Дневникът на капитан Блъд

5Възнаграждението на предателя

Капитан Блъд беше доволен от света, което е друг начин да се каже, че беше доволен от себе си.

Той бе застанал на пристана в Кайона и разглеждаше корабите в заобиколеното от скали пристанище. С гордост спираше поглед на петте големи кораба, които сега съставяха флотата му; а навремето всяка тяхна рейка и дъска бе принадлежала на Испания. Там беше собственият му флагмански кораб „Арабела“ с четиридесет оръдия, червени фалшбордове и позлатени амбразури, които бляскаха в светлината на привечерното слънце; до него бе хвърлил котва почти толкова мощният син и бял „Елизабета“. А зад тях се полюшваха трите по-малки кораба с по двадесет оръдия, заловени при голямото сблъскване в Маракайбо, откъдето Блъд неотдавна се бе завърнал. Тези кораби, наричани някога „Инфанта“, „Сан Фелипе“ и „Санто Ниньо“, Блъд бе преименувал на трите орисници: „Клото“, „Лакезис“ и „Атропос“, с което искаше шеговито да намекне, че те ще бъдат съдници за съдбата на всеки испанец, който можеха да срещнат занапред по морските води.

Капитан Блъд изпита задоволство от собственото си деликатно, класическо чувство за хумор. Както казахме вече, той беше доволен от себе си. Неговите последователи наброяваха близо хиляда души и можеше да удвои броя им, когато пожелае. Защото успехът му започваше да става пословичен, а именно сполуката е най-ценното качество, което може да се търси у един водач при опасни начинания. Дори великият Хенри Морган през най-добрите си дни не бе разполагал с такъв авторитет и мощ. Дори Монтбар — наречен от Испания Унищожителя — не бе карал навремето испанците да се страхуват толкова, колкото ги плашеше сега дон Педро Сангре22, както твърде уместно бяха предали в превод името на Питър Блъд.

Той знаеше, че се готви нещо против него. Не само кралят на Испания, чиято власт бе превърнал в посмешище, но и кралят на Англия, когото смяташе с известно право почти достоен за презрение, вземаха съгласувани мерки за унищожението му; а напоследък в Тортуга се бе разчуло, че испанският адмирал дон Мигел де Еспиноса, пострадал най-жестоко и най-скоро от него, бил обявил награда от десет хиляди реала за всеки, който му предаде жив капитан Блъд. Отмъстителността на дон Мигел не можеше да се задоволи с обикновена смърт.

Питър Блъд не се плашеше, нито му липсваше дотолкова доверие в собственото му щастие, че да остане да плесенясва под закрилата на Тортуга. Беше решил да направи от Испания изкупителна жертва за всичките си страдания, а той беше изтърпял много страдания от хората. По този начин постигаше две цели. Отмъщаваше си и в същото време служеше не на краля Стюарт, когото презираше — въпреки че сам беше по рождение ирландец и католик, — а на Англия и чрез това на цялото цивилизовано човечество, което жестоката и алчна Кастилия искаше да лиши от всякакви връзки с Новия свят.

Обърна гръб на почти пустия вече пристан, без обичайната шумна тълпа, но гласът на Хейтън, боцмана на „Арабела“, го повика от лодката, която го бе довела до брега.

— В осем часа ли се връщате, капитане?

— В осем часа — отвърна Блъд през рамо и тръгна, като размахваше дългия си абаносов бастун, елегантен и изискан в костюм от сив плат със сребърни украшения.

Запъти се нагоре към града. Повечето от хората, с които се разминаваше по пътя, го поздравяваха, а останалите го оглеждаха. Предпочете да мине през широката, непавирана „Рю дю роа дьо Франс“23, която хората от града се бяха опитали да разкрасят с посаждане на редица палмови дървета от двете й страни. Когато наближи кръчмата „Кралят на Франция“, хората край вратата й застанаха почтително. Отвътре долиташе монотонен шум на гласове, звучащ като приглушен съпровод на цинични възклицания, откъси от груби песни и писклив, глупав женски смях. През шума се дочуваше тракане на зарове и дрънчене на канчета.

Блъд разбра, че пиратите му се веселят със златото, донесено от Маракайбо. Грубите мъже, които излизаха от препълненото долнопробно заведение, го приветствуваха с гръмки възгласи. Не беше ли той крал на всички негодници, които съставяха великото „Брегово братство“?

Той отговори на приветствията им с повдигане на ръката, в която държеше бастуна, и продължи пътя си. Имаше работа с губернатора, господин Д’Ожерон, и тази работа го отведе до красивата, бяла къща, издигната върху възвишението на изток от града.

