Джулиет гола

Глава 4

Докато Ани чакаше отговор от Тъкър Кроу, самият Тъкър Кроу и шестгодишният му син Джаксън обикаляха местния супермаркет и се опитваха да изберат храна за човек, когото никой от двамата не познаваше добре.

— Хотдог?

— Става.

— Знам, че обичаш хотдог. Питах те дали според теб Лизи яде такива неща.

— Не знам.

Нямаше откъде да знае.

— Пак забравих коя е тя — каза Джаксън. — Съжалявам.

— Тя ти е сестра.

— Да, знам — каза момчето. — Но за какво е?

— Знаеш какво означава сестра — каза Тъкър.

— Не и от този вид.

— Тя е точно същият вид като всички други.

Но, разбира се, не беше. Тъкър не говореше искрено. За едно шестгодишно момче сестра е някой, с когото сутрин закусвате заедно, някой, с когото спорите кое предаване по телевизията да гледате, някой, от чийто рожден ден гледаш да избягаш, защото всичко е прекалено розово, някой, чиито приятелки се изхилват, когато си тръгваш, още преди да си затворил вратата след себе си. Момичето, което щеше да им дойде на гости, бе двайсетгодишно и досега не бе идвало у тях. Джаксън дори не я беше виждал на снимка, така че трудно можеше да знае дали тя случайно не е вегетарианка. Не че това беше първият случай на Джаксън, в който му тръсваха непознат роднина. Преди две години Тъкър го бе запознал с двамата му братя близнаци, за чието съществуване не бе и подозирал и които не оставиха особено ярка следа в живота му.

— Съжалявам, Джаксън. Сигурно ти изглежда като някакъв друг вид сестра. Тя ти е сестра, защото имате общ баща.

— Кой е нейният баща?

— Кой? Ти кой мислиш? Кой е твоят баща?

— Значи ти си и неин баща?

— Именно.

— Така, както си баща и на Купър.

— Да.

— И на Джеси? — Купър и Джеси бяха двамата братя близнаци и скорошни познати.

— Почна да схващаш.

— Коя е майката този път?

Джаксън зададе въпроса с такова светско отегчение, че Тъкър се разсмя.

— Този път майката е Натали.

— Натали от предучилищната?

— Ха! Не. Не Натали от твоята предучилищна.

Мисълта за Натали от предучилищната на Джаксън осени Тъкър изненадващо, но не неприятно. Тя беше деветнайсетгодишна „леля“, руса и лъчезарна. „А беше време“, както пее Джеймс Браун.

— Тогава коя?

— Не я познаваш. Сега живее в Англия. Когато се запознахме, живееше в Ню Йорк.

— А сестра ми?

— Тя живее в Англия с майка си. Но сега учи в колеж в Щатите. Много е умна.

Всичките му деца бяха умни и тяхната интелигентност го изпълваше с гордост — може би незаслужена, тъй като той имаше отношение единствено към образованието на Джаксън. А може би заслугата му бе, че избираше да забремени само интелигентни жени. Едва ли. Господ му беше свидетел, че беше спал с доста тъпи парчета.

— Ще ми чете ли? Купър и Джеси ми четяха. Грейси също.

Грейси беше другата му дъщеря и най-голямото от децата му. Тъкър се свиваше дори при споменаването на името й. Беше се проявил като лош баща спрямо Лизи, Джеси и Купър, но поведението му беше до известна степен простимо или поне той можеше да си прости, макар децата и майките им да не бяха толкова благосклонни. Докато с Грейс…

Случаят с Грейс беше съвсем различен. Джаксън я беше виждал веднъж и Тъкър през цялото време се бе потил от страх, макар голямата му дъщеря да бе добра душа като майка си. Това го караше да се чувства още по-зле.

— Защо не вземеш ти да й почетеш? Ще я впечатлиш.

