Дневникът на капитан Блъд

8Изкуплението на мадам Дьо Кульовен

Дон Хуан де ла Фуенте, граф Медина, се беше излегнал на кушетката под широките четвъртити прозорци на кърмата, дърпаше струните на украсена с панделки китара и пееше със замечтан баритон една неприлична песен, добре известна по това време в Малага.

Беше млад мъж на около тридесет години, грациозен и елегантен, с нежни, тъмни очи и дебели червени устни, полузакрити от малки мустачки, и заострена черна брадичка. Лицето, тялото, облеклото и позата му издаваха сластолюбеца, а обстановката в кабината на големия галеон с четиридесет оръдия, който командуваше, му подхождаше напълно. Върху боядисаните в масленозелено стени се открояваха скулптури на купидони, делфини, плодове и цветя, а конзолите имаха форма на кариатиди с рибени опашки. На предната стена беше опрян красив бюфет, пълен със златни и сребърни прибори; между вратите на две кабини откъм бакборда висеше картина на Афродита; подът беше застлан със скъп източен килим; още по-фин килим покриваше четвъртитата маса, над която висеше масивна лампа от ковано сребро. На една полица имаше книги — „Арс аматориа“33 на Овидий, „Сатирикон“34, една книга на Бокачо и една на Поджо35, които свидетелствуваха за класическо-разпуснатите склонности на този ученолюбив мъж. Столовете подобно на дивана бяха тапицирани с рисувана и позлатена щавена кожа и въпреки че прозорците бяха разтворени за лекия ветрец, които едва придвижваше галеона, помещението беше изпълнено с тежкия аромат на амбра и други парфюми.

Песента на дон Хуан възхваляваше плътските удоволствия на живота и по-специално оплакваше безбрачието на папата сред неговия разкош.

Това беше припевът и най-леката нецензурност. Можете да си представите останалото.

Дон Хуан пееше тази песен на капитан Блъд, който седеше облегнат с лакът на масата и един крак върху друг стол. По мургавото му лице с орлови черти беше изписана механична усмивка, подобна на маска, която прикриваше досадата и отвращението му. Беше облечен в костюм от сив камлот със сребърни галони, взет от гардероба на дон Хуан, защото двамата бяха почти еднакви по ръст и телосложение, както и по възраст; лицето му беше обрамчено от черна перука, също заета от дон Хуан.

Поредица случайности беше довела до невероятното положение този враг на Испания да бъде почетен гост върху борда на един испански галеон, който пълзеше със северен курс през Карибско море на около двадесет мили встрани от Наветрените острови. Нека обясним веднага, че замечтаният дон, който го развличаше, съвсем не подозираше кого забавлява.

Тук трябва да разкажем накратко събитията, описани надълго и широко в дневника на Пит, които х о бяха довели до това положение.

Седмица по-рано, в едно уединено заливче на остров Маргарита, където собственият му кораб „Арабела“ беше изтеглен и наклонен за почистване на кила от насъбраните налепи, приятелски настроени карибски индианци му съобщиха, че една испанска флота за лов на перли работела в залива Кариако и имала вече добър улов.

Изкушението да я нападне се оказа непреодолимо за капитан Блъд. На лявото си ухо той носеше голяма перла с крушовидна форма и огромна стойност, която беше част от прекрасната плячка, взета при нападението на друга такава флота в Рио де ла Ача. И така, една нощ с три пироги и четиридесет внимателно подбрани мъже от екипажа си, който наброяваше близо двеста души, Блъд се промъкна през тесния проток между остров Маргарита и континента, кри се през целия следващ ден по крайбрежието, за да се промъкне вечерта в залива Кариако. Там обаче ги изненада един испански кораб от бреговата стража, чието присъствие въобще не подозираха.

Веднага извърнаха лодките и се втурнаха към открито море. Но стражевият кораб ги подгони в краткотрайния здрач, откри огън и разби лекиТе пироги на нападателите. От четиридесетте пирати някои сигурно са били убити, други са се удавили, а останалите — прибрани и взети в плен. Блъд прекара нощта във водата, вкопчил се за една голяма греда. На залез се бе надигнал доста силен южен бриз и подгонян от него и от теченията, призори той по чудо бе изхвърлен на един от малките острови от групата Ерманос, изтощен, осолен и почти вцепенен.

Беше малък остров, не повече от миля и половина на дължина и по-малко от една миля на ширина; там растяха само редки кокосови палми и храсти алое; обикновено се обитаваше от морски птици и костенурки. Но по времето, когато Блъд стъпи на него, там живееха и двама бегълци испанци. Тези нещастници бяха избягали с платноходка от затвора в английската колония Сейнт Винсънт. Без да разбират от мореплаване, те бяха поверили живота си на морето и преди един месец с изчерпани запаси от вода и провизии, на косъм от смъртта от глад и жажда, случайно бяха слезли на тоя бряг. След горчивия си опит не смееха отново да тръгнат и затова живееха на острова с раци и стриди, които събираха по скалите, с кокосови орехи, сладки картофи и дребни диви плодове.

Тъй като капитан Блъд не можеше да бъде сигурен дали испанците дори при подобно отчаяно положение няма да му прережат гърлото, ако узнаят самоличността му, той им съобщи, че се е спасил от един потънал холандски кораб, който пътувал за Кюрасао, нарече се Петер Вандермеер, обясни произхода си с баща холандец и майка испанка и по този начин оправда добрия кастилски, на който говореше.

Като видя, че платноходката е в добро състояние, Блъд я запаси със сладки картофи и месо от костенурка, което лично опуши, напълни бъчонките за вода и отплава с двамата бегълци. Той се надяваше по слънцето и звездите да поеме курс на изток към Тобаго, където холандските колонисти бяха достатъчно неутрални, за да ги приютят. И все пак сметна за разумно да уведоми своите доверчиви спътници, че отива в Тринидад.

