Джени, жена по природа

XIV

Болнаво бледен, тревожен и смутен, проповедникът Клъф се измъкна от прашния си автомобил на паркинга пред църквата и уморено се довлече до къщата на Джени Ройстър. Тъмносиният му костюм беше измачкан и провиснал, целият в перушинки и влакна, несресаната му черна коса подскачаше, паднала върху челото. Имаше вид на човек, напълно обезнадежден и сломен.

Напъхал оскъдния си гардероб и всички лични вещи в куфари и картонени кутии, проповедникът Клъф ги бе струпал на задната седалка и в багажника, а библията, библейският речник и двайсетте тома образци за проповеди, сватбени речи и надгробни слова, наредени в друга грамадна кутия, се намираха на предната седалка.

Беше малко след пет, за първи път този ден въздухът бе прохладен и приятен. Някои от обитателите на Морнингсайд стрийт бяха наизлезли и насядали по верандите, други се разхождаха из дворовете и се радваха на хубавото време. В небето все още се носеха облаци и тъй като слънцето залязваше зад сивата им покривка, здрачът приближаваше по-бързо от друг път.

Като стигна къщата на Джени, проповедникът Клъф прекоси на пръсти верандата и плахо почука на входната врата. Не се обади никой. Той притисна ухо до цепнатината на вратата, но нищо не чу. Уплашен и обезкуражен, потропа още веднъж, по-силно. Решил да не мърда оттук, додето не му отворят, напрегнато слушаше да долови стъпки в антрето.

Продължаваше настойчиво да чука, когато Джени внезапно отвори вратата. Беше запъхтяна и зачервена от бързане по стълбите.

От половин час Джени се намираше на горния етаж, в стаята на Лоана. Като я видя уморена и отчаяна след цял ден скитане из града, без да тури нищо в уста и без да си намери работа, Джени я накара да си легне. Сготви й пълен кастрон пилешка супа, даде й огромен резен шунка, залян със сос.

Лоана все чакаше случай да разкаже на Джени какво се бе случило в кантората за недвижими имущества и в кафенето „Джони Реб“, но щом привърши с яденето, Джени й даде да глътне няколко приспивателни, от които се почувствува тъй замаяна и отпаднала, че дори не се опита да говори.

Като отвори вратата, Джени тъй се изненада, щом видя проповедника Клъф, че остана със зяпнала уста.

— Здравейте, мис Ройстър — каза той и клепачите му нервно потрепнаха. — Не исках да ви безпокоя, но ако нямате нищо против, бих искал да си поговорим две-три минути насаме.

— Здравей, проповедник — измънка тя.

— Мога ли да говоря с вас, мис Ройстър? — настоя той.

— За какво? — Джени се намръщи. — Не очаквах да те видя в моята къща след всичко, което стана, отче Клъф.

Тътрейки обуща по пода, той премести тежестта си от единия крак на другия.

— Мис Ройстър, ако разрешите да вляза…

— Хубаво де, не искам да разправят, че съм затворила вратата под носа на един божи служител и не съм го пуснала у дома си. Но ако е да ми искаш къщата, че да я събаряте и да правите на това място пристройка за неделно училище, по-добре да не почваме — все едно да свириш с уста в комина. Само ще си изхабиш езика, а и мен още повече ще ядосаш. С такива разговори време не ми се губи, а реша ли си нещо, решавам и толкоз. Колебанието е слабост, която се гордея, че не притежавам.

— Не, мис Ройстър, не — припряно я увери той, — не е за това. И думица няма да кажа.

— И да знаеш, нямам намерение да седя със скръстени ръце и да слушам как се говорят лошотии за моите квартиранти. Стига ми колкото съм чула, повече ни една дума няма да разреша. В частния ми дом никой няма право да ме учи кой може и кой не може да живее при мен.

— Мис Ройстър, става дума за нещо съвършено друго — каза той разпалено, с тържествен израз на лицето. — Бог ми е свидетел!

— Тогава си добре дошъл, отче Клъф — приятелски му се усмихна тя и се дръпна да му даде път. — Щом на един проповедник не повярваш, когато ти се кълне в името на бога, кому на този свят да вярваш?

Като стъпваше леко, Джени въведе проповедника Клъф в хола и запали лампата. Вън все още тук-таме светлееше дневната сивота, но тук, в къщата, мракът бе вече настъпил.

