Дива кръв

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Уйчито, Канзас, 1875

Щом стигна в града, Слейд намери мис Корбет, за да говори с нея. Зад пансиона, в който живееше учителката беше и съборетината, в която тя преподаваше. Слейд искаше да види и училището. Дървената сграда наистина се нуждае от ремонт, обясни му мис Корбет, но въпреки това не е в онова окаяно състояние, в което са другите къщи, служещи за училища. С мизерните средства, които отпускаше училищната управа, тя се бе постарала да приведе помещенията що-годе в ред, а това съвсем не беше лесно.

— Не се съмнявам, че сте направила всичко, което е по силите ви, госпожице Корбет — съгласи се Слейд. Тя му допадна, въпреки че правеше впечатление на малко грубовата и недодялана. Убеден беше, че под непривлекателната външност тупти добро и смело сърце. — Та, значи, тук би трябвало да идват децата, нали? — попита той.

— Да, господине, а за голямото междучасие на разположение им е целият двор. Госпожа Гинти, вдовицата, на която принадлежи пансионът, беше така любезна да ни разреши да сложим там люлка за децата, а имат и достатъчно място да играят на топка и да скачат на въже. Можем наистина да сме щастливи, защото повечето училища в града са без двор, където децата да се налудуват до насита.

Слейд разбра, че госпожица Корбет учителства в Уйчито от основаването на града. Заплатата й беше двайсет и пет долара на месец. Договорът й изтичал в края на април, но положително щял да бъде подновен, защото добрите учители били рядкост в Уйчито. Броят на децата на училищна възраст бил толкова голям, че класните стаи не достигали и затова паралелките били огромни, макар да било взето решение деца под шест години да не се допускат. От друга страна пък учениците не посещавали редовно занятията, особено по време на сеитба и жътва. Госпожица Корбет заяви, че проявява разбиране, защото знае, че по това време децата трябва да помагат на родителите си.

— И все пак, ще се съгласите, господин Меверик, че дори такова, повече или по-малко ограничено образование, е по-добро от никакво, нали така?

— Напълно сте права — съгласи се Слейд. — Откога бихте могли да приемете моите племеннички и племенници, госпожице Корбет?

— Колкото по-скоро почнат да идват, толкова по-добре, господин Меверик, — отвърна тя. — Нашата мизерна сграда е претъпкана, но за деца, които наистина искат да научат нещо, винаги ще се намери място.

— Тогава ще докарам моите племеннички и племенници утре заран точно в осем часа. Довиждане, госпожице — свали учтиво шапката си Слейд.

— Желая ви приятен ден, господин Меверик и ви благодаря. — Госпожица Корбет, която беше получила, очевидно, възпитание не по-лошо от това на Рейчъл, му стисна ръка. — Вече се радвам, че ще мога да уча децата на семейство Бийчъм, — добави тя.

След като уреди всичко това, Слейд отиде да обядва в хотел „Юг“. После препусна към фермата на Густав Оксенбърг, където, след известно мълчание, двамата решиха да забравят сбиването и не само да си помогнат взаимно да изорат и засеят, но да свършат тази работа и във фермата на Рейчъл. След като отдадоха дан на учтивостта и на деловите взаимоотношения, шведът, осведоми, гордо усмихнат, Слейд:

— Получих днес писмо от старата си родина. Добри приятели на семейството ми ще пристигнат скоро в Уйчито, най-късно след три-четири месеца. Познавам ги от времето, когато бях в Швеция малко хлапе. Те имат три чудесни, яки момчета — Ерик, Педер и Харалд и една дъщеря, Ливия. Когато потеглих за Америка, Ливия беше луничаво момиченце, но вече е пораснала. Не зная дали е омъжена и дали ме помни — запита се той на глас, а после се изчерви, защото осъзна колко предателски спрямо Рейчъл звучат въпросите му. Затова обясни: — Ние с Рейчъл решихме да бъдем занапред само приятели.

— Мисля, че така ще е най-добре, Гюс — засмя се Слейд Меверик и потупа шведа по рамото. — Пък и кой знае, може твоята Ливи да не от онези жени, които настояват годеникът да има в обора си петстотин глави добитък.

— Е, аз не вярвам, че Рейчъл не иска да се омъжи за мен само защото в ливадите ми не пасат петстотин глави добитък! — възкликна Гюс.

— Сигурно не — ухили се Слейд. — Но съм почти убеден, че това е причината, поради която няма да иска да се омъжи и за мен, та ако ще да я моля на колене.

— А ти имаш ли намерение да я молиш? — попита недоверчиво шведът. Много искаше да е сигурен, че този майстор на пистолетите има сериозни намерения за Рейчъл.

— Всяко нещо с времето си, Гюс — отвърна му Слейд. — Всяко нещо с времето си. Трябва най-напред да оправя някои неща и тогава ще те поканя за шафер, обещавам ти.

— И внимавай, дръж си на думата, Слейд — засмя се Гюс, но не можеше да има съмнение, че е повече от сериозен. — Рейчъл е чудесна жена и заслужава свестен съпруг. Бъди й добър мъж, ако не искаш следващия път наистина да ти пробия черепа, разбра ли ме?

— А не, покорно благодаря. Честно слово, един път ми стига — заяви Слейд и поразтри цицината на главата си. — Кълна ти се, че ще се държа добре с нея, Гюс, пък в противен случай, нали знаеш къде можеш да ме намериш.

— Разбира се, но пак повтарям, не забравяй какво съм ти казал!

— След удара, който ми стовари, едва ли ще го забравя толкова скоро. Но ще те помоля за една услуга Гюс — ухили се Слейд и се извърна още веднъж в седлото. — Не ни подарявай за сватбата столове. — Докато шведът успее да каже нещо, скитникът вече беше пришпорил коня. Преди да изчезне на хоризонта, успя да извика през рамо: — Бъди щастлив с твоята Ливи!

Посещението при Гюс напомни на Слейд, че Рейчъл все още няма приличен стол. Затова препусна обратно към Уйчито, накупи голямо количество припаси за семейство Бийчъм, а част от останалите пари похарчи за нов стол. Нареди нещата да бъдат доставени във фермата късно след обяд. После се запъти към канцеларията на адвокатите Етууд и Литъл, която напусна след повече от час с два документа в джоба. Сега вече можеше да поеме към Дилейно, за да потърси там Джонатан.

Кварталът на червените фенери беше най-мръсният в целия град, който въпреки разрастването си и бързия напредък, целият беше порядъчно мръсен. Растеше, изглежда, толкова бързо, че управниците не насмогваха на проблемите. Както в цяло Уйчито, така и в Дилейно улиците бяха в катастрофално състояние, същински лабиринт от опасни ровове и ями, който се превръщани при всеки дъжд в кално блато. Огромни купища боклук се трупаха по тротоарите и при всеки порив на вятъра облаци прах се изсипваха върху къщите и магазинни

Поради липса на предписания, тротоарите бяха сковани от най-различни видове дърво и бяха целите в чворове, цепнатини и щръкнали гвоздеи, тук-там липсваха дъски. По издадените над тротоарите фасади висяха толкова много фирми, че не само измъчваха очите, но бяха и същинска опасност за невнимателните минувачи, които се удряха в тях. В този град и кучетата бяха същинска напаст, затова всеки собственик на куче трябваше да плаща от три до пет долара данък, а полицията преследваше наред с престъпниците и бездомните псета. По бреговете на притока имаше толкова много обори и кочини, че питейната вода беше ужасно замърсена (джелепите не случайно я наричаха „биволски чай“). Не беше рядко реката да влачи и труповете на умрели животни.

Както при данъка за училищата, пестеливите бизнесмени на Уйчито се бояха да не отблъснат с висок данък смет възможните инвеститори, затова се бореха с мръсотията точно толкова, колкото и с пороците и престъпността в своя град.

След залез слънце отваряха врати кръчмите, игралните домове и танцовите салони по двата бряга на Голям и Малък Арканзас и тогава в града пълновластни господари ставаха пиянството, хазартните игри, проституцията. Само в чертите на града, (без да се смята Дилейно), кръчмите бяха повече от петдесет. Всяка плащаше по двайсет и пет долара месечен данък. Бирата, която се сервираше в заведението на местния пивовар Вернер, имаше славата да е толкова силна, че някакъв полицай, след като изпил една халба, се прибрал в къщи с мастилница на главата, вместо с фуражката си.

Хазартът беше тук на не по-малка почит от пиенето. Дори Уайът Ърп си беше донаждал известно време полицейската заплата като крупие. Любимите игри бяха фаро, рулетка и покер. Проституцията беше забранена, но понеже местното началство получаваше най-редовно подкупи от всички по-известни проститутки в града, то наказваше, по ирония на съдбата, само курвите без постоянна клиентела. Всъщност с основание можеше да се твърди, че общо взето в по-голямата част от града проституцията беше не само позволена, но и насърчавана. Беше стигнало дори дотам, че когато няколко проститутки решиха да се надбягват посред бял ден голи от бардака си до Голям Арканзас, кметството на Уйчито забрани къпането в реката през деня и предложи за този род удоволствия да бъдат предпочитани нощните часове, та да не се шокират почтените обитатели на града. Докато търговията с говеда и биволи процъфтяваше и запразнили каубои и ловци пилееха пари с широка ръка и не рядко оставяха за няколко часа месечна заплата срещу малкото и твърде непривлекателни атракции, които предлагаше градът, Уйчито нямаше и да помисли да става по-чист.

Само през 1872 година през огромните оградени пасбища на града бяха прекарани осемдесет хиляди глави едър добитък, а депозитите в банките надхвърлиха 5,5 милиона долара, много повече отколкото в други градове на Канзас, някои три пъти по-многолюдни от Уйчито. През последните две години, заради общото лошо финансово положение на страната, както и поради нашествието на скакалците, доходите не бяха чак толкова високи, но донесоха въпреки това достатъчно добри печалби, за да може Уйчито да си остане царицата на търгуващите с говеда градове.

Що се отнася до бизоните, местната фирма „Хейс енд Бръдърс“ закупи само през първите три месеца на 1875 година кожи и козина за над петдесет хиляди долара и зае първо място сред търговците на кожи в Канзас. Дори кокалите се продаваха в Уйчито на цена от пет до десет долара тона и се откарваха с параходи най-често за Филаделфия, където ги превръщаха в торове. Много търсени бяха и бизоновите рога, които се продаваха по трийсет долара чифта. Те се експедираха с влакове за различни градове на изток, където от тях правеха ветрила и разни други неща. От остърганите от кокалите остатъци от кожа се произвеждаше лепило.

Беше повече от ясно, че продължи ли това избиване на бизоните с хиляди, те скоро ще изчезнат от прерията. Животновъдството и земеделието бяха бъдещето на Канзас и Рейчъл го беше разбрала. Но за да отглежда толкова добитък, колкото й се искаше, за да се занимава толкова нашироко със земеделие, на Рейчъл й трябваше земя, ужасно много земя. Онова, което притежаваше, беше крайно недостатъчно. Затова Слейд реши да купи земя, колкото й трябваше, за да реализира мечтите и надеждите си. Беше най-малкото, което можеше да направи, ако искаше да се ожени за нея. Знаеше, че засега поне може да й предложи все още твърде малко.

Чак по здрач Слейд успя да открие непрокопсания си зет, защото се оказа, че Джонатан е не в Дилейно, както бе предположил, а в Уйчито. Слейд много съжаляваше, че е така, защото макар местната полиция и да се появяваше, ако я викнеха, и в квартала на червените фенери, защото не разполагаше отвъд Голям и Малък Арканзас със законна власт, тя предпочиташе да си затваря там при нарушения и двете очи и тъкмо на това беше разчитал скитникът. За разлика от града, в Дилейно не беше забранено и носенето на оръжие, а Слейд бе решил, ако стане нужда, да подкрепи заканите си с двата „Миротвореца“. Сега можеше да се надява само, че заканите ще свършат цялата работа, защото в противен случай трябваше да напердаши Джонатан, с което рискуваше да се озове повторно в затвора.

Джонатан беше заседнал в кръчмата на Емил Вернер, „Лятна градина“, място толкова шумно и долнопробно, че дори собственикът си признаваше, че ще е добре в заведението му денонощно да има пазител на реда. Оркестърът беше толкова шумен, че „Уйчито Игъл“ публикува статия срещу тази безбожната дандания, непристойното поведение на посетителите и посетителките и безкрайните сбивания.

Джонатан седеше сам в един ъгъл, втренчил поглед в Полупразната бутилка уиски пред него. От време на време я надигаше за нова глътка, защото го мързеше да използува сложената до шишето чаша. Като видя, че някакъв човек се приближава към него, той се олюля на стола и се опита да се съсредоточи. Щом позна Слейд, лицето му помрачня.

— Главата си давам, че това е моят знаменит — хлъц — моят прочут шурей! — изрева той. — Брей, това пък какво значи? Насинено око, пукната устна. Изглеждаш, като да те е мачкал товарен влак, или нещо подобно. Какво се е случило? Да не би Рейчъл — хлъц — да те е докопала с точилката?

— Не — отговори ядосано Слейд. — Имах малко спречкване с Гюс Оксенбърг заради един стол. Впрочем това не те засяга. Имаш ли нещо против да седна, Бийчъм?

— Ние сме в свободна страна, нали така? Прави каквото знаеш. Само не ми казвай, че е вече сутрин! Дойдох преди малко — хлъц — по залез. Та не съм тук кой знае откога, нали? Е? Пак ли ще ми проповядваш трезвеност, Меверик?

— Не. За твое сведение, ако не си забелязал, отказал съм се да те превъзпитавам, Джонатан. От няколко дена насам за пръв път съм тръгнал да те търся.

— Брей! И какво искаш от мене, щом вече няма да ме караш да ти работя като негър на постройката?

— Искам да ми подпишеш един документ, Бийчъм, с който да стана законен опекун на моите племеннички и племенници и да получа всички произтичащи от това права.

— Ка-а-акво? — Джонатан се опита да се изправи на стола — напразен опит да си придаде по-достоен вид. Той присви недоверчиво очи. — А защо трябва да го направя? — попита язвително. — Все пак аз съм им баща, а не ти. Освен това, доколкото ми е известно — хлъц — още не съм умрял.

— Не си, но както си я подкарал, денят не е далеч, — процеди гневно Слейд. — Освен това си неспособен да се грижиш за тях. Изобщо не ти пука за горките деца и ти много добре го знаеш. Та преди да си хвърлил петалата, по добре ще е да сме уредили най-законно всичко в моя полза. Не желая да си имам неприятности с някакъв съд, който би се опитал да ми вземе децата, когато теб няма да те има.

— И защо така? Бъз те е, че законът може да не хареса майстор на пистолетите в ролята на опекун?

— Прав си — кимна Слейд, бръкна в джоба си и извади един от документите, с които го бяха снабдили Етууд и Литъл. Кимна на една от барманките и я помоли да донесе мастило и писалка. Когато те се появиха на масата, побутна листа към зет си: — Е, хайде, Бийчъм, подпиши! — каза той.

— Как изобщо ти е минало през ума, че ще го направя? — изсмя се Джонатан, отпи уиски от бутилката и избърса устни с ръкав.

— Ще го направиш, защото в противен случай ще те убия, Бийчъм — каза спокойно Слейд, а очите му заблестяха като синкава стомана.

Джонатан изсумтя презрително, а после избухна в смях.

— Трябва да съм по-пиян, отколко — хлъц — отколкото си мислех — каза той и удари по масата. — Понеже съм съвсем сигурен, че не виждам колана ти с пистолетите, Меверик. — Или си решил да ми прережеш гърлото с някое от тия мексикански търкала, дето ги носиш вместо шпори? Или ще ме пребиеш от бой с шапката си? — Подобна възможност накара Джонатан високо да се разсмее.

— Нито едното, нито другото. И нека липсата на оръжие по мен да не те лъже, Бийчъм, а знаеш ли защо? Защото за случаи като този нося в кончова на ботуша един ужасно симпатичен двустволен пистолет „Деринджър“ — излъга невъзмутимо Слейд. В момента го държа под масата, насочен право към корема ти — продължи той. — От това разстояние е просто невъзможно да не те улуча.

Джонатан се опули от уплаха, а надменният му смях веднага секна. Погледна боязливо към бара, сякаш чакаше някой да му се притече на помощ. После осъзна, че сред невъобразимия шум едва ли някой щеше да забележи, ако той падне мъртъв от стола. Облиза нервно устни и се усмихна пряко сила.

— Блъфираш, Меверик. Зная, че блъфираш и се опитваш да ме изиграеш, копеле проклето!

— Залагаш ли си живота? — провокира го Слейд и след кратка пауза му заповяда: — Вземи перодръжката. Бийчъм, преди да съм ти пробил дупка в стомаха!

След минутно колебание Джонатан хвана, псувайки писалката и надраска името си върху листа, без дори да си направи труд да прочете какво пише на него. Не искаше да се прости със живота си, колкото и жалък да беше, а най-малко заради куп според него ужасно неблагодарни, досадни хлапета. Беше им баща, но се радваше, че се отървава от тях. И без туй едва понасяше тези ревльовци. Бързо пропъди мисълта, че може да има някаква вина към децата си.

— Вземай! — Джонатан побутна писалката и листа към шурея си. — Тези неблагодарни копелета са вече твои! Вземай ги и пукни! А сега се разкарвай! Остави ме на мира! Хайде, остави ме най-сетне на мира!

— По-полека, Бийчъм. По-полека. Ще трябва да си уредим и сметките около строежа на къщата ти. — Слейд пъхна ръка в джоба си. — Ето ти квитанциите за всичко, което съм платил. А сега си искам парите, веднага и до пени.

Очите на Джонатан едва не изхвърчаха от орбитите, той пребледня, като зърна купчината сметки, които Слейд му пъхаше под носа. Не беше забравил също, че под масата има насочен срещу него пистолет.

— Ама, ама ти да не се надяваш случайно, че ще ти платя лайнените сметки! — изпелтечи той гневно. — От войната насам и на сън не съм виждал толкова пари. Пък и не съм те молил да правиш каквито и да било подобрения във фермата ми.

— Уф, колко жалко! — изръмжа Слейд. — Но аз направих подобренията, а ти ще ми ги платиш. И те предупреждавам, Бийчъм: Днес пръстите просто ме сърбят да напъна спусъка, да го знаеш! Тук е толкова шумно, че си залагам главата, никой няма да чуе изстрела на моя „Диринджър“. Той не гърми като „Миротворците“. Тоя прави само едно тихичко… бум.

В този миг на пияния Джонатан му се стори, че вече е чул изстрела и подскочи, ужасен. Загуби равновесие и се стовари на пода заедно със стола си. Още лежеше и пъшкаше, докато Слейд си запали пура и запуши с нескрито удоволствие. Миг по-късно, разбрал, че не е прострелян от куршум, Бийчъм се изправи с мъка на крака, вдигна стола и пак седна. Изпитаният ужас го накара да се почувства унизен и бесен, но и малко го отрезви. Гласът му беше вече много по-ясен, когато каза:

— Не беше никак смешно, Меверик.

— Не съм и искал да бъде. Е, хайде, дай си ми парите, Бийчъм.

— Ама нали ти казах, че… че нямам какво да ти дам. — Джонатан размисляше трескаво, но не намираше решение на дилемата. Изведнъж му хрумна нещо. — Защо не хвърлим едни карти? Друм, или покер? Една игра. Който спечели, получава всичко.

— Нали твърдеше, че нямаш пари? — попита Слейд и пое дим от черната си пура. — Какъв ще ти е залогът?

— Моята ферма — заяви Джонатан, посегна към уискито, но после отмести шишето. Изглежда, беше намислил нещо. — Вярно, че е ипотекирана — каза той, но все още струва поне колкото проклетите ти сметки. Ако спечеля, е ми ги дадеш и ще забравиш за тях, ако загубя, ще ти припиша фермата срещу тези квитанции.

— Звучи доста добре — съгласи се Слейд. Просто не можеше да повярва в късмета си. Зет му предложи онова, което беше намислил и той — да играят покер.

Поръчаха ново тесте карти. Момичето, което го донесе счупи печата и скъса лентата. Слейд му каза как да меси картите, как да цепи, а после да даде на всеки по пет карти. Слейд и Джонатан ги поеха и се спогледаха. Залогът беше предварително уговорен и не поставиха доуточнителни условия.

— Карти, джентълмени? — попита лаконично момичето изгледа нахално майстора на пистолети.

— Три — измърмори Бийчъм.

— Една — каза Слейд и се засмя в себе си, поемайки картата, която момичето му подаде — беше дама пика Добро предзнаменование. — Е, Бийчъм? Играй, или се предавай! Какъв ти е анонсът?

— Три еднакви — ухили се триумфиращ Джонатан и хвърли картите си на масата, сигурен, че е спечелил. — Аса! Виж ги и плачи, Меверик!

— Не тази вечер — каза тихо Слейд и изразът на лицето му накара Джонатан да усети как кожата му настръхва. — Първо правило на фермера: брой пилците, след като се излюпят. — И той хвърли спокойно картите си на масата, обявявайки: — Фул. Доколкото знам, той бие твоите три аса.

Сега Слейд Меверик извади от джоба си втория документ, съставен от Етууд и Литъл, и го хвърли на Джонатан.

— Струва ми се, че ми дължиш една ферма, Бийчъм — заяви той победоносно. — Подпиши над щрихирания ред и аз още утре заран ще съобщя за смяната на собственика.

— Копеле проклето! — изсъска, Джонатан, бесен от яд, когато видя документа. — Нагъл, подъл мръсник! Ти още с пристигането си искал да ми вземеш фермата, нали? А тази вечер си ме проследил като пес, за да ми я свиеш. Как иначе щеше да държиш готовите документи в джоба си, крадецо проклети? Не ти ли стигаше, дето ми сви децата? Но на тебе ти трябва и фермата, така ли? Само че аз няма да подпиша! Чу ли ме добре? Аз просто няма да подпиша проклетата хартия, гадняр с гадняр!

— Значи няма да си удържиш на думата, а, Бийчъм?! — попита Слейд с престорено дружелюбен глас. — Не е много разумно. Сигурно си забравил за моя малък „Диринджър“ под масата. Ако правосъдието разбере, че ти, страхливо псе, си се опитал да не си платиш дълга на карти, много се съмнявам дали ще ми сложат и парична глоба, задето съм те претрепал. Той си пое въздух и продължи: — Аз чакам, Бийчъм и пръстът ми на спусъка става все по-нервен. Размисли добре, а междувременно не забравяй: ако вземеш погрешно решение, то ще ти е последното. Така, а сега казвай, Бийчъм, да, или не?

Джонатан размисляше трескаво как да надникне под масата и да види дали зет му наистина държи пистолет, или, както предполагаше, само блъфира. Трябваше да погледна, като паднах, съобразяваше Джонатан, загубил ума и дума от страх. Чувстваше се както през войната, както преди сражение, сякаш ей сега ще му се наложи или да се предаде, или да напълни гащите. Стомахът му се свиваше, а пикочният му мехур щеше да се пръсне. По челото му беше избил пот, а горната му устна и ръцете му бяха студени и изтръпнали.

Тая смрадлива, въшлива ферма не си заслужаваше да умира заради нея и въпреки съмнението, че зет му само блъфира, не беше изключено тоя вагабонтин да казва истината. Слейд Меверик беше достатъчно смел да рискува да го спипат в Уйчито с пистолет в кончова, освен това мъж с неговата кървава професия положително имаше в джоба си и други номера. В края на краищата реши, както и преди малко, да не се излага на риск. Подписа, псувайки, документа, с който фермата ставаше собственост на Слейд Меверик.

— Мъдро решение, Бийчъм — каза Слейд и мускулестото му тяло видимо се отпусна. Той притегли двата документа към себе си и помоли барманката и нейната приятелка, които не можеха нито да четат, нито да пишат, да сложат по едно кръстче като свидетелки. После попълни грижливо имената на двете момичета под кръстчетата и им даде по два долара за услугата. — Много съм ти задължен, Бийчъм — каза той, сгъна внимателно документите и ги пъхна в джоба.

— Ами квитанциите?

Слейд погледна към купчината сметки на масата.

— А, можеш да ги вземеш, Бийчъм — каза той. — Такава ни беше уговорката, а, за разлика от теб, аз държа на думата си. Вземи ги и прави с тях каквото си пожелаеш. Изхвърли ги, изгори ги, или си избърши задника с тях. Откровено казано, все ми е едно. — Той отмести стола си назад и стана.

— Отговори ми само на един въпрос, преди да си тръгнеш, Меверик. — Гласът на Джонатан беше глух и примирен. — Искам да зная, наистина ли носиш в ботуша си „Диринджър“?

Слейд всмука от пурата си и пусна бавно кълбо дим. После поклати, ухилен, глава.

— Разбира се, че не, Бийчъм. В ботуша пъхам само крака си, нищо друго.

— Проклет мошеник! — изруга Джонатан.

— Смешен си, Бийчъм. Наистина си смешен. И знаеш ли защо? — Усмивката изчезна от лицето на Слейд, а погледът на тъмносините му очи стана ледено студен. — Защото се хващам на бас, че Индия си е мислила за тебе точно това, малко преди да умре.

Като дрънчеше с шпорите, скитникът престъпи прага на „Лятна градина“ и се озова в тъмната нощ. Вратата на кръчмата се затвори подире му и понамали врявата, която долиташе оттам и кънтеше по цялата улица. Слейд усети, че трепери от гняв, затова спря и пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се поуспокои.

Няколко последователни изстрела го накараха да скочи встрани. В изпълнен с огромно нервно напрежение миг Слейд реши, че пияният Джонатан е докопал някакво оръжие и е стрелял подире му. Затова долепи тутакси гръб за стената на кръчмата и посегна мълниеносно към „Миротворците“ си. Но трябваше със съжаление да констатира, че не носи колана с пистолетите. Изруга, защото се усети гол и безпомощен, но само след миг вече се подиграваше сам на себе си, защото разбра, че изстрелите идват от едно муле, вързано наблизо.

Любопитен, Слейд тръгна към мулето. Заедно с него към животното се приближи и местният пазител на реда. Доколкото Слейд можа да разбере, един от многобройните тексасци, пребиваващи в града, решил да не предава срещу металическа марка оръжието си на властите и окачил колана с пистолетите на седлото на мулето. Всеки път, когато нервното животно се дръпваше назад, или се вдигаше на задни крака, оръжието стреляше. След разгорещен, а за Слейд ужасно забавен спор между помощник-шерифа и словоохотливия собственик на мулето, помощник шерифът се видя принуден да отстъпи и да даде право на тексасеца, който заяви, че в Уйчито няма закон, забраняващ на едно муле да стреля в пределите на града.

Засмян и радостен, че горещото му желание да отмъсти за смъртта на Индия е най-сетне осъществено, Слейд яхна коня и напусна града. Рейчъл го чакаше във фермата си.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Мартенският вятър беше станал по-топъл и Слейд беше завършил най-сетне новата тухлена къща на Бийчъм и се беше преместил там заедно с децата. Макар те да не бяха вече непрекъснато с нея, Рейчъл не се чувстваше толкова потисната, колкото бе очаквала, защото всяка заран, когато закарваше петте по-големи деца в Уйчито на училище, Слейд й оставяше за през деня Андрю, Нейоми и Тобиас. Вечер, когато идваше да прибере малките, двете семейства се хранеха заедно.

За вечерите, които Рейчъл приготвяше с помощта на Ева и Сюзън, Слейд честичко донасяше ту месо от бизон, ту дивеч — антилопи, зайци, диви патици, пъдпъдъци и прочее, а понякога и риба от Голям или Малък Арканзас, най-често сомове и костури. Откакто се грижеше за децата, на Рейчъл не й оставаше време за лов и риболов. Последицата беше, че запасите й, както и малкото суха пара, с която разполагаше, значително намаляха, защото преди успяваше да продаде излишното месо и риба в Уйчито, било на магазина на Уилям „Буфало“ Бил, или този на Метюсън на Дъглас авеню, в който освен фураж, се продаваше и дивеч.

Но Рейчъл жертваше с готовност и времето си, и скромните си доходи заради децата, а беше и по-удобно двете семейства заедно да вечерят. По този начин на Ева и Сюзън, които вече ходеха на училище, не им се налагаше да се занимават след това и с вечерята, при Рейчъл храната стигаше за всички.

Слейд и децата често оставаха до късно след залез слънце. На меката светлина на газените лампи петте по-големи си учеха уроците, мъжете водеха яростни битки на дама, а Рейчъл си шиеше нова копринена рокля от плата, купен в магазин „Ню Йорк“. После Фремънт си пушеше лулата, Поук дъвчеше тютюн, а Слейд свиреше на хармониката. За голямо облекчение и радост на Рейчъл, всъщност нищо не се беше променило, като се изключи това, че Гюс вече рядко идваше на гости и то, както й беше обещал, само като приятел.

Гюс ходеше напоследък много по-издокаран и разказваше оживено за родната си Швеция, за детските си години и за приятелското семейство Свенсон, което скоро щеше да пристигне в Америка. Най-много говореше за Ливи Свенсон и Рейчъл трябваше да признае, радостна, но и малко тъжна, че е отстъпила на това шведско момиче мястото си в неговото сърце. Защото той вече и дума не споменаваше за женитба и беше престанал да я ухажва.

Гюс беше вече само приятел и Рейчъл се радваше, че нещата взеха такъв обрат. Въпреки това й беше мъчно, че го е загубила като обожател, защото той от дълго време беше последната й надежда да не остане стара мома, ако реши все пак да се омъжи за него. Макар да разбираше, че подобни сметки не са съвсем почтени, беше му давала надежди. Сега трябваше да приеме, че Гюс си отива и за пръв път от много време насам Рейчъл се почувства безкрайно самотна, убедена, че е осъдена да си остане цял живот стара мома. Щом мъж като Гюс можеше да даде толкова бързо сърцето си на друга жена, как да очаква, че човек като Слейд Меверик изобщо ще даде някому своето.

И все пак за всички беше ясно, че той е заел мястото на Гюс и дори шведът се държеше така, сякаш скитникът е неин кандидат. Слейд също не гледаше вече на шведа като на съперник, а като на стар приятел, негов, и на Рейчъл, като че бяха вече сгодени или дори женени.

Това Рейчъл не можеше да го проумее, защото Слейд не беше споменал нито дума за сериозни намерения и не беше променил отношението си към нея. И все пак в държанието му се промъкваше някакво собственическо чувство, сякаш беше я белязал със знак, че е само негова и сякаш това го знаеха всички, с изключение на нея. Можеше ли да предположи, че веднъж решил да се ожени за нея, Слейд смяташе въпроса за приключен. Въпреки че беше влюбена в него, подобно нахалство би я накарало да побеснее от яд. Та той не беше благоволил дори да я попита дали е съгласна! Но на Слейд Меверик подобно нещо не му минаваше през ума. На свой ред и той не беше сигурен дали тя го обича и се боеше да не бъде отблъснат, нещо, което в никакъв случай не искаше да допусне.

Вечер тя често улавяше върху себе си преценяващия му поглед, който се плъзгаше, лаком и похотлив, по тялото й, караше я да се изчервява и да не смее да вдигне към него очи. Но не по-малко я смущаваше и това, че той вече не я закачаше. Което беше право, и тя не му даваше повод, защото нямаше доверие нито в него, нито в себе си и смяташе, че е по-добре да не остават насаме. Знаеше, че, ако се случи, Слейд отново ще я вземе в прегръдките си, а тя ще е неспособна или, което беше още по-лошо, няма да иска да се брани. Тревожеше я и мисълта, че би била щастлива, дори ако той не се ожени после за нея, да й остане поне споменът за любовната игра, да й остане и дете, което ще запълва нейната самота. Трябваше да си признае, че копнее и за това, готова е и на това.

И така, Рейчъл странеше от Слейд и се мъчеше да брани сърцето си. Тя не подозираше, че вече му принадлежи с тялото и с душата си.

Откакто фермата на Бийчъм стана негова законна собственост, Слейд работеше още по-усилено. За оранта и сеитбата освен Гюс му помогнаха Фремънт и Поук, срещу което и той им помогна на свой ред в полската работа. С четирима мъже всичко потръгна по-леко. Щом привършиха с оранта, засяха зимницата, някакъв нов, устойчив на сушата сорт, идващ от Турция и разпространен от руските менонити. Дядото, Гюс и Поук знаеха от дългогодишен опит, че в Канзас е опасно да се разчита на един единствен сорт зърнени храни. Затова тримата насърчиха Слейд да засее и царевица, ръж, овес, ечемик и просо. Зася даже памук, защото предишната година Уилям Графенщайн беше основал своята „Уйчито Котън джининг енд пресинг къмпани“, а Слейд беше запознат с отглеждането на памук още от детството си в Луизиана. За ориз не можеше и дума да става, защото в Канзас нямаше достатъчно вода, но той насади голяма овощна градина и се залови да ашладисва ябълки, праскови, сливи, круши и череши като още една осигуровка срещу непостоянния канзаски климат и нашествията на скакалците. В по-малката градина до къщата насади зеленчуци, ягоди и малини.

Слейд просто не можеше да си позволи лоша реколта, защото когато отиде да уреди смяната на собственика, разбра, че Джонатан не само е ипотекирал фермата, но от два месеца не е плащал лихви и банката го е предупредила, че ще му вземе земята. С последните си пари Слейд погаси дълга към банката. Сега зависеше напълно от фермата и трябваше да се справи с всичко, ако не искаше да поеме отново пътя на наемен убиец и картоиграч.

Със същата решителност, с която беше усвоил изкуството да стреля, сега се залови за фермерската работа. Всяка вечер, щом прибереше децата и ги сложеше да спят, той сядаше над книгите, за да разшири познанията си по земеделие и животновъдство. Така можа да внесе подобрения не само в своята ферма, но и в тези на Фремънт и на Гюс.

Когато с април дойдоха дъждовете, нивите и на тримата бяха вече засети и всеки беше инсталирал новата си напоителна система. Слейд я конструира от железни цистерни и дълги надупчени тръби с надеждата, че тя ще опази реколтата през продължителното, горещо и сухо лято, което скоро щеше да настъпи.

Откакто бяха починали родителите й, Рейчъл първа година можеше да не излиза в полето и тя ревностно се залови за пролетното чистене. Чекмеджета и рафтове трябваше да се изпразнят от скромното им съдържание, да се измият със сапун и отново да се подредят. Желязната кухненска печка трябваше добре да се почисти от петната пръснала мазнина. Зимните дрехи и постелки да се изперат, изсушат и грижливо да се подредят в скриновете от кедрово дърво, а между тях да се сложат кесийки с дъхави треви срещу молците. Летните дрехи и постелки трябваше да се извадят на двора и да се проветрят. Рейчъл с радост разтвори широко всички прозорци, за да влезе слънце, а после се залови да бърше стъклата, докато заблестят. Пепелта от камините трябваше да се изгребе и да се почистят комините. Мебелите да се лъснат, килимите да се изтупат, от подовете да се измете внесеното от обора сено, старателно да се изстържат следите от кални обувки.

От мазето трябваше да се изхвърлят зеленчуци и плодове, които се бяха развалили въпреки студа. Оборът да се изрине, кочината и кокошарникът основно да се изчистят. Градинката на Рейчъл трябваше да се прекопае, за да се насадят зеленчуците и ягодите, от които наесен ще приготвя зимнина.

Андрю и Нейоми й помагаха колкото можеха, а Тобиас наблюдаваше любопитно от сандъка си цялата тази суматоха.

Наред с пролетното чистене Рейчъл си вършеше и всекидневната работа. Тя хранеше и поеше добитъка, готвеше, кърпеше, шиеше, переше дрехите на мъжете и на децата. Но работата не й тежеше. Особено удоволствие й правеше да натовари на колата малките, които бяха целия ден при нея и да откара обеда на мъжете, които работеха в полето. Това беше повод да види Слейд, защото въпреки твърдите си намерения и решения, Рейчъл трябваше да признае, че той продължава да я привлича като магнит.

