Дневник на едно пътешествие

НЕДЕЛЯ, 25-И — ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Обядваме. — Странно ястие. — Овладява ме чувство на тъга. — Немската пура. — Най-красиввият кибрит в Европа. — Колко лесно можеш да се загубиш с приятеля си, осоебно на място като мюнхенската железопътна гара. — Жертвата на съдбата. — Преданият „Бредшо“ — Сред планините. — Принц и просяк. — Съвременен роман. — Пристигане в Оберау. — Мъдри и глупави пилигрими. — Интересна разходка. — Етал и неговият манастир. — Стигаме целта на нашето пътешествие.

В един часа влязохме в някакъв ресторант да обядваме. Немците винаги обядват точно по средата на деня, и то похапват здравата. Само в хотелите, които се посещават от туристи, обядът, по време на сезона, е определен за шест или седем часа, за да не нарушават навика на чуждестранните си клиенти. Споменавам за този обед не защото мисля, че това ще събуди особен интерес у читателя, а защото искам да предупредя съотечествениците си, които пътуват из Германия, да не проявяват излишно любопитство към „липтауерското сирене“…

Аз съм голям любител на сирене и обичам да откривам все нови и нови видове, затова, като видях в листа сред останалите видове сирене и „липтауерско“ с гарнитура — за пръв път го чувах в живота си, — реших на всяка цена да го опитам.

Оказа се, че на вид то никак не е привлекателно. Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги. Приличаше досущ на маджун за прозорци, а и вкусът му дори беше като на маджун за прозорци — или поне аз си мисля, че маджунът за прозорци има такъв вкус. До този момент не съм напълно сигурен дали това действително не беше маджун за прозорци. Гарнитурата пък беше още по-необикновена и от самото сирене. Отстрани на чинията бяха наредени разни неща, които за пръв път виждах да се поднасят със сирене и не желая да ги видя никога вече в живота си. Малка купчинка сушен грах, три или четири забележително малки картофчета — предположих, че са картофчета, а може да са били и фъстъчени ядки, сварени до омекване, — много млада на вид рибка, очевидно от породата на бодливките, и малко червена боя. По-оскъден обед от този не може и да има.

За какво точно беше червената боя, не разбрах. Б. реши, че е поставена с цел самоубийство. Той смяташе, че клиентът, след като изяде всичко останало в чинията, ще бъде обзет от непреодолимото желание да умре и съдържателите на ресторанта, знаейки това, от своя страна грижливо го бяха снабдили с червена боя, тъй че да може да се отрови начаса и да сложи край на мъките си.

Като преглътнах първата хапка, реших да не ям повече от сиренето. После си помислих, че ще бъде жалко да го хабя така, след като веднъж съм го поръчал, освен това може би щях да започна постепенно да го харесвам, докато го изям до края. Вкусът към много от хубавите неща на света трябва да се придобие. Много добре си спомням времето, когато не можех да търпя бира.

Така че смесих всичко в чинията, направих нещо като салата от него и го изядох с лъжица. По-противно нещо не съм вкусвал от времето, когато се опитах да изиграя ролята на Уили Евънс, като пропълзях по корем през един отводнителен канал, а след това, когато се прибрах в къщи, веднага ме сложиха да си легна и ме натъпкаха със солидна порция очистателно за деца.

След обяда се почувствувах много тъжен. Спомних си изведнъж с мъчителна яснота всички неща, които бях направил в живота си и които всъщност не е бивало да правя. (А те като че ли бяха доста много на брой.) Спомних си всички разочарования и неуспехи, които бях преживял, всички несправедливости, на които бях станал жертва, всички огорчения, които ми бяха казани и сторени. Спомних си за всички онези хора, които някога бях познавал и които сега бяха покойници, така че никога вече нямаше да ги видя, за всички момичета, които бях обичал и които сега бяха омъжени за други хора, а аз не знаех дори адресите им. Размишлявах колко празно, фалшиво и преходно е земното ни съществование и колко е изпълнено със скръб. Колко грешен и порочен е светът и колко ненавистни са и хората, и нещата в него.