Той сложи кренвиршите в количката, но миг по-късно ги извади. Какъв процент от умните момичета са вегетарианци? Не по-малко от петдесет, нали? Значи имаше вероятност все пак да яде месо. Той върна кренвиршите в количката. Проблемът бе, че дори младите месоядни момичета не обичат червено месо. Но кренвиршите бяха розово-оранжеви. Това брои ли се за червено? Бе почти сигурен, че странният цвят се дължеше по-скоро на химикали, отколкото на кръв. Вегетарианците ядат химикали, нали? Той отново извади кренвиршите. Дощя му се да е баща на трийсетгодишен монтьор от Тексас, който си пада по чашката. Тогава щеше да е необходимо само да вземе пържоли, бира и стек „Марлборо“ и готово. Необходима предпоставка за подобен резултат обаче беше да е забременил някоя сексапилна трийсетгодишна сервитьорка от Тексас, а Тъкър бе разхитил младостта си в тичане след смъртнобледи английски модели със скули вместо гърди и сега си плащаше. Всъщност, като се замислеше, и тогава си беше платил. Къде му беше акълът?

— Какво правиш, тате?

— Не знам дали яде месо.

— Защо да не яде месо?

— Защото някои смятат, че не бива да се яде месо. А други смятат, че е вредно. А някои смятат и така, и така.

— Ние какво смятаме?

— Мисля, че смятаме и така, и така, но не ми пука достатъчно, за да направим нещо по въпроса.

— Защо хората смятат, че е вредно?

— Смятат, че е вредно за сърцето. — Нямаше смисъл да обяснява на Джаксън за дебелото черво.

— Значи ако ядеш месо, сърцето ти може да спре? Но, тате, ти ядеш месо.

Гласът на Джаксън потрепери и Тъкър нечуто изруга. Сам си го направи. Джаксън неотдавна беше осъзнал, че баща му ще умре по някое време през първата половина на двайсет и първи век и преждевременната му скръб можеше да се отключи по всяко време и по всякакъв повод, включително заради принципите на вегетарианството. Още по-неприятното беше, че екзистенциалното отчаяние на Джаксън бе съвпаднало, подсилвайки го, със същото чувство у Тъкър. Петдесет и петият му рожден ден бе събудил у него остра меланхолия, която едва ли щеше да се разсее по повод някой от следващите му юбилеи.

— Не ям толкова много месо.

— Това е лъжа, тате. Ядеш сума ти месо. Сутринта яде бекон. А снощи приготви бургери.

— Казах, че така смятат някои хора, Джак. Не съм казал, че е вярно.

— Тогава защо и ние смятаме така? Щом не е вярно?

— Ние смятаме, че и „Филис“ ще спечелят световните серии всяка година, но това също не е вярно.

— Аз не смятам така. Ти ми казваш да смятам така.

Той върна кренвиршите на рафта за последен път и поведе Джаксън към сектора с пилешки продукти. Пилешкото не е нито розово, нито оранжево и той започна да обяснява на Джаксън полезните свойства на този продукт, без да се чувства непременно като лъжец.

Върнаха се вкъщи колкото да оставят покупките и веднага отпрашиха с колата за Нюарк да вземат Лизи. Тъкър се надяваше тя да му допадне, но знаците не бяха обещаващи: бяха си разменили няколко имейла и тя звучеше ядосано и несговорчиво. Това не означаваше непременно, че тя е гневен и труден човек — дъщерите му не бяха склонни лесно да забравят за родителския му дан, който в крайна сметка се свеждаше до пълното му отсъствие от живота им. Започваше да му прави впечатление, че някои от децата му се появяваха винаги в драматичен момент от живота си или от живота на техните майки, и този факт хвърляше известна сянка върху визитата. Но той избягваше да се занимава със себе си и опита да се абстрахира от последната мисъл.

По пътя за летището Джаксън не спря да бърбори за училище, бейзбол и смърт, докато най-сетне заспа и Тъкър си пусна някаква стара касетка с компилация от ритъм енд блус парчета, която бе изровил от багажника. Бяха му останали само няколко касетки и когато свършеха, щеше да се наложи да намери пари за нов пикап. Не можеше да си представи да шофира без музика. Той тихо припяваше на „Чи-Лайтс“, за да не събуди Джаксън, и изведнъж се замисли над въпроса, който онази жена му бе задала в имейла си: „Не си ти наистина, нали?“. Е, беше почти напълно уверен, че е точно той, но се чудеше как би могъл да й го докаже и не виждаше убедителен начин. В музикално отношение хората бяха проучили всяка незначителна подробност, така че едва ли щеше да я убеди, като изброеше няколко певци, които бяха изпели бекинг вокалите в две-три негови песни, без имената им да бъдат отбелязани на албума. А и почти всички биографични детайли от неговия живот, които се носеха из интернет като космически боклук, бяха напълно неверни. Никой от маниаците в мрежата не знаеше например, че той има пет деца от четири различни жени, а всички си мислеха, че има извънбрачно дете от Джули Бийти, която бе почти единствената жена, която бе внимавал да не забремени. И кога най-после щяха да престанат с тези дрънканици за някаква случка в тоалетната в Минеаполис?

