Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

6. Изгубени

Джейк се завъртя бавно и огледа своя нов свят. Заслони очи с длан, тъй като слънцето светеше прекалено ярко, а горещината се опитваше да го омаломощи. Във въздуха се носеше странната миризма на изгорена канела.

Когато очите му свикваха с блясъка, той забеляза няколко трънливи храста и групичка високи зелени растения, които приличаха на кактуси. Изпълни се с надежда, че присъствието им тук може да се окаже признак за наличието на вода. В далечината се извисяваха няколко пирамиди от червено-черна скала, които стърчаха над безкрая от пясъчни дюни като платноходи в бурно море. Още по-надалеч някаква необикновена мараня замъгляваше хоризонта. Явлението бе достатъчно необичайно, за да привлече вниманието му, но точно в този момент Джейк си имаше по-належащи грижи.

Вдигна поглед към небето. То бе толкова синьо, че чак очите го заболяха. Слънцето бе изминало половината си път нагоре по небосвода… или може би надолу. Нямаше как да разбере.

Беше сигурен единствено в това, че час по-скоро трябва да намери сянка, която да му предложи убежище от жежкото слънце.

— Помощ! Има ли някой там?

Джейк докосна устните си, тъй като първоначално помисли, че виковете са излезли от неговата уста. Точно тези думи се канеше да извика. Обърна се към посоката, от която бе долетял гласът. Като че ли някой бе изпаднал в беда, която до голяма степен съответстваше на положението, в което се бе озовал самият той.

Щастлив да си намери компания, бързо се изкачи на близката пясъчна дюна и извика:

— Ехо! Идвам! Дръж се!

Друг глас долетя вляво от Джейк, този път принадлежеше на момиче:

— Пин? Ти ли си?

Джейк превали пясъчната дюна и забеляза слаба, стройна фигура, свита зад голяма червеникава скала. Момчето бе кожа и кости. Къдравите му кафяви коси се стелеха по плещите му, а отпред бе подстриган на бретон като някой римски центурион. Беше вир-вода мокро и освен това бе чисто голо.

То се обърна към Джейк, присви се от страх и прикри слабините си, след което се изправи рязко от изненада:

— Джейк?

Джейк не можеше да повярва на очите си.

— Пиндор!

Колкото и невероятно да бе, това наистина беше неговият приятел от Калипсос. Пиндор Тиберий, син на старейшината Марцел Тиберий, потомък на изгубения римски легион, озовал се в Пангея преди много столетия.

Джейк запристъпя тежко по склона на дюната, за да посрещне своя приятел. Всяка крачка изпълваше ботите му с горещ пясък.

— Какво правиш тук?

Преди Пиндор да успее да отговори, отляво се разнесе радостен вик. Джейк се обърна и видя по склона да се спуска още една позната фигура. Тъмната й коса се развяваше подире й като гарванови крила. Носеше богато бродирана блуза и дълга, пристегната в кръста пола, с цепка, която стигаше до средата на бедрото. На слънчевата светлина очите й блестяха като ярки изумруди, досущ като нефритеното колие около врата й.

При вида й — при вида и на двамата си приятели — отчаянието, изпълнило сърцето на Джейк, се разсея.

— Мари — прошепна смаяно той.

Марика Балам бе дъщеря на един от магистрите в Калипсос и най-близкият приятел, когото Джейк бе спечелил в този странен свят. Тя и баща й бяха потомци на маи, озовали се в тази дива страна преди петнайсет поколения.

Марика се втурна към него и го прегърна силно.

— Ти се върна!

Джейк се изчерви, от което на лицето му стана още по-горещо. Пиндор се бе скрил зад камъка, още по-зачервен и от Джейк, но поради съвсем друга причина.

— Някой има ли излишна роба? — попита той. — Или поне парче плат за набедрена превръзка.

Джейк пусна Марика от прегръдката си и свали раницата си от рамо. Порови в резервните дрехи, които бе взел, и извади една Т-шъртка. Не бе взел допълнителен чифт панталони, но пък разполагаше с няколко чифта бельо (разбира се). Подаде на Пиндор тениската и чифт боксерки.

Приятелят му отново се скри, този път за да се преоблече.

— Благодаря! Ще ти ги върна, щом намеря истински дрехи.

— Какво се е случило с твоите? — попита го Марика.

Пиндор надникна иззад скалата и я погледна отчаяно.

— Къпех се в банята. Изведнъж — бам — и се озовах в огнената ковачница на Вулкан.

Той посочи с ръка пустинята.

— Не разбирам — каза Джейк, като погледна и двамата си приятели. — Как се озовахте тук?

Където и да е това „тук“.

Марика отговори първа:

— Бях у дома, използвах кристала за разговор на далечни разстояния, за да повикам баща ми за обяд, когато нещо сграбчи китката ми. Ръката ми гореше като в огън. Издърпа ме в непрогледен мрак. Почувствах, че падам, и се озовах тук.

Пиндор кимна. Излезе иззад скалата, но внимаваше да не стъпва извън пясъка, върху който падаше нейната сянка.

— Същото се случи и с мен. Почувствах се сякаш някой ме измъква от кожата ми.

Той вдигна ръка и показа китката си.

Джейк се взря в далечината. Спомни си огненото ласо, което го бе превело през черната пустош също като Марика и Пиндор. Погледна китката си. Тримата имаха нещо общо. Джейк завъртя гривната, изработена от метала, дошъл от Атлантида.

— Сигурно е свързано с тези гривни.

Тогава си спомни още нещо, което старейшината Меруук бе казал по отношение на метала, когато бе поставил гривните на ръцете им… За това как този метал притежавал рядка и мощна алхимия… алхимията на обвързването.

Тя ще ви обедини ведно, промълви Джейк.

Марика си спомни:

— Да, това бяха думите на старейшина Меруук.

Джейк кимна.

— Мисля, че когато аз бях пренесен тук, магията се е активирала и ни е събрала заедно.

— Значи това не е твоят свят? — попита Пиндор и се огледа наоколо.

— Не. Сигурен съм, че се намираме на Пангея. — За доказателство докосна гърлото си. — В противен случай нямаше да можем да се разбираме, нали?

Марика докосна устните си с пръсти.

— Алхимията на общия език е с нас!

Джейк чувстваше въздействието й: необяснимата манипулация върху гласовите му струни, която го караше да говори на този общ език. За да превключи на английски, му бе необходимо сериозно усилие на волята. Ефектът бе резултат от енергийното поле, създадено от технология на Антлантида, вградена в кристалното сърце в храма на Кукулкан. Тази енергия действаше като универсален преводач и позволяваше на многобройните племена, озовали се на Пангея, да общуват помежду си.

Изведнъж му хрумна нещо и Джейк каза:

— След като можем да разговаряме, това означава, че не сме далеч от големия храм. Енергийното поле на пирамидата няма голям обхват.

Марика се намръщи, явно не приемаше логиката му.

— Какво има? — попита я той.

— Татко разполага с карти, на които са изобразени земите около нашата долина. На тях е отбелязана границата на енергийното поле, това са границите, в които се чувстваме в безопасност на този свят.

Разбира се, че народът й би трябвало да притежава подобни карти.

Марика обхвана с ръка пустинята.

— В близост до долината няма подобна изпепелена от слънцето земя. В противен случай, щях да зная.

Джейк също погледна към пясъците.

— Следователно нещо друго генерира същото поле тук. Може би на Пангея има и други храмове, които да притежават тази сила.

— Ако има такъв храм, трябва да го намерим — каза Пиндор.

Приятелят им беше прав. Трябваше да намерят подслон. Ако наблизо имаше хора, те щяха да живеят близо до този храм. Както бяха сторили племената от долината на Калипсос.

— Откъде обаче да започнем търсенето? — зачуди се Джейк.

Никой не му отговори.

Тишината бе нарушена от скърцане на пясък, от бавни и методични стъпки, които определено приближаваха към тях.

— Някой идва — каза Джейк.

— Или нещо — допълни Марика.

Пиндор я зяпна. Това бе последното нещо, което искаше да чуе.

Джейк взе камък с големината на юмрук. Пиндор се наведе да последва примера му, но не успя да намери достатъчно голям камък. Джейк помоли Марика да застане зад него.

Върху билото на пясъчната дюна се появи дребничка фигура, силуетът й се очертаваше на фона на слънцето. Джейк не можеше да види кой е това, но фигурата определено бе човешка. Силуетът заслиза по склона, не бързаше, а крачеше бавно, сякаш бе излязъл на разходка. Слънцето вече не светеше в очите му и Джейк различи широките скули и надвисналите вежди върху скосеното чело на новодошлия. Дълга черна коса обрамчваше сините му очи.

Марика разбута Джейк и Пиндор и се втурна към него.

— Ба’чук!

Малкият неандерталец кимна и отметна косата си назад; личеше, че се поти обилно от горещината. Какво ли разстояние бе изминал, за да се присъедини към тях? Сигурно ги бе чул да разговарят благодарение на острия си слух и бе тръгнал в тяхната посока. А това разтревожи Джейк. Кой или какво още биха могли да дойдат тук, привлечени от разговора им?

Ба’чук отиде до един по-голям камък и седна изтощен може би дори обезводнен. Беше облечен с широка роба, която приличаше на тога, привързана с колан на кръста. Вдигна ръка и посочи гривната си.

