Дневникът на капитан Блъд

2Корабът на съкровищата

Капитан Блъд обичаше да казва, че ценността на човека се проявява не толкова в способността да обмисля големи начинания, колкото в проницателността да открива удобния случай и н сръчността, с която се възползува от него.

И той наистина бе проявил такива качества при завземането на прекрасния испански кораб „Синко лягас“ и отново ги показа, когато осуети намеренията на онзи негодник и пират, капитан Истърлинг, да открадне величествения кораб.

Междувременно, след като едва спаси себе си и кораба, хората му разбраха, че във водите на Тортуга не са в безопасност и че не могат да имат доверие в пиратите. На общото събрание, което се състоя същия следобед на корабната палуба, Блъд изложи простия философски възглед, че когато го нападнат, човек трябва или да се бие, или да бяга.

— И тъй като не сме в състояние да се бием, когато ни нападнат, в което няма съмнение, остава ни да поемем ролята на страхливци, дори и само за да оцелеем и докажем по друго време, че сме смели мъже.

Съгласиха се с него. Но въпреки че взеха решение да бягат, оставиха за по-късно да решат накъде да се отправят. В момента беше важно само да се отдалечат от Тортуга и от по-нататъшното внимание на капитан Истърлинг.

И така още същата ясна, но безлунна нощ голямата фрегата, гордостта на корабостроителниците в Кадис, вдигна котва толкова тихо, колкото беше възможно да се извърши това. С разпънати платна от благоприятния бриз откъм брега и с помощта на отлива „Синко лягас“ излезе в открито море. И ако шумът на рудана, дрънкането на вериги и скърцането на скрипците бяха издали действията им на капитан Истърлинг върху борда на „Бонавантюр“, намиращ се само на двеста ярда от тях, той не бе в състояние да осуети действията на Блъд.

Поне три четвърти от негодниците му се намираха из кръчмите по брега и Истърлинг не искаше да предприема нападение с остатъка от екипажа си, въпреки че и сега те бяха два пъти повече от хората на „Синко лягас“. Но дори и всичките му двеста души да бяха на борда, Истърлинг пак нямаше да се противопостави на отплаването. Докато във водите на Тортуга той се опита да спечели „Синко лягас“ чрез стратегически ходове, дори с присъщата му дързост не можеше да си позволи и мисълта да го завземе със сила в това убежище, още повече че френският губернатор господин Д’Ожерон, изглежда, беше приятелски настроен към Блъд и неговите хора.

В откритото море ще бъде друго; и когато разкаже как „Синко лягас“ е преминал в негови ръце, никой в Кайона няма да бъде в състояние да го опровергае.

Така капитан Истърлинг позволи Питър Блъд да отплава безпрепятствено и дори беше доволен да го пусне. И не прояви прекалена и издайническа прибързаност да го последва. Подготви се спокойно и вдигна котва едва на другия ден следобед. Уповаваше се на способностите си, за да разбере накъде се е отправил Блъд, и разчиташе на по-голямата скорост на „Бонавантюр“, за да го настигне, преди да се е отдалечил на безопасно разстояние. Разсъжденията му бяха доста трезви. След като знаеше, че „Синко лягас“ не е снабден с продукти за дълго пътуване, засега не можеше да става и дума те да отплават към Европа.

Най-напред корабът трябваше да се снабди с всичко необходимо, а тъй като за тази цел Блъд не смееше да се доближи до никоя английска или испанска колония, следваше, че ще се отправи към някое от неутралните холандски владения и там ще се възползува от единствената оставаща му възможност. Освен това без опитен пилот Блъд едва ли щеше да посмее да мине лесно сред опасните рифове на Бахамските острови. Затова лесно се стигаше до извода, че целта му са Наветрените острови с намерението да хвърли котва в Сан Мартин, Саба или Санта Еустасия. Уверен, че ще го догони, преди той да стигне до най-близкото от тези испански селища, отстоящо на около двеста левги11, „Бонавантюр“ пое източен курс покрай северните брегове на Хаити.

Нещата обаче не се развиха толкова просто, колкото си ги представяше Истърлинг. Вятърът, отначало благоприятен, надвечер се обърна откъм изток и през нощта се засили; така че призори — гневно утро със зловещо почервенели облаци — „Бонавантюр“ не само не беше напреднал, а се беше отклонил на няколко мили от курса си. После към пладне вятърът се обърна откъм юг и рязко се засили. Довлече буря от Карибско море и цели двадесет и четири часа „Бонавантюр“ се мята из нея с голи мачти и затворени люкове срещу талазите, които го блъскаха напреки и го подмятаха като тапа от бездните до върховете на вълните.

За щастие едрият Истърлинг беше не само добър боец, но и способен моряк. Под вещото му ръководство „Бонавантюр“ премина изпитанието без повреди, за да поднови преследването, когато най-после бурята премина и задуха постоянен бриз от югозапад. С разпънати платна корабът се плъзгаше бързо сред големите вълни, останали след бурята.

Истърлинг ободри хората си, като им напомни, че ураганът, който ги забави, сигурно е забавил не по-малко и „Синко лягас“; и като се вземе предвид какви дръвници управляват някогашната испанска фрегата, вероятно бурята е била от полза за „Бонавантюр“.

