Джелсомино в Страната на лъжците

От тази глава нека всички узнаят, че котките лаят

Първото нещо, което Джелсомино намерил, като пристигнал в тази чудновата страна, била една сребърна монета, която лъщяла на земята край тротоара.

„Чудно — помислил си Джелсомино, — че никой не я е намерил, аз обаче няма да я изпусна. Малкото пари, които имах, се свършиха още вчера и днес не съм сложил залък хляб в устата си. Но най-напред ще попитам хората наоколо дали някой не я е загубил.“

Приближил се към групата хора, които го наблюдавали, като си шушукали, и им показал монетата.

— Някой от вас, господа, да е загубил тази монета? — запитал той с тих глас, за да не ги изплаши.

— Върви си по пътя и не показвай тази монета, ако не искаш да имаш ядове! — бил отговорът, който получил.

— Прощавайте! — прошепнал Джелсомино смутено. И без да се бави, се отправил към магазина, на чиято табела пишело: „Хранителни и други продукти“.

На витрината вместо колбаси и буркани с мармалад били изложени тетрадки, кутии с бои и шишета мастило.

"Това сигурно са „другите продукти“ — помислил си Джелсомино и влязъл в магазина.

— Добър вечер! — тържествено го посрещнал търговецът.

„Право да си кажа — разсъждавал Джелсомино, — още не съм чул да бие обяд, но хайде, няма да правя въпрос.“

И пак с тих глас, макар и твърде силен за нормалните човешки уши, запитал:

— Имате ли хляб?

— Имаме, разбира се, драги господине. Колко желаете? Едно шише или две? Червен или чер?

— Чер не, разбира се! — отговорил Джелсомино. — При това наистина ли го продавате в шишета?

Търговецът прихнал да се смее.

— А как искате да го продаваме? Може би при вас го режат на филии? Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме!

И докато разговаряли, той му показал цяла етажерка, върху която, подредени по-добре от батальон войници, стоели стотици разноцветни шишета мастило. В магазина изобщо не се виждала и следа от хранителни продукти: нито парченце сирене, нито троха хляб.

„Този дали не е луд! — помислил си Джелсомино. — По-добре ще бъде да не споря с него.“

— Действително чудесен хляб — казал той, като посочил едно шише с червено мастило, най-вече за да чуе какво ще му отговори търговецът.

— Нали? — рекъл той, засиял от удоволствие, че хвалят стоката му. — Това е най-хубавият зелен хляб, който някога изобщо е пускан на пазара.

— Зелен ли?

— Разбира се! Извинете, но може би вие не виждате добре?

Джелсомино бил напълно сигурен, че вижда шише с червено мастило и вече търсел някакво извинение, за да излезе от магазина и да отиде при друг, по-малко луд търговец. Тогава неочаквано му хрумнала една идея.

— Вижте какво — казал той, — хляб ще дойда да купя по-късно. А сега бихте ли могли да ми посочите магазин, където мога да купя мастило, и то хубаво?

— Разбира се — отговорил търговецът и на лицето му отново разцъфтяла широка усмивка, — ето там отсреща е най-известната книжарница в града.

На отсрещната витрина били изложени най-различни видове хляб и тестени произведения: спагети, макарони, планини от различни видове сирене, купища колбаси.

„Точно както си и мислех — казал си Джелсомино. — Онзи търговец е направо луд и нарича хляба мастило, а мастилото — хляб. Тук картината е по-успокоителна.“

Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

— Хляб ли? — побързал да отговори услужливият продавач. — Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

„Разбрах — заключил в себе си Джелсомино. — В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират.“

— Дайте ми половин килограм мастило! — казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът.

— Искам малко и от онова — добавил Джелсомино, посочвайки към една пита пармско сирене, без обаче да рискува да го назове.

— Ах, малко гума за триене, нали? — запитал продавачът. — Да, веднага ще ви премеря.

Той отрязал хубаво парче от сиренето, претеглил го и го опаковал в хартия.

Джелсомино си отдъхнал и подал намерената малко преди това сребърна монета.

Продавачът я взел и в продължение на няколко минути я изследвал най-старателно. Хвърлял я няколко пъти върху тезгяха, за да чуе звъна й, разглеждал я с лупа, опитвал я дори със зъби и най-сетне я върнал на Джелсомино, като отсъдил студено:

— Много съжалявам, младежо, но твоята монета е истинска.

— Слава богу! — усмихнал се Джелсомино доволен.

— Какво ти слава богу! Казвам ти, че тази монета е истинска и не мога да я приема. Дай ми тук стоката и си заминавай! Имаш късмет, че не ми се ще да излизам навън и да викам полиция. Знаеш ли какво е наказанието за разпространение на истински монети? Затвор!

— Но аз…

— Не викай толкова, аз не съм глух! Отивай си и като се върнеш с фалшива монета, стоката ще бъде твоя. Дори няма да разопаковам пакета. Ето, оставям го тук настрана, виждаш ли? Хайде, лека нощ!

Джелсомино сложил юмрук на устата си, за да не извика. Докато изминавал малкото разстояние, което деляло тезгяха от вратата, между Джелсомино и неговия глас се развил следният диалог:

Гласът: Искаш ли да изпусна едно „ах“ и витрината да стане на сол?

