Джулиет гола

Глава 5

{__From:__ Тъкър.com>

Subject: Re: Re:

Скъпа Ани,

Наистина съм аз, макар да не знам как да ти го докажа. Ще опитам с това: нищо не ми се е случило в тоалетна в Минеаполис. Или с това: нямам извънбрачно дете от Джули Бийти. Или с това: престанах да записвам музика веднага след „Джулиет“, така че нямам материал за двеста албума, заключен в бараката, нито пък пускам песни под фалшиво име. Това достатъчно ли е? Сигурно не, освен ако не си достатъчно здравомислеща, за да приемеш, че истината за даден човек винаги е разочароваща, а истината за мен — още повече. Това се дължи на злощастно стечение на обстоятелствата — колкото повече време прекарвах в неправене на нищо освен гледане на телевизия и пиене, толкова по-упорито една малобройна група хора с впечатляващо въображение отстояваше убеждението си, че съм се посветил на цяла поредица странни начинания, като например записване на хип-хоп албум с Лорин Хил в Колорадо или снимане на филм със Стив Дитко в Лос Анджелис. Ще ми се да познавах Лорин Хил и/или Стив Дитко, защото много се възхищавам и от двамата (и защото щях да спечеля някакви пари), но не ги познавам. Всъщност някои от тези митове са толкова цветисти, че са ме отказали от всякакви публични изяви; струва ми се, че без мен хората се забавляват много повече, отколкото щяха, ако се мотаех наоколо. Представяш ли си да дам интервю за някое от списанията, които се интересуват от хора като мен? Постоянно ще трябва да отговарям с „Не, не бях. Не, не съм. Не, не сме…“. Щеше да е толкова досадно. Какво му е интересното да не си правил нищо?

Днес научих, че ще ставам дядо. Тъй като не познавам добре въпросната бременна дъщеря — между другото аз не познавам добре четири от петте си деца, — не можах да изпитам радост; за мен емоционалният заряд на новината беше символичен. Нямам особени угризения за това. Няма смисъл да се правя, че изпитвам радост само защото една почти непозната млада жена ми казва, че е бременна, макар да имам угризения за това, че определени решения, които съм взел или избегнал, са довели до това дъщеря ми да е за мен непозната. Колкото до символизма… Да науча новината, че ще ставам дядо, беше като да прочета собствения се некролог и това, което прочетох, ужасно ме натъжи… Каквито и дарби да съм притежавал, не ги оползотворих, нищо, че твоите приятели в мрежата мислят иначе, а и в други области на живота също не постигнах особен успех. Децата, които почти не виждам, са резултат от връзки, които съм съсипал поради мързел и пиянство; детето, което виждам — моя любим шестгодишен син Джаксън, е резултат от връзка, която съм на път да съсипя. Майка му ме понася вече няколко години и аз й дължа ужасно много, но тя разбираемо е започнала да ми се дразни и нейното раздразнение ме прави докачлив и заядлив. Тя си мислеше, че връзката ни може да се получи поради това, че сме различни. И макар наистина да е практична и ловка във финансово отношение (тя е търговец на едро с органични продукти) и с удоволствие да провежда въздълги срещи с хора, които се интересуват от пари и плодове, тези нейни качества не помагат, когато става дума за лични взаимоотношения. Аз не ценя тези качества достатъчно и във всеки случай моята непрактичност вече не е в съюз с таланта ми да пиша песни, тъй като вече не пиша песни. Артистичният темперамент е най-малкото безполезен, щом липсва крайният продукт. (Трябва да призная, че никога не успях да разбера какво е двама души да си пасват. Опитвал съм се да живея съвместно с жени, които притежават чувствителност, сходна на моята, с предвидимо катастрофални последствия, но обратният подход се оказва също толкова безнадежден. Събираме се с други хора, защото сме еднакви или защото сме различни, и накрая се разделяме по абсолютно същите причини. Стигнал съм до заключението, че ми трябва жена, която да обича лекомислието и мързела у един мъж; дали тази жена ще е президент на банка от „Уолстрийт“ или драскач на улични графити, ми е напълно безразлично.)

