До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники, Научнофантастичен роман за деца)

1КРАЯТ НА СПОРА. КАКВО ВИЖДАТ МОМИЧЕТАТА, КАКВО ВИЖДАТ МОМЧЕТАТА И КОЙ Е НАОПАКИ

Казахме „добър ден“ на Нуми и Ники, но в космоса, разбира се, няма ни ден, ни нощ. Там всичко е относително, твърдят учените. Дни и нощи имат само планетите, които се въртят около себе си, както ние се преобръщаме на плажа, та слънцето да пече ту гърба, ту корема ни. Ако си близо до някоя звезда, ще се пържиш в нейния ужасно горещ вечен ден. Ако си далеч от звездите, ще зъзнеш във вечната ужасно студена нощ. Но и тия думи са измислени от хората. На космоса, изглежда, му е все едно дали е ден, или нощ. А може би той си има други думи за времето, за часовете, за годините. Думи, които знае навярно само Спасителят на живота Малогалоталотим, защото той познава Вселената по друг начин и по друг начин се движи из нея, без да му е горещо или студено.

Погледнеш ли например през голямото му око, когато той лети в пространството между звездите, тогава ще видиш пък нещо съвсем друго. То не прилича нито на ден, нито на нощ и на Земята изобщо не може да съществува. Тогава Мало сякаш се носи в един красив безкраен тунел. Този тунел се образува от голямата му скорост, при която светлината на звездите се размазва на шарени ленти. Нещо подобно на дъгата, която се появява на земното небе след дъжд.

Учените наричат това явление Ефект на Доплер или Доплеров тунел. Не защото прочутият физик Доплер пръв е минал през такъв тунел. Нуми и Ники бяха първите хора, които минаха през него. А защото Доплер математически е доказал, че при много високите скорости в космоса ще се образува такъв светлинен тунел. Ето как чрез математиката човек може да си остави името чак в космоса, без изобщо да е стъпвал там! И е добре да го знаят ония ученици, които бягат от часовете по математика и физика, а иначе си мечтаят да открият какво ли не и да станат прочути.

Двете деца бяха се свили едно до друго в окото на Мало и напрегнато се взираха в дъгоцветния тунел. Те отдавна бяха минали под пространството, изскачайки навярно чак в друга галактика. Ники обаче все още не можеше да свикне истински с този силен удар, когато Мало изведнъж се гмурнеше под пространството, в Нищото. Въпреки лекарството, което всмукваше от специалната тръбичка в шлема на пиранския скафандър, който му даде Нуми. Все още върху гърба му сякаш се стоварваше най-малкото трикрил гардероб, а в ушите му забучаваха десет мотоциклета с повредени ауспуси. После в главата му нахлуваше Нищото, от което той напразно се опитваше да запомни нещичко. Двамата или просто умираха там, под пространството, където този свят не съществува, или Нищото не можеше да бъде запомнено. Запомня се нещо, а нищото как ще запомниш? Опитайте и ще се убедите! И тогава няма да се сърдите нито на Нуми и Ники, нито на автора на книгата, че не могат да ви разкажат нещо за това Нищо.

След него идваше новият удар, който ги събуждаше в красивия Доплеров тунел. Този път обаче май летяха прекалено дълго в него. Сигурно новата планета, която Мало избираше за тях, се намираше далеч. Двамата имаха време пак да се заситят в хранителния разтвор на утробата му, да поспят, дълго да си разказват разни земни и пирански истории. И едва сега шарени те стени на тунела започнаха да избледняват. Някои жълти и оранжеви ленти първи се изгубиха и в опразненото от тях място надникна мракът на междузвездното пространство. Мало най-после намаляваше скоростта си.

— И наистина ли не ти каза къде отиваме? — попита я пак Ники. — Сигурно искаш да ме изненадаш, а?

— Буф — възкликна Нуми. Така възклицавали пиранци, когато нещо им е досадно. — Нали ти обясних, че аз не мога да разговарям с него както с теб! Той само ми внушава какво да правя, когато нещо трябва да се направи.

— А ти все пак какво му поръча? — не я остави на мира Ники. — Признай си! Зверове или цветя?

— Това, което ти желаеше. Планета с непознати зверове.

— Но аз нали ти казах, че желая това, което ти желаеш! А щом ти желаеш това, което аз желая, значи трябва да бъде както ти желаеш.

— Буф, Ники! Не почвай пак, моля те! Чак ми се завива свят!

Момчето се засмя.

— На кой мозък? На изкуствения ти може ли да му се вие свят?

— И на него ще му се завие, ако не престанеш с тия спорове.

— Добре де, няма вече. Важното е да стигнем някъде, че тук започна да ми писва.

— Какво ти писва? — огледа го Нуми любопитно и дори се ослуша да чуе пищенето. Макар да бе научила великолепно неговия земен език, тя не винаги разбираше ония по-особени изрази, които употребяваха земните момчета. Защото бе го учила от радио и телевизионните предавания.

— Исках да кажа, че ми омръзна — поправи се той, иначе трябваше да й обяснява нещо, което не беше лесно за обясняване.

— Значи ти е скучно с мен?

— Буф — послужи си Ники с нейното възклицание. — Ама и вие, пиранските момичета, ли сте същата досада, все към себе си да отнасяте нещата!

Очите на Нуми се натъжиха и той побърза да се поправи още веднъж.

— Казах ти, много ми е хубаво с теб и сме напълно съвместими. Виж, на бузата ми няма нищо, пъпките изчезнаха. А онова, за свиването на времето, също може да не е вярно. И всички на Пира и на Земята да са си живи и здрави. Нали още никой не е пътувал като нас из космоса, та да го е проверил.

— Науката не лъже — заключи вяло Нуми.

Ники се изправи на колене, защото краката му бяха изтръпнали.

— Тя не лъже нарочно. Сама видя за колко неща вашата наука казва едно, пък нашата съвсем друго.

— Но за свиването на времето казват еднакво.

Това беше вярно. Ники обаче трудно понасяше и сълзите на момичетата, и собствената си мъка, та побърза да имитира старческия гласец на своя прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че ние все си мислим за Вселената едно, пък после то излиза друго. А като повярваме в това друго, след време то се окаже още по-различно. И така нататък. Няма край тая работа, ще знаеш. И в науката е същото. Важното е човек да не излиза в космоса гол, щото хремата му е в кърпа вързана.

И Нуми най-после се усмихна. Тя не знаеше, разбира се, как може да се върже хремата в кърпа, но й се стори, че това, което Ники каза за вярата на хората и за техните заблуждения, е истина. Усмивката й не излезе вече шарена. Не беше пъстро от отраженията и цялото й лице. То грееше в ясна слънчева светлина.

Кръглата зеница на Мало, през която те също можеха да гледат, бе запълнена от огъня на непознато слънце. Сега Ники не се уплаши, както първия път, че могат да паднат на звездата и да изгорят, Мало само я заобикаляше, за да се отправи към търсената планета. А как от толкова далеч познаваше какво има на нея, си оставаше едно от чудесата на загадъчното същество, които хората сигурно никога не ще разкрият, докато сами не се сдобият с подобни фантастични способности.

Децата онемяха в очакване какво ще им покаже зрящото през милиарди километри напред око на Мало. И ето, то потъмня. В него отново изгряха бледите лъчи на далечните звезди, пръснати като стафидки в черното тесто на космоса. Една от тях скоро почна да нараства и се превърна в жълтеникава топка. Слабият й светлик веднага я издаде, че се е преструвала на звезда. Той беше само отражение от лъчите на нейното слънце. Сигурно знаете, че планетите нямат собствен огън. Те светят благодарение на слънцето, което ги е родило.

Каква ли планета щеше да им предложи този път добрият Мало? Предишните не бяха кой знае колко приятни с глупавите сомо хапиенси, дето знаеха само да се хапят помежду си, и още по-глупавите звездна хора, които обезглавяваха привържениците на истината.

Ники чак се изпоти от напрежение. Добре, че пиранският скафандър бързо попиваше всички течности от тялото му. Такъв скафандър ако си имаше на Земята, майка му нямаше все да му напомня да се пази от изпотяване.

Неизвестната планета бързо измести целия космос и се настани в зеницата на Мало. А телата на децата пък внезапно олекнаха. Мало бе изключил гравитацията около себе си и слизаше като перушинка леко. Защото и това той правеше обратно на измислените от хората машини. При кацане и излитане в него не нахлуваше тежкото претоварване, от което страдаха земните космонавти, то се проявяваше само при преминаването му под пространството. Сега за няколко минутки в Мало наставаше безтегловността.

Ники я преживяваше за пети път и вече й се радваше. Ако не седяха в окото на Мало, а в просторната му утроба, която бе се превърнала в тяхно постоянно жилище, сигурно щеше да си поплува из въздуха. След още миг обаче те прекосиха облачната покривка на планетата и пред погледа му затрепка чудно видение.

Цялата равнина под тях бе като нарисувана от много вдъхновен и щастлив художник. Сред нея цъфтяха в пищно великолепие бухналите глави на огромни цветя и храсти.

— Мечта! — прехласна се тихичко той, сякаш се боеше да не го чуе планетата.

— Ужасни са!

— Кои? — обърка се Ники от възклицанието й. — Аз не съм виждал по-красиви цветя.

— Какви цветя — сопна му се Нуми. — По-отвратителни зверове от тия не мога и да си представя!