Мислех си също каква глупост беше от страна на Б. и на мен да си губим времето да скитаме из Европа по този идиотски начин. Какво удоволствие имаше в това пътуване — да се люшкаш нагоре-надолу в задушни влакове и да те скубят скъпо и прескъпо в неудобни хотели?

В началото на разходката ни (след като се наобядвахме, тръгнахме да се поразтъпчем по Максимилнащрасе) Б. беше в повишено настроение и дърдореше весело, но като взех да му говоря, с радост забелязах как постепенно стана сериозен и духът му спадна. Всъщност той не е лош човек, само дето е лекомислен.

Б. купи няколко пури и ми предложи една. Но аз не исках да пуша. Пушенето в момента ми се струваше глупаво губене на време и пари. Затова казах на Б.:

— След няколко години, а може би и преди още да е изтекъл този месец, ще лежим в тихия гроб и ще храним червеите. Каква полза има тогава да изпушваме тези пури днес?

А Б. ми отвърна:

— Ползата сега за мен ще бъде тази, че ако имаш пура в устата си, словоохотливостта ти ще намалее малко.

За да му угодя, запалих. Немската пура никак не ми е по вкуса. Б. казва, че не бивало да й се придирва много, като се имало пред вид, че струва само едно пени. Но аз не съм на неговото мнение; ако ще да ми ги продават дузината за едно пени, пак не мога да ги харесам. Добре сварени, те могат чудесно да минат за зеленчук, но ако речеш да ги пушиш, не си струват дори клечката кибрит, с която ще ги запалиш, особено пък, ако кибритът е немски. Немският кибрит е истинско произведение на изкуството. Зелена или пурпурночервена клечка с жълта главичка — и с пълно право може да претендира, че е най-красивият кибрит в Европа.

Докато бяхме в Германия, двамата с Б. изпушихме доста голямо количество пури от по едно пени и това, че останахме живи докрая, според мен е доказателство колко здрави и силни организми имаме. Мисля, че застрахователните дружества с пълно основание могат да възприемат немската пура като мерило за медицинско освидетелствуване. Въпрос: „Сте ли в момента и били ли сте досега с крепко здраве?“ Отговор: „Пушил съм немска пура и още съм жив.“ И застраховката ви е приета.

Към три часа отидохме на гарата и почнахме да търсим нашия влак. Претършувахме цялото място, но никъде не го намерихме. Централната гара в Мюнхен е една огромна сграда — истински лабиринт от коридори, пасажи и фоайета. По-лесно е да се загубиш в нея, отколкото да намериш нещо, което търсиш. Б. и аз, заедно и поотделно, се губихме двадесет и четири пъти. Цял половин час търчахме надолу-на-горе из гарата да се търсим. Изведнъж се намирахме, възкликвахме в един глас: „Къде по дяволите се загуби? Търсих те навсякъде. Моля те, не се отдалечавай повече от мене.“ И в следващия миг се загубвахме отново.

Но най-странното от всичко беше това, че всеки път, когато се изгубвахме, неизменно се срещахме отново пред вратата на бюфета за трета класа.

Накрая вратата на бюфета за трета класа ни стана нещо като „дом“ и ние трепвахме от радост, когато по време на уморителното скитане из чакални, отделения за изгубен багаж и коридори зървахме познатата ни вече медна дръжка да блести в далечината, защото знаехме, че там неизбежно ще се намерим.

Случваше се обаче известно време да не попаднем на нея, тогава отивахме при някой чиновник и го молехме да ни упъти: „Извинете, бихте ли ни казали най-краткия път до вратата на бюфета за трета класа?“

Когато часът стана три, а ние все още не бяхме намерили влака от 3:10, взехме сериозно да се тревожим и отидохме да направим справка.

