Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

1. Огнени очи

През по-голямата част от времето хората не те ритат в главата.

За Джейкъб Бартоломю Ренсъм обаче това бе поредният най-обикновен понеделник. Лежеше проснат по гръб върху синьото татами. Ушите му пищяха, пред погледа му танцуваха разноцветни светлинки. Беше закъснял с цяла секунда да блокира широкия махов ритник на своя противник.

— Добре ли си? — попита го другото момче.

Брендън Фан бе с две години по-голям от Джейк, имаше черен колан и бе звездата на училищната школа по таекуондо. Брендън бе наполовина виетнамец, но за това свидетелстваше единствено лекото изтъняване в ъгълчетата на очите му и те изглеждаха така, сякаш всеки момент щеше да се засмее. Също като Джейк, и той носеше бели тренировъчни дрехи, наречени ги.

Джейк пое подадената му ръка и позволи на Брендън да му помогне да се изправи.

— Изобщо не видях този удар — каза той и поклати глава. — Все едно ме ритна муле.

Брендън се усмихна. Бяха спаринг партньори вече три месеца. Джейк не бе доволен да тренира само три пъти седмично. Нуждаеше се от повече практика. За щастие, Брендън го взе под крилото си и се съгласи да му помогне да усъвършенства уменията си. Залата бе на тяхно разположение още петнайсет минути.

— Ставаш все по-добър — каза приятелят му. — Скоро ще ме надминеш.

— Да, бе, да — отвърна Джейк и поклати глава, за да проясни ума си.

Въпреки това трябваше да признае, че наистина напредва. Миналата седмица замени синия си колан по таекуондо с червен. Новият цвят предупреждаваше останалите, че момчето притежава уменията, но не и контрола върху тях, съответстващи на черен колан.

Джейк бе напълно съгласен с това мнение.

През последните няколко седмици бе тренирал прекалено усърдно. Но на моменти проявяваше небрежност и безразсъдство и не успяваше да се сдържи. Макар да бе краят на юни, събитията отпреди три месеца се бяха запечатали така ярко в паметта му, сякаш се бяха случили вчера. Тази сутрин се събуди със събрани на топка чаршафи, а в гърлото му бе заседнал неизречен вик. Цяла нощ — чак до изгрев слънце — се беше борил с крилатото чудовище от своите кошмари.

В този сън Джейк се връщаше в праисторическото минало, връщаше се във времето отпреди разделянето на континентите, когато целият свят е бил едно и се е наричал Пангея.

Джейк бе посещавал това място и то не в сънищата си, а в реалността.

Изгубени племена от най-различни периоди на човешката история — маи, египтяни, римляни, викинги, индианци и много други — се бяха озовали там, измъкнати не по своя воля от своето време и пренесени в тази дива земя на грабливи динозаври и девствени джунгли. За да оцелеят, двамата със сестра му бяха потърсили убежище в долината на Калипсос, защитена от древна технология, създадена някога в Атлантида.

В кошмара си от последната нощ Джейк се бе завърнал в Пангея, където бе преследван от ято крилати чудовища с остри нокти, наречени гракили, зловещи създания, подчинени на Калверум Рекс, страховития Крал на черепите. Дори в този момент Джейк чуваше острите писъци на гракилите, сякаш Калверум Рекс продължаваше да го преследва.

А може би наистина го преследваше.

Затова Джейк трябваше да бъде подготвен.

Брендън сякаш прочете мислите му, отстъпи крачка назад и го прониза със стоманения си поглед:

— Готов ли си?

Добър въпрос. Джейк трябваше да бъде готов за свое собствено добро. През последните няколко дни в гърдите му като че ли натежаваше камък. Сякаш се надигаше буря.

— Да го повторим. — Джейк отметна пясъчнорусия перчем от челото си и зае защитна поза, балансирайки на пръстите на краката си.

Макар Брендън да бе по-голям, двамата бяха еднакви на ръст. Джейк огледа изражението на своя противник, опитваше се да открие признак, който да му подскаже как ще се развие атаката. Японците съветваха да се следят очите на нападателя. Китайците смятаха, че е по-добре да се наблюдава противникът като цяло.

Брендън се взираше също така напрегнато в очите на приятеля си, които изведнъж проблеснаха от изненада. Косъмчетата по врата на Джейк настръхнаха. Той реагира инстинктивно — клекна и се завъртя. Прозорецът на салона се пръсна на хиляди парченца, когато един черен седан прелетя над бордюра и се понесе право към тях.

Джейк, който вече се бе приготвил за скок, реагира мълниеносно, хвърли се към Брендън, хвана го през кръста и двамата се изтърколиха встрани от пътя на колата. Предната броня закачи пръстите му. Той се приземи и се превъртя върху татамито, без да изпуска Брендън.

Седанът прелетя с грохот покрай тях и се заби в отсрещната стена; чу се скърцане на метал.

Джейк се изправи на крака, помогна и на смаяния Брендън да стори същото.

В другия край на залата двигателят на колата се задави и угасна. Нещо изпуши изпод смачкания преден капак.

Джейк пристъпи към катастрофиралия автомобил. Сърцето му биеше до пръсване, но трябваше да се увери, че никой не е пострадал.

— Внимавай — предупреди го Брендън.

Джейк усети миризма на бензин. Под обгърнатата от пушек кола започна да се процежда масло. Откъм улицата долетяха викове. Минувачи се втурнаха към мястото на инцидента, ако това наистина бе инцидент.

Страх скова Джейк. Пушеците ставаха все по-гъсти и по-гъсти. Той доближи багажника на колата и надникна през задното стъкло. Очакваше да открие нечие безжизнено тяло зад волана.

Там обаче нямаше никого.

Джейк пристъпи още по-близо, бензин опръска босите му пръсти, очите му пареха от дима, но трябваше да бъде напълно сигурен. Не можеше да остави човек в беда. Наведе се към едно от страничните стъкла и провери предните и задните седалки.

Бяха празни.

Как бе възможно това?

— Джейк! — извика Брендън и посочи нещо с ръка.

Бързо откъсна поглед от празния автомобил. Под предния капак танцуваха пламъци.

Джейк хукна назад и извика на Брендън:

— Бягай!

Двамата спринтираха към разбития прозорец. Навън се бе събрала малка тълпа. В далечината се чуваха сирени.

— Назад! — извика Джейк, докато двамата с Брендън прелитаха като газели през разбитата фасада.

Точно навреме.

Зад тях се разнесе приглушена експлозия. Невидима ръка тласна Джейк в гърба и го запрати в прегръдките на тълпата. Лъхна го гореща вълна. Изправи се и погледна залата за таекуондо. Все едно надзърташе в горяща пещ. Цялата задна част на помещението бе обзета от пламъци, които танцуваха като живи.

Джейк видя — въпреки че погледът му бе замъглен, а ушите му пищяха — как за миг димът приема формата на страховита сенчеста фигура. Сред пушека и черните пламъци се появиха две очи, които впериха огнения си поглед право в него.

Той сякаш се върна назад във времето, към събитията, случили се преди три месеца. Отново се озова в праисторическия свят на Калипсос, свит на прага на големия храм на Кукулкан, а Кралят на черепите, покрит с броня от сенки, не отделяше искрящи очи от него. Калверум Рекс бе зъл алхимик, посветил се на кръвната магия, който превръщаше различни природни създания в чудовища. Целта му бе да завладее цяла Пангея и да подчини всичките й обитатели на волята си. Джейк го бе спрял веднъж, беше застанал лице в лице с него и го бе предизвикал.

Сега същите тези очи отново се впиваха в Джейк. Той отвърна на погледа, а светът започна да помръква бавно, бавно, докато накрая момчето не виждаше нищо друго, освен тези пламтящи очи. Те сякаш прогаряха плътта му, пронизваха го до мозъка на костите, сковаваха тялото му и не му позволяваха да помръдне. Възпротиви се на това усещане, боеше се да не изгуби контрол над себе си, но тъкмо тогава прозвуча оглушителен клаксон. Съществото, оформено от черните пушеци, се разпадна в мига, в който ревът на клаксона премина във вой на пожарникарска сирена. В този миг светът се върна към предишното си състояние. Джейк се обърна тъкмо когато тежкият червен камион спря до бордюра.

Настъпи истински хаос.

Някой се зае да го преглежда, прокара ръцете си по цялото му тяло, сетне го замъкна настрани и го постави да легне върху една от пейките в парка. Нямаше и драскотина, ако не броим опърления перчем, който миришеше ужасно, между другото. Дори босите си крака не бе порязал на някое парче стъкло. Наметнаха го с дебело одеяло. И Брендън бе подложен на същата процедура.

През цялото това време Джейк не откъсваше поглед от горящия спортен салон. В сърцето на този огнен ад се изливаха водни струи, които приличаха на блестящи арки. Наблюдаваше дали огненият демон няма да се появи отново.

Смушка с лакът Брендън.

— Видя ли… вътре в училище… чудовище с огнени очи…

Брендън поклати глава, но го стори прекалено бързо и погледна партньора си, сякаш нещо с него не бе наред.

След като си пое дълбоко дъх, Джейк осъзна, че приятелят му е прав. Смайването и объркването сигурно бяха замъглили съзнанието му и бяха смесили кошмарите от Пангея с реалността.

Встрани от тях един полицай разпитваше свидетел, едър, широкоплещест мъж, хванал на каишка животинка, която приличаше на кръстоска между плъх и парцал за прах.