Но нито Тринидад, нито Тобаго щяха да бъдат крайна цел на пътуването им. На третия ден за голяма радост на двамата испанци и за ужас на капитан Блъд те бяха взети на испанския галеон „Естремадура“. Но Блъд реши да действува смело, като се уповава на щастието си и на дрипавото състояние, в което се качи на борда на галеона, за да не го познаят. Когато го разпитваха, той продължи да се придържа към историята за корабокрушението, холандското си поданство и смесения си произход и сметна, че щом се е хвърлил вече, може да се гмурне още по-надълбоко и след като твърди, че има майка испанка, трябва да я избере сред най-благородническите среди на Испания, затова съобщи, че тя е една Трасмиера от рода на дук Де Аркос, който по този начин му се пада роднина.

Властното му държане, което не намаляваше дори от дрипавите дрехи, смелите орлови черти, мургавата кожа, черната коса и преди всичко добре говоримият, културен кастилски правеха твърде вероятно това лъжливо твърдение. И понеже той искаше само да го оставят в някоя холандска или френска колония, откъдето да продължи за Кюрасао, изглежда, нямаше причини да не възвеличи собствената си личност. На изнежения любител на лукса дон Хуан де ла Фуенте, който командуваше „Естремадура“, разказът за високопоставените връзки на благородния корабокрушенец направи силно впечатление и той се отнесе към него щедро, постави на негово разположение богатия си гардероб, настани го в отделна кабина до главната каюта и във всяко отношение се държеше с него така, както един благородник трябва да се отнася към друг. Затова допринесе и фактът, че в Петер Вендермеер дон Хуан намери човек по свой вкус. Настоя да го нарича дон Педро, сякаш за да подчертае испанското му потекло, като се кълнеше, че кръвта на Трасмиерите подчинявала кръвта на Вандермееровци. По този повод испанският джентълмен направи няколко цинични шеги. Наистина цинизмите се лееха от устата му напълно естествено и богато при всеки случай и заразяваха офицерите му, четирима от които, млади благородници от добро потекло, обядваха и вечеряха всеки ден с него в голямата каюта.

Тези склонности, които в някой неоформен младеж на осемнадесет години Блъд би могъл да извини с надеждата, че времето ще ги оправи, го отвращаваха у този млад мъж на тридесет години. Под изтънчената, елегантна външност той долавяше нечистия дух на развратника. Но се въздържаше да изяви презрението си. Собствената му сигурност, която се крепеше върху способността да поддържа доброто първоначално впечатление, го принуждаваше да се пригажда към компанията им и да се представя за човек, не по-малко развратен от тях.

И така, през тези дни, докато стояха почти неподвижно в тропическото море и бавно лазеха на север под планина от платна, които често увисваха безжизнено, между дон Хуан и дон Педро възникна нещо като приятелство. Дон Хуан намираше у него много неща, на които да се възхищава — явната сила на тялото и духа, дълбоките познания за хората и света, които притежаваше, духовитостта му и леко циничната философия, която се проявяваше в разговорите им. Всеки ден прекарваха дълги часове заедно и близостта помежду им се развиваше като бурната растителност, присъща на този тропически район.

И така, накратко, намираме тези двама души заедно през шестия ден от пътуването на Блъд като гост на кораба, където щеше да пътува окован във вериги, ако само бяха подозрели истинската му самоличност. Междувременно командирът на кораба му досаждаше с цинични песни, а Блъд размишляваше върху забавната страна на положението и смяташе, че ще трябва да се измъкне от него при първа възможност.

Затова, когато песента спря и испанецът задъвка перувиански сладкиши от една сребърна кутия до него, капитан Блъд повдигна въпроса. Платноходката, в която бе плавал с двамата испански бегълци, се влачеше на буксир от „Естремадура“ и той реши, че е дошло време да се възползува от нея.

— Сега сигурно сме на една линия с Мартиника — каза той. — До сушата надали има повече от шест или седем левги!

— Напълно вярно, благодарение на проклетото затишие. Мога да духам по-силно със собствените си дробове.

— Разбира се, че не можете да се отклонявате заради мене — продължи Блъд. Между Испания и Франция по това време се водеше война и Блъд бе разбрал, че това е една от причините за присъствието на дон Хуан в тия води. — Но при толкова спокойно море лесно ще се добера до брега с лодката, която ме доведе. Да предположим, дон Хуан, че се сбогувам с вас тази вечер.

Дон Хуан се натъжи.

— Виж как бързате да ни оставите! Не се ли разбрахме да ви отведем до Сейнт Мартин?

— Вярно. Но обмислих и се сетих, че там по-рядко се отбиват кораби и може би ще се забавя доста, преди да намеря превоз до Кюрасао; докато от Мартиника…

— А, не — прекъснаха го докачливо. — Ще слезете в Мари Галант, където и аз имам работа, или в Гваделупа, както ми се струва, че ще предпочетете. Но се заклевам засега да не ви пускам.

Капитан Блъд престана да пълни лулата си с най-финия тютюн „Сакердотес“ от купата с натрошени листа на масата.

— Имате работа в Мари Галант? — Той беше толкова изненадан, че забрави личните си грижи. — Що за работа може да имате сега с французите?

Дон Хуан се усмихна загадъчно.

— Делото на войната, приятелю. Аз не съм ли войник?

— Искате да нападнете Мари Галант?

Испанецът забави отговора си. Той дръпна нежно струните на китарата. Усмивката остана по пълните му червени устни, но бе придобила лек жесток оттенък, а тъмните му очи заблестяха.

— Гарнизонът в Бастер се командува от едно псе, на име Кульовен, с когото имам да уреждам някои сметки. Те са от преди една година, но вече наближава денят за разплата Войната ми дава удобен случай. С един удар ще услужа и на Испания, и на себе си.

