Дневник на едно пътешествие

СЪБОТА, 24-ТИ

Пристигане в Остенде. — Кафе с кифли — Трудността да накараш френските келнери да разберат немски. — Преимуществото да притежаваш съвест, която не се буди много рано. — Низостта тържествува. — Честността вън! — Типичен английски скандал.

Не бях съвсем точен, като казах, че съм се събудил в Остенде. Не се събудих напълно, а само наполовина. Истински се събудих едва следобед. През целия път ст Остенде до Кьолн две трети от съществото ми спа, а една трета стоя полубудна.

В Остенде обаче се разсъних достатъчно, за да разбера, че сме пристигнали някъде, че трябва да намеря багажа си и Б. и да свърша още някоя и друга работа. Като допълнение към всичко това някъде в съзнанието ми се рееше странният и смътен инстинкт, че се намирам в близост с нещо за ядене и пиене. Този инстинкт никога не ме е лъгал и сега ме подтикна към действие.

Слязох бързо в салона и там намерих Б. Той ми се извини, че ме е оставил сам през цялата нощ. Напразно се безпокоеше. Нито за миг не бях тъгувал за него. Дори единствената жена, която обичах, да се беше намирала на кораба през тази нощ, щях да мълча като пън и да оставя да я забавлява всеки друг, който пожелаеше. Б. ми обясни, че срещнал някакъв свой приятел и двамата се разговорили надълго и нашироко. Този разговор, изглежда, доста го бе уморил.

В салона видях също и приказливия ни спътник от влака и неговия приятел. Нещастникът — имам пред вид приятеля — от снажен и здрав мъж се бе превърнал в истинска развалина. Само морската болест, дори в най-тежката си форма, едва ли би могла да причини такава промяна във външността му, след като само преди шест часа той се беше качил във влака на гара „Виктория“ здрав и бодър. Бъбривецът обаче изглеждаше свеж и весел и тъкмо разправяше историята на някаква крава.

Занесохме пътните си чанти в митницата и ги отворихме, а аз седнах върху моята и моментално заспах.

Събудих се от това, че някакъв човек, когото в първия момент взех за фелдмаршал и по силата на навика — някога бях доброволец — поздравих по военному, стоеше наведен над мен и сочеше мелодраматично чантата ми. Аз го уверих на най-цветист немски, че нямам какво да декларирам. Той явно не ме разбра, което ми се стори много странно, измъкна чантата изпод мен и ме остави да седя на пода. Аз обаче бях прекалено сънен, за да се възмутя.

След като прегледаха багажа ни, отидохме в бюфета. Интуицията ми не ме беше излъгала: там намерихме топло кафе, кифли и масло. Поръчах две кафета с мляко, хляб и масло. Направих поръчката на най-чистия немски език, който знаех, но тъй като никой не ме разбра, отидох и сам си взех нещата. Този метод спестява много недоразумения. Миг след това хората веднага разбират какво точно си искал да кажеш.

Б. ме посъветва, докато сме в Белгия, да говоря повече френски и по-малко немски — така имало по-голяма вероятност да ме разберат, защото в тази страна всеки говорел френски и само малцина знаели немски.

— Хем на теб ще ти бъде по-лесно, хем няма да тормозиш хората — обясни ми той. — Дръж френския колкото можеш по-дълго. С него ще се оправиш много по-добре. Тук-там можеш да срещнеш умни и интелигентни хора, които донякъде ще разберат твоя френски, но никое човешко същество, освен може би някой четец на мисли, няма да успее да прозре какво точно казваш на немски.

— Ама ние в Белгия ли сме? — попитах аз сънливо. — Мислех, че сме в Германия. Истина ти казвам, не знаех. — После, като видях, че е безсмислено да го заблуждавам повече, добавих в порив на откровение: — Аз изобщо не знам къде сме.

— Знам, че не знаеш — ядосано отвърна той. — Всеки, който те види, ще разбере, че не знаеш. Крайно време е да се разбудиш.