— Всички сме едно — изрече той с напевен глас. Явно бе разбрал какво се е случило.

Ба’чук извади от джоба на тогата си чифт кожени предмети и ги хвърли в пясъка пред краката на Пиндор.

Радост прогони унилото изражение на малкия римлянин.

— Сандали!

Пиндор пъхна краката си в тях и затанцува върху горещия пясък.

— Защо носиш допълнителен чифт сандали? — попита го Марика.

Ба’чук й обясни.

— Меруук ме посети рано сутринта. Той ми ги даде. Каза да не се разделям с тях. Не ми обясни защо, каза само, че ще ми потрябват.

Марика грейна от радост и стисна ръката на Джейк.

— Старейшината на ур би трябвало да е знаел какво ще се случи.

Джейк не се съмняваше в това. Народът на ур имаше необичайно разбиране за времето и го разделяше на дълги и къси времена. Спомни си, че след завръщането си у дома, забеляза, че интуицията му се е изострила. А племето на неандерталците живееше в сянката на големия храм по-дълго от всяко друго.

— Защо тогава Меруук не ми е изпратил и останалите дрехи? — Пиндор посочи тениската си. — Или оръжия?

Ба’чук облиза напуканите си устни.

— Или вода?

Джейк поклати глава, озадачен, както обикновено, от логиката на старейшината на ур.

— Добре, да не стоим повече тук — каза той и посочи скалните пирамиди. — Да отидем там. Най-малкото ще намерим сянка. А може би и вода.

Метна раницата си на рамо.

Марика мълчеше, потънала в мислите си.

— Какво има? — попита я Джейк.

— Забравяме нещо. — Тя погледна останалите, сетне сведе поглед към гривната си. — Старейшината на ур връчи пет такива гривни.

Джейк кимна.

— На нас четиримата и на сестра ми, Кейди.

— Къде е тя тогава? Къде е сестра ти?

Джейк бе трогнат от тази проява на загриженост, но разсея страховете й.

— Тя остана в моето време. — Спомни си писъка на Кейди, когато мумифицираният гракил бе сграбчил ръката му. За щастие, тя стоеше встрани и не бе прехвърлена на Пангея заедно с него. — Не се тревожи. Тя е на сигурно място.

Над пустинята се разнесе вик на ужас, прозвуча като трясък на цимбали и отекна някъде далеч, много далеч.

Или може би не.

7. В опасност

Джейк се втурна към най-високата пясъчна дюна и огледа пустинята в посоката, от която дойде викът. Хълмистите пясъци приличаха на разпенено от буря море. Отново забеляза необичайната мъглявина на хоризонта. Не видя обаче и следа от сестра си. Доколкото можеше да прецени, викът бе дошъл откъм най-високия скален връх. Скалната пирамида приличаше на гигантска гъба с плоска шапчица. Можеха да я използват като ориентир, за да не се изгубят.

— Побързайте! — подкани ги Джейк и се затича.

Останалите го последваха.

Спусна се по далечния склон на дюната, направо се пързаляше по рохкия пясък. Пръстите му стискаха камъка, който бе намерил по-рано. Той бе единственото му оръжие.

Прозвуча нов вик, този път в него имаше повече гняв, отколкото страх. Джейк бе сигурен, че това е Кейди.

Той тичаше към гигантската скална гъба под изнурителните лъчи на пустинното слънце. Скоро откри, че е по-лесно да тича между дюните, отколкото да се катери и да се спуска по тях, и даде пример на останалите. Пясъкът в долчинките между дюните бе утъпкан, но това ги принуждаваше да бягат на зигзаг. Четиримата тичаха, образувайки змия, която пълзеше по изпепелената от слънцето пустиня.

С всеки следващ вик на сестра си Джейк внасяше корекции в посоката, към която се бе устремил. Когато заобиколи и последната дюна, пред него се ширна пясъчна долина с размерите на футболно игрище.

В средата му танцуваше Кейди. Бе захвърлила раницата си и държеше сабята си за фехтовка, тънка, остра стомана, наречена épée. Балансираше с ръка, изнесена зад тялото й, а в другата стискаше насочената напред сабя. Кейди се въртеше предпазливо в кръг, лицето й пламтеше, зачервено от напрежение, а устните й бяха стиснати здраво в израз на решителност. Умееше да поддържа тази смъртоносна концентрация по време на фехтовалните си двубои.

Но с кого се сражаваше?

В пясъчната долина нямаше нищо, освен онези растения, наподобяващи кактуси.

— Кейди! — повика я Джейк.

Тя се завъртя рязко като изплашена котка. Видя брат си, сетне забеляза и останалите.

— Къде, по дяволите, сме попаднали? — извика тя. — Какво е това място?

Джейк пристъпи към нея.

— Не знам…

— Стой там! — изкрещя му силно.

Той не забеляза никаква опасност и направи още няколко крачки.

В този миг пясъците от лявата страна на Кейди сякаш експлодираха. От земята изскочи тънко като камшик стъбло, цялото покрито със закривени бодли, и посегна към нея. Кейди замахна и го съсече със сабята си, без дори да се обърне. От раната потече жълтеникавочервена течност и стъблото се скри в пясъка. Дори отрязаната му част, която се гърчеше като змия, успя да се зарови и да изчезне.

Най-близкият кактус потръпна. Приличаше на човек с дебелия си ствол и двата си клона, разперени като ръце. На върха му цъфтеше кървавочервен цвят с форма на луковица. Разтворените му венчелистчета се извърнаха към Кейди и изсъскаха.

Джейк спря рязко, сякаш се бе блъснал в стена.

Откога цветята съскат?

Кактусът измъкна корените си от пясъка и цялото растение отстъпи назад от Кейди.

Преди тя да успее да направи и една крачка, друго растение я атакува отзад. Чифт корени, гъвкави като змии и покрити с бодли, се стрелнаха към гърба й.

— Кейди!

Джейк метна камъка; прицелваше се в подобната на луковица глава на растението. Изстрелът му бе точен и камъкът размаза тъмноалените венчелистчета. Кактусът не бе пострадал сериозно, но определено изглеждаше изненадан. Гъвкавите му корени се засуетиха, а това предостави на Кейди достатъчно време, за да се обърне и да ги съсече. Сабята й премина с лекота и през двата корена. Отрязаните части паднаха в пясъка, започнаха да се гърчат и се скриха под земята.

Явно кактусът бе разбрал урока си, защото се оттегли мълчаливо, влачейки корените си по пясъка.

— Искате ли още? — попита заплашително Кейди и се завъртя бавно.

Останалите кактуси също измъкнаха корените си от пясъка и се оттеглиха.

— Така си и мислех!

Тя вдигна чантата си със свободната си ръка и тръгна към Джейк, но без да отслабва бдителността си нито за миг.

Едно от растенията понечи да я нападне, но дори не се приближи към нея. Кактусът по-скоро й се заканваше и я предупреждаваше да не се връща повече. Във всеки случай растенията не й попречиха да си тръгне.

Кейди застана до Джейк и посочи със сабята си бойното поле.

— Добре, кой ще ми обясни всичко това?

Преди брат й да отвори уста, остър крясък прониза горещия въздух; викът определено издаваше, че някой е гладен и че този някой е динозавър. Джейк знаеше, че в пустинните области също са живели динозаври. Нещо повече, суровият климат ги бе превърнал в зловещи хищници.

Първият крясък бе последван и от други, долетели някъде от далечината.

Цяла глутница!

Джейк погледна към следите в пясъка, оставени от тяхната групичка. Крясъците идваха от същата посока. Хищниците бяха уловили миризмата им, запечатана върху пътеката, която бяха направили в пясъка.

— Нещо ни гони! — извика той и посочи скалите. — Трябва да се качим нависоко!

Хукнаха вкупом, за да напуснат по-бързо пясъчната долина и да стигнат най-близката скална пирамида. Тя се издигаше на около триста метра пред тях. Бяха изминали едва стотина, когато дробовете на Джейк започнаха да парят, сякаш дишаше въздух, който идва от леярска пещ.

— Никога няма да успеем! — изпъшка Пиндор.

— Продължавай! — отвърна му Джейк. — Не се отказвай!

Пред тях се издигаше продълговата пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Джейк нямаше друг избор, освен да поведе останалите нагоре по склона й. Скоро запълзяха на четири крака, но пак напредваха едва-едва по стръмния склон. Пясъкът непрекъснато се свличаше под стъпките им.

Крясъците зад тях ставаха все по-пронизителни.

Джейк се извърна и видя глутницата, която ги преследваше. Бяха осем животни, които определено спадаха към семейството на динозаврите, на ръст бяха колкото Джейк и тичаха на два крака. От време на време някой подскачаше високо във въздуха като кенгуру и въртеше глава, сякаш за да огледа пътя напред.

Когато един от динозаврите бе във въздуха, Джейк забеляза, че на всеки заден крак стърчи по един сърповиден нокът. Бе виждал фосили на тези толкова характерни нокти. Когато осъзна какво животно ги преследва, страх скова гърлото му и запълзя още по-бързо към върха на дюната.

— Какви са тези животни? — извика Кейди.

Джейк преглътна с усилие.

— Велосираптори.

Кейди го зяпна и вдигна сабята си. Дори тя познаваше този динозавър.

— Като във филма!

