Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

12. Тъмниците на Ка-Тор

Оковани отново във вериги, приятелите крачеха по широкия булевард, който прекосяваше огромния град. Площадката за кацане бе разположена извън крепостните порти. Джейк преброи още четири небесни кораба, кацнали там, както и една царска ладия, толкова голяма, че към нея бяха привързани не един, а три балона.

Жителите на Ка-Тор се бяха наредили от двете страни на улицата, усещаше се празнична атмосфера. Някои ги сочеха с пръсти. Роговете продължаваха да свирят. Мъже крещяха и се пазаряха. Децата тичаха навсякъде, някои дори прескачаха от покрив на покрив. Домовете и дюкяните бяха предимно едноетажни, построени от блокчета пясъчник, с високи тесни прозорци. Джейк успя да надзърне в някои от тях и видя каменни подове и оскъдно обзавеждане. По улицата се носеха миризми на кухненски огнища, пот, екзотични подправки…

Принцеса Нефертити водеше процесията, седнала в паланкин, украсен с алено и златно. Току-що изкъпаното й тяло бе пременено в изящни одежди в небесносиньо. На главата си бе поставила златна диадема. На Джейк му бе трудно да си представи това изящно гримирано и изискано облечено момиче като ловджийката от пустинята.

Тя играеше добре ролята си и махаше механично на тълпата, докато четирима едри мъже с робски яки на вратовете носеха паланкина й. Всъщност Джейк забеляза само един египтянин сред свитата й, всички останали носеха яки.

Вероятно това бе кварталът, в който живееха робите, но мястото определено не можеше да се нарече бедняшко или мизерно. Точно обратното. То бе оживено и колоритно. В саксии и сандъчета бяха разцъфнали пустинни цветя. Подскачаха игриво фонтани, а сребристите им води се стичаха в канали, издълбани в скалата.

Внезапно в краката на Джейк се заплете дребен динозавър с размерите на чихуахуа и едва не го препъна. Животинчето спря и изсъска, преди да се скрие в тълпата. Джейк забеляза на врата му миниатюрен свитък, привързан с панделка, досущ като папийонка. Сред тълпата се щураха десетки подобни създания, тичаха на задните си лапи и нерядко се стрелваха между краката на някой човек.

Марика прикри усмивката си с длан.

— Приличат на нашите остропери в Калипсос, явно ги използват, за да пренасят съобщения.

Докато вървяха по улицата, Джейк от време на време зърваше някоя къща, боядисана в черно. Прозорците й бяха зазидани с камъни. Вратата й бе закована. Никой от хората, наизлезли на улицата, не поглеждаше към тези къщи. Някои дори закриваха очите си с ръка, за да не ги видят дори случайно.

Джейк забеляза и аления символ, изрисуван върху вратите им: череп с разположени над него рога. Като че ли бе нарисуван с кръв.

По пътя от главните порти до вътрешния град преброи над една дузина такива къщи.

Когато и Пиндор ги забеляза, попита:

— Тези домове прокълнати ли са?

— Нямам представа — отвърна Джейк. — Горният символ — онзи, който наподобява рога — е йероглифът за ка, египетската дума за душа или дух.

Кейди се изсмя:

— А дори аз мога да се досетя какво означава черепът.

Смърт.

Джейк и приятелите му се спогледаха разтревожено.

— По червената боя съдя, че това е символът на онзи култ, за който спомена Политор.

Марика се обърна към него.

— Кръвта на Ка.

— Той каза, че те създавали проблеми, оказвали натиск върху хората. — Джейк кимна към поредната къща със зловещия знак. — Спомена нещо и за Кървавите игри.

Марика пребледня.

— Мислиш ли, че всички тези семейства са мъртви?

— Определено не са си у дома — отвърна мрачно Пиндор, изтри потта от лицето си и погледна сърдито към слънцето, което напичаше над главите им.

Достигнаха вътрешната стена и преминаха през още една сводеста порта. Сякаш от сватба се озоваха на погребение. Хората, излезли по улиците, бяха предимно египтяни. Изглеждаха студени и високомерни, мнозина се криеха под широки чадъри. Поздравяваха преминаващата принцеса с кимване, но тя не им обръщаше никакво внимание и седеше като истукана в паланкина си, потънала в размисли, ако за това можеше да се съди по начина, по който смучеше единия си пръст.

— Щастливо място — прошепна Кейди.

Докато крачеха по главната улица, Джейк огледа египетската част на Ка-Тор. Тук домовете, построени от черни каменни блокчета, бяха по-високи, някои се издигаха дори на три етажа. Нито един от тях не бе боядисан, което придаваше на квартала доста суров вид. Надзърнеше ли през някоя отворена врата обаче, Джейк откриваше, че сърцата на тези домове са далеч по-ведри: подове, покрити с теракотени плочки, статуи, дървени мебели, а дървото тук бе истинска рядкост, тъй като в пустинята около града растяха прекалено малко дървета. Повечето къщи имаха вътрешен двор с ромолящи фонтани и разцъфнали пустинни цветя.

Но дори и тук Джейк забелязваше някой и друг дом, белязан със знака на Ка. Явно и египтяните страдаха от игото на този култ.

— Като че ли ни водят в пирамидата — каза Марика и думите й привлякоха вниманието на Джейк. — Мисля, че това е царският дворец.

Той погледна към края на улицата, където се издигаше четиристранна пирамида, висока колкото двайсететажна сграда. Изглеждаше така, сякаш бе издялана от една-единствена огромна скала, подобно на наблюдателния пункт в пустинята. Входът към основата й минаваше през сводест тунел. Слънчевите лъчи се отразяваха от прозорците по стените й. По по-високите етажи имаше и балкони.

Тук определено живееха хора.

Марика се оказа права. Пред входа в основата на пирамидата се строиха войници в пълно бойно снаряжение, за да посрещнат завръщащата се принцеса. Явно това бе царският дворец.

Когато наближиха входа, Нефертити слезе от паланкина и се втурна към групичка фигури, облечени в черни наметала, застанала на сянка в тунела. Думите й, изпълнени с тревога, достигнаха до Джейк и приятелите му, които бяха изтикани напред, за да последват принцесата.

— Чух, че баща ми се е събудил!

Най-високият от групата пристъпи напред и се поклони дълбоко. Лицето му остана скрито от качулката. Върху робата, която го покриваше чак до глезените, с червени конци бе избродиран символът на Кръвта на Ка. Когато се изправи, той свали качулката от главата си.

Марика ахна и прикри устата си с длан.

Мъжът бе красив като филмова звезда, приличаше на египетски двойник на Джеймс Бонд. Очите му блестяха, чертите на лицето му бяха едновременно сурови и фини, а брадичката му бе квадратна. Усмихна се едва-едва на Нефертити, което загатна за емоциите, скрити под повърхността.

Джейк знаеше, че реакцията на Марика няма нищо общо с холивудското излъчване на мъжа. Причината се криеше в онова, което блестеше на челото му. Над веждите му бе татуирано трето око, рисунката бе толкова съвършена, че окото приличаше на истинско.

— Такива добри новини — каза мъжът. — Фараонът наистина се събуди и ви призова в покоите си.

— Трябва да отида при него! — Нефертити заобиколи мъжа и продължи към сводестия тунел в основата на пирамидата.

— Какво да правим със затворниците ви? — извика подире й мъжът.

Нефертити погледна назад и сви вежди в израз на раздразнение.

— Оставям ги на теб, магистър Кре. Твърдят, че идват от Калипсос.

Мъжът се стресна от изненада. За миг тъмна сянка премина през иначе красивото му лице. Но тя изчезна бързо като риба, която се гмурка във водата.

— Калипсос… не може да бъде.

Нефертити разсея съмненията му с махване на ръка.

— Оставям на теб и на твоята вещица да решите това. Аз трябва да се видя с баща си.

Очите на магистър Кре — и трите — се впериха последователно в Джейк, Марика, Пиндор, Ба’чук и Кейди.

— Отведете ги в тъмницата. Ще ги разпитам веднага.

Това не ми звучи добре.

Стражите ги заобиколиха плътно.

Кейди понечи да възрази, но върхът на едно копие я бодна леко през блузата. Тя го отмести рязко.

— Ей, знаеш ли колко струва тази блуза?

Докато ги отвеждаха към пирамидата, Джейк погледна един от стражите. Очите им се срещнаха. Едрият мъж се чувстваше неловко. Момчето знаеше причината.

— Ние ти помогнахме — прошепна то — Там, на небесния кораб.

Стражът не пророни нито дума. Докато преминаваха покрай магистър Кре, не отдели поглед от него. Предупреди Джейк да мълчи с едва доловимо поклащане на глава.

Когато се озоваха в двореца, стражите ги поведоха по тясна, спираловидна рампа, нещо като стълба без стъпала, осветена с факли, която се спускаше дълбоко под земята. Под ниския таван се стелеха пушеци, които се опитваха да намерят излаз навън.

Ба’чук погледна с присвити вежди една от факлите, явно нещо в нея го разтревожи.

Преди Джейк да успее да го попита, стражът се приведе към него и прошепна тихичко.

— Не ми е приятно да го правя, но трябва да се подчиня на Кръвта на Ка. Кре има уши навсякъде и владее могъща алхимия. Никой не смее да му възрази. Който оспори заповедите му, ще изгние тук. Или по-лошо, ще бъде използван за забавление в техните Кървави игри.

Стражът вдигна поглед нагоре.

— Сега, след като фараонът се събуди, можем само да се молим, нещата да се променят. — Очите му отново се взряха в Джейк. — Но първо, чужденецо, трябва да оцелееш дотогава. Затова внимавай. Не би искал магистър Кре да стане твой враг.

Достигнаха края на рампата, където се озоваха пред голяма желязна врата, покрита с отливки на лица, застинали в безмълвен вик.

— Какво ще правят с нас? — попита Пиндор, който застана до Джейк.

Отговорът дойде с отварянето на масивната врата. Отвъд прага се простираше сводеста пещера, осветена от издълбано в средата й огнище. Около кладата бяха разположени в кръг маси и етажерки, отрупани с вериги и окови. Огромен мъж с ръст на гигант и с разголена гръд, облечен единствено с кожена препаска, точеше комплект ножове, които издаваха зловещ звук. Голата глава на тъмничаря бе покрита с белези и му придаваше вид на великан човекоядец, а не на човек. Когато влязоха, той се обърна към тях и ги посрещна с усмивка.

Марика се вкопчи в ръката на Джейк.

Всичките зъби на тъмничаря бяха изпилени и върховете им бяха остри като игли.

Той посочи другия край на помещението, където ги очакваше отворена килия. Пазачите ги побутнаха към нея. От двете й страни имаше и други килии, издълбани в скалата и затворени с яки дървени порти. Малките прозорци с решетки разкриваха бледи лица, някои покрити с кървави превръзки. От една килия, която изглеждаше отдалечена от останалите и разположена по-навътре в скалата, долетя призрачен стон.

Джейк потръпна и огледа затворниците. Сети се за изоставените, зазидани с камъни къщи в града. Дали това са мъжете и жените, които са живели някога в онези домове?

Стражите ги натикаха през отворената врата и я затръшнаха. Миниатюрната каменна килия бе напълно празна, само в единия й ъгъл бе захвърлена купчина суха тръстика, която да служи за легло. В далечния й край бе издълбана дупка в пода. Тя вонеше на неща, за които Джейк не искаше дори да си помисля. Той потръпна, когато видя, че в дупката се спускат буболечки, покрити с хитинова броня и с размери колкото юмрука му.

Марика го прегърна.

— Как е възможно да постъпват така със собствения си народ?

Джейк поклати глава. Спомни си веселата, почти циркова атмосфера във външния град. Въпреки това хората отбягваха зазиданите къщи, стараеха се да не ги поглеждат дори.

— Мисля, че понякога е по-лесно да се престориш, че не забелязваш нещо — каза той, — отколкото да рискуваш живота си, протестирайки срещу него.

— Значи никой няма да ни помогне — заключи Пиндор и седна върху купчината тръстика, но нещо изшумоля в сламата. Той подскочи и се отдалечи от нея.

От една от килиите долетя ужасяващ писък. Може би това бе същият затворник, когото бяха чули да стене преди това. Спогледаха се с облещени от страх очи. Писъкът премина в лудешки смях, който бе по-страшен от всеки вик или стон. Това бе смехът на човек, чиято душа и ум бяха разбити на хиляди парченца.

Джейк погледна останалите. Прочете копнежа, изписан на лицата им.

Трябва да се измъкнем оттук.

13. Зов за помощ

Джейк крачеше напред-назад в малката килия. Усещаше, че погледите на останалите са насочени към него, че очакват тъкмо той да измисли план за бягство. Бяха огледали стените, вратата, дори вонящата дупка в пода. Измъкване нямаше.

Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да му помогне да прочисти мислите си, затова улови верижката около врата си и извади бащиния часовник. Погледна циферблата. Преди, когато наближаваха града, секундната стрелка се бе въртяла с бясна скорост. Сега бе спряла. Завъртя лекичко коронката, но стрелката не помръдна. Разтърси часовника — пак нищо.

— Джейк, какво правиш? — попита го Кейди.

— Когато кацахме тук, секундната стрелка се въртеше като луда. — Той й показа с пръст върху кристалния циферблат. — Сякаш реагираше на нещо, което се намира в града.

Кейди надникна през рамото му.

— Но сега не се движи.

— Зная — отчаяно въздъхна той. Постави длан върху каменната стена на килията. — Предполагам, че скалата блокира сигнала. Трябва да излезем на повърхността и да отидем там, където ни отведе часовникът.

— Но как? — попита Пиндор. — Дори да успеем да минем през тази врата, онзи безкрил гракил с ножовете ще ни попречи да видим слънцето.

Джейк си представи зловещия тъмничар. От чаткането на ножовете, които точеше, по гърба му сякаш полазиха не мравки, а цели паяци.

Той прибра часовника на баща си.

— Трябва да се възползваме от всяка възможност, за да избягаме — но гласът му не прозвуча убедително, тъй като добре съзнаваше, че това не е никакъв план. Поклати глава в знак на поражение. — Ако разполагах с фенерчето си, онова с лъча, който причинява замръзване…

Обади се Ба’чук, който стоеше до вратата. Той се надигна на пръсти, за да надникне през прозорчето и да подуши въздуха.

— Не е добре — каза. — Няма кристали. Само огън и дим.

Джейк не разбра какво се опитва да каже дребничкият неандерталец. Ба’чук седна на земята и го погледна с ясните си сини очи.

Тогава Джейк се сети. Спомни си как Ба’чук бе огледал една от факлите, окачени по стените. Жителите на Калипсос използваха за осветление на домовете си светещи кристали. Камъните се захранваха от енергията, излъчвана от кристалното сърце, разположено в центъра на голямата пирамида. Откакто се бяха озовали в Дешрет обаче, Джейк не бе видял никой да използва кристали. Дори огромните небесни кораби не криеха никаква алхимия, а представляваха хитроумно инженерно съоръжение, задвижвано с топлинна енергия.

Какво означаваше това? Нима с разрушаването на Анкх Тави тези хора са изгубили и познанията по алхимия? Или в Дешрет кристалите са забранени?

— Може би камъните не работят тук — предположи Кейди.

Джейк се съмняваше в това. Докосна гърлото си. Усещаше едва доловимата манипулация върху гласовите си струни. Енергията, която им позволяваше да разговарят на общия език, бе налице. След като тя действаше тук, и кристалите би трябвало да действат.

А може би грешеше.

— Ако разполагахме с кристал — заяви той, — щяхме да проверим твоето предположение.

— Аз имам кристал — обади се Марика и пристъпи напред.

Тя бръкна в джоба си и извади голям зелен кристал. Подаде му го. Беше с размерите на кокоше яйце, но бе счупен наполовина. Другата половина от кристала — ако се намираше в друг човек — вибрираше в синхрон с тази и позволяваше да се водят разговори на големи разстояния, досущ като уоки-токи.

— Далекоговорител — възкликна Пиндор. — Защо не ни каза по-рано?

— Казах ви. Още когато се срещнахме — напомни им тя. — Разговарях с баща ми, когато се озовах тук.

Джейк взе кристала и си спомни думите й. Обикновено подобни кристали бяха разположени в мрежа от фини влакна с големината на хилка за тенис на маса.

Марика му обясни.

— Счупих рамката, когато се озовах в пустинята. Опитах се да се свържа отново с баща ми, но не успях.

Кейди постави ръце на кръста.

— Значи, кристалите не работят тук. Нали ви казах?

— Не е задължително. Възможно е двете половинки на кристала да са се озовали прекалено далеч една от друга. Възможно е да им е необходима повече енергия, за да се свържат помежду си на такова разстояние. Ако разполагахме с повече енергия…

В главата му започна да се оформя една идея. Сети се, че в Калипсос батерията на фенерчето му случайно бе докоснала рубинен кристал и той се възпламени и засия като миниатюрно слънце. Възможно ли бе това да се случи и тук?

Джейк се обърна към сестра си.

— Кейди, мобилният ти телефон още ли е с теб?

Тя сбърчи чело.

— Разбира се. — Бръкна в един таен джоб на панталоните си и го извади. — Не бих им позволила да ми го вземат.

Джейк протегна ръка.

— Батерията му заредена ли е?

Тя отвори телефона и му показа дисплея. Джейк едва се сдържа да не прихне при вида на сестра си и нейните мажоретки, заели заплашителни пози и насочили саби към екрана.

— Подай ми батерията.