— Я не ме будалкай! Зверове! Понеже аз онзи ден казах, че искам зверове, ти сега…

Нуми ядосано го прекъсна.

— Аз не знам какво е това „будалкай“, но ти явно ми се подиграваш, загдето исках планета само с цветя. А аз наистина казах на Мало твоето желание и ето ти ги зверовете! За такива ли си мечтаеше?

— Нуми, не бива така — предпазливо я укори той, за да не се скарат точно преди кацането им на планетата. — Аз наистина виждам само едни цъфнали храсти и цветя, цветя…

Децата се изгледаха с подозрение в очите. Ники не издържа на изпитателния й поглед, отново се обърна към зеницата на Мало и смаяно възкликна:

— Я! Няма никакви цветя! Ама и животни не виждам.

Пиранското момиче също бе изненадано.

— Изчезнаха! Само планини някакви…

— Само планини и морета! Та ние сме още далеч, Нуми, и нищо друго не се вижда изобщо! Какво беше тогава това одеве?

— Не знам. Ще попитам мозъка си.

Тя пъхна пръстче зад лявото си ухо и натисна копчето на електронния мозък. Послуша обясненията на вътрешния му глас, после го изключи.

— Казва, че когато човек дълго пребивава в затворено пространство, без други възприятия, мозъкът му понякога сам си произвежда някакви видения. Тогава вижда неща, които силно му се е искало да срещне или пък нещо съвсем чудато, дето го няма никъде. Вашите учени наричали това явление ейдетически представи.

— Ей… де… тически ли? — разчлени Ники мъчната дума и си спомни, че когато седеше дълго в клозета, без да си е взел книга за четене, мозъкът му си фантазираше каквото си щеше. Но то май не беше същото явление.

— Ейдетически — повтори Нуми. — Така му казват вашите, но и ние го имаме.

— Добре де — заяде се Ники Лудото, — защо ти, като искаше цветя, видя моите зверове? Все наопаки да си!

— Ти си наопаки! — върна си малката пиранка.

— Но аз наистина исках да бъде планета с цветя, защото ти я искаше!

— И аз исках да бъде, каквото ти искаше! Със зверове… — поразтрепераха се устничките на момичето.

— Хайде, хайде, вземи сега пак да ми ревеш, че не сме били съвместими! Изобщо това не са ейдетически, а идиотически представи!

Ники усети, че тя не разбра шегата му или не я прие, за да не обиди сериозния си електронен мозък, затова отново прибегна до мъдростите на своя прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че момичетата все виждат не това, което виждат момчетата. И няма значение от коя планета са.

— А пък момчетата винаги обратното — засмя се тя и скокна от мястото си. — Хайде за шлемовете!

Скокът й беше непредпазлив. Тя удари главата си в меката плът на Мало и се завъртя като пумпал във въздуха, размаха ръце и крака. Ники само с едно докосване я завъртя още по-силно. Нуми весело се разписка, а той се запревива от смях, защото тя се кълчеше така, както никакви ейдетически представи не можеха да ти го представят.

— Спри ме вече — примоли се момичето накрая. — Моля те, Ники, не мога сама! Мало ей сега ще кацне!

Той улови единия ботуш на скафандъра й и я смъкна надолу. После двамата нетърпеливо запълзяха през тъмните, пулсиращи като живи проходи на Мало. Трябваше да се приготвят за непознатата планета, а все още не знаеха какво ще им предложи тя — невиждани цветя или невиждани зверове.

2СРАМНО ЛИ Е ДА СЕ СТРАХУВАШ. ОЩЕ ЕДИН ЗАКОН НА ВСЕЛЕНАТА. КАК ИЗГЛЕЖДА БАЛЕРИНА В СКАФАНДЪР. НЯКОЙ ОТВЛИЧА НУМИ

Лекотата в телата им си остана и след като стъпиха на планетата. Вярно, не беше както онази безтегловност, в която ставаш безпомощен, ако нямаш опора, но почвата под тях сякаш се огъваше и ги караше да залитат. Нуми съобщи, че гравитацията тук била значително по-слаба, отколкото на Земята и на Пира. Вероятно бе питала своя електронен мозък за това явление.

Този път Мало не отлетя веднага, както от планетата на звездните. Или не се боеше, че някой ще го види — значи тук нямаше хора, — или изчакваше да разбере дали планетата ще им се хареса.

Далечни, нежно сини планини ограждаха хоризонта й. Тревата стигаше до над коленете им. Близката гора обаче ги плашеше с необикновено високите си дървета и със зверовете, които може би криеше.

— Нуми — попита земното момче, — дали имам още газ в пистолетчето?

Две пирански пистолетчета с упойващ газ бяха единственото им оръжие. Мало не разрешаваше да се отива въоръжен при друга цивилизация. На планетата на звездните той не пусна Ники навън, докато не остави джобното си ножче. Ники успя там да изнесе само прашката с телените кламерчета и тя му свърши добра работа сред босоногите звездни хора, но иначе не беше никакво оръжие.

Гласът на Нуми отвърна в шлемофона му:

— Сигурно. Ти не изразходва много, когато напръска звездните.

— Ама как само ги натръшках, а! Црък в носа и шаат!

Пира беше миролюбива цивилизация и затова бе създала само оръжие, което упойваше, а не убиваше.

— Смукни от втората тръбичка! — нареди му Нуми.

Езикът му я напипа в долната част на шлема и Ники всмукна две глътки от предпазващия серум. Дори и на Пира лекарствата имаха неприятен вкус. Изглежда, това също бе закон на Вселената. През това време Нуми съсредоточено гледаше лентата с мъничките уредчета на ръкава си. Ники също погледна своите. Температурата тук позволяваше да се ходи дори гол, но показателят за въздуха бе сменил цвета си, което означаваше, че не бива да се свалят шлемовете. Какъв ли въздух дишаха тая толкова висока и тучна трева, тия огромни дървета? Защо Мало ги бе довел на такова опасно място?

— Имаме си достатъчно въздух в скафандрите — рече в шлемофона му гласчето на Нуми. — А тия невиждани зверове, дето мечтаеше за тях, щом ще са толкова различни и непознати, сигурно не дишат същия въздух като нас. Но ако искаш, да се връщаме.

— Ха, мечтал съм! Аз само така го рекох — отвърна Ники и изтръпна. Значи тя бе чула и предишния му укор към Мало, а сега сигурно бе си помислила, че се е уплашил. — Нуми, включен ли е електронният ти мозък?

— Разбира се. Тук ще ни трябва, а през шлема няма как да го включа.

— Ти ми обеща да не подслушваш моите мисли!

— Без да искам. Защото си наблизо. А сега не улавям и никакви други излъчвания.

— Трябвало е да ти измислят някое приспособление, което и отвън да го включва. Колко му е? Едно лостче, което ще натиска…

— Там, където отивахме с татко, щяха да ми направят такъв шлем. А тези са обикновени, за пътнически космолети. Хайде, решавай!

И тук, както на планетата на звездните, момичето нему предоставяше водачеството. Въпреки двата си мозъка.

— Нека я разгледаме! — отвърна малко надуто Ники, макар да знаеше, че тя сега улавя излъчванията на неговия мозък, та, колкото и да си придава храброст, пак ще познае, ако го е страх.

Но нима е толкова осъдителен и срамен? Пред неизвестното човек винаги се бои. И героите стават герои именно защото преодоляват страха си. Ако им е все едно какво ще стане с тях, това няма да е никакво геройство. Защо тогава ние мъжете толкова се срамуваме — разсъждаваше Ники, докато вадеше от джоба си вълшебното пиранско острие за рязане. И вече не се боеше, че тя може би чете мислите му. — Момичетата как не се срамуват, пък са винаги сто пъти по-страхливи от нас. Те май са по-естествени, не са такива фукльовци…

Той погледна към своята междузвездна спътница, но не видя лицето й, защото тя бе се навела и разгръщаше високата трева. Сигурно бе отгатнала намерението му пак да издигне пирамида от чимове, та да познаят мястото, където трябва да се върнат, и искаше да види дали в тревата няма някакви животинки. Така бяха направили на планетата на звездните.

— Питах го ще чака ли, или ще отлети, но не съм сигурна в отговора му — каза момичето. — Не вярвам да ни изостави.

— Да направим все пак една пирамидка — настоя Ники. — Ще ми помогнеш ли, та по-бързо…

— Сам, Ники! Моля те — викна момичето. — Тук не може да няма животинки.

Трябваше да се уважават нравите на чуждите цивилизации, а пиранците не си позволяваха да убиват по никакъв повод каквото и да било. Момчето отгърна с две ръце тревата. Около корените й не се виждаха ни насекоми, ни червейчета, но може би имаше в пръстта? Като изпитваше едно непознато му досега угризение, той приближи острието, премести леко копчето и изтегли първата черта. Почвата мигом се стопяваше под невидимия лъч на пиранския инструмент. Щом очерта първия квадрат, Ники събра тревата на сноп и я издърпа. Чимът се откърти. Беше много голям, а почти не тежеше в ръката му. Обърна се, за да й покаже, че и под тревата няма нищо живо, което да е пострадало, но момичето бе си намерило друго занимание. То подскачаше високо, премяташе се във въздуха като цирков акробат над трамплин, а между два поредни скока се отдалечаваше с летящи крачки към гората.