Какво точно им беше донесла бурята, щяха да разберат на следващата сутрин, когато недалеч от нос Енганьо забелязаха някакъв галеон, който в далечината отпървом взеха за тяхната жертва, но скоро видяха, че е друг кораб. Че е испански, се разбираше не само от високата му надстройка, но и от кастилския флаг, развяващ се под разпятието на върха на главната мачта. Всички платна на главната мачта бяха прибрани и само с фока и едно диагонално платно корабът несръчно плаваше към протока Мона с вятър откъм бакборда.

Видът на повредения кораб възбуди Истърлинг като ловджийско куче, подушило елен. За момента търсенето на „Синко лягас“ бе забравено. Тук имаше друга жертва, която можеше да се завземе много лесно.

Той бързо изрева нарежданията си от кърмата. Палубата беше почистена с трескава бързина и от носа до кърмата бяха опънати мрежи, за да хващат мачтите и рейте, които можеха да бъдат улучени в предстоящото сражение. Чард, помощникът на Истърлинг, нисък як мъж, тъп във всичко друго освен в управлението на кораба и боя със саби, пое кормилото. Артилеристите по местата си откриха оръдейните отверстия и разпалиха факли, готови да изпълняват заповедите. Защото колкото и недисциплиниран да беше екипажът на Истърлинг при обикновени условия, той съзнаваше необходимостта от дисциплина, когато предстоеше сражение.

Застанал нащрек върху кърмовата палуба, пиратският капитан наблюдаваше испанския кораб, към който се доближаваха бързо, и с презрение забеляза суетнята на палубата му. Опитните му очи от пръв поглед разбраха какво му се е случило и с гърления си глас съобщи заключенията си на Чард, застанал под него на кормилото.

— Бил е на път за Испания, когато ураганът е връхлетял върху него. Счупена е главната му мачта, вероятно има и други повреди, връща се към Санто Доминго, за да ги поправи. — Истърлинг се изсмя гърлено и поглади гъстата си черна брада. Тъмните, смели очи на едрото му червено лице блеснаха лукаво. — Дай ми испански кораб на път за родината си, Чард. На борда на това корито сигурно има съкровище. Слава богу, най-после ни се усмихна щастието!

И наистина беше така. Истърлинг отдавна се оплакваше, а и това беше истинската причина да желае „Синко лягас“, защото малкият кораб не подхождаше, за да се нахвърля с него върху истинската плячка в Карибско море. Никога не би се осмелил да нападне този тежко въоръжен галеон, ако поради повредите той не можеше да маневрира, за да насочи оръдията си във фланг.

В този миг испанският кораб даде залп от дясната си кърмова част и с това определи съдбата си. „Бонавантюр“, който се приближаваше право към него с носа си, представляваше трудна цел и с изключение на едно гюле, попаднало в носовата част, не претърпя никакви повреди. Истърлинг отвърна с огън от оръдията на носа, като се мереше високо, и помете палубите на испанеца. После, като избягна ловко несръчния му опит да завие и да промени положението си, „Бонавантюр“ се доближи до него откъм задната му част, където оръдията бяха празни. Разнесе се дрънчене, трясък от удара, скърцане на допрените такелажи, пукане и трополене на счупени рей и тъпите удари на абордажните куки, които се забиваха в дървото на испанеца, за да закрепят двата кораба един за друг, и те тръгнаха заедно по вятъра, а пиратите, след като дадоха залп с мускети, поведени от огромния Истърлинг, като мравки нахлуха през фалшборда на испанеца. Бяха двеста разярени мъже с кожени панталони, някои и с ризи, но повечето без нищо друго, и с голите си, загорели, мускулести тела имаха още по-ужасяващ вид.

Посрещнаха ги едва петдесетина испанци с ризници и каски, подредени на средната палуба като за парад, със спокойно насочени мускети, командувани от един офицер с лице на граблива птица.

Офицерът издаде някаква заповед и залп от мускетите спря за миг нападението. После пиратската шайка заля като всепоглъщаща вълна испанците и корабът „Санта Барбара“ беше превзет.

Може би по това време в океана нямаше по-жесток и безмилостен човек от Истърлинг; и тези, които плаваха с него, бяха възприели, както обикновено става, жестокото поведение на своя капитан. Те избиваха варварски испанските войници, като хвърляха телата им през борда, и също така жестоко се разправяха с артилеристите на долната палуба, въпреки че нещастниците се предаваха с готовност и с напразната надежда, че ще пощадят живота им.

Десет минути след нахлуването на „Санта Барбара“ върху кораба бяха останали живи от екипажа му само капитанът дон Илдефонсо де Пайва, когото Истърлинг зашемети с дръжката на пистолета си, навигаторът и четирима матроси, които в момента на абордажа се намираха по мачтите. Тези шестима Истърлинг поне временно остави живи, защото сметна, че могат да бъдат от полза.

Докато пиратите се занимаваха около вантите12 с най-неотложната задача да разделят двата кораба и с най-належащите поправки, пиратският капитан се зае да изследва плячката си, като започна с личността на дон Илдефонсо.