За разлика от предишните си посещения, когато през цялото време стоеше прав, освен в случаите, когато коленичеше да се помоли, този път проповедникът Клъф с готовност се отпусна на стола, който Джени му предложи. Тя се настани в червеното плюшено канапе, скръсти ръце над корема и го намести тъй, че да не й тежи.

— Седя и чакам да кажеш една молитвичка за начало, както винаги си правил — каза тя след малко. — Стига да искаш, отче Клъф, нямам нищо против. Открай време ги познавам аз проповедниците — всякога се кръстят над безплатната гозба, всякога четат молитва, когато се надяват нещо да изкарат, без да си бъркат в джоба. Това са единствените хора, които живеят само на една молитва, ей тъй, нищо не дават, а всичко получават. Може би ти много-много не знаеш кое как е, но ние, обикновените хора, робуваме и се мъчим за един залък на масата и покрив над главата.

— Нямах намерение да чета молитва — объркан рече той. — Този път няма нужда.

— Тогаз почвай, кажи, каквото ще казваш, отче. Вече ми обеща, че няма да говорим за други неща.

Той се дръпна до ръба на стола и здраво стисна длани.

— Мис Ройстър, с мен е свършено — каза той с трептящ от вълнение глас. После си обърса устата и брадата с ръка. — Напълно съм съсипан. На човек като мене не може нищо по-лошо да му се случи.

— Не съм много изненадана — остро го пресече тя. — Особено след това, което стана снощи в мотела.

Проповедникът Клъф въздъхна дълбоко, сякаш да събере повече смелост.

— Ей сега, преди малко, се наложи да подам оставка като свещеник в Църквата на Суровия кръст. — И той отново прокара ръка по устата и брадата си. — Днес членовете са имали тайно събрание и са гласували повече да не проповядвам тук. Голям скандал, казват, съм направил и нямало как да го изкупя. Трябвало да се махна от града и вече да не се връщам.

— И таз хубава! — възкликна Джени с широко отворени очи. — Аз пък да не знам! Мислех, че няма тъй скоро да се разщъкат.

— За човек като мене това е ужасно, мис Ройстър. Накърнява ми се репутацията.

— Радвам се да чуя цялата история направо от източника. В друг случай трябва да чакам, додето клюката стигне от единия край на града до другия — бавно кимна тя.

Проповедникът Клъф се облегна и просто потъна в стола.

— И сега не зная какво ще стане с мен, мис Ройстър. Не зная какво да правя. Не зная кой път да поема. Умът ми вече не работи. Не съм имал време да се помоля, но се страхувам, че сега и това няма да помогне. Най-многото, което мога да измисля, е да замина някъде, дето още не са чули за този скандал, и да основа нова църква. Да бях по-млад, щях да се дигна, да се заловя със земеделие и в това време историите ще се забравят. Но сега се боя, не съм добре, със здравето и няма да издържа на трудностите. Винаги съм бил такъв един, изнежен, не съм за тая работа.

Джени клатеше глава и го гледаше със съчувствие.

— Много повече ме бива да събирам пари за църквата — продължи той. — Това е едничкото, което що-годе ми се отдава. Просто, струва ми се, роден съм за това. Ето защо ми се иска цял живот да го върша. Лошото е там, че сега ще трябва да почна от нищо, да събирам пари, да градя от основите, тухла по тухла, нова църква, а не ми е известно има ли някъде място, дето хората ще поискат църква да строят. Изглежда, засега църквите са достатъчно. Вече са ги построили. Или пък да ида някъде, да наема кокошарник и докато се оправя и си поема професията, кокошки да отглеждам? Не е кой знае колко мъчно кокошки да се отглеждат.

Джени за първи път почувствува жалост към него и почна да се пита как да му помогне. Имаше празна стая, която можеше безплатно да му предложи. Едно гърло повече на нейната трапеза нямаше да е кой знае каква грижа.

— Грях и срам! — съчувствено рече тя. — Не бях допускала, че и свещениците минават през изпитанията и теглилата, които ние, обикновените хора, си имаме в живота. Подозирах, че и църковните служители ги назначават и уволняват като обикновени продавачи по магазините, но след като си се блъскал да издигнеш такава хубава църква, цялата от червени тухли, да я платиш и всичко да уредиш, някак не е много благочестиво тъй да се постъпва с тебе — Джени отново подхвана двете си ръце над корема. — Отче Клъф, много ми е мъчно за тебе, казвам ти го, без да се стеснявам. Винаги съм имала голямо сърце и една от най-сладките ми слабости е, че съжалявам хората. Имам ли кого да съжалявам, отвътре гъдел усещам. Затуй сега и за тебе ми стана мъчно. И ако не вярваш какво изпитвам към тебе, ще ти кажа, пък ти си мисли, каквото щеш. Ела тук, седни до мене, пошушни ми какво ти се иска най-много на света. Толкова ми е голямо сърцето, че каквото си поискаш, начаса ще го получиш. Нали затуй всички казват, че съм Джени на име и жена по природа.

