До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники, Научнофантастичен роман за деца)

1НА РАЙСКАТА ПЛАНЕТА. ЗА КАКВО СЕ ИСКА МОЗЪК И ЗА КАКВО НЕ. АКО НЕ СИ КАМИЛА, НЕ ПИЙ КАТО КАМИЛА

До хоризонта се къдреха ниски хълмове, целите покрити с цветя и нацъфтели храсти. Розово-бели облачета се къдреха и по небето. Гравитацията тук беше нормална, а въздухът — топъл, напоен с упойващо сладки миризми.

— Ето ти сега колкото си щеш цветя! — каза Николай Лудогорски. Не по шлемофона, защото вече бяха свалили шлемовете.

Поляната, на която ги стовари този път Мало, представляваше разкошен килим от непознати цветя. Стрък до стрък, багра до багра, подредени от ръката на най-вълшебния творец — природата. На тази планета обаче тя като че ли бе работила с особено вдъхновение и майсторство.

Мало излетя, щом го напуснаха. Или бягаше, за да не го видят тукашните хора, или не искаше да загрози красотата под себе си с някоя яма. Веднага над главите им закръжиха две едри птици. Имаха пурпурни крила, златни кореми, смарагдовозелени опашки. След малко те кацнаха и се приближиха към двамата пришълци. Бяха по-красиви от райските птици, които Ники познаваше от зоологическата градина.

— О, какви сте ми хубави! — чак се просълзи Нуми от умиление. Неочаквано птиците закимаха с искрящо златните си глави, сякаш се съгласяваха с думите й.

— И никак не ги е страх от нас — добави Ники, а птиците кимнаха и към него.

— Много ми се иска да ви погаля — каза Нуми. — Ще дойдете ли?

Птиците послушно дойдоха в краката й. Тя свали ръкавицата на скафандъра си и внимателно докосна с длан гърба на едната. Ники не издържа в мъжката си твърдост. Птиците бяха толкова красиви и кротки, че той направо взе другата на ръце. Тя дори не трепна, само изви глава към лицето му и го загледа с големите си яркосини очи. Не, по-невероятно нещо досега май не бе им се случвало: две непознати птици така безстрашно да влизат в прегръдката им!

Нуми вече нежно целуваше гушката на своята птица и й шепнеше някакви женски думички. Бяха на пиранския език, та Ники не ги разбираше, но сигурно бяха женски. А птицата като че ли и тях разбра, защото весело й закима.

— Ама ти ме шашваш — каза той по земному на своята птица. — Такова чудо никъде няма по света.

Чудото усърдно разклати под носа му своето бляскаво като скъпоценен камък клюнче, сякаш се съгласяваше: „Така си е, не мога да го оспоря“.

— Не, ти наистина ми вземаш акъла — продължи да й се радва момчето и птицата пак закима, доволна, че е успяла да му вземе акъла. — А друго не що не знаеш ли? Хайде, изчуруликай ми вашата песничка!

Тя не отговори. Изглежда си нямаше своя песен. Той погледна към Нуми, чул въздишката й.

— Не улавям никакви излъчвания в мозъчето й, сигурно са много слаби.

— За да слушаш и да кимаш не се иска мозък — рече Ники и пусна птицата сред цветята. — Така ли е, красавице?

Тя веднага го потвърди. Николай разочаровано я изгледа, но си спомни, че това е първото същество, което срещаха тук, и трябваше да разкаже за него на записния апарат. Нахлузи шлема, който висеше на каишка на врата му и заописва красотата на двете птици, цветовете им, големината, формата. После отхвърли шлема назад и се засмя. Птицата го гледаше с кротко очакване.

— Знаеш ли как те кръстих? Слухар! На Земята имаме една птица, колкото тебе и също е хубава, казват й „глухар“. Ти пък ще бъдеш „слухар“.

Нуми се възпротиви. Името било обидно за тези толкова мили същества.

— Нали е обидно? — запита ги тя и птиците кимнаха едновременна — Видя ли!

— Нали не се обиждате? — рече Ники и възтържествува, защото птиците отговориха и на неговия въпрос със същата птича сериозност.

— Но пък са толкова красиви! — поиска да ги оправдае момичето.

— И толкова глупави! — добави момчето.

А птиците пак се съгласиха и с двете им твърдения.

— Хайде, слухари, довиждане — подвикна им Ники. — Останете си със здраве! Да вървим, Нуми!

Двамата свериха компасите си и тръгнаха. Без да избират посоката, защото тук всички посоки изглеждаха еднакво примамливи. Но двете птици ги последваха. Или бяха са харесала пришълците, или им ставаше скучно, ако нямаше с кого да се съгласяват. И щом единият от двамата кажеше нещо, те рипваха пред него, поглеждаха го с предани очи и кимаха: „Така е, прав си!“.

Децата преджапаха една бистра рекичка, в която плуваха толкова пъстри и необикновени на вид рибки, каквито нямаше и в най богатия земен аквариум. Ники опита водата и тя се оказа великолепна на вкус. Откога не беше пил истинска вода, а не блудкавата течност, която изсмукваше на малки глътки от тръбичката в шлема и която кой знае от какво се състоеше. Нуми поиска да го спре, но той въпреки това коленичи.

— Нали глътнахме от серума против чужди вируси? Мога цялата река да изпия!

И засмука водата направо с устни. Пи толкова дълго, колкото пие една камила, когато тръгва да прекоси пустинята. А камилите, както е известно, си имат специален корем за това.

Рибките също не се плашеха, но го гледаха ококорено и помахваха опашките си. Вероятно се бояха да не ги остави без вода.

Стомахът на земното момче обаче не беше специален и когато продължи пътя си, водата се закламбучка в него с неприлични звуци. Като в бъчва, която возят на каруца. Нуми каза, че било опасно да се пие толкова много вода. Особено чужда. А слухарите край тях го потвърдиха със златните си глави.

Храстите, които стърчаха над цветния килим, бяха не по-малко красиви. Един от тях отдалеч привлече вниманието им с яркооранжевите си топчици-плодове. Ники бе готов да каже и на него, както каза на птицата: „Не, ти наистина ми вземаш акъла! Как може едновременно да цъфтиш и да имаш плодове?“. Но Нуми му изшътка и се наведе над храста.

Въпреки че нямаше вятър, камбанките се поклащаха и издаваха тихичък гальовен звън.

— Тили, тили, тили… Нали така казва? — шепнешком попита тя. — Какво ли означава?

— Не — отвърна Ники ядосано, защото водата пак кламбучна с неприличен звук в стомаха му. — Той пита: И ти ли, и ти ли?

— Какво и аз ли? — озадачи се момичето.

— И ти ли се хващаш на въдицата му да си мислиш, че казва нещо.

— Но той наистина казва нещо, Ники! Аз не само го чувам, аз улавям и излъчванията! Може би са дори мозъчни. Дали не идват от плодовете? Да, от плодовете идват! Не са обикновени плодове, щом висят край цветовете. Може би са малки главички с мозъчета.

— По-полека! — засмя се Ники. — След ония двойни чудовища, почна навсякъде да виждаш глави и мозъци! Сто глави и сто мозъка, как си я представяш тая работа? Сама казваше, че с твоите два се чувстваш неудобно.

— Ники — рече строго момичето. — Тези топчета наистина имат излъчвания.

Момчето не се предаде и опипа една от топчиците, която грееше като мъничко оранжево слънчице.

— Ако искаш да знаеш и нашите цветя имат излъчвания! Дори зеленчуците! Дали стават за ядене?

— Буф! — извика малката пиранка. — Как можа да помислиш сега за ядене?

— Какво да правя, гладен съм — отвърна момчето виновно. — Да си взема ли една дъвка?

— Да дъвчеш дъвка сред тая красота? Поне тук не ставай грозен, Ники! Ще бъдеш единственото грозно нещо.

Тя никак не го харесваше, когато дъвчеше своите донесени от Земята дъвки, и Ники Лудото отново трябваше да се примири с глада в устата си. Защото иначе наистина не беше гладен. Стомахът му бе подут от водата, а преди да слязат двамата отново се заситиха в хранителния разтвор на Мало.

— За да забравиш глада си, опиши това растение — посъветва го Нуми. — Искаш ли да го наречем „Тили-тили“?

— Тия топчици много приличат на нашите райски ябълки. Има на Земята едни такива плодове, красиви са, но не са вкусни.

Той се прекъсна, защото пак бе си помислил за ядене. За щастие Нуми не го забеляза. Тя се заинтересува защо се казват така и той й разказа библейската легенда за рая.

Според нея господ, след като създал целия свят с всичко в него, накрая създал по свое подобие и първите хора. Нарекъл ги, кой знае защо, Адам и Ева. Двамата си живеели най-безгрижно в неговите райски селения и само едно не бивало да правят: да късат от дървото на познанието, което растяло насред рая. Това господ изрично им бил забранил. Но както е известно, където има господ, непременно ще има и дявол. А любимото занимание на този дявол било да разваля онова, което господ създава и както се изрази Ники Лудото, винаги да му прави сечено. Един ден дяволът се преобразил в змия, увил се около дървото на познанието и когато Ева се приближила, той с дяволски хитри приказки я придумал да си откъсне една ябълка от забраненото дърво, да си хапне от нея, че и на Адам да даде да си ръпне. Изяли двамата ябълката и чак сега забелязали, че са голи, и страшно се засрамили…

Какво толкова страшно и срамно имало в това, Нуми, естествено, не можеше да разбере, пък и Ники не успя да й го обясни убедително. Така или иначе, това било първото, което двамата познали, след като яли от дървото на познанието. Но и за тая нищо и никаква работа господ ужасно им се разсърдил. Той ги прогонил от рая, като ги проклел да слязат на Земята и занапред с пот на челото да си изкарват хляба. Двамата отишли на Земята и започнали с труд и мъка да се прехранват, а между другото си народили деца и така успели да създадат човечеството…

Нуми изслуша тази твърде наивна легенда със светнали очи. Тя много обичаше приказките, та сигурно и двата й мозъка я записаха дума по дума. А слухарите край храста кимаха усърдно, но едва ли в главите им имаше нещо, което изобщо да запомня.

