Дива кръв

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

В прерията, Канзас, 1915

През отворения прозорец на спалнята на горния етаж на къщата, в която бе живяла през последните тридесет и пет години, Рейчъл Уайлдър гледаше към Меверик, застанал долу на двора. С умиление и радост се усмихваше на прекрасната гледка. На широката поляна се беше събрало цялото й огромно семейство — всички викаха, смееха се, говореха, в очакване месото да се опече върху огромния шиш. Бяха наредили маси и столове, играеха на разни игри. Най-сетне се бяха събрали всички, въпреки голямата война в Европа, накарала толкова младежи да прекосят океана и се притекат на помощ на съюзниците на Америка.

Чудесно е наистина, че цялото семейство е тук, когато Слейд и аз празнуваме четиридесетата годишнина от сватбата си мислеше Рейчъл и сърцето й преливаше от щастие. Колко е хубаво, че дойдоха всички до един.

Погледна към Адам и Ева, които бяха женени от тридесет и седем години и бяха довели своите трима, вече големи сина (за щастие не бяха ги нарекли Каин, Авел и Сет)! Тук бяха и съпругите на момчетата, и многобройните им деца. Не липсваше нито едно и от останалите шест деца на Индия Бийчъм, всяко със съпруга или съпруг. Тук бяха и собствените й пет деца — трима сина и две дъщери — и те семейни и с потомство. Рейчъл и Слейд имаха тридесет и осем внучета, четиринайсет правнучета. Тя поклати бавно, сякаш недоверчиво глава. Не, наистина, беше й трудно да повярва!

Как се изниза времето? — питаше се тя. Годините бяха прелетели, всяка по-бързо от предишната. Сякаш бе зърнала за миг в огледалото хубаво девойче, а миг по-късно, докато да се обърне, от него я гледаше зряла жена в есента на живота си. Въпреки това не можеше да повярва, че е на петдесет и девет.

Петдесет и девет! Рейчъл трябваше да признае, че започва да си усеща възрастта, но дълбоко в сърцето си беше все още на деветнайсет, все същото свежо, младо момиче, спечелило толкова отдавна, през 1875-та, сърцето на Слейд Меверик.

Пусна викторианското перде, което бе вдигнала, за да надникне през прозореца и се приближи към голямото въртящо се огледало в хубава рамка, сложено в ъгъла на спалнята, която делеше от толкова години със Слейд. Дългата й руса прибрана на кок коса, беше доста прошарена, а светлозелените й очи обрамчени от безброй бръчици. Златните лунички бяха станали кафяви. Но и сега беше хубава. За свой късмет имаше високи скули и толкова енергична брадичка, че изглеждаше много по-млада от възрастта си. Непрекъснатата шетня в къщи, работата в полето и в градината я бяха запазили слаба и стегната. Днес, заради тържеството, беше сложила бялата си сватбена рокля, придобила от времето цвета на слонова кост. Високата яка и маншетите бяха от дантела, дългите ръкави широки, а богато скроената и украсена с волани пола, стигаше до пода. Корсажът беше украсен с панделки и рюшчета, с копринени розички и късо було. На времето беше подпъхнала под роклята придържаща булото възглавничка. Сега такива неща не бяха модерни, дамските рокли бяха тесни, а полите пълзяха бавно (според Рейчъл — скандално) нагоре. И след толкова години роклята й седеше като излята.

Тя се оглеждаше и положително щеше да се потопи в спомени за сватбения си ден, ако не я беше стреснал силен шум от надут клаксон. Някой й даваше зор. Изтича объркана до прозореца, да разбере кой вдига тая аларма.

— Какво, по дяволите, става там? — извика тя, когато дръпна пердето. — Този проклет дядка ще вземе да се претрепе!

Защото виновникът беше Слейд Меверик от четиридесет години неин съпруг, ухилен като медена питка и седнал в чисто нов автомобил, който беше подкарал като пиян през ливадата, защото никога не беше притежавал такова чудо и нямаше представа от шофиране. Беше възбуден като дете в коледна сутрин и побелелите му коси и мустаци блестяха като сребро на ясното следобедно слънце. Широка усмивка сияеше на почернялото му от слънцето и ощавено от вятъра лице, докато натискаше клаксона, та заглушаваше даже църковната камбана. Сега крещеше на Рейчъл да излезе да го погледа.

Всички тичаха със смях и викове към автомобила, да го разгледат по-отблизо, а после се разбягваха с крясъци, защото той залиташе ту на една, ту на друга страна, подскачаше, пращеше и пушеше. Горките кокошки, които обикновено се разхождаха гордо из ливадата, се пръскаха с кудкудякане, разперили крила, за да си спасят живота. Рейчъл видя, че една от лехите й с цветя можеше всеки миг да пострада.