Тя чакаше и го наблюдаваше. В стаята настъпи тишина. Той я погледна веднъж, но бързо наведе очи и вместо да проговори, още повече се сви на стола. Минутите минаваха, Джени почна да губи търпение и нервно затропа с пръсти по червения плюш на канапето. Лицето й пламна.

— Щом не разбираш от намек — ядно рече тя, — тогаз да ти кажа нещо друго! Трябваше да внимаваш какво правиш и да бъдеш по-предпазлив в мотела. Това, което се случи на Бети Уудръф, беше нещо страшно и за всичко си виновен ти! Бедното момиче, разсипа се! След като си я изложил пред Клинт Хъфман и Стенли Причърд, върна се от „Приятни часове“ и щеше, горката, от нерви ума и дума да загуби. Наложи се да й давам приспивателно, да се успокои. Беше почнала за самоубийство да говори. Но най-лошото е, че си отиде, и за това ти си виновен!

— Нали за това дойдох — каза проповедникът Клъф, потъвайки в стола.

— Да видиш Бети? Той кимна.

— Искам да се извиня на мис Уудръф за отвратителния скандал, да й кажа колко съжалявам. Пък после, мисля си, може да тръгне с мен, да се махнем, нали и двамата пострадахме от тая история. Ако дойде с мене, ще ми бъде много по-лесно да напусна града. Първо на първо, нейният автомобил е по-добър от моя, моя ще го продам и с нейния ще заминем. Моите гуми са вече износени, а нейните изглеждат съвсем нови. Ако иска, ще отидем някъде заедно и…

Докато той говореше, Джени заклати глава.

— Няма я. Вече замина.

— Как, мис Ройстър, какво значи това? — той се изправи. — Замина? Къде? В друга къща ли се премести мис Уудръф?

— В този миг Бети е на сто мили от Солисо и продължава да се отдалечава. Какво не сторих да я спра, но като рече, стегна си нещата и рано следобед замина с колата. Каза, че додето е жива, няма да се върне в Солисо. Нали затуй съм толкоз тъжна и без настроение. Само като си помисля, че вече няма да видя Бети Уудръф! Беше ми като родна дъщеря. Не мога да го понеса! И ти си виновен за всичко!

Джени обърса сълзите си.

— Къде отиде? — попита проповедникът Клъф, като разтваряше и сключваше ръце. — Кажете ми къде отиде и аз ще я намеря! Тозчас се качвам в колата и тръгвам след нея!

Джени се тресеше от плач.

— Остави я на мира, отче Клъф! Да не си посмял още веднъж да тревожиш Бети Уудръф, че… Да умирах, пак нямаше да ти кажа къде е отишла! Хайде, стига си ме питал за нея!

Разгневен и възбуден — бледото му лице за пръв път се изчерви, — проповедникът Клъф впи в Джени такъв поглед, сякаш нея винеше за станалото.

— Подли и гадни приказки говорите, Джени! — извика той и сви устни. — Подло и недружелюбно постъпвате!

— Че защо да съм дружелюбна с човека, който стана причина да избяга Бети Уудръф? Никак не ме е грижа подло ли постъпвам.

— Да се разберем, мис Ройстър! Не съм дошъл в тази къща да ми се говори по този начин!

— Да не съм те канила? — ядосано кресна тя. — Какво ти пречи да си дигнеш задника и да се изметеш оттук? Защо пък аз трябва да търпя твоите приказки? Преди малко се трогнах и ти предложих по-добре да ме опознаеш, но кой ти е крив, че не разбра намека! Така ли се ухажва жена? Ако беше казал, че искаш, мислех вече да ти дам една от празните ми стаи без наем. Но сега съм доволна, че си замълча.

— Вие сте една подла старица! Това сте вие, мис Ройстър! Било ви голямо сърцето!

— Голямо е, колкото къщата може да бъде голямо, а в следния миг мога да стана като дявола подла. Точно такава съм и сега, като дявола подла!

