Джулиет гола

Глава 6

Не бе проблем, мислеше си Дънкан, че двамата с Ани никога не се бяха обичали. Тяхното беше брак по сметка и до този момент функционираше прекрасно — приятелите им бяха съпоставили старателно интересите и характерите им и преценката им се бе оказала точна. Той никога не бе изпитвал желание да си тръгне, както две свързани парчета от пъзела не се дърпат едно от друго. Ако човек си представи парчета от пъзел с чувства, то може да си представи и техните мисли: „Тук ще си стоя. Къде да ходя?“. А ако дойде друго парче от пъзела, предлагащо своите ушенца и устенца, за да съблазни едно от парчетата и да го откъсне от другото, то с лекота ще устои на такава съблазън. „Виж какво“, ще каже обектът на прелъстителното желание. „Ти си парче от телефонна будка, а аз съм лицето на Мария Стюарт. Няма да си паснем“. И толкова.

Сега обаче започваше да се пита дали пъзелът е уместна метафора за отношенията между мъжете и жените — не вземаше под внимание онази опакост на човешката природа и ината непременно да се хванеш с някого, макар да не си пасвате. Хората не се интересуват от специфични ъгли и форми, нито от телефонни будки и Мария Стюарт. Техните мотиви не произтичат от безукорни разумни съждения, а от очи, усти, усмивки, настроения, гърди, рамене, задници, остроумие, приятност, чар, романтични спомени и всякакви други неща, които правят невъзможни правите ръбове.

Освен това парчетата на пъзела не преливат от страсти. Хората могат със страст да се занимават с пъзели, но самите пъзели са доста порядъчни, дори би могло да се каже — равнодушни. А Дънкан подозираше, че страстта е част от това да бъдеш човек. Той я ценеше в музиката, в книгите и в телевизионните филми: Тъкър Кроу беше страстен човек, Тони Сопрано — също. Но в собствения си живот никога не бе отдавал нужното на страстта и ето че сега си плащаше за това, влюбвайки се по никое време. По-късно си зададе въпроса, дали това не бе ефектът от слушането на „Джулиет гола“ — може би албумът го бе събудил, бе раздрусал някаква част от него, която отдавна спеше. Той определено бе станал по-чувствителен, откакто чу албума за първи път — от време на време нещо го свиваше отвътре или пък безпричинно се просълзяваше.

Джина беше нова колежка в курса по изпълнителски изкуства за напреднали, където обясняваше на пъпчивите, занесени тийнейджъри, че никога няма да станат известни, поне не в областта, която са си избрали, макар Дънкан да подозираше, че някои от тях са достатъчно откачени, за да издебнат и убият обекта на своето обожание. Джина бе певица, актриса, танцьорка и дори все още да таеше мечти за професионална кариера в своята специалност, животът бе премахнал от нея всякаква мечтателност. Колегите му от курса по изпълнителски изкуства за напреднали бяха необикновено младолики мъже и жени на средна възраст, които все чакаха обаждане от пътуващи театри и агенти и все не ги получаваха. Доколкото Джина все още раздухваше въгленчетата на тези мечти, тя го правеше извън колежа. И не говореше постоянно за себе си, макар да имаше къносана коса на остри кичури и интересни бижута. На втория ден от пристигането си тя седна до него през почивката, разпита го за разни неща, слушаше го внимателно и демонстрира познания по някои теми, които го интересуваха. На следващия ден, когато го попита откъде може да заеме първия сезон на „Наркомрежа“ и сподели, че се е хванала на тази работа, за да се махне от безнадеждно пропаднала връзка, той разбра, че е загазил. Два дни по-късно се питаше какво се случва, когато едно парче от пъзела съобщи на своето взаимосвързано другарче, че иска да влезе в изцяло нов пъзел. Едновременно, но вече по-сериозно, се питаше как ли е сексът с Джина и дали някога ще го опита.

Той имаше много малко приятели сред преподавателите, най-вече защото смяташе останалите за простаци и досадници, дори онези, които се занимаваха с изкуствата. Те, от своя страна, го смятаха за хахавелник, който все рови в някакви неизвестни теми в търсене на информация за това, което го интересуваше през съответната седмица. За тях Дънкан бе чудак, но той го отдаваше на закостенелите им вкусове и беше убеден, че ако следващият Дилън влезеше в учителската стая да им посвири, те щяха да изпуфтят с досада и да продължат да си търсят нова работа в „Едюкейшън гардиън“. Дънкан не можеше да ги понася и това бе една от причините да се влюби лудо в Джина, която очевидно беше достатъчно светната, за да разбира, че велики произведения на изкуството възникват всекидневно. Тя щеше да стане негова другарка по душа, а в този град с неговото сиво, студено море, с неговите бинго зали и треперещи пенсионери истински другари по душа се събират сигурно веднъж на двеста години. Как да не мисли за секс при тези обстоятелства?