Блъд разпали една клечка, поднесе я към лулата си и запуши. Сметна, че не е много добра услуга за Испания да се рискува един от корабите й за нападение срещу незначително владение като Мари Галант. Когато заговори след това обаче, той спомена само половината си мисли по друг въпрос и не каза нищо повече за слизане на Мартиника.

— Да бъда на кораб по време на бой, ще бъде нещо ново за мене. Трудно ще го забравя, освен ако бъдем потопени от оръдията на Бастер.

Дон Хуан се изсмя. Въпреки цялата си разпуснатост този мъж, изглежда, имаше кураж и не се безпокоеше от предстоящото сражение. Тази перспектива го изпълваше по-скоро с радост. Когато привечер най-после вятърът задуха по-силно и те заплаваха по-бързо, дон Хуан се оживи, а тази нощ в голямата кабина на „Естремадура“ всички се отдадоха на веселие, шумно възглавявано от самия него Изпиха се големи количества силни испански вина и дълго се разнасяха възбудени смехове.

Капитан Блъд реши, че сметките на френския командир на Мари Галант с дон Хуан са доста натежали, щом като перспективата за уреждането им можеше толкова да възбуди испанеца. Блъд съчувствуваше напълно на френските колонисти, които щяха да претърпят едно от ония отвратителни нападения, заради които в Новия свят заслужено мразеха испанците. Но той не можеше дори пръста си да помръдне или дума да каже в тяхна защита и беше принуден да се присъедини към бруталното веселие в чест на предстоящото клане на французи, да пие за провала на французите изобщо и на полковник Дьо Кульовен в частност.

На сутринта, когато излезе на палубата, капитан Блъд видя брега на Доминика на десетина мили откъм лявата задна страна на кораба, а в далечината пред тях неясна сива маса, за която знаеше, че е планината, възвисяваща се в средата на кръглия остров Мари Галант. През нощта бяха минали южно от Доминика и бяха излезли от Карибско море във водите на Атлантическия океан.

Дон Хуан с повишено настроение и без явни следи от гуляя през изтеклата нощ дойде при него на кърмата и го уведоми за това, което Блъд вече знаеше, но внимаваше да не издаде.

В продължение на няколко часа държаха същия курс и плаваха право по вятъра с намалени платна. Когато стигнаха на десетина мили от острова, който сега се издигаше от изумруденото море като зелена стена, резките команди и пискливите звуци на боцманската свирка раздвижиха екипажа. Над палубите на „Естремадура“ разпънаха мрежи, за да улавят всяка рея, свалена по време на боя; напълниха сандъците за гюлета; от оръдията свалиха калъфите, а до тях наредиха кофи с морска вода.

Застанал до дон Хуан край изпъстрения с резба парапет на кърмата, капитан Блъд наблюдаваше с интерес и одобрение как подреждат на средната палуба мускетарите в ризници и шлемове. А през цялото време дон Хуан му обясняваше значението на всяко действие, въпреки че едва ли имаше моряк, по-добре запознат с всичко това от капитан Блъд.

На пладне слязоха да обядват. Сега, когато наближаваше моментът да се действува, дон Хуан не беше вече толкова развеселен. Лицето му бе загубило донякъде оттенъка на весела възбуда, дългите му, тънки ръце се движеха неспокойно, а в кадифените му очи гореше трескав блясък. Той яде малко и бързо; но пи много и беше още на масата, когато един от офицерите, набит младеж на име Верагус, който бе останал на пост, дойде да му съобщи, че е време да поеме командуването.

Дон Хуан стана и с помощта на своя прислужник негър Абсолом бързо надяна ризница и стоманен шлем; след това излезе на палубата. Капитан Блъд го придружи въпреки предупреждението на испанеца, че не трябва да се излага без ризница.

„Естремадура“ беше приближил на около три мили от пристанището на Бастер. На мачтите му нямаше знаме поради естествено нежелание да издадат националността на кораба, която и без това се разпознаваше по неговите очертания и платната му. На около една миля дон Хуан можеше да разгледа през телескопа си цялото пристанище с широк вход и съобщи, че поне там няма бойни кораби. Само крепостта щеше да им бъде противник в предварителния дуел.

Точно тогава едно гюле прелетя над носа на „Естремадура“ и се разбра, че командуващият крепостта е човек, който разбира от работата си. Въпреки ясния сигнал да застане в дрейф „Естремадура“ продължи напред и бе посрещнат от гърма на десетина оръдия. Корабът не пострада от залпа и продължи курса си, без да стреля. С това дон Хуан спечели мълчаливото одобрение на капитан Блъд. Той понесе втория залп и задържа огъня си, докато стигна почти в упор. Тогава даде залп от едната страна, изкусно извърна кораба, даде втори залп и се отдалечи със стегнати платна срещу вятъра, за да презареди, като предостави за прицел на френските артилеристи само тясната си кърма.

Когато повтори нападението, корабът влачеше на буксир зад кърмата трите лодки, които дотогава лежаха на средната палуба, и полезната платноходка, в която бе пътувал капитан Блъд.

Този път бяха повредени рейте на мизанмачтата, а високите надстройки на носа бяха доста натрошени. Но това съвсем не обезпокои дон Хуан и като управляваше майсторски кораба, той изстреля към крепостта два силни залпа, с по двадесет оръдия всеки, които бяха така добре насочени, че за момента я накараха да замлъкне.

Корабът отново се отдалечи, а когато се върна, лодките зад него бяха пълни с мускетари. Той ги доведе на около стотина ярда от скалистия бряг, откъм морето срещу крепостта и под такъв ъгъл, че оръдията не можеха да ги достигнат, дон Хуан изпрати лодките на брега и остана да прикрива десанта. Групата французи, които излязоха от полуразрушената крепост, за да пресрещнат нападателите, бяха пометени от залп с джепане. След това испанците слязоха на брега и запъплиха по лекия склон в атака, а празните лодки се върнаха за подкрепления.

