Дива кръв

ГЛАВА ПЪРВА

В прерията, Канзас, 1874

Канзас, трудна, непокорена страна. Страна, в която слънцето свети, сякаш нажежено, в безкрайното лазурносиньо небе, страна, върху която дъждовете се изливат на стремителни потоци от тъмни, клокочещи облаци, които могат да се появят на хоризонта само за минути, страна, в която вятърът не стихва и препуска безпрепятствено през пустинните прерии, чийто безкрай е нарушен само от редките тополови горички. Страна, която щади малцина и унищожава мнозина. Както толкова много мъже и жени преди нея, след дълга и упорита борба, тя бе повалила и Индия Бийчъм.

Последния удар й нанесоха скакалците. През август 1874 година (запомнена за всички времена като година на скакалците), те нахлуха на огромни облаци. Подобно нещо не беше виждала: този мощен, лъскав, бяло-зелен облак, от който милиони и милиарди отвратителни, съскащи насекоми се сипеха като градушка. Ден след ден те покриваха земята с достигнал десет сантиметра слой и преди да благоволят да продължат пътя си, унищожиха всичко. Плодородната, цъфтяща земя бе станала пустинна и гола, сякаш бе зима. Под тежестта на насекомите клоните на дърветата, отглеждани с толкова труд и разходи тук, в Запада, се бяха прекършили, царевицата беше повалена на земята, тревата сякаш изпотъпкана. В бостаните, скакалците бяха изяли дори дебелите кори на дините, в градините бяха унищожили леха подир леха и след тях бяха останали само люспите на лука. Бяха изгризали дори още зелените плодове и по дърветата висяха само семките. Скакалците бяха надупчили одеяла, покривки, дрехи и дори ютените чували, с които хората се опитваха да защитят в отчаянието си, плодовете на тежкия си труд.

След като пометоха всяка зеленинка, скакалците се нахвърлиха върху дървото, кожата, платовете. Нападнаха мекото тополово дърво на плевните и къщите, грубо одяланите колци на плетищата, фасадите на дюкяни и кръчми. Изгризаха дръжките на инструментите, оградите и дори пропитата с конска пот кожа на седлата. След залез слънце те нахлуха и в къщите, за да унищожат оскъдните припаси в зимници, килери, делви, изплетените бавно на една кука пердета и докараните срещу толкова много пари от Изтока мебели. Индия беше гледала безпомощно как плодовете, зеленчуците, житото, садени и поливани с толкова мъка от нея и мъжа й, бяха унищожени само за часове.

Спомняше си, отчаяна, за месеците изнурителен труд, докато очистят нивите от камъни и хвърлят семената, от които зависеше изхранването, бъдещето на семейството й. Почти луда от мъка, тя не мигна цялата нощ, заслушана в шумоленето, с което скакалците опустошаваха килера и мазето, напълнени с цената на толкова лишения, а също и скъпоценното за нея съдържание на сандъка със зестрата й, пропътувал целия път от Луизиана до Канзас. Ужасните насекоми не пощадиха дори леглото, в което се беше свила, потънала в сълзи. Плачеше тихичко, за да не я чуят Джонатан и децата. От този миг Индия престана да се бори с тази страна, загубила надежда и кураж.

В този късен следобед на циганското лято тя стоеше пред малката, струпана от плет и глина къщурка, стоеше, изнурена и бледна от бременността и изглеждаше много по-възрастна от своите тридесет и четири години. Стоеше, загледана в пълната пустош, която скакалците бяха оставили след себе си. От деня на тяхното нашествие беше минало доста време и би трябвало да е свикнала с тази гледка, но Индия сякаш още не можеше да проумее размерите на бедата. Още не можеше да приеме, че сухите стъбла, покриваща сега равнината докъдето поглед стигне, са всичко, което бе останало от нейния свят и мечтите й.

Ненаситните насекоми се махнаха, но отвратителната им смрад остана. Кладенци, поточета и езерца бяха отровени от техните изпражнения и водата не ставаше вече нито за хората, нито за животните. Кокошките, прасетата и птиците бяха яли толкова ненаситно от неочаквано появилите се насекоми, че те самите вече не можеха да се ядат. Сега хората се хранеха с царевичен хляб, сосове и подсладено със сироп кафе. Мъжете трябваше да пушат вместо тютюн лозови листа.

Индия въздъхна, капнала, когато извади последното парче мокро, но, слава богу, вече чисто пране от старата вана, закрепена криво-ляво върху сандък. Залови се с мъчителното за нея изстискване на дрехите. Внимаваше капещата вода да пада във ваната, защото в прерията всяка капка беше с цената на златото и тя трябваше да носи кофа след кофа от доста отдалечения кладенец. Но човекът, който откри водата с пръчката си, им каза, че имат късмет, защото кладенците на други фермери са още по далече от къщите.

Тогава съпругът на Индия бе нарекъл този водотърсач, човек с индианска кръв в жилите, когото поканиха по съвет на съседите, луд, или шарлатан. Беше сигурен, че търсенето е било чисто и просто представление, с което се изнудват пари, убеден беше, че вода има навсякъде. Джонатан изгуби тогава много време, за да изкопае кладенец по-близо до къщата. Но старият човек се оказа прав и оттогава мъжът й хранеше безпричинна омраза към индианци и водотърсачи. Индия и Джонатан често се караха и затова, че Рейчъл Уайлдър, най-близката им съседка и най-добра приятелка на Индия, беше възприела от стареца изкуството да открива вода. Индия и Джонатан скоро разбраха, че в прерията не бива да се пролива нито капка. Дори с вода от прането можеше да се полее например зеленчуковата градина.

При тази мисъл тя хвърли поглед към опустошената си градина и си даде сметка колко безсмислено е да пести водата и сега. Истеричният й смях беше сякаш вик на смъртно ранено животно. Един безкраен, ужасен миг изпита страх, че ще припадне. Затвори очи и впи пръсти в ръба на ваната, докато главозамайването попремине.

Стреснато от внезапната болка, изпитана от майката, детето се раздвижи в утробата й, ритна я с краче. Тя сложи инстинктивно успокояваща ръка върху изпъкналия си корем, докато припрените движения на малкото не се успокоиха и тя разбра, че то пак е заспало. Тогава вирна брадичка и се накара да продължи работата си. Въпреки всички беди и напасти животът продължаваше. Прошарената коса на Индия, която беше прибрала сутринта на кок, се разпиля по раменете й. Тя отметна кичурите от лицето си, избърса изобилната пот от челото, изпоцапано от саждите и сапунените пари, които се вдигаха от сложения върху силен огън черен казан. После се наведе и се опита да вдигне на хълбок голямата кошница с чисто пране — нещо, което и при нормални обстоятелства съвсем не беше лесно. А сега, затруднена от бременността и от двете малки деца, вкопчени в полите й, задачата беше за Индия почти непосилна.

Стенеща и плувнала в пот, тя се опита да вдигне кошницата. За миг усети, че би предпочела да падне на колене и на заплаче на висок глас.

— Майко, нека ти помогна — чу тя гласа на Ева и видя угриженото лице и очите на детето, прекалено тъжни и знаещи за тринайсет годишно девойче. Индия се опита да се усмихне на най-голямата си дъщеря, но можа само с мъка да потисне сълзите си.

Толкова млада е още — помисли си Индия с горчивина. Прекалено млада, за да разбира вече толкова неща. Не, не е справедливо едно дете да е принудено да носи товара на възрастните. Но без Ева едва ли щеше да намери сили да продължи. О, Ева, какви планове кроях за тебе. Не исках да стане така, не исках животът ти да е толкова тежък, та да те накара толкова бързо да пораснеш…

Индия си спомни с тъга за собственото си детство в богатата плантация на нейните родители. Сайприс Хил беше разположена на брега на Мисисипи, в Луизиана и там роби й прислужваха от сутрин до вечер. Там масата се огъваше от богатите ястия и единствената й работа беше да бродира, да плете дантели и да шие. Божичко, как се бе озовала тук? От тревожните мисли на майката детето в утробата й отново се събуди и зарита. Това беше тринайсетата бременност на Индия за шестнайсет години. Беше родила седем живи деца, две мъртвородени бяха погребани в Луизиана, а беше имала и три преждевременни раждания. Това изисква скъпа дан от всяка жена и Индия беше на края на силите си. Не се радваше на идването на това дете, защото я гнетеше предчувствие, че този път няма да издържи.

Докато простираха заедно дрехите, тя хвърли поглед към Ева. Какво щеше да стане с нея и с другите деца, ако тя умре? Индия знаеше, че Джонатан няма да се справи сам. Беше лишен от практически усет и не беше човек, на когото може да се разчита. Когато разбра, че деспотичният й баща е решил да я омъжи за богатия единствен син на семейството, чиято ферма граничеше с тяхната, тя се опита да протестира, за съжаление, напразно. Знаеше, че Джонатан е егоист и разглезен, но въпреки нежеланието й, сватбата стана.

Наложи се тя да бъде силният човек в семейството, за да компенсира слабостта на Джонатан, а той я намрази за тази сила, въпреки че не можеше без нея. Бог му е свидетел, той наистина не беше роден за войник и въпреки волята си участва във войната между Юга и Севера. Не бе създаден и да гние в затвора на янките в Рок Айланд, той, свикналият да бъде задоволявано всяко негово желание, всеки негов каприз. Индия се беше надявала, че след преживяната ужасна война, съпругът й ще се промени. Не е възможно — мислеше си тя, — такова изпитание да не наложи отпечатъка си.

И то наистина го промени, но, за съжаление, не към добро. Джонатан беше станал капризен, навъсен, вечно мърмореше, а най-лошото беше, че се озлоби. Родителите му починаха при обсадата на Ню Орлиънс от треската, бушувала в цялата страна, а янките бяха бомбардирали толкова силно Бийчъмс Ландинг, наследствената ферма на Джонатан, че някога великолепната къща бе станала необитаема. Треската отнесе и мащехата на Индия, а баща й беше разстрелян заради упоритата му съпротива срещу победителите. Те бяха налетели като лешояди откъм Севера и бяха конфискували Сайприс Хил, защото баща й не можеше да плати безмилостно високите данъци. Джонатан и Индия, чиито родители и роднини или бяха мъртви, или се бяха разпилели кой накъдето види, потеглиха, след поражението на Юга, към Западните земи.

Индия се бе надявала, че могат да почнат всичко отначало в този мирен рай, който не носеше раните от робството и глада. Но когато в Канзас едно от колелата на фургона им налетя на камък и оста стана на парчета, за Джонатан това се оказа капката, от която чашата преля. Той отказа да продължи. Това бе причината тези голи, безкрайни равнини, които намрази от пръв поглед, да станат нейна втора родина. Беше се противила напразно на това нежелано, отблъскващо място но в края на краищата се видя принудена да прекара тук остатъка от клетия си живот.

Джонатан, който никога не се беше занимавал с физически труд, който беше изкарал войната като офицер, изкопа с несръчните си ръце едно мазе и струпа криво — ляво плевнята и неугледната къщурка, измазана с кал. Подът беше пръстен, прозорчето малко и залепено със свински мехур, по покрива напролет избуяваше трева, при буря и дъжд той протичаше и през него навлизаха не само мокър студ, но и змии, и гризачи.

За учудване на Индия, щом вдигна новото им жилище, Джонатан стана сякаш малко по-добър. Той беше горд с положения тежък труд, първото истинско усилие през целия му живот. А тя беше сравнила мислено богатите плантации на своята младост с примитивната грозна колиба пред нея и от очите й бяха потекли сълзи. Но Джонатан не разбра, че тя плаче за онова, което бяха притежавали и загубили завинаги, той реши, че я е разочаровал с несръчността си и я намрази заради тези сълзи. Тогава почна и много да пие. Най-лошото беше, че внезапните му груби пристъпи на ярост, ужасяващи Индия и децата, ставаха все по-чести.

Напиеше ли се, Джонатан биеше и нея, и децата, защото прехвърляше върху тях вината за собствените си страхове, за своите грешки и неспособността си да се справя с трудностите. После плачеше като дете и молеше Индия за прошка. Тя беше само жена в един свят на мъже, тя трябваше да нахрани гладните си деца, затова преглътна гордостта си и се остави, мълчаливо и сякаш вцепенена, на пиянските му нежности, на това, че той нерядко грубо я изнасилваше в леглото.

Индия беше толкова отчаяна и изтощена, че й беше все едно дали ще остане жива, знаеше само едно — чашата беше преляла. Беше сигурна, че Рейчъл, нейната приятелка, ще й помогне. Но Рейчъл беше едва на осемнайсет, макар да се грижеше вече като възрастна за семейството си и за фермата. Освен това тя не понасяше Джонатан, а Индия не искаше в никакъв случай която и да било жена, а най-малко Рейчъл да бъде принудена да слуша пиянските му тиради. Освен един по-малък полубрат Индия нямаше близки или приятели, към които да се обърне за помощ.

Брат си не беше виждала от години, за последен път се бяха срещнали малко след войната. Но като деца бяха много свързани, обединени от деспотизма на бащата.

Дори след толкова години, от време на време получаваше от брат си по някое писмо, няколко набързо надраскани реда и малко пари. Макар да обичаше много своя брат, Индия знаеше, че не са честно спечелени пари. Но те доказваха, че продължава да я обича.

Погледна нарасналия си корем, а после малките Андрю и Нейоми, вкопчени в полата й, Ева, вече така неестествено сериозна и пораснала. Зад къщата, Гидиън, Кейлеб и Филип се мъчеха да очистят близката нива от измрели скакалци. От къщата долиташе тракането на тенджери и тигани: дъщеря й Сюзън приготвяше вечерята и слагаше масата. В сянката на плевнята Джонатан се беше излегнал с шише в ръката и ревеше някаква песен, научена през войната, навярно в някой бордей, защото той от край време изневеряваше на жена си.

Индия присви презрително устни, когато чу непристойните думи на песента. Не, на такъв баща тя не можеше да повери децата си. Каквото й да се бе случило с нейния полубрат, той щеше да се погрижи за децата, ако тя не оживее след раждането. Още пазеше негов стар адрес. Още днес ще му пиша, обеща си тя, да е предупреден за в случай, че умра при раждането. Отдавна трябваше да му разкрия истината за брака си, вместо да го уверявам, че всичко е наред. Сега мога само да се надявам, че не е твърде късно… О, простете ми, простете ми, мили мои деца, че не мога да сторя нищо повече за вас. Направих всичко, което беше по силите ми, а сега съм толкова уморена, така безкрайно уморена…

Индия повдигна бавно и с неосъзната въздишка празната кошница и тръгна с провлачена стъпка към къщата, която не наричаше нито свой дом, нито свое гнездо.

ХАРТЛАНД

Един сив зимен ден на 1875 година той влезе в град Уйчито. Всички разбраха, че е чужденец, макар че беше нахлупил шапката си ниско, за да скрие лицето си и блясъка на стоманените очи. Сребърните му шпори иззвънтяха, когато скочи от седлото и стъпка пурата с ботуш.

Черната, закопчана догоре, дълга пелерина трябваше да го пази от хапещия вятър на прерията. На бедрата му висяха два пистолета, с които си служеше чудесно. Той беше вълк-единак, скитник, мъж корав като стомана, със сърце обградено с каменна стена. Когато върза коня си за стълба, не подозираше, че град Уйчито е неговата съдба.

Нейната коса беше руса като зряло жито, очите й зелени като изумруди, беше смела и целеустремена като неговите куршуми. Но както дивата хубост на прерията, която тя толкова обичаше, беше и трудно уловима, и трудно укротима, защото искаше мъжът или да е всецяло неин, или да се маха. Не искаше в сърцето и в душата му да има та макар и една единствена плътно затворена врата, през която да не прониква светлината на нейната любов. Защото можеше да ту даде много повече от тялото си.

Тя можеше да го научи да открива съкровища: среброто на луната и диамантените звезди в нощ с цвета па оникс, бисерната мъгла, която се издига над сапфирено-синьото езеро, рубиненочервения изгрев, обагрящ бледия топаз на хоризонта. Такива съкровища го учеше да открива и с нейните очи да съзира неща, които дотогава не бе виждал. Оловносивите облаци, от които падаха кристалчетата на дъжда, опаловата дъга, която няма край нито начало, кървавопурпурния залез, подпалващ равнината.

