ги сложи на главата му, след което вдигна панталоните на голия му задник.

— Това в курса по оцеляване ли го научи? — поинтересува се Броуди. — Или някъде другаде?

Тя не отговори, а свали тениската си и покри с нея главата си.

— И ти трябва да направиш същото.

— Гащетата и тениската ми си остават там, където им е мястото — отвърна Броуди.

Продължиха нагоре и Броуди провери координатите и състоянието на батерията. Ако тя се изтощеше, нямаше да има координати за слизане на сушата и за ориентиране до пистата. Щяха да умрат. Колкото до горивото, то също беше на свършване. Като че ли наистина бяха тръгнали срещу течението на лайняната река.

— Опитай отново Домброски — каза Тейлър.

Зов за помощ.

— Добре. — Броуди набра Домброски, но той отново не вдигна и затова му остави по-дълго съобщение. — Мисията е изпълнена, но се крия в килера и съпругът се прибра. — Погледна Тейлър, която сигурно си мислеше, че е получил слънчев удар. — Обаждането може би се следи. Добре, пътуваме към мястото за изтегляне по въздух. Обадете се на полковник Уорли за подробности. Или на мен, колкото се може по-скоро. Батерията е почти изчерпана. С Тейлър сме добре, но не ни е до танци. Уорли ни увери, че извеждането ще бъде сигурно и успешно. Моля, говорете с него за уверенията му. Тейлър се представи изключително добре — добави той. — Заслужава официална похвала. — И не, не беше преспал с нея. — Обадете се възможно най-скоро.

Броуди затвори и се обърна към Тейлър.

— Уверения, застраховка. Какво мислиш?

— Мисля, че ще се досети. И явно смяташ, че обажданията ни се следят от посолството.

— Не знам какви са способностите им. Но телефонът все пак е техен.

— Мислиш ли, че Уорли може да блокира обажданията ни до Домброски?

— Не знам дали техниците от посолството са способни на това, но благодаря за идеята.

— Опитай линията за съобщения.

— Още една добра идея. — Броуди се обади, набра кода на Домброски и остави същото съобщение. — Добре. Да видим дали ще се получи. Дано си проверява съобщенията.

Тейлър кимна.

— Какво беше онова с криенето в килера? — попита тя.

— Таен код.

— За какво?

— Означава, че положението е критично.

— Ясно… схванах. Армията си остава момчешки клуб.

— Винаги е била и винаги ще бъде.

— Благодаря, че ме похвали пред полковник Домброски.

— Отдавам дължимото на всеки, който го заслужава.

— Как ще се върже това с доклада ти за връзките ми с Управлението?

— Няма да има такъв доклад.

— Защо?

— Ами… защото свърши чудесна работа и защото никой няма да спечели нищо от още едно обвинение в тази каша.

— Освен това защото ме харесваш и искаш да спиш с мен.

— Това също.

— Честен си.

По-скоро възбуден. Въпреки че днес Маги Тейлър не изглеждаше особено добре, дори по спортен сутиен.

— Много те харесвам.

— Аз също. — Тя смени темата. — Така или иначе всичко ще излезе наяве. Едно разследване на операция „Флагстаф“ ще разкрие името на Трент, а накрая и моето.

— Сигурен съм, че той ще те прикрие.

— Може би. Ако преспя с него.

— Направи онова, което трябва.

Преди тя да успее да отговори, сателитният телефон иззвъня и той вдигна.

— Тук Броуди.

— Къде е това „тук“? — Гласът на полковник Домброски никога не беше звучал толкова добре.

— Тук на една река край едно село на име Кавак…

— Всъщност говорих с полковник Уорли, който ме запозна набързо с положението — преди теб.

— Получи ли двете ми обаждания на мобилния ти?

— Говориш като бившата ми жена.

— Питам, защото може да са били блокирани от Уорли.

Последва мълчание, след което Домброски каза:

— Значи пипна Мърсър.

— Да. Пипнахме го.

— Отлично, господин Броуди. И госпожице Тейлър. Тя при теб ли е?

— До мен. А капитан Мърсър е задържан и на път към мястото на изтегляне.

— Чудесно. Прочетохте ли му правата?

— Госпожица Тейлър го направи.

— И предполагам, че не сте продължили с разпит.

— Заподозреният заговори доброволно и без подканяне.

— Добре. Какво каза?

— Много дълга история, полковник, а нямам достатъчно батерия и слюнка, за да я повторя. Ще кажа само, че той изясни какво означава „Флагстаф“.

— И какво означава?

— Това е афганистанската версия на „Феникс“.

Последва ново мълчание.

— Сигурен ли си? — попита Домброски.

— Каза ми го Мърсър, който е бил част от операцията.

— По дяволите.

— А полковник Брендан Уорли е играл голяма роля в нея.

— Мамка му.

— И не иска капитан Мърсър да бъде върнат на американска земя и да свидетелства за операция „Флагстаф“. Но можем да обсъдим това по по-сигурна връзка. Или лице в лице.

— Добре… И как успяхте да спипате Мърсър?

Броуди осъзна, че Уорли изобщо не е казал на Домброски за обаждането, което беше получил от самия Кайл Мърсър — когато Броуди и Тейлър бяха негови пленници. Това означаваше, че Уорли е предположил, че Броуди и Тейлър ще свършат като приятеля му Тед Хагърти. Логично предположение.

— Уорли не ти ли каза, че двамата с Тейлър бяхме заловени от хората на Мърсър?

— Какво?!

— И Мърсър използва сателитния ни телефон, за да се обади на Уорли и ни накара да говорим с него.

— Да не си…?

— Не. Съвсем съм сериозен. И бесен.

Отново последва мълчание.

— Това е за друг път — каза Домброски. После се сети за нещо. — Наредих и на двама ви да не се излагате на риск и да не търсите лагера на Мърсър.

