Джулиет гола

Глава 2

Ани разглеждаше фотогалерията на компютъра си и се питаше дали целият й живот не е пропиляно време. Не се смяташе за носталгичен човек или за някакъв лудит. Предпочиташе своя айпод пред старите винилови плочи на Дънкан, харесваше й да разполага със стотици телевизионни канали и обичаше цифровия си фотоапарат. Но едно време взимането на снимките от фотоателието не връщаше човека в миналото по такъв начин. Просто прехвърляш двайсет и четирите пози от почивката, само седем от които са горе-долу добри, пъхаш ги в чекмеджето и забравяш за тях. Без да ги сравняваш с другите почивки от последните седем-осем години. А сега просто не можеше да се въздържи да не го направи. Докато ъплоудваше или даунлоудваше или каквото там се прави, новите снимки заемаха мястото си до другите и тази безупречност започваше да я потиска.

Ето ги. Това тук е Дънкан. Това с Ани. Това са Дънкан и Ани. Това е Ани, Дънкан, Дънкан, Ани, Дънкан, застанал до писоара, преструващ се, че пикае… Никой не трябва да ражда деца само за да направи фотогалерията на компютъра си по-интересна. От друга страна, липсата на деца може да накара един потиснат човек да си мисли, че снимките му са твърде скучни. Никой не наддава и не пораства; липсват празненства, защото липсват поводи. Дънкан и Ани просто бавно остаряват и леко надебеляват. (В случая прояви благородство, защото забеляза, че тя всъщност изобщо не е качила килограми.) Ани имаше неомъжени приятелки без деца, но техните снимки, правени по разни екзотични места, никога не изглеждаха скучни или поне не показваха все същите двама души с едни и същи тениски и слънчеви очила, а често дори седящи край един и същ плувен басейн в един и същ хотел на Амалфи.

Нейните неженени бездетни приятели се срещаха по време на своите почивки с други хора, които след това ставаха техни приятели. Дънкан и Ани никога не се сприятеляваха по време на почивка, Дънкан се ужасяваше да говори с други хора, да не би да им „се лепнат“. Веднъж, докато седеше край басейна на хотела в Амалфи, Дънкан забеляза, че някой чете същата книга, която четеше и той — не особено популярна биография на някакъв соул или блус музикант. Някои хора — вероятно повечето хора — биха отбелязали това весело и необичайно съвпадение с усмивка или поздрав, или дори с по едно питие и размяна на електронни адреси; Дънкан се изстреля в стаята им, остави книгата и взе друга, да не би читателят да понечи да го заговори. Може би не целият й живот беше пропиляно време, а само петнайсетте години, прекарани с Дънкан. Има част от живота й, която не е била погубена! Онази част, която свърши през 1993! Снимките от екскурзията в Америка не повдигнаха духа й. Как беше позволила да я снимат пред старомоден магазин за женско бельо в Куинс, Ню Йорк, заела точно същата поза, в която Тъкър бе застанал на обложката на албума „Ти и аз“?

Внезапният хлад, обзел Дънкан към нещата, които беше правил Тъкър, правеше всичко това още по-безсмислено. Няколко пъти го попита какво толкова се бе случило пред къщата на Джулиет, но той само измърмори как от известно време интересът му отслабвал, а онази сутрин в Бъркли показала колко е нелепо всичко това. Ани не се върза. Онази сутрин на закуска той не беше спрял да дърдори за Джулиет, а когато се срещнаха в хотела същия следобед, личеше, че за нещо му е криво; фактите навеждаха на мисълта за някакъв инцидент, подобен на тоалетното събитие в Минеаполис, който щеше да стане предмет на безкрайни разгорещени дискусии сред кроулозите в интернет.

Тя затвори фотогалерията и слезе да вземе насъбралата се поща, която продължаваше да лежи на пода, откакто се бяха прибрали същата сутрин. Дънкан вече си беше взел колетчетата от „Амазон“ и друго не го интересуваше. Затова, когато приключи с отварянето на своята поща, тя започна да отваря неговата, в случай че има нещо, което не е директно за кошчето. Имаше покана за симпозиум на учители по английски език, две покани за кандидатстване за кредитна карта и един кафяв плик, съдържащ писмо и компактдиск в прозрачен пластмасов калъф.

