Джени, жена по природа

II

Фаровете на колата светнаха и Бети бързо потъна в нощта на Морнингсайд стрийт. Съдията Рейни се наведе, опрял лакти на коленете си, и разтърка длани, да ги постопли. Когато моторът на автомобила заглъхна, той попита:

— Днес какво ти казаха тия от църквата? Нещо за нея? За Бети Уудръф?

Джени кимна.

— Какво точно ти казаха?

Тя скръсти ръце под гърдите си, подигна ги и се намести.

— Тоя път дойдоха двама, заедно с проповедника Клъф. Похлопаха на вратата, отворих им и се намъкнаха, беше следобед, натоплиха се на печката, но не поискаха да седнат, сякаш седнат ли, току-виж се заразили от моите микроби. Като си сгряха гърбовете и предниците, паднаха на колене и дръпнаха някаква молитвичка, ама тъй мънкаха, че нищо не им разбрах. Много важно! Бях сигурна, че говорят за мен или за Бети, или пък и за двете. После проповедникът Клъф се изправи и вика, че ако продължавам да давам стая на мис Уудръф, на Бети, щели да ме арестуват и пъхнат в затвора.

— Заплашва? А как се мотивира?

— Каза, че Бети вече не била като миналата година, когато работеше в училището. Помъчих се да му обясня какво стана миналата година, как оная, другата, излъга футболния треньор да се ожени за нея и той взе, че захвърли Бети, разбита и унизена, и колко естествено е за една жена поне с грам мозък малко да се пообърка, додето се хване отново в ръце. А той — крещи ли крещи, лигави се, плюе и си бърше слюнката с опакото на ръката. Точно туй и той искал да каже! Тръгне ли, вика, по улицата, всеки ще види накъде е тръгнала, как се кълчи като живо женско изкушение за всеки мъж в града, женен и неженен, че колко били ония, дето имали достатъчно сила на волята да не се поддадат на изкушението на момиче, хубаво като нея. Колко време ги дрънка такива, не помня, а накрая взе, че я нарече курва. Не се стърпях — проповедникът Клъф тъй да говори за нея! — и му рекох, не е много учтиво да се назовават с такива имена красивите момичета като Бети Уудръф — та тя е завършила колежа, има си нова-новеничка лимузина с четири врати и откакто я познавам, един път не е изругала. А оня, като почна отново, че пак слюнки по брадата. „Остави — вика, — не е важно как я наричам!“ Него ако слушаш, изкара я щедра проститутка и не знам още какво. И други работи ми надума за нея, но повторя ли ги, ще пламна от срам, дори пред тебе, със затворени очи и на изгасена лампа. Такива думи не бях чувала, откакто закриха военния лагер край Съмър Глейд след войната.

Съдията Рейни извади пура от джоба на сакото си и я запали.

— А отде може проповедникът Клъф да знае толкоз много неща, а, Джени? — попита той.

— И аз това го питам, Майло. А той ми отвръща, че собственикът на мотела „Приятни часове“, дето е на три-четири мили извън града, бил член на тяхната църква и той бил виждал Бети миналата седмица с трима различни в различни часове в три различни стаи.

Съдията Рейни духна облак дим към тавана и се загледа в него. Димът се проточи през целия вестибюл.

— По-добре да му сменят фирмата на тоя мотел с нещо не тъй обещаващо, вместо да се мъчат човешката природа да променят! Да ти кажа, мина ли с колата покрай „Приятни часове“, всеки път в главата ми се поражда върволица от приятни мисли. Под клетва ти казвам, признавам, и аз често съм сбърквал пътя заради тия заместители на удоволствието.

— Но проповедникът говореше страшно сериозно, Майло. Беше ядосан и раздразнен. През цялото време, додето ги брътвеше такива, все на кавга го избиваше и току си бършеше брадата и тропаше с крака. Негов дълг било, разправя, да ни предаде, мен и Бети, на закона и да тури край на нейните деяния.

