До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники, Научнофантастичен роман за деца)

1МАЛО НЕ ДАВА ОБЯСНЕНИЯ. САМ НА НЕПОЗНАТА ПЛАНЕТА. КАК СЕ ПЛАЧЕ НА БЪЛГАРСКИ.

— Защо бе, Мало — попитах го със същата болка и аз, самият автор — защо, о мъдри, всемогъщи и многоуважаеми Малогалоталотим, защо раздели тия две мили деца? Нима те обидиха с нещо? С какво се провиниха? Та те не искаха кой знае колко много! Вселената е пълна с безброй планети, а те искаха някоя съвсем мъничка, на която да са винаги заедно! Твърдиш, че хората трябвало сами да намерят пътя един към друг. Добре, но как ще го намерят през тези невъобразими разстояния? Защо отказваш да им помогнеш? И никога, никога ли вече няма да ги събереш отново?…

Не, Мало и на мен не даде никакво обяснение за постъпката си. Дори не ми внуши какво да правя по-нататък с моите любими герои. Или може би аз просто не умеех да възприемам внушенията му, защото, също като Николай, притежавам само един най-обикновен земен мозък. Затова не ми оставаше друго, освен да го помоля поне да върне момчето живо и здраво на нашата си Земя.

А то продължаваше да лежи в утробата му, почти безчувствено от отчаяние. И когато върху му се стовари страховитият удар, с който Мало се гмуркаше под това проклето пространство, Ники си помисли, че ще е по-добре наистина да умре там, в безвремието. Не му се събуждаше вече в никакви други времена и пространства. Защото за какво му е да живее така безкрайно самотен, след като това безмилостно време бе отнело и родителите, и приятелите му, а сега завинаги го отделяше и от Нуми?

Той не бе всмукал от предпазното лекарство и щеше сигурно да спи още дълго, ако не бе го разбудило нещо така необяснимо и страшно. В светлината на неугасналото си фенерче той видя стените на Мало да се приближават към него с ужасяващи гърчове. Голямото преди помещение, в което, според разказа на Нуми, били се побрали всичките петдесет пиранци от техния повреден космолет, сега се свиваше с бързината на балон, чието гърло някой бе отвързал. Умираше ли Мало? Защо се гърчеше като в предсмъртни мъки? Ники скочи на колене, протегна ръце да се запази от приближаващата го стена, но ръцете му потънаха в нея. Едновременно с това другата стена силно го притисна отзад и той полетя нанякъде. Полетя като изстрелян в непрогледен мрак и падна върху нещо твърдо и неравно. Не усети болка, само леко замайване. Дори фенерчето не изтърва, то само бе изгаснало в ръката му, с която се подпря при падането.

Сега около него имаше някаква възрозова светлина, но тя идеше от Мало, който отново се издуваше и нажежаваше. Значи той не умираше, а просто бе го изхвърлил от себе си като непотребна вещ и се готвеше да отлети. Само след секунда още той се издължи нагоре и се откъсна от черната почва под тях.

— Мало, защо… — викна момчето подире му. — Малооо…

Напразно! Загадъчното същество бързо се превърна в мъничка оранжева звездица и изчезна сред звездния безброй.

Звездите наистина бяха безброй. Толкова много звезди Ники не помнеше от никое небе. Те светеха ясни, неподвижни и студени, сякаш ги гледаше през бинокъл. И въпреки това наоколо му цареше необикновено дълбок мрак. Къде ли се намираше?

Той стисна фенерчето в дланите си и то послушно светна. Поднесе към него лявата си китка с уредчетата. Те предупреждаваха с най-тревожните си светлинки: не бива да сваля нито скафандъра, нито шлема! Тук цареше чудовищен студ, а въздухът… Въздух навярно изобщо нямаше и затова звездите изглеждаха толкова близки и големи. Краката му бяха потънали в цяла педя зърнест прах, а тук и там над него стърчаха остри камъни, които хвърляха зад себе си още по-черни сенки. Сред тях той съзря чантата и земните си дрехи. Значи Мало също бе ги изхвърлил.

Ники направи крачка към тях, като към единственото му близко нещо, макар те да не му бяха нужни, и залитна. Сега отново усети и лекотата в тялото си. Той познаваше вече тази лекота — от Мало, когато унищожаваше гравитацията в себе си, и от планетата с двойните чудовища. Тук тя не беше толкова силна, но му подсказа нещо, което окончателно го смаза. Мало не бе го оставил в безлюдно място на Земята. Това бе чужда планета с многократно по-слабо притегляне. Това бе още планета, на която, според показанията на уредите, дори вируси не съществуваха.

Ники седна предпазливо край вещите си и угаси фенерчето, защото то осветяваше около него само един кръг, пълен с отчайваща пустош. Защо Мало го захвърли тук? По-добре направо да беше го убил! Далеч преди да се изчерпеха запасите му от вода, храна и въздух, той щеше да умре от мъка и от самота. От тази сигурно най-мъчителна от всички видове смърт.

Имаше изход, разбира се. Трябваше просто да вдигне шлема си и всичко щеше да се свърши бързо, веднъж и завинаги. Ники си го помисли, съвсем сериозно си го помисли, но не го направи. Все още не разбираше защо Мало постъпи така, след като преди бе се отнасял толкова добре с тях. Не, спасителят на живота сигурно не би могъл да изостави един човек в такива условия. Дали не бе го върнал на Земята, защото там сега е още по-опасно? Дали все пак не е избухнала атомна война, от която хората толкова се страхуваха, че ще унищожи цялата планета? И го е довел тук, където може би е по-безопасно и съществува някаква надежда за него?

Визьорът за нощно гледане в шлема му бе се задействувал автоматично и момчето видя сивочерния зъбер на някаква планина. Изглеждаше твърде близко, но там, където няма въздух, всичко изглежда близо. Към нея ли да тръгне, обратно на нея ли? И трябваше ли изобщо да върви нанякъде? Но кой щеше да го намери тук, дори да имаше някой на тази невъзможна за живеене планета? Дали да не опита все пак с радиото в своя шлем?

Той прокашля свитото си от отчаяние гърло и плахо извика: Ес-о-ес!

Смешно беше, разбира се. До полудяване смешно и той сам не знаеше откъде му хрумна да си послужи с повика за помощ на земните моряци. Но нима нямаше да бъде още по-смешно, ако извикаше на тая непозната планета „помощ“ — на майчиния си език?

Никой не му отвърна. Дори шумолене на вятър не проникваше през шлема в ушите му. Щом няма въздух, няма да има, естествено, и вятър, няма да има и никакъв звук. Защото звуковите вълни се разпространяват само във въздушна среда, досети се бившият ученик Николай Лудогорски. Но радиовълните, те можеха и без въздух. И той пак извика няколко пъти, все по-високо своето, колкото глупаво, толкова и безнадеждно „Ес-о-ес“.

Неочаквано сред неговото „ес-о-ес“ се вмъкна като ехо още едно. Ники не веднага разбра, че го произнесе друг глас. Изкрещя го още няколко пъти и се ослуша. А чуждият глас тихичко и въпросително повтори:

— Ес-о-ес? — после като че ли се позамисли и добави: — Какое там тебе СОС? Кто ты?

— Я! Я! Я! — извика Николай, осъзнал, че го запитаха на руски и неудържимо се разплака, чул тази толкова близка му земна реч.

— Володя, слышишь? Плачет там кто-то, что ли? — рече някому същият глас, който се оказа глас на момиче.

Въпреки това Николай извика:

— Плачет, плачет!

— А почему? — спокойно се учуди момичето, което сигурно се намираше някъде на топло и защитено.

— Я, я, я… сам! — заекна Ники безпомощно. Ако беше залягал в училище повече над руския език, щеше веднага да обясни какво му се е случило.

Момичето му каза нещо, което той не разбра, и трябваше да си признае:

— Не понимаю.

Тогава момичето изрече на друг език, май че беше английски, поне така му прозвуча, а Ники повтори на руски:

— Не понимаю. Я болгарин.

И тогава се случи ново чудо. Момичето се засмя:

— Българин ли? А защо, драги българино, не плачеш на български, та веднага да те разбера?

Подигравката беше твърде жестока, но Ники примря от радост, защо то тя беше произнесена на родния му език.

— Хей, защо млъкна — подвикна момичето в ушите му. — И защо си решил да плачеш по радиото?

— Аз съм сам — обърка се Ники. — Съвсем сам и не знам…

— Намери си приятелка и няма да бъдеш сам — пак се засмя безсърдечното момиче. — Кой си ти изобщо?

— Николай! Николай Лудогорски и… и…

— Не познавам такъв? Откъде говориш?

— Не знам. Някаква чужда планета…

Това кой знае защо възмути момичето:

— Хей, какъв си ти такъв? Руски не говориш, английски не говориш, плачеш като бебе, а отгоре на всичко не знаеш и къде се намираш! Да не си паднал от небето, както казваше прабаба ми?

— От небето, от небето! — горещо я увери Ники, а с това само предизвика новия й смях.

— На главата си ли падна? И на коя точно планета, казваш?

— Не знам — отвърна Ники. — Тук е много тъмно и няма въздух, и е ужасно студено.

Момичето продължи да му се подиграва:

— Виж ти, какво съвпадение! И при нас е същото. А с какъв предавател работиш?

— Не знам. Той е в шлема ми.

— Ето че и това не знаеш. Много си ми странен ти, Николай. Но щом радиото е в шлема ти, значи не си на друга планета. Шеги ли си правиш, или си се загубил някъде?

Ники съобрази, че ако кажеше истината, тази присмехулница съвсем нямаше да му повярва и затова й отвърна, че се е загубил и че се нуждае от помощ. Този път момичето търпеливо го изслуша. После каза на руски на също невидимия Володя да събуди брат му — което Ники разбра — и добави:

— Почакай малко! Ще те намерим. Но ако си правиш шеги с нас, ще те хвърля в най-дълбокия кратер на Луната, така да знаеш!

Заплахата беше изречена доста сериозно, но Ники й се зарадва. Значи се намираше на Луната, която все пак беше близичко до родната му Земя. А отгоре на всичко на нея имаше и българи! Изглеждаше невероятно, но щом, според науката, тук ще са изтекли столетия, то трябваше да е естествено. Нали още преди да отлети с Мало, България си имаше вече свои космонавти! Да, добрият и всезнаещ Мало все пак бе се погрижил той да попадне сред свои хора.

2И СЪС СЪНАРОДНИЦИТЕ НЕ ВИНАГИ Е ЛЕСНО ДА СЕ РАЗБЕРЕШ. АКЦИЯ СПАСЯВАНЕ. СТРАННАТА ЛАГЕР-ШКОЛА

Не след дълго в шлемофона му се обади един малко сънлив мъжки глас. Също на български:

— Хей, момко, какво е станало с теб? Къде се намираш?

— Не знам — отвърна Ники. — Около мен е пълна тъмница. Някакви планини се виждат наблизо.

— Нямаш ли карта, компас? За пръв път ли си на Луната? С какво си дошъл? Кога?

Мъжкият глас го обсипа с тия въпроси, сякаш му се караше. Николай пак си помисли, че ако му каже за Мало, няма да му повярват и отвърна:

— Моля ви, спасете ме! После ще ви разкажа всичко.

— Как си с въздуха? — запита този път мъжкият глас по-разтревожено, а Ники се зарадва, че може да се похвали:

— Имам предостатъчно. И храна, и вода…

— Тогава ще отложим за другия месец — засмя се мъжът. — Щом си така добре запасен.

— Моля ви, бързо! Бързо! — уплаши се Ники.

— Села — обърна се мъжът към момичето, което първо бе чуло повика му за помощ. — Обяви тревога в групата! Три машини! Изгответе план за търсене с пеленгатори, да видя дали ще можете. А ти, момко — рече той на Ники, — стой включен на тази вълна и не мърдай от мястото си. Светлина поне имаш ли?

— Имам фенерче. Много е силно!

— Фенерче ли? — сякаш не разбра думата мъжът. — Добре, запали там каквото имаш и се обаждай от време на време, та да засечем посоката. Аз ще ти кажа кога.

Шлемът му изпука тихичко и замлъкна. Около него отново стана страшно, но не както преди. Ники се загледа към звездите и сега съзря две-три необикновено едри, които се движеха с голяма скорост. Дали това не са вече звездолетите, с които пристигат да го търсят? Звездите обаче бързо отлетяха и се скриха зад зъбера на планината. Тъкмо в този миг обаче мъжкият глас отново се обади:

— Хей, момко, жив ли си още? Хайде, говори! Летим вече.

— Какво да говоря? — зарадва се Ники и побърза да запали фенерчето.

— Какво да е! Пей, да, пей нещо. Някоя весела песен.

— Нищо не ми хрумва — пообиди се момчето.

Мъжът се засмя:

— Май че не ти е до песни сега, а? Но все пак трябва да те чуваме непрекъснато, разбираш ли? Вълната ти трябва да работи, за да я засечем с пеленгаторите. Децата изработиха добър план, трябва да им се признае.

Деца ли го търсеха? — отново изпадна в малодушие Николай, но мъжът го стресна:

— Пей, ти казах!

Имаше право, разбира се. Нали и самият Ники бе карал пиранката да говори непрекъснато, когато я търсеше на планетата с чудовищата. И той запя дрезгаво и доста фалшиво първата песничка, която някога бе научил в детската градина: „Зайченцето бяло цял ден си играло в близката горичка със една сърничка…“

Шлемофонът му гръмна в силен и весел смях.

— Хей, ще ми повредиш ушите с тоя пубертетен глас! Каква беше тая песен?

— Песен — тросна му се Ники. — Всеки българин я знае.

Мъжът не се засегна, но отвърна подигравателно:

— Е, ние пък не сме истински българи! И какво направило зайчето?

— По-добре ме търсете. После ще ви разказвам.

— Казах ти, че те търсим. Говори, говори! Но отсега нататък пей само наум, чуваш ли ме? На колко си години?

Ники не отговори. Що за българи са пък тия? Човек изпаднал в такава беда, а те непрекъснато му се подиграват! Нали в бъдещето хората щели уж да бъдат много, много по-добри!

— Не мълчи, ти казах — скара му се мъжът. — Попитах те нещо.

— На четиринайсет.

Мъжът се засмя отново.

— Хубава възраст! Вземам си думите назад. След две години можеш пак да пееш. Сега само ми разкажи какво е станало по-нататък със зайчето, щом не ти хрумва нищо друго. Хайде, нужно е!

Ники заразказва песничката, но не успя да довърши, защото мъжът го прекъсва:

— Хей, какъв е тоя огън? Ти ли го запали?

— Фенерчето! — зарадва се Ники, защото какъв друг огън ще са видели в тая пустош?

Мъжът пак така странно се учуди на думата?

— Какво е това? Откъде го имаш?

— То е от друга цивилизация.

— Аха! Зайченцето бяло се загубило, друга цивилизация… — рече мъжът. — Слушай, Зайо, да не те е ударил някой метеорит по главата, а? Тука често падат разни камъни. Добре, не е нужно да ни дрънкаш повече глупости. Слизаме.

Въпреки поредната обида, Ники почти затанцува от радост, размахвайки пиранското си фенерче. И с други неща сигурно щеше да ги смае, не само с него!

Някакъв топчест предмет, опасан от ярко светеща ивица, се спусна точно на границата, която очертаваше светлината на фенерчето със студения лунен мрак. Ники вдигна чантата и дрехите си и залитайки, предпазливо се упъти към него.

— Изгаси това чудо, че не мога да те вида! — рече му все така сърдито мъжкият глас в ушите и Ники побърза да угаси фенерчето.

Две яки ръце го подхванаха и го натикаха в тесния отвор на чудноватото превозно средство. Впрочем, не беше нужно да са толкова яки тия ръце, защото, както е известно, на Луната всичко тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята.

Вътре беше тесничко. Светлина — зеленикава и червеникава — идеше само откъм пулта за управление. Сред тоя червеникаво-зеленикав здрач седяха трима души в бухнали и сигурно тежки скафандри. Шлемовете им също бяха много по-големи от този на пиранския скафандър. Четвъртият, онзи, който бе го качил в планетолета, се вмъкна подире му, но и наведен беше по-едър от другите. В тъмнината Ники не различаваше добре лицата им. Той опипа ръкава на Ники и в шлемофона му гръмна познатият вече мъжки глас:

— Хей, Зайо, не ти ли е студено в тия дрешки? Откъде ги имаш?