— Нуми, какво ти стана? — подвикна й той. — Къде отиваш?

Смехът, който звънна в ушите му, още повече го обезпокои. Заедно с него тя направи няколко изумителни балетни завъртания във въздуха. Май че им казваха „пируети“. А балерина в скафандър, също както и акробат в скафандър, е нещо доста обезпокоително. Особено когато се смее така налудничаво.

— Уча се да ходя — обади се тя най-после с по-разумен глас. — И ти трябва да се упражниш, за да свикнем със слабата гравитация. Чувствувам се като онова ваше животинче, как му казвахте… Ах, да, скакалец! Хоп! — И тя отново излетя в един поне десетметров скок. — Ще ида да видя дърветата отблизо.

— Недей без мен!

— Не се плаши! Каквото и да се покаже, ще му избягам. Виж!

И тя направи сега двойно по-голям, най-малко двайсетметров скок по посока на гората. Бе разперила ръце за равновесие и в сребристия скафандър отдалеч наистина можеше човек да я сбърка с чуждопланетен скакалец или водно конче. Разбира се, ако предварително е виждал такива.

На Ники, естествено, също се прищя да полети така подире й, но пирамидката трябваше да бъде довършена, макар Мало да не показваше намерение да отлети. Той стърчеше насред поляната, жълтокафяв, както бе стоял на Земята пред входа на изложбата, и пак приличаше на гигантска тиква. Повърхността му не пулсираше, не менеше цвета си, беше изопната и спокойна. Не го ли познаваш, никога не ще допуснеш, че е същество или машина и може да лети из космическите пространства. За миг дори и на заетия да трупа чимове един връз друг Николай Лудогорски се стори невъзможно току-що да е излязъл от тая невероятна тиква, за да слезе на непозната планета.

Той се обърна към гората, защото бе престанал да чува опиянените възгласи на момичето. Видя го в още по-необикновено положение. Нуми висеше като бляскава коледна шишарка сред короната на едно от крайните дървета.

— Какво правиш там? — викна й той, забравил, че дори и да го пошепне, радиостанцията в шлема пак щеше да отнесе думите му до нея.

— Ама не крещи така, ще ми спукаш тъпанчетата — обади се веднага тя. — Разглеждам листата. Много са особени. Тук и с една ръка можеш да се държиш на клона, а той дори не се огъва. Толкова големи дървета нямаме на Пира.

Николай остави пирамидката недооформена. Важното бе да се вижда купчината отдалеч, като особен знак. Останалото щеше да върши компасчето на ръкава му. То щеше да им показва и посоката, и разстоянието, което са изминали от своя ориентир. Знаеше вече как се настройва.

Прибра режещото апаратче и опита най-напред с лек подскок на място. С такъв подскок на Земята щеше да се вдигне на не повече от педя, а тук се озова на две педи над тревата. Стомахът му се сви от студа на уплахата, но падането излезе плавно и ходилата му не усетиха докосването като удар, а като естествена стъпка. Дали не можеше и по-високо?

Можеше. Но бе забравил да разпери ръце за равновесие и кой знае какво щеше да стане, ако не бе скачал много пъти от кулата в лятната къпалня, та умееше да владее тялото си. Пък и то бе свикнало вече с тази гравитация по време на работата над пирамидката. Реши да опита и ония премятания, които Нуми така смело бе изпълнявала във въздуха. Приклекна отново и силно се изхвърли нагоре. Тревата остана далеч под него. Сега трябваше да свие крака към корема си, да си даде тласък с тях назад и тъкмо тогава шлемът му закънтя от ужасения писък на момичето. Ники загуби равновесие, залюшка се из въздуха, дърветата в далечината също се залюляха пред очите му. На нито едно от тях не висеше познатата сребриста шишарка.

— Никиии… Ох, Никиии…

Едва в последния миг той протегна ръце и омекоти удара, който, въпреки слабата гравитация, от тая височина сигурно щеше да бъде чувствителен. И хукна към гората с грамадни скокове, като се стараеше да внимава, защото каква щеше да бъде ползата за момичето, ако паднеше лошо. Едва не се блъсна в короната на първото дърво, смъкна се по ствола му и навлезе в гората. Почти бе сигурен, че е пристигнал на мястото, където тя преди висеше, но никъде не я видя.

— Нумиии, къде си?

— Не знам — отзова се тя сега малко по-спокойно. — Нещо ме е увило цялата. С гръб съм. Ох, ще ме смачка! Сега излизаме от гората.

— Но какво е? — ужаси се Ники.

— Прилича на дебела змия. И лети. Ооох, съвсем ме смачка!

— Викай Мало! Мало викай!

— Непрекъснато го викам. Оооох!

Николай се върна малко назад, за да погледне между стволовете с надежда, че летящата змия ще е излязла тук от гората. Мало си стоеше все така неподвижен на мястото. Нима нямаше да им се притече на помощ? Какъв спасител на живота е тогава? Нуми казваше, че малогалоталотимите избягвали срещите си с всякакви други същества и не се намесвали в живота на планетите. Само при крайна нужда, както тогава на Земята. Но нима не е крайна нужда да спасиш едно момиче от такава хубава цивилизация, когато е в лапите на някакъв си звяр?

Той почти се разплака от безсилие и от острото си чувство за вина. На ти сега зверове, каквито никъде ги няма! Що му трябваше да изрича такова лекомислено желание! Само да се изфука пред Нуми с храбростта си! А тя стана жертва, не той!

— Нумиии — извика той още по-силно. — Твоят проклет Мало даже не помръдва.

— Ох, не го наричай така — изпъшка тя. — Ние сме си виновни. Пък и как ще ми помогне, ни ръце има, ни оръжие!

— Говори! Говори ми да се ориентирам — подкани я той, когато тя спря. — И не се бой! Ще те намеря! Ритай, хапи — добави той съвсем глупаво, забравил, че устата й също се намира в шлема. — Опитай се да освободиш ръката си. Компаса виж! Впръсни му газ, с резеца го срежи…

Нуми само тихичко простена в отговор на многобройните му съвети. Това го накара почти да обезумее и той като слепец се заблъска в гигантските стволове, търсейки отвъдния край на гората.

3НИКИ СЪЩО ПАДА В ПЛЕН. НО НИКОЛАЙ ЛУДОГОРСКИ МИСЛИ ЕДНО, А НИКИ ЛУДОТО ВЪРШИ СЪВСЕМ ДРУГО. СМЕШНО ЛИ Е ДА СТОИШ НА ГЪРБА НА НЕПОЗНАТО ЧУДОВИЩЕ

Не трябваше да тича така слепешката, защото дърветата си го подхвърляха едно на друго като баскетболна топка. Според компаса бе изминал повече от седем километра, но дали в правилната посока? Нуми се обаждаше от време на време ту с изохкване, ту с някоя дума, но и тя не можеше да му покаже къде се намира — близо или далеч, от ляво или в дясно. Защото един радиоглас винаги с еднаква сила преодолява разстоянията във всички посоки. То е все едно да се опиташ да определиш по транзисторното си радио къде се намира говорителят — в София ли, в Пловдив ли, или пък във Варна и на коя точно улица.

Веднъж тя изписка възторжено в ухото му „Пусна ме!“, но само миг след това извика едно смъртно ужасено „Аааа!“ и замлъкна сякаш завинаги. Той разплакано я молеше да се обади отново, да каже какво е станало, къде се намира. Чу отново гласа й, когато лежеше съвсем безсилен някъде в края на гората, защото между стволовете бе станало по-светло.

— Кошмарни са — изрече тя отпаднало. — Не идвай, Ники! Защо и двамата да загинем.

Бе казала „кошмарни са“, значи звярът не беше един. Дали наистина да не се върне? Така се запита момчето, но само още по-ожесточено запълзя към светлото.

Тревата отвъд последните дървета бе също висока и Ники се шмугна като гущер в нея. Дълго не посмя да вдигне глава, а сърцето му лупаше така силно, че сякаш тресеше земята под гърдите му. И щеше дълго да лежи, ако изведнъж не бе чул едно грохотно ръмжене, нещо като далечна гръмотевица, ако и почвата под корема му наистина вече не бе закънтяла.

Той вдигна глава над тревата с чувството, че го обгражда цяло стадо зверове, и забрави да я върне обратно. Не забрави, а не можа, защото целият се вцепени от гледката. Очите му не успяха да различат какво точно виждаха. На стотина метра пред него като че ли се биеха слон, кит и октопод, сплетени в общо кълбо с размерите на жилищна кооперация. На всички посоки се размахваха шии, хоботи, пипала, може би опашки, крака с дебелината на дворцови колони. После му се стори, че не са слон, кит и октопод, а праисторически чудовища като ония, които бяха нарисувани в учебника по зоология. А когато очите му най-после прогледнаха истински, той зърна да се премята сред чудовищното кълбо и скафандърът на Нуми. Вече действително като играчка от новогодишна елха в сравнение с тия гигантски туловища.

