Джелсомино в Страната на лъжците

Тук Джелсомино пее в театъра и кралската перука я отнася вятъра

Сутринта, когато гражданите се събудили, намерили разлепен по целия град следния афиш:

Тази сутрин (но не точно в 48 часа) отвратителният тенор Джелсомино,

истинско куче сред кучетата,

след многобройните му неуспехи и освирквания в най-големите оперни театри на Европа и Америка

съвсем няма да пее в градската опера.

Гражданството се умолява да не посети концерта.

Входните билети са безплатни.

Естествено тези думи трябвало да се разбират обратно и гражданите разбрали смисъла на обявата. Вместо „неуспехи“, трябвало да се разбира „триумфални успехи“, а това, че „съвсем няма да пее“, означавало тъкмо обратното: че Джелсомино ще пее точно в 48 часа, т. е. точно в 21 часа.

Джелсомино съвсем не искал да се споменава Америка.

— Та аз никога не съм бил в Америка! — протестирал той.

— Именно затова ще го пишем — настоявал маестро Домисол. — Това е лъжа и затова тъкмо така трябва да бъде написано. Ако беше ходил в Америка, трябваше да пишем, че си бил в Азия. Такъв е законът! Но ти не мисли за закона, а за пеенето!

Цялата сутрин, както нашите читатели вече знаят, била доста напрегната (тъкмо тогава станали известни думите на Дзопино, написани на фасадата на двореца). Следобед спокойствието отново се възстановило и много преди двадесет и един часа салонът на операта, както писали след това вестниците, бил „безлюден като пустиня“, с което искали да кажат, че бил претъпкан.

Публиката масово се стекла с надеждата да чуе истински певец. И наистина маестро Домисол, с цел да напълни салона, лично се погрижил да разпространи най-страхотни слухове за Джелсомино.

— Носете си памук, за да си запушите ушите — разправяли из града агентите на Домисол. — Този тенор е нещо ужасно и ще ви накара да изпитате адски страдания.

— Представете си десет бесни кучета, които лаят едновременно. Прибавете след това хор от сто котки, на които някой е запалил опашките, смесете го с писъка на една сирена на пожарната команда, ето това действително би наподобявало гласа на Джелсомино.

— Направо казано, чудовище!

— Истинско чудовище! Би трябвало да квака в блатата като жабок, а не в оперните зали. Нещо повече, би трябвало да пее под водата и да има някой, който да му натиска главата, за да не може да си вземе въздух и да се удави като бясно коте.

Тези приказки се разбирали обратно, както всичко друго в Страната на лъжците. Сега разбирате защо още много преди девет часа салонът бил претъпкан до такава степен, че игла да хвърлите, нямало да има къде да падне.

Точно в девет часа пристигнал в кралската ложа Негово величество Джакомоне I с оранжевата си перука, която носел с голямо достойнство. Всички присъстващи станали прави, поклонили се и отново седнали по местата си, като полагали усилия да не поглеждат перуката. Никой не си позволил да направи и най-малкия намек за станалия сутринта инцидент. Всички добре знаели, че салонът гъмжи от шпиони, готови да си запишат в бележника кой какво е казал. Домисол, който с нетърпение очаквал появяването на владетеля, погледнал какво става в салона през една дупка на завесата, дал знак на Джелсомино да бъде готов, а сам той отишъл при оркестъра. При първия сигнал на диригентската палка прозвучали и първите акорди на националния химн, който започвал така:

Да живее мъдрият ни крал!

Да пребъдат къдрите му с цвят на портокал!

Никой, разбира се, не посмял да се засмее. Имало хора, които после се клели, че в този миг Джакомоне леко се изчервил, трудно е обаче да им се вярва, защото за да изглежда по-млад, тази вечер той си бил сложил дебел пласт пудра.

Когато Джелсомино се появил на сцената, агентите на Домисол дали знак за виковете и освиркването:

— Долу Джелсомино!

— Махай се, куче!

— Върни се в блатото, жабок такъв!