— Влакът от три и десет за Обер-Амергау? — зачудиха се на гишето. — Та ние още не сме и помислили за него.

— Още не сте помислили за него! — възкликнахме ние възмутени. — Та вие спите ли? Часът е вече три и пет!

— Да, но три и пет следобед, а влакът от три и десет е нощен. Не виждате ли, че е отбелязан в разписанието с удебелени букви? Всички влакове, тръгващи между шест вечерта и шест сутринта, са отбелязани с удебелени букви, а дневните — с обикновени. Имате още много време. Наминете след вечеря.

Не вярвам да има друг човек в света, на когото повече да не му върви на разписания от мен. Не мисля, че това се дължи на глупост; ако се дължеше само на глупост, все понякога щях да улучвам точния влак. Трябва да е съдба.

Ако от четиридесет влака, които пътуват до някое място, където аз искам да отида, има един, който пътува „само в събота“, аз избирам да пътувам точно с него, но в петък. В събота сутрин ставам в шест, нагълтвам набързо закуската си и тичешком отивам да хвана обратния влак, който пътува всеки ден от седмицата „с изключение на събота“. В неприсъствен ден забравям, че е неприсъствен ден, отивам и чакам с часове на ветровития перон влакове, които не пътуват в неприсъствени дни.

Не ми стигат всички тези беди, но имам още и нещастието да притежавам едно коварно разписание „Бредшо“ за август 1887 година, от което не мога да се освободя. Всяко първо число от месеца отивам и си купувам ново разписание „Бредшо“. Какво става с него на втория ден от месеца, не знам. От този момент нататък повече не го виждам. Остава ми само да гадая каква може да е съдбата му. Но на негово място остава, само да ме заблуждава, разбира се, тази окаяна отрепка от 1887 г.

Три години се мъчих да се освободя от него, но то не желаеше да ме освободи от себе си. Хвърлял съм го през прозореца. То падаше на главите на хората, а те го вземаха, пооглаждаха го и го донасяха в къщи. Близките ми — хора от моята плът и кръв — им благодаряха и го прибираха обратно.

Веднъж го накъсах на парченца и изхвърлих парченцата в градината, но и там се намериха хора — хора, които при други обстоятелства не биха си мръднали пръста за мене, — които събраха парченцата, съшиха ги внимателно и разписанието, също като ново, се намери отново в кабинета ми.

Оказа се, че това разписание владее тайната на вечната младост. Другите разписания, които купувах, се превръщат за една седмица в жалки дрипи. А това книжле си остава все тъй свежо, ново и чистичко, каквото си беше в деня, когато ме подмами да го купя. Във външня му вид няма нищо, което да подсказва на случайния наблюдател, че това не е тозмесечният „Бредшо“. Очевидно неговата единствена цел в живота е да заблуждава хората, че е именно тозмесечен „Бредшо“.

Тази книжка подкопава моралните ми устои. Тя е виновна най-малко за десет процента от лошите и непристойни думи, които изричам всяка година. Подтиква ме към пиянство и комар. Непрекъснато се случва така, че трябва да чакам най-малко по два-три часа на някоя неприветлива провинциална гара. Изчитам всички обявления по перона, след това изпадам в безразсъдна ярост, втурвам се в хотела на гарата и започвам да играя билярд със съдържателя и да пия чаша след чаша уиски.

Възнамерявам да помоля близките си на погребението ми да сложат в ковчега и този „Бредшо“, за да мога да обясня на ангела, който ще мери греховете ми, как всъщност стоят нещата. Надявам се по този начин да получа опрощение поне на двадесет и пет на сто от злодеянията си.

Влакът от три и десет естествено беше твърде късен за нас. С него нямаше да стигнем в Обер-Амергау по-рано от девет часа сутринта. Имаше един друг влак в седем и тридесет (накарах Б. лично да направи справката за него), с който можехме да се доберем до селото по някое време през нощта, стига да ни осигуряха превоз от Оберау, най-близката железопътна станция.