— Слушай, Джени, откакто на света има хора, да не говорим за писаната история, винаги е имало и по-лични млади жени, като например Бети Уудръф, а тъй като законните им права са ясно определени, винаги ще се намери някой като мен, който да им защити интересите. Бъди спокойна, аз познавам законите, целия си зрял живот съм прекарал или на зелената маса, или пред нея. Законите са неогъваеми оръдия, въведени от гъвкави мозъци. Два-три примера ще ти дам и ще разбереш какво искам да ти кажа. Ако, да речем, Джон Доу дължи на Ричард Роу сто долара по запис на заповед и вземе, че не устои, а Ричард си пази законната разписка, свидетелстваща за наличието на такъв дълг, а пък Джон по една или друга причина пропусне да се освободи от задължението си към Ричард, и нещо повече — ако Ричард се обърне към съда за събиране на сумата, то съдът в съответния срок ще трябва да издаде постановление за задържането на Джон, ако същият не се е явил в ответ на призовката, изпратена му преди това; ще се стигне следователно дотам, че съдът, законно процедиращ, ще поиска принудително заплащане на дълга на Джон към Ричард и дори, ако е необходимо, ще продаде на търг имуществата на Джон, за да възстанови сумата на Ричард. Ако ми следиш мисълта, вече си схванала какво имам предвид, като казвам, че законът е неогъваем инструмент. От друга страна обаче, съдът има и своята човешка страна, той е гъвкав. Да предположим, че делото на Бети е надлежно подготвено и представено, в такъв случай съдът, общо взето, ще се съгласи с факта, че природата сама е запазила правото на единия пол да привлича и съжителства с другия при равноправни условия. Лично аз бих казал, че съвсем не е работа на съда да определя тия условия и да налага ограничения и правила. Във времена като днешните хората имат в изобилие с какво да ангажират своите мисли и внимание, та не им е до решенията на съда. Но да ти кажа ли, като се сблъска с такива случаи, съдът почти всеки път се оказва с гъвкаво съзнание и обикновено постановява, че всякаква подобна дейност поради своето естество попада под разпоредбите на неписания, тъй наречен Закон на дедите, и следователно не е в компетенцията на днешните съдилища и сегашната им система. — Съдията Рейни се протегна и потупа Джени по ръката. — Не се тревожи, Джени, не мисли, че съм изтъкан само от теория, че не съм практичен. Запалвам се по тия въпроси и бавно се опомням. Но що се отнася до теб, Джени, искам да знаеш, че никога не подценявам потенциалната опасност, която представляват фанатиците в религията или политиката. Имай доверие в мен като твой съдник и повече не се безпокой, че проповедникът Клъф днес те е заплашвал. На съдийския стол двайсет години съм седял и чак тогава се оттеглих в частния живот, отдадох се на правна практика и съм напълно способен да се грижа за твоите интереси. Да си призная, дори жадувам за това.

— Искаш да кажеш, че Бети няма нужда да си събира багажа?

— От първата до последната дума точно това исках да ти кажа, Джени — рече той и разпалено тръсна глава.

— Ами ако се върнат пак и кажат, че ще ме арестуват и тикнат в затвора?

— Не — каза той и повторно тръсна глава, — не!

— Какъв товар ми сваляш от главата, Майло — тя се усмихна с благодарност. — Като те слушах преди малко, не бях сигурна какво ли могат да значат големите ти приказки. — Джени дълбоко пое дъх и облекчено въздъхна. — Нямам нищо против да ме сложат в някой от модерните затвори, но в тая кочина зад нашия съд — никога! В тукашния градски затвор човек никога не може да остане сам. Надзирателите и младите тъмничарчета току се разхождат нагоре-надолу и все в тебе гледат, каквото и да правиш, а нощем отключват килията и канени-неканени, намъкват се. За нашия затвор в Солисо знам тия неща случайно, тъй като едно време, преди много години, за управа на града избраха шепа полицаи. Не бяхме успели още приятели да станем, един ден ми запечатват къщата и хайде в затвора. Двеста долара съм дала да се измъкна и да си разпечатам къщата. Та нали разбираш, Майло, какъв товар ми сваляш от гърба? Сега съм порядъчна жена, на години, и никак няма да ми отива на достойнството пак в същия затвор да ме пращат.

— Щастлив съм, че можах да те поуспокоя — рече съдията Рейни и погледна часовника. — А сега, ако ми предложиш една прилична и достойна порция най-обикновено царевично уиски, добре ще се подготвя за излизането в тази зимна нощ. В такова време имам нужда от нещо като топла кожичка на пищялките.

Джени изтича и след малко се върна с бутилка бърбън, две чаши и кана вода. Съдията Рейни наля щедри дози и в двете чаши. Джени посегна да ги допълни с вода от каната, но той дръпна и двете със строга гримаса.

— Не, Джени, не! — твърдо изрече той, все още намръщен. — Първият тост ще бъде за непорочното приятелство, а това се постига само с непорочно уиски.

Той я изчака да остави каната на масата, после седна на червеното плюшено канапе и й направи знак да седне до него. Докоснаха чаши, бавно засърбаха течността и се заслушаха в едва доловимото скърцане на къщата, разнесло се в студената нощ. След малко, когато чашите бяха почти празни, Джени посегна към бутилката и ги напълни. После се намести до съдията Рейни и се облегна на канапето.

