Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

23. Гатанки в пясъка

Носеха се във въздуха почти цял ден, но Джейк сякаш не забелязваше нищо от това, което се случваше около него. Смазан от шок, потънал в скръб, той се скри в малка каюта на долната палуба. Бе изплакал сълзите си, седеше на леглото и се взираше в зеления камък върху масата. Той бе спасил живота му, но и го бе съсипал.

Пусна кристала и силите му бавно се върнаха. Отново го докосна, но само с върха на пръста си, за да провери дали въздействието му ще е същото. Нищо не се случи. Досети се каква е причината. Опипа превръзката на дланта си. Раната му пулсираше от болка, но камъкът се нуждаеше от кръв.

Не знаеше нищо друго за този камък. Писъкът на гракилската вещица прогаряше съзнанието му като горещ въглен. Намерил е втория камък на времето!

Спомни си рубинения кристал, увенчал жезъла й. Това ли бе първият камък на времето? Един червен, един зелен. Калверум Рекс по следите на изумрудения кристал ли се бе впуснал? Явно бе намерил първия, но се нуждаеше и от втория. И бе изпратил тази вещица да премине през пясъчната буря и да го намери.

Джейк затисна ушите си с длани, опитвайки се да спре пороя от въпроси. Но спреше ли да си задава въпроси, мислите му се насочваха към Кейди, а пред погледа му изникваха очите й, превърнали се в камък. Този спомен щеше да го преследва до края на дните му.

Знаеше, че има само един начин да облекчи болката, макар и в незначителна степен. Този лек изискваше кръв, кръвта на вещицата. Джейк възнамеряваше да я убие.

Използва студения си гняв като стълба, на който да се опре, за да се съвземе. След като насочи мислите си към отмъщението, най-накрая събра сили, за да се изправи и да събере вещите си. Макар по-голямата част от съдържанието на раницата му да се бе разпиляла, тя все пак бе останала на гърба му. Пъхна в нея камъка, не бе в състояние да го гледа повече, но и не искаше да се разделя с него.

Пое дълбоко дъх и постави длан върху златния часовник, окачен на верижка около врата му. Долови тихото тиктакане, все едно това бе собственото му туптящо сърце. Тръгна към вратата… после спря.

Защо часовникът продължаваше да тиктака? Джейк не го бе навивал, а когато бе погледнал циферблата му за последен път — в Храма на времето в Ка-Тор — стрелката бе спряла да се върти. След като бе извадил часовника от дупката в пирамидата, така и не бе проверявал дали механизмът работи.

Джейк свали верижката, измъкна го и отвори капака му. Секундната стрелка се въртеше ли въртеше. Джейк застана на едно място и се завъртя бавно. Когато се обърна на изток, стрелката се завъртя още по-бързо.

Джейк преглътна с усилие, осъзнавайки значението на този факт.

Часовникът отново действаше като компас.

Това може да означава само едно…

Ако рубиненият кристал бе първият камък на времето, а изумрудът — вторият, трябваше да има и трети. Джейк не можеше да откъсне поглед от часовника, съзнаваше, че това е самата истина. Дори предположи какъв е цветът на този трети камък.

Свали раницата си и отметна капака й, където бе закачил значката си на чирак алхимик. Върху сребърната й повърхност бяха инкрустирани четири кристала. В центъра бе разположен бял, ярък като диамант, а по върховете на въображаемия равностранен триъгълник около него имаше три други кристала: рубин, изумруд и леденосин сапфир.

— Има и трети камък на времето — прошепна Джейк.

А часовникът на баща му сочеше право към него.

Прекоси забързано стаята. Пред очите му се появи синият сапфир. Трябваше да сподели откритието си с някого. Отвори вратата и Пиндор се строполи в стаята с вик на изненада. Явно бе стоял пред вратата през цялото време и в крайна сметка бе заспал.

— Джейк! — избоботи сърдито той и олюлявайки се, се изправи на крака. Огледа изпитателно лице му, явно се чудеше какво точно да каже.

От другия край на коридора се надигнаха Марика и Ба’чук. Те също бдяха пред вратата му, разтревожени за него. В лицата им откри огледало на собствената си скръб, примесена с тревога за състоянието му.

Джейк смяташе, че не са му останали повече сълзи, но трогнат от загрижеността, проявена от приятелите му, очите му се овлажниха. Сърцето му заби силно.

— Има още един камък на времето — успя да каже той.

Марика се намръщи.

— За какво говориш, Джейк?

Всички го гледаха, сякаш бе изгубил разсъдъка си. Миг по-късно Джейк осъзна, че най-вероятно никой на борда на кораба не е чул думите на вещицата.

Покани ги в стаята и им разказа случилото се, макар това да бе изключително болезнено, особено когато стигна до участта на Кейди.

— Знаем какво стана после — каза Марика, за да го избави от необходимостта да го преживее отново.

Пиндор разтри брадичката си:

— Онова създание… Хека…

Марика присви тревожно устни.

— Гракилска царица майка. — Останалите я погледнаха и тя им обясни. — Никой не е виждал подобно създание, но се носят легенди. Това са най-злите и опасни гракили. Но какво прави тя тук?

Джейк знаеше отговора, който се криеше в раненото крило и покритото с рани тяло на гракила.

— Калверум Рекс трябва да я е изпратил през пясъчната буря. Знаем, че тези зверове притежават вроден имунитет към въздействието на пясъчните вихри. Нефертити спомена, че харпиите свивали гнездата си в покрайнините на Великия вятър. Калверум Рекс вероятно е избрал най-силния си гракил — една от цариците майки — и го е изпратил през бариерата. Въоръжил я е с пръчицата с кръвния камък и жезъла с рубинения кристал. Но въпреки защитата на неговата алхимия, бурята едва не е убила гракила.

— Изпратил е вещицата — досети се Марика, — за да намери останалите два камъка.

Пиндор се намръщи.

— Тя знае, че разполагаш с изумруда. Сега ще положи двойно повече усилия да открие третия кристал.

— А това е кристал с цвят на син сапфир — каза Марика и докосна значката на чирак алхимик.

Джейк подскочи и отвърна с плам, който изненада дори самия него:

— Никога няма да й позволя да го вземе.

— Ще ти помогнем — увери го Ба’чук. — Но първо трябва да намерим карта и да видим накъде сочи часовникът.

— Видях Политор да разглежда някаква карта — каза Марика. — Разговаряше с Хор и Шадуф на палубата. Обсъждаха накъде да тръгнем, кое селище ще ни предложи най-сигурното убежище.

— Няма да се крием — заяви Джейк.

Ба’чук го потупа по рамото.

— Тогава отивам да взема картата.

Споменаването на Хор и Шадуф напомни на Джейк за непосредствената опасност, която ги грозеше.

— Какво стана на земята?

Пиндор пристъпи още по-близо, сякаш искаше да прегърне приятелите си, както това правят футболистите преди мач. Станеше ли въпрос за стратегия, младият римлянин нямаше равен.

— Джер остана в Ка-Тор. Опитва се да организира бунт срещу Кре. Говори се, че всички от Кръвта на Ка са изчезнали, включително Кре и вещицата. Сестрата на Нефертити се е барикадирала в двореца, охранявана от стражи, верни на Кре.

Като че ли Пиндор искаше да каже още нещо, но погледна първо към Марика.

— Какво има? — попита Джейк.

— Онази зловеща алхимия, използвана от вещицата, е поразила голяма част от града. Вкаменила е стотици мъже, жени, деца…

Джейк потръпна и пое дълбоко дъх. Значи проклятието на вещицата бе поразило не само Кейди.

— Хората са уплашени — продължи Пиндор. — Този страх може да помогне на Джер, но може да се обърне против него. Някои ще го подкрепят в борбата му срещу злото. Мнозина обаче ще предпочетат да сведат глава пред властта на Кре и да изпълнят всяко негово желание.

Това бяха лоши новини. Съдбата на Дешрет висеше на косъм. При положение че Кре и последователите на неговия култ се намираха на свобода и притежаваха силата да превръщат бунтовниците в камъни, бъдещето не изглеждаше никак розово. Джейк изпита вина, която го хвърли в отчаяние. Чувстваше се отговорен не само за съдбата на Кейди, но и за всички онези, които бяха загинали днес. Появата му тук бе равносилна на запалването на фитила на буре с барут.

Марика докосна ръката му. Жестът й бе толкова лек и нежен, че приличаше на погалване с перце.

— Ще спрем Кре.

— И вещицата — добави Пиндор.

Вратата се отвори рязко и в каютата връхлетя Ба’чук със свитък в ръка.

— Намерих карта — заяви той.

Бе намерил и още нещо — Нефертити. Тя го последва в каютата, погледна Джейк, сетне извърна очи. Той прочете в тях чувство за вина и тъга. Не я обвиняваше за нищо. Тя бе скочила от кораба, за да спаси Кейди и чичо си. В края на краищата, принцесата също бе жертва на Кре и вещицата.

Когато Нефертити влезе, Пиндор изправи рамене и прокара пръсти през косата си, но от това тя щръкна още по-буйно. Принцесата не му обърна никакво внимание.

— Защо ви е картата на небесния капитан? — попита тя.

Джейк я покани да дойде край масата. Всички се струпаха около нея, а Ба’чук разви свитъка, който се оказа карта на цял Дешрет. Очертанията по периферията й бяха неясни и замъглени. Те символизираха Великия вятър, който ограждаше тази сурова земя. Останалата част бе изпъстрена с градове и села, реки и езера, скали и пясъчни дюни. Грубо нарисувани черепи маркираха опасните зони, а около един от тях танцуваха пламъци.

Джейк извади часовника на баща си, отвори го и го постави на дланта си. Всички се приведоха напред, вперили погледи във въртящата се секундна стрелка.

— Върти се по-бързо, когато я насоча на северозапад — показа им Джейк. — В тази посока трябва да вървим.

Ба’чук забоде пръст в една точка югоизточно от Ка-Тор.

— Според небесен капитан Хор в момента се намираме тук.

Джейк го помоли да мърда пръста си, докато той прокарваше линия, която водеше на северозапад от сегашното им местоположение. Маршрутът им не прекосяваше градове и села, макар да минаваше съвсем близко до пламтящия череп. Джейк продължи чак докато стигна края на картата, където бушуваше Великият вятър.

Няколко йероглифа отбелязваха място, скрито под бурята. Джейк знаеше кое е то, нищо че не можеше да разчете египетските знаци.

Нефертити произнесе името му на глас:

— Руините на Анкх Тави.

— Третият камък на времето трябва да е скрит там — каза Джейк. — Най-вероятно в пирамидата. Трябва незабавно да тръгнем натам.

Нефертити скръсти ръце.

— Никой не може да влезе в Анкх Тави. Бурята е прекалено силна. Пясъкът ще остърже плътта от костите му. Мнозина са опитвали, но никой не е успял да премине през Великия вятър.

— Ние ще успеем — Джейк затвори часовника на баща си и го вдигна високо. — Това е Ключът на времето. Помагал ни е преди, ще ни помогне и този път. Убеден съм, че часовникът ще ни преведе отвъд Великия вятър. В противен случай не би сочил натам.

— Ако се надяваме да попречим на онази вещица да превърне в камък всеки жител на Дешрет, ще трябва да съберем цялата мощ, която успеем. Само един камък не е достатъчен — каза Пиндор. — Ако Хека намери третия камък преди нас…

— Тогава всичките ми хора ще бъдат обречени — довърши думите му Нефертити. Тя обмисли ситуацията, сетне кимна. — Ще наредя на небесен капитан Хор да ни отведе там.

— Ще успееш ли да го убедиш да следва плана ни? — попита Марика.

Въпросът й като че ли обърка Нефертити, която нито за миг не бе забравила, че е египетска принцеса.

— Та аз съм дъщеря на Славата на Ра! Капитанът ще направи каквото му кажа!

Напусна каютата с енергична крачка и затвори вратата зад гърба си.

— Не е ли страхотна! — възкликна Пиндор.

Джейк се върна при масата и се подпря с юмруци върху нея. Впери поглед в картата.

— Всичко сочи към Анкх Тави. Дори съдбата на майка ми е преплетена с тази история.

— Страната ни също — добави Марика. — Съдбите на Калипсос и Дешрет се преплитат.

Думите й напомниха на Джейк един въпрос, който го измъчваше от момента, когато бе зърнал лика на майка си върху онази мозайка.

— Защо местните са решили, че майка ми е дошла от Калипсос?

— Може би е пристигнала в компанията на други хора — предположи Пиндор. — Както ние се появихме редом с теб.

— Но когато попитах старейшините в Калипсос дали са виждали родителите ми, дали са чували някакви истории за тях, те ми отговориха отрицателно.

— Анкх Тави е бил разрушен преди векове — обясни Марика. — Ако майка ти и баща ти са пристигнали в Калипсос по онова време, появата им лесно би могла да бъде забравена, а древните хроники да се изгубят.

Джейк отказваше да го приеме. Кой би могъл да забрави родителите му. Извика образите им в съзнанието си, където те заемаха ключово място. От друга страна обаче, той бе техен син и преценката му бе субективна.

Ба’чук се намръщи и отхвърли обяснението на Марика с махване на ръка.

— Ур винаги са живели в дългото време. Щяхме да знаем. — Той се обърна към Джейк. — Никога не са идвали в Калипсос.

В това нямаше никаква логика. Беше изправен пред още една загадка, която не бе в състояние да разреши в този момент. Отново се зае с картата. Преди да пристигнат в Анкх Тави, искаше да научи колкото се може повече за града. По-късно щеше да прибегне до помощта и на Нефертити.

Пиндор застана до него и изрече опасенията си на глас:

— Смяташ ли, че онова чудовище продължава да живее в Анкх Тави?

— Сфинксът ли? — Джейк си спомни крилатият звяр, изобразен върху мозайката. Дъхът му предизвикваше такава разруха. — Нямам представа. Възможно е Сфинксът да е легенда. Египтяните са обожествявали сфинксовете. Една огромна статуя на сфинкс е оцеляла дори в моята епоха.

— Що за звяр е той? — попита Марика.

— Обикновено става въпрос за животно с човешка глава. Най-често звярът е лъв, но понякога го изобразяват и като змия с нокти. На някои фрески и статуи има дори крила.

Пиндор пребледня и седна на койката.

— Не само египтяните разказват легенди за подобни зверове — продължи Джейк. — Такива истории се срещат по цял свят, но най-прочутите произхождат от Гърция.

Пиндор изсумтя презрително.

— Пак тези гърци! Въобразяват си, че знаят всичко!

— Какво гласи легендата? — попита Марика.

— Според древните гърци страховит сфинкс пазил град Тива…

Марика кимна.

— Като сфинкса, който пази Анкх Тави.

— Точно така! Сфинксът задавал на пътниците гатанка, преди да им позволи да влязат в града. При грешен отговор удушавал пътника и го изяждал.

— Олеле! — простена Пиндор.

Марика му направи знак да замълчи.

— Каква била загадката?

— Тя се променя според легендата. — Джейк се замисли за миг коя бе най-разпространената версия. — Кое животно сутринта пълзи на четири крака, по обяд ходи на два, а привечер — на три… и колкото повече крака има, толкова по-слабо е?

Той огледа приятелите си, за да види дали някой ще се досети за отговора. Тъкмо щеше да им го каже, когато Ба’чук посочи към него:

— Ти. Ние. Пълзим като бебета, вървим на два крака в разцвета на силите си и се подпираме на тояжка или бастун, вместо на трети крак, когато остареем.

— Точно така! — каза Джейк. — А колкото повече крака имаме — като бебета или като възрастни — толкова по-слаби сме!

Марика плесна с ръце, очарована от гатанката.

— Кажи ни още някоя.

Джейк бе чувал поне още една гатанка, свързвана с тази легенда. Порови в паметта си и я откри.

— Добре. Има две сестри. Едната е родила другата, втората също е родила първата. Кои са те?

Пиндор скръсти ръце.

— Нямам представа, но това ми звучи извратено.

Джейк погледна Ба’чук. Той беше сбърчил замислено вежди, но накрая сви рамене и се предаде.

— Денят и нощта — каза Джейк.

Марика се усмихна:

— Денят ражда нощта, нощта ражда деня.

Пиндор не изглеждаше доволен.

— Това не е честно!

Ба’чук също не бе щастлив. Нещо повече, беше разтревожен.

— Какво има? — попита Джейк.

— Тези гатанки — каза той. — Свързани са с времето.

Джейк се напрегна. Ба’чук беше прав. Времето бе ключът към всичко: загадъчните кристали се наричаха камъни на времето, майка му бе попаднала в капана на миналото, а сега и гатанките на сфинкса. Усещаше, че зад това се крие нещо важно.

Преди да успее да помисли върху този въпрос, корабът се наклони внезапно и те полетяха към вратата. На борда прозвучаха викове и рогове.

Джейк помогна на Марика да се изправи на крака, но само след миг и четиримата бяха запратени в противоположната посока.

Паднаха един върху друг и Пиндор извика:

— Какво става?

Отговорът долетя от прага на каютата. Нефертити нахлу в стаята. Думите й не им предложиха никаква утеха.

— Атакуват ни!

24. Огнени гори

Джейк изскочи на борда и се озова в сърцето на истински хаос.

Екипажът се щураше напред-назад, за да подготви небесния кораб за битката. На борда му се появиха сандъци с мечове и бойни брадви. Оръжейниците сглобяваха на бакборда и щирборда огромни арбалети с размерите на пристанищни оръдия. Други въртяха манивела, с чиято помощ изправяха още по-голям катапулт на носа на кораба.

Какво ставаше?

Джейк се огледа, потърси врага, но не забеляза никаква заплаха.

— След мен! — извика Нефертити и го поведе заедно с останалите към кърмата, където Хор, Политор и Шадуф бяха събрали глави и обсъждаха нещо.

Когато Джейк изкачи стъпалата, които водеха към мостика, най-сетне видя причината за тази суматоха. На осемстотин метра зад тях летеше огромен кораб, чийто силует се очертаваше съвсем ясно на фона на слънцето.

Джейк се опря на парапета и го огледа по-добре. Беше го виждал и преди — на летището в Ка-Тор. Това бе царската ладия с трите си огромни балона и палубата с размерите на боен кораб.

Шадуф се присъедини към тях.

— По всичко изглежда, че на Кре и на останалите черноризци са им пораснали крила.

— Как се осмеляват да крадат ладията на баща ми? — попита гневно Нефертити.

— Можем ли да им избягаме? — поинтересува се Джейк.

— За известно време. — Шадуф придружи отговора си с вдигане на рамене. — Може би ще успеем да се доберем до Великия вятър. Но по това време те вече ще са се залепили за опашката ни.

Джейк погледна в другата посока. Неясните очертания на пясъчната буря се намираха на много километри пред тях.

— Какво можем да направим?

Шадуф посочи с ръка готвещият се за битка екипаж:

— Да положим всички усилия да оцелеем. — Подаде на Джейк далекогледа, преди да се върне при Хор и Политор. — Виж сам. По всичко изглежда, че Кре отчаяно иска да ти вземе камъка.

Джейк вдигна далекогледа и регулира фокуса. Приятелите му застанаха от двете му страни. В окуляра се появи царската ладия. На борда й като че ли се бе събрала цяла армия, десет пъти по-многобройна от екипажа на „Дъхът на Шу“. Забеляза стрелци с арбалети, три катапулта на носа, дузина огромни арбалети с размерите на оръдия.

„Дъхът на Шу“ отстъпваше не само по отношение на екипажа, но и на въоръжението.

На носа на ладията стояха две фигури — Кре и Хека. Докато Джейк ги оглеждаше, забеляза, че вещицата вдига рязко глава и вперва поглед право в него.

Той се напрегна, но не трепна, крепеше го омразата му към нея.

Хека измъкна от една гънка на расото си малката костена пръчка и я вдигна високо. Погали я с костеливата си ръка, завършваща със закривени остри нокти. Въпреки разстоянието Джейк добре виждаше кръвния камък на върха на пръчицата. Нещо капна от един от ноктите й върху кристала. Не бе трудно да се досети какво е това. Нещо, което камъкът винаги бе жадувал.

Кръв.

От края на пръчицата заизлизаха дим и сенки. Вещицата се наведе напред и духна лекичко кристала, сякаш се опитваше да угаси свещ. От върха на вълшебната й пръчка изскочи облак дим, който се разпадна, превърна се в безброй сенки и изчезна.

Джейк нямаше представа що за алхимия е това, но тя определено не вещаеше нищо добро. Той свали далекогледа.

Пиндор протегна ръка. Беше негов ред да го вземе.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— По-зле.

Пиндор надникна в далекогледа, сетне го подаде на Марика. Очевидно не искаше да гледа повече.

— Готови за завой на щирборда! — изрева Хор от мостика, без да изпуска кормилото. — По мой знак! Сега!

Заскърцаха макари и въжета, крилата промениха положението си и корабът се наклони надясно.

— Защо завиваме? — попита Джейк. — Това само ще ни забави!

Нефертити се надвеси над парапета и посочи пред кораба.

— Огнените гори. Никой не лети над тях. Трябва да ги заобиколим, за да достигнем Великия вятър.

Джейк не виждаше никаква опасност. Нещо повече, той не виждаше никакви гори. Земята пред тях бе покрита със скални образувания от бели на цвят кристали, нещо като гигантска версия на солните кристали, които бе наблюдавал в часовете по природни науки. Някои се издигаха на десетки метри във въздуха и отразяваха слънчевите лъчи.