— Господ да ни е на помощ! — измърмори тя, едновременно развеселена и ужасена, защото въпреки седемдесетте си години Слейд си беше все така безразсъден и смел, както на младини. Вярно е, изглежда, туй, дето казват хората: най-голям щурак е най-дъртият дъртак. Дано е взел това чудо само на заем. Но доколкото познаваше съпруга си, едва ли беше така.

В този миг в спалнята нахлу Тобиас, тригодишният най-малък внук на Рейчъл и така блъсна вратата, че тя за малко не се откачи от пантите. Беше толкова възбуден, че подскачаше като зайче и почти не беше в състояние да каже нещо членоразделно.

— Бабо! Бабо! Ела, ела да видиш! — Той скочи върху леглото и така заподскача, че пружината заплашително заскърца. — Дядо ти е купил автомобил за годишнината от сватбата! — потвърди малкият подозренията й. Той рипна на четири крака от леглото, плъзна се върху килимчето пред него. — Йо-хо-хо! — изкрещя Тобиас и скочи на крака. После задърпа нетърпеливо Рейчъл към вратата. — Ела, бабо! Побързай! Хайде! Хайде! Дядо иска да дойдеш да го видиш.

— Стара съм, не мога да тичам бързо — каза тя, когато момчето пак скочи, упорито и нетърпеливо, върху леглото. — И престани да подскачаш върху леглото ми, че ще го строшиш. Още не съм толкова стара, че да не мога да ти насиня дупето! Чу ли ме, внимавай, Тобиас Меверик! — закани му се тя с пръст, въпреки че с мъка запазваше строго лице, като му гледаше веселата муцунка.

Измежду всички внуци и правнуци, това умно, пъргаво хлапе с нахална усмивка и безцеремонно държане й беше най-любимото. Имаше красиво лице, вечно рошава черна коса, а сините му очи святкаха лукаво под дългите гъсти мигли. Той много й напомняше бебето Тобиас и просто не й беше по силите истински да му се разсърди. Внукът злоупотребяваше безсрамно с нейната слабост и я въртеше около малкото си пръстче, както го правеше от край време и Слейд.

— Щом не си стара да ме напердашиш, значи можеш и да побързаш, бабо — заяви нахално Тобиас, смъкна се от леглото и пак я задърпа за ръката.

— Виж го ти, многознайкото! Я ме остави на мира! — сопна му се тя. — Само като те погледна и капвам от умора. Хайде, върви. Да ти видя гърба! Ей сега ще дойда.

Когато момчето излезе, Рейчъл се върна към прозореца, подаде глава и извика:

— Престани с тоя проклет клаксон, Слейд Меверик, че както си я подкарал, до залез слънце съседите ни на десет мили наоколо ще са оглушели до един! Идвам, идвам веднага! — И заслиза, мърморейки, по стълбата. — Виж го ти, купил ми за сватбения ден автомобил! Хъм! За себе си го е купил, мошеникът! Не ги обичам аз тия дяволски измишльотини, не ми е изтрябвал. Два добри коня и удобна кола са ми открай време предостатъчни. Проклет дъртак! Бас държа, че ще ни пребие и двамата с тая налудничава машина.

Автомобилът беше чудесен, жълт, лъскав „Пакард кабриолет“ с черни кожени седалки, полирани до блясък фарове и бели гуми. Слейд най-сетне успя да спре и като видя Рейчъл, бързо слезе, изтича от другата страна и галантно й отвори врата, без изобщо да обръща внимание на войнственото й настроение.

— Харесва ли ти подаръкът, скъпа? — попита той, сияещ от радост и гордост. — Не е ли красавец? Цветът е по поръчка, за да ти отива на косата. Качвай се, ще направим едно кръгче.

— Не, благодаря, Слейд — отклони предложението Рейчъл. — Вече те видях как караш, или по-точно, как не знаеш да караш.

— Рейчъл, миличка, хайде ела — ухили се той нахално и тъмносините му очи заблестяха от удоволствие. — Онова беше за упражнение. Вече знам кое как става. Качи се да ти покажа.

След продължителни колебания Рейчъл, която имаше доверие само в превозни средства, теглени от коне, най-сетне склони да се качи в дългия, лъскав Пакард и Слейд потегли рязко с ужасен трясък.