— Може и тия плодове да са забранени — каза Нуми накрая. — Внимавай да не те изгонят.

Буф, това момиче като че ли бе готово да повярва на всичко!

— Умрял съм им за рая! — изпъшка Ники Лудото, защото стомахът вече бе го заболял от многото вода.

Да, лекомислено е да се пие като камила, когато не си камила. Това и слухарите ще потвърдят.

2НОВИ ЗАПОЗНАНСТВА. МОЖЕШ ЛИ ДА ЧУВСТВАШ ЕДНОВРЕМЕННО КАТО МЪЖ И КАТО ЖЕНА. КАК СЕ ЖИВЕЕ В РАЯ

Всичко на планетата беше мирно, тихо и красиво. Вероятно така са си представяли древните земни жители своя приказен рай. Но те са имали сериозна причина да мечтаят за такъв свят. Земята ги е друсала със страшни земетръси, вулкани са сипели над главите им огън и пепел, реките и моретата често са излизали от бреговете си и са погвали към планините всичко, което не са могли да удавят. А там пък са ги дебнели зверове и студ, и глад. За двете деца обаче, расли в безопасност и изобилие, подобен рай си е направо скучен. И те все се надяваха да срещнат, ако не нещо по-интересно, то поне Адам и Ева, както са си били преди да наръпат забранената ябълка.

Вместо тях от насрещната горичка изскочи едно късокрако, тъпомуцунесто същество, цялото нашарено с червени, зелени, сини и бежови квадратчета. Сякаш беше облечено в костюмче от оня плат, който майката на Ники наричаше „шотландско каре“. Иначе доста приличаше на земно прасе.

Ники извади пистолетчето с приспиващия газ, но то застана пред краката му и го изгледа умолително с червени като на ангорски заек очички. Птиците не се разтревожиха, значи то също не беше хищник.

— Как се казваш? — попита го Ники и прибра оръжието си. — Ясно, ще трябва и на теб да ти се измисля име!

Нуми погали карирания му гръб. То се извърна и зурлата му блъвна като пламък на запалка един дълъг език. Близна ръката й и пак го скри.

— Рече ти „здрасти“ — засмя се Ники, защото тя гледаше с безпокойство близнатото място.

Слухарите край нея усилено закимаха с глави: Да, да, така каза!

— Много особено чувство изпитах! А нищо ми няма, не се изприщи.

— Значи с това боядисано прасе си съвместима, а с мене не! — подразни я Ники Лудото.

— Пак ли искаш да ме разплачеш? — въздъхна чувствителното момиче.

Неочаквано карираното животно се спусна към него и започна да ближе ботушите му с дългия си огненочервен език. Дали не искаше да покаже, че е съвместимо и със земното момче?

Ники внимателно го побутна с крак.

— Ей, това да не ти е сладолед!

Животното се дръпна, но не се обиди. А когато двамата продължиха към горичката, то ги последва заедно с двете птици. Нуми заподскача съвсем като земно момиче. Заподскачаха подире й слухарите, заподскача и прасето с шотландското костюмче.

— Чувствам се като Адам и Ева! — викна тя радостно.

— Едновременно ли? — пак се заяде Ники Лудото. — Или първо като Адам, после като Ева?

Тя се засмя още по-радостно.

— Знам, че казах глупост, но сега ми е весело. И ми се тича, и нищо не ми се изследва. Затова си изключих и мозъка. Да не ми разправя непрекъснато, това било така, онова било иначе. И недей пък ти сега да ми мърмориш като него!

Толкова весела той не бе я виждал! Какво й стана, дали нещо от атмосферата тука?

— Гони тогава! — викна й Ники и хукна с всички сили пред нея.

Подгониха ги слухарите, подгони ги и карираното прасе. Само че птиците, за по-удобно, излетяха и се понесоха над главите им, зад които пък подскачаха провесените на каишките шлемове.

Втурнаха се в горичката от нацъфтели и наплодили високи храсти и се захвана една луда криеница. Често съвсем се загубваха, та ги откриваха само птиците отгоре или смешното животно, което ги надушваше и пристигаше да им поближе ботушите. Когато излязоха от другия й край, бяха останали съвсем без дъх, но не седнаха да си починат, защото видяха хора.

Сред ливадата, ширнала се пред тях, няколко старци се въртяха по много странен начин около един от ония храсти, които Нуми нарече „Тили-тили“. Те виеха гърчавите си тела, протягаха ръце, като пеещи за любов естрадни певци, и с леки стъпки обикаляха храста. Танцуваха ли? Ако се съдеше по облеклото им, те танцуваха.

По облеклото им обаче можеше да се съди и за нещо друго.

— Тия са напълно откачени — каза шепнешком Ники.

— Откъде са откачени? — не го разбра пиранката.

— Нещо им хлопа.

— Нищо не чувам — пак не го разбра момичето от другата цивилизация. — Може би Тили-тили им свири с камбанките си.

Старците, две жени и трима мъже, всъщност бяха голи. Носеха на главите си по един венец, друг венец висеше на тънките им вратове и само коремите им бяха покрити с полички от нанизани треви и цветя. Така да се обличат Ники бе виждал по филмите разни танцьорки от Тихоокеанските острови. Но те бяха хубави мургави жени, а тези сбръчкани и кривокраки старци и баби изглеждаха още по-жалки в своите дрехи от цветя.

Старците не им обърнаха никакво внимание и двамата зачакаха да свършат танца си. Момичето пошушна близо до ухото му:

— Защо се боиш от тях?

Той не се разсърди, че тя отново бе включила електронния си мозък. Сега щеше да им трябва. Отвърна й по същия начин:

— Когато на хората им се повредят мозъците, понякога стават опасни. На Пира нямате ли душевно болни?

— Не. Ако някой заболее от нещо, веднага го лекуват.

— Добре сте си тогава. А при нас луди, колкото си щеш!

— Не се плаши, аз не улавям нищо опасно! Вярно, дотук мозъчните им излъчвания идват слаби и неясни, но ако мислеха нещо лошо, щях да го усетя.

— Ха, какво ще ни направят! Като им цръкна малко газ в носовете, ще заспят завинаги.

— Засрами се, Ники — скара му се тихичко, но строго пиранката. — Това е чужда цивилизация, трябва да се уважава!

Ники не направи дори опит да се засрами. Просто не беше по силите му да уважава старци, които се кичат като хавайски танцьорки. Виж, Нуми да го правеше…

— О, аз също бих се облякла цялата в цветя! — възкликна момичето и сега, ще не ще, той трябваше да се засрами, защото тя явно бе видяла в мозъка му представата, която за миг проблесна там.

— Не се сърди — пак отгатна момичето неговите чувства. — Без да искам. Ти си близо до мен, а те са далече.

Старците спряха най-после танца си около Тили-тили и едновременно си откъснаха по една оранжева топчица. Едновременно ги поднесоха към устата си, едновременно ги захапаха с блажено притворени очи. Изглежда, и това бе част от танца им.

— Видя ли, че се яде! — зарадва се Ники.

— Те пеят — обади се Нуми. — Мозъците им сега пеят.

— А в нашата цивилизация по време на ядене не бива и да се говори, камо ли да се пее — рече весело той.

Щом изядоха плодовете, странните танцьори легнаха на цветния килим. Отнякъде безшумно прилетяха десетина слухара. Накацаха около тях и закимаха със златните си глави, сякаш им казваха: „Така, така! Трябва сега хубавичко да си починете“. През цветята дотърчаха и пет карирани прасета, та стана цял цирк. Всяко си избра по един старец и започна усърдно да му ближе босите стъпала.

— Видя ли как се живее в рая — ядоса се Ники. — Хайде да си вървим!

Вярно е, че старите хора са преживели много неща през своя дълъг и не лек живот, та не всичко им е интересно, но пък толкова нелюбопитни същества досега той не бе срещал. Идват им гости чак от другия край на Галактиката, а те дори не ги поглеждат!

— Да ги попитаме за другите хора — предложи Нуми.

— Ако и те са такива, направо викай Мало да си ходим!

— Сега пък ти каза една глупост. Щом има стари, значи има и млади, които после ще остареят.

Ники още по-силно се ядоса и изтича при тях. Ритна едно от прасетата, да му стори място, хвана първия старец за костеливата китка я силно я раздруса.

— Ей, я ставай, че имам да те питам нещо!

Старецът с мъка вдигна сухите си като есенни листа клепачи, изфъфли нещо. Ники му помогна да седне. Прогони всички животни и един по един разбуди и останалите.

— Недей така грубо! — примоли му се дошлата Нуми.

— Така трябва! Иначе и до утре няма да се събудят. Хайде, почвай сега да учиш езика им!

Също както на планетата на звездните, Нуми посочи най-напред себе си и назова своето име, докосна гърдите на Ники и назова неговото. След което се заслуша в сънливото бърборене на старците. Двата й обединени мозъка не само запомняха веднага техните думи, но едновременно виждаха в мозъците им съответните представи, та лесно ги разбираха. Ето как тя така бързо бе научила не само езика на Николай Лудогорски от Земята, а и езика на звездните.

Тя седна в тревата и изпъна крака. Едно от прасетата се спусна да ближе ботушките й. Ники гневно го срита.

— Ау, Ники, защо така! То не ми пречи — изохка момичето, сякаш него бе ритнал.

— Тия близачи ми се виждат подозрителни.

— Не се сърди, но ти повече ми пречиш с твоите излъчвания. Иди се поразходи наоколо.

— Щом не те е страх сама… — понацупи се той, но тя отново бе се заслушала вече в думите и мислите на старците.