Докато изучаваше необикновения пейзаж, видя, че въздухът над кристалните скали е замъглен и трепти от горещина. Към небето изневиделица се устреми огнен стълб, завъртя се като торнадо от пламъци, задържа се няколкото секунди и се разпадна. Миг по-късно забеляза още два подобни огнени гейзера, като единият се издигна на същата височина, на която летеше и небесният им кораб.

Спомни си Опасната зона, отбелязана на картата с черепа, заобиколен от пламъци. Сега разбра защо се налага да заобиколят. Сведе поглед към необикновените скални образувания и проумя защо ги наричат гора. Огромните кристали, които стърчаха под най-различни ъгли от земята, наистина приличаха на разкривени дървета. На някои от по-ниските клони забеляза гроздове червеникави плодове.

— Тук берем огнени плодове — обясни му Нефертити и кимна към червените кратунки, които екипажът мяташе в корабната пещ. — Това е опасно занятие. Нужни са специални умения и уверена ръка. Ако откъснеш някой презрял плод или удариш един грозд в друг… Бум!

Джейк свали далекогледа и погледна пламъците, които бушуваха под балона и го изпълваха с топъл въздух.

— Легендите разказват, че някога тази гора била много по-голяма и по-гостоприемна, тъй като била засадена от великите магистри на Анкх Тави и те се грижели за нея. Но след като градът бил разрушен, била занемарена и се превърнала в непристъпно диво място, което в крайна сметка ще се самоунищожи. — Нов огнен стълб полетя към небето. — Накрая цялата гора ще изгори.

Разнесоха се викове на носа на кораба и привлякоха вниманието им напред. Далеч пред тях се изви черна буря: мощни димни вихри се издигнаха към облаците. Всички бяха наясно, че това природно явление не е с естествен произход.

Джейк си спомни, че преди броени минути Хека бе направила някаква магия и бе хвърлила мрачни сенки във вятъра. Семената й явно бяха покълнали и родили нещо чудовищно. Но какво именно?

Пронизителен писък проряза разстоянието, разделящо двата небесни кораба. Хека крещеше, застанала на носа на царската ладия. Отразен от буреносните облаци, писъкът й отекна, подет от хиляди гърла.

— Харпии! — изрева небесен капитан Хор.

Джейк вдигна далекогледа и го насочи към бурята.

Нагласи фокуса и видя, че капитанът е прав. Небето бе изпълнено от грозноватите тела на хиляди крилати зверове. Вещицата бе призовала ятото на харпиите от гнездата им в сянката на Великия вятър.

Как Марика бе нарекла вещицата?

Гракилска царица майка.

Джейк се взираше в бурята, която ги връхлиташе, буря, жадна за кръв. Хека — досущ като пчелна царица — бе призовала своя кошер на бой.

Джейк се обърна и видя, че царската ладия ги настига.

В очите на Пиндор проблесна страх, но това нямаше да му попречи да оцени подходящата за случая стратегия.

— Това е капан — заяви той — и ние ще попаднем право в него. Притиснали са ни до Огнените гори. Няма къде да избягаме. Смъртта е навсякъде около нас…

— А може би не — каза Джейк и се втурна към Хор. Останалите го последваха.

Небесният капитан, който бълваше команди към екипажа си, се намръщи при появата на Джейк.

— Какво искаш?

— Мисля, че открих начин да се измъкнем от този капан.

Хор се канеше да го отпрати, но Шадуф го призова да прояви търпение.

— Изслушай момчето.

Когато Джейк изложи идеята си, недоверието, изписано на лицето на капитана, отстъпи място на неподправен ужас.

— Това е чиста лудост! — заяви Хор.

Шадуф, който и без друго бе мъничко луд, се ухили.

Политор кимна:

— Може да проработи. И без друго нямаме кой знае колко варианти.

Останал малцинство, Хор огледа бордовете на кораба. От едната им страна се издигаха Огнените гори, отпред приближаваха харпиите, а царската ладия скъсяваше разстоянието отзад.

Най-накрая небесният капитан въздъхна и призна сериозността на положението. Пое дълбоко дъх и изрева на екипажа:

— Остър завой ляво на борд!

Всички небесни моряци се обърнаха към него, сякаш капитанът им бе полудял. В тази посока се издигаха Огнените гори.

— Чухте ме! По мой сигнал! Сега!

Екипажът се втурна да изпълни командата му и завъртя бясно манивелите. Въжетата се опънаха до скъсване и „Дъхът на Шу“ се завъртя рязко наляво около едното си крило. Всички приятели се вкопчиха в перилата. За миг се озоваха очи в очи с пустинята. Главата на Джейк се замая, зави му се свят.

После килът се изравни и светът се върна в хоризонталното си положение.

Шадуф посочи носа на кораба.

— Предлагам да отидете там. Това ще е най-безопасното място, докато летим над пламъците.

Джейк намери съвета му за разумен и каза:

— Да вървим.

Четиримата приятели слязоха по стъпалата на мостика и прекосиха палубата. Минаха покрай моряци, които търкаляха бъчва след бъчва огнени плодове с рубиненочервен цвят. Планът му трябваше да проработи, в противен случай корабът им бе обречен на гибел сред огнените пламъци.

За да успеят обаче, трябваше да развият колкото се може по-висока скорост.

— Готови за пикиране! — изрева Хор.

Джейк вървеше към носа, когато предната част на кораба се гмурна надолу и палубата под краката им силно се наклони. Той се плъзна към парапета и се вкопчи в него. Приятелите му се удариха в перилата от двете му страни.

Бученето на корабната пещ заглъхна и „Дъхът на Шу“ полетя надолу с наклонен напред нос. Джейк отново впери поглед в земята, която сякаш полетя срещу него. Вятърът рошеше косата му и пищеше в ушите му. Пясъчната пустиня под тях отстъпи място на гората от гигантски кристали.

— Изравнете! Сега! — изкрещя Хор.

Дървеният корпус изстена, въжетата се изопнаха като струни на пиано и носът на кораба започна да се повдига.

Но бавно, прекалено бавно.

Земята летеше срещу им.

Пиндор замърмори под нос. Думите му прозвучаха едновременно като молитва и проклятие. Марика прегърна силно Джейк.

Най-сетне корабът се изравни и увисна едва на няколко метра над кристалната гора. Екипажът се стече на кърмата и започна да хвърля бъчва след бъчва от огнените плодове. Те падаха зад кораба и дърветата под тях започнаха да избухват в пламъци. Не след дълго гората от пламъци изпълни целия хоризонт и се превърна в огнена стена.

Горещината облъхна кораба като дъха на дракон.

Джейк успя да види как царската ладия обръща рязко назад, прогонена от пламтящите кристални дървета. Ордата харпии се рееше високо над дима и топлината и не смееше да се спусне по-надолу.

— Получи се! — извика Пиндор.

Нефертити злорадстваше:

— Доста време ще им отнеме да заобиколят Огнените гори. Дотогава ще стигнем Великия вятър много преди тях.

Джейк не споделяше нейната увереност. Вдигна далекогледа и го насочи към пламъците. Ръката му не трепваше, докато проследяваше с поглед оттеглящата се ладия. Между катапултите тичаха черни фигури, сетне ладията се завъртя с нос към гората.

О-хо!

— Обстрелват ни! — извика Джейк, без да отлепя око от далекогледа.

— Разстоянието е прекалено голямо — каза Пиндор. Звучеше изненадан от отчаянието в гласа на Джейк. — Никога няма да ни уцелят.

Врагът обаче бе на друго мнение. Задействаха катапулта, който запрати огромна канара към техния кораб. Сетне дойде ред на втория катапулт, на третия.

Джейк свали далекогледа и устреми взор към пламъците. Първата канара прониза огнената стена и прелетя високо, много високо над тях. Пиндор беше прав. Приличаше на прощален изстрел. Канарата мина над главите им и се разби в гората пред тях.

При удара обаче избухнаха огромни пламъци, които извиха огнени спирали към небето.

Екипажът нададе викове на изненада.

Джейк знаеше, че Кре не би стрелял току-така подире им. Преследвачите им не се нуждаеха от кой знае каква точност. Особено след като „Дъхът на Шу“ летеше над огромно буре с барут.

Вторият и третият изстрел също поразиха гората пред тях, вдигнаха нови пламъци във въздуха и подпалиха съседните дървета. В резултат на тази верижна реакция огнената буря обхвана нови и нови площи.

Хор извика:

— Надолу! Надолу!

Сърцето на Джейк ускори ритъма си от изненада. Надолу? Защо не опитат да се издигнат над пламъците?

Проумя плана на капитана, но едва след като носът на кораба се гмурна отново. Никога нямаше да успеят да преминат през огнената буря. Единствената им надежда за оцеляване изискваше да увеличат скоростта, да полетят право напред и да разчитат на късмета си.

Нямаше време да се спуснат в трюма, затова Джейк извика на приятелите си:

— Залегнете!

Той се хвърли върху Марика и я притисна здраво към земята. Пиндор прикова Нефертити към палубата. Ба’чук намери прикритие зад редица бъчви, завързани с въже.

Когато корабът се блъсна в огнената стена, Джейк вече лежеше на палубата, покрил телата им с наметалото, което притискаше над главите им. Марика потърси ръката му. Притиснаха се здраво един към друг. Светът около тях пламна в ярка светлина и опари очите им. Взривът дойде с оглушителен шум, а непоносимата горещина заплашваше да ги опече на палубата.

Джейк затаи дъх, тъй като се опасяваше, че топлият въздух ще свари дробовете му.

В този миг го обгърна мрак.

До слуха му достигнаха виковете на екипажа. Той отметна наметалото и се изправи на крака. Бяха преминали през огнената буря.

Корабът обаче не се бе отървал така лесно. На места по палубата танцуваха пламъци и екипажът се хвърли да ги гаси. Това обаче бе най-малкият им проблем. Корабът им се бе килнал на едната си страна. Бърз поглед през перилата бе достатъчен, за да разкрие причината — каучуковото покритие на едното крило се бе разтопило и от него бе останал само скелетът му, направен от огромни кости.

Политор изскочи от долната палуба, а от люка излязоха гъсти облаци дим. Механикът се строполи на палубата и се закашля тежко.

Силно съскане прикова погледите им нагоре.

Въздухът напускаше балона с все по-голяма скорост и върху палубата заваляха парчета разтопен каучук.

Джейк наблюдаваше как балонът започва да се къса с пукот и миг по-късно се разпадна.

Хор извика от кърмата:

— Падаме!

Предупреждението му беше излишно.

25. Аварийно кацане

Небесният кораб издаде последно дихание, когато балонът му изчезна в пламъци. Джейк приклекна редом с останалите на палубата. Всички се свиха в очакване на сблъсъка.

Хор полагаше сетни усилия да накара горящия кораб да прелети колкото се може по-голямо разстояние. Политор вършеше чудеса с помощта на оцелялото крило, за да превърне смъртоносното им падане в дълго пикиране. Джейк видя, че напуснаха пределите на Огнените гори, но това съвсем не означаваше, че опасността е отминала.

Пред тях изникнаха надиплените пясъчни дюни на пустинята. На техния фон човек лесно можеше да си представи, че небесният кораб е най-обикновен плавателен съд, който се носи сред бурното море. След миг килът остърга първата дюна. Целият кораб се разтресе, всички изпопадаха и се затъркаляха по палубата. „Дъхът на Шу“ обаче отново се издигна във въздуха, полетя напред, плъзна се върху друга дюна, сетне остърга още една, и още една… Скоростта му падаше, но въпреки това продължаваше да лети бързо.

— Готови за сблъсък! — извика Хор.

Следващият удар разпори корпуса на кораба и остави след себе си диря от счупени дъски и разкъсани тръстикови въжета. Джейк прелетя цял метър върху палубата — за миг дори увисна във въздуха досущ като кораба — след което се строполи.

— Дръжте се! — изрева Хор, който продължаваше да върти безстрашно руля, докато „Дъхът на Шу“ се удари в следващата пясъчна дюна. Корабът подскочи и се наклони назад толкова силно, че всички се затъркаляха към кърмата. Носът се устреми към небето, заплашвайки да ги преобърне. Небесното возило застърга пясъка, нададе последен стон и спря намясто.

— Напуснете кораба! — извика Хор.

Не беше нужно да подканя екипажа си втори път. Всички наскачаха през борда право върху пясъка, сетне тръгнаха към хребета на дюната. Никой не искаше да поеме риска корабът да се претърколи върху главата му.

Когато изкачи върха на дюната, Джейк се събра отново със своите приятели. Марика и Ба’чук изглеждаха уплашени, но не бяха ранени. Нефертити подкрепяше Пиндор, който бе ударил силно главата си. Над едната му вежда изникваше цицина с големината на гъше яйце.

— Не беше нужно да ме прикриваш! — укоряваше го Нефертити.

— Не можех да позволя онази бъчва да те удари — отвърна замаяно Пиндор и се отпусна внезапно на земята.

Нефертити му се намръщи и постави юмрук на кръста си. Но преди да му обърне гръб, го погали по главата, сякаш поощряваше любимото си кученце. Когато се извърна, в ъгълчетата на устните й танцуваше усмивка.

Марика дойде при Джейк.

— Историята се повтаря — каза тя.

Той вдигна въпросително вежда.

Момичето посочи с ръка дюните:

— Озовахме се сред пустинята… нали така започна цялото това пътешествие?

Помъчи се да се усмихне, но Джейк прочете в изражението й страх.

— Ще се оправим — опита се да я успокои, макар обстоятелствата да не подкрепяха думите му. — Хайде!

Той последва Нефертити, която се присъедини към Хор и Шадуф. Край тях стоеше Политор и се взираше в кораба. Изглеждаше натъжен, сякаш бе загубил близък приятел.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк.

Шадуф вдигна рамене.

— Няма да полетим, освен ако не ни пораснат крила.

— Разполагаме със сериозна преднина пред силите на Кре — каза Хор. — А и Анкх Тави се намира на един преход оттук.

— Но пътят дотам е осеян с опасности. — Нефертити обхождаше района с поглед. Принцесата отново се бе превърнала в ловец. — За да достигнем Великия вятър, трябва да преминем през Процепите и то пеша.

— Какво представляват тези Процепи? — попита Джейк.

Нефертити му посочи хълмистото море от пясък. На километър-два пред тях се издигаха назъбени черни скали. Изглеждаха така, сякаш някой бе начупил с гигантски чук цяла планина от асфалт.

Нефертити кимна към изпепеления от слънцето пейзаж:

— Процепите са лабиринт от скали, пясък и сенки. Много лесно е да се загубиш там. Още по-лесно е да загинеш. Най-различни пустинни създания намират спасение от слънцето в дебелата сянка на скалите.

Шадуф изглеждаше разтревожен.

— И това не е най-лошото.

Марика пристъпи към Джейк и попита:

— Защо?

— Процепите достигат почти до Великия вятър. Лежат в сянката на Анкх Тави. Именно от тази сянка трябва да се боиш най-много. Защото в нея се крият същества, подобни на харпиите, които не биха оцелели на друго място.

Нефертити въздъхна демонстративно.

— Това са само приказки.

Марика погледна Джейк. Не една и две приказки бяха оживели пред очите им. Въпреки това в нейните той прочете решимост. Каквито и опасности да ги очакваха, нямаха друг избор, освен да стигнат до Анкх Тави.

Джейк се обърна към останалите:

— Какво чакаме?

Половин час след като напуснаха разбития кораб, бяха успели да изминат два километра през пустинята. Краката им потъваха в пясъка и това забавяше темпото им.

Слънцето изгаряше всяко кътче незащитена от дрехи кожа. В момента Ра се издигаше на западния хоризонт и отказваше да залезе, сякаш за да им се присмее. Цялото тяло на Джейк беше плувнало в пот. Краката започваха да го болят от непрестанната борба с пясъка.

Поне разполагаха с достатъчно вода, взета от останките на круширалия кораб. Бяха взели и оръжия, както и куп неща, необходими за оцеляването им в пустинята — наметала, палатки, ловни приспособления, готварски принадлежности. Кой можеше да каже колко дълго ще останат в пустинята?

Докато Джейк крачеше към следващата дюна, почувства, че пясъкът се променя, става по-твърд и по-лесен за ходене. Неспирното шляп-шляп се превърна в хрус-хрус, сякаш стъпваха по плаж, застлан със счупени черупки от раковини.

Присви очи, за да ги предпази от блясъка, наведе се и гребна шепа пясък, след което го остави да изтече между пръстите си. Зрънцата не бяха по-едри от фин барут. В шепата му останаха само светли парченца с различна големина и форма.

— Кости — обясни Нефертити, забелязала интереса му към пясъка. — Излъскани от вятъра, смлени от пясъка.

Ужасен, Джейк захвърли парченцата кости и изтри дланта в ризата си. Когато изкачиха и тази дюна, зърнаха черните скали на Процепите да се издигат на стотина метра пред тях.

Спуснаха се по склона и видяха, че в тях с празните си очни кухини се взират избелени от слънцето черепи, някои с големината на цяла канара. Прекосяваха огромно гробище. Разпилените наоколо ребра образуваха сводести катедрали или миниатюрни затворнически килии. Гръбначни стълбове на различни животни се виеха като змии край пътя им. Мястото беше златна мина за всеки търсач на фосили от палеолита, но при вида му Джейк го побиха тръпки.

— Защо са толкова много? — попита Марика.

Нефертити сви рамене.

— Някои от тези създания са били домъкнати от по-дребни хищници, които ловуват в Процепите. Други трупове обаче са били прекалено големи, за да влязат в тесните коридори между скалите, затова са били оставени да изгният тук. — Тя посочи с ръка полето от кости. — Много животни са дошли сами и са умрели, тъй като не са могли да изкачат скалите.

— А защо идват тук? — попита Джейк и се намръщи при вида на непокътнатия скелет на птеродактил, чиито разперени крила бяха запазени в идеално състояние.

Шадуф пристъпи напред, заслушан в разговора им.

— Никой не знае със сигурност. Повечето вярват, че са привлечени от руините на Анкх Тави. Както вече казах, сянката, която този необикновен град хвърля, е мощна и необикновена.

Най-сетне достигнаха подножието на скалите. Те се издигаха почти отвесно и само тук-таме в тях се виждаха пукнатини или каньони. Откъм пустинята черните канари приличаха на непреодолима бариера.

— Казвате, че тук има проход? — попита Пиндор, без да прикрие съмнението в гласа си.

— Ако успеем да го намерим — отвърна Нефертити.

— Каньоните се вият във всички посоки, спускат се, изкачват се, пресичат се дори. Едни завършват без изход пред някоя огромна скала, други — с бездънна пропаст.

— Минавал съм през тях — увери ги Шадуф, — когато търсех кристали и камъни, които бурята е изхвърлила тук от Анкх Тави.

Поведе цялата група към най-големия каньон, прорязал скалите. През него би могъл да мине дори слон. Скоро обаче той се стесни и над главите им се показваше съвсем тънка ивица небе. Шадуф взе няколко зрънца и ги остави да се търкулнат между пръстите си, като наблюдаваше накъде ще ги отнесе лекият бриз, който духаше в каньона.

— Трябва да следваме дъха на Великия вятър — обясни той. — Той духа право през Процепите. Ще ни показва верния път.

Започнаха да се спускат по пресъхнало речно корито, което се виеше между надвисналите скали. Групата им наброяваше трийсетина мъже и жени, смесица от моряци на Хор и бунтовници на Джер. Мнозина куцаха, други носеха превръзки. Всички обаче държаха оръжия в ръце.

— Не се отдалечавайте един от друг — предупреди ги Шадуф. — Ако кривнете дори няколко стъпки встрани, лесно можете да се изгубите. Хищниците, които се крият в Процепите, може да се страхуват от нас, защото сме многобройни, но ако ви сварят сами…

Не бе необходимо да довършва изречението си. Джейк сведе поглед надолу, където няколко миниатюрни парченца кост се бяха заплели във връзките на ботите му.

На местата, където каньонът се стесняваше, трябваше да вървят в редица по двама. Далеч пред тях небето се превърна в съвсем тънка синя цепнатина. Сенките станаха по-плътни. Беше почти студено след жегата в откритата пустиня, но вместо да ги освежи, този хлад носеше със себе си някаква заплаха, досущ като студа и влагата, излъчвани от току-що изкопан гроб. Небрежните разговори бързо секнаха.

Когато навлязоха във вътрешността на каньона, откриха, че той се разклонява на няколко ръкава. Чичото на Нефертити спираше на всеки кръстопът, проверяваше с помощта на шепа пясък дали са на прав път, сетне ги повеждаше напред. Не след дълго други каньони започнаха да пресичат техния — изкачваха се нагоре или потъваха под земята, където се превръщаха в тунели.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, в каньона настъпи нощ. Неколцина от тях бяха взели дълги прави кости от гробището и ги бяха превърнали във факли, привързвайки огнени плодове в единия им край. Джейк също взе една факла. Забеляза, че близо до дръжката на плода бяха пробити миниатюрни дупчици, за да насочат пламъците нагоре. Задържа факлата си високо горе и закрачи след Шадуф, Политор и Хор. Приятелите му вървяха до него.

— Едва ли е далече — каза Шадуф, когато спряха на кръстопът, пресечен от пет каньона, но в гласа му не прозвуча кой знае каква увереност.

