Дива кръв

ГЛАВА ОСМА

Прерията, Канзас, 1875

Рейчъл би предпочела Гюс, както тя наричаше Густав Оксенбърг, да не я беше посетил тъкмо тази вечер, за да я ухажва. Просто нямаше сили да води с него учтив разговор, нещо, което винаги я напрягаше. Още по-лошо беше, че Гюс доведе коза и козле — чул, че за бебета козето мляко е за предпочитане пред кравето. Мъжът направо се разстрои, когато разбра, че с изключение на Гидиън, Кейлеб и Филип, децата са вече при вуйчо си, наемен убиец. Сега и той не знаеше какво да прави с блеещите животни, беше ги докарал, защото на него не му трябваха.

Рейчъл би предпочела шведът да престане да я ухажва, но беше трогната все пак, че е, помислил за малкия Тобиас. Затова му каза любезно да затвори двете живот ни в плевнята, а тя щеше да се погрижи Поук да ги закара след вечеря заедно с момчетата в дома на Бийчъм. Освен това разбра, че няма начин да не покани, макар и без особено желание, поклонника си на вечеря.

Атмосферата беше тягостна. Гюс по начало не беше от приказливите, но пък ядеше като прегладнял. Винаги беше смятал, че разговорите на маса са си чиста загуба на време, защото много по-важно е да се яде. Останалите също едва проронваха дума, потиснати от мисълта, че момчетата на Бийчъм ще последват момичетата и ще ги напуснат. Тъй че Рейчъл искрено се зарадва, когато вечерята приключи.

Момчетата веднага скочиха и почнаха да раздигат, нещо, което вършеха обикновено сестрите им. Правеха всичко колкото може по-бавно, за да поотложат неминуемата раздяла. Рейчъл разбираше, че не трябва да ги поощрява, но не й даваше сърце да ги подканва. Въпреки чувството за вина, работеше по-бавно и от момчетата, движеше се сякаш ръцете и краката й бяха от олово. Фремънт го забеляза, но не каза нищо, той разбираше какво й е. Запали лулата, облегна се на стола и зачете библията си. Поук разбираше, че Рейчъл не е в настроение да занимава Гюс и го подкани да изиграят някоя и друга партия дама. За което Рейчъл му беше безкрайно благодарна.

Въпреки всичко, моментът настъпи: и последните трохи бяха събрани от масата, и последната чиния избърсана и сложена в шкафа, последната кърпа грижливо сгъната И оставена в коша. Рейчъл и момчетата се спогледаха тъжно, в стаята се възцари тишина. Но преди някой да успее да каже нещо, тишината беше прекъсната от тропота на конски копита и скърцането на влизаща в двора кола. — Кой ли може да е? — запита се, изненадана, Рейчъл. С газената лампа в ръка тя отиде да отвори и видя, смаяна и гневна, че на вратата стои Слейд Меверик.

Има толкова лошо мнение за мен, че сигурно се е уплашил да не попреча на Поук да отведе момчетата — помисли си тя ядосано. Тъкмо се канеше да му заяви какво мисли пък тя за него, когато чу радостни викове и смях и видя, смаяна, малките Бийчъм, насядали в каруцата на баща си. Те й махаха и щастливо се смееха. Сърцето й подскочи от радост и тя отправи към Слейд изпълнен с надежда въпросителен поглед, макар да й се струваше толкова малко вероятно мъжът да е променил намеренията си и да е решил да й върне децата. А той се изкашля и каза, явно много смутен:

— Аз… хъм… много се извинявам за ненадейното нападение, госпожице Уайлдър — подхвана той, но понеже бях видял къщата само отвън, аз… аз просто нямах представа колко силно я е повредила бурята. Половината покрив е хлътнал, водата стига до глезените. Вътре гъмжи от змии и плъхове, откровено казано, госпожице, тя е направо необитаема. Не бих държал там свине, та камо ли своите племеннички и племенници. Помислих си дали да не ги заведа на хотел, но е вече късно, пък и без туй им дойде множко днес и… тъй де, искам да кажа, госпожице Уайлдър, че ще съм ви много признателен, ако могат да останат при вас, докато вдигна къща от тухли. — Слейд млъкна, бръкна в джоба си и извади пачка сгънати банкноти. — Ще си платя, разбира се, храната и квартирата.

Като видя парите, на Рейчъл й се подкосиха краката. През живота си не беше виждала толкова накуп. Сега размисляше трескаво какво може да свърши с тези пари: да наеме повече ратаи за фермата, та дядо й да може да се радва спокойно на старините си, да увеличи малкото си стадо, което отглеждаше с толкова мъка, защото можеше да купува само мършави телета, които джамбазите от Тексас изоставяха тук, когато изтощените животни не можеха да продължат пътя. А откога мечтаеше и за хубава нова рокля, божичко, откога не си беше купувала нищо. Но, за бога, как може тъкмо сега да мисли за подобни неща? Въпреки всичко Рейчъл се почувства ужасно обидена от предложението на Слейд да й плаща за грижи те около децата, та нали само от любов към тях ги беше прибрала веднъж и беше готова веднага да ги вземе пак. Имаше чувството, че този убиец иска нарочно да сложи ясна граница между нея и семейство Бийчъм, да й даде ясно и безпощадно да разбере, че колкото и да обича децата, той им е роднина, а не тя. Така радостта й от завръщането на децата се оказа омрачена.

— Разбира се, че ще взема децата — изсъска Рейчъл. — Само че, господин Меверик, аз не съм за тях чужда лелка, която държи пансион. Обичам децата като свои и няма да ви взема пари. — Тя се извърна, за да устои на изкушението да издърпа все пак банкнотите от ръката му. — За каква ме мислите, изобщо? Как можете да ми предлагате пари, след като… след като Индия беше най-добрата ми приятелка… беше ми като сестра, въпреки че нямахме кръвно родство, нещо, което вие така любезно обичате да подчертавате…

— Моля да ми простите, госпожице Уайлдър — каза смутено Слейд. — Не исках да ви обидя, честно слово. Просто си помислих, че това са разходи, които не можете да си позволите… понеже имате само една малка ферма… искам да кажа, че времената са тежки и… — Той млъкна, объркан и си помисли, че не е нищо повече от нетактичен идиот, а опасните искри в очите й му подсказваха, че с неуместни позовавания на нейната бедност само я е ядосал още повече.

Животът на земеделеца беше много труден, особено в Канзас, където зависеше от толкова непредсказуем фактор като времето, или от строежа на почвата. „Тружениците на земята“, както наричаха понякога обитателите на Голямата равнина, бяха богати на надежди и молитви, но бедни на добри реколти и суха пара. От писмото на Индия Слейд знаеше, че миналата година скакалците са опустошили преди всичко малките ферми, като тази на Рейчъл, затова с основание смяташе, че се държи така заради доброто си възпитание, а не защото е надиплила под дюшека си цяло състояние. Долавяше, как зад фасадата от възмущение и гняв се крият гордостта й, нейната обич към децата и съперничеството в борбата за тях. Но тя положително би предпочела да умре, но не и да го признае тъкмо на него, на мъж, когото презираше. Слейд разбираше, че трябва да й помогне по някакъв начин, но още не знаеше как. Нямаше голям опит в отношенията със жени като нея, с дами. Жените, които познаваше, винаги бяха приемали охотно парите му.

— Все още се справям не по-зле от останалите, господин Меверик — каза студено Рейчъл, точно както беше очаквал. — Ще се оправям и занапред — продължи тя. — Освен това, колкото и да ми е неприятно, съм ви задължена за сумата, която платихте за щетите в „Силвър Слипър“. Ще ви я възстановя при първа възможност…

— Нима не съм ви казал, че не е необходимо, госпожице Уайлдър — прекъсна я Слейд и изведнъж му хрумна нещо. — Щом толкова държите на това — предложи й той — съгласна ли сте да ви опростя дълга срещу грижите за децата? В края на краищата причина за неприятната случка в „Силвър Слипър“ е било желанието ви да помогнете на моите племеннички и племенници, обстоятелство, за което не мога да не се чувствам отговорен. И така, съгласна ли сте, госпожице?

— Но да, да… разбира се — отговори Рейчъл, след като поразмисли. Това поне не беше хладнокръвна сделка между чужди хора, беше нещо съвсем различно от онова, което този пистолетаджия й предлагаше преди малко и което така дълбоко я беше обидило. Лицето й изведнъж просия и Слейд си помисли, че със златистата си коса, сияеща като ореол на светлината на газената лампа, тя прилича сега на ангел. — Но заповядайте, господин Меверик, защо не влезете? — покани го тя с усмивка, а той усети как тръпка пронизва цялото му тяло.

Безкрайно учуден от собственото си поведение спрямо тази почтена и сдържана жена, която не беше и негов тип. Слейд свали шапка и се наведе, за да не удари глава в ниската рамка на вратата. Без изобщо да подозира какво влияние има върху този мъж, Рейчъл се отмести, за да го пусне да влезе и миг по-късно децата за малко не я събориха, така неудържимо я запрегръщаха всички наведнъж Беше й невъзможно и да отговори на безбройните им въпроси. Все пак успя да ги успокои и да представи на Слейд Фремънт, Поук и Гюс. Направи й добро впечатление, че майсторът на пистолетите стисна ръка не само на нейния дядо и на шведа, но и на чернокожия. Слейд Меверик отново беше спечелил в очите й червена точка, защото само малцина бели мъже, особено пък от Южните щати, биха го сторили. Дори да го мразеше, трябваше да му признае това достойнство.

На светлината на газената лампа, която Рейчъл сложи на една малка масичка, сега Фремънт мереше Слейд от глава до пети. Изглежда видяното му хареса, защото старият човек кимна кратко и му предложи стол.

— Поседнете малко с нас — каза Фремънт. — Рядко имаме гости и с удоволствие бих послушал какво ново има по белия свят. — Рейчъл, кажи на Бийчъм да закара конете си в обора, а после да дойде при нас — обърна се той към внучката си. — За кой дявол ще стои вънка като проклет идиот на вятъра и студа и ще си мърмори под носа.

— Добре, дядо — отвърна тя послушно, въпреки че изобщо не я интересуваше, дали Джонатан ще замръзне или не.

Въпреки това Рейчъл почти го съжали, когато го видя да седи на капрата. Изглеждаше като прегазен от влак. Но само след миг се увери, ядосана, че той е пил. Навярно беше скрил в къщата си бутилка, която тя не бе успяла да намери, а уж беше сигурна, че е унищожила всичките му запаси.

— Джонатан, господин Меверик знае ли, че си пиян? — попита тя.

— Хабер си нямам — изръмжа той. — Освен това не е негова работа, нито пък твоя! Разкарай се и ме остави на мира! Вие двамата вече направихте всичко възможно, за да превърнете живота ми в ад и да настроите срещу мен собствените ми деца.

— Ти това сам си го направи, Джонатан — присви тя устни. — От години вече си женен само за бутилката си. Ракията е съсипала много мъже, и ти не правиш изключение. Но още не е късно, Джонатан, сложи край, преди алкохолът да те е убил.

— Трогнат съм от грижите ти, госпожице Въздържание — каза той презрително. — Само че покорно благодаря. — После извади най-нахално шишето от джоба си и пое голяма глътка. — Пръждосвай се! — изкрещя той и избърса устни с ръкава. — Не желая да слушам проклетите ти проповеди, нямам нужда нито от тях, нито от идиотското ти гостоприемство. Писнало ми е и от Меверик, и от тебе. Мен ако питаш, можете да се омитате направо за ада!

С тези думи Джонатан изплющя с юздите по гърбовете на кончетата. Рейчъл едва успя да се дръпне встрани, когато те потеглиха и за малко не я оставиха под колелата. Разтреперана от яд, задето Джонатан толкова я мрази, тя тръгна към къщата. На прага затвори за миг очи и се облегна на вратата, за да се овладее, преди да влезе. После натисна дръжката и пристъпи напред.

Ева тъкмо слагаше по-малките да спят. Фремънт и Слейд седяха до огнището, пушеха и си приказваха. Гюс беше загубил повече от обикновеното в партията на дама срещу Поук. Шведът явно не можеше да се съсредоточи върху играта, защото наблюдаваше Слейд Меверик. Като видя смръщеното му чело, Рейчъл тутакси разбра, че за него Слейд е възможен претендент за ръката й. Тя се изчерви, защото до този миг изобщо не се беше замисляла за това как ще погледнат околните на нейните, наложени от обстоятелствата, отношения със Слейд Меверик. Изобщо не й беше минало през ума, че някой може да го види в ролята на неин ухажор. Подобна перспектива я обърка, защото нямаше съмнение, че ако този мъж реши да я ухажва, изобщо няма да го интересува дали отговаря, или не, на нейните изисквания, изобщо няма да се съобразява с каквито и да било норми на поведение. Рейчъл усърдно си повтаряше, че този мъж я отблъсква, но беше достатъчно честна да си признае, че всъщност едва ли е точно така. Затова твърдо реши да внимава никога да не остава с него насаме. Защото, въпреки доброто си възпитание. Слейд Меверик не беше джентълмен и принадлежеше по-скоро към категорията хора от рода на Рей Крипън. Крипън беше един от местните нехранимайковци, когото подозираше освен това и в кражби на добитък. Колкото и да обичаше децата на Бийчъм, тя не биваше да забравя, че вуйчо им е подозрителна личност и съвсем не е изключено за главата му да е определена награда.

Рейчъл не знаеше как става, но срещнеше ли погледа на Слейд, тутакси забравяше всички тези съображения и тайничко си признаваше, че през живота си не беше срещала толкова привлекателен мъж.

— Къде е Бийчъм? — попита той, като я видя да се връща сама.

— Замина си — отговори Рейчъл. — Предполагам, че отиде в града.

Слейд кимна, сякаш не беше и очаквал друго.

— Утре ще се погрижа за всичко това — каза той доста спокойно.

Въпреки тона му, Рейчъл цялата настръхна и си каза, че не би искала да е на мястото на Джонатан, когато шуреят му го намери. За да не покаже внезапния си страх, тя седна в стола-люлка и почна да плете. После си помисли, че съвсем не се държи като домакиня и подхвана разговор с Гюс, който беше отклонил втора партия дама. Но разговорът някак не потръгваше, прекъсван от дълги паузи и тя пламна от яд, като видя неприкритото хилене на Слейд. Изглежда добре се забавляваше, като гледаше колко нескопосно я ухажва Гюс и колко вяло му отвръща тя. Изпита облекчение, когато Гюс погледна джобния си часовник и реши, че му е време да си тръгва. Бързо стана да го изпрати и затвори енергично вратата зад себе си. Но само няколко мига по късно, когато Гюс й подаде ръка за лека нощ (през цялото време, откакто я ухажваше, той не беше намерил смелост да я целуне), тя чу идващи откъм къщата радостни звуци на устна хармоника и ужасно се изчерви, защото някой свиреше песничката „Жабокът станал ухажор“. Нейният дядо и Поук не свиреха на този инструмент, а децата вече спяха, следователно нахалникът можеше да е само Слейд.

Ще го убия — помисли си тя. Направо ще го застрелям. Какво си позволява!

За щастие шведът Гюс не можеше да знае старата шотландска народна песен. Въпреки това беше ужасно ядосана, на шегата на този главорез. Веднага щом Гюс си замина, тя закрачи решително към къщи с твърдото намерение да прочете на Слейд Меверик дълго конско евангелие. Но когато влезе, разтреперана от гняв, трябваше само да стисне устни, защото дядо й весело й смигна, а Поук сияеше от кеф. Причината беше, че, щом тя се появи на прага, нахалникът засвири „Сърничката обича зелената гора“, като се преструваше на всичкото отгоре, че не я вижда. Старата английска песничка направо я вбеси, защото много добре знаеше текста:

Разбра колко ще е глупаво да почне сега да му чете конско, въпреки че я сърбеше езикът, затова пренебрегна задълженията си на домакиня, вирна глава и прошумоля с фустите си покрай веселата компания право към кухнята. Най-сетне Слейд стана, скри хармониката и благодари, ужасно сериозен, за приятната вечер, но тя не се съмняваше, че вътрешно й се подиграва и с сега с най-голямо удоволствие би му ударила плесник. Гневът й преля, когато Фремънт, решил очевидно, че неочакваният гост е много симпатичен, взе че го покани да пренощува в плевнята.

— Наистина много мило от ваша страна — каза Слейд. — Мисля, че ще приема поканата.

— Е, чудесно — просия Фремънт, а на Рейчъл й идеше да извие врата на дядо си. — Поук ще ви покаже къде можете да си разстелете одеялото, а утре заран ви чакаме за закуска.

Без мене! — каза си внучката му, извън кожата си от яд.

После изведнъж се сети за нещо много, много злобно. Реши, че би трябвало всъщност да благодари на дядо си за възможността да си отмъсти на Слейд Меверик, на този безсрамен никаквец.

ГЛАВА ДЕВЕТА

На другата заран Рейчъл стана много рано, за да не може никой да я види как осъществява плана си за отмъщение. Отначало реши да даде на Слейд само малък урок заради държането му миналата вечер, но колкото повече се развиделяваше навън, толкова по-сложен ставаше планът й, дотам, че усети даже леко угризение на съвестта. Но само като си помисли за нагло ухилената му физиономия и подигравателните песнички, изсвирени с устната хармоника, забрави скрупулите и се залови, за работа.

Замеси тесто за хлебчета и остави встрани една порция, предназначена за Слейд Меверик. Намачка го безмилостно, докато стане жилаво като гума, после го разточи, направи и от него хлебчета и ги хвърли във фурната заедно с другите. После наряза сланина и я сложи в тигана. От напрежението изгори три парчета, но реши, че е добре дошло, защото изгорените резени ще даде на Слейд и ще се погрижи цялата му закуска да е несмилаема. Свари качамак и отдели в единия край на паницата няколко лъжици, които пресоли. После изпържи бъркани яйца и ръсна върху порцията на Слейд толкова черен пипер, че би отклонил и ловджийско куче от поетата следа. Стигна даже дотам, че изля малко оцет в чаша мляко, за да се вкисне и да й е под ръка, ако гостът не пие кафето си черно. После смели малко кафе, специално за Слейд, та да може и в него да сипе сол.

Като свърши всичко това, натрупа чиниите в единия край на масата, за да е сигурна, че само главорезът ще получи от разваленото ядене. Най-сетне викна, че масата е сложена.

Тя поздрави Слейд толкова мило, че ако я познаваше по-добре, той веднага би се усъмнил, че нещо не е в ред. Но неговите познания по женска тактика се ограничаваха с нацупени устнички, майсторски сложен грим, дантелени жартиери и топли легла. Той не подозираше каква война можеше да се води с тенджери, тигани, точилки и дървени лъжици. Самонадеяността му по отношение на жените беше толкова голяма, че беше уверен — Рейчъл ще му прости наглостта, както я бяха прощавали всички жени в неговия живот.

Просто не разбираше защо му скимна снощи така да я изтормози. Сякаш дяволът го беше побутвал. Но пък и тя му демонстрира такова презрение, така го разиграва, че го бяха засърбели ръцете да й понатрие носа. В едно отношение Бийчъм се оказа прав: Густав Оксенбърг беше прекалено бавен и тромав, за да обуздае чистокръвна кобилка като Рейчъл Уайлдър. Слейд не можеше да си обясни защо го ядоса толкова мисълта, че тя може наистина да се омъжи за шведа. Не беше поощрявала Гюс ни най-малко, но не можеше и да се очаква, че ще прояви чувствата си пред толкова хора. Въпреки всичко Слейд се усети неприятно изненадан, когато разбра, че тя си има ухажор, който е чест гост в дома й, а сега се е разположил преспокойно до камината. Затова просто не можа да устои на изкушението да го подиграе.