Капитанът беше предвидлив човек, обичаше реда и се стараеше да се подсигури за деня, в който смъртта или свалянето на крал Джеймз II може би ще направи възможно завръщането му в родината. От известно време вече той предаваше на губернатора значителна част от плячката за чекове срещу Франция, които изпращаше в Париж за осребряване, с цел парите да бъдат влагани на негово име. Питър Блъд беше винаги радушно приет гост в къщата на губернатора не само защото тези финансови операции бяха изгодни за господин Д’Ожерон, а още повече заради голямата услуга, която навремето капитанът бе извършил, като освободи дъщеря му Мадлен от ръцете на един грубиян пират, опитал се да я отвлече.

Оттогава господин Д’Ожерон, синът му и двете му дъщери гледаха на капитан Блъд като на нещо повече от обикновен приятел.

Поради това нямаше нищо особено във факта, че вечерта, когато привърши работата си и вече тръгваше, госпожица Д’Ожерон реши да го изпрати по късата алея в благоуханната градина на своя баща.

Бледолика красавица с черна коса, със стройно, подобно на статуя тяло, облечена по последната френска мода, госпожица Д’Ожерон имаше романтична външност и не по-малко романтичен темперамент. Тя вървеше грациозно до капитана в припадащия здрач и даде да се разбере, че намеренията й също не са лишени от известен романтизъм.

— Господине — каза тя на френски с известно колебание, — дойдох да ви помоля непрестанно да бъдете нащрек. Имате прекалено много врагове.

Той спря и полуобърнат, с шапка в ръка, се поклони тъй дълбоко, че дългите черни къдри почти се съединиха пред добре очертаното му, мургаво като на циганин лице.

— Госпожице, вашето внимание ме ласкае, много ме ласкае. — Изправи се отново и неговите смели очи, изненадващо смели под черните вежди на това толкова обгоряло и мургаво лице, се засмяха в нейните. — Вярно е, че не ми липсват врагове. Това е отплата за величието. Само оня, който няма нищо, е без врагове. Но моите поне не са в Тортуга.

— Толкова ли сте сигурен в това?

Тонът й го принуди да се замисли. Намръщи се и за миг се вгледа сериозно в нея, преди да отговори.

— Госпожице, говорите тъй, сякаш знаете нещо.

— Не твърде много. Зная само това, което ми каза днес един от робите. Разправя, че испанският адмирал бил обявил награда за главата ви.

— С това испанският адмирал, госпожице, е искал само да ме поласкае.

— И че били чули Каюзак да разправя, че ще ви накара да се разкайвате за оскърблението, което сте му нанесли в Маракайбо.

— Каюзак?

Това име разкри собствената му прибързаност да твърди, че няма врагове в Тортуга. Беше забравил Каюзак, но разбра, че Каюзак едва ли го е забравил. Каюзак бе с него в Маракайбо и попадна заедно с него в клопка, когато пристигна флотата на дон Мигел де Еспиноса. Френският пират се уплаши, обвини Блъд в прибързаност при ръководството на това начинание, скара се с него и от свое име и от името на френския си екипаж сключи споразумение с испанския адмирал. Дон Мигел му даде пропуск и той замина с празни ръце, като изостави капитан Блъд на съдбата му. Но нещата не се развиха така, както бе предположил страхливият Каюзак. Капитан Блъд не само проби испанската клопка, но и нанесе големи щети на адмирала, завзе три от корабите му и се завърна в Тортуга, натоварен с богата плячка от тази победа.

За Каюзак това беше като сол в раната. Със склонността да обърква причина и следствие, което е главният недостатък на глупавите егоисти, той сметна, че капитан Блъд го е изиграл. И не криеше неоснователното си възмущение.

— Така говори, значи? — каза капитан Блъд. — Е, това е доста неблагоразумно от негова страна. При това цял свят знае, че не е бил измамен. Когато сметна положението за твърде опасно, той пожела спокойно да офейка и това му бе разрешено.

— Но чрез тази си постъпка е пожертвувал своя дял от плячката и оттогава той и хората му са предмет на подигравки в Тортуга. Можете ли да си представите какви са чувствата на този негодник?

Бяха стигнали до портата.

— Ще бъдете предпазлив, нали? Нали ще се пазите? — замоли го тя.

Блъд се усмихна на приятелската й загриженост.

— Дори и само за да остана жив и да ви служа. — Той се поклони с официална вежливост ниско над ръката й и я целуна.

Но не беше сериозно загрижен от предупреждението. Можеше лесно да повярва, че Каюзак ще иска да си отмъсти. Но Каюзак да се заканва тук, в Тортуга, представляваше прекалено опасна и невероятна непредпазливост за такова псе, което не поемаше никакви рискове.

Той тръгна с бодра крачка през спускащата се мека и топла нощ и скоро видя светлините по „Рю дю роа дьо Франс“. Когато стигна до началото на тази запустяла сега улица, една сянка се отдели от пресечката вдясно от него, за да го пресрещне.

Докато се готвеше да извади рапирата си и да заеме бойна стойка, той различи женска фигура и чу да викат тихо името му.

— Капитан Блъд!

Когато спря, жената се приближи и заговори бързо, задъхано:

— Видях ви да минавате преди два часа. Но никой не трябва да забележи, че говоря с вас през деня на улицата. Затова чаках да се върнете. Не продължавайте, капитане. Вървите към опасност, към смъртта си.