Тя наблюдаваше тайничко високата му стройна фигура, когато крачеше след плуга, или вадеше от браздите тежки камъни. На мекото пролетно слънце тъмната му кожа се превръщаше в бронз, контрастираше още по-силно с тъмносините му очи и ослепително белите зъби. Не й отбягваше също, че, мокри от потта, ризата и панталонът му плътно прилепваха към якото красиво тяло и под тях ясно се очертаваха силните мускули на ръцете и краката. Когато денят беше много горещ, той сваляше ризата и гладката му гола плът светеше, мокра от потта, на жълтата слънчева светлина.

Тогава Рейчъл си спомняше какво бе изпитала, когато той лежеше върху нея, когато докосваше мускулестия му гръб и го притискаше към себе си. В такива мигове силната пареща болка отново я изгаряше. Понякога усещането беше толкова силно, че едва се сдържаше да не прилепи устни към кожата му, за да изближе потта, избила по гърдите, както той беше близал трапчинката между нейните гърди, преди влажната му уста да погълне пъпката на гърдата, а езикът му да я опари. Неканените спомени бяха често толкова възбуждащи, че трябваше да затвори очи и да прехапе устна, за да овладее чувствата, които я обземаха и да не нададе висок, издайнически вик.

Дори да забелязваше нещо, Слейд не се издаваше.

Когато се появяваше по обяд в прерията, Рейчъл изобщо не подозираше с какво удоволствие Слейд Меверик би дръпнал кърпата от главата й, би разпилял фибите, за да се развеят русите й къдрици свободно на пролетния вятър, да се увият около стройното й младо тяло. Не подозираше как силно мечтае той да я хвърли в избуялата зелена трева, да разкопчае копченцата на блузата, да види пълните й закръглени гърди, голи и златни под слънцето, да целува закопнелите за милувки розови пъпки.

Слейд беше сигурен, че цялото й тяло е златисто, че краката й са дълги и грациозни като на сърна. Представяше си как се преплитат с неговите и се сключват зад гърба му, докато той я люби. Струваше му огромни усилия на волята да не я хвърли още същия миг в тревата и да я обладае. Минаваше му през ума да утоли страстта си при някоя проститутка в града. Но никога не го стори. В сравнение с мекотата и чистотата на Рейчъл тези жени бяха толкова груби и вулгарни с изрисуваните си устни и подканващия смях.

Слейд обичаше дъха на Рейчъл, тънкия аромат на сапун и люляк, който излъчваше кожата й, свежата миризма на колосаните й простички рокли от домашно тъкан плат, украсени с някоя панделка или дантела. Тя заслужава да тъне в коприна — мислеше си Слейд — и съжаляваше, че не може да й купува скъпи дрехи. В такива мигове изпитваше омраза към новия си живот, започнал с писмото от Индия, защото като наемен убиец винаги беше имал достатъчно пари. Сега беше без пукнат грош, а докато не се видеше с пари, гордостта нямаше да му позволи да направи предложение на Рейчъл, та ако ще и сто пъти по-силно да я желае.

Затова не проронваше дума за намеренията си да се ожени за нея, а тя се връщаше от полето с разбито сърце.

Вечер тя седеше пред камината, която продължаваха да палят през хладните пролетни вечери, кърпеше ризите на Слейд, зашиваше изгубените копчета. Понякога върху ризите капеха сълзи, защото си мислеше, че никога няма да върши за него всички тези дребни, но мили ежедневни неща, като за свой съпруг.

Още по-мъчителни мигове изживяваше, когато вземаше Тоби на ръце, за да го нахрани и приспи, защото той с всеки изминат ден заприличваше все повече на своя вуйчо Слейд. Обичаше Тоби с цялото си сърце, обичаше черната му къдрава коса, любопитните сини очи, сладкия му смях и милото гукане. Майчински чувства препълваха Рейчъл, когато гледаше бебето, или го държеше на ръце. То можеше да е нейно дете, нейно и на Слейд. Всъщност именно те двамата бяха единствените родители, които Тоби познаваше.

Не подозираше, че същите мисли вълнуваха и Слейд, когато я наблюдаваше и виждаше с колко любов отглежда Тоби. Понякога, когато светлината на лампата образуваше ореол около златистата й коса, той си казваше, че Рейчъл прилича на мадона с младенеца, а чувствата, които смяташе, че е погребал заедно с Терез, се пробуждаха в него, пускаха корени и даваха плод.

Тези дни откри, че му е вече трудно да си спомни лицето на Терез. То избледняваше все повече, а на неговото място възникваше лицето на Рейчъл, както се наслоява понякога нов образ върху олющените по-стари. Започваше да изпитва чувството, че Рейчъл е била винаги тук до него и за своя изненада трябваше да признае, че не може да си представи живота си без нея.

Така минаваха дните, един след друг, а мечтите и надеждите в техните две сърца бяха като пъпки, които бавно, едва забележимо, но все повече се разтварят, всяка невидима за другия.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

След април дойде май, дъждът, който плющя над полята след оранта и сеитбата, спря и сега тлъстият чернозем на прерията беше влажен и пълен с живот. Безброй треви, високи и ниски, избуяха с всички възможни цветове — от тъмносиньо до златистозелено. Разцъфнаха и цветята и сякаш метнаха над равнината пъстро покривало. Рейчъл обичаше до болка пролетната прерия, многоцветна и напращяла от живот.

Дребните полски врабчета бяха презимували тук, а сега към тях се присъединяваха и прелетните птици, прекарали зимата на юг: тлъсти, червеногърди присмехулници, свадливи синьобели сойки и елегантни червенушки подскачаха по раззеленилите се тополи, които шумоляха по двата речни бряга на лекия пролетен ветрец. Полски чучулиги пееха сред високите треви, самотни ястреби се издигаха стремително в яркосиньото небе. Съсели и къртици се измъкваха от дупките си, стада сърни и антилопи препускаха из прерията.

В утрини като тази, капките роса блестяха сякаш пръснати по земята диаманти и отразяваха неописуемо многообразие от багри. Кремави гъби бяха поникнали толкова изобилно и нагъсто, че Рейчъл беше готова да повярва: тук са танцували героите от детските й приказки. От вратата на дома си виждаше на километри далеч. Безбрежната вълниста прерия се простираше сякаш до края на земята. Тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух, а после се залови отново за работа, сияеща от щастието, че живее.

Беше й ден за пране. Тя вдигна на хълбок тежката кошница с мокри дрехи и тръгна към въжето да ги простре да се сушат на топлото слънце. Наблизо Андрю и Нейоми бъркаха с пръчка в една дупчица, където се беше скрил паяк, а Тоби нещо си бъбреше и писукаше върху одеялото, което Рейчъл му беше постлала на земята, оглеждаше с любопитни очета всичко наоколо.

— Виж, Анди! — извика възбудено Нейоми и посочи към земята. — Там има още една дупка. Сигурно е задната врата на паешката къща. Донеси вода, ще я излеем вътре и ще видим дали няма да излезе от другия край.

— Андрю! — извика строго Рейчъл, като видя, че момчето влачи пълна кофа към новооткритата дупка. — Ако там долу има паяк-кръстоносец и ако те ухапе, ще те боли цяла седмица.

— Ние много ще внимаваме, лельо Рейчъл — обеща й тържествено Андрю и се залови предпазливо, но увлечено да налива вода в мъничкия тунел.

Рейчъл поклати неодобрително глава, но се усмихна. В детството си беше прекарвала часове е това занимание: да пропъжда насекоми от скривалищата им, а не беше и толкова стара, че да забрави каква радост е било да ги видиш как изпълзяват откъм другия край. Въздъхна тъжно, залови се отново за прането и се запита защо децата са във възторг от подобни странни занимания. Насекомите никак не я привличаха, особено след миналогодишното нашествие на скакалците. Тази пролет полята бяха осеяни с яйцата им и сега от тях се излюпваха отвратителни скакалци, които безпощадно нападаха зелените млади кълнове. Наложи се да някои ниви повторно да се засяват. Рейчъл можеше само да се надява, че завърналите се ята птици ще изкълват ужасните насекоми, преди да са унищожили и новата реколта.

Вдигна кошницата и се върна към коритото да изстиска още пране. В същия миг зърна далеч на хоризонта конник. Изтърва кошницата, грабна Тоби, викна на Нейоми и Андрю да се прибират и изтича в къщата. Бързо затвори вратата и я залости. После грабна пушката и надзърна предпазливо през прозореца. Нямаше основания да смята, че приближаващият се конник ще й стори зло, но Рейчъл беше сама с три деца и не искаше да рискува. Още се случваше диви индианци да нападат усамотени ферми на преселници, или белокожи нехранимайковци, безотговорни скитници, безмилостни престъпници да ограбват, палят, изнасилват и дори да убиват.

Когато конникът се приближи, видя с облекчение, че е младо момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно не повече, навярно само малко по-младо от нея, а тя навърши деветнайсет през март. Момчето яздеше едър кафяв кон и беше въоръжено само с една карабина. Въпреки това Рейчъл предпочете да не излиза от къщата. И младок може да се окаже опасен. Достатъчно беше да си помисли за Хенри Макарти. Истинското му име беше Уилям Бони, беше станал известен в цялата страна като Били Убиеца. Неговата майка държеше допреди няколко години перачница в Уйчито, на Норт Мейн стрийт, но после се пресели в Ню Мексико.

Мъжът спря коня пред къщата и се озърна с любопитство. Когато не се появи никой, извика:

— Ало, госпожице Уайлдър? Ало? Има ли някой тук?

Рейчъл му отговори от полуотворения прозорец и с вдигната за прицел пушка.

— Кой сте и какво искате? — попита тя.

— Аз съм Адам Кейфе, госпожице — отвърна той учтиво. Търся Рейчъл Уайлдър. Моето семейство купи наскоро малко земя недалеч от тук — посочи той с показалеца на изток. Ще ставаме земеделци и трябва да изкопаем кладенец. В града ни казаха, че освен полуиндианеца Сийкс, когото не можахме да открием, госпожица Уйлдър е тук най-голямата майсторка в откриването на вода. Вие ли сте госпожица Уайлдър?

— Да и на двата ви въпроса. Момент моля, идвам.

Рейчъл излезе навън. Продължаваше да държи пушката, но тя вече не беше насочена към младежа. На Адам Кейфе това явно не му направи впечатление, той само огледа с интерес оръжието й. После почна безгрижно да си свирка, слезе от коня и го върза здраво. Остави старата си карабина на седлото. Свали вехтата си шапка, приближи се към Рейчъл и й подаде ръка, очевидно убеден, че тя непременно ще я поеме. Силното му младо тяло и самоувереното му държане толкова й напомниха Слейд, че тя се усмихна.

— Здравейте, госпожице? — поздрави той ухилен и отметна от лицето си тъмнокестеняв кичур. Изненадващо зелените му очи заблестяха, когато срещнаха нейните. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Здравейте! — каза Рейчъл и пое ръката му. Ръкостискането му беше силно и дружелюбно, непосредствеността му обезоръжаваща. Трапчинки се бяха появили на усмихнатото му лице и тя реши, че го харесва и няма защо да се бои от него. — Момент само, да взема бебето. — Той кимна, а тя влезе за малко в къщата и се появи с Тоби на ръце и с Андрю и Нейоми, вкопчени в полите й. — Кажете сега добър ден на Адам Кейфе! — заповяда тя на двете деца.

— Здравейте, Адам Кейфе — казаха и двете в един глас.

— О, здравейте! — наведе се към тях младежът. — Ами кои сте вие?

— Аз съм Нейоми — обади се първо момиченцето. — А пък това е брат ми Андрю, а бебето е братчето ми Тобиас. Ний тъкмо щяхме да изпъдим голямата дърта паячка от дупката, ама ти взе че дойде — каза тя недоволно. — Анди тъкмо беше налял вода, за да я накара да излезе от другия край, ама трябваше да се приберем, понеже отде да знаем дали не си лош човек. Пък сега паячката сигурно вече е избягала. — Разочарованието на малката беше повече от очевидно.

— Ех, може пък да не е — засмя се Адам. — Паяците обичат влажни и тъмни места. Може да си е още там.

— Така ли? Ама честно? — зарадва се Нейоми. Тя се обърна и хвана брат си за ръката. — Хайде, Анди, я да идем да видим.

Децата изтичаха към паешкия тунел, а Рейчъл сложи отново Тоби върху одеялото и му даде дрънкалката да си играе.

— Мили дечица — каза любезно Адам и отупа прахта от панталона си.

— Така е — съгласи се Рейчъл — Ще имате ли нещо против да си продължа работата, докато ви слушам? — посочи тя прането. Трябва до обяд да ги извия и да ги просна.

— Нищо против, госпожице. Извинете, госпожо Уайлдър. Моля да ме извините, но вие сте толкова млада, искам да кажа… но понеже разбрахме, че сте много опитна в търсенето на вода, реших, че сте по-възрастна, пък и като ви гледам сега с трите деца, но отначало си помислих… Е, откровено казано, госпожо, представа нямам какво ще рече тате, като ви види, понеже сте още като момиченце, тъй де.

— Очаквахте да видите някоя сбръчкана вещица, така ли? — попита развеселена Рейчъл, извади от джоба на престилката си щипка и закачи на въжето ръкава на ризата. — Няма да твърдя, че съжалявам, задето съм ви разочаровала, господин Кейфе. Както виждате, не съм нито сбръчкана, нито стара, а пък децата не са мои. Те са на една стара приятелка, която почина. Грижа се за тях, докато вуйчо им е в полето. Но не съм и съвсем младо девойче, а жена с твърде голям опит, поне що се отнася до откриването на вода. От четиринайсетгодишна обикалям с пръчката и ако вашето семейство има нужда от кладенец, мога да ви посоча къде да копаете. Но не вземам евтино. Таксата ми е десет долара, ех, може да се спогодим и за по-малко. Като се изключи Сийкс, от когото съм научила всичко, аз наистина съм най-добрата тук Но, ако предпочитате все пак да изчакате индианеца, той идва обикновено към първи юни, за да продаде на „Братя Хейс“ кожите от зимния си лов. Тогава можете да се спогодите с него.

— Не, госпожице — поклати глава Адам. — Кладенецът ни трябва веднага. Тате рече, че няма смисъл да се захващаме за къщата, ако ще трябва да търчим после половин километър до кладенеца.

— Баща ви трябва да е умен човек — забеляза Рейчъл.

— Да, госпожице. Та кога ще можете да наминете госпожице Уайлдър? Искам да кажа… не че ще ви притеснявам, ама тате рече — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ами, да речем, утре след обяд? — засмя се тя.

— Ами чудесно!

Докато Адам й обясняваше пътя до имението на неговите родители, в двора изневиделица долетя Слейд. Черният му кон беше плувнал в пот, лицето му беше сериозно и угрижено. Като видя Рейчъл, че стои и разговаря пред къщата с непознат младеж, той дръпна толкова силно юздите, че конят се изправи на задни крака. Слейд стана още по-мрачен и изруга под нос.

— Слейд, какво се е случило? — извика Рейчъл и изтича към него, запретнала поли. Пребледня като платно, защото реши, че на някой му е призляло на нивата.

— Че какво да се случи? — каза той язвително и скочи, дрънчейки със шпорите, от коня. — По дяволите, Рейчъл, знаеш ли кое време е? Виждаш ли слънцето къде е? Като не дойде да ни донесеш обяда, решихме, че или на тебе, или на децата се е случило нещо. Препускал съм като бесен и какво да видя? Ти весело си флиртуваш с някакъв непознат! — Кой е този? — хвърли той мрачен поглед към младия мъж.

— Това е Адам Кейфе и аз не съм флиртувала с него! — отвърна гневно Рейчъл, но всъщност се срамуваше, че е забравила да занесе на мъжете обяда.

— А какво, по дяволите, търси тук? — попита Слейд, сякаш беше длъжна да му дава обяснения. После се обърна към младежа, който беше пъхнал палци в колана и явно не се притесняваше от сърдитите погледа на новодошлия. — Тоя иска да ме предизвика — реши Слейд. — Това нахакано копеле не е комай от ония, дето чакат покана, бъди сигурна, Рейчъл! Господи! Ако си мисли, че може да заеме мястото на Гюс, ако си позволи да те пипне с ръка, с малкото пръстче да те докосне, да знаеш, ще го убия!

— Я не ставай смешен! Няма нищо подобно! — възкликна тя. — Как можа да си го помислиш? Та аз изобщо не го познавам. За пръв път го виждам. Дошъл е да ме моли да намеря кладенец за семейството му. За бога, Слейд, та той е още дете, само малко по-голям е от Ева.

— Той е поне на осемнайсет, достатъчно е голям. Тъй че на възраст е по-близко до теб, отколкото до Ева! — възрази гневно Слейд Меверик — Виж, трябва да му се признае, че има нерви въжета. Как иначе ще си стои преспокойно тук и ще ти прави мили очи, въпреки че току що сте се запознали?

Рейчъл вече кипеше от яд.

— Ако си спомням добре, ти не само ми правеше мили очи, но се осмели и да ме целуваш, въпреки че току що се бяхме запознали.

Слейд беше малко изненадан от подобен отговор, но веднага намери какво да каже:

— Онова беше съвсем друго! — изсъска той през зъби. Не можеше да каже защо да е било нещо друго, просто беше убеден, че е така. Веднага продължи да говори, за да не остави на Рейчъл време да се произнесе за привидната разлика. — Нали знаеш, че тогава ти ме предизвика, Рейчъл! Освен това бях братът на Индия, а не паднал от небето непознат, нагъл нехранимайко. Не знаеш нищичко за него и аз не желая той да се мотка тук, особено като се има предвид, че си през целия ден сама. Така, а сега, понеже много държиш на доброто възпитание, бъди така добра да ни представиш. А после прати младежа по дяволите и не го насърчавай да идва пак.

Рейчъл разбираше, че с аргументите на Слейд нещо не е наред, но понеже се боеше, че може да е прав, побърза да му представи Адам с твърде смесени чувства. Никак не й хареса начина, по който двамата мъже недоверчиво се изгледаха, докато се ръкуваха. Вниманието на Адам беше приковано от „Миротворците“ и очите му святкаха от завист. Рейчъл въздъхна облекчено, когато той заяви, че трябва да тръгва и яхна едрия си кон. Докосна леко периферията на шапката си и изгледа внимателно Рейчъл.

— Ще се видим утре след обяд, госпожице Уайлдър — каза той. После кимна леко на Слейд и препусна.

— Ама че нахално копеле! — изруга Слейд и проследи с присвити очи бързо отдалечаващия се Адам Кейфе.

— На неговата възраст си бил същият, нали? — забеляза язвително Рейчъл. — Бас държа, че с годините не си се променил много, Слейд. Така че не разбирам защо намрази младежа. Впрочем човек често намразва собствените си недостатъци, като ги види у друг, права ли съм? — убоде го тя с медено гласче.

За щастие на Слейд беше му спестено унижението да търси отговор, защото в същия миг Нейоми извика:

— Лельо Рейчъл, удавих без да искам паяка, Анди се сърди и иска да ми го пъхне в гърба!

Щом Адам Кейфе си тръгна, Рейчъл приготви набързо студен обяд. Едва сдържаният гняв на Слейд я тревожеше. Тя подреди всичко в кошницата, затвори капака и я подаде мълчаливо на стрелеца. Предположи, че той ще се върне с яденето на нивата, но за нейно учудване, Слейд настоя да се качи в колата заедно с децата, върза коня си отзад и потегли към прерията, за да обядва там с Гюс, Фремънт и Поук. Настоя след работа да заминат всички заедно за града, за да купят нови гребла и лопати. Той сякаш се боеше, че в негово отсъствие Адам Кейфе може да се върне и отново да се опита да я ухажва.

Рейчъл наистина не можеше да го проумее. Слейд се държеше така, сякаш я ревнуваше от младежа. Да, изведнъж се убеди, че наистина ревнува. Иначе щеше ли да е толкова капризен и ядосан? При тази мисъл бузите й пламнаха, сърцето й заби учестено, защото това можеше да означава само, че държи на нея, въпреки че тя още не смее да повярва. Погледна го крадешком как седи до нея на капрата, и разбра, че още не му е минало. Беше свъсил чело, крайчетата на устните му бяха отпуснати надолу, сякаш току що беше отхапал лимон. Рейчъл с мъка сдържа смеха си. Луда надежда се пробуди в гърдите й и тя притвори, засмяна, очи, сякаш в този миг лъч светлина беше прорязал мрака в сърцето й.

— Какво е толкова смешно? — попита сърдито Слейд, като забеляза внезапната промяна в настроението й.

— Абсолютно нищо, Слейд, не, нищо — отговори Рейчъл.

— Ами тогава защо се усмихваш? — настоя той и се навъси още повече при мисълта, че посещението на хубавеца Адам Кейфе е възможната причина за доброто й настроение.

— О, без особена причина — сви тя рамене. — Просто защото денят е толкова хубав и аз се радвам на живота, това е.

Няма да е излишно да поразпаля ревността му — мислеше си тя. Може би така ще го накара най-сетне да мине към действия, макар да не беше сигурна, че те ще са непременно най-благопристойните.

Неопределеният отговор го накара внимателно да я изгледа, но миглите й бяха спуснати и не можеше да прочете мислите й. Изруга тихичко и шибна силно двата коня с юздите. Никак не му хареса, че сега сладките устни на Рейчъл се усмихваха още по-широко, сякаш й беше известна тайна, за която той и не подозираше.

Едно е сигурно, реши той мрачно: утре след обяд в никакъв случай няма да я пусне да върви сама при тия Кейфе, та ако ще да се наложи да я върже, за да й попречи. Ако Слейд Меверик пожелае една жена, той не отстъпва току-така мястото си на съперник и младият Адам Кейфе щеше скоро да го разбере, ако му хрумне да се увърта край Рейчъл!

Виж го ти това безсрамно хлапе! Ама аз ще му прочета едно конско, дето няма скоро да го забрави! — реши Слейд и за малко не глътна отхапания връх на черната си пура.

Като го видя почернял от яд, Рейчъл прехапа до кръв долната си устна, за да не се разсмее. Не беше по природа нито кокетка, нито пък хитруша, но сега се питаше дали хватките, с които жените омотават мъжете, не са въпреки всичко и полезни. Откакто му пресоли закуската, не беше виждала Слейд толкова гневен. Щом съвсем безобиден разговор с Адам Кейфе можеше да предизвика толкова бурна реакция, какво ли щеше да стане, ако наистина почне да флиртува с младия мъж? Ако надеждата й, че Слейд държи на нея, се оправдае, това би било като да изсича искри до бъчва с барут, защото тя най-добре знаеше колко опасен става този мъж, ако някой реши да му препречи пътя. И все пак любопитството й беше толкова силно, че реши да провери теорията си при пръв удобен случай.

По пътя Рейчъл представи Адам на онези от децата, които той още не познаваше. Тя се оказа съвсем неподготвена за онова, което се случи, щом младежът видя Ева. Той заприлича на прободен бик, миг преди да падне мъртъв. Така зяпна момичето, че Рейчъл се запита дали няма да му изтекат очите. Ако беше приближил още малко коня си до колата, сигурно щяха да го сгазят. Изглежда и той го съобрази, защото изведнъж се усети и поотдръпна коня си от колата. Поизостана малко и сега се озова между Рейчъл и Ева, седнала в колата точно зад леля си. Адам просто се чудеше как да хареса на Ева, флиртуваше с нея и беше безкрайно щастлив, че тя очевидно харесва и хубостта и нахалството му.

— Но тя е още дете! — мислеше си, ужасена, Рейчъл.

Не можа да се сдържи и се обърна леко встрани, уж от учтивост към Адам, който препускаше зад нея, но всъщност за да наблюдава по-добре Ева. Изведнъж я видя сякаш с други очи и разбра защо Адам е толкова очарован. През някой не много отдавнашен хубав ден Ева бе загърбила детството и се бе превърнала в напъпило младо момиче, дочакващо със затаен дъх да прекрачи прага на живота си на жена.

Сега Рейчъл разбра, че Ева е копие на майка си. Имаше дълга, копринена, синкаво-черна коса, сини като сапфири очи и овално бяло лице с изящно моделиран нос и уста като розова пъпка. Тялото й беше стройно и грациозно като на лебед, също като тялото на Индия, закръглените й гърди се повдигаха високо и се подаваха с примамваща невинност от корсажа на отеснялата рокля. Адам беше като замаян и не можеше да й се нагледа. Гъстите черни мигли на Ева бяха скромно спуснати, но тя току поглеждаше тайничко към него. А когато й се усмихваше, бузите й пламваха и сякаш не й достигаше въздух, толкова силно беше изживяването да усетиш за пръв път вниманието на мъж.

Индия, о, Индия — мислеше си Рейчъл със сълзи в очите. Ако можеше да я видиш сега! Колко хубава е станала. Щеше да се гордееш с нея…

Адам вярно беше разпознал жената в нея. На Ева вече й беше време да носи високи прически и рокли до петите. Рейчъл се почувства засрамена, че го е разбрала чак сега. Сякаш беше изоставила момичето в труден миг. То имаше нужда от няколко нови рокли, а, както личеше, и от топли майчински думи и някои съвети за мъжете. В това отношение Рейчъл щеше да е сериозно затруднена. Как да дава съвети на Ева, след като тя самата е толкова объркана. Та нали преди да стане свидетелка на силното увлечение на момчето по Ева, тя самата имаше намерение да пофлиртува с него, не защото я интересуваше, а с надеждата да накара Слейд Меверик да ревнува, да го принуди да й се признае в любов. Това едва ли беше план на жена, способна да помогне на друга жена със съвети за сърдечните дела.

Рейчъл въздъхна покрусено. Как, за бога, можа да повярва, че планът й ще успее. Беше приела силното си желание за действителност. Вече беше сигурна, че не означава нищо за Слейд, че се е лъгала, приемайки гнева му за ревност. Сега присъствието на Адам вече не го дразнеше, не се мръщеше и разговаряше най-дружелюбно с младежа за предимствата и недостатъците на различни марки пистолети, познати и на двамата.

Рейчъл не можеше да знае, че Слейд кипи от ярост, убеден, че Адам зяпа с обожание Рейчъл, а нейните погледи издават възхищение от младия мъж. Струваше му огромни усилия да овладее желанието си да я награби и здравата да я раздруса, а на Адам да даде добър урок за наглостта му. Но Слейд беше решил да не се излага отново пред Рейчъл, показвайки колко го дразни това момче. Ще се разправя с Адам на четири очи и съвсем недвусмислено ще го предупреди. Ако надутият паун и тогава не престане с ухажвания та си, ще вземе и по-сериозни мерки.

Що се отнася до Рейчъл, тя демонстративно пренебрегваше предупреждението му да не насърчава младежа и затова Слейд твърдо реши да я откаже веднъж завинаги от подобни волности.

Ужасно му се искаше още сега хубавичко да й се накара, но изчака все пак Адам неохотно да се сбогува с тях, щом стигнаха до дома й. Слейд дръпна спирачката на колата, скочи от капрата и мина отзад да помогне на децата да слязат. Изобщо не обърна внимание на Рейчъл, която очакваше да й подаде ръка, за да слезе. Вместо това той скочи отново на капрата и подкара към конюшнята.

— Какво значи това, Слейд? — попита тя, малко разтревожена, защото не разбираше какво е намислил. Никога не го беше правил.

— Не се тревожи, Рейчъл — успокои я Слейд. — Искам само да си поговорим малко на четири очи, нищо повече, а в къщи няма да имаме възможност.

— О! — каза тя само, но любопитството й беше събудено.

Мисълта й работеше трескаво. Не беше сторила нищо, което да не му хареса, пък и не изглеждаше сърдит. В града не се бе случило нищо особено, а отношението му към Адам, докато се прибираха, беше по-скоро приятелско. Единственото, за което се досети, беше, че и Слейд е забелязал колко усилено ухажваше момчето тяхната Ева и сигурно с изненада не по-малка от нейната е установил, че момичето вече не е дете. Навярно щеше да й предложи час по-скоро да отиде с Ева в града и да й купи платове за нови рокли. При тази мисъл Рейчъл се изчерви, защото с присъщата си липса на такт, Слейд положително щеше да я обвини, че не е забелязала бързата промяна в момичето, а Рейчъл изпитваше и без това угризения на съвестта заради дрехите на Ева, вече неподходящи за възрастта на момичето.

Слейд пак се намръщи, като видя зачервените бузи на Рейчъл и се запита какво ли може да означава това. Сигурно тъкмо си спомня някоя двусмислена забележка на Адам Кейфе, на този нагъл голобрад глупак — реши той сърдито, докато разпрягаше конете и ги отвеждаше в боксовете им. Затвори вратичките на двата бокса, а после силните му ръце награбиха Рейчъл през кръста и я побутнаха към колата. Не я пусна, а притисна гърба й към колата и опря, вляво и вдясно от нея, ръце в дъските, за да не може да му избяга. На протестите й изобщо не обърна внимание.

— Рейчъл — подхвана той, — лицето му не вещаеше нищо добро, а заканата в гласа я накара да потръпне от страх. — Доколкото си спомням, тази заран ти казах да не поощряваш Адам Кейфе и че не желая той да се мотае тук… и да те ухажва.

— Ка-а-акво? — изпелтечи тя, шокирана. Не, това наистина не беше очаквала.

— Чу ме добре — каза Слейд и я изгледа презрително. — Боже господи, та той флиртува с тебе почти през целия път! А пък ти… ти си седеше преспокойно и го гледаше влюбено като глупава ученичка, ти най-безсрамно го насърчаваше, като проститутка в Дилейно, бих могъл още да добавя. Струваше ми че, че може всеки миг просто да те награби.

Рейчъл беше толкова шокирана и ядосана от подобни обвинения, че за миг загуби дар слово. Той сякаш я беше ударил през лицето. Пребледня като платно и цяла се разтрепери. Най-сетне си възвърна гласа и избухна, без да се замисля:

— Как смееш да разговаряш така с мен! — Беше толкова сърдита, че изобщо не си направи труда да му обясни, че Адам беше ухажвал не нея, а Ева, на Ева се беше усмихвал и възхищавал, а не на нея. — Ти, ти си, не мога да на меря достатъчно лоша дума за теб! И кой си ти, изобщо, ако смея да запитам, и какъв си ми, мога ли да знам? Та да ми нареждаш какво мога да правя и какво не? Ти, ти си никой, разбра ли ме никой! — Гласът й трепереше от яд. — А сега ще ти кажа само едно, Слейд Меверик: ще флиртувам с Адам Кейфе когато си пожелая! — изкрещя тя, въпреки че изобщо нямаше подобни намерения. — Сега чу ли ме? И да знаеш, че той е… той е най-симпатичният младеж, когото съм срещала от много време насам, а пък ти, ти ревнуваш, защото не си нищо повече от една гадна гърмяща змия, дето знае само да размахва револвери. И защо си пъхаш гагата където не ти е работа, а? Какво ти дава това право, Слейд Меверик? Какво ти дава това право? — изкрещя тя и дълбоко си пое въздух за следващото нападение.

— Ей това! — изсъска той във внезапната тишина и сложи съвсем недвусмислено ръка върху пистолета си, за да й напомни, че вече е убивал и може отново да го направи. Очите му святкаха като късчета синьо стъкло върху тъмното лице, пронизваха я, поглъщаха с поглед тялото й, после се втренчваха отново в лицето й. — И това… — Той я привлече към себе си и брутално овладя нейната уста.

Зъбите му ухапаха до кръв устната й, но тя не обърна внимание. Целувката му отприщи в нея ураган от чувства, сякаш земята се разтвори под краката й, за да я погълне. Възбудата бушуваше в тялото й като вятъра в прерията, страховита, но и толкова приятна, разумът й беше безсилен да й подскаже каквото и да било. Сега за нея съществуваше само Слейд. След кратък миг, в който дъхът й секна, тя вече нямаше разсъдък, а само чувства и Рейчъл се разтрепери, радостна и ужасена, от грубата му целувка. Устните му, корави и повелителни, притискаха нейните, езикът му разтвори рязко нейните треперещи устни, опустоши меката вътрешност на устата й, накара я да му се покори.

Рейчъл се опита да се брани, но той беше толкова силен, прегръдката му беше като стоманен обков, устните му запалваха в нея същински пожар. Ръцете й се плъзнаха неволно към шията му, прегърнаха я. Гъвкавото й тяло се прилепи към неговото. Тя беше без воля, без гръбнак, беше като живак, когато Слейд, възбуден от покорността й, я огъна назад и силните му ръце се превърнаха в нейна единствена опора, защото коленете й се подкосяваха. Кръвта пулсираше в главата й, шумеше в ушите й, а после й се зави свят. Мънички светлинни точки се пръскаха като звезди в мозъка й, когато езикът му проникваше отново и отново като пареща мълния дълбоко в тъмната, влажна дълбочина на устата й, пламенна сладост се разливаше по вените й, стигаше чак до връхчетата на пръстите. Сега устните й се отвориха драговолно, тя отвърна на целувката му, езикът й обви лакомо неговия, а пръстите й се заровиха в черната му коса и го привлякоха още по-близо.

Той изстена, откъсна устни от нейните и я притисна към себе си. Зарови лице в рамото й, целуна нежната шия. Неговите пламтящи, изгарящи устни се плъзнаха по врата й до долчинката между гърдите. Те се впиваха трескаво в кожата й, зъбите му захапаха пъпките през плата, накараха ги да се вкоравят от болка и страст. Слейд искаше от нея повече, много повече. Искаше да задоволи с нея лумналата си страст, да уталожи болката разкъсваща слабините му. Но нито му беше времето, нито беше подходящо мястото. Всеки миг можеха да ги сварят и той го съзнаваше. Въпреки това не можа да се възпре и овладя още веднъж устните й. Желанието му стана безпределно и той награби хищно закръгленото й кораво задниче и го притисна със сила към себе си.

Рейчъл изпъшка и извика, усетила мускулестите му крака, яко притиснати към нейните, силните му бедра и напористата мъжественост, която се търкаше сладострастно в нея през дрехите, усети как той ритмично я полюшва в такт с напиращото си желание. Членът му докосваше пулсираща точка между краката й, причиняваше й пареща болка, измъчваше я, а когато езикът му отново потъна в долчинката между нейните гърди и заблиза през плата на ризата коравите пъпки, от устните й се изтръгна силен животински вик.

— Слейд… Слейд…

Щом чу името си, той сякаш си възвърна самообладанието. За миг я вдигна високо, а после така рязко я пусна, че тя за малко не падна. Гледаше го, изненадана, объркана и наранена, с трепереща ръка на устните, за да не я чуе как отчаяно хлипа. Той отвърна, задъхан, на погледа й, тя видя как силно трепери един мускул на бузата му, докато се мъчи да се овладее.

— Хайде, Рейчъл, кажи, че Адам Кейфе може да ти даде това! — прошепна той. — Твърдиш ли, че друг мъж освен мен може да ти го даде? Ако е вярно, кълна се, повече няма да те докосна!

Рейчъл се опита да избегне погледа му, но очите му я бяха уловили и приковали като пеперуда за дъска. Всъщност не искаше да отговори, но думите сами се откъсваха от устните й, тласкани от непозната сила.

— Не мога да го кажа, Слейд — прошепна тя, със съзнанието, че вече достатъчно се е издала. — Не мога, защото няма да е истина. Ти си единственият мъж, събуждал подобни чувства в мен.

— В такъв случай разбираш, че това ми дава особени права — заяви той и се заприближава бавно към нея, като дива котка към плячката си, притегли я още веднъж, неспособна на съпротива, в прегръдките си. Хвана я за брадичката и вдигна лицето й към своето, очите му я пронизваха, разкриваха всички тайни на сърцето и душата й. — Аз те желая, Рейчъл, ти ми принадлежиш, все едно дали ти харесва или не, аз ще те взема, когато пожелая. Добре го знаеш, нали?

— Не — прошепна тя. Думите му я накараха да се разтрепери от радост, но и от страх. Сърцето й силно туптеше. — Не!

Ръката му се плъзна безмилостно по врата й, стисна го, после палците му описаха кръгчета около трепкащия пулс.