След завръщането им от Калипсос, тя изгледа „Джурасик Парк“ петнайсет пъти и сега се смяташе за експерт по динозаврите. Във филма обаче рапторите бяха представени два пъти по-едри, отколкото бяха в реалността, за да изглеждат още по-страшни. Подобен трик бе напълно излишен. Макар и дребни на ръст, велосирапторите бяха изключително зли и жестоки хищници. Ловуваха на глутници и успяваха да надвият далеч по-едри зверове. Те бяха пираните на праисторическия свят.

Срещу тях сабята на Кейди щеше да бъде повече от недостатъчна.

Джейк посочи другия край на дюната.

— Тичайте!

Не бе необходимо да ги подканя повторно. Затичаха с големи стъпки, а после се плъзнаха надолу по склона. Очакваше ги още доста път. Скалната пирамида се намираше на разстояние, равно на дължината на две футболни игрища.

Джейк се зачуди как би могъл да заблуди глутницата, огледа се и за оръжие. Веднъж бе използвал кучешката си свирка, за да прогони един тиранозавър, но след това я бе подарил на Пиндор. Предвид състоянието, в което приятелят му се бе озовал тук — гол, както майка го е родила — Джейк бе сигурен, че свирката не е у него. Съжали, че не се е сетил да вземе още една.

А какво всъщност бе взел в раницата си?

Направи наум инвентаризация на съдържанието й.

В джобовете на елека си бе натъпкал кибрит, запалка, говежда пастърма, швейцарско ножче, резервни батерии за фенерчето, което носеше в раницата, таблетки за пречистване на вода, пакетчета захар, аспирин, антибиотици, спрей против насекоми, слънцезащитен крем, балсам за устни… Изреди всичко, но не можа да се сети за нещо, което да използва като оръжие.

Крясъците подире им ставаха все по-силни.

Пред тях се издигаше поредната пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Склоновете й бяха осеяни с пустинни цветя, които приличаха на сини нарциси. Е, тази дюна поне не беше толкова висока, колкото предишната. Хвърли поглед назад, докато останалите продължаваха да тичат.

Засега рапторите не бяха превалили билото.

Може би гадините ще се откажат…

Нямаше този късмет. След миг в полезрението му се появи първият динозавър, който играеше ролята на разузнавач. Със сърповидните си нокти влечугото се изкачи на върха на пясъчния хълм и се огледа наоколо.

Приятелите на Джейк вече бяха изкачили по-ниската дюна, докато той се бавеше в подножието на билото. Когато се скриха от другата страна, осъзна, че в никакъв случай няма да стигнат скалната пирамида преди динозаврите.

Заключението, до което стигна, бе доста мрачно.

Обърна се към глутницата влечуги, свали раницата си от рамо и я завъртя над главата си. Съгледвачът мигом го забеляза. Единствената надежда на момчето бе да подмами динозаврите по-далече от приятелите си.

Точно така! Ето ме!

Джейк хукна да бяга. Трябваше да накара динозаврите да се втурнат подире му. Хвърли поглед през рамо и видя, че съгледвачът вече тича след него. Останалите също го последваха.

Джейк затича по-бързо, оглеждаше се за място, където да се скрие, но околността не предлагаше никакво убежище. Крясъците станаха по-остри и по-силни.

Нямаше да успее.

Някакво движение по повърхността на дюната, привлече погледа му.

Един от сините нарциси се бе обърнал към него. Нещо, разположено между венчелистчетата му, отразяваше слънчевата светлина също като стъкло.

Изненадан, Джейк не забеляза полузарития в пясъка камък. Десният му крак се подхлъзна и той се просна по очи. Плъзна се като бейзболист към базата, но под него сякаш имаше не пясък, а натрошено стъкло. Това обаче бе най-малкият му проблем.

Претърколи се по гръб.

На четири метра от него рапторът съгледвач подскочи високо във въздуха. Сърповидният му нокът отрази слънчевите лъчи. Нададе пронизителен крясък, след което наведе глава към плячката си и…

…се хвърли право към корема на Джейк.

8. Пясъчната принцеса

Щом велосирапторът се хвърли към него, Джейк се претърколи настрани. Замахна с раницата и удари звяра, още докато летеше във въздуха. От тежестта и инерцията динозавърът се подхлъзна.

Ноктите му се забиха в пясъка до момчето.

Джейк запълзя по склона, като се опитваше да избягва сините нарциси.

Рапторът се извърна рязко и отново атакува. Джейк премести раницата между себе си и животното. Острите като бръсначи зъби на динозавъра се забиха в нея и я разкъсаха с едно движение на главата му. Съдържанието й се разпиля: фенерчето на Джейк, електронната му игра, ролката тоалетна хартия…

Търкалящата се по пясъчния склон хартиена ролка привлече вниманието на велосираптора и предостави на Джейк възможността да се отдалечи на няколко метра. Озовал се очи в очи със звяра, той успя да зърне малките дупки на ушите му. Останалите раптори от глутницата се събираха в подножието на дюната, готови да си поделят плячката. Махаха опашки, възбудени от предстоящия лов.

Джейк вдигна остатъците от раницата си като щит.

Съгледвачът се ухили, оголи зъби и запристъпва към него.

Изведнъж се разнесе чуруликане като на пойна птичка.

Рапторът замръзна на място. Джейк също.

Синият нарцис от дясната му страна избухна като гейзер. Вместо корени обаче от пясъка изскочи слабичка фигура. Тя отметна наметалото си и посипа главата на Джейк с пясък. Изпод него изникна дребен мъж или момче, приземи се на краката си и вдигна високо копие в ръцете си. Последваха нови експлозии по пясъчния склон от двете страни на Джейк и около него изникнаха още фигури с наметала. Първата фигура отметна качулката от главата си, но по-голямата част от лицето й остана скрито под кожена маска, която покриваше челото, очите и носа. Ловецът носеше очила, към които бе прикрепен перископ, маскиран като син нарцис. Перископът му позволяваше и да вижда, и да диша, докато лежи заровен в пясъка.

Дребничкият ловец нададе вик и се хвърли към велосираптора с копието напред.

Останалите метнаха към глутницата динозаври някакви предмети, които приличаха на зрели домати. При удар те избухваха със силен шум. Някои дори експлодираха в пламъци. Глутницата раптори — вече изплашена от засадата — подскочи стреснато и побягна.

Маскираният ловец и рапторът съгледвач се въртяха в кръг и се дебнеха един друг. Силите им изглеждаха равни. Ловецът мушкаше напред с копието, а рапторът отскачаше, опитваше се да го захапе и напразно щракаше със зъби.

Докато те продължаваха смъртоносния си танц, останалите ловци се втурнаха след глутницата, крещяха подире й и хвърляха още бомби.

Двубоят между дребничката фигура и единствения останал раптор продължаваше. Дали ловците съзнателно не бяха отделили този звяр от останалите?

Към този момент приятелите на Джейк би трябвало да са открили липсата му или да са чули тупурдията и бомбените експлозии.

Кейди извика отдалече:

— Джейк! Къде си?

Той се побоя да й отвърне, тъй като се страхуваше, че ще разконцентрира ловеца, впуснал се в смъртоносна битка с динозавъра. Човекът и звярът се въртяха в кръг едва на няколко метра от него, редуваха финтове и атаки, нанасяха си удари и ги отбиваха.

Изведнъж ловецът направи грешна стъпка. Отскочи назад, но кракът му попадна върху камък и се подхлъзна. Това бе същият камък, в който Джейк се бе спънал преди малко. Ловецът изгуби равновесие и тежко се строполи по гръб. Дръжката на копието му се заби дълбоко в пясъчната дюна.

Рапторът скочи напред с широко озъбена уста.

Джейк се спусна по склона и закрещя с всичка сила.

Рапторът се поколеба. Ловецът запълзя назад, изоставяйки копието си. Челюстите на динозавъра изщракаха подир измъкващата се плячка и успяха да захапят наметалото му. Рапторът тръсна глава и придърпа тялото по-близо до себе си. Звярът оголи извития нокът, който използваше, за да изкормва жертвите си.

Джейк не успя да стигне навреме до изпадналия в беда ловец, но зърна в пясъка нещо с оранжево-червен цвят. Беше една от онези огнени бомби. Вероятно бе изпаднала от торбичката на някой ловец. Хвърли се към нея, сграбчи я в ръка, претърколи се през рамо, изправи се и я метна. Тя падна близо до опашката на динозавъра и експлодира в огнено кълбо.

Чудовището изпищя и подскочи във въздуха. Наметалото се скъса, в устата на звяра остана само крайчецът му и ловецът успя да се измъкне. Звярът падна тежко на крака, наведе ниско глава и изсъска яростно. По пясъка продължаваха да танцуват пламъчета.

Рапторът се огледа, направи крачка назад, сетне още една. Явно бе проумял, че глутницата му го е изоставила. Наранен и уплашен, той вдигна мускулестата си опашка, завъртя се и хукна по пясъка. Изкачи се на билото на дюната, спусна се от другата й страна и изчезна.

Джейк се обърна към ловеца, който лежеше замаян от падането си върху пясъка. Притече му се на помощ, но го видя, че сам скочи на крака.

— Глупак такъв! — изкрещя той.

Джейк спря на място, шокиран от реакцията му. Думите бяха равносилни на шамар в лицето. Джейк се вторачи в очите на ловеца, скрити зад необикновените му очила.

— Как се осмеляваш да възпрепятстваш царски лов?

Царски лов?