Накрая озадаченото му съзнание я позна и в паметта му блесна сцената, която се бе разиграла преди една седмица в „Краля на Франция“. Двама пияни негодници се бяха скарали за една жена — отрепка от измета на Европа, изтласкана по бреговете на Новия свят, — нещастно създание с известна хубост, която обаче, подобно на износените й елегантни дрехи, беше потъмняла, измърсена и повехнала. Жената се бе намесила дръзко в спора, който се водеше заради нея, един от пияниците я бе ударил грубо, а капитан Блъд в изблик на кавалерски гняв бе повалил нападателя и я бе извел от заведението.

— Чакат ви в засада там долу — каза тя — и искат да ви убият.

— Кой? — попита Блъд, като си припомни внезапно предупреждението на госпожица Д’Ожерон.

— Двайсетина души са. И ако разберат, ако видят, че ви предупреждавам, ще ми прережат гърлото, преди да съмне.

Докато говореше, тя се оглеждаше страхливо през мрака и гласът й трепереше от уплаха. След това извика прегракнало, сякаш беше обзета от още по-голям ужас:

— О, нека не стоим тук! Елате с мене; ще ви приютя на безопасно място, докато съмне. После ще се върнете на кораба си и след тая случка ще направите най-разумно да останете на борда или да не слизате сам на брега. Елате! — завърши тя и го дръпна за ръкава.

— Шт! Почакайте! Почакайте! — каза той, като й се противопостави. — Къде ще ме заведете?

— О, какво значение има, стига да сте в безопасност? — Тя го теглеше с цялата си сила. — Показахте се добър към мене и не мога да оставя да ви убия. А ако не дойдете, ще убият и двама ни.

Блъд отстъпи накрая повечето заради нея, отколкото заради себе си и позволи да го поведе от широката улица в малката пресечка, откъдето бе излязла, за да го пресрещне. Беше тясна уличка с малки, едноетажни дървени къщички, разположени на голямо разстояние една от друга по едната й страна. По другата страна се простираше оградата на някаква плантация.

Жената спря при втората къща. Малката врата беше отворена и вътрешността се осветяваше от пламъка на месингова газена лампа, поставена върху една маса.

— Влезте — подкани го тя с трептящ шепот.

Две стъпала водеха надолу към пода на къщата, който беше под нивото на улицата. Капитан Блъд се спусна по тях и влезе в стаята, където въздухът смърдеше на застоял тютюнев дим и се разнасяше неприятна миризма от малката газена лампа. Жената го последва и затвори вратата. И тогава, преди капитан Блъд да се извърне, за да разгледа обстановката на слабата светлина, някой го удари силно по главата с нещо тежко. Ударът го зашемети веднага и той се просна замаян и безсилен върху нечистата гола земя на пода.

В същия миг женски писък разкъса рязко тишината, но веднага беше приглушен в неразбираемо гъргорене.

Веднага, преди капитан Блъд да помръдне дори, преди да се съвземе от смайването и изненадата, някакви бързи, жилести и опитни ръце се справиха с него. Извиха китките зад гърба му и заедно с глезените ги завързаха с кожени ремъци. После го превъртяха по гръб, вдигнаха го, натикаха го в някакъв стол и го завързаха през кръста облегалката.

Над него се наведе нисък, набит мъж, приличен на горила, с дълго туловище и къси крака. Ръкавите на синята му риза бяха навити до рамената на огромните му, мускулести и космати ръце. Малки черни очи проблясваха зловещо върху широкото лице, което беше плоско и жълтеникаво като на мулат. Червеносиня кърпа покриваше главата му и скриваше напълно косата; от големите уши висяха тежки златни пръстени.

Капитан Блъд го огледа продължително, като въздържа силния гняв, който го обхващаше все повече с избистряне на сетивата му. Неволно разбра, че насилието и яростта съвсем няма да му помогнат и че на всяка цена трябва да се въздържи. И той успя да ги потисне.

— Каюзак! — каза той бавно. И после добави: — Това е съвсем неочаквано удоволствие!

— Най-после хвърлихте котва, капитане — каза Каюзак и се изсмя тихо, с безпределна злоба.

Блъд погледна зад него към вратата, където жената се бореше в ръцете на приятеля на Каюзак.

— Ще стоиш ли мирно, мръснице, или трябва да те укротя? — заплаши я разбойникът.

— Какво ще правите с него, Сам? — изхленчи тя.

— Това не е твоя работа, момичето ми.

— Моя работа е! Каза ми, че той е в опасност, и аз ти повярвах, лъжливо куче!

— Това беше вярно. Но сега е в безопасност и в пълно удобство. Влез там, Моли. — Той посочи през стаята към тъмния вход на един килер.

— Няма… — започна тя гневно.

— Влизай — изръмжа той — или ще си изпатиш!

