Дневник на едно пътешествие

ПЕТЪК, 23-ТИ

Ранно ставане. — Трюмът трябва да се напълни с баласт преди отплуване. — Досадната намеса на провидението в неща, от които не разбира. — Б. изказва погрешно мнение за мен. — Скучна история. — Запасяваме се с баласт. — Умерен моряк. — Игривият кораб.

Тази сутрин станах много рано. Сам не зная защо. Ще тръгнем чак в осем вечерта. Но не съжалявам. Това е една промяна. Накарах всички в къщи също да станат рано и закусихме в седем.

На обед се нахраних добре. Един мой приятел моряк веднъж ми каза:

— Ако ти предстои да пропътуваш кратко разстояние по море и се чувствуваш неспокоен, зареди се здравата с товар. Товарът в трюма прави кораба устойчив. Празните съдове се люшкат, клатят се и се накланят ту насам, ту натам из целия път, а кърмата им все нагоре стърчи. Послушай ме и се запаси с баласт.

Този съвет ми се стори много разумен.

Следобед пристигна леля Ема. Много се зарадва, че ме е сварила. Нещо й подсказало да промени първоначалното си намерение и да дойде в петък вместо в събота. Сигурно било провидението.

Бих искал провидението да си гледа своята работа и да не се меси в моята, след като не я разбира.

Леля Ема каза, че ще остане, докато се върна, тъй като искала отново да ме види, преди да си отиде. Аз й обясних, че може би няма да се върна по-рано от един месец, а тя каза, че това нямало значение, че имала предостатъчно време и ще ме дочака.

Домашните ме умоляват да се върна колкото мога по-бързо.

На вечеря отново похапнах добре — „заредих се здравата с баласт“, както би се изразил моят приятел морякът; сбогувах се с всички, целунах леля Ема и обещах да се пазя — обещание, което, ако е рекъл господ, най-добросъвестно смятам да спазя, — повиках файтон и потеглих.

Стигнах на гара „Виктория“ преди Б. Запазих две ъглови места в едно купе за пушачи, след това взех да се разхождам напред-назад по перона и да го чакам да дойде.

Както се обръщах, за да тръгна в обратна посока, налетях в буквалния смисъл на думата) върху Б. Той ме нарече недодялано магаре, но като ме позна, извини се за грешката си. Оказа се, че той също отдавна бил на гарата и ме чакал. Казах му, че съм запазил две ъглови места в едно купе, а Б. ми каза, че и той е направил същото. По някакво странно съвпадение и двамата бяхме избрали едно и също купе. Аз бях заел двете ъглови места откъм перона, а той беше запазил другите две. Четирима пътници седяха сгушени в средата. Ние задържахме двете места до вратата, а другите две отстъпихме. Приятно е да проявяваш щедрост.

В нашето купе имаше един страшно приказлив пътник. Не съм срещал човек с такъв запас от безинтересни истории. Пътуваше с един свой приятел — във всеки случай, когато тръгнаха, двамата все още бяха приятели — и не му даде мира с приказките си от потеглянето на влака от гара „Виктория“ до пристигането му в Доувър. Първо му разказа една предълга история за някакво куче. В тази история нямаше нищо интересно и духовито, а чисто и просто се разказваше как това куче преживявало дните си. Като се събудело сутрин, започвало да лае пред вратата и когато слезели долу да му отворят, то се втурвало вътре. После по цял ден се въргаляло из градината и когато жена му (не жената на кучето, а жената на човека, който разправяше историята) излезела в градината, намирала го заспало на тревата; тогава го внасяла вътре в къщи и то си играело с децата; през нощта спяло в бараката за въглища, а сутринта всичко започвало отначало. И тъй нататък, и тъй нататък цели четиридесет минути.

На някой много близък другар или роднина на кучето този разказ без съмнение би се сторил много увлекателен, но кажете ми, моля, какъв интерес би могъл да прояви към него един чужд човек, който дори не е виждал това куче?

Приятелят отначало се мъчеше да слуша съсредоточено и от време на време измърморваше: „Великолепно!“, „Много странно наистина!“, „Колко любопитно“ и подпомагаше разказа с възклицания като „Не, не е възможно!“, „И ти какво направи тогава?“ или: „Това в понеделник ли беше или в сряда?“ Но тъй като историята все напредваше и напредваше, без да й се вижда краят, той явно охладня към кучето и открито се прозяваше всеки път, щом му се споменеше името. Накрая даже ми се стори — не знам, може и да греша, — че го чух да процежда през зъби: „Да го вземат дяволите това проклето куче!“

Когато най-после кучешката история свърши, ние се зарадвахме, че ще си починем малко на тишина. Но се лъжехме; без да си поема дъх от нескончаемия брътвеж, нашият приказлив спътник добави:

— Но аз мога да ви разправя нещо много по-забавно от това …

И ние всички повярвахме на твърдението му. Ако се беше похвалил, че може да разкаже нещо по-глупаво и по-безинтересно, сигурно щяхме да се усъмним, но с готовност се хванахме на думите му, че ще ни разправи нещо забавно.

Ала и в новата история нямаше нищо забавно. Напротив, оказа се, че е само по-дълга и по-заплетена. Ставаше въпрос за някакъв човек, който сам си отглеждал кервиз, а по-късно излезе, че жена му била племенница по майчина линия на някакъв си пък друг човек, който си направил отоманка от един стар сандък за амбалаж.

По средата на историята приятелят му огледа купето с извинителен поглед, сякаш искаше да каже: „Страшно съжалявам, господа, но аз наистина нямам никаква вина. Сами виждате в какво положение се намирам. Моля ви, не ме укорявайте, защото и без това съм достатъчно притеснен.“

Ние му отвърнахме със съчувствени погледи, които говореха: „Не се безпокойте, драги господине, няма нищо. Ние отлично разбираме вашето положение и много бихме искали да можем да ви помогнем с нещо.“

След това нещастникът като че ли малко се поободри и със смирение заслуша отново.

