Добра работа

1

Понеделник, 13-ти януари 1986. Виктор Уилкокс лежи буден в тъмната спалня и чака писукането на кварцовия си будилник. Той е навит за 6:45. Колко дълго трябва да чака, той не знае. Лесно би могъл да разбере, трябва само да се пресегне, за да напипа часовника, да го вдигне пред очите си и да натисне бутона за осветяване на дигиталния дисплей. Но той предпочита да не знае. Да речем, че е едва шест. Или дори пет? Защо да не е пет? Но колкото и да е часът, той няма да може да заспи отново. Напоследък му е станало навик да лежи буден в тъмното и да чака пискащия сигнал, обзет от чувство на тревожност.

Тревожните мисли го атакуват като вражеските космически кораби в една от видео игрите на Гери. Той се свива, отдръпва, поваля ги с мигновено взети решения, но пристъпите нямат край — отчета на „Авко“, отчета на „Ролинсън“, цената на чугунените блокове, курса на паунда, конкуренцията на „Фаундракс“, некадърността на директора по продажбите, непрекъснатите аварии на сърцевика, безобразното състояние на тоалетните в почистващия цех, натиска от страна на прекия му началник, отчетите за миналия месец, прогнозите за тримесечието, годишния доклад …

В напразен опит да избегне бомбардировките и може би да подремне още за миг, той се извива настрани, зарива лице в топлите заоблени форми на жена си и обгръща талията й с ръка. Сепната, но все още спяща — дрогирана с валиум — Марджъри се обръща с лице към него. Носовете и челата им се блъсват едни в други; следва рязко размърдване на крайници — абсурдна пантомима на схватка. Марджъри вдига юмрук като боксьор, изпъшква и го отблъсква. Някакъв предмет се плъзва откъм нейната страна, пада от леглото и глухо тупва на пода. Вик се сеща какво може да е това: книгата със заглавие „Щастливи в менопаузата“, която една от приятелките на Марджъри от клуба „Стражи на теглото“ й е дала назаем. От една-две седмици тя я чете вечер в леглото, без да показва особени признаци на увлеченост, като редовно заспива над нея. Когато Вик си ляга, обикновено издърпва книгата от безчувствените й пръсти, завива я и угасва нощната лампа, но предната вечер трябва да е забравил първото от тези си действия или може би „Щастливи в менопаузата“ беше останала скрита под покривката на леглото.

Той се обръща настрани, а Марджъри, която сега лежи по гръб, започва леко да похърква. Вик й завижда за дълбокия безсъзнателен сън, но не може да си позволи такъв. Веднъж, преуморен от недоспиване, беше приел предложението й да вземе таблетка валиум, която погълна с обичайното си питие преди лягане. На следващата сутрин се движеше като водолаз по дъно. Направи грешка от два процента в цената на кормилните кутии за „Бритиш Лейланд“ докато главата му се избистри. „Не трябваше да го смесваш с уиски“ — каза му Марджъри. „Нямаш нужда и от двете“. „Тогава ще си задържа уискито“ — каза той. „Валиумът държи по-дълго“ — каза тя. „Прекалено дълго, ако питаш мен“ — каза той. „Тази сутрин вкарах фирмата в загуба с пет хиляди паунда благодарение на теб“. „О, значи аз съм виновна, така ли?“ — каза тя и долната й устна започна да трепери. След това, за да спре плача й, само и само да не се разреве, се наложи да й купи комплекта старинни месингови прибори, които й бяха легнали на сърцето за в дневната — да придадат още по-автентичен вид на селската каменна камина и газовата печка, имитираща разпалени цепеници.

Хъркането на Марджъри се усилва. Раздразнен, Вик грубо я смушква. Хъркането спира, без тя въобще да се събуди. В другите спални трите им деца също спят. Отвън бушува зимна виелица, блъска по стените на къщата и свисти в клоните на дърветата. Той се чувства като капитан на спящ кораб, сам на руля, направляващ своя несъзнаващ нищо екипаж през опасни морета. Струва му се, че е единственият буден човек в целия свят.

Будилникът започва да пищи.

Мигновено, чрез някаква извратена химическа реакция на тялото или нервната му система, той се чувства уморен и сънен и няма желание да напусне топлото легло. Натиска бутона за доспиване върху часовника с привично движение и заспива на секундата. Пет минути по-късно, алармата отново го събужда с настойчиво пищене като някаква механична птица. Вик въздъхва, удря бутона за изключване, светва нощната лампа от своята страна (нагласена на минимална яркост заради Марджъри), става от леглото и, като стъпва меко по плътния килим, се отправя към банята EN SUITE1, свързана със спалнята, като внимава да не светне лампата вътре, преди да е затворил вратата.

Вик уринира — задача, изискваща значителна точност и концентрация, тъй като тоалетната чиния е поставена ниско и формата й е елегантно изтънена. Не го е кой знае колко грижа за пурпурната гарнитура („Синя слива“ — така рекламната брошура на агенцията по имоти беше нарекла цветовия нюанс), но това беше едно от нещата, които привлякоха Марджъри при купуването на къщата преди две години — банята с раковинообразната мивка, позлатените кранове, ваната на нивото на пода, тоалетната и бидето с аеродинамични форми. И най-вече фактът, че е „EN SUITE“. „Винаги съм искала баня EN SUITE“, казваше тя на гостите, на приятелките си по телефона, а може би и — той не би се изненадал — на търговските пътници, дошли до вратата на дома им, или на непознатите, с които завързваше разговор на улицата. Човек можеше да си помисли, че „EN SUITE“ е най-прекрасната фраза от всички езици на света, ако се съди по това, че Марджъри правеше всичко възможно да я вметне при разговор. Ако пуснеха парфюм „EN SUITE“, Марджъри щеше да го използва.

Вик изтръсква последните капки от пениса си, като внимава да не изпръска влакнестото розово найлоново покритие на пода, и пуска водата. Къщата има четири тоалетни, нещо, което предизвиква загриженост у бащата на Вик. „ЧЕТИРИ тоалетни?“ — каза той, когато за пръв път разгледа къщата. — „Добре ли ги преброих?“ „Какво толкова, татко?“ — насмешливо му отвърна Вик. — „Боиш се, че нивото на подпочвените води ще се вдигне, ако ги промием всичките наведнъж?“ „Не, но като вземете да плащате водата, а? Тогава ще видите вие“. Вик се опита да спори с него, че няма значение колко тоалетни имаш, важното е колко пъти ги използваш, но баща му беше убеден, че толкова много тоалетни поощряват излишното ходене по нужда и следователно само хабят вода.