— …после колата полетя надолу по хълма, набираше скорост. — Мъжът посочи стръмния наклон по Холикок Лейн и описа с ръка траекторията на автомобила. — Прелетя покрай мен, профуча през кръстовището и се заби в прозореца. Страхотен късмет, че не уби никого…

Не беше късмет, каза си Джейк. Ако се бях забавил с частица от секундата…

Полицаят записа това в бележника си.

— И зад волана нямаше никого?

— Никого не видях — потвърди свидетелят.

Полицаят се намръщи и поклати глава.

— Някой трябва да е оставил колата си горе на хълма, без да изключи двигателя и без да дръпне ръчната спирачка. Сигурен ли сте, че не видяхте подозрителни лица да се навъртат наоколо? Да бягат?

— Съжалявам, но не гледах в тази посока. Гледах катастрофата.

Полицаят въздъхна раздразнено. На Джейк му се искаше да стори същото. Значи, възможно бе да е случаен инцидент.

Джейк се изправи и отметна одеялото.

— Какво правиш? — попита го Брендън. — Казаха ни да стоим тук, докато не дойдат родителите ни… — Момчето млъкна, когато осъзна какво е казало.

Брендън запелтечи някакво извинение, но Джейк разсея притеснението му с махване на ръка. Ако трябваше да стои тук и да чака родителите си… ами, трябваше да почака много, много дълго.

Огледа суматохата по улицата: проблясващи полицейски лампи, виещи сирени, пожарникари, които си подвикваха нещо един на друг. Сетне спря да вижда и да чува всичко това. Пред погледа му изникнаха образите на майка му и баща му. Последният спомен за тях бе запечатан върху една снимка. Двамата позираха на фона на археологическите разкопки, които провеждаха в Централна Америка, бяха облечени в дрехи с цвят каки, усмихваха се весело и държаха в ръце камък, покрит с маянски глифи. Бяха изчезнали безследно, седмица след като е била направена тази снимка.

Това се случи преди три години. Повече не видя родителите си. Разследването предположи, че двамата са били убити от бандити, но Джейк знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че историята не свършва там, а продължава на Пангея.

Преди три месеца Джейк и сестра му Кейди попаднаха случайно на тази сурова и дива праисторическа земя. Там спечелиха нови приятели, водиха война и в крайна сметка откриха загадъчна улика, свързана с истинската съдба на техните родители.

Джейк се пренесе мисловно в праисторическата долина на Калипсос, изкачи стъпалата, които водеха до големия храм на Кукулкан, мина покрай кристалното му сърце и се спусна във вътрешната зала с огромния маянски календар, изработен от чисто злато. Спомни си как между зъбните колела на този масивен механизъм бе открил часовника на баща си. Помнеше наизуст думите, които майка му бе поръчала да гравират върху капака.

Това бе подарък за тяхната годишнина. Джейк бе извървял този път не веднъж и дваж в съзнанието си, но така и не успяваше да открие отговорите. Какво означаваше часовникът? Дали родители му бяха още живи? Бяха ли изгубени във времето?

Джейк не знаеше.

Знаеше обаче, че трябва да открие истината.

В този момент, както беше бос на улицата, облечен в екипа си за тренировки, той сви юмруци, изпълнен с решимост. Търпението му бе изчерпано, нямаше да стои повече тук. Бе оставил колелото си през една пряка. Не искаше нищо друго, освен да се прибере по-скоро у дома.

Когато се обърна да уведоми приятеля си, че си тръгва, от тълпата изскочи висок мъж, хвърли се към Брендън и го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Добре ли си, синко?

Каквото и да бе отвърнал Брендън, думите му потънаха в прегръдката на баща му. Джейк забеляза приликите между двамата: тъмните очи, черната коса… Понякога вземаше последната снимка на родителите си и я сравняваше с отражението си в огледалото в банята. Бе висок като баща си, имаше и същата пясъчноруса коса, но бе взел сините очи и малкия нос на майка си. Взирането в огледалото му даваше известна утеха, караше го да се чувства по-близко — макар и с мъничко — до своите родители.

Джейк не откъсваше поглед от прегръдката между баща и син. Стоеше като хипнотизиран пред тази проява на дълбока и искрена любов. Първоначално го обзе тъга, последвана от копнеж и заменена накрая от нотка студена ревност. Знаеше, че не е прав, че не бива да изпитва подобно чувство, но не можеше да се сдържи.

Брендън се измъкна от прегръдката на баща си, изглеждаше разтревожен.

— Джейк, ако искаш баща ми може да те откара у дома…

Джейк отстъпи две крачки и поклати глава. Преглътна трудно, за да прочисти гърлото си.

— Аз… аз дойдох с колелото.

— Синко — обърна се към него бащата на Брендън, — няма никакъв проблем.

Джейк настръхна от това нехайно използване на думата синко. Този човек не му беше баща.

— Благодаря ви, господин Фан. Предпочитам да се прибера сам.

Бащата на Брендън се поколеба за миг, сетне прегърна сина си през рамо и каза:

— Ако си сигурен…

Джейк кимна и се запъти към колелото си. С всяка следваща крачка нагретият от слънцето бетон започна да изгаря все по-силно босите му крака. Ускори ход, но причината не бе в горещината. Просто искаше да се махне час по-скоро от това място.

Стигна до колелото си и се обърна, за да хвърли последен поглед към училището, над което се стелеше дим. Залата за таекуондо изглеждаше в такова състояние, че през следващата седмица в нея едва ли щяха да се провеждат тренировки. Имаше предостатъчно неща, с които да запълни свободното си време. У дома го чакаха достатъчно книги и статии, които да прочете. Освен това, двамата с чичо Едуард бяха планирали за следващия ден посещение на природонаучния музей в Ню Йорк. След два дни там откриваха изложба, посветена на Древен Египет и един приятел на Едуард бе уредил да я разгледат преди официалната й премиера.

Джейк понечи да обърне гръб на училището, когато край камиона на пожарникарите зърна едър мъж, скрит донякъде от облак дим. Той се открояваше от тълпата не само заради черния си костюм на фини райета, но и заради едрата си фигура. Огромният мъж мина зад камиона и изчезна от погледа на Джейк.

Джейк обаче го позна.

Не може да бъде…

Изрече името на мъжа, сякаш се опитваше да го призове да застане отново пред погледа му.

Морган Дръмонд.

Мъжът обаче не се появи и увереността на момчето започна да се разсейва.

В края на краищата, тази забулена от дим фигура би могла да принадлежи всекиму: на капитана на пожарникарите, на шефа на полицията… Пък и какво ли можеше да прави Дръмонд тук? Джейк го бе видял за последен път в Британския музей в Лондон. Дръмонд ръководеше отдела за сигурност в Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз, корпорацията, спонсорирала последните разкопки на родителите му, преди да изчезнат.

Подозрението се върна.

Джейк не разбираше какво общо има въпросната корпорация с изчезването на родителите му, но връзка трябваше да има.

Спомни си иглата за вратовръзка, носена от Морган Дръмонд. Беше изработена във формата на грифон, корпоративното лого на Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Митологичното чудовище бе наполовина орел, наполовина лъв. В Пангея Джейк бе открил същия символ, изобразен върху сабята на властелина на гракилите, предводителя на една от чудовищните орди на Калверум Рекс. Освен това, самите гракили приличаха донякъде на грифони.

Каква обаче бе връзката между всичко това?

Джейк продължи да се взира към другия край на улицата, очакваше отново да зърне мъжа. След като измина цяла минута, поклати глава и се отказа. Това не би могло да бъде Дръмонд.

Отключи колелото си, измъкна го от стойката и тръгна към дома. Очакваше го дълъг път.

Натискаше педалите, отдалечаваше се от училището, но от време на време хвърляше по някой поглед през рамо. Беше неспокоен. Спомни си как косъмчетата по врата му бяха настръхнали предупредително, миг преди колата да връхлети през прозореца на училищния салон.

Сега отново бяха настръхнали.

Джейк сви от главния път и под гумите на велосипеда му захрущяха камъчетата, застлали алеята, която водеше към семейното имение. Колоезденето му бе помогнало да проясни мислите си; въпреки това бе напрегнат, не можеше да забрави огнените очи, които се взираха в него през дима.

Когато мина през портите от ковано желязо, махна с ръка на двата каменни гарвана, кацнали на стълбовете от двете страни на вратата. Птиците бяха дали името на семейното имение — Рейвънсгейт или Гарванова порта.

— Здрасти, Едгар! Здрасти, По! — извика той, докато преминаваше под намръщените им погледи.

Двата гарвана бяха кръстени така още през XIX в. от неговия прапрадядо Огъстъс Бартоломю Ренсъм. Той бил съученик на прочутия писател Едгар Алан По, а неговата поема „Гарванът“ му била любима. Семейната история твърдеше, че По почерпил вдъхновение за своята поема от един от двата каменни гарвана. Десетилетия наред членовете на семейството спореха кой точно гарван е вдъхновил поета — Едгар или По.

Джейк бе готов да се обзаложи, че това е гарванът, който стои отдясно. Тръпки го побиваха при вида на наклонената му глава и присвитите му очи. Подобно на двама ексцентрични чичовци, гарваните се бяха превърнали в част от фамилната история като равноправни членове на семейството.

Поне тези двамата нямаше да ходят никъде.

Джейк натисна педалите и се понесе сред горичката от захарни кленове и черни дъбове. Накрая дърветата отстъпиха пред обширна градина в английски стил. В средата й се издигаше имението Рейвънсгейт, построено в стил Тюдор, с каменни кули, дървени фронтони и покрити с мъх каменни плочи по покрива. Някога това е било най-обикновена ферма, за да може семейството да прекарва ваканциите си извън града. Впоследствие сградата е била разширена и преустроена, за да достигне сегашния си блясък и размери.