Проповедникът Клъф се изправи. Нервно потрепвайки с клепачи, вгледа се в Джени.

— Точно така — рече той, — като Дявола сте подла.

— И ако искаш да знаеш истината, всяка минута още по-подла ставам. А истината е, че според мен ти си толкова свещеник, колкото и аз. И още една истина: почвам да мисля, че си най-голямото зло, което е идвало в нашия град. Чудех се защо никога не се наричаш отец Клъф, като всички останали свещеници. А ти винаги „проповедник“! Проповедникът Клъф тъй, проповедникът Клъф иначе! Подозрително! Страшно подозрително! За нищо друго не мислиш ти, гледаш само как да замаеш и разпалиш хората, че да си отворят спестовните книжки, а ти да грабиш, колкото си искаш. Нищо друго не си, освен търговски пътник, който ходи от врата на врата, отпушва разни стъкълца, дава ти да помиришеш благоуханни парфюми, после ти пробутва чифт чорапи, които, щом ги обуеш, веднага пущат бримки. Знам ви аз! Колко съм ги виждала такива! Вън! Вън от къщата ми!

В хола замириса на дим. Когато Джени усети миризмата, първата й мисъл беше, че Малчо Гудуили е изтървал горяща цигара в някой от тапицираните столове. Надигна всички възглавници, внимателно огледа червеното плюшено канапе, но никъде не откри горяща цигара. Проповедникът Клъф също надуши пушека и оглеждайки хола, почна да присвива ноздри. В началото миризмата наподобяваше дим от тлеещи листа, но след малко заприлича на пушек от сухи борови клони, хвърлени в камината.

— Ако не бяхте жена, щях да ви напсувам! — каза проповедникът Клъф, разхождайки се напред-назад.

— Хайде де, псувай! Псувай, ама сили да не ти останат! Почвай, защо мълчиш, да видиш аз как ще ти отвърна — дваж по-сочно и триж по-бързо! Такива ругатни ще чуеш, каквито цял живот не си чувал, а някои ще запомниш, додето си жив! Не мисли, че аз не мога да псувам. Нищо, че съм порядъчна възрастна жена, като има защо, и аз мога да се самозабравя.

— Винаги съм мислил, че сте грешна жена.

— И сега не искам нищо друго, освен случай да докажа това.

Проповедникът Клъф бе застанал посред хола, когато неочаквано пред къщата екнаха възбудени гласове. Миг по-късно някой се развика на улицата. Джени стана и се приближи до прозореца, да разбере каква е тази олелия. Но преди да достигне прозореца, някой отвори предната врата и се втурна в антрето.

— Джени! Джени! Къде си, Джени?

Тя позна гласа на Клара Крокмор.

— Джени! Джени! — развълнувано викаше Клара.

— Да, Клара? Какво става за бога? — обади се Джени и тръгна към антрето. — Какво ти се е случило?

Клара и Джени се сблъскаха на вратата.

— Пожар, Джени, пожар! Гори ти къщата! Отзад всичко изгоря! Бързо, Джени, излизай!

— Затова ли миришеше? — каза Джени с ледено спокойствие. — Някак особено ми замириса.

— Твоята къща, Джени! Гори! Изгоря! Излизай по-бързо!

Димът вече нахлуваше в хола, през тънките стени долиташе пукотът на пламъците. Виковете на улицата ставаха по-силни, а някъде в далечината зазвъня камбаната на пожарната команда.

— Трябва да си спася богатствата! — извика Джени, обърна се и влезе в хола. — Безценните ми статуетки, възглавничките на канапето, всичко е вътре!

Клара Крокмор изтича подир Джени и успя да я довлече обратно в антрето. В този миг в къщата влязоха няколко мъже. Проповедникът Клъф се хвърли към вратата и подири закрилата на улицата.

— Махайте се оттук! — викна един от мъжете. — Всички да излизат! Покривът ей сега ще пропадне!

В далечината се чу воят на сирените — пожарните коли влизаха в Морнингсайд стрийт. Пред къщата вече се бе сбрала огромна тълпа народ. Съседите пръскаха с градинските маркучи покривите на къщите си и верандите, да не би летящите искри да подпалят и тях.

— Трябва нещо да спася! — протестираше Джени. Тя освободи ръцете си. — Всичко ли да изгори?