За това може би беше прав. Къщурката на баба му в Истън, сгушена между други къщи, плътно долепени до нея, беше с външен клозет и човек отиваше в него, само ако наистина беше на зор, особено през зимата. Тяхната собствена къща по онова време беше едно стъпало по-високо на обществената стълбица в сравнение с бабината и имаше вътрешен клозет — тъмно, тясно помещение на площадката между първия и втория етаж, което винаги леко насмърдяваше, колкото и препарати да изливаше майка му в тоалетната чиния. Той си спомняше живо онази жълтеникава керамична чиния, търговска марка „Челинджър“, голямата лакирана дървена седалка, винаги приятно топла при сядане, и дългата верига, висяща от високо разположеното казанче, завършваща с топчеста дръжка от тук-там поразядена гума. Той обичаше да тренира удар с глава, като запращаше гуменото топче от стена на стена, докато седеше там — като ученик постоянно имаше запек. Майка му се оплакваше от следите, оставени по боядисаните с туткалена боя стени. Сега той е горд собственик на четири тоалетни — „Синя слива“, „Авокадо“, „Слънчоглед“ и една бяла — всичките с парно. Може би точно това е един от най-добрите показатели за успех в живота.

Той стъпва на кантарчето. Шестдесет и четири килограма. Предостатъчно за мъж, висок само метър и шестдесет и пет. Някои казват — Вик лично ги е чувал — че се опитва да компенсира ниския си ръст с агресивен маниер. Е, нека си приказват. Ако не беше неговата агресивност, сега нямаше да е, където е. Макар че, колко време ще остане там, въобще не се знае. Вик се смръщва пред огледалото над мивката, като се сеща отново за отчетите от миналия месец, прогнозата за тримесечието, годишния доклад … Налива гореща вода в тъмнопурпурната раковина, покрива с пяна лицето си от спрей за бръснене и започва да остъргва челюстта си с метална бръсначка, като използва ножче марка „Уилкинсънс Сорд“. Вик е пламенен защитник на всичко, произведено в Англия, и често спори с по-големия си син, Реймънд, който предпочита пластмасовите еднодневки, френско производство. Не че това е единствената ябълка на раздора помежду им, съвсем не. Броят на спречкванията им се ограничава всъщност само от сравнително редките им срещи. Когато Вик тръгва за работа, Реймънд по правило спи, а когато се върне у дома, той е излязъл.

Вик избърсва следите от пяна по бузите си и прокарва одобрително пръст по обръснатата кожа. От огледалото в него се втренчват тъмнокафяви очи. Кой съм аз?

Той се хваща за мивката, навежда се напред, като се подпира на ръце, и критично разглежда четвъртитото бледо лице с паднал кичур от рядка кестенява коса, изпъстрена с посивели косми, двете отвесни бръчки между веждите, подобно на кламер, който сякаш придържа топчестия му нос на място, право очертаната линия на устата, квадратната челюст. Знаеш кой си — всичко е записано на файл в отдела.

Уилкокс: Виктор Юджин. Дата на раждане: 19.10.1940 г. Месторождение: Истън, Рамидж, Англия. Образование: основно — училище „Ендуел Роуд“, Истън; средно — истънска Мъжка гимназия, Истън; висше — Колеж за водещи технологии, Рамидж. Специалност: машинен инженер, 1964 г. Семейно положение: женен (за Марджъри Флорънс Колмън, 1964). Деца: Реймънд (род. 1966 г.), Сандра (род. 1969), Гери (род. 1972). Стаж по специалността: 1962–64, стажант, „Вангард Енджиниринг“; 1964–66, инженер по продукцията, „Вангард Енджиниринг“; 1966–70, главен инженер, „Вангард Енджиниринг“; 1970–74, мениджър по продукцията, „Вангард Енджиниринг“; 1974–78, мениджър по производството, „Луис & Арбъкъл“ ООД; 1978–80, директор по производството, „Рамкъл Кастингс“; 1980–85, управителен директор на „Рамкъл Кастингс“. Настояща длъжност: управителен директор на „Дж. Прингъл & Синове, Леярство и Машиностроене“.

Ето това съм аз.

Вик гримасничи срещу отражението си, сякаш иска да каже: стига, стига, без кризи на идентичността, моля. Все някой трябва да изкарва прехраната в това семейство.

Той намъква халата си, който виси на закачалка на вратата на банята, загася осветлението и тихо се връща в полутъмната спалня. Марджъри обаче се е събудила от шума на канализацията.

— Ти ли си? — казва сънено тя; после, без да чака отговор: — Ще сляза долу след минутка.

— Не бързай — казва Вик. „Хич не си прави труда“ би било по-искрено, защото предпочита да бъде сам в кухнята рано сутринта, сам да си приготви семпла закуска и необезпокояван да запали първата си за деня цигара. Но Марджъри смята, че трябва да се появи за малко, макар и проформа, преди той да е тръгнал за работа, и до известна степен Вик разбира и одобрява този жест. Майка му винаги ставаше първа сутрин, за да изпрати съпруга и сина си на работа или в колежа, и този навик й остана почти до смъртта.

Когато Вик тръгва по стълбите към първия етаж, отдолу се надига пронизителен електронен вой. Натискът на стъпалото му върху скрита под пътеката жичка е включил алармената инсталация против крадци, която Реймънд, да му се не надяваш, трябва да се е сетил да включи, като се е прибирал един Господ знае в колко часа снощи. Вик отива при таблото до външната врата и набира цифровия код, с който се изключва апаратът. Има на разположение петнадесет секунди да направи това, иначе воят ще премине в писък, а аларменият звънец на външната стена ще вдигне шум до бога. Всички съседни къщи имат такива аларми и Вик е съгласен, че те са необходими, като се има предвид нарасналите по честота и дързост кражби с взлом, но системата, която наследиха от предишните собственици на къщата с нейните магнитни контакти, инфрачервени скенери, скрити жички и бутони, според него е прекалено сложна. За включването й вечер преди лягане отиват пет минути, а ако се случи да станеш за нещо през нощта, трябва да я изключиш и после отново да я включиш. „Страданията на богатите“, подигра му се Реймънд, когато Вик се оплака един ден. Реймънд презира охолството на родителите си, но в същото време не се отказва от удобствата, които то му предлага, като например жилище с парно, за което не плаща наем, гореща вода по всяко време, безплатна пералня, използване на лека кола, записващо видео, стерео уредба и така нататък и така нататък. Кръвното налягане на Вик се вдига при мисълта за големия му син, който прекъсна следването си преди четири месеца и оттогава не се занимава с нищо полезно, а в момента лежи увит в юргана на горния етаж, гол-голеничък с изключение на една златна обица — отспива си след снощния запой. Вик тръсва раздразнено главата си, за да се освободи от този образ.