— Е, вече го знаеш — каза той тихо и устните му отново, докоснаха нейните, веднъж, два пъти, за да потвърдят думите. — Желая те повече, отколкото съм желал когато и да било, която и да било жена, и аз ще те имам, Рейчъл, бъди сигурна… И още нещо: Ще убия всеки мъж, който се опита да те отнеме! Тъй че направи добро на тоя глупав младок Адам Кейфе и повече не го насърчавай! За негово и за твое добро. Разбра ли ме? Противното няма да е умно.

— Да, Слейд, вече разбрах, — отговори тя, защото не се съмняваше: Слейд Меверик говореше сериозно. — Само че, само че той не се усмихваше на мене, Слейд. Той ухажваше Ева. Просто не сваляше очи от нея.

— Ева ли?… Но тя е още дете!

— Не, Слейд, вече не е. Да си се заглеждал напоследък в нея? Искам да кажа, сериозно. Тя навърши четиринайсет през февруари, а тук, в прерията, това не е детска възраст. Освен това Ева е познала в краткия си живот толкова мъка и труд, че е трябвало по-бързо да узрее. Когато майка ти умре млада, по-бързо остаряваш. Мисля, че тъкмо аз мога да го твърдя.

— Да, зная. Понякога забравям, че и ти си още почти момиченце, полудете, полужена, но и двете половинки принадлежат на мене, Рейчъл, само на мен!

— Как можеш да си толкова сигурен, Слейд! Толкова сигурен, че ти принадлежа? — протестира тя, разгневена и уплашена, въпреки любовта си към него. Защото той не беше споменал нито дума за любов, повтаряше само, че я желае по-силно от която и да било друга жена и това сигурно беше вярно. Но не каза нищо за сватба, само за желанието си да я има. — Може би си прав — продължи тя с разтреперан глас. — Защото ти позволих да… да ме целуваш и… и. — Тя млъкна потиснато и прехапа устна. А после добави тихо: — Аз не съм проститутка, Слейд. Не можеш да ме имаш нито лесно, нито евтино. Не, никога!

— Подобно нещо не съм помислял, нито ще помисля.

Тя помълча малко, за да поразмисли и се запита какво ли иска да каже Слейд, но не зададе въпроса си, от страх, че отговорът няма да е онзи, който така страстно желаеше да чуе. Затова предпочете да смени темата.

— Що се отнася до… до Адам и Ева, Слейд… — подхвана тя колебливо, но млъкна, щом видя, че Слейд Меверик вдигна тъмните си вежди.

— Та какво за тях? — попита той сухо. — Нали те са родили Каин и Авел? — Изгледа я очаквателно, а после се разсмя на угриженото й лице. — Не е смешно, нали? Бас държа, Авел си е мислил същото, докато по-големият му брат Каин се е приближавал към него със секирата в ръка. Защото трябва да знаеш, Рейчъл, независимо от това, дали си съгласна с мен, сладка моя, защото ти наистина си моята сладка Рейчъл, трябва да разбереш, че великият Творец на човечеството не е бил всемогъщият Господ, ами Семюел Колт, въпреки че по времето на Каин и Авел той, за съжаление, още не е съществувал. Защо се плашиш, Рейчъл? Какво има? Нямаше предвид Адам и Ева от Библията, затова ли?

— Бързо схващаш, Слейд.

— Аз съм умно момче. Да продължа ли?

— Да, моля те.

— Това покана ли е? — Слейд я притисна по-силно към себе си, погледът му спря на устните й, а тя се изчерви и сведе клепачи.

— Не, в никакъв случай не е — отвърна тя студено.

— Какъв срам за тебе, безбожна жено! — подигра й се той захилен. — Ако си беше прочела Библията, щеше да знаеш, че всичко живо е създадено на чифтове.

— Това е казано за Ноевия ковчег, а ние говорехме за рая.

— Ах да, раят, приказно място. Там е горещо, там цари насладата. Мога да те отведа в него и ще го сторя — заяви той уверено. — И то много скоро.

— Ще се погрижиш, струва ми се, да бъда пропъдена от рая! Ти наистина си същински сатана! И не бива… не бива да ми говориш така… да си позволяваш такива волности. Аз… аз просто не разбирам как го допуснах! Би трябвало да те изгоня от дома си и повече да не те виждам.

— Защо тогава не го направиш?

— Не зная, наистина не зная. Защото аз — о! Пусни ме, Слейд, моля те. Късно е. Слънцето е на залез, дядо и Поук скоро ще си дойдат, трябва да приготвя вечерята. Децата сигурно са гладни и се питат къде ли се губим ние двамата…

— Ами да се питат! А сега ми отговори на въпроса, чу ли? Защо не ме натириш да вървя по дяволите, а, Рейчъл? попита той тихо, а в очите му затрептяха странни, сякаш гладни пламъчета. — Да си призная, често се чудя защо не го сториш?

Тя извърна глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед.

— А как да го обясня на дядо и на Поук? — попита тя. — Да им кажа истината? Ако я разберат, един от двамата ще те извика на дуел, а ти ще го убиеш. Нали преди малко се закани да убиеш всеки мъж, който се осмели да ме ухажва! Освен това би ми отнел децата. А това, това не мога да го понеса.

— Разбрах — каза Слейд и сведе поглед. — Значи понасяш ухажванията ми само от страх, така ли?

— Да.

— Ти лъжеш, Рейчъл, или казваш само част от истината, зад която има много, много повече. Знаем го и двамата. — Пръстът му следваше бавно очертанията на устните й, докосваше ги, после той изведнъж прекъсна еротичната игра. — Хъм, реших да оставя засега нещата каквито са — заяви той, очевидно доволен от отговора й. После изведнъж рязко смени темата: — Та какво искаше да ми кажеш за Адам и Ева?

— Само едно: не ги разделяй, преди да са имали възможност да се опознаят. Моля те, Слейд. Да, вярно е, че са още много млади… но да си влюбен може да бъде и… много мъчително и трудно, особено… особено, ако е за първи път.

— Зная — каза меко Слейд и се запита откъде ли може тя да знае това. Дали е обичала в училището някое момче? Нямаше представа, но изведнъж изпита желанието да научи всичко за нея. Трябваше да почака, разбира се, защото засега достатъчно я беше измъчил. — И аз не бях много по-голям от Адам, когато подарих сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс. — Тези думи му се изплъзнаха някак, още преди да успее да помисли какво казва

— И… какво стана?

— Тя… тя умря.

— О, извинявай — изрече тъжно Рейчъл. — Аз… аз не исках да любопитствам. Аз… наистина съжалявам.

— Много страдах — изрече бавно Слейд, но трябваше, за свое голямо учудване, да признае, че мъката, която изпитваше обикновено при спомена за Терез, беше намаляла и сякаш избледняла, като белег от вече почти зараснала рана. Много по-силна болка му причиняваше сега разстроеното лице на Рейчъл, която горчиво се упрекваше, задето е разтворила стара рана. — Виж какво, Рейчъл, оттогава изтече много вода, това е отминало и приключено — каза той, макар да знаеше, че всичко ще приключи само след като убие Дигър. С усилие на волята Слейд се върна към действителността. — Що се отнася до Адам и Ева, Рейчъл, щом толкова ме молиш, сладка моя, докато не се опитват да вкусят от забранения плод, няма да играя ролята на змията в тяхната райска градина, обещавам ти.

— Благодаря.

— А сега ще е по-добре да се приберем, нали?

— Да, разбира се — съгласи се Рейчъл.

Слейд я изгледа въпросително, ръката му я погали нежно по лицето, сякаш беше сляп и за пръв път го опознаваше с пръстите си. После отметна с въздишка кичур коса от челото й и неохотно я освободи от прегръдката си.

— Жалко — каза той с тъжна усмивка. — С такова удоволствие бих ти предложил една ябълка.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

На другия ден следобед Фремънт и Поук трябваше да пазят трите най-малки деца, защото Слейд и Рейчъл препуснаха към земите на семейство Кейфе.

По пътя почти не размениха дума, но всеки усещаше осезаемо близостта на другия и добре помнеше какво се бе случило предишния ден в плевнята. То беше променило отношенията им, знаеха го добре.

Сега Рейчъл имаше чувството, че му принадлежи и то хем я плашеше, хем я възбуждаше. Въпреки нежеланието да му се покори всецяло, признаваше, че между тях има някакво споразумение и, както той твърдеше, беше само въпрос на време тя да стане негова. Даваше си ясна сметка, че не са официално сгодени, но колкото и да си блъскаше главата, не можеше да определи по друг начин характера на отношенията им. Дори човек като Слейд не можеше да е толкова брутален, та да пропъжда ухажорите й, ако няма намерение да се ожени за нея. В очите на Рейчъл този майстор на пистолетите не можеше да е лош човек, щом се оказа способен, въпреки съмнителната си слава, веднага коренно да промени начина си на живот, за да стане опекун на своите осем племеннички и племенници, които никога не бе виждал. Можеше ли този мъж да е толкова жесток, та да й отнеме съзнателно всяка надежда на брак, да я лиши от девствеността й, а после да а изостави. Не, той положително щеше да се ожени за нея, въпреки че нищо не беше обещал.

Но как можеше да се омъжи за човек, който не я обича, въпреки че я желае? — питаше се, объркана, Рейчъл.

Беше се надявала, че ще означава нещо за Слейд, че ще я желае не само за да си прекарва времето, или от съжаление. Случилото се вчера сякаш потвърждаваше, че чувствата му към нея са много по-силни и по-дълбоки. Въпреки това той не произнесе думи на любов и Рейчъл беше сигурна — защото не я обича. Към отчаянието й се добавяше и спомена за мъката, изписана на лицето му, когато й разказа как е подарил сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс, момиче, което бе умряло.

Той продължава да я обича — мислеше си, потисната, Рейчъл. Обича я и в сърцето му няма място за друга. Затова желае само тялото ми. Ако момичето беше живо, той изобщо нямаше да ме забелязва, бас държа. Но тя е умряла, Индия също е мъртва, а той е жив, той е мъж е гореща кръв и с желанията на мъж е гореща кръв, освен това негов дълг е да отгледа осем останали без майка момчета и момичета. Аз не съм омъжена, той ме желае, освен това и децата вече ме познават и обичат, следователно аз съм решението за всичките му проблеми. Толкова е просто. Как не се сетих по-рано?

Може би Слейд си мисли, че тя отдавна го е разбрала — разсъждаваше Рейчъл. Навярно затова отлага предложението си за женитба? В края на краищата нали и тя не се омъжи за Гюс, въпреки че е ерген, добър и честен мъж, който истински я обича и може да й предложи цяла ферма.

Слейд не я обича, освен това, доколкото знае, той не притежава на този свят нищо освен коня си, седлото и пистолетите. По закон и фермата, и децата са на Джонатан, въпреки, че изобщо не се грижи за тях и сякаш се е зарекъл да изпие всичко, което е за пиене в града. Слейд едва ли ще допусне Джонатан да пропие фермата, ще предпочете навярно да застреля зет си. Но фактът си е факт — законът е на страната на Джонатан. Но как може Слейд да си въобразява, че ще се омъжи за него само защото има желание да спи с нея и защото тя е идеалното решение на проблемите му? О не, Рейчъл беше убедена, че той не е сигурен в съгласието й. Не е глупав и не може да не разбира, че ако не друго, гордостта ще я възпре да се омъжи за него по разум. Тъй че, ако е хитър, ще изчаква и ще направи всичко възможно, за да я накара да се влюби в него. Слава богу, че не му призна чувствата си. Положително щеше да ги използува срещу нея, както беше готов да се възползува и от безразсъдното й влечение. О не, това тя няма да допусне!

Но какво друго можеше да стори? Слейд вече изгони Гюс — трябваше да признае, че скитникът успя да го стори. Ако този нехранимайко не се беше намесил в отношенията им, Гюс и досега щеше да е неин, а когато в живота й неочаквано се появи Адам Кейфе, Слейд даде недвусмислено да се разбере, че ще махне от пътя си всеки мъж, който се приближи към нея. И да иска, Рейчъл не може да му попречи. Любовта й към нейния дядо и към децата й пречеха да предприеме нещо против Слейд. Той го знаеше и очевидно разчиташе на това. Сега трябваше само да изчака да й дойде до гуша от нахалното му държане и да предпочете да се омъжи за него вместо да остане стара мома. Засега правеше всичко, за да я накара да предвкуси сладостите на един брак, от които просто да не може да се откаже.

В този миг Рейчъл беше готова да го намрази. Но не искаше и да се лъже — разбираше, че е хваната в капан, а сърцето й тръпне от желание да го вземе, каквито и условия да й поставя, колкото и да са нетърпими арогантността и самочувствието му. Всичко беше по-добро, отколкото да го загуби.

Рейчъл не подозираше, че Слейд изобщо не е искал да я поставя в толкова ужасно положение. Не би го повярвала, но беше точно така. Той просто си изпусна нервите, като я видя да се изчервява и да се смее като влюбена ученичка на комплиментите на Адам Кейфе. Впрочем реши също, че така е може би даже по-добре, сега тя е изправена пред сериозна дилема и ще трябва да се омъжи за него колкото и да му е ядосана, колкото и противоречиви да са чувствата й към него. Ще трябва да го вземе, та ако ще против волята си.

Слейд беше мъж, който държеше на думата си. Беше й заявил за намеренията си (та макар и доста нетактично и несръчно) и беше твърдо решен, ако Рейчъл не му се покори, да направи необходимото, тя да си остане стара мома, поне докато благоволи да й прости. Не можеше да си представи, че една жена може да му откаже да се омъжи за него, дори с риск да остане стара мома. Не, сигурен беше, че всичко ще свърши добре.

Колкото повече размисляше, толкова повече се убеждаваше, че Рейчъл би трябвало всъщност да се чувства щастлива, че е направила толкова добра сделка. За него тя беше много привлекателна, но повечето мъже биха казали, че не може да се нарече апетитно женче, освен това имаше хаплив език и като се ядосаше, ставаше избухлива. Преди той да се появи на хоризонта, Олд Окс беше най-едрият й улов. Скитникът уважаваше и дори харесваше шведа, но беше убеден, че е далеч по-добра партия от него. Като премисли внимателно всичко, реши, че Рейчъл трябва всъщност да му е благодарна.

Ако Рейчъл можеше да се досети за мислите на Слейд Меверик, щеше толкова да се възмути от самоувереността и безсрамието му, че щеше да му зашие един шамар. Но тя не подозираше нищо и седеше мълчаливо на капрата до него. Усещаше през полата си силното му мускулесто бедро, притиснато до нейното и много добре знаеше какво Иска той от нея, ако наистина имаше намерение да се оженят, ако намерението му беше да я склони да му стане съпруга. Ако се съди по държането му, този самоуверен вагабонтин го приемаше като нещо най-естествено! Изглеждаше толкова самодоволен, че Рейчъл предпочиташе да не се обръща към него, още повече че срещаше всеки път толкова нахален и сладострастен поглед, че не можеше да има съмнение — той гледаше на нея като на своя собственост. Не беше ли го заявил вчера? Само като си спомни и пламна. Но защо пък и да не си го мисли? — запита се тя. Та нали никой, мъж или жена, не иска да завърши живота си в самота и ако Слейд пропъжда със сила всеки съперник, това значи, че, ще не ще, ще трябва да се омъжи за него.

Тогава той ще прави с нея каквото си пожелае, а Рейчъл знаеше, че в главата му се въртят не само целувки. Слейд Меверик ще използува съпружеските си права, когато и както пожелае, а тя ще е безсилна в ръцете му. Такава перспектива я плашеше, но я и възбуждаше. Беше готова да му се отдава драговолно и с любов, но само ако и той я обича. Но той не я обича и с това кръгът от мисли отново се затваряше. Как тогава да се омъжи за него?

О, защо нямаше куп поклонници, между които да избира? Ако Слейд не беше нехранимайко с лоша слава, дълбоко убеден, че може да надвие всеки мъж, готов да ухажва Рейчъл? О, божичко, ако не го обичаше! Ако той я обичаше!

Можеше, разбира се, да откаже да се омъжи за него. Да му каже категорично „не“, ако я попита. Но дълбоко в сърцето си признаваше, че щом го обича и щом единственото, което я очаква, е самотата, отговорът й няма да е „не“.

Седеше до него, сякаш уловена в капан и не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Семейство Кейфе още нямаше къща, затова бяха опнали две палатки, в които живееха, в едната Адам, двамата му по-малки братя и бащата, а в другата, трите му сестри и майката му. Семейството тъкмо привършваше обяда си… Когато колата приближи, всички станаха от одеялото, постлано на земята в сянката на палатките, за да посрещнат Рейчъл и Слейд. Слейд спря колата близо до палатките, натисна спирачката, скочи и веднага вдигна на ръце Рейчъл от капрата, за да не остави на бързащия към колата Адам възможността той да й помогне. После младежът представи Рейчъл на семейството си.

— Тате, мамо, това е госпожица Рейчъл Уайлдър, жената, която открива с пръчката си къде има вода. А това е Слейд Меверик, приятел на семейството на госпожица Уайлдър.

— Повече от приятел — поправи го скитникът, докачи стискаше ръка на стария господин Кейфе. — Аз съм годеник на госпожица Уайлдър — заяви той, без да му мигне окото и хвърли на Адам, който го беше зяпнал, хладен, подигравателен поглед.

Рейчъл беше сигурна, че и тя е зяпнала не по-малко глупаво. Как можа Слейд да си позволи да заявява това пред хора, без изобщо да я е питал? Как само я представи! Този мъж имаше железни нерви! Беше наистина непоносим! Сигурно щеше да даде воля на гнева си, ако Слейд не й хвърли предупреждаващ поглед и ако ръката му не пристягаше като със стоманен колан кръста й. Притискаше я така силно, че едва можеше да диша. Рейчъл разбираше, че възражение от нейна страна само би влошило нещата, пък и щеше да я постави в още по-глупаво положение. Затова премълча, принуди се да му се усмихне, сякаш наистина е любимият й годеник. После поздрави двамата братя на Адам и трите му сестри, които лукаво се подсмихваха на нещо. Отклони учтиво любезната покана за обяд, защото вече бяха обядвали в къщи. След като отдадоха необходимото на любезностите, Слейд насочи разговора към същественото.

— Рейчъл, миличка — каза той и нахално се захили, когато от зелените й очи заизскачаха мълнии, — защо не вземеш пръчката от колата, та да могат тези мили хора да почнат да копаят кладенеца си. Аз ще разпрегна конете и ще ги пусна да пасат, докато си свършиш работата.

— Да, разбира се, Слейд — каза тя с толкова сладък глас, че той разбра колко е ядосана — вече я познаваше достатъчно добре. Реши да вечеря в някой ресторант в Уйчито, защото щеше да е рисковано да седне на нейната трапеза.

Рейчъл извади пръчката — както беше обичайно — раздвоено клонче от лешниково дърво, малко по-дебело от палеца й. Някои търсачи на вода предпочитаха други дървесни видове, или дълга, извита под прав ъгъл медна тел, други копринен конец с окачена на края му висулка. Но тя държеше на клончето леска, защото според Сийкс, който я научи да търси вода, най-важното е търсачът да има доверие в инструмента си.

Разбираше, че бащата на Адам гледа твърде скептично на възможностите й, въпреки че не го показваше така явно, както очакваше след чутото от Адам. Може би сдържаността на възрастния човек се дължеше на присъствието на мъж като Слейд, може би затова нищо не възрази. Изглежда, не е съвсем лошо да имаш до себе си известен стрелец.

Рейчъл отдавна беше свикнала хората да я посрещат с недоверие, едно защото е жена и второ, защото е много млада. Молеха я все пак за помощ, защото нямаха друг избор. Затова не обърна внимание на песимизма, изписан на лицето на господин Кейфе, хвана пръчката си за двата края и се залови с приготовленията за ритуала.

Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се съсредоточи, за да събере сили, с които да призове могъществото на природата. Странната сила, която изпълваше в такива мигове на талази цялото й същество, можеше да се сравни само с чувството, което човек изпитва, удряйки с брадва неподвижен предмет. Рейчъл мислеше само за едно — за водата, в тази мисъл беше съсредоточено цялото й същество. Тя си представяше в прекрасни цветове и до последната подробност бистрия извор, избликващата под земята вода, жадуваща да се изтръгне от затвора си и да се устреми към небето. После бавно тръгна, затворила очи. Нямаше нужда да гледа, защото беше едно цяло с тази земя, която я водеше напред, а слънцето озаряваше тъмната нишка на подсъзнанието й, вятърът й шепнеше и ухото накъде да върви.

Слейд беше като хипнотизиран. Това беше една Рейчъл, която той не познаваше, макар да беше усещал дълбоко в себе си свръхестествената й сила, макар да знаеше как страстно и силно е свързана тя, духом и телом, с тази земя. Това го бе привличало инстинктивно. Човек, водил неговия живот, не би могъл да устои без помощта на вътрешни сили. Да, той знаеше накъде хвърля слънцето човешката сянка, имаше око и ухо за дирята върху земята разказваща кой я е оставил, за шумовете, долитащи с вятъра. Обонянието му долавяше и най-тънките миризми

В това отношение те си приличаха е Рейчъл, бяха и двамата много по-мъдри от връстниците си. В този миг я усети по близка от когато и да било. Бяха като двете страни на една монета, еднакви, но и различни и въпреки това — едно съвършено цяло. Сега му се струваше, че гледа с очите й, мирише е носа й, докосва с ръцете й елементите, които я водеха, докато увеличаваше все повече радиуса на земята, която обхождаше. Пролетното слънце превръщаше косата й в ореол, лицето й говореше, че е в транс. Сега тя беше свръхестествено същество, изпълнено със светлина, която не беше земна, а идеше от извечно място, където ангели предопределят съдбата на обикновените смъртни.

Слейд вече знаеше — някои хора тук си шепнеха, че Рейчъл е вещица. Хора, уплашени от онова, което не можеха да разберат, бяха проклинали и него като дявол. Но ето че Рейчъл бе станала за него необходима като въздуха, като храната и водата, сякаш бог ги беше предопределил един за друг от създаването на света. В този миг в сърцето на Слейд се открехна една врата, духът на Терез се появи на прага, сякаш отдавна бе мечтал да напусне своя затвор и да премине в света на сенките, където му беше мястото.

В същия миг клончето в ръката на Рейчъл изведнъж затрептя, все по-силно, по-бързо и тя за малко не го изтърва. Щастлив, възторжен смях озари лицето й и Слейд разбра, че чувството, което я изпълва в този миг е почти сексуално, разбираше интуитивно, че тя ще изглежда така и когато ще я люби, ще я довежда до екстаз. Ще бъде като езическа богиня, златна и триумфираща. Усети възбудата в слабините си, а нейният вик на възторг прозвуча в ушите му като вик на отдаване и екстаз. Когато тя слезе от върха на въображаемата планина и отвори бавно очи, огледите им се срещнаха.

Очите на Слейд потънаха в нейните и Рейчъл прочете в тях глада, страстта му и още нещо, което не можеше да определи въпреки че при всеки друг би го нарекла любов. Сведе очи, бузите й пламнаха, сърцето й силно заби, защото в гърдите й се беше пробудила надежда. Но тя се овладя и се обърна към господин Кейфе:

— Ето тук има вода, господин Кейфе — каза тя триумфиращо и посочи надолу. — Вземете лопати и копайте, ще се убедите, че съм права.

Кейфе остана за миг неподвижен, изпълнен с уважение, може би дори и със страх. После той и синовете му изтичаха за лопати и се заловиха трескаво да копаят. Слейд се зарази от нетърпението им, свали кобура и ризата, залови се да им помага. След малко и той стоеше вече до колене във влажната тъмночервена тиня, която се подаваше изпод чернозема на прерията. Рейчъл го наблюдаваше тайничко и въпреки цялата си добродетел, си мислеше какво ли ще изпита, ако мускулестото му, кораво и голо тяло покрие нейното и си вземе онова, което иска и което тя, дълбоко в себе си, е готова да му даде.

Следобедът мина, а мъжете продължаваха да копаят. Бяха сковали набързо скеле и изхвърляха с кофа и въже пръстта от дупката. Госпожа Кейфе занесе на мъжете студено пилешко и салата от картофи, за да възстановят силите си, наливаше им лимонада, за да утолят жаждата си. Рейчъл седеше на одеялото и наблюдаваше с не по-малко напрежение от трите дъщери на Кейфе, които току надничаха любопитно в дупката и гледаха как добре отъпканите гладки стени я превръщат постепенно в кладенец. Мъжете се радваха, че не са се натъкнали на скала, както се случваше понякога тук в равнината. Нямаше да се налага да копаят много надълбоко. Малко след залез слънце сумрачната вечерна светлина, предвещаваща наближаването на лятото, бе пронизана от триумфиращия вик на Адам и тя разбра, че старият господин Кейфе вече може да е спокоен.

— Тате — крещеше Адам от изкопа — аз съм до глезените във вода! Чу ли ме, тате? Госпожица Уайлдър излезе права! Тук долу има много вода, пък сладка — като коледна сутрин!

С къс предупреждаващ вик младежът изхвърли лопатата си от дупката и се изкатери по въжето. Лицето му сияеше от щастие. Той хвана Рейчъл за двете ръце, привлече я към себе си и затанцува с нея в кръг. Тя се изчерви притеснено, но въпреки това се разсмя и фустите й се развяха като на ученичка, оголвайки красивите й, блестящи от белота глезени, докато Адам, я въртеше все по-силно.

Слейд не беше във възторг от гледката, когато се измъкна на свой ред от изкопа, но не можа да не се зарадва на безгрижната веселост на Рейчъл. Избърса с измачканата си риза калта от лицето и си помисли, че в живота й има толкова малко радост, че може да й подари този миг. Стоеше и я гледаше мълчаливо, докато Адам осъзна непристойността на поведението си и бързо пусна Рейчъл. Извини се смутено на нея и на Слейд.

— Прощавайте, но толкова се зарадвах, че водата бликна точно там, където посочи госпожица Уайлдър. Откровено казано и аз като татко, малко се съмнявах. Не исках да ви обидя, честно слово.

— Няма нищо — каза кратко Слейд, но добре видя, че Рейчъл е задъхана, бузите й зачервени, забеляза, че тя избягва погледа му. Позамълча и заяви: — Е, късно е, тръгваме си, та да можете да поспите. Не се съмнявам, че утре от ранни зори ще сте на крака да копаете кладенеца. Рейчъл, мила, хайде оправете си с господин Кейфе сметките, докато впрягам конете.

— Да, Слейд — каза тя.

Рейчъл взе от господин Кейфе пет долара в пари, а за останалите получи хранителни стоки, от които новодошлите още имаха предостатъчно за разлика от оскъдните запаси на хората от прерията. Особено се зарадва на буркана гроздово желе, което си избра. Струваше й се, че вече усеща вкуса му, толкова хубав и сладък върху филия топъл, прясно изпечен хляб. Рейчъл се сбогува със семейство Кейфе и се озърна за Слейд. Носеше кошницата с продуктите толкова внимателно, сякаш беше Светият Граал. Слейд седеше в колата и си приказваше с Адам. Като ги видя, сърцето й се сви, защото двамата мъже разговаряха толкова тихо, че не можеше нищо да чуе, а само да се надява, че скитникът не се заканва на младежа. Лицето на Адам беше много сериозно.

— Господин Меверик — каза той на Слейд. — Надявам се, не ми се сърдите, че танцувах с госпожица Рейчъл — казвам го не само, защото сте прочут като майстор на пистолетите и наемен убиец.

— О, така ли? — вдигна вежди Слейд.

— Да, господине, а пък аз много се интересувам от пистолети. Опитвам се да науча всичко за хора, които ги владеят. Затова зная, че сте между най-добрите и никак не бих искал с нещо да ви обидя. Зная също, че сте вуйчо на Ева и… и искам да ви помоля да ми разрешите да я посещавам, ако нямате нищо против, разбира се.

— Значи малката Ева много ти е харесала, така ли? — попита Слейд. Младежът му се струваше все по-забавен. Трябваше да признае, че е смел. Малко мъже, стари или млади, биха се решили да танцуват без разрешение с нечия годеница, че на всичкото отгоре и да помолят за разрешение да се срещат с племенницата на този човек. — Хъм, смешно, а пък аз бях готов да се закълна, че ви е харесала Рейчъл.

— Госпожица Уайлдър? О, тя е много мила, приятна и много ми харесва. Но е по-голяма от мен, пък и както разбрах, наистина едва днес, сгодена е за вас. То още вчера ми стана ясно откъде духа вятърът. Надявам се да не съм ви ядосал, господин Меверик. Не искам да нахалствам, но госпожица Ева наистина ми е легнала на сърце и много ми се ще по-честичко да я виждам.

— Тя е само на четиринайсет — изрече сухо Слейд.

— На толкова е била и мама, когато тате е почнал да я ухажва — отвърна Адам. — Съвсем не е малка… господине.

— Е да — съгласи се скитникът и в гласа му изведнъж прозвуча предупреждаваща нотка, а усмивката му изчезна. — Сега чуй какво ще ти кажа, Адам Кейфе: познавам те не по-зле от самия себе си, зная какво мислиш и какво искаш от живота, само че съм по-възрастен и имам много, много по-голям опит. Аз се връщам от там, накъдето си се запътил, тъй че опазил те господ от глупави мисли и не забравяй, че каквото и да се случи, винаги ще те превъзхождам, запомни го добре. Ако го проумееш, ще можеш да посещаваш Ева когато пожелаеш. Но се дръж добре е нея, ако не искаш да застанете пред олтара преди да си преброил до две. Та ако ще с ръката й в твоята и с пистолета ми опрян в тила ти! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Да, господине, повече от ясно.

— Добре. В такъв случай трябва да ти кажа и още нещо: стой по-надалечко от Рейчъл, Адам Кейфе. Не понасям някой да си играе с нея, нито ти, нито който и да било друг. Та, ако искаш да идваш при Ева, да е само при Ева! Разбра ли?

— Много добре, господин Меверик.

— В такъв случай ще се разбираме. Лека нощ, Адам Кейфе.

— Лека нощ, господине.

Слейд шибна конете с юздата и те веднага потеглиха. Направи кръг с колата и спря пред Рейчъл. Господин Кейфе й помогна да се качи. Вече убеден, че Рейчъл е седнала удобно, Слейд Меверик свали учтиво шапка на госпожа Кейфе и трите й дъщери и потегли срещу падащия здрач.

На хоризонта вече беше изгряла предвестницата на другите звезди, Вечерницата, и сияеше светло на сребърносивия, бавно почерняващ хоризонт. Право пред тях, като окачен от невидима ръка, все още ниско над хоризонта се олюляваше сърпът на младия месец и сякаш всеки миг щеше да зажъне нивите. Повяваше лек ветрец, прерията сякаш се олюляваше и тихичко мърмореше като спокойно море, колата се носеше като кораб по вълните, а конете, препускащи през високите треви, приличаха на дървени фигури, скулптирани на някоя кърма. Въпреки ветреца въздухът беше тих, спокоен, защото създанията на нощта още спяха, а дневните вече се бяха спотаили в гнездата и леговищата си и не издаваха нито звук, дори ако над тях прелиташе бухал.

Само Рейчъл беше неспокойна, развълнувана от преживения ден, наранена от така небрежно подхвърленото твърдение на Слейд, че е негова годеница, изненадана и объркана от възхищението в погледа му, когато пръчката заподскача в ръката й. Но тя изчакваше да се отдалечат достатъчно, та семейство Кейфе да не може да ги чуе и тогава да нападне скитника и да му каже какво я разтревожи.

— Слейд Меверик — прекъсна тя мирната тишина, — кой дявол те дръпна за езика да заявиш на семейство Кейфе, че си ми бил годеник, нали, да те вземат мътните, много добре знаеш, че е лъжа.

— Там е работата, че съм, сладка моя Рейчъл — каза той сдържано. Тонът му я накара да потрепери. Изпита страх и още някакво, непознато чувство. Той забеляза, че Рейчъл трепери и най-нахално се ухили насреща й. Зъбите му просветнаха в тъмнината, която вече ги обгръщаше с плаща си. — Не разбирам защо си толкова ядосана? Някакъв закъснял припадък на старомомински скрупули, така ли? Нали обсъдихме вчера в плевнята всичко и там ти нямаше възражения, нали? Не стана дума нито за целомъдрието ти, нито за каквото и да било друго. Тъй че бях решил темата е приключена.

— Но ти, ти дума не продума за женитба! — възкликна гневно Рейчъл.

— Може и да не съм. Но Рейчъл, скъпа, а ти какво си помисли? — Погледът на Слейд се разхождаше с недвусмислена безцеремонност по тялото й. Тя сведе очи и се изчерви, а той подигравателно се разсмя. — Непочтени намерения, това ли ми приписа, кажи де? — попита тихо, но злобно. — Не го очаквах от дама като теб — поклати глава Слейд. — Чуй, сладка моя, ако исках само да преспя с теб, а аз наистина го желая, можех да го сторя и край. И ти си повече от сигурна, че можех да го направя, не се съмнявам. Но нали тогава щеше да ми е все едно колко обожатели имаш, стига само аз да съм ти първият. И нямаше да си правя труда да пъдя ухажорите ти с пистолет в ръка.

— Но защо, защо не ми го каза още вчера? Защо изобщо не ме попита дали искам да се омъжа за теб?

— Защото щеше да кажеш „не“, както ще го направиш и сега, а аз не искам да чуя това „не“, не желая да приема такъв отговор. Предпочетох да ти дам време да поразмислиш… Да претеглиш всички последици от подобно решение, преди до го вземеш.

— Аз вече размислих — каза сподавено Рейчъл. Ръцете й се изпотиха, сърцето й биеше лудо. — Размислих и вече реших.

— Е и?

— Отговорът е все още „не“, Слейд. — Уф! — въздъхна Рейчъл. Изрекох го най-сетне… макар и с голяма мъка. Но за неин ужас този главорез сякаш не обърна кой знае какво внимание на колебанията й. Тя не можеше да види как ръцете му стиснаха по-силно юздите, а един мускул на бузата му почна да трепери.

— Макар и със съжаление, но трябва да призная, че това не ме учудва кой знае колко — каза той подчертано делово. — Е да… ти вече заяви, че ще се омъжиш само за човек, способен да ти докара петстотин глави добитък на южната ливада. Но да приемем, че аз вече ги имам, скъпа Рейчъл? Какъв ще бъде отговорът ти тогава? — попита той с присвити очи.

— Хъм — изсумтя тя пренебрежително, макар сърцето й да туптеше толкова силно, че той сигурно го чуваше. Боя се, че има много да чакам, но аз и тогава не бих се омъжила за тебе, Слейд Меверик — излъга Рейчъл.

— Разбира се, че ще се омъжиш за мен — възрази той хладно, дълбоко обиден от упоритата й съпротива. — Да, да, Рейчъл, казах ти го и снощи в плевнята, въпрос на време е ти да ми принадлежиш. — Той й хвърли самодоволен, язвителен поглед и го задържа дълго на устните й.

— Ти си едно самонадеяно, отвратително, арогантно прасе! — изсъска Рейчъл. Тя цялата трепереше от яд и срам, унизена от думите му, от съзнанието, че тя толкова го обича, а той няма никакви чувства към нея. — И защо си толкова сигурен, ако мога да попитам? Вярно, можеш да пропъдиш ухажорите ми, да направиш всичко, за да остана неомъжена, можеш да ме заплашваш, или дори да ме биеш, ако ти скимне, защото наистина си по-едър и по-силен от мен. Всичко това ми е известно. Но си остава фактът, че не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб. И аз няма да стана твоя съпруга, чу ли? Защото ти ме искаш само… само защото… добре знаеш защо и защото ти трябва жена да ти пере, да ти чисти и да гледа децата. Въобразяваш си, изглежда, че съм много подходяща за всичко това, нали? Ех, може и да съм. Но, както виждам, означавам за тебе толкова малко, че дори смяташ за излишно да ме попиташ, на мен това достатъчно ли ми е. Не, Слейд, на мен това не ми стига и при тези условия аз за нищо на света няма да се омъжа за тебе, разбра ли ме най-сетне? Никога! И пак повтарям, не можеш да ме принудиш, Слейд Меверик!