Испанецът, болнав и пребледнял, с буца на веждите си, където го беше ударила дръжката на пистолета, седеше на един сандък в приятната обширна кабина с вързани ръце, но се опитваше въпреки това да запази високомерното поведение, подходящо за кастилски благородник в присъствието на безочлив морски разбойник. Така продължи, докато Истърлинг, наведен над него, гневно го заплаши, че ще развърже езика му чрез безизкусното убеждение на мъченията. Тогава дон Илдефонсо разбра безполезността на всяка съпротива и започна кратко да отговаря на въпросите на пирата. От тези отговори и от последвалите разследвания Истърлинг разбра, че плячката надхвърля всичките му очаквания.

В ръцете му — които напоследък нямаха никакво щастие — беше попаднала една от тези плячки, за които е мечтал всеки морски разбойник още от времето на Френсис Дрейк. „Санта Барбара“ пренасяше съкровища от Порто Бело и беше натоварен със сребро и злато, донесени през провлака от Панама. Беше отплавал, придружен от три големи бойни кораба, с намерението да се отбие в Санто Доминго, за да се снабди с провизии, преди да се отправи към Испания. Но по време на бурята, помела Карибско море, той се откъснал от придружаващите го кораби, главната му мачта била повредена и ураганът го изтласкал през протока Мона. Отправил се към Санто Доминго с надеждата да се присъедини там към придружаващите го кораби или пък да дочака друга флотилия, отправяща се към Испания.

Когато блесналите му очи видяха слитъците, Истърлинг изчисли съкровището на около двеста или триста хиляди реала. Това беше плячка, която не се пада два пъти в кариерата на всеки пират, и означаваше богатство за него и за хората му.

Притежанието на богатството обаче винаги е свързано с опасения и най-належащата грижа на Истърлинг в момента беше да откара колкото е възможно по-бързо плячката си на сигурно място в Тортуга.

Той зае около четиридесет души от „Бонавантюр“ за екипаж на заловения испански кораб и сам остана на борда му, защото не му даваше сърцето да се раздели със съкровището. След това повредите бяха поправени набързо, двата кораба обърнаха нос и започнаха пътуването си. Напредваха бавно, защото вятърът не беше много благоприятен, а „Санта Барбара“ се управляваше трудно, и беше вече минало пладне, когато отново се изравниха с нос Рафаел. Истърлинг се чувствуваше неспокоен толкова близо до Хаити и се канеше да заобиколи доста навътре в морето, когато от наблюдателната площадка на „Санта Барбара“ се разнесе вик, а след малко всички видяха ясно какво е забелязал наблюдателят.

На около по-малко от две мили един голям, червен кораб с разпънати платна заобикаляше нос Рафаел и плаваше почти насреща им. Телескопът на Истърлинг потвърди веднага онова, което бе заподозрял, без да вярва и с невъоръжено око. Този кораб беше „Синко лягас“, първоначалният обект на преследване, който в бързината си, изглежда, бяха изпреварили.

Всъщност, когато попаднаха в бурята близо до Самана, Джереми Пит, който управляваше „Синко лягас“, отправи кораба към закрилата на залива и го остави на завет зад носа, без никой да го забележи, за да отплава отново, след като бурята премина.

Истърлинг малко го беше грижа как е станало всичко, но сметна внезапната и неочаквана поява на „Синко лягас“ за знак, че съдбата, която доскоро се проявяваше така скъпернически спрямо него, сега беше решила да го отрупа с дарове. Ако успееше да се прехвърли със съкровището на „Санта Барбара“ върху този здрав, червен кораб, той бързо щеше да се завърне, и то с голяма сила на свое разположение.

Срещу толкова тежко въоръжен и с толкова малоброен екипаж кораб като „Синко лягас“ не можеше да става въпрос за друга тактика освен за абордаж и капитан Истърлинг сметна, че това не ще затрудни по-бързия и повратлив „Бонавантюр“, командуван от опитен моряк, на когото щеше да се противопостави един дръвник, лекар по професия.

Затова Истърлинг сигнализира на Чард да се заеме с тази лека задача, а Чард, горящ от желание да си уреди сметките с човека, който вече ги бе обидил, измъквайки се като пясък през пръстите им, завъртя кормилото и заповяда на хората да заемат бойните си позиции.

Пит извика капитан Блъд от кабината, той се изкачи на кърмовата палуба и с телескоп в ръката се зае да наблюдава трескавата дейност върху палубите на своя стар приятел „Бонавантюр“. Не се съмняваше какво означава тази дейност. Макар и лекар, той едва ли беше дръвник, както прибързано го бе преценил Чард. Службата му под командуването на Де Ройтер в онези авантюристични години, когато бе пренебрегнал медицината, го бе научила на много повече неща за тактиката на боя, отколкото Истърлинг въобще знаеше. Той не се обезпокои. Щеше да покаже на тия пирати, как се е възползувал от уроците на великия адмирал.

Също както за „Бонавантюр“ беше от съществено значение да използува тактиката на абордажа, така за „Синко лягас“ беше жизнено необходимо да разчита само на огневата си мощ. Защото с едва двадесет души на борда не можеше да влезе в ръкопашен бой при числено превъзходство на почти десет срещу един, както ги бе пресметнал Блъд. Затова сега той нареди на Пит да завърти кормилото, да държи колкото може по-близо по вятъра и да поеме курс, който да ги поведе към задната част на „Бонавантюр“. Заповяда на Огл, този бивш артилерист от кралския флот, да се настани на долната палуба, като вземе за артилеристи всички хора на борда, с изключение на шест души, които трябваше да останат горе.