После отваря външната врата, която води към остъклена веранда и хвърля поглед на постелката пред вратата. Празна. Момчето, което разнася вестниците, е закъсняло, или може би днес няма да има вестници заради някоя стачка. Инфрачервеният скенер мига насреща му с възпалено око, докато той влиза в дневната да потърси нещо за четене. Подът и мебелировката са покрити с разешени и накъсани „Мейл он Сънди“ и „Сънди Таймс“. Взема бизнес-раздела на „Таймс“ и го занася в кухнята. Докато заври чайникът, преглежда първата страница. Едно заглавие привлича погледа му: „ЛОУСЪН ПРЕСМЯТА РАЗХОДИТЕ — ДАНЪЧНИТЕ НАДЕЖДИ СЕ ИЗПАРИХА“

„Найджъл Лоусън, министърът на финансите, събира сътрудниците си през уикенда да обсъдят рисковете за икономическата му стратегия в резултат от вдигането на лихвения процент миналата седмица и рязкото нарастване на безработицата.“

Някакви други новини?

Чайникът завира. Вик си прави каничка силен чай, слага две филии бял хляб в тостера и вдига щорите на кухненския прозорец, за да погледне в градината. Сива, вилнееща сутрин без скреж. Катерици се носят през ливадата с леки скокове като вълма пух, духан от вятъра. Свраки наперено крачат между лехите и поглъщат лакомо червеите, които той изрови при вчерашната си работа в градината. Косове, врабци, червеношийки и други птици, чиито имена Вик не знае, подскачат насам-натам на дискретно разстояние от свраките. Всички тези същества изглежда се чувстват като у дома си в градината на Вик, макар че тя е само на две мили от центъра на града. Една сутрин неотдавна той видя лисица да минава под прозореца му. Вик почука по стъклото. Лисицата спря и обърна глава, погледна към Вик за момент, сякаш искаше да каже: „Моля?“, а после продължи спокойно по пътя си с вееща се зад нея опашка. На Вик му прави впечатление, че дивите животни започват да привикват към уличния живот и постепенно се придвижват от селските райони към града, където животът е по-лесен — няма капани, пестициди, ловци и бракониери, кофите са пълни с боклук и домакини като Марджъри — с нежни души или с глупави глави — им хвърлят остатъци от храна в градината, създавайки нещо като животински кухни за социално слаби. Природата се приближава към човешката раса и също минава на помощи.

Вик е изял двете си филии тостер и е на третата чаша чай и първата за деня цигара, когато Марджъри се дотътря в кухнята по домашен халат и чехли, с шал върху ролките на главата и с бледо кръгло лице, подпухнало от съня. Носи му „Дейли Мейл“, който току-що е доставен.

— Пушиш! — казва тя с тон, едновременно примирен и укорителен, съдържащ в една-единствена дума дългогодишен спор, добре познат и на двамата. Вик изсумтява — също много добре познат отговор. Той поглежда към кухненския часовник.

— Не трябваше ли Сандра и Гери вече да стават? За Реймънд изобщо няма да си хабя думите.

— Гери днес не е на училище. Учителите стачкуват.

— Какво? — казва той обвинително, а гневът му към учителите някак си се премества към Марджъри.

— Трудов протест или как там го наричат. Той донесе бележка в петък.

— Трудов мързел го наречи. Няма да видиш учителите навън да правят кордони на студа и дъжда, забелязала ли си? Те просто си седят в топлите учителски стаи и мърморят, а децата отпращат в къщи да правят бели. Това не е протест. Нито е трудов, разбираш ли? Те имат професия и е крайно време да започнат да се държат като хора на професията.

— Е … — казва помирително Марджъри.

— Ами Сандра? Преподавателите от горните класове също ли са на „трудов протест“?

— Не, нея пък ще я водя на лекар.

— Какво й е?

Марджъри се прозява уклончиво.

— О, нищо сериозно.

— Защо не отиде сама? Момиче на седемнадесет години би трябвало да може да отиде само на доктор, без някой да го държи за ръчичка?

— Няма да влизам с нея в кабинета, ако не иска. Само ще я изчакам.

Вик я поглежда подозрително.

— Да не би да ходите по магазините след това?

Марджъри се изчервява.

— Добре, де, трябват й нови обувки …

— Как може да си толкова глупава, Марджъри! — възкликва Вик. — Ти ужасно я глезиш. Сандра мисли само за дрехи, обувки и прически. Как ще си вземе изпитите?

— Не знам. Но ако не иска да следва …

— Какво тогава иска? Последно какво?

— Иска да стане фризьорка.

— Фризьорка! — Вик влага възможно най-голямо презрение в гласа си.

— Хубаво ни е момичето, защо да не се радва на дрехи и обувки, докато е младо?

— Защо ТИ да не си правиш удоволствието да я киприш, искаш да кажеш? Държиш се с нея сякаш е кукла, не е ли така, Марджи?

Вместо да отговори на този въпрос, Марджъри се връща на един от предишните.

— Тя има проблеми с менструацията, ако толкова те интересува — казва тя, като приписва любопитство на Вик, каквото той не е показвал, при това много добре знае, че подобни гинекологични откровения са последното нещо, което той би желал да чуе, особено в този сутрешен час. Патологията на женските тела е източник на голяма боязън и неудобство за Вик. Техните изкървявания и течения, бучки и образувания, и особено болезнено-звучащите хирургически операции — кюртаж на матката, изрязване на разширените вени, ампутация на гърдите — самото споменаване на тези неща го кара да трепва и се свива, а напоследък менопаузата обогати репертоара и с горещи вълни, обливане в пот и нещо още по-страшно — задръжка на течности. — Очаквам докторът да й изпише противозачатъчни — казва Марджъри, докато си приготвя прясна порция чай.

