Джени, жена по природа

XII

Лоана приближи къщата на Джени Ройстър, Вдигна очи от земята и видя по стъпалата да слиза Бети Уудръф с куфар и дрехи под мишница. Потънала във водопад от думи, Джени тичаше подире и, колкото й позволяват килограмите. Тя прекоси набързо верандата, спусна се по стълбите и хукна към синьобелия автомобил пред къщата. Беше горещо и влажно и несвикнала с толкова много физическо усилие и вълнение в този час на деня, Джени бършеше чело с чевръсти движения на ръцете, а потта продължаваше да се стича по страните и врата й.

Бети остави куфара в колата и небрежно хвърли дрехите на задната седалка. Носеше и чифт обувки. Точно пред колата изпусна едната, наведе се да я вземе и я запрати вътре.

Като видя, че Лоана се връща, Джени бясно замаха с ръце и й направи знак да бърза.

— Тичай, Лоана, помогни ми да я спрем! — възбудено викаше Джени. — Иска да замине, а не трябва! Не знае какво върши. Дали пък не й мръдна нещо в главата от снощната доза приспивателно? Не иска и да ме чуе!

Бети вече се връщаше за останалия си багаж, когато Лоана се изправи до Джени.

— О, нещо ужасно! Нещо страшно! — извика Джени и разтърка с длани влажното си лице. — Бети… събира см дрешките и се кани да заминава. Но трябва да я спрем. Нещо трябва да направим! За нейно добро е, да я спрем! Бедното момиче, съвсем се изуми! Виж я, моля ти се, какво прави!

— Защо заминава? — попита Лоана.

— Отде да зная? Тя самата не знае. Разбираш ли колко се е побъркала? Трябва някак да й върнем разума.

В това време Бети се скри отново в къщата и Джени я последва до стъпалата на верандата. Дишаше тежко, кипеше от напрежение и току вдигаше с досада ръка да обере потта, която оросяваше лицето й.

— Глупости няма да вършиш, Бети Уудръф! — извика тя през отворената врата. — Няма да ти позволя! Чуваш ли какво ти казвам? Тук ще стоиш, тук ти е мястото! Чуваш ли?

Тя не смогна отново да изкачи стъпалата, защото Бети се показа с втори куфар и с тежкото си зимно палто. Като не успя да я настигне и хване за ръката, Джени отново я последва до колата.

— Хич не ме интересува какво оправдание си измислила — с болка закрещя Джени, като видя, че Бети преметна палтото си на задната седалка — Каквото ще да става, няма да те пусна! Ако сега не те спра, додето съм жива, няма да си го простя. Чуваш ли?

— Казах ти вече, реших и толкоз! — спокойно отвърна Бети и се изправи пред Джени. — Приказвай, колкото си щеш, няма полза, няма да ме убедиш. Имах достатъчно време да размисля, сега зная точно какво върша. Ще замина, Джени, това е всичко.

— Не можеш!

— Но аз заминавам!

— Дори ако не искам? — Да.

— Послушай бедната и стара Джени, душице — сълзливо се примоли Джени. — Моля ти се, не се вдигай по този начин, не тръгвай! Напуснеш ли, всичко отива по дяволите. Чисто и просто няма да го преживея. И без това се знае, че ще умра от сърце. Хайде да влезем, да поседнем, да поговорим. Направи поне това за бедната и стара Джени, не искаш ли, душице?

— Нали ти обясних: реших, Джени, тръгвам, трябва. Приказките с нищо няма да променят нещата. Така се изложих, че ме е срам дори в огледалото да се погледна. Трябва да се махна, дано забравя. Искам да отида някъде, дето никой не ме познава, дето никога не са чували за мене, та да стана друг човек. Такава, каквато бях, не мога да се понасям, и един ден повече не бих живяла по същия начин. И едничкото, което ми е останало, Джени, е да замина. Ето защо трябва да се махна.

— Чуй ме, душице — настояваше Джени. — Всичко се надживява. Знам какво ти е, но ще мине, няма да е за цял живот Не бой се, хората няма да се отнесат с теб, както си мислиш. Давам ти честната си дума: дочуя ли някъде клюка, така ще се разшетам, че моментално ще я потуша. Ще минат няколко дни, приказките ще заглъхнат и дори да искаш, няма повече да говорят за тебе. Това им е на хорските приказки — че идват и си отиват. А аз доста съм поживяла, та зная как се почват и спират. И на всичко отгоре цялата вина за станалото ще поема върху себе си.

