3Кралският пратеник

През една слънчева майска утрин на 1690 година един джентълмен слезе на брега в Сантяго де Порто Рико, следван от прислужник негър с куфар на рамо. Беше докаран на пристана с лодка от жълтия галеон, застанал на рейд с испански флаг, който се развяваше от върха на гротмачтата му. След като го остави, лодката изкусно зави и се върна на кораба, от което зяпачите на пристана предположиха, че този джентълмен ще остане по за дълго.

Зяпаха го с интерес, както биха зяпали по всеки нов човек. Този чужденец обаче беше мъж с външност, която привличаше погледите и възнагради вниманието им. Дори нещастните бели роби, които работеха полуголи по укреплението, и испанските войници, които ги пазеха, се загледаха в него.

Висок, строен, сух и енергичен, нашият джентълмен беше облечен с мрачна испанска елегантност в черно и сребро. Къдрите на черната перука падаха до рамената му, а бръснатото му умно лице с извит нос и надменни устни се засенчваше от широкопола черна шапка, върху която стърчеше черно щраусово перо. На гърдите му бляскаха скъпоценни накити, ръцете му бяха почти прикрити от дантели, а на дългия абаносов бастун със златна дръжка имаше панделки. Ако не беше енергията, която се излъчваше от него, и увереността и важността, с които се държеше, би приличал на някой франт от Аламеда. Носеше тъмните си елегантни дрехи с безразличие към тропическия пек, което говореше за желязно здраве, а погледът му беше толкова властен, че очите на любопитните се свеждаха под него.

Той попита за пътя към резиденцията на губернатора и офицерът, командуващ стражата, която пазеше белите затворници, отдели един войник да го отведе.

Минаха през площада, който по архитектура и с изключение на палмите, хвърлящи ивици сянка по ослепително белия, изсушен от слънцето път, можеше да принадлежи на някое малко градче в стара Испания, покрай църквата с две кубета и мраморни стъпала, през високата порта от ковано желязо навлязоха в градината и по алея с акациеви дървета от двете страни стигнаха до голяма бяла къща с дълбоки външни галерии, целите обрасли в жасмин. Прислужници негри в смешно разкошни червено-жълти ливреи посрещнаха нашия джентълмен и отидоха да известят губернатора за пристигането на дон Педро де Кейрос с мисия от крал Филип.

Не всеки ден пристигаше пратеник на испанския крал в това почти най-малко презморско владение на негово католическо величество. Всъщност подобно нещо никога не се бе случвало преди и дон Хайме де Вилямарга се развълнува до мозъка на костите от съобщението, като не знаеше дали да отдаде това вълнение на гордост или на тревога.

Мъж със среден ръст, с голяма глава и корем, с по-малка от средна интелигентност, дон Хайме беше един от ония благородници, които служеха най-добре на Испания, като ги няма в страната, и несъмнено това е било взето предвид при назначаването му за губернатор на Порто Рико. Дори благоговението му пред кралската власт, олицетворена от дон Педро, не можа да потисне присъщите му самодоволни маниери. Той прие пратеника надуто и не се уплаши от студения, надменен поглед на дон Педро, чиито тъмносини очи странно се открояваха върху загара на лицето му. Един възрастен, висок и сух доминикански монах беше застанал до негово превъзходителство.

— Сър, поздравявам ви с добре дошъл — заговори дон Хайме, сякаш устата му беше пълна. — Надявам се да ми съобщите, че ще имам честта да чуя от вас одобрението на негово величество.

Дон Педро направи дълбок поклон с размах на украсената си с перо шапка, която заедно с бастуна след това предаде на един от лакеите негри.

— За щастие, след някои приключения аз съм тук, за да ви уведомя за одобрението на негово величество. Току-що слязох от „Санто Томас“ след пътуване, изпълнено с много премеждия. Корабът продължи за Санто Доминго и може би ще се върне да ме вземе след три или четири дни. За този кратък период ще трябва да се възползувам от гостоприемството на ваше превъзходителство.

Той сякаш гледаше на това гостоприемство като на свое право, а не като на услуга.

— А! — беше всичко, което си позволи да отговори дон Хайме. И с наведена на една страна глава и безсмислена усмивка на дебелите си устни под посивелите мустаци зачака посетителят да разясни подробностите на кралското послание.

Посетителят обаче не бързаше. Той огледа голямата хладна стая и красивата мебелировка от дялан дъб и орех, гоблените и картините, всички донесени от Стария свят, и запита с небрежния си маниер на човек, който се чувствува у дома си във всяка обстановка, дали може да седне. Негово превъзходителство побърза да му предложи стол с известна загуба на достойнство.

Спокойно, с лека усмивка, която не се хареса на дон Хайме, пратеникът седна и кръстоса крака.

— Ние сме — съобщи той — в известен смисъл роднини, дон Хайме.

Дон Хайме го зяпна.

— Не знаех за тази чест.

— Затова си правя труд да ви уведомя. Вашият брак, сър, е установил тази връзка. Аз съм далечен роднина на доня Ернанда.

— О! Жена ми! — Тонът на негово превъзходителство по някакъв неуловим начин намекваше за презрение към тази съпруга и нейните роднини. — Направи ми впечатление името ви — Кейрос. — Това обясняваше доста твърдия и отворен акцент на безупречния в друго отношение кастилски на дон Педро. — В такъв случай вие сте португалец като доня Ернанда? — И отново тонът му намекваше за презрение към португалците и по-специално към португалците на служба при краля на Испания, от когото Португалия бе добила независимостта си преди около половин век.