Чард веднага разбра целта на тази маневра и изпсува през зъби, защото Блъд имаше предимство. Чард беше още повече ограничен, понеже „Синко лягас“ трябваше да бъде превзет, за да послужи за собствените им цели, и не биваше да го поврежда с оръдията си, преди да направи опит за абордаж. Освен това той разбра на какъв риск се подлага при този опит поради по-дългобойните и с по-голям калибър оръдия на „Синко лягас“, ако корабът се ръководеше решително. А като че ли на тоя капитан не му липсваше решителност.

Междувременно разстоянието между двата кораба бързо намаляваше и Чард съзна, че ако не поизбърза, ще се окаже в обсега на оръдията с открит фланг. Понеже не можеше да поведе кораба си по-близо към вятъра, той обърна курса на югоизток с намерение да направи широк кръг и да попадне откъм наветрената страна на „Синко лягас“.

Истърлинг, който наблюдаваше маневрата от палубата на „Санта Барбара“ и не можеше напълно да разбере целта й, изруга Чард, че е глупак. Започна да го псува още по-ожесточено, когато видя „Синко лягас“ да възвива внезапно наляво и да се втурва след него, сякаш се кани да го преследва. Чард обаче се зарадва на това, прибра част от платната и позволи на другия кораб да се приближи. После „Бонавантюр“ отново разпъна всичките си платна и с вятъра откъм кърмата се опита да извърши обиколна маневра.

Блъд разбра целта му, на свой ред прибра платна и застана така, че когато „Бонавантюр“ завие на север, да застане с фланг към него под обсега на тежките му оръдия. За да избегне това, Чард се видя принуден да завърти кормилото и отново да се впусне на юг.

Истърлинг наблюдаваше двата кораба да се отдалечават от него в поредица от подобни маневри за заемане на по-добра позиция и зачервен от ярост, питаше небесата и ада, дали може да вярва на очите си, които му показваха само, че Чард бяга от това негодно докторче. Чард обаче беше далеч от подобна мисъл. С майсторско търпение и въздържаност той чакаше удобен случай да се приближи и да залови с куки другия кораб. Но с равно на неговото търпение и упоритост Блъд се стремеше да не му даде такава възможност.

Накрая се стигна до изчакване кой ще направи първата грешка. И Чард я направи. В загрижеността си да не попадне с фланга си в обсега на оръдията на „Синко лягас“ той забрави носовите му оръдия и докато маневрираше за по-добра позиция, го допусна твърде наблизо. Разбра грешката си, когато тези две оръдия изреваха внезапно зад него и гюлетата им разкъсаха няколко ванти. Това го разяри и в гнева си той отвърна с оръдията на кърмата, но поради малкия калибър изстрелите им останаха без резултат. Тогава, изпаднал в ярост, той извъртя „Бонавантюр“, за да изстреля страничен залп право в носа на другия кораб и като разкъса платната му, да го предостави на милостта на своите пирати, готови за абордаж.

Силното мъртво вълнение обаче се съчета с голямото разстояние и провали напълно замислите му, а залпът изтрещя безсилно и остави само облак дим между него и „Синко лягас“. Веднага Блъд извърна фланга си и изпразни двадесетте си оръдия от бакборда в този облак дим с надеждата да засегне изложения фланг на „Бонавантюр“ зад него. Този опит също се провали, но послужи да покаже на Чард колко струва човекът, с когото влизаше в бой — мъж, с когото не беше безопасно да се поемат подобни рискове.

Въпреки това Чард пое още един риск и рязко възви, за да се втурне през облака дим и да доближи другия кораб, преди там да отгатнат намеренията му. Маневрата обаче беше твърде бавна, за да успее. Докато „Бонавантюр“ поеме новия си курс, димът се разпръсна достатъчно, Блъд разбра неговата тактика и „Синко лягас“, който се намираше на достатъчно разстояние откъм бакборда му, запори водата с два пъти по-голяма скорост от пиратския кораб, който сега не можеше да се възползува добре от вятъра.

Отново Чард извъртя кормилото и се втурна да пресече пътя на „Синко лягас“ и да мине откъм наветрената му страна. Но Блъд се намираше на около една миля, а имаше и достатъчно време на разположение, затова зави и се върна, така че да насочи в подходящия момент оръдията от дясната си страна. За да избегне това, Чард отново се отправи на юг и му остави за прицел само задната част на кораба.

Така двата кораба се отдалечиха постепенно от „Санта Барбара“ с изпадналия в ярост, задъхващ се от псувни Истърлинг на борда му, докато неговият кораб се превърна само в точка на хоризонта; и все още бяха твърде далеч, за да влязат в бой.

Чард изпсува вятъра, защото благоприятствуваше капитан Блъд, изпсува и Блъд, който знаеше така добре да добие и запази преимуществата на позицията си. Дървенякът доктор, изглежда, разбираше прекрасно положението и беше изненадващо готов да осуети всеки ход на противника си. Двата кораба продължаваха да си разменят от време на време по някой изстрел от — оръдията на кърмата или носа и всеки се целеше високо, за да повреди платната на другия, но поради голямото разстояние, което ги делеше, тези изстрели оставаха безуспешни.