3КАКВО МОЖЕ И КАКВО НЕ МОЖЕ ЕДНА ЗЛАТНА РИБКА. ВКУСНА ЛИ Е РАЙСКАТА ЯБЪЛКА. КОЙ ЗА КАКВО ЖИВЕЕ

Двойката слухари и карираният близач го последваха като верни телохранители. Странни същества, защо не си гледаха работата, а все около човека се въртяха! Тукашните хора ли бяха ги научили така? Иначе планетата изглеждаше бедна на животински свят. Нямаше и насекоми във въздуха. Виж, това беше добре, защото те общо взето са досадни. А един рай с комари и оси не би бил никакъв рай. Имаше само цветя и храсти, храсти и цветя. И всичко цъфтеше толкова пищно и многобагрено, та чак изморяваше очите.

Като съзря пак лилавите камбанки и слънчево оранжевите топчици на Тили-тили, Ники мина уж разсеяно край него и крадешком си откъсна едно плодче: И ти ли, и ти ли? — нежно го укориха камбанките.

— И аз! — изплези им се той.

Тъй, тъй! — закимаха златните глави на слухарите.

Отвъдната горичка от високи храсти бе му приготвила изненада: по-широка река с истински вирчета. Изведнъж неудържимо му се прииска да се окъпе. Съблече скафандъра и седна в топлата вода, защото все пак беше плитко за плуване. Веднага около него се струпаха стотина рибки. Загледаха го с немигащи очи, приветливо му замахаха с перки и опашки.

На тази планета, изглежда, никой от нищо не се страхуваше. Но така би трябвало и да бъде. Защото един рай, в който някой от някого се страхува, също няма да е никакъв рай. Колкото и красиво да е в него.

Ники събра шепи и щом една от рибките любопитно влезе в капана им, я вдигна над водата. Излязло на въздуха, пъстрото същество замърда с устенца.

— Бър пиу пиу таф миии!

Каза го съвсем тихичко, но Николай я изтърва от изненада. А тя не избяга панически, както би сторила всяка земна риба. Завъртя се отново около коленете му. Хай да му се не види и планетата! Птиците и животните й бяха неми, а рибите говореха! Ех, да имаше сега способностите на Нуми! Дали не му каза, както в оная земна приказка за дядото и златната рибка: „Ако ме пуснеш, ще изпълня едно твое желание?“.

Той направи нов капан с дланите си и веднага извади същата рибка.

— Миууу пиф бърр таф пааа — задъхано му каза рибката.

— Добре де — рече й той. — Ще те пусна, но ако ми изпълниш едно желание. Не, три желания трябва да ми изпълниш!

— Бър пиу таф пааа мини! — отвърна рибката.

— Първо, онова за свиването на времето да не е вярно — заизрежда момчето. — И мама, и татко да са живи. И всичките ми познати да са живи. И на Нуми родителите да са живи. И… и… ние с Нуми да се върнем и винаги да сме заедно…

Той се сепна. Не бе ли поискал прекалено много? Сигурно и за най-могъщата рибка-вълшебница ще е невъзможно да промени цял закон на Вселената. Само я обърка и току-виж не изпълнила нищо.

Помисли си го и сега вече се засрами, че толкова сериозно бе се отнесъл към тая детска приказка. Хвърли я с думите: „Хайде, бягай да уредиш нещата!“, но се подиграваше на себе си. И побърза да излезе на брега.

Легна сред цветята, да го изсуши слънцето, а слухарите застанаха от двете му страни и го загледаха право в устата. Чакаха навярно да каже нещо, та веднага да кимнат.

— Да изям ли райската ябълка? — запита ги той и се пресегна към скафандъра.

Ами да, ами да! — окуражиха го златните глави.

Ники отхапа парченце от слънчево оранжевия плод. Вкусовете трудно се помнят и той бе забравил вкуса на земните райски ябълки, но този като че ли приличаше на него: малко на мокра кифла, малко на мушмула, малко на топъл пъпеш и загнил банан. Сигурно бяха ги нарекли райски ябълки само заради красотата им.

Той изяде добросъвестно, като истински изследовател, цялата топчица. После се загледа в небето, мислейки си, че онези старци може би не случайно танцуваха точно около Тили-тили и ядяха от неговите плодова. Розовите облачета изведнъж закръжиха във весело хоро, сякаш завъртени от силен вятър. Но никакъв вятър не бе излязъл и Ники разбра, че те играеха само в мозъка му. Плодът ли бе го омаял така?

Омайването беше приятно, а ето че и един странен гъдел тръгна от краката му нагоре по цялото тяло. Карираното прасе бе започнало да ближе мокрите му още стъпала. Не беше и гъдел — гъделът най-често е неприятен, а по-скоро една никога неизпитвана от момчето сладостна ласка. Тя се разливаше по цялата му кожа, пълнеше гърдите му с топлина и блаженство. Унасяше го на сън, но не и към истински сън го унасяше. Усещаше само, че му се иска да лежи така цял живот. В последния миг преди да заспи, той зърна под клепачите си пияните лица на старците, когато ги разбуждаше, и се уплаши. Едва събра сили да седне. Наоколо му всичко се въртеше и се смееше с милионите си цветове.

Ники припълзя до шлема и с мъка напъха главата си в него. Смукна лакомо от лекарствената тръбичка. Дори не забеляза дали от оная с противовирусния серум, или от другата — за болести и болки. Но само след няколко минути погледът му се проясни, а в мускулите му се върнаха прежните сили.

— Ей, близач — подвикна той, но не особено сърдито, защото се чувствуваше вече избавен от опасната магия. — Аз веднага разбрах, че не ти е чиста работата!

Не му е чиста, не му е чиста! — потвърдиха слухарите.

— Я се махайте всички!

Слухарите закимаха в съгласие, но не се махнаха. Карираното прасе също продължи да го гледа все така предано, докато той навличаше трескаво скафандъра си. Бе се разтревожил. Часовникът на лентата с уредчетата показваше нещо, но то бе времето на Пира и Ники още не умееше да се оправя с него, въпреки че Нуми бе му го обяснявала. Пък и на тая планета то сигурно не важеше. Как можа да остави момичето само? Ето какви опасности криеше тази райска красота наоколо! Едно плодче и някакво шарено прасе можеха да те пратят на оня свят…

Той се върна бегом, сподирен от досадните същества. Нуми го посрещна не по-малко разтревожена.

— Къде беше? Стори ми се, че ти се е случило нещо лошо.

— После ще ти разправям — отвърна й той задъхано. — Научи ли езика?

— Беден им е езикът — рече тя. — Два такива щях да науча досега. Друг път да не изчезваш така, чуваш ли? Щях да умра от безпокойство! Защо не се обади по шлемофона?

Тя истински му се караше, а на него, кой знае защо, му стана безкрайно приятно. Но по съвсем друг начин, не както онази опасна приятност, която го обзе след като изяде тукашната райска ябълка, а близачът се зае с краката му.

Старците слушаха равнодушно непознатия им език. Да слушаш не и чуждоземна, да слушаш чуждопланетна реч и това никак да не те вълнува — тук явно имаше нещо нередно. Мозъците им сигурно още тънеха в същата магия.

— Я превеждай — каза той на Нуми. — Уважаеми баби и дядовци.

— Ще им кажа само: уважаеми хора — поправи го момичето.

— Добре. Какво правите сега тук? Защо не сте при децата си?

Накичените като хавайски танцьорки старци отвърнаха вяло нещо, което в превода на Нуми гласеше: „Живеем“.

— Но иначе какво правите? — запита Ники.

— Молим се да живеем дълго — бе отговорът. Към него Нуми поясни, че те вярвали в някакво висше същество, което било ги създало.

— Аха, значи и бог си имате? Е, добре, имайте си го — каза Ники, а всички слухари наоколо повториха със златните си глави: „Добре, добре, имайте си го!“ — Но защо ви е да живеете толкова дълго?

— Ники — възпротиви се пиранката. — Непристойно е така да ги разпитваме. После ще ти обясня някои работи.

— Не, ти ги питай защо искат да живеят дълго! Какво ще правят?

Думите, произнасяни от Нуми, звучаха почти както звуците, които издаваше оная рибка в шепите му. Навярно тя изговаряше грубите му въпроси по-любезно.

Старците отговориха пак така хорово, но мързеливо, че живеели дълго, за да се сливат с красотата и истините на света.

Ники ги изгледа жалостиво. Те представляваха точно обратното на красотата. А сигурно и истините в помътените им мозъци бяха такива сбръчкани и стари. На Земята старците също се надпреварваха да живеят колкото се може по-дълго. Ядяха бебешки храни, билки разни пиеха и също не му беше ясно за какво им е такъв живот. Но те поне ходеха да пазаруват, за внуците си се грижеха, работеха туй-онуй, пък и на младини всеки бе правил нещо полезно за хората. А тези тук?

— И къде са тия истини, дето се сливате с тях?

— Вътре в тях били — отговори му Нуми.

— Ами че да дадат малко и на нас!

— Ники, пак им се надсмиваш! — укори го момичето.

— Не се подигравам. Но какво струват красотата и истините, щом не можеш да дадеш от тях и на другите? Това им кажи!

Нуми не им го преведе, въпреки че слухарите подкрепиха думите му с усърдно кимане.

— Няма ли да ни заведат поне при по-младите?

— Вече ги питах — отвърна Нуми. — Не искат да напускат красотата и истините.

И тя се изправи, казвайки нещо на старците, което звучеше като любезно сбогуване. Престарелите хавайски танцьорки обаче не пожелаха да излязат от блаженството си и да й отговорят.

4ЗА КАКВО СЛУЖИ ИЗКУСТВОТО. ВИНАГИ ЛИ ТОВА, КОЕТО НИ СЕ ХАРЕСВА, Е ХУБАВО. НИКИ БИВА ОБЯВЕН ЗА ВЕЛИК МАЙСТОР

Из пътя двамата срещнаха още няколко такива групички пожълтели старци, които или танцуваха около Тили-тили, или вече тънеха в своето опасно блаженство. Ники й разказа за противното обезсилване, в което бе изпаднал, а Нуми пък му обясни, че тук хората смятали себе си за най-красивите и най-добрите същества на света. Господ бил ги създал по свой образ и подобие.

— Горкият — изсмя се Ники Лудото. — И той ли е толкова глупав и грозен?