— Джени — неочаквано рече съдията и сложи ръка върху нейната, — тъй нашето приятелство от този ден нататък ще си остане непорочно. Затуй най-добре е да излееш тая вода от каната в любимите си саксии.

— Отде знаеш, че имам любими саксии, Майло? — ухили се тя и разтърси месести гърди.

Той я наблюдаваше усмихнат, мълчеше, а смехът й постепенно ставаше по-гръмък.

— Отде знаеш любимите ми саксии, Майло? — настоя Джени.

— Миналия път, когато ти бях на гости, излях каната в една от тях. Никога не забравям приятните неща в живота си.

— Какви ги говориш, Майло — тя замахна с ръка и пак се изкикоти. — Но какво да правя, като ми харесват тия твои приказки. Това ми е най-сладката слабост.

Отпиха още малко уиски, минаха още няколко минути. Дочуха още веднъж далечното проскърцване на гредите в мразовитата нощ. Газовата печка пред тях хвърляше топло сияние.

— Знаеш ли, Джени — обади се след малко съдията Рейни, извръщайки се към нея, — мисля, че най-голямата трагедия в живота ми е била, дето не сме се познавали преди 25–30 години. Говоря за времето на твоята младост, а и за своята. Не се и съмнявам — ти и аз щяхме заедно да се възкачим по канарите на щастието и заедно да открием човешкото блаженство и задоволство.

В очите на Джени бликнаха сълзи, затъркаляха се по закръглените й страни. Тя не се и помъчи да ги изтрие.

— Обичам да ми говориш така, Майло. Цяла нощ бих те слушала. Това ми е най-сладката слабост.

Съдията Рейни обра с пръст пепелта от пурата си и наново я запали. Гъста ивица дим се понесе над главите им.

— Ако можеше човек повторно да живее живота си, щях коренно да го променя — рече той сякаш на себе си. — Положително нямаше да свърша такъв, какъвто съм сега, сам в оная огромна празна къща със Сам Моксли, самичък да си готвя, леглото да си оправям, панталоните си да гладя. По дяволите негърската му кожа! Трябва да го изгоня, от областта да го изгоня, дето толкоз години ме принуди да живея тъй! За всичко е виновен Сам! Нищо на тоя свят не може да замести топлината на жената, нежността на ръката й и утехата на духа й в безкрайните и мрачни часове на нощта. Колко съм самотен, от бога забравен и захвърлен!

— Майло — гальовно каза Джени, — ако искаш, Майло, остани тази нощ при мен. Няма да си самотен — тя се пресегна и плътно му стисна ръката. Ще останеш, нали, Майло?

Той извърна поривисто глава и се взря в лицето й; после се заразхожда до прозореца и обратно.

— Майло…

— Не — рече той твърдо, без да я погледне. — Не!

— Ще ти сготвя нещо много хубаво, Майло. Ако искаш пържено пиле с батати, шунка с яйца на очи или пържола по каубойски. Обещавам ти всичко да направя, че и добре да си дремнеш.

Известно време и двамата мълчаха, той още не смееше направо да я погледне.

— Няма ли да ти хареса, Майло?

— Не. Сам ми е сготвил вечерята. Той никога не закъснява след определеното време.

— Ще звъннем на Сам Моксли по телефона и ще го предупредим, че няма да се прибереш. Има ли нещо по-лесно от това, Майло?

— Сам сега е в кухнята и няма да чуе телефона. Непрекъснато оглушава.

— Тъй ще се радвам, ако останеш — Джени умишлено заговори в добрия тон. — Нали знаеш, Майло, колко обичам да ти правя услуги? Това е най-сладката ми слабост.

Тя се надигна и допълни чашите. Като подаваше на съдията Рейни неговата, тя застана до него и го погледна в очите.

— Голяма работа! Ще звъним, додето Сам Моксли чуе. Какво толкова! Освен това какво пък, ще кажа, че тази вечер съм поискала да ти покажа колко ми е голямо сърцето.

Пред къщата премина забързан автомобил и фаровете за миг блеснаха в прозорците. Съдията Рейни отново приседна на канапето и загледан в игривия газов пламък на печката, сръбна уиски.

Спокойна и стихнала, Джени седна до него. Облегна се назад и скръсти ръце на корема си. Смущението й бе преминало и вече уверено, тя се усмихна на себе си.