Хвана я отново грубо за врага и кръста и въпреки че тя продължаваше да се съпротивлява, я избута през стаята в килера. Затвори вратата и сложи резето.

— Стой там, мръснице, и мълчи или ще те накарам да онемееш завинаги.

Иззад вратата му отвърнаха с охкане. След това жената се хвърли върху някакво легло, чу се скърцане и после настъпи тишина.

Капитан Блъд си обясни нейното участие в това дело и сметна, че е повече или по-малко приключено. Погледна в лицето бившия си съдружник и устните му се усмихнаха, за да изразят увереност, каквато съвсем не изпитваше.

— Нахално ли ще бъде да запитам за намеренията ти, Каюзак? — каза той.

Приятелят на Каюзак се изсмя и се наведе над масата — висок мъж със свободно отпуснати крайници и продълговато лице с почти индиански черти. По дрехите му можеше да се заключи, че е ловец. Той отговори вместо Каюзак, който гледаше смръщено и мълчеше мрачно:

— Възнамеряваме да те предадем на дон Мигел де Еспиноса. Наведе се да оправи лампата, изкара малко фитила и го подряза. В малката мизерна стая стана по-светло.

— Точно така! — заяви Каюзак. — А дон Мигел без съмнение възнамерява да те обеси на мачтата си.

— Значи, това е дело на дон Мигел, а? Велики боже! Предполагам, че си се изкушил от възнаграждението. Разбира се, точно за такава работа си годен, по дяволите! Но обмисли ли всичко? Пред тебе има рифове, момчето ми. Хейтън трябваше да ме чака с лодка на пристана в осем часа. Вече съм закъснял. Осем часът бе преди повече от час. Скоро ще вдигнат тревога. Знаят къде отивах. Ще тръгнат подир мене и ще ме проследят. За да ме намерят, момчетата ще обърнат Тортуга наопаки. И какво ще стане с тебе тогава, Каюзак? Помисли ли за това? Жалко е, че въобще си лишен от предвидливост. Именно липсата на предвидливост те върна с празни ръце от Маракайбо. А дори и там, ако не бях аз, сега ти щеше да наблягаш веслото на някоя испанска галера. Въпреки това ти си обиден, понеже си бедно духом, опако псе и за да задоволиш злобата си, тичаш към собствената си гибел. Ако имаш искрица здрав разум, ще свиеш платна, момчето ми, и ще легнеш в дрейф, преди да стане твърде късно.

В отговор Каюзак само то изгледа злобно и мълчаливо претършува джобовете на капитана. Другият в това време седна на трикрако дървено столче.

— Колко е часът, Каюзак? — попита той.

Каюзак погледна часовника на капитана.

— Близо девет и половина, Сам.

— Гръм да го тресне! — изръмжа Сам. — Още три часа трябва да чакаме!

— В долапа има зарове — каза Каюзак, — а тук има какво да разиграем.

Той посочи с пръст плячката от джобовете на капитан Блъд, която беше струпана на малка купчинка върху масата. Имаше към двадесет златни монети, малко сребърни, един златен часовник с форма на луковица, златна табакера, пистолет и един скъпоценен накит, който Каюзак беше свалил от дантелата на врата на капитана заедно със сабята му и поясок от сива кожа, инкрустиран обилно със злат:

Сам се изправи, отиде при долапа и взе оттам заровете. Постави ги на масата, придърпа стола си и отново седна. Той раздели парите на две равни части. След това прибави сабята и часовника към едната купчинка, а накита, пистолета и табакерата — към другата.

Блъд, който стоеше нащрек — наистина толкова се бе съсредоточил върху проблема, как да се освободи от примката, че едва усещаше болката от удара по главата, който го бе повалил, — заговори отново. Отказа решително да се предаде на страха и безнадеждността, които се промъкваха в сърцето му.

— Има още нещо, което не сте взели предвид — каза той бавно, почти провлечено, — и това е, че може би ще се съглася сам да платя много по-голям откуп от сумата, която испанският адмирал предлага за мен.

Но това не им направи впечатление. Каюзак само му се подигра:

— Виж ти! А какво стана с увереността ти, че Хейтън ще дойде да те освободи? Кажи де?

Той се захили и Сам се изсмя заедно с него.

— Това е вероятно — отвърна Блъд. — Много вероятно. Но не е сигурно; нищо не е сигурно на тоя свят. Нито дори, че испанецът ще ви плати десетте хиляди реала, които, както чувам, бил предложил за мен. С мен можеш да направиш по-добра сделка, Каюзак.

Той млъкна, а зоркият му поглед забеляза внезапния алчен блясък в очите на французина и как другият разбойник смръщи вежди. Затова продължи:

— Можеш да направиш сделка, която ще те възнагради за изпуснатото в Маракайбо. За всяка хилядарка, която предлага испанецът, аз ще ти предложа две.

Каюзак зяпна и очите му се разшириха.

— Двадесет хиляди реала! — възкликна той смаян.