Слейд не разбираше какво става с него. Нямаше никакво намерение да си съперничи с когото и да било заради Рейчъл, нали така? Нито женската й привлекателност, нито качествата й на домакиня можеха да го накарат да забрави, че тя е капризна кобилка, която плаче за силна ръка на юздите и за остри шпори. Съпругът й щеше да си има с нея само главоболия. Не, Слейд не проумяваше как някой може изобщо да я иска за жена.

Но Гюс беше едър мъж, по-висок от Слейд и с доста килограми по-тежък. Шведът положително изяждаше огромни количества храна, за да не отслабне, а миризмите откъм кухнята подсказваха, че Рейчъл готви добре. На Слейд му потекоха слюнки само като си помисли, че след седмиците, прекарани на път, след като беше ял най-често манджи от тлъсто месо, най-сетне ще си хапне нещо вкусно.

Той седна на масата до Рейчъл и се позасмя на не особено смирената молитва, произнесена от Фремънт. После разгърна салфетката върху скута си и зачака благовъзпитано, но нетърпеливо Рейчъл да сипе и на него. Тя сложи на него последен и той втренчи гладен поглед в чинията си, докато тя му наливаше кафе, добавяйки скришом от соленото, приготвено специално за него. Когато Слейд каза, че си пие кафето черно, тя наля вкиснатото мляко в една чаша и я сложи до чинията му.

— О, божичко! — няма нужда да ме чакате! — възкликна тя, като видя, че Слейд, а по неговия пример и децата я гледаха с очакване, въпреки че дядото и Поук отдавна се бяха нахвърлили върху закуската.

Рейчъл си сипа с невинен израз пълна чиния, но без да изпуска Слейд от очи. Всички хлебчета бяха толкова меки, че едва не се разпадаха, когато ги разтваряха, за да ги намажат с масло. Само хлебчетата на Слейд бяха толкова корави, че трябваше да ги разреже с нож. Рейчъл с мъка сдържаше смеха си като наблюдаваше учуденото му лице. Охо, той още не подозираше какво му е приготвила. Като намаза хлебчетата си с масло, той отхапа от сланината и чак като задъвка, разбра, че е силно прегоряла от едната страна. Беше май и гранясала. Всъщност от препичането се беше засилил вкусът на скакалци, с които се беше тъпкало прасето. Очите й засвяткаха от удоволствие, когато Слейд пребледня, защото беше принуден да преглътне парчето несдъвкано. Идеше й високо да се разсмее, когато взе да бърка недоверчиво яйцата с вилицата, а като реши, че изглеждат нормално, пъхна едра хапка в уста и за малко не се задави от черния пипер. Всички го зяпнаха, с изключение на Рейчъл, която отчаяно се мъчеше да не се разсмее.

— Задавих се май… — изкашля се Слейд Меверик със сълзящи очи.

Той посегна припряно към кафето, изпи го на две глътки и чак тогава разбра, че е ужасно солено и проумя най-сетне, че Рейчъл хубавичко го е подиграла. Не му беше ясно как го е направила, след като сипваше на всички от една купа, а никой друг не се оплака от закуската.

Тъкмо обратното, всички ядяха с апетит, установи мрачно Слейд. Призля му при мисълта каква чудесна закуска е изтървал, да не говорим за това какво ставаше в стомаха му. Кой беше казал: „Никога не разгневявай жена!“? На собствения си гръб трябваше днес да го разбере. Сега горчиво съжаляваше, че е ядосал Рейчъл с хармониката, защото отмъщението й целеше да го отрови.

Изведнъж си спомни думите на Бийчъм, че е дяволска жена и вари какви ли не отровни напитки. Господи божичко! — помисли си Слейд — дали наистина не го е отровила? Та нали се беше опитала да убие Бийчъм с пушката си! Той я изгледа подозрително. Не, не може да бъде. Наистина, хлебчетата му бяха корави, а сланината прегоряла, но яйцата бяха само поръсени със силен чер пипер, пък и солта в кафето едва ли беше отровна. Видя как ъгълчетата на устните й потреперват и разбра, ядосан, че тя просто му се подиграва.

Проклетата идиотка! Охо, ще я сложи на място. Какво си въобразява? Него ли ще надвие? Той енергично стана, отиде мълчаливо до умивалника, изплакна си една чаша и си наля още кафе. Не искаше да се довери втори път на Рейчъл. После се върна на мястото си и се принуди да довърши отвратителното ядене. Преглъщаше мъчително пресоления качамак и едва не си строши зъб с едно хлебче, толкова кораво, че Югът положително щеше да спечели войната, ако беше използвало такива хлебчето като муниция. Слейд успяваше въпреки всичко да яде, а накрая се накара да изпие и вкиснатото мляко, но това вече го довърши. Стомахът му се раз бунтува и той разбра, че трябва да се предаде. Като ругаеше яростно Рейчъл, той изхвърча навън, подпря се на стената и повърна цялата отвратителна закуска.

А докато повръщаше, чу, за капак, как в къщата Рейчъл най-нахално си подсвирква „Жабокът станал ухажор“.

Ще я убия, с голи ръце ще я удуша! — мислеше си той. Господ да ми е на помощ… ще го направя.

С тази цел пред очи той закрачи към кладенеца да си измие лицето и да си изплакне устата. Водата беше леденостудена, от което ядът му стана безмерен. Целият мокър, с израз, който би накарал дори мъж да пребледнее, Слейд се върна в къщата, твърдо решен да извие врата на Рейчъл Уайлдър.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Рейчъл го видя през прозореца и усети, че през живота си не е изпитвала по-силен страх, отколкото в този миг пред решително крачещия бесен главорез. Коленете й се подгънаха, ръцете й станаха студени като лед. Боже милостиви! Сега се питаше, паникьосана, какво ли ще й стори и защо не се позамисли, преди да пристъпи към отмъщението. Сега щеше най-малкото да я наругае. Можеше да си позволи и да я набие. В края на краищата беше платен убиец, а не джентълмен, а тя беше съвсем сама, закриляна само от шепа деца, защото дядо й и Поук вече бяха излезли. Не, изглежда наистина си е изгубила ума, щом се осмели да поднесе такава закуска на Слейд Меверик.

Рейчъл се озърна като подгонено животно за скривалище, но не можа да намери. Не беше плашлива по природа, но при дадените обстоятелства предпазливостта не беше излишна. Реши да изтича до обора и да избяга с кобилата, преди този тип да я е награбил.

— Връщай се веднага, жено проклета! — изрева Слейд, като я видя. — Върни се, ти казвам! И да знаеш, че ще те откажа от тия твои номера, вещицо недна!

Рейчъл хукна още по-бързо, но само след миг чу зад себе си звънтенето на шпорите му. Успя в последната секунда да затръшне подире си портата на обора. Но преди да се доближи до кобилата, Слейд вече беше дръпнал с такава сила портата, че тя се блъсна с трясък в стената. На жълтеникавата светлина на пролетното слънце, застанал в рамката на портата, той заприлича на Рейчъл на същински ангел на отмъщението.

Рейчъл разбра, че няма да успее да изведе Сънфлауър от обора и се закатери с разтуптяно сърце по стълбата, опряна в балите сено. После се опита, коленичила, да издърпа стълбата след себе си, но за неин ужас Слейд вече се беше вкопчил в първите пречки, а беше толкова тежък, че Рейчъл не можеше да го отблъсне от стълбата. Опита се поне да я отдалечи от балите, но тя само леко се олюля и пак се залепи за ръба на сеновала.

Сега Рейчъл грабна една бала и я тласна с все сили надолу. Пое си дъх, когато тя се стовари право върху главата на Слейд Меверик. Изненадан, той падна на земята. Рейчъл изобщо не надникна да види дали е ранен, а веднага се вкопчи в стълбата и я заизмъква нагоре. Слейд се надигна с мъка и се хвърли върху бавно изчезващата стълба. Успя да хване долната летва и сега двамата почнаха борба за стълбата.

— Само да те докопам! — съскаше той със стиснати зъби, а очите му святкаха от гняв като същински сапфири. — Дълбоко ще съжаляваш, че ти е минало през ума да ме тровиш, вещице проклета!

Тъкмо от това се боеше Рейчъл и тя задърпа още по-упорито стълбата. Колкото и да я беше страх, заплахите на този тип отново я вбесиха и не можа да се сдържи да не му хвърли презрително:

— Не съм имала намерение да ви тровя, иначе щяхте да се стоварите мъртъв под масата. Само ви развалих закуската и не ме убеждавайте, че не си го заслужихте с хармониката снощи, невъзпитано говедо такова!

— Моля за извинение, госпойце — отвърна й саркастично Слейд. — Само се опитах да посвиря на вас и на стария Окс, та белким се поразмърда малко. Поощрението не беше излишно за вашия ухажор. Не че се хваля, но в тази област имам много по-голям опит. Трябваше само да предположа, че няма да сте ми благодарна за малката серенада в подкрепа на унилото ухажване, на което станах свидетел.

— А-а-ах, нахалнико! — изсъска Рейчъл, пламнала от яд.

Беше толкова бясна, че не усети как пусна стълбата. Слейд веднага го използува и я дръпна, а после се заизкачва със светкавична бързина. Рейчъл напразно се опита още веднъж да го блъсне, а после взе да го бомбардира отчаяно с балите сено. Той пазеше с една ръка главата си, псуваше ядно при всяко нейно попадение, но упорито продължаваше да се качва.

Рейчъл изпищя от страх, когато въпреки всичките й усилия, главата му се подаде над ръба и той се качи на сеновала. Понечи да избяга, но Слейд се нахвърли върху нея и успя да се вкопчи в бедрото й.

— Хванах ли те! — извика той победоносно, когато Рейчъл се препъна и падна на пода, покрит със сено.

— Пусни ме, проклетнико! Пусни ме! — извика тя и заудря диво във всички посоки, с надеждата да се отскубне. — Пусни ме, грубиян такъв!

Бранеше се със зъби и с нокти, но Слейд я притисна безмилостно към себе си, после умело я повали по гръб, както конникът поваля биче на родео и коленичи над нея. Рейчъл също се бранеше като тигрица със зъби и с нокти, но всичко беше напразно. На неговата сила просто не можеше да излезе насреща. След кратка борба той сграбчи двете й китки и сега държеше здраво ръцете й над главата.

— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.

По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

Беше странно, но си помисли, че би желал да я види такава, дива и свободна като сърна, необременена от грижите на ежедневието. Хартланд изисква прекалено много от своите жени помисли си той. Тази земя беше убила Индия, а сега се усети потиснат при мисълта, че същата съдба може да споходи и Рейчъл, чието младо и жизнено тяло трепереше под неговото.

Той измърмори нещо, сигурно някоя псувня, помисли си Рейчъл, но не беше съвсем сигурна, защото го каза на френски и тя нищо не разбра. Видя само как по красивото му лице преминава сянка.

Беше като хипнотизирана от очите му, беше като малко животинче, което вижда как хищникът се готви за скок. Не можеше да откъсне погледа си от неговия. Никога през живота си не се беше озовавала толкова близо до мъж. Усещаше неговото дълго, мускулесто и кораво тяло върху своето и въпреки страха и унижението, че я е уловил и сега е толкова безпомощна пред него, трябваше да признае, че усещането не беше неприятно. Тялото й тръпнеше, защото неговото беше топло, много по-топло от нейното. Топлината струеше на талази от него, сякаш идваше от огнище, а това беше толкова мъжко.

Рейчъл си представи студената постеля, в която лежеше всяка нощ и изведнъж си помисли колко хубаво би било, ако можеше да я сподели с този мъж. Изчерви се, защото на една дама не биваше да й минават подобни мисли през главата. Въпреки всичко не можа да ги отпъди. Имаше чувството, че се дави в тъмносините води на неговите очи, беше сигурна, че ако сега се потопи в тях още веднъж, никога вече няма да е същата жена.

Сега Рейчъл видя неща, които не беше забелязала, прекалено заета с мисълта да му развали закуската. Може би снощи, или тази заран, той си беше обръснал брадата и беше оставил само черните мустаци, обрамчващи, плътни и меки, чувствени устни. Беше се изкъпал и миришеше на сапун и лавандула, а също и на сеното, върху което лежаха сега и двамата сред почти осезаемата тишина, нарушавана само от учестения им дъх, който се издигаше на облачета в студения утринен въздух и се сливаше над тях като устните на влюбени.

През процепите в тавана проникваше утринната светлина и ги обвиваше в кълбо от слънчеви лъчи и прах, а наоколо им цялата плевня още беше в сянка. Времето сякаш бе спряло и сякаш на този свят бяха само те двамата — един мъж и една жена. Въздухът беше наелектризиран и заредената атмосфера щеше сякаш всеки миг да експлодира и да даде простор на нещо първично, диво и опияняващо, нещо, което не можеше да бъде овладяно. При тази мисъл Рейчъл потрепера и единственото й желание беше да избяга и да се скрие, но Слейд още се колебаеше дали да я пусне.

Вместо това, за огромно учудване и на двамата, изведнъж я попита най-безцеремонно:

— Ще се омъжите ли за Окс Оксенбърг?

— Струва ми се, че това изобщо не ви засяга — отговори тя високомерно, веднага щом преодоля шока от подобен въпрос.

— Госпожице Уайлдър, след като сте поела грижата за моите племеннички и племенници, всичко, което правите ме засяга, — заяви той кратко — и аз не мога да предположа, че плановете ви за брак с този швед могат да включват изграждането на още една стая в неговия дом, която да приюти осем сирачета.

— Аз също не бих могла да си го представя, дори ако имах подобни намерения, само че ги нямам — отвърна тя. Просто не можеше да откъсне погледа си от неговия, а близостта му караше сърцето й лудо да бие.

— Не ви разбирам, какво става? — попита той жлъчно. — Помислих, че Окс ви ухажва от месеци. Или идва тук само за да се натъпче, та гледа да поотложи деня, в който ще поиска ръката ви? Небеса! Ако е така, бас държа, че той още не ви е целунал… или, може би, все пак?

— Господин Меверик! — протестира Рейчъл, но Слейд я прекъсна, широко ухилен:

— Охо, още не го е сторил, нали? Ами че какво чака? Писмена покана? Велики боже, той бил по-голям идиот, отколкото предполагах — същински позор за мъжкия пол. Добре, че се намират все пак и умни мъже. На мен подобно нещо просто не може да ми се случи. Да пелтеча и да се въртя на пета покрай някаква женска, упорита като магаре? Аз да чакам писмена покана, за да я целуна!

— Сигурно не, защото не мога да си представя, че жена, инатчийка или не, може да ви отправи подобна покана! — ухапа го жлъчно Рейчъл, забравила за миг в яда си колко е уплашена.

— Е, това, госпожице Уайлдър, беше наистина глупава забележка, особено от страна на жена в сегашното ви положение — заяви подигравателно Слейд и обгърна с безсрамен поглед тялото й. — Да си призная, исках само да ви напердаша заради вкусната закуска, но вие ме засегнахте на мъжка чест и се боя, че сега ще трябва да настоявам за подобаващо удовлетворение — с или без разрешение.

— Слушайте, само да сте посмял! — изпелтечи Рейчъл и цялата пламна, когато разбра, че той иска да я целуне.

— Не се хващайте на бас, че няма да посмея — каза той и очите му злобно засвяткаха. Въпреки нейния вик, въпреки яростната й съпротива, той хвана със свободната си ръка брадичката й, вдигна я към себе си. — Е, госпожице Уайлдър, искате или не, сега ще бъдете целуната.

Погледът му беше толкова мрачен, че на Рейчъл й спря дъхът, а той я целуна диво, безмилостно. Толкова яростно, че нежната кожа на долната й устна се разкъса и тя усети вкуса на кръв, горчиво-сладък вкус на мед. Все още продължаваше отчаяно да се съпротивлява. Досега мъж не я беше целувал, поне не така и тя не бе предполагала, че изживяването е толкова разтърсващо, че ще събуди в нея чувства, за чието съществуване не беше и сънувала. Те я правеха несигурна, плашеха я, но в същото време я възбуждаха толкова силно, че с недоумение разбра, че не е в състояние да си събере ума в главата. Просто не можеше да знае, че устните на Слейд са толкова горещи и лакоми, че езикът му ще повтаря така майсторски и толкова съблазнително очертанията на нейните устни, докато я накара най-сетне да ги разтвори. Откъде можеше да знае, че езикът му ще проникне толкова нахално и безсрамно и в най-потайните кътчета на устата й, ще я накара да трепери ту от треска, ту от ужасен студ.

Объркана и уплашена от собствената си реакция, тя отново се противопостави отчаяно на устата и езика на Слейд Меверик, но усилията и бяха напразни. Той стисна безмилостно брадичката и шията й и сега тя лежеше спокойно в обятията му, вцепенена и затаила дъх след това нападение срещу всичките й сетива. Сега Слейд я целуваше по-нежно, наслаждаваше се на неволните стонове, с които, за свой ужас и срам, Рейчъл отвръщаше на целувките му.

Божичко, колко сладка е тази жена! — мислеше си той. До този миг не беше подозирал колко може да му хареса, не си беше давал сметка как е жадувал да притежава тази уста, да я научи на език по-сладък от обикновения. Устните й бяха меки и трепереха под неговите, усещаше тялото си обзето от страстно желание.

Сега Слейд вече знаеше, че се е лъгал относно характера на интереса си към Рейчъл Уайлдър. Защото той наистина я желаеше. Пръстите го сърбяха да смъкне тази нейна маска на хладно безразличие и да види какво се крие под нея. Разбираше, че ако беше възможно, щеше да я обладае сега и тук, върху покрития със сено под. Тази мисъл го възбуди още повече и той отново овладя устата й. Насърчен от мълчаливото й поощрение, плъзна свободната си ръка по шията й, а после и по-надолу, обгърна гърдата й през плата на роклята.

Рейчъл изстена, възбудена и тя от интимното докосване. Божичко, идеше й да умре сто пъти от срам, защото това докосване я унижаваше, защото на подобно нещо не би се решил никой джентълмен, а тя изпитваше вместо възмущение нещо непознато, което беше спало до този ден дълбоко в нея. То се надигаше, прекрасно и застрашително като гърмяща змия, готова за смъртоносното си ухапване и, както вече подозираше, беше също тъй смъртоносно. Въпреки, въпреки всичко някаква тъмна, предателска част от съществото й искаше да усеща пръстите му върху кожата си. При тази мисъл тих страстен стон прониза въздуха в плевнята, а тя осъзна смътно, че звукът идва от нейното гърло.

Под опитните пръсти на Слейд зърното на гърдата й набъбна, изпъна плата на корсажа и вълни на удоволствие, каквото не бе изпитвала, сякаш заструиха от пъпката. Шокът беше толкова силен, че Рейчъл направо се вцепени от ужас пред това, което ставаше. Тя не знаеше докъде щеше да я доведе, или, още по-лошо, до къде нямаше да я доведе. Защото Слейд Меверик не беше човек, за когото можеше да се омъжи, дори ако той се изхитри някак да събере парите, даващи възможност на един мъж да направи семейство.

Тази унизителна мисъл сякаш заля Рейчъл със студена вода и я накара да дойде на себе си. Господи, какво й стана, та можа да позволи такива волности на мъж, когото познаваше от два дена. Ако продължи така, той скоро ще се осмели да й запретне полите над кълките, както се постъпва с обикновените курви, с които сигурно си прави кефа из плевните. Не, наистина, какво става с нея? Полудя ли, та му позволи да я целуне, не стигаше това, ами трябваше да си признае, че й беше приятно! Беше достатъчно честна да си го каже, колкото и да беше засрамена.

Ужасена от собственото си държане, Рейчъл почна отново ожесточено да се брани.