— Половин португалец, разбира се. Моето семейство…

— Да, да — прекъсна го раздразнителният дон Хайме. — Но какво е посланието от негово величество?

— Ах, да. Вашето нетърпение е естествено, дон Хайме. — Дон Педро говореше с лека ирония. — Ще ме извините, че се отвлякох със семейни въпроси. Е, да кажа и за посланието. За вас няма да бъде изненада, сър, че до негово величество, господ да го пази — той сведе глава почтително, като принуди дон Хайме да направи същото, — достигнаха похвални сведения не само за доброто управление на този важен остров Порто Рико, но и за вашето усърдие да очистите тези води от зловредните пирати и най-вече от английските разбойници, които пречат на корабите ни и смущават мира в испанските колонии.

В това нямаше нищо изненадващо за дон Хайме. Нито дори ако се беше замислил. Бидейки глупак, той не подозираше, че Порто Рико е най-зле управляваната колония в Западна Индия. Що се отнася до останалото, той наистина бе поощрявал унищожаването на пиратите в Карибско море. Неотдавна и съвсем неочаквано, нека прибавим, той действително бе помогнал материално да се постигне тази цел и сега не се забави да спомене това.

Докато дон Педро говореше, той се разхождаше наперено с изпъчени гърди пред него. Беше приятно да те ценят там, където трябва. Това поощряваше старанието. Той искаше да бъде скромен. Но в името на справедливостта трябваше да каже, че под негово ръководство островът беше спокоен и благоденствуващ. Брат Луис можеше да потвърди тия негови думи. Вярата беше твърдо установена и в Порто Рико нямаше никакви ереси. А по отношение на пиратите той беше направил всичко, което човек в неговото положение можеше да направи. Но може би не толкова, колкото би желал да постигне. Все пак задълженията му го задържаха на сушата. Забелязал ли е дон Педро новите укрепления, които строи? Работата беше почти завършена и той не мислеше, че дори омразният капитан Блъд би се осмелил да го посети. Вече беше показал на тоя опасен пират, че не е човек, с когото могат да се шегуват. Преди няколко дни част от негодниците на капитан Блъд се осмелили да слязат в южната част на острова. Но хората на дон Хайме били бдителни. Той бил взел необходимите мерки. По това време в близост се намирала кавалерийска част. Тя нападнала пиратите и им дала добър урок. Той се изсмя, докато говореше за това; засмя се при самата мисъл; а дон Педро учтиво се засмя с него, изрази одобрение и прояви учтив интерес да научи нещо повече за случката.

— Избили сте ги всичките, разбира се? — намекна той с тон на презрение към пиратите.

— Още не. — Негово превъзходителство говореше с почти ожесточено наслаждение. — Но са в ръцете ми. Шестима от тях, които заловихме. Още не сме решили каква да бъде съдбата им. Вероятно въже. Може би аутодафе16 и пламъците на вярата ги очакват. Разбира се, всичките са еретици. Все още обсъждаме въпроса с брат Луис.

— Да, да — каза дон Педро, сякаш този въпрос започна да му досажда. — Ще чуе ли ваше превъзходителство остатъка от моето послание?

Губернаторът се раздразни от този намек, че с дългото си изложение е прекъснал госта. Поклони се вдървено на кралския представител.

— Моите извинения — каза той с леден глас.

Но високомерният дон Педро не обърна внимание на маниерите му. Той извади от вътрешния джоб на пищната си дреха сгънат пергамент и малка, плоска кожена кутия.

— Трябва да ви обясня, ваше превъзходителство, обстоятелствата, при които това достига до вас. Казах вече, въпреки че май не обърнахте внимание, че пристигам тук след много премеждия. Наистина, като се вземе предвид какво изживях, истинско чудо е, че съм тук въобще. Аз също станах жертва на този проклетник капитан Блъд. Корабът, с който отплувах от Кадис, бе потопен от него преди една седмица. По-щастлив от братовчед ми дон Родриго де Кейрос, който ме придружаваше и остана пленник в ръцете на тоя презрян пират, аз успях да избягам. Това е дълга история, с която няма да ви отегчавам.

— Няма да ме отегчи — възкликна негово превъзходителство, който от любопитство забрави достойнството си.

Но дон Педро махна с ръка на този косвен намек за подробности.

— По-късно! По-късно може би, ако държите да чуете всичко. Това не е от значение. От значение за ваше превъзходителство е, че успях да избягам. Бях прибран от „Санто Томас“, който ме доведе тук, и съм щастлив, че мога да предам посланието си. — Той подаде сгънатия пергамент. — Споменавам това, за да обясня как този документ пострада от морската вода, но не до степен да не може да се чете. Това е писмо от държавния секретар на негово величество, с което ви уведомява, че нашият суверен, да го пази господ, е имал добрината в признание на вашите заслуги, които вече споменах, да ви удостои с титлата рицар на най-достойния орден „Санто Хайме де Компостела“.

Дон Хайме най-напред побеля, а след това се изчерви от неверие и възбуда. Пое писмото с разтреперани пръсти и го разтвори. То несъмнено бе повредено от морската вода. Някои думи една се четяха. Мастилото, с което беше написано презимето му, се беше превърнало в петно, както и титлата му на губернатор на Порто Рико и някои други думи тук-там. Но изумителната същност на писмото напълно отговаряше на казаното от дон Педро, пък и кралският подпис не беше повреден.

Когато дон Хайме вдигна най-после очи от документа, дон Педро подаде напред кожената кутия и докосна някаква пружинка в нея. Тя се отвори и губернаторът втренчи поглед в рубините, които блеснаха като жарава върху черното кадифе.