Тогава огромната ръка на Сам се стовари върху разклатената маса и той изригна куп мръсни, ожесточени псувни.

— Да ги нямаме такива! — изрева той. — Аз съм поел задължение и ще го спазя. Ако не го изпълня, лошо ме чака — пък и тебе, Каюзак. Освен това трябва да си много тъп, за да вярваш, че тоя красив хищник ще изпълни обещанието си!

— Знае, че ще го изпълня — каза Блъд. — Плавал е с мене. Знае, че дори испанците вярват на думата ми.

— Може би. Но аз не й вярвам. — Сам се наведе над него с мрачно, заплашително, дълго и зло лице с навъсени вежди и тежки клепачи. — Обещал съм да те предам в полунощ, а когато обещая да свърша някоя работа, аз я свършвам. Разбра ли?

Капитан Блъд го погледна и дори се усмихна.

— Наистина — каза той, — не оставяш човек да се догажда. И думите му трябваше да се разбират буквално; защото му стана ясно, че тъкмо Сам бе сключил договор с испанските агенти и не смееше да скъса с тях от страх за живота си.

— Толкова по-добре — увери го Сам. — Ако не искаш да седиш с парцал в устата през следващите три часа, ще си държиш досадния език зад зъбите. Разбра ли?

Той навря дългото си, свито в заплашителна гримаса лице в лицето на пленника.

Капитан Блъд разбра и се отказа от отчаяната хватка за единствената малка сламка на надежда, която бе открил в положението. Разбра, че трябва да чака тук, безпомощно овързан, докато настъпи часът да бъде предаден на някого, който ще го отведе на дон Мигел де Еспиноса. Не смееше дори да помисли какво ще го сполети след това. Познаваше ужасните жестокости, на които е способен един испанец, и отгатваше в каква ярост е изпаднал испанският адмирал. Пот го изби от ужас. Наистина ли трябваше да приключи своята смела и рискована кариера по този недостоен начин? Трябваше ли той, който така гордо бе плавал из водите на Карибско море като победител, да потъне в някакво мръсно блато? Не намираше никаква надежда в търсенето, което скоро щяха да започнат Хейтън и другите. Както бе казал, не се съмняваше, че ще преобърнат целия град с краката нагоре. Но не се съмняваше също, че ще дойдат твърде късно. Може би щяха да преследват предателите и да им отмъстят жестоко. Но каква полза щеше да има за него?

Гневните пари в съзнанието му се сгъстиха; отчаянието замъгли разума му. В Тортуга той имаше близо хиляда свои хора, почти на хвърлей камък, а беше вързан, безпомощен и чакаше да го предадат на отмъстителното правосъдие на Кастилия! Тази настойчива, повтаряща се мисъл се блъскаше в мозъка му като махало и го влудяваше.

После отново се съвзе. Съзнанието му се изясни, заработи дейно и със свръхестествена яснота. Знаеше, че Каюзак е продажен негодник, който няма да остане верен на никого, ако разбере, че ще спечели от предателството. А другият вероятно не беше по-добър; може би дори по-лош и от французина, тъй като само интересът — испанското възнаграждение за предателството — го беше привлякъл към сегашната му задача. Блъд заключи, че прекалено скоро е изоставил опитите да наддаде повече от испанския адмирал. В това отношение още имаше възможност да подхвърли ябълката на раздора на тия крастави псета, за която накрая те може би щяха да се уловят за гушите.

Загледа се в тях известно време, като наблюдаваше злия, алчен блясък в очите им, втренчени във въртящите се зарове и дребните залози от златото и предметите, които бяха взели от него и разиграваха, за да мине по-незабелязано времето.

И тогава чу собствения си ясен глас да нарушава тишината.

— Играете на половин пени, докато богатството е в ръцете ви.

— Отново ли започваш? — изръмжа Сам.

Ho капитанът продължи невъзмутимо:

— Ще дам четиридесет хиляди реала повече от наградата на испанския адмирал. Предлагам ви петдесет хиляди реала за живота си.

Сам, който се бе надигнал ядосан, внезапно застина при споменаването на толкова огромна сума.

Каюзак също се изправи и двамата мъже застанаха от двете страни на масата, напрегнати от възбуда, на която не даваха израз, но тя се отгатваше по внезапно пребледнелите им лица и разширените им очи. Най-после французинът наруши мълчанието.

— Гръм и мълнии! Петдесет хиляди реала! — Той изговори думите бавно, сякаш за да ги втълпи в собственото си съзнание и в мисълта на своя приятел. После повтори: — Петдесет хиляди реала! По двайсет и пет на всеки! По дяволите! Ама това си заслужава известен риск! А, Сам?

— Цял куп пари, вярно — каза Сам замислено. Но след това се съвзе. — Ба! Какво е някакво си обещание? Кой ли му има доверие? Кой ще го накара да плати, щом го освободим, и той е…

— Аз винаги плащам — отвърна Блъд. — Каюзак ще ти каже, че винаги плащам. — И после продължи: — Помислете, такава сума, дори кога го се раздели, ще направи всеки от вас достатъчно богат, за да живее охолно. Много вино, много жени! — Той се изсмя. — Наистина, бъдете разумни.