Джейк настръхна от подобно отношение. Та той бе спасил живота на ловеца! В гласа му се прокрадна остра нотка:

— Опитах се само да…

— Млък! Кой ти е дал позволение да говориш?

В този момент се завърнаха и останалите ловци. Спуснаха се по пясъчния склон и наобиколиха Джейк. Неколцина от тях паднаха на колене, с лица обърнати към дребничкия ловец. Сетне удариха челата си с юмрук. Жестът се стори познат на Джейк, но в момента бе прекалено объркан, за да се сети откъде.

Дребничкият ловец вдигна ръка и посочи половината от ловната дружинка.

— Намерете спътниците му. Оковете ги.

— Но ние не сме направили нищо! — избухна Джейк.

Ловецът измери Джейк с поглед, в който се четеше отегчение и презрение.

— По необичайната ти поява и облекло съдя, че вие несъмнено сте избягали роби от някое село в покрайнините на пустинята. В крайна сметка може би няма да се върна с празни ръце от този лов. Животът ви ми принадлежи.

Джейк пристъпи застрашително напред, но двама от ловците пред него кръстосаха копията си и му препречиха пътя.

— Оковете го! Ловният ни излет е провален!

Джейк бе принуден да коленичи.

Предводителят на ловците свали кожената качулка и очилата, разкривайки за първи път лицето си. Черните му коси се спускаха на вълни. Виолетовите му очи се взираха високомерно в Джейк. Устните му се присвиха подигравателно, когато забеляза изненадата на лицето му. Ловецът се оказа доста по-млад, отколкото Джейк бе очаквал. Едва ли бе по-голям от него. Но не това бе най-голямата изненада.

— Ти си… ти си момиче!

Очите на девойката, грейнали под правия бретон, бяха заобиколени от изящен грим. От външните им ъгли излизаха сини и червени линии, които достигаха чак до косата. Джейк бе виждал изображения на подобен грим.

Но по стените на египетските гробници.

— Аз съм нещо повече от момиче — каза девойката. — Аз съм дъщеря на Славата на Ра, на Онзи, който броди по света като гигант, на фараона Неферхотеп, славния владетел на Дешрет.

Тя махна величествено с ръка, сякаш за да обхване целия свят, включително слънцето, луната и звездите. Очевидно си вярваше.

— Би трябвало да се гордееш. — Тя му обърна гръб като заметна рязко наметалото си. — Ти си роб на принцеса Нефертити!

9. Скалната пирамида

Скалната пирамида с форма на гигантска гъба беше по-далеч, отколкото си бе представял Джейк. Оказа се, че разстоянията в пустинята са измамни. Крачеше бавно заедно с приятелите си, а глезените им бяха оковани с груби бронзови пранги. Ръцете им бяха закопчани отпред с белезници.

Когато ги оковаваха, принцесата забеляза гривните им от магнетит.

— Какви красиви робски гривни…

Нефертити ги огледа внимателно. Докато се опитваше да свали тази от ръката на Кейди, тя бе готова така да я зашлеви, че да изтрие грима от лицето й. Разбира се, гривните не можеха да бъдат свалени. Принцесата сви рамене и се отказа.

— Винаги можем да ги отрежем — каза тя.

Джейк се страхуваше, че Нефертити няма предвид гривните, а ръцете им.

Докато вървяха към скалната пирамида, Кейди гледаше мрачно и се чудеше:

— Защо винаги, когато се озовем на този свят, ставаме нечии пленници?

Джейк тътреше тежко окованите си крака и дори не си направи труда да й отговори. В главата му се въртяха далеч по-важни въпроси. Къде всъщност се намираме. Защо попаднахме тук, а не в Калипсос?

Предположи, че отговорът се крие в портала, който използваха, за да дойдат тук. Миналия път златна маянска пирамида в Британския музей ги бе пренесла в сянката на храма на Кукулкан в долината на Калипсос. Този път използваха египетска гробница, изложена в американски музей, която ги бе прехвърлила в сърцето на тази пустиня.

Джейк огледа арогантната принцеса. Според историческите книги, които бе прочел, Нефертити е била египетска царица по време на Осемнайсетата династия. Макар потеклото й да не било благородно, тя била толкова красива, че фараонът се оженил за нея. Не след дълго се превърнала в една от най-могъщите жени в египетската история. След което, едва навършила трийсет години, тя внезапно изчезнала. Това бе загадка, която археолозите се опитваха да разбулят от векове. Загинала ли бе? Или пък бе изпаднала в немилост пред фараона? Къде бе отишла?

Джейк вярваше, че отговорът се крие тук. Явно царица Нефертити и част от хората й са били прехвърлени тук, на Пангея, подобно на останалите Изгубени племена. Само че нейните хора не се бяха озовали в долината на Калипсос. Бяха се озовали в пустинята. Огледа лицата на своите похитители. Вероятно бяха преки потомци на изгубените египтяни. Нищо чудно принцеса Нефертити да бе наследница на прочутата царица.

Докато прекосяваха пустинята, принцесата насочи вниманието си към Ба’чук. Опипа веждите му, дръпна едното му ухо, отскубна косъм от косата му, сякаш оценяваше прасе на селски панаир.

В крайна сметка Нефертити заключи:

— Ама че странно създание. Ще ни забавлява в двореца.

— Той не е създание! — избухна Марика. — Той е личност като теб и мен.

Това накара Нефертити да повдигне вежда.

— Може би наистина е като теб, но определено не е като мен.

Джейк осъзна, че тези хора никога не са срещали неандерталци, но по отсъствието на каквато и да било изненада при вида на Джейк и останалите му спътници, можеше да заключи, че и други чужденци са прекосявали тези сурови земи или пък са били транспортирани тук. Очевидно египтяните нямаха обичай да приемат новодошлите като равни.

Нефертити потвърди мислите му.

— Ще открием от кое село сте избягали и ще накажем господарите ви затова, че са го допуснали.

— Не сме избягали роби — каза Марика. — Изобщо не сме роби!

Пиндор изтрака с окови, за да й даде знак да замълчи. Очевидно не искаше да ядосва похитителите си. А може би имаше и нещо друго. Откакто бе зърнал Нефертити, римският приятел на Джейк не можеше да откъсне очи от нея. Явно нямаше нищо против оковите, стига да се намира близо до принцесата.

Марика погледна Джейк. В очите й се четеше безмълвен зов за помощ.

Джейк заговори с твърд глас, тъй като добре съзнаваше, че на арогантността на принцесата трябва да се отвърне със сила.

— Приятелите ми казват истината. Не идваме от някое ваше село, а от далечна страна.

— От Калипсос — добави Марика.

Като чу името, Нефертити се сепна и едва не се спъна. Обърна се рязко с лице към тях и с едно махване на ръката си накара цялата колона да спре.

— Калипсос ли казахте?

Марика бе стресната от злобата, вложена в нейните думи. Тя само кимна, смълчана под стоманения взор на принцесата, и смушка с лакът Пиндор, който също кимна.

Джейк не си направи труда да обясни откъде идват двамата с Кейди.

Нефертити закрачи високомерно пред тях.

— Твърдите, че идвате отвъд нашите граници. Но от времето на моята прапрабаба никой не е успявал да прекоси Великия вятър. А тогава още сме живели във великия град Анкх Тави. — Тя посочи към размитите граници на хоризонта. — Тогава пред предците ми се появили чужденци и заявили, че идват от прокълнато място, наречено Калипсос.

Марика отново събра смелост да се обади.

— Ние сме от Калипсос. И той не е прокълнат.

— Не бил прокълнат! — изсмя се дрезгаво Нефертити, а лицето й помръкна от гняв. — Същите тези чужденци обезпокоили спящия Сфинкс на Анкх Тави. Чудовището се пробудило и закръжало в небесата, завихряйки Великия вятър. Той ни издухал като песъчинки и ни захвърлил в тази изпепелена от слънцето пустош, за да ни прогони завинаги от родния ни дом.

Джейк не разбираше какво говори принцесата, но то му прозвуча обезпокоително. Оказа се прав.

— Щом сте от Калипсос, значи носите зло! А подобно зло трябва да бъде унищожено! — С тези думи Нефертити се завъртя на пета и отново потегли напред.

Джейк и останалите бяха подканени да сторят същото с върховете на копията, опрени в гърбовете им. Сега похитителите им се отнасяха по-грубо с тях, караха ги да бързат повече. Промениха се и лицата им. Преди те като че ли се забавляваха с пленниците, но сега израженията им свидетелстваха за неприкрита враждебност, зад която се прокрадваше и известна доза страх.

— Чудесно! — възкликна Кейди, забелязала същата промяна. — Не можете ли да си държите устите затворени?

Когато стигнаха скалната пирамида, слънцето вече светеше право над главите им. Изтощен от пустинния преход, Джейк бе готов да се закълне, че в мига, в който се скриха в сянката на пирамидата, температурата спадна с десетина градуса. Обърна се и погледна откъде бяха дошли. Слънчевите лъчи изгаряха пустинята. Джейк реши, че дори в ада трябва да е по-прохладно от тук.

Преходът им бе отнел повече от час. Дадоха им вода, а Джейк дори получи позволение да сподели с останалите крема си против слънчево изгаряне…, докато принцеса Нефертити не го грабна от ръката му и не го подуши подозрително.

Въпреки крема Джейк се чувстваше като препържен картоф.