Зад тях настана суматоха. Нефертити, която вървеше в ариергарда, се втурна към челото на колоната. Задъхана, тя отметна качулката на ловните си одежди.

— Следят ни — обяви принцесата. — Чух съскане и драскане по скали. Идва от различни посоки.

Сякаш в потвърждение на думите й от един каньон пред тях долетя шум от свличащи се камъни. От друг каньон пък се разнесе кашляне на животно.

— Не каза ли, че хищниците не биха нападнали толкова голяма група? — попита Пиндор.

Шадуф сви рамене.

— Обикновено не го правят. Нещо трябва да ги е подразнило или възбудило. Или пък са много гладни.

Това определено не бяха думите, които Пиндор искаше да чуе. Джейк също не остана очарован от тях.

— Какво ще правим? — попита Марика.

Нефертити и Шадуф й отвърнаха едновременно, макар отговорите им да бяха коренно противоположни.

— Ще се бием — обяви принцесата и вдигна копието си.

— Ще бягаме — заяви чичо й и посочи напред.

Оказа се, че решението не зависи от тях.

Джейк видя нечия сянка да се стрелва в каньона пред тях. Нямаше да я забележи, ако точно в този момент не гледаше през пламъците на факлата си. Завъртя се, огледа се, но не можа да открие на кого принадлежи сянката.

Дали пък не му се бе привидяло?

Преди да отсъди, от всички посоки се разнесе чуруликане досущ като на пойни птички. От околните ниши, тунели и каньони наизскачаха динозаври. Те тичаха на два крака, съскаха, блъскаха се един друг. От задната част на глезена на всеки от тях стърчеше закривен сърповиден нокът.

Джейк не можеше да ги сбърка, все едно бяха негови стари приятели.

Велосираптори.

Тези хищни динозаври обаче бяха измършавели от глад и осакатени от битки, бледо подобие на глутницата, нападнала ги в Дешрет. Имаше и още една разлика — в погледите на тези раптори искреше злоба и коварство. Шадуф ги бе предупредил, че създанията, които живеят в сянката на Анкх Тави се различават от останалите.

Започна хаотична битка. Първоначално Джейк и приятелите му бяха притиснати към една стена, но народът на Дешрет бе водил подобни битки векове наред. Копията, мечовете и сопите отблъснаха първата атака.

От друг каньон долетя силен рев. Някой даваше воля на гнева си. Тежки стъпки започнаха да приближават в тяхната посока.

Велосирапторите се разбягаха като ято уплашени птици.

Нефертити и Шадуф се спогледаха. Този път бяха на едно мнение.

— Бягайте! — извикаха едновременно.

За нещастие, не уточниха накъде.

Групата им се пръсна във всички посоки. Джейк хукна след Нефертити и Марика, без да изпуска факлата от ръка. Ба’чук и Пиндор тичаха след него.

Джейк усети странен повей на вятър, нещо прелетя току над главата му. Стресна се, отскочи встрани, където очакваше да стъпи на скала, но намери само сянка и… дълбока яма. Падна с главата напред и се плъзна по стръмен улей. Падането му причини свличане на камъни и пясък.

— Джейк! — извика Марика.

Останал без дъх, той се приземи в нещо като пещера, където се плъзна по застланото с пясък дъно. Изправи се бързо на крака. Не бе изпуснал факела си и го насочи към отвора на ямата. Високо над себе си видя надвесено лице.

— Марика!

— Добре ли си? — извика тя.

Той опипа тялото си. Всичките му крайници бяха по местата си.

— Да! Но не мога да се покатеря обратно. Прекалено е стръмно!

— Ще намерим въже — извика Пиндор.

За нещастие, виковете им не останаха нечути. Някъде отгоре отекна силен рев. Идваше отблизо и се приближаваше.

— Вървете! — извика им Джейк. — Ще намеря начин да ви настигна!

За да бъде сигурен, че приятелите му няма да останат край ямата и да се опитат да го спасят, той тръгна към мрачния тунел, който откри в единия край на пещерата. Протегна факела напред, освети пътя си и навлезе в него.

Надяваше се да открие проход, който да го изведе нагоре, но подземната галерия, по която беше поел, се спускаше все по-надолу. Всяка нова крачка го караше да се облива в пот. Напрегна слух, за да долови и най-слабия признак за опасност, и най-лекия звук, който да му подскаже накъде са поели приятелите му.

Не след дълго тунелът се раздели. Единият ръкав слизаше надолу, но другият се изкачваше нагоре.

Най-после!

Тъкмо пое нагоре, когато нещо избръмча и го стресна. Нещо прелетя покрай ухото му. Джейк се обърна, но не забеляза нищо. Сякаш бе затворен заедно с комар в тъмна стая.

Поклати глава и продължи.

Насекомото отново го нападна.

— Стига вече! — извика Джейк и размаха факлата. Протегна я напред и закрачи с наведена глава.

Стигна до поредния завой, където две огромни очи отразиха светлината на пламъка. Нещо изпръхтя и изпрати зловонен повей към Джейк. Сетне изрева, разроши косата му и едва не угаси факела му.

Джейк се обърна и хукна.

Последва го тежко топуркане на огромни крака — отначало беше бавно, но бързо набра скорост. Изрева повторно и дъхът му отново облъхна Джейк.

Когато стигна кръстопътя, момчето сви по тунела, който слизаше надолу. Нямаше представа къде ще го отведе, но не смееше да спре. Докато тичаше, над рамото му се разнесе познато жужене, което отмина напред, сякаш насекомото му сочеше пътя.

Каквато и животинка да му досаждаше, тя очевидно продължаваше да го следва. През главата му премина необичайна мисъл, когато си спомни как това създание се бе втурнало към него преди малко. Дали не се бе опитало да го предупреди да не влиза в другия тунел?

Ревът на огромното животно, което го преследваше, ангажира цялото му внимание.

Джейк хукна още по-бързо и достигна края на прохода. Той отвеждаше до друга пещера. Добре, че не бе попаднал в някой задънен. В другия край на пещерната зала имаше тунел, който водеше нагоре. Джейк усети свежия бриз, долитащ оттам, дъхът на Великия вятър. Това трябва да бе пътят към повърхността.

За нещастие, между него и тунелът се намираше цяла глутница раптори. Явно бе попаднал в едно от гнездата им. Десетки очи, в които проблясваше хищен глад, се впериха в Джейк.

Той отстъпи крачка назад.

Този път май се беше озовал в задънена улица.

26. Пророчеството на Лупи Пини

Когато велосирапторите хукнаха към него, Джейк отстъпи назад и опря гръб в стената. Динозаврите разтвориха паст в хищна усмивка, разкривайки остри зъби, които можеха да го разкъсат за миг. Един раптор вдигна нос и подуши въздуха, след което наклони глава първо на едната, после на другата страна.

Джейк вдигна факела, който бе единственото му оръжие.

Или почти.

В раницата си още носеше зеления кристал, но докато се обърне да го извади, рапторите щяха вече да са му се нахвърлили. От друга страна, едва ли щеше да се справи с такъв многоброен противник без помощта на камъка, макар докосването му да го бе омаломощило предния път.

Ръката му затрепери и тогава отново чу познатото жужене над главата си.

Вдигна поглед и видя на две-три педи от носа му да кръжи крилата змия, която въртеше и извиваше тялото си във въздуха. Беше дълга около метър, тялото й бе по-тънко от градински маркуч, а шарките по гърба й светеха в искрящо зелено. Крилата й, наподобяващи мембрани, трептяха във въздуха. Главата й бе малка, с формата на диамант, а зад нея бе разположена клиновидна качулка. Крилатата змия съскаше по посока на рапторите, оголвайки закривения си зъб.

За миг — може би заради трептенето на факела — на Джейк му се стори, че необикновеното създание мени формата си. Сетне то се втурна напред и полетя сред рапторите. Хищниците се завъртяха, заподскачаха, затракаха с челюсти, опитвайки се да го хванат и съвсем забравиха за Джейк.

Като че ли се опитва да ме предпази…

В тунела зад гърба му отекна гръмогласен рев.

Този път рапторите не се разбягаха, тъй като бяха увлечени в лова си.

Джейк отлетя встрани, когато в отвора на пещерата се пъхна динозавърска глава с размерите на бъчва за бира. Титанозавър. Подобно на останалите динозаври тук, и той бе дегенерирал и туловището му бе толкова слабо, че му позволяваше да се промъква в по-широките тунели.

Стрелна с поглед Джейк, но — досущ като рапторите — насочи вниманието си към крилатата змия. Изщрака със зъби като питбул, когато летящото създание се стрелна под носа му.

Един от рапторите подскочи в напразен опит да улови летящата змия, но вместо това сам се превърна в плячка. Огромните остри зъби на титанозавъра се забиха в задния му крак. Огромният хищник отметна рязко глава назад и запрати велосираптора в стената.

Уплашен да не се окаже следващата жертва на титанозавъра, Джейк угаси факела и приклекна. Свали раницата си от рамо и пъхна ръка в нея. Потните му пръсти напипаха кристала и той го извади с разтуптяно сърце. Нуждаеше се от кръв, за да го събуди. Възнамеряваше да разкъса превръзката на порязаната си длан, но щом ръката му докосна гладката повърхност на изумруда, силите му се стопиха и камъкът му се стори десет пъти по-тежък от обичайното.

Едва не падна по лице от изненада, но успя да се подпре с другата си ръка. Явно не само кръвта събуждаше необикновените свойства на камъка. Джейк го завъртя във влажната си длан и разбра.

Кръвта бе солена. Потта също.

Пронизително писукане привлече вниманието му отново към пещерата.

Един от рапторите бе успял да захапе крилатата змия за върха на опашката й. Дребното създание правеше напразни опити да се освободи, махаше трескаво с крила и извиваше тялото си във въздуха.

Глутницата раптори се скупчи около плячката си.

Крилатата змия се бе опитала да го защити, затова Джейк трябваше да й върне услугата.

— Хей! — извика той. — Намерете си някого с вашите размери!

Прозвуча глупаво, но свърши работа.

Рапторите извърнаха погледи към него. Крилатата змия се възползва от разсейването им, измъкна се от захапката и полетя нагоре.

Джейк последва примера на Хека и удари кристала в земята. От камъка под краката му тръгна вълна, която заля пещерата във всички посоки. Където докоснеше плът, тя посивяваше и мумифицираше за секунди. Сетне дори костите се превръщаха в прах.

След броени секунди в пещерата не остана нито едно живо същество, ако не броим Джейк и крилатата змия, която се рееше във въздуха. Летящото създание се върна назад, спусна се надолу и направи няколко кръгчета около зеления кристал. Изглеждаше омагьосано от блясъка му…, а може би от собственото си отражение в гладката му повърхност.

— Внимавай — предупреди го Джейк. — Не би искал да го докоснеш.

Прибра камъка в раницата си и огледа по-добре летящото зверче. Забеляза по-малките крила, разположени в края на опашката му, бодлите по качулката му, които приличаха на миниатюрни перца. Странно, но създанието му се струваше познато, а това беше невъзможно.

И тогава си спомни.

Бе зърнал подобно животно, изобразено на металния поднос в пирамидата на фараона: крилата змия, захапала собствената си опашка. Как я бе нарекъл Шадуф?

Уислинг.

Зверчето дишаше тежко, раздвоеното му езиче се стрелкаше напред-назад. Несъмнено бе изтощено от трескавия полет. Миниатюрните му очички, досущ като кристали, се взираха изпитателно в лицето на Джейк. Летящата змия изви глава настрани, тялото й се изви във формата на въпросителен знак.

— И аз искам да ти задам много въпроси — каза тихо Джейк и внимателно вдигна ръка. Уислингът изсъска, спусна се и го ухапа, забивайки зъбите си дълбоко в пръста на Джейк. Сетне изчезна. Буквално. Секунда преди това беше там, сетне изчезна.

— Къде…?

Джейк се огледа и тръсна ръка, от която паднаха няколко капки кръв. Дали змията не бе отровна? Той изстиска още няколко капки, но не усети нито паренето, нито пробождането, характерни за действието на токсини.

— Извинявай! — извика Джейк.

В този миг нещо стегна гърлото му. Летящата змия се появи изневиделица и се уви около врата му. Джейк едва се сдържа да не сграбчи зверчето с пръсти и да не го откъсне от врата си, но чу познатото жужене на крила, които гъделичкаха лявото му ухо. Пред очите му изникна дребничкото лице на крилата змия; беше достатъчно близо да близне клепачите му с тънкото си езиче.

Джейк замръзна като истукан, страхуваше се да направи дори най-леко движение.

Летящата змия отърка глава в бузата му, сетне отхлаби примката около врата на Джейк. Прибра крила и се отпусна спокойно.

— Добре… — прошепна той. — Изглежда, че ще си правим компания.

Вдигна раницата и факела много предпазливо. Запъти се към тунела в далечния край и пое по стръмния наклон. Усещаше свежия полъх на бриза, но на няколко пъти се натъкваше на кръстопътища. Поемеше ли в грешна посока, примката около врата му се стягаше. Това му бе достатъчно и той следваше напътствията на крилатата змия.

След петнайсетминутен преход, се измъкна от подземния мрак и се озова под ярко осветеното нощно небе. Слънцето бе залязло, но далеч на запад хоризонтът още розовееше.

— Джейк!

Обърна се и видя Марика да тича към него. Пиндор и Ба’чук я следваха по петите. Той отстъпи назад, тъй като не знаеше как ще реагира уислингът. Летящата змия разви снага от врата му, изсъска и полетя към небето. Джейк изви глава, за да проследи полета й, но тя беше изчезнала в мрака. Докосна врата си — чувстваше се необичайно гол, както и необичайно разочарован.

В този миг приятелите му се хвърлиха да го прегръщат.

— Ти си жив! Успя да се измъкнеш! — извика Пиндор.

Джейк продължи да гледа нагоре.

— Видяхте ли…? — Той завъртя ръка и я изпъна нагоре, имитирайки движенията на уислинга.

— Какво? — попита Марика.

Ба’чук го изгледа разтревожено, сякаш Джейк бе изгубил ума си.

Джейк въздъхна. Може би наистина си бе изгубил ума. И без друго нямаше да му повярват.

Приятелите му го прегърнаха и го отведоха зад голяма канара, където се бяха събрали останалите. Джейк мигом забеляза две неща. Групата, насядала в пясъка, бе доста по-малобройна. Мнозина не бяха успели да преминат Процепите. Отсъствието на един човек му направи особено впечатление. Не видя високата едра фигура на небесен капитан Хор. Политор бе застанал встрани от останалите, навел глава и потънал в скръб.

Толкова много смърт, за да стигна до това място.

С натежало от скръб сърце Джейк се обърна към следващото нещо, привлякло вниманието му. Всъщност нямаше начин да не го забележи.

Пустинята свършваше на петдесетина метра пред тях. Там се издигаше огромна мрачна буря, която образуваше завихрена стена от пясък, устремила се към току-що изгрелите на небосвода звезди. Този чудовищен ураган изхвърляше песъчинки, които се забиваха в лицето и очите на Джейк. Огромна светкавица проряза мълчаливо пясъчната буря и проблесна като ярък зрелищен фойерверк.

Джейк знаеше, че пясъчните бури обикновено са заредени със статично електричество, но не бе предполагал, че то може да достигне такива мащаби. И той си бе въобразявал, че ще успее да премине през подобна буря? Чиста лудост!

Обърна се и видя Политор, паднал на колене, покрил лицето си с длани, потънал в скръб. Това бе отговорът. Много хора бяха изгубили живота си. Нямаше право да се откаже точно сега.

Въпреки това бе изпаднал в отчаяние.

— Може би ще искате да видите това — извика им Шадуф. — Все пак е свързано с вас.

Джейк с радост загърби бурята. Шадуф и Нефертити бяха застанали пред отвесна скала, същата, която бяха заобиколили преди малко. Старецът освети с факела си скалната повърхност.

Водени от любопитство, Джейк и приятелите му се присъединиха към принцесата и чичо й. На светлината на факела проблясваха няколко реда йероглифи, издялани в камъка. Не бяха украсени, нито запълнени с боя, затова изглеждаха груби, изписани много набързо. Въпреки това, йероглифите излъчваха някаква семпла елегантност, която допадаше на Джейк. Неясно защо очите му плувнаха в сълзи.

Почувства се глупаво, затова ги изтри с ръка, но не бе в състояние да се отърси от чувството за тежка загуба. Тъгата го връхлетя внезапно. Той поклати глава. Част от него отказваше да приеме смъртта на Кейди. Беше се опитвал да я потисне, да я изтика на заден план, изместена от друга мисъл — за убийството на онази отвратителна вещица, но напразно.

Шадуф вдигна факела си.

— Тук е записано пророчеството на Лупи Пини.

Джейк пристъпи напред. Доста бе слушал за това пророчество и искаше да го види по-отблизо. Светлината на факела озари красива елипсовидна фигура.

Египтяните използваха подобни йероглифи, затворени в елипсовидни пръстени, за да изписват имена на фараони, царици и богове. В случая пръстенът очертаваше името на човека, записал това пророчество.

Шадуф прокара факела си по протежение на йероглифите и пред написаното.

— Пророчеството гласи: „От Калипсос ще пристигне малка група странници. Когато денят изгрее, великата буря ще спре и пред всички народи на Дешрет ще се разкрият нови светове.“

Шадуф ги погледна с навлажнени очи:

— Заради това пророчество толкова много хора проляха кръвта си, не само заради свободата, но и заради надеждата да построят нов свят.

Зърнал влагата в очите на стареца, Джейк се засрами от моментното отчаяние, в което бе изпаднал. Тези хора бяха чакали толкова дълго. Нямаше право да ги подведе.

— Но кой е написал това? — попита Марика. — Откъде сме сигурни, че става въпрос за нас?

— Може някой луд просто да е драскал по камъка — съгласи се Пиндор.

Ба’чук погледна Джейк, сякаш очакваше да им отговори, да им обясни защо трябва да рискуват живота си в опит да прекосят бурята заради думите на някой отдавна мъртъв прорицател.

Та аз не знам нищо за това пророчество!

Джейк се вгледа в йероглифите, затворени в елипсовидната рамка. Преведе си наум буквите, общо осем на брой, записани на два реда.

Той поклати глава. Написаното потвърждаваше думите на Шадуф. Пророчеството на Лупи Пини. Но то не означаваше нищо за него. Понечи да се обърне, когато забеляза, че всички йероглифни фигури — лъв, пъдпъдък, тръстика — са обърнати наляво. Това прикова вниманието му. Огледа ги по-внимателно и се почеса по главата. Посоката, в която бяха обърнати изображенията, обикновено указваше начина, по който да бъдат прочетени. Този принцип обаче се променяше с времето. В епохата на Новото царство египтяните разчитали йероглифите от горе на долу, но по време на Старото царство правели точно обратното.

Ако това пророчество наистина е било издълбано в скалата още преди векове, може би името трябваше да се прочете отдолу нагоре. Той обърна наум реда на буквите.

Джейк произнесе името с разтреперан глас:

— Пини Лупи.

Марика сбърчи чело, доловила нарастващата му болка.

— Какво?

Той задиша тежко, сякаш в дробовете му не бе останала нито глътка въздух.

— Не са прочели правилно името. Древноегипетската азбука не е имала букви за звуците Е и О. Затова съвременните египтолози често заменят тези букви с йероглифите за И и У.

— Не разбирам — каза Пиндор. — Какво означава това?

Всичко!

Джейк замени наум сгрешените букви с правилните — превърна И в Е, а У в О, и получи:

След като приключи, прошепна името на пророка, изписал тези слова:

— Пене Лопе.

Сега разбра защо йероглифите го бяха поразили толкова дълбоко, бяха му въздействали така емоционално. Това нямаше нищо общо с Кейди. Откакто се помнеше, обичаше да се рови в стари дневници на археологически разкопки, водени от майка му и изпълнени с рисунки, скици и илюстрации. Подсъзнателно бе разпознал стила й, начина й на рисуване, на писане. На разума му бе необходимо доста повече време, за да осмисли видяното.

— П-п-пенелопе — заекна Джейк, — е името на майка ми. Тя е написала това послание.

Нямаше сили да погледне смаяните им лица, затова обърна поглед към бурята. Над пустинята се бе спуснала същинската нощ. В мрака проблясваха мълнии, които заслепяваха като светкавица на фотоапарат, прорязваха бурята и чезнеха в нея.

Джейк се загледа в дивия танц на светкавиците, озаряващи дълбините на пясъчната вихрушка. За миг дълбоко в сърцето на бурята се появиха призрачните очертания на кули и сгради.

Анкх Тави.

Знаеше, че трябва да достигне този изгубен град.

Не заради свободата или заради отмъщението.

А защото такова бе желанието на майка му.

27. Ключът на времето

— Трябва да тръгна сам — заяви Джейк.

Всички бяха застанали на петдесетина крачки от пясъчната вихрушка. Проблясваха светкавици и осветяваха нощта, а поривите на вятъра сякаш ги удряха с безброй камшици от песъчинки. Бяха нахлупили качулките на наметалата си и се бяха обърнали с гръб към бурята, за да защитят очите и кожата си.

— Не можеш да преодолееш сам тези ветрове — възрази Марика.

Джейк вдигна джобния часовник.

— Не сме сигурни дали това ще ни осигури безпрепятствено преминаване.