Още по-изненадващо бе, че те също смятали себе си за потомци на Земята. Някога, много отдавна, господ изпратил свои пратеници да съберат най-добрите хора и да ги върнат отново в рая, та да ги запазят от злите и войнствени човеци. Оттогава те живеят тук, където винаги е красиво и топло и винаги има какво да се яде, защото растенията непрекъснато дават плод.

— И прасета им ближат краката, а птиците им кимат: Браво, браво, вие сте най-добрите и най-красивите — допълни земното момче.

Но пиранката отново го укори, загдето се подигравал на чуждите истини.

— Ха, няма ги! — възкликна той.

Карираното прасе с опасния език и двете райски птици липсваха. Сигурно бяха се убедили най-после, че не са желани спътници от двете непознати им същества.

Двамата изкачваха подножието на верига от хълмове, целите покрити със синьозелена, копринено мека трева. Цветята оредяваха, храстите ставаха повече, но и едните и другите бяха различни от онези в полето. Никъде не се виждаше и Тили-тили. Сред храстите обаче се замяркаха човешки фигури. Изглеждаха значително по-млади, а кожата им леко се зеленееше.

— Дали наистина са толкова добри, колкото си мислят? — рече тихо Ники и извади пистолетчето. — Да не вземат да ни нападнат тия диваци.

— Прибери го — скара му се Нуми, която никога не можеше да повярва в лошото. — Щом нямат врагове, значи не е имало и какво да ги направи лоши.

Пръв ги забеляза някакъв мъж в зелени бански гащета и се спусна към тях. Беше грозен, с голяма уста и дълъг нос, но се смееше и дружелюбно им забърбори нещо. Банските му гащета се оказаха изплетени от същата синьозелена трева, която газеха.

— Разбрах само, че иска да ни покаже нещо — каза Нуми и храбро тръгна подире му, а Ники, ще не ще, трябваше да я последва.

Мъжът ги заведе зад най-близкия храст, вдигна нещо от тревата и го завъртя пред очите им. И пак забърбори тихичко и напевно.

— Пита ни дали харесваме това? — преведе момичето.

Нещото приличаше на малко гобленче, изплетено от тревата и украсено тук-таме с главички на цветя. Нуми отвърна с няколко тукашни думи и грозното лице на мъжа засия.

— Какво му каза? — запита я нетърпеливо Ники.

— Че е много хубаво.

— А за какво служи?

— За нищо. Това било изкуство.

— Ей, ама значи и вие, пиранците, знаете да лъжете — рече Ники. — Защо тогава все ми се караш?

— Не съм излъгала. Щом той го е създал и го намира за хубаво, значи за тях е хубаво. Забравяш, че сме в друга цивилизация.

— Каква цивилизация са тия — отново се заяде земното момче. — У нас всяко дете в детската градина ще ти го направи по-хубаво!

Иззад храстите наизскачаха други мъже и жени, все голи, защото тревните им бански гащета трудно можеха да бъдат признати за облекло. Те в надпревара занавираха под носовете им подобни гобленчета или някакви неясни фигурки, също изплетени от трева и клонки. И всичките настояваха да им похвалят произведенията. Нуми едва успяваше да размени по някоя дума с някого в настъпилата дандания. Вече всички танцуваха и пееха, въртейки своите жалки произведения над главите си.

— Изкуство — подвикна тя на приятеля си. — Тук всички се занимават с изкуство.

Николай се ядоса.

— Добре де, но защо трябва и нас да занимават с него. И никой ли не те запита какви сме, откъде сме, какво можем да им покажем пък ние?

Дори онези невероятни чудовища бяха проявили към двете деца любопитство! А сред тоя кръжок от самодейци всеки се интересуваше само от собствените си проявления. Ники извади от джоба си една дъвка, сдъвка я набързо, за да омекне и силно извика: Хей!

Райските жители замръзнаха по местата си от необикновено резкия за тях звук. Ники им посочи с тайнствен жест устата си, направи няколко уж заклинателни знаци и пусна едно мъничко балонче.

Балончето започна да расте, бяло и хубаво от слънчевите отблясъци. Заедно с него растеше и смайването на тукашните жители. А когато то се спука и устните на момчето бързо скриха остатъците му, всички запляскаха с длани по голите си бедра. Изглежда, така изразяваха тук своето възхищение.

Ники заприготвя дъвката за ново балонче, но неколцина от мъжете го награбиха и го понесоха нанякъде под продължаващия плясък на дланите по бедрата. Нуми тръгна подире им, извика му:

— Разправят, че ти си бил вече велик майстор и трябвало да отидеш там, където се постига пълното сливане с красотата и истините.

— Ама при старците ли ще ме носят? — викна момчето и зарита с крака, заблъска с ръце, докато обърканите жреци на изкуството го изтърваха.

Те отново го начоколиха, но не гледаха нито скафандъра му, нито дори големия шлем, който се люлееше на гърба му. Гледаха го право в устата и сигурно очакваха да им обясни защо не иска да отиде при истините и красотата, след като всички натам се стремят.

— Не им ли каза, че сме чужденци? — обърна се той безпомощно към Нуми.

— Разбира се. Но знаеш ли какво ми отвърнаха? Тук всеки имал право да бъде откъдето си ще. Само да не е от Земята. И аз премълчах, че си оттам. Много странно! Те знаят за Земята. И според техните предания, те също били дошли някога на нея тук, а защо така?…

— Я по-добре да се махаме — рече земното момче. — Кажи им, че балончето, което правя, е още много малко, защото и ние сме още деца. Когато стане ей толкова голямо, чак тогава ще ми позволи техният господ да отида там.

И той описа с две ръце пред още слисаните лица на райските обитатели един грамаден балон. Лековерната Нуми се удиви.

— Но то може ли да стане такова?

— Може. Вземаш сто кила дъвка и я даваш да я надуе онова чудовище с двата си хобота.

Нуми щеше да му се разсърди, но един от мъжете я побутна да им обясни поведението на великия майстор. Тя им разказа нещо с думи и жестове и тогава всички вкупом се развикаха гневно, засочиха нанякъде.

Николай се разтревожи. Дали не бе им казала за отмъщение, че той е от Земята?

— Сега пък ни пъдят — обясни му тя. — На децата не било позволено да бъдат сред тях. Да сме идели при децата.

— Да вървим тогава — рече Ники. — Твоята любима цивилизация тук явно е обратна. Колкото по-стари стават, толкова повече оглупяват.

— Ники, продължаваш да се подиграваш! И на мен се подиграваш — смъмри го тя.

— Как го разбра — засмя се той. — С изкуствения си мозък ли? Умен е. Пази си го да не се изхаби.

И тръгна без да се сбогува със „самодейците“, както бе ги нарекъл вече в себе си.

Момичето го застигна, но мълчеше обидено. И мълча, докато той не се сети да каже с гласа на дядо си:

— В своя дълъг и не дек живот, Нуми, аз съм се убедил, че истините трудно се постигат. Затова недей да ми се мусиш, защото ставаш грозна като тия там.

Чак тогава тя му прости. Сигурно не искаше да изглежда грозна.

5КАК СЕ КОЛИ ПРАСЕ. ДОБРЕ ЛИ СА ПОДРЕДЕНИ ЗВЕЗДИТЕ. НА КАКВО СИ ИГРАЯТ ДЕЦАТА В РАЯ

Иззад следващия хълм на талази извираше весела врява. Тя ги обнадежди. Защото, който е чувал отдалеч детска глъчка, знае, че тя винаги го е изпълвала с някакво радостно предчувствие. При земните хора поне е така. Нуми и Ники се затичаха към нея.

На отвъдния му склон се гонеха в непознати игри множество деца. Имаше големи, имаше малки, имаше и такива, които едва бяха проходили. И всичките бяха съвършено голи. Изглежда, още не им се полагаха тревните бански гащета.

— Ей за това им завиждам — рече Ники. — У дома е вечна разправия с тия дрехи. Аз късам по чифт обувки и едни панталони на месец, а след половин година всичко ми става тясно.

— Като ядеш толкова много! — рече Нуми.

— Само за ядене не ми споменавай! Ако имах сега ножчето си, щях да заколя някое карирано прасе…

— Ти не можеш да направиш това, Ники! — не му повярва тя.

Николай Лудогорски не беше дори виждал как се коли прасе, но Ники Лудото отвърна:

— Мога, разбира се.

— Не, това е чудовищно!

— Напротив, много е приятно! Хващаш го за главата, извиваш му врата и с ножа — хръц, хръц…

— Престани, моля те — ужаси се момичето от Пира. — Не мога да те слушам!

Той се изкикоти.

— Ти май забрави, че аз съм от друга цивилизация.

Пиранката още беше потресена от картината, която й описа.

— Не ми го напомняй с такива неща, Ники! Аз искам да те обичам, а така няма да мога.

Сега и тя му напомни, че е от друга цивилизация. Защото кое земно момиче щеше да произнесе толкова чистосърдечно тези и хубави, и страшни думи?

— Буф — рече той с нейното възклицание. — Ти пък защо вярваш на всичко? Как ще го заколя? Най-много да го ритна, като ме ядоса.

Нуми въздъхна щастливо.

— Знаех си аз! Ти си добро момче и още не разбирам защо на Земята са те кръстили Лудото.

— За по-кратко. От Лудогорски.

— Но веднъж ми каза, че не било заради името ти.

— Е, и малко съм си луд — призна си той.

— Нали щеше да ме научиш как да ми идват луди мисли?

— Какви луди мисли ще ти дойдат в главата с тоя твой електронен мозък! Искаш ли да направим училище на тия голишарчета? Ще ги учим да четат, да смятат и така нататък.

— Но това не е никаква луда мисъл! — разочарова се момичето.

— Луда е. На коремите си ли ще пишат, като тук няма дори и пясък? И с какво?

— Ще им измислим нещо — рече Нуми и нетърпеливо заслиза към децата.