В подножието на скалата ги посрещна необикновена гледка. Двама мускулести чернокожи мъже с бронзови робски яки на врата, стояха в началото на спираловидна стълба, която се виеше около скалната пирамида. Всеки от тях държеше поводите на динозавър с размерите на теле. От гърбовете на четирикраките зверове стърчаха остри плочки, в резултат на което приличаха на комодски варани със забучени по кожата им китайски ветрила.

Диметродони, разпозна ги Джейк, месоядни динозаври от пермския период с огромен израстък от кожа и кости на гърба, който наподобява на корабно платно.

Водачите задърпаха поводите им, тъй като при вида на приближаващата група, животните започнаха да съскат, да се зъбят и да замахват с лапи.

Нефертити премина между зверовете, все едно изобщо не забелязваше присъствието им. Един от робите я изгледа смразяващо, но тя не забеляза и този поглед.

По стълбите се спусна тичешком източен като върлина мъж, за да посрещне принцесата на първата площадка. Беше облечен в бяла туника, дълга до глезените, а на ръцете си носеше златни гривни.

— Славата на зората се завърна! — изписука той с раболепен глас. Поклони се дълбоко, сетне се изправи. — Видях ваше височество да приближава и слязох чак от наблюдателницата, за да ви посрещна.

Нефертити му нареди с жест да се отмести и продължи да изкачва стълбите.

— Погрижи се за затворниците, Амон.

Затворници, каза си мрачно Джейк. Сега поне не сме роби.

Амон насочи вниманието си към тях. Очите му, очертани с черна линия, се разшириха от изненада при вида на пристигналите. Очевидно бе пропуснал да преброи завърналите се от ловния излет. Махна на пленниците да го последват, и забърза след Нефертити.

— Донесох съобщение от небесния капитан! — Извика той след принцесата. — Получил е известие от царския дворец в Ка-Тор. Баща ти се е пробудил от царския си покой. Призовал е дъщерите си.

Новината така изненада Нефертити, че тя се спъна и се просна по очи на стълбите. Амон се втурна да й помогне. Тя обаче не се нуждаеше от помощта и отблъсна ръката му. Джейк зърна лицето й за миг. Цялото й високомерие се бе изпарило. Заприлича му на обикновено момиче — изпълнено едновременно със страх и с надежда — сетне обичайното й изражение се върна.

— Баща ми се е пробудил! След цели две години! И ти не ми го казваш от самото начало! Защо не ми изпрати вестител?

— Прости ми, принцесо — замоли я Амон, навел глава чак до стълбите. — Току-що научихме новината от града. Преди минутка. Тогава ви видях да идвате и се затичах колкото се може по-бързо, за да ви съобщя тази радостна вест. Небесният капитан вече подготвя кораба си да отплава към Ка-Тор.

Нефертити извърна лице, чиято маска отново бе започнала да се пропуква. Сетне хукна по стълбите, а наметалото й се развя след нея като крила на ястреб.

Амон я последва, мърморейки под нос, тъй като принцесата вече не можеше да го чуе.

Джейк и приятелите му също заизкачваха стъпалата, но с опрени в гърбовете им копия. Стълбището се виеше около скалната пирамида. От върха й се разкриваше великолепна панорама към пустинята, която се простираше докъдето му стигаше погледът. Безкрайната й равна повърхност, набраздена тук-таме от някое островърхо скално формирование, стигаше чак до хоризонта, където чезнеше в мараня.

Стълбите се скриха в наподобяващия гъба връх на пирамидата. В скалата бяха издълбани множество тунели. Слънчевите лъчи проникваха през тесни като амбразури отвори и осветяваха помещенията в камъка. Появиха се неколцина мъже, облечени в брони от кожа и бронз. Бяха въоръжени с копия, мечове и лъкове, изработени от рог и сухожилия. Наредиха се зад свитата на принцесата и тръгнаха след нея.

Джейк се огледа. Това сигурно е някакъв временен наблюдателен пункт…, а може би ловна хижа.

Продължиха да се изкачват нагоре и нагоре, докато най-сетне се озоваха на самия връх на скалната пирамида. Горещината заплашваше да изсуши кожата им като пергамент. Светлината пък им нанесе удар като с чук между очите. Заслепен от нея, Джейк се запрепъва. Премигна, за да свикнат очите му, сетне огледа равното пространство на върха на червеникавата скала, което напомняше на площадка за кацане.

Тук наистина бе кацнало нещо.

Е, почти.

Два големи кораба се рееха във въздуха на метър-два над върха, привързани към скалата с помощта на въжета. Корпусите им изглеждаха така, сякаш бяха изплетени от слама. Джейк знаеше, че древните египтяни са правили кораби и лодки от папирус. Тези два имаха същата конструкция и бяха оцветени с ярки ивици в алено и синьо. Дори формата им — от издължения, плитък кил до извитите нагоре нос и кърма — напомняше на Джейк за ладията, която бе видял в Американския природонаучен музей в Ню Йорк.

Вместо квадратно платно обаче над всеки кораб се издигаше огромен черен балон, направен на пръв поглед от някаква каучукова материя. Под отвора на балоните горяха огньове, които им осигуряваха горещ въздух.

Джейк и останалите бяха съпроводени до рампа, която водеше до един от корабите. Нефертити вече бе изчезнала във вътрешността му.

Кейди забави крачка. Височините не й понасяха.

— Няма да летя с това нещо! Че то е направо от слама! Ще пропадна!

Марика и Пиндор не изглеждаха по-щастливи.

На Ба’чук като че ли не му пукаше. Той не откъсваше поглед от хоризонта. Интересът му привлече вниманието и на Джейк. Забеляза за пореден пън необичайната мараня, която замъгляваше хоризонта и правеше невъзможно да се определи къде свършва земята и къде започва небето. Джейк се огледа във всички посоки. Гледката бе една и съща навсякъде.

Ба’чук улови погледа му.

— Великият вятър.

Преди Джейк да попита какво означава това, връх на копие го бодна в гърба.

— Качвай се на въздушния кораб — нареди му един от стражите. — Отиваме в Ка-Тор. Там ще научите съдбата си.

Друг от пазачите им се изсмя и забоде рязко върха на копието си.

— Иска да каже, че ще научите по какъв начин ще умрете.

10. Напред и нагоре

Пламъците се устремиха към отвора на балона с рев, наподобяващ ръмженето на огнедишащ дракон. Шумът бе оглушителен. Гологръд мъжага, почернял от сажди като ковач, боравеше с два огромни мяха, разположени под нагорещената медна фуния, насочена към сърцевината на балона. От време на време хвърляше в пещта по един червеникав плод, в резултат на което пламъците се издигаха още по-нависоко. Това бе същият плод, който ловците бяха използвали, за да прогонят глутницата велосираптори.

Явно е някакъв източник на топлинна енергия, предположи Джейк.

Той и приятелите му се бяха скупчили на палубата близо до носа на кораба. Стражите най-сетне свалиха оковите им. Въжетата, които придържаха кораба, се изопнаха. Джейк усети как се издигат нагоре и се отдалечават от скалната пирамида. Спомни си разговора между Нефертити и Амон. Явно се насочваха към нейния град, към мястото, наречено Ка-Тор.

Не всички обаче бяха развълнувани от предстоящото пътешествие по въздух.

— Повдига ми се — обяви Кейди, когато застана до перилата.

Джейк се присъедини към нея. Приятелите им застанаха от двете им страни, за да наблюдават потеглянето. Марика зае място до Джейк.

— Невероятно е! — възкликна тя, протегна ръка, взе дланта му в своята и я стисна здраво, не от страх, а от вълнение.

Пиндор като че ли споделяше тревогите на Кейди: беше пребледнял и всеки момент щеше да припадне. Въпреки ужаса, който изпитваше от летенето, малкият римлянин не спираше да обхожда с поглед палубата. Джейк знаеше кого търси той. Нефертити обаче стоеше на долната палуба. Не бяха видели Сияйната Слава на зората, откакто се бяха качили на борда.

Небесният кораб се издигна бавно във въздуха, последван от втория.

Когато скалната пирамида се смали под краката им, Ба’чук се наведе през парапета и посочи надолу:

— Вижте!

Джейк проследи посоката, която приятелят му от племето ур показваше. На върха на скалната пирамида стояха дузина мъже. Докато Джейк ги наблюдаваше, един от тях скочи от скалата с тежка раница на гърба. Останалите последваха примера му, всички полетяха надолу към смъртта — или поне така изглеждаше — когато от раниците изскочиха широко разперени крила.

Крилата уловиха въздушното течение и мъжете се понесоха към пустинята. Приличаха на делтапланеристи, яхнали топлите въздушни потоци, които се издигаха над нагрятата земя. Джейк не смяташе, че те са в състояние да настигнат двата кораба, които започнаха да се издигат все по-бързо и по-бързо. Обаче сгреши.

От раницата на един от планеристите изскочиха пламъци. Крилатият мъж се устреми право нагоре. Останалите го последваха в нестройна формация. Скоро заобиколиха двата кораба, както акули заобикалят потъваща лодка.

Тези кораби обаче определено не потъваха.

Напротив, увеличиха скоростта си.

Откъм кърмата долетя енергичен вик.

— Готови! Наближаваме реката! Пригответе платната! Джейк гледаше ту надолу, ту нагоре. Не видя и следа от река. А къде бяха платната?

— Тъй вярно, небесен капитан Хор!

