Дневник на едно пътешествие

СЪБОТА. 24-ТИ — ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Човек с фамилия. — Съвременен влак. — Оскърбление на елин англичанин. — Сам в Европа. — Трудността да накараш германските келнери да разберат скандинавски. — Опасността да знаеш твърде много езици. — Изморително пътуване. — Здравей, Кьолн!

В купето ни имаше един много добре осведомен белгиец и той ни разказваше по нещо интересно почти за всеки град, през който минавахме. Сигурен съм, че ако можех да се удържа буден, за да го слушам и да запомням онова, което казваше, без да го бъркам с други неща, щях да науча много за областта между Остенде и Кьолн.

Този човек имаше роднини почти във всеки град. Допускам, че са съществували и съществуват и сега такива големи и многочислени фамилии, но за такава безчетна като неговата никога не бях чувал. Те очевидно бяха разсаждани предумишлено и сега населяваха цялата страна. Всеки път, като се събудех, долавях някаква откъслечна забележка като тази:

— Брюж — от тази страна може да се види часовниковата кула — всеки час изсвирва по една полка от Хайдн. Леля ми живее тук. Ганд — „Отел дьо вил“, някои твърдят, че е най-хубавият образец на готическа архитектура в Европа. Тук живее майка ми. Бихте могли да видите къщата, ако не е тази църква. Току-що отминахме Алост — главният поминък е хмелът. Някога тук живееше дядо ми. Вече не е между живите. Това е кралският замък — точно от тази страна. Сестра ми е омъжена за един човек, който живее тук — искам да кажа, в Лекен, не в двореца. Това е куполът на съдебната палата — наричат Брюксел „малкия Париж“, но аз го предпочитам пред Париж, не е толкова многолюден. Аз самият живея в Брюксел. Лувен — тук се намира статуята на Ван де Вайер, революционера от 1830. Майката на моята жена живее в Лувен. Тя настоява да дойдем да живеем тук. Казва, че в Брюксел сме били много далеч от нея, но аз не мисля така. Лиеж — виждате ли цитаделата? Имам няколко братовчеди в Лиеж — само че втори, повечето от първите ми братовчеди живеят в Местрихт.

И тъй нататък през целия път до Кьолн.

Струва ми се, че не минахме през нито един град или село, в което да нямаше ако не повече, поне по един индивид от роднините на този човек. Пътуването ни приличаше по-скоро на посещение на места, където живееше тази фамилия, отколкото на обиколка на Белгия и част от Северна Германия.

В Остенде се погрижих да заема място с лице към локомотива. Предпочитам да пътувам по посока на движението. Но когато малко по-късно се събудих, открих, че пътувам заднишком. И викнах възмутено:

— Кой ме премести тук? Както знаете, аз бях ей там. Нямате право да вършите такива неща.

Спътниците ми обаче ме увериха, че никой не ме е местил, а влакът, като стигнал Ганд, се обърнал обратно.

Страшно се ядосах. Що за подла измама беше това от страна на влака — да тръгне в една посока и по този начин да те подмами да заемеш мястото си (или нечие чуждо място, в зависимост от случая) с впечатлението, че ще пътуваш в тази посока, а след това да се обърне и да тръгне в друга посока? Дълбоко се съмнявах дали влакът изобщо знае накъде отива.

В Брюксел слязохме и си поръчахме кафе и кифли. Не помня на какъв език съм говорил там, във всеки случай никой не ме разбра. Следващия път, когато се събудих — вече бяхме се отдалечили доста от Брюксел, — открих, че отново пътуваме по посока на движението. Локомотивът очевидно за втори път беше променил намерението си и сега теглеше вагоните на другата страна. Това сериозно ме обезпокои. Влакът явно си правеше каквото му скимне. Как да му има доверие човек! Ами ако по някое време реши да тръгне встрани? Мина ми през ум, че трябва да стана и да проуча как стоят нещата, но докато съм размишлявал по въпроса, съм заспал.

В Хербестал ни свалиха от вагона, за да проверят багажа ни за Германия, но аз бях толкова сънен, че със замъгленото си съзнание реших, че пътуваме из Турция и ни нападат разбойници. Когато ми казаха да си отворя чантата, аз извиках: „За нищо на света!“ И им обърнах внимание, че съм англичанин, затова да внимават. Казах им още начаса да си избият от главата всякаква мисъл за откуп, освен ако са съгласни на чек, тъй като семейството ми по принцип не плаща в брой за нищо — особено пък за откуп на роднини.

Те обаче не обърнаха внимание на предупреждението ми, ами ми задърпаха пътната чанта. Опитах се да им окажа съпротива, но те ми надвиха и аз отново заспах.