Главният вход не бе претърпял никакви промени. Дори вратата му идваше от някогашната ферма, направена бе от яки дъбови греди, отсечени от околните хълмове, стегнати с медни ленти и гвоздеи с квадратни глави.

Джейк натисна спирачките на велосипеда и намали скоростта, докато се насочваше към предната част на къщата. Пред входа имаше кръгла алея за автомобили. Веднага забеляза колата, паркирана край каменните стъпала, които водеха към предната врата.

Две необичайни неща му направиха впечатление.

Входната врата бе отворена — нещо, което леля Матилда никога не би допуснала. Но повече го разтревожи паркираният автомобил. Беше черен седан, досущ като онзи, който бе влетял в залата за таекуондо. Бе сигурен в това — същата марка, същият модел. Съвпаденията бяха прекалено много, за да не им обърне внимание.

Тревогата опъна нервите му. Кръвта му се смрази. Заряза колелото си и хукна приведен към къщата.

Нещо не беше наред.

От вътрешността на дома долетя силен тропот, придружен от чупене на стъкло. Сетне Джейк чу нещо, което накара сърцето му да спре: вик на болка и страдание.

Леля Матилда!

2. Счупени витрини

Джейк бе оставил раницата, дрехите, а също и мобилния си телефон в залата за тренировки. Не можеше да извика помощ, а да отиде до дома на съседите, би отнело прекалено много време. Трябваше да намери телефон вътре в къщата.

Вместо да се втурне тичешком през входната врата, спринтира отстрани на имението и отвори един прозорец. Водеше към оранжерията, в която някога майка му бе отглеждала орхидеи, събирани от цял свят, с които бе печелила награди от различни изложби на цветя. Сега помещението бе празно, орхидеите отдавна ги нямаше. Джейк идваше тук от време на време, за да чете, особено през зимата, когато оранжерията бе най-топлото място в цялата къща. Топлината в студените зимни дни го караше да се чувства като в майчина прегръдка.

Прехвърли крак върху перваза, пропълзя вътре и скочи на каменния под. Лятната горещина бе превърнала помещението в сауна. По челото му мигом се появиха капчици пот. Все така приведен, той се промъкна до двукрилата летяща врата, която отвеждаше от оранжерията към един страничен салон. Кухнята се намираше на две крачки оттук.

Застана до вратите на оранжерията и се ослуша, опита се да долови всеки звук. Цареше пълна тишина, което накара сърцето му да се качи в гърлото и да затупти още по-силно. Колко души бяха нахълтали в къщата? Какво се бе случило с леля Матилда и чичо Едуард?

Джейк отвори лекичко вратата и надзърна. След няколко метра тесният коридор отвеждаше до главния коридор, който разделяше голямото имение на две половини. В далечния край стоеше древногръцка статуя. Над главата й бе окачен портрет на един от предците на Джейк: Бартоломю Джейкъб Ренсъм, прочутият изследовател на Египет, човекът, създал имението Рейвънсгейт. Художникът го бе изобразил, застанал до една камила. По протежение на коридора бяха окачени и други портрети, принадлежащи на членове на фамилията от различни поколения, но всичките по примера на Бартоломю, станали изследователи.

Джейк тъкмо излезе от оранжерията, когато чу стъпки; те отекваха в главния коридор и се насочваха към него. Притисна се към покритата с дъбова ламперия стена. Непозната фигура прекоси коридора и се запъти към задната част на имението.

Беше изключително висок и слаб като скелет мъж. В едната си ръка държеше стоманена бухалка. Джейк вече не го виждаше, но чуваше дрезгавия му, изпълнена със заплаха глас:

— Къде е? Кажи ми къде е или ще пострадаш повече?

Последният въпрос бе придружен от силен трясък на разцепено дърво. По пода, застлан с плочи от варовик, се посипаха парченца стъкло. Изтърколи се камък с формата на яйце. Всъщност не беше камък, а вкаменено яйце на динозавър. В продължение на повече от сто години то бе изложено във витрината с всевъзможни артефакти и чудати предмети, събрани от прапрадядо Огъстъс. Явно човекът скелет я бе разбил с бухалката. Главният коридор бе пълен с подобни витрини, всяка посветена на някой прародител на Джейк.

Имаше и витрина, в която бяха изложени експонати, събирани от майка му и баща му.

Изпепеляващ гняв обзе момчето. То си представи как крадецът разбива на трески точно тази витрина. Страхът, който изпитваше до този момент, се изпари. Запъти се към кухнята. Там, на стената до килера имаше телефон.

Когато стигна до вратата, чу леля Матилда да крещи от предната част:

— Нямаме представа за какво говорите! Оставете Едуард на мира! Моля ви!

От същата посока долетя и звук, който приличаше на плесница, последвана от дълбок стон: мъжествен и тежък, изпълнен с гняв. Чичо Едуард. Някой току-що го бе ударил. Това означаваше, че в помещението има поне още един крадец, който да пази леля му и чичо му.

Босоногият Джейк се промъкна тихомълком в кухнята. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра 911. Постави слушалката до ухото си, но не чу никакъв звук. Нищичко! Сърцето му трепна от ужас. Явно бяха прекъснали телефонната линия.

А сега какво?

Преди да успее да вземе решение, нечия огромна длан покри устата и носа му. Две яки ръце го притиснаха към корави като камък гърди. Джейк се съпротивляваше, но все едно се бореше с оживяла мраморна статуя.

Някой просъска в ухото му:

— Стой мирно, момче!

Шепотът бе съвсем тих, думите бяха произнесени така, че единствено той да ги чуе, но въпреки това Джейк разпозна характерния британски акцент.

Успя да се извърти достатъчно, за да зърне своя похитител. Остри, груби черти, гранитно сиви очи, къса черна коса. Джейк трепна, когато осъзна на кого принадлежи това лице. Явно не се бе припознал в града.

Морган Дръмонд.

— Опитвам се да ти помогна, момче. Успокой се.

По шепота, с който бяха произнесени тези думи, Джейк осъзна, че Дръмонд несъмнено се опитва да запази присъствието си в тайна от крадците. Не му вярваше — не и напълно, — но в този момент нямаше друг избор.

Когато Джейк кимна, Морган го пусна и му нареди:

— Стой тук и гледай да не те видят!

Шефът на сигурността в Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз бе съблякъл сакото на костюма си и бе останал по тясна блуза с дълъг ръкав. Извади черен пистолет от кобура под мишницата си и се втурна към трапезарията, свързана с големия салон.

Когато Морган се скри от погледа му, Джейк реши, че не може да стои на едно място и да чака. Нямаше да се крие, докато леля му и чичо му бяха изложени на опасност. Пристъпи тихичко, отвори същата врата, през която бе влязъл в кухнята, и излезе в коридора. В същия миг гласът на Морган Дръмонд прокънтя като оръдеен изстрел откъм задната част на къщата.

— Пусни оръжието! На земята!

Отвърна му рязка ругатня, последвана от пистолетен изстрел.

Високият слаб крадец се хвърли към страничния коридор. От варовиковите плочи под краката му рикошира куршум. Човекът скелет се опитваше да избяга, без да изпуска бухалката от ръка.

Джейк не успя да се отмести навреме от пътя му. Крадецът връхлетя право върху него. Стоманената бухалка падна на земята.

Джейк се опита да стане, но пръстите на крадеца, които наподобяваха нокти на граблива птица, се вкопчиха в яката на екипа му за тренировки. Преди да успее да се измъкне, една костелива ръка се впи в гърлото му и едва не го остави без дъх.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Появи се Дръмонд, който вече държеше два пистолета: единият сочеше към страничния коридор, другият към фоайето.

Крадецът извъртя Джейк и го постави като щит пред себе си.

— Назад! — изписка кльощавият.

Един поглед бе достатъчен на Морган, за да оцени ситуацията и да се подчини. Направи три големи крачки към задната част на къщата. Крадецът се върна в големия салон, като продължаваше да използва момчето като щит.

Когато се озова в салона, Джейк видя във фоайето втория крадец, застанал близо до входната врата. Този пък приличаше на нисък булдог с масивна челюст. Леля Матилда се бе свила край вратата на библиотеката. Готварската й шапка бе килната настрани, а белите й къдрици бяха в безпорядък. Тя гледаше Джейк с неподправен ужас в очите.

— Към колата! — извика Скелета на Булдога. — Щом държа момчето, ще направят всичко, каквото им кажем! Ще платят всяка цена!

Крадецът помъкна момчето със себе си.

Канеха се да го отвлекат!

Джейк срещна погледа на Дръмонд. Англичанинът стоеше в другия край на помещението. И двата му пистолета бяха насочени към Скелета, но очевидно се страхуваше да стреля, тъй като имаше опасност да го засегне.

Когато се озова във фоайето, Джейк направи опит да се освободи, но гърлото му бе здраво притиснато от една твърда като камък ръка.

Когато крадецът стигна до вратата, се разнесе нов шум.

Откъм стъпалата на главния вход се чу свиреп лай. В дома влетя космато кафяво торпедо, което се движеше ниско над земята.

— Уотсън, не! — простена Джейк.

Старият басет не се намираше в най-добрата си бойна форма. Караше четиринайсетата си година, вече бе полуоглушал и полуослепял. Явно бе проспал по-голямата част от суматохата, но изстрелът го бе събудил и го бе накарал да се втурне в къщата.

Уотсън прескочи последното стъпало и се хвърли на помощ на Джейк.