Викът дойде от мъжете, събрали се в средата на палубата. Те побързаха да изпълнят заповедите на капитана, разделиха се на екипи, които заеха позиции край бронзовите манивели, разположени по протежение на бакборда и щирборда.

Джейк сбърчи чело и погледна към капитана. Високият египтянин стоеше на кърмата, облечен с дълга туника и наметало, върху което бе извезан символът на Окото на Хор, египетския бог на небето. Това бе името и на капитана, напълно подходящо име за един небесен капитан.

Капитанът бе поставил ръцете си върху огромно кормило.

— Започваме! — извика гръмогласно той.

Корабът подскочи внезапно, сякаш бе понесен от мощен порив. Кейди изпищя остро (или пък това бе Пиндор). Джейк сграбчи здраво парапета. Марика се блъсна в него и той я прегърна с едната си ръка.

Ветровитият порив се превърна в истински вихър. Джейк притисна Марика към себе си. Тя се усмихна в знак на благодарност, от което изгорялото от слънцето й лице, пламна още по-силно. Вятърът духаше силно и равномерно.

Явно достигнахме мощно въздушно течение, каза си Джейк.

Хор извика:

— Носим се по реката, момчета! Вдигнете платната!

Мъжете от екипажа започнаха да въртят манивелите, като запяха песен, за да поддържат единен ритъм.

Ба’чук отново посочи надолу, надвесил голяма част от тялото си над парапета. Очевидно не се страхуваше от височините.

От двете страни на кораба се отвориха масивни крила. Изглеждаха направени от същата наподобяваща каучук материя, която египтяните използваха за балона, но подсилена с костени ребра и обръчи.

Джейк зяпна смаяно. Знаеше, че древните египтяни са били умели лодкари и са превърнали река Нил в жизненоважна артерия, по която са превозвали храни и други стоки. Очевидно тези запратени на Пангея египтяни бяха открили нова река, по която да плават — река от вятър!

Крилата се разпериха до краен предел. Екипажът фиксира манивелите по местата им. Небесният капитан Хор завъртя рязко руля и корабът зави в нужната посока, набра скорост и полетя още по-бързо над пустинята.

Вторият кораб го следваше на безопасно разстояние. По-дребничките небесни ездачи летяха по фланговете им, но от раниците им вече не излизаха пламъци. Силният вятър им предоставяше нужната енергия да летят във въздуха.

Джейк усети, че се усмихва, когато хладният вятър разроши косата му. Погледна надолу към пустинята, осеяна с все повече скални образувания. Забеляза стадо огромни динозаври да се носи в тръс покрай малък ручей, блеснал като разтопено сребро на фона на златистите пясъци и черните скали. Зърна и няколко гъсти горички, разположени по периферията на малки оазиси.

Докато гледаше отвъд парапета, Джейк си зададе въпроса дали родителите му не бяха някъде там долу, изгубени и изпаднали в безизходица също като него. Пустинята бе един от най-неблагоприятните и негостоприемни варианти.

В далечината Джейк забеляза пламъци, които излизаха от земята и се устремяваха нагоре като изригвания на огнени гейзери. От това разстояние му се струваше, че това е нещо като гора от пламъци.

Трудно му бе да си представи колко ли горещо е там.

Под тях се появи и малко село, укрепено и разположено на върха на огромна плоска скала с формата на палачинка. Очевидно заселниците бяха решили, че е по-безопасно да построят жилищата си върху камък, отколкото върху подвижните пясъци на пустинята, където лесно можеха да станат плячка на всевъзможни опасни хищници.

После селото изчезна бавно под нозете им.

— Какво мислите за нашата земя? — попита го някой.

Джейк се обърна и видя пред себе си сбръчкан старец със съсухрена кожа. Къдравите му бели коси бяха разпилени в безпорядък и приличаха на облак, а очите му грееха със син цвят. Беше облечен в семпла роба с множество джобове — досущ като елека на Джейк, — в които бяха натъпкани всевъзможни странни на вид инструменти.

Сигурно е механик или нещо подобно.

Бронзовата яка на врата на стареца подсказваше, че той е роб, но стражите не му обръщаха никакво внимание. Всъщност единствените египтяни на горната палуба бяха двама войници и капитанът на кораба. Всички останали, включително мъжът, който боравеше с пещите под балона, носеха бронзови яки.

— Е? — настоя старецът с кисела усмивка. — Чух, че сте нови по тези места. Предполагам, че никой не ви е посрещнал с добре дошли.

— Така е — отвърна Джейк и дори се усмихна едва-едва.

— Позволете ми тогава първи да сторя това. — Старецът вдигна ръка, сякаш за да обхване цялата пустиня. — Добре дошли в страната, наречена Дешрет, където животът е труден и единственото спасение е смъртта.

— Благодаря! — изстена Пиндор. — Имахме нужда да чуем точно това!

Старецът обаче не спря да се усмихва, сякаш се присмиваше на собствените си думи.

— Казвам се Политор. Приятелите ме наричат Пол. Аз отговарям за това този стар кораб да лети без проблеми.

— Тогава не би трябвало да разговаряш с нас — каза Кейди. Тя се бе преместила по-далеч от парапета, от вятъра и от прелитащия под тях пейзаж.

— О, корабът сам може да се грижи за себе си. Не се тревожете. И не се притеснявайте толкова от тези египтяни. — Той посочи с пръст стражите. — Не са чак толкова лоши, колкото изглеждат.

— Но вие сте техни роби! — възкликна Марика.

Политор сви рамене.

— На практика това не означава нищо. Те живеят сами в Ка-Тор. За нас е отделена друга част от града. Те също имат своите задължения, както и ние — грижат се администрацията да функционира, всеки да разполага с храна и чиста вода, организират отбраната срещу онези противни създания с огромни зъби и нокти… Ние също имаме своите задължения. В края на краищата, египтяните работят за нас толкова, колкото и ние работим за тях.

— Означава ли това, че те не ви притежават? — попита Марика.

Политор изсумтя.

— Вероятно си го въобразяват понякога, но всъщност ние сме повече, надвишаваме броя им в съотношение две към едно. Ако започнат да се надуват прекалено много, просто ще спукаме балона им. — Старецът смигна към балона с горещ въздух, благодарение на който корабът им се носеше във висините. — Освен това има закони и правила. Разбираме се чудесно, стига всеки да си знае мястото. Трябва да следвате този принцип, ако искате да оцелеете тук. Затова се научихме да летим в небето. Прекалено опасно е да прекосяваме земите на Дешрет пеша, особено нощем.

Джейк кимна при спомена за кактусоподобните създания и глутницата велосираптори. Осъзна, че в края на краищата това място може би не е чак толкова различно от Калипсос. Най-вероятно обществената система не бе робовладелска, а кастова, изискваща разделение на труда, което да служи на всеобщото благо. Всеки имаше задължения и трябваше да върши работата си, за да вървят нещата.

По лицето на Политор премина сянка.

— Боя се обаче, че вие се появихте в трудни времена. Фараонът изглежда изгубен в безкрайния си сън, а двете му дъщери са прекалено млади, затова ситуацията започна да се променя. Кръвта на Ра става все по-могъща по нашите земи.

— Кръвта на Ра? — попита Джейк.

— Проклети глупаци, ако ме питате. — Старецът понечи да се засмее, но в гласа му прозвуча боязън. Хвърли поглед към египетските стражи и снижи глас: — Мрачна секта, зародила се в града, чиято сила расте с всяка следваща луна. Имат подкрепата и на принцеса Нефертити, която управлява в отсъствието на баща си. Нямам представа защо се вслушва в съветите им. Смятах я за по-умна. Законите започнаха да се променят. Наказанията станаха по-сурови. Кървавите игри бяха възобновени.

Той въздъхна шумно и тръсна глава, сякаш за да прогони мрачните си мисли. Усмивката се върна на лицето му.

— Разбира се, всичко ще се оправи. Така става винаги. Разлюляната от вълните лодка намира сигурен пристан. А като стана въпрос за лодки, трябва да се погрижа за крилата. Не искаме да се откъснат и да паднат, нали?

Кейди и Пиндор изстенаха в унисон, ужасени от възможността за подобен инцидент.

Политор извади от джоба си бронзов инструмент, който приличаше на нещо средно между отвертка и гаечен ключ, подхвърли го в ръка и го улови ловко.

Преди старият роб да им обърне гръб, Джейк го попита:

— Къде сте научили всичко това? — Той посочи с ръка корабите, както и ескорта от небесни ездачи.

— А, това са стари алхимии. — Политор почеса главата си с бронзовия инструмент. — Датират от времената, когато египтяните са живели в някакъв велик град на име Анкх Тави. Легендите твърдят, че някога алхимията им била далеч по-силна, че били в състояние да контролират вятъра, но са изгубили голяма част от знанията си при разрушаването на града. От него са останали само руини, но над тях се вихри Великият вятър и никой не може да стигне там.

Джейк искаше да му зададе хиляди въпроси, но Политор вдигна инструмента си за поздрав и им обърна гръб. Към този момент и други роби се бяха събрали да разгледат новодошлите.

Един от тях ги попита:

— Настина ли сте пристигнали отвъд Великия вятър? От приказния град Калипсос?

Марика кимна. Нямаше смисъл да го отрича.

— Калипсос не е само приказка.

— А пък ние не сме злодеи — добави рязко Пиндор.