Когато се събудих, открих, че съм в бюфета. Как бях отишъл там, не помня. Инстинктът трябва да ме е ръководил, докато съм спял.

Заръчах обичайното кафе с кифли. (Вече бях претъпкан от кафе и кифли.) В главата ми се беше втълпила мисълта, че съм в Норвегия, затова направих поръчката на завален скандинавски — бях научил няколко думи по време на едно пътуване през фиордите миналото лято.

Келнерът естествено не ме разбра; но аз толкова съм свикнал да виждам как чужденците се объркват, когато им заговориш на техния език, че го оправдах. Още повече желаните от мен продукти в случая бяха под ръка и необходимостта да се разберем с думи ставаше въпрос от второстепенно значение.

Взех както обикновено две чаши кафе — една за Б. и една за мене — и докато ги носех към масата, се огледах за приятеля си. Не го виждах никъде. Какво ли беше станало с него? Доколкото си спомнях, не го бях виждал от часове. Не знаех нито къде съм, нито какво правя. Смътно си спомнях, че двамата с Б. бяхме тръгнали — но дали вчера или преди шест месеца, това не можех да кажа дори да ме обесеха — с намерението, ако не се лъжех, да отидем някъде и да видим нещо. Сега вече бяхме в чужбина — някъде в Норвегия според мен; но защо бях решил, че сме именно в Норвегия, и до ден-днешен не ми е понятно. И ето че го бях изгубил!

И как, за бога, щяхме да се намерим един друг отново? В съзнанието ми изплува ужасна картина — двамата с Б. бродим обезумели наго-ре-надолу из Европа, може би с години, и напусто бе търсим. Трогателната история на Евангелина оживя пред очите ми с ужасяваща яркост.

Нещо трябваше да се направи, и то незабавно. На всяка цена трябваше да намеря Б. Окопитих се и повиках на помощ всички скандинавски думи, които знаех.

Не беше хубаво от страна на тези хора да се преструват, че не разбират собствения си език и така да се отървават от мен. Този път трябваше да ме разберат, тъй като не ставаше въпрос за кафе и кифли, а за нещо много сериозно. Щях да накарам келнера да разбере моя скандинавски дори ако трябваше да му го набия в главата със собствения му кафеник.

Хванах го за рамото и на моя скандинавски, който трябва да е звучал сърцераздирателно с прочувствения си жар, го попитах дали не е виждал приятеля ми — приятеля ми Б.

Човекът само се опули срещу мен.

Аз го разтърсих отчаяно и казах:

— Мой приятел — голям, едър, висок, — той е къде? Вие вижда него къде? Тука?

(Можех да се изразя единствено по този начин, защото не бях много силен в скандинавската граматика, а познанията ми за спрежението на глаголите се свеждаха все още до сегашното време на инфинитивното наклонение. Пък и в момента съвсем не можех да мисля за изяществото на стила си.)

Около нас се събра цяла тълпа, привлечена от ужасеното изражение на келнера. Тогава се обърнах към всички общо:

— Мой приятел Б. — глава, червено — обувки, жълто, кафяво, златно — палто, малко квадратчета — нос много едро! Той е къде? Него вижда — някой — къде?

Никой не си помръдна пръста да ми помогне. Само стояха и ме зяпаха.

Повторих всичко отново по-високо, в случай че някой, застанал по-встрани, не ме е чул; и го повторих със съвсем друг акцент. Повече от това не можех да им помогна.

Те забърбориха възбудено помежду си, после на един от тях, човек е доста по-интелигентна физиономия от останалите, изглежда, му хрумна някаква умна идея — той хукна навън и взе да тича насам-натам, като викаше нещо на висок глас, нещо, в което думата „норвежец“ се повтаряше непрестанно. След няколко секунди отново влезе вътре, очевидно много доволен от себе си, придружен от един добродушен на вид стар джентълмен — с бяла шапка. Тълпата им направи път да минат, старият джентълмен се доближи до мене, усмихна ми се и се впусна в една дълга и безсъмнено благожелателна реч на скандинавски.

За мен обаче тази реч беше напълно непонятна от начало до край и това ясно можеше да се разбере по израза на лицето ми. Мога да доловя тук-таме по някоя и друга скандинавска дума, ако ги произнасят бавно и отчетливо, и това е всичко.

Старият джентълмен ме изгледа с голяма изненада и каза (пак на скандинавски, разбира се):

— Говорите ли норвежки?

Аз отвърнах на същия език:

— Малко, много малко — много.

Той изглеждаше не само разочарован, но и възмутен и обясни на тълпата как стои въпросът и тълпата също се възмути.