— Това е скафандър от друга цивилизация.

— Добре, добре — рече с нова досада мъжът. — Седни сега там.

И сам седна с гръб към останалите пред пулта. Още преди да бе се настанил както трябва в посоченото му полегато кресло, Ники усети една тръпка в тялото си. Сигурно вече излитаха. А в превозното им средство навярно също нямаше въздух, щом всички си седяха с шлемовете на главите. Примитивно изглеждаше — целите му стени наоколо бяха заети от тръби и апаратури. Спасителите му имаха грамадни цилиндри за кислород на гърбовете си, но нали все пак се намираха на Луната? Напреднало бе човечеството.

— Другари, аз много ви благодаря! — каза плахо Ники, защото общото мълчание го подтискаше.

— Моля, моля — отзова се грубоватият мъжки глас. — Само че е безсмислено да го казваш сега на другите. Те няма да те чуят, защото шлемофоните им работят на друга вълна, а и не знаят български. Тук само сестра ми и аз сме българи. Затова е по-добре, докато стигнем, да си помислиш какво точно ще ни разкажеш за себе си. Откъде си, как си попаднал на това място и защо не дойде със собствените си крака до базата, като си само на километър от нас, ами разбуди целия лагер за нищо работа!

Ники отново се възмути в себе си от това отношение. Значи само двама българи имало тук, а и те, вместо да се зарадват на земляка си, вместо да му съчувстват, сега пък му се караха.

— Но аз ви казвам истината! Защо не ми вярвате?

— Много просто, приятелю — рече мъжът и ръцете му се раздвижиха над пулта, — ние сме убедени, че ако някой дойде от друга цивилизация при нас, той няма да се казва Николай. Може да се казва например Врън-мрън или Кракомъколикодаковако, но не и Николай. И няма да ни разправя приказки за бели зайчета. А сега ще прекратим разговора, защото аз трябва да превключа на вълната на базата.

Ники въздъхна горчиво. Колко бе мечтал някога, четейки научно-фантастични романи за бъдещето, сам да попадне някак си в това бъдеще, а ето че то не било особено приятно. Какво ли е заварила и Нуми, горката, на своята Пира? Дано поне на нея да са повярвали бъдещите пиранци!

Тази странна лунна база, в която имало и деца, наистина се оказа съвсем близо, защото само след минутка лунолетът кацна. Попълзя известно време нанякъде, после изведнъж през кръглите му прозорчета-илюминатори нахлу ярка светлина. Сега Ники видя добре през шлемовите стъкла лицата на тримата си мълчаливи спътници. Бяха изненадващо дребни, на десетина-дванайсетгодишни момчета, и му се усмихнаха много дружелюбно. Подканиха го с жестове да стане, помогнаха му да излезе през тесния шлюз. Ники скочи на някаква силно осветена площадка. Намираха се в нещо като гигантски хангар. Десетина подобни по-големи и по-малки лунолети стояха наоколо на начупените си като на гигантски паяци крака. Иззад тях изплуваха още няколко нисички момчета в скафандри. Именно изплуваха, защото в тази намалена гравитация движенията им бяха плавни като на водолази под водата.

Те просто доизбутаха на ръце техния лунолет между другите и всичко приличаше повече на детска игра. Ако не бе преживял досега толкова фантастични неща, би си помислил, че сънува. Щом свършиха, момчетата го наобиколиха с весели усмивки и въпреки че бяха чужденци, както бе му казал българинът, явно му се радваха. За разлика от неговите земляци.

— Това са останалите, които те търсеха — рече българският глас в шлемофона му. — Да вървим сега да спим!

Тоя пък поспаланко! — ядоса се Ники. Човек се връща от космоса след столетия може би, а тоя си мисли само за спане! Но нищо не каза и послушно го последва, сподирен от групата.

Отвориха някаква врата с множество колела, които най-напред трябваше да бъдат развъртени. Тя беше металическа, с меки уплътнители по края. Затвориха я по същия начин, прекосиха малък коридор и влязоха зад втора подобна врата. Тук помещението изглеждаше вече обитаемо, имаше и въздух, защото всички припряно засваляха шлемовете и скафандрите си. Из тия тежки и тромави скафандри се пръкнаха малки момчета в разноцветни, полепнали към телцата им трика. Но по-голяма бе изненадата му, когато от скафандъра на българина излезе не някакъв грамаден мъж, а един около двадесетгодишен момък, висок колкото него, с тънко и крехко телосложение. Ники спокойно би му излязъл насреща за един бой, без да се опасява от поражение.

— Ти няма ли да се преоблечеш? — запита го момъкът, като видя, че той свали само шлема си.

Ники, който бе разпознал сред останалите по трика момчета и едно късо подстригано момиче, се смути.

— Аз… аз нямам нищо отдолу.

— Отдолу си гол, така ли? И с това навън и вътре? — изненада се младият българин, като безцеремонно заопипва тънкия му и мек скафандър.

Ники оживено заразказва как го топли и храни скафандърът, колко добре се чувствува човек в него. Показа му и тръбичките шлема, извади от джоба резервните патрончета с храна, вода и въздух, фенерчето, лъчевия нож и газовото пистолетче.

Момъкът видимо се изпълваше с по-голямо уважение към него.

— Ако не бяхме те вдигнали от там, нямаше да повярвам, че има такива скафандри. — Той каза нещо на другите деца, само че Ники не разбра какво си говореха. Стори му се, че говорят ту на неразбираем руски, ту на още по-неразбираем за него английски. После момъкът отново рече на български: — Чие производство е?

— На цивилизацията Пира.

— Стига вече с тия чужди цивилизации де! Ако продължаваш така, ще повикам лекаря! Впрочем, извинявай, как се чувстваш? Здрав ли си?

— Напълно! — увери го Ники.

Момъкът го огледа усмихнато, но сякаш в очите му имаше повече насмешка.

— Затова и не те попитах. Здраво момче ми се виждаш. И доста добре си израсъл, явно не си от тук. Само дето си решил да си играеш на загубеното зайче. Хайде, ще пием по един чай! Все пак успя да ме разсъниш.

И той тръгна към насрещната врата. Децата, сякаш това и чакали, награбиха чантата и земните дрехи на Ники, а той тръгна подир сънародника си все още със свито сърце. Защо не му вярва тоя българин? И скафандъра му показа, който явно превъзхождаше техните, и всичко останало! По ония планети по-лесно приемаха чуждите жители. Толкова ли е трудно човек да се разбере със сънародниците си, па макар това да е и след столетия?

Той беше забравил, че някога и на Земята не винаги това му се е удавало, а сигурно всеки ще потвърди, че има много случаи, когато никак не е лесно да се разбереш дори със съседите си.

3КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЛУННАТА БАЗА. НИКОЛАЙ ЛУДОГОРСКИ СЕ ПРЕВРЪЩА В ДЯДО НИКИ. ПЪРВА ВЪЗДИШКА ЗА НУМИ

Влязоха в нещо като трапезария с голи бетонни стени, студена и неуютна. Зад висока стъклена преграда се виждаше кухнята. Там също беше чисто и грижливо подредено, но все така бедняшко. Като в стара туристическа хижа. Късо подстриганото момиче и едно от момчетата изтичаха да направят чая, а момъкът, който, изглежда, бе водачът тук, седна край дългата маса.

— Ако си гладен… — рече той на Ники и му посочи мястото край себе см.

Николай побърза да го увери, че не е, пък и наистина не чувствуваше сега глад заради прекомерното си вълнение. Каква беше тая база? Уж в далечното бъдеще, пък всичко е толкова бедно. И като че ли е пълна само с деца. Възможно ли бе да се намира наистина на Луната? Той щеше тъкмо да запита, когато в трапезарията се втурна едно нежно и крехко момиченце в кокетно розово трико и още от вратата извика:

— Къде е бялото зайче? Това ли е?

Ники смутено се изправи, а момичето го зяпна изненадано, после каза пресилено весело, защото също бе се смутило:

— Я какво хубаво момче съм открила! Здравей!

Ники се изчерви и пое подадената му ръчица. Знаеше, че няма защо да се срамува в красивия пирански скафандър, но въпреки това се засрами.

— Това е Села — представи я, развеселен от общото им смущение, момъкът. — На нея ще благодариш! Тя беше дежурна в свързочния кабинет. Открила те е, защото обича да си играе с радиостанцията. Все търси сигнали от чужди цивилизации. Така че с нея ще намерите общ език.

— Брат ми, не се подигравай — скара му се тя. — Както виждаш, полза има. Николай, ти сигурно си от Земята. На четиринадесет години, пък си такъв голям!

Тя сигурно бе подслушвала по радиостанцията пеенето му, а това още повече го смути. Той отвърна плахо:

— От Земята съм, но сега не идвам оттам.

— Села — каза момъкът, — ако си предала дежурството, върви да спиш!

Ники очакваше тя да се сопне на брат си, но момичето посърна.

— Жестоко е, брат ми! Моля те! Вее пак аз го открих, нали?

Брат й отстъпи, покани и другите деца от спасителната команда да седнат около дългата маса. Те с учудено шушукане бяха разглеждали чантата и земните дрехи. Пристигна и чаят в огромна ароматно димяща кана. Всеки сам си наливаше от нея в големи и тежки на вид чаши. Но нали тук всичко беше много по-леко, Ники не улучи добре наклона на своята чаша към устните си и се опари от горещата течност. Децата весело се оживиха.

— Ти май наистина си отскоро на Луната — каза момъкът. — Кога си дошъл?

— Току-що — отвърна Ники. — Но нека вече да ви разкажа! Вие ли ще им превеждате?

Запита го, защото наистина бе чул, че останалите деца говореха на друг език. А някои от тях явно бяха от друга раса. Имаше няколко азиатски личица, бледо-мургави, с полегати очи. Имаше и две, които явно бяха потомци на негри. Момъкът се поусмихна:

— Ще им превеждам. Стига да е полезно и поучително.

Николай отново се ядоса на насмешката му, но това го накара да се съсредоточи и да съобрази кое от неговите приключения щеше да бъде най-убедително за тях. Той не се разпростря надълго, отложи за друг път преживелиците си по другите планети. Разказа им само за Мало, за Нуми, спомни си и датата, на която бе излетял с тих от Земята. За доказателство извади още учебниците си от чантата, показа им отбелязаните дати на тяхното отпечатване.

Децата удивено ги заразглеждаха. Когато той привърши разказа си, момъкът ваза:

— Слушай, Николай, не бива да се сърдиш, че ни е трудно да ти повярваме. Тези учебници може да ги имаш и от другаде. В библиотеките на Земята е пълно със стари книги. Вярно, скафандърът ти и другите неща са наистина смайващи, но може някъде на Земята да са изобретени вече. Ти не ги сравнявай с нашите. Тук цялата ни техника нарочно е стара и примитивна. Ние сме специална база. Съгласен ли си да направим една проверка?

Ники кимна с готовност, а Села, която бе седнала насреща му и го гледаше вече почти влюбено, боязливо то запита:

— И не те ли е страх от изобличение?

— Защо ще ме е страх? — отвърна Ники, но все пак се обезпокои. — Как ще го проверите?

— Много просто — рече брат й. — Села ще попита Земята. Ако наистина някой си Николай Лудогорски е изчезнал по такъв начин от Земята, сигурно ще е записано някъде. В главния справочен колектор за космически изследвания се съхраняват всички измишльотини за срещи с чужди цивилизации. Да го попитаме ли?

Ники кимна по-уверено. Та нали още по негово време се събираха всякакви разкази за летящи чинии, не можеше и неговият случай да не е отбелязан.

А Села вече бе хукнала нанякъде. Настъпи мълчание и Ники, като не смееше да разказва повече в очакване на проверката, запита:

— Значи сме на Луната, така ли? И каква база е това?

— На обратната й страна — отвърна момъкът. — А тук се тренират бъдещите граждани на космоса. Закаляват се, учат се да живеят и да работят в тежки условия, защото оттатък, в града, човек много се изнежва.

— И само деца ли са?

— Все на твоите години. А аз съм от ръководителите. Ние сме пет души. Студенти сме по педагогика и тук се учим да възпитаваме такива като теб. Впрочем, аз се казвам Александър. Можеш да ми казваш Сашо. А ти какво мислиш да правиш по-нататък?

Ники, който тъкмо бе се възхитил от тази детска лагер-школа на Луната, и то на обратната й страна, където е вечна нощ, изведнъж посърна.

— Не зная. Всичко за мен сега е ново, непознато. И сигурно нямам вече никакви близки на Земята.

Александър го изгледа с недоверие, но внезапната тъга на момчето изглеждаше съвсем искрена. Рече:

— Ако тук ти харесва, можеш да останеш при нас до края на курса, пък после ще решиш.

Ники не знаеше какво да му отговори, а и не успя да стигне до някакъв отговор, защото Села се втурна в трапезарията, по-розова от розовото си трико. Извика възторжено:

— Вярно е, вярно е! В колектора има записано такова необяснено произшествие, както го разказа той. На същата дата и същото място. Станало е пред много свидетели…

Села продължи на руски език към другите деца и очите им също светнаха възторжено. А студентът-българин прегърна раменете му.

— Хей, Николай, ако това е вярно, ти наистина си цяло чудо на природата!

В трапезарията нахлуха още деца, вероятно разбудени и осведомени вече от Села. Заподскачаха около него, викаха едно през друго, завъртяха се в някакъв шеметен танц, който изглеждаше много смешен заради намалената гравитация. Пристигнаха сънени и останалите студенти-ръководители, но напразно се опитваха да въведат ред и тишина. Защото децата са си деца, дори когато се намират на обратната страна на Луната.

Николай отведнъж се почувствува добре сред пъстрата и разнолика детска компания. Да, умният Мало явно бе съобразил къде да то остави! Поразтревожи се само когато лекарят, също млад мъж, го отведе в един тесничък кабинет, пълен с разни медицински уреди и го запреглежда. Александър обаче скоро му съобщи, че всички уреди са го определили като напълно здрав и не носещ никакви чужди вируси или бацили.

Върнаха се в трапезарията. Там сега цареше пък необикновена тишина, като на някакво съвещание. Един от студентите-ръководители каза нещо на лекаря и на Александър. Българинът му преведе:

— Децата настояват още известно време да не съобщаваме за твоето пристигане. Но ние, възрастните, смятаме, че нямаме право да крием такова важно за човечеството събитие.

Села, която единствена тук освен Ники разбра думите му, се провикна на български:

— Но те ще ни го вземат! Не си го давам аз моя Николай, аз го намерих!

И се залепи за него, и го хвана под ръка, сякаш някой вече се опитваше да й го вземе.

— Нали ще останеш при нас? Моля те, остани до края на курса!

— Не знам — рече Ники. — Вие ме посрещнахте така лошо. Подигравахте ми се…

— Николай — прекъсна го Александър, — трябва да ни простиш. От векове човечеството търси другите цивилизации и все не ги е намирало, а изведнъж пристига някакво момче и ни разправя такива невероятни работни.

— Не, вие сте просто лошо възпитани — настоя Ники. — Аз посетих толкова други цивилизации и никъде не видях да се отнасят така към своите дядовци. Защото аз съм ваш прадядо, нали така?

Братът и сестричката му разбраха най-после, че той се шегува и избухнаха в смях. Села бързо преведе на цялата публика думите му и естествено от всички страни към него се изсипаха порой молби. На руски, на английски, на български:

— Дядо, молим ти се! Мили дядо, остани при нас да ни разказваш приказки! Мило, мило деденце…

Можеше ли да се откаже на такива молби? Още повече, че не бе разказал на тия мили дечурлига и една стотна от всичките си преживявания. Пък и къде ли другаде щеше да отиде сега? Той се засмя и закима в знак на съгласие.

Избухна всеобща ликуваща радост, която обаче изведнъж замря, щом Александър вдигна ръката си. Изглежда, той бе тук най-главният и сред студентите.