Те ги посрещнаха с радостни викове, струпаха се около тях и млъкнаха. Стояха като деца от детска градина, в която лелките са прекалено строги. И все пак в никоя земна детска градина не биха посрещнали така пришълци от чужди планети. Те пипваха едно по едно скафандрите им и се отдръпваха да сторят място на другарчетата си. А по-големите, които на ръст бяха колкото Ники Лудото, изобщо не се приближиха. Стояха извън кръга, сякаш бе под достойнството им да проявяват любопитство. Сигурно подражаваха на нелюбопитните си родители и дядовци.

Нуми улови една от ръчичките, която бе се протегнала към скафандъра й. Каза нещо на момченцето, то й отвърна кротко, тя пак му каза нещо, то посочи с другата си ръчичка към небето.

— Много странно — обърна се тя към Ники. — Попитах го за името му, а то ми отговори: „Аз съм този, който сутрин пали слънцето“.

Тя привлече друго дете към себе си. Размени и с него няколко думи, преведе:

— Това пък казва, че подреждало нощем звездите.

— Подредени ли ти се виждат? — ухили се Ники. — Детска им работа! Все такава ще я свършат!

Третото дете отвърна, че пускало рекичките да текат надолу.

— Надолу те и сами си текат — рече Ники. — Кажи му нагоре да ги пусне!

— Но те си играят по този начин! Това е хубаво — защити Нуми децата от подигравките му.

— Трябва да играят с нещо, което ще държат в ръцете си. Да строят къщички и язовирчета, да плетат кошници… — Ники щеше да добави: „да си направят пушки или лък и стрели“, но се сети, че пиранката нямаше да го одобри и млъкна.

— Защо да се учат да правят къщи, когато тук къщи не им трябват? За какво им са съдове, като си късат плодовете по всяко време на годината и — направо в устата?

— Така е — съгласи се неочаквано момчето. — И аз още одеве си го помислих. Ако е вярно, че са пренесени тук от Земята, ако Мало ги е докарал на тая планета както нас, голяма пакост им е сторил.

— За това още нямаме право да съдим, Ники. Нищо не знаем по какви закони са си устроили живота.

Тя отиде при едно от големите момчета, които така и не благоволиха да ги приближат, и поведе с него разговор, който после дума по дума предаде на Ники.

Ние сме от други слънца, от други светове, казала му тя, а то отвърнало: „Господ е създал много светове, но най-хубав е нашият свят“. Защо тук децата живеят отделно от родителите си и от старите хора, запитала го Нуми. „Защото още не им е позволено да правят изкуство. А на старите ще пречат да постигат блаженството на истините“ — отвърнало то.

— А те с какво се занимават? Какво им е позволено?

— Те трябва да се научат да бъдат добри, та като пораснат, да правят добро изкуство и когато остареят, да се слеят с истините и красотата.

— А как се учат да бъдат добри? — заинтересувала се Нуми.

— Като премахват от себе си лошото, с което са се родили — отвърнало то. — Ние, по-големите, им помагаме.

— Ние също искаме да станем добри. Ще ни покажеш ли как става това? — казала му тогава Нуми и момчето се съгласило.

То извика нещо на децата и те веднага се подредиха по височина. Пред редицата им и зад нея застанаха по няколко от най-големите момчета и момичета и ги поведоха нанякъде. Нуми и Ники тръгнаха подире им.

— Много съм любопитна! — пошепна му тя.

Ники обаче не посмя да й признае, че, колкото и любопитен да бе към всичко на света, най-нелюбопитното нещо за него си оставаше тъкмо това. Не че никога не бе му се искало да бъде и той добър — искаше му се понякога и той дори правеше от време на време някакви опити, но това все пак си оставаше една твърде скучна работа. А който от вас някога специално се е старал да бъде добър, знае много добре, че отгоре на всичко тази работа изисква и не малко усилия.

6СТАВА ЛИ СЕ ДОБЪР, КАТО БИЕШ ЛОШИТЕ. НИКИ ОТКРИВА НОВ ЗАКОН НА ВСЕЛЕНАТА. КОГА ЧОВЕКЪТ Е ЩАСТЛИВ, КОГА ГО ИЗГОНВАТ ОТ РАЯ

Тук обаче бяха си измислили много по-лесен начин да стават добри.

Колоната излезе на скрита сред храстите полянка. В средата й се издигаше хълмче-подиум, цялото покрито с най-разкошни цветя. Зад него пък през няколко метра стърчаха десетина човешки чучела, направени от клони и изсъхнала трева. Приличаха на бостански плашила.

Децата застанаха в полукръг, а голямото момче, което ги водеше, стъпи върху подиума с цветята. Каза им нещо тихичко, децата в хор го повториха. Момчето надигна разнозвучния си глас с хорът.

— Какво си приказват? — попита Ники.

Нуми не бе го разбрала, но по излъчванията на децата усещала, че е може би песен или заклинание, или някаква клетва.

Момчето от подиума извикваше все по-гръмко своите заклинателни думи, а хорът го повтаряше по същия начин, докато накрая всички закрещяха оглушително. Тогава момчето посочи с гневен жест плашилата и децата като побеснели се нахвърлиха върху тях. Ритаха ги, обсипваха ги с юмручни удари, ръфаха ги със зъби, изтърбушваха тревните им кореми и глави.

Чуждопланетните гости застинаха в недоумение пред грозната и смешна гледка. Момчето-водач слезе от своя подиум и дойде при тях. Каза им:

— Ето така става! На децата често им се иска да бъдат лоши, защото ние произхождаме от Земята и злото още се ражда с тях. А това са земляните. Те са грозни и жестоки, те са най-лошите същества на света.

— Виждали ли сте ги? — смая се Нуми.

— Не сме ги виждали, но знаем.

— Не разбирам. Щом не сте ги виждали, нито пък са ви сторили нещо лошо, защо трябва да ги биете?

— Защото те са нашите врагове!

Ники я побутна нетърпеливо да му преведе разговора. Тя се поколеба дали да му открие опасната за него истина, но нали не умееше да лъже, все пак добросъвестно му предаде всичко.

Земното момче не се уплаши.

— Кажи му, че аз съм от Земята и че никой там не им е враг. Там дори не знаят за тяхното съществуване.

— Още не бива, Ники! Може да се нахвърлят върху теб, както са освирепели сега.

— Нека посмеят! Ще им изкарам тая глупост през тъпите носове! — закани се земното момче.

Децата, и най-големите сред тях, бяха необикновено хилави. Сигурно не само с труд не се занимаваха тук, но и не спортуваха. А какви мускули ще направиш, като се тъпчеш само с плодове? Най-много да ти се надуе коремът като на оня фукльо там, дето още отначалото ги гледаше все навъсено. Ники усети, че ако се ядосаше истински, можеше всичките да натръшка, но вместо да им се ядоса, ги съжали. Заради глупостта им и скуката, в която живееха.

— Кажи им, че хората на Земята са добри и миролюбиви.

— И това няма да им кажа — рече Нуми. — Не е съвсем истина, Ники, пък аз не мога да произнасям лъжи, нали знаеш? Толкова хора видях у вас да се бият помежду си!

— Но нали трябва да ги вразумиш по някакъв начин? Като нямат други врагове, а толкова им трябва да се бият, да си измислят там някакви зверове! Защо хора, и то земляни?

Нуми се обърна отново към вожда на децата и го запита наистина ли те стават по-добри, след като набият земляните. И може ли изобщо човек да стане по-добър, ако бие някого? Момчето отвърна убедено:

— Така ние връщаме на земляните злото, което са ни дали. И ставаме добри един към друг.

Като го чу преведено, Ники не побърза да се засмее и изведнъж реши, че това всъщност не е толкова неразумно. Сигурно би било по-добре, ако и на Земята народите, вместо да се бият помежду си, като обявяват за свой враг ту тоя съсед, ту оня, да си направят чучела и тях да бият. Защото и на Земята всеки народ обявяваше себе си за най-умен и най-добър. Дали и това не беше закон на Вселената — глупостта навсякъде да е еднаква?

Помисли си го, но го премълча, защото се побоя Нуми да не му се присмее. На Пира може би дори и чучела не биеха, ако се съдеше по това момиче. Ето, то отново вече се възмущаваше:

— Как можеш да обявяваш за свои врагове хора, които изобщо не познаваш!

Наивна си беше тая мила пиранка и толкоз! Именно тогава е по-лесно да обявиш някого за враг! Опознаеш ли го, разбираш, че и той е като тебе и можете да се сприятелите. Точно това си помисли Ники, спомнил си за Пламо.

Беше в един скучен неделен следобед. Ники се шляеше самичък из улицата, когато се зададе непознато момче. Ей, подвикна му той, ти да не си от съседната махала? Да, отвърна момчето и явно се зарадва, че среща някого, с когото ще си поприказва. Ами що не съм ти виждал мутрата досега? — рече Ники, защото все още му беше скучно. — Не си идвал да се биеш с нас? Сигурно си голям страхливец! Аз съм нов — отвърна плахо момчето. — Оня ден се преместихме да живеем тука. Аха! — зарадва се Ники, намерил най-после повода за бой. — И предпочете да идеш в другата махала, а? Ей сега ще ти смачкам физиономията! Момчето каза: Какво съм виновен, там ни дадоха квартира! Но не беше страхливо и се приготви за отбрана.

Ники си бе изработил една хитра маневра. Скачаше встрани със свиреп вик, като джудистите, за да обърка противника. Момчето изненадано се обърна, решило, че ще го нападат откъм гърба, оплете краката си и падна. А Николай, вместо да се нахвърли върху него, му помогна да се изправи, отупа дрехите му и го заведе у дома си да промият с кислородна вода ожуления му лакът. Оттогава Пламо стана най-добрият му приятел, макар и да не участваше нито в едната, нито в другата банда. Дали не биеше тайно някое такова чучело?

Вождът изкомандува нещо и децата престанаха да бият плашилата. Строиха се, запъхтени, в предишния полукръг. И наистина изглеждаха доволни и щастливи. Тогава на трибуната с цветята се качи момчето с издутия корем, което бе ги гледало враждебно. Не само коремът му бе издут, точно в средата му се поклащаше и една голяма буца, сякаш в нея шаваше немирно животинче.