— Би трябвало — каза Шадуф. — Искам да опитам. Аз съм стар. А ти си млад.

Джейк поклати глава. Това бе часовникът на неговия баща. Той бе единственият оцелял представител на семейство Ренсъм и негов дълг бе да опита. Според легендата тази буря била предизвикана от майка му. От него зависеше дали ще успее да я спре, или не. Джейк тръгна, преди още някой да възрази. Марика понечи да го последва, но бързо проумя, че това е лудост, и спря.

— Внимавай! — извика тя.

Джейк се обърна, усети, че в тази една-единствена дума, изразяваща загриженост, Марика е вложила цялото си сърце, прочете нещо още по-дълбоко, нещо, което му даде сили да й обърне гръб и да поеме към бурята.

Не можеше да се провали.

Закрачи по опустошените от вятъра покрайнини на пустинята, които завършваха току пред стената от пясъчни вихри. Едва бе изминал десетина крачки, когато Политор извика:

— Огън в небето!

Джейк спря и погледна нагоре. Нощното небе бе осеяно с искрящи звезди, но не те бяха привлекли вниманието на механика. Високо над главите им като украсена със свещички торта за рожден ден грееше небесен кораб, по чиито перила бяха поставени запалени фенери.

— Царската ладия! — извика Политор.

Джейк се напрегна. Кре ги бе настигнал. Явно бяха летели без светлини и сега ладията се спускаше надолу, повтаряйки плана на небесен капитан Хор за спасяването на затворниците от арената. Кре обаче не бе дошъл сам.

Черен облак скри звездите зад царската ладия. Сянката се разпростря встрани и се спусна надолу редом с кораба. И да не бе чул писъците, Джейк пак щеше да се досети какво е това: ято харпии, следващо волята на вещицата.

— Тичай! — извика му Пиндор. — Тичай към бурята!

Не искаше да изоставя приятелите си, но Пиндор беше прав. Трябваше да премине пясъчната бариера, това бе единствената надежда тези земи да се освободят от игото на Калверум Рекс, който контролираше вещицата и скоро щеше да властва над всички живи същества тук.

Джейк хукна към бурята. Но огнените плодове, изстреляни от арбалетите на борда на ладията, го принудиха да се върне.

Един избухна на метър от него и го заслепи, след което го запрати да се търкаля в пясъка. Огнени дири над главата му бележеха полета на небесните ездачи, които скачаха от перилата на кораба и се спускаха надолу.

Те обаче не стигнаха първи до земята. Уродливите харпии накацаха по пясъка, подобно на гарвани, нападнали царевична нива. Прииждаха на талази, кръжаха във въздуха, драскаха по пясъка. Заобиколиха малкия лагер и затвориха в капана си всички, освен Джейк.

Нямаше друг избор, освен да отстъпи към останалите.

Преди да успее да стигне до тях, между него и приятелите му застана огромна сянка, заби нокти дълбоко в пясъка и разпери крила. Джейк спря. Гневът, който изпита при вида на гракилската вещица, накара във вените му да потече кръв, гореща като разтопена лава. Изгаряше от желание да извади зеления кристал от раницата си и да го удари в пясъка, за да я превърне в прах. Знаеше обаче, че това ще убие не само враговете му, но и неговите приятели.

Миг по-късно към Хека се присъедини Кре. Когато кацна на гърба на един от небесните ездачи, оцени ситуацията със стоманения си поглед. Небесни ездачи свалиха и останалите членове на мрачния му култ. Джейк остана изумен от промяната, която бе претърпял Кре. Красивото му някога лице бе подуто и разкривено, а двете му вежди липсваха. Третото му око обаче беше на мястото си.

Когато Кре забеляза Джейк, закрачи гневно към него. Извади нещо от расото си и го хвърли на пясъка. Беше мобилният телефон на Кейди.

— Това не е Ключът на времето.

Е, значи бе разбрал измамата. От състоянието на лицето му Джейк можеше да заключи, че магистърът на Кръвта на Ка се е опитал да го използва, за да прекоси Великия вятър, и е понесъл последствията.

— Ще получа Ключа! — извика Кре и посочи останалите. — Или искаш да превърна всичките ти приятели в статуи, с които да украся новия си дворец?

Хека закуцука напред. В ръката си държеше жезъла с рубинения кристал на върха. Очите й проблясваха на светлината на пламъците и излъчваха задоволство.

— Този път ще получа какво искам! — обяви Кре. — Ще призова Ка, който ще те накара да се подчиниш!

Кре пристъпи към Хека и вещицата вдигна пръчицата, която държеше в другата си ръка. Захапа единия си пръст и остави кръвта да покапе върху черния кристал. Когато кръвта докосна кръвния камък, тя се обърна към Кре, който разпери ръце и оголи чело. Хека протегна ръка и камъкът докосна татуираното му око.

Кре задиша тежко и падна на едно коляно, сетне сведе глава в агония. Джейк затаи дъх, тъй като знаеше какво предстои. Кре вдигна бавно лице и се обърна към Джейк. Третото му око бе отворено и в него гореше черен огън.

Истинският господар на Кръвта на Ка бе пристигнал.

Не ставаше въпрос обаче за египетския бог на душата Ка. В това отношение Кре бе надхитрен от вещицата. Първите две букви от името съвпадаха, но Кре нямаше представа кого е боготворил до този момент.

Ка означаваше Калверум Рекс.

— Край на игричките… — обяви Кралят на черепите. Дрезгавият му глас прозвуча от устата на Кре. Вдигна ръка и посочи към приятелите на Джейк. — Убийте някой пришълец от Калипсос…

Двама жреци на Кръвта на Ка сграбчиха Ба’чук за ръцете и го помъкнаха напред. Момчето от племето ур рядко проявяваше страх, но в този момент очите му бяха облещени от ужас. Причината за това бе съвсем основателна.

Хека закуцука към Ба’чук. Вдигна в движение жезъла с рубинения кристал.

— Не! — изкрещя някой от пленниците. — Моля ви, недейте!

Марика се отскубна от останалите и се втурна напред. Падна на колене между Джейк и създанието, обсебило Кре. Погледът й сновеше между чудовището и Джейк.

— Дай му каквото иска — замоли го Марика. — Прекалено много хора загинаха.

Джейк нямаше намерение да я слуша, но видя сълзите, които напираха в очите й, и разбра, че тя е права. В края на краищата щяха да го убият, да преровят вещите му и да вземат Ключа на времето. Достатъчно кръв бе пролята. Той огледа обкръжилата ги армия и призна истината.

Бяха победени.

Джейк протегна ръка и разтвори пръсти. На дланта му лежеше златният часовник и отразяваше светлината.

— Вземи го — каза той.

Кре пристъпи напред:

— Ключът на времето… най-после…

Пръстите на Кре, извити като ноктите на граблива птица, взеха часовника от ръката на Джейк.

— Най-после мой…

Джейк отпусна ръка и призна поражението си. Не оказа никаква съпротива, когато един от стражите го побутна към останалите. Марика закрачи до него, свита и смълчана. Когато се озоваха сред пленниците обаче, тя улови ръката му и го задърпа навътре към центъра на групата, теглеше го толкова силно, че едва не измъкна ръката му от рамото.

Край тях седнаха Ба’чук и Пиндор, а останалите пленници ги скриха с телата си.

— Взе ли го? — попита Пиндор.

Марика отвори длан и показа мобилния телефон на Кейди. Джейк се облещи от изненада. Явно Марика бе успяла да го вземе, когато бе паднала на колене. Смаяният му поглед я накара да се усмихне.

— Не се отказвам толкова лесно — каза момичето.

Продължаваше да държи ръката му и преди да я пусне, го стисна леко по пръстите. Завъртя се на място и извади нещо от другия си джоб. Парче зелен кристал.

— Далекоговорителят — каза Джейк. Спомни си, че го бе изпуснал на пода в килията, но явно Марика го бе взела.

Тя му подаде телефона и кристала.

— Какво очакваш да направя?

— Обади се за помощ.

— Да, определено се нуждаем от помощ — добави Пиндор.

Марика не сваляше поглед от Джейк.

— Плуваме в прекалено дълбоки води. Не можем да се справим сами.

Въпреки че току-що бе проявила такава храброст, пребледнялото й лице свидетелстваше, че в този момент изпитва страх. Джейк не знаеше дали може да призове помощ по телефона, но ако не друго, то поне можеше да позволи на Марика да чуе гласа на баща си за последен път. Подобен жест си заслужаваше усилието.

Той коленичи на пясъка, отвори мобилния телефон и видя, че батерията е на мястото си. Надяваше се в нея да е останал достатъчно заряд.

Закрепи кристала към батерията, затаи дъх и включи телефона. Снимката на мажоретките се появи отново. В центъра им стоеше Кейди, предизвикателна и смела, вдигнала високо сабя. А сега сестра му бе превърната завинаги в сив камък. Същото проклятие сякаш бе поразило и него. Не можеше да помръдне, да откъсне очи от снимката.

В този миг телефонът завибрира и прозвуча тих шепот:

— Джейкъб… Джейкъб, ти ли си?

Джейк се сепна, излезе от унеса си и вдигна телефона до ухото си, като се наведе още по-ниско. Останалите сведоха глави към него, за да не пропуснат разговора.

— Аз съм, магистър Балам. — Бащата на Марика сигурно не се бе отделял от своя далекоговорител, след като предишният им разговор бе прекъснат така внезапно. — Имаме проблем. Достигнахме бариерата около Анкх Тави, но попаднахме в плен на слугите на Калверум Рекс. Не знаем какво да правим.

Последва продължителна пауза. Джейк не можеше да вини бащата на Марика. Новините бяха шокиращи.

— Магистър Балам…

— Да, Джейкъб… момент…

Джейк надзърна между телата на пленниците. Калверум Рекс, обсебил тялото на Кре, се съвещаваше с гракилската вещица. Джейк нямаше представа с колко време разполага. Изглеждаше, че Кре се подготвя да прекоси бурята. Джейк напрегна слух и чу Балам да разговаря с някого, после магистърът прошепна в слушалката.

— След предишния ни разговор помолих магистър Захур да прегледа легендите за Анкх Тави. Той откри един ръкопис, стар, колкото народа му. В него се разказва за тази буря… Легендата най-вероятно е записана от един древен магистър от този изгубен град… Името му е Улоф. Авторът явно е изгубил разсъдъка си, но е категоричен по един въпрос…

— Кой е той?

— Бурята, за която говориш, не е буря, не е природно явление.

Джейк знаеше това. Погледна светкавиците, които прорязваха виещия вятър.

— В своята същност — продължи Балам — бариерата не е буря, а река.

Джейк се намръщи:

— Река?

— Точно така. Река на времето, водовъртеж, в който се събират минало, настояще и бъдеще и образуват вихър, в центъра на който се е озовала тази прокълната земя.

Джейк обмисли думите на магистъра и макар да му прозвучаха странно, реши, че това е самата истина. Времето беше в основата на всичко. Спомни си, че Кейди бе използвала същите думи. Времето тече като река.

Балам продължи с обясненията:

— Всеки, който принадлежи към конкретния период от време — тоест към настоящето — и се опита да навлезе в бурята, ще бъде заличен, все едно никога не е съществувал. Но има един ключ…

Джейк затвори очи обезсърчен.

— Да, зная, Ключът на времето. Джобният часовник на баща ми.

— Какво? Не. Според древния ръкопис, ключът не е нещо, което някой може да направи, конструира или построи.

Джейк отвори очи изненадан.

— А какво е тогава?

Пращенето на статично електричество заглуши последните думи на магистър Балам. Батерията отслабваше, сигналът чезнеше.

— Как да преминем? — попита високо Джейк, рискувайки да ги чуят, но трябваше да получи отговор.

— Въпросът не е какво, Джейкъб, а кой.

Джейк сбърчи чело. Сигурно не беше чул добре.

— Повторете.

Отговорът долетя накъсан, едва доловим:

— След като става въпрос… река от време, само някой извън това време… да премине безопасно.

Връзката прекъсна с остро пращене, а телефонът се самоизключи, изчерпал последните частици енергия, останали в батерията. Джейк го затвори, но го задържа в ръката си.

— В това няма никакъв смисъл — каза Пиндор. Ако часовникът на баща ти не е Ключът…

Джейк поклати глава, тъй като най-сетне бе проумял истината.

— Часовникът е просто компас. Конструиран и надарен с алхимични свойства, които да ни помогнат да открием изгубените камъни на времето. Той не е нищо повече от това.

Джейк си спомни как се бяха озовали в Дешрет. Когато се пренесе на това място от Американския природонаучен музей в Ню Йорк, компасът би трябвало да го е насочил насам, да го е притеглил към камъните на времето. Магнетитните гривни са привлекли останалите към него. В края на краищата обаче, не часовникът им беше позволил да преминат без нито една драскотина през бариерата.

Само някой извън това време…

Джейк замръзна. Всички други бяха следвали него. Той беше единственият човек тук извън времето.

— Ключът на времето не е часовникът на баща ми — каза той, вперил смаян поглед в своите приятели. — Аз съм.

28. Пясъчен гроб

Да бъдеш погребан жив едва ли можеше да се наречен добър план за бягство.

Джейк лежеше по гръб в плитка яма, изкопана набързо в пясъка. Скупчените едно до друго тела на останалите пленници прикриваха действията им. Пясъкът го покриваше от врата до петите. От двете му страни бяха заровени приятелите му, които ги очакваше същата участ. Пиндор се размърда нервно, когато Нефертити хвърли шепа пясък върху врата му.

— Стига си мърдал като пясъчен червей! — смъмри го тя.

— Сърби ме! Имам пясък дори в… — Пиндор запелтечи и се изчерви. — Навсякъде!

— Ще оцелееш!

Джейк се надяваше да стане така. Завъртя глава и двамата с Марика се спогледаха угрижено. Тя като че ли не бе убедена, че планът им ще проработи. До нея Ба’чук лежеше кротко по гръб, тъй като съзнаваше, че нямат друг изход.

За да могат да спрат Калверум Рекс, Джейк трябваше да направи опит да прекоси бариерата, издигната от Великия вятър. За целта трябваше да отвлекат вниманието на стражите и да се измъкнат от пленническия лагер. Планът за бягство бе предложен от Нефертити. Идеята й бе щура, но Джейк не бе в състояние да измисли нещо по-добро.

Принцесата се върна от мястото, където бяха струпали пустинното облекло, спасено от руините на „Дъхът на Шу“. Коленичи в пясъка до Джейк.

— Побързай. Някои от стражите стават подозрителни.

Тя се пресегна и дръпна кожената качулка върху лицето му. Джейк усещаше тежестта на пясъка с цялото си тяло, пред очите му се спусна мрак и той изпита кратък пристъп на клаустрофобия, сякаш тя бе покрила главата му с погребален саван.

Ръцете й нагласиха очилата, вградени в кожената качулка, и ги постави на очите му. А когато той надникна през перископа, видя огъня, който гореше край пленниците. Това бе една от онези качулки, използвана от Нефертити и ловната й дружинка, когато устройваха засада на велосирапторите. С помощта на такива качулки ловците се бяха крили под пясъците.

Нефертити постави тръбичка на устните му.

— Дишай през кухата тръстика. Следи обстановката. Излез само когато си убеден, че е безопасно.

В цялото това начинание нямаше нищо безопасно. Джейк опита тръстиковата сламка. Е, поне тя работеше.

Нефертити се наведе и изпълни зрителното поле на перископа му. Обичайната самоувереност, която звучеше в гласа й, отстъпи място на нещо по-нежно и по-искрено.

— Джейк Ренсъм…, ако това се окаже по силите ти, моля те, спаси народа ми.

При положение, че устните му стискаха тръстикова сламка, той можеше само да кимне.

Щеше да положи всички усилия.

Нефертити допря лице до неговото, сякаш искаше да му благодари. Вместо това му каза да не мърда и покри лицето му с няколко шепи пясък, завършвайки погребението му.

Приятелите му споделиха същата участ. Джейк беше настоявал да предприеме пътешествието сам, но те не пожелаха да го чуят.

Пиндор предложи най-разумния довод:

— Ако не успеем да преминем през бариерата заедно с теб, ще можем поне да ти пазим гърба.

Джейк отстъпи, тъй като нямаше време за спорове.

— Пригответе се — каза Нефертити и отиде при Политор и чичо си.

Екипажът на кораба и бунтовниците си размениха безмълвни сигнали. Скришом сграбчиха камъни. Някои измъкнаха скрити кинжали. Нефертити постави ръка върху меча си.

Никой не си бе направил труда да ги обезоръжи. А и защо да го правят? Силите на Кре — както на земята, така и на борда на ладията на фараона — надвишаваха многократно шепата затворници. Освен това целият лагер бе заобиколен от ято озъбени харпии.

Дори Калверум Рекс и вещицата му не им обръщаха никакво внимание. Двамата стояха встрани, съсредоточили вниманието си изцяло върху джобния часовник като две свраки, които си играят с нещо лъскаво. Калверум Рекс бе издирвал Ключа на времето прекалено дълго и след като сега го държеше в ръката си, не се интересуваше от своите пленници.

Джейк извърна глава настрани, при което пясъкът напълни яката на ризата му. Раницата му лежеше на няколко крачки от него, охранявана от двама жреци на Кръвта на Ка. В нея се намираше изумруденият кристал.

Рязък вик привлече вниманието му.

— Сега! — извика Нефертити и измъкна меча си.

Всички пленници се втурнаха към Процепите, сякаш възнамеряваха да се скрият в сенчестите каньони и тъмните тунели. Пометоха охраната, изпречила се на пътя им, като таран. Изненадани, силите на Калверум Рекс се разпиляха и отстъпиха.

Нефертити се възползва от моментното объркване и поведе хората си към кордона от войници, който не успя да ги спре. Между тях и скалите обаче ги очакваше летяща орда, въоръжена с остри зъби и нокти. Нефертити продължи напред и битката се измести в тази посока, тъй като принцесата увлече всички след себе си.

Стражите хукнаха след избягалите пленници, някои от тях дори стъпиха върху пясъчните гробове, в които се бяха скрили Джейк и приятелите му. По петите на стражите се втурна и ятото харпии. След броени секунди около Джейк не остана абсолютно никой.

Не биваше да чака повече.

Надигна се и се измъкна от плиткия гроб. Изтръска се от пясъка и свали качулката. Останалите последваха примера му. Приличаха на прашни зомбита, които излизат от гробовете си.

Марика се засуети, но Джейк я сграбчи за ръката и й помогна да се измъкне. Пиндор и Ба’чук извадиха оръжията си: меч и железен кривак.

Джейк се обърна и видя, че на пост край раницата му е останал само един жрец. Останалите бяха хукнали след избягалите затворници. Забулената в черно расо фигура посегна към дръжките на раницата, но Марика протегна ръка, метна кинжал и посече китката на жреца.

Той извика и се строполи по гръб.

Джейк вече спринтираше към него, грабна раницата в ръка и продължи да тича. Бягаше в посока обратна на сражението, в посока, която щеше да го отведе в сърцето на бурята. Приятелите му го следваха по петите. Жрецът се опита да извика, за да предупреди своите, но гласът му се изгуби във виковете, писъците и трясъка на оръжията в битката.

Над цялата тази суматоха отекна един по-остър писък, който долетя от небето.

Джейк вдигна поглед. Какво бе смайването му, когато видя, че битката се води и на три метра над главата му. Нефертити, която висеше на ноктите на една харпия, се сражаваше с три други харпии, хванала меч в едната си ръка и кинжал в другата. Принцесата се преметна като на гимнастически лост и изрита в лицето харпията, която я бе сграбчила. Противният звяр изпищя и я пусна. Тя тупна тежко върху пясъка на трийсетина метра от тях и се изправи на едно коляно.

Харпиите се спуснаха към нея, а на помощ им се притичваха и други.

Нефертити нямаше да издържи дълго.

Пиндор изостана, не бе в състояние да откъсне поглед от схватката. Джейк видя болката, изписана на лицето на приятеля си, разкъсван между две желания.

Джейк го разбра и посочи към Нефертити:

— Отивай!

Пиндор въздъхна облекчено, обърна се и хукна да помогне на принцесата.

Джейк бе изминал половината разстояние, което го делеше от пясъчната буря, когато рискува да хвърли един поглед през рамо. Калверум Рекс вече бе забелязал бягството им. Черните му очи светеха като два кръвни камъка и излъчваха такава омраза, че Джейк се препъна. Ба’чук улови ръката му и му помогна да се изправи на крака.

Кралят на черепите запристъпва подире им, но не владееше добре тялото на Кре и никога нямаше да успее да ги настигне навреме. Когато осъзна това, той махна с ръка на Хека.

Тя изсъска толкова силно, че заглуши шума от битката, подскочи във въздуха и полетя към тях.

— По-бързо! — подкани ги Джейк, докато тичаше по твърдия пясък.

Марика ги изпревари, бързонога като сърна, докато Ба’чук тичаше рамо до рамо с Джейк. На няколко метра пред тях светът на Дешрет свършваше и започваше истинския маелстрьом от пясъчни вихри, виещи ветрове и ослепителни светкавици. Всеки здравомислещ човек би побегнал по-далеч от тази буря, а не към нея.

Джейк погледна през рамо, но не видя вещицата. Обърна се отново напред, където Марика изпищя и заслони очите си с ръка. Момичето бе достигнало периферията на бурята. Тя се обърна с разтреперени крака. Лицето й бе ожулено от пясъка.