Преди да се усетят мъжете, тя се преметна и грабна две саксии. Притискайки растенията в гърдите си, дума повече не каза и се остави да я изведат на верандата. Като слизаха по стъпалата, от кухнята в антрето се втурна цяла огнена стена.

— Не съм сигурна дали спасих любимите ми саксии — безизразно рече Джени, докато я блъскаха и дърпаха към улицата. — Всичко стана тъй ненадейно, че нямах време да помисля кои взимам.

Пожарникарите се заловиха да пръскат с вода съседните постройки, за да ограничат пожара само в къщата на Джени. Водните струи непрекъснато обливаха стените и покрива на църквата, поради което пожарникарите успяха да я предпазят от пожар. Къщата на Клара Крокмор беше достатъчно далече и се намираше вън от всякаква опасност, но един-два от дъбовете се запалиха и за да ги угасят, пожарникарите трябваше да обърнат маркучите към клонаците им.

Джени стоеше насред улицата и притискаше двете саксии, когато покривът със страшен тътен се срути в горния етаж на къщата. От фурната пламтящи чамови дъски и пукащи греди изригна грамадно кълбо черен пушек и рой стремителни искри.

Неочаквано Джени изпищя с всичка сила:

— О, господи! — и се хвърли напред. — Боже миличък! Боже господи! Тя е вътре! Спи, на горния етаж спи! Някой да я спаси!

Мъжете на улицата хванаха Джени и я отдръпнаха от горящата къща.

— Кой е вътре? — попита някой. — За кого говориш?

— Лоана! Лоана Нилей! Дадох й голяма доза приспивателно! Тя няма да се пробуди, не може да се спаси! Какво направих! Спасете я! О, господи! Моля те, спаси я!

— Никой не може сега да влезе в къщата, мис Ройстър — каза един от мъжете. — Вече е много късно. Ти се радвай, че се измъкна преди падането на покрива.

— Ами Лоана? Тя е вътре… и тия хапове!…

Жените отведоха Джени на отсрещната страна на улицата и я накараха да седне на тротоара. Джени безпомощно заплака. Клара Крокмор седна до нея и се помъчи да я утеши.

— Няма да си простя, додето съм жива, че забравих Лоана — хълцаше Джени. — Къщата, ако ще, и десет пъти да изгори, само да можех да я спася, да я съживя! Лоана! Лоана! Не искам да ми прощаваш! Аз съм виновна! Аз! Аз!

— Стига, Джени — каза Клара, — успокой се и не приказвай глупости.

Джени скри лице в шепите си и продължи тихо да ридае.

— Толкова е ужасно, че не зная какво да мисля за себе си. Скарахме се жестоко с проповедника Клъф и всичко стана тъй бързо, че време не остана да се сетя. Исках да спася статуетките и възглавничките, но не ме пуснаха да вляза. Аз съм виновна за Лоана. Аз я накарах да си легне, беше много уморена, обезсърчена. Цял ден обикаля града, залък не беше хапнала и аз реших, че постъпвам човешки. Дадох й да яде и после… приспивателно! Сбърках! Аз съм виновна!

— Не говори тъй, Джени — рече Клара и я потупа по ръката. — Не си сбъркала. Стават неща, които не можем да променим. Не бива да се обвиняваш.

Клара вдигна очи към един от мъжете, застанали наблизо.

— Но съм сигурна, че виновен има! — подхвърли тя. — Тия работи не стават случайно, знам аз! От обикновен пожар къща не може до основи да изгори.

— Какво ви кара да мислите тъй, мисис Крокмор? — попита един от мъжете и се приближи. — Тия стари дървени къщи горят като хартия, драсни им клечка кибрит и хайде! И пламне ли един път, нищо не помага.

— Знам какво ме кара да мисля тъй — отвърна Клара. — Много се уплаших, та в началото всичко забравих. Но сега помня, видях двама души, прибягнаха покрай ъгъла на къщата, малко преди да забележа пламъците от задната веранда и кухнята. Положителна съм, видях двама души. Никога няма да ги забравя.

— Познавате ли ги, мис Крокмор? Кои са тия, за които говорите?

— Не ги познавам. Беше доста тъмно, не им забелязах лицата. Но че ги видях, видях ги! Сигурна съм.

— Абе — каза мъжът и се обърна към горящата къща, — и това става. И сигурно е така. Една туба бензин й стига. — Той се наведе и погледна Клара и Джени. — Но кой ще е тоя, дето ще иска да запали къщата на Джени Ройстър? Отде накъде?