— Нищо няма да помогне, Джени — твърдо рече Бети. — Късно е, нищо няма да помогне. В Солисо се изложих достатъчно. И за да не бъда това, което бях, длъжна съм да замина.

— Чуй ме, миличка, умолявам те! Какво толкова си направила? Ами другите жени? Рано или късно, всекиму се случва. Попитай всяко момиче, ще видиш! — Джени се обърна към Лоана, грабна я за ръка и я придръпна към себе си. — Кажи й, Лоана, кажи й за себе си, кажи колко е било лесно да си загубиш ума по някого. Да разбере какво й говоря! Хайде, кажи й!

— Но аз нищо не зная… какво да й кажа… — възпротиви се Лоана.

Недоволна и ядосана, Джени отблъсна Лоана и пак се обърна към Бети.

— Виж мен тогава, душице! От мен по-добър пример няма. Сега, като ме гледаш, може би друго си мислиш, но беше време, и то не много отдавна, когато хората клюкарстваха и за мен по най-долния начин. А нали виждаш сега колко съм уважавана и порядъчна?

— Не ме е грижа какво ще говорят за мен в Солисо — все тъй решително и твърдо каза Бети. Всеки е свободен да си говори, негова си работа. От сега нататък могат да плещят, както си щат. Ще ми бъде все едно, защото ще мислят за мен, каквато са ме познавали, а не каквато ще бъда. При това няма да съм тук и нищо няма да чувам — ни добро, ни лошо.

— Щом не те е грижа какво ще говорят за теб, тогава защо трябва да се махаш?

Бети не отвърна.

— Знам аз в какво е цялата работа — каза Джени, след като помисли малко. — Нищо не значат големите ти думи. Как не се сетих по-рано. Всичкото е заради футболния треньор от училището, заради оня, Монти Биско. Там е истината. Не можа да разбереш какво точно се е случило преди една година — досега ти се свива сърчицето за него. Грехота и срамота! Да можех, щях да я пипна аз тая двулична учителка, дето го излъга да се ожени за нея! И тогаз да видиш — с петнайсет ритника в задника, право до Съмър Глейд, оттам обратно тук, че пак там, че пак обратно! Сега вече със сигурност знам, че никога не е била бременна и няма намерение да забременява. Снощи научих цялата истина.

— Какви ги приказваш? — полюбопитствува Бети.

Джени обра потта по челото си.

— Нищо не знаеш, душице, защото беше мъртво заспала. Снощи се изтърси Монти Биско да ме моли да го пусна при тебе. Като не го пуснах, втурна се по стълбата, че се наложи с полицията да го сплаша. Бях те приспала с ония хапове, отде накъде ще разрешавам да ти се пъха в леглото, след като не можеше да познаеш ден ли е, нощ ли е. Слушай, мила, върни се, влез вътре; да поседнем, да си поговорим. Честна дума ти давам…

— Не искам да го видя! Името му не искам да чувам! — с горчивина рече Бети.

— Знам те аз защо приказваш така. Горда си. Всяка жена има по малко гордост, трябва да има, но за щастието е нужно и нещо повече от гордост. Помисли, за миг си помисли колко е вярно това! Остави на мен да зная как може всичко да постигнеш, без да изгубиш и капка от гордостта си, че и него дори да спечелиш. Мен слушай, по инстинкт си знам какво трябва да се направи. Лично ще говоря с Монти Биско и още няма да сме свършили, ще го видиш как пълзи на четири крака да те моли отново да го приемеш. Нищо по-лесно. И не се смущавай, че сега е женен! На другите дават развод за колко по-дребни поводи, та на него ли? Ще накарам съдията Рейни да я свърши тая, пък, ако ще, това да ми е последното добро дело в живота. И додето се озърнеш, ще се ожените. Обещавам, честна дума ти давам! Хайде, миличка, няма ли да си върнеш нещата обратно в къщи?

— Нали ти казах, с него всичко е свършено, не се шегувам — непоколебимо каза Бети. — Няма смисъл да приказваме. Никога не мога да му повярвам повторно. И как ще мога? През цялото време, додето бяхме сгодени, той се любеше с Мейрита Ийгър зад гърба ми. Дори съм доволна, че стана именно тъй. Пада му се! Дано си остане женен за нея и никога да не му дадат развод. Такива хора трябва да бъдат нещастни. Мен ако питаш, полага му се вечно да страда до края на живота си.

Джени надигна поли да обърше мокрото си лице. Мъката да убеждава Бети, че не бива да заминава, я беше изтощила.