— А тук — каза дон Педро — — е отличителният знак — кръстът на най-благородния орден, с който ви награждават.

Дон Хайме пое кутията внимателно, сякаш беше нещо свято, и се загледа в блестящия кръст. Калугерът застана до него, като мърмореше поздравления. Всеки рицарски сан би бил достойна и неочаквана награда за заслугите на дон Хайме към испанската корона. Но просто не можеше да повярва, че от всички ордени му изпращаха този най-благороден и желан орден на „Санто Хайме де Компостела“. Губернаторът на Порто Рико за миг изпадна в благоговение пред величавото събитие, което бе доживял.

Но след няколко минути, когато в стаята влезе една дребна, млада и деликатно красива дама, дон Хайме си бе възвърнал обичайната поза на самоувереност.

Дамата, като видя непознатия елегантен и изтънчен мъж, който веднага стана при влизането й, се спря на прага колебливо и стеснително. Тя се обърна към дон Хайме.

— Извинявай. Не знаех, че си зает.

Дон Хайме се обърна към калугера с презрение в гласа.

— Не знаела, че съм зает! Аз съм представител на краля в Порто Рико, губернатор на негово величество на този остров, а жена ми не знае, че съм зает, предполага, че имам свободно време. Невероятно! Но влез, Ернанда, влез. — Той заговори закачливо. — Виж с каква чест кралят удостоява своя беден слуга. Това може би ще ти помогне да разбереш нещо, което негово величество така справедливо е оценил, а ти вероятно още не си схванала, че работата ми тук е тежка.

Тя се приближи стеснително, подчинявайки се на поканата му.

— Какво има, Хайме?

— Какво има ли? — Той сякаш й подражаваше. — Само това. — Показа й ордена. — Негово величество ме удостоява с кръста на „Санто Хайме де Компостела“. Това е всичко.

Доня Ернанда разбра, че я подиграва. Бледото й нежно лице се изчерви леко. Но в големите й черни, тъжни очи липсваше съответният блясък, който да покаже, че зачервяването се дължи на удоволствие. Дон Педро помисли, че тя се изчерви от срам и възмущение, загдето се отнасят с такова пренебрежение към нея пред непознат мъж и от дебелащината на съпруга й, който се държи така с нея.

— Радвам се, Хайме — каза тя с кротък, уморен глас. — Поздравявам те. Радвам се.

— А, радваш се. Брат Алонсо, забележете, че доня Ернанда се радва. — Така й се присмя той, без дори недостойното извинение да бъде духовит. — Този джентълмен, чрез когото ми бе връчен ордена, е твой роднина, Ернанда.

Тя се обърна, за да разгледа отново елегантния непознат. Погледът й не го позна. Но тя се поколеба да се отрече от него. Подобно твърдение за роднинство, изказано от джентълмен, натоварен с кралска мисия за удостояване, не можеше да се отхвърли леко в присъствието на съпруг като дон Хайме. Освен това нейният род беше доста голям и сигурно включваше много хора, които не познаваше лично.

Непознатият се поклони, докато къдрите на перуката му се срещнаха пред лицето.

— Сигурно няма да си спомните, доня Ернанда. Въпреки това аз съм ваш братовчед и вероятно сте слушали за мене от другия ни братовчед Родриго. Аз съм Педро де Кейрос.

— Вие сте Педро? — Тя се вгледа по-съсредоточено. — Ами тогава… — Тя се засмя. — О, спомням си го Педро. Играехме заедно като деца. Педро и аз.

Нещо в тона й сякаш го отхвърляше. Но дон Педро продължи да я гледа невъзмутимо.

— Трябва да е било в Сантарем — каза той.

— В Сантарем беше. — Готовността му сякаш я озадачи. — Да, но тогава вие бяхте дебело, набито момче и косата ви беше златиста.

Той се изсмя.

— Изтънях, когато израснах, и предпочитам черна перука.

— Която прави очите ви изненадващо сини. Не си спомням да сте били със сини очи.

— Господ да ни е на помощ, глупачко! — възкликна прегракнало съпругът й. — Никога нищо не си спомняш.

Тя се обърна да го изгледа и макар устните й да потрепваха, очите й спокойно посрещнаха присмехулния му поглед. Накани се да каже нещо, поколеба се и накрая заговори напълно спокойно. Да. Има неща, които една жена никога не забравя.

— А по въпроса за паметта — каза дон Педро, обръщайки се със студено достойнство към губернатора, — не си спомням в нашия род да е имало глупаци.

— Е, тогава е трябвало да дойдете в Порто Рико, за да го откриете — отвърна негово превъзходителство с високия си груб смях.

— Ах! — въздъхна дон Педро. — Може би това няма да е последното от откритията ми.

Нещо в тона му не хареса на дон Хайме. Той отхвърли назад голямата си глава и се намръщи.

— Какво искате да кажете?

Дон Педро забеляза молбата в тъмните влажни очи на дребната дама. Уважи я, изсмя се и отговори:

— Предстои ми да открия къде смята да ме настани ваше превъзходителство през дните, в които трябва да ви се натрапя. Бих ли могъл да се оттегля…

Губернаторът се обърна към доня Ернанда.

— Чуваш ли? Твоят роднина трябва да ни напомни за задълженията ни към гостенина. Сигурно не си се сетила да се погрижиш за него.

— Но не знаех… Не ми беше съобщено за присъствието му, преди да го видя тук.

— Добре, добре. Сега знаеш. Ще обядваме след половин час. На обяда дон Хайме беше в отлично настроение, което ще рече, че беше ту надут, ту буйно весел, и от време на време изпълваше стаята с високия си дразнещ смях.