Естествено, не бе по силите му да се справи с якия крадец. Похитителят замахна с ръка, сякаш тя бе стик за голф, удари Уотсън по рамото и го претърколи.

Джейк побесня от гняв. Освободен от ръката, която го задушаваше, той дръпна рязко червения колан, който придържаше тренировъчния му екип и се измъкна от хватката на крадеца. В ръцете на Скелета остана само дрехата.

Вече свободен, Джейк се извъртя и се хвърли по гръб на пода. Още държеше ръкава на екипа и го дръпна с всички сили.

Скелета, който бе изненадан от развоя на събитията, изгуби равновесие. Джейк го ритна с двата си крака, нанасяйки му удар право в лицето. Усети как някаква кост, попаднала под едното му стъпало, изхрущя.

Крадецът нададе вик на изненада и болка, пусна момчето и се запрепъва към прага, а сетне и по стъпалата.

Морган Дръмонд се втурна напред.

— Стой долу! — извика той на Джейк и продължи към вратата.

Но партньорът на крадеца вече бе запалил двигателя на колата им. Морган стреля, но гумите на черния седан се завъртяха бясно по чакъла.

Джейк се изправи навреме, за да види задните стопове на автомобила, който мина напряко през английската градина и профуча към портите. Един от изстрелите на Морган пръсна задното стъкло на колата, но тя не спря и скоро се скри зад гористия хълм.

Крадците се измъкнаха.

Морган се върна със зачервено като домат лице. Очевидно искаше да се разкрещи, но вместо това изрече с напрегнат, опънат като тетива на лък, глас:

— Следващия път, когато ти кажа да стоиш мирно, момче, просто го направи, по дяволите!

Джейк кимна с облекчение.

Морган отиде в библиотеката. Чичо Едуард бе завързан за един стол. Едното му око бе толкова подуто, че не се виждаше, а долната му устна бе сцепена и кървеше. Лицето му обаче бе почервеняло, сигурен признак, че е повече ядосан, отколкото наранен. Морган и леля Матилда се заеха да го освободят.

Скимтенето на басета отклони вниманието на Джейк в друга посока. Уотсън се приближи, накуцвайки.

— О, не…

Коленичи на каменния под, за да посрещне старото куче. Уотсън завъртя опашка, дишаше тежко и бе увесил език. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото наранен. Въпреки това Джейк прокара длани по тялото му. Не напипа счупени кости, явно Уотсън бе само натъртен.

Джейк го прегърна. Чувстваше го като член на семейството, а не като домашен любимец.

— Съжалявам, Уотсън, много съжалявам.

Морган се появи зад гърба му.

— Вината не е твоя.

Джейк вдигна очи към него, сетне отклони поглед към големия салон. Половината витрини бяха разбити, съдържанието им бе разпиляно или счупено, а това бяха безценни съкровища, събирани поколения наред: редки бръмбари и пеперуди, забодени с карфици, препарирани животни, които отдавна бяха изчезнали в природата, необикновени артефакти и тотеми, донесени от цял свят, вкаменелости от различни ери и епохи.

Каква ли част от това бе изгубена завинаги?

Гласът му бе приглушен от шока.

— А чия е вината тогава?

Джейк се обърна и погледна леля си и чичо си. Леля Матилда бе оправила шапката си и бе привела белите си къдрици в ред. Бе успяла да донесе на съпруга си торбичка лед. Едуард я беше увил в кърпа и притискаше с нея подутото си око. Никога не бе изглеждал толкова крехък и беззащитен.

Сърцето на Джейк се сви.

Едуард и Матилда не му бяха кръвни роднини. Бяха приятели на дядо му и ръководеха имението Рейвънсгейт вече три поколения. След като родителите на Джейк и Кейди изчезнаха безследно, двете деца нямаха роднини, които да се грижат за тях, затова Едуард и Матилда им станаха настойници като продължиха да работят като икономи. Двамата възрастни бяха силно привързани към децата досущ като истински родители, а понякога бяха и също толкова строги.

— Какво искаха крадците? — попита Джейк.

Чичо Едуард бе вдигнал очилата си от пода, но стъклата им бяха счупени.

— Там е цялата работа! Няма никаква логика! Все питаха за часовника на баща ти. Онзи, златният, който майка ти му подари за годишнината.

Стомахът на Джейк се сви на топка. Сега вече бе сигурен чия е вината за всичко това. Трябваше само да намери огледало, за да погледне виновника в очите.

Матилда поклати глава.

— Опитахме се да им обясним, че часовникът изчезна с Ричард и Пенелопе, но те не ни повярваха.

Джейк погледна към витрината с артефакти, събрани от родителите му. Беше непокътната. Истински късмет! Защото бе скрил часовника в нея, тъй като мястото му бе там. За по-сигурно го бе пъхнал в една древноегипетска погребална урна, поставена на най-долния рафт.

След като се върнаха от Пангея, Джейк и Кейди се разбраха да запазят приключенията си в тайна и да не съобщават на никого за намирането на златния часовник. И без друго, кой би им повярвал?

Морган изръмжа.

— Значи часовникът не е тук?

След всичко случило се днес, Джейк за малко да се поддаде и да каже истината. Но подозренията продължаваха да го измъчват. Не можеше да се довери изцяло на Морган. Дали пък всичко това не бе хитра инсценировка? Резервен вариант, в случай че крадците не успеят да намерят часовника? Внезапната поява на Морган изглеждаше доста странна. Какво, по дяволите, правеше шефът на охраната на корпорацията Бледсуърт в Норт Хемпшир, Кънектикът?

Джейк си спомни нещо, което баща му бе казал веднъж: Онова, което трябва да направиш, за да запазиш една тайна, е… да не правиш нищо. Разбира се, баща му имаше предвид мълчанието, необходимо, за да се опазят археологическите находки, намерени по време на разкопки. Джейк реши да последва съвета му.

Затова не каза нито дума.

Морган поклати глава.

— Тогава сте прави. Няма никаква логика. Слава богу, че не изпусках семейството ви от полезрението си!

— Какво? — Джейк подскочи от изненада. — Защо?

— Защото Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз оправя кашите, които забърква.

— Какво искаш да кажеш?

— Опасявам се, че изложбата в Британския музей, която спонсорирахме през април, а също и медийното отразяване, което предизвика появата ви там, са привлекли нежелано внимание. Затова не ви изпускаме от поглед, след като се върнахте у дома. Преди два дни местните ми източници са дочули разговор за евентуален обир. Пристигнах тук, за да проуча въпроса по-обстойно.

Джейк все още не бе сигурен дали може да му се вярва.

— Значи това в града си бил ти, така ли?

Момчето не успя да скрие обвинителната нотка в гласа си.

Чертите на лицето на Морган се изопнаха, като че ли от срам.

— Боя се, че да. Опасявам се, че вината за инцидента с автомобила е моя.

— Какво означава това? — попита Джейк.

— Исках да открадна колелото ти.

— Да откраднеш колелото ми? За какво говориш?

— Опитвах се да забавя връщането ти у дома, да те предпазя от неприятности. — Морган изглеждаше объркан и огорчен. — Но когато пристигнах в града, видях, че някой те следи. Разпознах единия от крадците. Опитах се да го хвана, но той пусна ръчната спирачка и се измъкна през другата врата. Хукнах след него и прекалено късно осъзнах накъде се е засилил автомобилът. Зарязах крадеца, опитах се да настигна колата, но тя беше набрала прекалено висока скорост. Не успях.

— Едва не загинах!

Морган вдигна ръка.

— Погрешна преценка! Корпорацията ще покрие всички щети.

Погрешна преценка?

Джейк стоеше вцепенен, нямаше сили да промълви дори една дума.

Ревът на голям, мощен двигател го избави от необходимостта да отвърне на Дръмонд. Всички се обърнаха към входната врата. Разнесе се скърцане на чакъл и пред очите им се появи малък жълт училищен автобус.

Морган застана на прага, без да сваля ръка от кобура си.

Автобусът зави по кръглата алея и спря. Вратата му се отвори със скърцане и от него слезе високо, стройно момиче в екип на мажоретка. Това беше Кейди, по-голямата сестра на Джейк. Тя отметна дългата си руса опашка, хвърли на автобуса изпълнен с презрение поглед и изкачи каменните стъпала, които водеха към имението.

Очите й се разшириха от изненада при вида на компанията, която я посрещна на площадката пред входа. Впери поглед първо в Морган, сетне се обърна към Джейк.

Какво прави той тук? — попита го безмълвно.

Леля Матилда пристъпи напред.

— Слава богу, че всичко с теб е наред!

Кейди направи гримаса.

— Да не би возенето с училищен автобус да е нещо хубаво! Никога не съм се чувствала толкова унизена!

— Какво стана? — попита леля Матилда. — Мислех, че Ранди ще те върне у дома след репетицията на мажоретките.

— Колата му не можа да запали. Учителят по трудово смята, че някой е сипал захар в резервоара.

Всички погледи се насочиха към Морган.

Той сви рамене.

— Трябваше да забавя и нея. Явно съм успял, нали?

Джейк поклати глава и влезе в къщата. Пътьом хвърли гневен поглед към Морган Дръмонд:

— Страхотно! Сипваш малко захар в резервоара на Ранди, а мен за малко да прегазиш!

Морган се наведе и прошепна в ухото му:

— Но все пак успя да дойдеш тук, момче. Следващия път ще трябва да използвам боклуджийски камион.