През това време дон Хуан отново се придвижи напред и за диверсия даде още един залп по крепостта, за да засили объркването в нея. Четири-пет оръдия му отговориха, а едно дванадесетфунтово гюле строши фалшборда в средната част на кораба; но той отново се оттегли без по-големи повреди и извърна кораба, за да посрещне лодките си На тях все още се качваха хора, когато стрелбата на брега престана. След това над водата се разнесоха силните тържествуващи викове на испанците и малко по-късно се разнесе ехтежът от удари с чукове по метал, който възвести разбиването на вече незащитените оръдия в крепостта.

Дотогава капитан Блъд следеше действията, в областта па които беше авторитет, с незаинтересовано и критично отношение. Сега обаче мислите му се насочиха към онова, което щеше да последва, и понеже знаеше как се държат испанците при нападение и познаваше разпуснатия им водач, той потръпна пред възможностите, въпреки че беше закоравял пират. За него войната беше война и можеше да воюва безпощадно срещу не по-малко безпощадни мъже. Но никога не бе допускал разграбването па градове от безсъвестни и възбудени войници и жестокости срещу мирните колонисти и жените им.

Явно беше, че дон Хуан де ла Фуенте въпреки изисканото си възпитание на испански благородник не споделя ни най-малко скрупулите на Блъд. Защото дон Хуан, с блеснали от очакване тъмни очи, слезе на брега с подкрепленията, за да ръководи лично нападението. В последния момент той с усмивка покани своя гост да го придружи, като му обеща интересни преживявания и доста занимателни добавки към жизнения му опит. Блъд отклони поканата и остана привидно спокоен.

— Националността ми забранява това, дон Хуан. Холандците не са във война е Франция.

— Кой ще разбере, че сте холандец? Станете напълно испанец сега, дон Педро, и се забавлявайте. Кой ще узнае?

— Аз — отвърна Блъд. — Това е въпрос на чест. Дон Хуан го изгледа, сякаш е смешен.

— В такъв случай вие сте жертва на скрупулите си — каза той и със смях слезе по стълбата в чакащата го лодка.

Капитан Блъд остана на кърмата, откъдето можеше да наблюдава града, разположен па по-малко от една миля, защото сега „Естремадура“ беше хвърлил котва на рейда. От офицерите на борда остана само Верагус, а от моряците само четиринадесет или петнадесет души. Но те бдяха зорко и сред тях за всеки случай имаше един опитен артилерист.

Дон Себастиан Верагус се заоплаква от съдбата си, че не е взет на брега и със завист заговори за противните наслади, които би могъл да изпита там. Той беше набит, тромав момък на около двадесет и пет години и си говореше сам, докато Блъд не откъсваше поглед от малкия град. Дори на това разстояние долиташе ехото от ужасяващото дело на испанците и скоро няколко къщи бяха обхванати от пламъци. Блъд знаеше много добре какво върши един испански джентълмен при подобни обстоятелства и докато наблюдаваше мрачно, мислеше, че би дал много, за да има при себе си стотина от своите пирати, с които да измете от земята тая испанска паплач. Веднъж бе наблюдавал отблизо подобно нападение и се бе заклел занапред да няма милост към испанците. В миналото беше нарушавал тази си клетва; но сега си обеща в бъдеще да я спазва винаги.

А междувременно младежът до него, когото с удоволствие би удушил със собствените си ръце, призоваваше всички светии да станат свидетели на разочарованието му, че не присъствува на тази вакханалия.

Нападателите се върнаха привечер по същия път, по който бяха тръгнали, по пътя на смълчаната сега крепост, откъдето се качваха на лодките, за да прекосят стотина ярда през изумруденозелените води до хвърлилия котва кораб. Пееха Шумно и весело, някои бяха с превързани рани, повечето бяха пияни от вино и ром, но всички носеха плячка. Пускаха отвратителни шеги по повод на разрушенията, които бяха оставили след себе си, и безсрамно се хвалеха с извършените злодеяния. Блъд помисли, че никои пирати в света не можеха да ги надминат по жестокост. Нападението бе преминало сполучливо и испанците бяха загубили само пет-шест души, за чиято смърт беше отмъстено жестоко.

С последната лодка се върна дон Хуан. Пред него по стълбата се качиха двама от хората му, които носеха голям неспокоен вързоп. Блъд позна в товара им някаква жена, чиято глава и рамена бяха завити в палто. Под неговите черни гънки той зърна фуста от цветна коприна и размахващи се крака в копринени чорапи и елегантни обувки с високи токове. От това заключи с още по-голям ужас, че жената е от благороден произход.

Веднага след тях вървеше дон Хуан, измърсен от пот и барутен дим. От горния край на стълбата той нареди:

— В моята кабина.

Блъд видя да я пренасят през палубата, покрай редиците мъже, които подхвърляха цинични забележки, а след това тя изчезна надолу по стълбата на коридора в ръцете на похитителите си.

Каквото и отношение да имаше спрямо мъжете, Блъд винаги се бе държал кавалерски към жените. Това може би се дължеше на онази мила дама на остров Барбадос; смяташе, че не представлява нищо за нея, но тя го вдъхновяваше да се държи по-почтено, отколкото можеше да се очаква от един пират. Сега у него се надигна с пълна сила чувството за кавалерство. Ако му се бе поддал напълно и сляпо, той веднага би се нахвърлил върху дон Хуан и с това щеше да провали всяка възможност да помогне на нещастната пленница. Присъствието й на кораба не можеше да остане тайна за никого. Тя беше най-добрата плячка, която безпътният испански командир запазваше за себе си, а при тази мисъл Блъд почувствува как го побиват студени тръпки.

Въпреки това, когато след малко слезе от кърмата и пресече палубата към коридора, той беше спокоен и се усмихваше. В тесния коридор Блъд се присъедини към офицерите на дон Хуан — тримата, които бяха слезли с него на брега, и Верагус. Всички говореха едновременно и се смееха шумно, а повод за одобрителното им веселие беше гнусната постъпка на техния капитан.

