Джелсомино в Страната на лъжците

Заспи ли, Джелсомино започва да си пее и Домисол сред мрака открива го къде е

Джелсомино, както може би ще си спомните, бил заспал в една изба върху куп въглища. За легло, разбира се, не било много удобно, но когато човек е млад, не държи много на удобствата. Буците въглища, които му убивали, не попречили на Джелсомино дори да сънува.

По едно време, както си спял, той затананикал. Много хора имат навик да говорят насън, а Джелсомино — да тананика. След като се събудел, той не си спомнял нищо. Гласът му изигравал тези шеги — може би за да си отмъсти за дългото мълчание, което Джелсомино му налагал през деня. Нощем гласът му си връщал за всички случаи, когато неговият господар го задушавал в гърлото.

Но когато Джелсомино си тананикал „тихичко“, вдигал достатъчно шум, за да събуди половината град. Хората се подавали възмутени по прозорците и питали:

— Какво правят нощните пазачи? Няма ли кой да накара този пияница да млъкне?

Нощните пазачи напразно тичали нагоре-надолу, улиците навсякъде били пусти.

Сега се събудил и директорът на градската опера, който живеел на другия край на града, на около десетина километра от избата, в която спял Джелсомино.

— Какъв изключителен глас! — възкликнал той. — Това се казва тенор! Кой ли е този човек? Ако само мога да го открия, как бързо ще изпълня с публика операта! Този човек би могъл да ме спаси.

Трябва да отбележим наистина, че от известно време операта в този град била в криза, нещо повече, пред фалит. В Страната на лъжците певците били малко, а и те смятали за свой дълг да пеят фалшиво. И ясно защо: ако пеели добре, публиката викала: „Куче, престани да лаеш!“; ако пеели фалшиво, публиката викала: „Браво, брависимо! Бис!“ А общо взето певците предпочитат да им викат „браво“, отколкото да пеят добре.

Директорът на операта се облякъл набързо, излязъл на улицата и се отправил към центъра на града, откъдето му се струвало, че идва гласът. Няма да ви разказвам колко пъти му се струвало, че вече е открил мястото.

— Трябва да е в тази къща! Гласът иде от онзи прозорец там горе, в това няма съмнение.

След неколкочасово търсене, смъртно изморен и готов да се откаже, най-сетне стигнал до избата на Джелсомино и можете да си представите изненадата му, когато при бледата светлина на запалката си установил, че изключителният глас излиза от гърлото на едно заспало върху въглищата момче.

— Щом пее така силно, като спи, мога да си представя какво ще бъде, като е буден! — заключил директорът на операта, потривайки ръце. — Този човек е златна мина и както се вижда, той и не подозира това. Аз ще бъда единственият миньор и на негов гръб ще направя огромно състояние.

Той събудил Джелсомино и му се представил:

— Аз съм маестро Домисол. Изминах десет километра пеш, за да те открия. Ти непременно трябва да пееш в операта, и то още утре вечер. Хайде, ставай да вървим вкъщи и да направим една репетиция!

Джелсомино се опитал да откаже. Обяснявал, че му се спи, но маестро Домисол му обещал широко и удобно легло. Джелсомино му обяснявал, че никога не е учил музика, но маестрото се заклел, че човек с такъв глас няма никаква нужда дори да познава нотите. А в това време и самият глас на Джелсомино напирал:

— Смелост! Нали искаше да станеш певец? Приеми! Може би това ще бъде началото на твоето щастие.

Маестро Домисол сложил край на разискванията, като грабнал Джелсомино за ръка и го повлякъл насила след себе си. Завел го в дома си, седнал пред пианото, ударил един акорд по клавиатурата и заповядал:

— Пей!

— Няма ли да бъде по-добре да отворим прозорците? — попитал плахо Джелсомино.

— Не, не желая да безпокоя съседите.

— Какво да пея?

— Каквото искаш! Изпей някоя песничка от твоя край!

Джелсомино подхванал една песничка от своя край, като се мъчел благоразумно да пее тихичко и гледал с широко отворени очи към стъклата на прозорците, които треперели до счупване и малко им трябвало да станат на сол.

Стъклата не се счупили, но още в началото на втората строфа полилеят станал на парчета и стаята потънала в мрак.

— Отлично! — извикал маестро Домисол, като запалил свещ. — Прекрасно! Чудесно! От тридесет години в тази стая пеят тенори, а досега никой не е успял да счупи дори една чашка за кафе.

В началото на третата строфа със стъклата на прозорците се случило това, от което Джелсомино се страхувал. Маестро Домисол станал от пианото, спуснал се към него и го запрегръщал.

— Слушай, момчето ми — викал той, като плачел от ентусиазъм, — това е най-доброто доказателство, че не съм се излъгал. Ти ще станеш най-големият певец на всички времена! Публиката ще откачи колелата на автомобила ти, за да те носи на ръце към славата.

— Да, но аз нямам автомобил! — казал Джелсомино.

— Ще имаш десет, ще имаш по един за всеки ден от годината. Благодари на небето, че си срещнал маестро Домисол. Хайде, изпей още една песен.

51

Джелсомино опитал друга песен. За първи път някой го хвалел, че пее добре. Той не бил суетен, но хвалебствията се харесват на всички. Изпял още една песен, като този път дал малко по-голяма свобода на гласа си, но съвсем малко по-голяма, и то само на едно-две места. Това обаче било достатъчно, за да се развихри истинска буря.

Стъклата на прозорците на близките къщи зазвънтели едно след друго. Изплашените съседи се подавали на прозорците:

— Земетресение! Помощ! Спасявайте се кой както може!

Колите на пожарната команда хвърчали тревожно и свирели със сирените си. Улиците веднага се изпълнили с хора, които бягали към полето, като носели в ръце спящи деца и тикали колички, натоварени с покъщнина.

Маестро Домисол не се побирал в дрехите си от радост:

— Великолепно! Страхотно! Невиждано!

Той целунал сто пъти Джелсомино и изтичал да вземе шал, за да увие гърлото му и да го предпази от евентуално въздушно течение. След това го завел в столовата и му сложил ядене, което би стигнало да нахрани десет безработни.

— Яж, момчето ми, яж! — непрекъснато го канел маестрото. — Ето това пиленце е отлично за високите тонове. А онази овнешка плешка е много препоръчителна за уплътняване на ниските тонове. Яж! От днес ти си мой гост. Ще живееш в най-хубавата стая на къщата ми. Ще направим специална облицовка на стените, за да можеш да се упражняваш колкото си искаш, без да те чува никой.

На Джелсомино му се искало да изтича и да успокои изплашените хора или най-малкото да телефонира на пожарната команда, за да й спести излишните курсове, но маестро Домисол не му позволил:

— Остави тази работа, момчето ми! Ако си признаеш, ще трябва да плащаш всички изпочупени стъкла, а сега нямаш нито стотинка. Може и да те арестуват, а попаднеш ли веднъж в затвора, сбогом, музикална кариера!

— А ако причиня повреди и на театъра?

Домисол избухнал в смях:

— Театрите са направени специално за да могат певците да пеят в тях. Те могат да издържат не глас, а бомба. Сега иди да си легнеш, а аз ще приготвя афиш и ще го дам веднага за отпечатване.