Джейк впери поглед в него. Това сарказъм ли бе, или в думите се криеше заплаха? Трудно му бе да прецени. Като се вземе предвид и британският му акцент, Морган Дръмонд звучеше досущ като Джеймс Бонд.

Преди Джейк да успее да прецени, зад гърба му се разнесе писък. Кейди стоеше на прага, изгубила ума и дума при вида на опустошения им дом.

— Какво се е случило?

Добър въпрос.

Джейк се взираше в счупените витрини и разпилените съкровища.

Какво наистина се бе случило тук?

3. Ключът на времето

В полунощ някой почука на вратата му.

Джейк го очакваше. Стана от леглото и прекоси стаята, като внимаваше да не събори купчините книги и листа, осеяли пода като минно поле. Това бяха резултатите от всичките му изследвания през последните три месеца и покриваха най-различни области — от личните спомени на Хауърд Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон до „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг (на страниците й Джейк бе нахвърлял няколко бележки, показващи допуснатите от автора грешки). Бе събрал и книги, посветени на египетските йероглифи, списания със статии върху праисторическата флора и фауна, научни изследвания относно възможността за пътуване във времето.

Джейк прекарваше вечерите си в четене и препрочитане на доклади и статии, свързани с Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Изненадващата поява на Морган Дръмонд бе подновила интереса му към компанията. Удивително колко много слухове — повечето от тях направо гадни — се носеха за нея и нейната история.

Това не бе кой знае колко необичайно предвид своеобразното отшелничество на нейния президент. Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, вече прехвърлил деветдесетте, сякаш бе изчезнал от този свят. Съществуваха само няколко негови снимки. Джейк бе открил само една, направена когато Бледсуърт е бил много по-млад: на нея бе изобразена висока, слаба фигура в британска военна униформа. Корпорацията бе много стара, първите си сделки бе сключила още през Средновековието. Твърдеше се, че фамилията Бледсуърт натрупала първото си състояние, продавайки фалшиви еликсири, които уж предпазвали от чума. Оттогава насетне Бледсуърдови продължили да правят пари по законни и незаконни начини, докато компанията им не станала най-богатата в Англия и четвъртата по големина в света.

Джейк не се почувства комфортно при новината, че подобна корпорация „държи под око“ собственото му семейство.

Досущ като Магелан, тръгнал на околосветско пътешествие, той най-сетне прекоси осеяния с книги под и стигна до вратата. Отвори я и завари на прага Кейди, облечена с долнище на пижама и огромна тениска с емблемата на любимата й в момента пънк-поп група „Атомни Вампири“.

Тя влезе в стаята, без да чака покана.

— У теб ли е?

— Разбира се. Не бих оставил часовника на татко на долния етаж, при положение че Морган Дръмонд е в дома ни.

Чичо Едуард бе поканил Морган да прекара нощта в една от стаите за гости. Джейк знаеше, че едрият англичанин бе спечелил симпатиите на леля му и чичо му, но той самият продължаваше да храни известни подозрения.

Денят бе дълъг и изморителен, изпълнен с полицейски сирени и линейки. Лекарите се погрижиха за раните им, полицаите записаха показанията им. Пред имението бе паркиран патрулен автомобил, в който дежуряха двама полицаи.

В случай, че тези бандити се върнат, бе казал чичо Едуард.

Домът им вече се намираше в безопасност. Кейди се отпусна рязко на леглото на Джейк и събори купчина книги.

— Внимавай! — предупреди я той и се зае да събира и подрежда разпиляното.

Тази купчина съдържаше информация за Атлантида. Повечето текстове не струваха и пукната пара, съдържаха пълни глупости и фантасмагории, но Джейк проявяваше специален интерес към темата за изчезналия континент. Достатъчно бе да погледне ръката си, за да си напомни, че Атлантида не е мит.

На китката си носеше гривна от сребрист магнетит, която сякаш бе излята около ръката му — не се виждаха нито спойки, нито закопчалка. Не можеше да я свали. Върху повърхността й бяха гравирани едва забележими редове, изписани на езика на Атлантида. Джейк отдавна се опитваше да разчете написаното, сравнявайки го с други изгубени езици.

Засега не бе постигнал никакъв успех.

Гривната му бе подарък и награда от старейшината на ур, неандерталското племе, което също живееше в праисторическата долина на Калипсос, земя, която се намираше под закрилата на древна атлантическа технология.

Кейди носеше същата гривна, макар да наричаше своята браслет и да я бе украсила с всевъзможни висулки, използвайки магнетичните й свойства, които ги придържа да не падат. Първоначално Джейк не одобряваше отношението на Кейди към гривната, но експериментите на сестра му в областта на бижутерията разкриха едно необикновено свойство. Гривната привличаше не само желязо, а всеки метал: сребро, злато, дори платина.

Поредната загадка.

След като подреди разпилените книги, Джейк седна с кръстосани крака на леглото и извади златния часовник от джоба на пижамата си. Постави го между себе си и Кейди.

— Откъде крадците са научили, че часовникът е у нас? — Попита Кейди. — Казвал ли си на някого?

— Разбира се, че не! А ти?

Кейди извърна театрално очи.

Не!

Сетне отново сведе поглед към брат си.

— Предполага се, че мозъкът в цялата тази история си ти. Имаш ли някакви теории?

— Единственото, за което съм сигурен, е, че корпорацията Бледсъурт е замесена по някакъв начин.

Много хора в Калипсос знаят, че сме намерили часовника на татко. Може някой да се е разприказвал и това да е стигнало до тук, в нашето време. Не мога да се сетя за друга възможност.

— При това положение можем ли да се доверим на Дръмонд?

— Не зная.

Джейк изпитваше смесени чувства към англичанина. Сигурен бе, че Морган лъже — или най-малкото, не е напълно откровен — относно причината за толкова навременната си поява в дома им. В същото време обаче Джейк не можеше да не послуша и своята интуиция. И бе започвал да харесва едрия англичанин.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Което ни води до следващия въпрос: защо тези крадци дойдоха за часовника точно сега? Тук сме вече три месеца. Защо тъкмо днес?

И двамата нямаха представа. Замълчаха, всеки от тях бе потънал в собствените си мисли.

Най-сетне Кейди взе часовника и го завъртя в ръка. Погледът й се изпълни с копнеж.

— Помня, когато мама го подари на татко. Бях едва на пет. Той ми позволи да седна в скута му и да навия часовника.

Тя отвори капачето и се взря в циферблата. Стрелките не се движеха. След като бе престоял толкова дълго във витрината, бе спрял да работи.

Кейди започна да върти коронката и да навива механизма. Джейк не понечи да я спре. И двамата бяха опитали какво ли не, за да манипулират часовника, да го накарат да ги пренесе обратно в Пангея, където да продължат издирването на родителите си.

Всичките им опити се бяха провалили.

Трябваше да открият друг начин да се върнат там.

Кейди спря да върти коронката и остави механизма да тиктака в ръката й. Гласът й стана тих и нежен като на малко дете.

— Помня как татко го носеше в джобчето на жилетката си, а аз допирах ухо, за да чуя тиктакането му. Все едно чувах сърцето на татко да тупти.

Джейк видя болката, примесена с щастие, в очите на сестра си.

— Дай и на мен — каза той и взе часовника.

Допря го до ухото си и се заслуша в тихото тракане на финия механизъм. Затвори очи, но вместо пред него да изникне образа на баща му, си представи зъбчатите колелца в часовника. Бе прочел куп книги по часовникарство като част от заниманията си по орология, изкуството за измерване на времето.

Джейк знаеше, че в часовникарството, а и в начина, по който времето се движи, има нещо важно, което му убягва. Продължи да слуша тиктакането с надеждата да получи внезапно просветление. Представи си часовниковия механизъм под металния корпус — прецизното движение на зъбните колелца, пружинните, балансите, осите. Не всички части бяха метални. За да намалят триенето, часовникарите вграждаха в някои движещи се части скъпоценни камъни: рубини, сапфири, изумруди, дори диаманти.

Докато Джейк слушаше тиктакането на часовниковия механизъм, в главата му изникна следната картина. Намираше се отново в Астромикона, разположен на върха на замъка Калакрис в Калипсос и гледаше смаяно огромния механизъм, който изпълваше пространството под купола. Докато часовникът тиктакаше в ухото му, медните колела на Астромикона се завъртяха и разноцветните кристали започнаха да обикалят в орбита около тях. Слънчевите лъчи осигуряваха енергията за въртенето на механизма. Астромиконът бе истински шедьовър на часовникарското изкуство, захранван от слънчева енергия.

Изведнъж Джейк свали часовника от ухото си, обърна се настрани, наведе се и пъхна ръка под леглото, където държеше раницата си. Измъкна я и откачи квадратната значка, забодена от външната й страна.

— Какво правиш? — попита го Кейди.

— Искам да помисля… — отвърна неуверено той, докато в главата му се оформяше една идея.

Сребърната значка бе с размерите на палец, а върху нея бяха инкрустирани четири кристала. В средата бе разположен безцветен кристал, ярък като диамант. Около него във формата на триъгълник бяха разположени три други кристала: рубин, изумруд и леденосин сапфир. Те символизираха четирите основни кристала на Пангея, четирите крайъгълни камъка, на които се основаваше алхимията на този свят.

Джейк се обърна към Кейди.

— Помниш ли, когато в Астромикона поставих фенерчето си, заедно със синия кристал и те се сляха?

— Да, така се получи онзи вледеняващ лъч!

Джейк вдигна часовника на баща си.