Напълно бях забравил за тези демо записи на „Джулиет“ допреди няколко месеца, когато един стар познат ги намери някъде по рафтовете. Той уреди издаването им на компактдиск и аз не се възпротивих, макар да съм съгласен с всяка твоя дума относно тяхната недодяланост — аз работих страшно много върху тези песни заедно с групата си и идеята, че човек с уши може да изслуша тези записи и да реши, че скапаната работна версия е по-добра от онази, върху която сме се трудили толкова усърдно и упорито, направо ме слисва. (Да си призная, бих стоварил върху главата на този тип цялата колекция от пиратски записи, всичките тези сто двадесет и седем албума, за които той самодоволно твърди, че притежава, и бих му забранил да слуша музика до края на живота си.) Все пак издаването на „Голата“ ми напомня за това, че някога и аз съм бил в състояние да свърша нещо; пък и получих малък аванс, който предадох направо на съпругата ми. За един следобед се почувствах почти като мъж, който осигурява хляба на семейството си.

Подозирам, че ти предоставих твърде много информация, но мисля, че няма как повече да се съмняваш дали аз съм аз. Аз съм в много голяма степен аз, а днес ми се ще да не бях.

Поздрави,

Тъкър Кроу}

Отговорът на Тъкър очакваше Ани, когато тя пристигна на работа. Можеше да си провери пощата още вкъщи преди закуска и, разбира се, беше достатъчно любопитна, за да иска да го направи. Но ако имаше отговор, Дънкан можеше да го види, а най-хубавото нещо в живота й в момента бе нейната тайна. Това бе започнало още предния ден с двата сухи, но все пак изумителни имейла, които казваха твърде малко, но сега вече тя разполагаше с информация, която за Дънкан би била ключ към разгадаването на вселенските тайни. Не желаеше да му предостави този ключ поради множество причини, повечето от които — доста подли.

Тя прочете имейла втори път, после трети път и подрани с разходката навън за кафе. Нужно й бе да помисли. Или по-скоро имаше нужда да престане да мисли за нещата, за които мислеше, за да може изобщо да помисли за нещо друго днес; а най-вече, повече дори отколкото за Тъкър Кроу и объркания му живот, тя мислеше за това как „Голата“ бе отровила атмосферата в нейния дом.

Предната вечер Дънкан се прибра късно, миришещ на алкохол, а на въпроса й как бе минал денят му, отговори едносрично и дори рязко. После бързо заспа, а тя остана да лежи будна, слушайки хъркането му, изпълнена с неприязън. На всеки човек се случва от време на време да не харесва партньора си. Тя лежа будна дълги часове в тъмното, питайки се дали изобщо някога го е харесвала. Дали наистина щеше да е по-лошо, ако бе изживяла всички тези години сама? Защо непременно трябваше да има и друг човек в стаята, докато се храни, гледа телевизия или спи? Партньорът трябва да обозначава успех — щом дели кревата с някого, значи се е доказала способна в нещо, не е ли така? Способна на нещо? Но сега връзката й сякаш обозначаваше провал, а не успех. Двамата с Дънкан бяха заедно, защото се бяха оказали последните двама за отбор, а тя се чувстваше по-добра в играта.

— Здравей, красавице — каза Франко, барманът в кафенето.

— Здравей — отвърна тя. — Обичайното, моля.

Щеше ли да я поздрави със „Здравей, красавице“, ако не я биваше в играта, така да се каже? Или влагаше твърде много в евтиното обръщение, което този мъж вероятно използваше по двайсет пъти на ден?

— По колко пъти на ден казваш това? — попита тя. — Любопитно ми е.

— Честно ли?

— Честно.

— Само веднъж.

Тя се изсмя, а той се престори на обиден.

— Не знаеш какви хора идват тук — каза Франко. — Мога да кажа „Здравей, красавице“ на жени, които изглеждат като майка ми или като баба ми. Правил съм го. Но не е забавно. Затова го пазя за теб — най-младата ми клиентка.

Най-младата му клиентка! Нима всичко се свеждаше до географски обстоятелства? Поне в този град това можеше да бъде вярно. Франко нямаше да изрече същата фраза, ако кафенето му се намираше в Лондон или Манчестър, а тя нямаше да се лута като сомнамбул в продължение на петнайсет години през връзката си с Дънкан, ако живееше в Бирмингам или Единбург. Гулнес представляваше вятър и море, и старост, и миризмата на пържено, която висеше във въздуха дори когато никой нищо не пържеше, и будките за сладолед, които изглеждаха затворени дори когато пред тях се редяха хора… И миналото. 1964 година, „Ролинг Стоунс“, умрялата акула и щастливите излетници. Все някой трябваше да живее тук. Защо да не бъде тя?