Дон Педро едва си даваше труд да прикрие, че изпитва антипатия към него. Държането му ставаше все по-резервирано и той посвети вниманието си на унижаваната съпруга, като в разговора се обръщаше все повече към нея.

— Имам новини за вас — каза й той, когато поднесоха десерта, — новини от нашия братовчед Родриго.

— А! — възкликна подигравателно съпругът й. — Тя с радост ще чуе новини за него. Винаги е изпитвала особени чувства към братовчед си Родриго, а и той към нея.

Тя се изчерви и сведе разтревожените си очи. Дон Педро бързо и с лекота й се притече на помощ.

— Взаимното уважение е често срещано сред членовете на нашия род. Всеки Кейрос изпитва задължение към всеки друг член на рода и е готов по всяко време да го изпълни, — Той гледаше прямо дон Хайме, докато говореше, сякаш го подканяше да открие в думите му нещо повече от привидното им значение. — И това е в основата на всичко, което ще ви разкажа, братовчедке Ернанда. Както вече уведомих негово превъзходителство, корабът, на който ние с дон Родриго отдавахме от Испания, беше нападнат и потопен от този долен пират капитан Блъд. Заловиха ни и двамата, но аз имах щастието да избягам.

— Не сте ни казали как. Сега трябва да ни разправите — прекъсна го губернаторът.

Дон Педро махна пренебрежително с ръка.

— Не е от голямо значение, а и аз бързо се уморявам да говоря за себе си. Но… ако настоявате… някой друг път. Засега ще ви разправя за Родриго. Той е пленник в ръцете на капитан Блъд. Но не бива да се тревожите прекомерно.

Успокояващият му тон беше необходим. Доня Ернанда, която дебнеше всяка негова дума, беше пребледняла като мъртвец.

— Не се тревожете. Родриго е здрав и животът му е в безопасност. Освен това от собствен опит зная, че тоя Блъд, въпреки че е долен пират, има известни кавалерски идеали и като оставим настрана пиратството, е човек на честта.

— Да оставим пиратството настрана? — Дон Хайме избухна в смях. — За бога, това е смешно! Говорите чудатости, дон Педро. А, брат Алонсо?

Сухият монах се усмихна машинално. Доня Ернанда, бледа и достойна за съжаление, изтърпя мълчаливо прекъсването. Дон Педро се намръщи.

— Чудатостта не е в мене, а в капитан Блъд. Макар и непоправим бандит, той не проявява излишни жестокости и държи на думата си. Затова казвам, че не трябва да се тревожите за съдбата на дон Родриго. Той и капитан Блъд се споразумяха за откупа му, а аз поех задължението да го намеря. Междувременно Родриго е добре и към него се отнасят учтиво; дори между него и пирата се е завързала някаква дружба.

— Наистина, мога да повярвам в това! — извика губернаторът, а доня Ернанда се отпусна на стола си с въздишка на облекчение. — Родриго винаги е дружил с негодници. Така ли е, Ернанда?

— Аз… — настръхна възмутено тя, но се въздържа. — Никога не съм го забелязала.

— Не си го забелязала! Питам се дали въобще някога забелязваш нещо? Така, така, значи Родриго трябва да бъде откупен. Какъв е определеният откуп?

— Искате да участвувате? — извика дон Педро с известна надежда.

Губернаторът втренчи поглед в него, сякаш са го ужилили. Изразът на лицето му стана сериозен и не издаваше нищо.

— Съвсем не, по дяволите! Не и аз. Това е въпрос, който се отнася изцяло само до рода Кейрос.

Усмивката на дон Педро се загуби. Той въздъхна.

— Вярно! Вярно! И въпреки това… имам някакво предчувствие, че преди да завърши тази история, вие все ще дадете нещо.

— Откажете се от него — изсмя се дон Хайме, — защото ще се разочаровате.

Скоро след това станаха от масата и се оттеглиха на следобедна почивка, която горещината правеше необходима.

Не се събраха отново до вечерята, която беше поднесена в същата стая в сравнително хладна вечер при светлината на двадесетина свещи в сребърни свещници, донесени от Испания.

Задоволството на губернатора от изключителната чест, с която беше удостоен, изглежда, се беше засилило с размислите по нея. Той ставаше все по-общителен и шеговит, но при това съвсем не щадеше с присмеха доня Ернанда. Той я превърна в цел на грубите мси шеги и подканяше двамата мъже да се смеят с него на недостатъците й, които изтъкваше. Дон Педро обаче не се смееше. Той остана неестествено сериозен и сякаш й съчувствуваше, когато наблюдаваше трагичното търпение, изписано върху миловидното лице на тази изстрадала съпруга.

Тя изглеждаше толкова тънка и крехка в черната си, корава сатенена рокля, която подчертаваше белотата на шията и рамената й също както лъскавата й, гладко вчесана черна коса подчертаваше топлия, блед и нежен тен на лицето. Дон Педро си я представи като малка статуетка от абанос и слонова кост и почти тъй безжизнена, докато след вечеря остана насаме с нея в дълбоките, обрасли с жасмин галерии, които бяха разтворени за хладния нощен бриз, духащ откъм морето.

Негово превъзходителство беше отишъл да изготви благодарствено писмо до краля и бе взел със себе си монаха да му помага. Беше предоставил госта на вниманието на жена си, като му изказа съчувствие за тази необходимост. Тя изведе дон Педро навън сред уханната синьо-червена тропическа нощ и сега, вървейки до него, се оживи и го запита загрижено:

— Вярно ли е това, което ни разправихте днес за дон Родриго де Кейрос? Че е пленник на капитан Блъд, но жив и здрав и чака откуп?