— Дядо Кольо — каза му той на български, — твоите внучета трябва още малко да поспят, защото утре ги чака тежка програма. Ела да намерим и за теб място за спане!

После той каза високо нещо на руски и децата послушно се изнизаха навън.

Надникнаха и в трите спални помещения, които бяха отделени със същите железни херметични врати, докато откриха свободна койка. Да, в тях нямаше никакви друга мебели, освен висящи на стената тесни и люлеещи се койки. Нямаше пижами, преобличания, възглавници, завивки и прочее приготовления за сън. Децата скачаха в тях, както си бяха в същите трика и веднага се умълчаваха.

За Ники това обаче не беше съвсем лесно, защото койката, която приличаше повече на дълга торба, отколкото на легло, се люлееше и бягаше от него. Наложи се Села да му помогне. След което тя с един замах се хвърли в една от съседните койки, без да каже нито думица повече.

Никой не се сети да изгаси осветлението или пък то нарочно бе оставено да свети. Койката също бе доста неудобна като легло. Да, тук наистина не се шегуваха с трудните за живеене условия! И никой изобщо не издаде повече нито звук. Явно децата спазваха строго своя лунен и учебен режим. Но сигурно така и трябва в суровите условия на Луната — оправда ги Ники, защото отново бе се усетил обиден. Много му се щеше да почне още сега да им разказва патилата си. Пък си и спомни, че най-сладките разговори в някогашните пионерски лагери се водеха вечер преди заспиване. А най-много му се говореше сега за Нуми. Къде ли спеше пък тя сега? А можеше и да не спи, защото там времето положително върви не така, както на Луната. Дали си мислеше и тя за него?

Въпреки неудобното легло, Николай бе така уморен, че все пак сънят не закъсня да пристигне и при него. Малко преди това обаче момчето отпрати към незнайната Пира една дълбока и треперлива въздишка.

Според науката подобни въздишки, колкото и да са силни, не можели да се откъснат от притеглянето на една планета, за да стигнат до друга. Науката обаче си го твърди, както и много други неща, без изобщо да е правила някога подобни експерименти. Ето защо е нужно това все пак да се провери.

4ЛУННАТА РАСА. МОЖЕ ЛИ ЕДНА ВНУЧКА ДА ОСИНОВИ ДЯДО СИ. КАКВО Е ДА ТЕ ЗАХВЪРЛЯТ В БЪДЕЩЕТО

На сутринта, сякаш по невидим и беззвучен сигнал, децата наскачаха мълчаливо от койките си, минаха през някакъв тесен коридор, където набързо ги обрулваше като силен вятър струя ароматизиран въздух — това им беше и цялото миене, после все така съсредоточено излапаха в трапезарията бедната си закуска: чаша кафеникава течност, нещо като мляко с малко шоколад и няколко бисквити. Ръководителите им правеха същото и нито един от тях не отворя уста за команда или нареждане.

Ники си остана обиден и гладен. Никой не му обръщаше внимание, а след като толкова време не бе дъвкал земна храна, бисквитите само доразбудиха вълчия му апетит. Той посегна към патрончето с пиранските хапчета в джоба си, но го върна. Може би учените щяха да имат нужда от тях, та да създадат подобна храна и за техните космонавти.

Той се стараеше да прави всичко, което правеха другите деца, а нито Александър, нито Села му казваха нещо. Тя само веднъж примига съучастнически към него, после му обърна гръб и потъна в трескавата суетня, която цареше в базата. Изобщо тия първи часове на сутринта разочароваха момчето. Но който е бил на обратната страна на Луната, знае много добре, че там всъщност няма нито сутрин, нито обед, нито вечер. По простата причина, че слънцето никога не изгрява и не залязва. Луната се върти така, че винаги е само с едната си страна към Слънцето и Земята, а другата тъне във вечен космически мрак.

Чак когато голяма група от децата, сред които и Села, заобличаха големите си скафандри, Ники реши сам да се обади. Приближи се към студента-ръководител, който проверяваше как децата поставят шлемовете си, и рече така, че да разберат обидата му:

— А аз? Казахте, че съм бил събитие за човечеството, пък сега…

Александър се учуди.

— Няма ли да дойдеш с нас на заниманията?

— Какво ще правите?

— Ще изкатерим някой връх, ще се спуснем в два-три кратера. Ще си поиграем на изследователи. Ти си се наскитал по чужди планети, но ние сега се учим.

Това естествено поласка момчето. Удаваше му се възможност още веднъж да се поперчи с пиранския скафандър. И той бързо нахлузи шлема си. Студентът посегна да го спре, но Ники му каза:

— Тук аз мога и през шлема да чувам.

— Това наистина е удивителен скафандър — рече студентът и огледа шлема му от всички страни. — Добре. Ще вървиш със сестра ми. Дадох й допълнителен предавател. Моят също се настройва на твоята вълна, но аз не ще имам време за теб. Трябва да ръководя заниманието. А Села е умно момиче, ще правиш каквото тя ти каже.

Вече в скафандрите, децата приличаха на големи и еднакви бели бръмбари. Затова, когато чу в шлемофона си гласа на Села, Ники не разбра къде се намираше, докато тя не се откъсна от групата и го хвана за ръкава.

— Дядо Николай, хайде с мен! Ще те изведа на разходка, деденце.

Въпреки че беше в големия скафандър, тя пак изглеждаше край него дребничка. Ники се засегна от покровителственото й отношение.

— Ще се справя и сам, бъди спокойна!

Села се засмя.

— О, вярно! Старците са много чувствителни.

— На Земята ми казваха Ники. Съкратено — рече той.

— И аз съм съкратена — пак се засмя Села. — Това е древното име на Луната. От Селена. Не се обиждай, Ники. Когато някой ми е симпатичен, аз обичам да се заяждам с него. Някога при вас не е ли имало такова явление?

Макар да беше мъничка, тя говореше съвсем като възрастна. А пък това явление, както тя се изрази, не беше рядко и някога. Ники сам бе забелязал, че в училище повече се заяждаше с ония момичета, които му се харесваха. Сега обаче не му беше до заяждания и той мълчаливо се остави да го водят.

В хангара децата запреглеждаха четири от топчестите летателни апарати, уверяваха се в изправността им, товареха в тях резервни цилиндри с кислород, разни пакети и торби, после дружно ги заизбутваха на ръце към външната площадка. Лунолетите се придвижваха учудващо леко на начупените си паешки крака, които завършваха с меки гъсенични вериги.

Силно осветената с множество прожектори площадка пред хангара се оказа всъщност дъно на кратер, ограден с черни скали. Явно и цялата база бе вкопана под тези скали заради метеорите, които падат на Луната и са опасни, защото няма атмосфера, в която да изгорят, както това става на Земята.

Децата наскачаха в трите лунолета, а Села го поведе към четвъртия — подир брат си. Ники го разпознаваше само по това, че беше по-висок от децата. Помогна му да влезе, бутна го в една от седалките, сама се тръшна в съседната. Александър седна пред пулта за управление. Влязоха още пет деца и някои насядаха на пода, защото нямаше седалки за всички.

Щом те затвориха кръглата врата зад себе си, лунолетът се вдигна нагоре. Ники видя през илюминатора от лявата си страна как се вдигнаха и другите. А в тях не бе влязъл нито един от ръководителите. Запита:

— Сами ли ги управляват? Не е ли опасно?

Гласът на Села прозвуча твърде нехайно в шлемофона му.

— Иначе пък няма да е интересно.

Сега той вече не виждаше лицето й през стъклото на шлема. В лунолета светеха само скалите на уредите. През илюминаторите надничаше страховитият лунен пейзаж — сивочерен от студения блясък на звездите.

— А какви са двигателите? — запита Ники. — Атомни ли?

— Йонни. Лунолетите нямат нужда от толкова мощни.

Ники още не бе учил за йоните, но не му се щеше да издаде невежеството си. Тия деца, въпреки невръстния си вид, сигурно знаеха много. Щяха ли иначе да ги изберат за бъдещи граждани на космоса.

— А другите цивилизации какви двигатели имат? — запита го Села.

Ники не бе видял там никакви други двигатели, освен раираните ламомагарета на планетата на звездните, но изведнъж му се прииска да си отмъсти за подигравките й.

— На последната планета, където бях, имаха много интересни двигатели. Бяха вградени в петите им. И движеха краката ми така…

Той показа с пръсти по бедрото си как ходеха кривокраките хора от райската планета. Села прихна.

— Хей, Ники, аз имам седем дядовци, но толкова забавен дядо никога не съм имала!

— Защо седем? — изненада се Николай.

— На майка ми бащата и неговия баща, на баща ми бащата и неговия баща, на втория ми баща бащата и бащата на третия ми баща и неговия баща.

На Ники чак му се зави свят от тия бащи, та не веднага пресметна, че тя имаше цели трима живи прадядовци. Толкова ли дълго живееха сега хората?

— Имам трети баща, защото първите двама умряха — поясни Села. — Но и третият сигурно скоро ще загине, та може и дядовците ми да станат повече.

Това съобщение направо го зашемети, а най-вече нехайният тон, с който бе направено.

— Защо трябва да загине?

— Вече пета година се шляе из пръстените на Сатурн, пък там е опасно. И другите двама там загинаха.

Ники съвсем се притесни от толкова трагедии.

— И какво ще правиш, ако пак останеш без баща?

— Защо аз? Да му мисли майка ми какво ще прави, като си избира все такива мъже — отвърна момичето, а накрая взе, че се и засмя. — Аз ще мисля, когато порасна, защото и на мен ми се харесват мъжете с опасни професии.

Как само говореше това малко българско момиче — като зрял и препатил човек! Но всъщност сигурно така трябваше и да бъде. Нали самото то се готвеше да живее и работи в космоса! Ники въздъхна лекичко:

— Пък аз сигурно нямам вече никакви роднини на Земята.

Вместо да му съчувства, странната българка рече:

— Тогава какво ще правиш там? При нас е по-хубаво.

Той погледна през илюминатора към грозното лице на Луната.

— Не мога да си представя, че тук ще е по-хубаво.

— Там е голяма скука — рече Села, но веднага се поправи. — Не ми вярвай, аз си обичам Луната, пък там изобщо не съм стъпвала. Ние, които сме родени тук, вече не можем да живеем на Земята. Поради земното притегляне. За да ида, трябва цяла година да ме подготвят специално, защото нашият организъм не е пригоден за дълго пребиваване там. Нали виждаш какви сме нежнички. Както те гледам, ти сигурно си по-силен и от брат ми, пък той е на двайсет и една години. Но пък сме много по-издръжливи на космическите условия.

— Тогава вие всъщност сте вече друга човешка раса — изрече колебливо Ники. — Космическа, а?

— Засега лунна, но от нея ще се роди и космическата. Затова ти казвам да останеш при нас. Като искаш, разходи се до Земята, разгледай я и пак ела. Пък ако толкова ти е мъчно, че си нямаш роднини, аз ще те осиновя.

Весело момиче беше тая Села, но още не можеше да му стане симпатична. Прекалено дръзко се държеше и говореше като възрастна, а той бе свикнал на очарователната доброта и наивност на малката пиранка, пред която винаги можеше да се поперчи. За да не й остане длъжник, Ники каза:

— Едва ли ще разрешат една правнучка да осиновява прадядо си.

— За теб ще направят изключение — засмя се Села. — Хей, зайченце бяло, ужасно съм любопитна! Я разкажи нещо за оная сърничка от другата цивилизация, с която сте си играли из космоса!

За Нуми той можеше много да разказва, но, така зададен, въпросът го накара да млъкне. И добре, че откъм командния пулт на лунолета избухнаха безшумно няколко червени светкавици, та го избавиха от неудобното мълчание. А и Села подвикна бойко в ушите му „Започва се“ и занадява на рамо торбата, която стискаше между коленете си.

Николай се обезпокои. Какво ли се започваше? Та и как да не се тревожи, като от всичко видяно и чуто досега, той сякаш не бе попаднал отново сред човечеството, а в непозната му цивилизация! А който от вас е бил захвърлян някога така в далечното бъдеще, той знае, че тогава се попада в една наистина чужда цивилизация.

5КАТАСТРОФАТА. АЛЕКСАНДЪР СЕ ДЪРЖИ ОЩЕ ПО-СТРАННО. НА ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА БИЛО ЗАБРАНЕНО ЧОВЕК ДА СЕ ВЛЮБВА

Лунолетът тупна меко върху лунната повърхност. Децата сигурно бяха получили някаква команда, защото трескаво наскачаха, отвориха люка, заизхвърляха навън разни пакети и торби.

— С единия от нашите е станало нещо — каза му Села. — Най-добре е да си останеш тук.

Николай се засегна.

— Аз да не съм бебе? А моят скафандър е по-добър от вашите.

— Тогава сам си търси занимания — отвърна му тя и се смеси с децата, така че той престана да я различава от другите.

Брат й последен напусна мястото си, като помогна и на несвикналия още Николай да се измъкне през тесния люк. Той бе превключил за кратко на неговата вълна.

— Изглежда, ще имаме много работа, Николай. Случило се е нещо лошо. Стой наблизо, да не загубим пък теб.

— Не мога ли да помагам?

— Още не знаем какво точно е станало — избегна прекия отговор студентът и се отправи към останалите два лунолета, които кацнаха един след друг на двайсетина метра от тях. Детските им екипажи също наизскачаха от люковете.

Всички се струпаха около ръководителя си и той им заобяснява нещо, защото ръцете му описваха плавни движения — някой би добавил „във въздуха“, ако забрави, че на Луната няма въздух.

Ники се усещаше излишен и безпомощен, защото те разговаряха на своята си вълна. Звездите не разсейваха светлината си, както в земната атмосфера, не трепкаха живи, а лъщяха като залепени станиолени конфети на тавана на космоса. Шлемът му автоматично бе задействувал визьора за нощно гледане и безжизненият лунен пейзаж изглеждаше сега още по-отблъскващ в своята неподвижност.

Внезапно, сякаш от недрата на самата Луна, излетя някакво огнено кълбо, голямо колкото портокал, освети всичко в зловещо кървава светлина и откри под себе си една черна бездна. Александър се втурна към лунолета, скочи в него, дори не затвори люка му. Кълбото постепенно изгасна, но сега от лунолета се проточиха напред два силни прожекторни лъча и той бавно запълзя на паешките си крака.

Децата заподскачаха подире му, понесли стоварения багаж. Не свикнал още с тукашната гравитация, Ники залиташе, падна веднъж и на колене в стремежа ся да не изостава.

След стотина метра лунолетът се закова на самия ръб на пропастта, от която бе излетял огненият портокал. Прожекторите му прехвърлиха светлинен мост над нея, но не достигнаха отвъдния й край. Децата също запалиха своите малки прожекторчета, закрепени като старите миньорски лампи над шлемовете им, и бързо занареждаха своя товар по края й. Ники внимателно опипа с крака почвата под себе си, легна над бездната и запали пиранското си фенерче. На дъното на пропастта бе навирил крака четвъртият лунолет. Встрани от него лежеше скафандър, който обаче помахваше с ръцете си, следователно детето в него бе живо. Другите деца не се виждаха. Навярно се намираха в преобърнатия лунолет.

— Ники — екна в шлемофона му гласът на Села, — твоето прожекторче е по-силно, дръж го така да ни светиш.

Той пак не разбра къде е. В сивия здрач пред очите му всички деца изглеждаха еднакви и само Александър стърчеше над тях. Той изтегляше от шлюза на лунолета нещо дълго, което приличаше на въжена стълба.

Въжената стълба — тя действително беше такава — се заспуска по отвесната стена на пропастта. Когато стигна средата й тя, изглежда, бе стигнала и своя край. Въпреки това едно от децата веднага заслиза по нея с грамаден пакет на плещите си. Стълбата застрашително го люлееше насам натам. Достигнало края й, то с внимателни движения разтвори пакета и от него рукна втора въжена стълба, закачена за първата. Тя вече опря до дъното. Чак сега Ники разбра колко бе дълбока пропастта, защото, който е ходил на някоя планета без атмосфера, той знае, че там разстоянията много трудно се определят.