Ники понечи да й съобщи, че я е открил, но вместо това отново зарови главата си в тревата. С какво щеше да й помогне? С газовото пистолетче ли? Тук трябваха тонове приспиващ газ! И от самолет да се пръскат. С лъчевия резец ли? И нокътя им не ще изрежеш с него! Или пък с прашката? Не беше ли права, като му казваше да не идва? Безсмислено е да загиват и двамата. По-добре е да помоли Мало да го върне на Земята, та поне там да научат какво става из космоса!…

Така си мислеше момчето Николай Лудогорски от цивилизацията Земя, свряло се като мишка в тревата, за да не го открият чудовищата. Но Ники Лудото каза нещо съвсем друго, щом в шлема му звънна ужасеният повик на момичето: „Ники, защо мълчиш?“.

— Тук съм, не се безпокой! Ще измисля нещо! — отвърна Ники Лудото.

— Нищо не измисляй! — каза странното пиранско момиче. — Пази се да не те забележат! Ох, цялата ме изпочупиха! Защо не ме изядат най-после, та да се свърши това мъчение.

Момчето отново вдигна предпазливо глава, за да види защо наистина не я изяждаха, а само я подхвърляха между хоботите си на десетки метри над земята. Битката там като че ли бе поутихнала, шиите и хоботите се люшкаха някак си лениво, един от тях вдигаше и сваляше сребристия скафандър като асансьор и сякаш го показваше на другите.

— Нуми, слушай ме сега! — викна й той задъхано. — Ръцете ти са свободни! Когато си най-близо до земята, боцни го с резеца. Аз ще се покажа да им отвлека вниманието, а ти бягай.

— Недей, опасно е! За теб е опасно.

— Прави каквото ти казвам, чуваш ли! — побесня той от собствения си страх. — Така ще те набия после, че…

— Как така ще ме набиеш — възмути се тя и се разплака. — Бягай, Ники, безсмислено е!

— Млък, глупачке, защото веднага ще скоча! Прави каквото ти казвам и ми дай знак!

Тя не му даде искания знак, но щом видя хобота да я сваля отново към тревата, Ники се изхвърли от мястото си и размаха ръце и крака, за да привлече вниманието на чудовищата към себе си. Те не я пуснаха. Може би не бяха го и забелязали. Вторият скок го отнесе още по-близо до тях. Резеца — крещеше й той, — резеца! Но летеше така бързо, че я загуби от погледа си. Оглушал и ослепял от собственото си безумие, Ники не бе в състояние вече да се спре. А и слабата гравитация го носеше с двойно по-голяма сила. Сякаш не той скачаше, а нещо друго го изхвърляше във въздуха накъдето си ще. Приличаше на топче за тенис на маса, което, веднъж ударено, можеше до безкрай да подскача насам-натам.

И все пак нещо го спря. Направо във въздуха, при поредното му отскачане. Стегна го в плътен обръч около кръста и забави полета му. Беше сиво-черно, по-дебело и от най-дебелия питон в зоологическата градина и го отнасяше към някакви сивочерни гърбове на китове или гигантски слонове. Иззад тях ту тук, ту там се надигаше чудовищна глава с ококорени плочести очи, готова да посрещне поредната си плячка. Той се подпря с юмруци на питона, опита да се завърти, но обръчът го стегна още по-силно. Успя единствено да зърне момичето далеч под себе си, в тревата. Чудовищата бяха го пуснали, за да уловят него.

— Бягай! — викна й той и насочи двете си оръжия напред.

Беше безсмислено да се опитва да среже тоя гигантски хобот, но, ако той го отнесеше близо до очите на звяра или до зиналата му паст, щеше да забие режещия лъч в някое око, щеше да стреля и с упойващия газ в гигантската муцуна.

Нуми сякаш бе отгатнала това му решение, защото гласът й гръмна в ушите му:

— Не прави нищо, чуваш ли! Ще ги разсърдиш! Само трябва да изтърпиш. Скафандърът ще издържи. И скрий патрончетата, ще ги изтървеш. Аз загубих моето.

Сигурно се намираше вече в безопасност, щом можа да изреди толкова наставления наведнъж.

Хоботът го пренесе доста далеч от едната глава, после като че ли го показа и на втора, а след това го заразмахва като същинско махало. Като ония панаирджийски люлки, чиито вързани на синджири столчета те изхвърлят страховито високо. Ники я послуша и пъхна в джобовете си двете безполезни на това разстояние пирански оръжия, та поне да освободи ръцете си. И добре, че го направи, защото в следващия миг обръчът около кръста му се отпусна и той полетя с главата надолу. Кракът му обаче се заклещи в тоя кой знае как свил се обръч и момчето остана да виси на единия си крак. Кръвта нахлу в мозъка му, замая го. Не, все пак трябваше нещо да се направи! Ако още малко го полюлееха така, сам щеше да си умре.

Той събра сили в себе си, изхвърли се нагоре и обгърна с две ръце онова, което така безпощадно го размахваше. Веднага усети болката от разпънатия глезен, който бе си останал в обръча. Да можеше някак си да го освободи, сега би могъл и да отскочи, защото хоботът забава размахването си. Ето че дори бавно заслиза надолу, после освободи крака му и се изпъна като телеграфен стълб, по който Ники веднага се плъзна. Краката му стъпиха леко в тревата, в изкълчения му глезен обаче сякаш нож се заби и той не успя да хукне веднага. А и веднага го хванаха отново. Този път за лакътя.

— Стой!

Беше Нуми. Той жертваше живота си за нея, а тя, глупачката, преспокойно си стоеше на мястото.

— Няма смисъл. Колкото пъти опитвах, все ме хващаха и само ме търкаляха насам-натам. Стой мирно! Имам чувството, че не ни мислят лошо. Само са любопитни.

Щом хоботът бе го оставал да слезе точно до нея, може би наистина нямаха враждебни намерения. Но какви бяха тези „те“?

От това разстояние се виждаха само гигантски крака, като колонадата пред Народния театър. И отпуснатия неподвижен сега хобот пред тях. Не бе възможно да се огледа повече, както не е възможно да огледаш добре една сграда, когато си близо до нея.

— Нуми, какво е това? Разбра ли нещо?

— Не, но мозъчните им излъчвания съвсем се успокоиха. И не ми се струват враждебни.

— Хайде полекичка назад — предложи той шепнешком, сякаш се боеше да не го чуят, и хвана ръката й.

Направи гърбом няколко предпазливи крачки, теглейки я подире си, но хоботът веднага се спусна над него. Краят му беше изострен и завършваше в нещо като копито или широка длан. Тя разтвори дебелата си сбръчкана кожа и от нея току пред лицевото му стъкло изникнаха няколко дълги остронокти пръста. Ники ужасено се дръпна и падна в тревата.

— Не мърдай! — предупреди го отново Нуми.

Пръстите обхванаха целия му шлем и полекичка го вдигнаха, сякаш искаха само да изправят падналото момче. После зашариха по целия му скафандър, но го заопипваха внимателно, като да проверяваха дали не си е счупил нещо. Тогава Нуми, вместо да използува залисията на хобота и да избяга, направи нещо, което можеше да направи само едно такова странно пиранско момиче.

Тя предпазливо се долепи до този хобот, цялата се залепи за него и започна да го милва и да го потупва галено, както се потупва врата на любим кон или вярно куче. Хоботът изостави момчето, изви се към нея, а момичето влезе в прегръдката му, не преставайки да го милва. Хоботът я вдигна и я заотнася към една от главите, надникнала облещено отгоре им. Сега сигурно вече щеше да я глътне. Ники съвсем онемя от страх. Дори не си помисли, че моментът е сгоден за бягство. Затова не бива да му приписваме прекалена храброст. Той просто не се сети за това.

Нуми бе стигнала вече до облещената и раззинала челюсти глава. Невероятни бяха тези челюсти. Двамата заедно можеха да бъдат само една мъничка хапка за тях, а момичето не се уплаши. То започна да милва и тях отстрани. Те изтракаха оглушително, отвориха се пак, затвориха се, но не посегнаха към него. Тогава Нуми се измъкна от прегръдката на хобота и стъпи върху тая чудовищна и на вид, и по размери глава.

Държеше се като малко дете, което безстрашно се приближава към устата на лъва, защото го смята само за голяма играчка. Ето, от другата страна изскокна друг такъв хобот, а тя се остави и нему, като го милваше по същия начин и го насочваше да я обгърне през кръста, не през ръцете. Хоботът я вдигна от главата и я понесе към друга такава глава. Приближи я към очите си, които сигурно бяха големи колкото автомобилни колела. Нуми успя да се изплъзне и оттам и стъпи върху втората глава. Както би стъпил човек върху капандурата на висока къща. Изправи се и преспокойно направи няколко крачки напред-назад.

— Ела и ти горе — чу Ники гласа й в шлемофона си. — Оттук се вижда по-добре. Буф! Нищо не мога да разбера! Коя глава на кое тяло е, кой хобот на кого е?

Тогава Ники си помисли нещо доста разумно, което досега не бе му хрумнало. Щом Мало бе ги довел тук и си кротуваше на поляната, сигурно знаеше, че това не ще е особено опасно за тях. Нали е Спасител на живота. И вече тръгна по-спокойно, с намерението да обиколя тия зверове, да ги огледа от повече страни. Вървеше сякаш покрай дънерите на ония гигантски дървета в гората, а това бяха крака с груба като кората на стогодишни дъбове кожа. Един, два, три, четири… Там още един и още един… Внезапно изотгоре към него се проточи нещо, което се разтягаше и изтъняваше в края си. Опашка или хобот? Не смогна да го види добре, защото ръцете му инстинктивно се вдигнаха за отбрана. Нещото го докосна много леко и Ники си спомни какво бе направила храбрата му пиранска приятелка. Прегърна го, с лек натиск го насочи към кръста си и го замилва. Нещото го подхвана все така внимателно и с бързината на асансьор го вдигна нагоре. След няколко мигвания Ники стъпи отново на краката си и веднага се усети свободен. Живият асансьор вече се отдалечаваше със змийски огъвания, а Нуми му махаше с ръка на пет-шест метра от него.