— Да. Просто излязохме да разузнаем реката и случайно попаднахме на…

— И защо госпожица Тейлър е звъняла на линията ми за съобщения, а не на мобилния ми?

— Ами… ако трябва да съм честен, полковник, не се подчинихме на заповедта да не търсим лагера на Мърсър, затова казах на госпожица Тейлър да използва линията за съобщения.

— Честно казано, не съм сигурен как да реагирам на това.

— Можеш да кажеш: „Всичко е добре, щом завършва добре“.

— Никога не бих казал подобно нещо. Къде е приятелката на Мърсър?

— В Каракас. Духнала е. И е духала.

— Добре. Какво е състоянието на задържания?

— Много нещастно.

— Питам за физическото му състояние.

— Ще живее. Докато Уорли не се докопа до него. Не искаме капитан Мърсър да умре по пътя.

— Разбирам какво имаш предвид. А вие с госпожица Тейлър как сте? Готови ли сте за танц?

— Може би за някой по-бавен. Но ще се оправим.

— Подредиха ли ви в лагера?

— Колкото в онези учебни лагери за военнопленници.

— А… злоупотребиха ли с госпожица Тейлър?

— Смятаха да го направят.

— Добре… Какъв всъщност е този лагер?

— Свързан е с желанието на Кайл Мърсър да си върне за двете години талибански ад. С това, че Уорли го е привлякъл във „Флагстаф“ и после го е прецакал. Мърсър обучава партизани, които да подронят американските интереси във Венецуела.

— Значи капитан Мърсър е и предател.

— Капитан Мърсър заслужава да бъде чут в съда.

— Добре… Значи сте ми дали координати, когато сте оставили съобщението сутринта. Колко близко са те до лагера?

— Доста. Разузнавателните дронове могат да открият лагера на няколко километра югоизточно от координатите.

— Добре. Ще предам това нататък.

— Последната заповед на Мърсър към хората му беше да разтурят лагера и да се преместят. Така че онзи, който получи задачата, трябва да действа бързо. И да има предвид, че в лагера има цивилни. Местни работници и медицински сестри, лекуващи носталгия.

— Разбирам. Добре, колко близо сте до мястото за среща?

— Може би половин час път по реката и още два през джунглата.

— И знаете ли къде отивате?

— Ще го измислим. Ще ти дам координатите на пистата.

— Добре… но Уорли ги има.

— Точно затова ти ги давам.

Домброски не коментира, а каза само:

— Записвам.

Броуди му каза координатите по памет и добави:

— Ако изтеглянето се забави или компрометира по някакъв друг начин, погрижи се да изпратят някой за нас.

— Разбрано.

— Питай за Луис — обади се Тейлър.

Броуди кимна.

— Шофьорът ни Луис от Каракас обади ли се?

— Нарече ме генерал. Твоя ли беше идеята?

— Не, сър. Езиков проблем. Той добре ли е?

— Заедно със семейството си е в център на имиграционните власти. Вие с госпожица Тейлър можете да гарантирате за него, когато се върнете.

— Чудесно. Добре, има и още неща за обсъждане, но батерията пада.

— Колко пъти чувам това?

— Това не е моят сателитен телефон.

— Обади ми се от пистата.

— Ще опитам.

— Или от въздуха, както трябваше да направиш по-рано.

— Добре.

— Отлична работа. Ще уведомя генерал Хакет.

— Някой ден благодарение на мен и госпожица Тейлър ще седиш на неговото бюро.

— Някой ден благодарение на теб, Броуди, ще седя на бюрото до твоето.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Но не и за мен. Успех.

Броуди изключи телефона.

— Правилно ли разбрах, че Уорли изобщо не е казал на Домброски, че сме били заловени и държани в лагера на Мърсър? — попита Тейлър.

— Сигурно просто е забравил.

— Щял е да ни остави да умрем. Или по-лошо.

— Мисля, че целта на Уорли е била да определи местоположението на Кемп Тъмбстоун и да го затрие от лицето на земята заедно с Мърсър.

— И с нас.

— Мощните експлозиви решават проблемите. Ако Домброски беше научил, че сме в лагера, а може би дори и ако не бяхме там, щеше да настоява за рейд на Делта Форс и за залавянето на Мърсър жив — обясни Броуди. — Именно затова Уорли изобщо не е споменал за телефонния разговор.

Тейлър кимна.

— И сега Уорли изпраща самолет, който да спаси нас и Мърсър.

— След като тайната вече излезе наяве и Домброски я знае, Уорли няма избор.

— Но ние имаме. Не е необходимо да отиваме на онази среща.

— А какво да правим?

— Ами… обади се на Домброски, обясни тревогите ни и поискай ОКР да извърши изтеглянето.

— Идеята ти има следния проблем: времето ни на здрави войници изтича. На Домброски ще му трябва цял ден да организира и задейства спасителна операция. Уорли вече притежава онази писта, а аз не знам къде има друга. Ти знаеш ли? И накрая, никой в Пентагона няма да одобри прехвърлянето на спасителна операция от АВР и може би ЦРУ на ОКР. Точно сега времето е изключително важно, а то изтича. Намираме се в шибана джунгла, заобиколени от индианци, пуми, змии и крокодили — добави той. — На дъното на хранителната верига сме. И като едното нищо в момента хората на Мърсър може би ни следят покрай брега на реката. Така че предпочитам да рискувам със змията, която познаваме, отколкото с неизвестното. Освен това ще сме късметлии, ако изобщо стигнем до пистата. Но след като стигнем, ще направим преценка на опасността.

Тейлър помълча, после каза:

— Мисля, че можем да оцелеем в джунглата и да опитаме други възможности.

— Ще се наложи да изядем капитан Мърсър.