Той гледаше да не надценява собствената си важност във вселената. Повечето хора го бяха забравили. Много рядко човек можеше да прочете името му в някое списание, тъй като по-старите музикални критици понякога го споменаваха, или пък някой попадаше на негов албум в нечия фонотека и си казваше: „А, да. Съквартирантът ми в колежа слушаше това“. Но световната мрежа промени всичко — вече никой не можеше да бъде забравен. Можеше да пусне името си в „Гугъл“ и да преброи хиляди съвпадения. Вследствие на това свикна да мисли за кариерата си като за нещо текущо, а не като за нещо отдавна мъртво. В някои от уебсайтовете той беше Тъкър Кроу — мистериозният саможив гений, а не Тъкър Кроу — бившият музикант и бивша знаменитост. В началото се почувства поласкан от хората, които дискутираха в мрежата неговата музика, с което съживиха някои отмрели спомени, затрупани от годините след оттеглянето му. Но след известно време тези хора започнаха силно да го дразнят, особено когато насочеха маниашкия си интерес към „Джулиет“. И все пак. Ако бе продължил да записва албуми, сега сигурно щеше да бъде стар и жалък музикант или в най-добрия случай щеше да се е превърнал в култова фигура и да си изкарва хляба със свирене по клубове или като специален гост на някоя банда, която беше вдъхновил, макар да не откриваше своето влияние в тяхната музика. Така че оттеглянето му се бе оказало много хитър професионален ход, като изключим, разбира се, липсата на професионална кариера като неизбежно последствие от въпросния ход.

Тъкър и Джаксън закъсняха и завариха Лизи да се лута покрай шофьорите на лимузини, държащи табелки с имена, с празната надежда Тъкър да е изпратил кола. Той я потупа по рамото и тя се извърна стреснато.

— Ехо.

— О. Здрасти. Тъкър?

Той кимна, като се опита да покаже, че каквото и отношение да покаже тя, той няма нищо против. Можеше да се хвърли на шията му и да се разплаче, можеше да го потупа по бузата, да се здрависа с него или да го пренебрегне и да върви мълчаливо до колата. Тъкър малко по малко се превръщаше в експерт в дисциплина, която сам наричаше „бащино завръщане“. Можеше да чете лекции по този предмет — в днешно време сигурно имаше достатъчно хора, които се нуждаеха от такива знания.

Ако Тъкър не беше противник на националните стереотипи, би могъл да определи поздрава на Лизи като твърде английски. Тя се усмихна любезно, целуна го по бузата и успя някак да намекне, че той е от типа хора, на които не може да се разчита, че ще стигнат до летището навреме, защото винаги успяват да се замотаят.

— А аз съм Джаксън — заяви момчето с особена сериозност. — Аз съм твой брат. Радвам се да се запознаем. — Джаксън, изглежда, смяташе, че във важни случаи като този е редно да използва най-официален език.

— Полубрат — уточни без нужда Лизи.

— Точно така — каза Джаксън и Лизи се засмя. Тъкър се радваше, че го бе взел със себе си.

Разговорът през първата половина от пътя обратно се оказа лек. Говориха за полета, за филмите, които бе изгледала, и за двойката, която стюардът бе смъмрил за неприлично поведение (Лизи го нарече „натискане“, за да отговори на подробните въпроси на Джаксън); Тъкър я разпита за майка й, после Лизи разказа за колежа. С други думи, разговорът вървеше съвсем непринудено, като между напълно непознати, попаднали в общо превозно средство. Понякога Тъкър недоумяваше маниакалния интерес на хората към биологичния баща. Всичките му деца бяха отгледани от способни майки и любящи пастроци, така че от него нямаше никаква нужда. Те (и майките им) постоянно говореха колко е важно човек да знае откъде се е пръкнал и кой е, но това не означаваше нищо. Според него те много добре си знаеха кои са. Все пак нямаше как откровено да изкаже тази мисъл, защото щяха да го вземат за дивак и гадняр.