— Разбира се, че мога, скъпа ми Рейчъл — отговори той с тиха закана в гласа. Беше бесен от чутите обиди, от нейния отказ, сякаш за нея той е едно нищо, по-малко от нищо.

Луд от страх, че може да я загуби, преди истински да я е притежавал, той дръпна рязко юздите и спря конете. Обърна се към нея и блесналите му от яд очи, тъмното му лице изглеждаха брутални на светлината на месеца Рейчъл прехапа уплашено устни. Той не я докосна, но тя се сви под заплашителния му поглед, убедена, че е отишла твърде далече в опита си да го накара да й се признае в любов.

— Лесно мога да те принудя да се омъжиш за мене Рейчъл — процеди той през зъби. — Само да пожелая и мога да го направя още сега. Мога да те хвърля отзад и колата, да ти запретна полите и грубо да те насиля. Как би могла да ме спреш? Да, да, Рейчъл, безсилна си да се браниш, защото, както сама каза, аз съм по-едър и по-силен от теб, защото сме сами тук, в прерията и на много мили далеч няма жив човек. Никой няма да чуе виковете ти. Впрочем ти няма и да викаш дълго, нали миличка? Защото ти ме желаеш, Рейчъл и аз ще те накарам да си го признаеш. А после ще бъдеш принудена да се омъжиш за мене, нали? За да не останеш обезчестена, на всичкото отгоре, може би и с дете. Виж, тогава ще примреш от щастие, ако те взема, нали? Пак ли съм сгрешил нещо, или казвам истината, отговори де! — разтърся я той грубо.

— Да — каза тя уплашено. — Да.

— В такъв случай, бъди така добра да не ми мътиш главата с приказки за това какво можеш да направиш и какво не, защото представа нямаш на какво е способен мъж като мен. — По дяволите, Рейчъл, — продължи той гневно — нали не си въобразяваш, че лошата ми слава е основана на лъжи? Господ ми е свидетел, че не е. Преди да дойда тук, аз бях наемен убиец, убивах за пари. И бях от най-добрите. Убивах хора, Рейчъл. Така си изкарвах хляба. Да, тези мъже бяха изчадия, заслужаващи да умрат, но това не променя особено нещата. Убивах ги и получавах добри пари. — Той помълча малко, потънал в спомените си. Гневът му поутихна и продължи по-спокойно: — Сега съм само фермер и не се оплаквам, Рейчъл. Фермата е вече моя, спечелих я от Бийчъм на карти, убедих го освен това да ми подпише документ за опекунство над децата. Ти не го знаеше, нали? Но е вярно. Е да, наистина, искам да те взема, за да готвиш и чистиш, да гледаш децата, да вършиш всичко, което върши една добра съпруга. Така е. Да, желая те, както един мъж желае една жена, нощем, гола в леглото, топла и покорна под мен. Ами застреляй ме, Рейчъл, убий ме заради всичко това. Защо, по дяволите, още не си го направила? Убий ме, задето съм мъж, който те желае и не си прави труда да го крие. — Ноздрите му потрепваха, той млъкна, за да си поеме дъх и продължи: — Каквото и да си въобразяваш, Рейчъл, никога не съм искал да вземам без да дам. — И вече по — меко добави: — Разбери, Рейчъл, срещу всичко, което очаквам от добра съпруга, аз също съм готов да бъда добър съпруг, заклевам ти се! И в дъжд, и в пек, аз ще се грижа за тебе, защото съм умен и силен, защото не се боя от работа, а с пистолетите съм бърз като мълния. Това е повече, отколкото твоят мил приятел Гюс, или този голобрад Адам Кейфе, или който и да било друг мъж могат да ти предложат. Какво още искаш, Рейчъл, кажи ми. О, господи! — измърмори той, защото тя продължаваше да мълчи. — Отговори, да те вземат мътните, отговори ми! — разтърси я той още веднъж. — Какво, за бога, искаш от мен?

— Ако сам не се сещаш, арогантни глупако, няма смисъл и да ти го казвам! — изкрещя Рейчъл и изведнъж се разплака.

Слейд най-сетне разбра каква е работата. Беше трогнат, но беше твърде късно. Той я притегли към себе си, зашепна й тихичко, залюля я леко на широките си гърди, загали я успокоително по косата, целуна я нежно по челото. Чувстваше се ужасно виновен, срамуваше се. Не беше я виждал да плаче и сълзите й му късаха сърцето. Тя хълцаше като малко дете.

— Шшт — опитваше се той да я успокои. — шшт… божичко, Рейчъл, миличка, не плачи. Не плачи! Моля те, любима, престани. Толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка. Шшт. Толкова съм виновен… — Изведнъж млъкна, а после каза, потиснато: — Трябва да си призная, ти беше права, Рейчъл, божичко, наистина беше права! Аз съм един арогантен глупак! Толкова години съм имал работа само с проститутки, че съм забравил какво очаква жена като теб. А трябваше да предположа, че очакваш много повече от онова, което ти предложих, трябваше да го зная.

— Искаше да ти държа ръчичката, да надничам дълбоко в очите ти, да правим дълги разходки и да те затрупвам с комплименти, признай си. Искаше да ти подарявам бонбони и цветя, да те целувам нежно на лунна светлина. Рейчъл мълчеше, но когато изхлипа отново, той разбра, че е на прав път. — О, Рейчъл, миличка, аз зная хиляди красиви фрази, хиляди изпитани трикове, с които да те накарам да се влюбиш в мен. Не го ли подозираше? Е да, но… — Слейд отново млъкна, за да потърси думи, с които да й обясни. — Работата е там, че мъж като мен, не вярва в тези думи, дори когато ги казва, не вярва в триковете, даже да ги прилага. Те са като долнокачествено уиски: купуваш го, защото е евтино, пивко и го преглъщаш, без да му усещаш вкуса, защото този вкус е лош. Но нали минава като огън през гърлото ти, нали ти стопля стомаха, мислиш си, че те напива не по-зле от скъпия френски коняк, който си зърнал с помътнели очи на лавицата зад бара. Той те привлича, защото не можеш да си го позволиш и затова си внушаваш, че е все едно какво пиеш.

— А после, един божи ден, когато най-малко си го очаквал, влизаш в кръчмата да си поръчаш обичайния боклук, но още не си продумал и виждаш, този път съвсем ясно, понеже още си трезвен, онзи скъп, добър, отлежал френски коняк върху полицата на бара, той те мами и ти се подиграва, а ти така силно го пожелаваш, че ти се струва сякаш вече го пиеш. Този ден, в този рядък миг от живота ти, се оказва, че имаш и пари в джоба. И така, барманът ти налива чашка и ти го опитваш, и ти става ясно, въпреки всички самовнушения, че това, по дяволите, съвсем не е долнопробното питие, с което си свикнал! Този коняк е мек, сладък, плъзга се като кадифе през гърлото и ти искаш още дълго да отпиваш от него, да му се наслаждаваш колкото може по-дълго, а не веднага да го преглътнеш. Топлината, която слиза бавно в стомаха ти, е чудесна и сладостна, опиянението е съвсем различно, много по-приятно от обичайните наливания…

— Разбираш ли какво искам да ти кажа, скъпа? — попита Слейд Меверик. Рейчъл лежеше сега, мълчалива и поуспокоена, на гърдите му. — Ти си като този хубав, отлежал френски коняк. Не си създадена, за да бъдеш набързо преглътната, човек трябва да отпива от теб по малко и да ти се наслаждава. Но думи, ухажвания, задоволяващи жена като тебе, са много трудни за мен. При моя занаят човек оживява само, ако не допусне чувствата да го ръководят. И аз свикнах да ги потискам. Но така след време изобщо забравяш, че ги има и как се изразяват. Понякога са заровени толкова дълбоко, че сякаш изобщо си ги забравил. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Рейчъл?

— Мисля, че да, Слейд — прошепна тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Опитваш се да ми кажеш, че съм по-различна от жените, които си познавал, че ме желаеш достатъчно силно, за да се ожениш за мен, но не знаеш… дали ме обичаш, дали изобщо някога ще ме обикнеш, не искаш и да ми го обещаваш, защото не заслужавам да бъда лъгана. Вярно ли съм те разбрала, Слейд?

— Да, да, точно така е. Това стига ли ти, Рейчъл? — попита той с тих, развълнуван глас. После повдигна лицето й, погледна я дълбоко в очите и избърса нежно сълзите й. — Дори да не ти стига, ще трябва все пак да живееш с мен, защото няма да допусна да си отидеш. Толкова силно те желая, че няма да ти позволя.

После той доближи устните си до нейните и страстната му целувка беше по-красноречива от всички думи, които беше неспособен да изрече.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

През един горещ юнски ден във фермата дойде старият полуиндианец Сийкс. В почти безцветното небе палещото жълто лятно слънце светеше безмилостно над Рейчъл и над ширналата се прерия, сякаш искаше да унищожи всяка следа от живот, или поне да изкорени всичко недостойно да оцелее. Защото, въпреки името си, Хартланд беше през лятото твърде негостоприемна земя и само най-силните можеха да понесат температурите, достигащи в лоши дни до четиридесет и пет градуса на сянка, ако изобщо можеше да се намери сянка. Лятото караше хората да копнеят за люта зимна буря.

Рейчъл беше плувнала в пот, приведена над мотиката, с която ожесточено изкореняваше избуялите бурени, застрашаващи да унищожат зеленчуковата й градина. В слепоочията й пулсираха тъпи болезнени удари, от които й се виеше свят и даже й се повдигаше. Раменете и гърбът я боляха и макар да беше с ръкавици, от дървената дръжка по мазолестите й длани пак бяха наизскачали мехури. Изправи се за миг, опря се на мотиката, отметна кичурите от лицето, избърса потта. Поразтри си уморено гърба, та дано схванатите мускули се поотпуснат. После вдигна длан над челото и хвърли поглед към къщата.

На двора, там, където къщата хвърляше оскъдна сянка и създаваше поне илюзия за прохлада, си играеха Андрю и Нейоми. Залисваха се със стъклените си топчета и пропъждаха от време на време досадните мухи от Тобиас, който лежеше, гол и неспокоен, на одеялото, от което дупенцето и бедрата му се бяха изприщили. Рейчъл му беше махнала пеленките и го беше напудрила с царевично брашно, но това не беше помогнало кой знае колко.

Тя изпъшка и отиде до кладенеца, изтегли кофа вода и загреба малко с окачения встрани калаен черпак. Пиеше много бавно, защото знаеше от опит, че пиеш ли през лятото бързо студена вода, или почваш да хълцаш, или след малко я изпишкваш. Палещото слънце и без туй щеше да превърна водата в пот. Като я видяха, Андрю и Нейоми зарязаха топчетата и дотичаха да пият и те. После Рейчъл напълни и шишето на бебето.

Застана за миг, измъчена и изтощена, неспособна да направи още една крачка. Погледът й се зарея в равнината, където наситеното пролетно зелено на тревите вече бе почнало да избледнява и да отстъпва тук-там на златистите багри, които щяха да залеят през август цялата прерия. Априлските и майските полски цветя бяха прецъфтели, сега цъфтяха димитровчетата, дъхавата мащерка, бодливите тръни и нежната люцерна, а млечката се стрелкаше над мустачките на дивата тиква, в съседство с шипковите храсти, киселеца и кактусите.

Въздухът се олюляваше на лъскави талази, хоризонтът се губеше в мараня. Там Рейчъл съзря самотен ездач, който се приближаваше бавно, последван от две товарни мулета. Кафявобелият кон и мулетата бяха провесили глави но старият човек се държеше стоически изправен върху одеялото, хвърлено на гърба на коня. В едната си ръка държеше вехт сламен чадър, за да се предпази от слънчевите лъчи, а на тила му от косата стърчаха, като рога на антилопа, две орлови пера. Този човек Рейчъл би разпознала веднага и навсякъде.

— Сийкс! — извика тя и се затича към него. — Сийкс!

Рейчъл не знаеше на колко години е Сийкс, той беше вече стар, когато тя беше още дете. Сега движенията му бяха сковани, като на възрастен човек, но макар беше изтощен след изпитанията на изминалата тежка зима, всяко негово движение беше изпълнено с покоряващо достойнство, дори сега, когато просто сгъна чадъра и слезе с известно усилие от коня. Изпърво не каза нищо, само гледаше безмълвно и изпитателно Рейчъл. Кафявите му очи проникваха до дъното на душата и сърцето й.

На мнозина можеше да се стори смешен, застанал така със съдраното си карирано наметало. Но не и на човек, който познаваше Сийкс. Въпреки занемарената му външност и странната смесица от облекло на белокож и на индианец, държането му и чувството му за достойнство бяха всичко друго, но не и смешни.

Светлочервена лента препасваше челото му, а във възлите й бяха закрепени, още от годините на неговата младост, две орлови пера. Дългата му тъмносива, прошарена коса падаше свободно, като се изключат двете плитчици отпред. В тях бяха вплетени ивици кожа, стъклени мъниста и перца. Гордото му лице с орлов нос и високи скули, сухо и прорязано от бръчки, приличаше на географска карта. Беше среден на ръст, набит, мускулест и силен, носеше отпечатъка на трудния и примитивен живот, който водеше. Свободно пуснатата бяла риза с дълги ръкави беше закопчана до горе. На шията му беше вързана весела пъстра кърпа с лъскави месингови топчета в двата края, от врата му висяха кожени ремъчки с мъниста и две пухкави мечи опашки. Обут беше в панталон от еленова кожа и вехти мокасини. Тъкмо такъв си го спомняше от край време Рейчъл, сякаш се сменяха само годишните времена, но не и той.

Тъкмо беше навършила тринайсет, когато го намери, през своята първа, толкова трудна и мъчителна зима в прерията. Някакви безскрупулни и пияни търговци го бяха нападнали и пребили от бой, бяха го обрали и захвърлили, сигурни, че е мъртъв. Но той беше успял да се довлече през прерията до светлинката, зърната някъде далеч. Пламъчето на газената лампа, сложена на прозореца на тъмната, влажна къща, в която живееха тогава, се беше превърнало за него в спасителен фар. Рейчъл го намери полумъртъв върху вкочанената земя, когато излезе да загребе сняг, за да го стопи на печката, защото водата в кладенеца беше замръзнала. Фремънт, Поук и Улис, нейният баща, го внесоха вътре и го настаниха до печката, а майка й, Виктория и тя бързо му приготвиха чай с коняк, супа и дебели вълнени одеяла.

За няколко дена Сийкс се пооправи, а откакто разбра, че го е намерила Рейчъл, вече я наричаше своя спасителка. В знак на благодарност й разкри постепенно всички тайни, които знаеше, тези на индианците, и тези на белокожите. А тя му стана прилежна ученичка.

Рейчъл го обичаше, както обичаше дядо си и Поук, с цялото си сърце и с безкрайно уважение. Но със Сийкс я свързваше още нещо — и двамата бяха сякаш сраснали със земята, бяха неделима част от природата. Сега беше щастлива да го види, защото присъствието му винаги сваляше от раменете й част от тежкия товар. Мъдрият съвет на Сийкс щеше да й помогне и сега. С него можеше да сподели неща, които не можеше да довери нито на Поук, нито на дядо си, защото и двамата само я подиграваха, или я коряха. Сийкс не осъждаше никого, бил той мъж или жена, бил той добър или лош. Той само слушаше и дълго размисляше, преди да даде съвет. На Рейчъл толкова й се искаше да се хвърли на врата му, да разкрие сърцето си. Но се сдържа, защото Сийкс не обичаше такива изблици и той щеше много внимателно, но категорично да я накара да се овладее.

Но Сийкс сякаш отгатна състоянието й. Той протегна бавно ръка и я положи внимателно и с любов на главата й. Макар да я обичаше като своя внучка, това беше единственото докосване, с което й бе показвал привързаността си. Русата й коса го привличаше неотразимо. Тя беше мека като коприна, Сийкс с удоволствие я докосваше и си мислеше, може би, че допирът би му открил тайната на златния цвят. Сега косата й беше бледо руса, избеляла и изтъняла от лятното слънце. То беше дало на кожата й цвета на тъмен мед, беше осеяло носа и бузите й с лунички. Тя затвори очи при докосването му. Усети как в нея сякаш преминават и вътрешната му хармония, и любовта му, сякаш това докосване е като благослова на свещеник. След миг той отдръпна ръка и каза с дълбокия си, звучен глас:

— Радвам се, че си добре, Полско Цвете. Това беше индианското име, с което я беше кръстил още преди години. — Но през погледа ти преминават сенки, — продължи той, — преди многото луни, откакто не съм те виждал, те не забулваха очите ти. Сега твоето сърцето едновременно пее и плаче.

— Да — отвърна Рейчъл точно така е. — През луните, докато те нямаше, се случиха много неща и аз всичко ще ти разкажа. Най-страшното беше смъртта на милата ми приятелка Индия миналата зима, онази, която ти наричаше Гарванова жена.

— Много ми е мъчно да чуя толкова тъжна новина, Полско Цвете и сърцето ми скърби за Индия. Тежко е да загубиш приятел. Тя беше добра жена, беше ти вярна и предана сестра, разбирам, че ти липсва.

— Да, беше ужасна загуба за мене, Сийкс, но осемте й деца, за които се грижа оттогава, са ми голяма утеха. С общи усилия успяваме да се справим, пък и братът на Индия, който пристигна малко след смъртта й, също ни помага. — Рейчъл замълча, потънала в спомени за приятелката си. После успя да потисне болката и го подкани: — Разкажи ми сега за твоите пътувания, Сийкс. Изглеждаш добре и, както виждам, зимният ти лов е бил както винаги, успешен, — посочи тя тежко натоварените мулета.

— Да — кимна индианецът — зимните луни бяха студени, но великодушни, като последните лъчи на умиращото слънце, преди снегът да покрие земята. Взех само колкото ми е необходимо, но дори това изпълни сърцето ми с тъга. Откакто дойдоха белокожите, могъщият бизон е на колене и няма скоро да се изправи. Вятърът разпилява побелелите му кокали из цялата прерия и те разказват какво е станало. Но белокожите са затворили очи и уши, не виждат и не чуват. Сърцето ми кърви, Полско Цвете, защото когато изчезне последният бизон, ще изчезнат и старите ни обичаи. — Сийкс въздъхна и се загледа в далечината, сякаш виждаше вятъра на промените, чието идване беше предрекъл.

Сийкс се върна бързо към действителността и продължи:

— Радвам се само, че това време ще настъпи след моята смърт — каза той. — Хайде, ела Полско Цвете. Ела да си избереш, както всеки път, една кожа, в торбите има и по нещичко за децата.

Сийкс отиде при мулетата, развърза денковете и разстла кожите на земята. Рейчъл видя потвърждението на разказа му. Носеше съвсем малко бизонски кожи, въпреки че в града за тях даваха добра цена. Затова си избра черна меча кожа, от която можеше да ушие елек или ръкавици, защо не и за Слейд, за идната зима. Благодари на Сийкс за подаръка и го покани да влезе в къщата.

Андрю, който дотогава беше изчаквал учтиво, макар и не много търпеливо, сега дотича радостен, да поздрави индианеца. Нейоми беше много малка и не помнеше последното му идване, затова стоеше по-надалечко, почтително, но и малко страхливо. Но Сийкс скоро спечели сърцето й и след като настани коня и мулетата в обора, влезе с децата в къщата, където Рейчъл тъкмо се опитваше да успокои разплаканото бебе.

Сийкс видя колко е загрижена и се взря внимателно в Тоби. Индианецът протегна ръка, пъхна показалец в устата на плачещото бебе, опипа внимателно венците му и широко се засмя.

— Малкото му никне първо зъбче, Полско Цвете — установи той, доволен. — Дай му малко сладник. Не трябва да си учена лекарка, за да разбереш.

Рейчъл се усмихна, засрамена от доброжелателната му шега. Наистина трябваше да се досети. Изтича в кухнята, където имаше голяма кошница набрани рано сутринта пресни треви и цветя. Сладникът тъкмо цъфтеше и тя взе един кафяво-червеникав стрък, отряза и обели сладкото коренче. След малко Тоби вече дъвчеше, забравил за зъбобола, суров сладник.

След залез слънце Слейд, Фремънт, Поук и по-големите деца се върнаха от нивите. Катерача по мачтите и Ловеца на бизони, както Сийкс бе нарекъл Фремънт и Поук, искрено се зарадваха на индианеца. А той се обърна към Слейд, изгледа го продължително с проницателните си очи и каза делово:

— Тебе ще нарека Войника, защото мисля, че си смел воин, спечелил много победи.

Тази вечер, а после още много дълги вечери скитникът и децата оставаха до късно, омагьосани от разказите на Сийкс, седнал на пода със скръстени крака, засмукал дългата си лула, украсена с мъниста и пера. През деня отиваше с коня до града, обикаляше да търси треви и цветя, за да попълни запасите си, или се отдаваше на размисли във вигвама, който беше вдигнал до къщата, тъй че Рейчъл рядко имаше възможност да си поприказва с него насаме.

Най-сетне дойде все пак вечерта, когато, застанали на прага на къщата, двамата можаха да поговорят за онова, което я измъчваше. Гласът на Сийкс беше малко дрезгав на влажния вечерен въздух, а думите, които се отронваха от устните му, идваха от дълбините на мъдростта и на годините. В тишината на лятната нощ, те падаха като скъпоценни камъни в скута й. Тези думи Рейчъл щеше да пази като безценно съкровище до края на дните си.

— Въпреки мълчанието ти, Полско Цвете — подхвана индианецът — аз чух неизречените думи, легнали на езика ти като нестопен сняг по далечните върхове, закопнял да се превърне в шумящ поток. Но като пътя на този поток, стръмен и скалист е и пътят пред тебе, затова те е страх и се колебаеш накъде да поемеш, затова не знаеше дали да ми кажеш онова, което виждам в очите и в сърцето ти. Зная, че си готова да ми разкажеш за надеждите и страховете си. Но за нас двамата думите са излишни, Полско Цвете. Аз съм стар и познавам света. Видях как гледаш вечер Воина, сигурна, че никой не го забелязва, но аз видях сърцето ти в твоите очи. Все едно, че си ми казала всичко, а аз съм го чул и вече съм размислил. Сега аз ще говоря, а ти трябва да ме слушаш мълчаливо и да се учиш. Ако желаеш, чуй сега моя съвет. — Сийкс помълча малко, поразмисли какво да каже и какво не. А после продължи:

— Ти вече си жена, Полско Цвете, но в тези неща си все още като неопитно, оставено на себе си дете. То мисли само за себе си, за своите сълзи и болки. Затова те питам: — Замисляла ли си се за сълзите на Воина? За неговата болка? Мислиш ли, че за един мъж е лесно да търси в сърцето си, без да знае какво ще открие? Повярвай ми — никак не е лесно. Като упорито дете, ти не си поискала да го разбереш, Полско Цвете. Решила си, че ако една жена обича, достатъчно е да носи сърцето в очите си. Но чуй какво ще ти кажа в тази нощ не, не е достатъчно. Защото, ако една жена обича истински един мъж, тя има очи и в сърцето си.

А сега отвори очи и виж. На всяко нещо му идва времето, всяко нещо си намира пътя и както вятърът стига до тази земя, така стига и любовта до сърцата ни. Както тя пожелае и когато пожелае, това всеки човек трябва сам да разбере. Би ли се опитала да озаптиш дивия вятър? Не, нали, той е сила, която не бива да се улавя, защото ще изчезне завинаги. Не бива да се опитваш да се противиш на любовта, Полско Цвете, защото и тя е дух, който трябва да има пълна свобода, иначе умира. И още нещо: сигурен съм, че сърцето ти може да открива верния път, защото си част от първоелементите, защото си неделима част от тази земя.

И тъй, казвам ти: последвай зова на сърцето си, Полско Цвете. Бъди търпелива, както е търпелива всяка божа твар. Ако искаш, си поплачи, защото сълзи, пролети от любов, са по-сладки от най-сладкото вино и знай, че който умее да чака, вижда, в края на краищата, осъществени всичките си желания, защото е устоял на изпитанията. Защото истината е всемогъща и както високите треви се полюшкват само, ако ги погали волният вятър, така и сърцето пее само докоснато от любовта. Всеки, който се вслушва в сърцето си, го разбира рано или късно.

След тези думи Сийкс млъкна и изчезна във вигвама си. Рейчъл беше така потънала в мислите си, че не забеляза как седна на прага и дълго остана там, замислена над мъдрия съвет на индианеца. Трябваше да признае, че наистина е била егоистка и дебелоглава като глупаво дете. О да, така беше! Но сега всичко й стана ясно и тя можеше само безкрайно да съжалява.

Била е всякога обкръжена от любовта на близките си — на Фремънт, на Поук, на Сийкс, на родителите си, преди да умрат, по-късно и на Индия. Бе очаквала и Слейд да я обикне само защото тя го обичаше. Нещо повече, да я обикне, въпреки че тя никога не му призна любовта си. Като разглезено дете беше плакала да й дадат месечината, без да помисли, че и той може да иска месечината, защото и той беше самотен, много повече от нея дори.

Да, Слейд си нямаше жива душа на този свят.

Когато го осъзна, то беше за Рейчъл като гръм от ясно небе и очите й се плувнаха в горещи сълзи. Деспотичният му баща го беше пропъдил без пукнат грош, беше задраскал дори името му от семейната библия, сякаш никога не е съществувал. Майка му беше починала млада…

Когато майка ти умира, с теб става нещо… ставаш по-голям, отколкото си. Божичко, тя ли не го знаеше!

Рейчъл си спомни, че му бе казвала тези думи и отново заплака. Да, зная, беше й отвърнал Слейд. И наистина го знаеше, но тогава тя не беше обърнала внимание, беше отблъснала грубо признанието му, заета твърде много със собствените си чувства. А в дълбоката си мъка по Индия, не беше ли забравила отново за тъгата и мъката на Слейд? Та Индия беше негова любима сестра, а той не бе имал нито веднъж възможност да й каже колко я обича. Сега беше късно. Индия беше мъртва, както всички, които Слейд бе обичал, както и онова момиче от Ню Орлиънс… Божичко, ужасно, ужасно е, че не беше и помислила за него. Мъчително чувство за вина изпълваше сърцето й.

Как, за бога, можеше Слейд да й говори за чувства? Беше получил през живота си толкова малко любов, а онази, която беше познал, му е била брутално отнета. Дали не се боеше да я обича, или, ако я обичаше, да го изкаже с думи, от страх съдбата да не му я отнеме? Дали не беше скрил чувствата си толкова дълбоко, та вече не знаеше какви са? Тези мисли й късаха сърцето, защото нали Слейд се опита тъкмо това да й обясни. Да, да, опита се. По свой начин, защото държеше на нея, защото дълбоко в себе си я обичаше. Опита се, макар да не му беше никак лесно да произнася такива думи.

А сега, когато не гледаше със сърце в очите, а с очи в сърцето, вече можеше да различи под грубото му, арогантно, присмехулно държане, спотаилото се в него объркано, самотно момче, което се молеше, по свой начин, да бъде чуто.

Помислила ли си за сълзите на Воина, Полско Цвете? За неговата мъка?

Рейчъл скри лице в длани и горчиво заплака. Беше си въобразявала, че обича Слейд. Сега знаеше, че го е обичала твърде малко. Сърцето й пееше, но много тъжна песен и тя гледаше, със заслепени от сълзи очи, танца на високите треви под напора на вятъра.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Сияеща пълна луна висеше от катраненочерното небе. За Рей Крипън същинско нещастие, защото беше човек със съмнителни занимания. Предпочиташе да краде добитък при новолуние или когато на хоризонта трепкаше само тъничък сърп. Но тази вечер беше пийнал повечко в „Силвър Слипър“ и за разлика от друг път, беше спечелил на карти доста закръглена сума. Сега се озова, яхнал крантата си, близо до ливадата на Рейчъл Уайлдър. Замаян от лошата ракия и насърчителния късмет на карти, беше сигурен, че и тук ще му провърви! Реши да не обръща внимание на това лошо предзнаменование — пълнолунието.

Плачевният вид на Джонатан Бийчъм, седнал на пианото в „Силвър Слипър“, насочи обърканите мисли на Рей към Рейчъл Уайлдър, към тази отвратителна, устата женска. Ами да, достатъчно беше да видиш превърнатия в жалка дрипа Джонатан Бийчъм, за да разбереш как хапливият й език и командаджийският й нрав могат да съсипят един мъж. Бийчъм беше доскоро собственик на що-годе прилична ферма недалеч от града. Но Рейчъл Уайлдър го беше разорила и сега човекът беше принуден да изтръгва с мъка по някоя и друга нота от разстроеното вехто пиано в кръчмата. Срещу мизерен бакшиш, някое и друго шише яко кръстена ракия и петнайсет минути на ден върху тая подпухнала, начервосана курва Емалу. Какъв позор!

Рей нямаше намерение да свърши по същия начин, но разбираше, че не е изключено, ако ще трябва още дълго да изслушва ден след ден ругатните на свадливата Прюдънс. Всяка нощ отправяше горещи молитви господ да прибере тая гадна дърта вещица, но молбите му не стигаха до божиите уши, а Крипън още не беше паднал толкова ниско, та да посегне на живота й, колкото и да му се искаше да намери кураж и да извие врата на изкуфялата кукумявка. Тя не изпускаше случай да му напомня, че парите, спечелени с кървав пот от нейния баща, са само за нея и той няма право на нито пени от тях. Често имаше чувството, че трябва да разбива с длето закопчалката на кесията й, а вечер и туй онуй в самата нея…

Прюдънс просто не желаеше да проумее, че му е трудно да се задържи някъде на работа. Тя непрекъснато му го натякваше, само се чудеше как да го тормози. Какво лошо има — беше я питал неведнъж, — ако един мъж си сръбва по някоя глътка, или си хвърля вечер по едни карти? Не го ли правят всички мъже? Виновен ли е, че малко да прекали и на другия ден е болен, не може да се измъкне от леглото и да иде на работа? То пък и една работа! Недостойна за човек с изтънчена естетска природа като неговата.

През целия си живот Крипън беше мечтал да стане художник, но, както казваше ядосано покойната му майка, хората са или много нафукани или ужасно глупави, щом не признават гения му. Това е причината синът й да не може да продаде нито една от рисунките си. Да не би вината да е негова? Излиза ли се насреща на хора глупави и без вкус?

Ех, в края на краищата се видя принуден да се откаже от рисуването. После си втълпи, че ще става адвокат. Виновен ли е, че пропадна на изпитите? Милата му майчица продължаваше да вярва в него. Тя поне знаеше колко много беше чел и колко го мразеха завистливите му и зли преподаватели. Бяха му струпали толкова учебници, толкова домашни, че даже умно момче като него не можа да издържи и едва не се поболя.

Майка му винаги беше твърдяла, че Рей е крехко момче. Щом свърши училището, в което безмилостно го бяха изтормозили, тя се залови с все сили да го брани от трудностите на живота, от необходимостта сам да си изкарва прехраната. А Прюдънс посрещаше подобни обяснения с пренебрежително сумтене. Тя просто не желаеше да го разбере, убедена, че Рей е здрав като камък и малко тежък труд няма да му навреди. Не беше справедливо. Ако обожаваната му майка беше жива, тя щеше да вземе неговата страна. Щеше да настоява Прюдънс да си потърси работа, както я беше увещавал стотици пъти и той. Но високомерната идиотка не искаше и да чуе. Къде е казано, че той трябва да се откаже от начина си на живот? — питаше се ядосано Рей. Все още се оправяше криво-ляво, но често си мислеше с тъга колко различно щеше да е всичко, ако майка му беше жива. Тя щеше да намери начин да сложи Прюдънс на място. Че както е тръгнало, ще трябва и повечко да пийва, и по-честичко да хвърля карти, та дано издържи някак на такъв живот.

Една вечер, в „Силвър Слипър“, докато хвърляха с Харлоу Файбърт и Дули Тътъл по едни карти, животът му взе неочаквано по-добър обрат. Бяха доста пийнали, когато посред нощ на едно от приятелчетата му хрумна да откраднат за майтап някое и друго говедо. Обсъдиха идеята на още няколко чашки уиски, стигнаха до заключението, че е блестяща и веднага яхнаха конете. Препуснаха към ливадите на Олд Мен Джесъп и след няколко безуспешни опита отмъкнаха най-хубавата му млечна крава и две телета с големи тъжни очи.

Голям майтап щеше да падне, ама едно от проклетите телета се подплаши и взе така да реве, че Олд Мен Джесъп изхвърча с псувни от къщата си, хванал пушката, заредена със сачми за мечки. Взе да стреля по тях като луд, надупчи им задниците на решето и трябваше а си плюят на петите. Е да, ама, нали нямаше време за мислене, подгониха пред себе си и добитъка. И тримата решиха, че едва са се спасили от смърт. Бая се бяха уплашили. Сега стояха като вцепенени сами сред полето, всеки с по една тъжна крава до себе си и се чудеха как да се отърват от проклетите добичета и да се измъкнат. Олд Мен Джесъп едва ли беше отишъл да си легне и можеше да хукне да ги преследва. Освен това и тримата не можеха да му простят, че посмя да стреля по тях и не желаеха да му връщат дръгливите крави. Дули предложи да се ометат и да зарежат добитъка, но Рей и Харлоу не се съгласиха — щеше да е проява не само на страх, но и на глупост. Толкова зор видяха да откраднат добичетата, въпреки че не бяха мислили какво ще ги правят след това.

Сега се чудеха и маеха какво да измислят. Положението беше напечено, защото кражба на добитък се наказваше със смърт, а такава перспектива не беше никак весела. Тогава Рей (по всеобщо признание единственият от тях с мозък в главата) се почеса по задника и заобмисля задълбочено сериозния проблем. Най-сетне стигна до заключението, че няма накъде да отстъпват и трябва да доведат нещата до край. Преди всичко трябваше да променят някак изгорените с нажежено желязо марки по ушите на животните, а после да продадат кравите час по-скоро на някой балама, който ще си затвори очите и няма да задава въпроси. Така щяха да изкарат и по някоя пара, а Олд Мен Джесъп да си получи заслуженото, задето стреля по хора, които просто си правят шега.

След това Дули накладе огън, а Рей и Харлоу хванаха добичетата. Харлоу и Рей веднага се заловиха, първият с кривия си нож „Грийн ривър“, вторият с остра игла, да заличат марките по ушите на кравите. Пламъците вече се издигаха високо, Рей запретна крачол и измъкна от кончова на ботуша железния прът, негов верен спътник в града, където носенето на оръжие беше забранено. Нажежи края на желязото и сега непризнатият му талант най-сетне свърши работа: Рей превърна знака на Олд Мен Джесъп — „Дж“ в нов знак — „Ду“. Работата беше свършена толкова добре, че никой не би забелязал фалшификацията.

Крипън беше толкова доволен от успеха си, че видя в него знак на провидението, който го насърчаваше да продължи да прилага голямата си дарба, пък и да слага от време на време крак на законите, които го бяха отхвърлили така несправедливо като човек без квалификация. Не му струваше особени усилия да си направи желязо за белязване на добитък и той веднага се залови да го използува с много въображение от единия до другия край на щата Канзас. Вече умееше майсторски да заличава знаци и да изписва нови.

Беше наистина лош късмет, че тая никаквица Рейчъл Уайлдър зърна през един иначе прекрасен ден съвсем случайно желязото в кончова му. Тя не само го навика с присъщото си високомерие, не само най-нахално го заплаши, но наистина съобщи на шерифа Маг за видяното. Рей се погрижи шерифът да не намери доказателство за престъплението, но неканената намеса на Рейчъл принуди Рей да прекъсне за дълги седмици нощната си дейност, защото бдителният шериф нареди внимателно да го следят.

От този ден Крипън не остави на мира Рейчъл, а откакто надуши с муцуна на койот колко много държи тя на жалкото си стадо, почна да краде едно след друго животните й. Те не си заслужаваха нито риска, нито труда, но беше въпрос на принципи. От жена си Прюдънс трябваше, ще не ще, всичко да търпи. Но не и от Рейчъл Уайлдър и всеки път, когато й отмъкваше някоя дръглива стара крава, Рей имаше чувството, че е нанесъл още един удар от името на всички заробени от жените си мъже на този свят.