Ани държеше в ръцете си нов албум на Тъкър Кроу и вълнението й беше толкова непосредствено, колкото би било, ако назначаха Дънкан за министър-председател. Това не се бе случвало нито веднъж през петнайсетте години на тяхната връзка и сега тя просто не знаеше как да реагира. Щеше да се обади на Дънкан по мобилния, но мобилният му беше точно пред нея до чайника, включен да се зарежда; щеше да му зареди албума направо на айпода, но той го бе взел в колежа. (И двете устройства се завърнаха от екскурзията с напълно изтощени батерии. За едното се беше погрижил незабавно, а за другото забрави чак докато стана време да излезе.) Как да отбележи събитието?

Тя извади компактдиска от калъфа и го сложи в плейъра, който държаха в кухнята. Пръстът й се поколеба над бутона. Можеше ли наистина да го чуе преди него? Това сякаш беше един от онези деликатни моменти, каквито има във всяка връзка — а в тяхната — Бог й беше свидетел — имаше доста — и които изглеждат напълно безобидни за външния наблюдател, но всъщност са изпълнени със смисъл и агресия. Ако Ани разкажеше на Роз в работата, че Дънкан е побеснял само защото си е пуснала нов компактдиск без него, тя щеше да реагира с разбираем ужас и отвращение. Но това нямаше да е пълната истина. Това щеше да е версията, която й изнасяше, лишена от контекста. Би било напълно естествено да изпитва възмущение, ако наистина не разбираше, но Ани познаваше Дънкан твърде добре. Тя знаеше, че да си пусне този компактдиск е проява на оголена, неприкрита враждебност, макар за чуждите очи, надникнали през прозореца, тази голота да остава невидима.

Върна диска в калъфа и си направи кафе. Дънкан беше отишъл само да вземе графика за новия срок, така че щеше да се върне най-късно до час. Ама че глупост, си помисли или по-точно си каза тя, тъй като да си кажеш нещо е по-осъзнат начин да комуникираш със себе си и съответно по-ефикасен начин да лъжеш, отколкото мисленето. Защо да не си пусне малко музика, която сигурно ще й хареса, докато се мотае из кухнята? Защо да не се престори, че Дънкан е нормален човек с нормално отношение към нещата, които харесва? Ани върна диска в плейъра, като този път натисна бутона „play“. И вече обмисляше първите си реплики в предстоящата словесна престрелка.

Тя обаче беше толкова превъзбудена от самия акт на пускане на компактдиска и от драмата и предателството, които този акт съдържаше, че забрави да слуша музиката — толкова се бе вдълбочила в съчиняването на отговори. „Това е само един компактдиск, Дънкан!“. „Не знам дали си забелязал, но и аз обичам да си пускам «Джулиет» чат-пат“. (Това „чат-пат“ звучеше толкова невинно и небрежно и същевременно толкова язвително. Искаше й се да е така.) „Не се бях сетила, че нямам право да слушам!“. „О, моля те, престани с тези детинщини!“. Откъде у нея тази злоба? Връзката им не беше по-изчерпана, отколкото си беше и по-рано. Но сега тя откриваше колко яд се бе насъбрал някъде дълбоко в нея, колко трескаво бе това чувство и с какво нетърпение търсеше и най-малката пролука, за да излезе навън. Последният път, когато се, бе чувствала по подобен начин, беше в една квартира в университета, когато се бе уловила, че непрекъснато съставя сложни до нелепост капани, в които да хване съквартирантката, заподозряна, че краде от бисквитите й. Трябваше да мине малко време, докато си даде сметка, че всъщност работата не беше в бисквитите, а че по някакъв начин, неусетно, бе започнала да изпитва ненавист към това момиче, към нейната лакомия и нахалство, към лицето, гласа и нощницата й. Същото нещо ли се случваше и сега? „Джулиет гола“ бе едновременно толкова безобидна и взривоопасна тема, колкото и една шоколадова бисквита.

