Джени, жена по природа

X

Минаваше дванайсет, когато Джени излезе от голямата бяла къща на съдията Рейни в горния край на Морнингсайд стрийт и бавно се запъти в стихналата нощ към дома. Вечерната влага се беше разнесла и сега над улици и градини се стелеше тънка, мръсна мъгла.

Джени живееше само две пресечки по-надолу и когато съдията Рейни й предложи да я изпрати за по-сигурно, тя заяви, че иска малко да се поразходи. Той не се съгласи, твърдеше, че не бива по това време да се движи сама по улиците, но Джени настоя и той я придружи само до пътната врата.

В този час почти всички къщи от двете страни на Морнингсайд стрийт вече спяха, но уличните фенери по ъглите светеха ярко и Джени не виждаше защо трябва да се бои, че е закъсняла. Освен това беше все още твърде разтревожена и смутена от заплахите на Дейд Уомак, както и от настояванията на съдията Рейни да не позволява на Лоана Нилей втори път да преспи у дома й, че дори време не й остана да се страхува.

Като отмина потъналата в сянка църква на Суровия кръст, отчасти скрита зад бухналите дъбове, Джени стигна къщата си и заизкачва стъпалата. Не направила и две стъпки, тя чу на верандата трескаво прибягване на нозе, в дъските скръцна отместен стол. Изненадана от този шум, едва сега изпита страх и спря на място. Сърцето й развълнувано заподскача и първата мисъл, която й дойде, беше за колко време биха се притекли съседите, ако ги извика на помощ.

Изправена на стъпалата, като се колебаеше какво да стори, Джени съзря, че от стола към нея приближава човек. Лампите в антрето и хола светеха, но тяхната светлина едва се процеждаше на верандата. В началото си помисли, че Малчо Гудуили я чака да се върне от съдията Рейни, но като различи едрата, масивна фигура на мъж, когото не можа в тъмното да познае, тя наистина се уплаши.

— Кой е? — извика тя и се втурна по стъпалата да достигне по-скоро вратата и се намери в безопасност. — Какво правите тук?

След случилото се у съдията Рейни единственият човек, за когото можеше да си помисли по това време на нощта, бе Дейд Уомак. Вече съжаляваше, че не остави съдията да я изпрати до къщи.

— Кой си ти? — повторно извика тя. Джени бе застанала вече до вратата. — Дейд Уомак, ти ли си?

— Не, мис Ройстър, аз съм, Монти Биско. Открехна вратата и ярката светлина от антрето обля Монти Биско. Не бе го виждала кажи-речи цяла година и беше забравила какъв огромен и снажен е той. На дясната му буза забеляза стария белег от футболна обувка. Монти я гледаше с колеблива усмивка на широкото си лице.

— Казвам се Монти Биско, мис Ройстър, не ме ли помните?

Тя отвори вратата още по-широко и стъпи на прага.

— Какво търсиш в моята къща по това никакво време? — сопнато попита тя. Като разбра, че е той, успокои се, но от вълнение все още се задъхваше. — Изкара ми акъла, Монти Биско. Какво ти е хрумнало? Какво искаш?

— Мис Ройстър, не исках да ви плаша — дрезгаво се извини той. — Честна дума, не исках. Съжалявам. Искам да си поприказваме, мис Ройстър. Откога ви чакам да се приберете. Много е важно.

— Можеше да почакаш да съмне, че е по-прилично, а не да се мъкнеш среднощ и да ми смръзваш кръвчицата.

— Не можех да чакам. Налага се да ви говоря още тази нощ.

— За какво?

— За Бети Уудръф.

— Какво за нея?

— Нали Бети живее у вас, помислих си… Джени разтвори цялата врата. Сега вече дишаше спокойно и го гледаше строго на ярката светлина. Той ту скриваше ръце дълбоко в джобовете си, ту бързо ги изваждаше.

— Ти, изглежда, имаш нерви като на пощуряло магаре, Монти Биско. Да идваш тук, след като най-безобразно се отнесе с бедното момиче преди една година! Излиза, че нямаш капка ум в главата си, щом не те е срам да идваш в тази къща, след като духна на Бети под опашката и се ожени за другата учителка. Сега поне можеш да оставиш Бети Уудръф на мира. За какво ще говорим? Сега и без това нищо не може да се промени. Късно е. Каквото си направил — направил!

— Миналата година ме хванаха натясно, мис Ройстър. Такава е истината. Не успях да предотвратя нещата. Не ви лъжа. Повярвайте, мис Ройстър. Трябваше, трябваше, защото иначе щяха да ме изхвърлят от училището. Ако им беше казала…

— Кой да им каже?