Е, не беше чак толкова лошо, особено след като колата престана да се клатушка насам-натам. Но Рейчъл се вкопчи здраво във вратата, от страх да не изхвърчи, защото през живота си не бе пътувала с такава бързина. Погледна спидометъра и от ужас за малко не извика. Скоростта й се стори невероятна. После нададе вик, защото Слейд току що бе прегазил цяла редица тополови фиданки, които насадиха тази пролет, а колата се понесе като пияна право срещу въжето с пране.

Рейчъл едва успя да се наведе, когато Слейд налетя върху чистото пране, което в миг обви превозното му средство. Два чаршафа се бяха откъснали от щипките и сега се развяваха след Пакарда като опашка на дракон. Трети чаршаф се заклещи в месинговата обковка на предното стъкло. За лош късмет, като не й стигнаха щипките, Рейчъл върза сутринта този чаршаф за телта. Пакардът се носеше толкова бързо, че отнесе с чаршафа и телта, а двата колеца, за които беше хваната, се килнаха заплашително на една страна. После Рейчъл чу металически звук, хвърли бърз поглед през рамо и видя, че телта е скъсана и част от прането лежи в калта, а останалата се влачи по тревата.

— Слейд Меверик! — извика тя ядосана, — Слейд Меверик! Виж какво направи, щурчо проклети! Спри веднага това гръмогласно ненужно нещо, чу ли ме? То е опасно! За малко да ни пребиеш…

Но Слейд Меверик беше свикнал за четиридесет години с острото езиче на Рейчъл и беше придобил имунитет. Въпреки това изписа на лицето си съжаление, но отметна глава и след миг вече се превиваше от смях. После натисна толкова силно педала на газта, че Рейчъл подскочи на седалката и се вкопчи във вратата, за да не се озове на пода.

— Ще ти обясня защо става така, Рейчъл — надвика той шума на мотора. — Тук няма достатъчно място. Този двор е като за надбягване с препятствия — деца, животни, растения, накъдето и да… — той спря посред изречението и завъртя кормилото, за да избегне топката за крикет, която едно от внучетата беше запратило със страшна сила през ливадата.

Топката се удари е тъп звук в едно от задните колела. Рейчъл зърна с крайчеца на окото ухиленото, невъзмутимо лице на внука си Блейз Бийчъм, който бе улучил желаната цел. Слейд караше сега към прерията, за да не стане и по-лошо.

— Кое от тия нахални хлапета ни улучи? — изръмжа той, възмутен от подобно отношение към скъпия Пакард. — Блейз беше, нали? Проклет пакостник! Едно ще ти кажа, Рейчъл, наистина не зная как ще свърши всичко това. Новата генерация е направо за срамотите! Никакви маниери, никакво уважение към чуждата собственост. Блейз за малко да смачка някой калник на хубавата ми нова кола и, главата си давам, нехранимайкото се хилеше.

— Доколкото разбрах, колата била за мен — каза язвително Рейчъл и се извърна, за да не види съпругът й, че се смее.

— Какво? Ами да. Разбира се, точно така е. — Само че, само че… тъй де, ама ти наистина ли… искаш да я караш? — Той й хвърли уплашен поглед, сякаш се боеше, че тя наистина може да му отнеме новата играчка.

Рейчъл си прехапа устната до кръв, за да не се разсмее високо.

— Да карам това чудовище? — отвърна тя и му хвърли кос поглед. — Та аз едва склоних да се кача.

Сега трябваше да признае, че не беше чак толкова опасно, напразно се бе страхувала, въпреки че спидометърът сочеше вече ужасяващи петдесет километра в час. Беше й приятно да се вози в Пакарда, с който Слейд почваше очевидно да се справя.

Палещото августовско слънце, светещо на избледнялото небе и вятърът, който свистеше над колата, бяха приятни за кожата, както и бързото препускане през прерията. Равнината беше като море от цветя, разкошен пъстър килим, калейдоскоп от безброй цветове. В далечината виждаше кафявите четириъгълници прясно изорани ниви, вече загубили кехлибареното жълто на житата, а вятърът донасяше острия мирис на прясно окосена люцерна.

По пътя зърна изведнъж стара постройка. Бяха полусрутените остатъци от старата им плевня, от времето, когато Фремънт, Поук и Сийкс още бяха живи. Сега и тримата лежаха под тревата на хълмчето, под старото дърво, което беше станало още по-високо и продължаваше упорито да устремява клони към небето, въпреки че на два пъти го бе улучвала мълния. Старата им къща също беше изчезнала. Не разбираше защо Слейд още не е пратил ратаите да съборят плевнята. В това състояние тя беше вече опасна.

Изведнъж Рейчъл видя как иззад плевнята изскочи едро, охранено животно и хукна право срещу автомобила.