В края на пътя, след като слязоха от магистралата, разговорът промени посоката си.

— Приятелят ми е музикант — внезапно каза Лизи.

— Браво на него — каза Тъкър.

— Когато му казах, че си ми баща, не можа да повярва.

— На колко години е? На четирийсет и пет?

— Не.

— Шегувам се. По-младите не ме знаят.

— А, разбрах. Не. Той те знае. Мисля, че иска да се запознаете. Може да го доведа следващия път.

— Разбира се. — Следващия път? Това звучеше като пускане под гаранция или като интервю за работа.

— Например на Коледа?

— Да — каза Джаксън. — Джеси и Купър ще дойдат за Коледа. Ще бъде забавно, ако дойдеш и ти.

— Кои са Джеси и Купър?

Мамка му, помисли си Тъкър. Как се случи това? Беше почти сигурен, че бе казал на Натали за близнаците, и си мислеше, че Натали ще каже на Лизи. Явно не. Още един пример за нещата, за които сам трябваше да се погрижи, ако беше що-годе нормален баща. Примерите бяха безброй. И постоянно изникваха нови. Беше готов да прочете някоя книга за родителството, ако си мислеше, че това би помогнало, но грешките му бяха толкова елементарни, че едва ли присъстваха в наръчниците. „Винаги съобщавайте на децата си, че имат братя и сестри“… Едва ли някои педагогически гуру ще си направи труда да впише подобен съвет. Това няма да се търси.

— Те са ми братя — каза Джаксън. — Полубратя. Като теб. Като мен.

— Кат има деца от друга връзка? — попита Лизи. Дори този страничен факт беше дразнещ за нея, защото беше нещо, което тя имаше право да знае. А щом се дразнеше за това, че Кат има деца, за които тя не знае, сигурно щеше да се подразни още повече да разбере, че децата всъщност са негови. А може би я подценяваше? Може би тя щеше да е доволна да разбере, че има повече братя, отколкото е очаквала. Повече роднини = повече забавления, нали така?

— Не — каза Тъкър.

— Тогава…

Тъкър не искаше да я остави сама да се досети. Искаше сам да й каже, пък макар и дванайсет години след самото събитие.

— Джеси и Купър са мои.

— Твои ли?

— Да. Момчета близнаци.

— Откога?

— Ами от години. Те са на дванайсет.

Лизи поклати тъжно глава.

— Мислех, че знаеш — каза Тъкър.

— Но — отвърна Лизи. — Ако знаех, уверявам те, нямаше да се правя, че не знам. Какъв е смисълът?

— Ще ти допаднат — каза Джаксън. — На мен ми допадат. Само не играй с тях нищо на нинтендо. Ще те разчастят.

— Божичко — каза Лизи.

— Знам го от опит — добави Джаксън.

— И те са идвали на гости?

— Само веднъж — каза Тъкър.

— Значи аз съм поредният артикул от поточната линия?

— Да. До утре трябва да си се изнесла, защото следващият ще се блъсне в теб и ще стане задръстване. Случвало се е да загубя деца по този начин.

— За теб това е майтап, така ли?

— Не. Съжалявам, Лизи.

— Дано. Ти наистина си невероятен, Тъкър.

Майката на Лизи по някакъв начин бе сведена в паметта на Тъкър до красивата снимка, която й бе направил Ричард Аведон през 1982 за някаква козметична реклама — снимка, която Тъкър все още пазеше някъде. Той някак си бе забравил тази ограниченост, която бе характерна за Натали, както и нейната надменност, повърхностност и извънредна липса на чувство за хумор. Как бе успял да забрави тези четири качества, след като те съставляваха половината от обяснението за тяхната раздяла още преди раждането на Лизи? (Половината беше меко казано, но тъй като се бе разделял с толкова много жени, у някои от които тези качества липсваха, той сметна за справедливо да поеме част от вината.) Защо ли не бе обърнал повече внимание на тексаските сервитьорки с горещи сърца? Как така една студена англичанка се бе оказала неустоима? Натали замести Джули Бийти. Запознаха се в пиянския му период, когато животът му представляваше непрестанни купони, тъй като все още го канеха по купони. Той знаеше, че един ден поканите ще секнат, а с тях и английските модели, и Натали се бе оказала неговото последно завоевание. Не че тя би се признала за завоювана.