Децата едно след друго се заспускаха в пропастта, нарамили кислородни резервоари, апарати, торби. Всичко се извършваше за Ники в абсолютна тишина, като в кошмарен сън. Горе останаха само Александър и три от децата. Студентът клекна за малко край него и го потупа по рамото.

— Какво е станало? — запита Ники.

Този път Александър му отговори.

— Не знаем. Само в началото чух едно „падаме“, после предавателите им замлъкнаха. Дано не са загинали. Само онзи там изглежда жив, той сигурно е изстрелял и ракетата.

Странен ръководител, помисли си Ники, най-спокойно да си стои тук! Какво ще направят тия дечурлига там самички?…

Но те вече правеха нещо. Две от тях клечаха над лежащия, останалите се мъчеха да обърнат машината на краката й. След малко двете довлякоха невръстния лунен жител до стълбата, надянаха последното й стъпало през раменете му, вързаха го. Сигурно бяха дали и някакъв знак или бяха съобщили нещо по предавателя си, защото едно от децата край Ники бързо влезе в лунолета. И ето че стълбата сама заизкачва нагоре пострадалия. Изглежда в лунолета имаше автоматично устройство, което я навиваше.

Щом шлемът му се показа над ръба на пропастта, останалите подхванаха другарчето си и го издърпаха настрани. С необикновена бързина смениха кислородния му апарат и го повлякоха към другите лунолети, които бяха доста далеч. А ръководителят им си клечеше все така безучастно край Ники.

На Николай се прищя да помогне поне при носенето, но нямаше къде да закрепи фенерчето. Долу все още се нуждаеха от силната му светлина. Децата бяха успели вече да изправят катастрофиралия лунолет и сега измъкваха от люка му безжизнени скафандри. Опипваха ги, мъчеха се да ги раздвижат, подменяха кислородните им апарати. Стълбата заснова нагоре-надолу. Двете тук момчета или момичета — не се разпознаваше през мътните стъкла на шлемовете им — все така самички вършеха тежката работа да пренасят пострадалите в далечния лунолет. Ники кипеше от негодувание, викна: „Защо не им помогнеш?“, но Александър не му отговори. Сигурно не бе включен на неговата вълна.

Щом отнесоха и последното си другарче, двете деца затвориха люка отвътре. Светлият обръч около лунолета веднага засия и той се вдигна нагоре. Значи те, пак сами, откарваха пострадалите в базата! Чак сега Николай чу студентът да казва:

— Разправят, че повредата била сериозна. Любопитен съм дали ще се справят. Кислородът им е на привършване, а резервните апарати дадоха на ранените.

Ники избухна:

— Вместо да си толкова любопитен, слез да помагаш!

— Ами ако им се случи, когато няма кой да им помогне? Не се сърди, дядо Николай, но аз съм студент по педагогика и от лунолети разбирам, колкото и те.

Той се изправи и влезе в лунолета. Върна се оттам с два кислородни апарата и някакъв пакет. Ники отново чу гласа му в шлемофона си:

— Добре си ти с твоя вълшебен скафандър! А ние трябва вече да бягаме. Тия са последните резерви. Щом ти е доскучало, дай аз да държа фенерчето, пък ти им ги отнеси.

Сигурно би могъл да ги пусне и по автоматичната стълба, но Ники трябваше да приеме предизвикателството, ако не искаше да се посрами. Той веднага му подаде фенерчето и се зае да съобрази как най-добре би могъл да носи едновременно трите доста обемисти неща. Апаратите имаха ранични ремъци и лесно увиснаха на рамото му, но пакетът нямаше дори дръжка. Значи се налагаше да се държи за люлеещата се стълба само с едната ръка.

— По-бързо — подкани го Александър, — минутите текат.

— А защо не оставите лунолета? Нямате ли тука техници?

— В базата нямаме. Вместо това, Николай, имаме един строг закон. В космоса техника не се изоставя. Е, ако сега не смогнем, ще дойдем пак, но другите групи ще ни се смеят. Хайде, от теб зависи дали ще успеем! И внимавай, защото паднеш ли, никакъв пирански скафандър няма да те спаси!

Ники предпазливо увисна на въжетата. Целият изстина, въпреки топлещия го скафандър. Трудно напипваше с крак следващото меко стъпало, а понеже се държеше с една ръка, стълбата още по-силно се огъваше и люлееше. Едва след двайсетина стъпала налучка някакъв ритъм. Главното беше да не гледа надолу, защото веднага почваше да му се струва, че вече е стигнал и се изкушаваше да скочи, а знаеше, че това е илюзията на безатмосферното пространство.

Не помнеше за колко време слезе. Стори му се по-дълго от година. А не бе стъпил още както трябва на каменното дъно, когато децата смъкнаха от гърба му апаратите, грабнаха пакета изпод мишницата му. Две от тях откачиха своите апарати и надянаха донесените. Останалите избутаха Ники от стълбата и се заизкачваха с такава бързина, сякаш очакваха след себе си експлозия. Сигурно техният кислород беше пред свършване, а тук щяха да останат само ония с новите апарати. Внезапно в шлемофона му се обади гласчето на Села:

— Браво, дядо Ники, за твоята възраст ти добре слизаш по стълбите! Сърдечни благодарности! Можеш вече да се връщаш.

И тя му помаха с ръка, за да я разпознае. Беше се навела над разтворения вече пакет с резервните части.

— Аз имам достатъчно въздух — каза Николай, защото му се искаше да остане край този глас, който въпреки вечната си закачливост, бе му станал по-близък, отколкото гласа на брат й с неговото чудовищно равнодушие към съдбата на децата. — Ако мога нещо да помогна?

— Ще поддържаш духа ни — засмя се в ушите му Села. — Изпей ни за бялото зайче!

— Защо все ми се подиграваш? — обиди се Ники и тръгна към стълбата.

С някакви части в ръце Села изчезна в повредения лунолет, но гласът й го догони.

— Прощавай, държа се лошо! Но аз сигурно се отбранявам по този начин, Ники. Има опасност да се влюбя в теб, пък е строго забранено да се влюбваме, когато сме на обратната страна на Луната.

Както са казвали някога на Земята, Ники си глътна езика. Що за деца бяха това? Сами управляваха и поправяха лунолети, сами се справяха с всичко, а отгоре на всичко дрънкаха едни работи, дето те е срам дори да ги слушаш!…

— Хей, защо мълчиш? — подвикна Села в ушите му. — Не съм ли права? Пък и много смешно ще бъде едно тринайсет годишно момиче да се влюби в такъв старец!

Тя доста силно се задъха. Изглежда работата вътре изискваше големи усилия. Ники още се колебаеше дали да посегне вече към стълбата, когато тя изведнъж се вдигна пред носа му и стремително изчезна нагоре. В кратера нахлу непрогледен мрак.

— Какво стана? — уплаши се той.

Села подаде глава през люка и го простреля с лъча на своето прожекторче.

— Отлетели са. Нямат вече въздух. Не бой се, скоро ще свършим!

И тя пак изчезна в лунолета. Ники изчака очите му да прогледнат отново през нощния визьор и тръгна да обикаля лунолета. Освен няколко одрасквания от камъните, по него като че ли нямаше други повреди. Той постави длан върху металния му корпус и усети дори през скафандровата ръкавица леко вибриране. То ту се усилваше, ту отслабваше. Работеше ли вече непознатият му йонен двигател?

— Хайде, качвай се — подвикна Села. — Ще се опитаме да вдигнем тая глупава машина.

Ники се отправи към люка, съзря пътьом захвърлените празни кислородни апарати и ги вдигна, спомнил си, че в космоса не бивало да се изоставя никаква техника. Села ги пое, после го хвана за китката и го издърпа вътре. Затвори люка подире му. Ники седна на първата седалка. В слабата светлина се виждаше само гърбът на другото — момче или момиче, — което седеше пред командния пулт. Треперенето на седалката се усили.

— Ще тръгнеш, ще тръгнеш! — закани се весело българката.

Ники надникна през илюминатора. Навън бе станало светло от проработилите мощни прожектори на лунолета. Черната стена на кратера се раздвижи, затанцува. Лунолетът сякаш се катереше по нея с кривите си крака. След няколко мига тя се дръпна окончателно и откри безнадеждната пустош на лунното поле.

Който е ходил в ученическите лагер-школи на Земята, знае, че те винаги се намират в някоя много хубава местност, а тук като че ли нарочно бяха избрали най-грозното място на Вселената. Ники чак се разтрепера пред спомена си как бе стърчал самичък сред това прашно и каменно поле, надупчено от черни кратери, и си помисли, че трябва доста да си помисли дали и занапред да остане в тоя странен учебен лагер.

6ЧАСОВЕ ЗА ОБРАТНО. КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ПРИНАДЛЕЖИШ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО. КОМУ КАК ИЗГЛЕЖДА ЗЕМЯТА

Странният млад възпитател ги посрещна сам в хангара на базата. Той се ръкува със сестричката си и момчето, което водеше катастрофиралия планетолет. Изглежда, ги поздравяваше за бързото отстраняване на повредата. После двете деца се върнаха в планетолета да го дооправат и заредят за следващите полети, а Ники чу най после гласа му и в своя шлемофон:

— Как е, дядо Николай, доволен ли си от приключението?

Ники долови в думите му насмешка.

— Всичко това… на сериозно ла беше?

— Несериозно ли ти се видя?

— Не, но…

— Ще ти кажа. Само планетолетът бе повреден предварително и нарочно. Останалото си беше истинско.

— Но нали имаше и ранени! — възмути се Ники.

— Дребна работа! Бързо ще им мине. Важното е, че децата проведоха отлично спасителната акция.

— Но ако някой беше загинал? — не отстъпи Ники, все още смутен от поведението му на ръководител и възпитател.

Двамата вървяха по шлюзовия коридор и Сашо му отговори чак когато влязоха в помещението, където се сваляха скафандрите. Каза, вече без шлем на главата ся:

— Тук си имаме един електронен мозък, който предварително изчислява какво може да се случи и какво трябва да се направи. От него се учим. Но ти не се стеснявай да критикуваш, ако нещо не ти харесва при нас. Сигурно не така сте си представяли някога бъдещето.

Николай не помнеше как бе си представял по-рано бъдещето, но, щом влязоха в трапезарията, се изправи пред нещо действително невъобразимо. Повечето от децата седяха или лежаха на пода в разни изкълчени пози. Други висяха по корем през пейките, а малките чинии с храната пък бяха на пода. От кухнята тъкмо излизаше едно от момчетата, но вървеше… на ръцете си, а таблата с няколко чинии носеше с крака. И никой не се стресна от влизането на ръководителя, нито пък той намери нещо осъдително в хулиганското им поведение. Дори им подвикна весело на руски език: „Не ви желая добър апетит!“.

Отвърнаха му със задружно ръмжене, а той каза на български:

— Ако искаш да се храниш сега като нас, избери си някоя такава поза! — И сам седна върху петите си на един стол край масата.

Ники предпочете да седне на съседния стол както бяха го учили на Земята. Дежурният по кухня сви крака, за да свали таблата пред тях, подкани ги на руски:

— Моля, не си взимайте!

Много странни любезности си разменяха тия тук, ходейки и ядейки надолу с главата! А Ники тъкмо бе започнал да се възхищава от тях. Объркан, той не посмя да посегне към таблата, изчака да види какво ще направи неговият сънародник. Сашо си взе една от чинийките и две сухарчета. Тогава той направи същото, но напразно потърси лъжица или вилица. Огледа се. Децата загребваха със сухарчетата от жълтеникавата кашица. Загреба и той, но гладът го накара да сдъвче цялото сухарче още с първото загребване. Сашо му рече:

— Ти май доста си гладен! Поискай си допълнително.

Ники загреба с второто сухарче и тъкмо съобразяваше как да помоли на руски циркаджията-сервитьор, онзи извика:

— Който не иска допълнително, да си вдигне левия крак.

В трапезарията се размахаха един куп крака, но бяха все десни. Това му се видя толкова идиотско, че не можа дори да го разсмее. Момчето дойде при него, отново сгъна крака и таблата се озова под носа му.

— А, не, не, благодаря! — обърка се Ники, макар да му се щеше да грабне цялата табла.

Беше късно да се поправи и защото децата едно по едно захващаха опразнените чинийки между ходилата си, изправяха се на ръце и така ги отнасяха към кухнята. Ники имаше чувството, че се намира в лудница. Александър обаче навярно отгатна най-после състоянието му и рече:

— В космоса може да се случи човек да яде и в още по-необичайни положения, ако изобщо има какво да яде. Затова тук в лагера ние се учим още да заемаме колкото се може по-малко място в пространството, да дишаме по-малко, да ядем по-малко, да бъдем спокойни във всяко положение. Но като идеш оттатък, ще ядеш колкото и каквото си щеш.

— Къде оттатък? — зарадва се Ники, решил, че е някъде наблизо.

— На другата страна на Луната. Ние там живеем. Ако искаш, ще те изпратим още сега, но на децата ще им бъде мъчно. Те само изглеждат сега равнодушно, защото в дневния режим, както ти казах, ние се тренираме да бъдем спокойни и сдържани.

Той слезе от стола, взел празната си чинийка в ръка.

— Защо не опиташ като тях, а?

— На ръце ли? — изненада се Николай, че го караха да върши същите детинщини.

— Полезно е. Кръвта се раздвижва. Пък щом си бил в космоса, знаеш, че там няма горе и долу. Ще можеш ли?

Насмешливият въпрос го амбицира. На Земята Ники бе го вършил стотици пъти, а тук сигурно щеше да бъде още по-лесно. Той се спусна смело напред, опря длани на пода и изхвърли краката си нагоре. Но тук не беше Земята, тук всичко тежеше шест пъти по-малко и той се пльосна по гръб. Добре, че трапезарията бе се опразнила, та никой не го видя! А студентът не се засмя.

— Не така силно!

Вторият опит също щеше да излезе несполучлив, но Сашо навреме го подпря в кръста. Помогна му да запази равновесие, събра стъпалата му и постави върху тях двете празни чинии една върху друга.

— Бягай сега да ги измиеш!

Ники се съсредоточи, за премества ръка след ръка по пода и скоро тръгна по-уверено. Тук наистина се ходеше на ръце по-леко, отколкото на Земята. И всичко щеше да мине благополучно, ако в трапезарията не бе се втурнала закъснялата Села.

— О! — извика тя. — Това е възмутително! Да караш стария човек да ходи на ръце!

Ники се залюля, поразтвори крака за равновесие, забравил чивиите и те с весел звън хукнаха из трапезарията. Момичето се запревива от смях, а той скочи на краката си със зачервено от нахлулата в него кръв лице.

— Села, не се дръж прилично — смъмри я пак по този странен начин брат й. — И недей да вдигаш чиниите!

— Не слушам! — отвърна тя и веднага доказа, че няма да изпълни нареждането.

Хвърли се на ръце и удивително бързо изтича към едната чиния, спряла се чак в отсрещния ъгъл на голямото помещение. А там направи нещо, което си беше същинска циркова акробация: изви се в заден обръч и вдигна чинията със стъпалата си. За секунда остана само на дясната си ръка, взе с лявата чинията от краката си, захапа я с уста. После по съшия начин отиде при втората чиния, грабна и нея с краката си и победоносно се отправи към кухнята.

— Не се смущавай — обясни брат й на смаяното момче. — Обедът и обедната почивка при нас са и часове за обратно. Така ги наричаме. Тогава правим и говорим обратното на това, което иначе правим и говорим. Така е по-весело.

— И сигурно също е много полезно — предпазливо се обади Ники Лудото, който още беше ядосан заради падането на чиниите, но Сашо сякаш не чу подигравката му.

— Полезно е. Бъдещият жител на космоса трябва винаги да е готов да се срещне с неща, които противоречат на човешкия разум.

И Ники му даде право. Та нали двамата с Нуми сами бяха видели толкова неща, които противоречаха и на трите им разума заедно! Той се препъна, застана този път съвсем уверено на ръцете си и попита отдолу:

— А сега накъде няма да вървим?

Сашо стоеше вече по същия начин край него.