Джелсомино посрещнал тези и други подобни викове с голямо спокойствие, прокашлял се и изчакал салонът да затихне. След това започнал първата песен от програмата с възможно най-тих глас, като стискал така устните си, че отдалеч изглеждало, сякаш пее със затворена уста. Той запял една обикновена песничка от своя край, но я пял с такова чувство, че скоро салонът се изпъстрил с носни кърпи. Хората не успявали да изтрият сълзите си. Песничката завършила с леко извишаване на гласа, но Джелсомино не само не се стараел да засили, а обратното, да снижи гласа си. И въпреки това той не успял да избегне една дузина „так-пум“. Много от лампите, които осветявали сцената, се пръснали, финалът бил заглушен от страшните викове и свиркането на публиката. Всички станали прави и започнали да викат:

— Върви си! Палячо! Не се показвай повече! Иди да правиш серенади на китовете!

Изобщо, ако вестниците можели да пишат истината, щели да съобщят: „Ентусиазмът бе неудържим!“

Джелсомино се поклонил и започнал втората песен. Този път трябва да признаем, че той малко се поотпуснал, тъй като харесвал песента, а да пее била единствената му страст. Публиката го слушала в екстаз. Джелсомино забравил, че трябва да бъде благоразумен, и взел височина, която предизвикала възторг на километри разстояние у хората, които не могли да намерят място в салона.

Джелсомино очаквал нови ръкопляскания или — по-добре казано, нова буря от освирквания и обиди. Вместо това, избухнал всеобщ смях, който го накарал да се вцепени. Публиката сякаш го забравила и като му обърнала гръб, гледала в една-единствена точка. Джелсомино също се загледал нататък и от това, което видял, кръвта замръзнала във вените му и гласът — в гърлото му. Високите тонове не успели да съборят тежките полилеи в салона, но затова пък резултатът бил много по-лош: оранжевата перука отлетяла от главата на крал Джакомоне. Владетелят барабанел нервно с пръсти по парапета на ложата и се мъчел да разбере на какво се дължи веселието. Бедният, той изобщо не подозирал нищо, а и никой не смеел да му каже истината, като си спомнял твърде добре какво станало сутринта с езика на прекалено ревностния придворен.

Домисол, който бил с гръб към салона, дал знак на Джелсомино да започне третата песен.

„Ако Джакомоне се излага — помислил си Джелсомино, — защо и аз да правя същото? Този път искам да пея наистина добре.“

И той запял добре, обзет от някакво страшно вдъхновение, и гласът му така мощно зазвучал, че още при първите тонове сградата започнала да се разпада. Най-напред паднали тежките полилеи, като затиснали неколцина от публиката, които не успели навреме да избягат. След това паднал един ред от ложите — централният, на който била кралската ложа. За свое щастие Джакомоне вече бил напуснал салона. Когато се погледнал в огледалото, за да провери дали не трябва да напудри отново бузите си, той с ужас открил, че е без перука.

После се говорело, че още същата вечер заповядал да отрежат езиците на всички придворни, които били с него в салона и които не му съобщили за злощастния случай.

Докато Джелсомино продължавал да пее, публиката панически бягала към изходите. Когато паднали и последната редица ложи, и целият балкон, в залата останали само Джелсомино и Домисол. Първият продължавал да пее със затворени очи, забравил, че е в театър, и отдал се напълно на удоволствието от пеенето, а Домисол, напротив, с широко отворени очи си скубел косите и крещял:

— Какво стана с театъра ми! Разорен съм! Разорен съм!

На площада пред операта публиката този път ентусиазирано викала:

— Браво! Браво!

Този път обаче хората викали по такъв начин, че телохранителите на Джакомоне се спогледали и един от тях казал:

— Дали не му викат браво, защото пее добре, а не защото пее лошо?

Джелсомино завършил с такъв финал, че раздвижил дори купчината развалини от сградата, откъдето се вдигнал огромен облак прах. Едва тогава той разбрал какво е направил. Тогава видял и Домисол, който заплашително размахвал диригентската палка, като се опитвал да го достигне, газейки планина от развалини.

„Кариерата ми като певец е свършена — помислил си Джелсомино и изпаднал в пълно отчаяние. — Да се опитам поне да спася кожата си.“

Той се измъкнал през една дупка на стената, излязъл на площада и прикривайки лицето си, се смесил с народа. След това се добрал до една безлюдна улица и хукнал като луд. Домисол, който не го изпускал от погледа си, тичал след него и викал:

— Спри се, нещастнико! Плати ми театъра!

Джелсомино свил в една тясна уличка, вмъкнал се в първия срещнат вход, изкачил се по стълбите до тавана, блъснал вратата и… ето го в ателието на Бананито в същия миг, в който Дзопино влизал през прозореца.