— Напълно вярно във всички подробности.

— Вие… давате ли ми честната си дума за това? Вашата честна дума на благородник? Защото, защото ви смятам за благородник, щом сте натоварен с кралски поръчения.

— И само заради това? — запита той леко смутен.

— Давате ли ми честната си дума? — настоя доня Ернанда.

— Без колебание. Давам ви моята честна дума. Защо се съмнявате в мене?

— Давате ми повод. Не сте искрен в някои неща. Защо например казвате, че сте мой братовчед?

— Значи, не ме помните?

— Помня Педро де Кейрос. Годините може да са ви дали височина и стройно тяло; слънцето може да е потъмнило лицето ви и под черната перука косата ви може би е все още руса, въпреки че ще ми позволите да се усъмня в това. Но какво би могло, питам се, да промени цвета на очите ви? Защото вашите очи са сини, а очите на Педро бяха тъмнокафяви.

Той помълча известно време като човек, потънал в мисли, а тя наблюдаваше строгото му, красиво лице, което се виждаше ясно на светлината, падаща върху него от прозорците на къщата. Дон Педро отбягваше погледа й. Вместо това очите му потърсиха морето, което блестеше под ярките звезди и отразяваше мъждукащите светлинки на корабите на рейда, загледа се в светулките, които пробляскваха сред храстите, преследвайки нощните пеперуди, гледаше навсякъде освен към дребната фигура до него.

Накрая заговори спокойно и почти шеговито призна измамата.

— Ние се надявахме, че сте забравили тази подробност.

— Ние? — запита го тя.

— Родриго и аз. Той е поне мой приятел. Бързаше към вас, когато му се случи това нещастие. Така попаднахме на един и същ кораб.

— И той поиска да постъпите така?

— Сам ще потвърди това пред вас, щом пристигне. Ще бъде тук след няколко дни, разчитайте на това. Веднага щом успея да го откупя, а това ще стане скоро след заминаването ми. Когато подготвях бягството си — защото за разлика от него аз не бях дал честна дума, — той пожела, ако успея да дойда тук, да се представя за ваш братовчед и при нужда да го замествам, докато пристигне.

Доня Ернанда се замисли, а гърдите й се вдигаха и спускаха възбудено. Продължиха да вървят известно време в крак, без да говорят.

— Вие поехте глупав риск — каза тя, като с това даде да се разбере, че приема обяснението.

— Един джентълмен — — отвърна Блъд банално — винаги поема риск, за да служи на една дама.

— В моя услуга ли се поставихте?

— Виждате ли как бих могъл с това да услужа на себе си?

— Не. Това е невъзможно.

— Защо да задавате повече въпроси тогава? Родриго пожела да стане така. Той ще ви обясни мотивите си напълно, когато дойде. Междувременно като ваш братовчед аз съм на негово място. Ако този ваш груб съпруг ви причини прекалено много неприятности…

— Какво говорите! — В гласа й прозвуча тревога.

— Че съм пратеник на Родриго. Искам само да не го забравяте.

— Благодаря ви, братовчеде — каза тя и си отиде.

Три дни престоя дон Педро като гост на губернатора на Порто Рико и всичките бяха подобни на първия, с изключение на това, че с всеки изминал ден дон Хайме все по-добре осъзнаваше новото си достойнство на рицар на ордена „Санто Хайме де Компостела“ и в резултат ставаше все по-непоносим. Но дон Педро го понасяше с примирено търпение и дори понякога изглеждаше склонен да подхранва неимоверната суета на губернатора. Така на третия ден, на вечеря, дон Педро подхвърли предложението, че негово превъзходителство би трябвало да отбележи честта, с която го е удостоил кралят, с жест, който да ознаменува този случай и да остане в аналите на острова.

Дон Хайме веднага глътна въдицата.

— Аха, да! Прекрасна мисъл. Какво ще ме посъветвате да направя?

Дон Педро се усмихна и ласкателно омаловажи собствената си личност.

— Не мога да си позволя аз да съветвам дон Хайме де Вилямарга. Но жестът трябва да бъде на висотата на събитието.

— Да, наистина. Вярно е това. — Но в ума на тъпака нямаше никакви идеи. — Въпросът е какво ще бъде подходящо?

Брат Алонсо предложи да се уреди бал в резиденцията на губернатора и беше подкрепен от доня Ернанда. Дон Педро се извини пред дамата и каза, че според него балът щял да бъде от значение само за онези, които ще бъдат поканени. Трябвало нещо, което да направи впечатление на всички социални групи в Порто Рико.

— А защо не обявите амнистия? — запита той накрая.

— Амнистия? — тримата го погледнаха смаяни.

— Защо не? Вярно, че това е кралски жест. Но не е ли губернаторът до известна степен заместник на краля, вицекрал, представител на кралската власт, човек, от когото хората очакват кралски жестове? За да отбележите придобивката на тази чест, разтворете вратите на тъмниците, дон Хайме, както правят кралете при коронясването им.

Дон Хайме се опомни от изумлението пред величествеността на предлаганата постъпка, удари с юмрук по масата и заяви, че тази идея заслужава да се възприеме. Още утре ще я съобщи с прокламация, ще освободи всички затворници и ще отмени присъдите им.

— С изключение на шестимата — прибави той, — чието помилване няма да се хареса на колонията.

— Смятам — заяви дон Педро, — че изключенията ще омаловажат постъпката. Не трябва да има изключения.

— Но те не са обикновени затворници. Забравихте ли какво ви казах, заловил съм шестима пирати от групата, която се осмели да слезе в Порто Рико?