Кейди се намръщи, но се подчини. Извади я с ловкостта на хирург и я подаде на Джейк. Той коленичи на каменния под, хвана внимателно зеления кристал с палец и показалец, сетне го допря до клемите на батерията. Примижа, тъй като очакваше най-лошото.

Нищо не се случи обаче.

Може би някой трябва да говори по него, да го накара да затрепти.

Той погледна Марика и повдигна кристала и батерията. Тя го разбра и застана до него. Джейк почувства топлия й дъх върху дланта си, когато тя зашепна. Устните й почти докосваха камъка.

— Татко, ако ме чуваш, отговори ми…

Всички затаиха дъх в очакване. Джейк се напрегна, за да долови и най-слабото трептене в кристала. Но камъкът си оставаше все така безжизнен.

Пиндор се обади;

— Може би трябва да включиш твоята бат-ерия.

Първоначално Джейк реши да пренебрегне предложението му, но после си спомни, че взаимодействието между древната алхимия и съвременната технология винаги бе настъпвало в резултат на искра, независимо дали тази искра бе създадена при въртенето на кристалите в Астромикона на върха на Кулата на просветлението, или след натискането на копчето на фенера.

Изправи се.

— Кейди, ще ми дадеш ли телефона си?

Тя му го подаде.

— Пази ми го.

Той постави батерията на място, но без да слага капачето, и го включи. Щом дисплеят светна, веселата момичешка банда отново насочи сабите си в лицето му, сякаш го предупреждаваше да внимава с телефона. Джейк допря зеления кристал до батерията и се опита да си представи как електричеството протича през него. Щом кристалът докосна батерията, мобилният на Кейди мигновено започна да звъни и да вибрира в ръката на Джейк.

Силно и ясно.

Всички замръзнаха.

Опита се да отдели кристала от батерията, за да накара телефона да млъкне, но камъкът сякаш се бе сраснал с нея като мида към ръждивия корпус на някой кораб. Продължаваше да звъни, докато изведнъж някой се обади.

Разнесе се тих шепот. Неизвестно как, но двете толкова различни технологии се бяха слели в едно цяло.

— Кой е? — попита познат глас.

— Татко! — ахна Марика.

Джейк вдигна телефона до ухото си.

— Магистър Балам — каза той и си представи бащата на Марика с неговите буйни сиви коси и неизчерпаема енергия, — чувате ли ме?

Настъпи пауза, сетне прозвуча обърканият глас на Балам.

— Джейкъб? Джейкъб Ренсъм? Ти ли си?

— Да, да! Аз съм тук с Мари! И с Пиндор, Ба’чук и сестра ми.

Балам въздъхна с облекчение.

— Тя… всички вие… добре ли сте?

Джейк не знаеше какво да отвърне, така че да не хвърли магистър Балам в ужас, затова отклони отговора.

— Намираме се на Пангея. Но не знаем къде точно. Намираме се в някаква пустиня, над която царува изгубеното племе на египтяните.

Вместо да го успокоят, думите на Джейк така развълнуваха Балам, че гласът му се разтрепери.

— Още едно Изгубено племе? Как е възможно?

— Нямам представа, но са се озовали тук преди много години. Мощна буря е обкръжила пустинята и всички са затворени в капана й. Включително и ние.

Настъпи продължително мълчание. Джейк си помисли за миг, че връзката е прекъснала, но след малко Балам проговори отново. Тревогата му се бе превърнала в страх.

— Бурята, която спомена…, тя пясъчна ли е?

— Точно така! Силна пясъчна буря.

— Това не е възможно, Джейкъб. Описанието ти съвпада с една древна легенда, която чух много отдавна… за изгубен египетски град, унищожен от чудовище.

— Точно така! — Джейк възкликна силно, бе прекалено изненадан, за да запази спокойствие. — Градът се нарича Анкх Тави.

— Невъзможно! Това е легенда, разказвана от племето на магистър Захур. — Джейк си спомни намусения магистър с черната роба. Да, Захур беше египтянин, също като сънародниците на Нефертити. Нима някой пътешественик се бе завърнал в Египет от Пангея с историята за разрушаването на Анкх Тави?

Колебанието в гласа на Балам отстъпи място на настойчивост.

— Ако казвате истината, трябва незабавно да се махнете оттам! Намирате се в голяма опасност!

— Защо?

— Защото историята, разказвана от народа на Захур, има продължение.

Това никак не се понрави на Джейк.

— Какво гласи продължението?

— Всички в този обречен град… ще бъдат превърнати в камък.

Преди Джейк да успее да зададе следващия си въпрос, по вратата отекнаха силни удари. Тракането на точилото и ножовете бе спряло. Звънът на телефона сигурно бе привлякъл вниманието на тъмничаря. Или пък Джейк бе говорил прекалено силно?

Той побърза да свали телефона от ухото си и да го скрие зад тялото си. Обърна се и видя покритото с белези лице на тъмничаря да наднича през прозорчето на вратата. Дебелите му устни се извиха в гримаса и отново разкриха изпилените му зъби. Плувналото в пот лице на гиганта огледа подозрително килията.

От телефона долетя тих шепот:

— Трябва да говоря с магистър Захур! Той ще знае повече за тези стари легенди.

Свинските очички на тъмничаря се втренчиха в Джейк.

Нямаше избор, трябваше да затвори телефона. Веднъж изключена, батерията изгуби притегателната си сила и зеленият кристал падна на сламеника зад гърба му. Джейк пъхна мобилния в задния джоб на панталоните си.

Точно навреме!

Вратата се отвори и огромното туловище на тъмничаря изпълни миниатюрната килия. Посочи Джейк с току-що наточения си нож.

— Ти си първи!

14. Огненото око

Бос и обърнат с главата надолу, Джейк висеше, окачен за глезените в средата на мрачното помещение, разположено пред затворническите килии. Никога не се бе чувствал толкова уязвим. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Оковите се забиваха в кожата му. Всеки опит да се освободи, всяко помръдване забиваше желязото по-дълбоко в глезените му и предизвикваше нов прилив на кръв към главата му.

Тъмничарят стоеше на не повече от метър от него край очукана маса, покрита с ножове, куки, чукове. В огнището се нагряваше железен ръжен, в който се отразяваха пламъците.

Цялото тяло на Джейк бе плувнало в пот — и заради горещината от огъня, и заради страха от това, което го очакваше.

Вратата се отвори със скърцане. Джейк успя да се извърне достатъчно, за да види как в тъмницата влиза позната фигура. Магистър Кре се насочи право към Джейк и неговия мъчител. Нямаше и следа от доброта и сърдечност по мрачното му лице. По острия му нос и изпъкналите скули танцуваха сенки. Татуираното на челото му око като че ли примигваше в синхрон с пламъците.

— Готов ли си, Дого?

Огромната фигура на тъмничаря като че ли се сви под тройния поглед на Кре.

— Да, господарю! — Той посочи с месестата си ръка изобилието от инструменти за мъчения. — Задавай въпроси. Аз ще се погрижа да получаваш отговори.

— Добре, Дого. — Кре впери поглед в увисналия с главата надолу Джейк. — Нека обаче първо видим дали нашият пришълец няма да прояви желание да ни сътрудничи. Ще започнем с най-лесните въпроси и ще преценим дали отговаря охотно. Сетне ще позволим на вещицата Хека да прецени истинността на думите му.

Кре вдигна ръка и сенките в далечния край на помещението се раздвижиха. Оттам изникна дребна, мършава фигура, облечена цялата в черно, и пристъпи напред. До този момент Джейк не бе забелязал присъствието й. Дори провесен с главата надолу той не успяваше да зърне лицето й.

Откъм черното наметало долетя тихо съскане: гласът бе писклив и определено принадлежеше на жена.

— Ззззадай въпроссса сссси! — Тя протегна ръка и разкри пръсти, скрити в ръкавица. Те стискаха дебел гърчещ се плужек. На цвят беше черен, само от двете му страни минаваха отровнозелени ивици.

Преди Джейк да има време да си представи какво възнамерява да направи с това гнусно създание, вещицата го тикна в лицето му. Плужекът се залепи с влажен плясък за него и се вкопчи в едната му буза.

Джейк се сепна, сетне се разтресе целият в опитите си да се отърве от плужека.

— Какво правиш? — извика той.

Плужекът запълзя по лицето му и се настани върху скулата му. Миришеше като отходната яма в килията. Освен това пълзящата твар изгаряше кожата му, сякаш слузта й съдържаше киселина.

Кре се наведе и извърна лице така, че да погледне Джейк в очите.

— Внимавай, чужденецо. За предпочитане е да запазиш спокойствие. Приятелчето на Хека усеща, когато пулсът ти се ускори или когато кожата ти пламне. Преценява дали говориш истината, и те наказва, ако лъжеш.

Джейк събра цялата си воля, за да регулира дишането си. Когато се успокои, паренето намаля. Очевидно плужекът действаше като естествен детектор на лъжата.

Египтянинът продължи:

— Ще започнем с нещо съвсем просто. Името ти, чужденецо.

Джейк нямаше причина да лъже.

— Казвам се Джейк. Джейк Ренсъм.

— Джейк-Джейк-Ренсъм. Странно име. Определено не е дешретско.

Следващите думи на Кре бяха изпълнени със сарказъм и хвърлиха светлина върху искреното му мнение относно владетелите на Ка-Тор.

— Нашата сияйна принцеса — заяви той, изкривил устни в презрителна гримаса, — твърди, че идвате от Калипсос. Вярно ли е?

— Да — призна Джейк. Лицето му започна да гори, тъй като плужекът бе усетил лъжата.

Вещицата изсъска, все така забулена в робата си.

— Някои от нас идват от Калипсос — поясни Джейк.

— Двамата със сестра ми идваме от по-далечно място.

Паренето отново отслабна.

Кре огледа изпитателно лицето на Джейк, сякаш се опитваше да разбере истината. Сетне се обърна към Хека. Като получи потвърждение на думите на момчето, угрижена бръчка проряза гладкото му иначе чело. Явно не бе повярвал, че някой от тях идва от Калипсос.

Дого отстъпи крачка назад.

— Пророчеството на Лупи Пини…

Кре хвърли към тъмничаря смразяващ поглед. Джейк си спомни, че един от членовете на екипажа на небесния кораб бе споменал за някакво пророчество, свързано с появата на странници от Калипсос, които щели да ги изведат от изпепелената от слънцето пустиня. По мрачното изражение на Кре отсъди, че магистърът определено не иска това пророчество да се сбъдне. Очевидно той кроеше собствени планове, а Джейк се бе превърнал в заплаха за осъществяването им.

— Но не всички сте от Калипсос — повтори Кре, който явно се опитваше да открие несъответствие, което да дискредитира пророчеството. — Твърдиш, че двамата със сестра ти идвате от друга земя. Коя ли е тази земя?

Отговорът на Джейк бе максимално близък до истината.

— От Америка.

Кре се напрегна. Нова бръчка се присъедини към първата върху съвършеното му чело и появата й накара татуираното око да се втренчи в момчето. — Не съм чувал за подобна страна.

Джейк запази мълчание. Баща му много пъти му бе повтарял колко важно е да замълчи в определени моменти. Колко важно е да съобщава минимално количество информация. Разбира се, в неговия случай ставаше въпрос за опазването на археологически разкопки от иманярски набези: мълчанието е злато. Поговорката важеше и в неговия случай. При положение, че плужекът щеше да прогори лицето му в мига, в който изречеше лъжа, Джейк реши да не говори, освен ако няма друг избор.

Хека пристъпи към Кре. Прошепна нещо в ухото му и магистърът пребледня. Докосна с пръсти окото на челото си, сетне бавно свали ръка. Кимна и отново се обърна към Джейк.

— Аз може да не съм чувал за мястото, което наричаш А-Мерика, но други хора са чували.

Заплахата в гласа на египтянина накара Джейк да преглътне с усилие не само защото висеше с главата надолу.

Кре се обърна към Дого:

— Излез. — Той посочи към вратата на тъмницата. — Погрижи се никой да не ни безпокои.

Великанът изсумтя и се затътри с радост да изпълни тази заповед. Вратата се затвори с трясък зад гърба му.

След като тъмничарят излезе, Кре коленичи до вещицата. Извади тънък кинжал от канията, окачена на колана си. С разтреперана ръка насочи върха на острието в центъра на татуираното си око. Когато кинжалът проникна в кожата, оттам потече капка кръв и оцвети татуираната зеница.

Кре разпери ръце встрани и вдигна поглед към куполовидния таван.

— Нека дойде! — каза той. — Призови го!

Вещицата Хека измъкна от ръкава си дълга крива пръчица с жълтеникав цвят. На върха й бе поставен черен кристал, наподобяващ сянка, затворена в камък. Той поглъщаше всяка светлина и създаваше около върха на пръчката непрогледен мрак.

Сърцето на Джейк затуптя силно. Той позна кристала. Кръвен камък. Отровният кристал на мрака, създаден в алхимическата работилница на Калверум Рекс, същият камък, който Кралят на черепите използваше, за да отравя хората и да пречупва волята им.

Какво правеше този кристал тук?

Джейк се извърна в оковите си и видя, че Марика и Кейди са притиснали лицата си към малкото прозорче на вратата на килията. Очите им блестяха от страх както за самия Джейк, така и за това, което ги очакваше.

Когато кръвният камък докосна алената капка кръв върху челото на египтянина, татуираното око оживя и около него затанцуваха сенки. Мрак обгърна главата на Кре и скри лицето му.

Магистърът се изправи, а вещицата отстъпи назад. Главата на египтянина оставаше скрита във воала от сенки. Обърна се към Джейк, а сърцето на момчето щеше да се пръсне от напрежение. Дори плужекът, залепил се за скулата му, пропълзя зад лявото му ухо и се скри там.

Черната маска, покрила лицето на Кре, се пропука, средното око се отвори и пламна с черни пламъци, сякаш в челото му бе прогорена черна дупка.

Зловещ смях изпълни мрака.

Пак се срещаме.

Това бе гласът на Калверум Рекс, Кралят на черепите.

Нима си въобразяваше, че ще ми се изплъзнеш толкова лесно? — Гласът прокънтя заплашително. — Аз съм навсякъде.

Джейк отказа да се предаде на страха. Запази присъствие на духа, освободи гърлото си от буцата, която бе заседнала там, и каза:

— Но ти не си тук. Не можеш да дойдеш тук, нали?

Отговори му тихо, заплашително ръмжене, което потвърди подозренията на Джейк.

— Не можеш да преминеш през Великия вятър — продължи момчето. — Само сянката ти е успяла да се промъкне, за да отрови всичко, до което се докосне.

Ръмженето премина отново в смях.

Умно момче. Би трябвало да си достатъчно умно, за да знаеш какво искам.

Джейк трябваше да замълчи, но не можа да се сдържи и отвърна:

— Ключът на времето. Нуждаеш се от него, за да преминеш през бурята, както това сторихме аз и моите приятели.

И ти ще ми го дадеш. Кре пристъпи напред и вдигна кинжала. От начина, по който трепереше ръката на египтянина, Джейк можеше да заключи, че дори това движение изисква големи усилия от страна на Калверум Рекс, който бе обладал тялото на магистъра. Кралят на черепите едва успяваше да се промъкне през бурята, въпреки помощта на кръвния камък. За да потвърдят предположенията на Джейк, следващите думи на Калверум Рекс прозвучаха по-тихо, сякаш идваха от по-далеч и заглъхваха. Дай ми Ключа на времето и ще освободя теб и твоите приятели.

Сега бе ред на Джейк да се изсмее. Как пък не! Щял да го остави жив, че и да го освободи! Ако Джейк бе научил нещо по време на предишното си приключение, то бе, че на Калверум Рекс никога не трябва да се вярва. Най-силното му оръжие бяха лъжата, измамата, предателството, ако не броим мрачните му алхимии, разбира се. И ако той искаше нещо от тази Пустинна земя, Джейк нямаше да му помогне да го получи.

Калверум Рекс явно бе почувствал решимостта, изпълнила Джейк.

От третото око на египтянина припламна черен огън.

Ако не ми дадеш Ключа, сам ще го взема от теб!

Кре се извърна към вещицата, целият трепереше и едва контролираше движенията си, сякаш бе кукла на конци, дърпани от пиян кукловод. Гласът на Калверум Рекс отслабна, като че ли потъна в дълбок кладенец.

Вземи Ключа… после убий всички!

15. Ключалка и ключ

Кре падна рязко на колене, сякаш кукловодът бе прерязал конците. Сенките около главата му се разпръснаха подобно на отлитащо ято врани, и изчезнаха. Египтянинът изстена и вдигна ръка към челото си, сякаш за да се увери, че главата му все още е на мястото си. Опипа с пръсти татуираното око над веждите си. То отново се бе превърнало само в рисунка и нищо повече.

Калверум Рекс си бе отишъл.

Хека не помръдна, за да помогне на Кре да се изправи на крака. Той успя да стане едва от втория опит и това му струваше големи усилия. Обърна се и погледна Джейк. Предпазливият, пресметлив поглед бе заменен от чиста омраза, сякаш момчето бе виновно за слабостта му.

Той насочи острието към врата на Джейк.

— Къде е Ключът?

Явно египтянинът бе останал в съзнание, докато тялото му бе обладано от Калверум Рекс, и бе чул всяка дума, която Кралят на черепите бе изрекъл. В кървясалите очи на магистър Кре искреше и страх. Преживяното явно го бе разтърсило до дъното на душата му и бе твърдо решен да даде на своя господар всичко, което той пожелае.