В този миг Джейк застана до нея. Той също почувства силата на бурята. Прегърна Марика с едната си ръка и заедно продължиха напред, приведени ниско, брулени от вятъра. Ба’чук вървеше до него, дишаше тежко и изглеждаше объркан.

Щяха ли да успеят да преминат през това?

Дали бащата на Марика не грешеше?

А може би Джейк не бе истинският Ключ на времето?

Зад тях прозвуча пронизителен писък.

Обърнаха се навреме, за да видят как Хека каца тежко върху пясъка.

Тя се присви като хищник, който се готви за скок, усмихна се и оголи зъби. Крилата на раменете й пърхаха, брулени от силния вятър в периферията на бурята. Беше прекосявала тази смъртоносна бариера преди и знаеше, че ги е хванала в капан, тъй като нямаше начин да преминат през тези ветрове, които жулеха плътта и оголваха костите.

Хека пристъпи напред. Хвърли бегъл поглед към пясъка и вдигна жезъла, увенчан с червения рубин. Явно възнамеряваше да сложи край на преследването.

Джейк нямаше време да извади своя кристал, затова направи единственото, което можеше да направи при тези обстоятелства. С едната си ръка хвана Марика, с другата сграбчи китката на Ба’чук. Джейк бе причината приятелите му да успеят да преминат бариерата при пристигането си в Дешрет. Сега трябваше да ги преведе отново през нея или да загине.

Обърна гръб на бурята и направи крачка към сърцето на Великия вятър, сетне втора, трета. Пясъчните вихри жулеха като шкурка, разкъсваха дрехите им, пареха кожата им. Над главите им проблесна светкавица.

Приятелите му се притиснаха към него.

Хека извърна глава настрани като любопитна птица, която изучава червей, но това любопитство им спечели няколко секунди.

Сетне вещицата вдигна ръка и заби жезъла си в пясъка.

29. През бурята

Вкаменяващата магия се понесе на вълни и превърна златистия пясък в тъмносив. Няколко харпии бяха кацнали зад гърба на вещицата. Крилатите създания я бяха последвали чак до периферията на бурята. Магията ги порази и ги превърна в статуи, на чиито уродливи лица бе изписано смайване. Една от харпиите се опита да отлети, но вълната я достигна, миг преди да подскочи във въздуха, и я превърна в камък, който се разби на парченца при падането си на земята.

Джейк се подготви за същата участ.

Но когато вълните на зловещата магия достигнаха периферията на бурята, те спряха. Вълната навлезе на броени сантиметри във вътрешността на Великия вятър, но се изправи като тебеширена линия върху футболно игрище, сякаш се страхуваше да навлезе в бурята. Това можеше да означава само едно.

— Ние сме в бурята — каза Марика.

— Времето е река — добави замислено Ба’чук.

Джейк почувства, че Ба’чук разсъждава върху нещо важно, но сега не бе моментът да задава въпроси. Погледна Хека. Вещицата изглеждаше изненадана не по-малко от тях, че са навлезли в бурята и все още са живи. За да бъде сигурен, Джейк поведе останалите още по-навътре. Ветровете свиреха, пясъкът жулеше откритите части на телата им, но бяха живи.

С всяка следваща стъпка пясъчният вихър ставаше все по-гъст и по-гъст. Джейк изгуби от поглед лагера и битката. Слава богу, мястото на сражението се намираше извън обхвата на вкаменяващата магия.

Изведнъж Марика стисна здраво дланта му и посочи нещо с другата си ръка:

— Джейк!

Образът на вещицата изкристализира през пясъчния вихър. Тя ги беше последвала в сърцето на бурята. И не беше сама. С пронизителен крясък бе призовала цялата орда харпии. Черните силуети на летящите чудовища проникнаха във Великия вятър. Харпиите гнездяха тук и сега се завръщаха по родните си места. Освен това очевидно не обичаха натрапниците.

Една харпия полетя с яростен писък, засмукана от Великия вятър. Джейк се наведе ниско и дръпна останалите да клекнат. Тя одраска с нокти гърба му, сетне изчезна в пясъчния вихър.

Джейк ускори крачка с надеждата, че харпиите няма да са в състояние да навлязат толкова дълбоко в бурята. Хека ги следваше по петите и дори започна да скъсява разстоянието между тях. Отново вдигна жезъла си. Рубиненият кристал проблесна, сякаш Великият вятър го бе заредил с енергия. Той й проправяше път през бурята, но не успяваше да я защити напълно. Пясъците жулеха кожата й. За да се защити от тях, вещицата обгърна тялото си с крила.

Вероятно по този начин бе успяла да премине бариерата първия път. Кръвта на харпия, която течеше във вените й, и силата на камъка й позволяваха да си проправи път, но всяка стъпка от този път бе мъчителна, много мъчителна.

Вещицата даде на Джейк една идея.

Той също разполагаше с камък.

— Да си разменим местата! — извика Джейк и даде знак на Ба’чук да хване другата ръка на Марика, след което пусна китката му. Тримата не смееха да прекъснат връзката помежду си.

Сега вече едната му ръка беше свободна и Джейк затършува за зеления кристал в раницата. Когато го вдигна и поднесе към вятъра, в сърцето на кристала пламна малък огън и камъкът засия в изумрудени отблясъци.

Ба’чук вдигна учудено ръка. Вярно, вятърът продължаваше да ги брули жестоко, но зрънцата престанаха да се забиват в лицата им. Все едно се бяха измъкнали от обхвата на бурята.

— Не спирайте! — подкани ги Джейк и продължи заднишком.

Ускориха крачка, но Хека и ордата й не изоставаха.

— Джейк! — извика Марика. — Зад нас!

Той погледна през рамо. В пясъчната буря затанцуваха черни сенки досущ като листа, понесени от есенна вихрушка. Ето къде бе изчезнало ятото харпии, водено от безмълвната команда на своята царица. Хека се опитваше да ги вкара в капан.

— Какво ще правим сега? — попита Марика.

Отговорът дойде от най-неочаквано място. Изневиделица над камъка в ръката на Джейк се появи животинка, чието гъвкаво тяло се извиваше във въздуха. Зарея се над изумрудения кристал досущ като трептящо облаче зеленикав дим, който се издига от огъня, пламнал в сърцевината му.

Марика ахна от изненада и понечи да се дръпне, но Джейк я държеше здраво за ръка.

— Не се притеснявай! — успокои я той.

Тя приближи след миг, когато любопитството й надделя над първоначалната уплаха.

— Какво е това?

— Уислинг… — Джейк нямаше време за по-подробни обяснения. — Приятел.

Или поне така се надявам.

Крилатата змия се въртеше около камъка. Джейк я бе виждал да го прави и преди. Явно нещо в кристала я привличаше. Може би затова го бе последвала в пещерите и каньоните на Процепите. Според чичото на Нефертити, тези създания били свързани с Анкх Тави също както и камъните на времето.

Джейк не разбираше природата на връзката, но не се съмняваше, че тя съществува.

Уислингът затрептя с крила, нави се около ръката на Джейк и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— Да, камъкът ти харесва. Това ми е ясно, но нямам време. Защо не отидеш да досаждаш на другия камък? — Джейк кимна към вещицата, която се намираше на десетина метра от тях. — Иди да я уплашиш.

Крилатата змия наклони глава, сякаш обмисляше идеята. Сетне отлетя със съскане и изчезна безследно.

Този път ахна Ба’чук, но изненадата на Джейк не бе по-малка от неговата.

Къде отиде?

В отговор се разнесе писък.

Обърнаха се и видяха, че недалеч от тях Хека се бори с жезъла си и го размахва във въздуха. Джейк видя крилатата змия, увита по протежението му, да съска към вещицата. Миг по-късно уислингът изчезна от погледите им.

Отнасяйки жезъла и камъка със себе си.

Вещицата изпищя — този път не от ярост, а от болка. След като не разполагаше със закрилата на рубинения кристал, нищо не бе в състояние да я предпази от бурята. Великият вятър връхлетя върху нея с цялата си мощ. Тя подскочи, опита се да полети, но не беше харпия. Тялото й започна да се гърчи от поривите на вятъра, които разкъсваха кожата по крилата и лицето й. Когато все пак полетя, от гърчещото й се тяло покапа кръв, която приличаше на черен дим, превръщайки я в пламтящо знаме на агонията.

Вещицата се преметна няколко пъти във въздуха и изчезна в сърцевината на бурята. Изпищя от болка, но скоро писъците й заглъхнаха.

Джейк и приятелите му бяха зашеметени и не промълвиха нито дума.

Той се обърна назад и се огледа. Черните сенки на ятото на харпиите се разпаднаха и разпиляха на вятъра. В отсъствието на гракилската царица майка магията, която тя бе използвала, за да ги държи в подчинение, бе изгубила силата си. Почувствали се най-после свободни, харпиите се разлетяха с уплашени викове.

Пътят пред Джейк и приятелите му беше открит. Той посочи тъмните сенки в сърцето на бурята, където ги очакваха руините на Анкх Тави.

— Хайде…

Уислингът се появи изневиделица, закръжи пред лицето му, пърхайки с криле, без да изпуска жезъла на Хека. Но беше прекалено слабичък, за да го задържи и го изтърва.

Ба’чук се хвърли и го улови, преди да докосне пясъка.

Освободен от товара си, уислингът се заизвива във въздуха. Бурята като че ли не му влияеше по никакъв начин, той не й обръщаше никакво внимание и продължаваше да лети пред лицето на Джейк. Дишаше тежко с отворена уста и стрелкащ се език, приличаше на куче, току-що донесло хвърлената му пръчка.

— Браво, момчето ми! — похвали го Джейк, но думите му прозвучаха повече като въпрос. Нямаше представа дали уислингът е момче, не знаеше нищичко и за намеренията му. Дали бе прочел мислите му? И затова ли бе отишъл да вземе камъка от вещицата? Или пък бе далеч по-интелигентен, отколкото изглеждаше?

Джейк не знаеше отговорите на тези въпроси, нито пък разполагаше с време да попита уислинга. Калверум Рекс все още не бе победен, а вече сигурно бе заловил избягалите пленници. Страхът за съдбата на Пиндор, Нефертити, Политор и останалите го караше да продължи напред. Някъде там, в далечината, се намираше единствената им надежда.

Напред го теглеше и друго, не по-малко силно чувство: стремежът да открие някоя улика, която да му подскаже каква е била съдбата на родителите му. Според мозайката в Ка-Тор майка му е била тук. Това му бе достатъчно, за да ускори крачка въпреки силния вятър.

— Трябва да стигнем Анкх Тави — каза той.

Джейк продължи да води приятелите си с кристала в ръка, а крилатата змия се настани на рамото му и се уви там като шал.

Марика го гледаше учудено.

Той сви рамене, в резултат на което уислингът изсъска недоволно.

— Какво мога да кажа? Животните ме обичат.

Преходът бе по-дълъг от очакваното. Сенчестите руини на Анкх Тави продължаваха да се издигат на хоризонта, но отказваха да се приближат.

Силуетът на изгубения град започна да расте пред очите им, ставаше все по-голям и по-голям, но не и по-близък. Разнебитен и очукан, той приличаше на долната челюст на огромно животно, счупена на парчета, с множество липсващи зъби. Отвъд крепостните стени се издигаха кули, стърчаха върхове на обелиски, виждаше се елипсовидната корона на стадиона. В центъра на града се издигаше позната стъпаловидна пирамида.

— Прилича толкова много на големия храм на Кукулкан — каза Марика.

— Липсва само драконът, кацнал на върха — каза Джейк. Крилатата змия, увила се около врата му, вече му тежеше. В този миг осъзна колко много прилича уислингът на каменната змия в Калипсос. Това не бе случайно, несъмнено имаше причина за това сходство. Според Шадуф легендата за уислинга датирала от основаването на Анкх Тави. Дали някога в Калипсос също не са живеели подобни създания? Дали Каменният дракон не бе по-голям братовчед на крилатата змия около врата му.

Отговорите ги очакваха в далечината.

Вървяха часове наред. В един момент на Джейк му се стори, че руините на Анкх Тави са мираж, илюзия, която да ги подмами все по-навътре и по-навътре в сърцето на бурята. Но точно тогава се озоваха в подножието на градските стени.

Пясъците се разделиха и Анкх Тави изникна на броени метри пред тях. Градът се появи толкова внезапно, сякаш тримата изведнъж се бяха събудили от сън. Това усещане бе подсилено и от обстоятелството, че бурята като че ли стихна. Само преди секунди вървяха сред пясъчна вихрушка, прорязвана от светкавици, а сега се бяха озовали в свят, в който цареше абсолютна тишина.

Нищичко не помръдваше в сянката на руините, нито едно зрънце пясък дори.

Звездите светеха, озарили небосвода над главите им, сякаш всичко бе наред.

Джейк поведе останалите напред. Продължаваше да държи ръцете им, вдигнал високо изумрудения кристал, докато Ба’чук носеше жезъла с рубина. Изучаваха с поглед смълчания град.

— Все едно сме попаднали в окото на бурята.

Ба’чук предложи различна интерпретация.

— Голям камък в река.

Джейк осъзна, че най-вероятно описанието на приятеля му е по-точно от неговото. Той се обърна назад и видя как бурята бушува отвъд пределите на града и вихрите й заобикалят руините.

Наистина прилича на голяма канара, запратена сред реката на времето.

— Мисля, че можем да се пуснем — каза тихо Марика.

Джейк знаеше, че тя е права, но въпреки това се поколеба. Не беше заради опасностите, които може би ги дебнеха тук. Той погледна ръката й и изведнъж осъзна колко топла бе дланта й, колко приятно му бе да я държи.

Ба’чук не изпитваше подобни опасения. Пусна китката на Джейк. Тримата затаиха дъх, но не се случи нищо.

— Всичко е наред — обяви Ба’чук.

Джейк не можеше да измисли друга причина да държи Марика за ръка, затова я пусна. Посочи рухналата арка от лявата им страна.

— Май това е входът.

Следваха извивките на крепостната стена. Големи участъци от нея бяха хлътнали, други изглеждаха опушени от пожари.

— Това не е причинено от бурята — отбеляза Марика.

Джейк се съгласи.

— Явно тук се е водила война.

Масивните дървени врати, някога закрепени под свода, бяха разбити на трески. Джейк можеше да се закълне, че дори в този момент чува взрива, избухнал тук преди столетия. Тримата си проправиха път между купчините руини и влязоха в града.

През развалините минаваше широка централна улица, но от двете й страни се виждаха само няколко къщи, успели да избегнат разрухата. Цели квартали бяха сринати със земята. От някои сгради бяха останали само опожарени фасади. Най-ужасяваща обаче бе гледката на хилядите скелети, които лежаха там, където хората бяха намерили смъртта си. А причината за нея бе очевидна: смазан или липсващ череп тук, счупени крайници там или гръден кош, пронизан от копие. В един вътрешен двор не откриха нищо друго, освен разпилени човешки зъби.

Потресени от този ужас, Джейк и приятелите му не бяха в състояние да произнесат нито дума и ускориха крачка. Как красивата му майка би могла да има нещо общо с това?

Най-сетне излязоха на централния площад. Окъпан от ярка слънчева светлина, той заемаше площ колкото десетина квартала, а в центъра му се издигаше стъпаловидната пирамида. Гигантските й стъпала наброяваха десет. В подножието на върха забелязаха кръгъл отвор, идентичен с този, през който бяха влезли в пирамидата в Калипсос. Ако третият камък на времето наистина се намираше в Анкх Тави, Джейк не се съмняваше, че ще го открие във вътрешността на храма.

Не пирамидата обаче, а нещо друго прикова вниманието на Джейк. Той впери поглед в битката, разгоряла се в подножието на храма. Участниците в нея бяха замръзнали на място, вкаменени, досущ като диорама в естествена големина. Воините — египтяни и представители на други племена — охраняваха стълбите в подножието на пирамидата, които отвеждаха към нейния вход. Това очевидно бе последната отчаяна отбрана на защитниците на града. Много други войници лежаха на площада със смазани или разкъсани тела.

На броени метри от пирамидата, изправено на задните си крака, стоеше огромно създание — също превърнато в камък — чиито криле покриваха половин футболно игрище. Издълженият му врат завършваше с глава, наподобяваща наковалня, и дълга крокодилска муцуна. Масивните му челюсти бяха застинали в безмълвен вик към небесата, сякаш призоваваше бурята да му се притече на помощ в битката.

— Какво е това? — попита Марика.

Джейк знаеше отговора, но все още не бе възвърнал дар словото си. Бе виждал това същество и преди — и като вкаменелост, и като създание от плът и кръв, което прелита над Свещените гори в Калипсос. Това беше птерозавър, най-страховитият сред всички крилати динозаври. Когато го бе видял за последен път, летящото чудовище бе покрито с броня от сенки и носеше на гърба си Калверум Рекс. Струваше му се невъзможно да го намери тук, загинало преди много векове, но Джейк знаеше, че това е същият звяр.

Обърна се към Марика и изрече думите, които му се струваха абсурдни:

— Това е гракилът, с който лети Калверум Рекс.

Объркването, изписано на лицето на момичето, отстъпи място на изумление.

Джейк обаче знаеше, че това е самата истина. В Калипсос се бе взирал в очите на крилатия звяр. Макар сега да се бяха превърнали в чифт черни диаманти, те си оставаха същите. Вкаменени или не, пак приличаха на отвор на бездънен кладенец, изпълнен с реки от кръв и викове на болка. Джейк никога нямаше да забрави онова усещане.

Сведе поглед към озъбената паст на крилатия динозавър, застинал в мълчалив вик.

Нито един друг птерозавър — освен чудовището, което Калверум Рекс яздеше — нямаше зъби.

— Как е възможно това? — зачуди се Марика. — Как е възможно Калверум да е бил тук преди векове?

Ба’чук отговори на въпроса й, без да откъсва очи от Джейк:

— Времето е река. Някои могат да плават нагоре или надолу по течението й.

Да, Джейк бе пътувал във времето. Защо това крилато чудовище да не бе сторило същото?

Прекосиха площада, прескачайки телата, сякаш те бяха най-обикновени статуи, паднали от пиедесталите си.

— Някой трябва да е използвал тук рубинения кристал — предположи Джейк. — Така е превърнал всички в камък, включително това чудовище.

Докато крачеха към пирамидата, той не откъсваше поглед от птерозавъра, сякаш очакваше чудовището да оживее всеки момент. Дори крилатата змия стегна опашката си около врата на Джейк и изсъска предупредително към зловещото създание. Уислингът също изглеждаше разтревожен.

Когато минаха под едно от крилата на птерозавъра, Марика се обърна, върна се назад и вдигна поглед към него. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита я Джейк.

— Трите мозайки в Ка-Тор, онези които пресъздаваха гибелта на Анкх Тави…

— Какво в тях?

— Спомняш ли си средната, на която един крилат звяр разрушаваше града…

Джейк разбра. Спря и погледна каменната фигура. Централната мозайка в триптиха изобразяваше огромно крилато създание, направено от миниатюрни керамични и стъклени плочки. Осъзна, че пред него стои същото чудовище, замръзнало на място, отправило несекващ писък към небето. Спомни си и другото изображение, на което птерозавърът сякаш призоваваше бурята.

Разбра какво означава това.

Дали египтяните, избягали от този град, бяха направили същата асоциация, че този звяр е предизвикал Великия вятър? Дали бяха дали на това чудовище име, заимствано от собствените им легенди?

Марика вече бе проумяла истината.

— Този звяр… това е Виещият сфинкс от Анкх Тави.

30. Камъните на времето

Джейк стоеше на най-горното стъпало на пирамидата. Пред него, озарена от лунната светлина, се простираше панорама на града… и неговата гибел. Виждаха се рухнали кули, смазали редици от къщи. Цели квартали, опустошени от пожари. Покриви, паднали под огромни канари. Въпреки това, ако затвореше за миг очи, можеше да си представи как е изглеждал някога Анкх Тави: процъфтяващ град с проблясващи на слънцето върхове на кули, къщи с покриви от сини керемиди, искрящи фонтани и тучни градини.

Всичко това бе изчезнало.

Джейк гледаше надолу към Виещия сфинкс на Анкх Тави. Дори от това разстояние не можеше да не забележи черното коварство в онези черни диамантени очи.

Затова ли египтяните са изобразявали своите сфинксове с човешки лица, за да пресъздадат чудовищния разум на тези зверове?

Джейк поклати глава. Подобни въпроси трябваше да почакат. В крайна сметка, много добре знаеше кой е отговорен за тази разруха.

Калверум Рекс. Кралят на черепите.

Той беше опустошил този красив, мирен град и Джейк можеше да се досети за причината. Погледна надолу към каменните воини, защитавали пирамидата от това чудовище с ясното съзнание, че са обречени. Обърна се към кръглия вход на храма. Калверум Рекс се бе опитал да вземе нещо от тази пирамида, но някой му бе попречил и то когато е бил на милиметри от целта. Затова той правеше нов опит, макар и векове по-късно. Каквото и да се намираше тук, Джейк нямаше да му позволи да го вземе.

Но какво бе то? Какъв източник на мощ притежаваше пирамидата?

Отговорът се намираше във вътрешността й.

Джейк протегна длан към входа. Храмът в Калипсос се охраняваше от защитно поле. Тук обаче не усети познатия предупредителен сърбеж, от който настръхваха космите по цялото му тяло.