Събралите се около тях роби зашепнаха оживено.

Джейк бе сигурен, че долавя думата пророчество, при това няколко пъти. Множество погледи се впериха в тях — някои бяха изпълнени с надежда, други със страх.

Един едър мъж коленичи и зашепна тихичко:

— Значи е истина пророчеството на Лупи Пини. Дошли сте да ни освободите. Да убиете Сфинкса. Да убиете ветровете, чиито пленници сме тук.

От изненада Джейк изгуби дар слово. Всички погледи бяха насочени към него.

Викът на небесен капитан Хор го измъкна от неловката ситуация.

— Харпии на хоризонта! Готови за бой!

Крясъци пронизаха небето… крясъци, познати до болка. Джейк се напрегна. Подобни крясъци изпълваха кошмарите му вече месеци наред. По ужаса, изписан на лицето на Марика, той разбра, че и тя е познала съществата, които ги издават.

Втурна се към носа на кораба и огледа небето пред тях. Останалите се присъединиха към него. Видя ги в далечината: крилати тела, които се въртяха и пикираха във въздуха и неумолимо приближаваха небесните кораби. Бяха повече от три дузини.

Нови и нови крясъци пронизваха небето, звучаха все по-пронизителни и по-гладни.

Джейк се сети за мумифицирания гракил в музея. Пред тях приближаваше същия звяр, само че жив, умножен многократно и събран в дяволска летяща орда. Гърците ги бяха нарекли харпии, но той използваше друго име.

— Гракили! — извика Марика.

Това можеше да означава само едно.

Джейк изрече опасенията си на глас:

— Калверум Рекс ни е открил!

11. Кърваво небе

Гракилската орда се нахвърли върху корабите като ято скакалци.

От долната палуба изскочиха египетски воини и се присъединиха към робите. Като по команда в ръцете на всички се появиха оръжия: бронзови мечове, лъкове, копия… Джейк и приятелите му бяха принудени да легнат по очи на палубата, а един огромен египтянин, въоръжен с боздуган с каменна глава, пое охраната им.

Нападателите нанесоха своя удар.

Гракилите атакуваха първо балона като се опитаха да го разкъсат със зъби и нокти. Каучуковата материя обаче устоя на напъните им. Други чудовища се спуснаха на палубата, където бяха посрещнати със залп от копия и свистене на мечове. Върху тях се изсипа и дъжд от стрели. Гневните крясъци на крилатите чудовища скоро преминаха в писъци на болка. Палубите подгизнаха от кръв, кръв капеше дори от небето, когато ранените гракили прелитаха над корабите.

От облаците се спусна огромна сянка, атакува техния пазач в гърба и го просна по очи на палубата.

Джейк му се притече на помощ, сетне се втурна към изтървания от него боздуган. В този миг на перилата кацна друг гракил и разпери крила. Килна настрани плешивата си глава, увенчана с костен гребен, и впери в Джейк злобните си жълтеникави очички. В погледа му не се четеше друго, освен глад. Плоските му като на прилеп ноздри се издуха, подушили миризмата на момчето. Гракилът се приведе напред и изсъска с оголени зъби.

Джейк се опита да отстъпи, но нямаше накъде. В този миг покрай главата му прелетя някакъв предмет със стоманен блясък. Приличаше на канджа или котва. Куката му се заби в гърдите на звяра, събори го от парапета и го запрати към земята. Джейк проследи въжето на котвата до един от небесните ездачи. Мъжът отряза въжето и гракилът се запремята надолу.

На палубата вреше и кипеше, хора и чудовища воюваха за всяка педя от нея. Един гракил пикира, улови египетски войник за раменете и го отнесе в небето, докато нещастникът пищеше ужасено. Някой метна копие, което прониза чудовището в гърдите и го уби. Човекът и звярът паднаха на палубата.

— Сабята ми! — извика Кейди. Фехтовалният й сак бе преметнат през рамото на пазача им, изпаднал в безсъзнание.

Какъвто и страх да бе изпитвала от летенето, вече бе изчезнал. Водеше се битка и тя искаше да се включи в нея. Очите й светеха от възбуда.

Джейк не я спря. Нуждаеха се от оръжия.

Пропълзяха към изпадналия в безсъзнание пазач, а през това време двете страни продължаваха да се сражават с нарастваща ожесточеност. Ба’чук взе падналия боздуган с каменната глава. Пиндор си намери къс меч, а Марика грабна копие.

В другия край на кораба някой се биеше толкова бясно, че полите на наметалото му плющяха. На гърба му блестеше Окото на Хор. Стиснал кривак в едната си ръка, небесен капитан Хор отблъскваше атаките на огромен гракил, докато с другата си ръка не изпускаше кормилото. Замахна нахалос и в този миг звярът го нападна, събори го и двамата се строполиха върху руля.

Корабът зави рязко и се наклони към щирборда.

— Дръжте се здраво! — извика Джейк.

Всички се плъзнаха по палубата, което само подсили хаоса на борда.

Едно от въжетата, които придържаха балона, се скъса, удари прелитащ гракил и откъсна крилата му. Чудовището се запремята с писъци към пустинята.

Джейк посочи кърмата. Ако небесният капитан изгубеше контрол над кораба, всички бяха обречени. Джейк се приведе ниско и поведе останалите към стъпалата на мостика. В този миг от палубата пред краката му се отвори люк и от него изскочи Нефертити, облечена все още в дрехите си за лов.

Тя се приземи като котка, стиснала копие в ръка. С един поглед прецени хода на битката, сетне се намръщи, като видя Джейк, все едно той бе виновен за атаката на гракилите.

Гракилът зад гърба й издърпа капитана от руля.

— Небесният капитан се нуждае от помощ! — извика Джейк.

Нефертити се обърна и видя гракилът и човекът да се търкалят по мостика.

— Хор!

Рулят отново се завъртя и корабът се наклони на другата страна. Джейк и Нефертити се уловиха за ръба на люка, но останалите нямаха този късмет. Изгубиха равновесие и се плъзнаха по палубата.

Джейк видя как се блъскат силно в перилата. Всички успяха да се хванат, освен Марика. Един гракил я блъсна отзад и тя се прекатури през борда. Полетя към земята с пронизителен писък.

— Мари!

От нея обаче нямаше и следа.

— Помогни ми! — нареди Нефертити.

Джейк искаше да я отмести от пътя си и да се притече на помощ на своята приятелка. Видя обаче страха в очите на египетската принцеса.

Пиндор извика:

— Мари се хвана за едното крило!

Джейк го погледна и се опита да си представи широко разперените крила от двете страни на кораба.

— Едва се държи! — изкрещя Пиндор.

— Джейк! — обърна се към него Кейди с пламнало от възбуда лице. — Трябва да изправиш кораба или тя ще падне!

Нефертити го сграбчи за рамото.

— Иди на руля. Аз ще помогна на Хор.

Той кимна и двамата с египтянката започнаха да лазят по наклонената палуба. Нефертити се впусна в схватка с огромния гракил. Принцесата мигом се превърна в истински воин.

Джейк стигна до мостика и сграбчи кормилото с две ръце. Заби петите на ботите си в палубата и натисна с цялата си тежест. Рулят се подчини неохотно на волята му. Палубата се изравни, но той не пусна кормилото, а продължи да натиска, докато корабът не полетя равномерно напред.

Джейк хвърли поглед към Нефертити, която стоеше над тялото на огромния гракил. Беше го пронизала в окото. Хор още не можеше да дойде на себе си, седеше, облегнат на перилата, едната му ръка лежеше счупена в скута му, цялото му лице бе издрано от ноктите на гракила.

Кейди се втурна със сабя в ръка.

— Дръж кораба под контрол, Джейк! Ба’чук и Пиндор ще хвърлят въже на Мари!

Джейк искаше да се присъедини към тях и да им помогне, но не смееше да остави кормилото. След като той изравни палубата, екипажът продължи сражението. На броени метри от него Кейди и Нефертити удържаха гракилите далеч от Джейк, за да може корабът да продължи своя полет.

Най-сетне гракилите приеха поражението. Битката приключи внезапно, сякаш корабът бе преодолял силно вълнение и се бе озовал в спокойни води. Оцелелите чудовища се отдалечиха бързо.

Счупената ръка на Хор лежеше в превръзка, направена от парче от собственото му наметало, но той бе събрал достатъчно сили, за да поеме поста си отново. Небесният капитан потупа Джейк по рамото, благодари му и пое руля.

Освободено от това задължение, момчето скочи от мостика и хукна по палубата. Озова се при Пиндор и Ба’чук навреме, за да види как хващат Марика за ръце и я издърпват през перилата.

Четиримата приятели се строполиха на палубата.

— Повече не го прави! — укори я Пиндор.

Марика го смушка с лакът.

— Нямам никакво намерение!

Половин час по-късно по нищо не личеше, че на кораба се е разразила битка. Телата на гракилите бяха изхвърлени зад борда, ранените бяха отнесени на долната палуба, а горната бе измита до блясък. Единствено някое и друго петно, както и скъсаното въже на балона, свидетелстваха за кървавата битка.

По време на почистването Джейк и приятелите му се върнаха на местата си на носа на кораба. Отношението на екипажа към тях се бе променило. Моряците им кимаха с глава или махаха с ръка. Донесоха им прясна вода, както и чиния с нещо, което приличаше на сирене, но бе по-сладко и по-жилаво.