— Дай ми Ключа! — каза Кре и натисна кинжала.

— Не… не е у мен.

Когато устните на Джейк изрекоха лъжата, плужекът отдели слуз, която така го опари, сякаш някой бе забил нагорещен ръжен в ухото му.

Джейк изкрещя с всички сили.

Въпреки болката, до съзнанието му достигна викът на Марика:

— Оставете го на мира!

Кре се усмихна доволно, прибра ножа и се изправи.

— Явно домашният любимец на вещицата не е съгласен с теб.

Джейк дишаше тежко и се успокои едва когато болката от изгарянето отшумя.

— Да опитаме ли пак? — попита египтянинът. — Къде е Ключът?

Джейк положи усилие да се успокои. Плужекът пропълзя от парещото му ухо до долната му челюст, където се настани до ъгълчето на устата му.

— Отговори ми — заплаши го Кре — или ще измъкна приятелите ти от килията и ще започна да режа пръстите им и да ги хвърлям в огъня.

Джейк произнесе задъхано:

— Не! Ключът е у мен. — Той се опита да измъкне ръцете си от железните белезници. — Освободи ръцете ми и ще ти го покажа.

Кре грабна халката с ключове, която висеше на една дървена греда. Застана зад гърба на Джейк и му нареди:

— Не мърдай! — Подчерта думите си като го бодна с кинжала си в рамото.

Чу се стърженето на метал в метал. Миг по-късно белезниците издрънчаха на пода. Кре застана пред него, а той протегна ръце и разтърка китките си.

— Ключът! — подсети го египтянинът. — Веднага!

Джейк бръкна в задния джоб на панталоните си. Намери това, което търсеше, извади го и го подаде на Кре. Беше мобилният телефон на Кейди. Разчиташе на това, че Кре няма представа как изглежда Ключът на времето. Джобният часовник оставаше скрит под ризата му, близо до сърцето му, където му бе мястото. Никога нямаше да го даде на магистъра или на Калверум Рекс.

— Това ли е Ключът на времето? — попита Кре, докато въртеше телефона в ръката си. Вещицата пристъпи напред и надникна през рамото му.

— Увери се сам — каза му Джейк, за да избегне директния отговор на въпроса. Показа му с жестове как да отвори телефона.

Кре изпълни инструкциите му. Когато екранът оживя и на него се появиха Кейди и мажоретките, Кре ахна смаяно и сложи ръка на врата си. — Що за необикновена алхимия е това?

Само ако знаеше…

— Това ли е ключът? — отново попита Кре.

Джейк нямаше друг избор, освен да излъже.

— Да, да, това е!

Плужекът го опари, но Джейк запази каменно изражение, тъй като бе подготвен за опарването. Преди това, когато изкрещя, направо бе преиграл, викът му бе прозвучал пресилено, защото искаше да създаде у Кре впечатление, че не понася болката. Докато плужекът продължаваше да прогаря лицето му, от ъгълчетата на очите му започнаха да се стичат сълзи.

Нека си помислят, че плача, защото съм им дал Ключа.

Кре не си направи труда да го погледне, омагьосан от светещия екран на телефона. Той се бе поддал напълно на измамата, но Хека обърна скритото си под качулката лице към Джейк. Вещицата очевидно подозираше нещо. Тя пристъпи напред сякаш не ходеше по пода, а се плъзгаше над него.

Преди да го докосне, вратата на тъмницата се отвори с трясък. Всички погледи се обърнаха натам. Появиха се три облечени в черни роби фигури, последвани от Дого, който гледаше объркано и прокарваше длан по плешивата си глава.

— Не можах да ги спра — оправда се тъмничарят.

Водачът на тримата пристъпи напред и коленичи.

Очевидно бяха членове на Кръвта на Ка.

— Господарю, получих новини от покоите на фараона. Той се събужда по-бързо от очакваното. Мисля, че двете принцеси подозират нещо. Особено онази досадница Нефертити.

Кре скри мобилния телефон в наметалото си.

— Ще говоря с тях. Ще ги успокоя, преди подозренията им да осуетят плановете ни. Вие и останалите пригответе още еликсир. Време е отново да приспим фараон Неферхотеп. Този път завинаги.

Той тръгна към вратата, последван от останалите. Когато се изравни с тъмничаря, му посочи с ръка Джейк.

— Убий го. Убий всички. Бавно!

Дого кимна с облекчение. Потри длани, когато остана сам в тъмницата. Джейк не забеляза кога е излязла вещицата, но тя определено си бе отишла.

Тъмничарят отиде до масата, сложи ръце на кръста и огледа колекцията си от инструменти за чупене на кости. Джейк скри ръце зад гърба си с надеждата Дого да не забележи, че Кре е свалил белезниците му. Щеше да има само един шанс и не трябваше да го пропуска.

Дого се обърна към него. Държеше страховити наглед ножици, досущ като онези, с които се подрязва жив плет. Впери поглед в пръстите на краката на момчето. Явно избираше кой пръст да отреже първи.

За да отклони вниманието на великана от белезниците на пода, Джейк размърда пръсти. Дого се усмихна, разкривайки куп липсващи зъби.

Затътри се напред, от устата му се проточи слюнка.

Когато мишената му приближи достатъчно, Джейк разпери рязко двете си ръце и удари силно със свити длани ушите на мъжа. Това бе прийом от таекуондо, който бе усвоил. Ударът бе в състояние да повали на земята възрастен мъж.

Или възрастен великан.

Когато Дого се строполи напред, Джейк не закъсня да нанесе следващия си удар. Завъртя се и заби темето си в челюстта на тъмничаря. Все едно бе забил главата си в стена. Ушите му запищяха, но Дого пострада далеч по-сериозно от него. Главата на тъмничаря отхвърча назад като при камшичен удар и той подбели очи.

Огромният мъж се просна безжизнен на пода.

Джейк се залюля напред-назад в оковите си, без да изпуска от поглед Дого, който продължаваше да лежи на земята. Но докога?

— Джейк! — извика сестра му. — Престани да се люлееш и ни измъкни оттук!

— Какво мислиш, че се опитвам да направя?

От една от килиите отново се разнесе предишният лудешки смях. През прозорците на вратите надникнаха нови лица. Те следяха усилията му, на лицата им грейна надежда.

Джейк използва тежестта на тялото си, за да се залюлее все по-високо и по-високо. Оковите се впиваха в кожата на глезените му. По краката му потече кръв, но той продължи да се люлее. Протегна ръка към халката с ключовете, окачена на дървената греда пред него. Изпъна пръсти, но пак не успя да ги достигне. Трябваше да се залюлее по-силно.

Но щеше ли да е достатъчно?

Не беше сигурен.

Напред-назад… напред-назад…

Кръв нахлу в главата му, ушите му забучаха. Погледът му започна да се замъглява. Джейк знаеше, че ще припадне всеки момент. Отново протегна ръка. Средният му пръст докосна един от железните ключове и той изтрака в останалите. Тогава момчето осъзна, че се намира в безизходица — колкото и далеч да се залюлееше, никога нямаше да достигне халката с ключовете.

Тялото му се отпусна. Той се предаде.

Замаян от усилието, потъна в спомени от миналото, пред очите му изникна една случка, която смяташе, че е забравил. Беше се качил на въртележка заедно с майка си. Бяха в стария увеселителен парк на брега на Мейн, където въртележките още имаха от онези стари месингови халки, за които да се хващат децата и родители им. Дървеното конче, което бе яхнал, ту се повдигаше нагоре, ту потъваше надолу, а Джейк се опитваше да се хване за една от тези халки. Каквито и усилия да полагаше, все не успяваше. Беше прекалено малък.

Тогава чу смеха на майка си, която също се возеше на въртележката, но бе седнала зад гърба му.

Джейки, ти можеш! Не се предавай!

Окуражен от думите й, той се изправи на стремената. Подскочи, за да улови халката, сграбчи я и се отпусна щастлив на седлото.

Но това бе тогава…

Джейки, ти можеш!

Думите на майка му достигнаха до замъгленото му съзнание.

Не мога, мамо! Не мога!

— Джейк! — викът прозвуча по-силно отпреди, но целта му не бе да го насърчи, а да го укори.

Съзнанието му се прочисти достатъчно, за да различи гласа на сестра си.

— Кейди…?

— Защо спря, смотльо? Почти бе успял!

— Не мога! Ръцете ми не са достатъчно дълги.

Тя въздъхна.

— Хайде! Ще успееш!

В този миг гласът й прозвуча досущ като гласа на майка му. Джейк затвори очи, за да задържи сълзите, които напираха в тях.

— За теб, мамо — прошепна той и се залюля отново.

Приятелите му се скупчиха на прозореца, бутайки се един друг, за да видят по-добре.

Марика го окуражи:

— Още малко!

Пиндор обаче не бе такъв оптимист.

— Ако се провалиш, винаги можем да се присъединим към Кръвта на Ка. Както казват моите хора, когато си в Рим…

Ба’чук избута Пиндор. Използва реда си да гледа през прозореца, за да протегне ръка и да махне насърчително.

Окуражен от подкрепата на своите приятели, Джейк използва цялата си сила, цялата си тежест, за да се залюлее още по-високо. Протегна ръка към халката, но рамото го заболя. Лошо! Докосна с върха на пръстите си най-дългия ключ, но не успя да го вземе. Ръцете му просто не бяха достатъчно дълги.

Пиндор изохка, представи си как ли се чувства Джейк. Нямаше какво друго да направи. Изпълнените с надежда лица на останалите затворници също помръкнаха и приеха поражението.

Той не бе оправдал надеждите им.

Но думите на майка му продължаваха да отекват в съзнанието му.

Джейки, ти можеш! Не се предавай!

Кейди го насърчи за последен път:

— Направи нещо! Нали ти си умникът в семейството!

Умник или не, нямаше какво да направи. Колкото и силно да опитваше, не бе в състояние да наруши законите на физиката. Науката не можеше да бъде победена.

Докато се люлееше, в ума му се запечата думата наука. Защо ли? Ба’чук продължаваше да му маха. Гривната на малкия неандерталец проблесна в мрака. И Джейк разбра отговора.

Разбира се!

Ба’чук не го бе подканял да се люлее по-силно. Той му бе предложил решение. Ако Джейк не бе висял толкова време с главата надолу и с този гаден плужек, залепен за лицето му, може би сам щеше да се сети.

Залюля се още по-енергично, без да обръща внимание на болката, която пулсираше в главата му, и на тази, която изгаряше глезените му. Пред очите му изникна халката с ключовете. Протегна ръка към нея, но този път използва другата ръка, онази с гривната, подарена му от старейшината на ур, гривната, изработена от магнетит.

Когато махът му достигна своя максимум, Джейк се протегна и изви китката си към халката с ключовете. Пак не я достигаше, но от нея го деляха броени сантиметри. Магнитните свойства на гривната изиграха своята роля и приближиха няколко ключа, включително онзи, дългия ключ, който бе докоснал по-рано. Джейк сви рязко пръсти и успя да го сграбчи.

Въздъхна облекчено и дръпна здраво халката, сетне гравитацията каза своето и тялото му се залюля назад. При движението си надолу обаче, успя да измъкне халката с ключовете от закривения пирон, на който бе окачена.

Приятелите му нададоха радостни възгласи.

С последни усилия Джейк успя да се набере и да отключи оковите, стегнали глезените му. Падна на пода, подпря се на една ръка и се претърколи настрани. Седна за миг и разтри краката си, за да възстанови кръвообращението им.

Марика изпищя от килията.

— Джейк! Зад теб!

Той се изправи в мига, в който Дого се хвърли към него. По разцепените устни на тъмничаря се стичаше кръв. Огромното туловище на великана го прикова към земята. В ръката му проблесна сребристото острие на кинжала, с който замахна към очите на Джейк.

16. Плащове и кинжали

Джейк блокира кинжала с ръка, сетне улови Дого за китките. Върхът на острието се намираше на сантиметри от лицето му и се спускаше бавно към едното му око. Тъмничарят бе прекалено силен, за да успее да го спре с голи ръце. Момчето впери поглед в него и прочете в очите му, че вече предвкусва радостта от победата.

В този миг Джейк произнесе единствените думи, които бяха в състояние да го спасят.

— Обичам броколи!

Това беше лъжа. Джейк мразеше броколи, ненавиждаше ги до дъното на душата си.

На лицето си още носеше плужека на вещицата, който не закъсня да пусне отровната си слуз. Джейк го сграбчи с едната си ръка, откъсна го от кожата си, докато плужекът в това време прогаряше пръстите му, и го тикна в отвореното око на Дого. Парещият плужек се вкопчи в него и тъмничарят изкрещя от болка. Извъртя се настрани и започна да дере лицето си в агония.

Джейк се изправи, олюлявайки се, грабна един дървен чук от масата с инструментите за мъчения и го стовари с всички сили върху главата на Дого. Тъмничарят се просна безжизнен. Този път нямаше да се съвземе толкова скоро.

Джейк обаче не желаеше да поема никакъв риск. Втурна се към килията и освободи приятелите си. Те нямаха търпение да излязат навън. Марика го прегърна силно. Пиндор го потупа по рамото. Ба’чук натри пламналото му лице с варовиков прах, който бе изстъргал от стените. Парещата болка мигом отслабна.

Само Кейди изглеждаше ядосана:

— Как можа да дадеш мобилния ми телефон на онзи тип?

— Какво трябваше да направя? Не можех да му дам часовника на татко? Той е единствената ни надежда да се измъкнем от тази пустиня.

Кейди сбърчи чело, но ядът й поотмина. Двамата с Ба’чук използваха другите ключове, за да отключат останалите килии и да освободят затворниците в тях. Джейк побърза да си обуе чорапите и обувките. Болката в глезените го караше да куца.

Събраха се край вратата. Вещите им, включително и раницата, бяха струпани край прага. Кейди се зарадва, когато откри сабята си, и я взе в ръка.

Останалите затворници се въоръжиха с инструментите за мъчения на Дого. Сред тях имаше мъже и жени, млади и стари, дори червенокоси близнаци, които изглеждаха година или две по-малки от Джейк. Общо бяха дванайсет.

Освободиха от единичната му килия дори кикотещия се луд. Видът му бе доста плашещ, носът му бе крив, а сивата му брада бе пораснала толкова дълга, че покриваше по-голямата част от лицето му. Левият му ръкав завършваше с окървавена превръзка. Самата ръка липсваше. Не можеше да сгъва дясното си коляно, затова при всяка стъпка, която правеше, замяташе крака си встрани. Макар лудостта все още да танцуваше в светлите му очи, смигна на Джейк, когато никой не ги наблюдаваше.

— Благодаря ти, чужденецо — каза му той. — Това, което стори обаче, те излага на голяма опасност. Нито в Ка-Тор, нито в цял Дешрет ще се намери място, на което да бъдеш в безопасност. Кръвта на Ка никога няма да спре да те търси.

Напред пристъпи друг мъж. Беше египтянин и не носеше яка. Лицето му бе сурово, а лявото му око бе покрито с превръзка. Под нея се виждаха краищата на зле заздравяла рана.

— Има хора, които ще ви помогнат. Хора, които се борят срещу Кръвта на Ка. Трябва да ви отведем при тях. Те ще ви скрият.

Пиндор грейна обнадежден.

— Всяко друго място е за предпочитане пред това.

— Последвайте ме — каза мъжът. Отвори вратата, която проскърца, огледа дали пътят им е чист, сетне им махна да го последват. Преди да ги поведе, обърна се към Джейк и се представи:

— Името ми е Джер.

Жената, която държеше близнаците си за ръка, докосна Джейк по рамото. Думите й бяха изпълнени с тъга.

— Джер е братовчед на Кре. Осмели се да критикува Кръвта на Ка. Възрази срещу подновяването на Кървавите игри.

Изненадата накара Джейк да погледне другояче на мъжа. Ако Кръвта на Ка се отнася така с близките си…

Групата им се проточи в индианска нишка, която пое по спираловидната рампа, отвеждаща към повърхността. Никъде не видяха стражи.

— Вероятно смятат, че никой не може да се измъкне оттук — прошепна Пиндор.

Зад гърба му се разнесе приглушен смях.

— Досега никой не се е измъкнал. Попаднеш ли веднъж долу, никога повече не виждаш бял свят.

Пиндор облещи очи.

Лудият го потупа по рамото, сякаш за да го окуражи.

— Освен ако не те хвърлят в ямата, разбира се.

Лудешкият му смях прозвуча отново.

Пиндор пребледня.

Жената чу разговора им и рече:

— Има предвид Кървавите игри.

Джейк пристъпи към нея.

— Какво представляват тези игри?

Джер, който крачеше най-отпред, изшътка да замълчат. Бяха достигнали върха на спираловидната стълба. През сводестия вход на пирамидата се процеждаше светлина. Мъжът им махна с ръка, за да побързат.

Когато застана до Джер, Джейк чу силен шепот, придружен от пеене. На площада пред пирамидата се бе събрала тълпа. Тук имаше представители на всички раси и касти, които живееха в Ка-Тор. Мнозина носеха цветя. Устните им мълвяха едно име: Неферхотеп.

Джер се облегна на стената.

— Явно всички са научили новината за събуждането на фараона. — Единственото му око проблесна, изпълнено с надежда. — Мрачна сянка падна над Дешрет по време на дългия му сън. Но след като се е събудил, хората отново имат надежда.

— Какво можем да направим? — попита жената.