Вечерта, решил пак да краде, Рей скочи от масата си в „Силвър Слипър“, грабна си шапката и хукна. Пред очите му още стоеше жалката гледка — Джонатан пред пианото, обвит в кълба дим и алкохолни пари. Докато препускаше към фермата на Рейчъл, за да й отмъкне, въпреки пълнолунието, още една крава, беше сигурен, че това ще е за нея напълно заслужен урок.

През тази нощ в края на юни Сийкс дойде в къщата да каже, че някой тревожи стадото на Рейчъл.

— Чух звън на подкови, един кон, един конник — каза той. — Чух мучене на крави. Някой иска открадне, Полско Цвете — бял човек, не индианец, индианец не глупав да вдига толко шум.

Рейчъл и Слейд веднага си помислиха за Рей Крипън. Тримата с Адам Кейфе, който гостуваше на Ева, изведоха бързо конете от обора и препуснаха в галоп към пасбището, на което Слейд наскоро беше сложил ограда, за да опази добитъка, на който толкова държеше Рейчъл. Тъкмо тя попречи на Рей отново да им се изплъзне. При последната му кражба още я нямаше, а сега оградата много го забави. Отначало телената мрежа, обграждаща пасбището, не го смути кой знае колко, нали беше мъж, способен на всичко да излезе насреща. Беше в най-лошия случай неприятно препятствие, което можеше да преодолее. Въпреки това яростно изпсува, когато слезе от коня и отиде до оградата. Щеше да му трябва доста време, за да я пререже, а животните вече бяха неспокойни. Реши, че е все пак по-лесно да пререже телта, отколкото да търси входа — той можеше да е много далеч. Все още в отлично настроение след изпитото огромно количество долнокачествено уиски и късмета на карти, той бръкна в джоба и извади ножицата за тел, с която не се разделяше.

Нежеланата месечина му вършеше сега добра работа — поне виждаше какво прави — и той се залови да реже припряно горния ред. Миг по-късно беше го прерязал и се дръпна назад, та навиващите се краища да не го ударят. Рей хвана единия край и го нави около близкото колче, за да не му пречи, повтори същото и с другия край. После преряза и следващите два реда. Беше толкова погълнат от заниманието си, пък и животните трополяха наоколо и мучаха уплашено, та не чу приближаващите конници.

Пътят беше най-сетне свободен, Крипън пак яхна коня и мина с него между двете колчета. После се залови да отделя една крава от стадото и ядно изпсува, когато, обзети от паника, животните изведнъж хукнаха в различни посоки. Беше много трудно да се отдели едно, защото Рейчъл оставяше добитъка си да пасе на воля и той не беше свикнал да го подкарват. Тая проклета женска разбира от добитък, колкото свиня от кладенчова вода — ругаеше Рей. Тексаските джамбази, които й подаряват по някое мършаво животно, трябва да са си загубили акъла, щом мислят, че жена може да гледа стадо! Рей кипна от яд, когато проклетите животни хукнаха като пощръклели кое накъде види и беше невъзможно да отдели едно и да го подкара. На всичкото отгоре в стадото имаше бик с извити надолу рога, точно толкова опасен, колкото изглеждаше. Той не веднъж бе нападал Крипън и се бе опитвал да го промуши. Рей почти се беше отказал, когато най-сетне успя да отдели от стадото една хубава крава.

— Е, крайно време беше! — изръмжа той под нос. Тъкмо искаше да прекара нещастното добиче през отвора в оградата, когато Рейчъл, Слейд и Адам пристигнаха върху запотените си коне.

— Това е Чернооката Пия — извика Рейчъл, уплашена за кравата си и Рей извърна рязко глава, сякаш беше глава на марионетка. — Опитва се да ми отмъкне Чернооката Пия! Рей Крипън, змийо отровна! Ти си, ти си, от сто километра мога да позная тази шапка като мазна мекица! Да си си мил някога косата? Я да оставиш кравата ми на мира, крадецо мръсен, че ще те застрелям на място!

Рей не изчака да му го повторят. От Рейчъл не му пукаше, но едрият, мрачен, як мъж, който яздеше до нея, му внушаваше страх. Както всички в града и Крипън знаеше, че прочутият наемен убиец Слейд Меверик е в Уйчито и не само се грижи за своите племенници и племеннички, но, както се чуваше, ухажвал тая фукла Рейчъл. Мишите очета на Рей за малко да изхвърчат от орбитите, адамовата му ябълка заподскача като овча опашка, когато видя страховитият мъж да се приближава към него, яхнал черния си жребец, разярен и готов да го пречука. С вик на ужас Рей пришпори крантата си, завъртя се в кръг, шибна я с камшика и препусна през ливадата. Подплашените животни се щураха с рев наоколо и му препречваха пътя.

Слейд беше толкова ядосан на непрокопсаника, който се опитваше да краде добитъка на Рейчъл, че първата му мисъл беше да го застреля от коня. Но после му хрумна нещо по-добро. Той посегна, злобно усмихнат, към въжето, навито на седлото. Разви ласото, хвърли го високо и го развъртя над главата си, за да му придаде необходимата скорост. То изплющя във въздуха и клупът се наниза върху главата и отпуснатите рамене на Рей.

Слейд нави мълниеносно края на въжето за предницата на седлото — твърде опасна техника, защото можеше да си откъсне палеца, но само така беше сигурен, че Крипън няма да се изхлузи. Когато примката се затегна достатъчно, той вдигна жребеца на задни крака и дръпна силно въжето. Рей падна по гръб от коня, който продължи да препуска, а ездачът описа висока дъга и кокалите му изпращяха върху спечената от слънцето земя Рей се отърколи като полска мишка още малко напред, после остана неподвижен.

Ужасен и задъхан, бавно се изправи, страхът му придаваше сили. Хукна, олюлявайки се, през ливадата. Но не стигна далеч, защото въжето стягаше все по-силно тялото му, ръцете му. Увисна на него и усети как безмилостно го дърпат. Успя някак да освободи ръце, но преди да измъкне и тялото, Слейд отново го придърпа както риба, която се е хванала на въдицата.

— Виж ти, виж ти! — каза Слейд, когато Рей се озова, превит и тежко дишащ, пред него. Беше пребледнял като платно и полумъртъв от страх. — Охо, я виж кой бил тук! Прилича на нещо, изпълзяло изпод мокър камък!

— Това е Рей Крипън — изсъска Рейчъл, когато коня й се изравни с този на Слейд. В това време Адам се опитваше да хване коня на крадеца. — Нали те предупредих, гадно, смърдящо животно! — крещеше Рейчъл. — Ама ти си въобрази, че можеш до безкрайност да се промъкваш тук и да ми крадеш добитъка, нали? По дяволите! Знаех, че държиш онова желязо в ботуша не за да си чистиш зъбите с него! Но сега те спипах на местопрестъплението и лично ще те откарам в града и ще те предам на шерифа Маг да те съди за кражба на добитък. А като те осъдят, ще стоя под бесилката и ще гледам как те бесят.

— Рейчъл, мила, просто съм смаян от предложението ти — каза Слейд и изгледа с презрителна усмивка пленника си. — Има ли смисъл да караме шерифа да губи скъпоценното си време с това нищожно насекомо? И него, че и съда. Ще си го обесим сами, за да спестим усилия на закона и на данъкоплатците. — Адам, — обърна се той към младежа, който тъкмо се беше приближил с уловената кранта на Крипън, — я слез от коня и метни на тая измет въжето около врата. — Нали претендира да е почетен гост на малкото тържество на въжените яки, което давам тази нощ.

— Слейд, човече! — каза Адам, побутна шапката към тила и изгледа със злобна усмивка майстора на пистолетите. — Понеже ухажвам вашата племенница, аз съм готов всичко да направя. Но не виждам никъде дърво, нито дори по-висок храст. Наистина ужасно съжалявам, защото не зная по какъв начин бихме могли да го обесим.

— Признавам, че този път имаш право, Адам — отвърна Слейд. Наведе замислено глава и изгледа презрително Крипън. — Това е факт, а всеки знае, че фактите не бива да се оспорват. Въпреки това много съжалявам, че се налага да се откажем от малкото тържество. Толкова му се радвах.

— Дърво наистина няма, пък и не е прилично да се беси мъж в присъствието на дама, — заяви Адам и в зелените му очи проблеснаха дяволски пламъчета. — Обесеният посинява, дамите пребледняват, а когато посинелите умират, пребледнелите дами падат в безсъзнание.

— И в това има нещо вярно — съгласи се студено Слейд. — Но ще ти кажа какво ще направим: Ти ще се върнеш сега в къщи, ще донесеш катран и пера, а в това време аз ще науча тоя въшльо да яде говежди лайна.

— Недей, моля те, недей — извика, ужасен, Рей, въпреки че в момента никой не знаеше от какво най-много го е страх. Лицата на Адам и Слейд бяха толкова сурови, че той се обърна към Рейчъл. — Моля ви, госпожице Уайлдър, спасете ме! Съжалявам, задето ви крадох добитъка. Докато съм жив няма да посегна на чужд добитък, бог ми е свидетел, кълна ви се! Не съм го правил от лошотия, но не съм здрав и трудно си намирам работа, пък нали трябва от нещо да се живее. Аз… аз… — той млъкна, преглътна, дрезгав вик се изтръгна от гърлото му.

За миг Рейчъл се уплаши, че Рей ще припадне, защото мъжът се олюля, коленете му се подкосиха и пот покри мишото му лице. После изведнъж хукна и пак се опита да се освободи от ласото. Слейд го дръпна грубо, Крипън се препъна и падна с глава в калта, замоли, пелтечейки, за милост.

— Направо го закарай в града. — каза Рейчъл на Слейд. Вече й се повдигаше от гадния спектакъл.

— Наистина ли искаш клетата му, нещастна съпруга да овдовее, Рейчъл? — попита Слейд. — Откровено казано, бихме й направили голяма услуга. Но ако го предадем на шерифа, наистина ще бъде обесен. — Помълча, после каза тихо: — Не, не, миличка, не вярвам да искаш да поемеш такава отговорност. Тъй че позволи на нас с Адам да направим каквото ние решим. Иди да събереш говежди тор и запали огън, Рейчъл. Ще си опечем пиленце! Адам, защо си още тук? Хайде, да ти видя петите! Иди и донеси каквото ни трябва. Хайде, побързай!

— Да, господине!

Младежът препусна с радостни подвиквания и преди Рейчъл да разбере какво са намислили, Слейд също пришпори коня и препусна, влачейки безпомощния Рей в калта. Не че съжаляваше Крипън, той беше престъпник и двамата мъже можеха безнаказано да го обесят. Квичеше като прасе, докато Слейд го влачеше безмилостно по неравната почва, беше се вкопчил отчаяно в ласото и се опитваше да прикрива с ръце лицето си от шибащата трева. Въпреки това само след малко беше изподраскан от глава до пети, кожата на ръцете му, прерязана от ласото, сигурно висеше на парцали. Тя видя, че Рей вече не се държи за него, а се търкаля и подскача по земята като детска играчка.

Когато Слейд най-сетне реши, че Крипън е изял заради престъплението си достатъчно кал, той го довлече бавно до мястото, където стояха Рейчъл и Адам. Момчето вече се беше върнало с кофа катран и пухена възглавница. Красивото му младо лице сияеше и Рейчъл разбра, че е направен от същото тесто, от което и Слейд. Меверик спря коня си пред нея и установи, ядосан, че тя не е запалила огън, както й нареди. Слейд се спеши, двамата с Адам събраха малко говежди тор, подпалиха го и сложиха на него кофата с катрана.

— Ама вие… вие да не сте намислили да го залеете с катран и да го оваляте в пера? — попита, пребледняла от ужас, Рейчъл.

Крипън се търкаляше по земята и се проклинаше за мисълта да краде добитък.

— Много вярно си отгатнала, точно това ще направим! — изръмжа Слейд. — И ще има късмет, че лесно се е отървал. Защото, ако един мъж открадне добитъка на друг мъж, или на жена, той й отнема не само животните, но и прехраната, а, може би и надеждите за бъдещето. — Слейд Меверик млъкна и я погледна толкова сериозно, че Рейчъл разбра колко погрешна е била преценката й за него. Не, той не се подиграваше на мечтите й. А Слейд добави, вече по-тихо, но пак така сериозно: — И вече никой няма да руши онова, което си изградила с толкова мъка, Рейчъл, поне докато аз мога да го предотвратя.

На Рейчъл й полазиха тръпки по гърба, в този миг тя копнееше за прегръдката на силните му ръце, в която щеше да е сигурна и защитена, както току що й бе обещал! Слейд разбра вярно израза на лицето й, в очите му затрептя горещият, гладен пламък, който тя познаваше толкова добре. Беше сигурна, че да бяха сами, той щеше да я повали в тревата и да я люби. Но както толкова пъти досега, нито мястото, нито времето бяха подходящи и той пак се залови решително за подхванатата работа.

Слейд и Адам вързаха Крипън с ласото като коледен пуяк, с ръце на гърба, а той ги псуваше и се вайкаше за проклетата си съдба. Въпреки яростните му крясъци, те го намазаха целия с топъл, лепкав катран, а после раздраха с удоволствие възглавницата и изсипаха перата отгоре му. Вдигнаха го на седлото на крантата, вързаха му краката за стремената, на по-късо въженце му обесиха на врата желязото за марки, така че да се вижда отдалеч и всичко живо да разбере как се е докарал до такъв хал. За да са сигурни, че крантата няма да закъса из пътя, Адам и Слейд пъхнаха под седлото едри магарешки бодили и окачиха за опашката й няколко ръждясали тенекии, които Адам предвидливо бе донесъл. После подгониха кончето с диви крясъци. Ужасеното животно препусна като лудо с влачещите се по земята тенекии, право към града. Кихащ и със сълзящи от катрана очи, Рей се опитваше да се държи някак в седлото.

— Ако припариш още веднъж, ще те убия, копеле мръсно! — изкрещя Слейд на Крипън, въпреки че заканата беше явно излишна.

Рей си получи урока и повече нямаше да закачи стадото на Рейчъл, в това можеха да са сигурни. Слейд се смееше, доволен, че е защитил мечтите й, защото това беше важно за него. Тримата препуснаха, успокоени, обратно към къщата. Пълната месечина им осветяваше пътя.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Ева Бийчъм се обърна бавно към огледалото върху тоалетката на „леля“ Рейчъл и дъхът й секна. Тя затвори очи, после пак ги отвори, за да е сигурна, че наистина собственото й отражение й се усмихва от огледалото.

— О, лельо Рейчъл! — прошепна тя и лека руменина обагри страните й. — Наистина ли съм аз? Възможно ли е?

— Само ти, Ева и никоя друга — разсмя се Рейчъл на откровената радост на момичето и на тази хубост на прага на женствеността и любовта.

От ухажването на Адам Ева разцъфтя като цвете след априлски дъжд. Сега, в белоснежната си дантелена рокля, тя беше толкова красива, че Рейчъл я гледаше със затаен дъх и плувнали в сълзи очи. Сякаш Индия се беше събудила за живот, млада и свежа, каквато Слейд я е познавал преди мъките да я състарят и да я пратят без време в гроба.

Дългата копринена коса на Ева беше катраненочерна, като среднощно небе над прерията, меката й кожа — бяла като лилия, с лека руменина по бузите. Черните й вежди бяха като изписани тъмносините очи блестяха като скъпоценни сапфири. Носът беше прав, класически, а устните като розова пъпка.

На тази сутрин на 4 юли, американския национален празник, вчесаната нагоре коса подчертаваше грациозната извивка на шията, а няколко къдрици с вплетени бели панделки, падаха върху раменете й. Тесният, украсен с волани корсаж на роклята подчертаваше младите, закръглени гърди и тънката талия. За пръв път през живота си носеше пола, дълга до земята. Сега Ева изтанцува весело няколко стъпки из стаята и развялата се дреха откри за миг стройните й глезени. Изведнъж смехът й секна, тя се погледна още веднъж в огледалото и лице то й помрачня, очите й бяха пълни с мъка, когато каза: — О, лельо Рейчъл, защо не е жива мама, да ме види! Вярваш ли, вярваш ли, че би се гордяла с мен?

— Да, Ева, да! Как можеш да се съмняваш? — Ева, мила, твоята майка беше най-добрата ми приятелка, беше ми повече от сестра и затова зная, че да беше днес тука, да можеше да те види, тя щеше да се гордее с тебе, щеше да си каже, че си й утехата за всички мъки, които трябваше да изтърпи през живота си.

— Наистина, наистина ли мислиш така, лельо Рейчъл?

— О да! И съм сигурна, че тя седи сега горе на небето, усмихва ни се и си пожелава повече от всичко на света, да може да ти каже колко много те обича.

— О, лельо Рейчъл! — В очите на Ева блестяха сълзи, нежна усмивка се появи на устните й. — Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвала откакто, откакто мама не е жива. Благодаря. Благодаря ти, че си толкова добра към мен и към всички нас. Не зная, наистина не зная какво щяхме да правим без теб и без вуйчо Слейд.

— А пък аз не зная какво щях да правя без вас — каза тихо Рейчъл. — Помогнахме си взаимно и в живота трябва да е тъкмо така. А сега слизай бързо долу, че да мога и аз да се преоблека и внимавай, внимавай да не се изцапаш, преди да те е видял Адам! Сигурна съм, че ще загуби ума и дума, ще забрави коя ръка му е лявата и коя дясната.

Объркана, поруменяла от щастие и радостни предчувствия, Ева слезе по стълбата. Рейчъл се приближи бавно към тоалетката, но с мислите си още беше при Индия. Наложи си да отпъди тъжните спомени и усети, че Ева я е заразила е нетърпението си. Щяха да отидат всички заедно в града за големия празник на печените бизони, който ставаше всяка година на 4 юли на източния бряг на Голям Арканзас. Рейчъл вече губеше търпение.

Тя се огледа критично и си призна, че е много доволна. Дългата й коса беше сресана на път, двете плитки, сплетени с небесносиня панделка, вдигнати на главата й като корона. Свободни къдрици обрамчваха лицето й. Лятното слънце беше изрусило още повече косата й, кожата на лицето беше станала златиста и подчертаваше сиянието на светлозелените очи, примамливото розово на устните.

Но най-много се гордееше Рейчъл със светлосинята си копринена рокля. Беше наистина прекрасна. След като я скрои, майсторски я забоде върху дървения манекен, за да е сигурна, че ще й стои като излята. Търпеливо и старателно се беше трудила над всеки малък бод. Буфан ръкавите и раменете бяха украсени с кремава дантела, в чудесен контраст със скромния корсаж и малкото деколте, което не оголваше почти нищо от красивите й, пищни гърди. Изрезът на гърба беше по-смел и стигаше почти до тънката талия, подчертана още повече от хубавата рокля. Полата се олюляваше като камбана, тя също беше поръбена с дантела, а под нея се подаваха копченцата на ботушките.

Бяха й останали плат и дантели за дълъг шал с ресни и малка чантичка. Наметна шала, за да прикрива гърба й до вечерта, когато щеше да е вече пристойно да го махне. Върза краищата му на кръста, сложи широкополата сламена шапка и върза панделките й под брадичката, взе чадъра, белите ръкавици, ветрилото от паунови пера и слезе долу да помогне на Ева да привърши приготовленията за празника.

Малко по-късно в стаята влезе Слейд. На Рейчъл й секна дъхът. Толкова хубав не го беше виждала. Вместо обичайните риза и панталон, беше сложил черен вълнен костюм. Сакото с хубава кройка му стоеше като излято и подчертаваше широките рамене и мускулестите ръце. Ризата беше от колосана бяла батиста с дъхаво дантелено жабо, на връзката от черен сатен беше забодена карфица с перла. Под сакото носеше раирана жилетка в сиво и черно, от джобчето й се подаваше сребърният ланец на часовник с малко украшение. Панталонът подчертаваше мускулестите му бедра и прасци. От ежедневните дрехи бяха останали само черното сомбреро, ботушите със сребърни шпори и коланът с пистолетите.

Слейд погледна двете жени и лицето му видимо пребледня, колкото и да беше загоряло от слънцето.

— Индия — прошепна той тъжно и сякаш не повярва на очите си. После лицето му просветна от радост. Индия! След миг осъзна, че вижда не сестра си, а Ева и се засмя. — Ева, съкровище, ама че ме уплаши! Не съм те виждал толкова издокарана и за миг помислих, че е майка ти. Не бях си давал сметка колко си приличате.

— Наистина ли, вуйчо Слейд? — попита, просияло, момичето.

— Можехте да сте близначки, толкова си хубава! Адам трябва да внимава, ако не иска да загуби завинаги сърцето си.

Ева се изчерви от щастие, а Рейчъл се усмихна на Слейд — беше му благодарна, задето преодоля предубежденията си спрямо Адам. Беше му признателна и за разбирането и деликатността, проявени към осиротялото девойче, което сигурно мъчително му напомняше покойната му сестра.

— Дядо! — извика Рейчъл, за да не оставя Слейд за дълго с мъчителните му спомени, да не им се отдаде и тя. — Дядо, готов ли си? Тебе чакаме.

— Идвам, идвам веднага — обади се Фремънт от стаята си. — Не почвай да мърмориш, Рейчъл, само минутка още.

След малко се появи и дядото, просто неузнаваем. Толкова добре изглеждаше в празничния си костюм. Беше си подстригал бакенбардите и лъхаше на одеколон. Като го видя, Рейчъл просия от обич и гордост. Дядото направи сърдита гримаса и измърмори нещо за „проклетите жени, дето правят мъжете на маймуни, като ги принуждават да се издокарват“. Но Фремънт изведнъж млъкна, зяпна Слейд и се запревива от смях.

— Хубава двойка сме, няма що! — възкликна старецът и присви подигравателно очи. — Слейд, ама ние приличаме на две градски контета от Изтока, току що слезли от файтона си.

— Нищо подобно — извика Рейчъл, още преди Слейд Меверик да успее да отговори. — И двамата изглеждате чудесно! — добави тя по-тихо.

— О, благодаря ти, Рейчъл — ухили се Слейд. — Ще позволиш ли да кажа, че и аз никога не съм те виждал по-хубава. — В погледа му се четеше нескрито възхищение, а тя се изчерви и сведе очи с разтуптяно сърце. Той й предложи галантно ръка. — Ако сте готова, госпожице, каретата ви чака.

Рейчъл взе от масата кошницата с провизии за пикника, която бяха приготвили с Ева, защото след залез децата сигурно щяха да огладнеят. Подаде я на Слейд, хвана го под ръка и се усети безкрайно щастлива да излезе с него навън, в слънчевия ден. Поук беше докарал колата пред къщата и вече настаняваше част от децата, за да има място за всички. Семейство Кейфе, което щеше да пътува с тях, също беше пристигнало. Адам не отстъпваше на Слейд в кавалерството и веднага скочи от колата, за да помогне на Ева да се качи. Беше така зашеметен при появата й, че брат му се разсмя и го попита дали някой го е цапардосал по главата. Адам изръмжа нещо на брат си, а после малкият керван потегли с весели шеги и закачки по пътя към Уйчито.

Леките изпарения от реката, обвиващи града с тънко було, вече се бяха стопили под юлското слънце. Сега двете реки бяха придобили по криволичещия си път през прерията цвета на непрозрачен топаз, защото бяха затлачени с тиня и небето не можеше да се отразява в тях. Патици и гъски се гмуркаха доволни във водата, а тополите по двата бряга, залюлени от лекия ветрец, приличаха на цветни петна, нахвърляни небрежно от художник върху лененото платно на хоризонта. Сред този мирен декор въздухът ехтеше от шумовете на празненството, което вече беше в разгара си. Глъчката събуждаше любопитството на Рейчъл и тя се озърташе нетърпеливо на всички страни, докато Слейд караше по Дъглас авеню към центъра на града.

Тук свиреха няколко оркестъра, а върху издигнатия подиум вече танцуваха двойки. Наблизо имаше още един, от който хората пускаха в небето балони. По цялата главна и по страничните улици духови оркестри рекламираха удоволствията, които очакваха посетителите на кръчми и игрални домове, представленията на артистите, разпънали палатки из целия град. Улични търговци предлагаха евтината си стока, продавачи се разхождаха с плакати в ръце пред магазините, хвалеха стоките и услугите си. „Най-гладкото бръснене в този град. Горещи и студени бани, цена 50 цента“ — пишеше на един плакат. „Продаваме оригинален тютюн «Бул Дърам» и първокласни хавански пури (пет цента парчето)“ — гласеше друг.

Жителите на града се разхождаха из улиците, тълпяха се край пъстрите палатки и будки, които се точеха от западния край на Дъглас авеню чак до източния бряг на Голям Арканзас. Тексаски джелепи, бързащи да похарчат месечната си заплата от трийсет долара, пълнеха кръчмите и игралните домове, а търговците и фермерите придружаваха съпругите си до сергиите, за да ги почерпят с лимонада, ябълков сладкиш или някое друго лакомство.

Откъм голямата река долиташе апетитната миризма на бизонско, което печаха на огромни шишове над нарочно изровени ями. В тях още вчера бяха напалили огньове и сега дупките бяха пълни с червена жарава. Лютивият, приготвен с ароматни треви сос за печеното, се смесваше с мазнината и сока на крехкото бизонско и капеше върху нажежените въглени, от тях в аквамариненото небе се вдигаха малки, апетитно миришещи облачета. Печен дивеч, пуйки, гъски, кокошки и речна риба също пръскаха аромати, от които устата се пълнеше със слюнка.

Развлечения имаше предостатъчно — от състезания по стрелба и конни надбягвания до хвърляне на топки през обръчи, занимание, увлякло голяма група мъже и жени Те се опитваха да хвърлят топките през обръчи, които едва се виждаха във високата трева. Трупа пътуващи артисти даваше представлението си върху кола. Публиката освиркваше злия герой и щом се появеше, почваше да го замеря с лешници. Пред кукления театър децата крещяха от възторг, а от колата на някакъв лечител хората купуваха хапчета от чер дроб, илачи за сърце и бъбреци, настойка от змийска отрова. По-възрастни господа си вземаха течност за подмладяване.

Поук, Слейд и господин Кейфе най-сетне намериха място за колата, всички слязоха и се смесиха весело с празничната тълпа. Въпреки усилията си да се държи като възрастна, Рейчъл беше не по-малко очарована от децата и ги следваше, зяпнала, от будка на будка, смаяна от невижданите неща и многото примамки, които се предлагаха. Имаше толкова неща за гледане и за правене, че денят отлетя като миг.

Всички ядоха толкова много бизонско печено, че на децата им стана лошо и Слейд трябваше да им купи ментови пръчици, за да им се успокоят стомахчетата. Докато ги ближеха бавно, децата придумаха вуйчо си да вземе участие в едно от състезанията по стрелба. Рейчъл можа лично да се убеди, че той е наистина майстор на пистолетите. Въпреки че няколко от съперниците бяха професионалисти като него, Слейд успя да улучи една след друга сто бутилки и да спечели наградата от петдесет долара. Адам, който отпадна при третия кръг, защото се заинати да размахва вехтия колт на баща си, сега можеше само да завижда на Слейд и да му се възхищава.

— Адам, нагълтал си се с евтини романи — закачи го доброжелателно Слейд. — Револверът не е направен за игра и фукня. Да държиш оръжието в едната ръка и да натискаш спусъка с другата, това може да е забавно и ефектно, но ако нямаш опит, а смея да твърдя, че го нямаш, това не е начин да улучиш. Тази техника е приложима само на къси разстояния. Мини някой следобед да те науча да стреляш.

— Слейд, ти сериозно ли говориш? Много ти благодаря! — отвърна Адам, толкова зарадван от предложението, че забрави за подигравката.

Слънцето беше почти залязло, когато Слейд Меверик успя най-сетне да остане насаме с Рейчъл. Не обърна внимание на полуискрените й протести и я заведе на вечеря в прочутия „Оксидентъл хотел“ на ъгъла на Секънд и Мейн стрийт, може би най-красивата сграда в Уйчито и положително най-големият и най-луксозен хотел в цял Канзас. Фирмата „Милис и Стем“ го беше построила през 1873 година за 29,985 долара. Местната фирма „Хартел и Лонгботъм“ беше доставила за него 600,000 тухли, бяха използувани и четири хиляди фута каменни плочи и 140,000 фута греди. Двуетажният хотел беше боядисан в бяло, разполагаше със 76 стаи и апартаменти, а в приземния етаж имаше пет магазина. Ресторантът беше толкова елегантен, че на Рейчъл й секна дъхът. Слейд наистина ли имаше намерение да вечеря тук? Боеше се да не би цената на вечерята да надмине възможностите му, въпреки парите от наградата в джоба. Но когато изказа опасенията си, Слейд просто не й обърна внимание и я побутна да прекрачи прага.

— Аз те каня, Рейчъл — каза той строго — и — край! Толкова пъти си ме гощавала с чудесните си гозби, че напълно си заслужила една по-специална вечеря. А сега си укроти острото езиче и върви!

Големите овални маси в ресторанта бяха покрити със снежнобели покривки от дамаска, сервизите бяха от скъп порцелан и сребро. По тогавашния обичай, чиниите бяха преобърнати, а приборите кръстосани върху тях, във всяка кристална чаша за вино беше пъхната навита колосана салфетка. В средата на всяка маса имаше въртяща се кръгла поставка с шишенца олио, оцет и подправки, бяха сложени и щипка за захар, каничка е каймак и чинийка с късчета масло в лед от хладилника на ресторанта.

Слейд издърпа един от дървените столове стил „Уйндзор“ и го предложи на Рейчъл. Тя внимателно седна и оправи притеснено полата на роклята си, защото се боеше, че се държи глупаво. Тук се хранеше елитът на Уйчито и не беше си помисляла дори, че може да се озове сред него. Келнерът й подаде менюто и тя се залови да изучава списъка от чудесни супи, ястия от месо, дивеч и зарзават, изредените многобройни студени ястия, пасти, бисквити, пудинги, кремове и сладоледи. Към едно единствено меню от няколко ястия, се сервираха 16 горещи соса. Изобщо не беше чувала за поне половината от ястията, затова предостави на Слейд да направи поръчката.

След като си похапнаха чудесно, танцуваха валс под звуците на оркестъра. Докато се плъзгаха по паркета, Рейчъл не беше в състояние да мисли за друго, освен за ръката му в ръкавица върху нейния гръб. (Един джентълмен не биваше да слага гола ръка върху гърба на дамата си), нито да я притиска прекалено близко до себе си. Слейд не спазваше последното, но и тя нямаше нищо против, беше млада и влюбена, а той чудесно валсираше. Шампанското, което пиха на вечеря, й беше позамаяло главата и сега й се струваше, че би танцувала с него цяла вечност.

Най-сетне излязоха, сгорещени и без дъх, от „Оксидентъл хотел“ и тръгнаха на запад срещу хладния вечерник, повяваш, откъм реката. На брега Рейчъл и Слейд видяха в здрача огромна раирана палатка, която сутринта още не беше тук. Беше така претъпкана с хора, че стените й се огъваха. Двамата решиха, любопитни, да влязат и те. Така се озоваха на проповедта на отец Профит, тъкмо когато нещата вече бяха излезли от всякакъв контрол.

Като разбра, че това е религиозно събиране, Слейд понечи да си тръгне, но междувременно палатката така се беше напълнила, че двамата с Рейчъл не можаха да си проправят път към изхода. Освен това срещнаха толкова злобни погледи, задето пречат на богослужението, че се отказаха от намерението си. Слейд поклати примирено глава.

— Не си представях по този начин завършека на една приятна, прекарана заедно, вечер — извини се той. — Надявам се все пак, че това тук няма да трае цяла нощ.

— Представа нямам, никога не съм присъствала на такова събиране — призна си Рейчъл.

— Тихо, тихо! — изсъскаха хората зад тях. — Мълчете, искаме да чуем какво казва проповедникът Профит.

Двамата направиха гримаса. Наистина не бяха си представяли подобен завършек на вечерта. Бяха мислили по-скоро за разходка на лунна светлина покрай реката и няколко целувки под звездното небе. Рейчъл и Слейд замълчаха учтиво и насочиха по неволя вниманието си към трибуната, където проповедникът Профит пуфтеше като набиращ скорост локомотив.

Откровено казано, Финеас Ф. Профит, не беше посветен в свещенически сан. Беше незаконен син на „доктор“ Профит, пътуващ лечител. До деня, в който Финеас пое пътя на божи човек, библейските му познания се ограничаваха с няколко изопачени цитата, повтаряни от неговия баща, като например: „Любовта към парите е всичко на този свят“ или „По-благословено е да вземаш, отколкото да даваш“.

За тази цел малкият Финеас беше изучил още върху коленете на баща си триковете, с които доктор Профит си изкарваше прехраната: да увива в листа пшенична или царевична каша и да я продава като лек (той не помага, разбира се, на хората, но и не им вреди, — казваше баща му). Знаеше също да смесва алкохол с опиум и царевичен сироп като средство за сън (ако друго не помагаше). Приготвяше плодови сокове с алкохол (хората си въобразяват, че от това питие се чувстват по-добре, даже да не е така — обясняваше баща му). Е да, Профит-младши го биваше да приготвя хапчета, пудри и настойки, които имаха единствената цел — да измъкват на хората парите от кесиите (крив ли им е някой, че са толкова глупави!)

В края на краищата баща му беше линчуван от тълпа разярени мъже, един от които беше загубил преди няколко дена съпругата си. Тя се беше отровила, изпивайки две пълни лъжици от силното успокояващо лекарство на д-р Профит, предназначено, според него, да премахва болката чрез изтръпване на цялото тяло. Оказа се, че въздействието му се дължи на малко, но достатъчно силно количество змийска отрова. За щастие на Финеас, след дълъг спор хората решиха, че е много млад, за да бъде обесен и го пуснаха да си върви след строго предупреждение да не се мярка повече наблизо. Та по този начин беше наследил съмнителната титла и медицинския фургон на баща си.

Въпреки страшния и позорен край на доктор Профит, Финеас продължи да практикува занаята на баща си, докато не избяга един божи ден по чудо от тълпа разлютени мъже, чиито плешивини силно се бяха изринали от препоръчаната от доктор Профит тонизираща течност.

След този провал Финеас стигна до убеждението, че е време да си смени професията. Трябва да му се признае, че добре познаваше човешката природа и по време на пътуванията си беше установил, че мнозина се оставят лесно да бъдат манипулирани в името господне. Затова реши да извлече от това капитал и да стане евангелист. Беше роден проповедник, обичаше да има публика, беше страстен и въздействащ оратор.

За да реализира новия замисъл, Финеас се върна у дома си да прибере пачаврата, за която се бе оженил преди години в пияно състояние и двете курвички, изглежда, негови дъщери. Продаде запасите от сиропи и други илачи, купи боя и пребоядиса яркожълтия медицински фургон. Купи и огромна вехта циркова палатка, която можеше да се сгъва и пренася с фургона. Набави дрехи, подходящи за сериозните роли, които семейството щеше да играе. После дълго ми и три безпощадно в коритото жена си и двете щерки, накара ги да се вчешат и да се облекат прилично, а накрая даже ги гримира леко, за да подчертае естествената хубост, която откри, за щастие, под слоевете мръсотия, пудри и червила. След което потегли за първата си проповед на пробудената съвест. Пришпорен от собственото си сладкодумие и възторжената реакция на пъстрата сбирщина нови енориаши, Финеас хвърляше гръм и мълнии, сипеше закани, призоваваше, бичуваше и обединяваше. Беше успял да събере толкова много хора, че беше сигурен — чул е послание божие и то гласеше: долари! От този ден Финеас стана дълбоко вярващ последовател не само на златния телец, но и на всемогъщата религия, която позволяваше на парите да текат така изобилно и лесно в дискосите, с които дъщерите му обикаляха богомолците.