— Какво?

— За регулиране на менструацията й. Очаквам д-р Робертс да изпише на Сандра противозачатъчни таблетки.

Вик изсумтява пак, но този път интонацията му е неопределена и несигурна. Има чувството, че жените в къщи са намислили нещо. Възможно ли е Сандра да отива на лекар, за да мине на противозачатъчни? С одобрението на Марджъри? Той самият не одобрява. Ами ако Сандра прави секс? На седемнадесет? С кого? Да не би с онзи пъпчивко с маскировъчно военно яке, как му беше името, Клиф, не, само не с него, за Бога. Не — с никого! Образът на дъщеря му в любовна поза с разделени колене и тъмна сянка над нея проблясва неканен в главата му и го изпълва с ярост и отвращение.

Той усеща, че воднистите сини очи на Марджъри го наблюдават с очакване над ръба на чаената чаша, като че ли го канят на разговор по темата, но той не може, не и тази сутрин, не и с купищата задачи за предстоящия ден. И едва ли някога ще може, честно казано. Един разговор за сексуалния живот на Сандра би могъл лесно да премине в обсъждане на неговия и Марджъри сексуален живот или по-скоро липсата на такъв, а той би предпочел да не се занимават с това. Да не разлайват кучетата. Вик сверява кухненския часовник със своя и се надига от масата.

— Да ти направя ли бекон? — казва Марджъри.

— Не, свърших.

— Трябва да хапваш нещо готвено в тия студени сутрини.

— Нямам време.

— Защо не си купим микровълнова печка? С нея става за секунди.

— Известно ли ти е — казва Вик, — че деветдесет и шест процента от всички микровълнови печки в света се произвеждат в Япония, Тайван или Корея?

— Но всичките ни познати вече имат.

— Именно.

Марджъри поглежда Вик с нещастен вид, несигурна накъде бие.

— Бих могла да огледам цените днес предобед — казва тя. — След обувките на Сандра.

— И къде ще я сложиш? — пита Вик, като оглежда кухненските плотове, отрупани с безброй електроуреди — тостер, чайник, кафеварка, миксер, електрическа тенджера, фритюрник, форма за сладки …

— Мисля да махнем електрическата тенджера. И без това не я използваме. Микровълновата ще бъде по-полезна.

— Добре тогава, огледай как са цените, но не купувай. Мога да я намеря на заводска цена.

Лицето на Марджъри светва. Тя се усмихва и две трапчинки се появяват на тестените й бузи, още лъскави от нощния крем за лице. Тези трапчинки бяха първото нещо, което привлече Вик към Марджъри преди двадесет и пет години, когато тя работеше в офис за машинописни услуги във Вангард. Понастоящем те се появяват съвсем рядко; перспективата за разходка из търговската зона е едно от малкото неща, които са гаранция за цъфването им.

— Само че не очаквай от мен да ям каквото и да е сготвено в нея — казва той.

Трапчинките на Марджъри моментално се скриват, като слънце зад облак.

— Защо?

— Това не е истинско готвене, затова. Майка ми ще се обърне в гроба.

Вик взема „Дейли Мейл“ и отива в тоалетната, онази на гърба на къщата, до задния вход, в обикновен бял цвят, строена за използване от домашните помощнички, градинарите и работниците. По мълчаливо споразумение, Вик има навик там да раздвижва червата си, докато Марджъри използва тази за гости близо до входната врата, така че атмосферата на специалната баня „EN SUITE“ да остане незамърсена.

Вик изпушва втора цигара върху клозетната седалка и преглежда „Дейли Мейл“. Уестлънд и Хезелтайн са все още в заглавията. СЛУХОВЕ ЗА СПИРАНЕ НА НОМЕР 10. МЕГИ ОБЕЩАВА ДА ОХЛАДИ СТРАСТИТЕ. Той прелиства към вътрешните страници. МЪРДОК ПРЕД СБЛЪСЪК С ПРОФСЪЮЗИТЕ. ПРИЗИВЪТ НА ИМАМА ЗА МОЛИТВА КАРА ВИКАРИЯ ДА ГОВОРИ ЗА ЛУДНИЦА. БУЛКА СЕ ОМЪЖВА ДВА ПЪТИ, ЧАКАТ Я НЕПРИЯТНОСТИ. НИЕ СМЕ В СУПЕРЛИГАТА НА НАЦИИТЕ. А, я чакай малко.

„Англия отново е в суперлигата на най-развитите индустриални нации. Според последни проучвания, само Германия, Холандия, Япония и Швейцария могат да се сравняват с нас по икономически растеж, стабилност на цените и твърд баланс на плащанията, казва д-р Дейвид Ломакс, икономически съветник на Натуест.“

„Сравняват“ най-вероятно значи „надминават“. И откога Холандия е станала индустриална суперсила? И така да е, всичко това са раздувки, миражи, стъкмени с помощта на статистиката. Достатъчно е само да минеш през Средна Англия, за да разбереш, че ако ние сме в суперлигата на най-развитите индустриални държави, някой май нещо извърта. Вик е изцяло на страната на Англия, но понякога голословният шовинизъм на „Дейли Мейл“ му лази по нервите. Той дръпва от цигарата и изтърсва пепелта между краката си. Тя пада във водата с леко свистене. ИКОНОМИЧНА ЛЕКА КОЛА ПРЕМИНАВА УСПЕШНО ТЕСТОВЕ.

„«Бритиш Лейлънд» започна изпитания на лек алуминиев двигател, създаден по революционна технология за лека кола-комби, консумиращ само 4,5 л. бензин на 100 мили — световен рекорд за икономична консумация.“

Кога беше последният път, като се хвалехме със световен рекорд на алуминиев двигател? „Хилмън Имп“ като че ли. И къде са сега миналогодишните „Хилмън Имп“? На сметището за скраб, цялата продукция или почти цялата. А заводът „Линуд“ е гробище, трева расте между конвейерните линии, гофрираните покриви се подмятат от вятъра. Кола, която никой не искаше да купи, монтирана в район, избран по политически, а не икономически причини, на стотици мили от доставчиците на части. Той отгръща на страниците, посветени на правителствената политика. ДА ВДИГНЕМ ГОРДО ГЛАВА.