ГЛАВА ВТОРА

Драй Гълч, Тексас, 1874

Лудият Син северен вятър духаше от височините на Тюлъс през дълбокия каньон Паоло Дуро, свиреше над Лано Естакадо и все по-нататък, натам, където градчето Драй Гълч беше приклекнало като бездомно псе, изложено на безмилостната ярост на бурята. Въпреки, че градчето се състоеше от купчина жалки къщурки, магазинчета и кръчми, славата на Драй Гълч се разнасяше надалеч. То беше същинско свърталище на порока и престъпността, любимо място за пияници, паднали жени, насилници и главорези. Мнозина от жителите се издирваха, живи или мъртви, във всички щати и краища на страната.

Въпреки това нито един полицай, комуто беше мил животът, не смееше да стъпи в това дяволско място. Последният, който се бе решил да го стори, се намери обесен без много-много церемонии на самотното дърво, което стърчеше, високо и почти изсъхнало, като предупредителен сигнал, в началото на града. Даже тексаските конни полицаи заобикаляха отдалече града. Чужденец, дошъл тук от неосведоменост, или самонадеяност, ако не носеше на гърдите си металната звезда, можеше за нула време да бъде застрелян и никой нямаше нито да протестира, нито да си мръдне пръста, за да му помогне. По-скоро обратното, при такива произшествия проститутките прилепяха начервосани лица към стъклата на кръчмите, а които упражняваха занаята си и се кикотеха при мисълта, че наивен клетник ще намери след малко неочаквания си край.

Ако убиеха някого, не разпитваха престъпника. Гражданите, все декласирани типове, си мълчаха, както и укрилите се тук главорези.

Обикновено животът в Драй Гълч вреше и кипеше с веселост, подклаждана от евтина ракия и евтини жени, придружена от честите изстрели на пияни нехранимайковци. Но този ден по главната улица нямаше жива душа, въпреки че сивият зимен ден щеше да трае още два часа. Жалките магазинчета в разкривените къщи вляво и вдясно на улицата бяха затворили, за да избягат стопаните им от хапещия студ и виещия вятър. Вихрушка шибаше опустялата улица. Самотна мишорка се блъскаше между два коневръза, докато силен порив на вятъра я качи върху разнебитения дървен тротоар. Мишорката се отърколи по заледените хлъзгави дъски и спря пред две тесни, заключени врати. От малките им, мръсни и заскрежени прозорчета проникваше единствената светлинка по цялата улица. Зад вратите, в рязък контраст с тишината, притиснала целия град, дрънчеше разстроено пиано и навън се изтръгваше дрезгав смях. Вятърът го подхващаше и го отнасяше надалеч.

Дори Синият северен вятър не можеше да принуди „Червената жартиера“ да затвори.

В кръчмата дива сбирщина мъже беше наобиколила бара, други бяха насядали върху скърцащите столове около масите, целите в резки от ножове. Проститутките флиртуваха и се кикотеха, мъчеха се да склонят посетителите да им платят по някое питие. Няколко момичета се препъваха с пияните си клиенти по разкривената стълба, водеща към тъмен и мръсен коридор с бедно мебелирани стаи от двете страни.

В единия ъгъл на кръчмата пианистът блъскаше по клавишите, без да обръща внимание на фалшивите звуци, които силно повреденият вехт инструмент продължаваше да издава. И мъжете около масата за игра на карти не обръщаха внимание на какофонията.

Слейд Меверик беше единственият, който се сви вътрешно, когато „музикантът“ пропусна няколко ноти от песента, която се опитваше да изсвири. Никой нищо не забеляза, защото Слейд Меверик беше сякаш изцяло погълнат от покера, подхванат рано сутринта и ставал с напредването на деня все по-ожесточен. Въздухът около играчите беше толкова мръсен и гъст, че Слейд имаше чувството, че може да го разреже с острия си нож.

Той не беше единственият, който се подготвяше мълчаливо за яко сбиване. Повечето клиенти в кръчмата вече се бяха оттеглили на сигурно разстояние от масата за игра. Само Лоли, една от местните проститутки, беше останала, но не от чувство за дълг, или защото беше безстрашна и непредпазлива. Причината беше, че и със сила не можеха да я откъснат от Слейд Меверик.

Меката светлина на лампите в „Червената жартиера“ беше благосклонна към грубото лице на Лоли, правеше го да изглежда по-младо, тя беше и по-чиста от другите проститутки, които можеха да се купят за пет долара във всяка от многобройните кръчми в града. Лоли беше от добро семейство, но лош човек се беше погаврил и подиграл с нея, беше я въвлякъл в калта, а после я беше изоставил. Въпреки всичко, доброто й възпитание все още си проличаваше от време на време.

Кестенявата коса на Лоли беше вдигната нагоре в изкусна прическа на букли, над лявото си ухо беше затъкнала червено щраусово перо. Гримът й не беше толкова ярък, като на другите момичета, но и тя си беше лепнала бенка на едната буза и се беше постарала да подчертае пищните си гърди. Носеше обеци, огърлица и гривни от топаз — черният камък правеше роклята й в крещящо розово да изглежда по-елегантна. С една дума, Лоли беше курва, но малко по-свястна от мърлите, които сновяха из Драй Гълч. А Слейд Меверик й се беше сторил толкова привлекателен, навярно защото и той беше малко нещо по-приличен от нехранимайковците в този град.

Сега Лоли стоеше, вдигнала крак върху един стол и дръпнала нагоре пола, за да се види и стройния крак, и бедрото с червената жартиера. Беше подпряла брадичка с длан и наблюдаваше как мъжете разглеждат току що раздадените карти, а после обявяват мизите. Погледът й се връщаше отново и отново към Слейд, към високата му стройна фигура, която я караше сладострастно да въздиша.

Тя дълбоко съжаляваше, че този мъж се вестява само нарядко в Драй Гълч, защото беше малко влюбена в него, въпреки че той никога не беше насърчавал надеждите и чувствата й. Наистина, не я вземаше брутално, както другите мъже, но дълбоко в себе си Лоли добре знаеше, че му е необходима само, за да задоволява страстите си. Когато идваше в града, избираше само нея, но причината беше, че е по-чиста, по-угледна от другите проститутки. Според разбиранията в Драй Гълч, Слейд беше превземко, но човек, комуто е мил животът, не би се осмелил да му го каже в очите. Вярно, че беше смешно спретнат, но пък можеше от петдесет метра да улучи средата на асо, а всички знаеха, че е ужасно сприхав.

Слейд беше известен майстор на револвера и платен убиец, но и един от малцината мъже в града, за чиято глава не беше определена награда. Той се движеше свободно и от двете страни на закона (по-често откъм добрата, по-рядко откъм лошата). Обстоятелството, че пазителите на закона и преследвачите на платени убийци не бяха по петите му, се дължеше по-скоро на неговата ловкост, отколкото на неговия морал. Ако обстоятелствата го налагаха, той нямаше никакви задръжки да използува двата си, изработени специално за него, шесткуршумни колта 45 с дръжки украсени със слонова кост и инкрустирани със сребро. Изстрелите им поразяваха със смъртоносна сигурност.

Лоли се чувстваше сигурна близо до него, но когато Слейд направи едва забележимо, но недвусмислено движение, тя тутакси се приготви да изчезва. Знаеше от опит, че е глупаво да се противопоставяш на заповедта на мъж и тя се заотдалечава, колкото може по-незабелязано, от масата.

Слейд играеше вече от часове и през цялото време беше сигурен, че го мамят. Беше наблюдавал внимателно всички мъже край масата и сега знаеше кой е мошеникът.

Този тип, известен в Драй Гълч като Декана, беше раздавал непрекъснато карти под масата и беше скрил няколко в ръкава си.

На този свят Слейд Меверик най-много мразеше нечестните играчи. Даже в Драй Гълч мъжете играеха честно покер, или изобщо не играеха.

Когато алчните ръце на Декана посегнаха отново да приберат печалбата, Слейд протегна мълниеносно лява ръка и удари по купчинката пари в средата на масата. Доларите се разхвърчаха като ориз на сватба. Няколко сребърни монети се отърколиха със зловещо потракване по мръсния под.

— Какво значи това, Меверик? — попита Декана и черните му очи засвяткаха недоверчиво и злобно на светлината на лампите. Зъбите му захапаха силно дебелата пура, която пушеше от сутринта. — Фулът е по-силен от три дами, нали знаеш?

— Така е — каза спокойно Слейд, — но само ако фулът е бил раздаден честно.

— Твоят тон никак не ми харесва, Меверик. Да не би случайно да ме обвиняваш в нечестна игра?

— Много добре си ме чул — каза тихо Слейд. — Я си запретни ръкавите, Декане, та да видим и момчетата, и аз какво има в тях.

— Правиш голяма грешка, Меверик. Такива като тебе съм ги очиствал с дузини, още преди да си бил роден. Но не съм и толкова стар, че да не…

В същия миг Декана скочи на крака и блъсна с все сила масата, та да събори и Слейд. В тишината, настъпила в кръчмата, изкънтяха изстрели. Свинските очета на Декана се разшириха от смайване, когато бърза поредица от куршуми се заби в масивното му тяло. Кръвта бликна толкова силно от разтворените рани на Декана, че наоколо му всичко се обагри в червено. С яростни удари наляво и надясно, той отстъпи назад и успя да изпразни револвера си, но куршумите се забиха в стените и в прекатурената маса. Той изстена, оръжието се изплъзна от ръката му. Деканът се сви целият, притисна отчаяно ръце към гърдите и корема, от които по ръцете му закапа кръв. Направи, разкривен и присвит, още две несигурни крачки и се стовари върху един стол, който се строши под тежестта му. Най-сетне падна върху посипания със стърготини под. Очите му се впериха в нищото, последният дим от пурата се изви над жълтите му зъби.

Слейд се обърна мълниеносно и притисна гръб към стената. Държеше двата си револвера със силни, сигурни ръце, единият дълъг сребърен ствол още пушеше. Тъмносините му очи затърсиха из бара евентуални противници, но не откриха нито един. Въпреки това Слейд продължаваше да е нащрек. Краставите магарета през девет баира се подушват — знаеше той, — а сега беше като ястреб в гнездо на лешояди, сред които Декана беше от най-грабливите.

— Запретнете му ръкавите! — кресна Слейд на мъжете около падналата маса, посочвайки с ръка мъртвия Декан.

След кратко колебание двама мъже се приближиха с мърморене към трупа и запретнаха ръкавите на убития. На пода се изсипаха три карти.

— Мръсна свиня! — изсъска единият от мъжете и подритна трупа. — Сви ми сто и петдесет долара, а сега разбирам, че през целия ден е шмекерувал. — Ти комай ни направи добра услуга, Меверик.

— И аз така мисля — каза сухо Слейд и пъхна пистолетите в кобурите — очевидно нямаше да му се наложи да се брани от нехранимайковците в „Червената жартиера“.

Той вдигна парите от пода, подреди грижливо банкнотите и ги пъхна в джоба си. Монетите остави. После нахлупи енергично черното си сомбреро, сложи черното наметало, наведе се с гримаса и стовари върху раменете си тежкото тяло на Декана. Фактът, че човекът е бил убит, нямаше никакво значение, в Дъдж Сити цената на един мъж беше 250 долара и Слейд не искаше да изтърве такива пари. Без да хвърли поглед към някого, или поне към Лоли, той се запъти, без да каже нито дума, към затворената врата на „Червената жартиера“ и сребърните му шпори издрънчаха в тишината.

Пред кръчмата вятърът заудря Слейд с ледени юмруци. Той нахлупи още по-ниско шапката, вдигна яката и пое по безлюдната главна улица.

— Господин Меверик, господин Меверик!

Като чу гласа, който викаше името му, Слейд се обърна и видя едно момче да се втурва към него от вратата на тъмна съборетина. Беше Тимъти, незаконен син на проститутка. Той припечелваше джобни пари като разсилен, метач и изобщо с каквото му паднеше. Едно от доброволно поетите му задължения беше да ходи всеки ден до дървото за бесене и да взема от там чувала с пощата, която дори чиновниците от щатската поща не се решаваха да разнасят лично из града.

— Господин Меверик — каза задъхано, почервенял от студа, Тимъти, когато настигна Слейд. Това, че момчето не съзря нищо необичайно в трупа върху раменете на мъжа, говореше достатъчно красноречиво за морала в този град. — Току що се получи писмо за вас — обясни Тимъти. — Пътувало е с месеци, личи си по плика, — та си помислих, че трябва да го получите час по-скоро.

— Благодаря ти — каза Слейд — сложи тежкия труп на земята и хвърли на момчето четвърт долар, а то го улови, въпреки вятъра, с наистина завидна сръчност.

Когато Тимъти си тръгна, Слейд разкъса писмото и прочете обърканото и изцапано от сълзи послание. После изпсува продължително и люто. Сви на топка плика с двата листа и ги пъхна в джоба на наметалото. После стовари трупа върху якия кон на Декана, отвърза своя жребец и го яхна. Хванал юздите на втория кон, Слейд пришпори своя и препусна срещу подивелия Син северен вятър.

От малкото горно прозорче на „Червената жартиера“ Лоли го видя, с отпуснати рамене и свито сърце, как напусна града. После се обърна и започна да се съблича за поредния мръсен и брутален кретен, който вече се беше изтегнал върху почернялото от времето месингово легло.

Беше Коледа, а коледното настроение в Драй Гълч беше наистина твърде своеобразно.

ГЛАВА ТРЕТА

Прерията, Канзас, 1875

Денят беше оловно сив и мрачен, тъмните облаци и снегът, който не спираше да вали, го правеха още по-потискащ. Белите снежинки контрастираха с черните дрехи на шепичката хора, събрали се в прерията, за да отдадат последна почит на Индия Бийчъм. Те се трупаха, треперещи, край гроба и си пожелаваха час по-скоро земята да я затрупа, а те да се приберат на топло.

Беше толкова студено, че дългите вълнени шалове на опечалените изпращачи бяха замръзнали пред устите им и те с мъка можеха да дишат. Ръцете на мъжете, които носеха Индия, бяха станали на чуканчета въпреки ръкавиците, когато спуснаха бедняшкия й ковчег в плиткия гроб, който бяха изкопали с мъка тази заран в замръзналата земя. За миг им се стори, че ще изтърват ковчега от безчувствените си пръсти, но ето че той най-сетне опря дъното и свещеникът подхвана заупокойната молитва. Трябваше да вика, за да го чуят въпреки виещия вятър.

Честите вихрушки шибаха безмилостно хората, свличаха кожата от лицата им, вдигаха роклите на жените и показваха безсрамно бельото и чорапите им. Но мъжете изобщо не го забелязваха, бяха твърде заети с усилията да се запазят от враждебната стихия.

— В ръцете на всемогъщия Бог предаваме душата на нашата починала сестра, а тялото й на земята. От пръст си направен и на пръст ще станеш — гърмеше с прегракнал глас свещеникът. Сега гробарите можеха най-сетне да посегнат към лопатите и да почнат да засипват ковчега с купчината пръст до гроба.

Звукът на яко подковани кожени ботуши, тъпчещи зловещата купчина пръст, на замръзналите буци, трополящи по капака на ковчега, зазвънтяха като погребални камбани в главата на Рейчъл Уайлдър и тя направи несъзнателно крачка назад. Значи така свършва животът, мислеше си тя тъжно. Не, наистина не беше справедливо, клетата Индия заслужаваше по-добра съдба.

Едрите буци трополяха безмилостно по набързо скования ковчег, който в това време на годината не беше украсен с нито едно цвете. Рейчъл не можеше да сдържа повече сълзите си, те капеха от очите й, замръзваха по бузите й, а буцата в гърлото й беше толкова голяма, че щеше сякаш да я задуши. Преглътна я с усилие, толкова силно разтреперана от мъка и гняв, че Фремънт Хегърти, нейният дядо, който стоеше до нея, я прегърна закрилнически с ръка и се опита с несръчни потупвания по гърба да я поуспокои.

Но неговата внучка не искаше да я успокояват и Фремънт въздъхна и поклати угрижено глава, когато видя как Рейчъл вдигна упорито брадичка и присви пълните със сълзи очи, за да ги впери с упрек в Джонатан Бийчъм, чиято черна фигура се олюляваше пред нея.

Индия Бийчъм беше най-добрата и всъщност единствената приятелка на Рейчъл. Фремънт знаеше, че внучката му смята Джонатан виновен за смъртта на Индия. Това отвратително копеле наистина беше станало причина жената да умре. Ако не беше мърсувал и пиянствал в Дилейно, квартала на червените фенери, докато съпругата му раждаше, ако не беше я оставил на грижите на децата, от които най-голямата, Ева, беше едва на четиринайсет, Индия можеше да е жива. Но сега беше мъртва, а този негодник се беше осмелил да се появи на погребението залитащ и смърдящ на уиски. Беше същинско чудо, че не падна в гроба на жена си, или че Рейчъл, гневна и отвратена, не го блъсна в него.

