Джелсомино в Страната на лъжците

Джелсомино истински запява след буря, бягане и врява

В лудницата след оживлението, предизвикано от бягството на Бананито, спокойствието скоро се възстановило. По стаите, килиите и коридорите всички спели. Будно било само момчето в кухнята. То почти никога не спяло, защото винаги било гладно и прекарвало нощта в търсене на нещо за ядене. То съвсем не се интересувало от Бананито и от онези, които го дирели. Не се интересувало и от онова странно момченце, а ако трябва да кажем истината, то не било момченце, а младеж, който застанал насред площада пред лудницата и запял.

Момчето от кухнята, като дъвчело кори от картофи, го гледало и клатело глава:

— Е, поне за този няма съмнение, че е луд. Къде се е виждало такова момче, което, вместо да прави серенада на хубави момичета, е дошло да пее пред лудницата. В края на краищата това си е негова работа! Ех, ама какъв силен глас! Обзалагам се, че ей сега пазачите ще се хвърлят отгоре му.

Но пазачите, уморени от преследването на Дзопино, спели като мъртви.

Джелсомино, който започнал да пее най-напред тихичко, за да изпробва гласните си струни, постепенно засилвал гласа си. Момчето от кухнята останало с отворени уста, забравяйки за картофените кори, които дъвчело.

— Като го слушам, сякаш ми минава гладът!

В този именно миг стъклата на прозореца, на който се било облегнало момчето, отхвърчали във въздуха и малко останало някое парче стъкло да му влезе в носа.

— Ей, кой хвърля камъни?

Веднага след това в различните краища на огромната мрачна сграда и други стъкла започнали да се чупят едно след друго.

Пазачите обикаляли стаите и килиите, смятайки, че се касае за бунт на затворниците, но скоро установили, че разбудилите се затворници са спокойни, доволни и с бодър дух.

— Кой чупи стъклата? — питали пазачите.

— Тишина! Млъкнете! — викали затворниците. — Оставете ни да слушаме песента. Какво ни интересуват стъклата, да не са наши!

След това започнали да се огъват и трошат решетките. Пръчките им се чупели като кибритени клечки, откачвали се от прозорците и падали в рова, където правели „пляс“ и потъвали на дъното.

Директорът на лудницата, когото осведомили за станалото, започнал да усеща тръпки.

— От студа е! — обяснил той на секретарите си, но в себе си мислел: „Става земетресение!“

Веднага заповядал да докарат автомобила му и като казал на другите, че бърза да предупреди министъра, оставил лудницата на произвола на съдбата и заминал за вилата си извън града.

„Да, да, министърът! — мислели си секретарите разярено. — Уж при министъра отива, а всъщност бяга… Пък ние тук трябва да свършим като мишки в капан. Това няма да го бъде!“

И един след друг, кой с автомобил, кой пеша, преминали по подвижния мост в панически бяг.

Започвало да се разсъмва. По покривите се плъзнал първият лъч сива светлина. За Джелсомино това било нещо като знак, който сякаш му казвал: „Пей по-силно!“

Да можехте само да го чуете! Гласът излизал от устата му като лава от кратера на вулкан. Всички дървени врати на лудницата започнали да хвърчат на парчета, а железните така се извили, че съвсем не приличали на врати и затворените вътре наизскачали по коридорите, луди от радост.

Пазачите и болногледачите също побягнали към изхода, откъдето през подвижния мост можело да се стигне до площада. Изведнъж всички решили, че имат много важна работа извън лудницата.

— Трябва да измия главата на кучето си! — казал един.

— Поканен съм да прекарам заедно с приятели няколко дни на морето — казал друг.

— Не съм сменял водата на рибките и се страхувам, че ще умрат.

Но никой не казал чисто и просто, че се страхува, тъй като били свикнали винаги да лъжат.

И така от целия служебен персонал на лудницата останало само момчето от кухнята с кочан зеле в ръка и с отворена уста. Гладът му наистина бил преминал и за първи път в живота му го лъхнали хубави мисли, като приятен свеж ветрец.

Ромолета първа от стаята разбрала, че пазачите са избягали.

— Какво чакаме, та не бягаме? — казала тя на леля Панокиа.

— Това е противно на правилниците — отговорила леля Панокиа, — но, от друга страна, правилниците са против нас. Затова хайде да си вървим!

Те се хванали за ръце и тръгнали към стълбите, по които вече бягала огромна тълпа. Бил настъпил ужасен хаос, но леля Панокиа веднага разпознала сред хилядите гласове гласовете на своите котки. Седемте ученици на Дзопино, от своя страна, също видели сред тълпата високата глава и строгото лице на своята покровителка и веднага скочили от всички страни на раменете й, мяукайки.

— Хайде, хайде! — казала леля Панокиа със сълзи на очи. — Да си вървим вкъщи! Едно, две, три, четири… всички ли сте тук? Седем, осем! Има едно в повече.

Това бил, разбира се, добрият Фидо. В ръцете на леля Панокиа имало място и за него.

Джелсомино спрял да пее и разпитвал за Дзопино всички, които излизали от лудницата. Но никой не знаел нищо за него. Тогава той наистина изгубил търпение.

— Остана ли някой вътре? — попитал той.

— Никой, нито един човек!

— Тогава гледайте!