Питър Блъд, застанал до парапета на задната палуба в изящна ризница и шлем от черна, гравирана дамаска стомана, които преди бяха принадлежали на бившия командир на „Синко лягас“, започна да се отегчава и все повече да се безпокои. Той го призна с тона на въпроса си към Хагторп, облечен като него, към Волверстон, на когото никоя от ризниците на борда не ставаше, и към Пит, застанал до кормилото под него.

— Колко време може да продължи тая игра на гоненица? И колкото и да продължи, може ли да има друг край освен един? Рано или късно вятърът ще спадне или ще промени посоката си, а ние ще изкапем от умора. Тогава ще се намерим в ръцете на оня негодник.

— Винаги може да се случи нещо неочаквано — каза младият Пит.

— Да, вярно. Благодаря ти, че ми припомни това, Джери. Нека се надяваме на нещо такова, въпреки че не виждам Откъде може да дойде.

Но то идваше в момента и се приближаваше бързо, въпреки че само Блъд схвана това веднага щом го видя. Отправяха се към сушата в края на продължителна отсечка по западен курс, когато иззад нос Еспада, на около по-малко от половин миля, се зададе висок, тежко въоръжен кораб; той плаваше колкото е възможно по-близо по вятъра, с открити отверстия на бакборда и подаващи се от тях оръдия; а вятърът развяваше кастилското знаме на мачтата му.

При вида на този нов неприятел от по-различен тип Волверстон изръмжа някаква псувня.

— Това е краят ни! — извика той.

— Съвсем не съм сигурен дали това не е началото — отвърна му Блъд с нещо подобно на смях в гласа си, който преди беше измъчен и отчаян. Заповедите му, които последваха веднага, показаха какво има предвид. — Вдигнете на мачтата испанския флаг и наредете на Огл, когато завиваме, да изпразни носовите оръдия по „Бонавантюр“.

Пит завъртя кормилото и с натегнати въжета и скърцащи скрипци „Синко лягас“ бавно възви, а върху гротмачтата му храбро се развя златно-червеното знаме на Кастилия. Миг по-късно двете оръдия на носа изгърмяха безрезултатно, от една страна, но с много голям ефект, от друга. Огънят им накара испанците ясно да разберат, че виждат пред себе си кораб на съотечественици, който преследва английски пирати.

Несъмнено щяха да се наложат някои обяснения, особено след разкриване името на „Синко лягас“, ако испанците случайно бяха запознати с неотдавнашната му история. Но това щеше да стане едва след като се справеха с „Бонавантюр“, а Блъд се задоволи да остави на бъдещето развоя на събитията.

Междувременно испанецът, стражеви кораб от Санто Доминго, привлечен по време на патрулното си плуване зад нос Еспада от оръдейни изстрели в открито море, започна да действува, както се очакваше. Дори без флага, който сега се развяваше на гротмачтата му, испанският произход на „Синко лягас“ ясно се долавяше по външния му вид; не по-малко ясно беше, че води бой с този очевидно английски кораб. Стражевият кораб влезе в боя, без нито за миг да се поколебае, и изстреля страничен залп по „Бонавантюр“ в момента, когато възвиваше, за да избегне тази внезапна и непредвидена опасност.

Чард се разпсува като побеснял, когато корабът му се разтърси от ударите, попаднали от носа до кърмата, и бушпритът13 увисна сред мрежа от въжета напреки на носа. В гнева си той заповяда да се отвърне на огъня и нанесе известни повреди на стражевия кораб, но без да намали подвижността му. Испанецът навлизаше все повече в боя и възви, за да даде залп по английския кораб с оръдията от десния си борд, а Чард, загубил вече ума и дума, също възви, за да отвърне или дори да изпревари този залп.

Едва когато маневрата беше завършена, той се сети, че с празните оръдия на другия си борд беше напълно безпомощен и уязвим за нападението на „Синко лягас“. Защото Блъд, разбрал удобния случай, докато още се зараждаше, беше завил, беше се доближил и изпразни в него тежките си оръдия. Залпът от сравнително късо разстояние помете палубата му и разби прозорците на кабината, а един добре премерен изстрел проби отверстие в носа на „Бонавантюр“ почти до самата ватерлиния, през което в трюма му нахлуваше вода при всяко накланяне на повредения кораб.

Чард разбра, че е обречен, и мъката му се засили, понеже осъзна грешката, която лежеше в основата на гибелта му. Видя испанския флаг върху гротмачтата на „Синко лягас“ и направи гримаса, почервенял от злоба.

Накрая му хрумна да свали знамето си в знак, че се предава. Хранеше слаба надежда, че стражевият кораб ще се хване на уловката и без да знае броя на хората му, ще се втурне на абордаж; тогава Чард ще се възползува от това, ще завземе стражевия кораб и ще се измъкне успешно и с чест от цялата работа.

Но бдителният капитан Блъд отгатна ако не намеренията му, то поне възможността или голямата вероятност да се стигне до опасни за него обяснения между заловения Чард и испанския командир. За да се предпази и от двете опасности, той повика Огл и по негови указания този изкусен артилерист проби с тридесет и две фунтово14 гюле ватерлинията в средната част на „Бонавантюр“, за да нахлуе още вода в предната му част.

Капитанът на стражевия кораб може би се е зачудил защо неговият съотечественик продължава да стреля по кораб със свалено знаме, но при тези обстоятелства това едва ли щеше да му се види съмнително въпреки досадното чувство от тази постъпка, защото сега изглеждаше неизбежно разрушаването на кораб, който все още можеше да се използува.