Сега обгърна с поглед плътната тълпа, която беше събрал на източния бряг на Арканзас и се възпламени от собствената си фанатична проповед. Главата му с дълга, къдрава бяла коса трепереше като глава на ранен бизон, докато крещеше от подвижния си дървен амвон, впил в множеството пронизващи сини очи, целите в кървави жилки и стъклено-прозрачни от непрекъснатото пиене. Така се беше изпотил в задушната палатка, че дългите, засукани краища на мустаците му бяха увиснали, а лицето му беше станало кръв червено. Рейчъл го гледаше и се питаше дали не го стяга яката, та кръвта е нахлула в главата му. За пръв път виждаше толкова силно възбуден човек и ако пастор Профит не беше свещеник, щеше да реши, че е пиян. Той се олюляваше като в транс и сякаш всеки миг щеше да се строполи. Потокът от сантиментално-сълзливи изречения, който се изливаше от устата му, би изпълнил със завист всеки тексасец. Докато крачеше като луд напред-назад, една грозна синя жила пулсираше толкова силно на слепоочието му, че Рейчъл се боеше да не получи удар. Но когато се озърна, разбра, че е очевидно единствената, изпитваща подобни опасения. Всички останали го бяха зяпнали като хипнотизирани, не изпускаха нито една негова дума и така силно му ръкопляска ха, че неколцина също бяха заприличали на луди.

Изглежда от време на време, чувствата завладяваха толкова силно проповедника Профит, че той обръщани гръб на събралите се, навярно за да си избърше потта. В действителност отпиваше глътка от плоската, скрита в огромната му носна кърпа — и този трик беше научил от добрия си баща. После се обръщаше с нови сили към публиката и продължаваше фанатичната си проповед.

— Братя и сестри — крещеше той с пяна на уста и удряше силно с библията по амвона — вярвайте ми, библията не лъже, когато казва, както и евангелието, че ако пълзиш пред друг човек, за да спечелиш благоволението му, ти не си Христов слуга. Затова и аз не търся тази вечер тук никакви облаги за себе си. Искам само едно — да разпростра над вам словото на бога, който ме е призовал за свой верен, предан слуга, за да спасявам грешниците на тази земя. Чуйте! Вие, които сте мързеливи и грешни, вие, които растете сякаш цветя в полето, без да орете и сеете, вие, които се отдавате на пиянство и разпътни жени, вие, които търсите порока, бъдете предупредени: с мързел и пороци няма да постигнете нищо! Отворете ушите си и разберете: всеки ще пожъне каквото е посял. Затова не се уморявайте да вършите добро, трудете се и в уречения час ще приберете жътвата, както ще прибера и аз своята. Той помълча, после посочи, двете си дъщери, застанали до него на подиума. Сестра Джемайма и сестра Орейли ще минат сега с дискосите обяви той, — а сестра Танзи Мий ще ни поведе, за да издигнем към Всевишния радостната си песен. Позволете да ви замоля, братя и сестри, пригласяйте й, пейте: „What a Friend We Have in Jesus“, защото той наистина е наш приятел! — и Профит посочи с патетичен жест към небето.

Когато Танзи Мий (която си въобразяваше, че има глас на славей) запя, публиката ревностно й заприглася, докато проповедникът Профит кресливо подканяше присъстващите да бръкнат по-дълбоко в джобовете си и великодушно да жертват. Събраните очевидно взеха поканата му присърце, защото Рейчъл чуваше как монетите иззвънтяват в двата дискоса, направени от сита за промиване на злато.

Макар да не смяташе, че отец Профит е много подходящ за проповедник на божието слово, Рейчъл бръкна драговолно в кесийката си, да даде нещо и тя, но Слейд задържа ръката й.

— Задръж си парите, скъпа — пошепна й той на ухото, ти имаш много по-голяма нужда от тях, отколкото впиянченият дърт шарлатан на амвона. Готов съм да си изям шапката, ако дава поне една десета от събраното на църква, мисия, сиропиталище или нещо подобно.

— Мислиш, че е измамник?

— О, не бих се изразил толкова категорично. В края на краищата той наистина проповядва божието слово, ако имаш това предвид, съкровище мое. Но въпреки това заслужава да бъде нашибан с камшик, защото внушава на тези честни, отрудени хора, че милостинята, която с мъка отделят, отива за добри дела. Обзалагам се, че от нея ще се възползуват само проповедникът Профит и трите му жени. Готов съм да си изям и ботушите, ако свежият цвят на лицата им не е постигнат с пудра и червило.

Рейчъл се вгледа учудено и недоверчиво в сестра Джемайма и сестра Орейли, които се промъкваха с дискосите между редиците. Трябваше да признае, че майката природа няма нищо общо със свежия им вид, забеляза също, че корсажите на скромните им рокли са скроени толкова изкусно, че всеки път, когато се навеждаха с дискосите напред, те се разтваряха достатъчно, за да привлекат погледите към пищните им гърди. Един по възрастен фермер така се зарадва на сестра Орейли, че за да позяпа по-дълго, бръкна на три пъти в джоба си.

Щом химнът свърши, пастор Профит хвърли тайничко поглед към събраното. После се залови с удвоена ревност за избрания текст и сервира на присъстващите такава майсторска смесица от библейски цитати и собствени измислици, че дори Рейчъл, която знаеше библията почти наизуст, не би могла да каже кое откъде е. Но енориашите очевидно нищо не забелязваха. Хората ръкопляскаха като луди, тропаха с крака и насърчаваха проповедника Профит със свиркането си.

— Братя и сестри! — изкрещя той, сочейки с укоряват показалец полупразните дискоси — това ли е жалкото подаяние, което можахте да откъснете от сърцата си? Срам и позор! Както разбирам, не съм подранил с нито ден да дойда във вашия град. Слуховете не са лъгали — това е на истина град на порока и корупцията, същински Содом и Гомора!

— Но каква е наградата на човека за огромния му труд, за всичките му надежди и усилия тук, на земята? — ще ме попитате вие. — Не е ли най-доброто да ядеш, да пиеш и да се веселиш? Не — отговарям ви аз, защото къде е ползата от всичко това? Парите са отговорът на всички въпроси и да ги пилееш безразсъдно, значи да мамиш господа, защото не е ли казал и той, че го мамите, ако не му плащате онова, което е негово? Ако не отделяте принадлежащата нему дан? Не ни ли е казал той, че проклятие тегне върху всеки, който го лъже. Не ни ли призовава да внасяме данъците си в хазната, всички до един… както ще го сторим и ние сега! Сестра Джемайма и сестра Орейли, обиколете още веднъж с дискосите, а ние ще запеем със сестра Танзи Мий „Bringing in the Sheaves“ и ще се радваме, че проклятието, пратено от бога на жалките и недостойни грешници, ще бъде заличено от тяхната доброта и щедрост!

По време на второто събиране на пари, Рейчъл чу долетял отвън силен трясък. Отначало помисли уплашено, че се вдига буря, но после разбра, че са ракетите, с които завършваше националният празник. Звездите вече бяха обсипали небето и сега хората палеха ракети. Рейчъл много искаше да види фойерверка, но палатката беше така претъпкана, че човек едва можеше да помръдне, та камо ли да си пробие път към изхода.

Но не само тя беше разтревожена. Много от хората в палатката, които си вееха досега с ветрилата, взеха силно да кашлят и да тропат с крака, докато сестра Тензи Мий мяукаше поредната строфа от „Bringing in the Sheaves“. Една млада жена си позволи даже да отблъсне нетърпеливо дискоса на сестра Джемайма и да направи хаплива забележка, навярно много обидна, ако се съди по гневното лице на закръгленката сестричка. Когато сестра Джемайма се отдалечи с яден отговор, Рейчъл можа да разгледа по-добре неучтивата жена и беше малко учудена да види, че тя се впила като пиявица в ръката на Густав Оксенбърг.

Та това трябва да беше Ливи Свенсон, шведското момиче, за което Гюс искаше да се ожени, ако то се съгласи. Рейчъл се наведе леко напред, за да разгледа по-добре младата жена, застанала две редици пред нея. Беше си я представяла съвсем иначе.

Рейчъл беше очаквала някоя едра, руса валкирия. А Ливи Свенсон, (защото наистина беше тя), беше нисичка, закръглена, с дебел кестеняв кок на тила и кръгло като месечина бяло лице. Такива са симпатични при децата, но възрастен с такова лице напомня затлъстял, одъртял гном. Имаше съвсем кръгли кафяви очи с дебели черни мигли, които бързо-бързо примигваха, когато Гюс гледаше към нея, бузите й бяха пълни, червени, обсипани с лунички, носът чип. Приличаше на малко лисиче и Рейчъл нямаше да се изненада, ако от присвитите устица се подаде розово езиче, но те бяха създадени сякаш повече за да се цупят, отколкото за да бъбрят. В момента Ливи фиксираше пастор Профит с престорено набожен поглед и фалшива, уж добродушна усмивка. Но очите й се сториха на Рейчъл жестоки и студени, а в брадичката й имаше нещо, напомнящо упорито муле, Гюс заслужаваше съчувствие. Ако се ожени за Ливи Свенсон, а нещата явно отиваха натам, бракът нямаше да му донесе много радост.

— Братя и сестри! — изрева дрезгаво пастор Профит и върна Рейчъл към действителността. — Сърцето ми е преизпълнено от радост, защото вие чухте словото божие и то ви просветли. Щедрите ви дарения ясно го доказват. Когато дойде ужасният, но неизбежен ден на второто пришествие, онези, които са били щедри тази вечер, със сигурност ще преминат реката Йордан и ще заемат мястото си в небесния дом на Отца, защото всекиму се отдава според заслугите!

Събраните посрещнаха тези думи с високи възгласи „Амин, отче!“ и възбудата достигна своя връх. Рейчъл се питаше тревожно дали тези хора няма да започнат да се търкалят в транс по пода и да говорят на чужди езици. В нейната черква подобна служба никога не бе имало, там всичко беше тихо, сериозно и достолепно. Дори религиозните церемонии на чернокожите в Пенсилвания, на които беше присъствала, бяха наистина весели и оживени, но всякога в рамките на добрите нрави. А тези разюздани крясъци напомняха за бясната, необуздана ярост на въстанали плебеи. Това тук беше бъчва с барут, която можеше всеки миг да експлодира. Но пастор Профит не предприе нищо, за да успокои разбуненото множество. Тъкмо обратното, продължаваше да го разпалва. Рейчъл не подозираше, че в палатката, някъде в задните редици, стоеше и пияният Джонатан Бийчъм, увлечен и екзалтиран като всички.

Бийчъм беше изпил в „Силвър Слипър“ толкова много ракия, че вече не би могъл да каже как е стигнал до брега на реката, още по-малко как се е озовал на тази проповед. Но сега пияницата беше убеден, че бог е водил стъпките му, защото нямаше съмнение, че Всевишният говори с устата на проповедника Профит, а сестра Тензи Мий с червените си коси и зелените очи, с яркочервените устни и млечнобяла кожа е ангел, долетял от небето. В замъгленото съзнание на Джонатан гласът й звучеше като ангелска арфа, пищният й бюст беше по-мек от облак. Той копнееше почтително да я целуне, да я погали и да сложи покорно глава между двете прекрасни кълба.

Сестра Тензи Мий щеше да спаси него, клетия грешник. Да, трябваше да го спаси. Той не иска да свърши като онова жалко прасе Рей Крипън — намазан с катран и облепен с пера, направен за посмешище на целия град. Една нощ се появи в Дилейно върху мършавата си дърта кранта с ръждясали тенекии, вързани за опашката й. Олюляваше се на седлото като пиян. От всички кръчми и игрални домове наизскачаха хора да го видят — да това беше Рей, направен за посмешище от Слейд Меверик и Рейчъл Уайлдър. Щом тези двамата бяха подредили така жестоко Рей, само задето се опитал да открадне — според него на шега едно от мършавите добичета на Рейчъл, какво ли щяха да му сторят на него, на Джонатан, след като открай време го мразеха? Знаеше само едно, — че не иска да си има вземане даване с тези двамата. Трябваше да намери начин да се спаси от тях, преди да е станало твърде късно.

— Братя и сестри! Братя и сестри, въпреки доброволните ви пожертвувания — крещеше проповедникът Профит, — много се боя, че сред вас още има грешници и ви призовавам от все сърце: Разкайте се! Разкайте се! Разкайте се веднага, ви казвам, разкайте се докато не е късно и ще бъдете спасени! Държи ли дъртият демон Уиски и вас в ноктите си? — попита той и отпи голяма глътка от плоската. — Отречете се от дявола, ви казвам! Бягайте от неговите слугини, от тези изписани вавилонски грешници! Защото, не го ли сторите, ще бъдете прокълнати и ще горите в пламъците на ада, ще горите, ще горите до свършека на света, докато пламъците ви погълнат…

По волята на съдбата, тъкмо в този миг един от празнуващите бе запалил ракета. Тя разсече въздуха като артилерийски снаряд и избухна точно над палатката. Ракетата се разпадна на пламтящи късове, които се изсипаха върху покрива на палатката и я подпалиха. Изпърво всички вътре се вцепениха като от гръм, защото никой не знаеше какво се е случило и всички бяха оглушени от ужасния трясък. Но когато пламъците почнаха да проникват през раираните стени, някой посочи нагоре и извика: Божият съд ще ни съди!

Настъпи паника, хората викаха, опитваха се с ръце и крака да си проправят път към изходите. А понеже те бяха задръстени от тълпи, някои се устремиха към платформата, където проповедникът Профит, жена му и двете му дъщери стояха, пребледнели като платно и вцепенени от ужас, сякаш наистина се бояха, че ги е сполетял божият гняв. Мнозина пълзяха на четири крака и се промъкваха под стените на палатката, от което тя застрашително се олюляваше и можеше всеки миг да се срути. Други коленичеха с викове и се молеха, сякаш вярваха, че тях огънят няма да ги стигне, защото молитвите им ще ги спасят. Дъжд от искри валеше от покрива, обхванати от ярък пламък ивици плат се навиваха нагоре, после падаха и подпалваха сухата лятна трева. Лют дим изпълваше въздуха, заслепяваше хората и не им даваше да дишат.

Слейд веднага извади носна кърпа и я сложи пред устата на Рейчъл. После силните му ръце обгърнаха раменете й, той я притисна силно към себе си и взе да я бута грубо през паникьосаната тълпа. Извика й да държи главата си наведена и да не вдишва дима, а после си запроправя със сила път през множеството. В страха си за нея Слейд се бореше като диво животно, крещеше на околните да мируват, за малко не изкълчи ръката на една старица, когато я дръпна, за да не я стъпчат. Но по токът обезумели хора отвлече бабичката и можеха само да се надяват, че е успяла да се измъкне.

Рейчъл не беше изпитвала през живота си такъв страх, но, за разлика от околните, не изпадна в паника, защото дълбоко в себе си беше сигурна, че стига това да е по силите на човек, Слейд ще я измъкне, няма да я остави в този ад. Вярваше го с цялото си сърце и тази вяра беше молитвата, която мълвеше, докато се препъваше, кашляше и се давеше от лютия дим.

Секунди по-късно някакъв мъж блъсна Рейчъл и за малко не я събори. Когато Слейд я задържа, Рейчъл вдигна поглед и видя, ужасена, че мъжът, който се блъсна в нея, е Джонатан Бийчъм. Помътнелите му очи трескаво блестяха. Преди тя да успее да го задържи, Бийчъм вече беше скочил върху обзетия от пламъци подиум и сега крещеше: — Разкайвам се, разкайвам се! Спасете ме! Спасете ме! — Тя хвърли още един поглед през рамо и го видя за последен път; беше коленичил на подиума, стенеше и се вкопчваше отчаяно в сестра Тензи Мий, заровил лице между увисналите й гърди, а тя се опитваше отчаяно да се откъсне от него и да избяга от горящата палатка.

Мигове по-късно Рейчъл зърна Гюс, който дърпаше Ливи през полудялата тълпа. Тя крещеше и хълцаше истерично:

— Густав, биволе проклети, изведи ме от тука! По-бързо! По-бързо! Изведи ме оттук! Побързай, Густав!

Най-сетне той я вдигна на рамо и си запробива грубо път към изхода, при което събори една стена и скъса няколко от поддържащите въжета. Вятърът, духащ откъм реката тутакси изду с див рев палатката и я вдигна като огромно хвърчило, от което се скъсаха и последните поддържащи въжета. Ленената стена плющеше, бълваше огън и дим към нощното небе, в което ракетите продължаваха да се пръскат като бомби. После огромната палатка отново падна на земята. Множеството едва успя да се пръсне, преди палатката да рухне и да погребе всичко под пламтящите си стени.

Слейд успя да измъкне Рейчъл в последната секунда. Но преди да въздъхне с облекчение, зърна, ужасен, че полата на роклята й гори и пламъците вече са плъзнали към гърба. Рейчъл не подозираше, че гори, докато Слейд не се хвърли като луд върху нея и не я повали на земята. Тя вече се задушаваше, когато той почна да я търкаля по земята и да тъпче роклята, докато угаси и последното пламъче. После я притисна към себе си и прошепна: — О, скъпа, скъпа! — Притискаше я така силно, сякаш нямаше никога да я пусне. Тя трепереше в прегръдката му. Шокът, мисълта, че роклята й е изгоряла и че Слейд й е спасил живота — твърде много й се събра.

Сега палатката пламтеше като факла и виковете на болка на останалите под нея кънтяха в ушите на онези, които успяха да се спасят и сега гледаха от няколко метра разстояние този ад, в който и те за малко не оставиха живота си. Рейчъл се питаше, ужасена, дали Джонатан Бийчъм не е сред онези, чиито викове вече преминаваха в стенания, докато замлъкнаха съвсем. Тя не знаеше.

Нещастието дойде толкова бързо, че някои го бяха помислили за част от тържествата. Но хората постепенно разбраха какво е станало и от всички страни тичаха жени, мъже и деца с напълнени от реката кофи с вода. Уйчито разполагаше само с една доброволна пожарна команда, затова гражданите не очакваха помощ и бързо направиха верига от широката река до палатката, за да угасят пламъците, преди пожарът да обземе и други палатки. В този град всеки знаеше какво значи пожар в прерията и се страхуваше от него. Това беше една от най-големите опасности в равнината. Рейчъл и Слейд гасяха наред с другите и не след дълго пред тях останаха само купчина овъглен плат и няколко опушени от дима трупа.

На местопроизшествието се появиха журналисти и пазители на реда. Повечето бяха свидетели на не една такава катастрофа и бяха въоръжени срещу ужаса, обзел останалите. Вестникари и пазители на закона задаваха въпроси на събралите се зяпачи. Какво бе станало причина за ужасната трагедия? Дали някой злодей не е подпалил палатката? Жадните за сензации репортери се тълпяха оживено край хората, опитваха се като ловджийски хрътки да надушат следа. Някакъв нахален репортер забеляза обгарялата рокля на Рейчъл и въпреки че тя се разплака, се опита даже да я снима. Слейд така се разяри, че в края на краищата награби човека за яката и го натири с ритник в задника, а за по-сигурно му строши и фотоапарата. Пазителите на закона бяха малко по-внимателни, но и те упорито искаха да получат отговори на въпросите си. Кой е бил в палатката, когато е пламнала и още по-лошо кой не е излязъл жив от нея — това искаха на научат чиновниците. Постепенно успяха да възстановят всичко, което се беше случило и да идентифицират труповете. Проповедникът Профит и цялото му семейство бяха сред жертвите, а също и Джонатан Бийчъм.

Тази последна новина сложи край на зловещото тържество. Мълчаливи, целите в сажди, Рейчъл и Слейд се запътиха към своите две коли и тази на семейство Кейфе. Питаха се как по-внимателно да съобщят на малките Бийчъм, че баща им е мъртъв.

На другия ден всички вестници излязоха със специални издания с огромни черни заглавия, свеждащи ужасната нещастие към няколко банални фрази от рода на:

АДСКИ ПЛАМЪЦИ ПОГЛЪЩАТ ПАЛАТКАТА НА ПРОПОВЕДНИК,

или

ГРЕШНИЦИ ИЗГАРЯТ ЖИВИ В ДЯВОЛСКИ АД.

Още рано сутринта всички вестници в Уйчито бяха разпродадени за по пет цента броя. Чиновниците предадоха овъглените трупове на семействата на умрелите и градът отново се потопи в ежедневните си грижи. Престъпникът, изстрелял ракетата, запалила палатката и отнела живота на толкова хора, изобщо не бе намерен.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Заради лятната жега тялото на Джонатан бе погребано още на другия ден. Положиха го до Индия, чийто гроб беше недалеч от този на родителите на Рейчъл. Сега тя наблюдаваше със сухи очи как Слейд, Фремънт, Поук, Сийкс и Гюс заравят ямата, в която Джонатан щеше да намери вечен покой. Мислеше си с тъга, че на това парче земя между нейното имение и това на семейство Бийчъм, ще погребат един ден и Фремънт, и Поук, ако го пожелае, и Сийкс, а след това и нея. Но в този горещ летен ден усещаше върху кожата си лъчите на палещото слънце и повяващия лек ветрец, чуваше жуженето на пчелите над цветята в прерията и просто не желаеше да мисли за смъртта. Но си каза все пак, че мястото е спокойно, подходящо за гробище. Тук сред безбрежната равнина се издигаше хълмче, а на него самотно дърво, което беше посадила след смъртта на родителите си. Тук неспирно препускаше неуморният вятър. Нямаше нищо повече, защото Слейд вдигна новата къща малко по-далеч и събори старата къща и вехтата плевня на Индия, откъдето гробовете се виждаха.

Клетият Джонатан — помисли си Рейчъл, когато погребението най-сетне свърши. Животът му мина така хаотично, така безсмислено. Беше само на тридесет и шест. Хартланд е трудна земя и животът тук не е никак лек. Само най-силните оживяват.

Хвърли бърз поглед към децата. Както и очакваше, те плачеха. Въпреки всичко Джонатан беше техен баща, а неговата смърт бе събудила спомена и за майка им, която толкова обичаха. Рейчъл бавно ги поведе към къщи, докато Слейд благодареше на свещеника, стискаше му ръка и му плащаше. Рейчъл си спомни, че при погребението на Индия трябваше тя да го направи, защото Джонатан беше мъртво пиян.

Полека-лека беше прехвърлила част от тежкия си товар върху широките силни плещи на Слейд Меверик. Но едва след случилото се вчера и днес, си даде сметка колко много разчита на него. Миналата нощ Слейд беше идентифицирал трупа на Джонатан, тази заран му беше купил ковчег и беше организирал погребението. Слейд беше пратил Адам да съобщи на съседите, за да не се почувстват децата обидени или засрамени, ако никой не дойде на погребението на баща им. И пак Слейд се погрижи децата да са прилично облечени и да са навреме край гроба. Той беше посрещнал гостите и беше приел съболезнованията им от името на семейството.

Рейчъл трябваше само да сготви яденето за помена. Въпреки че в къщата имаше осем деца, тя блестеше от чистота. И Рейчъл пак си спомни как беше чистила за погребението на Индия тъмната влажна дупка, в която бе живяла приятелката й, та да придобие що-годе приличен вид. Ако Индия беше писала по-рано на Слейд за ужасния си брак и непоносимия си живот, кой знае, може би нямаше да е мъртва.

Не, сега няма да мисля за това — каза си строго Рейчъл. Нито сега, нито когато и да било. Тя е мъртва и аз не мога да я съживя, а животът й беше такъв, какъвто беше. Както и да живеем, всички умираме. Татко и майка починаха, вече го няма и Джонатан. Дядо, Поук и Сийкс също не са безсмъртни. Ще останем само децата и Слейд, и аз, ако го желая. А аз го желая, аз го обичам. Обичам го с цялото си сърце, а той, дори да не ме обича, все пак поне мъничко ме харесва. В това поне съм сигурна. Един мъж не би правил толкова много за мен, ако не държи на мен поне малко. Това не ми ли стига?

Да, стига ми — разбра изведнъж Рейчъл. Досега не ми беше достатъчно, но сега вече ми стига. Колкото и млад да е човек, смъртта може всеки миг да го грабне, както беше грабнала нейните родителите, Индия, Джонатан, както щеше да прибере за малко и нея, ако Слейд не беше изгасил пламъците и не й беше спасил живота. Чудесната небесносиня рокля толкова пострада, че не можеше вече да я сложи, но тя скъта останалите парчета коприна и сатен, за да й напомнят вечерта, когато бе танцувала със Слейд в „Оксидентъл хотел“, малко преди да се разиграе трагедията. Беше най-прекрасната вечер в живота й. Не, тя не искаше да умира, преди да е направила най-доброто от онова, което животът тепърва щеше да предложи на двама им. Ако успее да нарече един ден своя поне част от Слейд Меверик, това ще е за нея повече, отколкото да владее изцяло друг мъж. Рейчъл вече не се съмняваше в това. За щастие още не беше късно.

При първа възможност ще каже на Слейд, че го обича и е готова да се омъжи за него, ако той още го желае.

Малко след смъртта на Джонатан, малкият Тоби се разболя.

Рейчъл разбра, че нещо не е на ред, когато една заран Слейд не й доведе децата. После Гидиън, Кейлеб и Филип пристигнаха с колата, за да кажат, че Тобиас е болен и я молят да иде у тях. Тя веднага напълни кошницата с треви и полски цветя, седна в колата и потегли с трите деца право към дома на Слейд. По пътя се молеше от цялата си душа бебето, което толкова обичаше, да не е сериозно болно.

Камък й падна от сърцето, когато разбра, че Тобиас, изглежда, е понастинал. Нямаше температура, но кихаше и кашляше. Прегледа го внимателно и му даде сладник за възпалението в носа и гърлото и срещу евентуални болки в ушите. После му сипа и лъжица сироп с няколко капки коняк, за да спи по-добре. Отиде и за корени от лилавата ружа, която тъкмо цъфтеше и заръча на Слейд да ги гори в камината под тенджера вряща вода, за да вдишва Тоби лековитата пара.

Слейд изпълни точно указанията и състоянието на бебето сякаш се подобри. Но на другата заран Тоби пак беше зле и Слейд пак прати, разтревожен, да повикат Рейчъл. Този път, като прегледа детето, лицето й помрачил, защото Тоби имаше температура, а свистенето в гърдичките му никак не й хареса. Боеше се, че не е обикновена настинка, а възпаление на белите дробове. Остана целия ден в дома на Слейд, даваше на Тоби ту сладник, ту сироп с коняк, после му направи и силна отвара от мента. Продължи да гори в камината корени от ружа, сложи на гърдичките на бебето загряващ компрес.

Когато късно след обяд то задиша по-леко и челцето му престана да гори, Рейчъл се прибра да сготви вечерята за дядо си и за Поук. После влезе във вигвама на Сийкс, описа му симптомите на бебето и го помоли за съвет.

— Не се тревожи. Направила си каквото трябва, Полско Цвете — успокои я индианецът. — Ако тази нощ по-лошо, дай овча опашка. Изгори стъбла, димът им е лековит, от листата свари чай. Ако пак не олекне, млечка ще дадеш, тя по-силно лекарство, от нея пият и пеперудите. Утре заран и аз дойда да видя какво е на малкото. Няма обида за тебе, Полско Цвете, ти си добра ученичка, добра лечителка. Но аз видял много лета и много зими, а стари очи често виждат по-ясно и по-умни от млади. Любовта ти към малкото може заслепи. Утре ще дойда, двама да го видим.

Преди да се върне тази вечер в дома на Слейд, Рейчъл провери дали има в кошницата си достатъчно овча опашка, с която се лекуваха много болести. Като пристигна, видя, че Тобиас е качил температурата и с настъпването на нощта диша все по-тежко. Направи каквото я посъветва индианецът, смени корените в камината със стъбла овча опашка. После свари от листата й силен чай, а като поизстина, почна да излива лъжица след лъжица във възпаленото гърло на Тобиас. Даде му и малко сварен сладник, сироп с коняк, смени му компреса. До късно през нощта седя до люлката на детето и продължи да хвърля в огъня стъбла от овча опашка, свари пресен чай. Въпреки че всички прозорци бяха отворени, от огъня в камината вътре стана ужасно горещо. По лицето на Рейчъл се стичаха вадички пот, Тоби също се потеше, но въпреки това температурата му не спадна. Най-сетне Слейд заповяда на Рейчъл да иде да си легне, той щеше да будува вместо нея и да я викне, ако потрябва.

— Няма да помогнеш на Тоби, ако и ти се разболееш, скъпа — каза й той. — Хайде, иди да си починеш. Обещавам ти, добре ще го пазя.

Рейчъл трябваше да признае, че е прав, вмъкна се, капнала, в леглото на Слейд и веднага заспа. Но сънят й беше тревожен, защото се вслушваше с едно ухо в мъчителното дишане на Тоби и тихия му хленч. На няколко пъти чу как Слейд приказва тихичко на детето, как го носи на ръце и беше благодарна, че Тоби лежи в силната му, сигурна прегръдка. Странно беше, че това я успокояваше. Още по-странно, че ръцете на Слейд, убийствено бързи при стрелба, можеха да се грижат толкова нежно и внимателно за едно бебе.

Слейд нямаше основания да се съмнява дали ще е добър настойник на децата — мислеше си в полудрямка Рейчъл. Та той стана за тях повече от баща, много повече от Джонатан. Вече не можеше да повярва, че е имало време, когато не е искала Слейд да поема грижата за децата, убедена, че е абсолютно неспособен за такава роля. Беше се лъгала, о, как се беше лъгала. Сега поне го признаваше. Докато Рейчъл потъваше в дълбок сън, Слейд свиреше тихичко с хармоничката стара френска приспивна песен и гледаше лицето й — измъчено, угрижено и все пак толкова хубаво на светлината на огъня. Гледаше я и люлееше детето, за да го приспи.

На сутринта дойде Сийкс, спусна вдървените си крака от коня, извика, та стопаните да го чуят, защото така повеляваше учтивостта на индианците, а после влезе в къщата да прегледа Тоби. Рейчъл и без него беше вече разбрала, че детето е сериозно болно и може би няма да живее. Въпреки всичко, което направиха за него тази нощ Слейд и тя, състоянието на Тоби рязко се бе влошило

Големите му сини очи сълзяха и бяха зачервени, имаше огромни лилави сенки, сякаш някой му бе нанесъл два удара. От носа му непрекъснато капеха мътни сополчета, гърдите му свистяха дрезгаво, а щом се закашляше, повръщаше гъста жълтозелена кашица. Бореше се за всяка глътчица въздух и не можеше да я поеме с малките си дробчета. С всяко вдишване гърдичките му се повдигаха толкова силно, че можеха да му се преброят ребрата. Гореше в треска, а гърдите му хъркаха толкова шумно, че Рейчъл можеше да ги чуе отдалеч. Вече не викаше от болка, а тихичко стенеше. Рейчъл беше като болна от страх за него.

Въпреки юлската жега тримата със Слейд и Сийкс поддържаха огъня със стъбла от овча опашка, за да не престава да се вдига пара от тенджерата. Непрекъснато варяха чай от млечка и наливаха Тоби ту с него, ту с чай от овча опашка, галеха малкото му гърло, когато не искаше да преглъща. Сменяха топлия компрес на гърдите му. Нищо не помогна и в края на краищата Рейчъл и Сийкс вече не знаеха какво да правят. Отчаяна, Рейчъл помоли Слейд да отиде в Уйчито и да доведе лекар.

— Не всички са шарлатани. Има и няколко добри лекари в града. Доведи доктор Фейбрик, ако го няма — доктор Оуенс или доктор Алън. — Не добави, че последният се занимава и с труповете, не искаше да мисли, че и Тоби може да умре.

Слейд препусна с черния си жребец. Сега можеха само да чакат, да се мъчат да облекчат страданията на Тоби и да се молят лекарят по-бързо да дойде.

Най-сетне пристигна доктор Фейбрик, който беше изродил в Уйчито стотици деца и затова имаше известен опит с детските болести. Той прегледа внимателно Тоби, установи, че пулсът му е много слаб и че има бронхит. Доктор Фейбрик направи всичко, което беше по силите му. Но сподели с Рейчъл и Слейд, че почти няма надежда детето да оживее.

— Бебето е много дребно и слабичко, няма нито теглото, нито ръста на седеммесечно кърмаче — обясни им лекарят. Затова бронхитът му е в толкова тежка форма. Детето просто няма сили да се справи с него. Моля ви, не се упреквайте за нищо. Направили сте всичко, което е било по силите ви, както и аз. Сега всичко е в божиите ръце. Много съжалявам. Ако бебето остане живо… — Той помълча малко, после добави: — Ако ви трябвам, ще дойда утре сутрин пак.

Вече по здрач добрият доктор се сбогува, след като отклони поканата им да остане за вечеря. Когато той си отиде, а с него и надеждите на Рейчъл, тя седна до люлката на Тоби. Люлееше го бавничко, бореше се със сълзите и се молеше безмълвно бог да запази живота на малкото. При всяко мъчително вдишване на Тоби сърцето й се свиваше, изпълваше я ужасен гняв срещу собственото й безсилие. Да, тази безпомощност беше най-страшното. Та тя така го обичаше, а той имаше такава нужда от нея.

През дългата нощ устата и ноктите на бебето станаха синкави. После изведнъж, малко след полунощ, Тоби изхърка още веднъж и умря.

Внезапната тишина подсказваше на Рейчъл, че детето е мъртво, но тя не искаше да повярва и продължаваше да се моли. После коленичи до люлката и сложи глава на гърдите му. Вече не чуваше и не чувстваше нищо.

— Тоби — повика тихичко, защото още не вярваше. — Тоби! — Може би се лъже и той още диша. Ужасена, Рейчъл сложи длан над устата му. Нищо! В отчаянието си тя го разтърси, сякаш можеше да го събуди. Но Тоби не даваше признаци на живот. — Не, о, моля те, мили боже, не! — стенеше тя, сложила ръка на устата си, за да сподави риданията. — Не!

Тя коленичи, зарови лице в ръцете си и заплака. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Тялото й беше студено като лед, стомахът й се присвиваше, струваше й се, че земята се е отворила под краката й, за да я погълне. Беше й зле, виеше й се свят, боеше се, че ей сега ще припадне. Главата й беше празна, обземаше я странно вцепенение и тя вече не можеше да разсъждава.

— Не, не! Той не е мъртъв! Не е мъртъв! Не е възможно! Не е възможно! О, Тоби, Тоби!

Той беше нейното бебе, нейното дете. Беше го приела с цялото си сърце, а сега нищо и никой не можеше да й го върне. Как беше възможно изведнъж да изчезне? Спомняше си как го държеше на ръце, как го хранеше, как го люлееше, как се чудеше на мъничките му пръстчета, как си играеше с крачетата му, а той се смееше от удоволствие. Спомняше си учудените му кръгли очи, сладкия му дъх на мляко и пудра, малкото му юмруче около пръста й, първия му смях, първото зъбче. Всичко това бе изчезнало, толкова бързо и завинаги. Както бе изчезнала майка й. Рейчъл беше останала без майка, сега остана и бездетна. Това не биваше да става. Тоби трябваше да живее. Тя трябваше да го гледа как расте, как става мъж и на свой ред има деца. Но това никога нямаше да стане и тя се чувстваше изоставена, стара и самотна, толкова самотна.

Не, не беше сама. Рейчъл го разбра, когато усети върху раменете си две ръце, не обичливите ръце на майка си, които уталожваха всяка нейна болка, а ръцете на Слейд. Той пак беше до нея, както всякога в трудни мигове, откакто беше дошъл. Той й помогна да стане и я изведе навън, за да не събуди братчетата и сестричетата на горкото бебе. На тях и без това ще им дойде много, толкова скоро след смъртта на баща им мислеше си Слейд и усети как го изпълва безсилен, страшен гняв срещу този бог, който бе допуснал Тоби да умре.

Слейд заведе Рейчъл в обора да се наплаче там до насита, защото после щеше да й се наложи да се овладее и да се появи сред хората със спокойно лице, въпреки мъката, бушуваща в нея. Да, тя щеше да го направи, защото не би искала децата да я видят разплакана. Рейчъл трябваше да е силна заради тях.

Седнал в сянката до къщата, Сийкс ги видя как прекосяват заедно двора. Слейд беше прегърнал със силна ръка раменете на хълцащата Рейчъл. Детето беше умряло. Сийкс стана и изчезна след миг в мрака. Малко по-навътре в прерията той вдигна ръце към звездното небе и запя индианската молитва за мъртвите.