„Така наречената «Индустриална година» започна, както се и очакваше, доста несполучливо. Най-различни комисии от промишления сектор се пенявят по темата за предполагаемото ниско социално положение на инженерите и липса на уважение към инженерните специалности.“

Вик прочита тази статия със смесени чувства. Индустриалната година положително е поредната раздувка. От друга страна, идеята, че обществото недооценява инженерите, е вярна.

В 7:40 Вик излиза от тоалетната. Темпото на действията му се ускорява. Преминава бодро през кухнята, където Марджъри апатично поставя изцапаните чаши и чинии от закуската в машината за миене на съдове, и на бегом се качва по стълбите. Отново в банята „EN SUITE“, където бързо измива зъбите си, сресва косата си. Отива в спалнята, облича чиста бяла риза и костюм. Има шест делови костюма, които редува през седмицата. По-рано смяташе, че пет са достатъчно, но си купи един допълнителен, след като Реймънд се опита да остроумничи: „Щом си с пепеляво-сивия камгар, трябва да е вторник“. Днес е ред на морско-синия ситно раиран. Той подбира диагонално раирана вратовръзка в тъмно червено, синьо и сиво. Напъхва стъпалата си в чифт идеално лъснати черни оксфордки от естествена кожа. Едната връзка, леко разнищена, се скъсва, след като я дръпва по-силно — той псува. Бърника в дъното на гардероба за една стара черна обувка с подходяща връзка и открива кашон, съдържащ съвсем ново радио с вграден часовник, произведено в Хонг Конг, запечатано в прозрачен найлонов плик и поместено във форма от стиропор. Вик въздъхва и прави гримаса. Подобни находки не са редки по това време на годината. Марджъри има навик рано да купува коледните подаръци и да ги крие като катерица, а после да ги забравя напълно.

Когато слиза отново долу, тя се върти из хола.

— За кого е това радио с часовника, а?

— Какво?

— Намерих чисто ново радио с часовник в дъното на гардероба.

Марджъри слага пръст на устата си.

— Шт! Нали трябваше да купя нещо за баща ти.

— Не му ли дадохме вече коледен подарък?

— Да, разбира се. Помня, че се юрна на Бъдни вечер и му купи едно електрическо одеало … Нищо, това ще потрябва догодина.

— Ама той нямаше ли си радио с вграден часовник? Не му ли дадохме такова преди няколко години?

— А, така ли беше? — казва Марджъри безучастно. — Тогава може пък някое от момчетата да го хареса.

— Това, от което имат нужда те, е часовник с бомба в него, а не радио — казва Вик, като потупва джобовете си, за да провери на място ли са портфейлът, бележникът, ключодържателят, цигарите и запалката.

Марджъри му помага да облече палтото от камилска вълна — дреха, която го беше убедила да купи, въпреки че той не искаше, защото му висеше доста под коленете и, както смяташе той, подчертаваше ниската му фигура и го правеше да изглежда като преуспял букмейкър.

— Кога ще се върнеш от работа? — пита тя.

— Не знам. По-добре дръж вечерята затоплена.

— Недей да закъсняваш много.

Тя затваря очи и накланя лицето си към неговото. Той докосва устните й със своите, после поклаща глава в посока към първия етаж.

— Вдигай тоя мързеливец от леглото.

— Те имат нужда от повече сън като растат, Вик.

— Реймънд вече не расте, за Бога. Спрял е да расте от години, освен ако е взел да расте на бирен корем, което няма да ме учуди.

— Добре де, но Гери все още расте.

— Гледай да си напише домашното за днес.

— Да, скъпи.

Вик е съвсем сигурен, че тя няма намерение да изпълни инструкциите му. Ако не беше уредила час за лекар на Сандра, Марджъри сигурно щеше пак да си легне с чаша чай и „Дейли Мейл“ в леглото. Преди няколко седмици се беше върнал в къщи, веднага след като стигна до работата си, защото беше забравил едни важни документи. Намери къщата абсолютно тиха — трите деца и майка им спяха дълбоко в 9:30 сутринта. Нищо чудно, че цялата страна отива по дяволите.

Вик минава през остъкления портал и излиза на открито. Студеният вятър разрошва косата му и го принуждава да се присвие за момент, но той е приятно свеж след застоялата топлина на дома и Вик поема дълбоко въздух по пътя си към гаража. Когато доближава гаражната врата, тя се отваря като че ли по магически начин — всъщност с електричество, активирана от дистанционното в джоба на Вик — нещо, което винаги му доставя истинска детска радост. Вътре блестящият тъмно-син ягуар, регистрационен номер VIC 100, чака до сребристото метро на Марджъри. Той изкарва колата на заден ход и затваря гаража с още едно докосване на дистанционното. Марджъри сега се появява на прозореца на хола и, прихванала роклята си през гърдите с една ръка, му помахва с другата. Вик се усмихва помирително, поставя автоматичния скоростен лост на потегляне и се плъзва покрай къщата.

Сега започва най-приятният половин час от деня — пътуването до работа. В действителност то не трае точно половин час — обикновено е двадесет и пет минути, но на Вик му се иска да е по-дълго. Това е един интервал на спокойствие между дрязгите у дома и тревогите на работа, време за чисто отдаване на сетивата, пълен контрол, превъзходство без усилие. Защото ягуарът превъзхожда всички други коли по шосето, Вик е убеден в това. Когато „Мидлънд Амалгамейтид“ поискаха той да стане управителен директор на „Прингълс“, му предложиха Роувър 3 500 Ванден Плас, но Вик предпочете ягуар — кола, обикновено резервирана за началници на отдели, и за свое удоволствие получи такава, макар и не съвсем нова. Разбира се, че трябваше да кара английска кола, след като „Прингълс“ работеха предимно за местната автомобилна промишленост — не че Вик беше карал някога кола чуждо производство (чуждите коли са анатема за него, тяхното внезапно нашествие по пътищата на Англия през 70-те отбеляза началото на икономическата разруха според него), но той все пак трябваше да признае, че човек няма голям избор английски коли, ако трябва да се търси достоен съперник на мерцедесите или BMW-тата. По принцип ягуарът беше комай единствената кола, която шофьорите приемаха сериозно, като се изключат ролс-ройс и бентли.