— Чили Пейпър! — извика тя. — Боже милостиви, Слейд, та това е Чили Пейпър!

Представа нямаше какво търси този хитър, стар, получавал премии бик, тук, в прерията, на ничия земя. Сигурно беше строшил преградките на бокса си. В същия миг разбра, ужасена, че Слейд няма никакъв шанс да спре навреме. Те се носеха право срещу бика. Рейчъл извика, когато мъжът й натисна спирачката, а силната му ръка я прегърна и я удържа да не изхвръкне през стъклото, защото колата подскочи, залитна и се завъртя.

Паникьосаният бик изрева яростно и хукна да бяга, автомобилът продължаваше да се върти, а Слейд се опитваше да овладее кормилото. Стори й се, че е минала вечност, а бяха само секунди. За ужас на Рейчъл Пакардът не спря, а продължи, останал без управление, да се носи напред и преди Слейд да направи нещо, колата се блъсна в затворената дървена порта на плевнята и я събори.

В сградата нямаше нищо освен забравена огромна копа сено. Колата се заби в нея и вдигна от гредите ято гълъби, които изхвърчаха шумно през дупка в покрива. Автомобилът рязко спря, сеното засипа предното стъкло и торпедото, за малко не погреба и Рейчъл и Слейд.

Миг по-късно установиха, разтреперани, че са още живи. Като кашляха и кихаха, двамата се заловиха за работа, измъкнаха се изпод сеното и се изгледаха мълчаливо с огромно облекчение. И двамата бяха толкова щастливи, че другият е цял и невредим, че не намериха думи за любовта си, за чувствата, изпълващи сърцата им.

Слейд видя побелялото като вар лице на Рейчъл и каза, разкаяно:

— Ама хубава разходка си направихме, нали скъпа?

— Дъртако проклети! — възкликна тя, бясна и все още уплашена. Лицето й беше облято в сълзи, тя се нахвърли върху него и забарабани е юмруци по гърдите му. — Откачен дядка! За малко да претрепеш и мен, че и най-хубавия ми бик!

После се озова изведнъж в прегръдката на мъжа си, захълца тихичко на гърдите му, а той я галеше успокояващо по косата, шепнеше й на ухото думи на обич и мили извинения. В нейния свят отново всичко беше наред. Най-сетне се освободи от прегръдката му, овладяна и успокоена. — Та значи това беше подаръкът ми за годишнината от сватбата! — изсумтя тя презрително и хвърли осъдителен поглед към натрошения Пакард.

— Ами да… — Слейд се въртеше притеснено на седалката. — Боя се, че трябва нещичко да ти призная, Рейчъл — каза той с най-сладкия си глас. — Откровено казано, този автомобил го купих за себе си, понеже зная, че макар да имаме достатъчно пари, ти не обичаш много-много да харчиш, от страх парите в тенекиената ти кутия в кухнята да не намалеят и това да ти отнеме сигурността. Но аз пък не го разбирам. Имаме четиридесет хиляди морга земя и близо половин милион долара в банката. Защо да не се поотпуснем, докато сме още на този свят и можем да се порадваме на живота! Та си купих Пакарда като подарък от теб за мен, пък от мен за теб е ей това. — Той извади от джоба си малко пакетче и й го подаде. — Всичко хубаво за сватбения ден, Рейчъл, сърчице мое.

Рейчъл развърза с треперещи ръце красивите панделки, разгъна хубавата хартия,(Слейд бе помолил да му опаковат подаръка, защото не би могъл да направи толкова красиво пакетче), вдигна капака, махна и копринената хартия. В кутийката лежеше златна брошка с формата на сърце, украсена по краищата с рубини. В средата беше гравирана една единствена дума Хартланд.

— Божичко! — възкликна Рейчъл, като видя брошката. Очите й плувнаха в сълзи, гърлото й пресъхна.

Взе бавно брошката в ръка и видя, че под нея е сложена картичка с пастелен цвят. Разтвори я и прочете, написаното с решителния едър почерк на мъжа й:

— О, Слейд, Слейд! И аз те обичам — прошепна тя, едновременно усмихната и разплакана. Обви ръце около врата му и дълго и страстно го притисна към себе си. После взе брошката и помоли: — Ще ми я забодеш ли? Ръцете ми треперят, не мога сама.

— Разбира се. Харесва ли ти, мила? — попита той, след като закопча брошката за високата яка на сватбената й рокля.

— Дали ми харесва? Аз вече си я обичам! Прекрасна е, Слейд. Това е най-красивото нещо, което съм имала някога.

— Значи нямаш нищо против аз да задържа автомобила?