Дори Нефертити прекара известно време с Кейди на средната палуба, като обърна специално внимание на сабята й. Двете момичета разговаряха с множество мимики и жестове. Джейк забеляза устните на принцесата да се присвиват в едва забележима усмивка.

Пиндор седеше с кръстосани крака на палубата до Джейк и бе подпрял брадичката си с юмруци, докато наблюдаваше Кейди и Нефертити.

Ба’чук стоеше на няколко крачки от тях и човъркаше нещо по перилата — опитваше се да извади гракилски нокът, който се бе забил в дървото. Джейк си спомни за гракила, който се канеше да се нахвърли върху него, когато бе разкъсан от запратената въздушна котва.

Ба’чук се върна при тях, седна до Джейк и Марика и постави нокътя на палубата.

— Не е гракил — каза момчето от племето ур.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джейк.

— Нямаха мечове. Само нокти. — Ба’чук се взря в Джейк с проницателните си сини очи и побутна нокътя, който бе извадил от дървото. — И зъби.

Марика се приближи към тях.

— Прав е. Никой не носеше оръжия. Освен това тези зверове не приличаха напълно на гракилите, които сме срещали у дома.

— На мен ми се сториха абсолютно същите.

Марика поклати глава.

— Видя ли колко по-тънки са крайниците им? Освен това главите им бяха прекалено малки, а ушите — прекалено дълги. Нападателите приличаха повече на зверове, отколкото на хора.

Джейк си спомни онези жълти очи, вперени в него, блеснали от кръвожаден глад и… нищо друго. Лицата и очите на гракилите в Калипсос говореха за демоничен интелект, почти равен на човешкия. Тези в Дешрет не му изглеждаха особено интелигентни. Атаката им бе яростна, но зле планирана.

Марика предложи възможно обяснение:

— Вероятно гракилите произхождат от тези зверове. Не бих се учудила, ако Калверум Рекс е минал по тези земи и ги е открил. Трансформирал ги е с помощта на кръвния камък и черната си алхимия, превърнал ги е в армия от чудовища.

Джейк усети как стомахът му го присвива болезнено.

— Ако тези зверове не са гракили, какво са тогава?

Отговорът долетя зад гърба му.

— Наричаме ги харпии. — Джейк се обърна и видя Нефертити, а редом до нея — Кейди. — Преди векове едно от поробените от нас племена ги нарекло с това име. Според тях крилатите зверове съответствали на легендите от родната им земя за противни крилати създания, които били наполовина хора, наполовина птици.

Джейк кимна. Името му бе добре познато. Според гръцката митология харпиите били крилати жени с орлови нокти, родени от съюза на морския бог Тавмант и океанидата Електра. Нищо чудно, че някое от Изгубените племена бе нарекло така тези крилати чудовища.

— Те живеят във Великия вятър — продължи Нефертити. — Строят гнездата си във вътрешността на бурята. Рядко срещаме техни ята толкова далеч от Великия вятър.

— А какъв е този Велик вятър, за който говорите? — попита Джейк.

Нефертити го изгледа, сякаш пред нея бе застанало някое глупаво дете, сетне въздъхна. Посочи хоризонта към маранята, която замъгляваше мястото, на което си даваха среща земята и хоризонта.

— Виждаш ли онази пясъчна буря? Тя е обкръжила земите на Дешрет. Никой не може да премине през нея, тъй като пясъчният вихър ще свали и последното парченце плът от костите му. Вие петимата сте първите, успели да я преминат от столетия насам.

— Ама че късмет! — промърмори Пиндор.

Следователно бурята е някаква бариера, помисли си Джейк.

Представи си вулканичния скален пръстен, който заобикаляше долината на Калипсос и защитното поле, генерирано от храма на Кукулкан. Дали пък тази несекваща буря не бе своеобразно защитно поле? Бариера, която да защитава домовете на египтяните? Но ако беше така, откъде идваше енергията, необходима за поддържането й, както и за осигуряването на възможността всички да говорят на общия език?

Нефертити продължи:

— В земите, над които бушува Великият вятър, лежат руините на родния ни дом, на величествения град на име Анкх Тави. Мощта на вятъра ни е прогонила по тези земи преди шест поколения. Нашите жреци пазят жив спомена в Храма на времето. Картини, дърворезби, скулптури… частици от Анкх Тави, спасени преди да се разбушува Вятърът. Ще ги пазим за вечни времена.

Явно това бе някакъв музей.

На Джейк му се прииска да надникне в него.

Намеси се Марика:

— Можеш ли да ни кажеш какво се е случило? Как е бил унищожен Анкх Тави?

Гласът на Нефертити се изпълни с гняв.

— При нас дошли чужденци, странни на вид хора. Те събудили спящия Сфинкс. Той се разгневил, призовал Великия вятър и ни прогонил от домовете ни. — Очите й проблеснаха, топлината в тях изчезна. — Това били пришълци от Калипсос.

— Никога не съм чувала тази история — настоя Марика. — Не сме и подозирали за това.

Нефертити я изгледа високомерно.

— Ще разберем това в Ка-Тор. Магистрите от ордена на Кръвта на Ка ще изтръгнат истината от вас.

Някъде под нозете на Джейк изсвири рог и прекъсна разговора им. В далечината се появи огромен метрополис, разположен върху черно на цвят скалисто плато. Две каменни стени ограждаха града: външна и вътрешна. В центъра му се издигаше огромна пирамида, която изглеждаше като издялана от един-единствен каменен блок.

Амон изскочи тичешком от долната палуба.

— Принцесо, трябва да ви подготвим за пристигането ви! Лъснах диадемата ви и приготвих официалните ви одежди, така че да подчертаят красотата ви.

Думите му като че ли подразниха Нефертити още повече й тя се отдалечи ядосана.

Амон изгледа намръщено Джейк и приятелите му, сякаш вината за лошото настроение на принцесата бе тяхна. Махна с ръка на египетския им пазач.

— Оковете пленниците, преди да пристигнем.

Нефертити се скри на долната палуба, а Амон побърза да я настигне.

Марика сложи ръце на кръста.

— След всичко, което направихме, те пак искат да ни оковат? Нефертити би трябвало да нареди да ни освободят!

Джейк бе съгласен с нея, но разбираше логиката и на принцесата. Те бяха чужденци, дамгосани с клеймото на Калипсос. Принцесата не искаше да поема никакви рискове, преди петимата да бъдат разпитани.

— Не е толкова лоша — обади се Кейди. — Някои от момичетата в моето училище са далеч по-големи гаднярки. А видяхте ли как борави с копието?

Пиндор кимна прекалено ентусиазирано.

— Много е добра — заключи Кейди. — Дори обеща да ми покаже някои движения с копието!

Джейк й обърна гръб.

Страхотно! Сякаш Кейди не бе достатъчно опасна със сабя в ръка…

Подпря се на перилата и впери поглед в града, който растеше пред очите му. Нямаше представа какво да очаква там, но явно имаше причина да ги водят в Ка-Тор. Той искаше да я научи. Нефертити бе описала бариерата като непроницаема. Как тогава Джейк и приятелите му бяха успели да преминат през нея?

Можеше да се сети само за една възможна причина.

Повтори в главата си думите, изречени от Калверум Рекс, думите прозвучали в мрака, който разделяше двата свята. Долови копнежа, затаен в студения дрезгав глас.

Ключът на времето…

Джейк измъкна часовника изпод ризата си и отвори капачето му. Дали това нещо не ги бе довело тук? Към това ли се бе стремил Калверум Рекс от самото начало? Дали търсеше начин да премине през Великия вятър?

Джейк усещаше, че е на прав път. Огледа внимателно циферблата. Секундната стрелка се въртеше ли, въртеше…, но нещо не беше наред. Тя се въртеше прекалено бързо и в резултат на това минутите се сменяха два пъти по-бързо от обичайното.

Той се намръщи. Какво ставаше тук?

Когато небесният кораб се спусна към града, стрелката увеличи скоростта си на въртене, сякаш часовникът бе предугадил, че приближават Ка-Тор. Колкото повече приближаваха, толкова по-бързо се въртеше секундарникът.

Но защо?

Джейк се сети за възможния отговор.

Дали часовникът не бе не само ключ, но и компас?

Явно той реагираше на нещо, което са намираше в Ка-Тор, подобно на гайгеров брояч, който открива радиацията. Нещо важно е било скрито в този град и заключено в границите, очертани от Великия вятър, още преди столетия. Нещо, към което Калверум Рекс отчаяно се стремеше.

Джейк огледа изпитателно града, който приближаваха. Започваше да разбира защо бяха пренесени в тази необикновена земя. Вдигна часовника си високо и в същия миг далеч под тях прозвучаха триумфални рогове. Впери поглед в рисунката върху часовника — египетския анкх, недвусмислен знак, оставен от родителите му.

Всичко водеше насам, към Ка-Тор.

Нещо изгубено трябваше да бъде намерено. Но какво?

Дали не ставаше въпрос за някоя улика, която да разкрие истинската съдба на майка му и баща му? Пред очите на Джейк изникна последната снимка на родителите му, на която двамата бяха усмихнати и щастливи. Дали това не бе целта на компаса, вграден в джобния часовник? Да му помогне да ги открие?

Той погледна надолу към града, в който го очакваха отговорите.

Но как ще оцелея достатъчно дълго, за да ги открия?