Фремънт погледна към внучката си — беше сигурен, че, ако се беше сетила, тя не би се поколебала да го стори. Ако погледите на Рейчъл можеха да убиват, гробарите щяха да заровят още сега Джонатан заедно с Индия. Фремънт познаваше добре този израз на лицето на внучката си, знаеше какво означава. Не се съмняваше, че още преди края на деня Джонатан щеше да се запознае с острия език на Рейчъл. Падаше му се. Фремънт нямаше никакво намерение да се притичва на помощ на Бийчъм. Ако един мъж не носи алкохол, по-добре изобщо да не пие. Беше толкова просто. Неспирните вопли на Джонатан срещу гражданската война, която изкарваше виновна за всичките си несполуки, трябваше да прикрият последиците от пиянството му. Фремънт беше воювал през 1846-та в мексиканската и се бе върнал без един крак, но той не беше пияница. Бийчъм беше слабак. Защо Индия, толкова добра, горда и работлива жена, се беше омъжила за такъв човек, това Фремънт нямаше никога да разбере.

Сякаш доловила лошите мисли на дядо си, Рейчъл притисна по-силно към гърдите си новороденото дете на Индия, за да го предпази колкото може по-добре от безмилостния вятър. Въпреки че го беше увила в няколко одеяла и в пелерината си, Тобиас ревеше без да спира още от началото на погребението. Рейчъл люлееше кърмачето, потупваше го успокоително по гръбчето, а очите й святкаха от гняв при мисълта, че това беззащитно червейче и седемте му братчета и сестричета ще бъдат предоставени на благоволението на Джонатан Бийчъм.

Този мъж имаше осем живи деца, но никога не си беше мръднал пръста за тях. Ако преди три дена Ева не се беше досетила да викне Рейчъл, малкият Тобиас щеше да умре от глад, или, може би, да се задуши, защото Рейчъл беше пристигнала навреме в съборетината на семейство Бийчъм, за да попречи на Джонатан да натика в гърлото на крещящото от глад бебе лъжица студена, лепкава овесена каша.

Само като си спомни, Рейчъл пак пламна от гняв и сериозно се замисли дали шерифът в Уйчито, най-близкия град, ще се реши да я обеси, ако тя чисто и просто застреля Джонатан с пушката си. Колкото и да й беше неприятно, реши, че макар тя да е жена, а Джонатан недостоен баща, шерифът Майк Map щеше да стори онова, което законът повелява при убийство. Но Рейчъл се надяваше, че Джонатан ще си строши в пияно състояние главата в стълбището на някоя кръчма. Тогава децата щяха да останат под нейна опека. Разбира се, че само след миг Рейчъл се кореше за такива греховни мисли. Рейчъл се придържаше към строги, та макар и твърде своеобразни морални принципи. Защото с течение на времето беше установила, че ужасните неща, пожелани другиму, се случват най-често на онези, които са ги пожелали.

И понеже беше много суеверна, тутакси отправи към небето бързата си молитва и каза на господ, че съвсем не иска на Джонатан да му се случи нещо лошо. Пък и какво щеше да стане с децата, ако сега го сполетеше беда?

Нямаше съмнение, че поради близкото й приятелство с Индия, а положително и в съответствие с волята на покойната, щяха да й поверят опекунството над децата. Рейчъл знаеше, че Джонатан няма живи роднини, а Индия само един по-малък полубрат. Но, ако се съди по онова, Което Индия й бе разказвала, той беше черната овца на семейството.

Бащата на Индия не успял да подчини брат й на желязната си воля и го изпъдил от дома си, лишил нехранимайкото от наследство. Но синът продължил, безгрижно и без да се разкайва, разпътния си живот. Строгият им баща не му го простил и зачертал името на сина си от семейната библия, обявил го за мъртъв и забранил на Индия да поддържа каквато и да било връзка с него. Тя пренебрегнала повелята на баща си, но от дълги години не беше виждала своя брат, защото малко след като бил изгонен от бащиния си дом, той постъпил в армията на конфедерацията и напуснал Ню Орлиънс. Върнал се чак след края на войната. Вече в Канзас, Индия беше разбрала, че след шумен дуел брат й трябвало да избяга от Ню Орлиънс в Тексас. Оттогава беше получавала много рядко вест от него.

Рейчъл се успокояваше с мисълта, че случи ли се нещо с Джонатан, сигурно ще се окаже невъзможно полубратът на Индия да бъде открит, но дори и в такъв случай, той положително нямаше да поиска да прибере децата на сестра си и тогава единственият изход беше пак същият — да й ги дадат. Рейчъл допускаше, че обичта й към този брат беше позамъглила очите на Индия. Какво ли можеше да се очаква от един мъж, който беше прекарал, въпреки волята на баща си, цялата си младост из кръчми, бордеи и по корабите по Мисисипи, който през цялата война само беше пил, беше ходил по проститутки и беше играл на карти. Какво можеше да се очаква от мъж, който след срамната капитулация на Юга се бе завърнал в къщи и беше продължил разгулния си живот, докато се стигнало дотам, че убил човек заради някаква проститутка — мулатка от бордей в тъй наречения Френски квартал? Нехранимайкото положително беше свършил зле.

Да, наистина, ако на Джонатан му се случеше нещо, тя нямаше причини да се страхува, че полубратът на Индия ще се появи на хоризонта и ще предяви правата си върху децата. Човек като него едва ли ще прояви загриженост за осем племенници и племеннички, които никога не е виждал. Но дори, ако по някаква случайност, го направи, тя бързо ще го сложи на място, както се канеше да сложи при пръв удобен случай на място и Джонатан. Да, ще го направи в името на децата на Индия, та ако ще да й се наложи със собствените си ръце да върже това пияно копеле и да строши всичките му бутилки с уиски.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Преди години на мястото, където се сливат Голям и Малък Арканзас, дошли хора и вдигнали град в самото сърце на Хартланд, сред безкрайната равнина, наричана Грейт плейн.

С течение на времето станало ясно, че съвсем не са сбъркали, защото заселниците тук ставали все повече и временните пазарища се превърнали в постоянни. Корави и пресметливи хора се оказали онези трапери, търговци и авантюристи, които първи се решили да дойдат чак в Канзас, освен това и достатъчно далновидни, за да си представят бъдещето и достатъчно предприемчиви, за да превърнат мечтата в действителност.

Обладани от желанието да оставят своя диря в историята, да подчинят съдбата на собствената си воля и да оставят на поколенията един град там, където дотогава е било равнина, неговите основатели прогонили индианците уйчито, същите с които дотогава заедно залагали капани и пушели най-приятелски лулата на мира. Трябва да им се признае, че направили възможното, за да избегнат чрез договори големите кръвопролития. Но толкова много индианци загинали от болести, донесени от заселниците, от глад и студ, че по време на прогонването им една река край Чизъм Трейл била кръстена Скелтън Крийк (Реката на Скелетите). По ирония на съдбата основоположниците на града му дали индианско име, Уйчито, което означава Пръснати колиби.

Още от самото основаване на града през 1870 година, Уйчито се прочу с агресивните си жители, но и с богатството си и така стана трън в очите на установените тук по-отдавна съперници, като гражданите на близкия

Парк Сити например. С тези съседи не преставаше борбата за търговията с добитък с Тексас, за стадата, които подкарани към кланиците на Севера и вече преполовили тук пътя си, се нуждаеха от място за почивка. Първенците на Уйчито не се спираха и пред подкупи за джамбазите, та да прекарват стадата си не през Парк Сити, а през техния град. Плащаха им освен това и по петнайсет долара за всяко животно, загубено заради по-дългия път през Уйчито.

Но и вътре в самия град ставаха кавги. „Дъч Бил“ на Уилям, „Дъглас Авеню Фрекшън“ на Графенщайн и „Норт Ендърс“ на Дари Мънгърс се препираха за всичко, като се почне от градостроителния план на Уйчито и мястото на мостовете над Голям Арканзас, та до имената на улиците и всяка групировка беше твърдо решена последната дума да е нейна. Но тъкмо това ревностно противопоставяне допринесе за бързото разрастване на града, защото и търговците в Уйчито се конкурираха безпощадно. Ех, градът може и да изглеждаше все още доста примитивно с неугледните си къщи, набързо скованите дървени тротоари и прашните (или кални) улици, но в него имаше и приятни неща.

Не беше минало много време и Уйчито можеше да се похвали с повече от 175 сгради, между които три черкви, два колониални магазина, шест дърводелски работилници, два ресторанта, три хотела, две билярдни зали и четири бюра за недвижимо имущество. Магазинът за дрехи се наричаше „Ню Йорк“, превозите се осигуряваха от „Саут Канзас Къмпани“ и „Канзас Стейдж Къмпани“. Освен това, по нареждане на управата, бяха насадени много дървета, за преминаващия добитък бяха изградени огромни обори, а „Уйчито енд Саутистън къмпани“ прокара железопътна линия. Всичко това помами Маршъл Мърдок от Бърлингейм да дойде да издава тук ежедневника „Уйчито Игъл“, с който започна по-късно да си съперничи седмичникът „Уйчито Бийкън“.

Градът си имаше, разбира се, и свои лекари, адвокати, учители, но много по-уважавани от тях бяха търговците. Беше разбираемо, защото повечето лекари нямаха университетско образование и, да си кажем правичката, бяха не повече от знахари. Адвокатите честичко се посбиваха по време на процесите, а тъй наречените учители знаеха понякога по-малко от учениците си.

Хаосът не можеше да продължава до безкрайност. Бяха издадени разпоредби, с които да се въведат право и ред. Пиянство, непристойно държане, или използуване на огнестрелно оръжие в чертите на града, както и сбиванията се наказваха с глоби от десет, двайсет и пет и петдесет долара. Продажбата на алкохол в неделен ден беше строго забранена, та трябваше да притежаваш хитрината на койот, ако искаш да си утолиш жаждата в почивния ден.

Въпреки всички мерки и добри намерения, и в Уйчито човек беше изложен на немалко неприятности. Защото прогресът си има и обратна страна и Уйчито не можеше да прави изключение. Така градът се разрастваше, общо взето, според добре обмислен план, но в някои насоки далеч не така, както бяха предвидили основателите. На западния бряг на Голям Арканзас се намираше неизбежният квартал на червените фенери, същински срам за иначе почтения и покорен на законите град. Тъкмо това място бе спечелило на Уйчито съмнителната слава на див разбойнически град, свърталище на джамбази, пируващи денонощно в това гнездо на разврата, където не стихваше и смъртоносната револверна стрелба на пиянските дуели.

„Уест Уйчито“ или „Дилейно“, този квартал на насилието и порока, беше обект на унищожителната критика на всеки политик, който желаеше да си спечели сред обществеността славата на моралист, независимо от това колко пъти се беше наслаждавал, тайничко, разбира се, на забранените плодове. Важното беше да се присъедини към възмущението на почтените и богобоязливи дами в града.

Рейчъл Уайлдър беше една от тях. Затова се почувства обзета от ярост и срам, когато се озова, яхнала кобилата си Сънфлауър, затъваща до глезените в калта, пред кръчмата „Силвър Слипър“ на една от по-широките улици в Дилейно. Зъбите й тракаха от студ, защото дъждът я беше измокрил до кости, гласът й беше дрезгав, защото приканваше високо и съвсем не по дамски, Джонатан Бийчъм веднага да излезе.

Знаеше, че я е чул, защото той отиваше от време на време до някой прозорец на първия етаж, разтваряше го и й изреваваше с пиянски глас веднага да се разкара. Преди малко го беше направил за трети път.

— Я се махай, госпожице Вирнат нос Уайлдър, хайде, изчезвай! — крещеше той и размахваше заканително полупразната си бутилка уиски. — Я си върви в къщи — хлъц — я ме остави на мира! Проклета женска — хлъц — що си вреш гагата, дето не ти е работа? Кой, по дяволите, те е назначил за мой пазач? Да не си ми жена случайно? — Той отпи продължителна, жадна глътка от шишето и си избърса устата с ръкава. — Ти изобщо нямаш мъж, ти си един съдран син чорап! Чу ли ме какво казах, дрислива благодетелко? Нямаш право да ми заповядваш какво да правя и затова се омитай! Пречиш ми да си гукам с хубавата — хлъц — с мъничката Емалу… Той прегърна яко проститутката, която си беше купил миналата вечер и започна безсрамно да я целува и да я съблича. — Тя ни пречи, нали миличка? — смигна той, глупаво ухилен, на момичето и го ощипа по бузата. Беше горд при мисълта за половата си сила и затова как Емалу ще крещи и ще стене от удоволствие, когато я обладае още веднъж. Ами да, срещу седем и половина долара тя трябваше добре да се потруди. После отново се сети за Рейчъл, обърна се пак към прозореца и изрева:

— Ей, чу ли ме, госпожице Почтена Уайлдър? Хайде да ти видя гърба! Върви да си легнеш в студеното празно легло! Ние в Дилейно нямаме нужда от нахални девственици, най-малко от такива луди крави, пасли отровни треви — хлъц.

От яд, от срам след всички тези обиди, Рейчъл се разплака, защото той беше улучил болното й място. Знаеше, че на нейните осемнайсет години за повечето хора тя е стара мома, знаеше, че според някои „й хлопала едната дъска“. Това, че не беше омъжена и навярно никога нямаше да се омъжи, беше факт. А това, че другите приказки бяха лъжливи и злобни измислици, разпространявани преди всичко от Бийчъм, не ги правеха по-малко мъчителни.

След тази не твърде изискана тирада, Джонатан се изсмя садистично, остави шишето и зарови лице между високите, почти голи гърди на Емалу. А проститутката го хвана безсрамно за члена и погледна със самодоволен смях право в очите на Рейчъл, за да е сигурна, че е успяла да шокира младата жена. После притисна сладострастно Джонатан към себе си, дръпна го от прозореца, за да прати от там няколко мръсни думи и жеста, предназначени за Рейчъл, преди да го затръшне с оглушителен шум. За нещастие едно от четирите стъкла беше счупено и след няколко минути през него долетяха весели крясъци и недвусмислени стонове, от които Рейчъл се изчерви от срам.

Ако не трябваше да мисли за клетите сирачета на Индия, които сега трябваше да се оправят сам-сами в полусрутената колиба, тя щеше веднага да пришпори коня и да препусне с все сили към къщи. Но сърцето й се свиваше, само като си представеше изплашените, тъжни детски личица тази сутрин и това й даваше сили. Когато тази заран отиде да ги навести, разбра, че са прекарали нощта сами. Страхът бе превръщал сенките в индианци, койоти и гърмящи змии, във всички ужасни привидения, познати на децата в прерията. Тогава реши да преглътне гордостта си. Рейчъл никога не се беше предавала, а сега бе решила да накара Джонатан Бийчъм да изпълнява дълга си, та каквито ще усилия да й струва това. Беше най-малкото, което можеше да стори за децата на клетата Индия.

При спомена за покойната си приятелка, тя вирна брадичка и се изправи върху коня. Изобщо не я засягаха минувачите, които я зяпаха, защото знаеше, че не са малко нехранимайковците, убедени, че в Дилейно всяка жена, та макар и дама, е доброволна жертва, която те по всяко време могат да награбят и да изнасилят. Затова не сваляше пръст от спусъка на пушката си. Сега ръцете й, изтръпнали от студ въпреки ръкавиците, стиснаха още по-силно оръжието.

— Джонатан Бийчъм! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. Джонатан Бийчъм, жалък страхливецо! Излез веднага! Как не те е срам! Няма месец от смъртта на Индия, а осемте ти сирачета са самички в къщи. Джонатан Бийчъм, чуваш ли ме?

Отговор не последва и Рейчъл тихичко изруга. После отново вдигна глас:

— Заклевам се, че ако до няколко минути не излезеш през вратата на кръчмата, много ще съжаляваш, отвратително животно такова, паразит мръсен!

Единственият отговор беше непристойният смях на Емалу и якото и затова много шумно скърцане на желязно легло. Рейчъл отново се изчерви, а устните й се превърнаха в презрително извита резка. Тогава се обърна с войнствено святкащи очи към яхналия дърто муле чернокож, който я придружаваше.

— Поук — заповяда му тя — слез веднага от мулето и изведи господин Бийчъм от кръчмата.

Едрият ратай се намести бавно в седлото и поклати отрицателно глава, покрита с мокра кафява шапка.