В обора Рейчъл хлипаше в прегръдката на Слейд. Той я придържаше и я галеше успокоително по косата, защото не знаеше как иначе да я утеши.

— Защо, Слейд, защо? — питаше го тя, недоумяваща, като че ли той знаеше отговора на нейния въпрос. Но той не го знаеше. — Защо трябваше Тоби да умре, защо?

— Не зная, Рейчъл. Не зная защо стават тези неща. Не зная защо Господ го допуска. Много бих искал да зная, но не го зная. Не е справедливо, не е честно. Но такъв е животът, скъпа и ние не можем да го променим. Можем само да го изживеем, да се опитаме да го изживеем добре.

— Но Тоби, Тоби беше толкова малък и невинен! Защо Бог му отне шанса да изживее живота си, защо? Защо нямаше късмет? А сега, сега е мъртъв, а беше толкова мъничък и му беше толкова… толкова рано да умира!

— Ние всички ще умрем, Рейчъл — каза тихо Слейд, — от деня, в който се раждаме, почваме да умираме. Просто едни умират по-рано от други. Кой знае, може би Тоби е един от щастливците. Не зная. Животът е суров, Рейчъл и в края на краищата всички ще умрем. Само че силните се борят по-добре и за тях смъртта идва по-късно, това е всичко.

— Но тогава има ли изобщо някакъв смисъл в живота. Слейд? — попита тя с горчивина и избърса сълзите си. — Ако всичко е напразно, защо изобщо се раждаме?

— И това е тайна за мене, мила. Само Бог знае отговора.

Двамата замълчаха, всеки насаме с мислите си. Откъм прерията долиташе песента на индианеца и изведнъж хиляди спомени нахлуха в душата на Слейд: спомни си за чернокожите, които пееха в неделни дни църковни песни в Сайприс Хил, плантацията на неговия баща, спомни си за Батист Робийар, за майка си, танцуваща в голямата бална зала с врати отворени към Мисисипи, за Терез Дювалие как тича в бяла рокля с гардении в косата по залятата от лунна светлина трева, за любимата си полусестра Индия със смеещи се сини очи и развята черна коса… Всички бяха мъртви, всички, с изключение на жената, която държеше сега в прегръдките си — Рейчъл, жива и топла, с безкрайни сили в привидно толкова крехкото младо тяло и с толкова храброст в смелото сърце. Но дори нея беше прекършила смъртта на Тоби.

— Той ни чу, Слейд — прошепна тя топло и вдигна към него мокрото си от сълзите лице, а той разбра, че говори за детето. — Той ни чу, сигурна съм. Вярно, ние не сме истинските му родители, но той не познаваше нито Индия, нито Джонатан. Тоби беше наше дете! Сякаш родено от нас, от теб и от мен. О, Слейд, люби ме! Тук! Сега! Не искам да мисля повече за смъртта. Иначе ще полудея. Сигурна съм. Обичай ме! Вземи ме, научи ме. Моля те, аз го искам, аз…

Беше сключила ръце на шията му, беше притиснала силно тялото си към неговото и покриваше лицето, устните му с целувки. Дори монах би се поддал на изкушението, но Слейд не беше монах. Възбуден от внезапно избухналата й страст, той я притисна към себе си. Водовъртеж от страст и желание завъртя и двамата, когато устните му докоснаха нейните, а езикът му овладя, парещ, нейната уста. Целуваше я жадно, устните му бяха корави, покоряващи, сякаш с думите си бе събудила в него звяра. Но Рейчъл вече не се боеше, защото пламналата в него брутална страст, беше обхванала и нея. Отговаряше на целувките му с неутолима жажда, сякаш беше празен съд, копнеещ да бъде напълнен, а целувките му бяха само глътка от сладкото лятно вино, за което жадуваше. Езикът й се увиваше около неговия, въртеше се, притискаше се, допираше го с леки бързи докосвания, от които тялото й се изпълваше с наслада. Влажната й уста поглъщаше жадно дъха му, зъбите й се впиваха в устните му. Ноктите й се забиха в голите му гърди и ги разкървавиха.

Това накара Слейд да си възвърне разума. Той я отблъсна толкова грубо, че утре сутринта ръцете й сигурно щяха да са целите в синини. Той беше скитник и знаеше какво изпитва тя, инстинктивното, сляпо желание да създава живот пред лицето на смъртта. Той беше изпитвал това чувство стотици пъти. Тя копнееше да изпълни с него бездната, която се беше отворила със смъртта на Тоби, той трябваше да я накара да забрави, че детето е мъртво, че животът е тежък, трябваше да премахне болката и да излекува болното й сърце. Слейд беше готов да й даде всичко това. Копнееше да й го даде, но не на това място и не сега. Рейчъл не беше жена, готова в един миг да се отдаде, без после горчиво да съжалява и да се презира, а той не беше мъж, способен да използува миг на слабост и мъка. Не, не можеше да й стори това. Не искаше да й го стори. Трябва да си беше загубил ума, та изобщо допусна да стигнат толкова далеч.

— Не, не — каза той студено и си пое дъх. — Не, няма да го направим. Казах вече — не! Аз те желая, Рейчъл, знаеш го. Но не сега. Не по този начин. Чуй ме. После би се намразила, че си ме любила, докато бебето е лежало мъртво в люлката си, би намразила и мен. А аз не бих могъл да го понеса, аз… той млъкна, един мускул трепереше на бузата му. После каза малко по-меко: — Върни се в къщата, Рейчъл, върви, скъпа. Моля те. Там лежи дете, което трябва да бъде погребано, а това между нас трябва да почака, кълна ти се, че ако изчакаме, то после повече ще ни се услади.

Шокирана, ужасена, че е могла до такава степен да се забрави, да се хвърли в мъката си безсрамно на врата му, Рейчъл побърза да излезе от обора. Препъваше се като сляпа. Изглежда, беше си загубила ума. Спря, хълцайки, на прага на къщата, пое си дъх, овладя се, колкото можеше, за да посрещне онова, която я очакваше вътре. После отвори бавно вратата и влезе при бебето, което лежеше, неподвижно и безмълвно в люлката си.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Животът продължи все същият, само че в къщата вече нямаше бебе, а под самотното, посадено от Рейчъл дърво, имаше не четири, а пет гроба.

От време на време, рано сутрин или по здрач, тя отиваше там, за да остане насаме с мислите си и да сложи полски цветя върху хълмчето сред покритата с високи треви безкрайна прерия. Рейчъл се грижеше за гроба на Джонатан не по-малко, отколкото за останалите. Беше простила на мъртвия онова, което не можа да му прости, докато беше жив.

Сийкс си бе отишъл — и без туй този път остана по дълго от обикновено, — а Рейчъл се питаше със свито сърце дали ще го види пак. Изведнъж разбра, че колкото и да вярва, че той никога няма да се промени, Сийкс е стар човек с душа омрачена от предвиждания за бъдещето, в което няма място за него и събратята му. Техният начин да живеят в хармония с природата изчезваше заедно с огромните стада бизони, за които й беше разказвал. Всяка зима смъртта го следваше все по-отблизо по петите и сега вече знаеше, че в душата си Сийкс се радва на идването й.

Тя тъкмо бе коленичила в тревата до гробовете и утринното слънце позлатяваше косата й, когато Сийкс дойде да се сбогува. Приближи се бавно на коня с вързани за седлото два денка и още преди да спре и с мъка да се спеши, тя вече знаеше, че Сийкс си отива и стана, за да изрази уважението си към него. Болка прониза сърцето й, защото знаеше, че един ден ще трябва да понесе и неговата загуба. Питаше се вярно ли е, че бог слага върху плещите на всеки човек само толкова тежест, колкото той може да носи.

Сийкс стоя един миг неподвижен, загледан в самотното дърво на хълма. Въпреки дългото горещо лято, лютата зима и безспирния вятър, то простираше храбро клони към небето, сякаш се молеше, или искаше да стигне слънцето и звездите.

После той каза:

— Добро място за гроб.

— Да — отвърна тя тихо и знаеше, че той който нямаше семейство освен нейното, иска да лежи тук, когато настъпи и неговият час.

— Ти ще се погрижиш. — Беше констатация, не въпрос.

— Да — каза тя.

Той кимна — не беше и очаквал друг отговор. После тъмните му очи се взряха в лицето й, за да го запомнят добре, той протегна ръка да я положи с изпълнен с обич, толкова познат за нея жест, върху косата й.

— Все си мисля — тя е като слънчева светлина — каза той тихо.

— О, Сийкс, Сийкс! — възкликна тихо Рейчъл. С плувнали в сълзи очи тя прегърна приятеля си и го притисна силно към себе си. Един дълъг миг той я държа в обятията си, а разкривените му стари пръсти галеха с любов косата й. После той поклати тъжно глава и отстъпи внимателно, но решително стъпка назад, извърнал глава, за да не види Рейчъл колко е разстроен. Преди да яхне коня, измъкна предвидливо чадъра от товара върху гърба му. Погледна още веднъж към Рейчъл, която стоеше мълчалива и разплакана.

— Другото лято пак дойда — обеща той и се престори, че изобщо не вижда сълзите й — надявам се тогава друсам на колене малкото на Воин и Полско Цвете. Воин мъдър мъж, като Сийкс, а мъдър мъж никога не се опитва заповядва на любовта, но когато тя дойде, слуша песента на сърцето си.

После индианецът отвори с леко изщракване чадъра и препусна — горда, странна фигура на фона на безкрайния хоризонт. Рейчъл гледаше подире му, докато той се изгуби от погледа й, сълзите блестяха върху почернялото й от слънцето лице, сърцето й преливаше от нежност. По свой начин Сийкс току що й бе казал, че я обича, а също, че и Слейд я обича.

Беше краят на юли и август вече навлизаше победоносно в страната. Равнините бяха изпълнени с дъха на прясно ожънати ниви. Мъжете се трудеха от ранно утро до късна вечер, жънеха онова, което бяха посели. По това време работната ръка не достигаше, та и момчетата трябваше да помагат, даже Андрю. А момичетата, дори Нейоми, помагаха на Рейчъл да готви за гладните мъже. В цялата околност мъже обикаляха от ферма на ферма да помагат, а жените ги следваха, за да поемат готвенето. Във фермата на Гюс всички ратаи бяха от Средния запад и той ги задържа след жътва, да помагат и да се веселят на сватбата му.

Рейчъл пожела от все сърце щастие на младоженците. Но вече знаеше, че що се отнася до Ливи, наистина не се е лъгала. Като езическия бог Янус, тя имаше две лица. Привидно беше сърдечна, весела, доброжелателна, но зад тази маска се криеше лош характер. Беше ужасно ревнива и намрази Рейчъл, защото Гюс я е ухажвал, макар да знаеше, че тя никога не му е давала дума. Сега Рейчъл често улавяше враждебните, остри погледи на момичето и се чувстваше като избоден игленик, смаяна от омразата и неприязънта на младата шведка. Ливи умееше майсторски да прикрива злобата си и на сватбата успя да убеди всички, освен Рейчъл, че е сладко и любвеобилно женче, чудесна съпруга за Гюс.

Тя наистина ще е добра съпруга, защо не? — мислеше си Рейчъл. Не се съмняваше, че Ливи много ще работи, за да убеди всички съседи на десет мили наоколо, че е идеална жена и домакиня. Изобщо нямаше да проумее, че тук всеки е така зает с грижите за собствената си ферма, че изобщо не го интересуват успехите или неуспехите на околните. Рейчъл не харесваше шведката, но искрено я съжаляваше, защото според нея Ливи никога няма да е истински щастлива, ще държи само на външния блясък и, което беше още по-тъжно, изобщо няма да забелязва разликата. Още повече съжаляваше Гюс, че се остави така лесно да го измамят. Но може би с течение на времето неговата любов ще помогне на Ливи да се освободи от несигурността и страха, ще я направи по-добра и по-обичлива. Не беше изключено Гюс никога да не прозре колко злоба се таи в душата на съпругата му, кой знае.

Рейчъл имаше предостатъчно собствени проблеми, пък и човешката природа, добра, или лоша, е такава, че собственият настъпен пръст е много по-важен от отрязания крак на съседа и тя скоро престана да мисли за брака на Гюс и Ливи. Беше ги забравила, когато Адам се появи един ден с новина, която трябваше да стане съдбоносна за Слейд.

Рейчъл нямаше да забрави до края на живота си този ден, защото не беше виждала и нямаше да види втори път Слейд така силно разстроен. От очите му сякаш изхвърчаха искри, когато Адам му подаде една нищо и никаква карта за игра, беше толкова страховит, че въпреки безмерната си любов към него, Рейчъл усети как кръвта се смразява в жилите й. Обезумяла от страх, разбра инстинктивно: случило се е нещо ужасно и така е променило всичко между тях двамата, че то едва ли ще стане някога каквото е било преди.

— Играх вчера фаро в една кръчма в Дилейно — започна Адам, за да обясни как се е озовала у него тази карта. Изчерви се при това признание и не смееше да погледне в очите Ева, която настръхна при тази новина и го изгледа укоризнено. — Както и да е, няма значение — продължи младежът. — Важното е, че на същата маса седеше някакъв тип. Не приличаше на обичайните посетители на Дилейно, беше добре облечен джентълмен. Отначало помислих, че е някой глупак, току що пристигнал с дилижанса от Изтока, някой френски франт — не го казвам, за да те обидя Слейд, но се оказа, че не е.

— Пи доста и все от скъпите вина, но изобщо не му пролича, въпреки че трябва да е бил пиян, защото не мога да си обясня по друг начин държането му. Докато играехме, той изведнъж реши, че крупието го мами — може и така да е било, не знам. Не си представям по кой начин, но не е изключено, нали? Стана кавга, крупието измъкна от ръкава си нож и докато някой успее да се намеси, французинът извади мълниеносно от джоба си пистолет „Деринджър“ и улучи крупието точно между очите. През живота си не бях виждал такова нещо, Слейд, кръвта беше изпръскала всичко наоколо. — Адам млъкна, уплашен, когато видя, че Ева пребледня. Но после продължи:

— … Работата е там, че след като всичко свърши, след като отнесоха крупието, а французинът даде на бармана пари, за да не вика шерифа, — имам чувството, че е от издирваните — този тип седна най-невъзмутимо и хладнокръвно на масата, сякаш нищо не се беше случило.

— Уф, нали знаете колко се интересувам от оръжие, та го заговорих и както си приказвахме, споменах между другото, че си имаме в Уйчито един прочут стрелец. — О, че кой е той? — попита французинът и аз рекох: — Слейд Меверик. Той ме изгледа изведнъж много странно и млъкна, да речеш, че го бях цапардосал с нещо по главата. После взе тестето карти, заизмъква ги една по една, докато не намери тази, която ви донесох, Слейд. Той дълго я гледа, като да беше за него нещо съвсем особено. После ми я даде и ме помоли да бъде така любезен да ви я донеса, понеже ви познавал, поръча също да ви попитам, дали още ви бива да играете фаро. Какво значи това, Слейд? — попита любопитно Адам. — Знаете ли какво значи?

Стрелецът мълча толкова дълго, че Рейчъл вече си помисли, че не желае да отговаря на младежа, но Слейд най-после изръмжа:

— Да, зная.

После скочи и излезе от къщата. Никой не каза нито дума, а Рейчъл стана и тръгна да търси Слейд. Отвори тихо вратата и излезе в нощния мрак. Той стоеше неподвижен на лунната светлина, малко по-надалеч, в прерията. Бавно, без да знае какво я очаква, Рейчъл се приближи към него. Сърцето й туптеше в гърлото.

Слейд не я чу да идва, беше сякаш в транс, втренчил поглед в картата в ръката си. Беше тройка купа — картата, с която Дигър Тибо загуби на фаро през онази нощ, когато Слейд му отне неговата възлюбена Терез Дювалие. Тройка купа — символ на преливащия от страст и ревност триъгълник, който бяха образували те тримата преди повече от десет години. Тройка купа, картата, върху която Дигър беше надраскал безсрамното си предизвикателство, отвело и тримата под прочутите брястове, където ставаха дуелите в Ню Орлиънс. Тройка купа, Терез беше мъртва, а Дигър още жив. Още жив! Слейд усети как кръвта нахлува в главата му и трябваше да направи усилие, за да се върне към действителността.

Беше така потънал в спомените си, че дочу шумолящите стъпки на Рейчъл по сухата трева, когато тя беше вече почти до него. Със школувания инстинкт на стрелец, Слейд пусна картата и посегна мълниеносно към колтовете.

— За бога, Рейчъл! — изруга той, когато я видя и прибра пистолетите в кобурите. — Друг път не се промъквай по този начин до мен!

— Не съм се промъквала, Слейд. — Тя се наведе и вдигна картата. — Какво значи това, Слейд? — попита тя и му я подаде с трепереща ръка.

— Не ме питай, Рейчъл! — заповяда той. — Още повече, че изобщо не би искала да знаеш.

— Напротив, искам. Имам право да зная, Слейд!

— Не, нямаш!

— О да, имам. Ти ми даде това право, Слейд. Защото прогони Гюс и разказа на семейство Кейфе, че съм ти годеница. Не биваше да го вършиш, ако не искаш да имам права върху теб, ако не искаш да стана част от твоя живот. Затова те питам: Какво означава тази карта?

— Е добре — отвърна той, след като поразмисли. — Ще ти разкажа. Но това, което ще чуеш, няма да ти хареса. Да не кажеш после, че не съм те предупредил, че не си настоявала. Той си пое дъх, после каза навъсено: — Това е безвкусна шега, съзнателна обида, предизвикателство, на което не мога да не отговоря. Това означава, че ако са ми останали поне капчица гордост и смелост, — а ти знаеш, че те не ми липсват, Рейчъл, — трябва да отида в града и да убия един човек.

Още докато Адам подаваше картата на Слейд, Рейчъл си помисли подобно нещо, но въпреки това сега стана бяла като платно.

— Но… защо? Защо?

Слейд не отговори веднага. После отвори най-сетне заключената врата към спомените за тъмното си минало, разказа й за бурната си младост, за скандалния дуел в Ню Орлиънс и непознатото момиче, което бе обичал. Рейчъл го слушаше мълчаливо, не смееше да го прекъсне, защото усещаше, че е първият човек, комуто той разказва всичко това.

— Спомняш ли си, че ти бях разказвал за едно момиче в Ню Орлиънс, което обичах и, което… което умря — попита той? — Рейчъл кимна и той продължи: — Името й беше Терез Дювалие, беше крупие в игрален дом във Френския квартал. Имаше и черна кръв в жилите си, беше проститутка, защото по онова време за жени като нея нямаше друга възможност, ако искаха да получат нещичко от живота. — Слейд замълча, спомни си какво беше тогава положението на жени като Терез Дювалие. После продължи и сега думите се изливаха като поток, сякаш са били заключени прекалено дълго в него. — О, Рейчъл, тя беше толкова тъмнокоса, колкото ти си руса, с дълга гарваново-черни коси, а кожата й беше почти бяла. Беше толкова хубава и аз толкова я обичах — изповядваше се той и думите му се забиваха като нож в сърцето на Рейчъл. — Обичах я, макар да знаех, че заради черната й кръв, няма да мога да се оженя за нея. Това би убило моя баща. Той нямаше да го преживее и макар да не го почитах, не исках да ставам причина за смъртта му.

— Но аз имах приятел, или поне в началото ми беше такъв. Дигър Тибо също беше влюбен в Терез и тя предпочете изпърво него. Беше пет години по-голям от мен, по-опитен и светски така поне си мисля сега, — всеки случай имаше и повече пари, защото моят баща ме беше изпъдил от къщи без петак в джоба. Но Дигър беше бесен, Рейчъл, по-бесен и от мен, а в семейство Тибо са ставали ужасни неща. Бяха се женили толкова дълго помежду си, че почти всички бяха на границата на лудостта, а Дигър беше измежду най-тежките случаи. Въпреки това привличаше симпатиите на плантаторските синчета.

— Разбира се, Дигър не беше истинското му име, казваше се Доминик. Наричахме го Дигър, защото имаше неприятния навик, излезе ли на дуел, да изпраща съперниците си в гроба. Прякорът беше зловеща шега, защото в Ню Орлиънс мъртвите се погребват над земята, иначе има опасност, когато реките придойдат, водата да ги отвлече.

— Дигър се държеше зверски с Терез, биеше я с камшик, както беше шибал преди войната робите си, унижаваше я по начини, които не искам да ти описвам. Много пъти се опитвах да я склоня да го напусне. Но тя ужасно се боеше от него, от това, което е способен да й стори, въпреки че междувременно се бяхме влюбили един в друг и не изпускахме случай да се срещаме тайно. Уверявах я, че ще я защитя, но тя продължаваше да се бои.

— А после, една нощ, докато играехме фаро в дома, където работеше Терез, Дигър изведнъж почна да твърди, че тя е подменила в моя полза картите в тестето, за да може той да загуби, а пък аз да спечеля. Той стана от масата, разтърси я, удари я и тогава Терез не издържа. Тя се развика, почна да го ругае и не спря, докато не каза всичко: колко го мрази и че ние тайно се обичаме, че ще избяга с мен, че не иска повече да го вижда. Това беше истерия и аз я заведох у дома й. Там дойде вест от Дигър — той ме викаше на дуел, а предизвикателството си беше надраскал на върху тройка купа, картата, с която беше загубил тази нощ. Беше пиян и не искаше да чака дуелът да бъде подготвен както му е редът. А понеже аз също бях пиян, приех, бесен от яд, предизвикателството.

— Въпреки възраженията ми, Терез настоя да ме придружи. Тя чакаше в каретата под брястовете, докато Дигър и аз допряхме гърбове, а после отмерихме крачките, всеки с един от пистолетите на Дигър в ръка. Тогава не можех да си представя какво изживява в този миг Терез. Но в последния миг, когато вече се обръщахме, за да стреляме, тя изскочи от колата и се затича между дърветата към мен. Може би Дигър се бе обърнал измамно по-рано, отколкото трябваше и тя е искала да ме предупреди. Но не е изключено и да се е държал почтено, а тя просто да е полудяла от страх, че няма да го убия — та той беше изпратил толкова хора на онзи свят — и сега се опитваше да ми спаси живота. Казах ти — не знаех и никога няма да го разбера, защото това проклето копеле Дигър, вместо да стреля в мен, просто разстреля Терез. Беше я улучил хладнокръвно и безмилостно. Той уби Терез пред очите ми, защото знаеше колко я обичам. Понякога, понякога си мисля, че никога няма да го забравя… — Слейд млъкна и се опита да се овладее, а после продължи тихо:

— … Никога няма да забравя как стоеше там и се хилеше като луд, продължи да се смее дори когато натиснах спусъка и стрелях, а той падна. Не знаех дали е мъртъв. Вдигнах Терез на ръце, сложих я в каретата и препуснах като луд до първия лекар. Но беше късно. Когато стигнахме, тя беше мъртва. Гласът на Слейд стана зловещо глух. — От тогава прочиствам света от мръсници като Дигър Тибо — каза той, — а сега, когато зная, че е още жив, ще довърша онова, което започнах през онази нощ в Ню Орлиънс. Дължа го на Терез. Дължа го на самия себе си.

Сълзите по лицето й проблясваха като малки призми на лунната светлина и Рейчъл понечи нещо да каже, да протестира — тя го обичаше и се боеше да не го загуби, както се бе страхувала от това и Терез Дювалие. Но Слейд я накара с един само жест да замълчи.

— Не, нито дума, Рейчъл. Губиш си само времето, ако искаш да ме придумаш да не отида. Не мога да не отида. Известни са ми всички разумни доводи за това, че е по-добре да не се срещам с Дигър, но имам и една единствена, но толкова неумолима причина да го сторя, и тя е предостатъчна. Тя натежава над всичко. Затова, моля те, прибери се. Моля те, Рейчъл. Трябва да остана за малко сам и да помисля всичко, за да го видя ясно.

Рейчъл напразно се опита да сподави хълцането си, обърна се и изтича към къщата. Слейд гледаше подире й с буца в гърлото и се опитваше да не се поддаде на чувствата си. След малко тръгна е решителна крачка към обора да впрегне колата и да отведе децата у дома им.

В обора свари Поук. Скитникът го погледна мълчаливо на трепкащата светлина на фенера и пак се обърна рязко към конете. Поук въздъхна. Задачата, която си бе поставил нямаше да е лесна. Но той не се отказа.

— Слейд, имаш ли минутка време за мен? — попита той.

— Да не си решил случайно да се набъркваш в моите работи, Поук? По дяволите, човек не може да остане тук минута спокоен — отряза го грубо Слейд. После попита недоверчиво: — Рейчъл ли те изпрати?

— Не-е-е, не ме е пращала. И бъди, ако обичаш, малко по-учтив, като приказваш с мене, Слейд Меверик. Войната свърши и аз съм свободен чернокож. — заяви Поук. — Не съм един от негрите в плантацията на баща ти. Не го забравяй, освен това не съм и чак толкова дърт, та да не мога да те опердаша. Но все трябва да се намери някой да защити госпожица Рейчъл. Фремънт май вече не може да те понася, понеже си наскърбил момичето и вече е готов да посегне към пушката. Поук си пое дъх, после каза: — Ти добре знаеш, че Рейчъл те обича, Слейд.

Негърът видя със задоволство как Слейд направо се вцепени, но успя да се овладее и да продължи да се занимава с конете си.

— Ти май нещо си сънувал, Поук — измърмори той.

— Ами, няма такова нещо. Човече, помниш ли деня, когато Окс те фрасна със стола по главата, а? Амче аз си рекох, момичето ще припадне, като те гледа проснат на земята. Беше побесняла, награби крак от стола и за малко да претрепе стария Окс. Би го, ти казвам, яко го би. Познавам Рейчъл откакто се е пръкнала на тоя свят, и ти казвам, толкова разтревожена не бях я виждал. Понеже тя тогава помисли, че си умрял. А сега искаш да ходиш да се стреляш с оня французин и да рискуваш той тебе да утрепе, така ли?

— Това Рейчъл ли ти го каза? — попита Слейд, разярен.

— Ами. Трябва ли някой да ми го казва? Нали те гледах как я зяпаше тая карта — като че призрак беше видял. Аз съм от Юга и зная много за дуелите. Туй, дето го разправи Адам и като зная, че преди да дойдеш тука, си бил наемен убиец, то ми стига, няма нужда да съм ясновидец. Нали зная, че картата е предизвикателство за дуел. Но сега съм тук, за да ти кажа, че днес хората вече не се дуелират и миналото е погребано, Слейд. Не можеш вече нищо да промениш. Нито сега, нито когато и да било. Никой не може, това е положението!

— И така да е, но мъж, с поне капчица смелост в сърцето, не се отказва от дуел — отвърна упорито Слейд.

— На времето и аз мислех така — съгласи се Поук, — но Улис ме научи на нещо по-добро. Ти не познаваш Улис, таткото на Рейчъл. Но той и госпожа Виктория, нейната майка бяха добри хора, такива рядко се срещат. Те ме прибраха преди години, още преди войната, преди госпожица Рейчъл да се роди. Бях роб, избягал от Юга и бях стигнал криво-ляво до Севера. Крадях, за да не пукна от глад, спях по улиците, когато Улис ме видя и ме доведе в дома си. Бях се почти побъркал от страх от ловците на избягали роби, а се срамувах, че съм избягал. Все ми се струваше, че е било подло. Но Улис ми каза, че в този живот често се иска повече кураж, за да избягаш, отколкото за да останеш и да се бориш.

— Вече нямах семейство, децата ми ги продадоха нагоре по реката, а жена ми… ами белият човек… ако може да се нарече човек — тоя, дето му бяхме роби, той една вечер се напи и я би и я изнасили, понеже отказала да легне с него и с негови приятели. И тогава й се изредили всичките. Като свършили, тя вече била мъртва. И тогава аз го убих. Затова избягах и затова ме беше толкова страх да не ме спипат ловците на роби. Щяха да ме обесят. Но Фремънт, Улис и Виктория ме скриха и ме запазиха, и после те ми станаха семейството.

— Затова искам да поговорим, Слейд, понеже не понасям да причиняват мъка на щерката на госпожа Виктория, затова. Зная, че на онуй момиченце в къщата ще му се пръсне сърцето, ако ти се случи нещо и не се върнеш. Нали имаш почтени намерения за детето, или? Искам да кажа… както наобикаляш вече от месеци тук и се държиш като да си от семейството, реших, че сте се разбрали с госпойца Рейчъл и ще се жените. Да не би да съм на погрешен път?

— Не, не си — отговори кратко Слейд.

— Защо тогава рискуваш госпойца Рейчъл да овдовее преди да е станала омъжена жена? Не е честно, първо натири стария Окс, а сега ще избягаш и ще я оставиш на сухо, така ли? Нея Окс много не я интересуваше, но тебе те обича, Слейд, а госпойца Рейчъл е от жените, дето си дават цялото сърце на обикнатия мъж. Казвам ти го тук и сега, случи ли ти се нещо, детето няма да те забрави, докато е живо. Според мен, ако един мъж обича една жена, той не рискува да я изостави така.

— Не, Поук, прав си — съгласи се Слейд и се качи на капрата. — Но, дали му харесва или не, един мъж трябва да изпълни дълга си. И не се тревожи за мен или за Рейчъл, чу ли какво ти казах? Тя е силна жена и ако ме обича, както твърдиш, сърцето ще й подскаже, че съм длъжен да загърбя миналото си, да очистя всичко пред себе си, ако искаме да заживеем заедно, както тя си го представя и както си го представям и аз. Щях ли иначе толкова да се замислям какво мога да й причиня. Не бой се! Зная да как да се пазя и ще се върна. Бъди сигурен!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Тази вечер, дълго след като Слейд, Адам и децата си отидоха, а Фремънт и Поук си легнаха, Рейчъл седя на прага на къщата, потънала в мълчалива молитва. Знаеше, че не може да възпре Слейд да се срещне с Дигър Тибо, че стрелецът би се презрял като страхливец, ако не приеме предизвикателството. По някакъв свой, странен начин, тя също не искаше да попречи на дуела.

Неочакваната поява на Тибо в живота на Слейд беше отворила всички стари рани, беше пробудила предишните му чувства към Терез Дювалие. Досега тези рани и чувства бяха само умиращи, почти забравени спомени — Рейчъл беше сигурна, че е така. Но Дигър им беше вдъхнал нов живот и предишната болка и страст бяха пламнали с нова сила. Рейчъл не се лъжеше: Слейд ще бъде свободен да я обича и да гради с нея новия си живот, само ако погребе миналото и затвори книгата със спомените.

Тя се опитваше да надвие страха си, като си повтаряше, че Слейд е добър професионалист, как иначе би останал толкова време жив. Но доводите на разума не бяха достатъчни. Нещо в разказа му беше я уплашило до смърт, но не можеше да каже какво именно. Знаеше само, че не се ограничава с факта, че Дигър Тибо е хладнокръвен убиец. Рейчъл си припомняше, отново и отново, трагичния разказ на Слейд. Но ужасяващото си оставаше неуловимо. Мислеше си, че Слейд може да умре, а тя никога да не му каже, че го обича. Дълбоката мъка след смъртта на Тоби и тежкият труд по жътва не й оставиха време, а тя все чакаше подходящ момент.

Не беше ли чакала прекалено дълго? Тази мисъл я терзаеше, не я напускаше и вече почти бе решила да препусне към фермата на Слейд. После съобрази, че и той и децата сигурно вече спят, че ще ги събуди и ще трябва да каже на Слейд пред всички какво изпитва към него. Рейчъл реши, че ще му го каже сутринта, още в зори. Господ й дължеше поне това. Нима можеше да е толкова жесток, та да й отнеме Тоби, а сега и Слейд, и то преди да му е признала любовта си. Не, не можеше да се примири, трябваше да намери изход.

В далечината проблясваха светкавици и напомняха фойерверк. Но не се чуваше гръм, не валеше и това уплаши Рейчъл. Нещо ужасно се надигаше в природата и страховете й се засилиха. Тя се прибра и си легна. Но дълго не можа да заспи, а после сънува кошмари, в които Слейд стоеше насред прерията под съвсем черно небе, а някъде наблизо тъмна фигура се смееше сатанински и от пистолета й бълваха пламъци.

На заранта небето беше оловно, дъждовните облаци в далечината носеха мрак, беше задушно и влажно, вятърът беше слаб, някак потискащ и наоколо не помръдваше нищо — беше неестественото затишие преди лятна буря. Яхнала Сънфлауър, Рейчъл се взираше тревожно в хоризонта, защото се боеше от проливен дъжд или дори нещо по-лошо. Въпреки това продължи да язди, решила да изпълни мисията си. Не й беше за пръв път да се прибере мокра от дъжда, положително нямаше да е и последният.

Ева каза на Рейчъл, че Слейд е потеглил още в зори, но не към града, а към далечните ниви. Беше взел два чувала шишета и консервени кутии. Затова момичето предполагаше, че е отишъл да се упражнява в стрелба, за да е готов за срещата си с Дигър Тибо. Рейчъл наистина свари стрелеца да се цели по шишета и кутии, които беше наредил върху една скала сред прерията.

Като я видя да слиза от коня, той я изгледа строго. После наведе сърдито лице към револвера, изхвърли празните гилзи и отново го зареди.

— Само си си губила времето да идваш дотука, Рейчъл — каза той рязко. — Няма да ме склониш да се откажа от намеренията си.

— Зная.

Това го накара да млъкне за миг. Завъртя, за да го провери, барабана на револвера, после пъхна, доволен, оръжието в кобура. Приближи се към нея, скръстил ръце на гърди.

— В такъв случай какво те носи насам? — попита с леден тон.

Рейчъл отдавна не се беше сблъсквала с някои неприятни черти в неговия характер и сега се почувства уязвена. Неприязнената му сдържаност я възпря да му прави тъкмо сега признания в любов. Не знаеше какво да каже, как да се държи. Почти съжали, че беше дошла. Въпреки това не можеше и да яхне коня и да се прибере. Преглътна, а после каза:

— Дойдох да се сбогуваме, за в случай, че… че… — Рейчъл си прехапа долната устна, очите й плувнаха в сълзи: — О, Слейд, Слейд — извика тя с треперещ глас. — Защо трябва да си толкова коравосърдечен тъкмо днес, та нали знаеш колко много, колко много… наистина, не съм го заслужила! Зная, зная, че аз…

— Наистина не си го заслужила — измърмори той и я прегърна, притисна я към себе си, целуна я по косата. — Прости ми, скъпа, съжалявам. Държа се така защото се боя да не отстъпя, страхувам се, че няма да мога да отида в града и да те оставя. Но аз съм длъжен да го направя, Рейчъл, ти трябва да разбереш, че не мога да не отида, още повече, че знаеш причината.

— Да, да, разбирам, че е твой дълг, но не мога да не го мразя, защото не искам да отидеш. О, Слейд, толкова ме е страх. Пази се, моля те, пази се!

— Обещавам ти. — Той помълча малко, притисна треперещото й тяло към своето, сякаш не можеше да понесе раздялата им.

Беше заровил лице в косата й, беше затворил очи и галеше нежно къдриците й. После изведнъж чу жребеца си тревожно да цвили. Слейд вдигна глава и се взря с безмълвен ужас в невероятната, ужасяваща картина пред очите си. — Боже милостиви! — възкликна той. — Какво, по дяволите, е пък това?

Рейчъл се обърна и пребледня като платно. Докъдето поглед стигаше, небето беше като огромен кръвоизлив. Беше бледо, болезнено-зелено, с жълто-сивкави жилки, неумолим, застрашителен черен мрак беше сякаш готов да ги погълне. Той сякаш кипеше в преливащ котел и се разливаше по целия небосклон. Лекият ветрец беше утихнал, всичко беше застинало, неподвижно, а това беше предостатъчно, за да всее страх, защото в прерията винаги нещо се движеше. Не се чуваше нито звук и нищо не помръдваше. Тишината беше зловеща, напрегната, създаваше чувството, че внезапно се е задушила цялата земя.