— Браво! Скоро ще станеш отличен ученик при нас. Извинявай, грешка! Трябваше да кажа: скоро няма да станеш отличен ученик. Назад към спалнята!

И зашляпа с длани към спалното помещение, а Ники го последва, едва сдържайки смеха си. Не, тия деца тук наистина си живееха доста забавно, а и техните ръководители изглеждаха славни момчета!

Часовете за обратно продължаваха и в спалнята, защото никое от децата не лежеше в койката си. Едни стояха на главите си като древните йоги. Други седяха с кръстосани крака. Един дори бе качил крака си на врата, а неколцина висяха като обесени на някакви куки по стените. Имаше и такива, които така бяха се сгънали на пода, че приличаха на захвърлени купчинки дрехи. И това ако е почивка! — рече си Ники, но студентът-ръководител извика на руски:

— Аз не предлагам сега никой да не сяда и Николай да не ни разказва своите приключения из космоса.

Ники пак щеше да се обиди, забравил, че те сега си говореха наопаки, но децата веднага изоставиха странните си пози и насядаха като японци върху петите си. Той се опита да седне като тях, коленете му обаче изпукаха, та побърза да изпъне крака. Сашо седна до него, за да им превежда.

Трябваше да започне от самото начало, от гигантската жълта тиква, която бе кацнала пред входа на изложбата, а впоследствие бе се оказала най-загадъчното същество на Вселената. Децата слушаха с вперени в него очи как според пиранската легенда тези малогалоталотими разселили хората по различни планети, за да ги спасят от земетресенията и потопа и само Села се провикна веднъж на български:

— Не може да бъде! Това ти не си го измислил.

Николай се обърка — как така, хем не било вярно, хем пък не го бил измислил? Но Села се смееше насреща му и кимаше окуражаващо. Пак ли наопаки му говореха? Ще вземе и той наопаки да им разказва, та ще видят тогава!

— И после ние не кацнахме на една пустинна планета, а на нея нямаше никакво море и в него не плуваха едни такива риби, които не си отхапваха една друга опашките. И никакъв такъв звяр не ни подгони, който нямаше двуметрови мустаци, ей такива…

Сашо го прекъсна:

— Не им обръщай внимание, карай си нормално — и подвикна на децата на руски: — А вие там, не го слушайте и непрекъснато се обаждайте!

Но момчето не можа да продължи разказа си. Вратата се отвори шумно и лекарят на базата го повика с ръка. Села първа скочи на крака, сякаш готова да се бие за своето откритие.

— Николай не принадлежи само на нас, той принадлежи на цялото човечество — отвърна й лекарят съвсем бавно на руски, сигурно за да го разбере и гостът им от миналото.

Села обаче не се отказа от собствеността си заради човечеството и най-нахално ги последва. В трапезарията го чакаха двама мъже и една жена — в скафандри, но от съвсем друг тип и много по-елегантни от тия, с които си служеха децата. Бяха свалили шлемовете си. Посрещнаха го с дружелюбни усмивки и по много сърдечен начин се ръкуваха с него. Въпреки това Ники бе разтревожен. Жената каза нещо и то прозвуча толкова меко и гальовно, сякаш го изпя. Сашо му преведе:

— Идват от Земята. Дошли са да те вземат. Не се сърди, но нямаме право да те крием! Ще трябва да им разкажеш всичко, което си преживял, ще искат и да изследват това, което си донесъл. Но аз ще дойда с теб като преводач, искаш ли? — Ники посърна, защото още не му се разделяше с тия странни деца. — Хайде, прибери си багажа, пък аз ще се сбогувам с учениците.

Докато си вземаше чантата и шлема, Села застана съвсем близо до него и му пошепна, макар че тук никой друг не разбираше български:

— Ники, а тази Нуми как изглеждаше?

— Като теб — отвърна и той. — Само че с два мозъка.

— Хубава ли беше?

— Да.

— Ясно — въздъхна момичето. — Ти си се влюбил в нея.

Ники се ядоса. Той принадлежеше сега на цялото човечество, а тя го занимаваше с разни глупости! И все пак като че ли му домъчня мъничко за това бойко и весело лунно момиче, което бе спасило живота му. Рече:

— Ти си по-хубава.

Села засия:

— Не ме ли лъжеш?

Той не знаеше дали я лъже — Села наистина беше хубаво момиче, но се чувствуваше виновен пред Нуми и кимна неопределено.

— Слушай — бързо му пошепна тя, защото брат й вече се връщаше и цялата група се готвеше да тръгне, — разкажи им набързо каквото знаеш, дай им всичко да го изследват и се върни! При нас е по-хубаво! Там ще има да те възпитават, да те възпитават… Ще те чакам, чуваш ли?

На площадката пред хангара грееше тържествено с множеството си илюминатори един поне десет пъти по-голям и по-красив планетолет. Вътре в него също всичко беше красиво и удобно, предназначено за дълъг път. Имаше и достатъчно свеж въздух, та можеха да свалят шлемовете си. Ники не усети кога бяха се вдигнали и едва ли бяха летели повече от десетина минути, когато се озоваха над осветената част на Луната.

Слънцето увисна като заслепяваща кълбеста мълния на черното, все така обсипано със звезди небе, а долу се ширна изгорялата пустош на земния спътник. Замижал от слънцето, Ники продължи да наднича през илюминатора, докато зърна някъде встрани, насред звездите една огромна шарена топка, обвита в синьо — розова мъглица.

— Земята! — подсказа му Александър, макар Ники да бе вече я познал.

В първия миг той бурно й се зарадва, но после земното кълбо се разми в бликналите му сълзи. Щом седеше сега тука и можеше да гледа от земен космолет цялата си родна планета, значи времето наистина бе вървяло и там нямаше вече никого, съвсем никого от близките му. И същата тази мила Земя изведнъж му се стори празна като балон.

Момчето така потъна в мъката си, че не разбра кога и къде бе кацнал планетолетът. Не изпита и никакво вълнение пред срещата си с лунния град. А ние не бива да го осъждаме за това. Защото, ако някой от вас е изпадал в подобно положение, той ще потвърди, че не е никаква утеха да принадлежиш на цялото човечество, когато си загубил ония неколцина хора, на които си свикнал да принадлежиш, а и те да принадлежат на теб.

7ЛУННИЯТ ГРАД. В ДОМА НА АЛЕКСАНДЪР. ТРУДНО ЛИ СЕ ЖИВЕЕ В КОСМОСА. НИКИ СЕ ХВАЛИ

Гарата заслепяваше със своя блясък и също се намираше под повърхността на Луната. В нея непрекъснато влизаха и излизаха космолети и планетолети от различни големини и с различни форми. Влизаха и излизаха съвсем безшумно и сякаш бяха повече от хората, които се виждаха около тях. Изглежда, всичко тук се управляваше автоматично. Но въпреки това тя си се наричаше просто „гара“, а не аерогара, защото аеро означава въздух, а на Луната, както е известно, въздух няма.

Тук, разбира се, въздух имаше. Необикновено свеж и сякаш вкусен въздух, който Ники не се насищаше да диша, докато тримата учени и Александър говореха нещо, крачейки към някакъв малък перон. Ники си помисли, че ако Нуми беше тук, щеше веднага да научи всичките им езици със своя електронен мозък и пак му домъчня, че не е сега с него.

— Учените са нетърпеливи — каза му Сашо, щом се спряха на перончето. — Трябва да ги извиниш, но ти за тях си изключително събитие. Питат много ли си уморен и дали не би могъл веднага да отидеш с тях, но аз им казах, че е по-добре най-напред да си починем у дома и после да те заведа. Дай им сега чантата и дрехите си.

— Но какво ще облека, като сваля скафандъра? — възпротиви се момчето.

— Със старите си дрехи и без това не бива да се показваш — отвърна студентът. — Хората ще те гледат, ще те спират да те питат, пък учените още не искат да се разгласява събитието. Не бой се, ще те облека като истински лунянин.

Ники им подаде вещите си и учените му кимнаха бързо за довиждане, защото в съшия миг пред перона, сякаш от стената, безшумно изскочи едно късо влакче. То разтвори подканящо вратите си пред тях, прие ги, затвори вратите и се шмугна в насрещната стена.

Момчето надникна от перона. Влакчето приличаше на малка подземна железница, а пък долу нямаше никакви релси.

— Ние сме в друга посока — рече Сашо, погрешно разбрал любопитството му. — Не се ли радваш да видиш нашия град?

— А, радвам се — отвърна Ники не особено убедително.

Дори след като учените си заминаха, той още не можеше да се отърве от безпокойството си, че се е превърнал в изключително събитие. Ако имаше тук някой като него, сигурно веднага щеше да му лепне прякора „Ники Събитието“, както той се заяждаше с Нуми, подвиквайки й: „Ало, Експеримента!“. И сигурно също щеше да му бъде неприятно. Затова ние няма сега да го прекръстваме.

— Ела да ти покажа как се оправяме тук, ако случайно се загубиш — рече Сашо и го отведе към края на перона, където на стената висеше грамаден план на града. Той натисна копчето под него и каза: — Сектор 148, дом три.

Мигновено по стената сред гъстата мрежа от линии запълзя една по-дебела червена линия, като в началото и края й засветиха цифри и букви.

— Ето — тръгна пръстът на Сашо по линията, — тук пише четири, значи, вземаш влакчето с номер четири. На тази буква се прекачваш на влакче девет, а на тази буква слизаш. Запомни го, сектор 148 дом три е моят адрес.

— А ако човек не знае адреса? — запита Ники.

— Тогава ще пита — отвърна Сашо. — За кого да попитаме? Хайде за Села — и той отново натисна копчето, но сега два пъти последователно. Линията угасна и Сашо каза: — Моля, къде живее Селена Диева?

Червената линия отново рукна като тъничка струя кръв по плана на града, отново засветиха същите буквички и цифри, а на края й в син цвят изгряха цифрите 148/3.

— Видя ли? Пак същото!

— Компютър е, нали? — рече Николай, за да покаже, че и той разбира нещичко от тия неща, а в него за пръв път се обади и Ники Лудото, който досега все си бе мълчал, смутен от това бъдеше на човечеството: — Ами ако не знаеш и името на тоя, при когото искаш да идеш?

Веднага се засрами заради глупавия си въпрос, но беше късно Сашо се засмя.

— Е, тогава ще е по-трудничко, но ще попиташ компютъра къде да се нахраниш, къде да преспиш и той ще ти посочи най-близкия свободен хотел. Пък там ти вече на спокойствие можеш да седиш, докато си спомниш името или докато решиш при кого искаш да отидеш.

— Това сигурно ще струва много пари!

— Разбира се — пак се засмя студентът, — на тия, които идват на Луната без работа и не знаят при кого отиват, ще им струва много. Но иначе не струва нищо, защото го заплащаме с труда си. Не бой се, ти си наш гост и няма нужда да плащаш.

Вече две такива подлунни влакчета бяха минали безшумно край тях и двамата скочиха едва в третото. Седнаха в най-близкото двойно канапе и веднага стомахът на Ники се сви. Влакчето бе потеглило сигурно със самолетна скорост. Той се огледа. В дъното на вагончето седяха няколко души, които изобщо не му обърнаха внимание. Значи лицето му не беше нещо необикновено за тях, значи той поне на вид не се различаваше от днешните хора! Добре ли беше това, или не?…

Сашо обаче не го остави да разсъждава над този мъчен въпрос, защото продължи да му разказва за лунния град, а и момчето веднага го забрави сред смайващите неща, които чу. Градът имал над пет милиона жители, но и това не било всичко. Той представлявал всъщност столица на цяла държава, защото в Космоса наоколо имало още петнайсет изкуствено създадени града с по един милион жители, строели се непрекъснато и нови. А Земята изпращала всичко най-красиво и скъпо, което създавала, на космическите жители, та да не чувстват липсата й. Пък те са си го и заслужили. Почти цялата индустрия била изнесена в космическото пространство, та да не се замърсява земната природа и жителите на космоса били сега онази част от човечеството, която се трудела в най-тежки условия.

Но тук също си имаха чиста и хубава природа. Щом слязоха от подлунния влак, двамата се озоваха направо в голяма градина с разкошно цъфнали цветя и множество дървета. Клоните им до скършване бяха натежали от плодове, които приличаха на ябълки.

— Това яде ли се? — запита вечно гладният Ники.

Студентът му откъсна един плод.

— Затова са посадени. Тук всички дървета са плодни. Не можем да си позволим дървета само за украшение, както е на Земята. Нали ти казах, че живеем в по-трудни условия.

Ники още не разбираше какво тук им е трудното. Градината по нищо не се отличаваше от най-хубавите земни градини, а отгоре на всичко раждаше и плодове. Вярно, тази ябълка беше по-различна от земните, защото тукашните растения специално са създадени да растат в извънземни условия, но вкусът й си го биваше.

Прекосиха градината и излязоха на улица, очертана като алея от два реда дървета, също отрупани с различни плодове. Зад тях през двайсетина метра се виждаха, сякаш нарисувани, някакви красиви врати. Отделни къщи не се очертаваха, а това сигурно не беше и възможно тук, където всичко е изсечено дълбоко в лунните недра. Ники пръв зърна вратата с номер три. Сашо я отвори, но се оказа, че тя не водеше към стълбище или коридор, а направо в грамаден асансьор. На таблото му имаше поне петдесет копчета с имена край тях.

— Та това е цял небостъргач! — удиви се Ники, видял кое копче натисна студентът.

— Само че не е изправен нагоре, а надолу. И освен това Луната няма небе, драги сънароднико, забрави ли?

— Значи луностъргач — не се предаде Ники Лудото и отново усети студенината в стомаха си, защото асансьорът се спускаше сигурно със същата самолетна скорост в глъбините на Луната.

След няколко мига вратата му сама се отвори и ги прикани да излязат в друга градинка с цветя и храсти, по същия начин обляна от невидимо слънце, както всичко в този зашеметяващ лунен град. Обграждаха я осем врати и Александър отвори най-близката от лявата им страна.

— Заповядай в нашия дом, драги дядо Николай! — шеговито официално го покани студентът.

Ники забеляза, че той не отключи вратата и се засрами от съмнението си. Та кой ще вземе да краде в това богато и красиво бъдеще, където всеки сигурно си имаше всичко, което му е нужно?

В жилището беше тъмно и студентът посегна зад вратата. Веднага и в него нахлу същият пролетен ден, пълен с ухаещ на непознати треви въздух. Ники се втрещи насред просторното помещение. Такава обстановка не бе виждал дори в милионерските домове, които бе гледал по филмите.

— Сега бегом в банята! — подвикна му Сашо и засваля тежкия си скафандър.

Ники не възрази, защото изведнъж се усети мръсен сред блясъка и чистотата на жилището.

— Не се стеснявай, сами сме — рече студентът. — Мама е на петстотин милиона километра оттука.

Той явно се радваше на дома си. Двамата влязоха в едно помещение, цялото в розова облицовка, разделено от три преградни полустени. Зад първата хвърлиха скафандрите си. Зад втората застанаха вече голи. Там трябваше да се натисне първо синьото копче на стената, а после червеното. И да си затварят очите и устата, защото банята била химическа.

И наистина, не вода рукна върху им, както бихме очаквали от всяка нормална земна баня, а от всички посоки към тях се устреми на приятно бодливи струйки някаква синя течност. Стичаше се обилно по телата им и изчезваше в пода, оставяйки след себе си само една удивително хубава миризма.

На Ники му се прищя това да продължи по-дълго, но тук сигурно всичко беше пестеливо отмерено и автоматично се самоизключваше. Щом течността спря, Сашо му посочи да натисне червеното копче. Този път, пак така от всички страни, бурно ги задуха горещ вятър, който мигом изсуши телата им, а после ги накара и да настръхнат, защото ставаше все по-студен и по-студен, докато също се самоизключи.

Зад третата преградна стена имаше голямо стенно огледало и някаква апаратура под него. Сашо вдигна от капака й нещо като пластмасова книга, която се оказа моден журнал. Запрелиства я под носа му.

— Избери си дрехи и запомни как става. Тук под всеки модел виждаш номер, а това с буквите е ръстът. Я да те огледам! Едро момче си, почти колкото мен. Харесва ли ти този панталон? А с това яке ли да го комбинираме?