Рейчъл се разсмя през сълзи и поклати отрицателно глава.

— Горкият Чили Пейпър — въздъхна тя. — Бас държа, че е вече на път за Оклахома и се пита какво ли е туй нещо, дето за малко не го прегази. Поне месец ще му трябва, докато си стане предишният. И да благодарим на бога за колата сено! Ако не беше тя, вече щяхме да сме пред вратата на Свети Петър. Но мирише доста силно на гнило. Откога ли е тук? Трябва да пратиш няколко души да съборят плевнята, Слейд…

— Бъди сигурна, че няма да го направя — възкликна той обидено и я изгледа навъсен. — И да не си ми го повторила още веднъж! Това е последната ми дума!

— Не те разбирам, та плевнята е станала опасна!

— Тя е мястото, където целунах за пръв път жената, която обичам — каза той строго. — И тя ще остане да стои, докато съм жив.

— Да, ти наистина ме целуна за пръв път именно тук — прошепна Рейчъл, трогната от неговата сантименталност.

— Освен това мисля веднага да те целуна тук още веднъж.

Рейчъл реши, че идеята му е блестяща и се изправи в очакване на седалката. Но за нейна изненада и разочарование Слейд не се приближи. Тя гледаше неподвижната му фигура и се питаше какво ли цели с обидното си мълчание. Най-сетне изрече нетърпеливо:

— Е и?

— Какво — и? — измърмори той и сви строго вежди.

— Ще ме целунеш, или не? — попита тя ядосано, леко объркана от странното му държане, пък и малко обидена.

— Аз чакам — изръмжа той, стиснал зъби.

— Чакаш ли? — повтори тя тихо. — За бога, Слейд, но какво?

— Чакам покана — изсъска той с яростен поглед. — Реших, че след като сме загърбили четиридесет години от сватбата, трябва по изключение, да бъда поне веднъж учтив.

— Покана, значи? — Рейчъл най-сетне разбра и се плесна от удоволствие по коляното, смехът и екна като камбана в тихата, огряна от слънцето плевня. — Боже милостиви! Просто не мога да повярвам. Слейд Меверик, сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че за четиридесет години съм успяла най-сетне да те науча на добри обноски?

— Изглежда, че е така, понеже аз наистина чакам покана, при това с огромно нетърпение, ако ми е позволено да го кажа, по дяволите!

— Да не повярва човек! — поклати засмяно глава Рейчъл. — Как само се променят времената!

Тя седеше върху кожената седалка на Пакарда, сякаш потънала в мечтите си. Припомняше си всички тези години, дошли и отминали, откакто Слейд я бе целувал в онова зимно утро, толкова отдавна, в тази плевня. През процепите в покрива проникваше топлото августовско слънце, обгръщаше ги сякаш в златен ореол, сено и прах танцуваха във въздуха, вдигнати от лекия ветрец, нахлуващ през строшената порта. Четиридесет години! Нима е минало толкова много време? — попита се тя още веднъж. Да, бяха минали като един ден, в сянката на една усмивка. Но толкова спомени лежаха като изсушени цветя в книгата на живота й, че едва се побираха. А като си мислеше за съпруга си и семейството, за своя „Хартланд ранч“ (станал междувременно един от най-големите в Канзас), за парите в тенекиената кутия върху кухненския шкаф (и за останалите, вложени на сигурно място в банката), Рейчъл си даваше сметка, че Бог бе препълнил нейния дискос и не можеше да иска от живота повече, отколкото й е дал.

— Е и? — прекъсна Слейд нетърпеливо мислите й.

— И какво? — попита тя, все още изцяло в миналото.

— Какво значи това… и какво? — попита Слейд. — Да не вземеш на стари години да ми се побъркаш? Веднага да си го избиеш от ума! Четиридесет години съм понасял острото ти езиче, Рейчъл и капризите ти, но и всяка секунда им се наслаждавах, защото в края на краищата все аз побеждавах — заяви той, ухилен високомерно и малко злобно. Огледа я някак учудено. — Да, всяка победа ми носеше наслада. И проклет да съм, ако допусна сега да ми полудееш. Така че… да… та какво казвах? А да, все още чакам. Ще получа ли най-сетне покана да те целуна, стара жено?

— Да, разбира се — каза Рейчъл и го погледна засмяно в очите. Сърцето й беше готово да се пръсне от любов към него, четиридесет години любов и благодарност за радостите, които й беше дал. — Да, мисля, че вече можеш. Тя млъкна за миг, а после каза: — Смятай се за поканен, стари мъжо!

А той прие поканата с пеещо сърце.