— Добре… ще те оставя ти да решаваш.

— Няма какво да се решава. Ако ще се почувстваш по-добре, според мен Уорли е в по-лоша ситуация от нас и е на етапа, в който се надява на най-доброто, а то е да бъдем изядени от някой крокодил. А междувременно разгласява, че капитан Мърсър е минал в режим „Апокалипсис сега“. — Броуди кимна към Мърсър. — Той не може да бъде надежден свидетел срещу уважавания полковник Уорли.

Тейлър погледна Мърсър и кимна.

— Сега изборът на полковник Уорли е между завършването на онова, което е планирал за капитан Мърсър преди две години в Афганистан, и отвеждането му у дома, където да разкаже смахнатата си история и да обясни съществуването на Кемп Тъмбстоун на силно настроената срещу него армия.

Тейлър погледна Броуди.

— Подценяваш силата на истината.

— Първата жертва в една война е истината.

— Изобщо не го вярвах, докато не отидох на война.

— Там се учат трудни уроци.

Тя кимна.

Броуди включи сателитния телефон и погледна координатите.

— Почти стигнахме… може би още няколкостотин метра. — Той намали скоростта, за да пести гориво, и обърна лодката към десния бряг.

Пред тях се виждаше малко разделяне в стената от растителност и Броуди се насочи натам.

— Може да е край на пътека. Животинска… или може би пемонска. Или и двете. — Пътеката щеше да ускори придвижването им през джунглата, но щяха да я делят с пемони, големи котки и крокодили.

— Инструкторът ми от курса по оцеляване ни учеше да избягваме пътеките — каза Тейлър.

— Моят също. Звучи добре по време на курса, докато не видиш самата джунгла.

— Съгласна.

На Броуди му се стори, че чува кашляне на мотор, но можеше да е и къркорещият му стомах.

Той зави рязко надясно, така че носът на лодката да опре в калния бряг под прав ъгъл.

— Дръж се.

Тейлър си облече тениската, хвана се с едната си ръка за борда и опря другата на гърдите на Мърсър.

Броуди остави мотора на пълна газ и докато приближаваха брега, чу как перката се оплете в подводни растения. Лодката забави ход, стигна до брега и рязко спря, когато носът ѝ заора в дъното.

Броуди изключи мотора и двамата с Тейлър скочиха в дълбоката до коленете вода. Хванаха въжето и изтеглиха лодката няколко стъпки в калта. Тейлър я върза за едно дърво и се отпусна на колене. Явно беше слънчасала и обезводнена. Броуди също не беше в най-добрата си форма и виждаше петна пред очите си. Запита се какво ли ще прави Мърсър, който нямаше стимул да предприеме двучасов преход през джунглата до самолет, който ще го откара в затвора.

Тейлър се изправи и кимна, за да покаже, че е добре. Броуди посочи към Мърсър и двамата се върнаха при лодката. В ситуация като тази би трябвало да спазват звукова дисциплина — тихи движения и сведени до минимум разговори — така че Тейлър му даде знак да дойде от нейната страна на лодката. Двамата хванаха Мърсър и го издърпаха в калта.

— Не бива да оставяме лодката на открито — прошепна Тейлър.

Броуди се огледа за някакво място, където да я скрият, но растителността от двете страни на тясната пътека беше прекалено гъста.

— Ще я преобърнем и ще я пуснем надолу по реката — прошепна той.

— Ами ако ни потрябва пак?

— Горивото ѝ свърши. Както и нашето. Тази пътека е еднопосочна.

Тейлър кимна и двамата издърпаха лодката от Мърсър и я преобърнаха. Тейлър сряза въжето и двамата избутаха лодката в реката, докато течението не я подхвана.

Една преобърната лодка можеше да означава само едно — че пътниците ѝ са паднали в реката и вероятно са станали част от хранителната верига. Освен това за него и Тейлър отърваването от лодката беше еквивалент на изгаряне на мостовете зад тях.

Но първо трябваше да се разхладят в топлата кална река. Броуди задържа сателитния телефон високо над главата си и се топна няколко пъти, а Тейлър стоеше неподвижна в дълбоката до гуша вода, която деляха с крокодилите, змиите и пираните. И сигурно си мислеше, че има и по-добри начини да си изкарва хляба.

Тръгнаха към брега и Броуди забеляза следи на крокодил в калта.

Тейлър взе гащетата на Мърсър, които бяха паднали в калта, и ги уви около врата му; после Броуди го завлече в плитчините, за да го охлади. Мърсър лежеше във водата и се взираше нагоре към Броуди, който отвърна на погледа му.

Замъкнаха Мърсър обратно на брега и Броуди клекна до него.

— Добре, Кайл, ето как стоят нещата. Слушай внимателно. С Маги ще направим двучасов преход по тази пътека. Някъде в джунглата има писта. Идва самолет, който ще ни откара на някое по-приятно място от това. Добре си дошъл да ни последваш — но само ако не изоставаш. Ако не искаш да дойдеш, ще те оставим тук вързан за следващия крокодил, който мине по брега. Изобщо не те поднасям. Говоря съвсем сериозно. И ако решиш да дойдеш и си влачиш гъза, ще те оставим и ще те вържем за маймуни, които да ти отхапят топките. А ти нямаш бельо, нали така? Колкото до пумите и леопардите, имай предвид, че са застрашени видове, но не колкото теб. И накрая, питоните. Гледал ли си онези научнопопулярни филмчета, в които питонът, или боата, както там се казва, бавно се увива около врата ти…

— Скот. Той разбира. Всички разбираме. — Тейлър също клекна до Мърсър. — Идваш ли с нас, или оставаш тук? Кимни или поклати глава.

Мърсър продължаваше да се взира в тях.