— В часовниците като този на татко има кристали. Всъщност скъпоценни камъни: рубини, изумруди, сапфири, диаманти. Ами ако татко е поставил часовника си във вътрешността на някой механизъм от рода на Астромикона? Може би това му е осигурило енергията, необходима за отварянето на портала към нашия свят. Ако това е така, възможно е часовникът на татко да представлява ключ и към други портали.

Кейди сбърчи чело.

— Но нали опитахме какво ли не? Нищо не се получи!

— Казах, че това е ключ. За да можем да го използваме, трябва да намерим съответната ключалка.

Джейк погледна отворения часовник. От вътрешната страна на капака някой бе нарисувал символ.

Това беше анкх, египетския символ за „живот“.

И двамата осъзнаваха, че може да се окаже важна улика, която да им позволи да направят още една малка крачка по дългия път към истината за съдбата на техните родители. Затова Джейк се интересуваше толкова много от египетска история, митология, древни текстове. Сега проумя, че този символ може би е нещо повече от улика за съдбата на родители им. Той водеше към ключалката.

Парченцата от пъзела се подредиха в главата му. Все още не разполагаше с всички от тях, но поне половината картина бе завършена. Добре съзнаваше пред какви опасности може да се изправи, ако реши да действа, преди да завърши цялата картина, но възбудата му засенчи всички страхове.

— Някой трябва да е знаел, че часовникът на татко действа като ключ — каза Джейк, след което скочи от леглото и се изправи на крака. — Затова крадците го търсеха.

— Но защо точно сега? — попита Кейди.

Джейк я посочи с пръст:

— Това е въпросът!

Кейди изглеждаше объркана.

— Защо сега? — Той сновеше из стаята, като едва сдържаше възбудата си. — Не си ли изпитвала някакво странно чувство през последните дни, все едно към теб лети товарен влак?

Кейди го гледаше сякаш е изгубил ума си, но последните му думи явно попаднаха в целта. Джейк го прочете по лицето й.

— Значи и ти си го почувствала! — извика той.

Тя се изправи.

— През последните две нощи не можах да мигна. Обаче реших, че причината е двойното мока кафе в „Старбъкс“. — Кейди отиде при брат си. — Какво означава това?

— Летяхме напред-назад във времето като две топки за пинг-понг. Това би трябвало да се отрази на нашите организми. Може би на субмолекулярно ниво сме станали по-чувствителни към потока на времето. Възможно е това да е предизвикало странното усещане.

— Не те разбирам, Айнщайн.

В ума на Джейк се въртяха безброй възможности, които не бе в състояние да осмисли докрай. Тръсна глава, сякаш за да проясни съзнанието си, и вдигна часовника.

— Мисля, че това трябва да ни насочи към ключалката, за която е предназначен ключът на татко. Тя трябва да е нещо египетско.

— Да, това го схванах.

— Тогава това обяснява защо крадците дойдоха точно днес.

Кейди първо се намръщи, после облещи очи от изненада:

— Да! Защото утре двамата с чичо Едуард ще се качите на влака за Ню Йорк и ще разгледате онази изложба в музея… египетската изложба.

Джейк кимна.

— Затова някой се опита да ни открадне часовника. Някой от експонатите в новата изложба би трябвало да е ключът, който търсим. Телата ни се опитваха да ни предупредят, да ни подготвят. — Джейк погледна сестра си право в очите. — Утре трябва да отидем в музея. И двамата.

— Но сутринта имам тренировка по фехтовка.

Джейк я погледна ядосано.

Както Джейк бе започнал да тренира таекуондо, така и Кейди бе открила спорт, на който да се посвети, и това бе фехтовката със сабя. Изглежда, че краткият й престой при викингите в Калипсос бе породил у нея любов към блясъка на остриета и танца на смъртта. Джейк трябваше да признае, че сестра му е много добра, може би не чак колкото един викингски воин, но вродената й грация и атлетизмът й помагаха да напредва бързо. Разбира се, както можеше да се очаква от Кейди, тя накара останалите мажоретки да заменят палките си със саби и превърна смъртоносното фехтовално изкуство във вълнуващо представление. Момичетата дори обсъждаха да се представят с този номер на регионалния шампионат за мажоретни състави в края на лятото.

— Не искам да го правя сам — помоли я Джейк.

Беше съвсем искрен.

Макар да не му се искаше да го признае, той се нуждаеше от Кейди. Тя бе последният човек от семейството, Джейк не искаше двамата да се разделят, особено когато ставаше въпрос за пътуване във времето.

— Ама че си глупчо! — подразни го Кейди. — Разбира се, че ще дойда. Опитай се да ме спреш! — Тя тръгна към вратата. — Започвай да четеш, Айнщайн. Трябва да научим колкото се може повече.

— Какво ще правиш?

Кейди го погледна с повдигната вежда и заплашителна усмивка:

— Отивам да наточа сабята си.

4. Ноктите на мумията

Цялото пространство извън линкълна бе изпълнено с шумовете на Манхатън, сърцето на големия метрополис — клаксони, викове, ръмжене на двигатели, докато сутрешният трафик пълзеше със скоростта на охлюв. Джейк седеше на задната седалка, вдигнал глава към гората от небостъргачи. Кейди се бе настанила на другия край на седалката и гледаше към Сентрал Парк. Между тях бе седнал чичо Едуард, който се наведе напред, за да помоли шофьора за пореден път да побърза.

— Господине — напомни му той с обичайната си английска вежливост, — трябва да стигнем до Американския природонаучен музей преди осем. Имаме стриктна уговорка и не бива да закъсняваме.

Шофьорът вдигна и двете си ръце от волана в знак на отчаяние.

— Човече, какво очакваш да направя? По това време целият град се превръща в огромен паркинг.

Чичо Едуард се облегна назад и скръсти ръце в скута си.

От седалката до шофьора прозвуча тежко боботене.

— Завий на онова кръстовище — изкомандва Морган Дръмонд. — Мини напряко през парка. Престани да мислиш как проклетата машинка да надуе сметката ни.

Таксиметровият шофьор понечи да възрази, но нещо в изражението на Дръмонд го накара да се съсредоточи върху волана си и да се качи на бордюра, за да вземе завоя.

Кейди бръкна в чантичката, която носеше на кръста си.

— Чичо Едуард, вземи мобилния ми телефон, ако искаш да предупредиш твоя приятел, че ще закъснеем.

— Няма да закъснее — каза Морган и се обърна към шофьора. — Нали така?

Шофьорът се приведе още по-ниско над волана.

Джейк изучаваше гърба и тила на Морган, опитвайки се разбере по-добре този човек. След вчерашното нападение англичанинът бе настоял да ги придружи до града в ролята си на техен телохранител.

Тази сутрин чичо Едуард се бе опитал да ги разубеди да пътуват до Ню Йорк или поне да отложат посещението си на изложбата, но Джейк категорично бе отказал, подкрепен от Кейди, която не искаше да пропусне възможността да обиколи модните магазини. В крайна сметка чичо Едуард бе отстъпил, тъй като добре знаеше, че нищо не е в състояние да застане между Кейди и разпродажба в прочутия универсален магазин „Сакс Пето Авеню“, да речем.

Дори леля Матилда бе решила, че е най-добре децата да не са у дома, а на някое по-безопасно място. Вече бе организирала почистването на къщата и бе извикала представители на застрахователната компания, които да направят оценка на щетите. Полицаите щяха да продължат да патрулират около имението.

Рано сутринта, още с първите слънчеви лъчи, четиримата потеглиха към гарата, където щяха да хванат влака за Ню Йорк. В този момент, два часа по-късно, линкълнът най-сетне спря пред Американския природонаучен музей. Каменните стъпала водеха до огромната колонада пред входа. Внушителната постройка приличаше на древен храм, посветен на науката. През годините Джейк бе прекарал безброй дни и часове в неговите зали и изложби.

Вратата на таксито се отвори и сърцето му заби учестено.

Погледна Кейди. Очите й блестяха. Бе сигурен, че тя изпитва същото. Напрежението от последните два дни бе станало почти болезнено. Той се затича по стъпалата, нетърпелив да влезе в музея и да започне своето търсене.

— Хайде — подкани останалите и метна раницата си на рамо. Беше се подготвил добре за предстоящото приключение — беше обул туристически боти и широки панталони, а елекът му имаше безброй джобове, пълни с всичко, от което би могъл да има нужда при завръщането си в Пангея.

Кейди също бе облякла дрехи, подходящи за експедиция: джинси, Т-шъртка, а върху нея — свободно падаща блуза, беше с боти, чиито токчета обаче бяха по-подходящи за ревю, отколкото за планински преход. На кръста си носеше елегантна чантичка „Луи Вюитон“.

Тя отвори багажника на таксито и извади розовата си раница с форма на дуло на базука. Това всъщност не беше раница, а продълговат сак, в който носеше сабята си за фехтовка.

Чичо Едуард сложи ръце на кръста и я изгледа въпросително.

— Млада госпожице, продължавам да не разбирам защо трябва да мъкнеш това нещо със себе си.

Кейди метна сака си през рамо.

— Защото искам да си купя нова сабя. Не мога да си харесам нито една в Норт Хемпшир. А старата ми трябва, за да сравня с нея теглото и баланса на новата.

— Но тази я купихме едва преди три месеца…

— Именно. Значи е време за нова!

Едуард поклати глава и се предаде. Морган Дръмонд ги изгледа с ръце, скръстени пред гърдите, а в очите му проблесна подозрение.

— Да вървим — подкани ги чичо Едуард.

Заизкачваха заедно стъпалата.