Ники хареса и панталона, и якето с множество джобове, но нещо го безпокоеше още.

— А долни дрехи?

— Какви долни дрехи? Ааа, като онези, твоите ли? Не, такова не носим. Тук винаги е топло, а навън пък е толкова студено, че никакви дрехи няма да те спасят, ако скафандърът ти не е в ред. Обличаш това, носиш го ден-два, после го хвърляш. Внимавай сега! Ето, първо набирам номера на модела, този е на панталона, този на якето. Следват буквите на ръста.

Пръстът му бавно въртеше цифрите и буквите на телефонната шайба върху капака на апаратурата. Почти веднага, щом свърши, предната стена на апаратурата се скри някъде и по един наклонен улей се плъзнаха, сякаш радостно с радостните си цветове, идеално изгладени панталонът и якето. Ники побърза да ги облече, защото все още се срамуваше да се гледа гол в огледалото, и те прилепнаха така към тялото му, сякаш бяха ушити специално за него от най-изкусния шивач. Видя се сега толкова елегантен и хубав, че веднага му се прищя да изтича на улицата, забравил, че не ще срещне там никого от махалата, комуто да се похвали.

— Вече си същински лунянин — зарадва се и студентът. — Утре, ако искаш, ще натиснеш ей това копче — Той го натисна и в стената зина подобен отвор, но с обратен наклон навътре. — Хвърляш ги тука, те отиват в централната пералня за възстановяване, а ти си поръчваш нещо друго. Ако не си доволен, хвърли ги още сега.

— Как ще ги хвърля? — почти се изплаши Ники. — Толкова са хубави!

Сашо облече и себе си по същия начин и го поведе към кухнята. Тя приличаше на елегантен малък салон за гости. По стените й висяха картини, които сякаш бяха прозорци към непознат фантастичен свят. Вероятно представляваха пейзажи от други планети. И само на едната й стена имаше нещо като широка и лъскава лавица. Над нея светеше дълъг шестколонен списък на ястия и напитки.

— Менюто за днес — посочи му го Сашо. — Натискаш това копче и произнасяш името на руски или на английски. Както виждаш, написано е и на двата езика. Хайде, опитай, но си избери нещо по-леко. Щом ти посвикне стомахът, можеш и цялото меню да изядеш.

Ники нищо не разбра от прочетеното и за кой ли път се наруга мислено, загдето не бе учил както трябва тия езици. Зърна някъде думата „молоко — милк“ и я произнесе, после рече безпомощно:

— Избери ми ти нещо.

Студентът добави няколко непознати му руски думи и отново, както при автомата за дрехи, стената се отвори. Една широка, може би гумена лента бавно се завъртя и избута на лавицата голяма чаша с мляко, чинийка с някаква кашица и три бисквитки.

— Стига ти засега. Щом свършиш, пак отваряш с това копче и поставяш приборите и съдовете на лентата. Тя си ги отнася. Ще трябва да се учиш, защото тук всеки сам се обслужва.

— Да, много трудно живеете — подигра го Ники Лудото. — Автомати ви обличат и перат, автомати ви готвят и мият…

— Всяко време си има своите трудности, дядо Николай. Ще се запознаеш и с нашите. А космосът е безмилостен към човека и който живее в него, той винаги работи тежко и с постоянен риск за живота си. Но щом тук не ти харесва, ще се върнеш после в лагера — не му остана длъжен студентът. — Нали видя, там се живее, както са живели някога най-бедните хора на Земята. Хайде, излапвай си яденето и… в кревата, защото ни чакат!

След малката закуска той го настани в стаята на Села и му показа как се гаси осветлението. Леглото под него веднага започна лекичко да се люлее и сякаш в самия му мозък зазвуча тиха приспивна музика. Николай искаше да и се възпротиви, да прекара още веднъж пред очите си всичко видяно и чуто досега, но това легло го омагьоса и само след няколко мига той спеше.

Когато Сашо дойде да го събуди, той тъкмо развеждаше Нуми из подлунния град и гордо й казваше:

— Ето, виж как живее сега нашето човечество! Вие там, на Пира, имате ли такива градове?…

8НАЙ-ПОСЛЕ ДЪВКИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПРИЗНАНИЕ. КАКВО Е ЗАТЪМНЕНИЕТО НА ЛУНАТА. НА НИКИ ЛУДОТО ОТНОВО МУ СЕ ХОДИ НА УЧИЛИЩЕ

В института Николай трябваше да предаде сега и пиранския скафандър, заедно с всичко в него. В последния миг той се сети да прехвърли прашката с кламерчетата и останалите му дъвки в новото си яке, но за беда го забелязаха. Жената която очевидно ръководеше дошлата от Земята научна групичка, му каза на разбираем руски:

— Не бива нищо да криеш от нас. Какво е това?

— Играчки, детски играчки — засрами се момчето. — Те не са от космоса, земни са — но единият от учените вече слагаше кламерче в ластика и той извика: — Внимателно! Не срещу хора, много боли!

— Значи е оръжие? — засмя се ученият.

Ники се засегна заради прашката си и каза на Сашо, който постоянно стоеше край него, за да превежда.

— Ако искат да знаят, то ни спаси живота на планетата на звездните.

Разбира се, че излъга, защото не прашката, а газовото пистолетче бе ги отървало, но не му се разделяше с нея. Студентът-възпитател обаче най-безцеремонно я прибра в джоба си.

— Тук не ти трябва, пък в учебния музей ние си нямаме такъв експонат.

Наложи се да им даде и дъвките. Учените пак се смяха, като им демонстрира как се надува балонът, но после му обясниха чрез Сашо, че човечеството може би е сбъркало, като е забравило това забавление. Макар и не особено красиво, такова дъвчене сигурно би било полезно за човека навсякъде, където гравитацията е слаба, та да не се отпускат челюстните и лицевите му мускули. И Ники се зарадва, че човечеството ще осъзнае тази своя грешка, че вече му помага в по-нататъшното развитие.

Той подробно им разказа каквото знаеше за пиранския скафандър. Показа им как се подменят резервните патрончета с въздух, вода, с хранителните хапчета, обясни им коя от тръбичките в шлема за какво служи. Студентът, който на ръст беше почти колкото него, предложи сам да го изпробва навън и Ники му помогна да го облече. А на самия него, сигурно пак от автомата за дрехи, бързо намериха подходящ лунен скафандър. Той беше много по-хубав и по-лек от тези в лагера, но въпреки това „губеше по точки“ в сравнение с пиранския, както се изразяваха някога на Земята.

Този път те не минаха през голямата гара, откъдето бяха дошли, а подлунното влакче ги откара в някакво помещение, където почакаха да бъде изтеглен въздухът и чак тогава пред тях се отвори една голяма металическа врата. Извървяха двайсетина метра в полутъмен тунел и стъпиха на повърхността на Луната.

Светлината го заслепи, но лицевото стъкло на шлема му веднага потъмня и Ники видя пред себе си огромни бетонни площи, сред които се извисяваха като къртичини множество купести постройки. Някъде в далечината се вдигаха и слизаха разноформените и разноцветни планетолети, подпалени като празнични красиви ракети от невидимите лъчи на слънцето.

Да, лъчите му бяха невидими, защото тук нямаше атмосфера. То приличаше на грамадна, поразмазана огнена топка, залепена сред звездния безброй, но въпреки това обливаше Луната с такава светлина и жар, от която само скафандър можеше да те спаси.

Студентът заподскача предпазливо, въртеше се, опипваше тялото си, облечено в тънкостенния пирански скафандър и непрекъснато говореше на руски. Изглежда, предаваше наблюденията си на учените, които също бяха настроили своите предаватели на пиранската вълна. Ники нищо не разбра, но гласът на момъка звучеше възторжено и той изпита гордост, сякаш сам бе направил този вълшебен скафандър.

Ето че в шлемофона му се обади и жената. Пак неразбираемо. Сашо й отговори и Ники видя, че тримата учени си тръгнаха.

— Ние ще останем още мъничко. Да ти покажа нещо — каза му Сашо на български и го повика при себе си.

Той вдигна ръка нагоре и Ники отново видя Земята. Огромна, но силно потъмняла, тя бе се приближила съвсем близо до слънцето.

— След малко ще влезем в сянката й. Тя ще мине между нас и слънцето.

Земята се движеше необикновено бързо и ставаше все по-черна. Но може би не тя, а Луната се движеше толкова бързо, защото нали тя обикаляше и около Земята? Сега това е нощната й страна и там всичко спи, помисли си Ники и пак му стана тъжно. Но, чакай, чакай, нали щом те влязат в сянката й, значи ще има лунно затъмнение и сигурно на Земята ще наизлязат да го гледат, както бе го наблюдавал той някога… Земята бе захапала вече единия край на огненото кълбо и постепенно го поглъщаше. Лунният хоризонт почерня, дойде съвсем близо. Чернотата се носеше насреща им като стена, чийто край се сливаше с космоса. Скоро достигна бетонните постройки и те се размиха в нея. От слънцето бе останал само един крив нажежен до червено въглен. Скоро изчезна и той, а мракът връхлетя и върху момчетата, но лицевото стъкло на шлема му веднага изсветля и Ники видя едно необикновено зрелище. Земята, покрила цялото слънце, приличаше на черна дупка, около която буйно пламтяха розови и оранжеви огньове. За миг дори се уплаши, защото сякаш не тя, а слънцето бе погълнало родната му планета, но пак си рече: Чакай, чакай! Та това всъщност не е лунно, а слънчево затъмнение! Или може би то за Луната е слънчево, пък за Земята е лунно? Но щом за нас тук сега Земята е такава черна, значи може би е и земно затъмнение… Буф — въздъхна той неволно с пиранското възклицание на Нуми. — Такава бъркотия е в космоса с тая негова относителност на всичко!…

Сашо обаче прекъсна отчаяните му опити да определи какво явление наблюдава. Пак засочи с ръка:

— Виж онези звезди, дето се движат с такава скорост! Ето, там и там, и там…

Ники бе ги видял вече още при пристигането си на Луната и правилно бе отгатнал, че са създадени от човека.

— Това са космическите градове, за които ти говорих — заобяснява му студентът. — Не всички се виждат оттук, само най-близките. А онова там, яркото петно, виждаш ли го? Ей там, където върви едновременно с онзи град! Там сега се строи първият звездолет. Сглобяват го направо в космическото пространство, защото е много голям.

Ники чак се задъха от вълнение. Звездолет? Значи ще лети към звездите? Запита:

— А кога ще тръгне?

— Може би след три-четири години — разочарова го Сашо.

Ники отново погледна към Земята и я видя да бяга сега като опарена от слънцето. Огненият сърп от едната й страна бързо нарастваше и скоро то отново заизсипва безмилостния си огън върху Луната, а светлината му погълна далечния звездолет.

— Хареса ли ти? — запита го Сашо.

— Да — отвърна Ники вяло, но студентът-педагог отгатна настроението му.

— Ако решиш да се върнеш на Земята, ще си намериш нови приятели. Сега там е много красиво и хората са добри, и всичко…

— Да, да — прекъсна го Ники. — И ще ме турят в музея, както ти прашката ми. Кажи им да ме вземат на звездолета.

— С него ще отлетят специално подготвени хора. А това, за музея, го избий от главата си!

— Но аз мога да ги отведа на Пира!

— Знаеш ли къде е?

— Не знам — призна си Николай.

Студентът обаче не му се присмя.

— Ще предам на комисията желанието ти. Може пък наистина да им бъдеш полезен за полета. Но тогава ще трябва да останеш на Луната, за да се пригоди целият ти организъм към космоса и много, много да се учиш.

— Ще се уча! — заяви твърдо Николай и внезапно изпита една отдавна невкусвана радост.

Чак му се прищя веднага да седне на чина. И това беше напълно разбираемо. Защото, който от вас е отсъствал по някаква си причина дълго време от училище, знае, че винаги накрая му е домъчнявало за чина, за съучениците, пък и за някого от учителите.

9НИКИ ОТКАЗВА ДА БЪДЕ ВИДЕН ГРАЖДАНИН. КАК ИЗГЛЕЖДАТ МЕЖДУЗВЕЗДНИТЕ РАЗГОВОРИ. ИСТИНИТЕ СА ЖЕСТОКИ

Работата започна истински след като се вървяха в института. Николай трябваше най-подробно да разкаже своята история. Прекъсваха го, караха го по няколко пъти да обяснява някои неща, да рисува Мало отвън и отвътре.

Той не беше силен в рисуването, но общо взето и сомо хапиенсът се получи, както бе го запомнил, в гигантските животни, и карираните близачи. Помогнаха му много диктовките, които бе правил в записния апарат на пиранския скафандър. Виж, звездните хора и ония от райската планета почти не се различаваха на рисунките му, а в действителност никак не си приличаха. Но той не умееше да рисува човеци.

Най-много го измъчиха с разпита как са били разположени звездите, когато Мало е отивал към някоя от планетите, особено към Пира. Показваха му и различни звездни карти, но това Ники Лудото най-малко можа да си спомни. Та и до звездите ли му е било тогава! Но сега той разбираше колко важно е то за бъдещия път на звездолета и се ругаеше наум, че не е бил по-наблюдателен.

Изследваха и него самия в някакви апарати, направиха му безброй снимки — и отвън, и отвътре, както той бе рисувал Мало. Накрая го пуснаха омаломощен, но му дадоха едно диктофонче, с молбата да продиктува и нарисува всичко, което щеше да си спомни по-късно. То записваше говора, както старите касетофони, а върху стъклото на лицевата му страна можеше и да се рисува с мъничко щифтче. Нарисуваш нещо, натискаш страничното копченце, апаратът поглъща рисунката в електронната си памет и освобождава стъклото за ново рисуване.

— Каза ли им за звездолета? — попита той преводача си, защото учените се оттеглиха зад апаратите си и престанаха да му обръщат внимание.

— Да — отговори Сашо, — но е рано още да се мисли за това. Пък и не те, други хора ще решават съдбата ти.

Ники се възмути:

— Откъде-накъде? Аз сам ще си решавам какво да правя.

— Ти сега си виден гражданин на света, дядо Николай, пък видните граждани винаги са правили това, което светът е искал от тях, а не каквото те си искат. Но помолих комисията да те оставят при мен, докато посвикнеш с новия свят.

— Хайде да се върнем в базата, а! — зарадва се Ники, отказвайки да бъде виден гражданин.

— Не знам… — проточи засмяно младият възпитател. — Такива старци като теб да тръгват пак на училище? Но имай предвид, че и учениците са като видните граждани. Те също не могат да правят каквото си щат.

— Ще се уча добре, ще видиш! — пак го увери Ники и най-после се окуражи да изрече нещо, което отдавна вече му бе хрумнало: — Бате Сашо, нали мога да ти викам така? Ние някога така казвахме на по-големите момчета. Вие сигурно имате сега много силни предаватели. Дали не може аз да се обадя по радиото? Вие ще излъчите в космоса моите думи и на Пира ще ги уловят, защото Нуми вече им е разказала за нас и на какви вълни разговаряме ние. Тя ще ви опише и къде се намират. Така звездолетът ще знае накъде да полети.

Студентът не сподели неговия възторг.

— Идеята ти е интересна. Но ако се надяваш да си побъбриш с твоята Нуми, ще останеш излъган. Ние отдавна знаем със сигурност, че на двайсет светлинни години наоколо няма нищо живо. Значи тази Пира трябва да е много, много далеч.

— Може по-рано да не са разбирали вашите предавания, а сега Нуми ще им ги преведе — настоя момчето.

— Не се горещи толкова, дядо Ники, аз наистина харесвам идеята ти и още сега ще им я кажа, но сам ще се убедиш, че някои неща просто са невъзможни.

Младият възпитател поговори кратко с жената, която се бе надвесила над някакъв апарат. Тя закима замислено, отвърна му нещо, посочи с ръка нанякъде и много мило се усмихна на Ники. Изглежда също бе одобрила неговото предложение.

Сашо го поведе по коридора, оглеждайки множеството врати с неразбираеми за Ники надписи. Каза му:

— Ще те запозная с майка си.