В Доувър Б. и аз побързахме да се качим на парахода и стигнахме точно навреме, за да вземем последните две спални места. Радвахме се, че не ги изпуснахме, защото имахме намерение да се навечеряме хубавичко и след това да легнем да спим.

Б. каза:

— По време на морско пътуване най обичам да заспя и като се събудя, да видя, че вече съм пристигнал.

Навечеряхме се много добре. Аз преди това обясних на Б. принципа за баласта, който бях научил от приятеля си моряка. Б. се съгласи, че идеята е много разумна и тъй като на вечеря всеки можеше да си яде, колкото си иска, решихме да опитаме на практика действието на този принцип.

След вечерята Б. ме изостави най-неучтиво, както ми се стори, и аз взех да се разхождам самичък по палубата. Не се чувствувах особено добре. Признавам си, умерен моряк съм. Не обичам прекалеността в каквато и да било насока. При нормални обстоятелства мога да се перча насам-натам, да си пуша лулата и да послъгвам за големите си подвизи при пресичането на Ламанша. Но когато, както капитанът се изрази, морето мъничко се понадигне, чувствувам се унил и гледам да отбягна миризмата на машините и близостта с хора, които пушат зелени пури.

Когато излязох на палубата, един човек пушеше точно такава пура — със сладникава тежка миризма. Не вярвам да я пушеше, защото му беше приятно. По лицето му съвсем не беше изписано удоволствие. Струва ми се, че я пушеше само за да покаже колко добре се чувствува и да дразни хората, които не се чувствуваха добре.

Има нещо просташко дръзко в човека, който не боледува от морска болест.

Аз самият съм просто неприятен, когато не се чувствувам зле. Не ми стига това, че не съм болен. Искам всеки да види, че не съм болен. Струва ми се, че не си заслужава да си хабя силите, ако всяко живо същество на плавателния съд не разбере, че не съм болен. Не мога да си стоя кротко и да се наслаждавам на доброто си самочувствие, както според вас би трябвало да постъпи един разумен човек. Разхождам се из кораба — естествено с пура в уста — и поглеждам неразположените с благ невинно съчувствен поглед, сякаш се чудя какво им е и как им е дошло до главата. Знам, че това е глупаво от моя страна, но не мога да го преодолея. Струва ми се, че това чувство е присъщо на човешката природа и е заложено у всеки от нас, дори и у най-добрия.

Просто не можех да избягам от пурата на този човек. Отдалечех ли се от него, налитах на благоуханието на машинното отделение и отново бях готов да се върна при пурата. Сякаш нямаше неутрално поле между двете миризми.

Да не си бях платил място в спалния салон, щях да отида в предната част. Там беше много по-свежо и аз щях да се чувствувам много по-добре. Но защо да плащам първа класа, а да пътувам в трета? Не, по-добре си стой в салона, макар и да ти е малко лошо, но бъди аристократ.

Някакъв помошник-капитан или боцман, или пък може би адмирал, във всеки случай някакъв от този род хора — в тъмното не можех да различа какъв точно беше — се приближи към мен, докато аз си подпирах главата на кожуха иа весленото колело, и ме попита как ми се струва корабът. Бил нов-новеничък и това му било първото пътуване.

Аз му отговорих, че се надявам да улегне малко с възрастта. А морският ми рече:

— Да, той наистина е малко игрив тази вечер.

Имах чувството, че корабът всеки момент се кани да си легне на дясната страна и да си поспи, но преди още да е опитал дали ще му е удобно това положение, или не, той вече променяше намерението си и решаваше, че сигурно ще му е по-добре на лявата. В момента, когато морякът се приближи до мене, корабът се мъчеше да се изправи на носа си, а преди да успеем да привършим разговора, той вече се беше отказал от този експеримент, макар малко да му оставаше да го изпълни, и очевидно се канеше изобщо да изскочи от водата.

И това те наричат „малко игрив“!

Тези моряци винаги говорят така, защото са много глупави и от нищо не разбират. Затова няма никакъв смисъл да им се сърдим.

Най-после успях малко да дремна, но не на леглото, което с толкова усилия бях си осигурил. Не бях готов да легна долу в задушния салон, дори някой да ми предложеше сто фунта стерлинги за това. Едно, че никой не ми ги предлагаше и, второ, никой не държеше да бъда там. Разбрах това по първото нещо, което ми се мярна пред очите, след като успях, вкопчен в перилото, да се смъкна долу: беше една обувка. Въздухът вътре гъмжеше от обувки. В помещението спяха шейсет души; по-точно, ако се вземе под внимание болшинството, би трябвало да кажа: мъчеха се да заспят — някои на леглата, някои на масите, а трети под масите. Един от тях беше заспал и хъркаше като хипопотам — хипопотам, който от простуда е прегракнал; останалите петдесет и девет стояха седнали и го замеряха с обувките си. Но откъде идваше хъркането, не можеше да се определи. От кой точно креват в това тъмно, зловонно помещение се носеше то, никой не можеше да каже. В един момент простенваше сякаш от бакборда, а в следващия миг прогърмяваше откъм щирборда. Така че всеки, който успееше да докопа някоя обувка, я запокитваше напосоки, като мълчаливо молеше провидението да я насочи правилно и тя да улучи желаната цел.

Минута-две погледах тази невероятна сцена, после се оттеглих отново на палубата, седнах върху едно навито на кълбо въже и заспах; след време ме събуди един моряк, който искаше да вземе въжето и да го запрати по главата на някакъв човечец, който не правеше никому нищо, просто си стоеше на кея на Остенде.