Най-сетне престана да се пита дали мрази своя партньор в живота и се захвана да слуша. Това, което чуваше, би съвпаднало точно с, предположението й за „Джулиет гола“, ако бе прочела статия за албума в някой вестник: това наистина беше „Джулиет“, но без най-хубавите неща. Може би бе малко несправедлива. Разкошните мелодии си ги имаше, а Кроу очевидно е бил готов с текстовете, макар в една-две песни да липсваше припевът. Но всичко беше прекалено схематично и голо — като неизвестен изпълнител по обедно време на сцената на фолк фестивал. Всъщност в албума нямаше кой знае какво свирене — още ги нямаше нито цигулките, нито електрическите китари, нито ритъма — липсваше тъканта, липсваха детайлите, които криеха изненада дори след всички тези години. Освен това нямаше гняв и болка. Ако още беше учителка, щеше да пусне един след друг двата албума на шестокласниците, за да им покаже, че изкуството е преструвка. Несъмнено Тъкър Кроу е страдал, докато е създавал „Джулиет“, но това не означаваше, че той може просто да влезе в студиото и да започне да скимти от болка. Защото би звучал ненормално и жалко. Трябвало е да укроти гнева, да го смекчи и да му придаде подходяща форма, така че той да пасне точно в песните. След това е трябвало да го облече в подходящи дрехи, за да прозвучи убедително. Албумът „Джулиет гола“ показваше колко умен е Тъкър Кроу, мислеше си Ани, колко изкусен. Но това личеше именно по нещата, които липсваха, а не по това, което звучеше в този диск.

Ани чу входната врата, докато слушаше „Кръвни връзки“ — предпоследното парче. Беше забравила да почисти кухнята, докато слушаше музиката, затова сега се разшета, а вършенето на няколко неща едновременно вече съдържаше измяна: „Това е просто един албум! Какво толкова?“.

— Какво става в колежа? — попита го тя, щом влезе. — Нещо ново?

Но той вече не я слушаше. Стоеше неподвижен, наострил уши към колоните като ловно куче.

— Какво… Чакай. Не ми казвай. Да не е пиратският запис от токийското радио? С акустичните солови изпълнения? — А после, в растяща паника: — Но там не прави „Кръвни връзки“.

— Не, това е…

— Шшт.

Изслушаха още няколко такта. Ани наблюдаваше объркването му със злорадство.

— Но това… — Той отново се запъна. — Това е… Такова нещо няма.

Тя се изсмя. Но, разбира се! Щом не го е чувал, Дънкан може единствено да отхвърли съществуването му.

— В смисъл, явно има, но… Предавам се.

— Казва се „Джулиет гола“.

— Кое? — Още паника. Светът му се килна надолу и той се плъзна към ръба му.

— Този албум.

— Какъв албум?

— Който слушаш в момента.

— Този албум се казва „Джулиет гола“?

— Да.

— Няма албум, който се казва „Джулиет гола“.

— Вече има.

Тя взе бележката от Пол Хил и му я подаде. Той я прочете веднъж, после отново, после още веднъж.

— По това е адресирано до мен. Ти си ми отворила пощата.

— Винаги ти отварям пощата — каза тя. — Ако не я отворя, тя остава неотворена.

— Аз си отварям интересните писма.

— Но си оставил това, защото изглежда скучно.

— Но то не е скучно.

— Не, но се разбра чак когато го отворих.

— Нямаше право — каза той. — А и… Да го слушаш… Не мога да повярвам.

Ани така и не успя да използва готовите си словесни стрелички. Той отиде до CD плейъра, извади диска и излезе.

Първия път, когато видя компютърът сам да чете заглавията на песните от компактдиска, Дънкан направо не можа да повярва. Сякаш гледаше магьосник, притежаващ истински магически способности: нямаше смисъл да търси обяснение на магията, защото такова нямаше или по-скоро той никога не би го разбрал. Не след дълго хората от интернет форума започнаха да му пращат песни, прикачени като файлове в имейлите им, което беше още по-велика мистерия, защото означаваше, че музикалните записи не са, както той бе свикнал да мисли, нещо — компактдиск, парче пластмаса, ролка с лента. Музиката можеше да бъде сведена до същината й, а същината й беше неуловима. За него това придаде на музиката още повече красота и загадъчност. Хората, които знаеха за манията му по Тъкър, очакваха от него носталгия по виниловите плочи, но новите технологии всъщност не отнеха от романтиката на страстта му, а, напротив, вдъхнаха й още от нея.