— Можем ли да влезем? — попита Марика, застанала заедно с Ба’чук едно стъпало по-надолу.

— Нищо не ни спира — отвърна Джейк. Това обаче го притесняваше. Пирамидата изглеждаше също толкова мъртва и изоставена, колкото и останалата част на града. Джейк разчиташе да намери нещо, да открие някакво оръжие например, което да използва срещу Калверум Рекс. Ами ако вътре нямаше нищо?

Тримата влязоха едновременно в потъналата в мрак пирамида. Джейк вървеше най-отпред с изумрудения кристал в ръка. Сиянието му озаряваше пътя им. Ба’чук вървеше след Марика, понесъл жезъла с рубинения кристал. Той също блещукаше със свое собствено сияние.

Тунелът, по който вървяха, се спусна под лек наклон надолу към сърцето на пирамидата. Стъпките им отекваха в мрака с кух и празен екот, отразен от стените. Не след дълго стигнаха до сводеста зала, наподобяваща пещера с размерите на бална зала и с таван, който се издигаше високо над главите им. Далечната стена отразяваше лунната светлина и подсказваше, че изходът не е далеч.

Светлината ги накара да прекосят помещението.

— Внимавайте — предупреди ги Джейк, но не забави крачка.

Когато приближиха, той забеляза, че сводът — достатъчно висок, та през него да премине слон — не води към друг тунел. Служеше като рамка за огромен метален лист, изработен от същата сплав, каквато бяха открили в пирамидата на фараона в Ка-тор. Върху него обаче нямаше нито йероглифи, нито изображение на уислинг. Беше абсолютно празен, макар отражението му да бе необичайно и да създаваше илюзията, че металът е течен или трепти във въздуха.

Колкото и необикновено да беше това, то не успя да задържи вниманието на Джейк. Момчето вдигна поглед над сводестата ниша, където на височина три метра, полувкопана в камъка, грееше кристална сфера със съвършена форма.

— Кристално сърце — каза Марика.

Джейк бе виждал подобно нещо и преди — в храма на Кукулкан. Там то бе поставено в аналогична зала и се въртеше бавно във въздуха. Светлината, която излъчваше, бе устойчива, но Джейк бе доловил пулсациите, съпровождащи всяко завъртане. Всъщност кристалното сърце на Кукулкан се състоеше от три сфери, разположени една в друга, които се въртяха в различни посоки: едната се въртеше от ляво надясно, втората — от дясно наляво, а третата — от горе надолу. Повърхностите на трите сфери бяха покрити с букви от езика на Атлантида и при въртенето си те образуваха най-различни комбинации, досущ като кристален компютър.

Когато Джейк прекоси залата, откри същите букви и тук, но сърцето на кристала бе студено, мрачно и безжизнено.

Мъртво като града.

Блясъкът, привлякъл вниманието им, идваше не отгоре, а от пода. Там, в подножието на високия свод, бе начертан огромен триъгълник. Върховете му бяха отбелязани със загадъчни стрелки: едната сочеше наляво, втората — надясно, а третата се завърташе около себе си.

В бронзова купичка, вградена в единия връх на триъгълника — онзи до стрелката, която сочеше наляво — грееше леденосин кристал.

— Третият камък на времето — каза Марика, когато стигнаха до стената. — Сапфиреният.

Крилатата змия разви снага от врата на Джейк. Крилата й затрептяха във въздуха, издадоха познатото жужене и уислингът полетя, за да закръжи бавно над сапфира. Огледа го внимателно първо с едното, после с другото си око.

— Какво трябва да се направи? — попита Марика.

Джейк заобиколи триъгълника и видя празните бронзови купички, разположени в горния и в десния ъгъл. Очевидно те бяха предназначени за двата други камъка на времето: рубинения и изумрудения. Схемата бе същата, изобразена и върху значката му на чирак алхимик.

— Мисля, че трябва да върнем изумруда и рубина на местата им, за да поправим това, което е било развалено — каза Джейк.

Всъщност не беше сигурен в това. Обърна се към останалите. Марика скръсти ръце. Изглеждаше разтревожена. Ба’чук само сви рамене. Оставяха решението на него.

Той пристъпи към горния ъгъл, коленичи и посегна да постави изумрудения камък в купичката, белязана с полукръглата стрелка. Крилатата змия следеше действията му, сякаш за да се увери, че знае какво прави. Когато кристалът се озова на няколко сантиметра от празната бронзова купичка, Джейк почувства, че някаква сила възпрепятства движенията му. Трябваше да се наведе с цялото си тяло, да използва и двете си ръце, за да натика изумруда на мястото му.

Крилатата змия изскочи пред лицето му и изсъска гневно.

— Не е там — каза Ба’чук и поклати глава. — Това не е правилният ъгъл.

— Може би си прав — съгласи се Марика.

Джейк прекрати опитите си да постави зеления кристал в бронзовата купичка и отиде при другия връх на триъгълника, онзи със стрелката, сочеща надясно. Понечи да постави кристала на мястото му, като очакваше да срещне същата съпротива, но този път невидимата сила сякаш изкопчи изумруда от ръката му и го притегли към мястото му.

Джейк изтри длани в панталоните си. Придърпването приличаше на магнитно притегляне, а звънът на кристала в металната подложка му напомни за затварянето на електрическа верига. Изправи се и отстъпи крачка назад, след което кимна на Ба’чук.

— Опитай с твоя.

Приятелят му от племето ур отиде до върха на триъгълника. Наведе жезъла към последната купичка. Когато камъкът я доближи, магнитната сила го отдели от жезъла и го постави на мястото му в третата купичка.

Щом и тази последна верига се затвори със звук, напомнящ изщракването на електрически ключ, тримата отстъпиха назад, тъй като не знаеха какво да очакват. Дори летящата змия се отдръпна с тях и се скри зад гърба на Джейк.

Тихо бръмчене изпълни залата. Първоначално Джейк не беше сигурен дали то се дължи на жуженето на крилата на уислинга, или на нещо друго. Но когато звукът се усили, разбра, че източникът му не е летящата змия. Светлината, с която сияеха трите камъка на времето, стана още по-ярка.

— Джейк! — извика Марика. — Сърцето!

Той погледна нагоре. Сферата, вградена в стената над арката, също бе засияла. Тримата отстъпиха още няколко крачки назад. Тя заскърца сякаш в знак на протест, след което започна да се върти — отначало бавно и колебливо, сетне все по-гладко и по-бързо. Скоро разкри три различни пласта във вътрешността си, които се движеха в различни посоки като въртящ се жироскоп.

— Успяхме! — възкликна Марика.

— Но какво всъщност направихме? — попита Джейк.

— Чуй! — каза Ба’чук и наклони глава.

Джейк се заслуша и долови тих пулс, почувства туптенето му в гърдите си: ударите съвпадаха със завъртанията на сферата. Досущ като кристалното сърце на Кукулкан. Сферата бе оживяла. Сърцето й отново биеше.

Но не това имаше предвид Ба’чук. Той се обърна към изхода:

— Чуй! — повтори момчето от ур. — Чуй воя на бурята!

Джейк не успя да чуе нищо. Миг по-късно проумя, че Ба’чук се опитва да му каже именно това. Несекващият писък и стон на пясъчната буря бе заглъхнал. Каквото и да бяха направили, то бе сложило край на Великия вятър. Това трябваше да се види!

Джейк хукна към тунела, а Ба’чук го последва по петите.

Марика остана в залата. Не можеше да откъсне поглед от въртящото се кристално сърце. То грееше толкова ярко, че металният свод под нея бе заприличал на вана с разтопено сребро. Момичето пристъпи към стената.

— Джейк… — извика с изпълнен с любопитство глас.

— Веднага се връщам! — отвърна й той и навлезе в тунела, който водеше навън.

Двамата с Ба’чук стигнаха входа на пирамидата, озарен от лунната светлина. Когато се озова на чист въздух, Джейк застана на първото стъпало. Оттук огледа първо хоризонта отвъд града, сетне небето. Малкото доскоро късче звездно небе над Анкх Тави се бе разпростряло във всички посоки, чак до хоризонта. Далеч отвъд разрушените крепостни стени се стелеше лека мъгла, която забулваше пустинята. Причина за нея бяха дребни прашинки, които продължаваха да се носят във въздуха. Пробляснаха няколко светкавици, но с това се изчерпаха последните запаси статична електрическа енергия на бурята.

Това беше всичко.

Великият вятър бе стихнал.

— Джейк… — извика Ба’чук, за да привлече вниманието му. Приятелят му не гледаше нагоре, а надолу.

Някакво движение в основата на пирамидата прикова погледа му. Каменните статуи помръднаха съвсем бавно, отначало дори незабележимо бавно. Сетне движенията им станаха по-очевидни. Някой премести ръка, друг вдигна меч. Джейк наблюдаваше как се връща цветът по лицата на войниците, сякаш невидима четка ги боядисваше щрих след щрих. Щом цветовете биваха завършени, движенията на фигурата възстановяваха пълната си свобода. Една от фигурите подскочи на площада.

— Вече не са вкаменени — каза Джейк.

— Реката на времето не може да спре — добави Ба’чук, проумял истината.

Воините под тях не са били превърнати в камък, а просто са били застинали във времето, толкова неподвижно, че плътта им не е била способна да помръдне. Дори слънчевата светлина трябва да е попаднала в капана на тази магия и тъй като не бе в състояние да отрази черния цвят, превърнала всичко в тъмно сиво.

Джейк разбра. Магията на рубинения камък не превръщаше хората в камъни. Тя просто спираше времето, караше засегнатия да замръзне така, че да заприлича на камък.

Изпълни се с надежда, когато си представи Кейди, застинала като статуя от сив гранит със сабя в ръка. Дали в този момент сестра му също се връщаше към живот?

Надеждата му се изпари много, много скоро.

Прозвуча оглушителен крясък, който го накара да подскочи. Оживяваха не само войниците. Виещият сфинкс също наведе глава и едното му черно око се вторачи в Джейк.

От гърлата на ранените, освободени от сковаващата хватка на магията, се разнесоха викове на болка.

Закрещяха войници.

Битката продължи, макар и след вековно прекъсване. Ба’чук задърпа Джейк към укритието, което им предлагаше пирамидата. На запад припламнаха светлини. В далечината се появи ярко осветен небесен кораб, който се носеше ниско над пустинята.

Царската ладия.

Тя се издигна все по-високо и по-високо и се понесе към града. Макар да не разполагаше с далекоглед, Джейк знаеше кой управлява кораба. Представи си как Кре стои на мостика, а средното му око блести с черен огън. След като Великият вятър бе стихнал, нищо не можеше да попречи на Калверум Рекс да влезе в Анкх Тави. Макар да се бе забавил с векове, сега той възнамеряваше да извоюва победата си тук.

Докато тичаше обратно към вътрешността на пирамидата, Джейк можеше да се закълне, че чува смеха на Калверум, който достига до ушите му чак от пустинята. Или това бе собственото му чувство за вина?

Какво направих?

Единствената му надежда бе да спре това, което бе започнал. Ако успееше да възкреси Великия вятър, може би имаше някакъв шанс. Щеше да използва рубинения кристал, за да спре битката, развихрила се в подножието на пирамидата, и да върне всичко в предишното му състояние.

А после какво?

Народът на Дешрет щеше да остане уловен в същия капан, управляван от черния юмрук на Калверум Рекс. Джейк бе дал дума на Нефертити да помогне на народа й. Но как? Ами Пиндор? Дали приятелят му бе пленник на борда на ладията?

Всички тези въпроси, заредени със солидна доза чувство на вина, се въртяха в главата му, докато тичаше в тунела обратно към залата с кристалното сърце. До него достигна поредния крясък на птерозавъра, по-силен и по-мощен от предишния. Последваха го острите викове на войниците и писъците на умиращите.

При появата му Марика, която бе застанала в центъра на залата, се извърна:

— Джейк!

Тя стоеше в средата на триъгълника между трите камъка на времето, окъпана в сиянието на кристалното сърце на Анкх Тави. Озарена от ярка светлина, кристалната сфера се въртеше бясно над покрития с метал свод. Самата ниша под свода пък се бе превърнала в огледало, в което се отразяваха залата, блясъка на трите камъка, дори Марика и наметалото, с което тя бе облечена.

Той извика, докато тичаше:

— Марика, извади рубинения камък! Веднага!

Тя вдигна ръце объркана.

— Но, Джейк!

— Направи го!

Вместо това, тя излезе от триъгълника и посочи огледалната повърхност под свода. Той не разбираше колебанието й. Каквото и да се опитваше да му каже, то нямаше никакво значение в момента. Трябваше да стигне до тези камъни на времето и да ги извади, преди да стане прекалено късно.

Когато стигна на няколко крачки от триъгълника, забеляза нещо странно.

Огледалната повърхност продължаваше да отразява стаята, но не и Джейк. Според него загърнатата с наметало фигура на Марика продължаваше да стои в средата на триъгълника, макар момичето да бе излязло извън очертанията му.

Спря объркан.

Фигурата в огледалото се обърна. Беше облечена в египетска рокля, а лицето й бе изящно гримирано.

— Джейк — каза жената с глас, изпълнен с обич, очите й блеснаха от вълнение и плувнаха в сълзи.

Смаян, той падна на колене, осъзнал невъзможността на ситуацията.

— Мамо…

31. Семейна среща

— Толкова си пораснал — възкликна майка му, излезе от триъгълника и пристъпи към него.

Джейк се задавяше от сълзи. Едва се изправи на крака и се втурна към нея… само за да се блъсне в огледалото. Опря длани в металната му повърхност. Майка му стори същото, но не бяха в състояние да се докоснат, тъй като ги разделяха векове. Тя се намираше в миналото, застанала на същото място, но преди стотици години. Въпреки това Джейк бе готов да се закълне, че дори през студения метал чувства топлината на дланите й.

Той попи всяка нейна черта, сякаш тя бе слънцето, а той — зажадняло за светлина растение: как е завила тъмнорусата си коса под ушите, как искрят сини й очи, когато се усмихне, как луничките блещукат по кожата й…

Тя също го изучаваше напрегнато.

— Колко… колко време мина, откакто ви напуснахме? — попита тя, опитвайки се да запази самообладание, да преодолее шока.

— Три… три години — заекна той.

Тялото й се отпусна… тя сякаш рухна, покосена от тъга, неспособна да повярва, че е изминало толкова много време.

— Колко много… — промълви майка му със затаен дъх. — Какво направихме?

— Не разбирам. Къде е…?

Тръбният рев на птерозавъра заглуши думите му. Звукът обаче не идваше зад гърба на Джейк. Той отекна откъм огледалото с образа на майка му. Тя погледна през рамо към изхода на залата в нейната пирамида. Джейк долови шума на битката и писъците зад гърба й. Войната бе започнала в нейното време и щеше да завърши в неговото.

Когато майка му погледна отново към него, очите й бяха угрижени.

— Още малко и ще преодолее последния бастион. Силите на Корнелий няма да го задържат още дълго. Скоро ще дойде тук.

— Кой? — попита Джейк, макар да знаеше отговора.

— Калверум — отвърна майка му, използвайки името по плашещо фамилиарен начин. — Идва за камъните на времето и огледалото на Тот.

Джейк не отлепваше дланите си от това огледало. Египетският бог Тот бе върховен господар на мъдростта и времето.

— Камъните на времето са изключително мощни оръжия — обясни майка му и отстъпи назад. Заговори по-бързо като непрекъснато поглеждаше към изхода, очевидно за да прецени с колко време разполага, преди силите на Калверум Рекс да нахлуят в пирамидата. — Не мога да им позволя да ги вземат.

Джейк разбра. Той също бе свидетел на мощта, скрита в тези камъни. Извърна поглед към рубинения кристал. Той можеше да спира времето. Сега разбра предназначението на зеления кристал. Стрелката до бронзовата му купичка сочеше надясно или напред. Спомни си разпадналите се на прах тела на засегнатите от магията му. Зеленият кристал бе в състояние да ускорява времето.

— Джейк — повика го майка му, за да привлече вниманието му. — Властта на времето е само малка част от могъществото на тези камъни.

— Какво искаш да кажеш?

Тя потупа огледалото, което ги разделяше.

— Когато камъните бъдат поставени на мястото си, те могат да бъдат използвани, за да контролират огледалото на Тот и да отворят прозорец, с чиято помощ да надзърнеш в бъдещето или в миналото — и във времето, и в пространството. С това познание той може да властва във всички времена. Това не бива да се случи.

Джейк бе напълно съгласен с нея.

— Какво можем да направим?

Ревът на крилатия динозавър отекна за пореден път през огледалото от страната на майка му. Отвърна му звярът, който се намираше от страната на Джейк.

— Трябва да скрия два от камъните на времето, преди да стане прекалено късно — каза тя. — Магистър Улоф промени алхимията на камъка, който ще оставим. Той ще превърне защитната бариера около тази земя във вихрушка на времето.

Джейк разпозна името: Улоф. Беше го чул от бащата на Марика. Това бе лудият автор на ръкописа, посветен на бурята. Нищо чудно, че египтянинът знаеше толкова много по въпроса.

— Улоф ще скрие камъните на времето и вече е настроил часовника на баща ти така, че да открие скривалищата им… в случай, че ни потрябват отново.

Това обясняваше поведението на часовника, но камъните не бяха изгубени. Джейк бе открил изумрудения кристал, а неизвестно как Калверум Рекс бе успял да се сдобие с рубина. Споменаването на джобния часовник повдигна друг въпрос.

— Ами татко? Къде е той?

По лицето на майка му премина сянка.

— Нямам представа. Потегли преди три месеца с часовника. Оттогава не се е обаждал. Но след като приключа тук, ще тръгна по стъпките му. Не се тревожи. Ще го открия.

Джейк искаше да каже на майка си, че е намерил часовника в Калипсос, но тя се обърна към кристалите.

— Ще използвам рубинения кристал на времето, за да спра битката отвън — каза тя — и да ти осигуря времето, от което се нуждаеш.

— Време за какво? — извика той. — Какво трябва да направя?

Тя се обърна, изглеждаше безкрайно тъжна.

— Не мога да повярвам, че си тук. Че това бреме се е стоварило на твоите плещи, Джейк. Магистър Улоф прекара дълги години в изучаване на огледалото на Тот, използваше го много предпазливо, но въпреки това изгуби част от разсъдъка си. Той видя в него война, видя и пристигането в Дешрет на хора от Калипсос. Написах пророчество, за да могат бъдещите поколения да съхранят надеждата.

Джейк кимна. Това бе пророчеството на Лупи Пини.

— Но нямах никаква представа, че това ще бъдеш ти.

Тя отново го огледа от главата до петите, сякаш се опитваше да запомни всяка черта, всяка подробност, след което зад гърба й се появи египетски воин. Лицето на войника пребледня при вида на Джейк, но той очевидно нямаше време за губене:

— Магистър Пенелопе, трябва да тръгваме! Веднага!

Майка му вдигна длан към мъжа — жест, толкова познат, че сърцето на Джейк го заболя. Тя се обърна към огледалото и заговори бързо.

— Джейк, според изчисленията на магистър Улоф съществува начин да бъде счупено огледалото на Тот. За да стане това, аз трябва да го изключа в миналото, а вие да направите нещо много опасно в бъдещето.

— Какво?

Погледна зад рамото на Джейк, където стояха Марика и Ба’чук.

— За това ще бъдат необходими усилията и на трима ви. — Тя посочи камъните на времето в краката си. — След като огледалото помръкне тук, вие ще трябва да извадите всички камъни на времето и да ги поставите в грешните ъгли. — За да подчертае думите си, тя завъртя ръце по посока на часовниковата стрелка и погледна Джейк. — Ще бъде трудно.

Джейк си спомни необикновената сила, възпротивила се на подобен опит, но кимна:

— Ще се справим!

На устните на майка му се появи горда усмивка.

— Но какво ще се случи след това?

Усмивката й изчезна.

— Алхимията тук е много силна, тя засяга времето и пространството. Подобно действие би повредило времевата компонента. Но ответната реакция…, ако изчисленията на Улоф по отношение на разширяването на времето и пространствените полета са верни, тогава…

— Магистър Пенелопе! Веднага! — Думите на войника бяха подчертани от поредния рев на птерозавъра, достатъчно дълъг, за да писнат ушите им.

Майката на Джейк не му обърна внимание, а се наведе напред и притисна длани към неговите.

— Обичам те!

Впери очи в неговите, от което краката на момчето омекнаха.

— Мамо…

Сълзи покапаха по лицето му.

Преди да успее да каже още нещо, край ухото му се разнесе познатото жужене и крилатата змия полетя към огледалото. Явно не разбираше, че то не е врата към друга зала. Вместо да се удари в повърхността му обаче, уислингът премина през него и закръжи около главата на майка му.

Тя отстъпи назад — отначало изглеждаше стресната, после объркването й се замени с удивление.

— Уислинг! — отново погледна Джейк. — Къде го намери? Мислех, че последният уислинг е умрял преди векове.

Джейк искаше да зададе много по-важен въпрос и се приведе към огледалото.

— Но как успя да премине!

Майка му протегна ръка към крилатата змия и отвърна:

— Според легендата, тези създания са деца на времето. Улоф ги нарича драконите на Тот. Те могат да пътуват напред и назад във времето със същата лекота, с която рибата плува в реката. Никой не знае повече за тях.