— Е, добре — тъжно рече тя, — щом ти се струва, че си права, нищо не бих могла да сторя. Опитах се, но не мога да измисля нищо по-свястно в негова полза. С нищо не можах да те накарам да останеш.

Тя обърна лице, погледна замислено Лоана и продължи:

— Ето ти един добър урок за всички ни — да видим и да си извадим заключението. Запомни това, Лоана, и не допускай никога да ти се случва! Ако внимава човек, никога няма да преживее подобни изпитания. А намериш ли някой ден човека, когото търсиш, хвани го с две ръце и не позволявай на никоя жена да ти го отнеме под носа. Това е най-лошото, което съм казвала за жените, но какво да правиш, така си е, макар че и аз съм жена. Истината е, че на жена не може да се вярва — никога не си оставяй мъжа с друга! — Като се усмихна за пръв път, Джени хвана Бети за ръка. — Не мога повече да споря с теб душице. Езикът ми се изтърка от приказки. Не искам да си отиваш, но в края на краищата постъпваш правилно. Ако искаш да знаеш истината, никога не съм уважавала тия треньори, било футболни, било други. Зная какво говоря, защото по мое време и аз съм имала вземане-даване с някои от тях. Винаги съм смятала, че тоя занаят е малко хлапашки. Та и какво правят? Цял ден ритат топка с момчетията, а стъмни ли се тръгват подир жените и ги давят една по една както лисица в курник. На мен ми дай обикновен мъж — скрий си го под юргана, да ти е мирна главата — щом се обърнеш, усещаш го къде е.

Бети обгърна с ръце месестия врат на Джени и нежно я погали.

— Не ми се тръгва, Джени, как да те оставя? Била толкова добра и нежна с мене. Но в Солисо повече не мога да остана. Трябва да напусна, другаде да ида, дето никой не ме знае. Но цял живот ще ти бъда благодарна, Джени, няма никога да те забравя. И ако един ден ми потръгне, ще ти се обадя. А не потръгне ли…

Джени я притисна отчаяно, мъчейки се да удължи последните минути. Сълзи изпълниха очите й.

— Не говори така, миличка! Момиче като тебе никога няма да се уплаши, все ще се оправи в света.

Бети се дръпна да се качи в колата, ала Джени я стискаше здраво в прегръдките си.

— Къде по света ще се денеш, душице? — разхълца се тя, разтреперана цяла. — Как ще разбера къде си и какво правиш? Как ще те открия отново?

— Ще се кача в колата и ще карам, ще карам… Не зная къде отивам. Все едно ми е. Може въз Флорида, може и в Калифорния. Но ще бъда добре, Джени. Не се тревожи за мене. Себе си гледай — щом ти можеш, и аз мога. Сбогом, Джени! Най-сетне Бети се измъкна.

— Сбогом, съкровище! — Сълзите се търкаляха по бузите на Джени. — И вече никога не позволявай някоя друга учителка да ти измъкне мъжа пред очите! За жената няма нищо по-бързо и по-сигурно в света от това, да изгуби доверие в себе си.

Бети се сбогува с Лоана, прегърна я набързо и се качи в колата. Моторът вече работеше, готов да потегли, когато Джени изтича и се хвърли на вратата на автомобила.

— Обещай ми нещо, душице! Ако някога се разколебаеш и поискаш да се върнеш или ако налетиш на човек, който не си струва, искам да си дойдеш право при добрата стара Джени. Обещаваш ли, мила?

— Няма да забравя — каза Бети. — Ще запомня. Джени не се откъсваше от вратата.

— И още нещо. Нали ме знаеш колко съм сантиментална, пращай ми по една картичка за Коледа и за Четвърти юли, стига ми. Нали ще направиш това за добрата стара Джени?

— Няма да забравя.

Автомобилът бавно потегли. С рукнали по лицето й сълзи Джени се опита да се задържи за бравата. Колата засилваше хода, Джени се затича след нея, но като разбра, че не може да се състезава, ръцете й се отлепиха от дръжката. Повървя още малко подир нея, додето стигна ъгъла.

Оттам синьобелият автомобил изфуча по Морнингсайд стрийт към щатското шосе. Застанала измъчена насред улицата, Джени дишаше тежко и безизразно проследи колата, додето се изгуби.

После дълго след изчезването на автомобила тя се върна на тротоара. Там я чакаше Лоана. Джени не се постара да спре сълзите, а само кимна на Лоана и едва-едва се затътри към къщата. Не си казаха нищо, влязоха и се озоваха в хола.