Защо всички така много ми се ядосаха, не можах да си обясня. Има толкова много хора, дето не разбират скандинавски. Смешно беше да ми се сърдят, че и аз не разбирам. И все пак аз знаех малко, а други и това не знаят.

Попитах стария джентълмен къде е Б. и нека му призная тази заслуга, той ме разбра. Но освен с това, че ме разбра, той не ми помогна с нищо повече от другите; защо си бяха направили толкова труд да го доведат, така и не проумях.

Как щеше да свърши всичко, ако затруднителното положение, в което се намирах (те ме бяха вбесили до крайна степен), бе продължило още малко, не мога да кажа. За щастие в този момент зърнах Б., който тъкмо влизаше.

Едва ли щях да го поздравя по-сърдечно, ако се канех да заема пари от него.

— Радвам се, че те виждам отново — викнах аз. — Това е толкова хубаво! Помислих, че съм те загубил!

— Та вие сте англичанин! — възкликна старият джентълмен с бялата шапка на съвършен английски, като ме чу да говоря на Б.

— Да, зная — отвърнах аз, — и се гордея с това. Надявам се, че нямате нищо против.

— Ни най-малко — рече той, — стига да говорите английски вместо норвежки. Аз самият също съм англичанин. — И с тези думи си тръгна, очевидно много озадачен.

Когато седнахме, Б. ми рече:

— Ще ти кажа каква е бедата с теб, Дж., знаеш прекалено много езици за този континент. Лингвистичните ти способности ще ни погубят, ако не ги сдържаш малко. А санскритски и халдейски знаеш ли?

Отвърнах, че не знам.

— Ами еврейски или китайски?

— Нито дума.

— Сигурен ли си?

— Напълно. От тях знам само точките и запетайките.

— Какво щастие — въздъхна Б. облекчено. — Сигурно щеше да се опиташ да ги пробуташ на някой лековерен селяк за немски, ако ги знаеше!

Пътуването до Кьолн през дългите горещи часове на сутринта е досадно и уморително. Купето е задушно. Винаги ми е правило впечатление, че пътниците по влаковете гледат на чистия въздух като на отрова. Те обичат да вдъхват отпадъците от собствените си дихания, затова затварят плътно всички прозорци и вентилатори. Слънцето се струи през стъклото или през пердето и пърли крайниците ни. Главите и телата ни болят. Прахта и саждите се нанасят вътре, наслояват се по дрехите ни и цапат ръцете и лицата ни. Всички дремем, някакво рязко полюшване ни събужда внезапно, после заспиваме отново, облегнати един на друг. Аз се събуждам и откривам, че моят съсед е прислонил глава на рамото ми. Срамота е да го изгоня — изглежда такъв добряк. Но е тежичък. Избутвам го на рамото на човека от другата му страна. И там му е също така добре. Носим се с олюляване и когато влакът изведнъж силно се разклаща, главите ни се сблъскват. Предмети се посипват от мрежите върху нас. Ние се оглеждаме изненадано и отново заспиваме. Чантата ми тупва върху главата на непочтения човек в ъгъла. (Дали това не е възмездие?) Той се сепва, извинява ми се и отново потъва в забвение. На мен много ми се спи, за да вдигна чантата. Тя остава да лежи на пода, а непочтеният я използува като подложка за краката си.

От време на време поглеждам навън с полузатворени очи към равното, попукано от сушата, голо поле; към малкия ковьор от парчета обработваема земя, засети с царевица, цвекло, овес и плодове и наредени едно до друго, едно до друго, всяко като малка градинка; към мрачните каменни къщици.

Някъде далеч на хоризонта се появява силуетът на камбанария. После до нея се възправя висок комин, после някакъв безпорядък от покриви, които най-накрая се разделят на къщи, фабрики, улици, и ние доближаваме спящия град.

Хора отварят вратата на вагона, вглеждат се в нас, но очевидно не ни харесват особено и бързо я затръшват, а ние заспиваме отново.

Докато влакът продължава да се носи с грохот, полето започва да се разбужда. Груби селски каруци, запретнати с волове, а понякога и с крави, търпеливо ни изчакват да прекосим дългите прави пътища, прострели се с мили надалеч през равнината. Селяни с тежка стъпка се отправят към нивите на работа. Над селата и стопанствата се вие дим. Пътници чакат на попътните спирки.

Към обед, като поглеждаме навън, виждаме две малки островърхи кули, възправени една до друга към небето. Приличат си като близнаци и колкото по ги наближаваме, стават все по-големи. Описвам ги на Б., а той казва, че това са камбанариите на Кьолнската катедрала; всички започваме да се прозяваме и протягаме и да прибираме чантите и чадърите си.