Каюзак облиза устни и погледна към приятеля си.

— Може да стане — измърмори той убеждаващо. — Още няма десет часа, а до полунощ ще се измъкнем от испанските ти приятели.

Но Сам не беше убеден. Обмисляше; и макар предложението да бе съблазнително, не смееше да го приеме, защото виждаше в него двойна опасност. Поел задължение към Испания в това начинание, той не смееше нито да се оттегли, нито да промени хода му. Виждаше се неизбежно притисна г между сигурния гняв на испанците, ако ги измами, и вероятното отмъщение на Блъд, щом го пуснат на свобода. По-добре да се възползува на спокойствие от сигурните пет хиляди, отколкото да се надява на вероятните двадесет и пет, придружени от такива непоносими рискове.

— Съвсем не може да стане! — извика той гневно. — Затова нито дума повече по тая работа. Вече те предупредих.

— Гръм и мълнии! — извика Каюзак с дрезгав глас. — Аз пък казвам, че може да стане! И казвам, че си заслужава рискът!

— Така казваш, а? А какъв риск има за тебе? Испанците дори не знаят, че си замесен. За тебе е лесно, момчето ми, да говориш за рискове, които няма да поемеш. Но за мен не е същото. Ако не изпълня поръчението на испанеца, той ще поиска да разбере защо. Както и да е, аз вече съм дал дума и държа на нея. Затова да не говорим повече по въпроса.

Сам стоеше изправен, застинал там, гневен и непоколебим, а Каюзак след като изгледа смръщено дългото му, решително лице, въздъхна отчаяно и седна.

Блъд съвсем ясно долови вътрешния гняв, който бе обзел французина. Въпреки желанието си за мъст спрямо капитана, алчният негодник предпочиташе парите на врага си пред кръвта му и лесно се отгатваше озлобението му, загдето е принуден да се откаже от по-значителната сума само защото съдружникът му смяташе за прекалено голям риска, който трябваше да поемат.

Известно време двамата не проговориха нито дума, а Блъд сметна, че с нищо не можа да подобри положението си, ако прибави още нещо към онова, което беше вече казал. Но междувременно съмнението, което бе посял, го окуражи.

Когато накрая наруши мрачното мълчание, думите му, изглежда, нямаха никакво отношение към положението.

— Въпреки намерението ви да ме продадете на Испания, не виждам защо трябва дотогава да ме оставяте да умирам от жажда. А гърлото ми е като солните басейни в Салтатудос.

Той имаше съвсем определена цел, за която жаждата му трябваше да послужи само като претекст, но тя беше действителна, а и пазачите му страдаха от нея. Въздухът в стаята, прозорците и вратата на която бяха плътно затворени, беше задушен. Сам прекара ръка по влажното си чело и отри потта.

— По дяволите! Каква жега! — измърмори той. — И аз съм жаден.

Каюзак облиза пресъхналите си устни.

— Нищо ли няма в къщата? — попита той.

— Не. Но „Кралят на Франция“ е само на една крачка. — Сам стана. — Ще отида да взема кана вино.

Надеждата трескаво нахлу в гърдите на капитан Блъд. Точно това целеше. Познаваше склонността им към пиене и знаеше колко лесно намекът щеше да възбуди желанието им да я задоволят, затова се надяваше да изпрати единия от тях за вино и че именно Сам ще отиде. Беше сигурен, че с Каюзак веднага ще се споразумее.

Но тогава Каюзак, глупакът, развали всичко с прекалената си старателност. И той се бе изправил на крака.

— Кана вино! Да, да! — извика той. — Побързай. И аз съм жаден.

Гласът му сякаш трепна. Слухът на Сам долови трепването. Той поспря, огледа съдружника си и прочете по лицето му предателските намерения на дребния мошеник.

Усмихна се леко.

— Като поразмислих — каза той бавно, — струва ми се, че ще е по-добре ти да отидеш, а аз да остана да го пазя.

Каюзак зяпна и пребледня. В себе си капитан Блъд прокле невероятната му глупост.

— Значи, ми нямаш доверие, а? — попита Каюзак.

— Не… не точно — отвърна Сам. — Но аз оставам тук.

Каюзак се разгневи не на шега.

— Виж ти! По дяволите! Щом ми нямаш доверие да ме оставиш с него и аз не ти хващам вяра.

— Както искаш. Знаеш, че няма да се изкуша от обещанията МУ. Затова аз ще остана.

Доста дълго време двамата негодници съдружници се гледаха гневно в мълчание. Погледът на Каюзак помрачня. Той повдигна рамена и се извърна, сякаш без желание признаваше, че няма какво да каже срещу възражението на Сам. Застана замислен с присвити очи. Накрая се размърда, сякаш внезапно е взел решение.