— Господ да ни е на помощ, госпойце Рейчъл — изпъшка той. — Знаех си, че ще ми го кажете. Но забравихте ли какво стана миналия път, когато поискахте да измъкнете този мъж от кръчмата? Амче те за малко не ме претрепаха, госпойце Рейчъл и вие и това го знаете. Тук в Дилейно черен по-добре хич да не им се мярка и хич не ми се ще да ми заковат кожата на вратата на някоя плевня заради тоя нехранимайко Бийчъм. А-а-а, не, не ща и това ми е последната дума по въпроса.

Чернокожият поклати енергично глава и се отпусна удобно на седлото, без изобщо да поглежда към разярена та Рейчъл.

— Поук — каза тя ядосано — наистина не зная защо търпя всичко от тебе, много си позволяваш.

— Ами защото с изключение на вашия дядо, аз съм комай единственият човек в Канзас, който не се бои от острия ви език, госпойце Рейчъл — отговори той спокойно.

— Остър език ли? — възкликна тя. — Поук, внимавай какво говориш! Само защото си казвам честно и откровено мнението, така ли? Нямаше ли да е по-добре, ако повече хора го правеха, вместо да го усукват и безсрамно да лъжат, нямаше ли тогава светът да не е в такова плачевно състояние?

— Може и да сте права, госпойце Рейчъл — призна Поук, — ама никой не ще да слуша истината за себе си и това е най-важното. Тя трябва да се дава само по мъничко и само на хора, които могат да я понасят. Зная, че искате да сте винаги справедлива, госпойце Рейчъл, защото сте най-добросърдечният човек, когото познавам, но в очите на света вие сте прекалено смела и туй никому не харесва, а страхливците такива неща не прощават, особено на жена. Затова разправят, че сте злобарка, госпойце Рейчъл.

— Хъм — изсумтя пренебрежително Рейчъл, но разбра, че ратаят е непоколебим в нежеланието си да й помогне. Тя въздъхна и каза: — Добре, Поук, щом не искаш да ми помогнеш, не ми остава нищо друго, освен да измъкна аз господин Бийчъм от кръчмата.

Силен вятър плющеше над подгизналата равнина, от надвисналите набъбналите сиви облаци се изливаше дъжд. От време на време далеч на хоризонта в земята се забиваше кривата вилица на мълния, заканително избоботваше гръмотевица. На пресекливата светлина върху заснежения връх на един хълм се появяваше силуетът на самотен конник. Под широкото поле на сомбрерото си Той гледаше с присвити очи към небето. Идеше буря.

Мъжът дъвчеше разсеяно крайчеца на пурата си, сега той вдигна високо яката на наметалото, загърна се по-добре в него и потрепери от вятъра и студа. Беше уморен от продължителната езда и копнееше да се избръсне, да се изкъпе, да хапне нещо топло и да си легне. Подвикна на коня и го пришпори. Ако побърза, може да стигне в града преди да се стъмни.

Самотният конник вече си помисли, че се е заблудил сред тази пустинна, безрадостна прерия, но в същия миг зърна с облекчение града, който приличаше сега на самотен кораб сред тъмно море. Дългоочаквана гледка сред тази равнина. Конникът препусна натам и намали темпото, чак когато влезе в града. Спокойно пренебрегна предупреждението върху голямата табела известяващо, че носенето на огнестрелно оръжие в границите на Уйчито е забранено. Само разкопча малко наметалото, за да може по-лесно да извади пистолетите.

Както всеки път щом се озовеше в многолюдно място, мъжът беше напрегнат като струна. Озърна се недоверчиво, видя двусмислената светлина на баровете и бордеите от двете страни на улицата, мърлявите дребни мошеници и проститутките, които се мотаеха, въпреки отвратителното време, по тротоарите. Сви презрително устни. Значи това е известното с лошата си слава Западно Уйчито… Или още Дилейно. Ех, не изглеждаше по-зле от други подобни места, които познаваше, може би дори по-добре. Самотният конник усещаше скритите любопитни погледи, които го следваха, докато минаваше със звънтящи юзди и шпори по улицата.

Местните хора го заобикаляха инстинктивно по-отдалеч, защото бързо разбираха що за човек е. Тук, в Запада, само три категории мъже носеха по два револвера: неопитните младоци, глупаците и, много рядко, професионалистите. А този мъж със сякаш изсечено от скала, напрегнато лице, слаб и мускулест, той не беше нито младок, нито глупак. Бяха виждали и други като него, затова и най-големите нехранимайковци предпочитаха да си нямат работа с такива: майстори на пистолета, наемни убийци, те имаха твърде двусмислени отношения със закона. Хора в този град, които нямаха чиста съвест, предпочитаха да се потулят, всеки с надеждата, че този мъж не е дошъл тъкмо заради него. Никой не подозираше, че не беше дошъл да убива.

Конникът се ухили, като видя извърнатите лица. Хъм, дали пък нямаше да е възможно да свърши тук добра работа. Но после си спомни за причината, която го бе довела, и смехът му секна. Ръцете му в ръкавици стиснаха по-яко юздите и това беше единственият жест, който издаде вътрешната му обърканост и гнева му.

В същия миг чу гюрултия малко по-надолу по улицата. Продължи по-бавно и внимателно се огледа. Разбра, че цялата шумотевица я вдига някаква ужасно разярена жена — бас държеше, че е съпруга или любовница на някой изпаднал тип. Реши, че е точно така, защото жената беше яхнала хубава кафява кобила и размахваше пушка, сякаш бе пристигнала в града, решена на всяка цена да си прибере мъжа. В момента ругаеше някаква жалка, изпаднала проститутка, която надничаше през прозореца на първия етаж.

Този спектакъл накара конника да поклати, отвратен, глава. Слава богу, не беше изглупявал дотолкова, че да се остави да го върже жена. О, жените бяха прекрасни, великолепни бяха през дългите самотни нощи, когато на един мъж му се дощяваше нещо меко и топло. Но на другата заран човек трябваше овреме да си продължи по пътя, преди някоя да го впримчи така, че повече да не може да се откачи. С развързани ръце и накъдето ти си ще! Това беше неговото мото. Нали виждаше и сега какво става, ако си се хванал на въдицата. Не можеш да пийнеш спокойно чашка уиски, за друго да не говорим.

— Женоря! — изсумтя той пренебрежително. — О, боже!

Фурнаджийски лопати са тия жени, понеже щом се видят с халка на пръста и в миг се променят. Дори най-скромните и най-сладките се превръщат за една нощ в отвратителни чудовища. Мърморят за всичко наред, ако не за пиенето — за пушенето, или за ходенето по жени. Беше виждал стотици такива случаи. Тежко и горко на непредпазливия съпруг, посмял да пренебрегне желанията на жена си, клетникът си плащаше скъпо и прескъпо, както, навярно, и този тук.

Горкият глупак — помисли си презрително конникът. Личи си, че комай не е много смел. Тая пощуряла кобилка, да беше негова, отдавна щеше да я е научил как да се държи.

Искаше вече да си продължи по пътя, но думите, произнесени от фурията, го накараха да дръпне юздите на коня си. Впери учудено поглед в стройната й, разтреперана от гняв фигура.

— Аз те предупредих, Джонатан Бийчъм — ревеше тя. — Няколко пъти те предупредих пред всичко живо. Да не речеш после, че не съм.

Въпреки бързите си реакции, конникът не успя да стори нищо, а Рейчъл Уайлдър вече беше изпразнила своя Паркър „Дамаск“ модел 1869-та в прозорците на кръчмата.

За голям късмет на Джонатан проститутката Емалу притежаваше безпогрешен инстинкт за самосъхранение и веднага го накара да залегне на пода до нея, само миг преди прозорците и голяма част от рамките да се пръснат на парченца и дъжд от стъкла и трески да се изсипе и вътре, и на улицата. Шумът беше оглушителен, а прикладът удари яко жената по рамото. Но Рейчъл и кобилата й Сънфлауър бяха свикнали с такива неща. Рейчъл се държеше здраво в седлото и наблюдаваше последиците от изстрела си (за които скоро щеше дълбоко да съжалява). Доброто й конче отметна глава и направи няколко танцови стъпки встрани.

За съжаление плашливото муле на Поук не беше толкова спокойно. Уплашено от писъка на жените в кръчмата и последвалата паника, то се задърпа неспокойно и взе да се вдига на задни крака. Едва не хвърли ратая, който се беше вкопчил отчаяно в седлото, но успя да ритне кобилата.

Сънфлауър не беше свикнала с подобни обноски, тя загуби самообладание, изцвили високо, вдигна се на задни крака и препусна. Рейчъл не успя да реагира достатъчно бързо, защото не очакваше подобно нещо от животното, дотогава кротко като агне. Успя само да прибере пушката в калъфа и да се наведе, за да не удари глава в ниската, издадена напред стряха на „Силвър Слипър“, защото само след миг кобилата беше вече на стълбището. Беше набрала такава инерция, че Рейчъл не можеше да я обуздае, а върху малкото пространство между коневръзите и кръчмата нямаше и място за маневриране. Сърцето на Рейчъл биеше лудо в гърдите, не можеше да направи нищо друго, освен да се приведе към шията на коня, когато той мина с трясък през тясната врата на „Силвър Слипър“, изкърти едното й крило от пантите и натроши другото.

Ако не беше всецяло погълната от усилията да си върне контрола над кобилата, Рейчъл щеше да се разсмее при вида на клиентите в бара. Те бяха наскачали бързо на крака и в желанието си да намерят някакво прикритие, бяха преобърнали маси и столове. Но животното беше сякаш полудяло и тя не можа да го спре. Едва се задържаше в седлото и в края на краищата престана да мисли и се остави на инстинкта си за самосъхранение.

Сънфлауър нахлу като пощръкляла в кръчмата, тя трошеше мебели, преобръщаше препълнените пепелници и гадното им съдържание се разхвърча наоколо. На Рейчъл й се повдигаше от смрадта на фасове и от резките движения на коня. Всичко се въртеше и се люлееше като изтръгнала се изпод контрола въртележка. Мократа й шапка изхвърча нанякъде, фуркетите се разпиляха по пода, кичури руса коса се изтръгнаха от кока и сега й пречеха да вижда. В края на краищата и юздите се изплъзнаха от ръцете й. Въпреки студения вятър и дъжда, които проникваха сега през широко отворената врата на „Силвър Слипър“, лицето й беше плувнало в пот. Тя стисна зъби и се вкопчи, колкото можеше по-здраво, в седлото.

За неин голям срам някои от нехранимайковците в кръчмата, намерили сигурно прикритие зад бара, или зад разкривената стълба, сега вече се забавляваха от неочаквания спектакъл. Те крещяха, превиваха се от смях и я обсипваха с обидни възгласи.

— Яхни го, момиче! — викаха те с пиянски гласове и празнеха пистолетите си в тавана, от което Сънфлауър се паникьосваше още повече. — Покажи му къде зимуват раците! Йо-хо-хо!

За кратко време въздухът така се насити с прах от падащата мазилка и от пръснатите по пода стърготини, които кобилата разхвърляше с копита, че Рейчъл се закашля и с мъка си поемаше въздух. Междувременно конят й отново се бе насочил към изхода, където, от двете страни на вратата, имаше по един широк прозорец. Рейчъл разбра с ужас, че Сънфлауър има намерение да скочи през прозореца. Безсилна срещу тази катастрофа, тя зарови лице в дългата копринена грива на кобилата, а щом усети, че тя се готви за скок, затвори очи и почна да се моли. В следващия миг наоколо й се чу звънтене на натрошено стъкло и двете, тя и кобилата, изхвърчаха през прозореца.

Сънфлауър се приземи на тротоара с гръм и трясък, сред дъжд от стъкла, но закачи при скока ъгловата подпорната греда, на която се крепеше покривът на „Силвър Слипър“. Олюляващата се греда поддаде и се прекърши на две, защото основата й се отдели от тротоара. Покривът се срути точно когато кобилата изхвърча на улицата и се подхлъзна в калта.

Един дълъг ужасен миг Рейчъл беше сигурна, че сега ще се врежат във фургона на отсрещната страна на улицата, но изведнъж нечия здрава ръка посегна към юздите на Сънфлауър и накара с рязко движение животното да спре.

— Сто-о-ой! — изръмжа нисък мъжки глас. — Сто-ой! Хайде, стига!

Кобилката направи още няколко стъпки, а после се успокои, с все още треперещи ноздри и хълбоци, сякаш беше признала мъжа за свой повелител. Рейчъл усети, че животното се успокоява, разбра, че е дошъл краят на целия този кошмар, а тя, сякаш по чудо, още е в седлото.

Пребледняла като платно, разтреперана от ужас след случилото се, тя дишаше тежко и с мъка вдигна глава да погледне непознатия си спасител.

Когато го видя, думите на благодарност заседнаха в гърлото й и тя можеше само да го зяпа с отворена уста. Мъжът беше толкова красив, че в състоянието, в което се намираше, Рейчъл реши, че е привидение, едно от онези демонични създания, които суеверни жители на прерията твърдяха, че са виждали в тъмни и мъгливи нощи. Златистите й мигли бяха натежали от капки дъжд и тя виждаше като през тъмна призма мъжа, когото очите й оглеждаха, сякаш хипнотизирани, от глава до пети.

Беше висок и гъвкав като пантера, целият в черно и сребърно, като обсипано със звезди нощно небе. Носеше черно сомбреро с нахлупена широка периферия, хвърляща сянка върху мургавото му лице. Дългата къдрава коса беше синкавочерна, като козината на неговия жребец. Под катраненочерните вежди и тежките клепачи тъмносините му очи светеха като на хищно животно. Рейчъл съзря в тях лека насмешка, но и затаена закана, от която неволно се уплаши. Римският му нос над тежките черни мустаци и чувствените устни беше с безукорна форма. Между белите зъби стискаше тънка черна пура. От пламтящото й крайче се вдигаше призрачен дим и се разтапяше на вятъра и дъжда. Имаше изпъкнали скули, хлътнали бузи, лицето му напомняше хищник. Обраслата с четина брадичка беше горда и арогантна, сякаш беше свикнал да заповядва и да получава каквото пожелае.

На врата си носеше черно вълнено шалче, дългото черно наметало беше закопчано от плоския, стегнат корем чак до брадичката, то обгръщаше широки рамене и гърди. На кръста си беше препасал кожен колан с гравирана сребърна тока и ножница с опасно святкащ нож. На бедрата му се олюляваха две черни кобури с пистолети с дръжки от слонова кост, на които отдалеч личеше емблемата на фирмата Семюел Колт — два коня, вдигнали се на идни крака. Под тесния черен панталон се очертаваха мускулести бедра и прасци. Обут беше в черни кожени ботуши със сребърни шпори.

Беше въплъщение на гъвкавост и изящество, имаше стойка на безукорен ездач. Беше очевидно предпазлив, но и смел. Мъж, който не бяга от опасностите и разчита на собствените си сили, за да се пребори с житейските несгоди, каквито и да са те.

По дрехите и държането му Рейчъл разбра, че е от професионалистите, майстор на оръжието, платен убиец, все неща, които я отблъскваха у един мъж и от които се боеше. Този тук беше хладнокръвен, саркастичен, животински брутален. Сигурен в себе си и в превъзходството си човек, способен да вземе всичко, което пожелае и то без да пита. Беше мъж, който не понася някой или нещо да застане на пътя му.

При тези мисли кожата й настръхна и я обзе някакво странно, всепокоряващо, неизпитвано чувство. То прониза неочаквано цялото й тяло, уплаши я, възбуди я и я обърка. Изведнъж й стана горещо. Устата й пресъхна. Сърцето й затуптя като сърчицето на мъничко колибри. Изведнъж осъзна колко неприлично се е втренчила в мъжа и колко ужасно изглежда след случилото се. Лицето й пламна. Той сигурно е решил, че съм някоя най-обикновена, вулгарна повлекана, — помисли си, потисната, макар да не можеше да каже защо мнението му толкова я интересува, та той не беше за нея нищо, както и тя за него.

Най-лошото беше, че мъжът хвърли поглед към онова, което бе останало от „Силвър Слипър“, а после и към нея, ъгълчето на устните му подигравателно трепна, и той заяви безсрамно:

— Миличка, ако това е представата ти за приятен дъждовен следобед, дума давам, не бих искал да отида някоя хубава събота на разходка с теб.

Това я довърши. Идеше й да потъне в земята от срам. Но и нейният гръбнак беше от стомана, човек или го има от рождение, или го няма, а нейният и този път й беше дал възможност да издържи. Тя се изправи гордо п се опита да си възвърне самообладанието. Как се осмеляваше този арогантен нехранимайко да й говори като на някоя уличница! Не беше никакъв джентълмен, поне това беше вече сигурно. Рейчъл беше убедена, че всяко нещо си има мястото, а този тук трябваше да бъде словен на място.