Рейчъл и Слейд се взираха, затаили дъх, в колоса, затъмняващ небето, двамата бяха като джуджета спрямо невероятната му големина и силата, с която напредваше и поглъщаше хоризонта, сякаш дошла откъм морето гъста мъгла. Не, това не бяха подлудели буреносни облаци, които след малко ще се разкъсат и ще излеят съдържанието си. Мълнии не прорязваха този могъщ облак, не се чуваше и боботещ гръм. Като на котешки лапи се приближаваше титанът, промъкваше се бързо и ловко като пума, готова за скок. Слейд не беше виждал нищо подобно. Но Рейчъл знаеше какво е.

— Това е торнадо — каза тя тревожно и усети изведнъж как тъпанчетата на ушите й се изопнаха. — Трябва да се опитаме да се приберем в къщи и да се скрием в мазето, само там можем да сме на сигурно място.

Изтичаха и двамата към конете, които сега цвилеха високо и тревожно, дърпаха се, кръжаха и се вдигаха на задни крака, показвайки бялото на очите си. Рейчъл и Слейд с мъка успяха да ги яхнат и конете препуснаха като бесни. Рейчъл се озърна и разбра, че въпреки всичко вече е късно. Черният облак почти ги беше настигнал, той се олюляваше и се издуваше, готов да им разкрие скритата си истинска същност — смъртоносна сатанинска смесица от демонична сила и адска ярост. Беше като гигантска чиния, която се въртеше в небето като дервиш, после взе да се издължава и се превърна в тръба, готова да се забие като свредел в земята.

Сега дойдоха и шумовете.

Беше като тътена на милиони и милиони скакалци, като бръмченето на безброй пчели и насекоми. Ставаше все по-силен, докато се сля в ревящ и виещ хор на ужаса, в смразяващ кръвта надгробен вой на безброй дяволски гласове, събрани в грозен, пронизителен крясък, който съпровождаше демоничното сливане на небе и земя, покорило цялата прерия.

Гладното изчадие адово беше разтворило паст, поглъщаше всичко на пътя си, помиташе кал и боклук, угояваше призрачното си тяло, докато то стана тъмно и се превърна в огромна извиваща се змия, а тя пълзеше през равнината, изблизваше с отровния си сатанински език всичко на пътя си, растеше и се издуваше от дяволския си пир.

— По-бързо, Рейчъл, по-бързо! — изкрещя Слейд, надвиквайки ужасния вой, когато се обърна и зърна този отвратителен изрод на природата, който се спускаше от небето и безмилостно ги преследваше. — Бързай, за да си спасиш живота, Рейчъл!

— О не, няма да успеем, Слейд — извика му тя, но силното бучене заглуши думите й. — Такова чудовище уби родителите ми! Те не са потърсили убежище, а са се опитали да избягат. Слез от коня, Слейд, слизай, Слейд!

Рейчъл спря кобилата, нави бързо юздите и скочи. Краката й току що бяха докоснали земята, когато Сънфлауър препусна презглава. Слейд изруга, сигурен, че Рейчъл си е загубила ума и сега неговият жребец ще трябва да носи и двамата. Той обърна коня и препусна обратно, за да вземе Рейчъл. Но тя не му позволи да я качи на седлото.

— Слизай, Слейд — извика тя пак. — Слизай, ако не искаш да умреш!

Стрелецът просто не можеше да я остави на съдбата й, ако не друго, щяха поне заедно да умрат. Той скочи от седлото, нави юздите и пусна Форчън. Бурята беше измъкнала фибите от косата на Рейчъл и сега тя се увиваше край лицето й и го шибаше. Приличаше на луда и Слейд помисли за миг, че е загубила разсъдъка си. С гръб към торнадото и развени поли, тя стоеше като знаме на вятъра. Опита се да се задържи на крака, отметна коса, присви очи, за да се запази от праха, който ги заслепяваше и пареше кожата като въгленчета.

— Натам! — извика тя и посочи с пръст. — Торната яма!

Запрепъваха се, превити о две, натам. Слейд я придържаше, помагаше й, опитваше се да я запази от праха и вятъра. Но дори той нямаше достатъчно сили, за да се противопостави на грубата сила, която ги накара най-сетне да коленичат. Изпълзяха на четири крака последните метри до издълбаната яма и се притиснаха към земята. Слейд почти прикриваше Рейчъл с тялото си.

Сега торнадото беше черно като нощно небе, защото беше погълнало в огромната си зейнала паст тонове черна пръст. То идваше право към тях. Бяха безсилни, както бяха безсилни пред божието могъщество и гняв. Вече се мислеха за мъртви. Сърцата им биеха като едно, гърди до гърди, и двамата бяха изпълнени с ужас, но и с някаква странна, дива, неудържима възбуда, защото ако наистина трябваше да умрат, оставаше им поне утехата, че само на едно торнадо се оказа по силите да ги убие.

Знаеха, че е вече близо. Шумът беше оглушителен, като на останал без машинист локомотив. Той се носеше към тях, свирката му цепеше въздуха, а земята тътнеше под безбройните му колела. След миг беше вече над тях и огромното черно чудовище профуча по ръба на ямата. Натискът беше толкова силен, че тъпанчетата им за малко не се спукаха, торнадото ги притисна към земята и дробовете им се изпразниха в миг. Пясъкът ги заслепяваше, смъкваше кожата им, а те се вкопчваха един в друг в безплодно усилие да си помогнат. Сега не съществуваше нищо освен ужасяващата, необяснима ярост на бруталното, неподвластно на нищо насилие на природата, което ги превръщаше в нищожни прашинки

Очакваха торнадото да ги засипе, или да ги издигне високо във въздуха, очакваха да преминат в царството на забравата. В този кратък миг, който ги отделяше от вечността, сърцата им преливаха от общи спомени и любов и всеки горчиво съжаляваше, че не е споделил чувствата си. Но беше твърде късно.

Но ето че само след миг двамата осъзнаха, че смъртта ги е отминала, пощадила ги е, защото торнадото беше направило капризен скок от края на ямата към близкия хълм. Там спря за малко, сякаш за да огледа околността. После продължи нататък, избрало нов път за поразиите си. Едва на много мили далеч то щеше да загуби силата си, да се откъсне от земя и небе, да падне като отскубнато перо и да почне да се върти все по-бавно, преди да се прекърши и да се превърне в нищо.

Земята отново задиша, отначало съвсем леко. Тъмният хоризонт се проясни, слънцето вече се опитваше да си пробие път през разкъсаните облаци и тънкия слой прах.

Дълго след като торнадото изчезна в далечината, Рейчъл и Слейд продължаваха да лежат, мълчаливи и неподвижни един до друг, още неспособни да повярват докрай, че ги е отминало, че не ги е помел хаотичният му, необуздаем гняв. Смаяна, Рейчъл чуваше как сърцата им продължават да туптят и усещаше върху кожата си топлия дъх на Слейд. Да, бяха останали живи.

Буря от непознати чувства я изпълваше сега, силна и тътнеща като същинско торнадо. Останала жива и невредима, тя се усещаше като богиня! Здрава и читава! Кръвта шумеше в ушите й, подхранваше, като мистична сила, живота в цялото й тяло. Тя се обърна към Слейд и прочете в пламтящите му очи, че и той изпитва същото, мисли по същия начин. Като наемен убиец навярно го е изживявал неведнъж, неведнъж е гледал смъртта в очите. Но за Рейчъл това беше зашеметяващо и ново усещане, което искаше да сподели с него. С цялото си сърце и душа тя го желаеше, искаше го.

Торнадото й показа още веднъж колко бързо и безпощадно може да дойде смъртта — за нея и за онези, които обичаше. Затова имаше само едно желание: ако на Слейд му е писано да загине в предстоящия дуел с Дигър Тибо, да й остане поне споменът, че го е любила в сладостната лятна трева. Искаше да носи в себе си този спомен до края на дните си. Искаше да зае, че макар и за кратко, но е бил изцяло неин, каквото и да се случеше след това.

— Желая те, Слейд — прошепна тя. — Вземи ме. Люби ме. Моля те.

Един миг той я гледа безмълвно. Виждаше сияещото й лице, разрешената коса, заприличала на разпиляна слама и така искаше да зарови в нея лице, да я обвие около шията си. Готов съм да потъна в зелените, мамещи дълбини на очите й — мислеше си той. Ноздрите на хубавото й носле трептяха от радост, че е оживяла, а сега и от чудесното очакване. В нея се надигаше нещо, от което дъхът й се учести, сърцето й биеше все по-лудо…

Страст и желание. Беше така, както го каза Рейчъл. Тя го желаеше. Слейд го усещаше по начина, по който трепереше под него. Беше едно цяло със земята и така тръпнеше от напиращия в нея живот, сякаш той щеше да се излее от нея като буен поток, сякаш тя инстинктивно желаеше тъкмо това. Слейд Меверик я разбра и сега, както бе я разбрал в нощта, когато Тоби умря. Но днес нямаше траур, днес това не беше слабост, нито беше срамно. Този път тя нямаше да съжалява, че е разкрила чувствата си.

Погледът му се помрачи и в този миг Рейчъл разбра, че Слейд няма да се дръпне от нея. Обзе я дива възбуда. Устните й се разтвориха в безмълвно очакване, когато Слейд се нахвърли с тихо ръмжене върху нея и брутално овладя устата й. С всяка фибра на съществото си тя се притискаше към него, отваряше се за него, приемаше го с жадни устни и прострени ръце, притиснала тялото си към неговото. Колко добре си подхождаха телата им, сякаш създадени едно за друго.

Целуваха се, прегърнати, търкаляха се по земята и смъкваха взаимно дрехите си, докато останаха най-сетне съвсем голи и без да изпитват капчица срам. На Слейд му секна дъхът, когато зърна Рейчъл, позлатена като житен клас, по-хубава отколкото бе могъл някога да си я представи. Посегна алчно към нея и тя дойде в обятията му, алчна като него и телата им се сляха. Плът преливаше в плът, — те се вкусваха един друг, докосваха се, обладаваха се и се отдаваха.

Рейчъл не се опитваше да сдържа бликналата страст, желанието си за наслада. Не беше си представяла, че ще бъде така, не беше подозирала колко силно е дивото, лудо желание, което я погълна цялата, помитайки всички отбранителни линии. Сега беше уязвима и беззащитна, но вече й беше все едно. Сърцето й биеше лудо в гърдите, туптеше в ушите й, в шията, виеше й се свят, като след продължително тичане. Впиваше се трескаво в сладостните устни на Слейд, в езика и ръцете му, искаше все повече и повече.

Пръстите му се заровиха в разпилените й коси, повдигнаха лицето й към неговото. Езикът му ближеше нагло устните й, повтаряше очертанията им, задържаше се в ъгълчетата, преди да проникне в устата и да се заиграе в тъмната, влажна долинка, толкова майсторски, че Рейчъл само стенеше и отговаряше радостно на целувките му. Езикът й се обвиваше около неговия, докато и двамата не си поеха, задъхани, въздух.

Устните му пиеха сладостно от нейните, мустаците му я гъделичкаха. Той хапеше устата й, сякаш искаше да я погълне. Божичко, искам да я погълна — помисли си тъкмо в този миг Слейд почти тъжен, че беше чакал толкова дълго този ден. Целуваше я отново и отново, езикът му се наслаждаваше на медения вкус на меките й, покорни устни, между които се потапяше упорито и грубо, за да пробуди в нея омайните чувства и желания, които можеше да събуди единствено той.

Ръцете на Рейчъл се вкопчиха в разчорлените му коси, притеглиха го по-плътно към нея, когато устата му остави пареща диря от бузата до слепоочието й. Той зарови лице в косата й, вдишвайки дълбоко аромата на люляк, който се смесваше сега с потта, покрила тялото й в задушния ден.

— Рейчъл, мила — шепнеше й той пламенно в ухото, а топлият му дъх я караше да тръпне от наслада. — Ма cherie, mon amour!

Той стенеше и шепнеше френски думи, сякаш английските бяха неспособни да предадат чувствата му. Тя не разбираше думите, но това не я смущаваше. Сладките, меки каденци бяха като музика за нейните уши, докато той я целуваше, галеше я, а нейното желание ставаше все по-силно.

Устните му чертаеха пареща пътечка по тънкото й вратле до гърдите, където сърцето й трепкаше като уловена пеперуда. Горещият му език се задържаше там, докато ръцете му се разхождаха мамещо по цялото й тяло и галеха гърдите й. Тя затаи дъх, когато вятърът погали голото й тяло и докосна пъпките на гърдите, както ги бе докосвал Слейд с пръстите си — нежно и леко, преди да ги натисне с палци. Устните му пътуваха смело през долчинката между гърдите и поемаха ту едната, ту другата пъпка. Той ги докосваше леко със зъби, всмукваше ги в топлата, влажна пещера на устата си. Езикът му описваше сладостни кръгове и караше Рейчъл да изгаря от страст. Усещаше как зърното се втвърдява, става кораво като сладка слива и узрява, а той продължаваше да смуче, езикът му продължаваше танца си, до мига, в който тя усети, че повече не може да търпи и се притисна силно в него, вкопчила пръсти в косата му. Като огън горяха устните му върху нейните гърди. Той я притисна силно към себе си.

Тъмните къдрици на гърдите му бяха като копринени под ръцете й, над чувствителните връхчета на нейните гърди. Дланите й се плъзгаха по гладкия му гол гръб и тя усещаше как мускулите му набъбват под пръстите й, тя прокарваше лекичко нокти по кожата му, изстена леко, когато Слейд впи зъби в шията я. Ухапването му се превърна в целувка. После устните му отново завладяха нейните, а ръцете му отново посегнаха към гърдите й. Пръстите му галеха коравите връхчета. Когато ги галеше с ноктите на палците си, пъпките примираха от удоволствие, а членът на Слейд се втвърдяваше от желание. Той погледна още веднъж гърдите й, наведе глава и всмука още веднъж жадно сладките пъпки.

Времето не съществуваше. В неговите прегръдки то нямаше никакво значение и тя го остави да си тече. Не я интересуваше нищо освен чувствата, пронизващи тялото й, откакто той се разпореждаше с него. Той беше като великолепно вино, замайващо, освобождаващо. Задъхани, те се опознаваха взаимно. Тя беше като тревите в прерията, огънати от вятъра, косата й като стръкове диви цветя, които ги примамваха, за да ги обгърнат с копринен пашкул. Като крила не пеперуда трептяха езикът и ръцете й над тялото на Слейд, вкусваха го и го докосваха навсякъде, водени от него и от инстинкта й. Докосванията й доставяха удоволствие, защото кожата му беше гладка като велур, но и корава като рог на бизон там, където се белееха белезите, свидетелства за неговата жажда за живот. Тя беше очарована от неговата сила, от упоритостта, с която я покоряваше, та макар и само в този миг, както го покоряваше сега и тя.

Сливането им беше диво като вятъра, брутално като прерията. Прекалено дълго го бяха чакали и сега грабеха алчно, ненаситни като торнадо, всичко, което можеха да досегнат. Тя не беше подозирала колко много има за другия във всеки от тях. По-силна и от двама им, страстта ги изпепеляваше и те се притискаха един към друг, поглъщаха се един друг, докато нито едно кътче, долчинка, извивка по тялото на единия не останаха непознати за другия.

— О, божичко, Рейчъл, толкова те желая! — шепнеше Слейд. — Прегърни ме, мила, нали разбираш колко те искам, Рейчъл. О да, Рейчъл, да!

Дълбоко в най-потайното кътче на сърцето й пареща страст лумна с високи пламъци. Той я усети и я покри с тялото си. Коляното му проникна между бедрата й, разтвори ги, а пръстите му затърсиха набъбналите гънки под гнездото от руси къдрици между краката й. Той нежно ги загали с длан. Тих, но див вик се изтръгна от гърлото на Рейчъл, после устата му я накараха да замлъкне, а той продължи да я гали, палецът му кръжеше около мъничката пъпка, ключа към нейните наслади. Рейчъл се огъваше, извиваше се със стенания под него, тялото й се мяташе, пленено от сладкия си палач.

Най-сетне той разтвори устата й с език и в същото време пъхна пръст в горещата й, влажна утроба. Рейчъл изстена, когато той започна да повтаря с проникващи пръсти движенията на езика си, въртеше ги, движеше ги, разширяваше я, за да го приеме. А палецът му продължаваше да кръжи около малката пъпка, да засилва до болка желанието, й.

Със свободната си ръка награби косата й. Той я целуваше, изнасилваше я с език. Коляното му принуди бедрата й да се разтворят по-широко. Палецът му не се откъсваше от чувствителното хълмче, а пръстите му засилваха пулсирането му до краен предел. Възбуждаше я все повече и Рейчъл вече не можеше да мисли, а само да чувства, понесена от вихъра на сладострастие безмилостно като торнадо. Струваше й се, че изгаря, снопове от искри танцуваха в нея, жаравата на желанието пареше все по-силно, запалваше фитила, който скоро щеше да причини експлозията.

Тя изкрещя думи на покорство и с извечния мъжки инстинкт Слейд разбра, че жената е близо до върховния миг. Треперещ от страст и от усилието да се обуздава, той легна върху нея. Върхът на члена му проникна така внезапно и яростно в нея че на Рейчъл й се стори, че той ще я прониже и ще я разкъса на две. Но й беше все едно. Дъхът й секна, когато пареща болка и безмерна наслада избухнаха едновременно в тялото й. Тя изви тяло към него и с това инстинктивно му помогна да я обладае. За миг Слейд се дръпна, а после проникна още по-грубо и по-дълбоко в нея.

— Вече го направихме, Рейчъл — прошепна триумфиращо Слейд, — и ти принадлежиш на мен, само на мен, ти си вечно моя, Рейчъл.

Остана да лежи за малко върху нея, за да й даде време да свикне с нашественика, а устните му се наслаждаваха на нейните устни, той целуваше шията и, гърдите, смучеше пъпките им, а тя беше все още само безволна маса, течна като живак, кожата й беше настръхнала от възбуда, а тялото й крещеше да бъде задоволено. После той започна бавно да се движи в нея, със силно изпънати мускули на гърба и ръцете. Тя инстинктивно долепяше до него бедра, а той я люлееше, проникваше отново и отново в нея, все по-бързо и по-бързо, докато целият свят наоколо й изчезна, а тя се усети устремена, сляпо и алчно, към нещо безименно, което трябваше да постигне или да умре. Изведнъж сякаш се вцепени под него, хиляди парещи ракети се пръснаха в нея и тя едва си поемаше дъх.

Усещаше, но сякаш на мили далеч, пръстите на Слейд, впити болезнено в тялото й, за да засилят още повече взаимната им наслада. Той стенеше, тялото му се разтресе и цялото се изпъна, когато той се изля в нея, а после остана неподвижно да лежи.

Бяха го направили. Рейчъл лежеше под него, изморена, изчерпана, сърцето й туптеше на пресекулки, пулсът й още биеше учестено. И тя чуваше ударите на Сърцето му, докато той бавно се отдели от нея, взе я в сигурната си прегръдка и притисна главата й към рамото си. Ръцете му го обгърнаха по-яко, сякаш нямаше никога да го пусне.

Но действителността вече се бе промъкнала незабележимо и Рейчъл си помисли какво ще стане с нея, ако трябва да загуби Слейд, след всичко, което бяха споделили и тя прокле миналото му и неговата гордост, въпреки че тя беше създала мъжа, когото обичаше.

— Обичам те, Слейд — шепнеше тя, ужасена. — Обичам те и не искам да те загубя!

— О, Рейчъл, скъпа — измърмори нежно Слейд. — До този ден бях готов да дам всичко, само за да чуя тези думи от твоите уста. Но не и сега. Сега бих предпочел да ме мразиш, защото не искам да скърбиш за мен, ако бъда убит…

— Не говори така! Не го казвай! Ти няма да умреш! Не, няма! Нали каза, че стреляш с бързината на светкавица, Слейд. Виждала съм те. На 4 юли, в града, те видях как стреляш. Ти не пропусна нито веднъж целта си, ти беше най-бързият.

— Да, аз наистина съм бърз — съгласи се той скептично. — Но Дигър е бил винаги още по-бърз.

Сега Рейчъл разбра какво я беше уплашило толкова в разказа на Слейд за миналото му. Ако Слейд беше стрелял пръв, Тибо щеше да е убит и нямаше да се прицели в Терез Дювалие. Но Дигър беше стрелял по-бързо от Слейд.

— Да, но при онзи дуел с Дигър вие сте се били с обикновени пистолети за дуел, а при тях спусъкът не трябва да се натиска, нали Слейд?

Той я погледна усмихнат и я целуна по носа.

— Скъпа, ти си най-умната жена, която познавам. Имаш пълно право и аз също разчитам на това, че този път Дигър няма да стреля по-бързо от мен.

Но един въпрос си оставаше неизречен между тях: — Какво ще стане, ако той все пак не успее да е по-бърз?

При тази мисъл сърцето на Рейчъл спря да бие. С вътрешния си поглед виждаше как Слейд пада, а земята под него попива кръвта му. Срещу него Дигър Тибо се смееше и въртеше пистолета си в ръка. Нейният сън. Нейният кошмар. Сега за Рейчъл вече нямаше и сянка от съмнение за това какво е изпитала Терез Дювалие през онази нощ под брястовете в Ню Орлиънс: страх за Слейд, страх за мъжа, когото е обичала, страх, че може да бъде убит, да й бъде отнет завинаги. Терез не е разсъждавала, не е искала да бъде разумна. Луда от страх, не си е правила сметки и е платила с живота си, убита от Дигър Тибо. Рейчъл се разтрепери, а Слейд я притисна по-силно към себе си.

Той я целуна нежно. После я облада безмълвно още веднъж, този път по-нежно и тя вече не изпитваше болка, а само горчива мъка, защото лежеше може би за последен път в прегръдката му, може би той за последен път я целуваше, притискаше я към лятната трева и я издигаше до звездите. Когато това свърши, двамата станаха и се облякоха.

— Рейчъл — каза той тихо. — Никога не съм ти го казвал, защото все не можех да намеря подходящите думи. Но сега трябва да знаеш, че те обичам. Обичам те отдавна, а не исках да се откажа от Терез само защото мислех, че съм й длъжник. Но днес дългът ми ще бъде изплатен. — Той млъкна за малко, а после продължи:

— Странно, но от дълго време имам чувството, че тя е тук, в сърцето ми и се опитва нещо да ми каже, а сега разбирам какво. Иска да ми каже, че е мъртва и нищо не може да я върне, каквото и да сторя. Затова трябва да забравя миналото и да започна нов живот с друга жена. Защото когато обичаш някого, искаш той да е щастлив, а не да прекара остатъка от дните си в траур. Разбираш какво искам да ти кажа, нали Рейчъл? Ако не се върна не ме забравяй, но и не се отдръпвай от живота. Не ме превръщай в светец. Обещаваш ли ми го, скъпа?

— О, Слейд, не! Как бих могла?

— Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Защото си силна и защото те обичам и искам да си щастлива, дори ако не се върна. Затова те моля да ми обещаеш.

— Добре, Слейд! — изхълца Рейчъл. — Обещавам ти.

Той й се усмихна нежно, а от очите му струеше любов.

Изпи с устни сълзите по бузите й.

— Терез щеше да те хареса, Рейчъл — каза той тъжно. — О да, тя щеше много да те хареса.

После се обърна на пети и тръгна бързо, и я остави разплакана.

През целия си живот не беше изживявал по-трудни мигове.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й СЕДМА

Вътрешно Дигър Тибо не се беше променил, но външно изглеждаше стар и похабен. На млади години беше хубав, едър мъж, с широки рамене и тесни бедра, катраненочерна коса и очи, но светла кожа. Не бе имал труден живот, но въпреки това не изглеждаше блестящо. Всеки би му дал четиридесет и пет години вместо неговите тридесет и пет. Безброй бръчици обрамчваха злите черни очи, прорязани от червени жилки и със синкави торбички под тях. Последица от безсънните пиянски нощи. Кожата му беше отпусната, а дълбоките гънки около устата му придаваха нещо зловещо. Дигър се смееше рядко и само когато успяваше да измами някого. Тогава кикотът му караше околните да потръпват. Беше все още строен, защото безредният му живот и пороците се грижеха да не напълнее. Но в него имаше нещо воднисто, призрачно и някои казваха, че приличал на скитащ труп.

Тялото му беше още здраво, но наследствената лудост се засилваше и единственото чувство, което го владееше, беше омразата. Беше издънка на арогантното си френско семейство, в което, за да се запази синята кръв, момчетата се женеха само за братовчедките си от рода Ламартин. Като по чудо беше по-здрав от повечето си роднини, част от които бяха вече мъртви, или по затвори и лудници, където им беше мястото. Но Дигър притежаваше тънък ум и успяваше да внуши, че е само ексцентричен. Това често го бе спасявало от съдбата на роднините, въпреки че на съвестта му тежаха престъпления, за които заслужаваше да бъде затворен, или дори обесен. Но досега беше успявал да се изплъзне от закона.

Терез Дювалие беше най-голямата му любов, или поне така си внушаваше. Беше истина, че в нощта на нейната смърт някаква жизнено важна връзка между неговия мозък и действителността се бе скъсала и лудостта му се бе засилила. В мигове на просветление Дигър разбираше, че най-хладнокръвно я е убил и всеки път този спомен го хвърляше в продължаваща с дни тежка депресия. Но обикновено обвиняваше за ранната й смърт Слейд Меверик. Тъкмо по време на една от зачестилите депресии бе срещнал Адам Кейфе и му беше дал картата-предизвикателство.

Дори в най-лудите си дни Дигър не забравяше какво означава за него тройката купа, защото тя стана повод за дуела, при който Слейд изстреля куршума, раздробил бедрото на Дигърс. Оттогава трябваше да ходи с бастун, но след време му стана забавно да изпраща със скритата в него шпага нищо не подозиращи наивници на онзи свят. Не забравяше, разбира се, че тройката купа беше причината той да си служи с трети крак.

Дълбоката, довела до тези последици рана, го подтикна да прати на Слейд второ предизвикателство. Но сега, в този късен августовски следобед сред прерията, лице срещу лице с истински майстор на пистолетите, той имаше неясното чувство, че идеята му не е била добра. Слейд отдавна не беше щур младок и Дигър трябваше с изненада да признае, че му лазят тръпки по гърба.

И двамата мъже не искаха слънцето да им блести в очите, затова стояха сега, широко разкрачени, и чакаха. С това се изчерпваше общото между тях. Слейд беше спокоен, студен и чакаше, пъхнал палец в колана, Дигър да стреля пръв. Но Дигър сякаш се колебаеше, пристъпваше от крак на крак, като пушач на опиум, закопнял за лулата си и всеки наблюдател би казал, че е твърде нервен, за да се прицели добре. Но Слейд познаваше Дигър откакто се помнеше, та не беше вече толкова глупав да направи грешката, изпратила много хора под земята.

Нищо чудно, че Адам е взел Тибо за градски франт — мислеше си Слейд. Не беше променил вкусовете си и облеклото му правеше впечатление на малко старомодно. Носеше дори копринена кръгла шапка. Но револверът му марка „Смит енд Уесънс Америкън“ съвсем не беше смешен. Носеше го доста високо, леко наведен вляво, с почти извадена дръжка. Беше странен начин да носиш оръжие, но на Слейд тази техника му беше позната и той знаеше, че онези, които я предпочитат, са опасни. Не изпускаше нито за секунда Дигър от очи.

Палещото августовско слънце, засияло след торнадото, сега изгаряше безмилостно прерията и лицата на двамата мъже бяха плувнали в пот. Жегата се надигаше на пробляскващи вълни от земята и правеше неясни контурите на двамата самотни мъже. В маранята силуетите им се размиваха дори в техните очи и в този миг изминалите години изчезнаха, сякаш колелото на времето изведнъж се бе завъртяло обратно и ги бе върнало десет години назад.

Лунната светлина проникваше през клоните на брястовете и пръскаше по известната с печалната си слава поляна сребърни петна. Във въздуха се носеше прашец от мъх. На пътеката стояха двама мъже. Жена в бяла рокля чакаше във файтона под дърветата. Само шумоленето на листата и тихият плисък на Мисисипи някъде в далечината нарушаваха тишината. Въздухът беше наелектризиран от напрежение. Изведнъж жената усети, че не издържа повече. Тя извика, скочи от файтона и се затича през ливадата. Чу се изстрел. Жената се препъна и падна, кръвта обагри в алено бялата й рокля, пръсна червени петна по бялата гардения, забодена в дългата й черна коса. Терез, Терез! Мъжът, който стреля, се смееше, белите му зъби просветваха на лунната светлина и ужасяващ, демоничен кикот се носеше над ливадата…

Налудничавото кискане кънтеше сега над прерията и биеше като камбана на умряло в ушите на Слейд. Дигър започна изведнъж да сипе обиди, за да го ядоса, да го нервира. Бълваше гадни обвинения срещу Терез Дювалие, хвалеше се с ужасните си престъпления, описваше всичко до последната гадна подробност. На Слейд му се повдигаше, почувства се зле, като в онази нощ под брястовете.

Ръцете му трепереха, стомахът му се бунтуваше, коленете му се подкосяваха. Не биваше да пие толкова много в игралния дом. Имаше желание още сега да повърне. Тъмното лице на Дигър се размиваше пред очите му, но отново се проясни, когато си избърса потта от лицето. Отзад, в сянката, стоеше Терез, пребледняла като платно от страх, че той ще умре, че Дигър ще го убие. При тази мисъл пак почваше да му се повдига. Беше виждал през войната мъже да умират в локви кръв, разкъсани от куршумите. Беше млад. Обзе го страх. Не искаше да умре. Чакаше Дигър да натисне спусъка…

Тибо продължаваше да се киска, обсипваше го, бесен, с обиди. Сега Слейд окончателно се убеди, че Дигър е луд, който не отговаря за онова, което върши, но това не го правеше по-малко опасен, тъкмо обратното. Полицията на поне пет щата го издирваше, жив или мъртъв, заради не едно престъпление. За главата му даваха хиляда долара награда — така пишеше в писмото на масата на шерифа Маг. С хиляда долара може да се купи много добитък, — мислеше си Слейд, а после се мразеше за тази мисъл. Дигър беше ненормален. Мястото му беше в лудница, където ще го лекуват. Би трябвало всъщност да го съжалява и да се погрижи да отиде където трябва. Някога, много отдавна, бяха приятели. Но за какво ли си мислеше Дигър сега, така зловещо ухилен?

Да, ще убие Терез. Реши го съвсем спонтанно, когато я видя да тича през ливадата, прилична в бялата си рокля на пеперуда, която се е приближила твърде много до пламъка. Тя заслужаваше да умре, а Слейд, който някога му беше приятел, заслужаваше да живее и да понася болката от нейната загуба, както той, Дигър, я бе понасял. Прицели се с пистолета, натисна спусъка. Терез падна в локва кръв. Тя бликаше от нея като поток, а животът си отиваше. Не след дълго тя щеше да лежи в гроба. Нали затова носеше прякора „Дигър“, зловеща шега! Той се разсмя.

Все още със смях, Тибо изрева:

— Както чувам, намерил си си нова petite cherie, Слейд. Защо не направим както едно време, mon ami, защо не си я поделим, само че този път аз ще ти сложа рога. Добра идея, нали? Зная, че си съгласен, нали ще е срамота и новата ти възлюбена да завърши като Therese?

Therese, падаща в яркочервена локва, с обагрена от кръв гардения в косата, а той коленичил до нея, се взира и вижда, че това е лицето на Рейчъл — Слейд се ужаси от тази картина. Беше обзет от страх и ярост, каквито не бе изпитвал досега. Той е прекалено опасен, за да остане да живее, скъпа. Прекалено опасен е, за да живее — това бяха последните думи на Therese, преди да умре. Прости ми, Therese, че бях тогава толкова млад и наплашен. Сега ще поправя грешката си…

— Никога не си знаел кога е по-добре да си държиш устата, Дигър — каза тихо Слейд и посегна към колтовете.

В къщи Рейчъл чакаше Слейд. Сновеше пред отворената врата и час по час поглеждаше навън. Но все още не се появяваше конник и обзелият я страх я докарваше до ръба на отчаянието. Бяха минали часове, ужасна вечност, през която я преследваха видения, в които Слейд лежеше, жив, но тежко ранен, или студен и мъртъв. Сега разбираше защо в онази съдбоносна нощ Therese е настояла да бъде с него на дуела под брястовете. Всичко беше по-добро от това мъчително очакване.

Фремънт виждаше колко е тревожна, той въздъхна и поклати глава. После изтърси пепелта от лулата си и стана от стола, приближи се към нея и сложи утешително ръце на раменете й.

— Той ще се върне, Рейчъл — успокои я Фремънт, но сърцето му кървеше заради нея. — Дай му време, той ще се върне.

Тя се опита да възпре сълзите си.

— А какво ще стане, ако не се върне, дядо? Толкова го обичам…

— Тогава ще трябва да погледнеш истината в очите и да я приемеш — както би го пожелал Слейд.

— Но аз го обичам, дядо! Толкова го обичам…

— Зная, зная, Рейчъл.

Не си казаха нищо повече, стояха мълчаливи и гледаха към прерията, където сега в далечината се надигаше облак прах. Сърцето й подскочи от радост, сложи длан над чело, за да се защити от слънцето и се опита да различи нещо, но надеждата й отново угасна — облакът беше прекалено голям, за да бъде самотен конник. Горчиво разочарована, тя отиде в кухнята да си намери някакво занимание, напразен опит да мисли за нещо друго освен за Слейд.

Изведнъж отвън долетя силен шум. Ужасен тропот разтърсваше предната стена на къщата, сякаш някой се опитваше да я събори. И тогава Рейчъл чу мъжки вик и мучене на добитък. Сякаш говедата от всички обори в Уйчито стояха сега пред вратата й. Тя изтича навън и остана със зяпнала от смайване уста.

Целият й двор беше пълен с крещящи джамбази и мучащи крави. На всичкото отгоре тъпчеха зеленчуковата й градина. Смайването на Рейчъл се превърна в гняв и тя изскочи на двора. Който и да беше виновникът за този идиотски подкаран добитък, можеше да е сигурен, че ще си получи заслуженото. Но преди да успее да каже дума, шумотевицата се поднови, двама мъже забиваха над вратата на къщата табела с надпис „Хартланд ранч“. Най-сетне почваше да разбира. Заоглежда се с разтуптяно сърце и затърси сред хаоса от прах и крясъци мъжа, който беше виновник за всичко това.

— Слейд! — извика тя, сияеща от радост, когато го видя, яхнал спокойно жребеца си, с обичайната, мила иронична усмивка на лицето. — Слейд!

Опита се да стигне до него, но кравите й препречваха пътя. Най-сетне Слейд стигна със жребеца си до нея, вдигна я на седлото, а тя се вкопчи в него без капчица свян, заповтаря, хълцайки, името му, а лицето й беше мокро от сълзи. Даже очите на Слейд станаха влажни, когато я притисна силно към себе си. Каубоите ликуваха, а Фремънт, Поук и децата, успели да дотичат, пляскаха с ръце.

След известно време Рейчъл си върна дар словото.

— Слейд Меверик! — мога ли да зная какво означава всичко това? — попита тя заядливо, въпреки че едва сдържаше смеха си.

— Ами виж какво, Рейчъл Уайлдър — отвърна той, побутна шапката си към тила и я изгледа с триумфиращия поглед на собственик. — Бива ли изобщо да ме питаш? Както виждаш, докарал съм ти петстотин глави добитък. Надявам се, че с това ставам „единственият мъж, за когото си готова да се омъжиш!“

— Трябва да си призная — каза засмяно Рейчъл, — че това е най-странното предложение за женитба, което съм чувала.

— Така ли го възприемаш, скъпа? — попита подигравателно Слейд.

— Хъм, аз може и да го приема… ах, идиот такъв, нали знаеш защо?

— Тогава си затвори устенцата и си вдигни муцунката, Рейчъл, съкровище мое. Понеже сега ще бъдеш целуната. — И тя бе целуната — и в този миг разбра, че тук, в Хартланд, се бяха осъществили всичките й мечти.