— Но ти нали била чак някъде… — изненада се момчето.

— Именно! Да видиш как става.

Те влязоха най-после в търсената врата и се озоваха в нещо като кабина, пълна с апарати и големи екрани по стените. Сашо веднага седна пред един от тях. Натисна някакво бутонче, екранът светна и той му каза на руски, въпреки че на екрана не се появи никой.

— Моля, свържете ме с район Юпитер, спътник Европа, база осем. Търся Велина Диева.

— Поръчката е приета. Моля, предайте съобщението си — отвърна му празният екран също така учтиво.

Сашо бързо хвана Ники за ръкава и го привлече до себе си. Заговори, този път ма български, но сякаш диктуваше някому писмо:

— Мила мамо, здравей! Както виждаш, жив съм, здрав съм. Села е добре и се учи отлично. Използвам едно служебно идване в града, за да ти се обадя. Надявам се, че също си здрава и бодра и че мъжът ти вече се е върнал от Сатурн. А сега огледай това момче до мен и го запомни! То представлява едно изключително събитие за цялото човечество. Сигурно скоро ще научиш за него от научните новини. Казва се Николай Лудогорски и го открихме край нашата учебна база. Сега ми е възложено да се грижа за него и затова не знам дали ще мога да прекарам ваканцията си с теб. Повече, за съжаление, нямам право да ти казвам, преди да е излязло официалното съобщение. Желая ти всичко най-добро и до скоро виждане. Стоп!

— Съобщението е предадено. Явете се за отговора в деветнайсет часа лунно време — каза екранът и веднага угасна.

Сашо уморено се протегна, а изключителното събитие го запита плахо:

— Бате Сашо, а майка ти?…

— Ще я видиш, но не разбра ли сега, че не е възможно да се разговаря така, както ти се ще да се поразговориш с твоята пиранка? Ела да се поразходим!

Двамата излязоха от института и пак се озоваха в градина, отрупана с цветя и плодни дървета. Приличаше на късче от райската планета.

— Можеш да си откъснеш ей от онова дърво — посочи му Александър. — А докато дъвчеш, аз ще ти обясня, щом още не ти е ясно.

Ники веднага си избра най-голямата от лунните ябълки; само от тях му разрешаваше засега младият възпитател да яде. Но веднъж да свикнеше стомахът му, щяха да видят кухненските им роботи какво значи ядене!

— Този спътник на Юпитер, гладнико — засмя се Сашо, като видя как момчето лакомо заръфа плода, — се намира на около петстотин и трийсет милиона километра от нас. Както виждаш, никакво разстояние, ако го сравним с разстоянията между звездите, нали? Но ето че моето повикване ще стигне, с разните му там препредавания, за цял час, въпреки че се движи с най-голямата скорост, със скоростта на светлината. Ако веднага намерят майка ми, тя ще ни погледа на екрана, ще изслуша думите ми, а после ще отговори. Но нейният отговор ще дойде тук пак след близо един час…

Той се разхождаше бавно по тясната алея между цветята, а Ники бе спрял да дъвче, затаил дъх в една ужасяваща догадка.

— Представи си сега как би изглеждал твоят разговор с Нуми! Да приемем, че Пира не е много далеч, че е например само на двайсет светлинни години от нас. Нали знаеш, че разстоянията между звездите се измерват с времето, което ще извърви светлината до тях? Иначе в километри е невъзможно дори да се напишат, толкова са големи. И така, като й кажеш сега оттука: „Мила Нуми, искам да ти представя моя нов приятел от Луната Сашо Диев“, в най-добрия случай твоята Нуми ще ни види на екрана си след двайсет години. Значи тя ще бъде вече трийсет и две-три годишна жена. Пък на екрана й ние ще бъдем, аз — на двайсет и една, ти — на четиринадесет. Какво ще ни отговори тя, дядо Николай, представяш ли си? Ще рече: „Много ми е приятно, Ники, да се запозная с приятеля ти. Чудесно момче изглежда! Жалко, че е толкова млад, иначе като нищо бих се омъжила за него…“

Онова, което Ники преглъщаше, бяха вече само сълзи, но младият му възпитател вървеше пред него и не ги забелязваше. Продължи да си говори все така нехайно весело:

— Добре, ама, дядо Ники, за да я видим и чуем, ние ще трябва да дойдем тук пред екрана след още двайсет години, тоест, след четиридесет. Значи ти ще бъдеш вече на петдесет и четири, пък аз ще карам шейсет и втората. Е, добре, ние ще се порадваме на тази хубава трийсет и три годишна жена и ти ще й кажеш огорчено: „А, Нуми, защо така? Не ме ли обичаш вече? Аз искам да се оженя за теб. Я го виж тоя Сашо какъв е дъртак!…“ Да, но докато нашите образи и твоите думи стигнат при нея, тя ще е навършила седемдесет и три години и ние пак ще й се сторим млади като кандидати за женитба. И сигурно ще ни се изсмее: „Стара съм вече за вас, мили деца! Я дайте да си говорим за нещо друго!“. Нейните думи обаче, драги Ники, ще дойдат при нас след още четиридесет години, когато ти ще бъдеш на деветдесет и четири, а пък аз много ще се обидя, че някаква си седемдесет и три годишна пиранка ми вика така. Но ако й отвърна: „Я не се занасяй, какво мило дете съм ти аз, като съм на сто и една години!“, тогава пък тя ще се разсърди, защото ще го чуе, когато ще е станала на сто и трийсет, а старците са много раздразнителни. И ще ни се разкряка тая грозна столетница… Добре, че ние с теб вероятно няма вече да я чуем, защото, за да я чуем, ще трябва да живеем още четиридесет години, пък такава възраст рядко се достига…

Ники се задави с парченцето от лунната ябълка, което още лежеше непреглътнато в устата му. Сашо се обърна, видя го да кашля и да бърше сълзите си, но сигурно не се досети, че те са от нещо друго, не от кашлицата, защото доста безсърдечно завърши своя разказ:

— Ето така изглеждат междузвездните разговори, мили Ники! Доста са мъчителни, повярвай ми! Ами ако Пира е, както повечето други светове, на стотици или хиляди години далеч от вас? Тогава пък разговорът изобщо няма да се състои. Разбра ли сега?

Ники бе престанал да го слуша, оглушал от кашлицата и от мъката си, но младият му учител казваше истината. А истините, за жалост, най-често са безжалостни към нас. И който от вас се е опитвал да води разговор с някое момиче от друга звезда, не в мечтите си, а по радио или телевизионен предавател, той ще потвърди, че това е наистина мъчителна история.

10ДИВАЦИ ЛИ СА ХОРАТА ОТ МИНАЛОТО. ЗЕМЯТА ЗОВЕ ПИРА И ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА ЗАГАДЪЧНИЯТ МАЛОГАЛОТАЛОТИМ

Майката на лунните му приятели още повече разстрои момчето. Тя се появи на големия цветен екран така по майчински развълнувана, че отново му се доплака. Каза най-напред много мило: „Здравейте, момчета!“, и чак след това се обърна към сина си:

— Здравей, синко, благодаря ти, че се обади. Бях започнала вече да се безпокоя. Все пак в учебния лагер не е безопасно, нали? Внимавай, момчето ми, пази децата, които са ти поверили, но и себе си пази! Целуни оная палавница Села заради мен! При нас тук всичко е наред и няма основания за тревоги. За ваканцията ще се разберем допълнително, но ще бъде хубаво, ако доведеш и своя млад приятел със себе си. Много симпатично момче е — при тези си думи тя кимна усмихнато право към Ники, сякаш знаеше къде в момента стоеше той. — Но каква е тази тайна около него? Шегуваш ли се, в наше време тайни от хората няма. Нищо, така ще ни е по-интересен! А името му звучи наистина загадъчно. Николай Лудогорски! Само че, както му гледам дръзката муцунка, усещам отсега, че сигурно ще го обикна и за по-кратко ще му викам Ники Лудото. Дано само да не ми се разсърди! Целувам ви, момчета! До скоро виждане!

И тя успя да им изпрати дори една въздушна целувка, преди екранът да изрече своето неумолимо „стоп“. Разбира се, целувката беше всъщност безвъздушна, защото между Юпитер и Луната няма никакъв въздух.

— Чудесна е тая моя майка, нали? — засмя се Сашо. — Видя ли какъв прякор ти съчини веднага!

Ники не му каза, че отдавна си носи този прякор, защото и без екран гледаше пред себе си своята майка. Тя не беше толкова хубава и често удряше доста силни, не винаги справедливи плесници, но въпреки това една страхотна мъка по нея бе стегнала гърдите му. Младият възпитател веднага отгатна това и го прегърна през раменете.

— Всеки човек рано или късно остава без родители, дядо Кольо. Ние със Села да не би да имаме родители? Баща ни загина отдавна, а майка си ще зърнем веднъж в месеца по за няколко минути на екрана. Пък ти си вече мъж, стар космически вълк си ти и не бива да се разкисваш. Няма да се излагаш пред онези дечурлига там, нали? И те също, щом завършат училище, ще се пръснат по цялата слънчева система.

— Бате Сашо — подсмръкна Ники, — сигурно няма да ми е лесно… — Той щеше да му каже още, че Села си има поне по-голям брат, но момъкът го изпревари:

— Аз отдавна съм си мечтал да имам брат, сега ти ще ми бъдеш братчето. А от брат нищо не се крие и аз ще ти доверя една тайна. Мама казва, че нямало тайни, но и тя не знае. Аз също съм кандидат за екипажа на звездолета и вече се готвя за бъдещите изпити. Ще се подготвяме заедно! Представяш ли си, ако ни приемат и двамата, а!

Да, младият възпитател умееше да разговаря с по-малките момчета, а Ники пък умееше да си представя такива неща и наистина му поолекна.

В лагера ги посрещнаха с буен възторг, а Села скочи върху му като полудяла и така го завъртя из столовата в някакъв танц, че му се зави свят. Александър едва успя да ги спре. Рече й:

— Да ти представя твоя втори брат. Мама го осинови и веднага го прекръсти на Ники Лудото.

Сега момичето съумя да завърти и двамата в още по-лудешки танц. Но на Луната това, разбира се, не е толкова трудно, защото нали всичко на нея тежи шест пъти по-малко. В лагера обаче всичко траеше и точно определено време, защото там господстваше суров и строго спазван режим.

На този режим трябваше да се подчини и гостът от миналото, само че неговият беше стократно по-тежък. Налагаше му се да учи и онова, което малките лунни граждани знаеха почти от рождение. А то беше толкова много! Добре, че Сашо винаги отгатваше отчаянието му и бързаше да го изведе навън, за да погледат яркото петно сред звездите, което оттук се виждаше по-добре, и заедно да си помечтаят за бъдещия полет със звездолета. Но веднъж той направо му се скара:

— Нищо не бива да криеш от мен, Ники! Как ще ти помогна, ако не знам какво те измъчва?

— Кой изобщо ще вземе такъв дивак на звездолета.

— Какъв дивак? — изненада се студентът.

Ники почти изплака:

— Такъв! Туземец! От изостаналите племена? Няма ли ги вече на Земята? Значи аз съм последният.

Младият възпитател го изгледа строго.

— Нито си изостанал, нито си глупав, братко мой! Само си прескочил времето, през което много неща са се променили. Затова ти е трудно. Нали помниш, че в института, преди да те разпитат, най-напред изследваха мозъка ти? Трябваше да се направи, за да решим дали да ти вярваме. И знаеш ли какво се установи? Ти имаш същият коефициент на интелигентност, както го наричат учените, който притежават най-добрите ученици днес. Така че няма да ми се оправдаваш с някаква изостаналост, чуваш ли? Освен това да си човек от миналото не значи да си глупав. Глупаци ние и сега си имаме, ще ги има и в бъдещето. А всички знания, които притежаваме днес, са открити в миналото, не от Села и от мен, нали? Бъди спокоен, в института вече се разработва за теб специална програма, та бързо да настигнеш връстниците си. Впрочем, там са ти приготвили една приятна изненада. Да се връщаме, защото може би вече са пристигнали.

Двама непознати мъже ги очакваха в празната трапезария, разположили на масата някакви специални апарати. Бяха дошли да запишат един негов призив към Пира и да го излъчат в космоса. Може би пиранци все някога ще го уловят и разберат. Дори векове да траело, съществувала надежда поне за бъдното човечество да се свърже със своите далечни събратя. Носеха му и готовото послание.

Ники обаче така се развълнува още в началото, когато прочете: „Земята зове Пира, планета Земя зове планета Пира…“, че трябваше отново и отново да заличат заекването му. Накараха го да си почине, да изпие чаша плодов сок и накрая той все пак успя да прочете посланието без запъване. А то никак не беше лесно, защото съдържаше множество формули и научни проекти как и къде да се търсят двете цивилизации.

Щом свърши, той попита задъхано дали не би могъл да добави нещо от себе си. Сашо му преведе, че двамата мъже с удоволствие щели да го запишат, но да бъдело съвсем кратко. И момчето отново се изправи пред апаратите им.

— Ники зове Нуми! — извика той. — Ники от планетата Земя, зове Нуми от планетата Пира! Мила Нуми, ела пак на Земята, моля те! Сега тук е много красиво и хората са добри, и всички ще ти се зарадват. Ще те чакам и аз. Нуми!

Сашо им преведе какво бе казал и двамата мъже не възразиха. Само единият отвърна нещо, което накара Сашо да се засмее:

— Щом пристигне, ще направим първата междузвездна сватба.

Тогава Ники избяга от трапезарията.

Младият възпитател го откри в помещението със скафандрите, скара му се:

— Пак ли се разкисна? Къде си тръгнал?

— Ще ида малко навън.

— Знаеш, че още не бива да излизаш сам. Ще дойда с теб, но не мисли, че някой ти се подиграва. Това беше просто една мила шега. Ние много уважаваме чувствата на хората, Ники, и никой днес не се срамува от тях.

Облякоха скафандрите си и излязоха през шлюзовия тунел. Ники крачеше вече уверено с тежките скафандрови ботуши, този път обаче тялото му непрекъснато трепереше. Той знаеше, че скафандърът го пази добре от чудовищния студ на лунната нощ, и все пак му беше студено. Така усещаше и мислите си: голи и мръзнещи — както бе се изразил веднъж пред Нуми за необлечените мисли. Струваше му се, че тя е някъде наблизо, но той просто не може да я види в този мрак, и няма думи, с които да облече мислите си за нея. А от това му ставаше още по-студено.

Нощният лунен пейзаж беше грозен и страховит. Сигурно затова космосът над него сякаш го викаше с красивите си разноцветни звезди. А и момчето сякаш отново ги гледаше през вълшебното око на Мало, когато навлизаха в поредния нов свят.

Младият възпитател вървеше мълчаливо до него. Може би искаше и по този начин да покаже, че уважава неговите чувства. На Ники се щеше да му ги каже, но и за тях не намираше облекло. Той се спря в очакване да излети иззад черния хоризонт светлинното островче на звездолетния строеж. Сега и звездолетът щеше да очаква отговора на Нуми, както ще го чака той, па ако ще и цял живот да трае това чакане. Вместо него обаче съзря друго. Една звезда се откъсна от хоровода на другарките си и запада към тях с необикновена скорост.

— Какво е онова? — извика той. — Ей там, там! Иде право към нас.

— Някой планетолет, който… — започна Сашо с преподавателски тон, но внезапно извика: — Легни!

И грубо го събори край себе си в мекия лунен прах. Ники знаеше, че тук понякога падат големи метеорити, затова и всички съоръжения за живеене се намираха под повърхността на Луната. В такива моменти човекът трябваше да легне, както някога са залягали по време на война, та ако небесният снаряд не падне точно върху него, да не го улучат разхвърчалите се настрани късове, ако той се разбие наблизо. Но и опитният Сашо бе забравил в уплахата си, че метеоритите тук не се нажежаваха и не светеха, както в земната атмосфера.

Заровили шлемовете си в праха, двамата очакваха силният удар да разтресе почвата под тях, но тя не се разтресе.

— Какво ли е това? — учуди се гласът на студента в шлемофона на Ники.