Джер посочи тримата стражи с чука, който бе взел от тъмницата. Те стояха на входа и наблюдаваха тълпата. Нямаше да е проблем да ги изненадат.

— След като си пробием път, ще се смесим с тълпата и ще изчезнем сред нея. — Той се обърна към Джейк. — По залез слънце ще се срещнем в странноприемницата „Кривият гвоздей“, близо до западната порта. Ще доведа верни приятели, които ще ви измъкнат от Ка-Тор и ще ви отведат в едно от най-отдалечените селища, където ще бъде по-трудно да ви открият.

Пиндор кимна ентусиазирано. Ба’чук обаче стоеше със скръстени ръце, изражението му бе сериозно, както и това на Джейк. С бягство нямаше да постигнат нищо. В крайна сметка щяха да бъдат заловени, тъй като от тези земи, оградени от мощна пясъчна буря, нямаше измъкване.

Джейк посегна към врата си и измъкна изпод ризата златния часовник на баща си. Отвори капачето с нокът. Секундата стрелка отново се въртеше като луда.

Марика и Кейди застанаха от двете му страни.

— Работи! — възкликна сестра му.

Тя посегна към часовника, но той се дръпна назад. Завъртя се бавно в кръг. Стрелката се въртеше бясно, но само когато часовникът сочеше в определена посока. Джейк провери това три пъти, за да бъде напълно сигурен.

Марика погледна в същата посока.

— Трябва да тръгнем натам, нали?

Часовникът сочеше към вътрешността на пирамидата.

— Май е рано да си тръгваме — въздъхна Джейк.

Пиндор изохка:

— Не можем ли да се върнем по-късно? Когато е по-безопасно. Може би когато царят се събуди напълно или нещо подобно.

Марика го смушка с пръст.

— Пиндор, тук няма да стане по-безопасно.

Джейк съзнаваше, че това е самата истина. Спомни си разговора между Кре и неговите подчинени. Щяха да се погрижат фараонът да изпадне в кома, да го приспят завинаги, за да запазят властта си.

Джейк се обърна към Джер:

— Трябва да останем, за да намерим нещо, от което се нуждаем.

— Тогава и аз ще остана с вас.

— Не. Ти трябва да измъкнеш останалите. Суматохата, която ще предизвикате, ще ни помогне. Всички погледи ще бъдат насочени навън, а не навътре.

Джер се канеше да възрази, но погледна жената с двете момчета. После кимна бавно и му подаде ръка.

— Търсете бързо. И не забравяйте! По залез в „Кривият гвоздей“.

Джейк стисна дланта му.

— Ще бъдем там, ако успеем.

Джер прошепна плана си на останалите мъже, а Джейк и приятелите му се отдалечиха на няколко крачки.

Марика бе открила полуотворена врата и надникна вътре. Махна с ръка на Джейк и я отвори широко.

— Вижте!

Стаята бе малка и тъмна. Забелязваха се няколко стола и маси. В една чиния бяха оставени оглозган кокал и парче мухлясал хляб. Явно бе помещение, използвано от стражите. Докато Джейк оглеждаше стаята, няколко бръмбара се шмугнаха под масата и хукнаха към по-тъмния ъгъл.

Джейк понечи да се извърне отвратен, но Марика го задърпа навътре и му посочи стената в другия край. На закачалките там висяха няколко наметала. Тя отиде при тях и взе едно.

— Наметала. Стражите носят същите.

Облече го. Беше й прекалено голямо, но скриваше почти изцяло и тялото, и лицето й.

— Браво, Мари!

Тя се изчерви, а Джейк последва примера й и подкани останалите да направят същото. Наметалата щяха да им помогнат да се дегизират.

Пиндор подуши своето и сбърчи нос.

— Моето мирише като мръсните сандали на брат ми.

Кейди се оживи.

— Брат ти? Това ме подсеща нещо. Какво прави Херон? — попита с престорено равнодушие. — Сигурна съм, че е заобиколен от цял куп приятелки.

Пиндор изсумтя шумно.

— Ами, непрекъснато се упражнява със своите ездачи. Едва намира време да си изтрие…

Пиндор се усети какво се канеше да каже. Сега бе негов ред да се изчерви.

Думите му обаче зарадваха Кейди. Подскочи весело и се завъртя в наметалото, заемайки различни пози.

— Не е зле — отсъди накрая.

След като се облякоха, Джейк се върна в коридора.

Джер го попита с поглед:

Готови ли сте?

Джейк кимна и се обърна към приятелите си.

— Пригответе се.

17. Мишки в лабиринт

Джейк нямаше време да обмисли решението си.

Джер и двамата мъже хукнаха приведени. Египетските стражи не забелязаха присъствието им, тъй като вниманието им бе насочено към пеещата тълпа на площада. Когато се озова на една крачка от тях, Джер даде знак с ръка и тримата затворници се хвърлиха върху стражите.

Те се строполиха, без да издадат звук.

Пътят към свободата им бе разчистен само за един миг.

— Хайде! — подвикна Джер както на останалите затворници, така и на групата на Джейк.

Хукнаха лудешки и прелетяха през сводестия изход. Повечето се насочиха към площада, където бяха посрещнати с викове на изненада от тълпата. Джейк и приятелите му се втурнаха в обратната посока, притичаха покрай голямата зала и поеха нагоре по най-близкото стълбище. Въпреки че бяха предрешени, трябваше да избегнат най-оживените части от пирамидата.

Решението се оказа правилно.

Докато тичаха по стълбите, от залата под тях се разнесе тропане на твърди сандали и дрънчене на мечове и щитове. Джейк даде знак и петимата се долепиха до стената. Долу, от голямата зала изскочиха египетски войници и се насочиха към площада с копия в ръце. Никой от тях не забеляза натрапниците, спотаили се на стълбите.

В този момент Джейк видя, че не само те се крият тук. Лудият със сивата брада седеше на едно от долните стъпала и човъркаше мръсотията, събрала се под един от ноктите на краката му, сякаш бе спрял да си почине по време на излет сред природата. Неясно как, но и той бе успял да се снабди с наметало и ги бе последвал, вместо да избяга с Джер.

Защо?

Когато забеляза вниманието на Джейк, лудият го погледна и отново му намигна. Сега нямаше време да го разпитва или да го пропъжда. Явно групата им се бе увеличила с още един член.

Джейк вдигна златния часовник и провери циферблата му. Стрелката продължаваше да сочи към вътрешността на пирамидата.

— Хайде — подкани ги той и останалите го последваха.

Напредваха по-предпазливо към следващия етаж, където коридорите бяха по-тесни и се пресичаха във всички посоки.

От време на време Джейк поглеждаше часовника на баща си, за да се увери, че са на прав път. Въпреки това, макар че държеше в ръката си Ключът на времето, той се чувстваше като сляпа мишка, която търси скритото в лабиринта парченце сирене.

За щастие, не срещнаха почти никого по горните етажи, освен неколцина слуги, нарамили купища чаршафи или метли. Никой не обърна внимание на Джейк и спътниците му, забулени в наметалата.

Най-накрая часовникът ги отведе пред високи дървени порти, чиито греди бяха обковани със златни ленти. Трегерът над вратата бе покрит с йероглифи. Ако Джейк разполагаше с повече време, щеше да се опита да прочете написаното. Вместо това обаче насочи цялото си внимание към един-единствен символ, изписан върху металната мозайка, инкрустирана в центъра на портите.

Отвори часовника и сравни символа с гравираното върху него изображение. Бяха напълно еднакви.

Лудият пристъпи напред и докосна емблемата върху вратата.

— Анкх Тави — каза той.

Джейк разбра. Изображението върху часовника и неговото копие върху вратата символизираха изгубения град. Трябваше да се досети сам. Върху часовника бе изобразен анкх, а името на града беше Анкх Тави. Заслужаваше да се плесне по челото, но го стори само наум.

Лудият натисна силно, отвори едната половина на голямата врата и така раздели символа на две. Подкани ги да влязат вътре, като през цялото време не спираше да мърмори нещо.

Джейк влезе последен. Останалите стояха на няколко крачки от прага и не можеха да помръднат. Той разбра защо. Намираха се най-вероятно в сърцето на пирамидата, а пред тях, озарен от светлината на факлите, грееше огромен модел на град, изработен от пясъчник. Това би трябвало да е макет на Анкх Тави.

Ба’чук дръпна Джейк за ръкава и насочи погледа му към стъпаловидната пирамида в центъра на града. Бе досущ като големия храм на Кукулкан в долината на Калипсос, но с една разлика — на върха на тази пирамида не бе кацнала крилата змия.

Около макета на града бяха подредени стелажи с наредени върху тях фрагменти от счупени статуи, лавици с керамични съдове, дори големи късове от стени, покрити с фрески.

Джейк пристъпи неуверено напред и огледа едно изображение на богинята Бастет с котешка глава. Зад нея се намираше статуя на бога сокол Хор с отчупени крила. На няколко стъпки встрани черен обелиск, покрит с йероглифи, сочеше към покрива.

Джейк си спомни, че по време на полета с небесния кораб бе станало дума за това място. Нефертити го бе нарекла Храма на времето.

— Това трябва да е оцеляло от Анкх Тави — каза той. — Отделни парчета, преди градът да рухне.

Лудият кимна, на лицето му бе изписана тъга, докато оглеждаше събраните тук предмети.

Джейк спря пред сложен комплект от огромни бронзови колела, които се напасваха идеално. Те му напомниха за механизма на счупен часовник.

Марика изказа своето предположение:

— Прилича на част от Астромикона.

Джейк осъзна, че тя бе права. Представи си огромния механизъм с въртящите се кристали, задвижван от слънчевата енергия на върха на замъка Калакрис.

— Вижте това — подкани ги Пиндор, който бе застанал пред поднос, направен от някакъв лъскав метал.

Сребристата му повърхност бе идеално гладка и отразяваше цялата зала. Макар подносът да бе твърд, изглеждаше покрит с вода и създаваше илюзията, че можеш да потопиш ръката си в него. Воден от любопитство, Джейк докосна повърхността и усети лека вибрация, от която косъмчетата по врата му настръхнаха. Това не бе единствената странност, свързана с подноса. Върху повърхността му се появиха букви.

Джейк не успя да разчете написаното, но бе виждал тези букви в Калипсос. Това бе езикът на Атлантида. Наведе се по-близо, огледа стилизираната фигура в центъра. Приличаше на крилата змия, захапала собствената си опашка, както бе сторил митичният дракон Уроборос2, за когото бе прочел в една от своите книги.

— Уислинг — рече брадатият старец, забелязал интереса му към изображението. — Така поне го наричаме ние. Пакостлива дребна твар от старите ни легенди. Твърдят, че се заселил в сянката на Анкх Тави преди всички останали. Никой обаче не го е виждал.

Джейк отстъпи крачка назад и огледа цялата зала. Всички улики сочеха към изгубения град Анкх Тави: макетът, оцелелите фрагменти от стария град, частите от механизма от Атлантида. Разбра, че ако има някаква надежда да се измъкнат от тази пустиня, тя се крие в Анкх Тави.

Преди да предприеме това пътешествие обаче, той трябваше да разреши една загадка. Джейк отново повдигна часовника на баща си. Завъртя се, откри в коя посока стрелката се върти най-бързо и тръгна натам.

Докато вървеше, огледа модела на стъпаловидната пирамида и се опита да я сравни с храма на Кукулкан. Хрумна му една мисъл. Ако в Пангея има две пирамиди — една тук и една в Калипсос, възможно ли е пирамидите да са повече? Да има и други неоткрити места в Пангея, съхранили технологиите на древна Атлантида? Тази мисъл бе последвана от друга, по-близка до сърцето му. Ами ако родителите му бяха попаднали в капана на някоя от тези други земи?

За момента Джейк загърби въпросите, тъй като се озова пред странен експонат: малък фонтан, направен от пясък. По четирите страни на малка стъпаловидна пирамида се стичаха пясъчни зрънца. На дъното на фонтана пясъкът се събираше в плитък басейн, където биваше засмукван и изпомпван отново на върха в нескончаем цикъл.

— Пясъкът е река — каза Ба’чук. — Никога не спира.

Джейк погледна приятеля си, почувства, че в думите му се крие по-дълбок смисъл. От друга страна обаче, ур обичаха да говорят със загадки. Някой ден от Ба’чук би станал чудесен старейшина на неговото племе.

Джейк заобиколи фонтана, готов да продължи своето търсене, но когато застана от другата му страна, секундната стрелка на часовника забави своето въртене. Притаи дъх, застана с лице към фонтана и вдигна часовника.

Тънката стрелка отново се завъртя с бясна скорост.

— Това е! — извика той.

Когато останалите се скупчиха около него, Джейк поднесе часовника на баща си като гайгеров брояч към пирамидата. Всеки път, когато го доближеше до някоя от страните й, часовникът полудяваше и започваше да вибрира в ръката му.

Спомни си златната пирамида в Британския музей, онази, която майка му и баща му бяха открили при последните си археологически разкопки. Тя бе умалено копие на храма на Кукулкан и отваряше портал към друг свят. Двамата с Кейди бяха пъхнали двете половини на счупена маянска монета в дупка върху повърхността й и се бяха озовали в Калипсос.

Възможно ли е тази пирамида също да е портал?

Джейк протегна ръка и се опита да спре пясъчната струйка, която се стичаше по едната й страна. Под пясъка се показа кръгла дупка. Беше доста по-голяма от тази на пирамидата в Британския музей. Тази дупка не се намираше случайно там, сигурно играеше ключова роля.

Само че този път не разполагаха с монета.

Джейк повдигна часовника на баща си. Доближи го до отвора и стрелките се завъртяха още по-бързо. Най-сетне проумя.

— Ключът на времето… — промълви той. — Разполагахме с ключа, а сега намерихме и ключалката.

Протегна ръка и постави часовника в дупката. Пасна идеално. Въртенето на стрелката незабавно спря.

Разнесе се силно тиктакане. Не идваше от часовника, а от самата пирамида.

Всички отстъпиха назад и тя се отвори, разделяйки се на четири еднакви части. Вътрешността й бе заета от часовников механизъм с бронзови колелца и оси. В сърцевината му грееше изумруд с големината на юмрук, шлифован в идеална сферична форма.

Джейк посегна към него.

— Не го докосвай! — предупреди го Пиндор.

— Часовникът на баща ми ни доведе тук. Този камък би трябвало да е важен. Достатъчно важен, за да привлече вниманието на Калверум Рекс. — Джейк постави дланта си върху камъка. — Не мога да му позволя да го вземе.

— Внимавай! — предупреди го Марика.

Джейк обаче не разполагаше с достатъчно време, за да бъде предпазлив. Стражите можеха да ги открият всеки момент. Искаше да вземе камъка, сетне да намери начин да се срещне с Джер в „Кривият гвоздей“. Това беше целият му план.

Очакваше да го разтърси някаква енергия, когато пръстите му обхванат кристала, но нищо подобно не се случи. Извади зеления камък, а когато отстъпи назад, пирамидата бавно се затвори и по нищо не си личеше, че някой я е докосвал.

Само че пясъкът вече не се стичаше по страните й.

Очевидно кристалът бе задвижвал механизма й.

Когато Джейк извади часовника на баща си, Мари и Пиндор въздъхнаха облекчено. След миг обаче подскочиха, стреснати от вика, разнесъл се зад тях.

— Джейк! — Беше Кейди. Както обикновено тя бе следвала своя собствена програма. Сигурно търсеше къде са изложени бижутата. Джейк обаче долови в гласа й нотка на страх. — Ела да видиш това! Ела веднага!

Той прибра кристала в раницата си и тръгна към нея, последван от останалите. Кейди бе застанала пред черна стена, където голямо декоративно пано от мозайка покриваше целия свод на залата. Това бе най-съвършената мозайка, която бяха виждали, толкова фина и изящна, че приличаше на картина.

Джейк отиде при сестра си, която бе застанала в далечния й край. Той осъзна, че това е триптих, произведение на изкуството, разделено на три части. Всяка от тях разказваше различна история. Първата изобразяваше Анкх Тави като кипящ от енергия град, над който светеше ярко слънце. Втората показваше града, потънал в руини. Извиваха се бури, а хората бягаха ужасени. Над тях бе надвиснал страховит звяр с огромни крила и огненочервени очи. От зейналата му паст духаха ветрове.

— Виещият сфинкс от Анкх Тави — обясни лудият.

Това бе историята за падението на великия град, история, разказана с парченца разноцветно стъкло и керамика.

— Джейк! — извика Кейди и му махна с ръка да отиде при нея.

Той ускори крачка.

— Какво има? — раздразнено я попита.

Тя сочеше третата мозайка с широко отворени от изумление очи. Градът лежеше в руини, но в него цареше тишина и спокойствие. Нищо не помръдваше, освен вятърът, който извиваше пясъчни вихрушки. Застанала над Сфинкса, над града се извисяваше самотна фигура, приличаща на великан, който се готви да превърне руините в прах.

Лудият заговори:

— Това е Онази, която дойде от Калипсос. Онази, която събуди Великия Сфинкс и унищожи Анкх Тави.

Кейди се обърна към Джейк, но не намери сили да промълви нито дума. Не можеше да повярва на очите си.

— Това е мама!

18. Двама с един удар

Това беше невъзможно!

Джейк се опитваше да проумее онова, което виждаше. Как изображението на майка му се бе озовало върху тази стена? В същото време обаче не можеше да сбърка русите й коси, чертите на лицето, светлите й очи, направени от парченца мозайка с небесносин цвят. Дори дрехите й напомняха за костюма тип „сафари“, който винаги носеше по време на археологически експедиции.