Хрумна й нещо. Вдигна ръце и свали от врата си плетена кожена връвчица. На нея бе окачена миниатюрна флейта, изработена от животинска кост. Внимателно постави връвчицата с флейтата на врата на уислинга.

Зверчето изсъска с оголени зъби.

— Тихо, мъниче — успокои го тя и посочи огледалото. — Време е да си вървиш.

Уислингът й обърна гръб, изплющя сърдито с опашка и полетя към Джейк. Премина през огледалото, сякаш то бе облак дим, и се уви около врата на Джейк. Явно намираше товара си за прекалено тежък.

Джейк взе връвчицата и си я сложи. Огледа за миг флейтата и забеляза, че върху повърхността й са инкрустирани миниатюрни златни букви. Приличаха на скандинавски руни.

— Какво е това? — попита той и я скри.

Преди майка му да му отговори, прозвуча оглушителен рев. Египетският воин се втурна напред. Мрачното изражение на лицето му подсказваше, че е готов да грабне майка му и да я понесе на гръб. Хвана я здраво за ръка.

Тя не се възпротиви и хукна към триъгълника. Коленичи край рубинения кристал и махна с ръка на войника да вземе изумрудения. През цялото това време не откъсваше поглед от Джейк.

— Прибери се у дома. — Тя заговори така, сякаш се опитваше да даде цял куп напътствия с възможно най-малко думи. — Флейтата ще те закриля. Наближава голяма война, която ще се простре във времето. Остани си у дома. Двамата с баща ти ще те намерим.

Двамата с войника се наведоха над своите камъни на времето. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се усмихна на Джейк.

— Кажи на сестра си, че я обичам…, че ми липсва.

Думите й потънаха в сподавени ридания.

Джейк се сети, че така и не бе успял да й разкаже за случилото се с Кейди, но как би могъл да го направи, така че да не я ужаси? Дали Кейди още бе статуя? Дали възкресяващата магия бе стигнала чак до Ка-Тор? Докато търсеше думи, с които да обясни случилото се — през цялото това време не откъсваше поглед от майка си — египетският воин извади изумрудения кристал и огледалото помръкна.

Джейк притисна чело към него, раменете му се затресоха от плач…

— Не…

Марика и Ба’чук се втурнаха да го хванат, докато той се плъзгаше по металната повърхност, разтърсен от сподавени ридания. Задържаха го, а Марика допря лицето си в неговото. Дори уислингът го погали нежно с езичето си по ухото.

— Колко трогателно… — изрече някой зад тях.

Джейк се обърна и скочи на крака.

В залата влезе Кре. На челото му гореше огън. Подире му нахълтаха жреци в черни раса. Едва сега Джейк осъзна, че екотът на битката, която се водеше около пирамидата, е заглъхнал. Сякаш за да потвърди това, птерозавърът на Калверум Рекс нададе последен триумфален рев, за да възвести края на вековната битка.

Джейк и приятелите му бяха изгубени.

32. Време и пространство

Все още разтърсен от срещата с майка си, Джейк пристъпи напред с кипнала от ярост кръв. Измъкна най-близкия кристал — леденосиния сапфир — от бронзовата му поставка, с което предизвика взрив от енергия и ръката му изтръпна, прободена сякаш от хиляди искрици. Уислингът трепна от изненада, разви опашката си от врата с ядно съскане и изчезна във въздуха.

Нямаше право да обвинява крилатата змия. И той би направил същото, ако можеше.

Вместо това Джейк излезе от триъгълника и вдигна заплашително камъка. Голямата кристална сфера над главата му проскърца заплашително.

— Не мърдайте! — извика той.

Жреците на Ка не му обърнаха никакво внимание и продължиха напред с оголени мечове.

— Спрете! — нареди им създанието, обсебило Кре.

Колоната от черни раса спря, сякаш някой бе дръпнал синджира й като на куче. Кре ги разбута и застана отпред.

Джейк махна с ръка към приятелите си.

— Разменете камъните — прошепна им той, здраво стиснал зеления кристал. — Побързайте!

Марика и Ба’чук се втурнаха напред. Всеки грабна по един камък. Когато ги извадиха от местата им, механизмът на голямата кристална сфера спря да се върти и тя помръкна. Това направи сенките в залата още по-мрачни, а черните пламъци на челото на Кре припламнаха по-ярко.

— Каква глупост… — рече Калверум Рекс с гласа на Кре.

Марика и Ба’чук размениха местата си зад гърба на Джейк, завъртайки се по посока на часовниковата стрелка. Понечиха да сложат кристалите в бронзовите купички, но невидимата сила се възпротиви на опитите им. Марика изохка, едва успяваше да удържи своя камък. Ба’чук пуфтеше от раздразнение.

Кристалното сърце над арката реагира, сякаш някой бе включил дефибрилатор към него. То подскочи и изригна мълнии. Трите му слоя се завъртяха лудешки и започнаха да се трият един в друг. Звукът наподобяваше драскане с нокти по училищна дъска.

Кралят на черепите не обърна никакво внимание на случващото се, разпери широко ръцете на Кре и тръгна към тях. Нито за миг не откъсна погледа си от Джейк.

— Толкова лесно ли се отказваш от тези, които обичаш и ги обричаш на смърт?

Джейк погледна Марика.

— Нямам предвид тези тук… — Ръката на Кре посочи огледалото под свода. — А онези, които си загубил отдавна…

Джейк разбра. Калверум Рекс говореше за родителите му.

Кре протегна ръка към него.

— Дай ми този камък… и аз ще ти дам клетва.

— Каква клетва?

— Джейк, не го слушай — предупреди го Марика с напрегнат глас.

Той вдигна длан, също както майка му бе сторила това преди броени минути, и пристъпи към Калверум Рекс, за да чуе предложението му.

— Овладееш ли алхимията на огледалото, всички пътища на този свят ще бъдат отворени пред теб. Дай ми камъка и аз ще ти позволя да тръгнеш по онзи път, който ще ти позволи да събереш семейството си, да го върнеш у дома… да избягаш завинаги от ужаса на тази земя.

— Ти… ти можеш да направиш това? — попита Джейк и пристъпи още една крачка напред.

— Мога… мога да направя и много повече.

Джейк се поколеба, яростта, която бе събрал, се изпари.

Всичко това може да приключи.

— Ако обаче ми откажеш, ще познаеш такова страдание, каквото никой не е изпитвал… Ще започна с онзи римлянин, когото държа в ладията…

Джейк си представи приятеля си като пленник на Калверум Рекс.

— Пиндор е на борда на твоя кораб?

— И той, и много други.

Опитът за бягство очевидно се бе провалил. Пиндор и останалите отново бяха пленници. Джейк вдигна сапфирения кристал. Ако предадеше камъните на Калверум Рекс, щеше да получи това, което искаше, а приятелите му щяха да живеят. Изборът изглеждаше толкова лесен. Джейк се замисли за майка си, за баща си, за Кейди.

Изтри сълзите, които се стичаха по лицето му.

Калверум Рекс пристъпи напред. Застана на няколко крачки от него и протегна ръка.

— Времето за сълзи може да свърши…

Джейк сведе поглед към влажната си длан.

— Понякога сълзите се отразяват добре. Помагат ти да откриеш истинските си чувства. — Сетне погледна третото око, което пламтеше на челото на Кре.

— Освен това са много солени.

Той завъртя кристала в мократа си от сълзи длан, коленичи и удари камъка в пода.

— Не!

Джейк искаше Калверум Рекс да се приближи колкото се може повече. При положение, че Кре бе обладан от толкова мощна алхимия, момчето искаше да порази демона с цялата мощ на камъка.

Солта в сълзите му възпламени кристала, енергията му изригна и се понесе по каменния под. Преминавайки по плочите, тя заличи драскотините и белезите на времето и повърхността им стана блестяща и лъскава. Стрелката до бронзовата купичка на синия сапфир сочеше наляво или назад във времето.

Калверум Рекс се обърна и понечи да побегне, но Кре се оказа лоша марионетка. Магистърът на ордена на Кръвта на Ка изпадна в паника. Волята му се сблъска с волята на Калверум и тялото му се строполи на пода. В този миг го връхлетя вълната.

Тялото на Кре се съпротивляваше, той се извърна към Джейк. Чертите на Кре започнаха да се изглаждат и лицето му ставаше все по-младо. Черното око на челото му обаче продължаваше да грее с омраза, която изгаряше дори от това разстояние.

— Ще те намеря… Ще те накарам да пищиш…

След което третото око изчезна от челото му и кожата му върна вида си отпреди татуирането на символа. Това прекъсна връзката с Калверум Рекс. Кре облещи очи, когато отново възвърна контрола над собственото си тяло. Втренчи в Джейк поглед, изпълнен с учудване и ужас. Изпищя и покри лицето си. Крайниците му сякаш се смалиха, лицето му също. За секунди расото му стана прекалено широко и той потъна в него като удавник.

А може би наистина бе удавник, удавник в реката на времето.

Момчешкият му вик отстъпи място на бебешки плач.

Джейк вдигна камъка си от пода и се изправи.

Скоро прозвуча цял бебешки хор. Подът бе осеян с черни раса, върху които лежаха разплакани бебета.

Джейк се обърна, тъй като се страхуваше за съдбата на приятелите си. Те бяха поставили длани върху своите кристали. Неотдавна изумруденият кристал го бе защитил от магията на рубина, а сега тези два камъка бяха сторили същото за приятелите му.

Голямата кристална сфера над главите им продължаваше да се върти бясно и да хвърля искри. Изглеждаше, че всеки момент трите сфери ще се пръснат и парчетата им ще засипят залата.

Джейк нямаше никакво време.

Хукна към триъгълника, падна на колене и пъхна сапфирения камък на времето в третата купичка. Трябваше да положи огромни усилия. Тримата приятели се бориха заедно. Общата им воля и обединените им сили преодоляха постепенно бариерата, която отблъскваше камъните. Всеки един от кристалите започна да потъва в бронзовата си поставка милиметър по милиметър.

Накрая съпротивата изчезна, като че ли невидимата сила бе решила да отстъпи. Кристалът на Джейк изскочи от дланта му и изтрака при удара си в бронзовата поставка. Звукът отекна два пъти по-силно, колкото тракането, долетяло от другите два върха на триъгълника.

Имаше обаче и четвърти камък.

Разнесе се оглушително бам като удар с чук по кристален гонг. Звукът долетя отгоре и разтърси залата. Косите на Джейк се изправиха, краищата им затанцуваха във въздуха. Същото се случи и с Марика и Ба’чук.

Джейк седна на пода и вдигна поглед. От кристалното сърце се стрелкаха синкави пламъци, които бързо изпълваха пространството под купола.

— Излизайте! — извика им той и запълзя към изхода, без да откъсва поглед от кристалната сфера.

Оказа се прекалено бавен.

Огънят обиколи купола и се върна в кристала, който сякаш го засмука обратно. Сега сферата грееше като слънце, толкова ярко, че Джейк трябваше да заслони очи. Но дори един толкова голям кристал не би могъл да удържи подобно количество енергия. Тя пропълзя по сводестата ниша и превърна металната й повърхност отново в огледало. Проблеснаха образи, сменяха се толкова бързо, че погледът на Джейк не бе в състояние да ги следи. Металът започна да вибрира, тъй като потокът от енергия към него не спираше.

Джейк почувства напрежение в гърдите си, предчувстваше, че натрупалата се енергия ще се отприщи и ще избухне.

— Залегнете! — извика той и направи знак на останалите да се хвърлят на пода.

Докато се обръщаше, периферното му зрение долови един образ, застинал върху огледалото. Това бе самият Джейк, но в очите му пламтеше черен огън. След миг образът му изчезна. Погледна към Марика и Ба’чук. Те лежаха на пода и не го бяха видели.

Джейк се просна отчаян и покри главата си с ръце.

Какво означава това? Това в бъдещето ли е? Предупреждение ли е?

Избухна взрив, който помете всички мисли от главата му. Ударната вълна ги блъсна и запрати телата им на няколко метра по пода, след което изчезна и в залата отново прозвуча бебешки плач.

Джейк се надигна. Кристалното сърце се въртеше спокойно и светеше с приглушено сияние. Сводестата ниша се бе напукала, от нея дори бяха паднали няколко камъка и се търкаляха по пода. Камъните на времето продължаваха да греят в бронзовите поставки по върховете на триъгълника, но изглеждаха сякаш се бяха сраснали с пода.

— Не може да бъде! — възкликна Марика, докато се изправяше на крака.

Джейк знаеше какво е предизвикало учудването й. В огледалото се появи позната гледка. Просторен двор, озарен от лунните лъчи. В средата му растеше огромно дърво, а в края му се издигаше каменен замък.

— Това е Калакрис! — каза Марика.

Тримата се втурнаха напред. Какво им показваше огледалото? Бързоногата Марика стигна първа до него. Протегна ръце, тъй като очакваше металната повърхност на огледалото да я спре, но вместо това премина през нея и се озова в двора на замъка Калакрис в Калипсос.

Смаяна от учудване, тя направи още няколко крачки, преди да спре. Завъртя се в кръг и каза, преливаща от радост:

— Аз съм си у дома!

— Но как? — възкликна Джейк, опитвайки се да проумее случилото се. Протегна ръка към сводестата ниша, в която доскоро бе окачено огледалото. Там нямаше нищо.

Ба’чук въздъхна:

— Времето е счупено.

Джейк го изгледа напрегнато. Ба’чук сви рамене, сякаш отговорът би трябвало да е очевиден за всички. Джейк сбърчи чело и се опита да си припомни думите на майка си.

Алхимията тук е много силна, тя засяга времето и пространството. Подобно действие би повредило времевата компонента.

Джейк проумя — или така поне се надяваше — случилото се. Действията им би трябвало да са разтърсили из основи механизма за контрол над времето, създаден в древна Атлантида. Но както майка му бе споменала, устройството контролира и времето, и пространството. Загледа се в портала, който водеше към двора на замъка Калакрис. След като мостът, хвърлен през времето, бе рухнал, цялата енергия на кристалното сърце се бе насочила към прокарването на мост, през пространството.

Мост към Калипсос.

— Но защо точно там? — промълви той.

Ба’чук сви рамене.

Дали защото Марика и Ба’чук бяха оттам? Това оказваше ли влияние върху местата, които мостът свързваше? Или магистър Улоф, който знаеше, че след време тук ще дойдат пришълци от Калипсос, бе настроил камъните така че да отворят портал, който води именно към Калипсос?

Джейк подозираше, че никога няма да научи отговорите на тези въпроси.

Когато пристъпи към прага, забеляза камъните на времето. Така се бяха споили с подложките си, че по всяка вероятност бяха фиксирали портала и той щеше да остане отворен единствено към Калипсос.

Марика се втурна обратно в пирамидата. Очите й танцуваха от щастие.

В този миг прозвучаха бойни рогове. Тримата се обърнаха към изхода на пирамидата. За миг бяха забравили, че навън се води война. Царската ладия се рееше във въздуха и магията на сапфира не би могла да я достигне. Над главите им летеше цял вражески боен кораб.

Ослушаха се и чуха рева на още рогове.

Какво става?

Джейк се обърна към Марика:

— Събуди баща си! Вдигнете тревога!

Представи си армия от египтяни, верни на Кръвта на Ка, да нахлува през портала в сърцето на Калипсос.

— Хайде — подкани той Ба’чук.

Двамата прекосиха тичешком залата, като заобикаляха бебетата, и хукнаха към тунела. Джейк спря на най-горното стъпало. Над площада продължаваше да се рее царската ладия, осветена от факли, но сега тя бе заобиколена от седем по-малки кораба.

Джейк видя как екипажа на ладията хвърля оръжията си зад борда. От небето се изсипаха мечове и издрънчаха по каменните плочи на площада. От по-малките кораби долетяха триумфални викове.

Група войници изкачваше тичешком стъпалата на пирамидата.

Водеше ги позната фигура.

— Джер! — извика Джейк.

Целият в кръв и рани, египтянинът вдигна уморено меч, за да го поздрави. Явно въстанието в Ка-Тор бе завършило с успех. И след като бяха завзели столицата, въстаниците са се притекли на помощ на Джейк.

Той се втурна по стъпалата, за да ги посрещне, изгарящ от нетърпение да научи новините, да узнае най-вече съдбата на Кейди. Тревогата за сестра му явно бе изписана на лицето му, защото Джер го прегърна и го погледна в очите:

— Сестра ти е добре. Статуите, които оживяха, промениха хода на битката. Ка-Тор празнува!

Джейк — чийто организъм толкова дълго бе разчитал на прилива на адреналин — се отпусна омаломощен на стъпалото на пирамидата. Искаше да попита, да разкаже, да сподели толкова много неща, но сега се нуждаеше от няколко мига, в които да преживее радостта си.

Не му бе писано.

По стъпалата на пирамидата се изкачиха две фигури, които вървяха плътно една до друга.

— Сторете път! — Този глас несъмнено принадлежеше на принцесата.

Джер отстъпи встрани, за да направи място за Нефертити. А тя съвсем не приличаше на принцеса. Дрехите й бяха разкъсани от нокти. По лицето й кървяха драскотини, едното й око бе подуто. Явно бе слязла от ладията, веднага след като екипажът й се бе предал. Спря на стъпалото под Джейк, сложи ръка на кръста и го погледна.

— Радвам се, че поне един човек тук знае как се изпълняват царски заповеди! — на устните й затанцува усмивка, която смекчи високомерното й излъчване. — В знак на благодарност реших да ти върна твоя приятел. Благодаря ти, че ми го даде назаем.

Тя се извърна, за да направи път на Пиндор. Той куцаше, състоянието му не бе по-добро от нейното, но изглеждаше неимоверно щастлив от обстоятелството, че държи Нефертити за ръка.

Явно Пиндор си бе намерил нов приятел. Всъщност, приятелка.

Пиндор се качи на стъпалото до Нефертити. Направи това с известни усилия, тъй като носеше тежък товар. Под едната си ръка държеше огромно кафяво яйце, покрито с червени петънца.

Забеляза интереса на Джейк и кимна към площада.

— Намерих го там.

Джейк разбра какво държи приятелят му. Осъзна, че магията, върнала времето назад, е засегнала и площада, превръщайки птерозавъра в яйце.

Пиндор едва го мъкнеше.

— Умирам от глад — каза той.

Джейк се усмихна. Някои неща никога не се променят и остават неподвластни на времето и пространството.

— Слънцето ще изгрее скоро — каза Пиндор — мисля да си направя омлет.

Джейк се изправи, изтупа панталоните си и го потупа по рамото.

— Смятам, че идеята е чудесна!

33. Последно пророчество

Седмица по-късно започнаха празненства, които обхванаха и двете земи — Калипсос и Дешрет.

Слънцето грееше ярко и Джейк се разхождаше сам в двора на замъка Калакрис сред цялата суета и глъчка, които съпровождаха сближаването на двата свята. Свиреха рогове и биеха барабани, а акомпанимент им правеха лютни и арфи. Стените на замъка бяха покрити с гоблени от Калипсос и Дешрет. Бяха наредени и банкетни маси, отрупани с деликатеси от двете земи, тъй като готвачите и от Калипсос, и от Дешрет искаха да покажат най-доброто от себе си.

Пред стъпалата на замъка Калакрис се издигаше подиум, на който бяха застанали членовете на съвета на старейшините на Калипсос, а мястото си до тях бе заела свитата на фараон Неферхотеп. Състоянието на възрастния фараон се подобряваше бавно след отравянето, но организмът му все още бе доста слаб. Наложи се да го пренесат през портала върху паланкин, отрупан с възглавници. Джейк наблюдаваше бащата на Пиндор, старейшина Марцел Тиберий, свел глава, увлечен в разговор със стария фараон. Тепърва щяха да се водят безброй разговори и преговори, преди двете земи да се опознаят добре, но все пак това бе началото.

На същия подиум бе застанал и Джер, който се смееше в компанията на Астрид Улфсдотир, старейшината от племето на викингите. Той определено изглеждаше заинтригуван от нея. Тя на свой ред не откъсваше поглед от бебето, което Джер дундуркаше на коляното си. Египтянинът бе решил да отгледа братовчед си Кре. С негова помощ и следвайки неговия пример, Кре най-вероятно щеше да израсне като много по-добър човек отпреди. В този момент обаче Джер изглеждаше доста ангажиран с малкия Кре и Джейк знаеше причината.

Горкичкият Кре, толкова го боли! Никнат му зъбки!

Джейк обаче не изпитваше никаква симпатия.

Той отиде в другия край на двора, където се издигаше дъсчен подиум, ограден с въжета. Там се редуваха да свирят музиканти от двете земи. Смехът избухваше най-силно, когато някой се опиташе да повтори стъпките на чуждоземен танц. Точно в този момент звучеше игрива песен — на Джейк му заприлича на шотландска — и танцьорите подскачаха на един крак със своите партньори.

Сред тях той откри и Пиндор. Приятелят му бе облякъл традиционната римска тога, но очевидно бе положил сериозни усилия да изглежда по-представително — сложил си бе кожен портупей, накичил се бе с бронзови медали, като не бе пропуснал и нагръдния знак на кавалерията на Калипсос. Несъмнено се опитваше да впечатли партньорката си в танците, нищо че през цялото време придържаше тогата си с една ръка, за да не би да се спъне и да стане за смях пред всички.