В Остенде чакахме един час, докато композираха влака ни. За Кьолн имаше само един вагон, а в него искаха да пътуват четирима души повече, отколкото той побираше.

Но ние с Б. не знаехме това и не бързахме да си запазим места. Допихме си бавно кафето й полека-лека отидохме до вагона, а резултатът от нашата бавност беше този, че когато отворихме вратата, всички места бяха вече заети. На едно място имаше чанта, на друго пътническо одеяло, трето беше заето с чадър и така нататък, и така нататък. В купето нямаше жива душа, но и места нямаше!

Съществува един неписан закон сред пътниците, според който, ако си сложиш багажа на едно място, запазваш това място до момента, до който сам отидеш и седнеш на него. Чудесен закон, напълно справедлив закон, закон, който, ако се намирах в нормално състояние, бих подкрепял с всички сили.

Но в три часа сутринта, и то не в каква да е сутрин, а в студена, нравственото чувство на човека е дълбоко заспало. Съвестта се събужда едва към осем-девет часа — тоест едва след закуска. В три часа сутринта той е способен да извърши такива неща, от които в три часа следобед душата му ще се погнуси.

При нормални обстоятелства нямаше и да помисля да преместя чантата на някого и да си присвоя мястото му, както и някой от древните синове на Израил не би се решил да премести граничния камък на своя съсед. Но по това време на денонощието доброто начало у мене спеше.

Често съм чел как това добро начало у човека внезапно се разбужда. Това обикновено става с помощта на някой латернаджия или на някое малко дете. (Готов съм да се обзаложа, че детето — стига да му се даде възможност — е способно да разбуди когото и да е на този свят с изключение на съвсем глухите и на онези, които са умрели преди повече от двадесет и четири часа.) И ако около гарата на Остенде онази сутрин се навърташе някой латернаджия или някое дете, нещата щяха да се развият съвсем другояче. Престъплението ни щеше да бъде предотвратено. Тъкмо посред злодейската ни постъпка ла-тернаджията щеше да засвири или детето да запее и ние с Б. щяхме да избухнем в сълзи, да изтичаме от вагона и прегърнати на перона, да плачем до идването на следващия влак.

Но тъй като нямаше нито латернаджия, нито дете, ние се огледахме внимателно наоколо да не би някой да ни наблюдава, вмъкнахме се бързешком във вагона и като разбутахме чуждия багаж, за да си направим място, седнахме и си придадохме най-невинен и непринуден израз на лицата.

Б. каза, че най-добре ще е, като дойдат хората, да се престорим, че спим мъртвешки сън или че сме много глупави и нищо не разбираме.

Отвърнах му, че що се отнася до мен, струва ми се, бих могъл да създам желаното впечатление, без изобщо да става нужда да прибягвам до каквато и да било измама, и се нагласих удобно за спане.

Няколко секунди след това във вагона се качи някакъв човек. Той също си направи място сред багажа и седна.

— Боя се, че това място е заето, сър — рече Б., като се съвзе от изумлението си пред нахалството на този човек. — Впрочем всички места във вагона са заети.

— Виждам, но какво мога да сторя — отвърна най-безсрамно негодникът. — Днес трябва да бъда в Кьолн, а друг начин да стигна дотам, не виждам.

— Да, но и джентълменът, чието място отнехте, също трябва да отиде там — възнегодувах аз. — А той, нещастният, какво да прави? Вие мислите само за себе си!

Чувството ми за справедливост започваше да се надига и аз бях крайно възмутен от поведението на този приятел. Две минути преди това, както вече обясних, можех да гледам отнеманото на чуждо място с пълно равнодушие, но сега подобна постъпка ми се струваше скандална. Истината е там, че доброто начало у мен никога не спи много за дълго. Остави го на мира и то се пробужда самичко. Бог да ми е на помощ! Аз съм грешен и суетен човек, но сърцето ми е пълно с доброта. Трябва само някой да я извади на бял свят.