— Хора, да не се караме. Хей, Лизи — каза весело Джаксън. — Ядеш ли месо?

— Не — отвърна Лизи. — Не съм се докосвала до това нещо, откакто бях на твоите години. Противно ми е и цялата месна индустрия е противна.

— Но пиле ядеш, нали?

Тъкър се засмя. Лизи — не.

Когато чу колата да спира отпред, Кат отвори външната врата и застана на прага, удържайки Помъс да не скочи върху гостенката. Тъкър я погледна, опитвайки се да отгатне настроението й. Тя не беше особено отзивчива при посещението на близнаците, но това се дължеше по-скоро на тяхната майка — малко след като двамата се запознаха, Тъкър каза на Кат, че раздялата му с Кери била трудна, и май някак бе загатнал, че причината за това била най-вече в чудесния секс. Учуди се, че това я нарани. Бе очаквал по-скоро да я успокои с признанието, че някои от разделите му са били трудни и че той не преминава през връзките си съвсем непокътнат.

Тъкър внесе сака на Лизи в къщата и запозна жените. За миг двете останаха така, неподвижни и усмихнати, макар в хладната, формална усмивка на Лизи да липсваше много топлина и радост. Сега, когато в къщата имаше момиче, Тъкър си даде сметка, че Кат вече не е такова — животът бе оставил отпечатъка си около очите и устата й и дори на челото. Вече не можеха да го вземат за дърт перверзник! Кат беше жена. Но пък двамата с Джаксън я бяха съсипали! Тя бе похарчила младостта си за тях, а те й се бяха отплатили, правейки я да изглежда измъчена и стара! Изведнъж му се прииска да я прегърне и да й поиска прошка, но точно сега, минута след пристигането на гостенката, едва ли бе най-подходящият момент за това.

— Отидете на поляната отзад — каза Кат. — Ще донеса нещо за пиене.

Минаха през къщата, като пътем Джаксън посочваше важните исторически и културни забележителности — места, където се бе ударил, картини, които бе нарисувал. Лизи не изглеждаше впечатлена.

— Мислех, че живеете във ферма — каза тя, когато се настаниха на столове и пейки.

— Че защо? — учуди се Тъкър.

— Пише го в Уикипедия.

— А пише ли нещо за теб? Или за Джаксън?

— Не. Пише, че според слуховете имаш едно дете от Джули Бийти.

— Тогава защо им вярваш, че живея във ферма? Както и да е, имаш телефона и имейла ми, защо не ме попита къде живея?

— Стори ми се прекалено странно да задам такъв въпрос на баща си. Може би трябва сам да си напишеш страницата в Уикипедия. Така поне децата ти ще знаят нещо за теб.

— Но ние си имаме и животни — защити се Джаксън. — Пилета. Помъс. Един заек, който умря.

Бяха им препоръчали заека като начин да успокоят страховете на Джаксън от неизбежната смърт на баща му. Тъкър не беше съвсем сигурен каква е идеята — може би това, че детето ще осъзнае естествения ход на нещата, като отгледа свой домашен любимец и проследи живота му чак до смъртта? В началото нещата изглеждаха добре, но заекът умря само след два дни и сега Джаксън неспирно говореше за своя умрял заек. Действително започна да се отнася малко по-флегматично към смъртта на Тъкър, която очакваше всеки ден.

— Заекът е погребан ей там — обясни Джаксън на Лизи, като посочи дървения кръст в края на поляната. — Гробът на тате ще е до него, нали, тате?

— Да — потвърди Тъкър. — Но още не.

— Но скоро — каза Джаксън. — Може би, когато стана на седем?

— По-късно — каза Тъкър.

— Да. Може би — допусна Джаксън, сякаш целта на разговора бе да утеши Тъкър. — Майка ти умряла ли е, Лизи?

— Не — каза Лизи.

— Тя добре ли е? — попита Тъкър.

— Много добре, благодаря — каза Лизи. Имаше ли в гласа й саркастична нотка? Вероятно. — Тя ми даде идеята да дойда да те видя.