— Не се опитвам да рекламирам стоката си, Кайл, но последният ти и единствен шанс да си отмъстиш на Уорли е да дойдеш с нас — каза Броуди. — Имаш буквално пет секунди да решиш. Закъснявам. Едно… две… три… четири… четири и половина…

Мърсър кимна.

— Добър избор, капитане.

Тейлър извади ножа си и сряза въжето около глезените му, като остави ръцете вързани зад гърба му.

Броуди и Тейлър го вдигнаха на крака.

— Ще ти оставя устата запушена — каза Броуди. — Но ако стъпваш по-живо, ще махна кърпата, когато намерим пистата. Разбра ли?

Мърсър кимна.

— Ще ти оставя хубавите кубинки, а аз ще вървя по чорапи. Но това може да се промени много бързо, ако си мъкнеш задника и решим да те оставим тук. Разбра ли?

Мърсър отново кимна.

— Добре. Значи се разбрахме — никакви преструвки и единствено подчинение. Симулирането, за което по военния закон могат да ти дадат до шест месеца затвор, тук се наказва със смърт. Схвана ли?

Мърсър кимна, но Броуди не видя поражение в очите му — а огън. Омраза. Непокорство. Броуди се надяваше капитан Мърсър да получи поне доживотна присъда, защото ако някога излезеше на свобода, Скот Броуди и Маги Тейлър щяха да влязат наред с Брендан Уорли в списъка му на онези, които трябва да бъдат задължително убити.

— Добре. Аз водя, Кайл върви по средата, а Маги е отзад.

Той се обърна към тясната пътека, извади пистолета на Мърсър и навлезе в джунглата. Следваща спирка — писта на наркотрафиканти, където ги очакваше несигурна среща със съдбата. Нима можеше да стане по-добре от това? Да. Но не днес.

47.

Теренът се надигаше от реката, а пътеката беше толкова тясна, че почти не съществуваше. Все пак беше по-добре, отколкото да режат храсти и лиани, което можеше да им отнеме часове. Броуди си погледна часовника. Ако пътеката приближаваше пистата, може би щяха да закъснеят само с половин час за срещата.

Включи сателитния телефон и той даде звуков сигнал, че батерията му умира. Ако хората издаваха подобни звуци преди смъртта, Броуди също щеше да бибипка. Погледна координатите и се опита да ги свери с тези на пистата, но му трябваше още едно засичане на положението им, за да определи накъде да върви. Изключи телефона. Надяваше се, че в батерията е останала достатъчно енергия, за да засече координатите още веднъж по пътя и да получи обаждането от пилота на самолета. Ако изобщо имаше самолет.

Джунглата беше по-тиха, отколкото бе очаквал, но от време на време се чуваха крясъци на маймуни и на птици. Влажността сигурно беше над сто процента, ако подобно нещо беше възможно, и навсякъде се носеше миризма на гниеща растителност и влажна почва. Броуди си проправяше път през паяжини с паяци колкото орехи. Във Виетнам сигурно беше било нещо подобно. Ирак също не беше курорт и Броуди беше сигурен, че в Афганистан е гадно. Съединените щати би трябвало да обявят война на Бермудите.

Погледна назад към Мърсър и Тейлър. Мърсър като че ли изпълняваше своята част от уговорката, но Тейлър изоставаше. Броуди започваше да усеща разликата между ходене с обувки и ходене по чорапи. Запита се как пемоните вървят боси по този терен. Подобно на всеки пехотинец, Броуди знаеше, че силата на ума е по-важна от силата на краката. Продължавай напред. Мисли си за прохладни басейни и горещи мацки, както им казваха на ученията. Ироничното беше, че Мърсър изглеждаше добре, защото беше нагълтал доста вода. Броуди се надяваше Мърсър да не се посере по време на полета.

Все още се изкачваха и Броуди местеше крак пред крак, което беше единственият начин да се движиш напред. Отново погледна назад и забави крачка, за да може Тейлър да ги настигне. Радваше се, че е оставил кърпата в устата на Мърсър, защото не искаше да чува как офицер от Делта Форс им казва да разкарат оловните тежести от краката си и да се размърдат. Всъщност с вързаните си ръце, приведеното напред тяло и запушената уста Мърсър изглеждаше почти като разсеян професор от английски колеж, който върви през двора и си мънка нещо под нос. Броуди се зачуди как ли ще изглежда Кайл Мърсър в съдебната зала, облечен в зелена униформа и с вратовръзка. Сигурно щеше да успее да пребори обвинението в дезертьорство и дори участието си във „Флагстаф“. Колкото до убийствата на двама агенти на ЦРУ в противоположни краища на света, те бяха трудни за доказване. Ако прокуратурата хвърлеше достатъчно обвинения по него, някои можеха и да се докажат. Но дори това да станеше, Кайл Мърсър, бивш герой и пленник на талибаните, можеше да излезе на свобода след няколко години. Нещата, които изглеждат кристално ясни на ченгетата, ставаха малко мътни в съдебната зала. Особено когато обвиненият е облечен в безупречна униформа с няколко ленти за служба, които често влияеха на съда.

Броуди си представи как един ден Кайл Мърсър чука на вратата му. Или на тази на Тейлър — ако вратите им бяха различни.

Никога не се беше замислял за хората, които прибира зад решетките. Те бяха предимно смотаняци, бунтари и глупаци, които не представляваха опасност след освобождаването им. Кайл Мърсър обаче беше друга порода — умна машина за убиване, която имаше да си връща, при това много.

Така че… може би Уорли е бил прав, но поради погрешни причини. Може би капитан Мърсър трябваше да умре — не само за да му бъде затворена устата, но и за да си плати за престъпленията, които можеха да объркат съда — но не и другите замесени в случая.