С годините обаче той установи у себе си едно дребнаво недоволство от онзи аспект на магията, свързан с изписването на заглавията. При всяко поставяне на компактдиск в лаптопа си той си представяше как някакво същество в киберпространството следи музикалните му вкусове и ги намира за скучни и твърде обикновени. Това същество не можеше да бъде заблудено. Дънкан си представи някакъв Нийл Армстронг от двайсет и първи век със слушалки „Банг и Олуфсен“, който се рее в космическото пространство (с тази разлика, че сега това пространство бе станало още по-неразбираемо и определено съдържаше доста повече порнография) и си мисли: Уф, още един от тези. Дайте ми нещо по-твърдо. Нещо, което да ме втрещи, нещо, което да се спусна да проверявам в киберфонотеката. Понякога се случваше компютърът да върти малко по-дълго, докато разчете диска, и Дънкан възприемаше това като някакво заяждане. Но веднъж, докато зареждаше айпода си с нови неща, на компютъра му отне цели три минути да разчете заглавията на „Аби роуд“, което очевидно се дължеше на лоша връзка или нещо подобно, а не защото Нийл Слушалките беше втрещен. И така, напоследък Дънкан се наслаждаваше на редките случаи, в които Нийл не можеше да помогне и се налагаше той да попълни заглавията собственоръчно, макар това да бе досадно. То показваше, че той е напуснал утъпканите пътеки и се скита из музикалната джунгла. Нийл Армстронг не беше чувал за „Джулиет гола“, което му носеше известна утеха. Дънкан нямаше да може да си намери място от яд, ако данните за този албум се появяха услужливо и безпроблемно, сякаш той беше седемстотният поред, потърсил въпросната информация.

Не искаше веднага да чуе „Джулиет гола“. Още беше твърде ядосан на Ани, както и, без да си го признава — на самия албум, който сякаш принадлежеше повече на нея, отколкото на него. Затова с благодарност се възползва от необходимостта първо да въведе заглавията на песните (рискува, допускайки, че редът на песните е същият като в оригиналната версия — дължината на последната песен, шест минути, сочеше, че това е така), след което остави машината да поеме в себе си музиката. Какво си въобразяваше тя? Той потърси някакво безобидно обяснение за поведението й, но такова нямаше. Това си беше чисто и просто злоба. Защо ли го беше намразила така изведнъж? Какво й беше направил?

Той свърза айпода към компютъра, прехвърли албума с едно вълшебно движение на пръста и китката, взе си якето от парапета на стълбите и излезе.

Отиде на морския бряг. Беше израснал в лондонските предградия и още не можеше да свикне с мисълта, че морето е на пет минути пеша. Не беше кой знае какво море, ако идеята за море включва дори далечен намек за синьо или зелено; тяхното море включваше богата гама от тонове на черното и сивото, тук-там разнообразени с мътнокафяво. Времето обаче беше идеално за целта му. Морето се хвърляше към брега отново и отново като тъп и упорит питбул, а летовниците, които по необясними причини продължаваха да идват тук, вместо да отлетят за трийсет паунда до Средиземно море, имаха опечален вид. Заблудеността им беше направо трогателна. Той си взе чаша нес кафе от дюнерджийницата на кея и седна на пейка с лице към океана. Беше готов.

Четирийсет и една минути по-късно, докато ровеше из джобовете си за нещо, което да използва вместо кърпичка, към него се приближи възрастна жена и го докосна по рамото.

— Искате ли да поговорите с някого? — каза тя внимателно.

— О! Благодаря. Не, не, добре съм.

Той докосна лицето си — беше плакал.

— Сигурен ли сте? Не изглеждате добре.

— Наистина. Просто… Просто току-що изживях нещо много силно. — Той извади една от слушалките на айпода си, сякаш това обясняваше всичко. — Тук.

— Нима плачете от музиката?

Жената го гледаше така, сякаш пред нея седеше някакъв перверзник.

— Е — каза Дънкан. — Не плача от музиката. Мисля, че предлогът не е правилен.

Тя поклати глава и отмина.