Телеграфирахме съответно на агенцията „Кук“ в Обер-Амергау (забелязал съм, че когато сме си у дома, всички се надсмиваме над мистър Кук и над разни други джентълмени като него, които най-любезно уреждат пътуването на онези пътници, които сами не могат да си го уредят, но в момента, щом решим самите ние да тръгнем нанякъде из чужбина, тихомълком бързаме да ги помолим за услугите им) да ни изпратят кола да ни посрещне от влака. После отидохме в хотел да поспим малко до тръгването.

От Мюнхен до Оберау пътувахме много приятно. Минахме край красивото езеро Щарнберг тъкмо когато слънцето залязваше и обливаше с позлата селцата и вилите, разположени на брега. В това същото езеро Щарнберг, близо до разкошния си летен дворец, построен специално за него в тази красива долина, се удавил нещастният безумен Людвиг, последният крал на Бавария. Горкият крал! Съдбата му дала всичко, което може да направи човека щастлив, освен едно — способността да бъде щастлив. Съдбата има манията да уравновесява везните. Някога познавах едно ваксаджийче, което лъскаше обувки на ъгъла на Уестминстърския мост. Съдбата му отпускаше средно по шест пенса на ден, за да живее и да си доставя наслади. Но го беше надарила със способността да бъде щастливо и то по цял ден беше весело и засмяно. Можеше да си купи толкова наслада с едно пени, колкото според мен един състоятелен човек не може да купи дори и с десет лири. То не знаеше, че е бедно — както и крал Людвиг ме е знаел, че е богат, — по цял ден се смееше, подскачаше, работеше колото се може по-малко — ядеше, пиеше и играеше комар. За последен път го видях в болницата „Свети Томъс“. Довела го беше там пагубната му страст да върви по каменния парапет на Уестминстърския мост. А това, че бе попаднал в болница, според него беше истинско щастие. Гледали го като „писано яйце“ и му се искало да остане там колкото може по-дълго. Питах го дали не го боли, а то ми отвърна: „Да, сър, но само когато си помисля за това.“

Бедното дете! Живя като „писано яйце“ още само три дни и умря и както ми разказаха по-късно, до последния миг лицето му било озарено от усмивка. Едва ли е било на повече от дванадесет години, когато душата му го напусна. Животът му беше кратък, но затова пък щастлив.

И представете си, ако това малко ваксаджийче и злополучният Людвиг можеха да се сдружат и да поделят помежду си способността на ваксаджиичето да се радва на живота и всичко онова, което съдбата беше дала на краля, за да му носи радост, колко щастливи щяха да бъдат двамата и особено крал Людвиг. Тогава на него и през ум нямаше да му мине да се удави.

Животът щеше да му бъде скъп.

Но това нямаше да се понрави на Съдбата. Тя обича да се надсмива над хората, да превръща живота им в парадокс. На един тя свири възхитителни мелодии, като преди това се е погрижила да му отнеме слуха. На друг просвирва няколко дисхармонични, скрибуцащи звука на тенекиена свирка, а той си мисли, че това е омайна музика и започва да танцува.

Няколко години по-късно на същото това място, където крал Людвиг с презрение върнал обратно на боговете безполезния за него дар на живота, двама млади влюбени сложили край на разочарованията си. Разбрали, че не могат да се съединят в живота, те се съединили в смъртта. Тяхната история, описана на времето най-банално във всички вестници в света, прилича повече на някаква старя рейнска легенда, отколкото на действителна случка от прозаичния деветнадесети век.