Излязоха да пийнат в деня, в който той й занесе първия сезон на „Наркомрежа“, увит във вестник и прибран в чантата му, за да не види Ани какво прави. Разбира се, единствено потайността му можеше по някакъв начин да го издаде, така че актът на контрабанда бе по-скоро заради него самия, отколкото заради нея — начин да придаде на една банална услуга привкус на прелюбодеяние. Обади се на Ани да й каже, че ще закъснее, но тя също щеше да се забави в работата, а не прояви безпокойство, нито дори интерес относно местонахождението му. През последните дни се държеше доста странно. Нямаше да се учуди, ако и тя си беше намерила някого. Щеше да е перфектно. Макар да не искаше да я изпусне, преди да е сигурен, че нещата с Джина ще потръгнат, а още бе много рано за това, защото дори не бяха излизали заедно.

По настояване на Дънкан двамата отидоха с велосипедите си до една тиха кръчма в другия край на града, оттатък доковете, далече от колеги и студенти. Тя пиеше сайдер — избор, който просто плени Дънкан, макар той да се намираше в настроение, в което, каквото и да си поръчаше тя — бяло вино, „Бейлис“ или кока-кола, — изборът й щеше да бъде свидетелство за нейната изтънченост и екзотична оригиналност. Сякаш цял живот бе жадувал именно за чаша сайдер.

— Ами наздраве. Добре дошла в колектива.

— Благодаря.

Те отпиха продължително от чашите си и мляснаха доволно в смисъл, че: а) си бяха заслужили питието и б) не знаеха какво да кажат.

— А, да. — Той бръкна в чантата си и извади филмите. — Заповядай.

— Супер. Как е? Искам да кажа като кои други филми?

— Не може да се сравни с друго. Точно това му е готиното. Чупи правилата. Върхът е. Уникален.

— Като мен. — Тя се засмя, но Дънкан реши да се възползва от възможността да скъси дистанцията.

— И аз мисля така — каза. — В смисъл, ти си нещо различно от американски телевизионен сериал за ъндърграунда в Балтимор. Искам да кажа, че филмът е и за много други неща, но другите неща не го правят да прилича на теб, затова не искам да говоря за тях. — Не се получаваше добре, но той реши да продължи. — Но в някакъв важен смисъл си приличате.

— Наистина ли? Продължавай. Много съм любопитна. — Тя изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото разочарована. Може би щеше да успее да се измъкне.

— Ами. Познаваме се съвсем от скоро. Но докато седеше днес в преподавателската стая… — Той просто искаше да й направи комплимент и да й каже, че я намира привлекателна, че се радва, задето ще преподава в колежа. Но се забърка с това сравнение с „Наркомрежа“. — Ти се отличаваш като бяла врана. Е, не точно като бяла врана, но всички останали са улегнали и кисели, а ти направо озаряваш стаята. Ти си весела, енергична и хубава и… Добре де, „Наркомрежа“ не е весела. Нито хубава. Но в сравнение с всички останали сериали просто изпъква. Човек просто трябва да я гледа. Теб също.

Помисли, че се е измъкнал на косъм.

— Благодаря. Надявам се да не се разочароваш.

— О, няма.

Безнадеждно пропадналата връзка на Джина в Манчестър беше с някакъв хореограф, който обожавал майка си, а Джина не бил докосвал от две години и не й бил казал нищо мило от три. Той почти сигурно бил гей и мразел Джина затова, че не успяла да го излекува от привличането, което изпитвал към мъже. Повече от всичко на света тя желаеше добър, внимателен мъж, който да я харесва. Понякога човек може да види настъпващата катастрофа, на дълги прави отсечки, когато двата автомобила летят един срещу друг в едно и също платно.

Джина смътно си спомняше Тъкър Кроу, но с готовност се учеше. На следващия ден Дънкан й пусна „Голата“ и „Облечената“ един след друг на айпода в нейния малък и трогателно необзаведен едностаен апартамент, намиращ се в горната част на града, далече от морето и от Ани, и скоро след това двамата си легнаха, след като тя каза всички правилни неща за суровостта и неразкрасената простота на „Голата“. За Дънкан сексът бе истински секс — едно нетърпеливо и опасно неконтролируемо изживяване, което бе толкова различно от събота вечер, когато с Ани си взимаха дивиди от видеотеката. Четирийсет и осем мъчителни часа по-късно, в индийския ресторант отсреща, той обясняваше на Ани, че е срещнал друг човек.

Когато й го каза, тя остана спокойна.

— Така — каза тя. — Предполагам, че под „срещнал“ разбираш нещо повече от среща.

— Да.

— Спал си с нея.

— Да.