Всички влязоха заедно в кабината, но Блъд вървеше последен. Негърът прислужник беше наредил масата за вечеря с обичайните шест куверта и тъкмо палеше голямата сребърна лампа, защото със залеза на слънцето почти веднага бе изчезнала и дневната светлина.

В този миг дон Хуан излезе от една странична кабина. Той затвори вратата и в течение на няколко секунди остана подпрян с гръб на нея, като наблюдаваше почти с недоверие нахлулите офицери. Това го подтикна да завърти ключа в ключалката, сетне го извади и го сложи в джоба си. От малката кабина, където явно беше отнесена дамата, не се чуваше никакъв звук.

— Най-после млъкна, да е благословен господ! — изсмя се един от офицерите.

— Уморила се е да пищи — обясни друг. — Господи! Дали някога е имало друга толкова дива котка! Нахакана жена, ако се съди по начина, по който се бореше; малък дявол, заслужава си да бъде укротен. А това е задача, за която аз ви завиждам, дон Хуан.

Верагус възхвали плячката като напълно заслужена за блестящото ръководство на командира, а след това, докато продължаваха да се сипят съмнителни шеги и подмятания, дон Хуан ги покани на масата, като се усмихваше мрачно и някак вглъбен в себе си.

— Ще вечеряме набързо, ако нямате нищо против — съобщи той, като свали поясока си, и с гази забележка предизвика нов пристъп на веселие по повод на неговата прибързаност и за сметка на бедната жертва зад вратата.

Когато най-после седнаха, капитан Блъд привлече вниманието на дон Хуан с въпроса:

— А какво стана с полковник Дьо Кульовен? Красивото лице на дон Хуан се помрачи.

— Да върви по дяволите! Нямаше го в Бастер, отишъл да организира отбраната на Ле Карм.

Блъд вдигна вежди и изрази известна загриженост:

— В такъв случай вашата сметка остава неуредена въпреки храбрите ви усилия.

— Не съвсем. Не съвсем.

— По дяволите, съвсем не е така! — каза друг със смях. — Мадам Дьо Кульовен ще се разплати пребогато.

— Мадам Дьо Кульовен? — запита Блъд излишно, защото погледите към заключената врата бяха достатъчно обяснение. Той се изсмя. — Сега… — Той млъкна за миг. — Това е артистично отмъщение, дон Хуан, каквато и да е постъпката. — И въпреки отчаянието си отново се изсмя с възхищение и одобрение.

Дон Хуан повдигна рамена и въздъхна.

— Все пак искаше ми се да го намеря него и да го накарам да заплати докрай.

Но капитан Блъд не се задоволи с това.

— Ако наистина мразите този човек, помислете за страданията, на които го подлагате, разбира се, при предположение, че обича жена си. Наистина в сравнение с това смъртта не е никакво наказание.

— Може би, може би. — Дон Хуан не беше склонен да разговаря. Разочарованието, изглежда, беше развалило настроението му или може би нетърпението го тормозеше. — Сипи ми вино, Абсолом. По дяволите! Колко съм жаден!

Негърът напълни чашите им. Дон Хуан пресуши своята на един дъх. Блъд последва примера му и чашите бяха напълнени отново.

Блъд произнесе многословна наздравица за испанския командир. Заяви, че той не бил особено вещ по бойните действия на море, но не могъл да си представи друг командир да ръководи по-добре сражението, на което бе станал свидетел днес.

Дон Хуан се усмихна благодарно; наздравицата бе изпита с удоволствие и чашите отново бяха напълнени. След това заговориха другите, а Блъд се замисли.

Той мислеше, че скоро след като свърши вечерята, дон Хуан ще ги отпрати по кабините им. Кабината на капитан Блъд беше от дясната страна на голямата каюта. Но щяха ли да му позволят да остане толкова наблизо? Ако го оставеха, той можеше да помогне на нещастната дама и дори вече знаеше точно как. Но имаше опасност тази нощ да го изпратят другаде.

Блъд се отърси от замислеността си, намеси се в разговора, поиска шумно още вино, след това още, а другите, които бяха хвърлили доста пот в сражението през деня, с удоволствие му правеха компания. Той отново похвали сръчността и храбростта на дон Хуан и скоро всички забелязаха, че говори несвързано и безсмислено, че се оригва и глупаво повтаря едни и същи неща.

Блъд съзнателно искаше да предизвика присмех, а когато му се присмяха, прояви досада и призова дон Хуан да уведоми веселите, зашеметени от алкохола джентълмени, че поне той е трезвен; но дори докато протестираше, заговори още по-неразбираемо.

Когато Верагус му каза, че е пиян, той се разгневи, спомена холандския си произход, за да им припомни, че произлиза от народ, прочут с големи пиячи, и предложи да завре под масата от пиене всеки мъж в Карибско море. За да докаже самохвалните си думи, той поиска още вино и след като го изпи, постепенно замлъкна. Клепачите му започнаха да се притварят, тялото му се отпусна и скоро за смях на всички присъствуващи, които наблюдаваха объркания самохвалко, той се плъзна от стола и се просна върху пода на кабината, без да направи опит да стане.

Верагус го побутна презрително и грубо с крак. Блъд не даваше признаци на живот. Лежеше неподвижен като пън и дишаше тежко.

Дон Хуан внезапно се изправи.

— Сложете тоя глупак в леглото му. А вие се махайте всички.

Със смях и грубо те отнесоха безчувствения дон Педро в кабината му. Разтегнаха яката му, оставиха го и затвориха вратата.

После дон Хуан поднови заповедта си и всички се оттеглиха шумно, а командирът заключи вратата на вече опразнената каюта.