Доколкото си спомням, той беше някакъв немски граф и както повечето немски графове — беден; а нейният баща, както обикновено постъпват бащите, когато някой безпаричен бъдещ зет поиска ръката на дъщеря им, отказал да даде съгласието си. Тогава графът заминал за чужбина, за да се опита да натрупа състояние. Отишъл в Америка и там преуспял. След година-две се върнал богат, за да открие обаче, че е закъснял. Любимата му, убедена от баща си, че той е умрял, склонила да се омъжи за някакъв богаташ. При съвременните възгледи за живота, разбира се, графът е трябвало да се задоволи с любовта на младата дама, като остави богатия й мъж да й плаща издръжката. Но тези млади хора, малко лекомислени, а може би и малко по-възвишени и чисти от повечето от нас, оскърбени от злорадния присмех, който ги чаобикалял отвсякъде, една бурна нощ отишли заедно до езерото и разтърсили Съдбата за миг, като превърнали зловещата й комедия в зловеща трагедия.

Скоро след като от погледа ни се загубиха спокойните води на Щарнберг, влакът навлезе в сумрака на планините и започна едно дълго лъкатушно изкачване сред скритите им гънки. От време на време край нас профучаваше като призрак някое селце, бялнало се на лунната светлина, сгушено в сянката на хълмовете; проблясваше тъмната, спокойна повърхност на някое езеро или разпенените води на планински поток, които се спускаха надолу като дълга бяла ивица и прорязваха нощния мрак.

Минахме през Драконовата долина, покрай Мурнау — малко градче, в което някога също са представяли мистерии и което до преди няколко години, когато железопътната линия е била продължена до Партенкирхен, е било най-близката станция до Обер-Амергау. Пътят от Мурнау до Амергау през планината Етал е доста стръмен — толкова стръмен наистина, че не много отдавна някакъв пълен пилигрим умрял от усилието да се изкачи по него. Изнежените граждани са принудени да пълзят нагоре редом със здравите планинци, защото на конете не им стигат сили да изтеглят след себе си нищо друго освен празните возила.

Всеки сезон европейският турист все повече и повече се изнежва и трудностите, а заедно с тях и удоволствието и интересът от пътуването все повече и повече намаляват. Не е далеч времето, когато този турист ще започне да пътува опакован с памук в собствената си дневна и ще бъде извеждан и разопакован, щом стигне на желаното място. Засега железницата го пренася през планината Етал до Оберау, а от това малко селце един лек и удобен път, не по-дълъг от пет или шест английски мили, го отвежда до долината Амер.

Беше среднощ, когато влакът ни стовари на глрата на Оберау. Сега тя беше по-оживена и шумна, отколкото дори в обедните часове на обикновени дни. Тълпи от туристи изпълваха малкия хотел и се питаха с недоумение, а не само те, ами и самият стопанин на хотела, къде ще се сместят всичките да спят. И с още по-голямо недоумение се питаха, макар че този въпрос очевидно не засягаше хотелиера — как ще стигнат в Обер-Амергау навреме за пиесата, която започваше точно в осем сутринта.

Някои срещу баснословни цени наемаха коли, които да дойдат да ги вземат в пет. Други, които не можеха да си осигурят превоз и смятаха да вървят пеш, даваха нареждане на уморените келнери да ги събудят в два и тридесет и поръчваха да им се приготви закуска точно за три и петнадесет.

За щастие ние веднага открихме нашия хазаин, който ни чакаше с една разнебитена кола, по външен вид нещо средно между римска колесница и инвалиден стол, запрегната с два силни и здрави коня. След оживена схватка между хазаина ни и една тълпа от двадесет и повече туристи, които уж по погрешка взеха колата ни за омнибус и се мъчеха да се покатерят вътре, тъй че едва не я събориха, ние се натоварихме в нея и потеглихме.

Все по-нагоре и по-нагоре се изкачвахме, все по-високо и по-високо се възправяха мрачните, окъпани в лунна светлина възвишения и все по-студен ставаше въздухът. През по-голямата част от пътя почти пълзяхме, конете, олюлявайки се, с мъка ни влачеха нагоре по стръмнината. Но кочияшът ни беше опитен и разнообразяваше монотонния им ход, като ги подкарваше в галоп по нанадолнището, което понякога следваше след някое много дълго и изморително изкачване. Това препускане беше така вълнуващо, че ние забравяхме всяка умора.