— Ясно — каза Тъкър.

— Заради това нещо — каза Лизи.

— Аха. — Това нещо, онова нещо… Всички неща в крайна сметка са еднакви, така че няма смисъл от уточнения.

— Когато човек разбере, че ще става родител, се стреми да разбере повече неща.

— Определено.

— Разбра го, нали?

— Кое?

— Това, което казах току-що.

Имаше чувството, че нещо му бяха съобщили, но той не бе успял да схване съобщението правилно. Може би трябваше да подходи малко по-сериозно към това опознавателно бъбрене.

— Чакай малко — каза Джаксън. — Това означава… Ти си ми сестра, нали така?

— Полусестра.

— Значи аз ще бъда… Какво?

— Ще бъдеш вуйчо.

— Супер.

— А той ще бъде дядо.

Най-сетне Тъкър разбра какво му казват, когато Джаксън избухна в сълзи и се спусна да търси майка си.

Лизи сякаш омекна малко — поне към Джаксън, когато Тъкър го доведе обратно няколко минути по-късно.

— Това не означава, че баща ти е стар — обясни тя. — Не е.

— На кой друг в училище баща му е дядо?

— Сигурно не са много такива.

— На никого — каза Джаксън. — На нито един.

— Джак, вече сме обсъждали това — каза Тъкър. — Аз съм на петдесет и пет. Ти си на шест. Ще живея още дълго. Ти ще си станал възрастен човек, преди аз да почина. Вероятно ще си поне на четирийсет. Ще ти е писнало да ме гледаш.

Тъкър не би се обзаложил за броя на годините, които си даваше. Трийсет години пушене, десет години алкохолна зависимост… Щеше да се учуди, ако ги докараше до седемдесет.

— Не знаеш дали ще съм на четирийсет. Може да умреш още утре.

— Няма.

— Но може.

Тъкър винаги се объркваше от логиката на тези разговори. Щеше му се да каже: да, мога да умра още утре. Но това беше така и преди да разбереш, че ще ставам дядо. А вместо да подходи направо, трябваше да го баламосва. Това беше ефикасният начин.

— Невъзможно.

Джаксън го погледна с възкръснала надежда:

— Наистина ли?

— Наистина. Ако днес ми няма нищо, не мога да умра още утре. Просто няма достатъчно време.

— А ако катастрофираш?

Това може да се случи на всяка възраст и по всяко време, празноглавецо.

— Няма.

— Защо?

— Защото утре няма да ходим никъде с колата.

— А другиден?

— Нито другиден.

— Как ще си вземем храна?

— Имаме цял тон храна.

Тъкър не искаше да мисли за това дали ще умрат от глад, ако не могат да излязат с колата. Той искаше да мисли за това, че вече е стар, че скоро ще умре и че сякаш целият му живот е преминал неусетно.

Преди известно време Тъкър се зарече да седне с лист хартия и да направи отчет за последните две десетилетия. Щеше да отбележи последователно годините в графата отляво, а отдясно щеше да вписва по една-две думи, които евентуално да го уверят, че все с нещо се е занимавал през съответните дванайсет месеца. Краят на 80-те можеше да се изчерпи с думата „алкохол“ и тирета за „същото като горния ред“. Чат-пат бе хващал китара или химикалка, но като цяло всичко беше зяпане на телевизия и наливаме със скоч до откат. За следващите периоди можеше да използва малко по-здравословни думи като „Рисуване“, „Купър и Джеси“, „Кат“, „Джаксън“, но дори те не можеха да обяснят всичките месеци, за които си правеше отчет. Колко време бе прекарал в онзи малък апартамент, нает за студио, когато се занимаваше с рисуване? Шест месеца? А в годините, в които се родиха синовете му… Наистина, беше ги извеждал на разходка, но през голяма част от времето те само спяха или се хранеха, а той ги гледаше. Но гледането също е дейност, нали така? Ако гледаш, няма как да правиш нещо друго.