— Добре дошъл при твоите невиждани зверове!

Дори можеше вече и да се смее това изумително момиче! А който е пребивавал така върху гърба на някакво съвсем непознато чудовище, знае добре, че тогава на човек никак не му е до смях.

4НУМИ ИЗМИСЛЯ ЗЕМНИ ДУМИ. НУЖЕН ЛИ Е ЧАДЪР В КОСМОСА. ОТ КОЛКО ПОСОКИ ТРЯБВА ДА СЕ ГЛЕДАТ НЕЩАТА

На страха очите са големи — казват там, където бе се родил Ники. Не знаем дали на Пира имат подобна поговорка, но и Нуми бе видяла повече зверове, отколкото бяха в действителност. Отначало няколко, после два, а накрая той се оказа един. Изглежда, очите на страха навсякъде из космоса са еднакво големи. И ако това е така, значи сме открили още един закон на природата.

Гигантското същество притежаваше две глави, по един разтягащ се хобот под тях, множество крака, чийто брой и отгоре не можаха да установят, и две подобни на хоботите опашки, които също умееха да хващат с ловкостта на човешки ръце. Гърбът му бе разделен на две половини от една дълбока гънка — същинска падина между два хълма.

Докато се разхождаха по него и надничаха ту от едната му страна, ту от другата, звярът потегли. Придвижваше се доста бързо и леко.

— То е от слабата гравитация на планетата — рече Нуми. — У нас такава грамада не би могла да съществува. Ще я убие собствената й тежест.

— Но какво ще правим? — попита Ники, уверил се, че сега се намираха в още по-голяма безизходица. От тази височина бе невъзможно да се опита повторно бягство.

— Ти ще кажеш, ти искаше да се срещнеш с невиждани зверове.

Той не чу в гласа й подигравка, но в тяхното положение звучеше тъкмо така. Отгоре на всичко Нуми се изтегна върху гърба на звяра, сякаш се готвеше да спи.

— Буф, като изпочупена съм! Ти леко се отърва. То видя, че приличаш на мен и те остави. Пък мен сигурно ме изследваше. Не можеш да си представиш как ме търкаля и гони, и подхвърля насам-натам! Добре, че издържа скафандърът!

— Изследвало те е, защото веднага е разбрало, че ти си експериментален човек.

Нуми не се засегна както друг път, когато той, вместо с името й, се обърнеше към нея с „Ало, експериментчето, как си?“.

— Щом можеш пак да се заяждаш, значи всичко е наред.

Той легна до нея.

— Ти си права. В такова положение най-важното е спокойствието и силната храна, както препоръчват земните ни доктори. Мисля да изям някое и друго хапче.

— Аз глътнах едно — каза тя. — Чудесно изобретение са тия наши хапчета!

— Чудесно за теб. Аз и всичките да изгълтам, пак ще си бъда гладен, като няма какво да дъвча.

Нуми отново му показа, че твърде успешно бе усвоила вече от него умението да се заяжда. В началото на запознанството им то й беше съвсем непознато. Но нали и затова различните цивилизации толкова искат да се запознават — та да се учат една от друга. Тя каза:

— Ако знаех предварително, че ще те срещна, щях да ти поръчам специален шлем, пълен с дъвки.

Ники не й отговори, защото в момента всмукваше второто хранително хапче от съответната тръбичка в шлема. То също така бързо изпълни целия му стомах с усещането за пълнота и ситост, но земният човек е свикнал да приема храната чрез продължително дъвчене и гладът продължаваше да измъчва устата и гърлото му. А дъвките лежаха в джоба и не бе възможно в тоя опасен въздух да вдигне шлема си. Той се загледа в небето, по което се събираха грамадни облаци.

— Ще завали май. Не биваше да тръгваме из космоса без чадъри.

Звярът под тях си нямаше чадър и сигурно затова още по-бързо хукна нанякъде.

— Къде ли ни отнася? — рече Нуми.

Той бе й се ядосал, че не се засмя над шегата му с чадърите и отвърна:

— Да те покаже на децата си. Да видят и те момиче с два мозъка.

— Ники — огорчи се малката пиранка. — Защо пак ставаш лош?

— Питаш ме, като че ли аз знам къде ни отнася!

— Значи, не те смущава, че това същество има цели две глави, а моите два мозъка непрекъснато те дразнят! Пък уж ме обичаш.

Това странно момиче въпреки всичко нито веднъж не нарече животното звяр или чудовище. За нея всяко живо нещо беше същество.

— Кога съм ти казвал, че те обичам? — възмути се Ники.

— Ето и сега, дойде веднага да ме спасяваш!

— Това е друго. Вие на Пира само тия ли спасявате, които обичате?

— Там всички се обичаме и уважаваме. Защото няма по-скъпоценно нещо от човека.

— Това е друго. И ние… — Той щеше да каже, че на Земята е същото, но и без телепатичните си способности Нуми щеше да познае лъжата. Та нали оня пазач на изложбата, пък и публиката я посрещнаха не само без обич, но и без най-малкото уважение. Затова се поправи: — Исках да кажа: и вие там не се обичате еднакво, нали?

— Буф, не ми се спори сега с теб — въздъхна тя. — Голям си спорлю!

Николай се изкикоти.

— Няма такава дума в нашия език.

— А как казвате на човек, който обича да спори за всяко нещо?

Ники не откри думата, която може би и не съществуваше, и Нуми възтържествува:

— Ето, сега вече си имате такава дума, спорлю такъв!

— Ти си спорла — озъби й се той. — Няма такава дума!

— Има! Щом нещо вече е създадено, значи го има. Нуми създава думи, а Ники дъвче гуми — отмъсти си тя заради дъвките, които той бе донесъл със себе си от Земята, а тя не можеше да понася, и скокна от мястото си, сякаш се уплаши да не я набие.

Но не затова бе скочила, а внезапно бе си наумила нещо. Изтича до най-близкия няколкометров врат на звяра и пъргаво се закатери по набръчканата му кожа. Животното сякаш усети намерението й, защото изви тази си глава назад и я сниши. Нуми се издърпа още нагоре, легна по корем над челото и замря неподвижна.

— Ей, какво правиш там? — не издържа Ники.

— Мъча се да разбера какво мисли. Улавям някакви много силни излъчвания.

— Щом е толкова голямо, сигурно и мислите му са големи — изтърси Ники съвсем глупаво и веднага се засрами. — Шегувам се, разбира се.

Отвъдната глава се протегна към Нуми и отвори чудовищната си паст, сякаш да я погълне или да й каже нещо. Ники потрепера. Гигантските челюсти изтракаха два-три пъти над самия й шлем, а тя каза преспокойно:

— Интересно, излъчванията им са различни. Едната глава като че ли мисли едно, другата — друго. Дясната сега много се вълнува.

— И те спорят — подигра я Ники. — В своя дълъг и не лек живот, аз съм се убедил, че щом се съберат две глави на едно място, не може да не започнат спор.

Нуми се разсърди, защото й пречеше с дърдоренето си.

— Ако не престанеш с тоя дълъг живот, ще му кажа да ти го скъси! Ей на тая ще кажа! — тупна тя лекичко с пръсти озъбената глава, дошла съвсем близо до нея.

Главата изтрака още по-заканително. Тогава отсамният хобот се протегна бързо, хвана момичето за краката и с един замах го върна в падината на гърба до Ники.

— Буф — тупна Нуми озадачена край него. — Защо ли го направи?

— Пречиш им на спора.

Отвъдната глава се отдалечи със страховито ръмжене.

— Ники, тя май искаше да ме изяде! — чак сега се уплаши малката пиранка.

— Ами! Ако е искала, щеше да те изяде.

— Може би другата й попречи. Нейните излъчвания също са силни, но са спокойни. И точно нейният хобот ме спаси.

— Въобразяваш си. Като ти кацне някоя муха на челото и ти ще я прогониш, нали? Ние за него сме като мухи.

— Но то прояви интерес към нас!

— Непознатата муха също ни е интересна.

Нуми пак се ядоса.

— Ей, спорлю, ако не ми пречиш, може би ще разбера все пак нещичко. Хайде, помълчи малко, моля те! Няма само теб да слушам! Буф, оттука е трудно. Излъчванията и на двете се сливат, не мога да разбера кое на коя глава е. Ще ида пак.

Тя обаче не успя да осъществи намерението си. Тъкмо се приближи отново до гигантския врат и почернялото небе над тях изтрещя оглушително. Сякаш сто светкавици едновременно го разкъсаха на парчета. Двата хобота грабнаха пришълците и се извиха заедно с тях под необятния корем на чудовището. Миг след това дъждът рукна. Дъжд, какъвто никое от децата не бе виждало на своята планета. Тук сякаш всичко беше такова чудовищно, сякаш животното бе влязло под Ниагарския водопад. Така се казва един прочут водопад на Земята и ако сте го виждали на снимка или на кино, можете да си представите каква вода се изсипваше върху чудовището, като образуваше от всичките му страни плътна водна завеса.