Той спира на пресечката, където „Авондейл Роуд“ се среща с „Бартън Роуд“ — движението вече започва да се сгъстява поради часа-пик. Един шофьор на лек камион форд-транзит, макар да има предимство, дава заден, за да пусне Вик наляво. Вик му кимва с благодарност, завива наляво, после отново надясно, като с лекота си пробива път по широките улици на жилищната зона с насадени от двете й страни дървета. Минава покрай университета, чиято висока часовникова кула от червени тухли се провижда над дърветата и покривите. Макар да живее на прага му, така да се каже, Вик никога не е влизал вътре. За него знае само, че е място на задръствания в определени часове на деня — Марджъри се оплаква от тях (денят в университета започва късно и свършва рано, така че не причинява затруднения за Вик) — и че е пълен с разсейващо красиви момичета, за чиято безопасност се тревожи, като ги вижда да се разкарват насам-натам между общежитията и студентските профсъюзи вечерно време. С масивната си архитектура и паркови пространства, пазени от бдителна охрана, поставена на всички входове, университетът изглежда на Вик като малък град-държава, една академична Ватикана, от която той се държи на разстояние, едновременно смутен и неодобряващ вида му, излъчващ привилегировано високомерие към обикновения оживен промишлен град, в който е построен. Неговата собствена Алма матер, разположена на няколко мили по-нататък, беше много по-различен тип учебно заведение — мръсен висок блок, претъпкан с машинарии и лаборатории, с изглед към разпределителната ж. п. станция и кръговото кръстовище на градските улици. По негово време носеше името „Колеж за водещи технологии“, но оттогава се беше разраснал и получил статут на университет, без обаче да си придава важност или да се разкрасява. И съвсем правилно. Ако учебното заведение е прекалено комфортно, никой няма да иска да го напусне и да започне истинска работа.

Вик излиза от жилищната зона около университета и се влива в движението, мудно напредващо по „Лондон Роуд“ към центъра на града. Това е най-бавната част от сутрешното му пътуване, но ягуарът, автоматично свел шума на двигателя до шепот, се справя с напрежението. Вик избира касета и я пъха в отвора на стереото си с четири тонколони. Гласът на Карли Саймън изпълва вътрешността на колата. Музикалният вкус на Вик е ограничен и силно пристрастен. Той обича женски вокал, бавно темпо, богати аранжименти на мелодични песни в джазов стил. Карли Саймън, Дъсти Спрингфилд, Роберта Флак, Диона Уоруик, Даяна Рос, Ранди Кроуфорд и, напоследък, Сейд и Дженифър Ръш. Нежните извивки на тези гласове, сладки или леко дрезгави, стенещи и нашепващи за радостите и разочарованията на женската любов, облекчава напрежението на нервите му и отпуска мускулите на крайниците му. Разбира се, той не би и помислил да пусне някоя от тези ленти на касетофона у дома, за да не му се присмеят децата. Това си е негово лично забавление, нещо като музикална мастурбация, неотменна част от ритуала по пътуване за работа. Той обаче не може да се отдаде напълно на музиката, защото същевременно е принуден да чете на задните стъкла на другите коли грозни напомняния за една по-примитивна сексуалност. СКИОРИТЕ ГО ПРАВЯТ НА КРАКА. ФЕРМЕРИТЕ ГО ПРАВЯТ ОБУТИ. НАДУЙ КЛАКСОНА, АКО СИ ГО ПРАВИЛ СНОЩИ! Го, го, го. Вик стисва кормилото до побеляване на кокалчетата си. Защо трябва почтени хора да търпят тази мръсотия? Нужни са закони против това.

Сега Вик достига последния светофар, след който системата от тунели и надлези ще го пренесе без прекъсвания през центъра на града. Червена тойота се изравнява с него, после сантиметър по сантиметър го изпреварва. Собственикът й натиска здраво амбреажа — очевидно има намерение бързо да се измъкне. Светлината става кехлибарена и тойотата се юрва напред, разкривайки, не е трудно за досещане, надпис на задното стъкло: ДЕЛТАПЛАНЕРИСТИТЕ ГО ПРАВЯТ ВЪВ ВЪЗДУХА. Вик чинно изчаква зелената светлина, след което яко натиска педала за газта. Ягуарът дръпва напред, за две секунди догонва тойотата и я подминава без никакво усилие, а в същия миг, по щастливо съвпадение, гласът на Карли Саймън достига пронизващо крешчендо. Вик поглежда в огледалото за обратно виждане и иронично се подсмихва. Да му е за урок, дето си е купил японска кола.

Всъщност, едва ли. Вик много добре разбира колко безсмислена е неговата малка победа — огромен жаден 5,3-литров двигател изправен срещу икономичния 1,8-литров на тойотата. Но по дяволите здравия разум, сега е момент за отпускане, времето на движение без усилие между дома и работата, потънал в кожената седалка, изолиран от шума и пушеците на града в комфортната кабина с матови стъкла и чувствена музика. Дългият нос на колата се мушва в първия тунел. Навътре-навън, надолу-нагоре. Вик пронизва тунелите, сменя платната, свива към дълга покрита рампа, която води към магистрала с шест платна, стоварена като гигантска ръка върху задните улички на неговото детство. Всяка сутрин Вик шофира над потъналия двор на бабината си къща и минава покрай комина на другата, в която той самият израсна и където овдовелият му баща все още упорства да живее въпреки всички опити на Вик да го премести — като моряк, стиснал мачтата на потъващ кораб — блъскан, оглушаван и задавян от гърмящия порой коли на петнадесет метра от прозореца на спалнята му.

Вик се качва на магистралата, отиваща в северозападна посока, и следващите няколко мили дава пълна свобода на ягуара да се движи гладко по вътрешното платно с 90 мили в час, като само следи в огледалото за някой полицай, макар че те рядко си правят труда да спират коли в часа-пик — не по-малко загрижени да поддържат движението в ред. От дясно и отляво се простира познат пейзаж, толкова познат, че той дори не го забелязва — редица от къщи и фабрики, складове и бараки, ж. п. линии и канали, купчини метален скраб и камари потрошени коли, струпани контейнери и автомобилни паркове, охладителни кули и газометри. Едноцветен пейзаж — сив под ниското сиво небе с неясно очертан хоризонт.