— Не се дърпай, миличка — мърмореше успокоително Слейд. — Не се бори с мене, зная, че си темпераментна кобилка, но когато поискам, мога да държа и съвсем нежно юздите. Нека ти покажа…

Устните му отново завладяха нейните и тя изостави протестите и молбите. И понеже не виждаше друг начин да си помогне, сега Рейчъл впи толкова силно зъби в долната му устна, че веднага усети с удоволствие вкуса на кръвта му, бликнала от раничката. Ужасен, Слейд я пусна с вик на болка и скочи на крака. Хвана се за устната и изпсува, когато видя окървавените си пръсти.

— Вещица — изсъска той тихо, а очите му засвяткаха, като погледна пълната й със сено разчорлена коса, бледото й уплашено лице, големите зелени очи и набъбналите й от целувките му устни, разтрепераната й гръд.

Вече не изглежда толкова целомъдрена, тази чудесна госпожица Уайлдър — помисли си доволен, — прилича по-скоро на страстна и многообещаваща жена. Видът й толкова силно го възбуждаше, че Слейд с огромна мъка се сдържа да не се нахвърли върху нея и брутално да я обладае. Беше готов да го направи — призна си той смутено, — ако не беше му разранила така силно устната. Не, изглежда наистина беше загубил всяко присъствие на духа. Защото бранещите се девствени дяволици изобщо не му бяха по вкуса, а изнасилването не беше между неговите начини да съблазнява.

— Госпожице Уайлдър… — подхвана Слейд и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Но тя разбра погрешно намерението му, скочи на крака и му залепи оглушителен шамар. После го отблъсна с все сила, както беше още замаян от удара. Слейд беше толкова изненадан, че политна и се опита инстинктивно да се хване за Рейчъл, за да си възвърне равновесието. Двамата се отърколиха през целия сеновал, а тъй като се озоваха до самия ръб, силата на инерцията ги изхвърли във въздуха и двамата се стовариха върху пода на плевнята.

За щастие няколко от балите, с които Рейчъл бомбардира Слейд, се бяха развързали, те омекотиха удара при падането и двамата не получиха сериозни травми. Слейд пострада повече, беше си навехнал крака, а Рейчъл само си беше натъртила задника и беше сигурна, че поне седмица няма да може да седи. Надигнаха се с пъшкане и се изгледаха ядосано.

— Проклета побъркана женска! — мърмореше Слейд. — Същинско чудо, че не си строших врата! На всичкото отгоре и едва стъпвам.

— Ами аз, ами моя… моя задник — изпелтечи Рейчъл, побесняла от яд. — Сега как ще яздя, бихте ли ми казали? Трябва да се грижа за фермата и за осем деца — забравихте ли, господин Меверик?

— Слейд — подчерта той енергично и не можа да не се ухили, защото тя продължаваше да държи на етикета, въпреки че само допреди малко я беше докосвал повече от интимно. — Името ми е Слейд. След тази сутрин бихме могли, струва ми се, да изоставим формалностите, не си ли съгласна, Рейчъл?

— А-мии… хъм… да-а — мисля, че да — съгласи се тя и цялата пламна, когато погледът й скришом, но толкова непокорно се впери в устата му, напомни й за ласките му и за вкуса на неговата кръв върху устните й. — Съжалявам, че те ухапах и че те удрях — призна си тя разкаяно.

— Аз също съжалявам, че те принудих да го направиш. Нямам навик да… хъм, е, да принуждавам жени, които не желаят… Аз май наистина… хъм, съм се забравил. Млъкна за миг, а после продължи: — Виж какво, Рейчъл, струва ми се, че от самото начало подхванахме всичко не както трябваше, а сега мисля, че поне в името на децата трябва да почнем всичко от начало и да се опитаме, доколкото ни е възможно, да се търпим. Ти какво ще кажеш? Приятели сме, нали?

— Добре — изрече тя бавно, но добави хапливо: — Ако обещаеш, разбира се, че никога няма да ме целуваш.

— Толкова лошо ли беше? — вдигна подигравателно вежди Слейд и безсрамно се захили.

— Мустаците ти ме гъделичкаха — каза Рейчъл, без изобщо да се замисля какво говори.

В същия миг си даде сметка, че прозвуча като признание, че иначе целувките са й харесали. Тя се завъртя на токове и изхвърча от плевнята. Слейд погледна замислено подире й, прокара ръка по брадичката си и се ухили като мъж, който току що е хванал най-хубавата кобилка в стадото.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Когато си влезе в къщи, Рейчъл бе посрещната от осем чифта големи, широко отворени очи, от които седем я гледаха с уважение и страх.

Трудният живот бе направил малките Бийчъм съобразителни и приспособими, те бяха преценили бързо и правилно своя вуйчо. Бяха стигнали до заключението, че най-добрият начин да приемат опекунството му, е да избягват да му противоречат. Не знаеха с какво е предизвикала Рейчъл гнева му, но като го видяха да я гони с крясъци и закани, решиха, че леля няма да излезе от плевнята здрава и читава.

След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?

— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.

Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:

— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?

— Разбира се, че не! Не, наистина…

— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?

— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.

— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.

— Да, такава си.

— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.

— Нейоми — подхвана тя.

— Да, лельо Рейчъл?

— Нито… дума… повече.

— Да, госпожице.

— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.

Когато децата излязоха, за да изпълнят поръченията й, Рейчъл се качи по стълбата на дългия тесен таван, който беше служил на родителите й за спалня, а сега беше нейната светая светих в тази къща от само две стаи. Дръпна пердето, което й създаваше донякъде чувството, че си има само свое местенце, наведе се, за да не се удари в тавана и отиде до леглото. Седна върху пъстрото одеяло. Тоалетната масичка, която с мъка беше сместила между таванските греди, беше принадлежала на майка й. Табуретката липсваше, не беше издържала дългия път на нейните родители от Апалачите в Пенсилвания до Канзас, а огледалото беше почти сляпо и с дълга пукнатина. Въпреки това тоалетката беше един от най-скъпите предмети, които Рейчъл притежаваше.

Беше я застлала с красива дантелена покривка, която търпеливо беше изплела. Върху нея беше подредила оскъдните си лични вещи: сребърните ръчно огледало, четка за коса и гребен на майка й, собственото й сребърно ковчеже, в което държеше фиби, няколко хубави гребена от костенурка, красив златен медальон с портретчетата на нейните родители, по една къдрица от косите им и венчалната халка на нейната майка. В него имаше и зелено шишенце люлякова есенция, която дестилираше сама, грижливо пазен за специални случаи тоалетен сапун и трите любими книги на баща й — библията, „Републиката“ на Платон и един речник.

Рейчъл сложи ръка на устните си и се загледа в отражението си в огледалото. Инстинктивно повтори с пръсти контурите на устните, както го беше направил Слейд с език. Беше очаквала, може би, грубите му целувки да са я променили, но нямаше такова нещо. Само дето косата й приличаше на свраче гнездо, а устните й бяха необичайно червени и подпухнали. Как е възможно? — питаше се тя. Не, не, въпреки всичко беше променена и знаеше, че никога няма да е същата жена, която е била преди целувките на Слейд Меверик. Странните усещания, които бе пробудил дълбоко в нея и необяснимият болезнен копнеж продължаваха да я опустошават. Какво е това? Знаеше само, че желае нещо, което преди никога не бе желала.

Ръката й се плъзна бавно по шията, където вече бяха избили малки сини петна, после надолу, до гърдите, които Слейд беше галил. Несъзнателно повтори докосването му, погали с длан, сякаш с леко перце, зърното на гърдата. То веднага се втвърди и същите приятни и топли вълни, които я бяха залели в плевнята, се разляха от него и сега, толкова могъщи, че Рейчъл се уплаши да не изгуби съзнание. Пламнала от срам, тя отмести ръка. Как можа да й скимне да направи подобно нещо? За всичко беше виновен този мъж, този покварен главорез! Нали беше решила никога да не остава насаме с него! Рейчъл грабна, разтреперана, четката и се залови яростно да сресва косата си. Дърпаше толкова силно разрошените къдрици, че очите и плувнаха в сълзи. След като се вчеса и махна и последната сламка, тя прибра косата си на кок и я забоде с фуркети от ковчежето. Дано да й стигнат, защото останалите трябваше да събере после в плевнята. Струваха пари и нямаше лесно да си купи нови. Тази загуба беше още една причина да види Слейд в най-черна светлина.

Рейчъл разбра, че Слейд е отишъл да търси Джонатан и да го върне в къщи, та ако ще и с изваден пистолет — в това поне беше уверена. Трите по-големи момчета, които трябваше да му помагат на строежа, бяха тръгнали пеш към фермата на Бийчъм с надеждата да се качат после в колата на баща си, ако вуйчо им го намери, нещо, в което не се съмняваха. Ева беше отишла в обора да се погрижи за добитъка. Сюзън тъкмо бършеше последните чинии, а Нейоми, качена на стол, се стараеше да ги подреди. Андрю беше донесъл вече втора кофа вода — за сутрешната баня на малкия Тобиас — и сега я слагаше на печката.

— Вуйчо Слейд поръча да ти кажем, че няма да е зле да им занесеш после на строежа кошница с ядене — съобщи Сюзън, — но вуйчо рече — само, ако не си много вкисната, докато готвиш. Аз май не го разбрах какво искаше да каже.

Тези думи накараха Рейчъл широко да се усмихне. След стореното тази заран, развратникът явно се страхува да не бъде отровен. Заслужава си го — помисли си тя, но, разбира се, нямаше да го направи. Сийкс, полуиндианецът, от когото бе научила толкова неща за тревите и цветята в прерията и как да търси вода, неведнъж я бе предупреждавал да не се занимава с „лошо лекуване“. Той й беше обяснил много сериозно, че ако отвори сърцето си за „злите духове“, те положително ще нахлуят в него. Рейчъл дълбоко уважаваше Сийкс, той беше така неразривно свързан със земята и толкова мъдър, че не би сторила нещо, което Сийкс би осъдил. Затова потисна импулса си, колкото и примамлива да беше възможността да забърка нещо в храната на Слейд (ех, не смъртоносно, разбира се). Засега й стигаше задоволството, че той цял следобед ще претичва с присвит стомах до тоалетната.

Като си тананикаше тихичко, Рейчъл изля топлата вода в легена и избърса Тобиас с гъбата, после го преоблече, сложи му чиста ризка и наля топло козе мляко в биберона, който му беше направила от шише и остатъците от гумена ръкавица. Седна внимателно в стола-люлка (по-малко удобен за насинения й задник от леглото) и взе да храни бебето и да го люлее.

Тоби, както тя го наричаше, беше хубаво дете с меки като пух черни косици и тъмносини очи. Като се загледа сега в него, видя, че прилича на майка си и на вуйчо си Слейд. Беше мило дете и откакто го хранеха и го преповиваха редовно, нито плачеше, нито викаше. Въпреки това Рейчъл тайничко се тревожеше за него — не беше пълничко и здраво бебе. Ръчичките и крачетата му бяха като пръчици, телцето толкова слабичко, че му се брояха ребърцата. Не наддаваше толкова бързо, колкото другите бебета. Понякога с мъка преглъщаше млякото си и често го повръщаше. Затова го хранеше много бавно, но това не я притесняваше. Беше й приятно да го люлее в прегръдката си, да му приказва и да му пее. Често си пожелаваше той да е нейно дете, а след смъртта на Индия то си беше точно така. Друга майка Тобиас не познаваше и навярно нямаше да познава. Клетото мъничко мишле.

При тази мисъл Рейчъл си поплака, защото си спомни за своята майка, която вече трета година лежеше под земята. За това време, въпреки всичките й усилия, лицето на Виктория Уайлдър беше почнало да се размива в съзнанието й. Но за много други неща Рейчъл си спомняше толкова ясно, сякаш ги беше видяла или изпитала вчера. Най-ясно си представяше ръцете на майка си, как докосват успокояващо пламтящото й чело, как решат грижливо дългата й руса коса, как шият от стари рокли нови — приказна мечта за всяко младо момиче. Ръцете, които посягаха бързо и пъргаво към тежката кошница, или й сочеха с грациозно движение скривалището на полско мишле, гнездото на чучулига. На Рейчъл толкова й липсваха тези любещи, захабени и зачервени от тежката работа ръце. Години наред те бяха винаги до нея, до онова ужасно лято, когато така внезапно я бяха напуснали, толкова рано и завинаги.

Сега и Индия я нямаше вече. Но бяха останали нейните деца, от които най-малкото беше заело особено място в сърцето й. Обичаше ги всичките, но си признаваше, че най-много обича Тоби. Беше толкова мъничък и крехък, а тъмносините му очи бяха често толкова тъжни, сякаш знаеше, че истинската му майка е починала и от това на Рейчъл й се късаше сърцето. Погледна го и видя, че е заспал. Розовите му устица бяха отворени, в ъгълчетата им имаше мляко, а гуменият биберон беше залепнал за долната устна. Дишаше толкова леко, че понякога й спираше сърцето и тя долепяше ухо до гърдите му, за да се увери, че е жив. Но сега, след като си беше напълнил стомахчето, Тоби дишаше спокойно. Тази заран храненето мина по-лесно и надеждата бързо отпъди всичките й страхове.

Отлепи внимателно и с усмивка биберона от устата му и го сложи на пода. После бавно стана, но тутакси застина неподвижна, защото бебето се размърда в съня си и въздъхна. След малко Рейчъл се приближи на пръсти до стария сандък, която му служеше за люлка, но преди да го остави в нея, притисна още веднъж Тоби към гърдите си, усещайки главицата му, опряна на гърдите й.

Беше странно, че тъкмо в този миг в нея отново се пробуди желанието, което бе изпитала при допира на ръцете на Слейд, само че този път не беше така поривисто и пламенно, а нежно и топло. Изведнъж си помисли, че нали всички бебета започват от една целувка, — не можеше да не го знае, защото беше израснала във ферма и неведнъж беше наблюдавала как животните се съвокупляват.

За неин ужас изведнъж я споходи мисълта, че дете от Слейд би приличало на Тоби, но побърза да отпъди тази представа. Тя вече си има бебе, нищо, че не е истински нейно. Нямаше намерение да се търкаля отново в сеното, за да има още едно, и най-малко със Слейд Меверик.

Целуна нежно Тоби по челото и вдъхна сладкия му дъх на мляко и пудра. Колко обичаше тази свежа, чиста миризма. Бебето миришеше на пръст след пролетен дъжд, на прясно изпрани дрехи, съхнещи на лятното слънце, или на току що ожънатите ниви през есента, на първия силен студ през зимата. Тоби й напомняше всичко това и Рейчъл се радваше, че той е част от нейния живот. Неохотно го сложи в стария сандък и внимателно го зави.

— Спинкай, Тоби, спи, съкровище — прошепна тя. — И сънувай нещо хубаво.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дните след пристигането на Слейд скоро почнаха да преминават по начин, който никак не харесваше на Рейчъл, защото се беше надявала да го вижда колкото може по-рядко. Поканен от нейния дядо, той живееше сега в плевнята им и щеше да остане, докато вдигне новата тухлена къща във фермата на Бийчъм. Ще не ще, Рейчъл го виждаше твърде често.

Слейд се появяваше, много точен, всяка божа сутрин, измит и сресан, за закуска, поздравяваше я приятелски, но още не се беше отървал от подозрителността си и предпочиташе да си сипва сам яденето от вдигащите пара тенджери, сам да си взема едно или друго от поднесените чинии. Докато се хранеше, поддържаше непринуден разговор с Фремънт, Поук и децата, сякаш ги познаваше от години. Разсмиваше ги с разказите и вицовете си, честичко насочени срещу Рейчъл и това ужасно я дразнеше. Не му отстъпваше, то се знае, слагаше го на място с някоя добре премерена иронична забележка, която нахалният тип сякаш бързаше да си запише на въображаема черна дъска. Фремънт и Поук приветстваха с див възторг подобни двубои и не пропускаха случай да възкликнат, че „Рейчъл най-сетне си е намерила майстора“.

След закуска Слейд отпращаше обикновено Гидиън, Кейлеб и Филип с колата, която беше конфискувал от баща им, до фермата на Бийчъм. А той самият яхваше коня и препускаше към града да търси Джонатан, които, въпреки всички заплахи, отиваше всяка вечер в Дилейно, за да се напие. Рейчъл не разбираше как Слейд все още понася Бийчъм. Попита го, а Слейд й отговори, че този мъж е все пак баща на децата си. Освен това смятал за свой дълг спрямо децата и спрямо Индия поне да се опита да го откаже от пиенето и от другите му лоши навици. Виждаше, разбира се, че усилията му са безполезни, както се бяха оказали безполезни и тези на Рейчъл.

— Хъм, едва ли има смисъл да го измъква човек от някоя мръсна кръчма, само за да го намери следващия път в друга — забеляза тя сухо.

— Така е — отвърна Слейд. — Откровено казано, просто се чудя как още не е избягал от тук, но по всяка вероятност му липсва необходимата смелост. Едно е сигурно: този човек е най-гадното лай… което съм срещал. Само като си помисля, че Индия е била омъжена за това ко… за този нехранимайко, и ми иде да му извия врата.

— Спести си труда, както си го подхванал, скоро ще хвърли топа от преумора. Той изглежда ужасно, Слейд.

— Ами да, защото през деня не получава капка уиски. Съжалявам го всъщност, зная, че е болен човек, но не му съчувствам, Рейчъл. Той е превърнал живота на сестра ми в ад и кой знае какво щеше да стане с децата, ако ти не ги беше прибрала. Много добре знаеш, че след смъртта на Индия той ги е оставил всъщност на улицата.

— Зная, но въпреки това трябва да ти кажа, че си много суров човек, Слейд.

— Вярно, но и ти си корава жена, Рейчъл.

— Не, не съм.

— Как да не си — ухили се той. — Щеше ли иначе да устоиш толкова време на ухажванията на стария Окс? Честно казано, Рейчъл, ако нямаш намерение да се омъжиш за този швед, защо не проявиш състрадание към него, защо не го убиеш, за да го отървеш от мъките му?

Рейчъл вирна презрително глава.

— Ти пък откъде знаеш, че няма да се омъжа за него? — Изсъска тя. — Може да съм променила намеренията си и да съм решила да му дам дума.

Лицето на Слейд помрачня за миг и смехът му секна, но само след миг той вече сумтеше презрително.

— Ами да — изрече подигравателно, присвил очи, за да не види тя израза им — ако прасетата можеха да летят, а кравите да прескачат месечината, тогава, може би. Но ти знаеш не по-зле от мене, Рейчъл, че никой не чифтосва темпераментни кобили с тъпи биволи.

— Гюс не е тъп — възрази тя. — Той е добър човек, всеки случай по-добър от тебе! За твое сведение, Гюс е джентълмен.

— Което навярно трябва да означава, че аз не съм. И какво лошо има в това, ако мога да зная? В края на краищата нали аз съм този, който имаше… който имаше изключително приятното изживяване да те целуне, нали така? А пък той още те обикаля като отчаяно бездомно псе и чака покана, нали? — Погледът на Слейд се разхождаше с удоволствие по тялото й, после спря на нейните устни. Погали със злорад смях мустаците си. — Бас държа, че старият Окс много би искал да знае какво е изпуснал — каза Слейд.

— О-о не-е! — извика Рейчъл. — Как си позволяваш да ми напомняш за този ужасен ден, тип с тип! Боже господи, да можех да стана само за минута мъж, щях да ти покажа къде зимуват раците!

— Виж какво, ако си в такова настроение — прекъсна я Слейд, — комай ще е по-добре да не ни носиш днес храна. Струва ми се, че ще е по-разумно да хапна в Дъглас авеню хаус.