Броуди погледна пистолета в ръката си — пистолета на Мърсър. Ако беше сам или с някой, който виждаше нещата като него, Мърсър щеше да е мъртъв секунда след като беше пуснал оръжието и бе вдигнал ръце.

Погледна назад към Маги Тейлър. Тя имаше морален компас, въпреки че стрелката му малко се колебаеше. В момента ѝ беше малко ядосан, но беше сигурен, че някой ден ще ѝ благодари, че му е попречила да действа според най-лошите си и примитивни инстинкти. Без жени щеше да има постоянна война и хаос. С тях имаше само хаос.

Броуди вдигна ръка да спрат. Засече координатите; сателитният телефон продължи да бибипка, а иконата на батерията вече беше празна и примигваше. Той изключи телефона и тръгна към Тейлър, която се беше свлякла на колене.

— Кимни, ако искаш да ме убиеш — каза той на Мърсър, докато минаваше покрай него.

Мърсър закима ентусиазирано.

Броуди клекна до Тейлър.

— Как си?

— Краката ми се схващат.

Един от първите симптоми на силно обезводняване. Нататък ставаше неудържимо и все по-лошо.

— Ще се оглеждаме за вода. Можеш ли да станеш?

Тя се помъчи да се изправи и едва не падна. Броуди я подхвана и ѝ помогна да седне.

— Добре съм…

— Не си. — Той стана и огледа растителността около тях, после се върна при Мърсър. — Кое става за ядене? Кое има вода? — Развърза превръзката на устата му и извади носната кърпа.

Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Задник.

— Това става ли за ядене? Хайде, Кайл. Живял си по тези места. Всички сме в един кюп. Бъди добър войник.

Мърсър отново си пое дъх.

— Уорли ще ме убие — каза той. — Ще убие и вас двамата.

— Остави ме аз да се тревожа за полковник Уорли. Не искаме да умрем от топлинен удар, нали? Какво тук става за ядене и пиене?

— Много неща… — след кратко колебание отвърна Мърсър. — Корен на маниока… някои плодове… — Той погледна гъстата джунгла и тясната пътека. — Най-лесни са лианите. Върховете им са воднисти и стават за ядене.

— Като върховете на аспарагус ли?

Мърсър не отговори и Броуди му каза да седне, извади ножа си и навлезе в храстите. Имаше лиани, които висяха от дърветата, и други, които пълзяха през храстите и по земята, така че не беше трудно да намери сочни зелени върхове и да отреже около трийсетина.

Върна се на пътеката и отиде при Мърсър.

— Първо ти. — Натика едно връхче в устата на Мърсър и той го сдъвка и преглътна.

— Допълнително?

Мърсър кимна и Броуди му даде още едно връхче.

— Развържи ме — каза Мърсър. — Трябва да се изпикая.

— Още малко и ще поискаш да ти го държа. Пикай в гащите.

Броуди отиде при Тейлър и двамата си поделиха останалите връхчета, след като ги избърсаха в мръсните си тениски.

— Походна храна за джунглата — каза Броуди.

— Скот… моля те… ще намериш и бесенето за смешно.

— Може да бъде такова. — Броуди задъвка. — Има вкус на къдраво зеле. Или на лайно. — Погледна я. — Кажи ми, когато си готова.

Тя се изправи.

— Вече съм готова.

— Добре. Ще вървим бавно.

Броуди даде последното връхче на Мърсър, след което отново му запуши устата.

— Ставай.

Оставаше им само около час път и би трябвало да се справят с пълни с лиани стомаси. Освен ако не бяха отровни.

Броуди наложи бавно, но постоянно темпо. Пътеката определено беше животинска, макар че може би се използваше и от местното население. Броуди не се тревожеше, че могат да се натъкнат на пума или пантера — те по принцип избягваха хората, пък и той беше въоръжен. Отровните змии можеха да се окажат фатални, но повечето също избягваха хората. Най-голямата заплаха за хората бяха другите хора и Броуди не искаше да се натъква на пемони с пушки. Те изглеждаха достатъчно дружелюбни — въпреки обира, на който ги бе подложил Цезар — но пък срещите в пущинака вадеха най-лошото у човек.

Броуди направи бърза справка със сателитния телефон и вече беше сигурен, че пътеката или излиза на пистата, или минава близо до нея. Беше си направо като разходка в парка. В Национален парк Канайма, ако трябваше да е по-точен. Някой ден, когато социалистите бъдеха изритани, тук можеше да има жилищни сгради.

Погледна назад. Мърсър и Тейлър като че ли се справяха добре, така че той ускори крачка, но стъпалата му започваха да се разраняват.

Струваше му се, че са вървели цяла вечност, когато погледна часовника си и видя, че е минал само час. Провери отново координатите, погледна слънцето и осъзна, че преходът им би трябвало да е приключил. Наоколо обаче не се виждаше никаква писта.

Броуди спря и Тейлър застана до него.

— Проблем ли има?

— Би трябвало да сме на пистата. Координатите може и да се отклоняват с двайсет-трийсет метра. Но мисля, че сме близо.

— Близото се измерва с хвърляне на ръчни гранати — напомни му Тейлър.

— Правилно.

Тейлър погледна храсталаците, после нагоре към едно чворесто десетметрово дърво.

— Ще се кача горе.

— Добре. Внимавай за змии.

Тейлър навлезе в гъсталака, стигна дървото и се покатери по ствола му, докато не се оказа на около три метра над по-ниската растителност.

Броуди я гледаше как изучава района. Внезапно тя спря и посочи.

Броуди ѝ вдигна палци и погледна Мърсър, който се взираше с безизразна физиономия в бъдещето си.

Тейлър слезе от дървото, като скочи последните три метра, и бързо се върна на пътеката.

— Около петдесет метра.

— Да вървим. Следвай ни — каза на Мърсър.