Останал сам, той се върна до масата и за миг се вслуша във веселите гласове, които се отдалечаваха по коридора. Чашата му беше пълна до половината. Той я взе и я изпи. След това я остави на масата и без да бърза, извади от джоба си ключа на кабината, в която бе затворена мадам Дьо Кульовен. Прекоси помещението, вкара ключа в ключалката и го завъртя. Но преди да отвори вратата, някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне.

Пияният гостенин се облягаше на стената до отворената врата на своята кабина. Дрехите му бяха в безпорядък, по лицето му бе изписан някакъв безсмислен израз и той се крепеше толкова несигурно, че сякаш по чудо лекото поклащане на кораба не го караше да губи равновесие. Блъд размърда устни, като че ли му се повдига, и ги разтвори със сухо цъкане.

— Колко е часът? — попита той глупаво.

Дон Хуан отпусна втренчения си поглед, за да се усмихне, макар и с известно нетърпение.

Пияният продължи да мънка:

— Аз… не… помня… — Замлъкна. Залитна напред. — Хиляди дяволи! Жа… Жаден съм!

— Вървете в леглото! В леглото! — извика дон Хуан.

— В леглото? Раз… разбира се, в леглото. Къде… другаде? А? Но най-напред… една чашка.

Той стигна до масата. Залитна около нея, увлечен от собствения си устрем, и спря срещу испанеца, чиито кадифени очи го гледаха с гняв и презрение. Блъд намери чаша и кана — тежка, инкрустирана сребърна кана във форма на амфора с две дръжки отстрани на дългото й гърло. Наля си вино, изпи го и остави чашата на масата; после застана, като се олюляваше леко, и протегна ръка, сякаш да се закрепи. Ръката му хвана гърлото на сребърната кана.

Дон Хуан, който продължаваше да го наблюдава с нетърпеливо презрение, може би видя за част от секундата как празния израз изчезна и как живите, сини очи под черните вежди станаха студени и твърди като сапфири. Но преди да изтече секундата, преди съзнанието му да долови какво са видели очите, каната го удари по челото и командирът на „Естрамадура“ не можа да разбере нищо повече.

Капитан Блъд, вече без следа от пиянство по лицето или походката, заобиколи масата и приклекна до човека, когото бе повалил. Дон Хуан лежеше неподвижен върху веселия източен килим, красивото му лице бе добило цвят на пръст и по него течеше струйка кръв от раната между полузатворените му очи. Капитан Блъд погледна на постъпката си без съжаление или разкаяние. Ако имаше известна подлост в тоя удар, който бе изненадал испанеца, от ръка, която смяташе, че принадлежи на приятел, то тази подлост не беше породена от страх за самия него, а за безпомощната дама, затворена в страничната кабина. Заради нея Блъд не можеше да допусне дон Хуан да вдигне тревога; а и без това този жесток, бездушен развратник не заслужаваше никаква почтеност.

Блъд се изправи живо, после се наведе и хвана безжизнения испанец под мишниците. Повдигна отпуснатото тяло и го повлече към отворените прозорци на кърмата, през които нахлуваше дъхът на топлата пурпурна тропическа нощ. Взе дон Хуан в ръцете си и заедно с него се качи на дивана. За миг закрепи тежкия си товар върху перваза; после го бутна напред, хвана се за една греда и се наведе навън да види падането на испанеца.

Шумът от плясъка във фосфоресциращата следа на спокойно плаващия кораб се смеси с клокоченето на водата около корпуса. За миг, при падането си във водата, тялото се открои ясно с някакъв блясък, който внезапно изчезна. Сред светлата следа зад кърмата се надигнаха светещи мехурчета; после всичко отново стана както бе преди.

Капитан Блъд все още стоеше наведен навън и гледаше надолу, когато някакъв глас в кабината зад него го стресна. Той веднага се изправи, но не се обърна. Всъщност възпря се едва в последния момент и застана неподвижен, подпрян с лявата ръка на гредата, с гръб към говорещия.

Защото гласът принадлежеше на жена. Тонът му беше нежен, кротък, подканящ. Говореше на френски.

— Хуан! Хуан! Защо се бавиш? Какво правиш там? Чакам те, Хуан!

След първоначалната изненада Блъд се замисли, продължи да стои на мястото си и да чака още нещо, което да му помогне да разбере положението. Гласът се разнесе отново, този път по-настоятелно.

— Хуан! Не ме ли чуваш? Хуан!

Блъд се извърна най-после и я видя до отворената врата на кабината, откъдето бе излязла — висока, красива жена на около двадесет и пет години, полуоблечена, с разпилени златисти коси около белите й рамена. Той си бе представил, че дамата трепери от ужас, безпомощна, вероятно завързана в кабината, където я бе затворил нейният похитител. Беше постъпил така именно поради непоносимата за кавалерското му чувство мисловна картина. А тя стоеше тук не само свободна, не само излязла по собствено желание, но зовеше дон Хуан с тон, който се употребява само към любим.

Застина от ужас — ужас от самия себе си и от ужасната убийствена грешка, която бе направил от прибързаност да играе на странствуващ рицар, да поеме ролята на провидението.

А след това го обзе още по-дълбок ужас, който заля първото чувство — ужас от тази жена, която внезапно се бе разкрила пред него. Страхотното нападение върху Бастер беше само предлог, за да се прикрие бягството й, и навярно е било извършено с нейно съгласие. Останалото — насилственото й отвличане на борда и затварянето в кабината — е било част от отвратителната комедия, която бе разиграла — комедия върху фона на палежи, насилия и убийства, които я оставяха бездушна и безчувствена, щом можеше да произнася с такъв съблазнителен тон името на своя любовник.

За тази безпътна жена, която газеше самодоволно сред кръвта и гибелта на стотици хора, за да изпълни желанията си, той бе изцапал ръцете си. Положението сякаш превръщаше неговата вдъхновена от кавалерство постъпка в нещо мръсно.