— Е, хайде, аз ще отида! — заяви той и веднага тръгна. Когато вратата се затвори зад излезлия французин, Сам отново седна до масата. Блъд се вслуша в шума на бързо отдалечаващите се стъпки, докато изчезнаха в далечината; след това наруши мълчанието със смях, който стресна другия. Сам го изгледа изпитателно.

— Какво те забавлява толкова, капитане?

Както знаем, Блъд предпочиташе да има работа с Каюзак. Каюзак беше сигурен. Овладян от страха пред испанците, Сам представляваше слаба възможност. И все пак тази възможност трябваше да се използува, колкото и малка да изглеждаше.

— Привързаността ти, дявол да те вземе! — отвърна капитан Блъд. — Нямаш му доверие да го оставиш тук да пази, а имаш доверие да го изпуснеш от очи.

— Защо, какво беля може да направи?

— Може да не се върне сам — каза капитанът загадъчно.

— Гръм да ме тресне! — извика Сам. — Ако опита такива номера, ще го застрелям, щом го видя. Така правя аз с тия, дето ми играят номера.

— Ако си умен, на всяка цена ще постъпиш по тоя начин. Каюзак е измамен тип, Сам, зная го много добре. Ти му попречи тая вечер, а той не е човек, който прощава. Трябваше да го разбереш от предателството му спрямо мене. Но нищо не разбираш. Имаш очи, Сам, но не виждаш повече от сляпо кученце. Имаш и глава, Сам, но в нея няма повече мозък, отколкото в някоя тиква, защото иначе въобще нямаше да се колебаеш между Испания и мене.

— Ах, така ли?

— Точно така. Предлагам петдесет хиляди реала заедно с думата ми, че ще ти платя и се заклевам в честта си, че няма да храня лоши чувства и няма да търся отмъщение. Дори Каюзак те уверяваше, че на думата ми може да се разчита, и беше готов да я приеме.

Той млъкна. Негодникът ловец го оглеждаше мълчаливо, лицето му бе добило цвят на глина, а по челото му бяха избили капчици пот.

След малко Сам заговори с прегракнал глас.

— Петдесет хиляди, казваш, а? — попита тихо той.

— Разбира се. Защото, каква нужда има да делиш с това френско псе? Да не мислиш, че той щеше да ги дели с тебе, ако можеше да ги спечели всичките, като ти забие нож в гърба? Хайде, Сам, направи една смела постъпка, за да спечелиш цяло богатство. По дяволите, страха от Испания! Испания е призрак! Аз ще те пазя от Испания. Можеш в безопасност да живееш на борда на моя флагмански кораб.

Очите на Сам блеснаха за миг, но след това отново го обзеха тревожни мисли.

— Петдесет хиляди! А рискът!

— Няма никакъв риск — каза Блъд. — Няма дори половината риск, който ще поемеш, когато се разчуе, че си ме продал на Испания, а това сигурно ще стане. Човече, никога няма да напуснеш жив Тортуга. И дори да успееш, моите пирати ще те преследват до края на света.

— Но кой ще каже?

— Винаги се намира някой. Глупак си, че си се заел с тая работа, а още по-голям глупак си, загдето си взел Каюзак за съдружник. Не говори ли той открито за отмъщение? И няма ли поради това да бъде първият, когото ще подозрат? А когато го хванат, както сигурно ще стане, нали веднага ще те издаде?

— По дяволите, за това ти вярвам! — извика разбойникът, изправен пред факти, върху които никога не се бе замислял.

— Наистина можеш да ми вярваш и за останалото, Сам.

— Чакай! Остави ме да помисля!

Както и преди, капитан Блъд с право реши, че е казал достатъчно за момента. Дотук успехът му пред Сам се бе оказал по-голям, отколкото се бе осмелил да се надява. Семето, което бе посял, се нуждаеше от известно време, за да поникне.

Минутите летяха, а Сам седеше неподвижен и замислен с лакти върху масата и глава, облегната на ръката. Когато най-после вдигна поглед и жълтата светлина освети отново лицето му, капитан Блъд видя, че то е бледо и лъснало. Опита се да прецени доколко отровата, която бе излял в съзнанието на Сам, е свършила работа. След малко Сам извади пистолета от пояса си и провери дали е зареден. Блъд сметна това за многозначително. Но още по-многозначително беше, че не върна пистолета в пояса си. Държеше го в ръка, жълтеникавото му лице имаше решителен вид, устните му бяха стиснати.

— Сам — каза тихо капитан Блъд, — какво реши?

— Ще взема мерки това френско псе да не ме изиграе — каза негодникът.

— И нищо друго?

— Другото може да почака.

Капитан Блъд с усилие обузда нетърпението си да ускори развръзката.

Последва безкрайно наглед очакване сред тишина, която нарушаваше само цъкането на оставения върху масата часовник на капитана. После по улицата навън се разнесе шум от стъпки, едва доловим отначало, но все по-ясен с приближаването им. Вратата се отвори и на прага се появи Каюзак с голяма, черна кана в ръце.