Броуди и Тейлър извадиха ножовете си и започнаха да секат увитите клони и лиани. След десетина минути видяха пред себе си слънчева светлина там, където пистата разсичаше джунглата.

Броуди погледна небето за самолет, но не видя и не чу нищо. Погледна към Мърсър, който беше забавил крачка, сякаш го водеха на ешафода.

Броуди излезе на разчистения район, който беше отчасти обрасъл с храсти. Дърветата се извисяваха около късата просека и тя можеше да се използва единствено от самолет, който можеше да се спуска и издига под стръмен ъгъл. Най-лошата писта, която беше виждал. В сравнение с нея онази при Кавак беше като летище „Дълес“.

На Тейлър обаче като че ли ѝ хареса и тя го прегърна.

— Успяхме.

Броуди си погледна часовника. Бяха закъснели с половин час, но това беше напълно приемливо за среща насред нищото. Може би пилотът също закъсняваше, ако беше излетял по-късно и се беше натъкнал на насрещни ветрове по пътя от Аруба.

— Би трябвало да сме в Гуантанамо или Панама навреме за следобедните коктейли — каза Броуди.

— Бих се задоволила и с бира.

— Аз черпя.

Броуди отново погледна небето, после пистата. Човек би си помислил, че наркотрафикантите биха могли да се представят и по-добре. Но положението беше такова. Или трябваше да чакат вълшебното си килимче, което да ги отнесе оттук, или джинът от лампата ги беше прецакал здравата.

Мърсър, който изглеждаше още по-нещастен, ако подобно нещо изобщо беше възможно, излезе на пистата и се огледа.

Намираха се почти в средата на западната страна на пистата, която беше широка около петдесет метра. Броуди не знаеше в кой край да чакат и затова каза на спътниците си да седнат. Нямаше ветропоказател, нямаше и вятър, но той беше готов да използва собствения си чорап, ако това можеше да помогне на пилота да реши от коя страна да подходи.

Мърсър започна да издава някакви звуци и сигурно щеше да посочи запушената си уста, ако ръцете му не бяха вързани.

Броуди погледна Тейлър.

— Честно казано, изобщо не ми се слушат глупостите му.

— Обеща ми. — Тя стана и сряза превръзката, след което извади носната кърпа от устата на Мърсър.

Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Ако се доверявате на Брендан Уорли, значи не сте толкова умни, за колкото се смятате.

Броуди погледна Тейлър.

— Казах ти. — Обърна се към Мърсър. — Затваряй си устата или ще напъхам в нея чорапите си.

Мърсър не отговори.

Седнаха в края на пистата. Броуди включи сателитния си телефон, който беше почти умрял, и зачака обаждане от пилота.

Помисли си дали да не се обади на Домброски, но разговорите изтощаваха батерията, а и не искаше пилотът да се обади и да чуе сигнал заето. Затова прати бързо съобщение: „Пристигнахме на пистата, чакаме. Батерията пада“.

— Подготвен ли си за… неизвестните около изтеглянето? — попита Тейлър.

— Винаги съм готов за всичко — увери я Броуди. — Но не съм подготвен за нищо.

— Трябва да направиш това твой девиз.

— Направил съм го.

— Ще е иронично, ако се окаже, че сте стигнали дотук, за да бъдете убити от приятелски огън — каза Мърсър.

— Затваряй си устата — посъветва го Броуди.

— Развържете ме. Оставете ме да избягам. Предпочитам да умра в джунглата, отколкото да бъда убит тук.

Нито Броуди, нито Тейлър отговориха.

— Ако не съм с вас, имате много по-големи шансове да се качите на самолета и да се махнете оттук — каза Мърсър.

— Кайл — каза Броуди, — започваш да се навиваш. И може да си бил в същото състояние, когато си решил, че полковник Уорли смята да те изрита от онзи хеликоптер. Дори не знаеш дали изобщо е бил на хеликоптера. Истинската ирония е, че може да си избягал от нещо въображаемо и да си попаднал в ръцете на нещо реално — на талибаните. А сега си мислиш, че историята ще се повтори. Но това е неистинска история.

— Ако смятах така, щях да се самоубия в лагера на талибаните. Единствено мисълта да убия Уорли ме опази жив.

— Ясно. В Левънуърт пробвай с Бог. Или може би с йога.

— Развържи ме.

— Ще те развържа. Веднага щом ми дадат белезници.

Тейлър се наведе към Броуди и прошепна:

— Наистина ли не вярваш на историята му?

Броуди всъщност вярваше, но не беше под достойнството му да измъчва труден арестант, особено Кайл Мърсър.

— В момента ме е грижа единствено шефът да ни пази гърбовете — отвърна той.

Тя кимна, но каза:

— Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

Продължиха да чакат мълчаливо, седнали на края на пистата, с джунглата зад гърбовете им. Единственият звук идваше от сателитния телефон, чието бибипкане започваше да лази по нервите на Броуди.

— Ако телефонът умре, излизаме в средата на пистата и ако видим самолета, започваме да махаме като луди — каза той.

— Ще размахам сутиена и тениската си — отвърна Тейлър. — Ще кацне за нула време.

Броуди се усмихна. Тя наистина се чувстваше по-добре.

Заслушаха се за звук на самолет, но единствените неща в небето, които вдигаха шум, бяха птиците.

Сателитният телефон иззвъня и Броуди вдигна.

— Щастлива патица, тук Видра едно.

— Тук Щастлива патица — отвърна Броуди.

— Добре, сър, намирам се на две минути път от местоположението ви. Ще подходя от юг и ще обърна в северния край на пистата, където ще ви чакам. Потвърдете това, както и броя на пътниците.

Броуди погледна Мърсър, който изглеждаше примирен с участта си или възнамеряваше да побегне в последния момент. Или да пъхне главата си в перката. Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

— Сър?