Понякога се сещаше за баща си и се питаше какво би написал той на белия лист, съдържащ годините от зрелия му живот. Той бе изживял дълъг и плодоносен живот: три деца, хубав, здрав брак, собствен бизнес с химическо чистене. Какво би написал например срещу периода 1961–1968? Работа? Тази единствена дума би описала напълно изчерпателно седем години от живота му. Тъкър със сигурност знаеше какво би написал той срещу 1980: „Европа“. Или може би „ЕВРОПА“! Дълго бе чакал да се върне там и се бе наслаждавал на всяка секунда от престоя си, но ваканцията на живота му продължи един месец. Четири седмици от всичките петдесет и две! Тъкър не се опитваше да заглади различията — той съзнаваше, че баща му е по-добрият мъж от двамата. Но всеки човек, опитал се да даде отчет за живота си по този начин, ще недоумява къде са потънали дните му и какво е изпуснал.

Цял следобед, а и надвечер, очите на Джаксън постоянно плуваха в сълзи. Разплака се, когато загуби от Лизи на морски шах, после се разплака, че му мият косата, после плака, че Тъкър ще умре, а след това се разплака за това, че не му разрешиха да разбърка сладоледа си с шоколадов сос. Тъкър и Кат бяха решили да го оставят да вечеря с тях, но той беше така съсипан от емоционалното напрежение, че си легна рано-рано. Миг след като момчето заспа, Тъкър си даде сметка, че го бе използвал като малък, но ефикасен заложник: никой не можеше да се прицели в него, докато Джаксън се мотаеше около тях. Когато слезе да се присъедини към Кат и Лизи в градината, той долови фразата, изречена от Кат:

— Така постъпва с хората.

— Кой постъпва как? — намеси се той весело.

— Лизи тъкмо ми разказваше как майка й влязла в болница, когато си я зарязал.

— О.

— Не си ми разказвал за това.

— Просто не е ставало дума.

— Колко странно.

— Никак даже — каза Лизи.

И го почнаха. Кат прецени, че вече са достатъчно близки с новата й доведена дъщеря, за да говори с нея откровено за брака си; Лизи откликна с откровен разказ за травмите, които Тъкър й бе причинил с отсъствието си. (Тъкър забеляза, че по време на жалбата си тя непрекъснато прикриваше корема си с длан, сякаш той можеше всеки миг да атакува нероденото й дете с нож.) Тъкър кимаше велемъдро и от време на време поклащаше глава съчувствено. Понякога двете жени го поглеждаха безмълвно, а той само свиваше рамене и забиваше поглед в земята. Нямаше особен смисъл да се защитава, а и не знаеше каква тактика да предприеме. В историите, които двете си разказваха, имаше някои фактологични грешки, но не си струваше да ги поправя — на кого му пукаше например, че в яда и разочарованието си Натали беше казала на Лизи, че той бил спал с друга жена в нейния апартамент? Невярна бе информацията само за мястото, но не и за самата изневяра. Една-единствена дума можеше да обясни нещата през повечето време и тази дума беше „пиянство“. Можеше да изтъкне този факт и да го повтаря от време на време, може би дори след всяко изречение, но това едва ли щеше да помогне.

В края на вечерта той заведе Лизи до нейната стая и й пожела лека нощ.

— Добре ли мина? — попита тя и направи гримаса, сякаш цяла вечер я бе измъчвал гастритът.

— О, да, чудесно. Благодаря ти.

— Надявам се да се сдобрите с Кат. Тя е прекрасна.

— Да. Благодаря. Лека нощ. Наспи се хубаво.

Тъкър се върна долу, но Кат я нямаше. Беше използвала отсъствието му да си легне без него и без обяснения. Напоследък спяха в отделни стаи, но бяха в една особена фаза от връзката си, в която това не се смяташе за окончателно установено. Говореха за това всяка вечер или поне го споменаваха: „Добре ли си в другата стая?“ питаше Кат, а Тъкър повдигаше рамене и кимаше утвърдително. На два пъти, след ожесточени кавги, които за малко не бяха турили край на всичко, Тъкър я бе последвал в общата спалня, където бяха позакърпили положението. Но не и тази вечер. Тя просто изчезна.

Тъкър си легна, почете малко и угаси светлината. Но не успя да заспи. „Не си ти наистина, нали?“, го бе попитала онази жена и той започна да съчинява наум отговори на въпроса й. Накрая стана и слезе на долния етаж при компютъра. Ани щеше да получи повече, отколкото очакваше.