Рейчъл беше поела задължението да ходи всеки следобед до фермата на Бийчъм и да носи на двамата мъже и трите момчета кошница с вечерята им. Така имаше, за свое учудване, всеки ден една малка и приятна почивка, през време на която можеше да наблюдава как напредва строежът, а именно извънредно бавно. Причината беше, че пролетното затопляне превърна почвата в блато. Беше трудно да се изкопае мазе, жизнено важно за съхраняването на припаси, за укритие от летните жеги, а в случай на нужда и от торнадо, ако връхлети насам.

Освен това трудно се доставяха греди от дъскорезниците на Уйчито. А тежките камъни за камината трябваше да бъдат събрани и докарани от далечни поля, ръчно да се натрошат и издялат, преди да бъдат подредени и иззидани със смес от речен пясък и вар (получена чрез изгарянето на мидени черупки и биволски косъм). В този край така запълваха процепите между камъните, така зидаха камини.

Слейд вдигаше благоразумно къщата близо до кладенеца, нещо, което би трябвало да е така от самото начало, а не да се струпва къщата, преди да е изкопан кладенецът.

— Ами да, Джонатан изглежда не е съобразил — забеляза Рейчъл. — И преди да се запие не беше никак практичен. С мъка се оправяше с фермата. Изглежда, че преди да дойде тук не му се е налагало да се бори сам с живота. Нали е израснал в плантация, заобиколен от слуги.

— Права си, никога не се е оправял сам — съгласи се Слейд. — Доколкото си спомням, родителите му винаги са го глезили. Нищо не беше достатъчно добро за единствения наследник на Бийчъмс Ландинг, включително и моята сестра. Но после дойде войната, Северът победи и в Юга вече нямаше какво толкова да се наследи. Много момчета загинаха за „славната кауза“, без да знаят какво точно означава това, а половината от останалите живи… ги сполетя съдбата на Бийчъм… ако не и по лоша. Той поне не е сакат.

— Но и ти си участвал във войната, нали Слейд? — попита плахо Рейчъл — не искаше да я помисли за любопитна.

— Да, бях в армията на Юга. Бях още млад и зелен, представяш ли си, деветнайсетгодишен лейтенант, само защото офицерите от моята рота се бяха оставили да ги убият и аз бях единственият останал жив.

— Там ли се научи да стреляш?

— Не, тоя майсторлък го усвоих в плантацията на моите родители, в Сайприс Хил, преди да се махна от къщи и да замина за Ню Орлиънс, да търся нещо по-добро.

— Аз пък реших, че ти се е наложило, понеже си убил на дуел някакъв човек в Ню Орлиънс. Индия ми разказа, че си избягал от Сайприс Хил, понеже сигурно са щели да те обесят заради това убийство.

— Значи Индия ти е казала такова нещо? — Слейд й хвърли пронизителен поглед и се запита какво ли още й е разказала Индия.

Рейчъл кимна утвърдително.

— Казала ти е истината. Положително щяха да ме обесят, или поне тогава го вярвах. За нещастие по онова време не стрелях толкова добре, колкото сега, бях и доста неопитен, за да постигна каквото исках. Бях млад, загубих ума и дума и избягах, а после се разбра, че не е имало смисъл. Няколко години по-късно научих, че моят противник е бил само ранен и не е умрял. И до ден днешен не зная какво точно е станало, защото от тогава не съм се връщал в Ню Орлиънс. Реших, че така е по-сигурно, а после вече нямаше никакво значение. Бях официално регистриран като З.З.Т. (тоест Заминал За Тексас), та реших, че е по-добре да не ровя.

Слейд замълча за миг и си спомни онази нощ, която беше променила живота му завинаги: Лунна светлина, която все струи през старите брястове. Тичаща жена. Терез в бяла рокля. Вик. Изстрел. Кое най-напред? Вече нямаше значение. Клонче обагрена с кръв нежна гардения. Толкова много кръв. Пурпурно петно, което става все по-широко. Пистолетът в неговата ръка. Смъртта… хладната, вездесъща смърт… и саркастичният смях на Дигърс, ослепително белите му зъби, когато падна на земята…

После Слейд Меверик се върна към действителността. Любопитството на Рейчъл очевидно не му хареса и той каза хладно:

— А сега трябва да се хващам за работа. Ако не държа Бийчъм непрекъснато под око, пак ще намери някое скрито шише и още преди залез слънце ще е вече пиян. Благодаря ти за вечерята, Рейчъл.

Обърна се и си тръгна, а на нея за пръв път й домъчня, че той си отива. Беше потресена от това кратко надничане в неговото минало. Мъката в очите му, когато си спомняше, й помогна да разбере, че той съвсем не е толкова корав, колкото се представя, че е всъщност безкрайно сам с мъката в сърцето си.

Всеки ден, малко преди слънцето да залезе, Слейд прекратяваше работата си във фермата на Бийчъм и се връщаше с момчетата в дома на Рейчъл, обикновено без Джонатан, който почти винаги успяваше да избяга — достатъчно беше Слейд да обърне гръб. Шуреят побесняваше, но беше безсилен да направи нещо, в края на краищата не можеше да го върже, нали? Имаше нужда от помощта на зет си за тежката работа — да изкопаят мазето, да закрепят гредите, да докарат и обработят камъните за камината. С вързани ръце и крака Джонатан не би могъл да помага, той и без туй се размотаваше, но му се налагаше и нещо да свърши, нали вдигаха все пак неговата къща и неговата плевня. Пък и колкото по-дълго изтърпяваше без алкохол, толкова по-голяма ставаше вероятността да се посъвземе, макар Слейд Меверик да си признаваше, че не си прави особени илюзии.

Привършил дневната тегоба при Бийчъм, Слейд се връщаше в дома на Рейчъл, за да свърши куп работа и там. По този начин се отплащаше някак неусетно за гостоприемството на Фремънт и Рейчъл. Ако не бяха те, трябваше да спи във влажната и мръсна къща на Бийчъм или да си наеме стая в хотел. Нямаше особено желание нито за едното, нито за другото, за първото по разбираеми причини, а за второто, понеже не му харесваше мисълта да прекарва дълго време в Уйчито, докато единственият документ, с който разполагаше, беше една металическа пластинка.

Когато се стъмваше съвсем, той се измиваше и влизаше в къщата. Оставаше често и след вечеря за яростни двубои с Фремънт и Поук над дъската за дама. После свиреше на устната хармоника, докато децата заспят, а в това време Рейчъл шиеше, или тихичко пееше, а Фремънт и Поук си смигаха и се мъчеха да подтикват нещата в правилна посока.

Но Слейд не беше единственият, който идваше в тези хладни пролетни вечери да поседи с Рейчъл край камината. Често, според Слейд прекалено често, идваше и „старият Окс“, както наричаше той шведа и тогава дяволът все си намираше работа. Въздухът беше наелектризиран и сякаш прехвърчаха искри, въпреки че Гюс упорито се опитваше да не забелязва Слейд, а Слейд даваше не по-малко упорито да се разбере, че няма да позволи да бъде пренебрегван. Като две псета, зърнали сочен кокал, те се оглеждаха недоверчиво, от време на време изръмжаваха и дори излайваха, когато един от двамата изведнъж решаваше, че другият се е приближил твърде много до жадуваната плячка.

Фремънт и Поук ужасно се забавляваха с всичко това, но Рейчъл се измъчваше. Знаеше, че Гюс ужасно се притеснява, а за Слейд е само игра. Наистина, поне що се отнася до нея, изобщо не виждаше в Слейд претендент за ръката й, но по всичко личеше, че той твърдо е решил да й докаже, че далеч превъзхожда шведа във всичко, което се подразбира под поведение на джентълмен. С нескрито злорадство доказваше при всеки удобен случай превъзходствата си над Гюс.

Ако Гюс почваше да разказва, с надеждата да й се хареса, някоя интересна новина, Слейд веднага се намесваше най-нахално в разговора с нещо още по-занимателно. Ако Гюс съумяваше все пак да й направи сдържан, но приятен комплимент, Слейд тутакси го надминаваше с най-безсрамно подмазване. Ако Гюс й донесеше някоя вечер букетче ранни цветя, на другата вечер Слейд се появяваше с огромен букет, ухилен до уши и без изобщо да се признава за победен, когато тя изхвърляше безсърдечно неговите цветя в кошчето за боклук, но грижливо потапяше във ваза тези на шведа.

Но най-безсрамен беше според Рейчъл, начинът, по който двамата мъже скачаха едновременно, за да й приближат стол да седне за вечеря. Никой не отстъпваше нито сантиметър, тъй че се чувстваше като кралица, носена от двама неотлъчни роби.

Една вечер, когато напрежението беше особено силно, мъжете така се вкопчиха, всеки откъм своята страна, в облегалката на стола, че тънките дъсчици се счупиха и тя падна. Рейчъл беше принудена да седи върху табуретката, в която се превърна нейният стол. Беше бясна, задето я направиха за смях и гневно отказа предложените тутакси от двамата мъже здрави столове. Още повече я ядоса това, че дядо й се превиваше от смях и така силно се залюля на своя стол, че загуби равновесие и се просна на пода. На всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно, Поук, който също се смееше до сълзи, се наведе да изправи падналия стол на Фремънт, но сбърка дървения крак на дядото с крака на стола и така го дръпна, че старият човек падна още веднъж.

Побесняла от яд, Рейчъл скочи от масата, пожелавайки от все сърце на всеки от присъстващите мъже да го яхнат поне дузина дяволи. Няколко минути по-късно Гюс се приближи към нея толкова засрамен и смутен, че не й даде сърце да го наругае.

— Донесох ти шала — изпелтечи той и й го подаде. — Още е хладно вечер, нали?

— Да, благодаря ти — отговори тя спокойно и се загърна благодарно в мекия шал.

Един миг между двамата царуваше потискаща тишина, защото никой не знаеше какво да каже. На черното небе светеше тънък лунен сърп, обвит в нежна димна пелена, каквато се разстила понякога над прерията, когато умиращата зима почне да отстъпва пред идващата пролет. Звездите блестяха, все още редки и самотни. Някъде в далечината вик на кукумявка прониза вечерния въздух. Гюс пристъпваше смутено от крак на крак и кашляше.

— Още е рано, но по-добре ще е да си тръгна, нали? Наистина не исках да те ядосам с този стол. Но понякога си забравям силата… пък и приятелят ти май също. Ама нищо, ще ти направя още по-хубав стол и като дойда другия път, ще ти го донеса.

Нещо в тона му накара Рейчъл да го погледне въпросително и смутено. Какво става с мен? — запита се тя. — Гюс е почтен и трудолюбив човек, който я обича и иска да се ожени за нея, въпреки че още не си е отварял устата нещо да каже. Какво повече може да иска една жена? Но защо на нея това не й стига? Не знаеше, но трябваше да намери отговор на този въпрос.

Тя докосна ръката на шведа и каза тихо:

— Гюс, искаш ли, преди да си тръгнеш, да ме целунеш за лека нощ?

Гюс я зяпна, объркан и учуден. После изпелтечи:

— Да, да… и след кратко колебание я прегърна и я целуна.

Рейчъл не разбираше какво е очаквала — да чуе камбани, да види фойерверки, или нещо подобно, нещо, което да я убеди, че обича този човек и може да прекара с него целия си живот. Но за свое голямо разочарование не изпита нищо подобно на бурните, парещи чувства, които я обзеха, когато Слейд Меверик я целуна брутално в плевнята. Устните на Гюс бяха меки и топли, но някак колебливи: тя си даде сметка колко неопитна беше целувката му и тази неопитност, която не събуди в нея никакъв отклик, превърна всичко в някакво твърде незадоволително изживяване. Не че целувката беше неприятна, но й липсваше нещо, което Слейд инстинктивно беше постигнал, сякаш познаваше Рейчъл от години, не по-зле отколкото се познаваше тя самата.

Гюс я целуна само веднъж, а после я пусна бързо, сякаш се боеше тя да не го обвини, че е използвал разположението й. Но светлосините му очи светеха смутено в тъмното. Възглуповата, щастлива усмивка сияеше на лицето му.

— Мисля, че ти си най-прекрасната жена на този свят, Рейчъл Уайлдър — каза той кратко.

Шведът целият пламна, стреснат от собствената си неочаквана смелост, после рязко се обърна и се запъти към обора, изведе коня си, метна се на седлото и препусна. Рейчъл го проследи с поглед, докато можеше да го виж да. Устните й потрепериха в тъжна усмивка, когато от далечината долетя въодушевен вик — сякаш победният вик на викинг се бе понесъл над равнината.

— О, Гюс — помисли си тя, загледана тъжно в далечината, откъдето долетя викът. — Не, аз съвсем не съм най-прекрасната жена на света, по-лошо дори, аз не съм жената, която ти подхожда.

Докато стоеше така, потънала в мислите си, вратата леко изскърца зад гърба й. Слейд излезе със святкаща пура в устата.

— Да не ни заплашва нападение на индианци? — попита той с престорено учудване. — Стори ми се, че чух боен вик.

Рейчъл се ядоса ужасно, задето наруши самотата й, пък и не беше в настроение да понася закачките му. Вече отвори уста да му каже да върви по дяволите, но после измисли нещо по-добро. Не, нямаше да му позволи да я предизвиква. Има ли смисъл да се кара с него? — запита се Рейчъл. Слейд беше непоносим нахалник и както при Джонатан, всички опити да бъде променен, бяха обречени на неуспех. Най-доброто беше да се мъчи колкото може по-рядко да го среща. Така реши и вече искаше да го отмине и да си^ влезе в къщи, когато той внезапно я хвана за ръката.

Рейчъл му хвърли унищожителен поглед, който ни най-малко не смути Слейд.

— Ако се съди по възторжения крясък, проникнал даже през дебелите стени на тази къща, трябва да приема, че шведът най-сетне е получил толкова желаната покана — забеляза той иронично.

— Не знаех, че ти би имал нещо против — каза сухо Рейчъл. — А сега, ако не възразяваш, искам да си вляза в къщи, тук е вече хладно.

— Разбира се, че имам нещо против — заяви Слейд тихо и дрезгаво. — И то много против. Защото според законите на гостоприемството, би трябвало и аз да получа покана, нали така? Иначе не е честно.

— Няма такова нещо — отвърна Рейчъл и цялата пламна, защото усети, че пулсът й издайнически се ускорява. — Гюс е мой… мой поклонник, а ти не си.

— Виж ти какво било! — Сатанинските вежди на Слейд се вдигнаха високо, а тъмносините му очи заблестяха на сумрачната лунна светлина. — И как стигна до подобно заключение? — попита той. — Да съм казвал някога, че не съм претендент за ръката ти? — продължи Слейд. Неговите думи и докосването му я накараха да потрепери от страх, когато той я привлече внимателно, но решително към себе си. — Не идвах ли всяка вечер с букет в ръка, нищо, че ти предпочиташе цветята на другия?

— Да, така е — съгласи се Рейчъл, но веднага побърза да добави: — Само че ти правеше всичко с единственото желание да ядосаш Гюс, и много добре го знаеш.

— Сигурна ли си? Или освен че си вещица, можеш и да четеш мисли? Питам се какво ли ще направиш, ако падна изведнъж пред тебе на колене и ти се закълна в любов и те помоля за ръката ти? — попита той със странен смях и полуспуснати клепачи, за да не може тя да види израза на очите му.

В настъпилата внезапно тишина Рейчъл го гледаше като хипнотизирана и едва се решаваше да диша, дланите й бяха влажни, сърцето й биеше лудо, устата й пресъхна. Тя облиза нервно устни и преглътна. Не, невъзможно беше да говори сериозно. Беше поредната ужасна шега на този отвратителен човек. Странно, не можеше да си обясни защо, но някаква малка частица от нея копнееше да му повярва, въпреки че се колебаеше да вземе думите му на сериозно, от страх, че той ще се подиграе на глупостта й. Пое си дълбоко въздух и отвърна студено:

— Бих била много доволна да те видя на колене, Слейд и бих се разсмяла, че ме смяташ за толкова лековерна и способна да се хвана в капана на лъжите ти.

— Откъде знаеш, че ще са лъжи? — попита той тихо и захвърли изведнъж пурата, а после притегли отново Рейчъл и я притисна към себе си. Вдигна лицето й към своето: — Е-е? Откъде знаеш, че ще са лъжи?

— Чисто и просто зная — отговори тя и се опита да и; върне глава, защото сега устните му бяха много близо до нейните, прекалено близко, според нея. — Моля те, Слейд, пусни ме. Късно е вече и съм уморена и… и ми е студено.

В същия миг разбра, че последното не е вярно. Напротив, беше й даже топло в сигурната му прегръдка. Да, усещаше се сигурна и защитена, сякаш той беше достатъчно силен, за да излезе насреща на целия свят, да поеме и нейния тежък товар. За миг нощта остана безмълвна. Само изсъскването на неговата пура, която угасна върху влажната земя, наруши тишината, която ги обгръщаше.

После Слейд измърмори:

— От мен да мине, Рейчъл, можеш да се прибереш, щом искаш. Но преди това трябва все пак да ми отправиш поканата.

— Ами ако… ако не го сторя? — прошепна тя със спуснати клепачи, неспособна да издържи по-дълго погледа му. И сякаш независимо от желанието й, устните й се разтвориха, бавно и очакващо.

Неговият отговор беше целувка — както бе очаквала, а, трябваше да си признае — и както несъзнателно го бе желала. Той я целуваше страстно и бавно, сякаш искаше да се наслади на един безкрайно приятен миг, езикът му галеше изкусително нейните устни, после навлезе рязко между тях и затърси тъмните, влажни ниши на нейната уста.

Рейчъл изстена тихо, а ръцете й, опрени дотогава на гърдите му, се заиздигаха нагоре, сякаш се подчиняваха на собствена, независима воля. Те обвиха шията му и го привлякоха по-близо. Тънките й пръсти се разтвориха, заровиха се инстинктивно в гъстите черни къдрици на тила му и някъде дълбоко в нея отново се пробуди онова палещо и диво нещо, което бе изпитала за пръв път в плевнята и което я изгаряше в пламъците си.

Сърцето й туптеше лудо, виеше й се свят, коленете й трепереха и тя сигурно щеше да падне, ако той не я държеше толкова здраво. Тя беше като течен живак, костите й сякаш се топяха и нейното гъвкаво, младо тяло инстинктивно се притискаше към Слейд. Той не беше толкова висок и едър като Гюс, но Рейчъл вече знаеше, че техните две тела са създадени едно за друго. В мускулестата прегръдка на Гюс тя се бе усетила малка и загубена, а и той я държеше така, сякаш беше нежна и чуплива фигурка от порцелан, която по невнимание можеше да счупи. Но Слейд нямаше подобни задръжки. Той я притискаше към жилавото си тяло, сякаш искаше да я прекърши, извиваше гърба й назад и я придържаше с ръце.

Пръстите му потънаха във вдигнатата й високо коса, ужасно му се искаше да извади фибите, за да види как златните й къдрици ще се разпилеят, как ще се увият около него, ще го вържат за Рейчъл. Но си даваше сметка, че тя не можеше да се прибере в къщи, ако изглежда, сякаш се е търкаляла с него в сеното. Една целувка на лунна светлина не беше кой знае какво. Но за всичко друго положително щеше да отговаря пред насочените пушки на Фремънт и Поук, колкото и благосклонни да бяха към него и двамата.

Той беше скитник, наемен убиец, не беше подходящият съпруг за жена като Рейчъл и не си правеше никакви илюзии. Впрочем и тя не беше неговият тип. Въпреки това с всеки изминат ден се чувстваше все по-силно привлечен, както пеперудата е привлечена от светлината, макар да не разбира какво означава тя. Когато Гюс я последва на двора, най-голямото му желание беше да ги последва и да свали шведа на земята, въпреки че беше готов да си признае — той всъщност обичаше и уважаваше Гюс. А щом разбра, че шведът наистина я е целунал, изпита желание да го убие. От триумфиращия вик на шведа косата му настръхна и вече беше готов да издърпа револвера от кобура, но осъзна, че не може ей така, чисто и просто да го настигне с коня и да го застреля. Само веднъж беше извършил нещо необмислено заради жена, той, обикновено толкова спокоен и хладнокръвен.