Натрапникът тъкмо това и направи и аз изведнъж прозрях колко е грешно да отнемеш мястото на друг пътник във влака, но не можех да накарам другия да го прозре. Чувствувах, че дължа известна услуга на Правдата като обезщетение за оскърблението, което й бях нанесъл преди малко, затова заспорих още по-красноречиво. Цялата ми реторика обаче отиде напусто.

— О, това място е на някакъв вицеконсул — прекъсна ме нахалникът, — доколкото виждам от визитната картичка на чантата му. Него ще го настанят в служебния вагон.

Разбрах, че е излишно повече да защищавам свещената кауза на Правдата пред човек с подобни възгледи за нещата, съвестта ми се успокои, облегнах се назад и заспах съня на праведния.

Пет минути преди тръгването на влака законните собственици на купето се качиха и се стълпиха вътре. Те останаха много изненадани, че намират само пет свободни места, на които трябваше да седнат седем души, и започнаха да се карат ожесточено помежду си.

Б., аз и натрапникът в другия ъгъл се опитахме да ги успокоим, но страстите така се бяха разбушували, че оставаха глухи за гласа на Разума. Всяка комбинация от петима, които евентуално можеха да седнат, обвиняваше другите двама, че се опитвали с измама да завладеят чуждите места, и всеки един поотделно открито обявяваше останалите шестима за лъжци.

Подразни ме най-много това, дето се караха на английски. Всеки от тях си имаше свой език — четиримата белгийци, двамата французи и германецът, — но никой друг език не им се виждаше тъй подходящ да се обиждат както английският.

Като видяха, че няма никакви изгледи да се споразумеят помежду си, те се обърнаха към нас. Ние без колебание се произнесохме в полза на петимата най-слаби, които, смятайки очевидно въпроса за окончателно решен, седнаха и казаха на другите двама да се махат.

Двамата дебели обаче — германецът и единият от белгийците — явно възнамеряваха да оспорят решението и повикаха началника на влака.

Но началникът на влака не изчака да чуе какво имат да му кажат, а взе направо да ги ругае, че изобщо са се качили във вагона. Каза им да се засрамят от себе си, задето са нахълтали в купе и без това вече препълнено и са създали главоболие на пътниците, които преди тях са били там.

За да им обясни всичко това, той също прибягна до английския, а те слязоха на перона и го нахокаха пак на английски.

Английският език, изглежда, е много популярен за кавги сред чужденците. Предполагам, че го намират много изразителен.

Ние наблюдавахме групата от прозореца. Беше ни забавно и любопитно. Тъкмо посред разправията на сцената се появи един нощен полицай. Всеки човек в униформа винаги поддържа друг човек в униформа, независимо за какво е караницата и кой е крив и кой прав — това не го интересува. Съществува едно определено схващане сред униформените среди — че униформата никога не греши. И ако крадците носеха униформа, на полицията щяха да й наредят да им помага с всички сили и да арестува всеки стопанин, който би се опитал да им попречи да осъществят плановете си.

Полицаят взе да помага на началника на гарата да ругае двамата пълни пасажери, като сам ги ругаеше — и то пак на английски. Познанията му в този език в никакъв случай не можеха да се нарекат добри и човекът навярно беше в състояние да изрази чувствата си много по-богато и по-свободно на френски или на фламандски, но нямаше това за цел. Неговият стремеж, както стремежът на всеки чужденец, беше да стане един усъвършенствуван английски говорещ кавгаджия и случаят беше чудесно упражнение за него.

После от митницата излезе някакъв чиновник и се присъедини към вавилонското стълпотворение. Той застана на страната на пътниците и взе да ругае началника на гарата и полицая, и ги ругаеше на английски.

Б. отбеляза колко е приятно тук, в чуждата страна, далеч от родните ни брегове, да попаднем на такова чисто английско скандалче като това.