— Видя ли, то дори се грижи за нас! — зарадва се Нуми и се намести по-удобно в примката на хобота, който я държеше на сушина. — Истински разумно същество е.

Ники не можеше да отрече, че това сега наистина приличаше на спасение. Небесният водопад сигурно щеше да ги отнесе като сламчици от гърба на чудовището. Но той беше зъл, защото хоботът го държеше за бедрото и той висеше като окачен на кука.

— То с две глави, ти с два мозъка, не може да не се харесате. Кажи му, че си имаме скафандри и няма да се намокрим. Нека ни пусне.

— Вместо да приказваш глупости — сряза го Нуми, — по-добре диктувай сега наблюденията си. Ти съвсем забрави, че сме тръгнали да изследваме другите планети. А какво по-интересно от това същество, което явно има разум и е добро!

Наистина бе го забравил, но човек може и името си да забрави, като попадне в лапите на такова чудовище. По-точно в хоботите му.

Ники се сети да потупа гальовно хобота по дебелата кожа и той отново отгатна желанието му. Изви се, образува нещо като дебел полугеврек и момчето се измъкна от мъчителната му примка, седна върху него. Ех, де да беше наистина геврек това, такъв геврек! — възмечта си гладът в него.

В шлемофона му екна оглушителен смях.

— Какво ти става? — сепна се момчето.

— Ти искаш да го изядеш, така ли? — захласна се Нуми в смеха си.

— Ей, стига си ми чела мислите! Остави ме да диктувам! — Той включи вградения в скафандъра му записен апарат, но веднага го изключи. — После. Сигурно пак ще ми се смееш.

Момичето обаче искрено се възмути.

— Как така ще ти се смея? Нали се разбрахме, че тъкмо това е още по-ценно? Ти си друга цивилизация и виждаш нещата по един начин, аз съм друга и ги виждам по друг начин. Когато едно нещо се погледне от различни посоки, по-лесно може да се разбере истината за него. Не се страхувай, аз уважавам земната цивилизация.

Николай включи отново записния апарат и плахо, но добросъвестно започна да диктува наблюденията си от тази планета. Земната цивилизация щеше да има нужда от тях, колкото и наивни или неточни да са. А Нуми ни то веднъж не го прекъсна с някоя своя поправка или допълнение.

5МЕСО СЪС САЛАТА. ДОБРЕ ЛИ Е ДА ЗНАЕШ КОЕ В ТЕБ Е ДОБРОТО И КОЕ ЛОШОТО. НИКИ ВЪЗМЕЧТАВА ЗА ИЗКУСТВЕН МОЗЪК

Дъждът спря така внезапно, както бе и започнал. Хоботите изнесоха децата изпод корема, изпънаха се напред и Нуми и Ники запътуваха по склона на висок хълм, а там водата се оттичаше на поройни реки. На върха обаче тревата вече блестеше почти суха под новото слънце.

— Какво ли си е наумило да прави с нас? — рече Ники. — Я се опитай да му внушиш нещо! Чел съм, че някои животни се поддават на хипноза. Кажи му да ни пусне!

Звярът измина още стотина метра и се спря на равното. Хоботът, който държеше Нуми, се наведе чак до тревата, пусна я и тя скочи безпрепятствено на краката си. Другият обаче вдигна момчето рязко нагоре, а едновременно с това към него се стрелна озъбената втора глава. Нуми изписка в ушите му. Ники отчаяно се задърпа да скочи, но хоботът отново бе го хванал за бедрото и го заподнася към зиналата червена паст. Още миг и той щеше да потъне в нея, ако свободният хобот не бе плеснал внезапно със силен камшичен удар свирепата глава. Тя се залюшка гневно, заграка с челюсти, но се върна. А нейният хобот също се наведе и сякаш сърдито хвърли момчето близо до окаменялото момиче.

— Да бягаме! — предложи Ники, щом се опомни. Бе паднал от доста височко.

Нуми го хвана за ръката.

— Не бързай! Много е интересно!

— Като ни изяде, ще стане още по-интересно. Само че не за нас.

— Не видя ли, че не му позволява? Имам чувството, че одеве тя все пак ме послуша да ни пусне. Но защо другата е толкова лоша? Трябва и с нея да станем приятели.

И тя направо тръгна към хобота й, който още се виеше гневно насам-натам. Откъде намираше толкова безстрашие това момиче? И толкова вяра в доброто на света? Добре, че другият хобот може би за трети път вече я спаси. Той я застигна, сграбчи я с ноктите си за шлема и я изтърси отново край Ники. А веднага след това пред очите им се извърши нещо още по-непонятно.

Внезапно цялата грамада се разцепи на две и отвъдната й половина, лошата, както бяха я нарекли децата, се понесе в необикновено бърз галоп към другия край на върха. С половината от краката, с единия хобот, с едната глава и едната опашка, тя сякаш избяга от тях, сърдита, че не й позволиха да ги изяде. Скоро тя изчезна зад гърбицата на хълма и оттам се донесе свирепият й рев. А останалата пред тях половина започна да се храни, сякаш нищо не бе станало. Хоботът й преспокойно захващаше големи снопове от тревата, откъсваше ги и ги поднасяше на главата над себе си. Тя ги поглъщаше със страховито стържене на гигантските челюсти.

Нуми изтича в голям кръг от другата страна. Този път хоботът не й обърна внимание, сякаш знаеше, че не е хукнала да бяга.

— Невъзможно — долетя в ушите на Ники удивеното й гласче. — Нищо не се вижда. Съвсем цяло си е. Като че ли не бяха до преди малко едно същество. Разбираш ли нещо, Ники?

Николай също не разбираше нищо, затова каза с гласа на мъдрия си прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че не е лесно да се разбере животът по другите планети. Видяхме поне, че е тревопасно. Хайде вече да си ходим!

— Как ще си вървим точно сега! — възмути се гатанката. — Нали трябва да видим какво ще стане? Ще се върне ли другото, къде е ходило, ще се съберат ли пак…

Да, момичето от Пира имаше по-устойчив изследователски дух. Но какво е виновен той, като характерът му си е такъв: непрекъснато иска нещо да прави, нещо ясно и разбираемо, а най-вече — приятно!

И Ники се насили да обикаля около пасящото чудовище, да наднича заедно с Нуми под корема му, да опъва краката и опашката му. На опашката обаче това, изглежда, не й бе особено приятно, защото тя изведнъж се уви като ласо около двамата едновременно и ги захвърли чак върху гърба на звяра. Двамата се претърколиха един връз друг.

— Казах ти да бягаме! — рече той, като седна и се огледа. От тая височина отново всичко ставаше по-трудно.

— Но то ме послуша — зарадва се момичето. — Аз му внуших да ни качи горе.

— Като е за някоя глупост… — изръмжа Ники, но друго гръмотевично ръмжене го прекъсна.

Целият гръб под тях се разтресе от него. Двамата скочиха на крака. Какво ставаше с добрата половина, която бе ги закриляла досега? Ядосала ли се беше на тях?

Не, тя само посрещаше избягалата си половина, която бе изплувала иззад хълма и с глух тропот тичаше вече насам. Сега, отдалеч, децата видяха колко невъобразимо и страшно изглеждаше това чудовище, дори само половината от него. А гледката бе още по-ужасяваща, защото от двете страни на челюстите му висяха крайниците на друго, голямо колкото земен кон животно.

Децата приклекнаха зад врата на главата, която бе се вдигнала в очакване заедно с хобота. Боязливо занадничаха да видят какво ще стане.

Двата хобота отдалеч се прегърнаха, като приятели, не срещали се с години. Главите допряха гигантските си морди и половината труп от убитото животно премина в отсамните челюсти. Те го схрускаха с шумно задоволство. После двата звяра се завъртяха успоредно един на друг и отново се превърнаха в един, двойно по-голям, в който и всичко беше двойно: главите, хоботите, опашките. А хоботът, който бе закрилял децата, отново заоткъсва снопове трева, но ги заподнася този път на подарилата му част от плячката си глава.

— И месоядно е — отбеляза Нуми.

— Да — съгласи се Ники. — Само че едната част доставя месото, а другата се грижи за салатата.

— Буф — възмути се малката пиранка с комичното си възклицание. — Вие, земляните, никога ли не можете да бъдете сериозни?

— Но аз го казах сериозно! Затова и тази част ни пазеше от месоядната. Изглежда, доброто и злото тук живеят в две отделни половини. И ще ти кажа, Нуми, никак глупаво не го е измислила тая планета. При нас нещата са така омешани, че сам не знаеш добър ли си, лош ли си и кога как постъпваш. Какво казва изкуственият ти мозък?

— Той не познава такъв случай — малко несигурно отвърна пиранката. — И аз не знам дали така е по-умно.

— А не е ли по-просто и по-удобно да знаеш точно коя част от теб е лошата и коя добрата — разпали се Ники. — Да продиктуваме ли това наблюдение?

— Ти го продиктувай — напомни му Нуми. — Изкуственият ми мозък вече го е запомнил.

И Ники пак й завидя заради него. Защото никак не беше лошо да си имаш такъв вълшебен помощник в главата, който е нито добър, нито лош, но помни и ти подсказва винаги най-умното, което трябва да направиш. Като идат на Пира, непременно щеше да помоли да присадят и на него такъв!