— Понеже това никога няма да се случи, сър — отговори му тя високомерно — излишно е да си казвате мнението. Но въпреки това, не мога да не ви благодаря за бързата намеса при тези изключителни обстоятелства. Ако бъдете така любезен да пуснете сега кобилата ми, няма да ви отегчавам повече с присъствието си. Уверена съм, че Верн Лънди, собственикът на „Силвър Слипър“, колкото и да избягва подобни решения, този път положително ще прати да викнат шерифа Map, а пък аз нямам никакво желание да се озова в затвора и затова най-добре ще е да изчезвам.

Въпреки намерението си да го сложи на място, беше говорила твърде много и прекалено дълго, даваше си сметка за това. Но просто не можа да се възпре. Проклет нехранимайко! Защо трябваше да има най-сините очи, които бе виждала? Бяха като дълбоки езера под лятно небе. А как само я гледаше! Сякаш, да, сякаш я разсъбличаше. Това беше наистина прекалено, а на всичкото отгоре я изнервяше.

Що се отнася до мъжа, той реши, че е непривлекателна, неприятна жена, която си въобразява без всякакво основание, че е кой знае какво, но без основание. Седеше на коня права като метла и се опитваше да играе ролята на обидена и да го слага на място, въпреки че изглеждаше твърде зле и освен това сякаш изобщо не мислеше за евентуалните последици от държането си. На всичкото отгоре тази шантава идиотка взе че се изчерви, сякаш се е приближил на неприлично разстояние до нея. Върху пламналото й лице изпъкваха доста грозно луничките по скулите, а зелените й очи, единственото хубаво нещо на това лице, бяха станаха още по-зелени, тези очи върху сърцевидното лице приличаше на бездомна котка, която, въпреки гордия си вид си остава просто уличница. Като си спомни и думите, които беше изкрещяла на пияния тип на прозореца, преди да стреля в него, направо го засърбяха ръцете хубавичко да я напердаши.

— Ако ми позволите един въпрос, госпожице — дали не забравихте нещо? — попита той с ледено присмехулен глас. — Какво ще стане с вашия съпруг? — и той посочи долния етаж на разгромената кръчма, където Джонатан Бийчъм продължаваше да псува като хамалин.

— За мое голямо щастие — отговори Рейчъл с гримаса на отвращение, предизвикана от гнева на Джонатан — този пиян идиот не ми е съпруг. Не добави че е в същност доволна, дето не го уби, но съжалява, че не го е ранила. — Аз не съм омъжена, господине — продължи Рейчъл, а след днешния епизод, благодаря на бога, че бях достатъчно благоразумна да не се омъжвам.

Нейният спасител беше пуснал междувременно юздите и с тези думи Рейчъл пришпори Сънфлауър и препусна към края на града, последвана от Поук и неговото разкаяло се муле.

Скитникът я наблюдаваше с присвити, студени като лед, тъмносини очи, чак докато падащият дъжд разми силуета й на хоризонта. После се запъти с решителна крачка към остатъците от „Силвър Слипър“.

ГЛАВА ПЕТА

Рейчъл напразно се опитваше да пришпорва с все сили Сънфлауър, дано преварят наближаващата буря. От време на време хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Поук и Сайдър успяват да я следват. Не препускаше към къщи, както напразно се бе надявал Поук, а към дома на Бийчъм. Сега й беше повече от ясно, че въпреки всички усилия, които бе положила след смъртта на Индия, нямаше да накара Джонатан да осъзнае отговорностите си. Той и не помисляше да се промени и да се погрижи за децата. А тъй като на нея и през ум не й минаваше да ги изостави на съдбата им, единственият изход беше да ги натовари на каруцата на Бийчъм и да ги вземе при себе си.

Да се грижи за собствената си ферма и да притичва да наглежда домакинството на Бийчъм, не, това не можеше да продължава. Преумората беше една от причините да стреля по Джонатан и по безсрамната му повлекана. Сега, когато всичко отмина, Рейчъл разбра, че е ужасно разстроена и юздите треперят в ръката й. Все още нямаше представа и кой беше този дявол, дето я спаси.

Но най-лош беше нарастващият страх, защото Верн Лънди щеше да пусне шерифа Маг по петите й, а тя нямаше никаква възможност да плати причинените щети и положително щеше да се озове в затвора. Какъв позор!

Божичко, защо й трябваше да хуква подир Джонатан чак в Дилейно? В края на краищата тези деца не са нейни, нали? Трябваше да се придържа към най-строгия закон на Запада и да се грижи само за собствените си интереси.

В същия миг си спомни за Индия, за клетата си приятелка и веднага си призна, че ако трябваше да почне отначало, щеше да направи пак същото. С единствената разлика, че нямаше да разговаря с онзи нахален тип.

Макар да беше красив, в негова полза говореше само това, че притежаваше най-хубавия чифт пистолети, които беше виждала. Сигурно бяха изработени по поръчка, Рейчъл веднага го разбра по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. Професионалистите често предпочитаха такива пистолети пред „Смит енд Уесън 44 Америкън“. Един „Уесън“ можеше наистина бързо да се зареди, но в тази марка пистолети имаше нещо „европейско“, което отблъскваше мъжете от Запада, свикнали със съвършения баланс на колтовете. Пък и човек с два пистолета няма нужда да се замисля за презареждането.

Рейчъл се доверяваше на вярната си стара пушка, с която нямаше нужда много-много да се цели и която, на близко разстояние, беше смъртоносна. Не веднъж беше отпъждала с нейна помощ неканени гости. Притежаваше и едностволка „Трепдор Спрингфийлд“, калибър 45–70, модел 1873-та. Но я използваше само за по-едър дивеч.

Когато Рейчъл стигна най-сетне къщата на Бийчъм, вече се здрачаваше и небето беше вдигнало шлюзите си. Дъждът се сипеше през покрива на обора като чай през сито, когато двамата с Поук вкараха в него конете и ги оставиха до впрегатните добичета на Джонатан и единствената му млечна крава. Дворът, през който претичаха с чернокожия, се беше превърнал в блато. Рейчъл заудря с развята пелерина с все сили по вратата.

— Ева, аз съм, Рейчъл — аз и Поук — отвори ни, миличка, пусни ни да влезем.

Стори им се, че чакат цяла вечност, докато някой леко открехна вратата. С високо вдигната газена лампа в ръка и широко отворени уплашени очи, Ева Бийчъм надникна предпазливо в тъмното. Единадесет годишният й брат Гидиън стоеше зад нея с насочена вехта карабина „Шарпс“.

Като видяха, че наистина са Рейчъл и Поук, двете деца въздъхнаха с облекчение и направиха път на гостите да влязат.

— Ах, лельо Рейчъл, колко се радваме, че дойде! — изплака Ева. Тя прегърна младата жена и се притисна за миг към нея. После я пусна и попита тихо, без особена надежда: — Татко сигурно не е в плевнята при добитъка, нали?

— Не — поклати глава Рейчъл и отново си помисли, че с най голямо удоволствие би извила врата на Джонатан, когато видя как дъждът прониква през покрива на къщата и мокри муселина, окачен от Индия още преди години, за да падат в него калта и тревата, които се сипеха отгоре. Сега тънкият плат висеше на парцали, а от покрива безпрепятствено падаха змии и гризачи, довлечени от поройния дъжд. Рейчъл беше готова да се разплаче от мъка по Индия, но сподави с усилие сълзите и Каза само:

— Съжалявам, Ева, но баща ти е… по работа… в града и сигурно няма да се прибере тази вечер. Затова дойдохме с Поук. Ще отидем всички у дома. Тъй че побързайте и си стегнете багажа. Не бива да губим време.

Докато говореше, Рейчъл вече събираше едно-друго за децата и особено за бебето Тобиас — дрехи, пелени, гребени, четки за зъби и прочее. Тя нахвърля нещата в големия върбов кош, в който Индия си слагаше прането. Рейчъл Искаше да се махне час по-скоро от дома на Бийчъм, където я преследваха спомените за покойната й приятелка, и само като си помислеше за Джонатан, отново я обземаше гняв.

По многозначителните погледи, които си размениха децата, тя разбра, че не са повярвали на измислицата, че Джонатан е бил задържан по работа в града и се досещат, че баща им се е запил в Дилейно при проститутките. Въпреки това продължиха мълчаливо да събират жалките си дрипи и нито едно не пророни укор.

Тайничко децата се радваха, че баща им няма да се прибере. Надяваха се, че изобщо няма да се върне в къщи, защото се страхуваха от него. Щом се напиеше, ставаше зъл, навикваше ги и ги биеше, най-често без видима причина. Внушаваше им чувството, че по някакъв начин те са виновни за всичките му проблеми и си мислеха, че сигурно би бил по-щастлив и по-доволен без тях, пък и те, макар и с болка, признаваха, че биха били по-щастливи и доволни без него. Да, тяхната майка им беше казвала, че в живота се случвало да не искаш да виждаш даже човек, когото много обичаш. Сега те приготвиха багажа си и заедно с Рейчъл грижливо изгасиха всички лампи и огъня в огнището. Поук изтича в обора да впрегне конете на Бийчъм в каруцата. Своето муле, кобилата на Рейчъл и кравата върза здраво за стърчишката. После се огледа из обора и намери старо платнище, с което да предпази децата от дъжда.

Почака на вратата Рейчъл да му даде знак и щом тя се появи с фенера в ръка, веднага се качи на капрата и подкара към къщи. Рейчъл държеше бебето, Гидиън влачеше кошницата. Децата се качиха и се покриха с брезента. Щом всички се настаниха удобно, Поук изплющя с камшика над главите на конете, а те се втурнаха веднага през дъжда и вятъра. От време на време в наситената с електричество атмосфера между ушите им проблясваха призрачни светлинки и пръсваха в нощта странна, синкава светлина.

Скитникът стоеше сега в коридора на първия етаж на „Силвър Слипър“, на прага на мизерното стайче на Емалу и гледаше зейналата дупка, направена от пушката на Рейчъл, пръснатите по пода парчета стъкла и трески, а после се взря по-внимателно и с дълбоко отвращение в мърлявия тип, който лежеше, мъртво пиян, върху мръсното желязно легло и хъркаше. Самотният конник отиде до умивалника, сипа от порцелановата кана вода в леген и я изля върху главата на силно хъркащия мъж.

Като плюеше, объркан и бесен, на всички посоки. Джонатан Бийчъм скочи от леглото, както изскача петел от кокошарник.

— Какво, по дяволите! — изсъска той, но изведнъж млъкна, защото една груба ръка го хвана за яката на ризата и той се озова лице срещу лице с някакъв тип, който наистина можеше да всее страх.

— Ти ли си Джонатан Бийчъм? — попита мъжът със стиснати устни. Само димящата му пура го отделяше от небръснатото лице на пияницата.

— Ти кой си, бе, та ще ме питаш? — изпелтечи Джонатан и в същия миг осъзна ясно, че е не само невъоръжен, но и без панталон — лоши карти за мъж, който се е озовал пред очевидно много ядосан и много опитен майстор на пистолетите.

— Аз съм Слейд Меверик — изръмжа мъжът. — Това име нещо да ти говори?

— Н-не — изпелтечи уплашено Джонатан, защото както повечето побойници, беше всъщност страхливец, а мъжагата, висок един и осемдесет и пет, който го беше награбил, наистина го плашеше. — И-и трябва ли нещо да ми говори? — доизпелтечи Джонатан.

— Да, трябва — изсъска заканително Слейд и присви очи. И не само защото това име принадлежи на един от най-добрите стрелци на Запада, но и защото е на твоя шурей, копеле мръсно! — Той разтърси Джонатан толкова яко, че онзи се видя с краката във въздуха. — Не ме помниш, нали? Ами нищо чудно, защото бях само на четиринайсет, когато се оженихте с Индия. Но аз много добре те помня. — Слейд замълча и изгледа презрително присвитата жалка фигура на Бийчъм, пребледнялото му лице. После продължи саркастично: — Господи! Как е могла сестра ми да издържи толкова години с тип като тебе! Това никога няма да го проумея.

— Ти си братът на Индия? — изпелтечи Джонатан и сега го обзе вече истински ужас.

— Да, кучи сине! И съм тук, за да те накарам да си платиш за всичко, което си й причинил — изсъска Слейд, а

Бийчъм усети как тръпки му полазват по гърба.

— Облечи се! — заповяда Слейд Меверик и побутна зет си. — Ще направим с конете малка разходка до дома ти.

— Сега? В тази буря? — изпъшка Джонатан и посочи дъжда, който се леете през зейналата дупка в стената. Мъчеше се да измисли, отчаян, по кой начин да се откопчи от Слейд и да избяга от града, преди шуреят му да е разбрал за смъртта на Индия.

— Да, веднага! — отвърна навъсено Слейд. — Хайде, мърдай, или искаш да те насърча? — попита той и сложи недвусмислено ръце върху дръжките на пистолетите.

— Н-не искам — поклати глава Джонатан, но само след миг грабна уплашено панталона и го обу.

Емалу тъкмо влизаше в стаята и беше чула последните реплики. Държеше в ръката си метла и оглеждаше сърдито хаоса в стаята.

— Той никъде няма да ходи — заяви тя злобно и огледа презрително Слейд, облизвайки яркочервени устни. — Дължи ми седем долара и петдесет цента и няма да мръдне оттука, преди да ги е платил.

Слейд изгледа пренебрежително мърлявата проститутка, силно гримираното й лице, тлъстото тяло, стегнато в прекалено тесен корсет.

— Той може и да не знае — каза Слейд, сочейки Джонатан, — но аз се хващам на бас, че и в добри дни не получаваш повече от три долара. — Ако искаш ги вземи, ако щеш — недей — каза кратко, извади няколко банкноти от кесията си и й ги хвърли.

Емалу се понамръщи на арогантното държане на чужденеца, още повече, че той очевидно не проявяваше никакъв интерес към нея, но грабна парите и ги натъпка между олюляващите се гърди.

— Да, ама Лънди, собственикът на тая барака, няма да мине с толкова малко — заяви тя и хвърли отровен поглед на Слейд. Той каза, че или Бийчъм, или нафуканата госпожица Уайлдър ще платят всички щети, или ще си имат неприятности. Вече е пратил да извикат шерифа, а с него няма да се оправите толкова лесно, господине, той може да ви натика в пандиза. И да ви кажа ли нещо? Ако го направи, ще мина да ви видя и да се посмея за ваша сметка.

— Ами направи го — каза Слейд, явно не твърде уплашен и отново се обърна към Бийчъм. — Предполагам, че госпожица Уайлдър е онази нахална особа, която стреля по тебе?

— Да — отговори Джонатан с разкривена гримаса. Беше си обул панталона и вече се усещаше по-смел. — Тая никаквица трябва непременно във всичко да се набърка. Ама аз ще й кажа какво мисля за нея, само да я срещна. По дяволите, не ми е ясно за каква се мисли, та си позволява да стреля по мене! Амче тя за малко да ме убие!

— Вярно — забеляза Слейд и така се ухили, че на Джонатан му полазиха тръпки по гърба. — И аз съм любопитен да разбера коя е, Бийчъм и защо смята, че трябва да се подчиняваш на заповедите й?

Джонатан облиза нервно устни, но преди да се сети за достатъчно задоволителен отговор, Емалу вече беше почнала да ругае:

— Ами че тя е високомерната ни госпойца Морална. Откакто умря Индия, тя се грижи за децата му, затова е толкова наперена. Но това не й дава никакво право да му заповядва, нали така? Нито да се държи с мене, като да съм последна никаквица. На всичкото отгоре ще ме упреква за пари, дето съм ги спечелила с тежък труд, пък и със желанието да облекча малко от малко мъката на тоя нещастник. Луда стара мома! Само да ми се изпречи на пътя, ще я гостя с някой куршум. Да не си въобразява, че в тоя град само тя знае да държи пушка!

Емалу продължи да ругае, но Слейд вече не я слушаше, зашеметен от шока и болката, която се впи, остра като нож, в сърцето му. Индия мъртва? Не, не беше възможно! Образът на млада жена с развети черни коси и весели сини очи беше стоял винаги пред него. Тя беше единствената жена, която го е обичала. Дори неговата красива, но студена майка беше все заета и нямаше време за него. Помнеше, че тя обичаше да се смее, че биваше нежна с него. Този смях и нейният парфюм бяха всъщност единственото, за което си спомняше, а също бързите й целувки и леката стъпка, с която излизаше от стаята му, вече погълната от други грижи. Майка му сякаш не беше нещо реално, а по-скоро ангел, комуто се молеше отдалеч. В разкошната къща на баща му на брега на Мисисипи, толкова огромна, че самотното малко момче си намираше безброй скривалища, в които никой не можеше да го открие, в които, всъщност, никой и не надникваше да го потърси, Индия беше единственото същество, което истински го обичаше. Колко години бяха минали, през които бе живял, сякаш чужд, за своята сестра и дори без да подозира колко зле е тя. Ако знаеше, щеше да й помогне. Сега беше яздил безброй мили по трудния път, за да настигне времето… Не, не беше възможно да е мъртва.