И естествено колкото по-стръмно беше на-надолнището, толкова по-стремително се спускахме по него. Колкото по-неравен беше пътят, толкова конете бързаха да го изминат. По време на този галоп Б. и аз имахме чувството, че преминаваме Ламанша в бурно море, пътуваме със зъбчата железница и че някой ни подхвърля в одеяло, но не меко и пухкаво, а твърдо и бодливо като бодлива тел. Не бях допускал, че от едно и също превозно средство могат да се изпитат толкова различни усещания едновременно.

От Етал пътят ставаше сравнително равен и ние скоро стигнахме Обер-Амергау. Зад многобройните прозорци на правоъгълните каменни къщи се мяркаха светлини, по улиците забързано се движеха тъмни силуети, очевидно заети с последните приготовления за голямото събитие, до което оставаха още няколко часа.

Затрополихме шумно през селото, а нашият хазаин извикваше по едно „добър вечер“ на всеки срещнат с такъв гръмовен глас, че можеше да разбуди всичко живо на разстояние от една миля; свихме на пет-шест пъти като вихър в някакви улици, преминахме в тръс през главната алея на нечия градина, промъкнахме се през някаква порта и спряхме пред една отворена врата, през която се струеше силна светлина. На прага стояха две високи миловидни момичета, дъщерите на хазаина; те ни въведоха в обширна, хубаво подредена стая, в която ни очакваше вкусна вечеря — телешки пържоли (в Германия, както изглежда, ядат само телешко) и бяло вино. При обикновени обстоятелства бих се опасявал, че такава храна ще събуди у мен желание да прекарам следващите шест часа по-скоро в развлечения, отколкото в сън, но тази нощ бях така уморен, че дори половин дузина полуопечени огнеупорни тухли не можеха да ме задържат буден повече от пет секунди, след като положех глава на възглавницата. Затова без колебание се нахвърлих на пържолите.

След като се навечеряхме, нашият домакин ни заведе в спалнята ни — просторно помещение, украсено с ярко боядисаните дървени скулптури на някакъв светец с благочестив, но зловещ вид, поставени там според мен да смущават нощния покой на по-нервните и чувствителни натури.

— Не забравяйте да ни повикате навреме сутринта — каза Б. на хазаина. — Никак не ни се ще да се събудим в четири следобед и да открием, че сме пропуснали пиесата, след като сме пропътували толкова път да я видим.

— О, бъдете спокойни — отвърна старият човек. — И да искате, няма да можете да се успите. Цялото село ще бъде на крак още преди пет. В шест музиката ще засвири точно под нашия прозорец, а после и топът на Кьофел …

— Чакайте, чакайте — прекъснах го аз. — За мен това няма да е достатъчно. Никакви бунтове и размирици под прозореца, никакви сьстезания между духови музики, земетресения и експлозии и други подобни не са в състояние да ме разбудят, не разчитайте на това. Някой трябва да дойде в тази стая, да ме извлече от леглото, да ме сложи да седна и да ме пази да не се вмъкна отново в него или да легна на пода и там да продължа да спя. Само така можете да ме събудите утре сутрин. Разбудените села, топовете и немските духови музики са празна работа. Знам как ще свърши всичко — ще си отида в Англия, без да съм видял представлението. Разберете, драги, искам да бъда събуден, а не приспан по-дълбоко.

Б. преведе по-важните неша от моята реч, а човекът се засмя и даде честната си дума, че сам той ще дойде и ще ни събуди и двамата; и тъй като беше един едър здравеняк, обещанието му ме успокои, пожелах му лека нощ и побързах да си събуя обувките, за да не заспя с тях.