— Ако Мейрита беше обадила на директора, че е бременна от мен… Самата истина, мис Ройстър, кълна ви се!

— Искаш ли още една истина? Слушай, Монти Биско! Можеше друго да сториш.

— Какво друго, мис Ройстър?

— Можеше вместо с другата учителка същата работа да свършиш и с Бети Уудръф, ето какво!

— Де да беше станало тъй, мис Ройстър! — каза той. Сведе поглед и затътри тежката си обувка по верандата. — Колко пъти се мъчех да обясня на Бети, но тя не искаше и да чуе.

Джени се изсмя.

— Да обясниш! Да обясниш! Обяснявай! От какво според теб са направени момичетата — от уши? Може да си голям футболен треньор, да си як като млад жребец, вързан в яхъра, но в тая глава, дето я носиш, няма и капчица разум. Не можеш ли нещо друго да измислиш? А ти — обяснения! Приказваш, приказваш, обясняваш, а тя — какво да чака тя, а? Да се оправи времето? Ако един път за разнообразие си беше използвал тиквата и бе показал два грама мъжко достойнство, тя веднага щеше да се съгласи. Дано поживееш повечко, един ден ще научиш, че когато едно момиче ходи с някого, очаква от него и нещо друго, не само приказки. Инак ще си стои в къщи, букли ще навива, книжки ще чете. Откак се е върнала тази есен в Солисо, Бети Уудръф се запозна със сума мъже, и то не за да им слуша приказките.

Монти сви неловко рамене и зарови ръце в джобовете си.

— Нали и аз за туй исках да говорим, мис Ройстър — продума той и продължи неспокойно да свива плещи. — Точно за това. Нека вляза, само за малко… — и той пристъпи към прага.

— Не знам дали да те пусна — с подозрение каза Джени, без да изпуша из очи неговите неспокойни движения. — Не знам разумно ли е. Освен това с приказки нищо не можем промени.

— Но аз искам да ви говоря, мис Ройстър, и не ми е удобно да ви държа права на верандата. Да седнем някъде, да ви кажа…

Тя махна с ръка.

— Не виждам никаква разлика, няма значение какво ще ми кажеш и къде ще ми го кажеш, но хайде, щом искаш, влез за малко. Досега никому не съм отказвала да го поканя в къщи, та сега ли да е първият път? Но побързай, казвай, каквото си намислил, защото отдавна мина времето, когато трябваше да съм в леглото. Хайде, влизай.

Монти с готовност последва Джени в антрето, затвори вратата и прекрачи в хола. Под ярката лампа изглеждаше още по-грамаден. На височина надхвърляше шест стъпки, широкоплещест, с мускулести ръце и крака и четинеста черна коса, щръкнала на главата му. Беше със сиво брезентово яке, неогладени кафяви панталони и червена, разкопчана на врата риза.

— Седни — грубо го покани Джени и се настани на креслото от червен плюш, — избери си стол.

С крива усмивка Монти се намести в най-близкия стол и свря краката си под него.

Джени скръсти ръце над корема си, присви ги нагоре и подозрително го загледа.

— Думай!

— Мис Ройстър… — подзе той.

— Ако си намислил отново да ме метнеш или Бети Уудръф пак да излъжеш — прекъсна го веднага тя, — значи си останал все същият глупак. Веднъж вече измами Бети, но втори път — да имаш да вземаш! Хайде сега, кажи каквото ще казваш.

Монти се наведе, сгърби широките си рамене и прокара пръсти през бодливата си коса. После с бързо облизване накваси пресъхналите си устни.

— Искам да се видя с Бети, мис Ройстър — каза той и отново наплюнчи устни. — Затова и дойдох, да я видя.

Джени не отвърна веднага, но продължи да го гледа. Кръстоса отпуснатите си ръце и повторно ги присви нагоре.

— Защо искаш да я видиш?

— Ами… как да кажа, мис Ройстър… Бях преди малко в града и сума приказки чух… там, дето… в мотела… Всички все за Бети говорят. И по-рано бях чувал, че откак се е върнала в Солисо, с мнозина се среща, но си мислех — обикновени срещи и нищо повече, като нашите едно време. Сега научих, че не било точно тъй. Излизала, разправят, всяка нощ и отивала на среща в някой от мотелите по шосето, всеки път с различен човек. В града, изглежда, всички знаят, но аз не мога да повярвам на техните приказки. Честна дума, за мен това е изненада. Миналата година, като се виждахме, не беше такава.