Но той беше влюбен в Терез, в чудесната, красива Терез, а стана така, че любовта му я уби. Сега тя беше зазидана завинаги в каменна крипта, а с нея и неговото сърце, така вярваше поне доскоро. Но не можеше да отрече, че изпитва дълбоки чувства, когато устните му срещат устните на Рейчъл, а после целуват бузата й, слепоочието й, косата й. Сега хапеше леко ухото й, шепнеше й думи, които тя не разбираше, защото беше заговорил инстинктивно на френски, език, звучащ много по-мелодично, по-хубаво от английския и много по-подходящ при ухажването на жена на лунна светлина.

Думите му заляха Рейчъл, както реката залива пясъка и заличиха дори слабата съпротива, която му оказваше досега. Той я целуваше отново и отново, тя усещаше топлия му дъх върху кожата си, гъделичкащите му мустаци и тези устни, които се плъзгаха по шията й, сякаш разтопен метал, изпълващ вече и сърцето й, пулсиращо в падинката между гърдите. През плата на роклята усещаше върху бедрата си коравото доказателство на страстното му желание да я има, а дълбоко в себе си палеща болка, каквато никога не беше изпитвала и която не можеше да проумее. Знаеше само, че жадува, сякаш изпаднала в транс, за целувките на Слейд, но и те не можеха да утолят жаждата й, а само стопляха, както залязващото слънце, кожата й, изгаряха като сол устата й, и само засилваха треската и жаждата. Изведнъж проумя, че иска от него повече, много повече.

Тази мисъл я шокира, уплаши я и тя успя най-сетне да се откъсне от него, толкова рязко, че политна и едва не падна.

— Не, моля те, не ме докосвай — помоли тя, когато Слейд протегна ръка да й помогне. — За бога, недей!

После повдигна фустите си и изтича към къщата. Спря на прага да пооправи разрошената си коса и да си поеме дъх, преди да влезе. Слейд я последва малко по-бавно, остави й време да се овладее. Впрочем и той имаше нужда от това, след като си даде сметка колко ясно е почувствала тя възбудата му.

Божичко, какво толкова имаше в тази жена, та така силно го възбуждаше? Не беше хубава, като някои от жените, които бе притежавал. Предполагаше дори, че повечето мъже биха я намерили не повече от миловидна, а що се отнася до темперамента й, очевидно беше, че животът с нея няма да е лек. Въпреки всичко притежаваше странна притегателна сила, на която не можеше да устои. Тя го привличаше както не го бе привличала никоя жена след Терез.

За бога, Слейд, като те гледам какви ги вършиш, готов съм да реша, че си едва ли не влюбен в нея — помисли си той. — А я познаваш едва от месец! Я по-добре внимавай, че току виж, докато да се обърнеш, и си се хванал на въдицата. А ти съвсем не го желаеш, нали?

Но за миг, при спомена за сладкия вкус на устните на Рейчъл разбра, че не е чак толкова сигурен. Поклати глава и се запита какво ли би казала Индия. Нали не му е писала да се погрижи за децата с надеждата веднага да го ожени за „леля“ Рейчъл? Или е било, може би, точно така? — ухили се Слейд.

Божичко, Индия — каза си той, — като поразмисля и ми става ясно, че си искала тъкмо това. Решила си навярно, че достатъчно дълго съм се скитал по света, нали? Хъм, впрочем може и да си била права. Знам ли? Трябва да поразмисля. Тъй или иначе, ако се омъжи за Окс, тая жена направо ще се затрие. Ами, ами, като го гледа колко е лаком, и тя скоро ще поиска да го разкара. Като почне да я дразни с непрекъснатото си дъвкане. Цяло щастие за нас, че вечерята беше готова, когато й строшихме стола.

Слейд влезе, захилен, в къщата с искрената надежда, че Рейчъл не крои планове как да му отмъсти със закуската.

Рейчъл се беше промъкнала тихичко с надеждата да не я забележат. Но не беше толкова лесно да се излъже човек като дядо й. Той й хвърли изпитателен поглед, острите му стари очи видяха и пламналите й бузи, и разпилените къдрици. Причината можеше да е и нощният вятър, разбира се, но някак не му се вярваше. Проницателният му поглед се насочи сега към Слейд Меверик, който влезе малко след Рейчъл. Лицето на Слейд беше като маска безизразно, непроницаемо. Само тъмносините му очи възбудено святкаха, но не като очите на мъж, утолил току-що страстта си. Фремънт беше сигурен, че не е имало нищо повече от една целувка на лунна светлина, затова се облегна кротко на стола и запафка с удоволствие и вътрешно напълно успокоен, лулата си.

На Рейчъл няколко целувки не са й никак излишни — помисли си той, — че както е тръгнало, току виж останала стара мома. А някак инстинктивно имаше чувството, че в това отношение Гюс едва ли може да предложи много на внучката му. Е да, но пък Слейд… хъм, той наистина беше от съвсем друг калибър. Фремънт подозираше, че това момче не е свикнало да изтървава което му е в ръцете и неведнъж е пил мляко от крава, която после не е купувал. Тъкмо това караше Фремънт да бъде нащрек. През изтеклите няколко дена имаше възможност да наблюдава отблизо Слейд Меверик и беше решил, че дали е майстор на пистолетите, или не, тъкмо той е най-подходящият съпруг за Рейчъл.

Момъкът не се боеше от острия й език, нито обръщаше внимание на гнева й, а това беше според Фремънт предостатъчно, за да го направи подходящ за споменатия пост. Беше освен това интелигентен и образован (благодарение на произхода си беше ходил на училище може би дори по-дълго от Рейчъл), на всичкото отгоре притежаваше и чувство за хумор. Беше силен и готов да се притече на помощ. Не се плашеше нито от тежка работа, нито от сбивания, не пушеше и не пиеше пряко мяра, а досега не беше давал повод да мислят, че не издържа без курви. От всичко това Фремънт заключи, че момчето отдавна се е набесняло и сега няма постоянна нужда от жени. Не можеше да не сложи в сметката и отвращението на Слейд от непрекъснатото пиянство на Джонатан, неприязънта му към зетя и заради всичко, с което беше докарал смъртта на Индия. Всичко това водеше Фремънт до заключението, че ако Слейд Меверик реши да се ожени и да направи семейство, той ще остане верен на жената, на която е дал дума. Беше вълк-единак и затова трудно уловим, но Рейчъл положително бе способна да се справи и с такава задача. Ако внучката му остави този нехранимайко да й се изплъзне, това би означавало само, че е най-глупавата жена на този свят. Е, в такъв случай тя ще си е виновна, ако остане стара мома.

Той погледна към люлеещия се стол, в който тя беше седнала, за да приспи бебето. Това дете трябваше да е нейно, а не на Индия — помисли си той, въпреки че не възрази нито дума, когато тя прибра сирачетата. И все пак къщата беше сега направо претъпкана. Фремънт въздъхна, защото му липсваха спокойствието и тишината, с които беше свикнал. Сега тук кънтеше от смях и глъчка, беше шумно и човек едва намираше къде да стъпи, когато децата разстилаха, както в момента, одеялата си на пода. Фремънт забеляза, че нито едно не беше заспало. Очакваха очевидно Слейд да им посвири на хармониката, но вуйчото още беше погълнат от поредната игра на дама с Поук.

— Аха, край, бих те! — извика победоносно негърът и привлече вниманието на Фремънт към дъската. — Сега внимавай, Слейд, още един ход и си аут!

— Така ти се струва, Поук. Да не си въобразяваш случайно, че играеш срещу Олд Окс?

— Хъм — изсумтя ядосан негърът. — Олд Окс съвсем не е толкова глупав, колкото ти се струва, всеки случай и двамата трябва да станете сутрин много рано, за да успеете до вечерта да ме победите.

Но още преди Слейд да успее да каже на Поук какво мисли по въпроса, малката Нейоми се обади най-неочаквано и попита с любопитно гласче:

— Ти ще се омъжиш ли за Олд Окс, лельо Рейчъл?

— Преди всичко ще те моля да не го наричаш Олд Окс, ако обичаш — ядоса се Рейчъл. — Дали ще се омъжи за него, си е само наша работа, а сега заспивай, чу ли ме?

— Е да, ама… ти нали? — не се предаваше толкова лесно Нейоми.

— Не, няма да се омъжа за него, ако ми строши още един стол — каза сухо Рейчъл с надеждата да сложи край на въпросите на детето, преди да е продължило да пита — Тихо, че ще събудиш бебето. То тъкмо заспа.

И тя погледна нежно Тобиас, който се беше гушнал в нея.

Нейоми мълча близо минута, замислена за нещо, после на лицето й се изписа ужасна гримаса. Като я видя, Рейчъл си помисли изведнъж как е възможно деца да вършат толкова грозни работи. Можа да заключи само, че момиченцето ще продължи да пита и не се излъга.

— Лельо Рейчъл? — чу се отново тънкото гласче.

— Да, Нейоми? — попита тя с колкото спокоен, толкова и предупреждаващ глас.

— Ако не се омъжиш за стария… за Гюс, искам да кажа, ще се омъжиш ли тогава за вуйчо Слейд?

— За бога, Индия, защо не удуши това дете още при раждането му? — запита се Рейчъл с издайнически зачервено лице.

Искаше подът да се провали под нея, земята да я погълне, когато видя, че Слейд едва се сдържа да не прихне, като я гледа толкова притеснена, а дядото и Поук се хилят съвсем неприкрито. Сега разбираше защо и любещи майки са готови понякога да напердашат дечицата си, — досега просто не можеше да го проумее.

— Нейоми, съкровище — процеди тя през зъби и хвърли унищожителен поглед на дядо си и на ратая. Не се решаваше да погледне Слейд в очите, защото знаеше, че е готова да скочи и да го удуши, ако види, че той се хили. — Единственият мъж, когото бих взела за съпруг, е този, който може да докара петстотин глави добитък за обора ми. Сега разбра ли?

— Да, лельо.

— Добре, хайде, заспивай.

— Да, да. — Нейоми млъкна за миг, а после каза със съжаление: — Лельо Рейчъл, извинявай, че отново бях толкова нахална.

— Наистина беше нахална — отговори ядосано Рейчъл. — А сега, млъкни най-сетне, за бога!

— Да, лельо, обещавам, гък няма да кажа. — Но въпреки това измърмори тихичко: — Да бях на твое място, щях да взема вуйчо Слейд. Харесва ми много повече от Стария… от Гюс де. Понеже вуйчо Слейд е нахален като мене.

Сега Слейд, Фремънт и Поук избухнаха в истеричен смях, без изобщо да обръщат внимание на Рейчъл, онемяла от гняв. Търпението й се беше изчерпало, тя стана рязко и отиде да сложи бебето в сандъка му. Единственото хубаво през тази ужасна вечер беше, че Поук обра Слейд на дама. Тя пожела със стиснати зъби на всички лека нощ, качи се по стълбата в спалнята си и дръпна пердето. Напипа в тъмното кибрита, запали свещта и се приготви за лягане.

Долу смехът постепенно стихна. Слейд наблюдаваше силуета й върху пердето и видя как вади фибите от златната си коса, която бавно се разпиля по раменете й. За миг се попита какво ли ще е да се пъхне до нея в леглото и да навие къдриците й около врата си, а после да я притисне и да я люби.

Вдигна бавно хармониката към устата си и тихичко засвири.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Рейчъл се събуди посред нощ от долитащо отдалеч тревожно мучене на добитък. Отначало не му обърна особено внимание, помисли, че е вятърът. Но после изведнъж се изправи рязко в леглото. Разбра, че вятърът е донесъл мученето и затова го е чула. Скочи, ругаейки, от леглото и навлече набързо под нощницата само чорапите и ботушите.

Дръпна бързо пердето и слезе по стълбата, после се промъкна внимателно между спящите деца и изскочи навън. Там се наметна с палтото и хвана здраво пушката.

Скърцането на вратата на плевнята събуди Слейд. Години наред беше спал нащрек, затова веднага отвори очи. Свикнал с непрекъснатите опасности, бързо пъхна ръка под седлото, което му служеше за възглавница, издърпа внимателно пистолетите. Само за миг препаса колана, а после се примъкна тихичко по корем до ръба на сеновала и слезе предпазливо по стълбата, готов да посрещне нашественика с крайно неприятна изненада. В сумрака не виждаше почти нищо, но въпреки силното хъркане на Поук, чу звънтенето на юзда и нервното цвилене на Сънфлауър.

Някой проклет конекрадец се опитва да отмъкне кобилата на Рейчъл! — помисли си ядосано. Е да, но тук има човек, който ще му строши главата.

Запристъпва по чорапи през плевнята, докато стигна до бокса на Сънфлауър. Там се обърна рязко и се озова точно пред вратичката на бокса.

— Не мърдай! Остани където си! — изсъска той. — И горе ръцете! Иначе си мъртъв!

Рейчъл изкрещя и подскочи от ужас. Беше се придвижил толкова безшумно, че не го беше чула. За миг реши, че чужд човек иска да я нападне. Насочи колкото може по-бързо пушката към едрия силует, който се приближаваше в тъмното към нея.

В следващия миг Слейд прибра е ръмжене пистолетите си, а тя позна гласа му и наведе е облекчение пушката.

— За бога, Рейчъл! — каза той сърдито и влезе в бокса. Защо се моткаш тук като коне крадец, глупачко такава! И това повече да не се повтаря, разбра ли? — разтърси я той гневно. — Нали можех да те застрелям!

— Ами не исках да те будя — измърмори тя, разтреперана от страх и от изненада, защото той беше гол до кръста и вече я държеше в обятията си.

Тъмната му кожа беше гладка и блещукаше меко на светлината на месеца, проникваща през процепите в покрива. Тук-таме по тялото му просветваше белег от стара рана. Черни къдрици покриваха гърдите му, както и стегнатия корем и изчезваха в панталона. Рейчъл вдигна глава, засрамена, че го беше разглеждала така любопитно, прехапа устни и го погледна в очите:

— Съжалявам, просто не помислих. Трябваше ми кобилата…

— По това време? И за какво? — попита Слейд и прие ви очи, като забеляза, че под палтото тя е само по една тънка нощница. — По дяволите, Рейчъл! Та ти си почти гола. Закъде се беше запътила в този вид? — Изведнъж някакво подозрение му мина през ума и дъхът му секна. — Не отиваш на среща с Гюс, нали?

— Разбира се, че не — отвърна тя, ядосана и засрамена че изобщо е могъл да си помисли подобно нещо. — Боя се за добитъка си. Чух мучене, което ме събуди. Нещо ги е уплашило и трябва да отида да видя какво става. Изглежда, в този момент някой проклет крадец ми отмъква половината стадо. Предполагам, че е пак онова смърдящо животно Рей Крипън! Да, да, сигурна съм. Ще го спипам на местопрестъплението и ще го откарам при шерифа, а той ще го обеси.

— Мили боже, акълът ти е колкото на Нейоми — изкрещя Слейд, бесен, че е могла изобщо да си науми подобно нещо. — И какво, ако смея да попитам, щеше да направиш, ако беше срещнала там четирима или петима въоръжени мъже? Щеше да ги изпозастреляш до един? По дяволите! Та те сигурно биха те смъкнали от седлото и биха ти прерязали гръкляна, ех, обзалагам се, че първо щяха да те изнасилят, всичките под ред. Да си помислила за това, малка глупачке? Крадците на добитък, както и убийците, са изметта на обществото. А сега марш обратно в къщи, докато не съм ти насинил задника! Остави останалото на мен.

— Но ти не знаеш даже къде е стадото — протестира упорито Рейчъл. Страхът й за животните беше по-силен от страха от Слейд.

— Ще ги намеря — отговори той кратко. — А сега изчезвай!

Той я изтласка от бокса, убеди се, че е тръгнала към вратата и се качи да си вземе останалите дрехи. Докато обуваше ботушите, чу изведнъж долу в обора звънкото тракане на подкови. Скочи и успя да види как Сънфлауър изчезва през вратата с Рейчъл на гърба. Слейд изруга, натъпка ризата в панталона, нахлупи шапката и се загърна в наметалото. После слезе светкавично по стълбата, оседла жребеца си и препусна с главоломно темпо подир нея.

Рейчъл имаше значителна преднина, но на светлината на месеца той я виждаше отдалече, благодарение на бялата нощница, която беше вдигнала до над коленете. Слейд Я зърна върху един хълм и препусна, кипнал от гняв, подире й. Докато я настигаше, трябваше да признае, че ездата й е майсторска. Като ангел на отмъщението се носеше тя през прерията и разпиляната й коса се развяваше на вятъра като знаме. Най-сетне я настигна, но само защото Жребецът му, Форчън, беше много по-бърз от нейната кобила и много по-издръжлив. Когато се изравни с нея, той се наведе, грабна юздата на Сънфлауър и накара кобилата да спре.

— Ха кажи сега, да ти насиня ли хубавичкото дупе? — изръмжа той. — Не ме ли чу? Казах ти да се прибираш в къщи, казах ти, че аз ще се погрижа за останалото.

— Да, каза — отговори сдържано Рейчъл. — Само че добитъкът е мой, а ти не си ми ратай, Слейд.

— По дяволите, Рейчъл, защо трябва да си такъв инат? И бодлива като кактус, на всичкото отгоре. Не можа ли поне да ме почакаш, щом си толкова твърдо решена да изпълниш налудничавия си план?

— Ами защото се боях, че няма да ме вземеш, а пък ако там не е оня тип Рей Крипън, ако наистина са цяла банда въоръжени мъже, ще имаш нужда от помощта ми. Стрелям доста добре, а ти, макар и да си голям майстор, Слейд, нещо, в което съм напълно убедена, все пак не можеш да се справиш сам с четирима или петима мъже.

— Е да, нямаше да имам кой знае какви шансове, така е съгласи се той. — И въпреки това не искам да ти се случи нещо, Рейчъл. А сега, предполагам, няма да проявиш благоразумие и няма да се прибереш в къщи, така ли е?

— Разбира се, че е така и това е последната ми дума.

— Трябва да ти се признае, че си поне откровена. Е, хубаво, ела тогава с мен. Но ще правиш каквото аз ти кажа, разбрахме ли се? Не искам да ми тежи на съвестта, че си си свършила живота с куршум в тялото, само защото си била глупава, упорита и не си следвала съветите ми. Е, казвай, къде е това стадо?

— Зад ей този хълм — посочи му Рейчъл.

— Е, тогава пълен напред!

Продължиха мълчаливо да яздят, като се стараеха да стигнат до хълмчето колкото може по-безшумно. После се спешиха и се запромъкваха през високата трева, дока то най-сетне видяха добитъка.

— Това ли е стадото ти? — изтръгна се от искрено изненадания Слейд. Ако не се боеше, че може да привлече крадците, щеше високо да се разсмее. — Амче то, ако има повече от дузина парчета, готов съм да изям цяла метла!

— Да съм твърдяла някога, че стадото ми е голямо? — прошепна му ядосано Рейчъл. — Но си е мое и аз ще го браня.

— Но Рейчъл, скъпа, ами че това твое стадо не си заслужава да стоим тук — опита се да й обясни Слейд и, за съжаление, беше прав. Пък и ядосан, че го накара да препуска посред нощ за нищо и никакво. — Обясни ми сега, кой ще си сложи главата в торбата, за да открадне най-жалкото, най-мършавото стадо, което съм виждал?