Той поел въздух в гърдите си, както водолаз преди спускане под водата, сложил ръцете си от двете страни на устата, за да бъде сигурен, че гласът му ще полети само в една посока, и взел един висок тон. Ако има жители на Марс и Венера с уши, трябва и те да са го чули. Достатъчно е да знаете, че сградата се сгромолясала като отнесена от циклон: керемиди и греди отлетели като птички. След това, започвайки от най-горния, етажите се огъвали и със страшен трясък се сгромолясвали в рова, като изхвърляли водата във всички посоки.

Всичко траяло само минута и това най-добре разбрало момчето от кухнята. То било останало там и след бягството на затворниците. Момчето едва успяло да скочи от прозореца, да прекоси рова и да стигне площада, когато зад гърба му се съборила цялата сграда.

Над площада ехтял радостен вик и тъкмо в този миг се показало слънцето, като че някой бил изтичал да го извика с думите: „Излизай бързо, ако не, ще изпуснеш интересната гледка!“

Понесли Джелсомино на ръце и журналистите не успявали да се приближат до него, за да го питат за впечатленията му. Затова трябвало да се задоволят с интервюто от Калимеро Полицата, който продължавал да стои настрана, гледайки мрачно.

— Нищо ли няма да кажете за читателите на „Съвършен лъжец“? — попитали го журналистите.

— Мяу! — отговорил Калимеро, като им обърнал гръб.

— Отлично! — извикали журналистите. — Вие сте един от свидетелите очевидци. Можете ли да ни кажете как се случи всичко това?

— Мяу! — повторил Калимеро.

— Много добре! Ще опровергаем по най-категоричен начин, че лудницата се е съборила и че лудите са се пръснали из града.

— Но не искате ли или не можете да разберете — възмущавал се Калимеро, — че съм котка?

— Искате да кажете — куче, щом като мяукате.

— Котка! Котка! Аз съм котка и ловя мишки. Но не само това, сега, като ви гледам по-добре, разбирам, че сте мишки и ей сега ще ви схрускам. Можете да се криете, където искате, но от мен няма да избягате.

Мяу! Мър-мяу!

При тези думи Калимеро скочил и журналистите едва успели да приберат писалките в джобовете си и да се качат в автомобила.

Нещастният Калимеро паднал на земята и останал там до вечерта да мяука отчаяно, докато най-сетне един милостив минувач го вдигнал и отвел в болницата. Един час след това излязло извънредно издание на „Съвършен лъжец“. През цялата първа страница било поставено заглавие с огромни букви:

ЕДНО НОВО НЕУСПЕШНО НАЧИНАНИЕ

НА ТЕНОРА ДЖЕЛСОМИНО:

ПЕЕЙКИ, ТОЙ НЕ УСПЯ ДА РАЗРУШИ

СГРАДАТА НА ЛУДНИЦАТА

Директорът на вестника доволно потривал ръце: — Прекрасно опровержение! Днес ще се продадат най-малко сто хиляди броя от вестника.

Но скоро вестникопродавците на „Съвършен лъжец“ се върнали с непродадени вестници под мишница. Никой не искал да купува вестника.

— Как е възможно? — крещял директорът. — Да не продадете нито един брой! Какво четат хората, календара ли?

— Не, господин директор — отговорил му един от вестникопродавците, който бил по-смел от другите, — вече не четат и него! Какво искате да правят с календар, в който месец декември се нарича август? Или може би на хората ще им стане топло само защото името на месеца е сменено? Навън стават страшни неща, господин директор! Хората ни се смеят в лицето и ни съветват да употребим вестника за правене на хартиени лодки.

В този миг в кабинета на директора влязло кучето му, което, на свой ред, също било обиколило града.

— Ела тук, котенцето ми, ела тук! — повикал го по навик директорът.

— Бау-бау! — отвърнало кучето.

— Какво, лаеш ли?

В отговор кучето започнало радостно да подскача и продължавало да лае още по-силно.

— Но какво става, да не би да настъпва краят на света? — извикал директорът, като изтривал потта от челото си. — Изглежда, че наистина настъпва краят на света!

Всъщност това бил само краят на лъжите. Сгромолясването на лудницата дало възможност за свободно движение на стотици хора, които говорели истината, кучета, които лаели, котки, които мяукали, коне, които цвилели съгласно всички правила на зоологията и граматиката. Истината се разпространявала като епидемия и обхващала мнозинството от населението. Търговците започнали да сменят надписите на стоките си.

Един фурнаджия свалил надписа, на който пишело: „Книжарница“, обърнал го и с парче въглен написал: „Хлебарница“. Веднага пред хлебарницата се събрала голяма група хора, които започнали да ръкопляскат.

Но още по-голяма била навалицата на централния площад пред двореца. Начело бил Джелсомино, който пеел, и песента му събирала хората от всички квартали, та дори и от близките села.

Джакомоне видял от прозореца на своята стая насъбралото се множество и плеснал с ръце от радост.

— Бързо! Бързо! — викнал той на придворните. — Очевидно народът иска да произнеса реч. Гледайте колко много хора са се събрали да ме приветстват.

— За какво ли наистина са се събрали толкова много хора? — питали се един друг придворните.

Може би ще ви се стори странно, но те все още не знаели какво се било случило. Агентите на краля, вместо да отидат в двореца да докладват, се били пръснали да си търсят убежища.

Само в двореца на крал Джакомоне котките продължавали да лаят. Това били последните нещастни котки в кралството.