Той изслуша албума от начало до край още два пъти на пейката, на третото слушане стана и се запъти към къщи. Едно от качествата на голямото изкуство е, че те кара да обичаш хората повече и да им прощаваш дребните провинения. Като се замисли човек, то действа по същия начин като религията. Какво значение има, че Ани е чула албума преди него? Колко ли хора са чули оригиналната версия преди него? А колко хора са гледали „Шофьор на такси“ преди него? Но нима това по някакъв начин отнемаше от въздействието му? Или го правеше по-малко негов? Той искаше да се прибере, да я прегърне и да сподели с нея за тази своя незабравима сутрин. Освен това искаше да чуе мнението й. Ценеше нейните впечатления от музиката на Кроу — Ани можеше да бъде неочаквано проницателна въпреки неохотата, с която обсъждаше темата, и той искаше да разбере дали и тя бе забелязала нещата, които той вече бе установил — например липсата на припев в „Двайсетото позвъняване за деня“, което придаваше на песента нотка на неумолимост и самоненавист, които не се чуваха в „завършената“ версия. (Беше готов да пусне това парче на всеки, осмелил се да излезе със стария лаф, че Кроу е бледо подобие на Дилън. Според Дънкан „Двайсетото позвъняване за деня“ беше равностойно на „Със сигурност четвърта улица“ на Дилън, но с повече вътрешно съдържание и тежест. А и Тъкър може да пее.) Кои би предположил, че „А ти си?“ може да звучи толкова злокобно? В „Джулиет“ това е песен за двама души, които се запознават — с други думи, простичка (но красива) любовна песен — един слънчев ден, преди душевните бури да заприиждат откъм морето. Докато в „Джулиет гола“ парчето звучете така, сякаш двама влюбени стоят насред езеро от светлина, което се свива и свива около тях, докато те си говорят за първи път. Двамата сякаш вече усещат приближаващата буря и това прави албума още по-завършен и по-последователен. Чиста трагедия, в която тяхната обреченост прозвучава от самото начало. Докато хладната сдържаност в „Ти и твоят перфектен живот“ придаваше на песента смайващо въздействие, подкопано от театралността на рокендрол версията.

Когато Дънкан се прибра, Ани все още беше в кухнята и четеше „Гардиън“ на масата с чаша кафе. Той застана зад нея и я прегърна, като остана така малко по-дълго, отколкото й бе удобно.

— Това пък за какво? — попита тя с овладяна, но доловима обич. — Мислех, че си ми ядосан.

— Съжалявам. Беше глупаво и дребнаво от моя страна. Какво значение има кой пръв е чул албума?

— Знам. Трябваше да те предупредя, че е малко скучен. Но си помислих, че така ще се ядосаш още повече.

Сякаш юмрук се заби в стомаха му. Той я пусна, пое дълбоко въздух и изчака да отшуми първоначалният шок, преди да проговори отново.

— Не ти ли харесва?

— Става. Горе-долу е интересен, ако си слушал другия. Но не мисля, че ще си го пусна отново. А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че е шедьовър. Мисля, че направо засенчва другия. А при положение, че другият е любимият ми албум на всички времена…

— Не говориш сериозно.

— Скучен! Господи! Кои други произведения са скучни според теб? „Крал Лир“? „Пустата земя“?

— Не прави това, Дънкан. Когато се ядосаш, преставаш да мислиш.

— Ти твърдиш, че съм ядосан?

— Не, но… Това не е домашна кавга. Просто обсъждаме, така да се каже, едно музикално произведение.

— Не и според теб. Според теб обсъждаме едно говно.

— Ето, виж се. Ти мислиш, че това е „Крал Лир“, аз мисля, че е говно… Стегни се, Дънкан. Аз харесвам другия албум. Подозирам, че повечето хора ще са на моето мнение.

— О, повечето хора. Знаем как мислят повечето хора. Мъдростта на шибаната тълпа. Господи. Повечето хора ще предпочетат да си купят албум на танцуващо джудже от някое риалити шоу.

— Дънкан Томсън, великият демократ.

— Просто… Толкова съм разочарован от теб, Ани. Мислех, че си по-сериозна.

— Ха така. Това е следващата стъпка. Вече говорим за моя нравствен недостатък. За моята слабост.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Ако не можеш да чуеш тук нищо…

— Какво? Моля те. Кажи. Искам да знам какво говори това за мен.

— Нищо ново.

— Което е?

— Което е не знам какво. Че си тъпа.

— Мерси.

— Не казах, че си тъпа. Казах, че си тъпа, ако не можеш да чуеш нищо тук.

— Е, не мога.

Той отново излезе и се върна на пейката при океана със своя айпод.

Изтече повече от час, преди да се сети за уебсайта. Ако побързаше, щеше да е първият, написал за албума. Нещо повече: щеше да е първият, открехнал Кроу-обществото за съществуването на този албум! Вече беше изслушал „Джулиет гола“ четири пъти и беше измислил доста неща, които искаше да каже за албума; но ако се мотаеше, можеше да изгуби предимството си. Пол Хил едва ли се беше свързал с друг човек от форума, но вероятно бе разпратил албума на доста хора. Трябваше да се прибере вкъщи, колкото и да го беше яд на Ани.

Все пак успя да се размине с нея. Тя говореше по телефона в кухнята, сигурно с майка си. (Кой тръгва да звъни на семейството си още с пристигането след екскурзия? Нима това не говореше за човека? Не беше сигурен какво точно. Но човек, който е толкова свързан със семейството си, особено с детството си, едва ли е в състояние да разбере суровите, зрели истини, звучащи в десетте песни на „Джулиет гола“. Може би някога щеше да разбере тези неща, но нямаше да е скоро.)