— Ами Рей Крипън например, ако искаш да знаеш! Тази смърдяща твар! Освен това животните ми не са мършави и жалки! Джамбазите изоставят телета, които нямат сили да продължат по дългия път към Севера. Аз ги прибирам и им изгарям на левия хълбок марката си. Джамбазите обикновено ги колят, но се случва и да ги оставят на някой фермер. Аз вземам колкото ми дадат, защото не плащам пари, а не мога да си позволя да си купя нещо по-добро. Храня ги със суроватка, а после ги отбивам и ги пускам да пасат. Още са млади, но аз ще ги угоя. Един ден ще имам хубаво стадо и тогава ще мога да не се притеснявам, ако реколтата не е добра, тогава ще имам достатъчно храна на масата си и достатъчно пари в касичката върху кухненския шкаф.

На светлината на месеца Рейчъл изглеждаше толкова млада и толкова сериозна, че на Слейд не му даде сърце да продължи да я подиграва. Да, той забравяше понякога колко й е трудно, сама, без родители. Нейният дядо и ратаят Поук бяха единствените й близки хора на този свят. Нищо чудно, че прибира осиротели същества — изоставени деца, изоставени животни и един изоставен наемен убиец — помисли си той. — Получаваше толкова малко любов, че раздаваше със шепи собствената си, за да уравновеси някак всичко това. Не беше допуснала самотата и мъката да заключат сърцето й, както беше станало със Слейд.

— Но кой, моля те, е този Рей Крипън? — попита той.

— Един отвратителен вагабонтин от града. Повечето време се мотае в Дилейно, пие и играе. Подозирам, че играе нечестно, че е дребен мошеник, който краде, изглежда, от време на време и добитък. Видях го веднъж в ливадата с желязо за белязване на животни в кончова на ботуша. Не си правеше дори труд да го крие. Казах му, че само за притежание на такова желязо, могат да го обесят, а той ми отговори с вулгарни закани и се омете. Разказах, разбира се, всичко на шерифа Маг, ама Рей не е толкова глупав, та да язди през Уйчито с желязото в ботуша. Оттогава непрекъснато ми изчезва добитък, теле след теле. Мисля, че само от злоба ми ги краде.

— Това наистина на нищо не прилича — да крадеш за отмъщение добитъка на една жена. Само че виж какво, Рейчъл, даже да е бил тук, този вагабонтин очевидно си е отишъл. Аз виждам само говеда. Ех, да пообиколим за по-сигурно, ако искаш.

Яхнаха конете и препуснаха край животните, които вече спокойно спяха, или доволно преживяха. Рейчъл бързо ги преброи и взе да ругае.

— Знаех си аз! Сигурна бях! Бътербийн е изчезнал.

— Бътербийн ли? — Слейд вдигна високо вежди и изцъка доволен с език. — Рейчъл, да не би да искаш да кажеш, че измисляш за тези жалки създания имена?

— То се знае!

— А какво, ако смея да запитам, означава симпатичната малка марка на левия им хълбок? Не, излишно е да ми отговаряш. Господи, такова нещо може да измисли само жена! Сърце! Ами какво ти рече чиновникът, когато трябваше да запише в тефтера си твоя знак?

— Тази земя тук се нарича, както знаеш, Хартланд, тоест Сърцевинна земя и един ден земята, върху която си застанал сега, ще се нарича Хартланд Ранч, а ей това сърце, моята марка, ще бъде известна в цялата страна. Затова не мога да допусна Рей Крипън да ми отвлича добитъка! Той е моето бъдеще, онова, за което отдавна си мечтая. — Рейчъл замълча, защото изведнъж осъзна, че разкрива пред този майстор на пистолетите най-съкровените си желания, мечтите, които не беше доверявала дори на дядо си или на Индия. Миг по-късно каза тихо: — Ти сигурно ме смяташ за побъркано момиче, защото желанията ми са може би точно толкова осъществими, колкото ако си бях пожелала месечината.

— Не, не е вярно. Мисля, че ти си една много смела и много хубава жена — каза той и в гласа му нямаше подигравка.

Рейчъл не знаеше как да реагира. Още никой не й беше казвал, че е смела и хубава и тя просто не можеше да повярва, че Слейд Меверик наистина мисли така, въпреки че в момента не беше ухилен. И все пак, сигурно я вземаше на подбив. Най-добре щеше да е веднага да забрави думите му.

След като установиха, че тази нощ няма да успеят да заловят Рей Крипън, препуснаха, всеки потънал в мислите си, към къщи. При вратата на плевнята Слейд каза, че ще се погрижи за кобилата на Рейчъл, за да може тя да поспи още малко. Каза още, че му изглежда уморена, защото се претрепва от работа. Нали утре отново ще стане в зори, за да успее да свърши куп неща, преди да ги викне за закуска. Не, наистина, не беше мързелива жена.

— Рейчъл — попита той любопитно — Откога не си имала свободен ден? Нямам предвид неделите. Защото да заведеш осем деца на църква съвсем не означава да си починеш, нали?

— Ами и аз не зная. Може би денят, в който погребахме Индия.

Слейд можеше добре да си го представи: Рейчъл, която се опитва да приведе що-годе в ред занемарената къща на Бийчъм, та Индия да не се притеснява, че има да я разнасят, защото къщата можеше не само всеки миг да се срути, но беше и ужасно мръсна. Представяше си Рейчъл, как готви за всички гости, които ще се съберат след погребението да похапнат безплатно. Рейчъл, която се е погрижила осем деца да бъдат измити, вчесани и облечени и ги е завела след това на гроба, за да изпратят достойно майка си и да я заровят както подобава. Рейчъл, която стиска ръка на свещеника и му плаща…

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Снегът се стопи навсякъде. Само по сенчести места беше останало малко. Пролетните кълнове вече се подаваха от тъмната, тлъста почва и се олюляваха на вятъра, препускащ диво през прерията. Според стара поговорка месец март пристигал в Канзас като лъв, а си отивал като агне. Повечето години тя напълно се оправдаваше. Канзаският вятър беше известен с това, че докарва жители на равнината, най-често самотни жени, до лудост и самоубийство. Духаше без умора и беше капризен като човек. Той шепнеше, стенеше, пееше и виеше. Понякога беше толкова силен, че поваляше хората Въпреки всичко Рейчъл страстно го обичаше. Той я замайваше, даваше й чувството, че е неукротима и жизнена като него.

Зелените й очи блестяха. Тя седеше със зачервени бузи на капрата до Слейд и се държеше здраво, за да не я отвее вятърът. Пред тях се развяваха дългите гриви и опашки на впрегатните коне на Джонатан. Рейчъл беше вкопчила едната си ръка в покривалото от биволска кожа, за да не запретне вятърът фустите й, а искрите от пурата на Слейд бързо политаха нагоре.

За да се чуят, трябваше да викат и за щастие на Рейчъл беше всъщност невъзможно да разговарят. След снощната словоохотливост, сега внимаваше да не се разкрие още повече пред Слейд Меверик. Мисълта, че през последните няколко седмици е била в неговите очи смешна и достойна за съжаление, беше унизителна и Рейчъл не искаше да губи повече дистанция. Твърдо беше решила да се скрие зад стена от хладна учтивост. Тази заран го придружи само защото не измисли благовиден предлог да откаже.

Слейд усещаше едва доловимата промяна в нейното държането и се питаше за причината. Днешната строга и нравствена мис Уайлдър никак не му харесваше. Искаше да се върне снощната Рейчъл, която препусна храбро срещу опасността и му разказа толкова красноречиво и страстно за мечтите си, онази Рейчъл, чието сърцевидно, покрито с лунички лице, сияеше така красиво на лунната светлина. Нейното малко стадо го беше разсмяло, но в никакъв случай не и надеждите й за бъдещето.

От доста време му беше съвсем ясно, че не може да скита до безкрайност, че майстор на пистолетите има малко шансове да доживее до преклонна възраст. А тъй като нямаше желание да нахрани червеите по-рано, отколкото е необходимо, напоследък честичко се замисляше за бъдещето си, но не беше стигнал до по-определено решение.

Писмото на Индия беше повлияло в много отношения върху начина му на живот, беше го принудило да пусне преждевременно корени. Въпреки че нямаше намерение да става „труженик на земята“, трябваше да си признае, че не намира новия си живот за неприятен. От доста време се замисляше дали да не купи някъде малък чифлик. Беше израснал в плантация, разбираше доста от земеделие, беше прочел много книги по животновъдство, но и романи за крадците-барони на Запада, водили будещи възхищение войни за пасбищата си. Освен това Канзас допадаше на Слейд. След толкова дни, прекарани в Тексас, той обичаше откритите просветва, харесваше му да гледа на мили надалеч. В такава страна мъжът не се чувства затворен, обграден с плет, а свободен да стигне докъдето го отнесат краката. За човек като Слейд това беше важно и Канзас с неговите безкрайни вълнообразни равнини наистина му подхождаше. След неочакваната й откровеност снощи, сега се питаше дали и Рейчъл Уайлдър не е за него най-подходящата жена. В нея имаше нещо толкова… смело, да, точно така, и въпреки че понякога ужасно го ядосваше, желанието му да я има ставаше все по-силно, както и желанието му да я закриля, да я пази.

Той погледна крадешком към нея, седнала спокойна и мълчалива, до него. Вятърът развяваше златистите й къдрици, хвърляше ги в лицето й, зелените очи блестяха, озарени от някакво безименно чувство, сладките й устни едва забележимо се усмихваха.

Хартланд Ранч — името съвсем не беше лошо.

Сега от прерията бе изплувал Уйчито и Рейчъл отново бе поразена от бързината, с която този град се разрастваше след основаването си. Сега се разстилаше по бреговете на Голям и на Малък Арканзас, все повече и повече на Изток, с изключение на Дилейно, който се беше устремил на Запад. Вътре в града, спрян от сградите, вятърът не беше чак толкова силен и Рейчъл се зарадва, че не трябва да се държи за колата.

Слейд подкара през града, надолу по Дъглас авеню до пресечката с Мейн стрийт и спря точно срещу едноетажната каменна сграда, известна като „Игъл Блок“, защото в нея се помещаваха редакцията на вестник „Уйчито Игъл“, различни правителствени учреждения, зала за събрания, Уйчито Севингс банк и няколко магазина. Той си проправи път между другите коли, спрели пред „Морис Коне Ню Йорк стор“, най-голямата търговска къща в града, чийто годишен оборот, благодарение на бързото му разрастване, беше стигнал до шестдесет хиляди долара. Слейд дръпна спирачката, скочи от колата и помогна на Рейчъл да слезе от капрата. После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, задръстена с бъчви и сандъци с най различни големина и форма. Пристъпиха под надвисналата стряха на първия етаж, а после той отвори вратата и я пусна да мине пред него. Остави я в магазина с думите, че ще се върне след около час.

Рейчъл вече едва го чуваше, привлечена сякаш от магнит от облечените върху манекени готови рокли, от топовете плат, пъстрите панделки, шапките, шаловете и ръкавиците по рафтовете, от кожените ботуши и обувките, наредени по пода. Слейд се засмя на откровеното й възхищение и се запъти към „Кимерле стоун енд монюмънтс уоркс“, фирма, която продаваше мрамор и вар за надгробни камъни. Трябваше му вар за новата тухлена къща и за плевнята на семейство Бийчъм, а камъкът за гроба на Индия беше поръчал преди няколко седмици. После тръгна по Форт стрийт към „Планинг енд Мил къмпани“, където купи една кола летви. От магазин за железария си набави различни сечива, пирони и няколко рула бодлива тел. Рей Крипън нямаше да докопа вече нито едно от животните на Рейчъл, Слейд щеше да се погрижи за това.

В това време Рейчъл успя да разгледа всичко в „Ню Йорк стор“ и реши най-сетне да се спре на една нежна, небесносиня коприна, която стоеше чудесно на русата й коса. Реши да я купи и да си ушие хубава нова рокля, та да има какво да облече за националния празник на 4 юли. Свободното й време беше толкова малко, че сигурно щеше да я шие седмици.

Тя отвори чантичката, пресметна бързо колко пари ще й трябват за плата, за конци и подходяща панделка за косата, отиде до тезгяха и помоли да й отмерят и отрежат плата. Продавачът пресметна всичко на касата си, после й зави покупката в кафява хартия. Рейчъл се запъти с пакета в ръка към входа на магазина, да изчака там връщането на Слейд.

Най-сетне се появи и той. Рейчъл мислеше, че веднага ще си тръгнат за в къщи, но за нейна изненада, Слейд я покани на обяд в „Емпайър хаус хотел“. След това се разходиха по крайбрежния булевард, да погледат патиците, които се сушаха на слънце, щастливи, че пролетта с дошла. Над тях ята гъски вече летяха на север към летните си квартири. Пронизителните им викове кънтяха в следобедния въздух и се смесваха с шума на разлюлените от вятъра зелени клони на крайбрежните тополи с вече наболи пъпки. Беше чудесен малък излет, който прекараха доволни и мълчаливи.

Въпреки че си беше обещала отсега нататък да държи Слейд на разстояние, Рейчъл се натъжи, когато денят превали и той колебливо й каза, че е време да се прибират.

Както винаги, когато времето го позволяваше, Фремънт закара в неделя Рейчъл и децата на църква в града. Рейчъл всеки път изпитваше угризения на съвестта, защото тя принадлежеше към Епископалната църква, а Индия беше баптистка. Може би трябваше да води децата в голямата, импозантна каменна църква на ъгъла на Първо авеню и Маркет стрийт, а не в своята малка и скромна дървена църквица на Лаурънс стрийт. Но Индия щеше да се радва, че децата изобщо могат да ходят на църква, защото Джонатан от години не беше стъпвал на литургия, а също и Слейд. Поук беше вярващ, но откакто забраниха на чернокожите да влизат в храмовете, той си оставаше обикновено в къщи.

„Сейнт Джон“ беше най-старата църква в Уйчито и съществуваше от 1869 година. Но първата, дървена сграда, служила и за училище, бе съборена само след две години, защото обраслият с трева тежък покрив беше огънал стените и постройката можеше всеки миг да се срути.

Новата църква също не беше голяма, но много по-красива от старата, с готически портал и пъстри стъклописи на прозорците. Бяха я изградили сред ливада с дървета.

Рейчъл изслуша с радост литургията. Едва по-късно съжали, че е дошла, защото свещеникът и няколко учителки я заприказваха, за да й напомнят строго, че децата на Бийчъм, като се изключат още съвсем малките Андрю, Нейоми и Тобиас, трябва да ходят на училище. Рейчъл също беше загрижена за възпитанието на децата, но никак не й се искаше да ги праща на училище. Училищата в Уйчито бяха в ужасно състояние, мръсни и лошо отоплени. Не бяха снабдени дори с най-необходимите пособия — не достигаха учебници, черни дъски географски карти. Някои се помещаваха в кръчми и бордеи. Поради тежките условия и ниските заплати учителите се сменяха по-често от годишните времена. Какъв срам! — мислеше си Рейчъл. Но пестеливите уйчитски търговци продължаваха да гласуват против нов закон за училищата от страх, че високите данъци могат да уплашат инвеститорите и така да бъде застрашено разрастването на града.

Що се отнася до църквите, в усилията си да подобрят състоянието на училищата, те имаха точно толкова успех, колкото и в борбата срещу пороците и корупцията в Дилейно. Но сега, вече близо три месеца след смъртта на Индия и при настъпващата пролет, Рейчъл наистина не знаеше как ще продължи да оправдава отсъствието на децата от училище.

— Ще говоря с вуйчо им — обеща тя на свещеника и на мис Корбет. Тази учителка изпълняваше, въпреки ужасните условия за работа, много добросъвестно задълженията си и затова беше особено упорита.

Тази вечер Рейчъл сдържа думата си и подкани Слейд да решат някак въпроса. Обясни му защо не е пращала досега децата на училище.

— Индия ги занимаваше в къщи, бих могла да го правя и аз, поне вечер. Баща ми беше учител в Пенсилвания.

— Да, зная — отвърна Слейд. — Но ти и без туй си претоварена, особено сега, по време на сеитба. Фремънт и Поук вече ми разказаха колко тежко работиш всяка пролет в полето. Ще ти помагам, разбира се, колкото ми е възможно, но въпреки това вечер ще си капнала от умора. — Той я погледна загрижено, защото и в този миг Рейчъл изглеждаше преуморена. Малкият Тобиас беше прекарал неспокойна нощ и тя почти не беше спала. Имаше сини кръгове под очите, гърбът й беше приведен. — Не можеш да се товариш с толкова неща, Рейчъл — каза той най-сериозно.

Тя се усмихна насила.

— Не говори така — За разлика от тебе не съм опъвала цял ден телени огради. Наистина много ти благодаря, но не биваше да си правиш толкова труд.

— Добре, добре и не си въобразявай, че няма да си пиша рано или късно надницата — каза той закачливо, вперил недвусмислено поглед в устните й. Тя се изчерви и сведе очи. — До края на седмицата оградата ще е готова. Ще видим тогава, дали онзи вагабонтин Рей Крипън ще се осмели още веднъж да ти краде добитък. — Слейд помълча малко, а после продължи:

— Що се отнася до училището, ще се погрижа при следващото си отиване в града. Може да намеря училище с поне що-годе прилични условия. Откровено казано, вече се питах какво ще правя с децата, когато се пренесат в новата къща. Трябва да изора нивите на Бийчъм, да ги засея, та, да си призная, доста съм притеснен как ще се оправя с осем хлапета, между които една двегодишна многознайка и едно бебе. Понякога се питам ти как се справяш, Рейчъл?

Тя се засмя, навярно за пръв път от сърце и на Слейд този смях много му хареса.

— Ами имам си начини — отговори.

— Изглежда, че е така. — Той стана и протегна като дива котка дългото си мускулесто тяло. — Капнал съм. Днес ще си легна май по-рано. Лека нощ, Рейчъл.

— Лека нощ, Слейд — отвърна тя тихо и сърцето й се сви при мисълта, че новата къща на Бийчъм скоро ще е готова и Слейд Меверик ще й вземе в края на краищата децата. Беше неизбежно.

Когато този ден настъпи, животът й ще стане много самотен и празен — знаеше го. Рейчъл се качи бързо по стълбата, за да не видят дядото и Поук сълзите й.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Гюс дойде по залез слънце на гости и докара на Рейчъл нов стол вместо онзи, който бяха счупили без да искат двамата със Слейд. Когато шведът пристигна с впрегнатата в муле каруца, Слейд Меверик тъкмо се миеше на чешмата. Гюс беше вързал грижливо новия стол и го беше покрил с одеяло.

— Здравей, Меверик! — поздрави той не особено радостно Слейд.

— А, Окс! — Слейд кимна и продължи да се бърше с парче от брашнян чувал, което прехвърли после небрежно през рамо. Гледаше с любопитство одеялото върху колата на шведа.

Гюс въздъхна и си пожела Слейд да не се мотае още дълго из къщата на Рейчъл. След появата на този главорез, тя се бе променила. Не приличаше на себе си, беше някак объркана и отсъстваща, непрекъснато се изчервяваше и почти не му обръщаше внимание. Докачаше се повече от когато и да било, и от най-малкото. На Гюс през ум не му минаваше да я обижда, но тя очевидно така беше възприела счупването на стола. Е да, ама да не беше Слейд, това никога нямаше да се случи.

Така де, вината беше изцяло на Слейд! — мислеше си, ядосан, шведът. Ако не беше задърпал стола така гадно ухилен, Гюс също нямаше да се вкопчи толкова силно и нищо нямаше да се случи. Този хлапак си вре гагата навсякъде и непрекъснато се опитва да го изкара глупак в очите на Рейчъл. За съжаление обикновено успяваше.