По обратния път към работата си спомни, че днес е четвъртък, а в четвъртък на рецепцията работи Мойра. Мойра беше „приятел“ на музея и беше убедена, че бездетността на Ани е причинена от някаква липса, която обаче беше лечима. Тя вероятно беше права, но не в смисъла, в който си мислеше. Намесата на Мойра по въпроса беше дошла без предишен разговор или повод и явно бе провокирана най-вече от възрастта на Ани, а не от някакъв неин копнеж, споделен пред тази почти непозната жена. Ани мразеше четвъртъците.

Днес беше целина. Мойра, жизнена старица на около осемдесет, с деликатна глава с лилаво боядисана коса, стоеше пред нея с дебела връзка от зеленчука.

— Здрасти — каза Ани.

— Трябват ти листата. Така де, на него му трябват.

— Благодаря ти.

— Имаш ли блендер?

— Мисля, че да.

— Пасирай листата и го накарай да ги изпие.

— А за мен? Няма ли да има чайче, семена или плодове, накиснати в мляко?

— Вече опитахме всичко върху тебе. Така че причината трябва да е у него.

Всъщност Мойра бе права. Причината бе у него. Ползваше презерватив.

— Ще го опитам довечера.

— Ако го опиташ довечера, трябва да опиташ всичко, нали се сещаш? Пие го наведнъж и се качвате горе.

— Тогава ще го опитам в събота вечер.

Боже мой. Защо издаваше пред тази жена сексуалния им график?

— Значи е от съботните мъже, а?

— Имам да свърша малко работа.

— Не е срамно.

— Не ме е срам.

Но, разбира се, я беше срам. Беше я срам от очевидната монотонност и я беше срам от неспособността й да каже на старата вещица къде да се дене.

— О, Алън. Рядко идваш насам.

Мойра говореше на възрастен мъж на седемдесет и няколко, който, изглежда, бе облякъл и палто, и шлифер, както и два-три шала. Той стискаше в ръката си буркан, в който имаше нещо като развалено мариновано лукче, плуващо в мътен оцет.

— Казаха, че се интересувате от акулата.

— Да — потвърди Мойра. — Много.

— Нося ви окото й.

{__From:__ Ани Плат.net>

Subject: Отвъд всякакво съмнение…

… ти си. Чела съм достатъчно литература, за да знам, че подробностите са това, което прави дадена история да изглежда истинска, а пък ако някой е измислил всичко това, също заслужава отговор. А и да не си ти, честно казано, не ми пука. Просто водя електронна кореспонденция с интересен и задълбочен човек, който живее далече-далече, какво лошо има тук? (Има и още една хипотеза, според която ти си някой луд, а всичките ти деца и внуци са рожба на болен мозък. Ако се окаже, че си някой луд, КОГОТО ПОЗНАВАМ, тогава, кълна се в Господ, ще те убия. Но, моля, ако не си, прескочи това. И продължавам при хипотезата, че си ти.)

Както сигурно си се досетил, познавам се с хора, които имат много високо мнение за творчеството ти и за теб самия. Аз също съм си мислила за теб понякога, но не чак толкова често. Името ти се появи по време на едно пътуване, което предприех преди известно време. И новият ти албум „Джулиет гола“ или по-скоро реакцията, която той предизвика у двама-трима запалени фенове, насочи мислите ми към теб и към „Джулиет“. Не съм писала друг път подобен текст, но двата албума ми помогнаха да разбера някои неща, които сигурно винаги съм мислила относно изкуството и хората, които алчно го поглъщат — неща, които досега не са ми били така ясни. Естествено, има много отговори, които бих искала да узная, свързани с двайсетгодишното ти изчезване, но предполагам, че не желаеш да бъдеш разпитван.

Убедена съм, че ако поставят двама случайни непознати в една стая заедно и ги принудят да приказват за живота си, ще се получат всякакви съвпадения, общи теми и противоположности до степен да изглежда, сякаш двамата съвсем не са подбрани на случаен принцип. Например, ти имаш твърде много деца, които не познаваш, и това те прави нещастен. Аз нямам никакви деца и едва ли ще имам и това ме прави толкова нещастна, колкото преди три-четири години не съм и помисляла, че мога да бъда. Цялото време, което съм прекарала с мъжа, от когото нямам деца, прилича по някакъв начин на времето, което ти си прекарал в пиене и неправене на албуми. И двамата не можем да върнем времето назад. И в същото време изпитвам болезнената увереност, че още не е твърде късно. Хрумвала ли ти е тази мисъл? Надявам се, че да.