Той потръпна, докато я гледаше, а тя, изправена пред строгите, орлови черти на лицето и леденостудените сини очи, които явно не принадлежаха на дон Хуан, разтвори уста, отстъпи и притисна лекото си копринено облекло към щедрия си бюст.

— Кой сте вие? — попита жената. — Къде е дон Хуан де ла Фуенте?

Блъд слезе от дивана, а нещо съдбовно в израза на лицето му превърна изненадата и в безпокойство.

— Вие сте мадам Дьо Кульовен? — попита той на нейния език. Не трябваше да допусне нова грешка.

Тя кимна утвърдително.

— Да, да. — В тона й личеше нетърпение, но в очите й се криеше страх. — Кой сте вие? Защо ме разпитвате? — Тя тропна с крак. — Къде е дон Хуан?

Блъд знаеше, че истината е най-прекият път, и затова тръгна по него. Показа с пръст зад гърба си.

— Току-що го изхвърлих през прозореца.

Тя зяпна този студен, спокоен мъж, в когото долавяше нещо толкова безмилостно и ужасяващо, че не се усъмни в невероятното му твърдение.

Внезапно жената изпищя. Това не го обезпокои и той дори не се трогна. Блъд заговори отново и омаяна от неговия блестящ, непоносим поглед, който беше сякаш от стомана, тя се успокои, за да го изслуша.

— Вие предполагате, че съм един от хората на дон Хуан и може би дори, че съм му завидял за благородната плячка, която взе днес в Бастер, и съм го убил, за да му я отнема. Това е далеч от истината. Подмамен като другите от комедията на вашето насилствено отвличане, аз си въобразявах, че сте нещастна жертва на човека, когото познавах като развратен сладострастник, бях обзет от неописуемо съчувствие към вас и за да ви спася от ужасите, които предвиждах, че ви очакват, го убих. А сега — прибави той с горчива усмивка — излиза, че не сте имали нужда от спасение, че съм попречил и на вас, и на него. Така става, когато човек иска да играе ролята на провидението.

— Убили сте го! — каза тя. Залитна, пребледня и сякаш щеше да припадне. — Убили сте го! Убили сте го! О, господи! Убили сте моя Хуан! — Дотук тя говореше притъпено, сякаш повтаряше нещо, за да го втълпи в съзнанието си. Но сега изпадна в ярост. — Гадно животно! Убиец! — изпищя тя. — Скъпо ще платите! Ще вдигна целия кораб на крак! Ще отговаряте!

Жената прекоси кабината и заудря по вратата; когато Блъд стигна до нея, тя беше вече хванала ключа. Въртеше се като дива котка в ръцете му и през цялото време викаше за помощ. Най-после той успя да я отдръпне, извърна я и я отхвърли от себе си. После извади ключа и го сложи в джоба си.

Тя лежеше на пода до масата, където я бе захвърлил, и продължаваше да крещи, за да вдигне тревога на кораба.

Капитан Блъд я изгледа студено.

— Ех, напъвай дробовете си, момичето ми — посъветва я той. — Това ще ти подействува добре, а на мене няма да ми навреди.

Той седна и зачака да премине този пристъп. Но думите му я накараха да замлъкне. Кръглите й очи зададоха въпрос. Той отговори с кисела усмивка.

— Нито един човек на тоя кораб няма пръста си да помръдне заради твоите викове, нито дори ще им обърне внимание, освен за да се забавляват с тях. Такива са мъжете, които плават с дон Хуан де ла Фуенте.

По смаяното й изражение видя, че тя го е разбрала много добре. Кимна й с леката си подигравателна усмивка, тъй омразна за нея.

— Да, госпожо. Това е положението. Най-добре ще е да помислите спокойно.

Тя се изправи на крака, облегна се на масата и го изгледа с гняв и омраза.

— Ако не дойдат тази нощ, ще дойдат утре. Все някога ще дойдат. А когато дойдат, ще стане много зле за вас, който и да сте.

— Няма ли да бъде много зле и за вас? — запита Блъд.

— За мене? Аз не съм го убила.

— Никой няма да ви обвини в това. Но с него вие загубихте единствения си покровител на този кораб. Какво предполагате, че ще се случи, когато останете сама и безпомощна в тяхна власт, военнопленник, плячка, взета при нападение, в ръцете на тия весели испански джентълмени?

— О, господи! — Тя притисна ужасено ръце към гърдите си.

— Мълчете — заповяда й той с презрение в гласа. — Не ви спасих, както предполагах, от един вълк само за да ви подхвърля на глутницата. Това няма да се случи, освен ако сама предпочетете да не се връщате при съпруга си.

Тя изпадна в истерия.

— При съпруга ми? А, само това не! Никога! Никога!

— Остава само това или… — той посочи към вратата — глутницата. Не виждам друг избор за вас освен тези две възможности.

— Кой сте вие? — попита тя внезапно. — Какъв сте вие, сатана, дето ме погубихте и продължавате да ме измъчвате?

— Аз съм ваш спасител, а не ви погубвам. Ще оставим вашия съпруг да предполага, заради самия него, че сте била отвлечена, насила, както той вероятно смята. Той ще ви посрещне с облекчение и нежност и ще ви се отплати за всичко, което нещастният глупак ще си представя, че сте изтърпели.

Тя се изсмя с нотка на истерия в гласа.

— Нежност! Нежност у моя съпруг! Ако въобще някога бе проявявал нежност, никога нямаше да бъда тук. — И внезапно за негова изненада тя пожела да му обясни всичко, да се оправдае. — Ожениха ме за студено, грубо, глупаво и жестоко животно. Това е господин Дьо Кульовен, глупак, разпилял цялото си състояние и принуден да приеме този пост в загубената, варварска колония, където ме домъкна и мене. Разбира се, вие си мислите най-лоши неща за мене. Смятате ме просто за лека жена. Но трябва да знаете истината.