Защо ли не побърза с проклетата нова къща на Бийчъм? — питаше се подозрително Гюс. Доста отдавна я почна. Аз откога да съм я вдигнал. Ама тоя тип май нарочно се разтакава, та да поостане тук при Рейчъл, пък мене да ме разкара. Много му се ще да й сложи марката си. Да, ама аз не съм някое тъпо говедо и няма да се оставя. Както гледам, ако продължи да ме ядосва, ще му прочета една лекция по добро държане, пък тогава да видим.

С такива мисли Гюс натисна спирачката и скочи от капрата. Без да обръща внимание на Слейд, заобиколи колата и свали капака. После смъкна одеялото от стола и се залови да развързва въжетата, с които го беше закрепил.

— Какво си донесъл, Окс? — попита Слейд и се приближи към колата, за да задоволи любопитството си.

— Новия стол, който направих за Рейчъл — отвърна кратко Гюс без да вдига очи.

— Не е ли доста семпъл? — попита Слейд, оглеждайки дървения стол. Както повечето скандинавски мебели, той беше много функционален, но без каквато и да било украса. — Откровено казано, грозен е — заяви Слейд.

Подаръкът на шведа за Рейчъл ужасно го ядоса. Вещ, в която Гюс явно беше вложил много време и старание, не можеше да не допадне на Рейчъл, освен това и да й напомни, че за превръщането на стария й стол в табуретка, вината е преди всичко на Слейд. Сега му идеше да натроши новия стол на хиляди парчета, още преди да го е видяла Рейчъл.

— От буково дърво е — обясни Гюс. Той не искаше да се остави да го провокират. — Вярно, че столът ми е семпъл, но пък е много стабилен.

— Както всички шведи, нали? — захили се злобно Слейд.

— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш — заяви шведът и усети как, въпреки твърдото си решение да не допуска Слейд да го изкара от кожата му, почва да се ядосва.

— Брей, наистина ли? — възкликна иронично Слейд — ами тогава за кой дявол още се влачиш тук, не разбра ли, че никой не е приритал за тебе?

— Това ще го решава Рейчъл, а не ти, ясно ли е? И вярвам, че тя ще избере мен, а не теб. Пистолетаджия не й подхожда, защото с него няма да стане уважавана от всички стопанка, каквато ще я направя аз. Рейчъл добре го разбира, ако не със сърцето, то поне с разума си. Тъй че в края на краищата нежеланият тук ще си ти.

— Виж го ти дървоглавия кучи син! — изруга Слейд. — А защо си пък толкова сигурен, че не искам да се оженя за нея?

— Да не би да искаш?

— Може би. И съм сигурен, че с това ти слагам май пръти в колелата, нали Окс? — завърши той подигравателно.

— Ще ти покажа аз едни пръти в колелата! — изръмжа Гюс, извън себе си от гняв и от страх, че този арогантен тип наистина може да му отнеме Рейчъл. Той запретна ръкави и се заприближава заканително към Слейд. — Сега ще ти покажа какви са шведите — закани се той. — И още днес ще ми се разкараш от пътя. Хайде, хвърли пищовите и се бори като мъж — изрева той. — Ще видиш колко бързо ще ти мине меракът да се подиграваш с Густав Оксенбърг, черна змийо. И ще се откажеш да ми заставаш насреща. Ей сега ще забърша двора с тебе! Ей сега ще те направя на шведско кюфте. Аз…

— Мисля, че те разбрах, Окс — прекъсна го саркастично Слейд и очите му засвяткаха при мисълта, че сега ще даде на шведа добър урок и ще го прати веднъж завинаги по дяволите. Той дръпна пешкира от рамото си и го захвърли настрана, после откопча бавно колана с пистолетите и го пусна на земята. Вдигна юмруци и закръжи с пренебрежително сумтене около шведа, който сякаш още се колебаеше. — Е, хайде де, или чакаш покана? Що се моткаш? Давай! Боже милостиви, колко години чака, докато се решиш да целунеш Рейчъл, глупако? Виж аз… не бях чак толкова учтив.

На Гюс това вече му дойде много. Той нададе гневен вик и се втурна, навел глава като побеснял бик, срещу Слейд. Улучи противника си право в корема. От силата на сблъсъка и двамата паднаха на земята. Но Слейд беше по-пъргав от шведа и бързо се изправи, докато Гюс още се надигаше. Сега Слейд улучи с прав десен брадичката на Гюс, който пак се намери в прахта. Шведът седна, раз кърши тяло, потърка внимателно брадичката си, но в това време Слейд го улучи с ляв прав и отново го повали. Този път, докато се изправяше, Гюс не изпусна Слейд от очи, а когато противникът му се приближи, шведът отхвърли в краката му и го събори.

Докато Слейд се надигаше, залитайки, Гюс го удари право в лицето и му остави огромна синина под окото. Последва удар в корема, от който Слейд политна е такава сила срещу стената на къщата, че тя цялата се разтърси. Поук чу шума, стана ругаейки от стола и излезе да види какво става.

— Господ да ни е на помощ! Фремънт! — извика той идвай бързо, Слейд и Окс се бият като побеснели! Излез на двора, че както са се вкопчили, не знам какво има да става!

— Вярно ли, Поук? Искам да видя! Искам да видя! — развика се, ужасно възбудена, малката Нейоми, скочи от масата и изприпка навън.

След миг Фремънт, Поук и осемте деца, включително и Тобиас, в ръцете на Ева, бяха вече на двора и подкрепяха с викове двамата борци. Само Рейчъл, която беше слязла в мазето да вземе картофи за вечерята, още не знаеше нищо.

Междувременно Слейд беше докопал Гюс за яката на ризата и сега му стоварваше поредица яростни къси удари в лицето, от които устата и носът на шведа почнаха да кървят. За да се спаси някак, Гюс хвана дясната ръка на Слейд, посегна и към лявата и му откъсна целия ръкав, раздирайки ризата отгоре до долу. В следващия миг шведът блъсна противника си встрани и го повали с такава сила на земята, че Слейд заора с нос в прахта, като си ожули и лицето, и двете ръце.

Но само миг преди шведът да се нахвърли върху него Слейд вече беше скочил на крака и с мълниеносно движение удари яростно Гюс под кръста. Превит о две и стенещ, шведът се строполи на земята, а Слейд се озова с един скок над него. Потни, окървавени и псуващи, двамата мъже се търкаляха през двора и безмилостно си разменяха удари.

— Дръж го, вуйчо Слейд! — крещяха в един глас Гидиън, Кейлеб и Филип. — Давай, вуйчо! Дай му да се разбере!

Двамата противници се пуснаха и се изправиха на крака, но Слейд не изтърва възможността да удари на Гюс още един ляв прав. С широко разперени ръце, шведът се блъсна в задната част на колата си. Слейд го награби мълниеносно за яката и заудря главата му в дъската.

Гюс изруга, протегна, стиснал зъби, дебелата си ръка с широко разтворени пръсти и награби с нея лицето на Слейд, не я отлепи, докато Слейд не го пусна. Сега Гюс го блъсна яко и Слейд политна заднешком. На шведа му притъмня пред очите, той смъкна, без много да му мисли, от колата тежкия стол и го стовари с все сила върху главата на Слейд. Столът се пръсна на парчета, а Слейд за малко не предаде богу дух.

Слейд Меверик лежеше сега на земята като заклан бик.

— Този стол… не беше май… толкова здрав,… колкото ти си мислеше… нали, Окс? — изпъшка той с крива усмивка, а после затвори очи и загуби съзнание.

— Слейд! — прозвуча изведнъж в настъпилата тревожна тишина гласът на Рейчъл, която тъкмо в този миг се зададе иззад къщата. — О, божичко, Слейд! Слейд!

Тя пусна кошницата с картофите, изтича и коленичи до него. После се наведе, пребледняла, към гърдите му, да чуе дали още диша.

— О, господи — простена тя още веднъж, стана и загледа, безпомощна, окървавената му глава, насиненото око, пукнатата устна и безбройните рани по цялото му тяло.

Огледа укоризнено присъстващите.

— Кой го направи? — попита тя рязко. — Кой го направи?

Погледът й падна върху Гюс, който не изглеждаше много по-добре от Слейд.

— Ти ли, Гюс? — извика тя, сякаш не можеше да повярва. — Но защо, Гюс, защо?

От срам, шведът не се решаваше да признае пред Рейчъл, че се сбиха заради нея и той измърмори нещо за кавга заради някакъв стол, който направил за нея.

— Какъв стол? — попита рязко Рейчъл и се озърна. — Какъв стол? Зърна дървените парчета, разпилени около изпадналия в безсъзнание Слейд, разбра, че са го удряли с тях и награби един от строшените крака на стола. Тръгна бавно към Гюс и го размаха заканително пред лицето му. — За този стол ли говориш, Гюс? С него ли за малко не уби Слейд?

— М-ми да — изпелтечи той потиснато и я изгледа недоверчиво, защото Рейчъл беше като луда от гняв и болка, беше готова да го цапардоса с дървото.

Рейчъл наистина изкрещя изведнъж яростно нещо, нахвърли се като луда върху него и го заудря с крака на стола, готова сякаш и да го убие. Всички я гледаха безмълвни, шокирани и вцепенени, а Гюс се опитваше да се прикрие с вдигнатите си ръце. Най-сетне дядото се отърси от вцепенението, хвана Рейчъл и яко я разтърси.

— Рейчъл! Рейчъл! — викна й строго Фремънт. — Престани! Престани! Слейд не е мъртъв, не виждаш ли?

— Не е, още не е, но сигурно ще умре — изхълца тя, когато най-сетне се опомни. Ридания разкъсваха гърдите й, когато захвърли дървото и известно време го гледаше втренчено, сякаш не можеше да повярва, че е удряла Гюс с него. А после, засрамена от истеричния си припадък, отново се върна при Слейд. Помогнете ми да го внеса в къщи — каза тя. — Не, не ти, Гюс! Ти, дядо и Поук.

Тримата вдигнаха изпадналия в безсъзнание мъж и го внесоха в къщата. Там се натъкнаха на непредвидени трудности. Нямаше къде да го сложат, освен върху леглото на Рейчъл. На пода нямаше място, защото там спяха децата, а на Фремънт нямаше да му е приятно да отстъпи леглото си на Слейд и да спи на пода. С Рейчъл не можеха да се сменят, защото с дървения си крак дядото не можеше да се качва по стълбата.

— Аз ще се опитам да кача Слейд, госпожице Рейчъл — предложи Поук.

— Не — поклати глава Рейчъл. Тя се боеше, че напрежението ще е прекалено голямо за стария ратай. — Боя се, че дори за тебе ще е много тежък, можеш да се подхлъзнеш, да се нараниш, и тогава какво ще правя без теб? Не, ще трябва да отидеш да помолиш Гюс — каза тя неохотно. — Само той е достатъчно силен, за да качи Слейд.

Няколко минути по-късно чернокожият се върна заедно със шведа, който вдигна, без дума да каже, Слейд на рамото си и го качи по стълбата, а после го сложи внимателно върху леглото, както му нареди Рейчъл.

— Благодаря ти, Гюс — измърмори тя, засрамена от държането си преди малко. Разбираше, че шведът не е наранил нарочно Слейд Меверик и че сега искрено съжалява. — Много ти благодаря за помощта, особено след всичко, което ти изприказвах преди малко. Държах се ужасно и те моля да ме извиниш.

— Аз трябва да ти се извиня. Не исках отново да ти създавам неприятности, наистина не исках и да причинявам болка на Слейд. Но той така ме вбеси, че загубих самообладание. На всичкото отгоре строших и новия ти стол. — Гюс помълча малко, а после попита: — Мислиш ли, че ще се оправи?

— Надявам се — отговори тихо Рейчъл. После седна на ръба на леглото и сложи на нощната масичка шишето с карболова киселина и легена с топла вода.

Потопи в легена кърпа, изстиска я и се залови да чисти внимателно раните на Слейд, отмяташе встрани черните му къдрици, за да разбере сериозни ли са раните по главата му.

— И аз се надявам — каза Гюс. — Той се би честно, като мъж. Сигурен съм, че е добър човек, иначе… иначе ти нямаше да го харесваш. Струва ми се, че… че ти си се влюбила в Слейд, прав ли съм, Рейчъл? И съм много тъжен… сърцето ми се свива, защото ти не ме… обичаш, но аз… аз те обичам и не искам да те направя нещастна. Ако, ако Слейд Меверик те направи щастлива и аз ще се опитам да бъда щастлив, заради тебе, Рейчъл. Та, да знаеш, че като дойда другия път, ще дойда вече само като приятел. Разбира се, ако… ако не си престанала да ме обичаш даже само като приятел…

— Разбира се, че те обичам! — възкликна тихо Рейчъл със сълзи в очите, защото беше трогната от думите на шведа, изречени явно с толкова усилия. Тя стана, сложи ръка върху неговата. — Надявам се, че ти ще си винаги мой приятел, Гюс — каза тя сериозно.

Той я гледаше известно време е разкривено от болка лице. После каза с тъжна усмивка:

— Ти си единственият човек, който винаги ме нарича Гюс.

След това се обърна и си тръгна. Рейчъл гледаше тъжно подире му. После се обърна отново към Слейд и продължи да промива раните по главата му. Едната беше доста дълбока и тя си помисли, че навярно от нея беше загубил съзнание.

Рейчъл знаеше, че никога няма да забрави как Слейд лежеше неподвижен на земята. Цяла ужасна вечност беше сигурна, че е мъртъв, сигурна, че и нейното сърце ще спре да бие. Беше обзета от една единствена мисъл: — Божичко, мили боже, не позволявай той да умре. Ще направя каквото поискаш, само го върни към живот. Облекчението й беше безгранично, когато разбра, че Слейд Меверик още диша. Непозната безмерна радост я обзе, последвана от ужасната, истерична омраза към Гюс, към злодееца. При спомена за всичко това трябваше да се замисли и върху думите на шведа: — Струва ми се, че ти си се влюбила в Слейд…

Истина ли е? — запита се Рейчъл и усети как сърцето и се разтуптя. Наистина ли беше влюбена в Слейд Меверик?

Не можеше да си представи нищо по-лошо, защото той положително нямаше да отвърне на любовта й, нещо повече, щеше да реши, че това е не само забавно, но и достойно за съчувствие. Рейчъл знаеше, че няма да го понесе. Не, не, тя не го обича, самата мисъл е просто смешна. Гюс просто е стигнал до погрешно заключение.

Въпреки това тънките ръце на Рейчъл трепереха, когато отвори шишето с карболова киселина, изля върху чиста кърпа няколко капки и се залови да дезинфекцира раните на Слейд. После взе от нощното си шкафче ножица, игла и здрав конец, отряза няколко къдрици и заши дълбоката рана на главата му. Радваше се, че е в безсъзнание и не усеща болката.

После стана и при това движение отрязаните къдрици паднаха на пода. Тя импулсивно се наведе, вдигна ги и ги пъхна в джоба на престилката. После взе замърсените кърпи и легена и слезе по стълбата. Ева и Сюзън, които бяха сготвили в нейно отсъствие вечерята, тъкмо слагаха масата.

— Рейчъл, как е Слейд? — попита Фремънт, седнал до печката.

— Като се изключи една дълбока рана на главата, която трябваше да зашия, другото не е опасно — отговори тя. — Но се боя, че има силно сътресение на мозъка и още е в безсъзнание. В момента не мога да направя за него нищо друго, освен да го държа на топло, докато дойде в съзнание и да се надявам, че няма да го втресе.

Тя отвори вратата, за да плисне кървавата вода от легена, а после го изми старателно на кухненската чешма. Качи се на малка стълба, избра няколко снопчета от билките, които висяха от гредите, счука ги в хавана и ги накисна в легена с вряла вода. Взе чисти кърпи и ги качи заедно с легена в спалнята си.

Рейчъл събу ботушите и чорапите на Слейд, покри го и сложи ръка на челото му: то беше хладно и тя се поуспокои. Въпреки това потопи кърпа в топлата отвара, изстиска я и я сложи на челото му.

Дълго след като всички в къщата си бяха легнали, Рейчъл продължи да будува до леглото на изпадналия в безсъзнание мъж. Беше слязла само за малко долу да хапне от вечерята, която Ева й беше приготвила и да налее прясна отвара. Най-сетне след дълги часове Слейд отвори очи и хвърли на меката светлина на лампата недоумяващ поглед върху лицето й, което тъкмо се навеждаше към него, докато тя сменяше кърпата на челото му.

— Рейчъл? — прошепна той, объркан, след няколко секунди.

— Да — каза тя и въздъхна облекчено, че я е познал. — Как се чувстваш, Слейд?

— Ами, като… да съм умрял… и да съм на небето. Помислих си за миг, че ти си… че си ангел. — Можа дори да се усмихне, но веднага изпъшка и докосна предпазливо дълбоката рана, която Рейчъл беше зашила и която се беше подула като гъшо яйце. — О господи! Ама това… се… казва удар! — Бива си го наистина тоя Гюс. Сигурно… не трябваше… така да го ядосвам.

— Наистина — скара му се тя меко. — А сега се опитай да не говориш повече, Слейд. Необходимо ти е спокойствие. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Само глътка вода.

Рейчъл му наля чаша от гарафата на нощната масичка и му помогна да изпие няколко глътки. След което той пак се отпусна върху възглавницата и веднага заспа. Но този път беше здрав сън и тя докосна още веднъж челото му, което си оставаше хладно. Сътресението на мозъка очевидно не е било чак толкова силно, колкото се боеше. Един-два дена почивка щяха да го изправят отново на крака.

Рейчъл беше капнала, но понеже се боеше, че Слейд може да се събуди жаден и да не разбере къде е, предпочете да остане до него. Както беше обичай в прерията, когато леглата не достигаха, тя сложи в средата на широка та си постеля една възглавница, за да я разделя от Слейд Меверик, после си легна, облечена, откъм нейната страна, убедена, че в това няма нищо непристойно.

Въпреки това изпитваше странното чувство, че споделя леглото си със Слейд, сякаш са женени и доста време не можа да се отърве от мисълта какво ли щеше да е, ако беше истина. Изчерви се, защото знаеше, че нямаше само да спи в общото им легло, но да върши и други неща. Беше сигурна, че Слейд е мъж, който би си искал правата, щом му скимне. Мъж, комуто нищо не пречи да целува без съгласието й млада жена, за която не е сгоден, сигурно нямаше да се съобразява дали го е дала собствената му съпруга. При тази мисъл сърцето й взе лудо да бие. Неволно се питаше как ли ще се държи, ако Слейд поиска не само да я целува? Дълбоко в нея пак се пробудиха, неповикани, разтърсващите чувства, които вече бе изпитала веднъж и които караха цялото й тяло да се гърчи от желание.

Изведнъж си представи как Слейд се събужда през нощта, разбира, че са в едно легло, отмества възглавницата, притиска я, въпреки нейните протести, към леглото и страстно я люби. Срамуваше се от лошите шеги, които й играеше собствената й фантазия. Нещо с нея не е наред, щом може да си представя подобни сцени и дори да желае те да са действителност. А че го желаеше, в това Рейчъл вече нямаше съмнения.

Цялото й тяло пламтеше от срам и от някакво още по-тъмно, примитивно чувство, което не искаше да си признае. Дишаше учестено, но тихо, от страх спящият Слейд да не се събуди, да не прочете някак мислите й и да задоволи тук и сега срамното й желание.

