До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники, Научнофантастичен роман за деца)

ПОСЛЕСЛОВКОГА И ЗАЩО СЕ ПИШАТ ПОСЛЕСЛОВИ. МОЖЕМ ЛИ ДА УЗНАЕМ КАКВО Е СТАНАЛО ПО-НАТАТЪК. И ИМАТ ЛИ КРАЙ ЧОВЕШКИТЕ ИСТОРИИ

Така завърши звездното пътешествие на Нуми и Ники. Той се прибра жив и здрав у дома си. Тя сигурно също е прегърнала близките си на Пира, защото Спасителя на живота Малогалоталотим никога не ще остави в беда човешките същества. Нали за него животът е най-скъпоценното нещо във Вселената! А така би трябвало да бъде и за хората. Крайно време е ние също да почнем да се отнасяме към живите същества както се отнася към тях чудесният Мало, та всичко на света да завършва щастливо. Само такова време няма да е относително.

Налага се обаче да добавим още няколко думи и ето че пак опираме до граматиката, както съвсем в началото на първата книга за Нуми и Ники. Трябва по-напред да си изясним какво е това послеслов.

Вгледаме ли се в думата, веднага забелязваме, че тя се състои от две части: ПОСЛЕ и СЛОВ. Първата половинка е ясна, тя си е цяла думичка, но от втората някой е отхапал последната буква. Също както в океана на пустинната планета пред очите на Нуми и Ники сомо хапиенсите си отхапваха един другиму опашките. Не знаем защо го е направил — възможно е той пък да се храни с опашките на думите. Защото цялата дума е СЛОВО. Значи ПОСЛЕСЛОВЪТ е СЛОВО, което се произнася ПОСЛЕ.

Но какво представлява това ПОСЛЕ? Ако си сторил някоя пакост и баща ти, вместо да те набие, ти произнесе едно гневно или поучително слово, то ще бъде ли послеслов? Граматиката строго казва: не! Защото, ако всяко нещо, което казваме след нещо друго, бъде послеслов, цялата Земя ще оглушее от толкова послеслови.

Затова граматиката е заповядала послесловите да се пишат. И то не във всички книги, а само когато, след като книгата е свършила, на читателя му се прииска да прочете накрая още нещичко, пък на писателя се е до щяло да добави нещо към съшия този край. Но тези две желания непременно трябва да съвпаднат. Иначе, ако книгата няма послеслов, а на читателя му се ще да научи повече за героите си, той ще остане недоволен от автора. Ако ли пък тя вече му е омръзнала, но писателят настоява да му разказва още, читателят ще я захвърли с досада.

Излишен ли е този послеслов?

Авторът си мисли, че не е, защото направо чува как му подвикват по-любопитните читатели: Добре де, какво стана носле? Яде ли бой Ники, повярваха ли му, като не само нямаше никакви доказателства, ами се върна без чанта и без учебници? И как завърши всичко… На тези въпроси няма да има отговор, защото вече се разбрахме, че караницата не е никакъв послеслов. Пък и за едно момче с прякора „Лудото“ няколко плесници нито са нещо необикновено, нито могат да представляват край на неговата история. А както във Вселената всичко е безкрайно и нещата само се превръщат от едно в друго, така и на Земята нищо няма окончателен край. То също само се превръща в нещо друго.

Поживеят например звездите няколко милиарда години, после, умирайки, избухнат и се превърнат в нови. Някои от тях учените наричат дори „свръхнови“. Нещо подобно се случи и с Ники Лудото. Не бихме казали, че той стана както звездите свръхнов, но най-неочаквано се преобрази в отличния и сериозен ученик Николай Лудогорски, решил твърдо да се посвети на изучаването на космоса. Когато баща му отбеляза веднъж тази негова промяна, Ники повтори същото, което бе казал и на Нуми:

— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.

Таткото се засмя, но не беше прав, разбира се. Навярно бе забравил оная странна възраст, когато момчето е хем оше дете, хем вече е и мъж.