— Това е мама — повтори Кейди с разтреперан глас. — Сега вече знаем, че е била тук.

Джейк усети подобен прилив на надежда. Въпреки че бяха открили часовника на баща им в храма на Кукулкан, те не можеха да бъдат сигурни, че родителите им са посетили долината на Калипсос, а не са били убити от иманяри, каквато бе официалната версия.

Настроението на Джейк обаче бе помрачено от изводите, до които водеше мозайката.

— Анкх Тави е бил разрушен преди стотици години. Ако мама и татко са били тук… ако са останали…

Не бе в състояние да довърши изречението.

Кейди помръкна.

— Тогава би трябвало да са мъртви.

Марика се втурна и прегърна Кейди. Но изумруденозелените й очи гледаха към Джейк.

— Не можете да сте сигурни в това.

Ба’чук кимна.

— Пясъкът е река. Тече напред и назад. Но никога не спира.

Уплашен за съдбата на родителите си, Джейк не бе в настроение да слуша философията на ур.

Кейди също прегърна Марика, сетне отстъпи назад.

— Ба’чук е прав.

Джейк я погледна.

Тя го изгледа раздразнено.

— Той очевидно има предвид времето. Пясъкът е метафора. Отдели повече внимание на часовете по английски, вместо на онези глупости, с които се занимаваш. Той казва, че времето тече като река. — Тя махна с ръка напред-назад. — А по нея може да се пътува — по течението или срещу него. Виж какво стана с нас. Кой знае къде са мама и татко сега!

Джейк искаше да й повярва, но не бе в състояние да се отърси от обзелото го отчаяние. Въпреки това думите на Кейди запалиха искрица надежда в сърцето му. В края на краищата, тя беше права. Кой знаеше на кое място — или в кое време — се намират родителите им? В този момент бе сигурен в едно — че трябва час по-скоро да се махнат оттук.

Джейк се обърна към голямата порта, но Пиндор го дръпна назад толкова силно, че едва не го събори.

— Видя ли това?

— Кое?

Пиндор го задърпа няколко крачки по-надолу по протежение на мозайката.

— В ръката на майка ти! Виждаш ли?

Изгубил ума и дума при вида на майка си, изобразена върху мозайката, Джейк бе пропуснал очевидното. В дясната си ръка майка му държеше рубиненочервен кристал с идеално кръгла форма, който приличаше на око.

— Размерът му е същият като на изумрудения кристал, който току-що взе.

Възможно ли бе Пиндор да е прав?

Джейк се извърна и свали раницата от гърба си. Затършува в нея и извади зеления кристал. Досега не го бе оглеждал по-внимателно. Повдигна го към една от факлите. На светлината на пламъците забеляза тънката черна ивица обсидиан, която прорязваше камъка през средата и му придаваше вид на котешко око.

Камъкът в ръката на майка му, изобразен върху мозайката, имаше същия дефект.

В този миг Джейк се почувства свързан с майка си. Държеше камък, близнак на нейния, само че с различен цвят. Тя вероятно бе взела своя от Анкх Тави.

Е, крушата не пада по-далеч от дървото.

Свали ръката с камъка и видя, че старецът не откъсва погледа си от него. Очите му блестяха в необичайно съзерцание, което подсказваше, че мъжът притежава далеч по-голям интелект, отколкото бе показал до този момент. Сетне измъкна от сивата си брада нещо миниатюрно, което риташе с крачета, и го схруска между зъбите си.

В този миг вратата се отвори, Джейк подскочи стреснат, сетне направи знак на всички да клекнат и да се скрият.

В залата влязоха двама души и гласовете им отекнаха под сводестия таван. Джейк пропълзя на място, от което да може да ги наблюдава. Стражи ли бяха? Представляваха ли опасност?

Видя, че двамата застанаха под една от факлите край вратата, обходиха с поглед залата и се приведоха един към друг досущ като заговорници. Единият бе висок и слаб, облечен с черното расо на жрец от ордена на Кръвта на Ка, другият имаше закръглено коремче и носеше изящни дворцови одежди. Краката му бяха обути в меките сандали на придворен слуга. По червения руж на лицето му и черните линии около очите, Джейк предположи, че това е човек с влияние в двореца може би дори прислужник от свитата на фараона.

Явно двамата се опитваха да избегнат по-оживените коридори и да открият местенце, където да разговарят на спокойствие. Но акустиката в залата бе отлична и думите им достигаха до всяко нейно кътче.

— Кре успокои момичето — каза жрецът. — Засега. Но тя отново ще започне да го подозира. Особено след като еликсирът от нощна сянка3 върне фараона в смъртоносния му унес.

— А това как се отразява на плановете на твоя господар? — попита другият. Вдигна черната стъкленица с форма на сълза, която държеше в ръката си, и я огледа внимателно.

— Кре губи търпение. Не желае да чака повече. Предсказанията, направени с помощта на жертвоприношения, показват, че е време да действаме.

Жрецът извади от робата си втора стъкленица и я подаде на придворния слуга.

Слугата отказа да я вземе, отстъпи крачка назад, а очертаните му с черен грим очи се облещиха смаяно.

— Но двойната доза ще го убие!

— Именно. — Жрецът кимна към стъкленицата. — След което ще оставиш празните стъкленици в покоите на Нефертити.

Слугата пристъпи напред.

— Искаш да обвинят принцесата? Все едно тя е отровила фараона?

Последва ново кимване. Жрецът отново протегна ръката със стъкленицата.

— Двойна доза. Двама с един удар.

Този път слугата взе стъкленицата и я скри заедно с другата в широкия си ръкав.

— Когато елиминираме и двамата, пътят на твоя господар към трона ще бъде разчистен.

— Така трябва! Кръвта на Ка ще получи неограничена власт!

Жрецът заметна полите на робата си и тръгна към вратата, а слугата го последва по петите. Вратата се затвори с трясък подире им.

Джейк и останалите се изправиха.

Марика закърши ръце.

— Какво ще правим?

Джейк й отвърна, докато вървеше към изхода:

— Ще се измъкнем оттук. Ако убият фараона, ще блокират двореца, така че и пиле да не може да прехвръкне. Не бива да сме тук, когато се разнесе новината, че фараонът е бил отровен.

Марика се впусна след него.

— Но, Джейк, не бива да им позволяваме да убият бащата на Нефертити. Замислили са го така, че да обвинят нея.

— Тъкмо Нефертити ни хвърли в тъмницата — отвърна й нетърпеливо той. — Защо да й помагаме?

Отговори му Пиндор. Гласът му бе плътен и сърдит.

— Защото е правилно.

Ба’чук кимна енергично в знак на одобрение.

Вече до вратата Джейк се обърна и изгледа приятелите си. Подозираше, че внезапното и толкова нетипично за Пиндор желание да рискува собствената си кожа е свързано повече с изящната фигура и красивите гримирани очи на Нефертити, отколкото със стремежа да постъпи правилно.

Опита се да ги вразуми.

— Единствената ни надежда да се измъкнем от града, е да стигнем до „Кривият гвоздей“. Това не е нашата битка!

— А това кога те е спирало? — попита Кейди.

Явно мнозинството бе против него. Джейк погледна за помощ последния, най-новия член на тяхната групичка, но старецът човъркаше брадата си и гледаше изпитателно Джейк, сякаш това бе някаква проверка.

А може би наистина бе подложен на проверка.

Марика докосна ръката му.

— Знаеш как се чувства човек, когато изгуби любими хора. Нима няма да направиш нищо, когато същата загуба ще сполети Нефертити? Въпреки цялата си самоувереност и високомерие тя си остава едно малко момиче, което се страхува за съдбата на баща си.

Джейк осъзна, че Марика е права. Останалите също бяха прави. Обърна се към мозайката върху далечната стена и спря поглед върху лицето на майка си. Изненадата да открие изображението й тук го бе развълнувала и разпалила копнежа му час по-скоро да достигне Анкх Тави. Не можеше да пропусне този шанс да научи нещо повече за съдбата на родителите си.

Очите на майка му се взираха в него, озарени от трепкащата светлина на факлите. Спомни си как те танцуваха радостно или преливаха от любов. В този миг една-единствена мисъл натежа повече от всеки друг аргумент. Майка му щеше да остане разочарована, ако Джейк станеше безучастен свидетел на смъртта на фараона.

Той се обърна към останалите.

— Добре, ще предупредим Нефертити.

Представи си как се вмъкват в спалнята й и я заливат с информация относно заговор за убийството на баща й. Принцесата най-вероятно щеше да ги хвърли обратно в тъмницата. А подобен развой на събития би направил Дого извънредно щастлив.

Преди да стигнат дотам обаче, трябваше да намерят отговора на следния въпрос:

— Как ще намерим покоите на фараона в този огромен лабиринт?

Старецът проговори:

— Ще ви ги покажа.

Той тръгна към вратата, готов да поведе останалите.

Кейди измери стареца от глава до пети. Очевидно бе, че не изпитва доверие към него, затова зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Откъде знаеш къде се намират покоите на фараона?

Той им отговори с намигване.

— Защото фараон Неферхотеп, сияйната Слава на Ра, е мой брат.

19. Сладки сънища

— Името ми е Шадуф — заговори старецът, докато ги водеше из лабиринта от коридори все по-нагоре и по-нагоре към най-високите етажи на пирамидата. — Магистър Кре ме хвърли в тъмницата преди две лета. Оттогава съм негов гост.

Той разтри превързания чукан на китката си, за да покаже колко гостоприемен е бил Кре.

— Шадуф — промърмори старецът в брадата си. — Не съм произнасял това име на глас от много луни. Беше ми забранено, за да не би останалите затворници да научат истината. Всички в Ка-Тор ме смятат за мъртъв. За да опази тайната, Кре нареди да прерязват гърлото на всеки, който произнесе името ми там долу. Затова спрях да го използвам.

Джейк и приятелите му се бяха скупчили плътно около Шадуф хем за да чуят историята по-добре, хем за да вървят по-близо един до друг. Когато се разминаваха с някой слуга или страж, прекратяваха разговора и навеждаха лицата си под качулките.

— Защо Кре те е хвърлил в затвора? — попита Джейк.

Шадуф му отговори с остър смях, в който прозвуча и нотка лудешки кикот.

— Дойде при мен преди две зими. Предложи ми да се присъединя към Кръвта на Ка и да му помогна да свали брат ми от трона. Знаеше, че двамата с него често се караме. Аз исках да обединя народа, да сваля робските яки от вратовете на всички. Неферхотеп обаче е човек на традицията и никога не би направил крачка встрани от добре утъпканата пътека.

— Значи си отказал да вземеш участие в заговора на Кре? — попита Марика.

— Разбира се. Двамата с брат ми може да имаме различия, но никога не бих му навредил. Освен това, не изгарям от желание да ставам фараон. Цялата тази суета, всички тези досадни закони, правила, церемонии… По-добре да оставя тези неща на някой като брат ми. — Шадуф ги погледна и гласът му стана по-рязък, изпълнен с гняв. — Проклетият му син на харпия знаеше, че ако брат ми бъде свален от престола, аз няма да приема короната и той ще вземе властта. Това обаче не му стигаше. Кре се нуждаеше от съюзник с царска кръв, смяташе, че в противен случай планът му няма да успее.

— Нуждаел се е от теб — каза Джейк.

— А когато аз отказах, той ме отвлече, инсценира смъртта ми и ме хвърли в затвора.

— А защо не те е убил? — попита Пиндор.

— Не позволявай жестокостта му да те заблуди. Той е умен. Смятам, че ме остави жив, в случай че му потрябвам, ако реши да ме използва като поредната пионка в грандиозния си план. Освен това знае, че притежавам знания, с които не разполага никой друг. Някога издирвах познания за древни алхимии, издирвах разни текстове и всевъзможни предмети от нашето минало. Интересувах се най-вече от камъни с необикновени свойства.

— Кристали — каза Марика.

Той й хвърли бърз поглед.

— Именно. Понякога Великият вятър изхвърля в пясъците на пустинята отломки от града. Събирах ги с дузини, някои бяха големи колкото палеца ми. — Той вдигна осакатената си китка. — Когато имах палец, разбира се.

Марика извърна поглед.

— Защо ти е сторил това?

— Имаше много въпроси и се нуждаеше от отговори.

— Какви отговори? — попита Джейк.

— Отговори на въпроси, свързани с брат ми, с племенниците ми, най-вече относно онзи необикновен камък, който вещицата Хека носи със себе си. Видяхте го, нали? — Шадуф впери поглед в Джейк. В ъгълчетата на очите му отново се появи лудешки блясък. — Кристал, по-черен от всяка сянка, кристал, в който гори пламъкът на злото.

Джейк кимна. Старецът имаше предвид кръвния камък, инкрустиран на върха на жълтеникавата пръчка на вещицата. Явно Калверум Рекс бе намерил начин да пренесе този зловещ кристал през бариерата, издигната от пясъчната буря.

Шадуф продължи:

— Един ден вещицата се появи от пустинята. Никой не знае нищо за миналото й, нито как изглежда… Но тя притежава онзи черен камък. С нейна помощ Кре създаде Кръвта на Ка. Както казах обаче, Кре е умен. Поиска да научи повече за нейния кристал… и за другите камъни, които съм проучвал. Ако нещо притежава власт, той го иска за себе си. Затова ме остави жив, търсеше отговор на тези въпроси. — Той отново вдигна чукана си. — Изгубих пръстите си и това бе цената, която платих, за да опазя тайните си.

Искрите на лудост припламнаха по-ярко при спомена за инквизициите.

— Съзнавах, че броят на пръстите ми е ограничен. Затова в крайна сметка проговорих. А и как бих могъл да не проговоря? — Той измърмори нещо под нос, сякаш се укоряваше или спореше със самия себе си. След миг гласът му стана по-уверен. — Престорих се, че съм луд, говорех несвързано, скубех си косите. Спряха да ми задават въпроси, но се боя, че прекалено дълго се преструвах на луд. Това може би е наложило своя отпечатък.

Марика сложи ръка на рамото му.

— Не ми се вярва.

Джейк обаче не бе толкова сигурен.

Когато изкачиха последните тесни стълби, пред тях се разкри широк коридор, украсен с изящни гоблени. Подовете бяха настлани с листчетата на някакво пустинно цвете, чийто аромат се разнасяше уханно във въздуха.

Кейди сложи ръце на кръста.

— Нека позная! Покоите на фараона!

Шадуф я сгълча да говори по-тихо и ги поведе покрай ниши, в които бяха поставени статуи на египетски богове.

— Изкачихме се по стълбището за прислугата. Стражите едва ли са далеч. Трябва да побързаме. Тук прикритието на наметалата и качулките няма да ни свърши работа.

— Къде отиваме? — попита Джейк.

— В покоите на Нефертити. Нуждаем се от помощта й, за да осуетим плановете на Кре.

Старецът ги поведе по сводест коридор, който завършваше пред лакирана дървена врата, покрита с йероглифи. Почука тихичко. Отвърна му рязък глас. Думите бяха приглушени, но гласът определено принадлежеше на принцесата. Миг по-късно вратата се отвори със скърцане и през отвора надникна дребничко лице. То принадлежеше на малко момиче, което едва ли бе на повече от осем години, най-вероятно камериерка.

Отвътре долетя рязък глас.

— Не желая да бъда обезпокоявана.

Шадуф погали детето по главата и отвори широко вратата.

— Влизайте — нареди им той.

Джейк и приятелите му влязоха вътре, доволни да напуснат коридора, където някой можеше да ги забележи. Дневната бе пищно декорирана с фини драперии и дамаски, диваните и столовете бяха отрупани с меки възглавници, всичките издържани в царствена комбинация от пурпурно и златно. Зърнаха и спалнята през една полуотворена странична врата.

Пред тях, застанала пред отворения балкон с лице към залязващото слънце, стоеше познатата слабичка фигура, облечена в бяла плисирана рокля с широк червен колан. Нефертити бе с гръб към тях и въртеше крайчеца на колана си, докато гледаше от птичи поглед ширналия се долу град. Тя усети присъствието им и се обърна.

— Казах ви, че не желая…

Замълча, когато видя натрапниците. На лицето й се появи объркване, но не и страх. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а по бузите й се стичаха сълзи. Лицето й бе разкривено от болка и тя изглеждаше толкова уязвима, но не бе загубила нищичко от нрава на принцеса Нефертити.

— Чужденците! Как смеете да се натрапвате тук! — Тя махна на прислужницата си. — Повикай стражата!

Детето хукна да изпълни заповедта, но се блъсна в краката на Шадуф. Той го хвана и прегърна нежно. Не откъсваше поглед от Нефертити.

— Така ли посрещаш чичо си?

Нефертити сбърчи нос, отвратена от вида на стареца.

— Чичо ми е мъртъв.

Той сви рамене и пристъпи напред.

— Да, магистър Кре определено положи доста усилия в тази насока.

Тя се взря в лицето му, бе готова всеки миг да сбърчи отново нос, но го позна и очите й се разшириха от изненада. Този път се изплаши. Постави ръка пред устата си. Погледът й се стрелна към Джейк.

— Що за магия е това?

Шадуф направи още една крачка, но Нефертити отстъпи към отворения балкон, сякаш се готвеше да скочи през него. Старецът вдигна ръка:

— Няма никаква магия. Повярвай ми. Но има предателство, предателството на Кръвта на Ка.

Принцесата не изглеждаше убедена.

Старецът въздъхна.