Дон Педро се намръщи замислено.

— А, вярно! — извика той накрая. — — Спомням си.

— А казах ли ви, че един от тия хора е онова куче Волверстон? — Той го произнесе Фулверстон.

— Фулверстон? — повтори дон Педро, като го произнесе по същия начин. — Вие сте заловили Фулверстон?

Личеше, че съобщението му направи дълбоко впечатление; и това беше естествено, защото Волверстон, който напоследък бе станал пръв помощник на Блъд, беше почти толкова добре известен на испанците и така мразен от тях, колкото и самият Блъд.

— Вие сте заловили Фулверстон! — повтори той и за първи път погледна дон Хайме с несъмнено уважение в очите. — Не ми бяхте казали. Е, в такъв случай, приятелю, вие сте отрязали едното крило на капитан Блъд. Без Фулверстон той е лишен от половината си сила. Сега собствената му гибел може да последва всеки миг и Испания ще го дължи на вас.

Дон Хайме разтвори ръце, като се преструваше на скромен.

— Скромен принос, за да заслужа честта, с която ме удостои негово величество.

— Скромен принос! — откликна дон Педро. — Ако кралят знаеше това, може би щеше да сметне ордена на „Санто Хайме де Компостела“ за недостатъчен.

Доня Ернанда го изгледа изпитателно, за да види дали не се подиграва. Но той имаше напълно искрен вид и дори бе изоставил обичайната си надменност. След малко дон Педро продължи:

— Разбира се, разбира се, не можете да включите тези хора в амнистията. Те не са обикновени злосторници. Те са врагове на Испания. — Внезапно с намек за някаква идея той попита: — Какво ще правите с тях?

Дон Хайме издаде напред долната си устна, обмисляйки въпроса.

— Все още не се съм решил дали направо да ги обеся, или да позволя на брат Алонсо да направи своето аутодафе и да ги предам на огъня като еретици. Мисля, че ви казах вече.

— Да, да. Но не знаех, че Фулверстон е един от тях. Има голяма разлика.

— Каква разлика?

— Помислете. Обмислете този въпрос. Като размислите, сам ще разберете какво трябва да правите. Съвсем ясно е.

Дон Хайме се замисли за известно време, както му казаха. После повдигна рамена.

— Наистина, за вас може би е напълно ясно. Но признавам, че не виждам друг избор освен въжето или огъня.

— В крайна сметка, да. Едното или другото. Но не тук, в Порто Рико. Така ще затъмните блясъка на постижението си. Изпратете ги в Испания, дон Хайме. Изпратете ги на негово величество като доказателство за старанието ви, за което той има добрината да ви удостои. Докажете му с това колко недвусмислено заслужават е тази чест и дори още по-големи почести. Нека туй да бъде вашият отговор.

Дон Хайме го зяпна с широко отворени очи. Лицето му светна.

— Господ ми е свидетел, че никога нямаше да се сетя — каза той накрая.

— Вашата скромност не ви е позволила да видите тази възможност.

— Може би е така — призна дон Хайме.

— Но сега, след като ви я посочих, я разбирате, нали?

— Разбирам я. Да, ще направим впечатление на краля на Испания.

Брат Алонсо изглеждаше разочарован. Той бе разчитал на своето аутодафе. Доня Ернанда беше преди всичко озадачена от внезапната сърдечност на нейния доскоро високомерен и надменен фалшив братовчед. Междувременно дон Педро подхвърли нови доводи.

— Подобен жест ще докаже на негово величество, че ваше превъзходителство се хаби в толкова малка колония като Порто Рико. Виждам ви губернатор на по-важна колония. Вицекрал може би… Кой би могъл да каже? Вие положихте старание, каквото рядко се проявява от испанските губернатори в отвъдморските владения.

— Но как и кога да ги изпратя в Испания? — зачуди се дон Хайме, който вече не се съмняваше в целесъобразността на постъпката.

— А, това е нещо, в което мога да услужа на ваше превъзходителство. Ще ги кача от ваше име на „Санто Томас“, който вече всеки момент ще дойде да ме вземе. Напишете друго писмо на негово величество, в което ще изтъкнете тези доказателства за вашето усърдие, и аз ще го предам заедно с пленниците. Вашата обща амнистия може да почака, докато отплавам с тях. И тогава нищо няма да намали значението й. Ще бъде цялостна и напълно внушителна.

Дон Хайме беше толкова въодушевен и толкова благодарен на госта си за предложението, че когато се обърна към него да му благодари, той стигна дотам, да го нарече братовчед.

Този въпрос, както изглежда, бе поставен за обсъждане точно навреме. Защото на другата сутрин Сантяго бе изненадан от оръдеен гръм и когато жителите му наизлязоха да разберат каква е причината, отново видяха да хвърля котва в залива жълтият испански кораб, който бе довел дон Педро.

Самият дон Педро потърси губернатора и му съобщи, че това е сигнал за неговото заминаване, и изрази учтиво съжалението си, загдето дългът му не позволява по-дълго да злоупотребява с кралското гостоприемство на дон Хайме.

Докато прислужникът негър прибираше личния му багаж, той отиде да се сбогува с доня Ернанда и отново увери тази тъжна, дребна дама, че не трябва да се безпокои за своя братовчед Родриго, който щял скоро да бъде при нея.

След това дон Хайме, придружен от един офицер, от де дон Педро до градската тъмница, където бяха затворени пиратите.