Слейд се втренчи в пребледнялото лице на Джонатан и неговият поглед не оставяше никакви съмнения относно чувствата му. Изразът на лицето на зет му подсказваше ясно: жената бе казала истината. Притъмня му пред очите, стори му се че полудява. С вик на гняв и болка той се нахвърли срещу Бийчъм и го повали на пода.

Емалу изкрещя от страх, изтърва метлата и изхвърча от стаята. Джонатан се опитваше с нескопосни удари някак да се брани. Но беше като дребно животинче в лапите на лъв, беше безпомощен, загубил ума и дума от ужас. Лицето му пламтеше, очите му бяха изхвръкнали от орбитите, защото ръцете на. Слейд стискаха врата му като в менгеме и така силно удряха главата му в дъските на пода, че се чуваше чак долу в бара. Бийчъм се задушаваше и едва успяваше да поеме въздух, напразно се опитваше, отчаян, да разтвори пръстите на Слейд. Но най-сетне, когато Джонатан вече беше сигурен, че е настъпил смъртният му час, нехранимайкото го пусна. Бийчъм си пое въздух като удавник. Но преди да се оправи що-годе. Слейд го вдигна грубо на крака и така го удари, че му остави синина под окото.

В следващите няколко минути братът на Индия, полудял от мъка и гняв, го наби така безпощадно, че Джонатан вече не приличаше на човек, а на нещо, стъпкано от цяло стадо говеда. И двете му очи бяха почти затворени, от строшения му нос бликаше кръв, кръв капеше и от пукнатата му устна, гърдите му, цялото му тяло бяха в кървави отоци. Бяха му счупени поне три ребра. Беше целият в пот и в кръв, мокър и от дъжда, нахлуващ през зейналия прозорец. Олюляваше се, но остатъците от мъжка гордост и безмилостните ръце на противника още го държаха изправен. В някакво тъмно ъгълче на замъгленото му съзнание вече се мяркаше мисълта, че му е дошъл краят.

Изведнъж, привлечени от виковете на Емалу и от опасението, че на кръчмата могат да бъдат нанесени още щети, на прага застанаха собственикът Верн Лънди и шерифът Маг. С опит, придобит от дългогодишни разправии с побойници, двамата мъже награбиха с изпробвана хватка Слейд и го дръпнаха от превития одве Бийчъм миг преди едрият скитник да стовари върху противника си особено опасен удар в брадичката. С широко отворени от страх и изненада очи, Джонатан отстъпи назад, загуби равновесие, изхвърча през широката дупка в стената, направи салто върху полусрутения покрив и се плъзна надолу, за да се озове с лице в уличната кал.

— Господи, божичко! — изкрещя Емалу, изтича до дупката в стената и погледна предпазливо надолу. — Божке, утрепаха го!

— Пада му се на тоя никаквец! — ухили се Слейд и заизтрива изтръпналата си от побоя дясна ръка, но изведнъж си даде ясна сметка, че го заплашва въжето на палача.

За миг помисли за бягство. Но дори да успееше да се изтръгне от яките ръце на двамата мъже, които вече го обезоръжаваха, възпираше го мисълта за децата на Индия, а също и перспективата да види физиономията си по плакатите за издирване на престъпници във всички американски щати. Налагаше се да уреди някак цялата тази отвратителна история, преди да е станало много късно. Нали не му беше първото арестуване, а сигурно нямаше да е и последното.

Шерифът Маг сложи на Слейд белезници и го изведе от кръчмата, а Верн Лънди още вървеше по петите им. На улицата установиха, че претрепаният от бой Джонатан беше жив и въпреки раните от побоя и падането, всъщност си беше здрав и читав.

— Същинско чудо е, че този идиот не си е счупил врата. Сигурно е бил толкова пиян, че изобщо не е проумял какво става с него — изрече злобно шерифът. — Късмет и за тебе, чужденецо, че иначе трябваше да дам в твоя чест празненство с обесване. А сега няма да имаш нищо против, надявам се, да платиш петдесет долара глоба за телесни повреди и да прекараш няколко дена на топло.

— Разбира се, че нямам — отговори сухо Слейд.

— Добре — отсече шерифът и кимна на помощника си, дошъл да подкрепи шефа. — Ърп — заповяда му Map — я прибери и тоя там — посочи му той, проснатия в калта Бийчъм. — И него ще го глобим и ще го приберем в затвора — за пиянство и непристойно държане.

И така Слейд Меверик прекара първата си нощ в Уйчито в тясна килия, съседна на тази, в която затвориха неговия достоен за презрение зет Джонатан Бийчъм. Слейд беше отказал да приказва с вече напълно трезвия и готов на всякакви унижения мъж, но изяде вечерта от една чиния с него порцията си студен, разкашкан безвкусен фасул. После се изтегна върху коравия нар със сплескан дюшек и затвори очи с надеждата да заспи. Но лежа часове буден, заслушан във воя на вятъра и плющенето на дъжда по покрития с ламарина покрив на затвора. В дълбока скръб за Индия понасяше мълчаливо мъката си, сам със своите мисли.

Беше най-дългата нощ в живота му.

ГЛАВА ШЕСТА

Рейчъл не проумяваше защо шерифът Маг още не се е появил във фермата й, за да я арестува. Също като дядо си Фремънт Хегърти и тя беше сигурна, че ще дойде. Нищо че предишната вечер, като чу разказа на Поук за подвизите на внучката му в града, Фремънт се беше смял до сълзи и беше тропал от възторг толкова силно с крака, че за малко не строши протезата, която му заменяше десния крак. Дори по-големичките деца на Бийчъм бяха забравиха тревогите и се смяха, изпълнени с учудване и възхищение пред смелостта на Рейчъл която се бе опитала, с риск за живота си, да върне баща им в къщи.

— По дяволите! — беше възкликнал Гидиън. — Бас държа, че татко е бил луд за връзване!

— Гидиън — беше се изсмял Поук, който вече си бършете сълзите — твоят татко така беше загрял от яд, че върху него можеха да се изпържат яйца! Толкова лют не го бях виждал.

Но при мисълта за възможното арестуване на Рейчъл веселостта им бързо се изпари. За голяма тяхна изненада във фермата не се появиха нито шерифът, нито помощниците му, за да отведат Рейчъл в тъмницата. Не беше изключено бурята да е възпряла снощи представителите на властта, но нямаше обяснение за това, че не дойдоха и тази сутрин. Сега небето беше сиво, но безоблачно и времето достатъчно добро за сезона. Дори слънцето се опитваше да пробие и замръзващият сняг блестеше като захарен.

Рейчъл поклащаше недоверчиво глава, всеки път щом поглеждаше към безлюдния хоризонт и продължаваше пътя си към обора. Да не би този нехранимайко Верн Лънди да беше предпочел да не праща шерифа по петите й, защото и неговата не беше съвсем чиста и щеше да е по-добре да не се среща с Маг. Тя въздъхна и си пожела да няма повече неприятности.

Вървеше, размахала кошницата за яйца и поемаше дълбоко утринния въздух. Като всякога след буря, той лъхаше на свежест и чистота. Така ухаеше и тъмната мокра пръст под ботушите й. Вятърът беше доста силен и студен, но въпреки това на Рейчъл й се струваше, че долавя полъха на пролетта. Дано е вярно, мислеше си тя, защото й беше дошло до гуша от сняг и лапавица, беше и додеяло въпреки огъня в печката и в камината, да трепери от студ под завивките си. Мечтаеше за синьо небе, за първата зеленина в прерията, за цветята, които ще я покрият. Вятърът, който вее безспир над равнината, нежен като люлчина песен през лятото, могъщ като симфония през зимата, ще е тогава топъл и ласкав.

Когато отвори едно от тежките крила на портата на обора, Рейчъл установи с учудване, че Гидиън вече храни и пои животните, а десетгодишният Кейлеб дои кравата. Беше успял даже да сипе топло мляко на малките котета, които вече лочеха пенестото лакомство.

— Нощес, ти като си легна, лельо Рейчъл, ние така решихме — каза Гидиън, когато срещна въпросителния й поглед. — Докато живеем при тебе, да си припечелваме прехраната. — Знаем колко ти беше трудно да се грижиш за нас и… за майка. Не искаме да сме тунеядци.

Като чу това, на Рейчъл й бликнаха сълзи от очите и тя с мъка ги сдържа, защото сякаш Индия й говореше с устата на момчето. Беше трогната от неочакваните думи и си спомняше с дълбока тъга покойната си приятелка. Джонатан навярно би предложил и той помощта си, но пряко воля и с надеждата, че тя ще откаже. А от детското лице на Гидиън лъхаше гордост и сърцераздирателна решителност, но момчето беше и готово да се разплаче, ако Рейчъл отблъсне помощта му, тъй че единствената възможност беше да я приеме.

— Разбира се, прав си — каза тя. — Че кой обича тунеядците, Гидиън? Бях сигурна, че ще постъпиш точно така. Тук има предостатъчно работа, та се надявам, че всеки от вас ще си поеме задачите, с които се е справял в къщи. Откровено казано, благодарна съм ви за помощта.

Беше съвсем вярно, защото откакто родителите й загинаха преди няколко години в едно торнадо, Рейчъл имаше във фермата повече работа, отколкото можеше да свърши. Вярно, Поук се оправяше с най-тежкото, пък и дядото помагаше, доколкото му беше възможно с единия крак. Въпреки това никога не я напускаше чувството, че в деня има прекалено малко часове.

— Като свършиш тук, Гидиън, попитай Поук какво още трябва да направиш. Кейлеб, като издоиш кравата, занеси каната с млякото в къщи и я остави на масата в кухнята.

— Да, лельо — отговориха в хор момчетата и се разсмяха.

В свинарника Рейчъл свари Филип, който се грижеше, преизпълнен с чувство за отговорност, за свинете. В кокошарника деветгодишната Сюзън пръскаше зърно и събираше яйцата, заобиколена от усърдно кълвящите кокошки. Като видя, че всичката й работа е вече свършена, Рейчъл отиде да хвърли на ловджийските си кучета кокалите от снощната вечеря и се върна в къщата. Там Ева вече беше сложила масата за закуска.

— Семейство Бийчъм изглежда е решило да не ми оставя днес никаква работа, нали Ева? — попита Рейчъл.

— Ти ще сготвиш, лельо Рейчъл — отвърна й със смях момичето.

— Не знаех, че дядо Хегърти и Поук са гладни. — Те са винаги готови да унищожат някое прясно заклано пернато — пошегува се Рейчъл и си върза престилката.

После извади няколко плика и кутии от кухненския шкаф. Забърка с дървена лъжица тесто в пръстена паница, Омеси го, поръси го с брашно и го наряза на парчета за хлебчета. Щом ги пъхна във фурната, наряза късчета сланина, за да я позапържи, с надеждата, че след ланското нападение на скакалците сланината няма да е гранясала. Докато сланината цвъртеше върху желязната печка, тя смля кафе и го свари. После забърка тесто от царевичното брашно и го остави да втасва. Докато Ева преповиваше и хранеше бебето Тобиас, Сюзън разля донесеното от Кейлеб мляко в чашите и сложи сиропа на масата.

Най-сетне всички седнаха да закусят. За учудване на набожните деца на Индия, след като каза утринната молитва, за да благодари на всевишния за всичко, с което ги е дарил, Фремънт добави, че и тяхната усърдна работа е допринесла не малко на масата да има всичко. След това си напълниха чиниите и започнаха да се хранят с нескрит апетит. Думи почти не се разменяха. Но въпреки настъпилата тишина, Рейчъл се чувстваше безкрайно ободрена от присъствието на децата. Бяха като истинско семейство. Винаги беше съжалявала, че няма братя и сестри, или свои деца, а сега малките Бийчъм запълвала тази празнина. И те отдавна не бяха се чувствали толкова щастливи.

След закуска Рейчъл се убеди, че Ева, Сюзън и дори двегодишната Нейоми умеят и да раздигат масата, и да мият чинии. Затова облече палтото и тъй като беше загубила вчера в „Силвър Слипър“ зимната си шапка, сложи лятна. Сподели с дядо си, че иска да иде до града и да се опита да разбере дали Верн Лънди е ходил при шерифа. Фремънт знаеше, че реши ли нещо, Рейчъл не се оставя да я разубедят и затова само измърмори няколко думи за проклети идиоти, които по всяка вероятност не си знаят урока.

Въпреки че в очите й светеше любов към любимия дядо, Рейчъл му отвърна нахално, че поне що се отнася до ината, тя е наистина негова кръв. Целуна го мило по бодливата буза и си спечели още нещо измърморено После взе вярната си пушка, зареди я и излезе навън под зимното слънце, смесило в облаците най-сетне и малко светлина. Тя оседла Сънфлауър и потегли към Уйчито.

В града Рейчъл мина по широката кална главна улица, наречена Дъглас авеню, а после по моста над Голям Арканзас, водещ към Дилейно. За разлика от центъра, този квартал беше по това време на деня съвсем безлюден. Тукашните жители си отспиваха след пиянската нощ. Въпреки това слезе от коня едва след като се огледа на всички страни. Завърза коня за колеца пред „Силвър Слипър“ и понеже в Канзас кражбата на коне се наказваше със смърт, дори тук, в Дилейно можеше да не се бои, че някой вагабонтин ще й отмъкне кобилата. Сега се боеше само за собствената си сигурност. Почтена жена не престъпваше прага на кръчма. Но тъй като беше малко вероятно някой да я следи, а тя трябваше на всяка цена да разбере дали са разпратили писмо за нейното издирване, Рейчъл се реши все пак и влезе.

Колкото и да беше напрегната, не можа да не зяпне любопитно. За пръв път виждаше как изглежда кръчма. Беше доста разочарована, че освен силно повредения тезгях, няколко счупени маси и столове (състояние, за което, според нея, не беше виновна само тя) и едно вехто пиано, нямаше нищо друго. След всичко, което беше чувала, тя очакваше да види кристални полилеи, червени кадифени завеси и поне картини с голи жени. Беше очевидно, че „Силвър Слипър“ не може да се сравнява със „Спирит банк“, или с „Голдън Румс“, първокласните заведения в Уйчито.

Въпреки ранния час, Верн Лънди вече беше на крака. Рейчъл не се трогна особено от това, че той явно не беше очарован да я види. Но за нейно учудване, той я поздрави доста любезно, макар и малко кисело, след което я замоли да бъде така любезна и да му обясни повода за посещението си, а после да побърза да се омете, докато поне част от кръчмата му още си е на мястото.

— Както разбирам, идвате да се осведомите за направените снощи от вас поразии, ако мога така да се изразя. Добро намерение, понеже вчера изчезнахте яко дим, без да се извините и без да ми дадете пукната пара. Ех, сега мога ви съобщя, момиче, че всичко е уредено. И няма що да се страхувате за кожата си, понеже няма да подам оплакване, въпреки че си го заслужавахте. Още повече, че и шерифът не гори от желание да ви види. Само едно ще ви река: внимавайте тоя кретен Бийчъм да не стъпва повече тук, ясно, нали? Заради него кръчмата ми отиде по дяволите, момиче, че и най-добрата ми проститутка на всичкото отгоре. То пак добре, че, слава богу, всички жени сте кьопави в стрелбата, инак кой знае какво щеше да стане.

— Господин Лънди, вие забравяте кой стои пред вас. Тъй че дръжте си езика зад зъбите — изръмжа Рейчъл и си спечели саркастично изсмиване. Но след като беше съсипала тази кръчма, реши, че си го е заслужила и побърза да смени темата.

— Ако съм ви разбрала добре, господин Лънди, казахте, че някой вече е платил дълга ми?

— Ако питате дали някой е платил за щетите, които ми нанесохте, отговорът е „да“.

— Но кой? — попита, объркана, Рейчъл.

— Нямам представа, момиче, пък и все ми е едно. Когато го видях за последен път, беше овързан като пуяк на път за затвора, както и приятелят ви Бийчъм. Тъй че питайте шерифа. Или помощник-шерифа Ърп, щото и той беше с него, когато отведоха двамата нехранимайковци. А сега ми се разкарай от очите, момиче! Не мога да стоя тук цял ден на приказки, трябва да работя.