По време на най-голямото ми разочарование, няколко месеца след сватбата, дон Хуан де ла Фуенте дойде при нас в По, където живеехме, защото съпругът ми е гасконец. Дон Хуан пътуваше из Франция. Влюбихме се от пръв поглед. Той схвана мъката ми, която беше очевидна за всички. Убеждаваше ме да избягам с него в Испания и сега така желая да го бях послушала тогава и да си спестя всички мъки. Но аз се противопоставих съвсем глупаво. Чувството ми за дълг ме запази вярна на дадения обет. Изпратих го да си върви. Оттогава чашата на страданията и срама ми се препълни и когато тук, в Бастер, ми донесоха писмо от него при избухване на войната с Испания, с което ми показваше, че вярното му благородно и влюбено сърце не ме е забравило, аз му отговорих и в отчаянието си го поканих да дойде да ме вземе, когато поиска.

Тя млъкна за миг и се вгледа в капитан Блъд с трагични очи, от които течаха сълзи.

— Сега, сър, знаете какво точно сте извършили, какво нещастие причинихте.

Изражението на Блъд бе загубило до известна степен строгостта си. Когато й отговори, тонът му бе станал по-мек:

— Нещастието е само в собственото ви съзнание, мадам. Промяната, която сте смятали, че ще бъде от ад в рай, щеше да бъде от ад в още по-голям ад. Вие не сте познавали този човек, това вярно, благородно сърце, този дон Хуан де ла Фуенте. Била сте заблудена от външния му блясък. Но този блясък беше отражение на разложението, защото вътрешно този мъж беше прояден и в неговите ръце ви очакваше позорна съдба.

— Дали помагате с нещо на мене или на себе си, като хулите човека, когото убихте?

— Да го хуля? Не, мадам. Имам на разположение доказателства за думите си. Днес вие бяхте в Бастер. Знаете нещо за кръвопролитията, за избиването на почти беззащитни мъже, ужасните насилия…

Тя го прекъсна със слаб глас:

— Тези неща… на война…

— На война? — извика той. — Мадам, престанете да се самозалъгвате. Погледнете смело истината в очите, въпреки че тя ви обвинява и двамата. Какво значение има за Испания Мари Галант? А след като превзеха острова, задържаха ли го? Войната послужи за претекст на нашия любовник. Той хвърли ужасните си войници срещу това зле защитено място само за да се отзове на поканата ви. Мъжете, които днес бяха излишно погубени, и нещастните жени, които бяха подложени на груби насилия, щяха сега да спят спокойно в леглата си, ако не бяхте вие и вашият престъпен любовник…

Тя го прекъсна. Докато говореше, беше закрила лице с ръцете си, седеше, поклащаше се леко и тихо стенеше. Сега внезапно разкри лице и Блъд видя в очите й свиреп поглед.

— Стига! — извика тя и се изправи. — Няма да слушам повече. Всичко това е невярно! Говорите неверни неща! Изопачавате всичко, за да оправдаете собствената си долна постъпка.

Той я изгледа мрачно със студените си проницателни очи.

— Хората като вас — каза той бавно — винаги ще вярват на това, което желаят да вярват. Струва ми се, че не трябва да ви съжалявам твърде много. Но понеже зная, че не съм изопачил нищо, доволен съм от изкуплението, което ви очаква. Вие сама ще си изберете неговата форма, мадам. Да ви оставя ли на тия испански джентълмени, или ще се върнете с мене при съпруга си?

Тя го погледна смутено, а гърдите й се надигаха бурно. Започна да се моли. Той я слуша известно време, но после я прекъсна.

— Мадам, аз не съм съдник на съдбата ви. Вие сама сте си я избрали. Но аз ви посочвам единствените два пътя, по които можете да тръгнете.

— Как… как можете да ме отведете обратно в Бастер? — попита тя след известно време.

Той й обясни и без да чака нейното съгласие, в което беше уверен, се зае бързо с приготовленията. Зави малко храна в една салфетка, взе мех вино и малка бъчвичка вода; сетне издърпа изпод кърмата на галеона платноходката, която отново се влачеше на буксир, и спусна в нея тези неща с въже, взето от неговата кабина.

След това завърза скъсаното въже на лодката за една от гредите и подкани жената да започне с него краткото въздушно пътешествие надолу по въжето.

Тя се ужаси, но преодоля страха си и когато застана до него, Блъд хвана въжето, увисна и се плъзна малко надолу, за да й направи място над себе си. По негово нареждане, въпреки че й се повдигаше от ужас? тя се хвана за въжето и стъпи на рамената му. После се пусна между него и въжето, докато той я прихвана здраво през колената.

После започнаха да се спускат бавно, стъпка по стъпка. От палубата над тях се чуваше песен. Мъжете пееха в хор някаква креслива испанска мелодия.

Най-после краката му докоснаха перилата на платноходката. С единия крак Блъд придърпа носа й достатъчно напред, за да стъпи здраво с другия върху шкотите. След това беше лесно да пристъпи назад, като я издърпа със себе си, докато тя продължаваше да се държи за въжето. Така той изтегли лодката по-близо до кърмата на кораба, за да прихване жената за кръста и да я свали полека на палубата.

После се нахвърли с нож върху буксирното въже и бързо го преряза. С блеснали прозорци на кърмата и три големи златисти лампи на задната палуба, галеонът продължи курса си по вятъра и ги остави да се поклащат леко в следата му.

Когато си пое дъх, Блъд настани мадам Дьо Кульовен на кърмата, вдигна платното, разпъна го, обърна лодката напреки на вятъра и с поглед, впит в блестящите звезди на тропическото небе, пое курс с вятъра откъм кърмата, който трябваше да ги отведе в Бастер преди зазоряване.

На кърмата жената тихо плачеше. Тя бе започнала изкуплението си, както става винаги, когато не можеш повече да грешиш.