6ВИНАГИ ЛИ ЕДНО И ЕДНО СА ДВЕ. НА ПИРА НЕ ВИКАЛИ ЗА НАСЪРЧЕНИЕ ДОРИ И НА СТАДИОНИТЕ. ТЪЖНОТО СПАСЕНИЕ

Неуморното пиранско момиче продължи да вярва, че и лошата половина на звяра не е лоша. То се прехвърли на нейния гръб и се запромъква по-близичко до главата, като съсредоточено му повтаряше с мощните излъчвания на двата си мозъка: „Ти също си добро същество. Много добро същество си. И ние сме добри, и ще станем приятели. Ти си едно много, много добро същество…“

Злата глава обаче или не възприемаше телепатични внушения, или отказваше да стане добра. Единственото добро, което стори, бе, че не се обърна да налапа момичето, а само изпрати своя хобот. Ноктестите му пръсти се измъкнаха от широката длан, грабнаха пиранката за рамото и гневно я хвърлиха обратно.

— Казах ти да не ходиш — рече й Ники.

— Видя ли — зарадва се Нуми. — Този път не ми се озъби, само ме прогони. Ще се сприятелим и с нея, но ни трябва време и упоритост.

— Не те изяде, защото вече не е гладна. Нали се нахрани — възрази й Ники откъм падината, която разделяше двата гръба на чудовището. Беше клекнал там и озадачено опипваше кожата. — Няма! Никаква следа! Сякаш преди малко не бяха две самостоятелни същества. Какво става с математиката, Нуми? Нали едно и едно винаги са две? При вас не е ли също така?

— О, никак не ме бива в математиката — рече момичето. — Ще питам изкуствения мозък — То помълча малко, после добави изненадано. — Не било винаги. Само в математиката, не и в живота. Ако например върху една капка вода капнеш втора капка, те не стават две, а пак една, но по-голяма.

— Ей, голям хитрец е тоя твой мозък! — възхити се Ники.

— Ще опитам пак — надигна се отново упоритото момиче. — Трябва да станем приятели.

— Недей! Ще се сприятелиш с него и ще ме зарежеш.

Нуми се обърна към него, защото все още не винаги разбираше шегите му.

— Ти това сериозно ли си го помисли? — Тя се ослуша в излъчванията на мозъка му и още повече се възмути. — Не, не мислиш така! Но как можеш тогава да мислиш едно, пък да казваш друго?

— Нали това ти говорех одеве — засмя се Ники. — У нас, земляните, всичко е омешано. Не е като при тоя твой приятел тука.

— Буф, Ники! Много мъчна цивилизация сте вие — въздъхна малката пиранка. — Хайде, помълчи малко, защото ми пречиш да се съсредоточа с тия твои объркани излъчвания!

И тя на пръсти се отправи отново към втората половина на чудовището. Но сега пък то й попречи. Двата му хобота се вдигнаха едновременно нагоре като фабрични комини и затръбиха към небето, сякаш предупреждаваха Нуми да не предприема повече опити или пък се съгласяваха с нея, че земната цивилизация е мъчна за разбиране. После обаче те се наклониха напред, все така изпънати, и засочиха отвъдния край на хълма. Там бе изникнало второ такова чудовище, което явно не идеше за мирна среща. Бе също прицелило двата си хобота насам като цеви на гигантски оръдия и зарева с гласовете на корабни сирени. Внезапно то се разцепи на две, сякаш улучено от артилерийски снаряд, но не падна мъртво, а едната му половина веднага отново се устреми към тях с още по-страшен рев. Другата остана на мястото си и продължи само да вие към небето.

Децата не усетиха кога бе се раздвоило и чудовището под тях. Просто видяха отвъдната му половина, която бяха нарекли „лошата“, да се тресе с всичка сила към идещия насреща звяр.

— Сега не им е до нас — дръпна Ники момичето за ръкава. — Да се спуснем по опашката му, може би…

— Нека видим какво ще стане! — примоли се то.

Буф! — би извикал и авторът с нейното пиранско възклицание. Сигурно нямаше по-любопитно същество в Галактиката от тая Нуми. И на планетата на звездните едва не загинаха заради това нейно любопитство.

Без да се спират в дебнене или в закана и без да се колебаят, двата звяра се блъснаха един в друг, като два локомотива на едни и същи релси. Такъв бе и трясъкът — както при железопътна катастрофа.

Хоботите се сплетоха един в друг. Опашките зацепиха въздуха, нанасяйки плющящи удари, огромните челюсти търсеха място да захапят. И целият хълм затрепера от воя, ръмженето и тропота на множеството гигантски крака. Добре, че миниатюрните радиотелефончета в шлемовете пренасяха гласовете им направо в ушите, иначе нямаше да се чуват.

— Ще викаме ли за нашия? — рече Ники, щом се поокопити от страшната гледка.

— Как да викаме?

— Ами така, да го окуражаваме. Хайде, нашия! Тръшни го! Отхапи му носа! Изпий му кръвчицата! Бий по главата, че по-лесно се мре…

— Буф, Ники! Как можеш да произнасяш такива изрази! — възмути се момичето.

— Защо? Ние на Земята така викаме, когато двама се сбият или на боксовите мачове. Вие там как викате на вашите стадиони?

— Никой не се бие по нашите стадиони. И е страшно престъпление да насърчаваш някого да върши зло.

— Еее, и вие там с вашия пирански морал! Нали трябва нашият да победи. Ако не го гътне, оня кой знае какво ще направи с нас! Гледай, гледай! Това дали не е нашият?

Единият от гигантите вече преплиташе крака. По врата и хълбоците му зееха грамадни рани, вееха се парчета откъсната кожа. Кръв шуртеше като от пожарникарски маркучи. Не се разбираше кой точно е, защото те непрекъснато се въртяха и блъскаха, но гледката ставаше все по-ужасяваща. Раненият падаше от време на време, ревеше и се мяташе с множеството си крайници.

— Струва ми се, че е нашият — треперливо изрече Нуми.

— Може би е по-добре да загине. Тогава ние ще останем само с добрата половина. С нея поне се разбираме малко.

— Буф, Ники — повторно се възмути пиранката, — забранено е да се пожелава смъртта на каквото и да било същество.

Той щеше да й отвърне, че тая забрана съществува сигурно само на тяхната планета, но му хрумна друго и го изрече като истинско откритие.

— Знаеш ли, Нуми, че това тук е измислено много умно! Щом ще трябва да се бият за нещо, бият си се само лошите части. Защо да страдат заради тях и добрите? Ех, ако можеше да се въведе и на Земята! Щом им се прииска на политиците и генералите да воюват, нека излизат сами да се бият помежду си, пък народите им само да викат: Хайде наште! Какво ще кажеш, а?

— Нищо не мога да ти кажа — отвърна тя сериозно. — Защото никак не разбирам защо вие, които сте наши прародители, още воювате помежду си. Ооо! — извика тя, сякаш от болка.

Единият звяр бе паднал на страната си. Още се бранеше, но нямаше повече сили да се изправи. И опитите му да хапе не улучваха противника. А той го тъпчеше с цялата си мощ и безмилостно завираше челюсти в корема му, късаше големи кървави парчета и ги хвърляше настрани. Битката отиваше към края си. Хоботът пред децата се навиваше във въздуха като тирбушон и виеше все по-протяжно. Явно загиваше половината на тяхното чудовище. Но защо половината под тях не бягаше да се спасява? Или Ники щеше да излезе прав: тук се биеха и загиваха само злите?

След още няколко минути падналият звяр изрева за последен път и се изпъна неподвижен в тревата. Победителят вирна хобот да отправи ликуващ призив към своята половина, която все така го чакаше на стотина метра от полесражението. Тя бързо пристигна, сля се с него и двете им глави усърдно заразкъсваха жертвата си.

Замлъкна и хоботът пред тях. Сгърчи се, падна като отсечен от невидима брадва. Гърбът под децата се заогъва вълнообразно от могъщи вътрешни гърчове и внезапно потъна надолу. Цялата грамада се строполи на земята, сякаш куршум бе я улучил право в сърцето. А нищичко не бе я докоснало. Двамата се изтърколиха в тревата и скочиха веднага на крака, защото не паднаха отвисоко.

— Как… какво стана — заекна Нуми, готова да се разплаче. — Това добро същество!…

— Хайде! — кресна й Ники, разгневен от нейната ненавременна мъка. — Да бягаме, докато онзи не ни е забелязал, че ако вземе и той да ни изследва…

Нуми вече истински се разхълца и той гневно я повлече за ръката подире си, но тя все се обръщаше назад да види дали няма да се съживи добрата половина на тяхното чудовище.

Не, тя си оставаше неподвижна, сякаш легнала в кротко очакване също да бъде изядена. А тая смърт беше вече съвсем непонятна и за трите мозъка на двете деца.

7НА ПИРА НЕ ЗНАЕЛИ ДА СЕ ГЪДЕЛИЧКАТ. КАК ТРЯБВА ДА СЕ ИЗСЛЕДВАТ НЕЩАТА В КОСМОСА. МАЛО НЕ РАЗРЕШАВА ДА СЕ СМЕСВАТ РАЗЛИЧНИТЕ ПРИРОДИ

Компасът ги водеше във вярна посока и след два часа уморително подскачане из дебрите на гората Нуми и Ники излязоха на познатата поляна.