С тези думи Лънди й обърна гръб и изрева:

— Клем, къде са бъчонките с бира? Нали ти рекох да ги внесеш? Я си поразмърдай задника, мързеливо псе, или си търси друга работа! После изглежда му хрумна нещо, той се наведе под тезгяха и хвърли нещо на Рейчъл. — Прибери си шапката, момиче и се омитай!

Рейчъл излезе от „Силвър Слипър“ радостна, че въпреки очакванията си, няма да отиде в затвора и объркана от новината, че някакъв непознат е платил на Лънди за нанесените от нея щети. Тя яхна коня и пое към канцеларията на шерифа да разбере кой е нейният благодетел, на кого трябва да благодари.

Още не беше стигнала, когато зърна случайно помощник-шерифа Ърп, който се разхождаше по улицата. С надеждата да си спести ходенето до отвратителния двуетажен кирпичен затвор, тя спря Сънфлауър и извика Ърп. Нямаше човек в града, който да не го познава. Заради непрекъснатите му скандали, а още и поради това, че две дами от неговото семейство, Беси и Сали Ърп бяха глобявани за проституция и то след като той беше постъпил на работа в полицията.

Рейчъл му обясни коя е и какво иска да знае, а той с готовност й съобщи името, което я интересуваше — Слейд Меверик. Но, за неин ужас, мъжът я осведоми също, че затворникът е опасен главорез и положително ще се опита да избяга, поради което не му бяха разрешени никакви посещения. Според Ърп тя само ще си загуби времето да препуска чак до затвора.

Рейчъл беше толкова смаяна, че непознатият благодетел се оказа същият мъж, който спря вчера Сънфлауър, че побърза да благодари на Уайът Ърп и да си продължи по пътя. Просто не можеше да проумее откъде накъде този главорез е платил за хаоса, който тя беше предизвикала в „Силвър Слипър“, и то след всички безсрамни приказки, които й беше изприказвал на улицата.

Едва на другия ден Рейчъл разбра, ужасена, че Слейд Меверик е не само подозрителен главорез, но и полубрат на Индия Бийчъм, черната овца на семейството и че е дошъл да си иска правата върху децата на своята сестра.

ГЛАВА СЕДМА

Шерифът Маг извади връзката ключове от чекмеджето и тръгна по коридора към килиите, в които бяха затворени Слейд Меверик и Джонатан Бийчъм. Ключовете издрънчаха, когато шерифът ги пъхна един след друг в ключалките, отвори вратите и каза на мъжете да излязат.

— Свободни сте, момчета — обяви им той. — Ако имате намерение да напуснете Уйчито, можете да си приберете долу пушкалата. Ако ли не, помощник-шерифът ще ви даде по една металическа марка, срещу която ще ви ги върнат, когато сериозно решите да напуснете прекрасния ни град. Хич не ни допада мъже да се разхождат из него въоръжени, поне ти трябваше да го знаеш, Бийчъм. Тъй или иначе, не бих искал да ви виждам отново в моя затвор, тъй че не ми създавайте ядове, особено ти, Меверик. Каквито и лоши приказки да си чувал, не са верни, да знаеш, Уйчито е почтен и чист град и аз няма да допусна някакъв новодошъл, някакъв пистолетаджия да ми нарушава реда.

— Разбрано, шерифе — каза спокойно Слейд. — Напълно съм съгласен с вас.

Слейд си сложи пелерината и метна на рамо денкчето със завивките. После измарширува със звънтящи шпори от килията. А тъй като нямаше намерения да остава в Уйчито, отиде да си прибере револверите и всичко останало, което му бяха взели при арестуването. Присви очи срещу яркото слънце и се запъти към конюшнята за коня и седлото. Провери автоматично двата джоба на седлото и калъфа с пушката. После яхна коня и потегли подир Джонатан, който, не ще и дума, щеше да се опита час по-скоро да изчезне някъде в града.

Слейд откри Бийчъм на няколко мили източно от Уйчито. Бързо го беше настигнал. Стана му смешно, когато разбра, че не е нужно дори да вади пистолетите, за да накара Джонатан да го заведе в дома си.

Беше по-зле, отколкото Слейд бе очаквал. Сега разбра, че Индия му беше спестила поне половината истина. Сърцето му кървеше от мъка за нея, докато оглеждаше жалката й колиба. Как е могла тя, израснала в една от най-богатите плантации по Мисисипи, да понесе това тук? Просто не проумяваше. На бузата му нервно затрептя мускул. С най-голямо удоволствие би напердашил още веднъж Джонатан Бийчъм.

— Аз… ами аз… хъм, аз ще вляза — заусуква го Джонатан, — ще вляза да кажа на децата, че сме тук.

— Ами хайде! — изръмжа Слейд.

Той самият не бързаше да влиза. Защото беше зърнал, с нарастваща мъка и гняв, мизерния дървен кръст върху гроба на Индия. Изтръгнат от бурята, вилняла преди два дена, кръстът лежеше на няколко метра от хълмчето. Той бавно се наведе и го вдигна. Присви устни, като видя, че на него нямаше дори надпис. Добре поне, че хълмчето, под което лежеше Индия, още се виждаше. Слейд прокара длан по парещите си клепачи, после заби с дръжката на пистолета жалкия кръст в земята и си даде клетва колкото може по-скоро да купи приличен надгробен камък. Когато Джонатан се появи отново, очите на Слейд блестяха като твърда синкава стомана.

— В къщи няма никой — изпелтечи уплашено Джонатан, като видя смръщеното лице на Слейд. — Жива душа няма, даже конете и кравата са изчезнали.

— А къде смяташ, че са?

— Ами мисля, мисля, че Рейчъл ги е завела у тях — тая никаквица навсякъде си пъха носа. Колко пъти съм й казвал да не припарва тука, не исках да се навърта край Индия и децата. Тая женска е същинска гърмяща змия и дваж по-отровна. Онзи ден в „Силвър Слипър“ не й беше първият опит да ме убие. Тя непрекъснато набиваше на Индия в главата, че не ме бива за нищо и трябвало да ме натири от къщи, а пък аз наистина правех всичко възможно, за да си прехранвам семейството, колкото и труден да е животът по тия места. Уф, пустата завистлива стара мома! Цялата работа беше, че й се зловидеше, дето Индия си има мъж, а пък нея кой ли я иска освен Окс Оксенбърг, ама той е толкова тъп, че се не сеща да си влезе в къщи, когато вали. Щеше ли иначе изобщо да забележи тая дяволска женска!

— Какво искаш да кажеш с това „дяволска женска“? — попита ядосано Слейд.

Очите му се присвиха при мисълта, че децата на Индия може да са отвлечени от опасна луда, а Бийчъм, този опиянчен идиот го е допуснал. Но макар да беше стреляла в Дилейно по Джонатан, Рейчъл Уайлдър не му беше направила впечатление на побъркана, беше само ужасно ядосана. Когато разбра, че след смъртта на сестра му тя се е грижила за неговите племенници и племеннички, Слейд с готовност плати за всички щети, които бе причинила в „Силвър Слипър“, убеден, че вината е всъщност в Джонатан. Но сега виждаше поведението й в Дилейно в съвсем друга светлина и се питаше, уплашен, какво ли може да стори на децата.

— Попитах те нещо, Бийчъм! — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш с думите „дяволска женска“?

— Ами точно това, точно това, което казах — отговори, разярен, Джонатан. — Че кой не знае — побъркана е. И не се оставяй да те измами. Представя се за много морална и набожна, но всъщност е ужасно покварена. Има си работа с един безбожник, с един полуиндианец. Коя бяла жена с мозък в главата прави такова нещо? Тя му дава маниста и одеяла и какво ли не още, сигурно и пушки и ракия, никак не бих се учудил. И прави същото, каквото прави и той, обикаля прерията да търси разни корени и треви и кой знае какво още и вари от тях някакви гадни илачи, дявол знае за какво й са, ама аз подозирам за какво. На всичкото отгоре изпада в транс и почва да обикаля с раздвоен клон в ръката и да твърди, че можела да познава къде под земята има вода…

— Искаш да кажеш, че жената просто се среща с някакъв очевидно безобиден знахар? Че е билкарка и я бива да търси извори? — попита Слейд, смаян и ядосан от невежеството и глупостта на зет си. — Та това съвсем не означава, че е „дяволска женска“, Бийчъм. И ти би трябвало да й целуваш ръцете и краката, задето се грижи за децата, което съвсем не може да се каже за тебе, копеле проклето! Без тази жена кой знае какво е могло да се случи с тях в тая пустош. А сега яхвай коня, проклетнико, дето не си бил никога съпруг и още по малко баща. Сега ще направим посещение на госпожица Уайлдър и те предупреждавам: ако не проявиш към нея най-дълбоко уважение, собственоръчно ще ти извия врата.

При тази втора, не по-малко неприятна среща, Слейд бе учуден да установи, че сърцевидното лице на Рейчъл Уайлдър му се видя сега много по-привлекателно. Запита се дори дали тогава погледът му не е бил замъглен след продължителната езда по прашните пътища. Иначе в никакъв случай не би му се сторила непривлекателна. Тази жена наистина не беше грозна. Русата й коса лъщеше като злато на късното следобедно слънце, зелените й очи искряха, а високите скули пламтяха като залязващото над прерията слънце, сладката розова уста потрепери от страх и гняв, когато ги видя. Откровено казано, беше дори твърде привлекателна и въпреки скръбта му по Индия, Слейд оглеждаше с любопитство най-близката приятелка на сестра си. Беше много по-млада от Индия и затова се учуди, че двете жени са били така близки, а дълбоката скръб на Рейчъл от загубата на Индия беше така очевидна, че и Слейд не можеше да не изпита симпатия към тази жена. Може би обстоятелствата са сближили двете жени — помисли си Слейд. Фермите им бяха една до друга и на много мили от най-близките съседи и от града. И все пак, въпреки че Рейчъл беше привлекателна физически, въпреки че беше приятелка на любимата му сестра, Слейд не можеше да не си признае, че тя не му допада. Независимо от идиотските приказки на зет му за държането на Рейчъл Уайлдър, за това че е билкарка и обикаля с пръчка прерията да търси вода, очевидно не това беше причината да остане стара мома. Причината трябва да беше хапливият й език и през последвалия четвърт час той има възможност още веднъж да се убеди в това. Беше ужасна кавгаджийка! Първото му впечатление в тази насока се бе оказало съвсем вярно.

Слейд побесня, защото, щом разбра целта на посещението им, тя не покани нито него, нито Джонатан в къщата си, а насочи срещу тях пушката и ги остави да стоят в разкаляния двор. Отказа дори да извика децата.

Вместо това продължи кавгата, започнала още с пристигането им.

— Господин Меверик, много ви благодаря за помощта в „Силвър Слипър“ и задето сте платили на Верн Лънди моя дълг. Уверявам ви, че при първа възможност ще ви върна всичко до последното пени, но и през ум не ми минава да оставя децата на един пистолетаджия и на един пияница — заяви Рейчъл и очите й засвяткаха заканително. — Може да сте им вуйчо, но не ставате за възпитател. А пък Джонатан е, за съжаление, направо негоден да бъде баща, отвратителното му поведение през последните няколко седмици го доказа. Абсолютно съм убедена, че при създалите се обстоятелства Индия — сега гласът на Рейчъл се разтрепери, защото се мъчеше да овладее сълзите си, но тя се овладя и продължи — да, убедена съм, че Индия би поверила на мен грижата за своите деца.

— Госпожице Уайлдър, не отричам, че нито аз, нито нескопосният ми зет сме много подходящи възпитатели за осем страдащи деца — каза Слейд, прикривайки с мъка яда си, предизвикан от нейното упорство, решил просто да не обръща внимание на аргументите й. — Но при цялото ми уважение към вас, госпожице и дали това ви харесва или не, кръвните роднини сме ние и макар да сте била много близка с моята сестра, не сте от нашето семейство и просто не можете да знаете какви са били намеренията й. Ако бъдете така любезна да хвърлите пушката, госпожице Уайлдър, ще ви покажа писмото, което получих от Индия малко преди тя да умре и в което е казано съвсем ясно и недвусмислено, че, ако й се случи нещо, аз трябва да стана опекун на нейните деца.

— Аз не ви вярвам — заяви Рейчъл, уплашена и обидена, че в труден момент Индия се е обърнала не към нея, най-близката й приятелка, а към своя полубрат.

— Уверявам ви, че е точно така, госпожице, че е самата истина — отговори й меко Слейд. Виждаше колко дълбоко страда Рейчъл и затова не се опита да й отнеме оръжието, което продължаваше да бъде насочено към тях, а просто й подаде писмото.

Тя отвори плика, прочете бързо писмото, после сгъна двата листа и му ги върна. Пое си дълбоко въздух.

— Това не променя нищо — каза тя без заобиколки и предизвика по този начин гнева на Слейд, — Индия просто не е била на себе си, когато го е писала. Преди да умре беше седмици наред болна и потисната, по всичко личи, че не е могла да разсъждава нормално.

— Единствената й грешка беше, че избра вас за своя приятелка, госпожице Високомерна Уайлдър — изсъска Джонатан.

— Дръж си устата, Бийчъм — изръмжа толкова заканително Слейд, че и Рейчъл, и Джонатан направиха, ужасени, крачка назад. — Млъкни, че ще те цапардосам. Ако си беше изпълнявал задълженията, сега нямаше да стоим тук. — И той се обърна отново към Рейчъл, а гласът му беше толкова спокоен, че човек не можеше да повярва, че с на същия мъж, който току що така яростно бе навикал Джонатан. — И все пак това, че сестра ми е написала писмото, си остава факт, както и това, че нямате никакви права върху децата. А сега искам най-сърдечно да ви благодаря, че в мое отсъствие сте се грижили за тях и да ви кажа, че няма причини да ви възлагаме и занапред такава трудна задача. Ще съм ви признателен, ако ми ги дадете още сега. — Настъпи пауза, изпълнена с очакване. А тъй като Рейчъл очевидно нямаше намерение да влезе в къщата, Слейд каза тихо: — Госпожице, би ми било наистина неприятно, ако се наложи да извикам шерифа, той да реши спора ни.

Рейчъл трябваше да се примири. Знаеше, че законът е на страната на Слейд Меверик, независимо от това дали е платен убиец, или не. Беше прав: по закон тя не можеше да има никакви претенции върху малките Бийчъм. На нейна страна беше само любовта й към тяхната майка, но за слепите очи на Темида тя не беше достатъчна. Освен това не смееше да се противопоставя повече на Слейд Меверик. Той сякаш не чу, че е готова да му върне парите, които беше платил за „Силвър Слипър“, но ако продължаваше да му възразява, можеше да поиска да си ги получи веднага, а тя нямаше възможност да му се издължи.

Господи, как би желала Слейд Меверик да е някъде на края на света, в пъкъла, където му беше мястото на тоя дявол! Ако не се беше появил, за да обърка всичките й сметки, положително щеше с течение на времето да се спогоди с Джонатан, беше повече от сигурна. Но сега всичко беше загубено. Не, на този свят наистина няма справедливост, мислеше си тя гневно. Не, просто не беше справедливо!

Едва през последните няколко дена си беше дала сметка колко е самотна след смъртта на родителите си, а сега и на Индия. Едва когато прибра децата на Бийчъм, разбра колко й е хубаво да се чувства част от голямо семейство, в което царят обич и разбирателство. Децата й бяха посочили голямата празнота в нейния живот, която нямаше да се запълни скоро, ако сега те си отидат.

Да, имаше наистина дядо си и Поук. Но те не разбираха твърде от женски проблеми, от онези малки подробности на ежедневието, които беше споделяла с майка си, по-късно с Индия, а напоследък с Ева. Дядо й и Поук бяха единаци и изобщо не можеха да си представят какво означава за нея къщата да е пълна със смях и разговори, та дори и с караници и с плача на малкия Тобиас. Как можеха да разберат копнежа й за майчинство, който се пробуждаше в нея вечер, когато люлееше бебето, за да го приспи, сякаш беше нейно собствено.

Рейчъл беше повярвала, че е свикнала с живота си на стара мома, че е пропъдила всяко чувство, неприсъщо за такова положение на нещата. Но сега вече знаеше, че просто бе потиснала мечтите си, че продължаваше да се вкопчва в надеждите си, въпреки че беше убедена — те никога няма да се осъществят. Защото просто не виждаше как би могла да си намери съпруг.