Дънкан се потеше, а сърцето му препускаше. Прилошаваше му. Петнайсет години! Дори повече! Възможно ли бе изобщо да скочи от утробата на петнайсетгодишна връзка право в ясното, синьо небе? Позволено ли бе? Или двамата с Ани трябваше тепърва да посещават курсове, да говорят с консултанти, да заминат някъде за година-две, за да разберат какво не е наред? Но кой щеше да ги принуди? Никой. А това, което го задържаше, бе притеснително малко. Той бе от първите възмутени, когато държавата започваше да се намесва твърде много в личния живот на хората, но дали в случаи като този не бе необходима всъщност малко повече намеса? Къде са им предпазните огради и обезопасителните мрежи? Пречат ти да скачаш от мостове, да пушиш, да притежаваш оръжие, да станеш гинеколог. Как така ти позволяват да напуснеш една стабилна, функционираща връзка? Не би трябвало. Ако новата му връзка не потръгнеше, след година той можеше да се окаже бездомен, безработен алкохолик. Което щеше да се отрази на здравето му много по-пагубно от пакет „Марлборо“.

— Трябва да уточня. Да, аз, такова, спах с нея, така да се каже, но може всичко да е просто грешка. Мога ли да те попитам: това разстройва ли те? Защото мен ме разстройва. Изглежда, не съм го премислил съвсем.

— Тогава защо ми го казваш?

— Можех и да не ти казвам, така ли? Това ли предпочиташ?

— Малко е трудно да ми предоставиш този избор, не мислиш ли? Ти си бил в положение да избереш как да постъпиш. Но не можеш да ме питаш дали искам да знам дали си спал с някого. Ще прозвучи подозрително.

— Освен ако преди това не съм те питал същото, без да съм спал с никого. Ако те бях попитал още отначало, а след това бях продължил да те питам…

— ДЪНКАН!

Той подскочи. Ани много рядко крещеше.

— Да. Извинявай. Отплеснах се.

— Искаш да се разделим ли?

— Не знам. Преди знаех. Но сега не знам. Изведнъж ми изглежда прекалено голямо нещо.

— А преди не ти изглеждаше такова, така ли?

— Не. Не толкова голямо, колкото би трябвало, не.

— С кого спиш?

— Не е… Не бих използвал сегашно време. Стана случайно. Значи. Правилният въпрос вероятно е „С кого преспа?“. Или „С кого се случи този вероятно еднократен инцидент?“.

Ани го гледаше така, сякаш можеше да го накълца с кухненския нож.

— Новата колежка в работата.

— Така.

Тя изчака малко и той започна да бръщолеви.

— Тя… Ами, много силно ме привлече още веднага.

Тя продължи да мълчи.

— От много време не се е случвало някой да ме привлече така силно, както тя.

Тишина, но по-дълбока и заплашителна.

— И много хареса „Голата“. Пуснах й го сно…

— О, за бога.

— Извинявай.

Разбираше, че трябва да се извини, но не бе напълно сигурен за какво. Не че беше невинен по всички обвинения или че изобщо разполагаше с някаква защита. Просто вече не знаеше какви точно престъпления е извършил. Раздразнението на Ани при споменаването на „Голата“… Дали беше заради това, че го бе пуснал на Джина? Или, че тя го бе харесала, а Ани — не?

— Не желая да говорим за шибания Тъкър Кроу точно сега.

Значи това е — не трябваше изобщо да споменава Тъкър. Сега разбираше.

— Извинявай. Още веднъж.

За първи път през последните няколко минути Дънкан намери куража да погледне Ани в очите. Много може да се каже за интимното познанство, като се замисли човек. Това е една силно подценена реалност, която човек пренебрегва до момента, в който възникне опасността да загуби нещо познато — дом, гледка, партньор. Беше просто нелепо. Щеше да се наложи да се откъсне от другата ситуация. Разбира се, със своята къносана коса и дрънкащи бижута Джина сигурно е свикнала на еднократни свалки. О, това звучи ужасно. Не искаше да каже това. Имаше предвид, че тя все пак се е движила в такива среди, в които еднократните свалки не са нещо толкова шокиращо. Та тя бе участвала в пътуващи мюзикли, за бога. Просто щеше да забрави цялата тази работа, щеше да се прави, че нищо не се е случило, и да я отбягва в почивките.

— Няма да се изнеса от къщи — заяви Ани.

— Не. Разбира се, че не. Никой не иска това от теб.

— Добре. Стига да сме наясно по това.

— Абсолютно.

— Е? Кога е удобно?

— Кога е удобно ли? За кое?

— Утре?

— Какво има утре?

Надяваше се да говори за някаква забравена уговорка. Надяваше се нормалният живот да се възстанови и двамата да оставят тази злощастна случка зад себе си.

— Ти се изнасяш — каза Ани.

— О. Уау. Ха. Не, не, не говоря за това — каза Дънкан.

— Може би. Но аз говоря за това. Дънкан, току-що похабих половината си живот по теб. По-точно цялата си младост. Нямам намерение да похарча нито ден повече.

Тя бръкна в чантата, извади банкнота от десет паунда, хвърли я на масата и излезе.