— Дете мое, някога те люлеех на коляно, когато майка ти беше още жива. Пеех ти, а ти свиреше на флейта. Научих те как да наточваш острието на копието, заведох те на първия ти лов… въпреки забраната на баща ти, доколкото си спомням. После той се скара и на двама ни.

Страхът бавно отстъпи място на надежда.

— Чичо Шадуф…

Той разтвори ръце. След миг на колебание, тя се хвърли в прегръдките му и се притисна здраво към него, без да обръща внимание на брадата и мръсотията.

— Как? — промълви тя, притаена до гърдите му.

— Ще ти обясня. Баща ти се намира в голяма опасност.

Тя се изправи и го погледна разстроена.

— Значи си чул. Отново изпадна в големия си сън. Успях да разменя едва няколко думи с него… и дори тогава бе изпаднал в унес и не говореше смислено. — Пръстите й стиснаха силно ръцете на Шадуф. — Развълнува се силно, закрещя, когато един от жреците на Кръвта на Ка пристъпи към леглото му. Разбрах, че нещо не е наред.

Шадуф се обърна към Джейк:

— Значи снун трябва да е дал на брат ми първата доза от нощна сянка.

Джейк проумя след секунда-две. Снун бе древноегипетска дума за лекар. Спомни си богато облечения гримиран мъж. Оказа се, че той не е слуга, а придворният лекар.

— Той няма да закъснее да даде и втората — предупреди ги Шадуф.

Ба’чук повтори думите, които бяха чули по-рано.

— Двойна доза. Двама с един удар.

— За какво говорите? — попита Нефертити.

— Ела. Ще ти обясним по пътя.

На път към вратата Нефертити грабна меча си, оставен върху една от масичките. Шадуф набързо й обясни всичко, докато тичаха надолу по стълбите. Когато принцесата осъзна мащабите на заговора, гневът я накара да ускори крачка.

В края на коридора се издигаше огромна врата, инкрустирана със злато. Нефертити влезе, без да почука.

Леглото на фараона бе обърнато с лице към балкона. Въпреки топлия бриз в помещението се носеше острият, парлив мирис на мехлеми и масла. Под тънката завивка лежеше слаб мъж с бледа кожа. Целият бе кожа и кости.

Когато нахълтаха вътре, младата жена, клекнала до леглото, скочи на крака. Изгледа ги стреснато, преди да познае Нефертити.

— Сестро, каква е тази суматоха? Уплаши ме до смърт!

Макар девойката да бе няколко години по-възрастна от Нефертити, приликата между двете бе очевидна, еднакви бяха дори подутите им зачервени очи. Сестрата на Нефертити обаче изглеждаше по-изискана и грациозна. Ръцете и лицето й бяха грижливо напудрени, а очите й — очертани с плътни черни линии.

Джейк огледа стаята. От лекаря нямаше и следа.

— Лейла — попита Нефертити, — къде е Тутмос?

Сестра й поклати глава, сякаш не разбираше за какво е всичко това.

— Излезе. Каза, че щял да приготви друг еликсир, който трябвало да помогне на татко. Ще се върне след залез.

Джейк се обърна към Нефертити.

— Явно тогава възнамерява да даде втората доза на фараона.

— Кои са тези? — попита Лейла. Тихият й глас бе наситен с тревога. Определено не притежаваше самообладанието на по-малката си сестра.

Нефертити огледа Джейк и приятелите му, чудеше се как да ги представи.

Пиндор излезе напред. След като видя отново Нефертити, доброто му настроение се върна.

— Ние сме приятели — запелтечи той. — Нали?

Очевидно искаше да бъде нещо повече от приятел на принцеса Нефертити.

— А аз съм от семейството — каза Шадуф и пристъпи напред.

Когато Лейла осъзна кой стои пред нея, изражението на лицето й се смени от смайване през ужас до радост. Подобно на сестра си, тя го прегърна сърдечно и остана в обятията му, сякаш можеше да подели с чичо си товара, който носеше.

Срещата им бе толкова трогателна. Марика плъзна ръка в дланта на Джейк и стисна пръстите му, сякаш за да сподели радостта на Лейла и Шадуф.

Но Лейла бе също толкова принцеса, колкото и Нефертити. Гневен облак премина през обилно напудреното й и тежко гримирано лице.

— Трябва да известим стражата на фараона. Ще наредя незабавно да арестуват Тутмос!

— А също и Кре — настоя Нефертити с не по-малко жар в гласа. — И всичките му жреци!

Лейла се запъти към вратата. Посочи меча на сестра си:

— Пази татко!

Излетя навън с решимостта на сокол, зърнал плячка.

Шадуф отиде до леглото и се взря тъжно в брат си. И двамата бяха пострадали от ръцете на Кре, но Джейк знаеше кой е истинският господар, скрит зад цялата тази жестокост на Кръвта на Ка — Калверум Рекс, Кралят на черепите.

Нефертити застана до вуйчо си:

— Ще се събуди ли?

Шадуф я прегърна със здравата си ръка.

— Разбира се. Дори само за да ме укори, че съм умрял преди него.

Старецът отново се изкикоти лудешки, но бързо потисна смеха си.

Ба’чук се изправи на крака. Миг преди това бе пропълзял на четири крака край леглото. Дълбоко разположените му очи се взираха в Джейк изпод тежките му вежди. Нещо не беше наред, но Ба’чук не искаше да го каже на всеослушание.

Джейк отиде при него, последван от Марика и Кейди.

Ба’чук ги накара да клекнат и посочи нещо под нощната масичка. На пода лежеше черната стъкленица с форма на сълза. Беше празна. Върху тъмната й повърхност се открояваше бял като пудра отпечатък.

Джейк си спомни лицето на лекаря. Той носеше червен руж.

Кейди също разбра какво означава това.

— Лейла носеше същата бяла пудра.

Не се съмняваше в преценката на сестра си. Ставаше ли въпрос за гримове, тя можеше например да разпознае от сто крачки всеки нюанс на червения гланц за устни.

Джейк скочи на крака. Всички погледи се насочиха към него. Той посочи към изхода.

— Трябва да изчезваме оттук! Веднага!

В този миг вратата рязко се отвори. В стаята се втурнаха мъже в черни наметала, последвани от въоръжени дворцови стражи. Разделиха се на две, за да пропуснат магистър Кре.

До него вървеше Лейла, едната й ръка бе обхванала кръста му.

Джейк си спомни думите на Шадуф как Кре се нуждаел от съюзник с царска кръв, за да осъществи плана си. Явно бе намерил въпросния съюзник.

Сестрата на Нефертити извика:

— Чужденците са дошли, за да отровят баща ми! Арестувайте ги!

Жреците и стражите се втурнаха към Джейк и приятелите му. Настъпи истински хаос. Мигом събориха Шадуф на земята. Стражите се нахвърлиха върху Ба’чук и Пиндор. Джейк чу Кейди да пищи, но за кратко. Хвана Марика за ръка и я помъкна към спалнята, но един от стражите я откъсна от него.

Секунда по-късно към главата му полетя бойна брадва. Той се скри в спалнята, а острието се заби до краката му. Просна се на пода, за да се озове лице в лице с Тутмос. Лекарят лежеше на земята, а на лицето му бе изписано учудване, вероятно заради кинжала, забит в гърба му.

Явно Кре прекъсваше всички нишки, които водеха към него.

Джейк се претърколи и се сблъска с Нефертити, която с яростта на дива котка се сражаваше с меч в ръка срещу двама стражи. Трети се хвърли към нея, но Джейк го блокира с удар по китката, последван от ритник в капачката на коляното. Мъжът се строполи с вик на изненада и събори един от нападателите на Нефертити. Тя се възползва от предимството си и прободе другия в рамото.

В спалнята нахлуха още стражи и Джейк и Нефертити заотстъпваха назад. Бяха принудени да се оттеглят на балкона.

— А сега какво? — попита той.

Нефертити го сграбчи за наметалото и двамата скочиха през балкона. Докато падаха, вкопчени един в друг, една последна мисъл мина през ума на Джейк.

Смъртта също е начин да се измъкна от тази бъркотия.

20. „Кривият гвоздей“

Джейк бе забравил една важна подробност. Сети се за нея, когато гърбът му се стовари върху камък и от силния удар остана без дъх. Току-що бе скочил от балкона на пирамида, геометрична фигура с наклонени като пързалка страни.

Нефертити се приземи върху него. Страните на пирамидата бяха стръмни, прекалено стръмни, за да успее да спре плъзгането. С Нефертити върху себе си, скоростта му нарасна още повече. Единствено грубият плат на наметалото спасяваше кожата му, която в противен случай щеше да бъде раздрана от неодялани камъни. Но колко дълго щеше да издържи то?

— Не мърдай! — извика му Нефертити.

Сграбчи наметалото му и се настани върху гърдите му. Седна и започна да използва краката си като спирачки, с които да насочва плъзгането им.

Джейк осъзна изведнъж какво прави тя.

Превръща ме в бобслей!

Извърна се, за да види докъде са стигнали.

— Не мърдай или и двамата ще загинем!

Като че ли и без друго нямаше да загинат!

Тя се наклони силно наляво и използва петите си, за да забави скоростта. Джейк усети тялото й да се наклонява още по-силно. Сетне чу уплашен вик:

— Дръж се!

Джейк полетя във въздуха. Нефертити също. Той изкрещя. Нямаше представа какво става… и миг по-късно се приземи в басейн с вода. Нефертити цопна до него. Той потъна дълбоко, сетне започна да рита и се озова отново на повърхността.

Бяха паднали в басейн, разположен на просторна открита тераса. Джейк се изправи. От него се стичаше вода. Вдигна поглед и забеляза от покоите на фараона да надничат хора. Някой ги посочи с ръка. Бягството им бе разкрито.

Нефертити също изскочи на повърхността, сетне му посочи стълбището. Едва тогава той забеляза хората, събрали се в градината около басейна — слуги с робски яки на врата. Всички бяха замръзнали на място, онемели от необичайната им поява.

— Трябва да вървим! — подкани го Нефертити.

Джейк не възрази. Пързалянето по пирамидата им бе осигурило добра преднина и не биваше да я пропиляват. Трябваше да изчезнат преди новината за случилото се в покоите на фараона да достигне по-ниските етажи.

Излязоха от басейна мокри до кости. Джейк се отърси като Уотсън след баня. Нефертити едва сдържаше гнева си. Черната й коса бе залепнала за главата. Джейк хвърли един поглед и разбра, че пламтящият в нея гняв е достатъчен да изсуши дрехите й.

Хукнаха.

— След мен — извика принцесата и успя да грабне една оставена на земята роба. Загърна се в нея и си сложи качулката.

Джейк трябваше да тича, за да не изостава. Тя се движеше като лъвица — бърза, грациозна и опасна. Дори онези, които не успееха да я разпознаят, се отдръпваха, за да й направят път. Джейк я следваше по петите.

Минута по-късно изхвърчаха през една странична врата и се озоваха под открито небе. Топъл бриз галеше камъните. Площадът пустееше, озарен от залязващото слънце. Явно стражите бяха разгонили тълпата след бягството на затворниците. Когато Нефертити хукна по-далеч от пирамидата, страхът за съдбата на приятелите му и сестра му наля олово в краката на Джейк.

— Насам! — извика му тя и се шмугна в сенките на най-близката уличка.

Той се подчини, но не защото бе принцеса и издаваше заповеди. Съзнаваше, че сам не е в състояние да спаси останалите. Нуждаеше се от помощ и знаеше къде да я намери.

Настигна Нефертити.

— Знаеш ли странноприемница на име „Кривият гвоздей“? Намира се близо до западната порта на града.

Тя сбърчи чело.

— Да. Защо? Това е свърталище на крадци и отрепки.

— Чудесно! В момента стоим по-долу и от най-долната отрепка.

Принцесата се усмихна леко. Това изненада Джейк. Не смяташе, че тя е способна да се усмихва. В този миг разбра интереса на Пиндор към египетската принцеса.

Тя закрачи уверено.

— Може би си прав. Освен това компанията дори на крадци е за предпочитане пред компанията на жреците на Кръвта на Ка.

Докато прекосяваха града — промъквайки се в сенките, далеч от любопитните погледи — над Ка-Тор се спусна нощ. Звездното небе искреше над главите им, а спектакълът, който създаваше, изпълни момчето с възхита и смирение. Джейк се взря в широката, блестяща от светлина, ивица на Млечния път, която народът на Марика наричаше Белия път.

Мисълта за Марика и останалите му приятели го върна обратно на земята. Страхът му растеше с всяка изминала минута. Дали ги бяха подложили на мъчения? Живи ли бяха? Искаше му се да вярва, че е така.

— Колко ни остава? — попита Джейк, когато спряха на едно кръстовище.

Тя посочи вляво. Бяха стигнали до западната стена.

Някъде зад тях прозвуча рог. Сигналът идваше от центъра на града. По време на бягството си неведнъж бяха чули този сигнал за тревога.

— Насам — каза Нефертити.

Тя хукна по една странична алея, толкова тясна, че трябваше да вървят един зад друг. Алеята свиваше ту наляво, ту надясно и над нея се носеше мирис на гнили зеленчуци и развалено месо. Нефертити повдигна с отвращение полите на робата си, за да прескочи локва, за която се надяваше да е мръсна вода, излята от някой леген.

Най-сетне спря. Джейк надникна през рамото й и видя крива табела, увиснала на една верига. Нямаше име, а само рисунка на гвоздей с квадратна главичка, пречупен като светкавица.

— „Кривият гвоздей“ — каза тя. — Пристигнахме.

Отворените прозорци грееха озарени от светлината на огъня в камината. Ароматът на печено пиле (или по-скоро на някое пустинно животно с вкусно месо) примами Джейк и той пристъпи напред. Не бе хапвал нищичко през деня.

Тъкмо достигнаха вратата, когато тя се отвори с трясък пред тях. На прага се олюля гигант с червеникава брада, който разливаше халба в треперещата си десница. Едрият мъж се подпря на срещуположната стена, приведе се и изпразни набързо съдържанието на стомаха си.

Нефертити побърза да отскочи назад и едва не събори Джейк.

Мъжът ги изгледа със замъглените си очи, оригна се, сетне изтри уста.

— Така е по-добре! Сега има повече място! — Той отпи от халбата си и се обърна, но се спря. Май не бе забравил напълно доброто си възпитание. Посочи вратата: — Влизате ли? След вас, тогава!

Нефертити побърза да се шмугне вътре, без да се допира до пияния. Джейк я последва, проявявайки същата предпазливост.

Странноприемницата бе пълна с представители на най-различни племена, но в грубоватия им вид имаше нещо сходно — белезите, суровите погледи, покритите с кръпки дрехи. Вътре бе ужасно горещо, а топлината се подсилваше и от огъня, който гореше в широката каменна камина на отсрещната стена. Над червените въглени бяха окачени железни гърнета и чайници, някои от които вече завираха.

По-голямата част от тълпата се бе събрала на бара край другата стена. Ехтеше смях, неколцина пееха неприлични песни.

Нефертити потъна в качулката на откраднатата роба.

— Твърдиш, че имаш приятели тук?

Силен вик заглуши глъчката сякаш в отговор на въпроса й. Джейк се обърна към малка маса в дъното. Компанията, събрала се там, изглеждаше трезва и сериозна, разговаряше с наведени над масата глави. Един от мъжете стана и махна с ръка на Джейк.

Беше Джер, изкъпан, облечен в широка блуза и египетски килт, пристегнат с колан.

Нефертити прошепна на Джейк, докато двамата крачеха към Джер:

— Този е братовчед на Кре. Можем ли да му се доверим?

— Предвид мястото, на което се запознахме, да!

Джер ги пресрещна и прегърна силно Джейк.

— Успя! Бояхме се да не се е случило най-лошото. Откакто се мръкна, стражите не спират да надуват роговете. — Огледа Нефертити, която продължаваше да крие лицето си в качулката. — Къде са останалите ти приятели?

— Заловиха ги — отвърна Джейк с разтреперан от тревога глас.

— Съжалявам — каза Джер и го тупна по рамото в израз на съчувствие.

— Надявах се да ми помогнеш.

Джер приближи лицето си към неговото.

— Задължени сме ти, че спаси живота ни, но чухме, че царската пирамида е затворена, а охраната й — усилена. Вече знаем причината. Няма да можем да ги изненадаме два пъти за един ден. Най-добре да изчакаме една или две луни, докато бдителността им отслабне и…

Джейк остана разочарован от плана му, тъй като не бе трудно да си представи на какви ли мъчения ще бъдат подложени приятелите му междувременно.

Нефертити също не остана доволна.

— Не — каза тя и отметна качулката си. — Това е неприемливо!

Странноприемницата се смълча, всички погледи се впериха в нея.

Джер едва успя да възвърне дар словото си.

— В името на всички звезди! Отвлякъл си принцеса Нефертити!

Избухнаха радостни възгласи. Тълпата надигна халбите си, за да отпразнува събитието. Нефертити помръкна от гняв. Очевидно се бе надявала на по-различно посрещане.

— Не съм отвлечена! — заяви тя и тропна с крак.

Но никой не й повярва.

Джер прегърна Джейк през рамо.

— Най-добре да продължим този разговор на някое по-дискретно място.

Джер и събеседниците му се насочиха към старо дървено стълбище, което проскърца под краката им. Беше доста тясно и водеше до няколко стаи, разположени над кръчмата. Влязоха в стая за игри, в която имаше изподраскани маси и купища каменни пулове, използвани за някаква игра.

Джейк заговори първи, за да обясни положението.