— Е, та?

— Затова и поисках да я видя тази вечер. Мислех, че…

Джени се облегна и се засмя.

— Монти Биско, говориш като седемгодишен хлапак, който си е раздал сладкишите и после се връща, скимти и плаче отново да му ги върнат. — Тя пак прихна. — Сега зная защо си дошъл. Искаш от оня сладкиш, който до троха е изяден.

— Не е точно така — каза той и се размърда на стола. — Нямах това предвид, мис Ройстър. Исках да и кажа, че съм решил веднага щом приключи футболният сезон, да си подам оставката като треньор в училището. Остават само три седмици. Наумил съм си да замина някъде далеч от тук, например в Тенеси или Арканзас, или пък дори в Тексас, и там да потърся работа като треньор. Искам и Бети да дойде с мен и да се оженим.

— Говориш, като че и малкото ум, дето ти е останал, и той се е изпарил. Вече си женен за другата, нито Бети Уудръф, ни коя да е друга би се юрнала с един женен мъж.

— Но аз ще се разведа с Мейрита. Вече говорих с адвокат и той каза, че ще се намерят цял кош поводи за развода. За двеста долара се наемал да свърши работата. И веднага щом получа развода, Бети и аз ще можем да се оженим.

— Значи тъй си го мислиш, а? Сега пък чуй аз какво мисля! След като се отнесе тъй зле с нея, Бети Уудръф няма да те вземе. Тя е достатъчно разумна, за да постъпи така, макар че няма и капка гордост.

— Луд съм по нея, мис Ройстър — призна Монти, неспокойно шавайки на стола.

Джени мълчаливо го наблюдаваше.

— Всичко бих сторил, ако тръгне с мен и ми стане жена — добави той.

— Едно ще ти кажа — поде Джени.

— Какво, мис Ройстър? — обнадежден попита той.

— Ставай и си върви у дома! Часът ми за лягане мина и съм уморена и сънлива. Ако ми бръщолевиш цяла нощ като смахнат, никога не бих посъветвала Бети да заминава от града, не бих й дала никъде да шавне с женен мъж, който един път вече си е разкалял пътя — Джени бавно надигна месестото си тяло от креслото и се изправи. Обърна гръб на Монти и се отправи към вратата. — И тъй, отивам да спя. Лека нощ!

Заравяйки ръце в джобовете си, Монти изгледа Джени — тя угаси лампата в хола, — след което я последва в антрето.

— Мис Ройстър, виновен ли съм аз, че съм женен? — промълви отчаяно той. — Не аз се натисках да се оженим. Тя ми заяви, че ако не се оженя за нея, ще ме обади на директора и на учителския съвет, щяла да им каже, че е бременна, че аз съм бащата. Щяха да ме уволнят. Та затуй…

— Добре, а тя роди ли?

— Не.

— И Бети Уудръф няма да роди, тъй че хич и не се навъртай около нея и стига си ги дрънкал, че ще я вземеш за жена, че туй било, че онуй! Веднъж ти го казах и пак повтарям. Лека нощ, Монти Биско!

Монти застана в подножието на стълбата и се загледа нагоре, към коридора на втория етаж. Джени видя, че посяга с крак към първото стъпало.

— Недей, Монти! — екна гласът й зад гърба му. — Да не си посмял!

Той я стрелна през рамо.

— Не можете да ме спрете, мис Ройстър. А и не е ваша работа.

Прекрачваше второто стъпало, когато Джени се завтече към него и с две ръце го сграбчи за ръката. Монти лесно се освободи, просто тръсна ръка.

— Дошъл съм да видя Бети и ще я видя! — И той отново тръгна по стълбата.

— Вийзи, Вийзи! — извика Джени, колкото й глас държи. — Ела, Вийзи, бързо ела! Помогни ми да го спрем! Монти Биско иска да нахълта в стаята на Бети. Бързай, Вийзи!

— Каква полза да го викате — каза Монти, като се обърна и погледна Джени. — Ведро вода да понесе, ще се влачи по пода, та какво остава…

Малчо Гудуили пристигна тичешком и цъфна на върха на стълбата, преди още Монти да е наближил етажа. Застана там с късата си нощничка и замига на ярката светлина.

— Какво става тук? — запита той.

— Не го пускай горе, Вийзи! — изкрещя Джени и се втурна нагоре. — И една стъпка не му давай да направи! Иска да се вмъкне в леглото на Бети.

Монти спря на стъпалата и впери поглед в Малчо.

— Какво правиш тук, Монти? — попита Малчо. — Какво искаш?