— Това ми е най-тъжният ден в живота — разплака се Джени и се строполи по очи върху канапето, като заудря червения плюш с юмруци. — Знам си аз, до края на живота няма никога повече да видя Бети Уудръф. Беше ми като дъщеря, като родна дъщеря. По-страшно изпитание не съм преживявала.

Тя се изправи на канапето и огледа стаята, столовете, масата и картините по стените, сякаш искаше да установи коя нейна скъпа вещ не е вече на обичайното си място. Най-сетне с блестящи от мъка очи тя безпомощно се обърна към Лоана:

— Лоана, мила, нямаш представа колко ми е тежко, дето Бети си отиде завинаги. Все едно, че предаваш на гробаря скъп човек да го зарови в гробищата. Дори по-страшно, защото е жива, но вече умряла — Джени кимна на Лоана да се приближи. — Лоана, мила Лоана, седни при мен, хвани ме за ръката. Чувствам, че в този миг не съм в състояние да остана самичка. Трябва ми някой, когото да мога да докосвам, да усещам — Лоана дойде до канапето и приседна, а Джени я прегърна. — Обещай ми, душице, ти поне да не бягаш, да не ме изоставяш! — молеше се тя и в отчаянието си галеше Лоана. — Ако искаш да знаеш истината, толкова съм мекосърдечна и плачлива, че ако и ти си отидеш като Бети Уудръф и ме оставиш сама, просто ще се свия и ще умра. Само жена като мен знае колко е страшно да си сам на този свят. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Вярно, все още имам Вийзи Гудуили, но то е от време на време, на годината по осем-девет месеца го няма и всякога има опасност да срещне някъде някое момиче-лилипут и вече да не се завърне. А и почнах да се боя, че съдията Рейни няма никога да се реши да се оженим. Едно време все намекваше, но дните минават един подир друг, а сериозно и досега не ми е предложил. На моите години сам не се живее, не мога да понасям по цяла година самичка да кукувам. Като стигне моята възраст, порядъчната жена, каквато съм аз, почва сама себе си да съжалява и да си чука главата, дето не се е омъжила още когато външността й е била подходяща. Сега вече всякакъв мъж ще ми стигне, какъвто и да е — ако ще да е мързелив, нехранимайко, негодяй… Работата е, че не виждам за себе си никаква надежда, освен ако час по-скоро не стане чудо. Затова те моля: остани да ми правиш компания. Моля те, кажи, че няма да си отидеш и да ме напуснеш, нали, душице?

Телефонът в антрето пронизително зазвъня. Джени не му обърна внимание. Едва на третия звън тя се надигна с отегчена гримаса. Беше сигурна, че някой търси Бети, и бе решила да не вдига слушалката.

Но телефонът продължи да звъни, звукът му ставаше все по-настойчив и тревожен.

— Аз ще се обадя — каза Лоана и стана. Джени я улови за ръката и я дръпна на канапето.

— Не! — заповяда строго тя. — Не ти, миличка, не искам ти да се обаждаш! По-добре аз. Зная какво да кажа, ако питат за Бети Уудръф. Не искам и на теб да говорят така.

Додето отиде до антрето, телефонът продължаваше да се дере. Разгневена, Джени седна на стола до него и вдигна слушалката.

— Не ви знам кой сте, това не ме интересува, но тя не е тук и няма да бъде и повече за нея не искам да ми се звъни! — Гласът й беше остър и гръмък. — Затваряйте и повече никакви телефони!

В слушалката последва кратко мълчание.

— За кого говориш, Джени? — чу тя гласа на съдията Рейни.

— Божичко! О, светии небесни! Не знаех, че си ти, Майло! Ти знаеш, ако те бях познала, нямаше тъй да говоря. Помислих — някой пак звъни на Бети Уудръф. — И заразправя как заминала Бети, как рекла, че в Солисо вече никога няма да се върне. — Събра си багажа, качи се на колата и…

— Джени — прекъсна я съдията Рейни, — къде е сега Лоана Нилей?

— При мен, в къщи си е Лоана. Тя ми е сега утехата, като я няма Бети…

— Слушай, Джени — сряза я той, — сега нямам достатъчно време да идвам до вас и да говорим, защото денят минава, вече е късен следобед. Трябва да се разберем по телефона. Въпросът не търпи отлагане и затуй искам да слушаш внимателно какво ще ти кажа. Сега не е време да спорим, Джени, време е да се действува.