Партньорката му не обръщаше внимание на тези неща, тъй като полагаше сериозни усилия да разучи стъпките на танца. Нефертити се бе гримирала по египетски маниер, но бе облякла разкошен ловен костюм с наметало. Тя видя Джейк и се усмихна широко.

Усмивката й обаче не бе предназначена за него.

Някой потупа Джейк по рамото и той се обърна.

Марика стоеше свенливо на крачка от него. Беше облякла дълга бяла ленена рокля и бродирано елече. Черната й коса се спускаше свободно по раменете й, хваната с панделка по средата на гърба й. На врата й грееше нефритено колие във формата на ягуар. Озарен от слънчевите лъчи, камъкът хвърляше изумрудени отблясъци, досущ като очите й.

— Марика… — прошепна Джейк, изгубил дар слово.

Руменина обля лицето й.

Зад гърба му прозвуча отчаян призив:

— Хайде де, покани я на танц!

Джейк се обърна и видя Кейди, хваната под ръка с Херонид, по-големия брат на Пиндор. Двамата бяха неразделни през последната седмица. Използваха всяка свободна минута, за да подновят приятелството си, а това бе свързано с много целувки.

Младият римлянин обаче не бе единствената причина Кейди да остане тук. При завръщането си в Ка-Тор Джейк бе прекарал цяла вечер, за да й разкаже случилото се. Фокусът на неговия разказ бе изненадващата поява на майка им. Кейди го накара да повтори всичко — всяка нейна дума, всеки неин жест — от тази кратка среща. През цялото време бе плакала със сълзи на щастие, но и със сълзи на разочарование.

Защо ти, а не аз?, бе простенала накрая тя, заровила лице в шепите си.

Джейк нямаше отговор. В крайна сметка и двамата трябваше да приемат горчивата истина. Образът в огледалото на Тор бе отдалечен с векове от тяхното време. В огледалото като че ли се бе появил призракът на майка им и нищо повече.

След този разговор Кейди май се бе отчуждила от брат си, може би защото присъствието му й причиняваше болка. Дори в този миг Джейк забеляза, че в очите й има тъга, примесена с ревност, че той бе зърнал майка им, а тя — не. Той нямаше представа какви думи да използва, за да облекчи тази болка.

Въпреки това Кейди го прегърна и допря лицето си в неговото.

— Танцувай — прошепна му тя с едва доловима тъга в усмивката. — Просто танцувай.

Хвана го за раменете и го завъртя към Марика.

Може би и двамата не бяха в състояние да направят нищо повече за момента.

Той протегна ръка.

Марика я пое.

Звучеше друга мелодия, по-бавна, но изпълнена с оптимизъм. Джейк тръгна към дансинга с Марика, прегърна я, сетне двамата затанцуваха и оставиха света да се завърти около тях.

Друго не можеха да направят.

Часове по-късно, когато нощта отдавна се бе спуснала над Калипсос, някой почука на вратата на стаята му.

Джейк се бе събудил от кошмар, в който очите му горяха и от тях излизаха черни пламъци, които поглъщаха всичко, до което се докоснеше. Подскочи в леглото, тъй като почукването отекна силно в помещенията, които делеше със сестра си. Опипа лицето си. Очите му бяха на местата си.

Е, поне една добра новина!

Този кошмар го преследваше нощ след нощ. И той добре знаеше причината. Не бе казал на никого за образа, който бе видял в огледалото на Тот: самия себе си с очи, пламнали от черен огън. Може би това не означаваше нищо, може би бе плод на въображението му, изострено от целия този хаос. При всички случаи обаче щеше да запази тайната за себе си. А тя не спираше да го измъчва и да навестява сънищата му.

Почука се за трети път — вече доста по-силно и Джейк отметна завивките и тръгна към вратата, както си бе по боксерки и чорапи. Двете спални — неговата и на сестра му — бяха свързани с обща дневна. Видя Кейди, облечена в дълга нощница, да стои на прага.

— Кой ли ни притеснява по това време? — зачуди се тя.

Гласът й явно бе достигнал до коридора.

— Аз съм… Шадуф.

Джейк се намръщи и отиде да отключи. Когато отвори вратата, чичото на Нефертити нахлу забързан в стаята. Беше облечен в прашно наметало и ръсеше песъчинки при всяка своя стъпка. Най-сетне бе избръснал брадата си, а това бе подсилило приликата с по-големия му брат, фараона. Погледът му обаче бе запазил лудешката си искра.

— Шадуф — попита Кейди, — какво има?

Той определено изглеждаше развълнуван. Отиде до масата и разстла върху нея навит на руло пергамент.

— Дойдох направо тук — каза. — Вие първи трябва да го видите.

Джейк застана до него. Кейди мина от другата му страна.

— Бях в пустинята — обясни Шадуф. — Проучвах района около Процепите.

Джейк знаеше, че сега Шадуф прекарва по-голямата част от времето си под открито небе. След като бе стоял две години в тъмницата на Кре, той не понасяше затворени пространства. Освен това Шадуф винаги бе проявявал интерес към пясъците около Анкх Тави и кристалите, които откриваше там.

— Разпънах палатката си в сянката на скалите, но скоро след като изгря луната долових някакво стържене, което ме накара да отида до стената. — Той погледна Джейк и Кейди. — Стената, на която е написано пророчеството на Лупи Пини.

Джейк се обърна към Кейди.

— Думите, които мама е написала…

— Да, да, точно така. — Шадуф определено бързаше. — Но когато стигнах до скалата, видях, че в камъка са издялани нови знаци. — Очите му се разшириха от учудване. — Стоях и гледах, а новите йероглифи се появяваха пред очите ми — чертичка по чертичка.

Той показа с ръце, а очите му блестяха от вълнение.

— Появиха се точно под старото пророчество. — Шадуф посочи свитъка. — Ново пророчество…, за съжаление не успях да го прочета, затова го копирах и ви го донесох.

— Защо на нас? — попита Кейди.

Той се обърна към тях, беше възбуден, опитваше се да ги накара да разберат.

— Това е ново пророчество… ново пророчество на Лупи Пини!

Шадуф кимна към Джейк.

— Смяташ, че майка ни е написала това ново послание? — попита Джейк.

— Да, разбира се. Че кой друг?

Сърцето му затуптя по-силно. Двамата с Кейди се спогледаха. Приведоха се над масата.

— Покажи ни го — каза Джейк.

Шадуф кимна енергично, разгърна свитъка и го притисна към масата. Появиха се следните думи, написани с разкривен почерк.

— Доста се затрудних да го копирам — обясни им Шадуф. — Струва ми се, че думите са написани от някой, който е бързал и освен това е бил уплашен.

Кейди се обърна към Джейк.

— Това е английски. Възможно ли е мама наистина да го е написала? Това послание от миналото ли е?

Джейк си спомни как майка му бе избягала от Анкх Тави броени минути преди падането на града. Вероятно след това се е сетила за нещо, което непременно е трябвало да му каже, да съобщи на двамата със сестра му. Единственият начин да го направи, е бил да се върне до скалата със старото пророчество и да изпише новото под него. Новите думи би трябвало да са пропътували през вековете, за да се появят върху скалата.

Думите наистина бяха написани набързо — а това бе толкова нетипично за майка им, — затова Джейк предположи, че тя е била отчаяна и е разполагала със съвсем малко време.

— Това трябва да е важно — промълви той.

За да го докаже, посегна към врата си и извади подаръка, който майка му му бе направила: миниатюрната флейта, изработена от рог. Присви очи, за да прочете златните букви, инкрустирани върху повърхността й.

Това определено бяха скандинавски руни. Джейк вече бе направил опит да ги проучи с помощта на ресурсите, с които разполагаше. Посъветва се дори с викингите в Борнхолм, но и там удари на камък. Старейшина Улфсдотир заяви, че написаното е пълна безсмислица. Възможно е текстът да бе написан с азбука, която викингите в Калипсос не познаваха. Единственият знак, който имаше смисъл, бе голямата руна в центъра. Погледна я отново.

Тази руна се наричаше алгиз и представляваше вдигнат щит. Джейк си спомни думите на майка му: флейтата ще те закриля.

Отново се наведе към пергамента.

— Пазете се от Локи — прочете на глас той и погледна многозначително Кейди. — Локи4 е древно скандинавско божество на пакостите. — Той вдигна флейтата. — Мама ни даде това. Тази флейта е покрита със скандинавски руни. Едва ли става въпрос за случайно съвпадение.

— Какво ли се опитва да ни каже? — зачуди се Кейди.

— Не зная. Явно е бързала много. Не е имала време за по-дълго послание. — Джейк продължаваше да гледа сестра си. — Освен това ми каза да се приберем у дома. Може би трябва да я послушаме. Искаме ли да разберем какво е написано върху флейтата, трябва да се консултираме със специалисти по скандинавска писменост и езици.

— Значи искаш да се върнем у дома?

Той кимна бавно.

— Кога?

Отговорът дойде откъм вратата, а гласът прозвуча дрезгав и уморен.

— Трябва да си тръгнете още тази нощ, преди луната да залезе.

Тримата се обърнаха едновременно и видяха старейшината от племето ур, застанал прегърбен на прага, подпрял се на дебела тояга. Гъстите му тежки вежди бяха надвиснали над очите.

До стареца стоеше Ба’чук. Момчето влезе в стаята.

— Магистър Меруук разговаря с прорицателите на нашия народ, онези които сънуват в дългото време.

Старейшината на ур кимна:

— Нещо е размътило великата река. То идва за теб, Джейк Ренсъм. Трябва да си тръгнеш, преди това да се случи. За доброто на всички ни.

Кейди сграбчи ръката му.

Дори Джейк да бе изпитвал някакви съмнения, относно взетото решение, думите на Меруук ги разсеяха. Ур бяха първото племе, дошло на Пангея. Бяха живели в сянката на храма на Кукулкан по-дълго от всички останали. Бяха изключително чувствителни към енергията, излъчвана от технологията, дошла от древна Атлантида, чувствителни към потока на времето.

Щом те казваха, че е дошъл моментът да си тръгне…

Час по-късно лунните лъчи продължаваха да галят каменната змия, кацнала на върха на храма на Кукулкан. Джейк и Кейди стояха на най-високото стъпало на пирамидата, заедно с Меруук.

Ба’чук ги бе придружил по пътя им през Свещените гори и бе застанал на стража в подножието на пирамидата. Джейк вече се бе сбогувал с него, но не бе имал време да стори това с Пиндор или Марика. Луната щеше да залезе скоро. Джейк и Кейди едва имаха време да се облекат.

А и без друго какво щях да им кажа?

Раздялата с Ба’чук бе достатъчно тежка. Джейк го бе прегърнал силно. В очите на приятеля му напираха сълзи. Даде му обещание, което се надяваше да спази.

Ще се видим отново.

— Хванете ме за ръка — нареди Меруук.

Джейк улови дланта му, сетне хвана ръката на Кейди. Нуждаеха се от магистъра, за да прекосят бариерата, която пазеше сърцето на храма. Докато минаваха през прага, Джейк усети познатото гъделичкане.

Когато се озоваха във вътрешността, Меруук остана край входа, подпирайки се на жезъла си.

— Трябва да продължите сами.

Джейк кимна. Знаеше какво трябва да направи. Миналият път всичко стана случайно, но сега щеше да е различно.

— Хайде — подкани той Кейди.

Двамата се спуснаха мълчаливо — всеки бе потънал в собствените си мисли — по тунела, сетне прекосиха залата с кристалното сърце на Кукулкан. Джейк не забави крачка, а само хвърли бегъл поглед към огромната сфера, която се въртеше над главите им, идентична с онази в Анкх Тави. Спуснаха се по друг тунел, който ги отведе до зала, разположена под първата.

На нейния под лежеше механизъм, изработен от чисто злато. Стените около него бяха заети от карти на Пангея. Механизмът приличаше на нещо средно между маянски календар и гигантски часовник. Джейк пристъпи към центъра на двете големи златни колела, разположени едно в друго, свързани с безброй зъбни колела като скоростна кутия на автомобил.

Когато се озова в средата им, той спря и се огледа. Нещо важно го измъчваше, откакто бе видял за първи път птерозавъра на Калверум Рекс пред пирамидата.

Кейди застана до него. Явно бе прочела объркването на лицето му, защото попита:

— Какво има?

Той помълча, опитваше се да подреди пъзела в главата си, да реши загадката, която съперничеше на задаваните от Сфинкса. Подобно на гатанките, описани в древногръцкия мит, тази, която измъчваше Джейк, също се въртеше около времето и в нея също участваше сфинкс.

— Гракилът, който Калверум яздеше — започна Джейк и се обърна към Кейди. — Опитвам се да проумея как това чудовище би могло да застине в далечното минало.

— И приятелят ти да го превърне на омлет преди една седмица — добави Кейди и сбърчи нос при мисълта за това.

— Калверум Рекс яздеше същия птерозавър, когато ни нападна в долината на Калипсос — обясни Джейк.

— За да застине на площада в Анкх Тави, той би трябвало да е пътувал в миналото, след като го спряхме в Калипсос. Претърпял неуспех тук, той е отишъл в Анкх Тави, за да намери ново оръжие. Възможно е да е бил привлечен от нещо, което мама е правела там. Само този ред на събитията има смисъл.

Джейк отново чу думите на майка си:

Наближава голяма война, която ще се простре във времето.

— Но мама успя да го спре там — каза Кейди с преливащ от гордост глас.

Джейк кимна.

— Кралят на черепите избяга, но птерозавърът му застина във времето. Ако съм прав, Калверум е отишъл в Анкх Тави заради мама. Според мен това означава, че тя е жива и се движи няколко стъпки пред него. Което на свой ред означава, че мама и татко могат да се намират на всяко едно място, във всяка една епоха.

— Как тогава ще ги открием?

Джейк вдигна часовника на баща им:

— Първо да се приберем у дома.

Изражението на Кейди подсказваше, че прави това с неохота. Когато тя погледна назад към входа, Джейк лесно се досети какви мисли минават през главата на сестра му. Бяха открили майка си на този свят, а сега трябваше да го напуснат.

Джейк я хвана за ръка.

— Мама и татко са там някъде. Изгубени във времето. Но аз усещам присъствието им. Не там, а тук.

Той стисна пръстите й.

Кейди му отвърна със същото.

Очите им се срещнаха. Тя пое дълбоко дъх, от който цялото й тяло потрепери. Кимна отново, този път изпълнена с решимост.

Със свободната си ръка Джейк извади часовника на баща им. Беше го взел от диплите на расото на Кре. Надяваше се методът, който бяха използвали миналия път, да ги върне отново у дома им. Пъхна нокът под коронката на часовника. Той служеше за навиване на пружинката, но и за сверяване на часа.

Огледа лицето на сестра си за последни признаци на съжаление.

Тя въздъхна ядосано:

— О, направи го най-после!

И той го направи.

Дръпна с нокът, коронката изскочи и огромните колела около тях се завъртяха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, докато очертанията им се размиха.

Джейк стискаше здраво ръката на Кейди, тъй като силата, вградена в механизма под краката им, нарастваше главоломно.

— Дръж се!

В следващия миг светът експлодира и те полетяха сред ярка светлина. Очертанията на стаята се разпаднаха пред очите им и те се озоваха в друга.

Джейк задържа дланта на Кейди, за да запази равновесие. Тя също не искаше да пусне ръката му.

— Никога няма да свикна с това — заяви сестра му.

Кейди установи, че вече стои стабилно на краката си, пусна ръката на Джейк и се огледа.

Бяха се озовали обратно в Ню Йорк, в Американския природонаучен музей и по-точно във вътрешността на египетската гробница, изложена в една от залите му. Бяха заобиколени от стъклени витрини, в които грееха древни артефакти. Анубис им се мръщеше с главата си на чакал. Страховитата мумия с нейните отвратителни ръце, завършващи с нокти и съсухрени кожени крила, лежеше на масата в центъра на гробницата.

Джейк не искаше да вижда повече никакви гракили — нито живи, нито мумифицирани.

— Да се махаме оттук — каза той.

— Това е най-умното нещо, което си казвал от много време насам.

Втурнаха се едновременно към вратата на гробницата и се засуетиха за миг, докато минат през нея.

Навън едва не се блъснаха в Морган Дръмонд. Той разсипа картонената чаша с вода, която носеше, и намокри костюма си.

— Внимавайте къде ходите! — скара им се англичанинът и изтръска няколко капки вода, попаднали върху вратовръзката му. Изгледа сърдито Кейди и добави: — Млада госпожице, изглеждате прекалено жизнена и енергична за човек, който току-що е припаднал.

Джейк и Кейди се спогледаха. Както миналия път и сега се завръщаха в мига, в който бяха напуснали този свят. Тогава Кейди се бе престорила, че й прилошава, а Морган бе отишъл да й донесе чаша вода.

— Сигурно имам здрав организъм — отвърна Кейди и подмина Морган с бърза крачка.

Англичанинът се намръщи на Джейк, който само сви рамене и последва сестра си към изхода. Двамата настигнаха чичо Едуард.

Той изглеждаше объркан:

— Тръгваме ли си вече?

— Видяхме достатъчно! — отвърна му Джейк и продължи, без да спира.

— Определено! — добави Кейди.

Едуард погледна часовника си.

— Минали са едва пет минути! — възкликна той и ги последва. — Пътувахме цели два часа, за да дойдем тук!

Морган въздъхна:

— Деца!

Същата вечер Джейк се бе разположил удобно в стаята си в имението Рейвънсгейт. След като се озова в позната обстановка, събитията от последните няколко дни започнаха да му изглеждат като сън, но изпиташе ли дори най-малкото съмнение в тяхната истинност, достатъчно бе да докосне флейтата, която носеше на кожена връвчица около врата си.

Стана от бюрото и отиде до леглото си. Стаята му и преди приличаше на огромна витрина с артефакти и всевъзможни любопитни експонати — фосили, инструменти за разкопки, схеми, карти, но сега в нея определено се забелязваше скандинавска нотка. Леглото бе осеяно с най-новите покупки на Джейк: книги и списания, посветени на скандинавската митология, руните и историята на викингите. Готвеше се да се потопи в тях, когато се появи Кейди и седна на леглото му.

Тя почука с пръст по една от купчините:

— Мислиш ли, че всичките тези книги ще ни помогнат да намерим мама и татко?

— Трябва да започнем отнякъде. Мама каза да се приберем у дома. — Той махна с ръка около себе си. — Ето, върнахме се тук.

Кейди сбърчи чело.

— Но тя каза да стоим тук, нали?

Джейк вдигна рамене.

— Може да не съм я чул правилно.

Кейди го погледна право в очите, после се усмихна.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

Тя се изправи, разчорли косата му и тръгна към вратата.

— Продължавай да четеш, Айнщайн! Не искам следващия път, когато се озовем в Пангея да се превърна отново в камък.

— Добре, а ти какво ще правиш?

Тя отвори вратата и излезе в коридора.

— Намерих в интернет най-сладкото зимно яке с качулка. Отивам да проверя дали имат моя размер.

Кейди се устреми към целта, която си бе поставила и затръшна вратата зад гърба си.

Джейк понечи да въздъхне дълбоко, но вниманието му бе привлечено от Уотсън. Старият басет, който се излежаваше в кучешкото си легло, го изгледа съжалително. Тъкмо се помръдваше, за да потърси друга удобна позиция, в която да се излегне, когато изведнъж наостри уши. Вирна нос и погледна Джейк, сякаш бе доловил миризмата на заек… на заек, който не му харесваше. Присви муцуна и издаде плътно ръмжене, при което оголи върховете на зъбите си.

Джейк се наведе към него.

— Уотсън, какво…

Тогава нещо изжужа до ухото му. Пред лицето му прелетя зеленикав силует, спря за миг във въздуха и изсъска по адрес на Уотсън.

О, страхотно… просто страхотно…

Явно двамата с Кейди не бяха единствените, пътували във времето. Джейк стоеше между сърдития уислинг и ръмжащото куче. Изправи се рязко. Стигаше му толкова за днес.

— Престанете! И двамата!

Кучето и миниатюрният дракон се обърнаха към него и го погледнаха виновно.

Той седна на леглото си и впери поглед в уислинга.

И как ще обясня присъствието ти?

Сякаш доловил настроението на Джейк, уислингът долетя по-близо до него и наведе ниско глава. Миг по-късно дойде и Уотсън, който постави лапата си на коляното му.

Джейк въздъхна. Не можеше да се ядосва нито на крилатата змия, нито на старото си куче. Погали Уотсън по главата и внимателно вдигна пръст към уислинга. Очакваше да го ухапе, но вместо това миниатюрното езиче облиза върха на пръста му.

Крилатата змия полетя бавно и се уви като шал около врата му. Сви крила и пъхна топлата си глава под брадичката на Джейк. Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от тихото дишане на необикновеното създание, което напомняше мъркането на бебе леопард.

Уотсън се настани в скута му и подуши крилатата змия. Басетът замаха с опашка, което означаваше, че е приел гостенина.

Джейк си спомни какво бе казал на Марика.

Животните ме обичат.

Усмихна се, когато осъзна, че това е самата истина. За добро или за зло, Джейк се чувстваше привързан към уислинга. Когато осъзна това, недоволството му се изпари и той прошепна на новия си приятел:

— Добре дошло у дома, мъниче.

Обърна се бавно, като внимаваше да не обезпокои двамата си приятели, сгушили се в него, и взе една книга от най-близката купчина. Време бе да се залавя за работа.