Пиша този имейл от кабинета си, който се намира в малък крайбрежен музей в едно малко градче в Северна Англия. Би трябвало да подготвям изложба за лятото на 1964 година в града, но нямаме много какво да изложим, освен няколко отблъскващи снимки на умряла акула, която морето изхвърлило на брега през въпросната година. А тази сутрин получихме и око, принадлежало на въпросната акула. Преди два часа в музея влезе възрастен човек с буркан от конфитюр, пълен с марината, в която плуваше нещо, което много вероятно е било окото на акулата. Според човека окото било изрязано с джобно ножче лично от брат му. Засега това се явява централният ни експонат. Не би записал концептуален албум за лятото на 1964 година в малко английско градче на брега на морето, нали? Но дори да имаше такъв албум, той нямаше да запълни празните витрини на изложбата.}

Тя спря да пише. Ако използваше писалка и лист хартия, сигурно щеше да смачка листа с отвращение, но при имейлите няма равностойна опция, тъй като всичко е направено така, че човек да не прави грешки. Трябваше й клавиш с команда „заеби“, който да издава подходящ експлодиращ звук, когато го натисне. Какво правеше? Току-що бе получила имейл от отшелник, от човек, който се криеше от света повече от двайсет години, а тя му разказва за буркана с акулско око. Как можеше да го интересува това? А копнежът й да има дете? Защо не го сподели с друг човек? С някоя приятелка. Или дори с Дънкан, който тънеше в неведение относно това нейно разочарование.

Освен това флиртуваше по своя сдържан и заобиколен начин. Тя искаше той да я харесва. Как иначе да си обясни увъртането за фенската обиколка на Америка и връзката й с „хора, които имат много високо мнение за творчеството ти“? Много по-просто щеше да е просто да му каже, че мъжът, с когото живее и от когото няма деца, е маниак на тема Тъкър Кроу, но тя не искаше той да узнае това. И защо? Да не си въобразява, че той ей сега ще скочи на самолета и ще я забремени, стига да не разбере с какъв човек живее? Дори да вземеха да се свалят, тя едва ли би разубедила Тъкър да не взима предпазни мерки при положение, че вече имаше трудно и нещастно семейство. Господи! Дори сарказмът й, насочен към нея самата, звучеше жалко. Защото той включваше и шега за контрацептивни действия с непознат мъж.

Но какво да му каже, ако не пише за акулското око? Той вече бе прочел всичко, което тя имаше да каже за музиката му, а не можеше да го бомбардира с въпроси, защото чувстваше, че направи ли това, той повече няма да се обади. Не бе тя човекът, който да води кореспонденция с Тъкър Кроу. Нито знаеше достатъчно, нито умееше достатъчно. Просто нямаше да й отговори.

Трябваше да съчини любезно писмо до Тери Джаксън — общинския съветник, в чиято глава се бе пръкнала тъпата идея за изложба, посветена на 1964 година, но не можеше да се съсредоточи. Отново отвори имейла до Тъкър.

{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? Чел ли си „Хроники“ — автобиографията на Боб Дилън? Там пише как някой, може би продуцент, му казал, че им трябва песен като „tasters of War“ (тази ли беше?), за да завършат албума — това е през осемдесетте.}

Но не можа да си спомни името на албума, а не помнеше и какво бе отвърнал Дилън, когато продуцентът, чието име не помнеше, бе поискал от Дилън песен като песента, която не помнеше, за да довърши който там албум беше. Тя изтри последната част, която иначе представляваше интересна тема за изследване. Ако беше Дънкан, щеше да знае всички тези неща и всъщност Дънкан трябваше да е този, който пише на Тъкър, само дето Тъкър нямаше да иска да знае за него. А тя, разбира се, все още не бе казала на Дънкан какво бе открила в пощенската си кутия и не желаеше да го направи.

След това разбра, че не й трябва да знае за Дилън. Тя просто използваше една книга, за да илюстрира идеята си така, както правят учените.

{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? И какво се случва с тези места? Дали просто буренясват и се скриват? Или човек може отново да ги открие някой ден? Съжалявам, ако звуча прекалено натрапчиво, а и се зарекох да не те бомбардирам с въпроси. Ако поискаш да видиш снимки на моята умряла акула, обади се. С толкова мога да се отплатя.

Между другото, когато се прибрах у дома снощи, зачетох „Никълъс Никълби“ в твоя чест.}

Това последно изречение не беше ли прекалено тайнствено? Дано да не беше. Във всеки случай беше истина. Този път тя кликна върху „изпрати“, преди да се разколебае.