— Махай се от пътя ми, да не пострадаш! — заплашително викна Монти. — Не ми се ще да причинявам зло на такъв дребосък като тебе. Махай ми се от пътя, чуваш ли?

— Не го слушай, Вийзи! — извика Джени, наближила вече горното стъпало, и миг след това се хвърли и обхвана с ръце краката на Монти.

Загубил равновесие, тъй като не успя да се освободи, Монти се строполи назад върху Джени. Сега тя пусна краката му и той се запремята надолу, разперил ръце. Главата му се заудря по перилата. Просна се на пода и за миг загуби съзнание.

Още не стъпил на нозе, Джени и Малчо се намериха при него. Като се почувствува на себе си и разтърка очи, Монти застана на колене и после бавно се изправи. Видя, че Малчо стои между него и пътя към стълбата, вдигна го и го захвърли насред хола.

— Предупреждавам те, Малчо, ако си знаеш интереса, стой си на мястото!

Монти се озърна и забеляза Джени на най-горното стъпало. Зачервена и гневна, тя го гледаше с пронизващ поглед.

— Измитай се от къщата ми, Монти Биско! — рече тя.

— По-добре ще е вие да ми се махнете от пътя — каза той.

— Не ме е грижа ни колко си голям, нито пък колко са ти големи приказките! — с решение в глася отвърна тя. — Няма да се качиш при Бети и това е! Аз като кажа… Тази вечер й дадох голяма доза приспивателно да й се успокоят нервите и никому няма да позволя да припари до леглото й. Сили няма да й стигнат да го отхвърли. Може и да не съм светица в някои неща, но това не мога да приема. Ти не обръщаше на Бети никакво внимание цяла година, додето не чу клюките тази вечер, а сега, засилил се човекът и хоп с нея под един юрган! Затуй си дошъл, не за друго. А ги разтегляш едни лъжи — щял да се развежда и за Бети да се жени! Познах те, нали те гледам как не те свърта през цялото време. Но нищо няма да свършиш!

Без никакво усилие Монти безмълвно я отблъсна. Отново се запъти към стълбата и предпазливо надничаше назад да не би Джени и този път да го хване през краката. Току преди да стигне горния етаж, Джени изтича до телефона, дигна слушалката и почна светкавично да върти.

— Какво правите? — извика Монти от горното стъпало.

— Викам полиция — спокойно рече тя. После подвикна на Малчо: — Вийзи, изтичай на улицата и ако тоя се опита да ми попречи, колкото ти глас държи, викай съседите на помощ!

Малчо сдипли нощничката си, отвори вратата и хукна в нощта.

— Не правете това, мис Ройстър — примоли се Монти. Той погледна с копнеж към стаята на Бети в дъното на коридора и после наведе очи към стъпалата. — Моля ви, недейте, мис Ройстър! В същия миг ще ми изстине мястото в училище. Не викайте полиция, моля ви!

И забърза по стълбата надолу.

— Ако не изчезнеш от къщата ми, додето не са ми отговорили по телефона, сто на сто ще те изхвърлят от училището, защото, Монти Биско, заклевам ти се, ще кажа на полицията защо си искал да се качиш при Бети. Ще ти бъде урок за цял живот!

— Добре, мис Ройстър, ще си ида — дрезгаво каза той. — Моля ви, не казвайте нищо на полицията.

Без да откъсва очи от Джени, която стискаше слушалката в ръка, Монти дума повече не обели и бързо прекоси антрето. Отвори входната врата, премина верандата и се смъкна по стълбите на улицата.

Джени изчака да заглъхнат стъпките му и затвори телефона. Излезе на верандата, застана там, а в това време, притиснал плътно нощничката си, Малчо се прибра в къщи. После Джени залости здраво вратата, угаси лампата в антрето и тръгна с Малчо по стълбата.

Бяха на средата, когато Джени внезапно се закова на място и сграбчи Малчо за ръката.

— Я слушай — строго каза тя, — доколкото си спомням, бях ти казала да стоиш долу, в хола, и да ме чакаш. К’во си правил през всичкото време горе? Защо не ме послуша, Вийзи Гудуили?

— Джени, самата истина ще ти кажа. Стана много късно, беше ми много студено и затуй си легнах дано се стопля под юргана. Ето ти истината, Джени.

— Не зная, да ти повярвам ли? — със съмнение продума тя. — Като те знам какъв си, трябваше добре да си направя сметката, преди да изляза и да те оставя сам с новата наемателка — Джени пусна ръката му и го побутна нагоре. — А сега лягай, друг път да не се повтаря!