Над входа бе окачен огромен транспарант, който рекламираше предстоящата изложба. На него бе изобразена златната маска на Тутанкамон, а под нея — голямата пирамида на Хеопс. Изложбата щеше да отвори врати след два дни.

Когато стигнаха входа, вратата се отвори и на прага се показа дребничък мъж. Усмихваше се широко, сякаш за да ги приветства с добре дошли. Носеше кафява жилетка, а ботите му стигаха до средата на прасците. Долната част на лицето му бе обрамчена от рунтави сиви бакенбарди, които стърчаха като чифт крила, изникнали от двете му страни. На носа му бяха кацнали очила с кръгли рамки. Целият му вид и особено големият му корем напомняха на Джейк за Теди Рузвелт, макар и на преклонна възраст.

— А, ето те и теб, англичанино! — Той посрещна чичо Едуард със сърдечна прегръдка. — Колко време мина? Десет години?

— Трийсет — поправи го Едуард, но обичайното му строго излъчване отстъпи място на далеч по-младежко изражение. — Доколкото си спомням, това беше на двайсет и петата годишнина на старата ни част.

Едуард се обърна към останалите и ги представи на своя приятел — първо Морган Дръмонд, сетне Кейди и Джейк.

— А тези двамата са Катрин и Джейкъб Ренсъм.

Мъжът облещи очи.

— Мили боже, да не би това да са внуците на Барт Бойната брадва!

— Самите те!

Джейк повдигна вежди.

— Бойната брадва?

Едуард им обясни:

— Това беше прякорът на дядо ви. Бартоломю го получи заради томахавката, която носеше по време на пустинната кампания в Африка.

Джейк бе чувал много истории за сраженията в Африка, но не и тази.

Едуард потупа приятеля си по рамото.

— А това е професор Хенри Клееман, прочут египтолог. Прекарал е по-голямата част от живота си в археологически разкопки. По време на войната се влюби в пустинята и след това така и не можа да се раздели с нея.

Хенри посрещна думите му с махане на ръка и каза:

— Достатъчно! Да влизаме. Да се скрием от тази жега! Преситих й се още в Египет.

Професорът ги поведе през входното фоайе и централната ротонда, а оттам — покрай огромен скелет на барозавър.

— Разположили сме египетската изложба на четвъртия етаж, така че трябва да изкачим някое и друго стълбище. — Хенри ги поведе след себе си. — Постоянната експозиция на музея отваря след два часа. Исках да ви осигуря колкото се може повече време да разгледате изложбата на спокойствие. Има доста неща, които трябва да видите. Изложили сме артефакти от най-ранните египетски династии. От скарабеи, обсипани със скъпоценни камъни, до огромни саркофази. Гвоздеят на изложбата обаче е онази гробница, която откриха миналата година. Разглобиха я на парчета, за да направят място за новата магистрала, която строят, и така я транспортираха дотук. Ние я сглобихме на място. Изглежда великолепно.

Джейк едва се сдържаше да не хукне пред стария професор. Вместо това, той реши да премине към същината на въпроса.

— Професоре, чудех се дали в изложбата има някой египетски анкх?

— Анкх? Момчето ми, има ги колкото искаш, при това във всевъзможни форми и размери. Издялани от камък, излети от злато, инкрустирани със скъпоценни камъни. Имаме всичко, за което се сетиш! — Професорът явно бе доловил вълнението на Джейк, защото постави ръка на рамото му и продължи: — Ще ти кажа под секрет — най-ценният експонат в цялата изложба пристигна днес. Невероятен мумифициран екземпляр. Никога не съм виждал нещо подобно.

Джейк кимна любезно, но повече се интересуваше от възможността да открие онзи анкх, който съответстваше на изображението върху часовника на баща му. Бе го окачил на верижка около врата си и усещаше тиктакането на механизма, което резонираше в гърдите му и го подканяше да побърза.

Когато се качиха до четвъртия етаж, Хенри им посочи другия край на коридора.

— Там е! Право напред!

Професорът ги поведе през двойна заключена висока врата, пред която бе поставен и червен плюшен шнур. Заобиколиха своеобразната бариера, а Хенри използва магнитна карта, за да отключи. Покани ги да влязат, след което затвори след тях.

Сякаш се озоваха в увеселителен парк, посветен на Древен Египет. Огромните статуи, покритите със символи обелиски и стъклените витрини образуваха обширен лабиринт, който се виеше край масивни саркофази. Отвъд изправените ковчези Джейк забеляза дървена лодка, направена изцяло от преплетени тръстикови стъбла.

Докато разглеждаше лодката, един музеен работник вдигна квадратното платно на мачтата й. Джейк си я представи как плава по течението на Нил. За миг му се стори, че усеща хладния полъх на речния бриз.

— А! — възкликна Хенри и вдигна ръка. — Климатикът най-после заработи. Време беше.

Значи не е бил нилски бриз…

Джейк насочи вниманието си към центъра на залата. Масивни стени от червеникав пясъчник оформяха нещо като зала в залата.

Хенри забеляза интереса му.

— Това е гробницата, за която ви споменах. Стенописите са невероятни, пресъздават цялата погребална процесия. Какво ще кажете да отидем първо там?

Джейк последва останалите като не пропусна да огледа наляво и надясно, търсеше онзи анкх, който би могъл да съответства на изображението върху часовника на баща му. Видя, че Кейди прави същото. Добре. Ако не се разсейваха и търсеха заедно, щяха да съкратят времето наполовина.

— Виж! — възкликна тя и спря внезапно пред него.

Сърцето на Джейк подскочи в гърлото му. Нима бе открила нужния анкх?

Кейди се наведе над една от стъклените витрини.

— Тези обеци във формата на пеперуди ще изглеждат страхотно със синята ми рокля!

Джейк изстена и я побутна напред.

Хенри, застанал начело на малката им групичка, спря пред входа на гробницата.

— Вътре сме изложили новата мумия. Реших, че това е идеалното място, където да поставим подобен експонат. Непременно трябва да я видите, затова ще ви оставя да разгледате сами. — Той намигна на Джейк. — Виждам, че някои от нас изгарят от нетърпение.

Морган измърмори зад гърба му:

— Момчето си е такова… странно.

Джейк се усмихна и понечи да последва останалите в гробницата, когато нещо край входа привлече вниманието му. Една табелка. Замръзна на място. Не може да бъде! Беше толкова смаян, че фокусира погледа си с усилие. Наложи се да прочете табелката цели три пъти.

О, не…

Джейк не можеше да откъсне поглед от грифона, разположен под надписа, който му напомни за чудовищните гракили в Пангея. Разгневен, той се извърна към Морган Дръмонд.

— Знаеше ли за това?

Лицето на англичанина помръкна, той сбърчи вежди, сякаш за да прочете надписа.

— Не — промълви най-сетне. Но веднага — сякаш облакът върху лицето му бе отминал — възвърна обичайното си невъзмутимо като гранит изражение. — Корпорацията финансира хиляди проекти по цял свят. В половината музеи по света има подобни табели.

Хенри прекъсна разговора им, очите му се разшириха от изненада зад кръглите стъкла на очилата му.

— Страхотен късмет! Побързайте! Мумията току-що е пристигнала! Сега ще я отворят.

Морган побутна Джейк, подканяйки го да влезе в гробницата.

Щом се озова вътре, зловещ студ пропълзя по цялото му тяло. Джейк си представи изправения на задните си крака грифон. Нещо тук не беше наред.

Тъй като гробницата бе покрита с купол, във вътрешността й бе необикновено тъмно. В няколкото осветени витрини бяха изложени различни погребални предмети. Миниатюрно подово осветление озаряваше множество стенописи, включително Анубис, изобразен с човешки ръст. Египетският бог на смъртта имаше тяло на мъж и глава на чакал. Алените му очи накараха Джейк да потръпне и да побърза да отмести поглед.

В центъра на гробницата се издигаше каменна плоча, която изпълняваше ролята на олтар. Върху нея, досущ като при жертвоприношение, бе положено тяло, увито цялото в ивици плат. От едната му страна стояха двама работници в бели гащеризони с извезан върху тях грифон.

— Елате по-близо — подкани ги Хенри и махна с ръка на Джейк. — Това е невероятен експонат. Всеки египтолог би жертвал зеницата на окото си, за да се озове тук в този момент. Дори нашият музей ще разполага с тази мумия само за първата седмица от изложбата. Това е жест от страна на спонсора, преди мумията да се върне в Египет.

Жест от страна на спонсора…

Джейк погледна Морган. Лицето на англичанина остана напълно безизразно.

Хенри направи знак на двамата музейни работници да свалят погребалния саван от мумията.

Джейк пристъпи напред. Кейди стоеше от другата страна редом до чичо Едуард.

Очилата на Хенри отразяваха приглушеното осветление.

— В целия свят няма друга подобна мумия. Предполагаме, че древните египтяни са се опитвали да създадат скулптура на някое тяхно божество. Знаем, че са обичали да изобразяват боговете си като полухора, полуживотни. Като онзи чакалоглав Анубис, ей там. Или като богинята Бастет, често изобразявана с глава на котка. В този случай смятам, че древните египтяни са се опитали да почетат своя бог Хор, като създадат негово подобие. Вместо да използват камък или боя обаче, те са използвали различни телесни части.

Телесни части?

Джейк се намръщи. Спомни си, че Хор е бил египетският бог на небето.

Докато двамата служители сваляха погребалния саван, професорът продължи:

— Хор обикновено е изобразяван с глава на сокол, а понякога просто като птица. Затова, разбира се, подобието на Хор се е нуждаело от крила!