Джелсомино: Недей, моля ти се! Едва съм пристигнал в тази страна и без това всичко ми върви накриво.

Гласът: Да, но аз трябва да изразходвам силите си, иначе ще експлодирам. Ти си ми господар, ти трябва да ми кажеш как!

Джелсомино: Имай търпение, най-напред да излезем от магазина на този луд човек. Не искам да го разорявам. Има нещо в тази страна, което не мога да разбера.

Гласът: Побързай, защото не мога повече да издържам. Ето, ето, не мога повече, ще викам… и ще превърна всичко на пух и прах…

Джелсомино забързал и свил по една тясна уличка. Огледал се — наоколо нямало никой. Тогава снел ръка от устата си и издал едно леко „ах“, за да се освободи от обзелия го гняв. Една улична лампа и саксия с цветя, която паднала от един балкон, се разбили на паважа. Джелсомино въздъхнал:

— Когато се сдобия с пари, ще изпратя пощенски запис на общината за счупената лампа и саксията с цветя на онзи балкон. Но дали не счупих и нещо друго?

— Нищо друго! — отговорило му едно нежно гласче между две изкашляния.

Джелсомино се огледал, за да установи откъде иде гласецът, и видял едно коте или поне нещо, което отдалеч можело да се вземе за коте: цялото червено, червено като мак. То било само с три крачета и най-странното било, че имало само контурите на коте, подобно на онези картинки, които децата рисуват по стените.

— Я гледай — коте, което може да говори! — учудил се Джелсомино.

— Признавам, че съм малко особено коте. Например зная да чета и да пиша, защото съм син на един училищен тебешир.

— Син на кого?

— Тук, на тази стена, ме нарисува едно момиченце с късче тебешир, откраднато от училище. Но тъй като се зададе един полицай и момиченцето трябваше да бяга, то успя да ми нарисува само три крака. Затова съм куцо и реших, че името ми трябва да бъде Дзопино3. Малко съм настинал и кашлям, тъй като мазилката беше влажна, а там прекарах цялата зима.

На зида наистина имало белег, сякаш оттам била отлепена рисунката на Дзопино.

— Но как слезе от стената? — попитал го Джелсомино.

— За това трябва да благодаря на твоя глас. Ако беше извикал малко по-силно, може би щеше да събориш зида и щеше да бъде цяло нещастие. А ето, за мен бе истинско щастие, че не успя да го събориш. Ах, колко е хубаво да можеш да ходиш дори и на три крака. Ти имаш само два и пак ти стигат, нали?

— Е, да! — признал Джелсомино. — Дори ми са много, тъй като ако имах само един, не бих напуснал дома си.

— Нещо не си много весел — забелязал Дзопино. — Какво ти се е случило?

Докато Джелсомино се готвел да разкаже своите преживелици, по уличката минало едно истинско коте с четири истински крака. По всяка вероятност трябва да е било много замислено, тъй като то дори не се обърнало да погледне нашите приятели.

— Мяу! — извикал му Дзопино.

На котешки език това значи „здравей!“. Котето се спряло изненадано или по-точно — възмутено от този поздрав.

— Името ми е Дзопино, а ти как се казваш?

Истинското коте се поколебало дали да отговори или не, но после сърдито отговорило:

— Фидо!

— Какво казва? — попитал Джелсомино, който естествено нищо не разбирал от котешки език.

— Казва, че името му било Фидо.

— Та това не е ли кучешко име?

— Точно така!

— Нищо не разбирам! — казал Джелсомино. — Най-напред търговец, който твърди, че ми дава мастило вместо хляб, а сега коте с кучешко име.

— Слушай какво, драги! — започнал да му обяснява Дзопино. — Той се мисли за куче. Искаш ли да чуеш?

И се обърнал към котето със сърдечен поздрав:

— Мяу, Фидо!

— Бау-бау! — отговорило котето разярено. — Засрами се! На какво прилича коте да мяука.

— Та аз съм коте — казал Дзопино, — макар че имам само три крака, нарисувани с червен тебешир.

— Ти си срам за нашия род. Ти си направо лъжец. Върви си по пътя! Не желая и миг повече да оставам и да говоря с теб. Пък и започва да вали, затова е по-добре да бързам за вкъщи да си взема чадъра.

След това Фидо си тръгнал, като се обръщал от време на време, за да излае.

— Какво каза?

— Каза, че вали!

Джелсомино погледнал небето: между покривите на сградите слънцето блестяло по-ярко от когато и да било, а по небето и с морски далекоглед човек не можел да открие някакъв облак.

— Да се надяваме, че бурите в тази чудновата страна са все като днешната. Струва ми се, че съм попаднал в някакъв объркан свят.

— Драги Джелсомино, ти чисто и просто си попаднал в Страната на лъжците. Тук законът повелява на всички да лъжат. И тежко на оня, който каже истината: наказанията предвиждат страшни глоби, с които им смъкват кожите.

И след това Дзопино, който от своя наблюдателен пункт на зида имал възможност да научи много неща, описал на Джелсомино надълго и нашироко положението в Страната на лъжците.