Сега Вик Уилкокс, стриктно казано, е излязъл от границите на Рамидж и минава през район, известен като Черното землище — наречен така заради пелената от дим, разстилала се над него и тънкия слой въглищен прах и сажди, покривали го в зората на индустриалната революция. Той знае това-онова за историята на района, в училище бяха наградили курсовата му работа на тази тема. В началото на деветнадесети век тук биват открити богати находища на полезни изкопаеми: въглища, желязо, варовик. Прокопават мини, издълбават каменни кариери, железодобивни заводи изникват навсякъде за експлоатиране на новите технологии за топене на желязна руда с кокс, при което варовикът се използва за катализатор. Полето постепенно бива покрито с изоставени шахти, леярни, фабрики и цехове, както и редици от мизерни коптори за мъжете, жените и децата, работещи в тях: разпростряла се без всякакъв план индустриална крайградска зона — мрачна през деня, страшна през нощта. През 1824 година писателят Томас Карлайл я описва по следния начин: „Плашеща сцена … плътен облак зловреден дим виси постоянно над нея … а през нощта целият район заприличва на вулкан, бълващ огън от хиляди тухлени комини“. Малко по-късно Чарлз Дикенс разказва за минаването си оттам „по безкрайни пътеки от сгур, покрай огнени пещи и ревящи парни машини, и такава мръсотия, тъмница и мизерия, каквато дотогава не бях виждал“. Когато кралица Виктория пътувала с влак през района, спускали завесите на прозореца й, за да не бъдат обидени очите й от грозотата и нищетата му.

Икономиката и външният вид на този район са се променили значително оттогава. С изчерпването на слоевете желязна руда и въглища или след като експлоатирането им става неизгодно, минната промишленост и железодобивът замират. Но след това на различни места възникват предприятия за леене на желязо, коване и машиностроене — всички тези видове производство, известни като металургия — и се разрастват, докато сградите им се срещат и сливат с разширяващите се промишлени предградия на Рамидж. Последвалото ограничаване на тежката промишленост и развиване на нови форми за добив на енергия довеждат до намаляване на видимата замърсеност на въздуха, макар че не по-малко зловредните пушеци от ауспусите на колите, каращи с оловен бензин по магистралите, с които е осеян районът, сгъстяват характерната сива мъгливост на тукашната дневна светлина. В днешно време Черното землище не е много по-черно от съседния му град, а от природата почти нищо не заслужава внимание. Понякога чуждестранни посетители правят догадки, че името на района идва не от вида на околната среда, а от цвета на лицата на многото имигранти от Индия, Пакистан и Карибските острови, населяващи града, привлечени тук през 50-те и 60-те — години на разцвет, когато работните места бяха много — а днес понасящи тежестта на най-голямата безработица.

Много скоро става време да забави скорост и да слезе от магистралата, за да се върне към тесните улици и задръстванията пред светофари, кръстовища и пресечки. Това е Уест Уолсбъри — район, в който преобладават фабрики и заводи, малки и големи, нови и стари. Много от тях са тихи, някои — съвсем занемарени, с разбити под формата на звездички стъкла. Синдици и принудителни закривания са опустошили района в последните години и са придали запустял вид на улиците му. След избора на консервативното правителство през 1979 г., което стимулира растежа на паунда на базата на открития в Северно море нефт в началото на осемдесетте и остави английската промишленост беззащитна пред чуждата конкуренция или пък (според нечии други мнения) изложи на показ неефективността й (Вик предпочита първото гледище, но в някои моменти е склонен да приеме и второто), една трета от всички машиностроителни компании в Уест Мидлънд прекратиха дейността си. Няма нищо по-печално от затворена фабрика, знае добре Вик Уилкокс, който сам е участвал в надзорни комисии по закриване. Една фабрика или завод се поддържа жива от енергията на собственото си функциониране, от пулсирането и воя на машините, от ударите на метал, от непрекъснатото движение на конвейерите, от притока и оттичането на работническите смени, от свистенето на въздушни спирачки и рева на дизелови двигатели, идващ от вагони, които доставят суровини на единия портал и товарят готовата продукция на другия. Когато се сложи край на всичко това, когато мястото се обезлюди и заглъхне, остава само една голяма порутена постройка — студена, мръсна и потискаща. Е, дано това не се случи с „Прингълс“, да пази Господ, дето се вика.

Сега Вик е близо до завода. Червен неонов надпис „Сауната на Сузана“ — обект на множество неприлични шеги, но за Вик просто полезен знак по пътя, блесва над мръсна витрина на магазин. Петдесет метра по-нататък Вик завива по „Кони Лейн“, подминава „Шопфикс“, „Аткинсън Инсюлейшън“, „Битоумарк“, после върви покрай оградата на „Прингълс“ до главния вход. Оградата е дълга, защото мястото, което заема заводът, е доста голямо. В най-добрите си дни, в бума на следвоенните години, в „Прингълс“ работеха четири хиляди души. Сега работната сила е свита до по-малко от хиляда души. Има сгради и пристройки, в които Вик никога не е влизал. По-евтино е да се оставят да изгният, отколкото да се разчистят.

Вик нетърпеливо надува клаксона пред бариерата; лицето на пазача се появява на прозорчето и грейва в раболепна усмивка. Вик студено му кимва. Негодникът сигурно се е зачел в някой вестник. Предшественикът му беше уволнен по настояване на Вик точно преди Коледа, защото при едно внезапно идване до завода през нощта, го намери да гледа портативен телевизор, а не видео мониторите, за следенето на които му се плащаше. Май че и този не е по-добър. Може би ще трябва да се обърнат към друга охранителна фирма. Вик си отбелязва наум да повдигне въпроса пред Джордж Прендергаст, директора на „Личен състав“.

Бариерата е вдигната и той кара към личното си място за паркиране близо до официалния вход на административния блок. Проверява статистиката на пътуването си върху дигиталния дисплей на таблото. Изминато разстояние: 9,8 мили. Време на пътуване: 25 мин. 14 сек. Не лошо постижение за сутрешен час-пик. Консумация на бензин: 17,26 мили/галон. Е, можеше да бъде и по-добре, ако не трябваше да поставя онази тойота на място.