— Не съм я отвлякъл.

Нефертити бе скръстила ръце пред гърдите си и гледаше мрачно, както може да гледа само една принцеса.

— Изправени сме пред далеч по-голяма опасност — каза Джейк и разказа случилото се през последните часове.

Когато свърши, Джер седна на един стол. Изглеждаше дълбоко угрижен.

— Значи онзи лудият бил братът на фараона? Смятах, че е мъртъв. — Спря погледа си върху Нефертити. — Чичо ти се бореше да направи всички жители на Дешрет равни, да ги обедини в едно. Благородна кауза. Нищо чудно, че братовчед ми го е хвърлил в затвора.

— А сега Кре планира да убие баща ми и да се провъзгласи за фараон. Качи ли се веднъж на трона, няма да остави чичо ми жив.

Обади се един от приятелите на Джер. Беше дребен старец с хлътнало лице.

— Кре е накарал мнозина да страдат заради това, че са му се опълчили. — Той огледа останалите. — Не след дълго или ще увиснем на бесилото, или ще бягаме, за да отървем кожите си.

Друг мъж кимна, за да изрази съгласието си, а една жена с руси коси, сплетени на плитка, и с вълнообразен белег на лицето, рече:

— Торкол е прав. Когато фараонът потъна в дългия си сън, над Дешрет падна мрачна сянка. Ако Кре се възкачи на трона, ще настъпи черна нощ.

— Затова трябва да го спрем — каза Джейк.

— Но фараонът може вече да е мъртъв — обади се млад мъж със сипаничаво лице.

Джер поклати замислено глава.

— Познавам братовчед си. Няма да предприеме нищо, докато Нефертити е на свобода. — Той взе един от каменните пулове, оставени върху масата и го претегли в ръка. — Тя е непредсказуем фактор. Той няма да предприеме толкова драстичен ход, докато ситуацията върху игралната дъска не се подреди според желанията му.

Някой почука на вратата, при което всички подскочиха стреснато.

Джер даде знак на мъжа със сипаничавото лице да отвори, а на Нефертити — да скрие лицето си под качулката.

Вратата се отвори, в стаята влетя дребничко момченце, осем-девет-годишно, преливащо от енергия, сякаш току-що бе изпило цяла кана кафе.

— Разбрах защо свирят роговете!

Джер се обърна към Джейк и му обясни:

— Изпратих съгледвачи да разберат защо стражите надуват роговете. Исках да разбера участта ви.

— Обърна се отново към детето, извади от джоба си медна монета и я постави в дланта му. Монетата изчезна мигновено.

След като получи парите си, момчето заговори бързо, без дори да спре, за да си поеме дъх:

— Казват, че някой се е опитал да отрови фараон Неферхотеп. Чужденци. От Калипсос! — Момчето се изплю на пода. — Повечето били заловени, само един избягал. Всички стражи го търсят. За главата му е обявена награда от триста сребърни монети. Казват, че убил принцесата. Или че принцесата била омагьосана. А може и да му е помагала. — Момчето сви рамене. — Накарал я е да отрови собствения си баща.

Джер даде на момчето още една монета, сетне го отпрати.

— Благодаря ти, Рику.

Нефертити свали качулката си. Джейк очакваше лицето й да е зачервено от гняв, но тя изглеждаше съсипана, очите й плуваха в сълзи, които сдържаше със сетни усилия.

— Нали не смятате, че съм го направила?

Русата жена каза:

— Дори светлото, попаднало в сянката на Кръвта на Ка, става тъмно.

Джейк изпита жалост към Нефертити. Тя беше горделива и своенравна, но дали Кре наистина бе успял да поквари духа й? Спомни си я каква му се бе сторила в пустинята, далеч от сянката на чудовището дива и свободна.

На вратата се почука отново. Нефертити едва успя да вдигне качулката си навреме. Беше същото момче, Рику. То се плесна по челото.

— Забравих да ви кажа! Онези чужденци… Ще ги изпратят на Кървавите игри.

Джейк подскочи, готов да го пришпори за повече информация.

Джер го спря и коленичи до момчето.

— Кога ще започнат те?

— По изгрев слънце.

— Значи утре?

Последва енергично кимване.

— Принцеса Лейла е бясна. Искала да ги убият още днес. Твърди, че тя сама разобличила заговора на чужденците. Един ден от нея ще стане велика царица!

Джер прошепна нещо в ухото на Рику. Момчето кимна, прибра още една монета и изхвърча през вратата. Този път Джер заключи след него. Погледът му бе натежал от тревога.

— Братовчед ми е хитрец. Извлича максимума от ситуацията. Представя Лейла като спасителка. Никой няма да изрече дума против нея… или против него, когато се ожени за нея.

— Значи не сме направили нищо друго, освен да разчистим пътя му към трона — горчиво заключи Джейк.

— За да седне на трона, трябва да преодолее още две препятствия. — Джер погледна Джейк и Нефертити. — Ще остави фараона жив, докато ви залови. Предполагам, че това е причината да насрочи игрите за утре сутрин.

Джейк разбра.

— Иска да ни подмами. Знае, че ще опитаме да спасим останалите.

— Именно.

— Какво ще правим тогава? — попита Нефертити.

— Първо, ще ви скрием на сигурно място. После ще спасим приятелите ви.

— Как?

Вместо да отговори, Джер се обърна към останалите.

— Съпротивата отдавна очаква подобна възможност.

Старецът на име Торкол рече:

— Едно е възможност, Джер, друго е безразсъдство. Не сме достатъчно силни. Прекалено разпокъсани сме, не ще успеем да се организираме толкова бързо.

Джер сви рамене.

— Ако не действаме сега, никога няма да успеем. Ако Кре и подчинените му жреци вземат властта, ще изгубим битката, преди още да сме я започнали.

Обсъждането продължи дълго, везните се накланяха ту на едната, ту на другата страна, но Джер успя бавно, постепенно, да ги спечели на своя страна. Ако Кре приличаше поне малко на братовчед си, Джейк не би трябвало да се учудва, че Кръвта на Ка се е сдобила с такова влияние.

Най-накрая Джер се обърна към Джейк и насочи вниманието си изцяло към нето.

— По-рано попита как.

Момчето кимна.

— Как ще спасим приятелите ми и сестра ми.

— При положение, че пирамидата е блокирана от стражите, най-добрият ни шанс ще бъдат игрите, които ще започнат утре сутрин. Всъщност те ще са единственият ни шанс.

— Това не обяснява как ще го направим — настоя Джейк.

Джер се усмихна одобрително.

— Не пропускаш нищо, нали млади човече? Питаш ме как? Отговорът е лесен: с малко помощ от небето.

Някой потропа на вратата с юмрук. Начинът, по който се разтресоха дъските, показваше, че това не е момчето. Джер отключи и отвори. Оказа се, че е червенобрадият гигант, когото бяха срещнали по-рано в алеята до странноприемницата. Вече не се олюляваше, а погледът му бе бистър и трезв.

Явно се бе преструвал на пиян.

Великанът смигна на Джейк, сякаш за да потвърди подозренията му.

Той бе съдържателят на странноприемницата и обичаше да следи кой души около заведението му. Джейк явно не бе успял да скрие изненадата си, защото огромният мъж се засмя. Смехът му приличаше на стърженето на два воденични камъка.

Джер се намръщи, че ги прекъсват в този момент.

— Какво има, Гримхорст?

Гигантът направи крачка встрани.

— Рику ми каза, че търсиш тези двамата.

Зад гърба на Гримхорст изникнаха двама мъже и влязоха в стаята. Единият бе висок и як, другият нисък и дебел. Джейк познаваше и двамата.

Хор, небесният капитан, и Политор, главният механик.

Спомни си думите на Джер относно спасителната операция.

С малко помощ от небето.

Джейк се усмихна. Най-сетне разбра какво е имал предвид.

Планът не беше лош.

21. Лош план

Утрото настъпи озарено в розово и донесе със себе си студ.

Завит в дебело кожено наметало, Джейк зъзнеше на борда на небесния кораб „Дъхът на Шу“. Това бе същият кораб, който ги бе довел в Ка-Тор предния ден. Повредите, нанесени по време на въздушната битка с харпиите, бяха отстранени, но тук-таме бяха останали следи от нея — белези и по самия кораб, и по телата на екипажа.

Небесният капитан Хор въртеше руля с една ръка, другата бе провесил в превръзка през рамо. Бяха се издигнали час преди изгрев под претекст да изпробват ремонтирания кораб. Въпреки че той си беше съвсем наред, а това бе само оправдание, за да го вдигнат във въздуха, Политор сновеше трескаво по палубата, за да се увери, че всичко работи както трябва.

Не след дълго Джейк разбра причината за тази суетня.

Погледна през парапета. Ка-Тор се простираше на две-три хиляди метра под тях, все още потънал в сенките на нощта. Видя очертанията на града, осветени от огньовете, запалени по крепостните стени. Политор му бе казал, че корабите им рядко се издигат толкова високо. Било необходимо огромно количество гориво, за да се нагрее балонът, който да издигне кораба на такава височина. А за да се задържат на нея, екипажът непрекъснато помпаше духалата и хвърляше в пещта цели чували с червеникави плодове.

На тази височина въздухът бе разреден и студен. Главата на Джейк пулсираше от болка, симптом за височинна болест, предизвикана от недостиг на кислород. А може би причината за главоболието му се криеше в неспокойния му сън. Чувстваше се изтормозен от кошмар, в който майка му бе преследвана от огромен гракил, бълващ огън. Когато се събуди, не можа да заспи отново, остана с отворени очи, вперени в мрака, измъчван от тревожни мисли за Кейди и приятелите си.

Дочу зад гърба си тих глас:

— По-добре хапни нещо.

Обърна се и видя Нефертити, приведена над димяща купичка каша. Ароматът на канела и подправки долетя до него на крилете на хладния бриз. Египетската принцеса бе загърната в дебело наметало.

— Трябва да съхраниш силите си — каза тя и му подаде купичката. — Чичо Шадуф ми каза веднъж, че ловецът е силен само ако стомахът му е пълен.

Джейк взе купичката с каша и седна на палубата. Започна да се храни с пръсти, какъвто бе местният обичай. Кашата разля топлина в тялото му и прогони усещането за студ.

Нефертити седна до него, обгърна коленете си с ръце и впери поглед в небето. Изглежда, че и тя не бе спала добре. Хапеше долната си устна, а цялото й лице излъчваше тревога.

— Ще ги спасим — каза Джейк. — Ще успеем.

Тя дълго мълча.

— Ами ако нещо се обърка? — Нефертити преглътна и сведе поглед към коленете си. — След като татко потъна в големия си сън, аз започнах да прекарвам повечето си дни в пустинята. Ловувах. А междувременно Кре е плел мрежата на своя заговор. Как можах да го пропусна?

Джейк предположи, че тези излети в пустинята са били нейният начин да преодолее загубата на баща си. Нефертити и Лейла бяха останали сам-самички и Кре бе успял да запълни празнината в живота им благодарение на красивата си външност и сладкодумните си приказки.

— Вината не е само твоя — изрече нечий дрезгав глас, долетял отвъд парапета.

Джейк и Нефертити се обърнаха и погледнаха надолу. Политор се бе надвесил навън през един люк и пристягаше някакви кабели по корпуса. Не откъсваше поглед от работата си, но думите му бяха предназначени за тях.

— Виновни сме всички. Онези, които носим яки — той почука с гаечния ключ бронзовия пръстен на врата си, — и онези, които не носят. Престорихме се, че не виждаме какво се случва около нас. Също като вас.

Джейк си спомни как всички в града се преструваха, че не забелязват изоставените къщи със зазидани прозорци, белязани със знака на Кръвта на Ка.

— Така човек губи свободата си — продължи Политор. — Зрънце по зрънце всеки ден.

Джейк си спомни нещо, което баща му бе казал по същия повод. Изрече го на глас.

— За да победи злото, достатъчно е добрите хора да не правят нищо.

— Ха, добре казано. — Политор кимна към момчето, сетне извърна небесносините си очи към Нефертити. — Народът на Ка-Тор, всички ние, бяхме заспали също толкова дълбоко, колкото баща ти.

Нефертити скочи на крака и отвърна с пламенен глас:

— Значи е време да се събудим!

От кърмата долетя вик.

— Започва се — каза Политор и се прибра в люка.

Джейк се изправи и откри Джер, застанал до небесен капитан Хор. Беше се надвесил над перилата, вдигнал далекоглед пред едното си око. Забърза към тях, като вземаше по две стъпалата, които го отделяха от средната палуба. Нефертити не закъсня да го последва.

— Народът се тълпи на арената — каза Джер. — Скоро първите лъчи на Ра ще докоснат обелиска и игрите ще започнат.

— Може ли да погледна? — попита Джейк.

Джер му подаде далекогледа. Хор измъкна още един изпод наметалото си и го подаде на Нефертити.

— Пригответе кораба! — извика капитанът.

Докато екипажът изпълняваше заповедите, момчето се надвеси над парапета и вдигна далекогледа. Необходими му бяха две-три секунди, за да фокусира лещите и да открие широката пясъчна арена, заобиколена от каменни трибуни.

— Някога тук се поставяха пиеси, гледахме циркови представления — тъжно промълви Нефертити.

— Сега това място е станало отвратително, кръв напоява пясъка и над него витае страх.

Далекогледът се оказа удивително мощен и показа на Джейк арената от птичи поглед. От всички посоки по тъмните още улици се стичаха хора. Като че цялото население на града идваше да наблюдава игрите, да стане техен свидетел. Скоро разбра, че този силен интерес съвсем не е доброволен. На светлината на факлите Джейк видя войници, които подкарваха хората като стадо към стадиона.

— Кре е решил да ознаменува с кръв възкачването си на престола — заяви Нефертити. — Иска да демонстрира силата си, да сплаши всички.

Нямаше сили да гледа повече, но Джейк продължи да наблюдава арената. Тя бе с размерите на футболен стадион, формата й бе овална, а полето, отредено за игрите, бе застлано с пясък. В центъра й се издигаше черен обелиск с позлатен връх, устремен към небесата. Мястото напомняше на колизеума в Калипсос с тази разлика, че игрите, които се организираха тук, бяха далеч по-смъртоносни.

— Вдигнете платната! — извика Хор.

Джейк се надвеси достатъчно, за да види как се отварят крилата на кораба, задвижвани от механизмите на средната палуба, задействани от екипажа. Костените ребра тракаха ли, тракаха, докато гумените платна най-сетне заеха местата си.

Джер се присъедини към момчето.

— Ще имаме само една възможност. Не бива да пропуснем подходящия момент.

Застанали рамо до рамо, те наблюдаваха града, ширнал се в нозете им. Джейк видя как първите слънчеви лъчи на новия ден пропълзяват първо през пустинята, сетне изкачват крепостните стени, прекосяват града и накрая достигат до арената.

Зрителите изпълваха стадиона, който бе обкръжен отвън от множество войници. Кре предизвикваше бунтовниците да направят опит да спасят пленниците. Никой от войниците обаче, не поглеждаше нагоре. А дори някой да вдигнеше поглед, небесният кораб летеше толкова високо, че нямаше да види нищо повече от точица в небето и да реши, че това е някой ястреб, който кръжи бавно в търсене на плячка.

Джер смушка Джейк и му посочи някакво място встрани от стадиона. Той насочи далекогледа си натам. По безлюдните улици, които водеха от западните квартали към арената, се движеше група мъже, предвождани от великан, когото Джейк позна въпреки разстоянието. Това беше Гримхорст, червенобрадият съдържател на „Кривият гвоздей“. Опърпаният на вид отряд, който той водеше след себе си, не би могъл да разгроми царската гвардия. Стражите ги превъзхождаха числено в съотношение четири към едно. Целта бе да отвлекат вниманието им, да ги подмамят, да ги ангажират. Надяваха се това да продължи толкова, колкото е необходимо на екипажа на „Дъхът на Шу“ да спаси затворниците.

Джейк отново насочи вниманието си към арената. Докато наблюдаваше стадиона със затаен дъх, видя как първите лъчи на утринното слънце докосват върха на обелиска. Той засия с невиждан блясък.

Зрителите по трибуните станаха на крака.

Малка групичка излезе на арената през една от портите.

В далечината прозвуча сигнална тръба.

Това бе сигналът, който Хор очакваше. От мястото си зад руля, той извика гръмогласно:

— Наведете носа! Пикирайте!

— Дръжте се! — предупреди ги Джер.

Джейк и Нефертити послушаха съвета му. В същия миг носът на кораба се наклони под опасен ъгъл. Нескончаемото бучене на пещта, разположена под балона, секна. Корабът потъна в мълчание, сетне се наклони под още по-остър ъгъл и се устреми надолу, пикирайки като ястреб, зърнал плячка.

Вятърът брулеше палубата. Една зле завързана бъчва се откъсна от въжетата си, затъркаля се по средната палуба и се разби на трески. Хор въртеше руля с една ръка и полагаше неимоверни усилия да превърне стремглавото им падане в спираловидно кръжене.

Джейк се държеше здраво за парапета, ушите му писнаха, когато в тях засвири вятърът. Трябваше да се сети да извади от раницата тапите си за уши, но тя бе завързана зад него, а той нямаше да пусне парапета, за да я вземе.

Единствената им надежда бе елементът на изненада. А за да изненадат Кре и стражите, атаката им трябваше да е мълниеносна. Джейк се извърна и видя на средната палуба отряд от петима души. Всеки от тях носеше на гърба си чифт крила.