Но Слейд Меверик, който положително с най-голямо удоволствие би заситил желанието й, продължаваше дълбоко да спи и изобщо не подозираше за присъствието на Рейчъл в леглото. Едва на разсъмване, когато отвори бавно очи и почна постепенно да проумява къде е, забеляза, че тя лежи до него. Без да обръща внимание на болките в главата, ухилен при вида на възглавницата помежду им, той се вдигна на лакът и мълчаливо я загледа. Тя спеше много дълбоко и в сивкавата светлина на разсъмването изглеждаше толкова млада и невинна. Лицето й беше обрамчено от кичурите, които се бяха измъкнали от кока. Устните й бяха полуотворени, гърдите й се повдигаха и отпускаха леко при всяко бавно и спокойно вдишване и издишване.

Значи това щеше да означава да се събужда всяка сутрин редом с нея. Мисълта дойде неканена. Хъм, можеше да имаш и много по-малко късмет, Слейд — реши той.

Хвърли поглед към дръпнатото перде на таванчето, а после надолу, към вътрешността на къщата. Фремънт не се виждаше никакъв, но Слейд го чу да хърка в малката стаичка под таванчето. И децата още спяха на пода и положително нямаше скоро да се събудят. Слейд протегна внимателно ръка над възглавницата, много бавно, за да не изскърца пружината на леглото и да не събуди Рейчъл. После се наведе над отпуснатото й в съня тяло и целуна сладката й, нищо не подозираща уста.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Рейчъл сънуваше. Знаеше, че сънува, защото Слейд я целуваше, а тя отговаряше на целувката му, отваряше му с наслада устните си, протягаше към него ръце, искаше всичко, което той можеше да й даде и дори повече.

В съня той се навеждаше над нея, мускулест крак покриваше бедрата й, а езикът му ближеше нежните й устни, после той ги разтвори и се заразхожда из податливата мека вътрешност на устата й. Езикът му потъваше все по-навътре в нейната тъмна, влажна и сладка като мед уста, кръжеше, ближеше, пиеше меда, проникваше жадно във всяка ниша, сякаш се боеше да не изгуби та макар и една единствена сладка капка.

Докато устните му поглъщаха нейните, в Рейчъл се пробуди набъбналата пъпка на страстта, сякаш той беше пролетното слънце, което я събуждаше с топлината си, а тя напъпил цвят, който отчаяно иска да се разтвори. Изпита страстно желание, което нарастваше с всяка негова пламенна целувка. Той я целуваше все по-силно, дъхът му се сля с нейния, устата и езикът му бяха като нажежено желязо, което й налагаше отпечатъка си и дълбоко в себе си Рейчъл знаеше, че го желае…

Езикът му се сля с нейния, заобвива се около него. Сега и нейните зъби се впиваха в устата му, както неговите се впиваха в нейните уста. Усети, че й се завива свят. Силата на изживяването нарасна, когато той заби внезапно зъби в долната й устна и я разкървави, а тя усети горчивосладкия вкус на мед и сол. Болката и насладата я изпълваха цялата, засилваха желанието й да го има, докато той целуваше яркочервената роса по устните й.

— Това беше заради плевнята — измърмори Слейд, без да се откъсва от устните й. — А пък това… това си е за мене, понеже те желая… Божичко, как само те желая!

Това е сън, увещаваше се Рейчъл, когато усети устните му отново да вземат нейните. Да, да, чудесен, красив сън, породен от странните чувства, които ме измъчват откакто той е тук. Толкова силно съм го желала, че сега сънувам, че е действителност. Но не бива да се притеснявам, защото не е нищо повече от сън.

Спокойна, че не няма защо да се замисля за безсрамното си поведение, тя се вкопчи като удавница в него и изпита удоволствие от допира на гладкия му гол гръб под нейните ръце и от начина по който силните му мускули се изпъваха под пръстите й, докато ги прегръщаше и галеше. Най-сетне можеше и тя веднъж да не укротява чувствата си, да го целува и гали без да мисли, да го прегръща както го беше желала, дълбоко в себе си, от първия миг, в който го видя. Сега най-сетне си го позволяваше.

Езикът му изследваше нахално устата й и тя усети тръпки на ужас по гърба си. Защото й се стори, че той иска да я целува до края на света, да изсмуче душата й от тялото, а после да я захвърли. Устните му се плъзнаха по бузата й до слепоочието, чак до косите. Дъхът му топлеше кожата й, караше я да се разтапя от удоволствие, а през тялото й сякаш мина ток, когато той ухапа леко ухото й. Той й шепнеше думи на страст и копнеж, думи, които тя едва чуваше и само наполовина разбираше, обзета от поглъщащите я бурни чувства, които бушуваха в тялото й, отнасяха я като могъщ ураган.

Пръстите му потъваха в косата й, издърпваха фибите и ги разпиляваха по пода, както беше попилял по вятъра присъщия й здрав разум. Дългата й руса коса вече обвиваше, освободена, и двамата, на лунната светлина, проникваща през малкото прозорче, тя беше като сияен, изтъкан от злато воал. Слейд поемаше дълбоко дъха на люляк, който се излъчваше от кожата й, заравяше лице в разкошната й коса, галеше кичурите, полепнали по устните, обвили шията й.

— Рейчъл, Рейчъл… любима — шепнеше той.

Устата му оставяше огнена диря по шията й, караше я да трепери от възбуда и страх, когато ръката му се сключи около тъничкия й врат и го стисна властно, преди да почне да разкопчава едно след друго копченцата на роклята й. Беше толкова сръчен, че Рейчъл почти не забеляза какво прави. Знаеше само, че никога досега мъж не бе събуждал в нея подобни чувства, диви и страстни като вятъра. Изведнъж й се стори, че той единствен може да ги обуздае, да успокои мъчителната болка, която я терзае, да свали бронята около така дълго потисканите й чувства.

Чак когато Слейд дръпна разкопчаните страни на корсажа й, когато посегна нетърпеливо към презрамките на ризата, Рейчъл изведнъж се събуди. Най-сетне разбра, че не е сън, а действителност. Изпъшка от ужас и сигурно би извикала, ако Слейд, забелязал внезапната промяна, не й беше затворил устата.

— Шшт — прошепна той предупреждаващо. — Или искаш да събудиш цялата къща, та да ни сварят тук заедно в леглото?

Тази мисъл накара Рейчъл да се вцепени от ужас. Тя поклати глава, а тялото й продължаваше да трепери, преливащо от усещанията, които бе взела за сън.

— Тогава кротувай! — изсъска Слейд и махна ръка от устата й.

Рейчъл се опита да извърне глава, да го отблъсне, но той беше толкова силен. Той сграбчи разпилените й коси и накара потръпващите й устни да се покорят на желанието му, тялото му я притискаше към мекия пухен дюшек, отнемаше й всяка възможност да избяга.

— Не се противи, миличка — мърмореше той, докато ръката му се спускаше по врата й и развързваше презрамките на ризата. — Нали знаеш, че и ти ме желаеш не по-малко, отколкото аз тебе.

— Не е вярно — изпъшка тихо Рейчъл. — Не е вярно. — Но тя знаеше, че лъже, знаеше го и той.

— А защо бие толкова силно твоето сърчице? — подигра й се тихичко той, преди да обладае отново устните й и да задуши отговора.

Докато я целуваше, ръката му се плъзна под ризата и тя изстена, когато той хищно награби кръглата, гола, напрегната от желание гърда. На Рейчъл й секна дъхът, когато ръката му се плъзна нежно, но изкусно по меката, наляна пъпка и превърна пламенната й страст в непоносима болка. Палецът му описваше с наслада кръговидно движение около тъмната пъпка, силно набъбнала и корава. Вълни на екстаз заливаха сега тялото й като водопад от искри. Тя трепереше цялата.

Пръстите й се заровиха от само себе си в гъстата му черна коса. Ръцете и обвиха по-яко врата му, за да го приближат още повече, а устните му се разхождаха сега по шията й, отметната назад в порив на неописуема наслада. Той я обсипваше с целувки, хапеше нежните й рамене и караше тялото й да трепти като от електрически удари. Със сладостно удоволствие ближеше езикът му потта във вдлъбнатинката между гърдите, а после устните му всмукаха розовата пъпка, станала корава от милувките му.

Рейчъл изстена, когато той засмука жадно малките твърди пъпки, усети как в корема й се разлива топлина, миг по-късно изместена от нарастващата болка между бедрата. Болката стана мъчителна, някаква непоносима празнота я измъчваше и крещеше, настояваше да бъде запълнена. Коравият член на Слейд се притискаше през роклята към бедрата й. Искаше й се да изкрещи, да го по моли да уталожи болката й, но не смееше и можеше само да мята безмълвно глава от една на друга страна и да хапе устни, когато зъбите му се впиваха в пъпките на гърдите й, а нажеженият му език лакомо ги ближеше.

Рейчъл разбираше, че само след няколко мига тя ще се отдаде доброволно и дори с радост на този скитник, подмамена от непрекъснатите му пламенни милувки. Само гладният плач на малкия Тобиас се оказа в състояние да й върне разсъдъка.

— О! — изхлипа тя тихо и разочаровано, когато го чу. А после още веднъж, по-високо, по-силно и с широко отворени очи: — О-о!

Когато погледите им се срещнаха и той също се върна към действителността, Слейд изруга тихо, после по-високо и я пусна бавно и колебливо от обятията си. Продължи да ругае и докато се изтърколи на своята половина на леглото и върна възглавницата на предишното й място, а Рейчъл връзваше в това време, объркана и забързана, презрамките на ризата и закопчаваше роклята, готова да крещи от ярост, че е станала изведнъж толкова несръчна. Скочи от леглото, грабна четката, прокара я бързо по разрешената си коса, бързо я заплете. Не се решаваше да погледне Слейд в очите и се спусна бързо по стълбата, за да вдигне плачещото дете от сандъка му.

— Тихо, тихо — опита се тя да го успокои. — Не плачи, ей сега ще ти напълним коремчето.

Изтича навън, изтегли от кладенеца кофата, в която предишната вечер беше пуснала да изстива шише козе мляко. Извади шишето, върна се в къщата, разрови жаравата в печката, хвърли малко сух биволски тор и сложи млякото и вода да се греят. След малко Тоби вече гукаше доволен, докато Рейчъл го люлееше на ръце.

Междувременно взеха да се събуждат и да се протягат сънливо и другите деца, шум долиташе и откъм стаята на Дядо й.

Тъкмо навреме! — мислеше си Рейчъл. Тя още дишаше тежко и беше съвсем объркана, лицето й пламтеше, сърцето й туптеше в гърлото от срам за онова, което щеше да се случи, ако Тоби не си беше поискал закуската.

По дяволите! Сега ли трябваше да се разреве! — мислеше си ядосано Слейд.

После се ухили. Кой знае, нежеланото прекъсване може да беше дошло тъкмо навреме. В противен случай можеше да стане още по-тягостно, защото само след броени минути той щеше да запретне фустите на Рейчъл и да я обладае тук, на таванчето. И ако ги бяха спипали… можеше да е сега, с нечий револвер, опрян в гърдите му, на път за църковния олтар. Ех, не че щях кой знае колко да се оплаквам — заключи Слейд, след като хвърли поглед към Рейчъл, която вече усърдно шеташе из къщата.

Божичко, колко хубава беше! Сладка и топла като котенце, въпреки острите нокти и зъбки, а зад студената външност се криеше същинско съкровище от сластолюбие, което само чакаше да бъде открито. Бавно, но сигурно, тя свикваше с него и все повече му се доверяваше, как иначе щеше да му позволи всички волности тази сутрин? Беше само въпрос на време и тя щеше да му принадлежи.

И какво тогава? — запита се Слейд. Тя не е от жените, които се дават толкова лесно. Ще иска да се оженят, ще иска да има дом и деца и ги заслужаваше. Ако я обладая, а после не се оженя за нея, ще погубя живота й. Но аз не съм толкова коравосърдечен и зъл. Терез е мъртва и погребана. Тя никога вече няма да ми принадлежи. Но аз съм жив, а също и Рейчъл…

Рейчъл щеше да му е добра съпруга, въпреки острия език, въпреки избухливостта. След дългите седмици, прекарани заедно, беше вече сигурен, че е така. Беше привлекателна, интелигентна, чувството й за хумор му допадаше, беше работлива, грижовна и поемаше върху плещите си повече отколкото й се полагаше. Освен това в нея имаше нещо диво, земно. Възхищаваше го силната й връзка със земята, сякаш й беше дадено да разбира езика на първичните елементи, да разговаря с тях. В много отношения беше като вятъра, духащ над прерията, ту нежен, ту буре носен, но винаги трудно уловим. Дълбоко в нея спеше сладострастие и жажда за наслада, Слейд го долавяше и инстинктивно, въпреки опитите й да ги потиска. Беше примамлива смесица от наивност и опитност, наполовина дете, наполовина жена, очакваща със затаен дъх да се раз гърне докрай. А той жадуваше да й помогне да го стори.

Той я желаеше, тя беше предизвикателство за него. Желаеше я от мига, в който я беше видял, ръцете го сърбяха да смъкне строгите й дрехи, да освободи налятото тяло и сладострастната жена, които, не се съмняваше, бяха скрити под тях и да й обясни какво значи да притежаваш един мъж. Изглежда подсъзнателно отдавна искаше да се ожени за нея, иначе защо щеше миналата вечер отново да я дразни с полуобещания, защо беше положил толкова усилия да разкара Гюс. Значи мисълта, че може да се ожени за нея трябваше само да го радва.

Тъкмо обратното, тази мисъл го натъжаваше, защото изведнъж осъзна, че, за разлика от Гюс, не може да й предложи нищо освен самия себе си. Нямаше нищо освен един кон, седлото и чифт колтове „Пийсмейкърс“. Сайприс Хил, имението, което трябваше да получи, ако баща му не го беше лишил от наследство, и без туй беше конфискувано от победителите, заради неплатени, наложени от тях високи данъци.

Макар да беше строил седмици наред къщата на Бийчъм, сякаш вдигаше своя, този дом принадлежеше по закон на пияницата Джонатан, който се губеше кажи — речи денонощно в Дилейно. Като попривърши най-тежката работа по къщата и плевнята, Слейд се отказа от намерението да връща зет си в правия път. Не изключваше Бийчъм да е проиграл междувременно имението на карти, да го е заложил или продал. Все още вярваше, че Джонатан не е толкова коравосърдечен, та да остави осемте си деца без покрив, въпреки че след смъртта на Индия изобщо не се грижеше за тях, сигурен, че Рейчъл го прави вместо него.

Тъй или иначе си оставаше факт, че имението е на Бийчъм, а не на Слейд.

При това положение как да иска от Рейчъл да го обича и да се омъжи за него, та нали не можеше нищичко да й предложи? Тя притежаваше повече от него. Ферма и добитък. Освен това, благодарение на дядо си и на Поук, можеше да мине и без неговата помощ, въпреки че не криеше — радваше се, когато я получаваше.

Гюс можеше да й предложи поне десет пъти повече, но тя въпреки това не желаеше да се омъжи за шведа. Как ли изглеждаше, в такъв случай, в очите й един скитник? Такива, каквито бяха сега, обстоятелствата не говореха в негова полза.

Слейд помнеше добре какво бе казала Рейчъл. Помнеше какво заяви онази нощ, когато се опитаха да заловят крадеца Рей Крипън. Тогава му довери мечтата си да уголеми малкото стадо. Може и да не беше шега, когато заяви, макар и с ирония, че изисква от претендента за ръката й да докара стадо от петстотин глави. Защо не приеме, че го казала съвсем сериозно.

На Слейд му стана пределно ясно, че трябва незабавно да предприеме нещо, ако иска да спечели Рейчъл Уайлдър за себе си. В това, че я желае, вече не се съмняваше нито за миг. Беше му дошло до гуша от проститутки, които държаха на него точно толкова, колкото и той на тях. Сега желаеше в леглото под него да е Рейчъл, русокоса и гола, искаше тя да му се отдаде с топлина, и радост, да го поеме дълбоко в себе си. Ако му беше съпруга, можеше да я обладава когато и колкото пъти пожелае. Такава перспектива му харесваше. Е да — помисли си той, женитба е решението на проблема.

Въпреки настойчивите протести на Рейчъл, Слейд реши да стане от леглото и да отиде в града. Излъга, че има само леко главоболие, пък и си беше кажи-речи така. Чувстваше се само малко замаян, както някога, през бурната си младост.

Рейчъл беше все още твърде развълнувана от онова, което се случи горе в спалнята и се зарадва, че той няма да лежи целия ден тук и да чака тя да го обслужва, но продължаваше и да се тревожи за него. Подутината беше понамаляла, но още беше като кокоше яйце, лявото му око беше синьо, устната спукана, от кръста нагоре беше целият в рани и синини. Според нея беше все още тежко болен и не вярваше, че е редно да става.

Но беше безсилна и да го върже за леглото, наложи се да го пусне да върви, с надеждата, че ако из пътя му стане лошо и падне от коня, някой добър човек ще го намери и ще го доведе в къщи.

Когато той препусна след закуска към Уйчито, Рейчъл се върна в спалнята, за да се измие и да смени дрехите, с които беше спала. Докато сваляше престилката, откри в джоба й къдриците на Слейд. Извади ги бавно и ги допря, без да се замисля, до устните си. Черните като катран къдрици бяха меки и ухаеха на мащерка, дъхът, който излъчваше кожата на Слейд. Погледът й спря на леглото, което той беше оправил и в което беше лежал върху нея само преди няколко часа, в което страстно я беше целувал и реше притискал пламтящата си уста към гърдите й.

При този спомен лицето й пламна. Тялото й гореше като в треска. Седна на ръба на леглото и зарови лицето си в ръце. Какво прави той с мене? — попита се, разплакана и смутена. Никога не се беше чувствала толкова объркана, разкъсана между строгите си разбирания за морал и срамните чувства, за чието съществувание не беше и подозирала.

Рейчъл разбираше, че след онова, което се случи тази таран, една достойна за уважение жена трябва да изпъди Слейд Меверик от дома си и повече да не го вижда. Но как да го обясни на дядо си и на Поук, които го уважаваха и се радваха на присъствието му. За разлика от нея, всички в този дом обичаха Слейд, всички имаха чувството, че той от край време живее тук и е едва ли не е член на семейството. Дядото и Поук щяха да се почувстват дълбоко обидени и дори ужасени, ако разберяха как е лежала под този мъж и колко близо е бил той до нея. Положително щяха да се опитат да го принудят да се ожени за нея, след което той пък сигурно щеше да я бие.

Но още по-ужасно беше чувството на празнота в корема й, което възникваше при мисълта, че той може да изчезне завинаги от нейния живот. Изведнъж се вслуша в себе си и разбра, че Гюс е разгадал тайната на сърцето й, това, което отдавна знаеше, но досега все не искаше да признае: тя беше влюбена в Слейд Меверик.

А това… това си е за мене, защото аз те желая… божичко, как само те желая!

С тъга и копнеж си спомняше думите на Слейд, когато я взе тази заран в силната си прегръдка. Да, знаеше че го привлича. Беше мъж с плътски желания и, както подразбираше, вече доста време не бе имал жена, по всяка вероятност откакто беше пристигнал преди няколко седмици в Уйчито. Но дали беше само това, дали мислеше само как да си прекара времето, или я съжаляваше? Защото за любов или женитба не беше споменавал ни дума.

Рейчъл стана, посегна, дълбоко разстроена и извади от ковчежето върху нощната масичка златния медальон. Отвори мъничката ключалка, вдигна капака и сложи грижливо, с плувнали в сълзи очи, черните къдрици на Слейд до тези на любимите си родители. Дори да й беше писано това да е единственото, което ще притежава от скитника, дори ако всички желания и мечти, изпълващи сега гърдите й, останат неосъществени, една частица от него щеше да остане запазена в този медальон, сякаш изсушено цвете между страниците на нейните спомени.

Ако й е писано, ще живее само с това до края на живота си. По бузата й се отърколи сълза, защото знаеше, че може би наистина няма да го види никога вече.