Що се отнася до Чард, той нямаше време за каквито и да било размишления. Водата вече нахлуваше толкова бързо в „Бонавантюр“, че единствената надежда да спаси своя и на екипажа си живот се състоеше в опита да накара кораба да заседне на плитко, преди да потъне. Затова той се отправи към плитчините в подножието на нос Еспада, като благодареше на небесата, че може да плава по вятъра. Скоростта на „Бонавантюр“ намаляваше зловещо, въпреки че пиратите изхвърлиха оръдията през борда, за да облекчат кораба. Накрая той заседна на плитчините, а вълните се разбиваха в кърмата и предната му част, тъй като само те стърчаха над водата. Предната част, кърмата и вантите чернееха от хора, изкачили се по тях, за да търсят спасение. Стражевият кораб застана неподвижен с леко полюляващи се платна и зачака, а капитанът му с учудване видя „Синко лягас“, вече отдалечен на половин миля, да се отправя на север.

Па борда му капитан Блъд запита Пит дали познаването на испанските сигнали е включено в морския му опит и в такъв случай дали би му разчел сигналите, издигнати върху стражевия кораб. Младият капитан призна, че не ги разбира, и изрази мнението, че са избягали от трън, за да попаднат на глог.

— Ето ти липса на доверие в госпожа Съдба — каза Блъд. — Ние само иде свалим наполовина знамето си, за да ги поздравим и да дадем да се разбере, че имаме работа другаде и отиваме да я свършим. Имаме вид на почтени испанци. Дори през телескопа в тези испански брони ние с Хагторп сигурно приличаме на донове. Да вървим да видим какво прави изобретателният Истърлинг Смятам, че е дошло време да подновим познанството си с него.

Макар и изненадан от безцеремонното отплаване на кораба, на който бе помогнал да разруши пиратския съд, испанецът, изглежда, не го беше заподозрял. Може би защото бе подразбрал, че има друга по-належаща работа или понеже бързаше да залови в плен екипажа на „Бонавантюр“, той не направи опит да го последва.

И така се случи, че около два часа след това капитан Истърлинг, който чакаше край брега между нос Рафаел и нос Енганьо, за свое изумление и ужас видя да се приближава бързо към него червеният кораб на Питър Блъд. Истърлинг се бе вслушвал с напрежение и известно безпокойство в далечната канонада, но с прекратяването й бе сметнал, че „Синко лягас“ е превзет. Не можа да повярва на очите си, когато видя фрегатата да плава енергично, пъргаво и без никаква повреда. Какво се беше случило с Чард? От него нямаше и помен по водата. Дали беше направил такава голяма грешка, че да позволи на капитан Блъд да го потопи?

Догадките по този въпрос скоро бяха изместени от размишления със значително по-Сериозен характер. Какви бяха намеренията на този проклет доктор каторжник? Ако Истърлинг беше в състояние да извърши абордаж, нямаше да изпитва никакви опасения, защото дори малкия му екипаж на „Санта Барбара“ превъзхождаше по численост хората на Блъд с две към едно. Но повреденият „Санта Барбара“ никога нямаше да успее да се долепи до борда на „Синко лягас“, освен ако Блъд пожелае това, а ако Блъд имаше зли намерения след случилото се с „Бонавантюр“, „Санта Барбара“ беше изложена на милостта на оръдията му.

Тази мисъл, достатъчно досадна сама по себе си, влуди Истърлинг, когато помисли какво носи в трюмовете си. Сега започна да му се струва, че съдбата съвсем не му се е усмихнала. Само се беше подиграла с него, като му бе позволила да вземе нещо, което не можеше да задържи.

Но това съвсем не беше единствената му неприятност. Защото сега, сякаш обстоятелствата не бяха достатъчни да вбесят човек, екипажът му се разбунтува. Водени от един негодник на име Гънинг почти тъй едър и безжалостен мъж като самия Истърлинг, хората обвиниха капитана си и ненаситната му алчност за опасността, в която бяха изпаднали — опасност от смърт или пленничество, още по-горчива при мисълта за богатството, с което разполагаха. С такава плячка в ръцете Истърлинг не би трябвало до поема никакви рискове. Трябвало да задържи „Бонавантюр“ наблизо, за да ги закриля, и да не обръща внимание на празния корпус на „Синко лягас“. Казаха му всичко това заедно с куп ожесточени псувни, а справедливостта на обвиненията не му позволи да отговори освен с обиди, в които той щедро се впусна.

Докато се препираха, „Синко лягас“ се приближи и старши кормчията на Истърлинг привлече вниманието му върху сигналите, които се развяваха на мачтите. От другия кораб изискваха веднага да се представи на борда му командирът на „Санта Барбара“.

Истърлинг изпадна в паника. Червенината изчезна от лицето му, а дебелите му устни посиняха. Той се закле, че преди да отиде на кораба му, ще изпрати доктор Блъд в ада.

Неговите хора го увериха обаче, че ако не отиде, те ще го изпратят по дяволите, и то веднага.

Гънинг им напомни, че Блъд няма откъде да знае какъв е товарът на „Санта Барбара“ и поради това може би ще успеят да го измамят да позволи корабът им да продължи безпрепятствено пътя си.