Вождът обясни на Нуми:

— Иска да каже специално за вас една своя песен. Той е от по-големите и затова има вече право да създава изкуство.

Нуми се зарадва, както бе се радвала на песните на Короторо от планетата на звездните, но думите, които занарежда момчето, звучаха твърде войнствено. Може би беше стихотворение, не песен. Тя изчака да чуе цялото и тогава да го преведе, но се оказа, че не знае някаква важна дума. Попита тихичко:

— Как се казва на вашия език онова там, на корема, дето е навито?

— Пъп — пошепна й Ники.

— А може ли да се развие? Как се развива?

— Не знам точно. У нас народът казва: разви се пъпът. Когато се роди бебето, връзват пъпчето му. Сигурно нещо се скъсва и става херния. Тоя певец май има такава херния, виж му корема!

Момчето свърши, а децата шумно запляскаха с длани по голите си бедра. Нуми заповтаря в ухото на Ники стихотворението-песен на неговия език:

Пиранката с необикновените способности сигурно чу смеха на земното момче направо в мозъка му, защото го предупреди:

— Внимавай, ще го обидиш!

— Вярно, поетите лесно се обиждат — все пак се ухили Ники. — Ето го, иде вече да пожертвува пъпа си!

Тукашният поет още отдалеч им се скара:

— Вие защо не одобрявате моето изкуство?

— Но ние нищо не сме казали! — смути се момичето.

— Защо тогава не пляскате? При нас е забранено да не се одобрява.

Нуми предпазливо се удиви:

— Съвсем всичко ли трябва да се одобрява?

— Всичко! Човекът е истински щастлив само когато одобрява всичко. Така е наредено от бога.

Нуми преведе странната божия заповед и Ники заплеска с длани по крачолите на скафандъра си.

— Какво правиш? — обезпокои се тя.

— Одобрявам. Виж го как цъфна!

Поетът закима към него също като птиците-слухари.

— Но това не е истина — възмути се Нуми. — Ти в себе си не го одобряваш!

— Та може ли човек всичко да одобрява, без да лъже — засмя се Ники Лудото и потупа момчето по голото рамо. — Браво, браво! Ти си голям поет и родолюбец! Само че гледай по-скоро да ти оправят пъпа, защото как ще тръгнеш срещу Земята с тоя спукан корем?

Нуми отказа да преведе думите му и поетът патриот я запита:

— А вие няма ли да ни кажете нещо, което ние да одобрим?

Тя с готовност се качи на подиума, като внимаваше да не стъпче цветята.

— Мили деца, ние се радваме, че се запознахме с вашата красива страна — започна тя тържествено и децата веднага изпляскаха по бедрата си. — Ние с моя приятел обиколихме много светове и се убедихме, че навсякъде е интересно. Но най-щастлив е човекът, когато непрекъснато се труди и опознава света. Ето защо ние сме готови да ви предадем нашите знания.

Децата одобриха и това. Изглежда им беше все едно какво им се говори. Важното бе от време на време да попляскат бедрата си.

— А на Земята ходили ли сте? — прекъсна я поетът и буцата на корема му пак зашава.

Момичето от Пира не можеше да лъже.

— Да. Там хората също се трудят и се учат, и създават изкуство, и търсят истините, и мечтаят да посетят другите светове.

Децата изръкопляскаха дори на тези и думи, сякаш никога не бяха смятали земляните за свои най-върли врагове. Но вождът им и поетът-патриот пристъпиха бързо към подиума и й подадоха ръка да слезе.

— Трябва веднага да си вървите! — каза й вождът.

— Нещо лошо ли сторихме? — обърка се момичето.

— Веднага, веднага, веднага! — изпя й поетът, а вождът направо я заплаши: — Иначе господ ще ви накаже! Хайде, вървете си!

Очите на Нуми се просълзиха и тя изхлипа:

— Пъдят ни.

Ники я дръпна от ръцете им.

— Тия ли? Значи другите са длъжни да одобряват всичко, а те? Хайде, стига сме им пречили да бъдат щастливи — и той се провикна към равнодушната детска редица. — Хей, зяпльовци, много ви здраве! Ауфидерзейн! Гуд бай! Ариведерчи! Досвидания!

Децата изръкопляскаха и нему, макар да не знаеха нито един от тия земни поздрави за довиждане. А Ники ги съжали, като видя посинелите им от пляскането бедърца. Добави:

— Па недейте да слушате толкова тоя ваш господ! Моят мъдър дядо казваше: Който всичко одобрява, лесно оглупява! Преведи им го, Нуми!

Дядо му, разбира се, никога не бе изричал такова нещо, но Николай Лудогорски от Земята с нищо не бе по-лош като поет от тукашния патриот с буцата на корема. И пожъна нови аплодисменти, щом Нуми им преведе думите му.

Не изръкопляскаха само по-големите момчета и момичета. Но и не се разгневиха повече. Само изпроводиха гостите си със замислени очи. А това изпълни Нуми и Ники с мъничко надежда. Защото, макар да нямаха зад себе си като дядото на Ники нито дълъг, нито труден живот, двамата вече знаеха, че човек става по-добър не когато бие враговете си и бързо се съгласява със своите приятели, а когато се замисли.

7ТЪЖНА ЛИ Е КРАСОТАТА. А МОЖЕ БИ АДАМ И ЕВА НЕ СА БИЛИ ИЗПЪДЕНИ. НА НУМИ СЪЩО ИДВАТ ЛУДИ МИСЛИ В ГЛАВАТА

Щом прегазиха първата рекичка, двете райски птици цъфнаха край тях. Ето ви пак, ето ви пак! — радостно закимаха златните им глави. Дотърча отнякъде и карираното прасе, изплезило коварния си език. Ники още беше ядосан и се опита да ги прогони с българското „къш“ и с общочовешки ритници. Но те само се отдръпнаха на безопасно разстояние, а птиците сякаш му казаха с досадното си кимане: Пъдите ли ни? Нищо, нищо! И вас ви изпъдиха.

— Да имах сега една пушка — каза Ники, — щях най-напред да изтребя тия гадини, а после, като строя ония истиняри…

— Какви истиняри? — запита момичето, което вървеше омърлушено край него. — Не знам такава ваша дума.

— Ами тия, дето уж се стремят към истините, пък не дават дума да им кажеш.

— Буф, Ники — въздъхна Нуми, — кога ще престанеш най-после да мислиш за пушки и убийства? На Земята си правете каквото си знаете, но в космоса това е недостойно.

— Значи тия тук ти харесват повече, а? Остани си при тях тогава! Аз ще си ида на Земята — извика той и бързо закрачи встрани от нея, сякаш тръгна веднага за своята планета.

Нуми не обърна внимание на сръднята му. Сигурно бе прочела направо в мозъка му, че не е истинска. Каза замислено:

— Направихме грешка. Трябваше да почакаме да видим как ще ни изгони техният господ.

Красивите слухари потвърдиха отдалеч, че са сторили грешка.

— Много сте ми хубави — каза им момичето с прощална тъга. — Да бяхте и мъничко по-умни!…

Вярно, да бяхме и мъничко по-умни! — съгласиха се веднага златните глави на птиците. А карираното прасе пак й се похвали с дългия си език.

Тя се спря край храста с лилавите камбанки и слънчево оранжевите плодове. Погали една от клонките му.

— Чудно растение си ми ти! А ето че и за теб не разбрах какво си!

— И ти ли, и ти ли? — отвърнаха й лилавите камбанки с нежен звън.

Нуми продължи да се прощава с цветята, които гъсто обсипваха поляната. Милваше ги, шепнеше им нещо, вече на своя си език, може би за да не й се присмее земното момче. А то все пак й се присмя:

— Доста дълго ще трае, ако трябва да изредиш всичките.

Тя не се засегна.

— Мъчно ми е, че няма кой да ги обича. А сигурно и на тях им е мъчно. Не ти ли се струват тъжни?

Ники съвсем не намираше цветята за тъжни и щеше да й каже, че това пак са идиотически представи, но щом обхвана с очи цялата тази неземна красота, усети и в себе си някаква мъка. Май че и друг път бе изпитвал такова чувство.

— Така е — обади се тихичко пиранката. — Истински красивото винаги те прави тъжен.

Съвпадение ли беше, или тя пак бе отгатнала мислите му? И естествено му се прищя да й възрази.

— Не е така. Тъжен те прави чуждата красота. Когато ти я създаваш, тя те радва. Я по-добре викай Мало да си вървим!

— Виках го вече — отвърна Нуми и продължи да си тъгува. — И нищичко, нищичко не може човек да си вземе от тази красота! Ники, не искаш ли да останем? Да кажем на Мало…

— Ти си луда, ма! — кипна момчето. — Да не си яла от плода на Тили-тили?

— Луда ли е тази мисъл? — зарадва се пиранката, решила, че се е научила да й идват луди мисли в главата, както на Ники Лудото.

— Не луда, а глупава, идиотска! Какво ще правим тук?

— Но къде другаде да идем? Нямаме си вече никого, а тук е толкова хубаво! Ще си живеем като Адам и Ева от твоята приказка.

Тя легна замечтано сред цветята, сякаш да му покаже как ще си живеят. Ники я изгледа обезпокоено. Вярно, по-хубава Ева той сега не можеше да си представи и все пак трябваше да обясни на двата й мозъка, че това е чиста глупост.

— Слушай, моме пиранска — подхвана той уж весело, защото още си беше ядосан, — аз също бих останал, но ако имаше какво да правим. Да обработваме земята, да си построим къщичка, да отглеждаме полезни животни, да учим децата и така нататък. За тая работа обаче трябват инструменти. Иначе ще живеем като тия истиняри тука и бързо-бързо ще затъпеем като тях. Ти май не разбра добре легендата, която ти разказах. Припомни си: господ изгонва Адам и Ева от рая и чак след това се ражда човечеството. Значи в рая, дето всичко ти е дадено наготово, нищо не може да се роди. Човекът е станал тогава човек, когато се е научил сам да строи, да отглежда растения, да рисува, да пее, изобщо да прави онова, което животните не могат да правят.