Небесни ездачи.

Джейк продължаваше да сдържа дъха си. Имаше чувството, че пропадането им няма край, а то едва ли продължаваше повече от минута. Струваше му се, че всеки момент ще паднат на земята и ще се разбият на безброй тресчици като онази бъчва.

В този миг Хор извика с напрегнат глас:

— По мой сигнал! Изправете кила! Сега!

Носът на корабът изскърца, но се повдигна нагоре. Джейк усети, че стомахът му се преобръща. Крилата от двете страни на кораба затрептяха и разтресоха целия му корпус. Пещта избълва огън, който изпрати облаци горещ въздух във вътрешността на балона. Черното каучуково покритие на балона засия в тъмнорубинен цвят. Джейк очакваше да избухне в пламъци, но балонът издържа.

„Дъхът на Шу“ продължи да се движи в равномерна спирала.

Джейк рискува и надникна между пръчките на парапета. Небесният кораб се издигаше над арената на височината на пететажна сграда. Зрителите бяха залегнали по трибуните, ужасени от неочакваната му поява. Отдолу долитаха викове и плач.

Извън стадиона прозвучаха рогове. Идваха от запад.

Представи си как Гримхорст и хората му нападат стражите, за да им спечелят малко време, през което да измъкнат затворниците от арената.

Джейк се изправи и се надвеси над парапета. Марика, Пиндор и Ба’чук тичаха по пясъка. В ръцете си стискаха сопи и копия. Кейди, въоръжена със своята сабя, помагаше на куцащия Шадуф да се измъкне в противоположната посока.

Джейк огледа пясъка, опитваше се да разбере какво ги е уплашило. Арената обаче беше празна. Нима появата на кораба бе уплашила и тях? Надвеси се още. Но никой от приятелите му не поглеждаше нагоре. Вместо това, те гледаха надолу.

Докато оглеждаше арената, една огромна перка проряза пясъка.

— Пясъчна акула! — възкликна Нефертити. — Кожата й е здрава като камък, почти невъзможно е да я убиеш.

Джейк забеляза още две перки, които кръжаха около обелиска.

— Ще спасим приятелите ти — каза Джер и даде знак на Хор.

Последва пронизително изсвирване. Небесните ездачи скочиха от парапета и пикираха към арената. За секунда полетяха като камъни, сетне крилата им се отвориха широко, а от раниците на гърбовете им изскочиха пламъци. Така своеобразните планери се превърнаха в миниатюрни реактивни самолети.

Всеки небесен ездач се насочи към някого от затворниците.

Но щяха ли да ги достигнат навреме?

Гръбната перка на една от акулите изчезна под пясъка, когато хищникът наближи бягащото трио. Приятелите му видяха атаката й, разделиха се и хукнаха в различни посоки, точно когато пясъкът се разтвори и разкри паст, пълна с остри зъби. Акулата подскочи нагоре, изложи на показ по-голямата част от змиевидното си тяло, сетне падна и се скри под пясъка.

Въпреки това Джейк успя да я огледа добре. Чудовището представляваше кръстоска между змия и някаква първобитна риба-ръкоперка. Нямаше очи, само зъби, мускули и здрава люспеста кожа, съвършеният пустинен хищник.

Един от небесните ездачи се спусна, улови Пиндор за раменете и го вдигна във въздуха. Друг успя да сграбчи Ба’чук за едната ръка. Двамата небесни ездачи отнесоха улова си на борда на кораба.

Третият се понесе над пясъка към Марика, но преди да успее да стигне до нея, друга акула изскочи от пясъка, привлечена вероятно от топлината, която пламъците излъчваха. Ездачът се опита да я заобиколи, но тя успя да захапе едното му крило. Небесният ездач падна на земята и се претърколи сред пламъци и парчета от крилата. Удари се в каменната ограда на арената и не помръдна.

Джейк стисна парапета толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.

Марика продължи да бяга, явно се опитваше да стигне до Кейди и Шадуф, но те се намираха в другия край на арената. Двамата небесни ездачи не успяха да уловят Кейди и Шадуф при първото си захождане, тъй като в последния момент бегълците отскочиха встрани, за да избегнат две пясъчни акули.

Пясъкът експлодира, когато двата хищника се сблъскаха и започнаха да се бият помежду си.

Кейди и Шадуф запълзяха по пясъка в опит да се отдалечат от мястото на схватката.

Тогава изникна нов проблем.

Стражите нахлуха по най-долните редове и заобиколиха арената.

Вдигнаха лъковете си.

Стрелците започнаха да обстрелват кораба и небесните ездачи. Една стрела се заби в крака на Шадуф и го прикова към пясъка. Доловили миризмата на кръв, двете биещи се акули се втурнаха към стареца.

Друг небесен ездач се гмурна сред дъжд от стрели, сграбчи Кейди за яката на блузата й и я вдигна във въздуха.

— Пусни ме! — извика тя и понечи да се отскубне, очевидно за да помогне на Шадуф.

Желанието й се сбъдна. Стрела порази раницата на гърба на небесния ездач. Тя избухна в пламъци, а експлозията запрати и двамата на пясъка. Мъжът бързо свали крилата си и угаси пламъците, плъзнали по панталоните му.

Кейди потърси сабята, която бе изтървала, намери я и се втурна към Шадуф.

Ездачът понечи да я последва, но земята се разтвори под краката му. Извика от ужас, когато пясъчната акула го замъкна под земята.

Планът им се проваляше. Дори небесните ездачи, уловили Пиндор и Ба’чук, не можеха да се върнат на кораба, заради дъжда от стрели.

— Свали ни по-долу! — извика Хор от кърмата, където държеше здраво руля. — Хвърлете въжета!

Бученето на духалата заглъхна и сянката на големия кораб се спусна ниско над арената. „Дъхът на Шу“ продължи да се спуска, докато килът му не остърга върха на обелиска.

Част от моряците хвърлиха въжета, докато останалите започнаха да обстрелват стрелците, използвайки всичко, което им попадне под ръка, включително огнени кълба, които избухваха сред стражите. Неколцина стрелци паднаха на пясъка, обгърнати от пламъци.

Джейк забеляза Кейди точно под себе си. Сестра му бе помогнала на Шадуф да се изправи, но около тях кръжаха акули, подплашени от пламъците и хаоса. Двамата не можеха да достигнат кораба.

Нефертити свали наметалото си. Беше облякла дрехите си за лов, а на кръста си носеше меч.

— Ще помогна на сестра ти и на чичо ми! Погрижи се за твоя приятел!

С тези думи тя спринтира към едно от въжетата и се преметна през парапета. Увлечен от устрема й, Джейк се пресегна към друго въже, но спря за миг, за да пъхне една запалителна бомба в раницата си.

Някой извика от палубата:

— Джейк! Недей! Това е сигурна смърт!

Джер стоеше на кърмата, вдигнал щит, за да предпази Хор от стрелците, които се опитваха да прострелят капитана на кораба. Щитът бе набоден със стрели като игленик.

Той извика отново:

— Трябва да тръгваме с тези, които успяхме да спасим!

Джейк не го послуша, а се надвеси над перилата. Видя Марика, опряла гръб в обелиска, а една акула се бе устремила към нея. Не можеше да остави приятелите си… нито един от тях.

Хвана въжето и се спусна на земята. В мига, в който краката му докоснаха пясъка, той хукна към Марика.

Забеляза Нефертити от лявата си страна. Тя бе завързала своето въже за кръста си. Когато то се опъна, тя подскочи във въздуха, прелетя над кръжащите акули и се приземи до Кейди и Шадуф.

Джейк насочи вниманието си изцяло към Марика. Извика й:

— Ще подмамя акулата към мен! Тичай към въжетата на кораба!

В изумрудените й очи проблесна ужас, но тя кимна.

Джейк свали раницата си и извади швейцарското си ножче. Отвори острието му и поряза дланта си, докато тичаше. Изпита такава болка, все едно бе сложил ръката си върху горещ котлон. Когато приближи достатъчно обелиска, свърна встрани и се протегна. От свития му юмрук потече кръв и покапа по пясъка.

Погледна през рамо и видя кръжащата акула да се насочва в неговата посока, привлечена от прясната кръв.

— Тичай! — извика той.

Марика се подчини. Джейк послуша собствения си съвет. Хукна с намерението да заобиколи обелиска и да се върне обратно на кораба. Трябваше обаче да попречи на акулата да го последва.

Прибра ръка към гърдите си, за да спре кървенето. Бръкна в раницата за запалителната бомба.

Експлозията е най-доброто средство да прогониш хищник, тръгнал по дирите ти.

Стиснал огненото кълбо, той отскочи няколко стъпки встрани, досущ като куотърбек, който очаква пас.

Перката на акулата изскочи от пясъка на два метра от него. Явно хищникът се бе придвижил по-бързо от очакваното.

Не можеше да чака повече. Подскочи, завъртя се и хвърли бомбата към перката. Изгуби равновесие и се просна върху пясъка, разпиля съдържанието на отворената си раница, сетне запълзя на четири крака.

Доста непохватно, но поне мерникът му бе точен.

Огненото кълбо удари перката, сетне отскочи и се затъркаля безобидно по пясъка. Засечка.

Положението не беше никак розово.

22. Камъкът на времето

В мига, в който чудовищната пясъчна акула се хвърли към него, Джейк отскочи встрани. За частица от секундата зърна зъбатата паст, зейнала в образувалата се пясъчна дюна. Звярът закачи крака му, когато прелетя покрай него, но той използва инерцията, за да се претърколи и изправи на крака.

Забеляза, че в другия край на арената Нефертити помага на Шадуф, който бе привързал въже под раменете си, да се добере до кораба. Марика също се бе озовала на борда му. Кейди бе увиснала на друго въже, затъкнала сабя в колана си. Тя му махна със свободната си ръка.

— Идвай насам!

Какво си мислиш, че се опитвам да направя?

Джейк хукна, когато забеляза необичаен блясък в пясъка от лявата си страна. На арената лежеше изумруд, който грееше, озарен от първите лъчи на слънцето. Той спря и се обърна.

Това бе кристалът от Анкх Тави, същият, който бе взел от пирамидата. Явно беше изпаднал от раницата му.

— Какво правиш? — извика Кейди.

Джейк се стрелна към кристала. Не можеше да го остави, не и след всичко, през което бе преминал, за да го открие. Както тичаше, се наведе и се протегна, без да спира, грабна изумруда с окървавената си ръка и продължи да тича.

Или поне такъв бе планът му.

Миг след като сключи пръсти около кристала, силите му изведнъж го напуснаха и той се строполи на пясъка, плъзгайки се по корем.

— Джейк!

Опита да се изправи, без да изпуска камъка. Тялото му се струваше с пъти по-тежко от обичайното. Ставите го боляха, сякаш бяха пълни с парченца стъкло.

Какво става?

— Зад теб! — изпищя Кейди.

Той се обърна и се претърколи по гръб. Към него се понесе стена от пясък. От нея изскочи едно от чудовищата и отвори широко уста, в която блеснаха няколко редици остри зъби. Акулата се приземи по корем, завъртя се и запълзя на зигзаг към момчето. Движенията й напомняха за току-що скъсана жица на електропровод.

Кейди се пусна от въжето и хукна към брат си. Извади в движение сабята си. Уви, нямаше да стигне навреме.

Джейк вдигна треперещата си ръка, в която стискаше единственото си оръжие — кристала. Беше прочел някъде, че ако удариш акула по носа, тя ще изгуби чувството си за ориентация. Беше се надявал никога да не му се наложи да провери на практика дали тази теория е вярна.

Акулата се хвърли към него.

Той замахна с ръка и стовари кристала върху носа й. Подготви се за сблъсъка, но… сблъсък нямаше. Щом камъкът докосна акулата, тя замръзна във въздуха. Извитото й като дъга тяло увисна за миг, сетне плътта й посивя и се съсухри около костите, които след миг започнаха да се чупят.

Скелетът на чудовището се разпадна на пясъка и се превърна в облак прах. Джейк се закашля, тъй като вдиша от него. Кейди се появи сред облака прах; махаше с ръка пред носа си, а на лицето й бе изписано смайване.

Зад гърба му прозвуча яростен писък.

Джейк се обърна, но все още се чувстваше слаб.

Забеляза на предните редове позната мрачна фигура — цялата черна, скрита под качулката на своето расо — да прелита над предпазната стена и да се приземява на арената. Беше Хека, вещицата на Кре. Костеливата й ръка сочеше към Джейк.

— Намерил е втория камък на времето!

Джейк погледна кристала в ръката си.

Кре извика от трибуните:

— Стража! Убийте чужденеца! Веднага!

Но преди да успеят да изпълнят заповедта му, над стадиона прозвуча рог. С гръмогласен рев Гримхорст поведе воините си, мъже и жени, към трибуните. Те се изляха като порой от всички посоки.

Как бяха преминали през дворцовата стража, строена отвън?

Тогава Джейк забеляза, че голяма част от воините са най-обикновени граждани, както роби, така и египтяни. Всеки от тях се бе въоръжил с каквото му бе попаднало под ръка: сопи, ножове, дори счупени парчета от статуи. Пламъкът, запален от малцина, се бе разгорял и превърнал в грандиозен пожар.

Дворцовата стража сгъсти редиците си около Кре, за да го отдалечи от битката, но вещицата Хека закрачи по пясъка право към Джейк.

При появата й всички акули отстъпиха назад и се отдалечиха на безопасно разстояние.

С едно-единствено движение тя разтвори расото си и извади от него своето оръжие; това не беше жълтеникавата пръчица с кръвния камък на върха, а дървен жезъл с размерите на бастун. На върха му бе инкрустиран камък с размерите на юмрук, който хвърляше безброй сияйни отблясъци. Това бе рубиненият кристал, който Джейк вече бе виждал. Същият камък, който майка му държеше на онази мозайка.

За миг изтръпна от страх. Възможно ли бе под това черно расо да се крие майка му? Или пък вещицата я бе убила, за да вземе рубинения кристал?

Отказа да повярва в което и да било от тези предположения.

Вещицата насочи жезъла си към него. Кристалът заблестя като рубинено око.

— Господарят ми не е приключил с теб!

Нещо в този шептящ, съскащ глас му се стори познато. Не, това не беше майка му…, а беше…

Тогава си спомни.

О, не!

Сякаш доловила, че истинската й същност вече е разкрита, вещицата подскочи във въздуха и разпери полите на расото си досущ като черни сенки. Разгърна черните си крила, протегна ръце, завършващи със закривени нокти, а свинската й муцуна изсъска и разкри остри като игли зъби.

Гракил!

Това не бе някоя от онези дребни харпии, от които най-вероятно бяха произлезли гракилите, а едно от творенията на Калверум Рекс. Гракилът несъмнено бе женски. Беше висока, ноктите й бяха дълги и остри, а интелектът, който грееше в очите й, бе по-силен и по-зъл от този, на която и да било харпия. Гракилът обаче изглеждаше сериозно пострадал, целият бе покрит с белези. Едното му крило бе счупено и не можеше да се разпери докрай. Част от лицето й бе обезобразено.

Тя се приземи на пясъка и въпреки че раненото й крило пляскаше безпомощно, успя да забие жезъла си в арената.

Така създаде вълна, която напомняше вълните, образувани от камък, хвърлен в езеро. Вълната се разпространи във всички посоки, погълна всички цветове и ги замени с мъртвешко сиво. Една от акулите се опита да избяга, подскочи във въздуха, но вълната докосна опашката й, сивият цвят пропълзя по цялото й тяло и тя замръзна, превръщайки се в гротескна статуя.

Беше се вкаменила.

Вълната се разпространи във всички посоки и превърна в камък всяко живо същество, което докосна, независимо дали ставаше въпрос за приятели, или за врагове. Всички, попаднали в обсега й, се вкамениха.

Щом вълната се понесе към Джейк, той положи неимоверни усилия да се задържи на крака. Успя да запази равновесие, но нищо повече. Вдигна собствения си кристал и го насочи към гракилската вещица.

Когато вълната го доближи, тя се раздели на две и го заобиколи, сякаш Джейк се намираше зад защитно поле. Той погледна камъка си.

Може би наистина ме защитава.

Да, но камъкът защити само него и никого другиго.

Зад гърба му прозвуча остър вик. Обърна се. Кейди се намираше едва на няколко метра назад. Сестра му видя какво приближава към нея и хукна, като махаше с ръце. Джейк се опита да я последва, да я настигне, да я скрие зад защитното си поле.

Но беше прекалено слаб, прекалено омаломощен. Каквато и магия да се криеше в кристала, тя бе изсмукала цялата му сила, превръщайки го в немощен старец. Пясъкът под краката му беше твърд като камък.

— Кейди!

Погледите им се срещнаха. Кейди разбираше, че е обречена, но вместо уплаха, излъчваше тъга. Той разбра причината — тя трябваше да го остави.

— Джейк! — извика Кейди.

И тогава вълната я настигна… и я превърна в камък.

Джейк рухна на колене. Или по-точно, щеше да рухне, ако някой не го бе сграбчил за раменете и не го бе вдигнал във въздуха. Сигурен бе, че това е вещицата, която изгаря от нетърпение да разкъса гърлото му.

— Дръж се — извика похитителят му.

Джейк се извърна и видя мъж с крила, зад когото се точеше огнена диря. Беше го спасил един от небесните ездачи. От раницата му изригнаха пламъци и той го понесе към кораба.

Джейк продължи да се взира надолу.

Към каменната статуя на момиче със сабя в ръка.