Тези обаче, които се намират сега в нея, знаят отлично колко особена е тя. Какво ли не ти хрумва тогава! Какви ли не съвсем противоположни, и разумни, и неразумни неща си готов да извършиш. Можеш, примерно казано, да надуваш балонната си дъвка, като внимаваш добре да не я спукаш, а същевременно да си мислиш за най-дълбоките тайни на живота. Можеш да си съчиниш дори цяло пътешествие из космоса, което за другите, естествено, ще звучи като детска измислица. Но можеш да си измислиш и едно момиче, което винаги да знае какво става в душата ти и винаги да те обича — това пък ще си е вече чисто мъжка история.

В подобен смут затъна отначало и нашият Николай. Вярно, там в бъдещето знаеха за неговите и на Нуми приключения, тук обаче никой не му вярваше, та скоро и на него самият започна да се струва, че всичко се е състояло само в собствената му фантазия. Защото всяко момче, което си е заслужило подобен прякор, непременно притежава и добра фантазия. Но въпреки тази неувереност, той продължи да си тъгува за малката пиранка. А който от вас е тъгувал за някое изгубено в безкрая на живота момиче или момче, той помни колко болезнено сладка е такава тъга.

Много често Николай се заглеждаше вечер в онова място, за което бе му напомнила Нуми в своето послание. От Земята то, разбира се, не се виждаше, но нали в космоса непрекъснато и навсякъде избухваха нови звезди, той бе убеден, че накъдето и да погледнеше в небето, мечтите им ще се срещат и ще помагат на тези звезди да раждат около себе си само красиви светове.

А какво правеше в същото време Нуми ли?

Пред такъв въпрос всеки ще вдигне рамене. На Земята дори различните държави и континенти имат различно време, какво остава за различните цивилизации в космоса! А и от разказа на младия възпитател Александър научихме колко мъчителен би бил един разговор с нея, затова е по-добре да не го подхващаме.

Сигурно ще се намери някой да ни запита какво е станало и на Луната, след като Ники я напусна. На това също е невъзможно да се отговори, защото с бъдещето нещата са още по-объркани. Никой не може да ти каже какво е станало, преди сам да е пребивавал в него. Но щом вече е бил там, то не е никакво бъдеще, превърнало се е в минало. Отгоре на всичко, научим ли предварително за нещо как ще стане, то веднага престава да ни бъде и интересно.

Тъжно е, но е така. Разделят ли се двама души в този свят, трудно е да се срещнат отново. Може да им помогне само всемогъщият Мало. Той обаче сигурно настояваше да се спазва закона хората сами да търсят пътя си един към друг, та никога повече не слезе на Земята. Така единственият за нас, земните хора, малогалоталотим си остава наивна способност да мечтаем.

По-бързи и от него са нашите мечти. На тях дори не им е нужно да минават през звездните тунели или сякаш да умират под пространството за да влязат в далечните светове. Те мигновено, както си седим в час или се излежаваме в кревата, могат да ни отнесат чак в другия край на Вселената. Вярно, учените твърдят, че тя била безкрайна, но мечтите на човека също са безкрайни.

Тъкмо това правеше и Ники, когато му се поискваше да научи нещо за своята Нуми, за бате си Сашо, за палавата му сестричка Села или пък докъде е стигнал строежът на звездолета. По този начин той успя да види и как се срещнаха най-после в неразделима братска прегръдка Земята и Пира — там някъде, в още по-далечното бъдеще. А веднъж дори се озова на Пира пред един фантастичен паметник от злато и скъпоценни камъни. На него бе стъпило красиво нежно момиче в сребрист скафандър, а под краката му пишеше: „НУМИ, КОЯТО ПОМОГНА НА ХОРАТА ДА НАМЕРЯТ ПЪТЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ“. Собствения си паметник на Земята той обаче не посмя да потърси, защото един бъдещ космонавт се тренира да бъде и скромен.

Ето, като него трябва да яхнат своите малогалоталотими и всички читатели, които искат да узнаят какво още ще се случи в тази безкрайна история. Тук авторът на книгата може да им помогне само като им пожелае едно тяхно си, весело и славно пътуване в бъдещето. А заради това пожелание, всъщност, той написа към нея и своя послеслов.

На добър час!