Те бяха натъпкани заедно с още двадесетина злосторници от всякакъв вид и цвят в тъмна каменна килия с под от пръст, осветявана само от малко прозорче без стъкла, близо до тавана, преградено с дебела решетка. В килията беше шумно, а въздухът толкова противен, че когато го облъхна, дон Педро се отдръпна, сякаш го бяха ударили. Дон Хайме се присмя на изтънчеността му с високия си груб смях. Въпреки това губернаторът извади носна кърпа, напръскана с есенция от върбинка, и след това я заподнася от време на време към носа си.

Волверстон и петимата му приятели, оковани в тежки вериги, се държаха малко встрани от съзатворниците си. Бяха приклекнали край стената върху прогнилата влажна слама, която им служеше за постеля. Небръснати, раздърпани и мръсни, защото не им позволяваха да се грижат за тоалета си, те се бяха притиснали един към друг, сякаш търсеха сила в отделянето от обикновените разбойници, с които ги бяха затворили. Ако се съдеше по дрехите му, Волверстон, почти гигант по телосложение, можеше да бъде търговец. Дайк, бившият старшина от кралския флот, също беше облечен като заможен гражданин. Другите четирима бяха облечени с памучни ризи и кожени панталони, каквито носеха буканерите, преди да тръгнат по моретата, а главите им бяха завити в разноцветни кърпи.

Пиратите не се помръднаха, когато вратата изскърца на огромните си панти и петима испанци с ризници и пики влязоха, за да служат като почетна стража и да пазят губернатора. При появата на тази величествена личност, придружена от един офицер и изискания си гост, другите затворници скочиха на крака и се подредиха със страхопочитание и благоговение. Пиратите останаха спокойно да седят. Но те не бяха съвсем безразлични. Когато дон Педро влезе, като се опираше отпуснато на накичения с панделки бастун и от време на време поднасяше към устните си носната кърпа, която също сметна за добре да извади, Волверстон се размърда на мръсната си постеля и единственото му око (другото бе загубил при Седжмур) замята зловещи погледи.

Дон Хайме посочи към групата със замах на ръката.

— Ето ви вашите проклети пирати, дон Педро, струпани един до друг като ято лешояди.

— Тези ли? — каза надменно дон Педро и ги посочи с бастуна си. — Личи си каква е професията на такива негодници.

Волверстон го погледна още по-зловещо, но запази презрително мълчание. Ясно беше, че е упорит негодник.

Дон Педро се приближи към тях, великолепен в черно-сребърните си дрехи, сякаш символизираше гордостта и величието на Испания. Тлъстия губернатор, облечен в бледозелена тафта, го придружи и когато спряха пред пиратите, се обърна към тях.

— Вие започвате да разбирате, английски негодници, какво означава да не зачитате мощта на Испания. И ще го разберете още по-добре, преди да му се види краят. Отказвам се от удоволствието лично да ви обеся, както възнамерявах; ще ви изпратя в Мадрид и там ще подхраните някой клада. Волверстон му се ухили злобно.

— Вие сте благороден — каза той на ужасен, но разбираем испански. — Благороден сте като същински испански благородник. Обиждате безпомощни хора.

Губернаторът избухна и го нарече с недостойни за хартията мръсни имена, каквито лесно стигат до устните на всеки разгневен испанец. Това продължи така, докато дон Педро го прекъсна с ръка връз рамото му.

— Струва ли си да хабите напразно думи? — попита той надменно. — Само се задържаме в това шумно място.

Пиратите го зяпнаха с учудване. Той рязко се извърна встрани.

— Хайде, дон Хайме. — Тонът му беше решителен. — Изкарайте ги оттук. „Санто Томас“ чака, а отливът започна.

Губернаторът се поколеба, подхвърли им още една обида, после даде заповед на офицера и тръгна след госта си, който вече излизаше. Офицерът предаде заповедта на войниците. С остриетата на пиките и много псувни войниците накараха пиратите да се размърдат. Подтиквани от испанците, те се изправиха с дрънчене на вериги и наръчници и се запрепъваха навън сред чистия въздух и слънчевата светлина. Гузни, мръсни и уморени, те се повлякоха през площада, където морският бриз поклащаше палмите, а жителите на острова бяха застанали да ги видят как ще минат; така стигнаха до пристана, а там ги чакаше лодка с осем гребци.

Губернаторът и гостът му изчакаха, докато ги натикат на кърмата, където ги последваха испанските войници. После дон Педро и дон Хайме заеха места на носа заедно с негъра прислужник, който носеше куфара на дон Педро. Лодката се отблъсна и заплава през синята вода към величествения кораб, от чиято гротмачта се развяваше испанският флаг.

Докоснаха се до жълтия му корпус в подножието на входната стълба и един моряк закрепи лодката с кука.

От носа на лодката дон Педро нареди властно на палубата да се строят мускетарите. Една глава с каска се показа над фалшборда, за да му отвърне, че това е вече сторено. Подканяни от испанските войници, като се движеха несръчно и с мъка заради веригите си, затворниците-пирати се заизкачваха по стълбата и един по един се прехвърляха през борда на кораба.

Дон Педро махна с ръка на черния си слуга да върви след тях с куфара и накрая покани дон Хайме да мине пред него. Сам дон Педро го последва отблизо и когато в горния край на стълбата дон Хайме внезапно спря, дон Педро продължи да се качва и го бутна напред така силно, че той едва не се просна върху палубата на кораба. Десетина ръце чакаха готови да го поемат и го посрещнаха с шумен смях. Но гласовете бяха английски, а ръцете принадлежаха на хора, чието облекло явно показваше, че са пирати. Бяха се струпали на средната палуба и някои от тях вече освобождаваха Волверстон и другите затворници от веригите им.