— Зная, Майло, за какво говориш, но това няма да го бъде. Казах ти снощи, че няма да изгоня Лоана от къщи и още си държа на думата. Когато ме караха да изпъдя Вийзи Гудуили и Бети Уудръф…

— Джени, казах ти, това не е въпрос на морални недостатъци. Престани да мислиш по тоя начин! Някои хора в нашия град са придобили расови предразсъдъци, които са станали вече неделима част от тях. И когато се сблъскаш с тях, отстъпки не може да има. Сега това е въпросът, с това сме се сблъскали, затова е и сериозно. Както знаеш, някои хора в Солисо…

— Какво ме засяга мен какво мислят и говорят? Реших и няма да отстъпя. И аз мога да бъда твърдоглава, само другите ли?

— Джени, моля ти се, послушай ме! От снощи са се случили други неща. И те дават възможност да се намери изход за Лоана Нилей, да се намери добро и приемливо разрешение и за двете страни. Така всички ще си измият ръцете. Аз винаги съм бил за чистия изход в полза на клиента, но като разбера, че е невъзможно, а такава е тъкмо ситуацията сега, предпочитам компромисното разрешение — то винаги е било мъдър начин за уреждане на споровете. Говоря ти като твой адвокат и като отдавнашен приятел и настоявам да постъпиш, както те съветвам.

— Не разбирам за какво говориш, Майло — объркана рече тя. Никога не съм разбирала от закони и от вашите адвокатски приказки дори ако искаш да знаеш, в повечето случаи не съм успявала изобщо да проумея за какво брътвят адвокатите, всички ми се струват вързани в езика.

— Ако слушаш внимателно, ще ти обясня ясно и разбрано. Ще ти го кажа с малко думи, сега нямаме време, минутите хвърчат. Слушаш ли, Джени?

— Слушам — рече тя.

— Добре. И помни, че искам да последваш съвета ми. Цял ден се занимавах с тая работа, държа да я оправим успешно. И тъй, както знаеш, Дейд Уомак ми каза снощи, че настоява днес до залез слънце Лоана Нилей да напусне твоя дом и ако иска да остане в града, да се премести в покрайнините. Слушаш ли, Джени?

— Чувам добре.

— Днес е била сума време в града, мъчила се е да намери работа като секретарка, проверявала във всички кантори. Дейд е пуснал дума, че е мулатка, която иска да мине за бяла, и сега никой в Солисо няма да й даде работа, каквато търси. Преди малко пак говорих с Дейд и затуй ти се обаждам. Ще бъда открит и прям, Джени. Дейд още не я е виждал, но вече е чул за нея от хора, които са я виждали, и настоява веднага да дойде при него в кабинета му. Готов е да говори с нея насаме.

— За какво? — подозрително попита Джени. — За какво има да говори с нея?

— Не е мъчно да се досетиш, Джени.

— Сега слушам, не се досещам.

— Виж какво, Джени — съдията Рейни се поколеба дали да продължи, — въз основа на това, което е чул за Лоана, Дейд заявява, че може би ще се съгласи да се погрижи за нея. Собственик е на няколко апартамента и къщи в негърския квартал и би могъл да й даде някой от най-хубавите, стига тя да приеме след един задоволителен разговор с него. Работата е там, че ти няма да имаш никакви неприятности, особено ако веднага я пратиш в града да се срещне с Дейд.

— Друго? — хладно попита Джени.

— Джени, цял ден държа връзка с Дейд и мога да ти кажа, че е решил да изгони това момиче от твоя дом. Честно казано, Джени, аз повече нищо не мога да сторя. Ето защо мисля, че това решение е най-доброто — както за тебе, така и за всички. Готов съм да го приема и горещо те съветвам да направиш същото. Хайде, Джени, изпрати Лоана при Дейд Уомак, да си поговорят.

— Няма! — без колебание отвърна тя. — В никакъв случай! Ако Лоана иска Дейд Уомак или някой друг да се грижи за нея, то си е нейна работа. Но лично аз няма да я тласна и на една стъпка дори. Можеш да предадеш на Дейд Уомак какво съм ти казала. Повтори му го за по-сигурно, добре да го чуе! Щом намира, че е достойна за неговата грижа, значи е достойна и за моята къща! И това му предай! Може да е мулатка, може да е индианка, може всякаква да е, за мен тя е Лоана Нилей и при мен ще си остане, докогато си ще.

— Джени, разбирам какво ти е, но има случаи, когато е по-разумно човек да се вслушва. Убеден съм, сега е тъкмо такъв случай. Подобен компромис…

— Няма нищо да направя, Майло! Ти ме познаваш. Аз съм Джени по име и жена по природа!