— Но ти ми я разказа най-напред другояче — усъмни се Нуми. — Заради познанието бил ги изгонил.

Николай никога преди не бе разсъждавал върху смисъла на тази легенда за произхода на човечеството, но разпалено защити сегашното си хрумване:

— Точно така, заради познанието! Но ти ми кажи за какво служи познанието? Нали за да можеш да вършиш нещо? Щом Адам и Ева открили познанието, веднага разбрали, че не са като другите същества около тях и решили, че трябва нещо да правят с това познание. И ако искаш да знаеш, никакъв господ не ги е изпъждал! Те са плюли на неговия скучен рай и сами са си отишли да си създадат един свят за себе си и за бъдещите си деца!

— Хей, Ники — радостно извика пиранката, — така приказката стана много хубава! Преди все не разбирах как може да те пъдят, защото си поискал да узнаеш нещо. — Тя помълча няколко секунди и въодушевено плесна с ръце. — Знаеш ли, че и на мен ми дойде една луда мисъл в главата? Ще кажем на Мало да ни отведе бързо на Пира или на Земята, да си вземем инструменти. После той ще ни намери някоя безлюдна планета и ние ще създадем на нея друго човечество. По-хубаво и от Земята, и от Пира! Луда ли е тази мисъл? — запита го тя и явно много й се искаше да бъде похвалена.

— Луда е колкото си щеш! — засмя се Ники. — Кажи му я!

Но нямаше ли и всезнаещият Малогалоталотим да се изсмее над вярата им, че биха могли сами да създадат един цял нов свят?

Не, той нито се изсмя, нито пък отвърна нещо определено на момичето, което се опита да му внуши своята луда идея. Той легна кротко над цветята, сякаш се боеше да не ги смачка, прие двете деца в себе си и ги понесе към други далнини на Вселената.

8КОЛКО ТРАЕ СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДИН НОВ СВЯТ. КОЕ ПРОМЕНЯ ЧОВЕКА. КАКВО ПРАВЯТ МИСЛИТЕ, КОГАТО СА ГОЛИ

Всеки, който е пътувал по света, знае, че и най-интересното пътешествие постепенно става мъчително, ако в края му не лежи една примамлива цел. Ето защо Нуми и Ники отлетяха от красивата планета без огорчение, че са били изгонени. Те имаха сега към какво да се стремят и затова веднага се свиха в окото на Мало, за да видят дали той ще изпълни желанието им.

Космическият Пегас още не бе набрал онази фантастична скорост, с която влизаше в звездния тунел, и Вселената сияеше в окото му като витрина на бижутериен магазин. Цялата беше отрупана със звезди-брилянти, със звезди-рубини, със звезди-смарагди и ясносини сапфири. Сред тях се стелеше сребристият памук на газовите облаци. Като огърлици и колиета висяха съзвездията и звездните купове. Като сребърни купи, бокали и подноси лежаха върху черното кадифе на бездната далечните галактики.

— Виж — посочи Нуми, — пет пръста вдясно от голямата синя звезда! Виждаш ли розовата купчинка? Там сега се образува нова звезда. Знам го от учебните филми за Космоса.

Ники я гледа, докато тя му заприлича на розова бебешка главица, която бавно излизаше от черната утроба на космоса. Рече:

— Край нея сигурно ще има и планети, на тях пък ще се родят нови светове. Дано да са по-добри от тия, които видяхме досега!

— Да, но чак след милиарди години — напомни му момичето с трезвия си пирански мозък.

Ники потрепери зиморничаво в скафандъра си. Не защото бе си го представил — никой земен човек не може да си представи такова количество време. Той само бе осъзнал колко бавно се създава един нов свят. А те бяха си рекли: Хайде за инструментите! Намираме си една планета и готово!…

— Нуми — рече й той предпазливо, за да не я изплаши, — не бива да си въобразяваме, че ще ни е лесно. Но пък трябва да знаеш, че нищо, което се създава лесно, не може да бъде нито истински хубаво, нито истински добро.

Нуми още си беше весела и безгрижна.

— Това от мъдрия си дядо ли го знаеш?

— Не се шегувам. Помисли си! Но важното е да не се отчайваме.

— Хей, Ники, какво ти става? — възкликна тя. — Ти много се промени. Вече си съвсем, съвсем друг.

Той издекламира засмяно:

— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.

Нуми запляска по бедрата си, подражавайки на хората от райската планета.

— Чудесно! Сега ли го измисли?

— Само оня с пъпа ли ще ти съчинява стихотворения? И аз мога!

— Чудесно! — възхити се тя отново и внезапно предложи. — Хайде, целуни ме сега пък ти!

— Ама едни идеи ти хрумват! — смути се момчето. — Кой ти мозък я роди?

— Моля ти се, Ники — настоя момичето. — Да видим дали и аз ще се изприщя!

Той отстъпи, но така отстъпваше само Ники Лудото. Хвана я за ушите, завъртя като кормило главата й и грубо я млясна по бузата.

Нуми бързо закри с длан мястото, сякаш пазеше целувката му да не се изпари, и напрегнато зачака. Така чакаше и той, докато тя възторжено извика:

— Съвместими сме! Съвместими сме!

Лицето й бе си останало чисто и нежно, без нито едно грозно петънце по кожата. Ники примря от радост. А може би и от още нещо, което някои наричат щастие, пък то кой го знае какво е — както се изразяваше той за загадките на Вселената. Прииска му се пак да я целуне, но това, разбира се, той не можеше да й предложи, както му го предложи тя. Различните цивилизации са си различни цивилизации! И добре, че Нуми извика тревожно „Шлемовете! Лягай!“, защото иначе кой знае какво щеше да прочете в объркания му мозък.

Този път понесоха минаването под пространството много по-леко. Безпаметството, в което изпаднаха, приличаше повече на сладък унес. А като се събуди, Ники усети главата й на рамото си. И това също приличаше на сън. Нуми рече в ухото му, защото го казваше сега по шлемофона:

— Изглежда свикнахме. Дори ми беше хубаво. И на тебе ти е хубаво, нали, Ники?

Мило момиче си беше, само да не задаваше такива глупави въпроси! А отгоре на всичко сякаш нямаше намерение да си махне главата от рамото му. Не че му тежеше, но ако ги видеше някой така…

Той подхвърли с рамото си главата й нагоре и се засмя на собствената си глупост. Кой щеше да ги види тука, толкова далеч от всичко живо?

Нуми свали шлема си и извади от него една доста нацупена муцунка.

— Значи аз задавам глупави въпроси, така ли?

— Хей, ама тоя твой електронен мозък все погрешно разбира нещата — възкликна момчето. — Знаеш ли какво, ако идем на Пира, ще им кажа да ти поставят друг. А като поставят и на мене, ще си говорим само телепатично. Сега там сигурно много са усъвършенствали тия мозъци.

— Моля те, не ми напомняй за това, че пак ще се разплача! — отвърна момичето.

Ники се досети кое не биваше да й напомня: не за мозъка, а за отминалото време, което бе отнесло със себе си всичките им близки. И мигновено сам се натъжи. А който е бил нападан от такава внезапна тъга, знае как става това. В гърдите ти бликва една страшно гореща мъка. От нея чак костите ти омекват, а очите започват да виждат всичко наоколо като през мокро стъкло.

— Нуми, не бива да плачеш — побърза да извика той. — Всичко ще стане много хубаво, ще видиш!

— И на теб ти се плаче! — възрази момичето.

Нямаше смисъл да го отрича, то и без изкуствен мозък можеше да се отгатне.

— На мен ми се плаче от яд. Заради ония глупаци там! Такава хубава планета им се е паднала, а те живеят като най-дивите диваци. А и по другите планети беше същото. Дива работа! Ама, изглежда, си е закон на природата никоя цивилизация да не иска да се поучи от другите. Пък да се плаче заради законите на природата е глупаво, нали?

Той щеше да измисли още неща, за да я утеши, но тя го прекъсна с една закачлива усмивка.

— В своя дълъг и не лек живот, Ники, аз съм се убедила, че именно затова всеки сам трябва да си намери своята планета и да си я обзаведе както на него му се иска.

Какъв чудесен приятел беше това пиранско момиче! Вместо той нея, тя него успя да утеши. Колко хубаво щеше да бъде, ако се сбъднеше онова, което си пожела пред рибката! Ако си намереха своята планета, ако завинаги останеха заедно…

Още много хубави неща си помисли Ники за нея, забравил, че изкуственият й мозък все още е включен. Разбра го, когато тя внезапно го подкани:

— Хайде, кажи ми всичките тези неща с думи!

Момчето почервеня, сякаш наблизо бе избухнала някоя червена звезда. Пък сега наблизо нямаше червени звезди.

— Видя ли, ако и аз имах такъв мозък, нямаше да ме караш да го повтарям!

— Пак щях да те карам — не го остави тя. — Не може без думи, думите са по-важни!

— Е, голяма глупост изтърси! Думите били по-важни от мислите! Безсмислени думи колкото си щеш!

— Буф, Ники, голям си спорлю! Глупави мисли има колкото си щеш, но глупави думи няма! Те са такива, каквито ги направят мислите. Те са само облеклото на мислите. Как ще съществуват мислите без думите?

— Ще стърчат голи и ще треперят от студ — засмя се Ники, защото иначе трябваше да се признае за победен.

Нуми допълни с предишната си мила усмивка:

— И ще се чувстват самотни и тъжни, като не могат да се облекат в хубави думи, за да се покажат някому.

Много поетично го каза. И сигурно сама си го измисли, защото изкуственият й мозък е пълен само с формули и закони. Той едва ли можеше да разбере защо е толкова важно за едно момиче да се покаже някому в хубави дрехи и с хубави думи.

— Хайде, Ники, кажи ми онова, което си помисли одеве! Кажи го, моля те!