Отметнатият саван разкри мършаво тяло, свито като в агония. Кожата му бе изсъхнала отдавна и под нея се показваха костите на ръцете и краката. По-голямата част от тялото бе покрита от сивкави на цвят крила, което му придаваше известно сходство с пашкул, но чудовищен пашкул. Плешивата му глава приличаше повече на свинска зурла, отколкото на човешко лице. От устните му, озъбени в усмивката на смъртта, стърчаха остри жълтеникави зъби.

— Погледнете ръцете и краката му — продължи Хенри. — Очевидно са заменили човешките пръсти и нокти с птичи. Това е изумително постижение! Как са успели да сглобят части от толкова различни животни, за да създадат тази уникална мумия!

Хенри продължи да говори, но Джейк спря да го слуша. Ушите му забучаха, кръвта му замръзна. Кейди също бе побеляла като погребалния саван. Тя също беше разбрала какво лежи пред тях. Това не бе някой Франкенщайн, съшит от различни телесни части.

Това същество бе истинско.

В Пангея Джейк се бе сражавал с неговите събратя.

Това бяха мумифицираните останки на гракил.

5. Златният анкх

Кейди, която бе застанала от другата страна на олтара, нададе силен стон. Погледът й срещна този на брат й и после сведе очи. Явно нямаше сили да преодолее шока.

Преди Джейк да успее да реагира, тя се строполи на пода. Чичо Едуард успя да я подхване в последния момент, преди да удари главата си в една от стъклените витрини.

Едуард коленичи, без да я изпуска от ръце:

— Катрин, добре ли си?

Тя кимна, лицето й бе поруменяло, опита да се подпре с ръка и да се изправи.

— Съжалявам. Просто… беше… беше толкова отвратителна.

— О, скъпа! — възкликна Хенри. — Съжалявам! Какво си въобразявах? Разбира се, че гледката е прекалено противна за хора с по-слаби нерви.

Кейди постави ръка на челото си.

— Може ли чаша вода?

Хенри се обърна:

— До стълбите има чешма…

— Аз ще донеса вода — каза Морган и мигом се запъти натам.

Ядосана от неловката ситуация, в която бе изпаднала, Кейди помоли всички да отстъпят крачка назад.

— Трябва ми повечко въздух. Ще се оправя след миг.

Хенри изглеждаше поразен и покрусен.

— Разбира се! И без друго ме чака толкова много работа!

С тези думи професорът подкани музейните работници да напуснат гробницата заедно с него.

Кейди ги изпрати с поглед.

— Чичо Едуард, чувствам се толкова глупаво. — Тя посочи след професора. — Моля те, настигни го. Кажи му, че ще се оправя. В противен случай ще се почувствам ужасно.

— Разбирам. — Едуард се изправи. — Джейк, защо не дойдеш с мен? Да оставим сестра ти за малко?

— Джейк, почакай! — извика Кейди. — Нали си носиш енергийно блокче?

Той кимна, а чичо Едуард излезе.

Отиде при сестра си и затърси зърненото блокче в джоба си. Намери го и мигом й го предложи.

Тя отблъсна ръката му.

— Тези неща имат отвратителен вкус.

— Защо тогава…?

Кейди скочи на крака.

— За да се отървем от останалите, Айнщайн!

Сега бе ред на Джейк да се почувства неловко.

Кейди бе симулирала припадъка, за да останат сами. Трябваше да се досети!

— Какво прави този гракил тук? — попита тя, вперила поглед в чудовището. — Какво означава това?

— Нямам представа. Забеляза ли обаче табелката отвън? Онази, с името на спонсора на изложбата — Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Те са финансирали разкопките на гробницата и са предоставили тази мумия. Ако Морган е прав, че корпорацията ни държи под око, тогава би трябвало да знаят, че ще дойдем тук точно днес.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Кейди.

Джейк обмисли куп варианти, но стигна до единствения възможен извод. Изведнъж долови с цялата му сила тиктакането на часовника, долепен до гърдите му.

— Ако някой иска да открадне часовника на татко, най-добрият начин да ни накара да го измъкнем от скривалището му, е, като инсценира неуспешен обир с взлом. Уплашени от крадците, би трябвало да го извадим от тайника и да не се разделяме с него.

На Кейди й прилоша. Този път не се преструваше.

— И ние постъпихме точно така.

Джейк кимна.

— Сега враговете ни ще трябва само да ни подмамят някъде. Да ни заложат капан.

Джейк огледа четирите стени на гробницата. С нарастването на страховете му, тя му изглеждаше все по-тъмна и по-тъмна.

— Трябва да се махнем оттук — каза Кейди.

— Но египетският анкх е тук. Кълна се, че усещам присъствието му.

— Можем да се върнем и по-късно. Професорът каза, че следващата седмица мумията се връща в Египет. Да изчакаме дотогава. Египетският анкх ще ни чака тук.

Кейди заобиколи олтара и тръгна към изхода.

Джейк приемаше логиката й с разума си, но сърцето му се бунтуваше. Въпреки това тръгна подир сестра си. Тя беше права. Трябваше да се измъкнат оттук. Настигна я при изхода. Обърна се и хвърли последен поглед към мрачната гробница.

И тогава го видя.

Замръзна като статуя.

Очите му доловиха блясъка на злато от другата страна на олтара. Беше го пропуснал преди, тъй като вниманието му бе насочено изцяло към олтара и зловещата фигура върху него.

Впери поглед във витрината, разположена в другия край на помещението. Предметът бе изложен на средната лавица. Анкх с размерите на човешка длан, изработен целият от злато. Съвършено копие на онзи, който бе изобразен върху часовника. Ярките халогенни лампи във витрината осветяваха инкрустираните върху него скъпоценни камъни: диамант в центъра, заобиколен от рубин, изумруд и сапфир.

Формата и цветовете бяха идентични с кристалите върху значката му на алхимик-чирак от Калипсос. Това бяха четирите камъка, на които се крепеше алхимията там.

Джейк посочи към далечния край на гробницата:

— Ето го! Това трябва да е!

Кейди присви очи, сетне замръзна от изненада.

— Камъните! — възкликна тя, мигом разбрала какво има предвид брат й.

Джейк се втурна напред.

— Чакай! — извика Кейди, но не за да го накара да се върне, а за да го настигне.

Двамата заобиколиха олтара, за да видят по-добре златния анкх.

Застанаха заедно пред витрината и впериха погледи в нея.

— Това трябва да е ключалката за ключа на татко — каза Джейк, посегна към врата си и докосна джобния часовник на баща си.

— Но как ще отворим витрината? — попита Кейди.

Джейк нямаше да се спре пред нищо. Беше готов дори да разбие стъклото и да понесе последствията от постъпката си по-късно. Обърна се и огледа гробницата за нещо тежко. Останал без дъх от напрежение, той се подпря с едната си ръка върху олтара.

Кейди го попита:

— Не можем ли да отключим витрината?

Джейк понечи да й отвърне, че това е невъзможно…

…когато нечии студени нокти сграбчиха китката му.

Той подскочи от ужас и дръпна ръката си. Изсъхналите нокти на мумията обаче останаха вкопчени в нея.

— Джейк! — извика Кейди.

Той сведе поглед към гракила, прострян върху олтара. Чудовището бе отворило очи и вперило огнения си поглед в него. Ноктите му, сграбчили ръката на Джейк, станаха леденостудени и тих шепот прозвуча в главата на момчето.

Виждам те…

Не! Джейк разпозна този дрезгав глас. Той принадлежеше на Калверум Рекс.

Ела при мен… веднага…

Гракилът задърпа ръката му с такава сила, че Джейк усети как го измъква от този свят, за да го отведе в друг. Обгърна го мрак, който сякаш се опитваше да го погълне целия.

В мрака прозвучаха още думи, но този път по-силно.

Ключът на времето… най-после мой…

Джейк изпищя, но от гърлото му не излезе нито звук. Усещаше как гракилът продължава да го дърпа към себе си, да го приближава все повече и повече до Калверум Рекс. Направи опит да се съпротивлява, но нямаше за какво да се хване.

Помощ!

Сякаш в отговор на молбата му около другата му китка се уви огнена лента и я задърпа като огнено ласо. Джейк стоеше разпънат между двете сили. Леденостудени нокти от едната страна, огнено ласо от другата.

Разгневеният Калверум Рекс изкрещя ядно.

— Неееее!

В следващия миг Джейк вече бе свободен.

До ушите му обаче долетя заканата на Краля на черепите.

Ще те намеря… помни ми думите… ще бъдеш мой…

Заканите му постепенно заглъхнаха, а тялото на Джейк като че прелетя през мрака, теглено от огненото ласо, увито около китката му.

Къде обаче го водеше то?

Джейк се завъртя във въздуха, огненото ласо го обърна с главата надолу. Ослепителна светлина прониза заобикалящия го мрак. Пред очите му прелетя водовъртеж от образи и звуци: крясъкът на хищна птица, вълни, които се разбиват в златисти пясъци, покрили морския бряг, каменна река…

В гърлото му се надигна вик, когато най-после светът дойде на мястото си и той падна върху него. Падна на колене…

…върху пясък.

Джейк остана коленичил, още не можеше да проумее това, което вижда. Високо в небето грееше жарко слънце, а навред около него се простираше море от пясък, чиито хълмове се издигаха и спускаха като морски вълни. Объркан и самотен, той зяпна от изумление пред тази безкрайна пустош.

Дали отново се бе озовал в Пангея? В такъв случай къде беше джунглата? Къде се намираше долината на Калипсос?

Джейк се изправи бавно на крака.

Къде попаднах?