От „Синко лягас“ се раздаде оръдеен изстрел и едно гюле профуча като предупреждение над носа на „Санта Барбара“. Това беше достатъчно Гънинг бутна встрани старши кормчията, хвана кормилото и го завъртя, за да постави кораба в дрейф, като пръв знак на подчинение. След това пиратите спуснаха лодка и пет-шест души влязоха в нея, за да я карат, а Гънинг почти под дулото на пистолета си принуди капитан Истърлинг да ги последва.

Подир малко, когато той се качи на „Синко лягас“, който лежеше в дрейф на един кабелт разстояние сред осветените от слънце води, в очите му се четеше грозна ненавист, а душата му бе обзета от ужас. Изправен и висок, в испанска ризница и шлем, презреният доктор беше застанал пред другите, за да го посрещне. Зад него стояха Хагторп и десетина от хората му. Блъд сякаш се усмихваше.

— Най-после, капитане, стоите там, където отдавна мечтаехте да застанете — върху палубата на „Синко лягас“.

В отговор на тази подигравка Истърлинг само изръмжа гневно. Големите му ръце неволно потръпваха, сякаш искаше с тях да хване за гушата подиграващия му се ирландец. Капитан Блъд продължи да говори:

— Лошо нещо е, капитане, да искаш да вземеш повече, отколкото можеш да задържаш. Няма да сте първият, който ще остане с празни ръце вследствие на това. Този ваш „Бонавантюр“ беше прекрасен бърз кораб. Трябваше да сте доволен. Жалко, че вече няма да плава, защото потъна или ще потъне напълно при прилива. — Той попита внезапно: — Колко души има с вас? — И трябваше да повтори въпроса, преди да му отговорят мрачно, че на борда на „Санта Барбара“ са останали четиридесет души.

— Колко лодки имате?

— Три с тази.

— Достатъчни са, за да поберат хората ви. Ако цените живота им, ще заповядате веднага да се качат в лодките, защото след петнадесет минути ще открия огън по кораба и ще го потопя. Ще сторя това, защото не мога да отделя хора за екипаж, нито да го оставя на вода, за да се върнете на него и да го използувате за нови злини.

Истърлинг се впусна в енергични протести, примесени с възражения за опасностите, които чакат него и хората му на остров Хаити. Блъд го прекъсна:

— Към вас се отнасят с милосърдие, каквото вероятно никога не сте проявявали към тези, които сте принуждавали да се предадат. Най-добре е да се възползувате от него. Ако слезете в Хаити и испанците ви пощадят, ще можете отново да се заемете с лов и търговия с месо и диви кози, които ви подхождат повече, отколкото занаятът на моряците. А сега се махайте!

Но Истърлинг не си тръгна веднага. Той застана с широко разкрачени мощни крака, като се поклащаше леко върху тях и свиваше и разпускаше ръцете си. Накрая взе решение.

— Оставете ни кораба и когато се върна в Тортуга, ще ви платя петдесет хиляди реала. Това е по-добре от празното задоволство да ни оставите на произвола на съдбата.

— Махайте се! — му отвърна само Блъд с още по-решителен тон.

— Сто хиляди! — извика Истърлинг.

— А защо не един милион? — зачуди се Блъд. — Лесно се обещава и още по-лесно се нарушава обещанието. Ех, готов съм да повярвам на думите ви, капитан Истърлинг, също както съм готов да повярвам, че имате на разположение сума от сто хиляди реала.

Злите очи на Истърлинг се присвиха. Той стегна дебелите си устни под черната брада. Почти се усмихна. Щом нищо не можеше да се направи, без да се разкрие, нямаше да направи нищо. Нека Блъд потопи съкровището, което и без това бе вече загубено за Истърлинг. В тази мисъл се криеше някакво горчиво, отрицателно задоволство.

— Моля се отново да се срещнем, капитан Блъд — каза той с престорен мазен глас. — Тогава ще ви съобщя нещо, което ще ви накара да съжалявате за сегашната си постъпка.

— Ако отново се срещнем, не се съмнявам, че това ще бъде случай за многобройни съжаления. Довиждане, капитан Истърлинг. Не забравяйте, че имате само петнадесет минути.

Истърлинг направи презрителна гримаса и вдигна рамена, после се извърна внезапно и заслиза към полюшващата се лодка, която го чакаше долу.

Когато съобщи на пиратите, какво е наредил Блъд, те избухнаха толкова яростно, загдето ги лишаваха от всичко, че се чуваха чак на борда на „Синко лягас“, а капитан Блъд, който съвсем не подозираше истинската причина за тази врява, презрително се усмихваше под мустак.

Той наблюдаваше как спускат лодките и се изуми, когато видя да се изпразва палубата на „Санта Барбара“ от тая разгневена, шумна тълпа. Преди да напуснат кораба, пиратите се спуснаха в трюмовете, като всеки от тях искаше да вземе от съкровището колкото можеше да носи със себе си. Капитан Блъд загуби търпение.

— Предайте на Огл да пробие носовата част. Тия негодници се нуждаят от подканяне.

Ревът на оръдието и ударът на двадесет и четири фунтовото гюле през разтрошените дъски на високата предна надстройка накара пиратите отново да нахлуят на палубата и подтиквани от страх, да се втурнат към чакащите ги лодки. Въпреки това те запазиха известен ред, защото при силните вълни някоя лодка лесно можеше да се обърне.