— Разбрано, северен край. Трима пътници. Кой е на борда?

— Охранителен екип.

Броуди погледна Тейлър.

— Вода?

— Да, сър. Както и нещо за хапване.

— Добре. Да ви се намират лиани?

— Сър?

— Ще се видим скоро.

— Две минути.

Всъщност Броуди вече чуваше бръмченето на едномоторния „Отър“ и минута по-късно видяха самолета — летеше ниско над дърветата.

— Добре, да вървим. — Броуди затъкна пистолета на кръста си и тръгна към северния край на късата писта. Тейлър го последва. Но не и Мърсър.

Броуди се върна и без никакви уговорки или предупреждения го фрасна в слънчевия сплит и го метна на рамо, когато Мърсър се преви.

Понесе арестанта си към края на пистата, който се намираше на няколкостотин метра от тях. Погледна към самолета, който летеше бавно и се спускаше под стръмен ъгъл.

Самолетът буквално тупна на пистата, заподскача и завдига след себе си облаци прах и пръст.

Броуди ускори крачка и настигна Тейлър точно когато самолетът ги подмина и продължи напред, спря малко преди дърветата в края на пистата.

Пилотът обърна машината и перката започна да намалява обороти. Броуди, който продължаваше да крачи бързо със стокилограмовия си улов, погледна към кабината и видя как пилотът вдига ръка през страничния прозорец: „Спрете“.

Броуди хвърли Мърсър на земята и каза:

— Мръднеш ли, свършен си.

Самолетът бавно тръгна към тях.

Задъханата Тейлър погледна лежащия на земята Мърсър.

— Прибираш се у дома, войнико.

Той поклати глава.

— Пистолетът подръка ли ти е? — попита тя Броуди.

Той потупа кръста си.

— Винаги.

Тейлър затъкна глока в колана си и го покри с тениската.

Погледнаха към самолета, който беше спрял на десетина метра от тях. Лявата му врата се отвори и на пистата скочи човек и тръгна към тях. Носеше пилотски очила, черно поло, жълто-кафяви панталони и кубинки. Брендан Уорли, с пистолет в кобур. Той им махна, но двамата не отвърнаха на поздрава му.

Уорли спря на три метра от тях и погледна Мърсър, който лежеше на земята с вързани ръце.

— Изненадан съм, че е дошъл доброволно.

— Казах му, че познавам един добър адвокат — отвърна Броуди.

Уорли се усмихна.

— Мислех, че няма да идвате — каза Броуди.

— Вие ме убедихте да дойда.

— Добре. А сега да тръгваме.

Уорли не отговори, а отиде при Мърсър и клекна.

— Не изглеждаш същият, капитане.

Както можеше да се очаква, Мърсър отговори с:

— Майната ти.

Уорли погледна Броуди и Тейлър.

— Сигурни ли сте, че това е прочутият и опасен капитан Кайл Мърсър?

— Можем да продължим с подигравките в самолета, полковник — отвърна Броуди. — Хайде да се махаме оттук.

Уорли, който очевидно не бързаше, отново се обърна към Мърсър.

— Знаеш ли, като видях мръсния ти задник по телевизията, ми стана кофти за теб. Никой не заслужава онова, което ти се е случило, особено войник, дал толкова много от себе си на родината. Но после… — Той замълча, свали очилата си и доближи лицето си до лицето на Мърсър. — Онова, което направи в Пешавар, е друго. Господин Креншо беше патриот, човек със семейство.

Мърсър се надигна и го изгледа кръвнишки.

— Убих много хора със семейства, предимно по твоя заповед. Убивах и семействата им.

— Умиротворяването на цивилните е част от войната, стара като самата война, капитане. Трябва да се прави от време на време. Като косенето на тревата.

— Ти си побъркан кретен.

Е, помисли си Броуди, това беше страхотно събиране на стари приятели и се досещаше как ще свърши то.

— Време е да тръгваме — повтори той.

Уорли го погледна.

— Не мисля, че той иска да се върне у дома, Броуди. — Стана и посочи към самолета. Двама мъже бяха слезли от дясната му врата и когато заобиколиха машината, Броуди видя, че са с джинси, камуфлажни ризи и кубинки. Приличаха на латиноамериканци и носеха калашници.

Мъжете застанаха доста зад опашката на самолета, така че ако се стигнеше до стрелба, машината да не пострада.

Броуди имаше чувството, че тези двамата няма да осигурят никаква охрана.

— Какво става, Брендан? — попита той.

— Ами това, Скот, че обърка обръщението. За тебе не съм Брендан, а полковник.

— Да, сър. Но си оставате задник — каза Броуди.

— А вие все така не зачитате ранговете. — Той погледна Тейлър. — Надявах се, че ще задържате поводите на партньора си. Ще го спасите от самия него.

Тейлър не отговори, гледаше го в очите.

— Много поздрави от Трент — каза ѝ Уорли.

— Трент да върви по дяволите.

— Ще му предам последните ви думи.

Броуди държеше под око двамата така наречени охранители, или иначе казано убийци. Те бяха на петнайсетина метра от тях, в ефективния обхват на „Дезърт Ийгъл“, но само ако останеха неподвижни мишени, което нямаше да стане. Освен това бяха въоръжени с руски сенокосачки, изстрелващи по шестстотин куршума в минута. Трябваше ли да се тревожи? Сигурно. Той се обърна към Уорли.

— Има ли някаква основателна причина да стоим тук?

— Няма никаква причина някой от вас да стои — отвърна Уорли.

Е, можеха да си стоят и цял следобед да си разменят забулени заплахи — това определено се харесваше на Уорли. И може би той искаше да научи повече от Броуди и Тейлър, преди да направи онова, което трябваше да направи.