— Вие, момичетата, сте голяма досада — ядоса се Ники. — Като си навиете нещо на пръста…

Нуми объркано погледна пръстите си. Пак се бе сблъскала с непознат за нея земен израз.

— Кажи ми поне какво си казал на тази риба, която видях в представите ти, защото не го разбрах добре! Тя умееше ли да говори?

Това, естествено, момчето съвсем пък не можеше да й признае, затова извика:

— Ей, ако всички на Пира питат така, няма да ви стъпя на планетата, така да знаеш! Я по-добре виж къде се намираме, защото излязохме вече от тунела!

Нуми сигурно бе усетила, че заканата му е шеговита, защото не се обиди. Само се усмихна мъничко хитро и мъничко виновно, а после се загледа през окото на Мало.

Шареният звезден тунел наистина бе се разтворил в мастилото на космическото пространство. Отново бяха изгрели отделните звезди и звездните купове, и разноформените галактики. Внезапно Нуми силно се задъха и засочи ту с едната ръка, ту с другата.

— Ники, Ники! Това небе ми е познато! И онова съзвездие там, и другото до него…

— Да не би… — не посмя той да изрече предположението си.

— Пира — скочи момичето. — Отиваме към Пира!

А Николай Лудогорски добави едно земно „ура“. Той не знаеше, естествено, как ще го посрещне тази чужда цивилизация и какво ги очаква там, но щом тя раждаше момичета като Нуми, сигурно всичко на нея щеше да е чудесно.

9ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ОТКАЗВАМЕ ОТ ДУМИТЕ. РАДОСТ И БЕЗКРАЙНА МЪКА. КАКВО МОЖЕМ ДА ОЧАКВАМЕ ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Планетата беше обвита в синьо-розов воал, но скоро през него запрозираха континенти и морета. Нуми радостно назоваваше имената им — все мъчни за запомняне, а много приятни със своето звучене. Ники обаче изпитваше безпокойство.

— Оттук би трябвало да се виждат вече големите градове.

— Ние нямаме градове като вашите — успокои го Нуми. — На Пира живеем сред горите и в планините, и на плуващи островчета в моретата. А цялата индустрия е на близките пустинни планети. Така си пазим природата чиста.

Но тревогата на момчето не се разсея. То не бе забравило, че според науката тук и на Земята трябваше да са изминали може би цели столетия и всичко ще се е променило. Нуми отгатна състоянието му и продължи да го успокоява, а навярно успокояваше и себе си.

— Мало сигурно избира място, където никой да не го види. Така направи и когато спаси космолета ни. Стовари ни в един резерват, където изобщо не влизат хора, за да не смущават животните.

— Но какво ще правим там? И ако ни нападнат някакви зверове?

Нуми се засмя.

— Ти не се уплаши от ония чудовища, сега от нашите мили животни се боиш. Нищо страшно няма. А нали си имаме и радиостанция в шлемовете, и компаси, лесно ще стигнем при хората.

Ники искаше да се радва като нея, а все не успяваше.

— Нуми, но ние нямаме пари, за да си купим инструментите!

— Пари ли? — учуди се момичето и пак се засмя, просто защото му беше много, много радостно. — Бъди спокоен, ще ни дадат всичко, каквото ни трябва.

— А дали няма да е нахално, ако поискам да ми присадят като твоя мозък?

— Не, разбира се. Но не бива да се отказваме от думите, Ники. Откаже ли се човек от думите, сигурно ще престане да бъде човек. Аз така си мисля — рече тя и стреснато се вторачи в него. — Не, не бива да го искаш. Ти си земно момче, а пиранският мозък ще те направи съвсем друг.

— Какво от това? — рече Ники нехайно, защото на кое земно момче не се иска да се отличава от останалите хора!

— Тогава аз може би ще престана да те обичам.

— Много важно! — изтърси той в смущението си.

Нуми бе готова вече да заплаче.

— Не е ли важно за теб?

— Буф, ама не почвай пак! — извика Николай. — Исках да кажа, че не е толкова страшно. Тоя мозък нали също ще се изключва? Като ти се прииска да ме обичаш, натискам копчето и казвам: Готово, Нуми, обичай ме сега колкото си щеш!

Оказа се, че пиранските момичета също лесно преминават от сълзите към смеха и на Ники му олекна. Олекна му не само на душата, олекна и цялото му тяло, защото Мало бе изключил гравитацията около себе си и се спускаше, лек като пухче от топола, над една безкрайна, радостно зелена гора.

Щом тежестта се върна в телата им, Нуми го дръпна и бързо запълзя към мястото, откъдето се излизаше.

— Няма нужда да слагаме шлемовете. Нашият въздух е по-добър и от вашия.

Ники не беше толкова нетърпелив и успя да съобрази:

— А Мало кога ще се върне да ни вземе?

Бяха допълзели вече в просторната утроба на космическия Пегас и Нуми се изправи, запалила фенерчето си. В ярката му светлина Ники я видя доста объркана, затова добави предвидливо:

— Трябва да му кажеш колко ще останем тук.

— Буф, Ники — въздъхна момичето. — Знам ли отсега колко ще ми се иска да остана?

— Но ако отлети много надалеч и престане да те чува? — рече момчето все така внимателно, за да не обиди чувствата й.

— Няма да ни изостави. Ще го помоля пак да дойде, щом го повикаме. Нека така направим, а?

Ники се съгласи, но в гърдите му продължаваше да трепка, вместо радост от близката среща с Пира, предишното не хубаво предчувствие. Предпочиташе да бяха кацнали за инструментите на Земята, макар че сигурно също нямаше да му е лесно да реши колко време да останат на нея.

Пиранката постави пръстче зад ухото си, за да е сигурна, че изкуственият й мозък действува, и така се напрегна да внуши на Мало желанието им, че неволно го заповтаря шепнешком. Щом видя, че устните й престанаха да мърдат, Ники запита:

— Какво ти отговори?

— Не знам. Вече ти обясних, че той само ми внушава своите отговори.

— И нищо ли не ти внуши сега?

— Сигурно ми е внушил, защото чувствам, че трябва да изляза и че няма нищо опасно. И съм уверена още, че космосът принадлежи вече на хората, че ние ще пътуваме из него когато и колкото си поискаме. Това е хубав отговор, нали?

— Хм — рече Ники. — И ти и аз ли? Така ли го чувстваш?

— И ти и аз. Повярвай ми, така го чувствам — отвърна тя, но като че ли не беше много уверена. — Нека да изляза вече, Ники, моля те! Нямам търпение да видя къде сме кацнали.

— Сложи си шлема — заповяда той строго, защото все пак не бе повярвал истински на думите й. — Сложи го, ти казвам! Не се знае какво е станало на Пира.

Нуми послушно нахлупи шлема на главата си, сръчно го затегна, помогна му да затегне по-бързо и той своя. После закачливо почука с пръст по лицевото стъкло, точно над носа му.

— Не се ли радваш?

Гласът й нахлу сега по шлемофона направо в мозъка му, гальовен и нетърпелив.

— Как да не се радвам — усмихна й се той. — Ще си взема и чантата. На вашите деца ще е интересно да видят земните ни учебници. Дано Мало ме пусне с нея.

— Опитай! Хайде! — възликува гласът й в ушите му, а тя самата вече се гмуркаше с шлема напред в меката стена на Мало.

Настъпи пълен мрак, защото Нуми бе отнесла и светлината със себе си. Ники извади своето фенерче, та да намери чантата си, но когато се наведе за нея, сякаш някой силно го ритна изотзад. Той полетя ужасяващо леко и се блъсна в отвъдната стена, която го отхвърли като гумена и момчето увисна по корем във въздуха. А това можеше да означава само едно: Мало пак бе изключил гравитацията в себе си, за да излети.

— Нумиии!

Вместо отговор в шлемофона му избълбукаха ридания.

— Кажи му да се върне! Бързо! Няма да взимам чантата.

— Не… пре… къснато му казвам — отвърна гласът й, накъсан от плача. — Той… той…

— Успокой се — извика Ники. — Така няма да те разбере.

Шлемофонът изхлипа още няколко пъти в ушите му и утихна в страшно мълчание. Безтегловността обаче не изчезна. Ники почака още няколко секунди и пак я извика, двойно по-изплашен от мълчанието й.

— Не се връща — изхлипа тихичко, сякаш много отдалеч, гласът на момичето. — Вече почти не го виждам.

— Нищо ли не ти каза? Чуваш ли ме, Нуми? Нищо ли не ти отговори тоя подлец?

— Ох, не го наричай така! Не знам! Ка… каза ми, каза ми онова, което и по-рано… Хората трябвало сами…

— Спри да плачеш, чуваш ли? Така няма да ме чуеш! Аз трябва да ти кажа…

Но и той не успя да довърши, защото внезапно падна върху меката долна стена на Мало. Гравитацията отново бе се върнала в него. Значи той бе напуснал атмосферата на Пира, готов да се гмурне в поредния звезден тунел.

Ники още по-отчаяно завика скъпото му име. Но шлемофонът не отговаряше вече нито с плач, нито с думи, нито дори с тихичкото попукване на работещото радио. Мало бе отлетял толкова надалеч, че вълните на мъничкия предавател не успяваха да го настигнат.

Момчето се сви на кълбо като от стомашна болка и заплака. Заплака, както много отдавна не бе плакало и както не се полагаше на едно вече четиринадесетгодишно момче, което смяташе себе си за мъж и за стар космически вълк.

Но и плача му никой не чуваше. Мало или беше безсърдечен, или можеше да възприеме от хората само телепатичните импулси на Нумините два мозъка. А звездите… звездите са толкова големи и толкова заети със своите си работи, че едва ли обръщаха внимание на мъката на някакво земно момче.

Жестоко е, но е така. Който от вас се е опитвал да каже нещо на звездите, знае много добре, че те изобщо не се интересуват от нас. Затова и ние, хората, не бива да очакваме от тях нито помощ, нито дори съчувствие, а сами да си се оправяме във Вселената както знаем и както можем.