Задъхан, пребледнял и смаян, дон Хайме де Вилямарга се обърна към дон Педро, който идеше след него. Този напълно испански благородник бе спрял на върха на стълбата, стоеше там, държеше се за едно въже, наблюдаваше сцената под себе си и се усмихваше спокойно.

— Няма от какво да се страхувате, дон Хайме. Давам ви честната си дума. А моята дума е добра. Аз съм капитан Блъд.

Той слезе на палубата под втренчения поглед на изцъклените очи на губернатора, който нищо не разбираше. Преди най-после да се досети, тъпият му, смаян мозък се обърка още повече.

Един висок, строен благородник, облечен много елегантно, излезе напред да посрещне капитана. За все по-голямо изумление на губернатора той се оказа братовчедът на жена му, дон Родриго. Капитан Блъд го поздрави приятелски.

— Както виждате, дон Родриго, донесох вашия откуп. — И той посочи с ръка към групата оковани затворници. — Сега сте свободен да вървите с дон Хайме. Ще се сбогуваме накратко, защото веднага вдигаме котва. Дай заповед, Хагторп!

Дон Хайме помисли, че започва да разбира. Нахвърли се гневно върху братовчеда на жена си.

— За бога, замесен ли сте в това? Да не би да сте заговорничили с тези врагове на Испания да…

Една ръка го хвана здраво за рамото, а някъде откъм носа изпищя свирката на боцмана.

— Вдигаме котва — каза капитан Блъд. — Повярвайте ми, най — добре ще бъде да слезете. За мене беше чест да се запозная с вас. В бъдеще се отнасяйте с повече уважение към съпругата си. Вървете си с бога, дон Хайме.

Губернаторът, избутан през фалшборда, заслиза по стълбата като в кошмар. Дон Родриго се сбогува учтиво с капитан Блъд и го последва.

Дон Хайме се отпусна безволно върху кърмата на лодката и тя отплава. Но скоро след това се надигна разгневен, за да поиска обяснение, като в същото време обсипа спътника си със закани.

Дон Родриго се помъчи да запази спокойствие.

— По-добре ме изслушайте. Пътувах с този кораб, „Санто Томас“, на път за Санто Доминго, когато Блъд го завзе. Той свали екипажа на един от Виржинските острови. Но мен ме задържа за откуп поради моя сан.

— И вие сключихте тая позорна сделка, за да спасите кожата и кесията си?

— Казах, че по-добре ще бъде да ме изслушате. Съвсем не беше така. Той се отнесе почтено към мен и станахме нещо като приятели. Както може би сами сте разбрали, той е човек с приятно държание. От разговорите ни той е могъл да свърже едно с друго и по тоя начин да научи доста неща за моя и вашия частен живот, а те са свързани донякъде чрез братовчедка ми Ернанда. Преди една седмица, след залавянето на хората, които бяха слезли на брега с Волверстон, той реши да се възползува от това, което бе научил, както и от книжата ми, които, разбира се, бе взел. Каза ми какво възнамерява да направи и обеща да не иска друг откуп от мен, ако успее да освободи хората си, като се възползува от моето име и от всичко останало.

— А вие? Вие се съгласихте?

— Да се съглася? Впрочем понякога и дори твърде често вие сте доста глупав. Никой не е искал съгласието ми. Просто бях уведомен. Собствената ви недосетливост и орденът „Санто Хайме де Компостела“ са свършили останалото. Сигурно ви го е дал и така ви е заслепил с него, че сте бил готов да повярвате всичко, което ви каже, нали?

— Вие ли ми носехте ордена? Сред вашите документи ли беше? — запита дон Хайме, като сметна, че започва да разбира.

По издълженото мургаво лице на дон Родриго се изписа безмилостна усмивка.

— Носех го за губернатора на Хаити, дон Хайме де Гусман, до когото беше адресирано писмото.

Устата на дон Хайме де Вилямарга зяпна. Той пребледня.

— Значи, дори това не е вярно? Този орден не е бил предназначен за мен? Бил е част от дяволската комедия, която той ми изигра?

— Трябваше да разгледате по-внимателно писмото.

— Беше повредено от морската вода! — изрева гневно губернаторът.

— Тогава е трябвало да се вгледате в съвестта си. Щяхте да разберете, че не сте направили нищо, за да заслужите кръста на Санто Хайме.

Дон Хайме беше прекалено смаян, за да се обиди от присмеха. Едва когато се прибра у дома си, в присъствието на своята съпруга той се съвзе достатъчно и Започна да я кори, загдето е бил измамен. С това той си навлече най-голямото унижение.

— Как стана така, мадам — запита той, — че го прие за свой братовчед?

— Не съм го приела — отвърна тя и най-после се осмели да се изсмее, като в тоя миг си отплати за всички унижения, които бе изтърпяла от него.

— Не си! Значи, си знаела, че не е твой братовчед?

— Точно това искам да кажа.

— И не ми каза? — Всичко наоколо му се разлюля.

— Ти не ми позволи. Когато му казах, че не помня братовчед ми Педро да е имал сини очи, ти заяви, че никога нищо не помня и ме нарече глупачка. Понеже не исках повече да ме наричат глупачка пред непознат мъж, замълчах.

Дон Хайме отри потта от челото си и пребледнял от гняв, се обърна към братовчед й дон Родриго, който стоеше наблизо.

— Какво ще кажете за това? — попита той.

— За себе си — нищо. Но мога да ви припомня съвета, който ви даде капитан Блъд на сбогуване. Мисля, че беше в бъдеще да се отнасяте с повече уважение към съпругата си.

Загрузка...