Мало ги очакваше. Впрочем, това никак не личеше. Той просто си лежеше на мястото, равнодушен към всичко наоколо. С нищо не бе го трогнало това, че на тази планета, когато умираше злото, кой знае защо, заедно с него загиваше и доброто.

Ники сигурно бе го нагледал с лош поглед, защото Нуми каза край него:

— Не бива да му се сърдиш. Животът на всяка планета си се устройва по свои закони и той сигурно няма право да се намесва.

— Но ние също можехме да загинем, нали? Какъв спасител на живота е тогава? Значи и ние сме му безразлични!

— Буф, Ники — изпъшка момичето, — вече ти го обяснявах. Малогалоталотимите се намесват само когато на някоя планета целият живот е застрашен да изчезне. А какво вършат там отделните същества, си е тяхна работа. И никой не бива да им се бърка, защото ще попречи на естественото им развитие.

— Той ли ти го каза? — запита Ники недоверчиво.

— Не, но съм убедена, че е така.

— Хъ, ти си мислиш, че е така, а то кой го знае как е! Защо тогава ви е спасил, когато сте щели да загинете с космолета?

Нуми се пообърка и повтори неговия странен земен израз:

— Вярно, ние си мислим, че е така, а то, кой го знае как е! Но с всички големи загадки на Вселената е същото, Ники, пък Мало е от най-големите.

Те не бързаха да влязат в загадъчното същество. Въпреки нечовешките му тайни и истини, двамата се чувстваха край него в безопасност. А на поляната им беше хубаво. Легнаха в тревата да си починат и престанаха да се виждат. Гледаха само небето, замрежено от високите стръкове трева. Но гласовете им се срещаха в шлемофоните.

— Да останем ли още? — попита Нуми. — Тук сигурно има и други интересни същества.

— Тия ми стигат за цял живот! Ще вървим да търсим твоята планета с невижданите цветя.

Не й се подиграваше. Сега наистина само му се лежеше сред треви и цветя. Нуми тихичко въздъхна в ушите му.

— Още ми е мъчно. Защо трябваше да умира и доброто? Каква е тая съдбоносна връзка между тях?

Битката на чудовищата изплува пред очите му и Ники усети студенина в стомаха си. Далеч от родната Земя, сред непознатата трева, под чуждото небе, той изведнъж се почувствува ужасяващо сам, щом гласът на Нуми замлъкна. Каза веднага, та да продължи да я чува:

— Не знам, но може би става и обратното. Щом загине доброто, загива и лошото. Ето, от нас двамата ти си добрата, ти към всичко си добра. Ако ти беше загинала, сигурно щях да загина и аз.

— Това не е логично — възрази строгото мозъче на пиранката. — Ти не си лош, ти само си възпитан като земен човек. И съвсем нямаше да загинеш. То е само едно такова чувство, защото ме обичаш. И аз го изпитвам.

— Ееее, пак почваш с твоите глупости! — разбунтува се както преди момчето.

Тревата край него се размърда, сякаш допълзяваше някакво влечуго и Ники се изправи. Беше Нуми. Тя се търкулна на мястото, където бе лежал, и рече:

— Но защо си такъв? Не искаш ли да те обичам? Как ще живеем съвсем самички на света, ако не се обичаме?

Ники не посмя да я погледне и не й отговори. Подобни приказки бяха му познати само от ония филми и книги, в които се разправяше за любов и така нататък. И сега му се струваше, че го карат да играе в някакъв такъв филм.

— Онези сигурно много се обичаха, щом умряха заедно — въздъхна отново момичето. — На Земята могат ли хората така силно да се обичат?

— Срещат се и такива идиоти — проговори най-после момчето с глас, който искаше да звучи по-дебело, отколкото можеше да бъде. — Вземат, че се самоубиват от любов. Луди хора!

— О, но това е красиво! — възкликна Нуми и веднага се поправи. — Не, да се самоубиваш е противоприродно.

Навярно умният й електронен мозък бе я убедил, че няма нищо красиво в самоубийствата.

— Тука е съвсем друго — реши Ники да прекрати досадния му разговор. — Ние нарекохме двете половини на чудовището добра и лоша, а те просто са си части от едно тяло и всяка си върши своята работа. Мога ли да кажа, че тоя ми крак е добър, пък десният е лош, защото е ритнал най-малко сто души в задника?…

— Ауу, Ники — ужаси се момичето, — наистина ли си ги ритал? Но защо?

— А бе, аз само пример ти давам — смути се той. — Аз за друго ти говоря. В космоса няма добро и лошо, както няма ни ляво, ни дясно, ни горе, ни долу. И ако ние приписваме човешки качества на всичко, каквото срещнем, няма да бъдем никакви изследователи и нищо няма да разберем. Ясно ли ти е!

— Хей, Ники — възкликна тя, — знаеш ли, че ставаш все по-умен. А какво глупаче беше, когато попадна в Мало! Едно такова мило и уплашено глупаче! Явно космосът ти понася. И вече няма да риташ никого, нали?

— Я стига си дрънкала глупости — извика той, защото тя пак намери начин да го засрами. — Докога ще стърчим тука?

Стърчеше той, защото тя блажено си се протягаше на неговото място в тревата.

— Какво ти се иска сега да направиш? — попита го тя, както нежна майка би запитала капризното си момченца.

През стъклото на шлема изразът на лицето й беше размит и неясен. Ники се засмя.

— Защо се смееш?

— Нищо, само така!

— Ники — каза момичето сега пък майчински строго. — Не лъжи! Знаеш, че мозъкът ми е включен. Току-що усетих в тебе някакво желание. Ти искаше нещо да ми направиш, но ти пречи скафандърът ми. Кажи го веднага!

Нямаше смисъл да отрича пред тоя неин електронен мозък.

— Щях да откъсна една тревичка и да ти бръкна с нея в носа.

— Да, нещо такова видях в представите ти. Но защо искаш да ми бъркаш в носа?

— Да кихнеш.

— А защо трябва да кихам?

Тая високо развита пиранска цивилизация не знаеше ди да се гъделичка? Ники отвърна с досада от неразбирането й.

— Като кихне човек, мозъкът му се прояснява и престава да дрънка глупости.

Тя и този път не му се обиди, а скочи на крака и започна да къса стръкчета трева, като избираше по-тънички.

— После ще опитам.

Това момиче, въпреки двата си чудесни мозъка, бе готово да повярва на всичко, което му се кажеше. Ники почти се разкая, но си помисли, че все пак ще стане по-весело, ако я погъделичка. И без това в Мало нямаше какво друго да правят.

Той се упъти към него. Бе решил да влезе пръв, та да провери дали сам ще улучи мястото.

Стената на Мало го пропусна меко, със съвсем лека съпротива, сякаш минаваше през вода. Той се изправи в мехурестото помещение, където обикновено пребиваваха, запали фенерчето си и се обърна. Нуми не бе го последвала. Не дойде и след минутка. Паниката го връхлетя като хищна птица. Пак ли бе я отвлякло нещо?

Извади мигновено пистолетчето с упойващия газ, захвърли фенерчето и подаде глава през стената. Нуми си стоеше долу жива и здрава с букетче трева в ръка.

— Защо не влизаш? — скара й се той заради преживения ужас.

— Мало не ме иска! — изхълца момичето.

— Опитай пак! Ето тука! — посочи той край себе си.

Нуми подрипна и забоде двете си ръце в стената. Натисна и с шлема. Стената я отхвърли назад, както бе отблъснала и него, когато слизаха на планетата на сомо хапиенсите. Какво го прихваща това загадъчно същество, та не пускаше сега пък Нуми, с която така добре се разбираха? В нея трябва да бе се променило нещо. Него Мало не пусна първия път заради джобното му ножче, понеже не позволявал да се убива по чуждите планети…

— Я хвърли тревата! Хвърли я!

Нуми пусна неохотно стръкчетата при милионите им сестри на полянката и отново опита.

Мало веднага я прие, а Ники си спомни думите й, че бил станал по-умен.

— Разбираш ли — обясни й той, щом свалиха шлемовете си и се усети още по-умен, — той не позволява да се изнася нищо от чуждите светове. Особено, ако то е живо, както тревата. Та да не се объркват различните природи.

Под ярката светлина на падналото фенерче той видя как тя по детски се нацупи.

— Жалко! Няма да мога сега да си проясня мозъците.

— То става и с косъм — засмя се Ники. — Ще отскубна един от главата ти. Тогава съвсем ще ти се проясни.

Мало излетя, без да ги пита накъде. Усетиха го по внезапно изчезналата под краката им гравитация, която ги катурна в различни посоки.

Под него остана една грамадна яма в почвата, от която той бе изсмукал хранителните си вещества, за да се зареди с нови сили. Същата, както на асфалта пред изложбата за научно-техническо творчество, когато отведе двете деца. Щяха ли тукашните същества да си блъскат главите над загадката й, както си блъскаха главите земните учени? Какво щеше да каже едната им половина? Какво щеше да каже другата им половина? Защото, когато едно същество е съставено от две различни части, те сигурно си казват и различни неща?

На тези въпроси дори и авторът не е в състояние да отговори. Те щяха само да се прибавят към останалите тайни на тази неизвестна планета, за да чакат нейните бъдещи изследователи.