Общото им офис пространство се намираше на междинната площадка на стълбите. Агентът, който им продаде къщата, необяснимо защо бе убеден, че един ден щяха да използват малкото помещение като детска стая, преди да решат да се изнесат от града и да си купят къща с градина. При което щяха да продадат тази къща на друга млада двойка, която щеше да последва тяхната съдба. Дънкан се питаше дали липсата на деца не беше пряка реакция на тази потискаща предвидимост и дали тъкмо агентът не бе предизвикал, макар и несъзнателно, тяхното решение.

В момента стаята беше пълна противоположност на детска. Тя съдържаше два лаптопа, поставени един до друг на работна маса с два стола, машина за конвертиране на винилови плочи в MP3 формат и около две хиляди компактдиска, включително всички пиратски записи от всички концерти на Тъкър Кроу между 1982 и 1986 с изключение на концерта в клуб „КВ“ в Малмьо, Швеция, който, необяснимо как, не бе записан от никого — камъче в обувката на всеки сериозен изследовател, тъй като според средно надеждни шведски източници на същия концерт Тъкър Кроу изпълнил за първи и последен път кавър на „Любовта ще ни разкъса“. Той разчисти банковите извлечения и писмата, които Ани беше отворила и оставила, за да ги види той, отвори нов документ на компютъра и започна да пише. Произведе три хиляди думи за по-малко от два часа и изпрати текста на уебстраницата малко след пет същия следобед. До десет часа същата вечер вече имаше сто шейсет и три коментара на фенове от единайсет различни държави.

На следващия ден щеше да установи, че малко е пресолил манджата. „На фона на «Джулиет гола» всички предишни работи на Тъкър Кроу изглеждат малко по-невзрачни, малко прекалено лъскави и преработени… И ако сравнението е силно дори за творчеството на Кроу, то за другите музиканти в жанра е още по-обезличаващо“. Не бе имал намерение да възбуди спорове за достойнствата на музиканти като Джеймс Браун, „Стоунс“ или Франк Синатра. Имаше предвид само подобните на Кроу певци композитори, но буквалните мозъци не мислеха така. „Тази версия на «Ти и твоят перфектен живот» прави онази, която познавате, да звучи като извадена от албум на «Уестлайф»“… Ако беше изчакал малко да премине първоначалният шок, щеше да установи, че „Облечената“ версия (неизбежно старата „Джулиет“ се превърна в „Облечената“ за по-лесно различаване) всъщност е очевидно по-съвършената. Освен това съжаляваше, че е споменал „Уестлайф“, тъй като някой фен на момчешката банда можеше да попадне на материала му и цял ден да пуска неприлични коментари във форума.

В своята наивност не предвиждаше гневна реакция. Но си представи как той отваря преспокойно уебсайта за някоя новинка, например интервю с художника на обложката на някой албум, за да открие, че има нов албум, който още не е слушал. Това бе все едно да включи телевизора, за да чуе прогнозата за времето, и да научи, че небето се е срутило. Със сигурност нямаше да примре от щастие и със сигурност нямаше да иска да чете самодоволните писания на някое друго копеле. Сигурно щеше да намрази източника и щеше ей така да реши, че албумът не струва. Започна да се тревожи, че възторженият му материал всъщност може да е направил на „Голата“ лоша услуга — вече никой, или поне никой от истинските фенове, а други едва ли щяха да се занимават изобщо с това, нямаше да може да чуе албума непредубедено. О, колко сложна е цялата тази работа с любовта към изкуството. В нея има толкова злоба, колкото човек не би предположил.

Най-важните отзиви дойдоха под формата на имейли, изпратени от кроулозите, с които се знаеха твърде добре. В имейла на Ед Уест пишеше само: „Еба си. Мамка му. Дай насам“. В писмото си Джеф Олдфийлд пък заявяваше (с излишна язвителност, според Дънкан): „Това, братле, бяха твоите десет минути слава. Друг такъв кеф не ти се полага за този живот“. Джон Тейлър пък цитираше направо от „По-добрият мъж“: „Късметът е болест, пази се от него“. Той създаде списък от адресати и започна да им праща парчетата едно по едно. На следващата сутрин шепа мъже на средна възраст щяха да съжаляват, че са си легнали толкова късно.