Николай също надигна глава. Видя някакво мътно оранжево сияние, сетя се да избърше с ръкавицата си праха от стъклото на шлема и скочи така, че излетя на повече от метър височина. Сашо бавно се изправи подире му.

— Малооо — закрещя обезумелият от радост Ники. — Той е! Той е!…

Само на петдесетина крачки от тях пулсираше едно грамадно жълто-оранжево кълбо, което ту се издуваше встрани като мандарина, ту се източваше нагоре и заприличваше на круша. Студентът се вкамени на мястото си. Той не бе могъл да си представи фантастичното същество, но сега то изглеждаше точно такова, каквото бе им го описал и рисувал Ники. А момчето вече залиташе натам и виковете му сякаш също се спъваха в лунните камъни.

— Ну… Нумиии, въ… вътре ли си?

Едва не се блъсна при поредния си скок в нажежената кожа на гигантското същество, но запази равновесие и я потупа, както се потупва по гърба стар приятел. Рече:

— Бате Сашо, ела, не се бой! — после нетърпеливо обходи своя скъп гост от космоса, за да види дали пиранското момиче не бе скочило отнякъде.

Студентът не посмя да дойде толкова близо до загадъчния Малогалоталотим.

— Тръгваме ли? — извика му Николай, убедил се, че Нуми не бе излязла. — Хайде!

— Накъде?

— Където ни заведе!

— Ники, бъди благоразумен! Не бива… — отвърна младият възпитател, но момчето възторжено го надвика:

— Той за мен е дошъл! Затова кацна точно тука! Сигурно Нуми го е пратила да ни свърже! Ела с мен, моля те! Той пак ще ни върне, ето, оттука се влиза и така.

Ники полекичка забоде шлема си, заедно със запаленото прожекторче в запомненото място. Искаше само да му покаже как става влизането, та да не се плаши, но чудотворната плът на Мало неудържимо го всмука в себе си.

Младият възпитател скочи напред като плувец, който иска да спаси давещ се, меката стена обаче го посрещна с еластичен удар и го хвърли далеч от себе си. После цялото кълбо лумна нагоре като гигантски пламък. След още секунда то се откъсна от лунната почва и се понесе към звездите.

На мястото му край падналия момък остана да зее голяма черна дупка. Но понеже Луната изобщо си е осеяна с подобни малки и големи кратери, едва ли някой щеше да открие в нея нещо по-особено.

11ПОСЛАНИЕТО НА НУМИ. НОВА БЪРКОТИЯ ВЪВ ВРЕМЕТО. СЪСТОЯЛО ЛИ СЕ Е РАЗКАЗАНОТО ДО ТУК, ИЛИ НЕ

Щом се опомни от първата уплаха, след като Мало го всмука в себе си и веднага отлетя, Ники тръгна да търси своята приятелка, но не я откри. Пък и тя самата щеше да се покаже, ако беше вътре. Момчето дълго очаква тя да скокне из някой тъмен ъгъл и радостно да се хвърли на гърба му. В окото на Мало обаче то съзря едно апаратче, подобно на диктофона, който му дадоха учените в Лунния институт. Имаше и подобно стъкло за рисуване.

Много боязливо, за да не повреди нещо, Ники натисна първото от трите му копчета. Стъклото светна и през него, също като от прозорче, надникна главата на Нуми. Беше мъничка колкото снимка за паспорт, но си беше съвсем истинска. Можеше да я погледнеш дори отстрани, а и устничките й замърдаха — пухкави и живи.

— Мили Ники! — казаха му те и тъжно се усмихнаха, когато повториха: — Мили Ники! Ако сега ти слушаш моите думи, значи аз ще съм вече при мама и татко, а добрият Мало ще те отвежда при твоите родители…

Ръцете на Ники така се разтрепераха, че едва удържаха скъпоценния апарат. И сякаш не някакво апаратче държаха те в шепата си, а самото пиранско момиче, най-милото от всички момичета във Вселената. Което все така тъжно му разказваше:

— Мили Ники, на Пира аз не намерих никого от своите близки и се чувствах много самотна. Тогава моят истински мозък ми каза, че човекът трябва да живее само в своето си време, ако иска да бъде полезен. А сегашните пирански учени бяха открили някакви особени звезди, толкова големи и бързи, че въртят обратно времето около себе си. И ако човек би могъл да се завърти по някакъв начин заедно с тях, непременно ще попадне в миналото. Пиранци още не могат да правят това, защото нямат толкова бързи и мощни космолети, но щом научих за тези звезди, аз почнах да викам Мало, за да ме върне в някогашната Пира, щом не иска да бъдем заедно. И ето сега аз пътувам към дома, като непрекъснато моля добрия Мало, ако ти желаеш, също да те отведе при родителите ти. Защото, мили Ники, сигурно и те тъгуват за теб.

Тукашните учени знаят сега за Земята. Аз им предадох вашия език, те излъчиха призиви към нея и вече строят специални космолети, за да я търсят. Защото тук също искат Пира и Земята да се намерят, както се намерихме ние с теб. Мъчно ми е, че ние няма да присъстваме на тази среща, но е хубаво, че тя все пак ще се състои. А ти не ме забравяй, мили Ники, защото аз никога, никога няма да те забравя! Помниш ли онова място, където се образуваше новата звезда? Поглеждай понякога нататък и очите ни ще се срещнат там, и тя сигурно ще стане много, много красива звезда. Ти нали сам й пожела край нея да се роди един по-хубав свят! Нека му помогнем с нашата мечта за него. Моят мозък още помни как ти обичаше да се изразяваш, затова накрая ще ти кажа нещо по същия начин: Довиждане, мили Ники, и те целувам, пък ако ще цялата Вселена да се изприщи от целувката ми! Ние с теб сме си съвместими.

Весела беше шегата й, но от вперените в него очички бликнаха няколко сълзи. Те сякаш капнаха върху дланта му и момчето ги усети на кожата си огнено горещи. Това, разбира се, не беше възможно, защото бе заснето на филм, а и ръцете му още се намираха в дебелите скафандрови ръкавици. Но Ники наистина ги усети.

Той гледаше разплаканото личице в шепата си и си мислеше, че изкуственият й мозък не умееше да съчинява такива думи, че тя сама си ги е съчинила. А когато Нуми изчезна, той върна чрез другото копче записа и я накара отново да надникне през вълшебното прозорче. И чак след като повторно го опариха нейните сълзя, грижливо положи апарата на мястото му, за да не пострада, ако Мало минеше пак под пространството. Вярно, от Луната до Земята е близо, но кой ли я знае къде се намира тази звезда, която върти времето обратно!

В окото на Мало струеше празничната пъстрота на дъгоцветните ленти и гирлянди, в които бяха се превърнали звездите. Мало летеше вече с най-високата си скорост в звездния тунел. Ники пропълзя обратно до онова място, където в нещо като малък басейн се намираше хранителният разтвор на загадъчното същество. Бе се усетил много гладен, а в лунния скафандър нямаше хапчета, както в пиранския. Той остави шлема със запалено прожекторче на ръба на басейна, за да му свети и се разсъблече. Нагази предпазливо в гъстата каша, приседна на дъното. И почти веднага усети живителната й топлина да прониква в тялото му. В тази каша имаше някакви чудодейни вещества, които се просмукваха през кожата и отиваха направо в кръвта. Но този път тя не го ободри, както по-рано, а още повече го натъжи. Бе си спомнил как Нуми го учеше да влиза тук, а той се срамуваше да се съблече пред нея. И как по-късно, след поредното им приключение, двамата се потапяха чак до шията в тази топла каша и весело обсъждаха преживяното. Дори видя под спуснатите си клепачи нежната и главица да плува край рамото му.

От мъката силно му се доспа. Ники се побоя да не заспи в басейна и излезе. Облече само мекия трикотажен анцуг, който му дадоха в лунния лагер, защото не му се влизаше в тежкия скафандър, и легна. А после вече не помнеше дали бе заспал, или пък Мало тъкмо тогава бе се гмурнал под пространството и ударът на преминаването бе го потопил в този шеметно дълъг сън, пълен с много преживелици.

В него момчето видя отново Сашо и Села, разговаря пак с майка им, слезе повторно по въжената стълба в кратера при повредения лунолет, тичаше на ръце с цял куп чинии върху краката си и ръфаше с настървение лунни ябълки. После изпя песента за бялото зайче, което се загубило и преживя ужаса на самотата в страшната лунна тъмница. След това стените на Мало се загърчиха, сякаш в предсмъртни мъки, и той бягаше ту насам, ту нататък, за да не го смачкат. Но те не го смачкаха, а го изхвърлиха навън и Ники тупна върху нещо кораво.

Падането приличаше на падането му на Луната и все пак не беше същото. Незащитени от скафандър, лактите и коленете му писнаха от болка. Още ли сънуваше? Над него в нощното небе мъждукаха едва-едва няколко звездици. Небе с толкова малко звезди той отдавна не бе виждал. А и Мало като че ли го нямаше.

Наистина го нямаше! Отляво тъмнееха короните на най-обикновени дървета. Насреща му белезникаво светеше стената на дълга сграда, а самият той лежеше върху пясъка на някаква площадка между нея и дърветата. Всичко изглеждаше земно — и познато, и непознато, но земно. А и болката от падането беше отрезвяващо силна. Мало доста безцеремонно бе го изхвърлил от себе си. Ники се надигна от пясъка и треперливо си пое дъх. Въздухът миришеше на бензин и нагорещяван от дневното слънце асфалт. По пясъка заскърцаха стъпки. Не беше ли това пазачът на изложбата, който прогони Нуми и Мало в началото на тяхното общо пътешествие? Та нима тази изложба за научно и техническо творчество на младежта още продължаваше?…

Пазачът също го забеляза, но не се втурна войнствено към него както тогава, а подвикна отдалеч:

— Ей, ти кой си? — И явно се боеше.

Ники не знаеше какво да отвърне. Да си каже само името беше глупаво и той измърмори объркано:

— Амиии… аз току-що дойдох…

— Е па доста са подранил — засмя се пазачът, успокоил се от момчешкия му глас и вид. — Изложбата утре ще се открие, чак в десет.

— Как така утре? — стресна се Ники. — Коя изложба?

— Научната. Дето а правят младежите. Чух някакъв шум — разбъбри се пазачът и се приближи до момчето. Сигурно му бе доскучало да обикаля сам около изложбените палати. — Викам си, дали не избяга някой експонат. Щото вътре е пълно с разни изкуствени човеци. Роботи ли им викаха…

— Аз не съм изкуствен — рече Ники съвсем объркан от едно тревожно съмнение. Какво означаваше това, че изложбата щяла да се открие чак утре?

— Виждам, че не си — пак се засмя пазачът. — Ама що щеш тука по туй време?

Ники го запита боязливо:

— Чичо, тука преди известно време не става ли едно произшествие? С едно такова грамадно космическо същество, на тиква приличаше, в едно мъничко момиче от друга цивилизация? Дето ти ги изгони от изложбата?

Пазачът напрегнато се взря в него, но думите му прозвучаха бащински меко:

— Хей, момче, какви тикви и цивилизации са те прихванали посред нощ? Да не бълнуваш, ей? Я си се прибери в къщи и да ти премерят температурата!

Ники изтръпна. Престарал ли се беше Мало да го върти около оная звезда, или нарочно бе го върнал в нощта преди да се открие изложбата? Преди той самият да дойде с Нуми на Земята, преди да се е състояло изобщо цялото им космическо пътешествие? Но възможно ли е това? И каква е тази чудовищна бъркотия във времето? Всичко било относително, ама чак пък толкова! Че дори и на Земята, където от край време си е имало едно добре подредено време и човек винаги е знаел кога и кое след кое се случва! Но щом Мало можа да го пренесе в бъдещето на Луната, защо наистина да не умееше и да се връща в миналото?…

Той чак сега осъзна истински, че и скафандърът не е на него. Изхвърлил ли го бе Мало, или бе го отнесъл със себе си, верен на закона, че не бивало да се объркват различните цивилизации?

— Какво търсиш? — запита го пазачът, защото Ники почти панически зашари с ръце я крака по пясъка, където бе лежал.

— Едно апаратче, мъничко, прилича на касетофон — отвърна му задъхано момчето.

Апаратчето на Нуми също го нямаше, не само лунният скафандър.

— Хайде, иди си — рече все така бащински пазачът. — Иди си сега да спиш и непременно да ти премерят температурата. Пък аз, ако намеря нещо, утре ще ти го дам. Като дойдеш за изложбата, обади ми се.

Ники се изправи, отчаяно отпусна ръце. Поне апаратчето, поне това хубаво апаратче да му бе оставил за спомен.

Пазачът тръгна да го изпроводи и втори път го запита какво търси пък сега, когато Ники внимателно огледа бетонната площадка пред главния вход. Николай не му отговори, защото и тук не откри никаква дупка — от ония, които Мало оставяше след себе си, изсмуквайки силиция от почвата, за да възстанови енергията си. Та и как ще има такава дупка, щом Мало бе го върнал преди самият да бе идвал с Нуми на изложбата! Той само промълви едно още по-объркано „Лека нощ“.

— Лека нощ, юнак — рече му пазачът. — Пък по-кротко я карайте с тия ваши фантастики и техники, щото съвсем ще откачите!

Ще откача, съгласи се с него Ники, щом тръгна по познатите му улици на родния град, между познатите, нощно затъмнени магазини. Като нищо ще откача! Ами… тогава значи всичкото досега не е било, така ли? Не, не може да бъде! Къде ми е чантата, къде са моите дрехи? И откъде ще се вземе тоя анцуг на мене?…

Той стигна пред входа на дома им тъкмо когато оттам излизаше приведен, сякаш газеше в локва, неговият бодър прадядо. Той живееше недалеч от тях и често им идваше на гости.

— Дядо, дядо! — развика се момчето.

Старецът изправи гръб и също му се зарадва, но предпочете да си погълчи:

— Къде се дяваш бе, калпазанино?

— В космоса бях, дядо!

Старецът се усмихна.

— Ти май доста честичко взе да ходиш там, момчето ми, но тоя път боят няма да ти се размине. Цял ден да не се обадиш! И на училище не си ходил, разправя майка ти! Тя проверила.

— Аз наистина бе, дядо, виж… — рече Ники и дръпна с два пръста анцуга от себе си, но се прекъсна и млъкна, разбрал, че не само в слабата нощна светлина, а изобщо тая лунна дреха почти не се различава от днешните.

— В своя дълъг и не лек живот… — започна дядото точно така, както бе го имитирал правнукът му пред пиранското момиче — аз съм се убедил, че всяко момче обича да се пошляе на свобода някой и друг ден. И то си е съвсем законна работа, момчето ми. Лошото е, че майките много се тревожат тогава, много ги боли, ще знаеш! И аз на твоите години избягах веднъж… Е, вярно, не като тебе чак в космоса, в колибата на едно лозе се скрих…

— Но аз наистина бе, дядо! — прекъсна разказа му Ники вече през сълзи.

— Наистина, разбира се — засмя се старецът. — Бягай сега горе да успокоиш майка си! И хич да не ти идва на ум да се сърдиш, ако изядеш един пердах! Заслужил си си го!

Момчето не се уплаши. Естествено бе един прадядо да не повярва в приключение като неговото, но баща му беше умен и сговорчив човек. Той знаеше и за относителността на времето, и за всичко.

И Ники избърса сълзите си. Но не само храбро изкачваше той етаж подир етаж, със всяко стъпало ставаше в по-нетърпелив. Защото майка му можеше и да е сърдита, че го е нямало цял ден — той самият нали не бе я виждал сякаш цяла вечност! А тъкмо защото в безкрайната Вселена всичко е така относително, са възможни и подобни различия между хората: един да се мръщи, когато на другия му е радостно и хубаво. Втори да е преял до спукване, а на трети стомахът му да вие от глад, като на момчето, което вече надушваше сготвеното от майка му свинско със зеле. Четвърти да обича прясното зеле, докато петият предпочита киселото… И така нататък…

Но това са вече неща, които знае всеки от вас и без да се е скитал из космоса както нашият мил герой Ники Лудото.