Сам се беше изправил зад масата и държеше дясната си ръка зад гърба.

— Много се забави! — изръмжа той. — Какво те задържа?

Каюзак беше блед и задъхан, сякаш е тичал. Блъд с пренапрегнатото си съзнание разбра, че не е тичал, потърси друго обяснение и отгатна, че състоянието му се дължи на страх или възбуда.

— Бързах — отвърна французинът. — Но сам бях жаден и останаха да се напия. Ето ти виното.

Той остави кожената кана върху масата.

И в същия миг Сам го застреля в сърцето почти от упор.

Надигна се облак дим, острата миризма на барут нахлу в гърлото на Блъд, като го накара да се закашля. И той видя картина, която щеше да запомни до края на живота си, Каюзак лежеше по лице на пода и крайниците му потрепваха конвулсивно, а Сам се наведе през масата и се вгледа в него с усмивка върху дългото си, животинско лице.

— Не поемам никакви рискове с френски свини като тебе — обясни той, сякаш жертвата му все още можеше да го чува. После остави пистолета и посегна към каната. Вдигна я до устата си и изля голяма глътка в пресъхналото си гърло. Остави съда и шумно млясна с устни. След това усети някакъв горчив вкус, направи гримаса и внезапно в съзнанието му проникна страх, който се изписа по лицето му. Грабна отново каната, навря нос в нея и подуши шумно като куче по следа. После с разширени от ужас очи погледна втренчено Блъд, лицето му доби цвят на волска кожа и със страхотен глас изкрещя последната си дума:

— Мансаниля!24

След това се извъртя и със страхотни, смразяващи кръвта псувни захвърли каната с останалото съдържание върху мъртвеца на пода.

Миг по-късно Сам се преви от болка, а ръцете му се впиха в стомаха. Когато се съвзе, без да мисли вече за Блъд или за нещо друго освен за болките в корема си, той залитна през стаята и отвори широко вратата. Усилието сякаш увеличи агонията му. Спазмите го присвиха отново, докато гърдите му опряха в колената, и през цялото време викаше, отначало изричаше псувни, а после започна да издава само нечленоразделни животински звуци. Накрая се просна на пода, започна да бълнува и да се гърчи като обезумял.

Капитан Блъд го изгледа мрачно — смаян, но не и озадачен. Загадката не се нуждаеше дори от разкритието на единствената дума, произнесена от Сам. Всичко бе напълно ясно.

Никога поетичната справедливост не би постигала тъй бързо и уместно двама разбойници. Каюзак беше сипал във виното отрова от плода на дървото мансаниля, което толкова лесно се намираше в Тортуга. За да бъде свободен да сключи сделка с капитан Блъд и да осигури за себе си целия откуп, предлаган от капитана, той уби съучастника си в същия миг, когато неговият съдружник го застреля със същото намерение.

И ако дължеше много на собствения си ум, капитан Блъд дължеше още повече на щастието си.

Постепенно и бавно, както се стори на вързания зрител, макар всъщност това да стана много бързо, движенията на отровения вече отслабваха. Скоро се превърнаха в отделни спазми. Накрая замряха напълно, престана и дишането му, което към края се придружаваше от хъркане. Той остана сгърчен и неподвижен до вратата.

В това време капитан Блъд вече се занимаваше със себе си и бе загубил няколко мига в напразни усилия да се освободи от ремъците. Чукането по вратата на килера му припомни за присъствието на жената, която неволно го бе подмамила. Изстрелът и виковете на Сам я бяха накарали да се раздвижи. Капитан Блъд й извика:

— Строиш вратата! Само аз съм тук.

За щастие вратата представляваше лека преграда от тънки дъски и скоро се поддаде на рамото й. Най-после тя се втурна в стаята с уплашен поглед и размъкнати дрехи, спря се и изпищя при гледката, която видя.

Капитан Блъд й заговори рязко, за да я успокои:

— Хайде, не пищи за нищо, мила. И двамата са мъртви като дъските на масата, а мъртвите не правят зло на никого. Ей там има нож. Разрежи тия проклети ремъци.

След миг той беше свободен, изправи се и се зае да оправя измачкания си, натруфен тоалет. Прибра си сабята, пистолета, часовника и табакерата. Златото и скъпоценностите струпа на малка купчинка върху масата.

— Ти сигурно имаш дом някъде по света. Това ще ти помогне да се прибереш там, момичето ми.

Жената се разплака. Блъд взе шапката си, вдигна абаносовия бастун от пода, пожела й лека нощ и излезе на улицата.

Десет минути по-късно на пристана той се натъкна на възбудената тълпа пирати с факли в ръце, която Хагторп и Волверстон организираха в групи за претърсване на града. Единственото око на Волверстон огледа строго капитана.

— Къде, по дяволите, се губиш? — попита той.

— Обследвах късмета, който придружава наградата за предателство — каза капитан Блъд.