Баща й беше учител, противник на робството, революционер и идеалист, човек, изпреварил времето си. Беше вярвал искрено, че мъжете и жените са равни и беше внушил тази вяра и на единственото си дете, на дъщеря си Рейчъл. Оказа се, че не й беше направил добра услуга, защото се беше оформила като личност твърде неприспособима към обществото, в което трябваше да живее. Отличаваше се твърде много от другите жени и всеки го долавяше. Жените усещаха инстинктивно, че Рейчъл не е като тях, че просто „не пасва“. Мъжете, по-малко наблюдателни, знаеха само, че не се чувстват добре в нейно присъствие, а по-скоро някак застрашени. Не бяха свикнали почтена жена да ги гледа спокойно право в очите, да прекъсва, макар и учтиво, разговорите им и откровено да изразява, нерядко съвсем противоположно мнение. Още повече, че то често се оказваше по-вярно от собственото им.

Малкото мъже, които я бяха ухажвали, бързо изчезваха, най-често бесни, защото имаха чувството, че са били преценени хладнокръвно и намерени за неподходящи. За мъжкото его нямаше по-голяма обида а още по-лошо беше, че Рейчъл изобщо не си даваше сметка какво е сторила. Баща й я беше възпитавал съвсем иначе и сега й се струваше непонятно и обидно, че заради природната й интелигентност и любознателност, мъжете я имат за непривлекателна.

Не можеше да се каже, че не разбира как една жена може да привлече един мъж. Просто не виждаше смисъл във всички тези правила на играта, не намираше за необходимо да се придържа към тях. В нейните очи те бяха глупави и лицемерни, а защо тъкмо глупостта и лицемерието се ценяха толкова високо, тя просто не можеше да проумее. Тя не искаше това от един мъж, нито би приела един мъж да търси в нея тъкмо това.

Оказа се, в края на краищата, че има един единствен обожател — Густав Оксенбърг, които всички, с изключение на Рейчъл наричаха просто Окс. Този огромен швед беше силен и див като животното, което му беше дало прякора. Беше и упорит като него. Това, което малцина знаеха, беше, че е лоялен, сигурен приятел и много смел човек. Наистина, трудно му беше да говори за нещо друго, освен за времето или земеделието, затова хората си мислеха, че ще продължи да се върти около Рейчъл Уайлдър само защото никое друго момиче не би се зарадвало на упоритото му, но толкова скучно ухажване. Мнозина смятаха Окс за толкова ограничен, че просто не разбира колко непривлекателна е Рейчъл като жена.

Това не беше вярно и той съвсем не беше толкова прост, колкото го мислеха. Този мъж не намираше на Рейчъл недостатъци не само защото беше по природа великодушен и толерантен, но и просто защото се беше влюбил в нея от пръв поглед, а сега я обичаше мълчаливо и предано, от цялото си голямо сърце. Обичта към нея беше за него нещо естествено, както въздуха, който дишаше и той никога не се питаше как е могъл да си избере момиче по природа толкова различно от него, колкото са различни сърната и биволът.

Знаеше, че Рейчъл не споделя любовта му. Мислеше си с отчаяние, че тя навярно никога няма да се омъжи за него. А той беше готов да я вземе такава, каквато е, щеше да е безкрайно горд да я нарече своя съпруга. Рейчъл ценеше високо добротата и жертвоготовността му, обичаше го като приятел, но не беше способна да се омъжи за човек, в когото не е влюбена. Младото й тяло не потръпваше от желание, когато Окс вземаше ръката й в своята. Сърцето й не туптеше лудо, сякаш уловено птиче, когато я притискаше към гърдите си. Не копнееше за него нито с мисъл, нито с чувство, светът не й се струваше тъмен и пуст без него.

Любовните мечти на Рейчъл бяха подхранени от стиховете и романите, които четеше от дете и продължаваше да поглъща. Любовта беше за нея нещо като искрите между рогата на бизоните, когато в прерията се надига буря. Любовта на родителите й един към друг е била толкова силна, че когато разбрали, че не могат да избягат от торнадото, причинило тяхната смърт, те я посрещнали силно прегърнати, единият се опитвал да защити другия от побеснялата стихия. Рейчъл никога не беше изпитвала толкова силни чувства към мъж, а на съпруга си не би искала да даде по-малко, както не би се съгласила да иска от него по-малко. И понеже такава любов явно не й беше отредена, тя се мъчеше да отпъди мечтите си и да държи Густав Оксенбърг, колкото може по-внимателно, на разстояние от себе си. За съжаление, напразно.

Та такъв беше животът й преди Индия да умре, Индия, която знаеше наизуст стихове от Бърнс, Шекспир, Байрон и Тенисън, Индия, която отдавна беше заключила вратата към собствените си мечти и беше захвърлила ключа надалеч. Но сега, когато осиротелите й деца бяха нахлули в живота на Рейчъл, скритото ковчеже с надеждите отново се бе отворило в сърцето й, тя беше издухала предпазливо праха и паяжините и грижливо беше изсипала съдържанието на кесийките с лавандула, наредени между мечтите. Въпреки строгите си правила, беше си позволила отново да се надява на поне част от онова, което отдавна се беше помъчила да забрави.

И ето че сега този убиец, застанал пред нея, този мъж със загадъчни тъмносини като среднощно небе очи, искаше да й вземе всичко и да стъпче безмилостно нейното малко и толкова уязвимо сърце. Рейчъл никога не беше мразила толкова силно човек, колкото мразеше сега Слейд Меверик. Тя го ненавиждаше от плоското му сомбреро до подметките на черните му ботуши. Какво можеше да знае този тип за мечти, за любов, той, корав като стомана и жилав като изсушено биволско месо? Ако изобщо имаше сърце, а Рейчъл много се съмняваше в това, то сигурно беше от кремък. Божичко, ако можеше, щеше да го убие.

Вместо това тя се овладя и свали оръжието. После каза учтиво, но студено:

— Заповядайте вътре, господин Меверик. Хайде, Джонатан, от мен може да не се страхуваш, но би трябвало да внимаваш с този твой шурей. Той си има, изглежда, свои основания да се отвращава от тебе не по-малко от мен — изрече тя и изгледа презрително Бийчъм.

На Джонатан още му личаха следите от боя, който беше изял в „Силвър Слипър“ и от това, както и от държането му, тя правилно заключи, че шуреят сигурно му е чел конско. Ех, поне това можеше да му се зачете на този Слейд Меверик, но и нищо повече и тя още не можеше да приеме, че е способен да възпита децата по-добре от Джонатан. Какво ли разбира един майстор на пистолета от деца!

Мъжете последваха Рейчъл в дървената й къща. Вътре Ева и Сюзън тъкмо привършваха миенето и бърсането на чиниите, а четиригодишният Андрю и малката му сестричка Нейоми си играеха на пода с грубо издялани войничета. Тобиас спеше в люлката, която Рейчъл му беше направила от стар сандък. Четирите деца се вкамениха като солени стълбове, когато видяха баща си. След кратка мъчителна пауза, те поздравиха Джонатан. Но Слейд веднага забеляза, че никак не се зарадваха да го видят, така недоверчиво звучаха гласовете им. Децата явно не бяха очаровани и когато разбраха, че вуйчо им Слейд иска да ги върне в къщи. Малката Нейоми даже се разплака, изтича при Рейчъл и зарови глава в полата й.

Слейд добре разбираше, че външният му вид едва ли внушава доверие. Откакто беше пристигнал в Уйчито, не беше се бръснал и къпал и макар да се беше преоблякъл, дрехите му бяха измачкани и смърдяха на конска пот, защото ги беше увил в денкчето с одеялата. Наметалото му беше изкаляно от дългия път, ботушите — също. Прокара смутено ръка по небръснатото си лице и се огледа виновно за пепелник, в който да угаси пурата си. Откри в единия ъгъл на стаята плювалник и побърза да смачка в него пурата, проследен от строгия поглед на Рейчъл. Обикновено Слейд държеше много на външността си и му беше особено неприятно, че се е появил в такъв вид да прибере децата. И той, и Бийчъм, който изглеждаше още по-зле и целият трепереше от желание да пийне, сигурно не бяха много приятна гледка. Слейд не можеше да вини Рейчъл, че отметна високомерно глава, когато улови погледа му, нито че сбърчи, отвратена, нос.

Що се отнася до Рейчъл, тя наистина реши, че Слейд Меверик прилича на космат бивол, нахлул по някакво недоразумение в къщата й. Тази къща с две стаи никога не беше й се струвала толкова тясна, а таванът толкова нисък, стените толкова тесни. Сякаш редом с огромната му тъмна фигура всичко се беше смалило. Тази мисъл й вдъхна тревога. Би искала дядо й и Поук да са тук, но те бяха отишли с Гидиън, Филип и Кейлеб да проверят какви щети е нанесла бурята.

Рейчъл го съобщи на Слейд и Джонатан, докато прибираше в кошницата вещите, които децата си бяха донесли от къщи. Слейд Меверик не я изпускаше нито за секунда от очи. Рейчъл би предпочела да не я гледа така. Защото втренченият му поглед не само я изнервяше, от него й беше станало изведнъж много горещо и, кой знае защо, усещаше как коленете й се подгъват, сякаш беше тичала дълго и сега не можеше да си поеме дъх. Не можеше да си обясни защо й въздейства по този начин. Смешно, наистина! Да, вярно, мъжът беше хубав, но и невероятно мръсен. Положително цяла седмица не се беше къпал и бръснал. Смърдеше на пот, на пури, уиски, кожа и коне. Все земни и мъжки миризми. За свое учудване Рейчъл долавяше обаче и лек дъх на лавандула.

Колкото по-добре осъзнаваше какви миризми излъчва този човек, толкова по-чевръсто прибираше вещите на децата, докато най-сетне ги нахвърли безредно в коша. После изведнъж разбра, че се държи странно и се запита дали изживените напоследък стресове не са и замъглили разума. И тези странни чувства, и смешното поведение й бяха толкова неприсъщи. Дали нямаше треска? Реши, че ще трябва после да изпие нещо успокоително.

Слейд долови объркаността на Рейчъл, но се излъга относно причината. В един момент вече искаше да сложи ръката си върху нейната и да я увери, че с него децата няма от какво да се страхуват. Но знаеше, че тя няма да му повярва и не можеше да я вини за това. Той беше човек суров и животът, който водеше също беше суров. Беше наистина неправдоподобно един платен убиец, един бездомник изведнъж да реши да пусне корени и да окачи пистолетите си на пирон. Слейд беше решил твърдо да опита, но не беше сигурен, че ще успее.

Той се огледа наоколо си и видя десетки неща, които говореха, че са направени от нея: снопчетата сушени треви, които висяха от гредите, пердетата с колани по прозорците, карираната покривка на масата и чергите на пода. Всичко беше безукорно чисто и подредено. Това му хареса, то говореше добре за нея и му напомняше за плантацията на баща му в Луизиана, където винаги миришеше толкова приятно на сапун и восък.

Слейд обичаше достопочтената им стара къща, но не и деспотичния си баща, неин собственик. Те никога не се бяха разбирали. Баща му беше човек, готов да убие кон или момче, ако се опитат да се противопоставят на волята му и в края на краищата Слейд предпочете да се махне, вместо да се подчини на желязната воля на баща си. Сега старият човек беше мъртъв, както и майка му, хубавица от Френския квартал на Ню Орлиънс. Беше прекалено хубава и много по-млада от баща му, беше му втора жена. Тя би трябвало да живее дълго, защото много обичаше живота, но треската я отнесе. Сега и Индия вече не беше между живите. Слейд беше последният Меверик и тази мисъл странно го тревожеше.

Погледът му отново спря на Рейчъл и той забеляза колко гордо изправен държи гърба и главата си, колко стройна е фигурата й. Напомняше му някак темпераментна, капризна кобилка. Питаше се какъв ли е животът й тук с един възрастен човек и един чернокож. Сигурно не й е никак лесно. Сега очите му спряха върху нейните ръце. Дланите й бяха малки и тесни, но зачервени и загрубели от тежката работа. Кой знае, може би имаше оправдание и за острия й език. Защо жена, която се труди като мъж, да няма правото да изкаже като мъж, свободно и откровено мнението си. Питаше се, защо ли го дразни това? Та нали винаги беше мразил женското лицемерие и фалш, а беше повече от ясно, че на Рейчъл Уайлдър това изобщо не й е присъщо.

Слейд се ужаси, когато забеляза, че децата и багажът им са готови. Заповяда на Бийчъм да отиде в обора да впрегне конете. Джонатан измърмори нещо, но тръгна. Помисли си, че не е изключено Фремънт или Поук да са скрили там някъде бутилка ракия. Бийчъм изпитваше непреодолима нужда да пийне. Нервите му бяха изопнати до краен предел, защото имаше нужда от алкохол и защото шуреят му се държеше толкова зле с него. Как можа този тип да изникне изневиделица и да вземе всичко в своите ръце, сякаш имаше пълно право? Това вбесяваше Джонатан, но все пак не дотолкова, че да предприеме нещо. По време на гражданската война беше останал благоразумно по-далечко от фронта, както подобаваше на офицер. Не беше толкова глупав, да рискува живота си и предпочете да остави ротата без командир. Беше просто голям късмет, че янките го плениха и го пратиха в затвора Рок Айланд. Надзирателите там бяха сурови мъже и Джонатан имаше чувството, че шуреят му е направен от същото тесто. Нямаше никакво намерение да се бие още веднъж с него. Доволен, че може да избегне присъствието му, Бийчъм се запъти към обора.

— Дядо и Поук ще доведат момчетата, когато се приберат — каза Рейчъл и му обърна гръб, за да не види сълзите й при мисълта, че загубва децата.

— Чудесно — отговори й той. — Беше му явно неприятно да й взема децата, въпреки сигурността, че постъпва правилно. Докосна периферията на шапката си и каза: — Довиждане, госпожице Уайлдър.

Стоеше толкова близко до нея, че Рейчъл можа да се увери: сред мъжките миризми си пробиваше път и дъхът на лавандула.

Тя обичаше аромата на тази трева. Напомняше й за прерията през пролетта, когато всичко се раззеленява и цветята почват да цъфтят. Тогава равнината е най-красива, преди горещото лято да я изсуши.

Сега забеляза още, че Слейд говори с лек акцент — френски навярно, защото си спомни, че мащехата на Индия е била от Френския квартал на Ню Орлиънс. Рейчъл не можеше да повярва, че този наемен убиец произхожда от толкова добро семейство, сега не правеше впечатление на особено възпитан, а може и съзнателно да беше скъсал с миналото си.

— Довиждане, господин Меверик — каза тя и, в съгласие със собственото си възпитание, му подаде, макар и колебливо, ръка.

Слейд беше изненадан и странно трогнат от този жест. Той свали бавно кожената си ръкавица и пое ръката й. Докосването беше съвсем кратко, но Рейчъл го усети с цялото си тяло. Ръката му беше толкова топла и силна. Нейната се загуби в дланта му. Но ръкостискането му беше толкова внимателно, сякаш се боеше да не й счупи някой кокал, ако стисне по-силно. Това не беше очаквала. И побърза да дръпне ръката си.

Децата бяха излезли, но тя чуваше как Джонатан ги качва в колата. Сега къщата беше странно тиха, сякаш си беше поела дъх и чакаше. Но какво — това Рейчъл не можеше да каже. Най-сетне Слейд тръгна към вратата и звънтенето на шпорите му прекъсна тишината.

Рейчъл видя, че Джонатан е вързал коня си и кравата за стърчишката. Ева седеше с Тобиас на ръце върху капрата до баща си. Сюзън, Андрю и Нейоми се бяха свили отзад под брезента, за да се запазят от вятъра. Никой не продума нито дума, когато Слейд се метна в седлото и пришпори коня.

Колата се отдалечаваше, а децата гледаха с тъжни, питащи очи към Рейчъл, останала сама на прага на къщата. Тя се накара да им се усмихне и да им помаха с ръка. Но нито едно от децата не отвърна на усмивката й, нито й помаха за сбогом. Рейчъл не можеше да им се сърди. Чувстваше се като предателка.

Гледаше през сълзи подире им, докато малката групичка се превърна в петънце сред прерията. Тогава въздъхна дълбоко и се прибра. Вече се здрачаваше, а тя имаше още много работа.

Но в къщи не похвана нищо. Седна в стола-люлка, но не се люлееше, а само гледаше втренчено празния стар сандък, който беше служил за люлка на Тобиас. Несъзнателно разтри ръката, която беше подала на Слейд Меверик. Сега тя беше студена и странният сърбеж беше изчезнал. В края на краищата може само да се радва — помисли си тя.

След доста време стана разтреперана и постъкна огъня в огнището, а после протегна ръце над пламъците. Изведнъж забеляза, че топлината на пламъците не можеше да се сравни с топлината, която излъчваше мазолестата длан на Слейд Меверик.