— Ти не знаеш, Майло, колко съм доволна, че няма да се наложи да гоня Бети Уудръф. Първо, имам нужда от наема, но има и нещо друго. Ако дотрябва да й кажа това — че се налага да се изнесе оттук, — в земята ще потъна от срам, защото ще се почувствувам предателка на собствения си пол. В миналото и аз живях, както си исках, и затуй не мога с чисто сърце да критикувам Бети и да смятам за недостатък нейните постъпки и нейния начин на живот. Ако искаш да знаеш самата истина, трябва да ти кажа, че се възхищавам от нея.

— В частния си живот ние всички живеем само с истината, Джени. За очите на света всичко друго е позор и измама.

— Такова нещо за нея никой не може да каже. Откакто я познавам, Бети веднъж не е измамила. Може ли някой да каже същото за Мейрита Йигър, дето излъга футболния треньор? Кой знае, може би стана по-добре за Бети, защото сега проявява истинския си образ. На себе си доказва, че е създадена само за мъжете, а коя ли жена не иска да си докаже това; сума жени не научават гази истина, а когато я научат, е станало късно и вече никаква полза. Сега знаеш защо се възхищавам от Бети, нали, Майло?

Той я погледна замислен, но замълча.

— В този миг, Майло, от нея се възхищават и мъжете в града. Нали тъкмо затова й се обаждат от време на време. В къщи хората не получават вниманието, което им се полага. Зная някои работи, тя ми се е доверявала, на някои и имената е казвала — само погледни какви жени водят и никога не би ги укорил. За момичета като Бети Уудръф би трябвало да има особено наименование — нещо достойно, нещо, което да ги отделя от обикновените. Бети е от друга класа — по нищо не прилича на простите въртокъщници, нито на обикновените проститутки. В света има много такива, но като Бети Уудръф никъде не можеш намери. Повярвай ми, ако бях мъж…

Предната врата се отвори и някой влезе в антрето. Автомобилът на Бети не беше минавал по улицата, а и никой не бе хлопал.

В антрето се разнесе шумно тътрене на нозе и след миг на прага на вестибюла се появи Вийзи Гудуили. Плах и несигурен, той стоеше там, потриваше измръзнали ръце и разтърсен цял от студена тръпка, доверчиво се усмихна на Джени. Изправен, със свити от студа рамене, с тъмните си очички, мигащи от силната светлина, той изглеждаше още по-дребен, миниатюрен. Друг път, като се върнеше в къщи след партия покер в пожарната команда или след някой следобед из бирариите и игралните заведения в центъра на града, той се втурваше към Джени, обхващаше я с ръце и дигнал като малко дете очи към лицето й, почваше да гали месестите й бутове. Но когато при Джени във вестибюла имаше хора, той заставаше несигурен какво трябва да стори, додето тя не го заговори първа.

— Всичко е наред, Вийзи — каза му тя и усмихната му направи знак да влезе. — Съдията Рейни ми е дошъл на гости. Влез, стопли се. Като си ходил в тоя мраз, може и да ти е замръзнало нещо.

Ухилен от благодарност, той пристъпи в стаята.

— Тая нощ за малките хора ще бъде страшно студена — рече той, потривайки ръце в топлината на печката. — Да не дава господ да ме свари нощта навън, та още повече да ме сгърчи. Стига ми. Пък и нищо по-голямо си нямам, с какво да се хваля?

Той обърна глава и едва сега погледна съдията Рейни.

— Е, хайде добър вечер, Малчо! — поздрави го с приятелска усмивка съдията. — „Ангуис ин херба“2.

— И аз мога да псувам — ядоса се Малчо, — но няма, защото ще разбереш как те наричам.

— Какво означаваше това, Майло? — попита Джени.

— Исках просто по най-приятелски начин да напомня на Малчо, че е като змия в тревата.

— Хей ти, продажен съдия! — извика Малчо с писклив глас. — Иди в друга страна да живееш, дето ще ти разбират приказките!

— Слушай, Вийзи — прекъсна го любезно Джени, — само недей да губиш самообладание!

— Няма! Ще си го запазя, ако престане да ми говори на чужди езици. Омръзна ми. Колкото пъти се видим, все ще изтърси нещо на тоя език — знае, че се ядосвам, затова!

— Недей, Вийзи — все така любезно го спря Джени. — Хайде да се одобрим и тримата! Убедих съдията Рейни да остане при нас да хапне. И докато приготвя вечерята, вие двамата ще направите най-добре да хвърлите едни карти.

— Не мадам! — извика Малчо с пронизителния си гласец. — Без мен! С тоя продажен съдия, измамник на покер, и Черен Петър не бих играл!