Уорли извади пистолета си и се прицели в Броуди.

— Съжалявам, господин Броуди, но не всички места в самолета ще бъдат заети.

Очевидно Брендан Уорли не искаше да научава нищо повече от тях.

Първата мисъл на Броуди беше да откъсне главата на змията, но вече беше твърде късно да посяга към пистолета си. Надяваше се обаче, че Тейлър го е направила.

Всичко се случи много бързо, макар и да изглеждаше като на забавен кадър.

Мърсър, който още беше на земята, рязко се изтласка и блъсна Уорли, който изгуби равновесие; това позволи на Броуди да извади пистолета и да изстреля бързо три куршума по Уорли, който изглеждаше явно изненадан. После Броуди се метна на земята зад все още движещото се тяло на Уорли, докато над главата му профучаваха червени трасиращи куршуми.

Тейлър вече беше на земята и отвръщаше на огъня. Броуди също дърпаше спусъка, като използваше тялото на Уорли за щит, и продължи да стреля с пистолета на полковника, когато патроните на неговия свършиха.

Пилотът, който явно не се беше спазарявал за подобни неща, подкара самолета и двамата с автоматите се затичаха след него, като оставиха смахнатите гринго да си оправят сами проблемите. Единият настигна машината от дясната ѝ страна и изчезна вътре. Вторият скочи през отворената врата от страната на пилота, докато самолетът набираше скорост, и Броуди си помисли, че повече няма да ги види, но тогава онзи се хвана здраво за вратата и изстреля дълъг откос. Няколко куршума се забиха в земята пред тях, а останалите в Кайл Мърсър, чието тяло се разтърсваше при всеки удар, а кръвта му опръска Броуди.

Самолетът набра скорост и, олекнал с един пътник, се надигна с лекота от земята и се понесе над дърветата в края на пистата.

Броуди се надигна на коляно и погледна Тейлър, която още лежеше на земята.

— Добре ли си?

— Да…

Броуди стана, отиде до нея и ѝ помогна да се изправи.

Тя понечи да каже нещо, но видя Мърсър и се завтече към него. Коленичи и погледна окървавеното му тяло.

Броуди остана настрана. Мърсър беше улучен пет или шест пъти, но беше трудно да се прецени от толкова много кръв. Беше виждал подобно нещо — никакви рани в главата или сърцето, но с вътрешни и външни кръвоизливи. Кръвта му щеше да изтече след около две минути.

Броуди клекна до него.

— Чуваш ли ме, Кайл?

Мърсър кимна едва-едва.

— Благодаря ти. Брендан Уорли е мъртъв — или скоро ще бъде. — Погледна Мърсър в очите. — Прибираш се у дома, войнико. Татко ти ще те види отново.

Мърсър отново кимна.

Броуди погледна лицето му, което вече беше пребледняло.

Тейлър хвана ръката му.

— Не изоставяме никого. Скоро ще си бъдеш у дома, капитане.

Тялото на Мърсър се изви на дъга, после се отпусна и всичко свърши.

Броуди затвори очите му и се изправи. Отиде при Уорли, който беше още жив.

— Арестуван си за… каквото там.

Уорли впери поглед в него и поклати глава, сякаш не се съгласяваше да го арестуват или укоряваше Броуди, че е прецакал нещо, за което той е работил толкова усърдно.

Тейлър погледна Уорли.

— Изгуби пътя си, полковник. Всички го изгубихме.

На Уорли му трябваше доста време да умре, така че Броуди и Тейлър го оставиха и застанаха под горещото слънце на пустата писта. Маймуните, които си бяха мълчали по време на стрелбата, започнаха да издават странни звуци. Почти като смях, помисли си Броуди. Отлично съставени планове, отишли по дяволите в последния момент. Голямата вселенска шега.

— Можем ли да кажем, че мисията е изпълнена? — попита той.

— Може би — отвърна Тейлър. — Когато сме във въздуха.

— Да. Добре, да се обадим на Домброски и да се махаме.

Тейлър кимна, но нещо продължаваше да се върти в ума ѝ. Тя погледна трупа на Кайл Мърсър.

— Казват, че човек губи част от себе си във война, но… аз не се чувствах така, когато се прибрах. Просто чувствах, че съм се променила, може би не за добро и може би не по добра причина.

Броуди се замисли над думите ѝ.

— Войната е нещо, което ти се случва, дори ако си доброволец. Защото всъщност не знаеш с какъв ад ще се сблъскаш. Ти не си знаела, аз също. Нито пък Кайл Мърсър.

— Но все пак сме отговорни за онова, което правим.

— Така е.

Тейлър погледна Уорли, който като че ли беше престанал да диша.

— Не изоставяме никого. Дори него.

Броуди погледна кървавите тела на Брендан Уорли и Кайл Мърсър, лежащи в тревата до пистата, и си помисли за многото мрачни церемонии, в които беше участвал на военните летища около Багдад, когато покритите с флага ковчези биваха ескортирани през колоната униформени войници и товарени в самолетите, за да бъдат откарани в Дувър. Брендан Уорли и Кайл Мърсър нямаше да получат подобно изпращане, но все пак щяха да получат нещо. И най-важното, нямаше да бъдат оставени тук.

— Още едно място, което можем да напуснем, но то винаги ще си остане с нас — каза Тейлър.

— Можем да се оправим с багажа.

— Мисля си, че мястото ми е в Цивилни въпроси.

— А аз си мисля, че най-сетне си намерих добър партньор.

— Никога повече няма да работя с теб или за теб, Броуди. Изгубил си си проклетия ум.

— Преспи с тази мисъл.

Тейлър поклати глава и се усмихна.

— Ще видим.

Броуди се огледа.

— Време е да се обадим у дома.

— Време е да се връщаме у дома — съгласи се Тейлър.