Отблъснаха се от кораба, мокрите им весла блеснаха на слънцето и те започнаха да се отдалечават към сушата на не повече от две мили откъм неветрената страна. Щом се отдалечиха достатъчно, Блъд даде заповед да открият огън, но Хагторп го хвана за ръката.

— Почакай, драги! Почакай! Виж! На борда има някой! Изненадан, Блъд погледна най-напред с невъоръжено око, а след това през телескопа си. Той видя един джентълмен с гола глава, броня и високи ботуши, който явно не беше пират от рода на тези, които плуваха с Истърлинг. Беше застанал на кърмата и отчаяно размахваше някаква кърпа. Блъд веднага отгатна кой е.

— Сигурно е някой от испанците, които са били на борда, когато Истърлинг е завзел кораба, и чието гърло е забравил да пререже.

Той нареди да се спусне лодка и изпрати шест души начело с Дайк, който знаеше малко испански, да доведат испанеца.

Дон Илдефонсо, безсърдечно оставен да се удави заедно с обречения кораб, се беше освободил от ремъка, свързващ ръцете му, и сега стоеше при предните скрипци, за да дочака приближаващата се лодка. Той трепереше от възбуда, че са освободили него самия и кораба под негово командуване заедно с ценния товар и смяташе това за истинско чудо. Защото също като стражевия кораб дон Илдефонсо, дори и да не беше разпознал испанския стил на този голям кораб, който така неочаквано се бе притекъл на помощ, сигурно бе изгубил всяко съмнение при вида на испанския флаг, оставен да се вее от върха на мачтата на „Синко лягас“.

И тъй в радостната си възбуда и с преливащи от устата му думи, когато лодката се допря до кораба, испанският командир разказа на Дайк какво се бе случило и какво е пренасял неговият кораб. Затова трябвало да му услужат с десетина души и заедно с шестимата моряци в трюма на „Санта Барбара“ той щял да откара скъпоценния си товар в Санто Доминго.

За Дайк това беше смайващ и възбуждащ разказ. Но той не загуби самообладание. Понеже прекалено дълъг разговор на испански би го издал пред дон Илдефонсо, той се задоволи с кратки фрази.

— Буено15 — каза той. — Ще уведомя моя капитан.

Той нареди шепнешком на хората си да се отдалечат и да се отправят към „Синко лягас“.

Когато Блъд чу разказа и облада смайването си, той се изсмя:

— Ето какво е щял да ми съобщи негодникът, ако някога се срещнем отново. Няма как, ще го лишим от това удоволствие.

Десет минути по-късно „Синко лягас“ се допря до борда на „Санта Барбара“.

В далечината Истърлинг и хората му забелязаха операцията, оставиха веслата, втренчиха погледи и замърмориха. Видяха как ги изиграват и от малкото задоволство, на което се надяваха — да видят потопяването на неподозираното от Блъд съкровище. Истърлинг отново избухна в поток псувни.

— Сигурно оня проклет испанец, когото забравих в кабината си, е раздрънкал за златото! Гръм да ме тресне! Ето какво става, когато проявяваш мекосърдечие; само да му бях прерязал гърлото…

Междувременно капитан Блъд, който с изключение на светлите си очи на загорялото лице по нищо не се отличаваше от испанец и говореше безупречен кастилски, даваше подробни обяснения на дон Илдефонсо, който не разбираше нищо от тази маневра.

Блъд не можеше да отдели екипаж за „Санта Барбара“, тъй като собствените му хора бяха недостатъчни. Не смееше и да остави кораба да плава, защото в такъв случай ужасните пирати, които беше принудил да го напуснат, щяха да се върнат на него. Затова оставаше, преди да го потопят, само да пренесат съкровището, с което дон Илдефонсо го бе уведомил, че е натоварен корабът. В същото време щеше да бъде щастлив да предложи на дон Илдефонсо и шестимата оцелели моряци гостоприемство на „Синко лягас“ до Тортуга или ако дон Илдефонсо предпочете, както изглеждаше вероятно, капитан Блъд щеше да се възползува от първия удобен случай и да им разреши да вземат една от неговите лодки, за да слязат на брега на Хаити.

Тази негова реч беше най-изненадващото нещо, което се бе случило на дон Илдефонсо в този изпълнен с изненади ден.

— Тортуга! — възкликна той. — Тортуга! Казвате, че плавате към Тортуга? Но какво ще правите там? Кой сте вие, за бога? Какъв сте?

— Що се отнася до това, кой съм, аз съм Питър Блъд. А що се отнася до това, какъв съм, наистина и сам не зная.

— Вие сте англичанин! — извика испанецът с внезапен ужас пред това, което поне частично започна да разбира.

— О, не, поне това не съм. — Капитан Блъд се изправи с достойнство. — Имам честта да бъда ирландец.

— А! Ирландец или англичанин е все едно.

— Съвсем не е. Има огромна разлика между едното и другото. Испанецът го погледна разгневен. Лицето му беше побледняло, а устните му презрително се присвиха.

— Англичанин или ирландец, истината е, че сте просто един проклет пират.

Капитан Блъд погледна тъжно и въздъхна.

— Опасявам се, че сте прав — призна той. — Това е нещо, което се опитвах да избягна. Но какво да правя сега, когато съдбата ми го налага по този начин и държи да започна тъй блестящо?