Вик бута летящата врата на приемната зала — едно доста помпозно помещение с дъбова ламперия по стените, поставена през по-просперираща епоха. Мебелировката обаче изглежда изхабена. Стрелките на стенния часовник, един от тези дразнещи модели с липсващите цифри, са в положение малко преди осем и половина. Дорийн и Лесли, телефонистките, тъкмо свалят палтата си зад преградката. Те се усмихват превзето, като приглаждат прическите си и придърпват полите си.

— Добро утро, г-н Уилкокс.

— Добро утро. Струва ми се, че тук има нужда от нови столове.

— О, да, г-н Уилкокс, тези са много твърди.

— Нямах предвид вашите столове, а тези за посетители.

— Ах… — Те не знаят точно как да реагират. Той все още е Новият директор и всички малко се боят от него. На излизане, като минава през люлеещата се врата, чува накъсани звуци от сподавен смях.

— Добро утро, Вик! — Шърли, секретарката му, мазно се усмихва от бюрото си, уверена в праведността си, понеже е на работното си място преди шефа, ако и в момента да разглежда лицето си в огледалцето на пудриерата си. Тя е зряла жена с тупирана коса в невероятен жълт нюанс и съблазнителна пазва, върху която очилата й, придържани около шията от метална верижка, си почиват като върху рафт. Вик я наследи от предшественика си, който очевидно беше култивирал непринудени делови отношения. Без изобщо да й даде повод, тя започна да го нарича Вик, но той трябваше да й признае правото. Беше работила за „Прингълс“ години наред и Вик щеше да зависи от нейните знания и умения, докато свикне с работата.

— Добро утро, Шърли. Ще направиш две чашки кафе, нали? — Механизмът на неговия работен ден се смазва с безброй чашки нес кафе. Той окачва палтото си от камилска вълна в антрето, което свързва неговия кабинет със стаята на Шърли и влиза в кабинета. Сваля сакото си и го мята на облегалката на стола. Сяда на бюрото и отваря бележника си. Шърли влиза с кафето и голям фотоалбум.

— Това са новите снимки на Трейси, ако искате да ги видите — казва тя.

Шърли има седемнадесетгодишна дъщеря, чиято амбиция е да стане фотомодел, и затова майка й непрекъснато завира лъскави снимки на добре развитата нахакана сладурана — ту по оскъден бански костюм, ту по долно бельо — под носа на Вик. Отначало той се усъмни, че тя се опитва да угажда на похотливите му желания, но по-късно стигна до заключението, че го вършеше от неподправена родителска гордост. Глупавата овчица наистина не виждаше нищо нередно в това да превръща дъщеря си в момиче от постер на стената.

— О, да? — казва той с едва прикрита досада. После, като отваря албума: — Боже Господи!

Личицето с фина брадичка и капризно нацупени устни под русите къдрици му е вече познато, но двете огромни разголени гърди, насочени право срещу камерата, са като два розови крем-десерта с черешка на върха и представляват нещо съвсем ново. Той бързо прелиства твърдите, покрити с найлон страници.

— Хубави са, нали? — нежно казва Шърли.

— Но как позволяваш на дъщеря си да се снима в такъв вид?

— Аз бях там, навъртах се наоколо. В студиото.

— Ще бъда откровен с теб — казва Вик, като затваря албума и го отмества настрани. — Аз не бих разрешил това на моята дъщеря.

— Не виждам какво толкова е станало — казва Шърли. — В днешно време хората изобщо не се впечатляват от момиче, голо до кръста. Трябваше да видите плажа на Родс миналото лято. Ами даже по телевизията. Ако едно момиче има хубаво тяло, защо да не се възползва? Вижте например Сам Фокс!

— Кой е той?

— Тя! Саманта Фокс. Не може да не я знаете!? — От изненада гласът на Шърли се повишава с една октава. — Момичето от трета страница. Знаете ли колко е изкарала миналата година?

— Повече от мене, не се и съмнявам. И повече, отколкото ще направи „Прингълс“ тази година, ако още ми губиш времето.

— О, какъв сте само! — закачливо казва Шърли, свикнала да приема укорите като че ли са шеги.

— Кажи на Брайън, че искам да го видя.

— Мисля, че още не е дошъл.

Вик изсумтява, но не се изненадва, че директорът по маркетинга още не е пристигнал.

— Веднага, щом дойде тогава. А междувременно да напишем няколко писма.

Телефонът звънва. Вик вдига слушалката:

— Уилкокс.

— Вик?

Гласът на Стюърд Бакстър, президент на машиностроителния и леярен бранш на „Мидлънд Амалгамейтид“, звучи леко разочаровано. Несъмнено се е надявал да чуе, че г-н Уилкокс още не е дошъл, така че да може да предаде Вик да му се обади по-късно, като го постави по такъв начин в отбранителна позиция, бидейки наясно, че браншовият му началник знае, че той, Вик, не е бил на бюрото си толкова рано, колкото той, Стюърд Бакстър. В процеса на разговора Вик напълно се уверява, че това е бил единственият повод за обаждането, тъй като Стюърд Бакстър няма нищо ново за казване. Те бяха говорили за същото в петък следобед — за разочароващите цифри от статистиката за продукцията на „Прингълс“ през декември.

— Винаги има спад през декември, Стюърд, вие знаете. Заради дългите коледни празници.

— Дори и така да е, доста надолу сме, Вик. В сравнение с миналата година.

— И така ще си останем пак този месец, бих добавил сега за ваше сведение.

— Съжалявам да чуя това, Вик. Това прави животът много труден за мен.

— Още не сме подкарали леярната както трябва. Сърцевиците постоянно се развалят. Искам да купя една нова машина, напълно автоматизирана, за да заменя старите.

— Прекалено скъпо е. По-добре нещо от втора ръка. Не си струва да се инвестира в тази леярна.

— Леярната има голям потенциал. Работната сила е добра. Добра работа вършат. Впрочем, не се отнася само за леярната. Разработваме нов производствен модел за целия завод. Всичко минава на компютри. Но ще отнеме време.

— Точно това нямаме, Вик — време.

— Така е. Затова нека не губим повече време и да се залавяме за работа вместо да си бъбрим като съседки през плет.

Моментно затишие от другата страна на линията, последвано от леко пресилен смях. Стюърд Бакстър е решил да не го приема като обида. Въпреки всичко, обаче, се е обидил. Може би беше необмислено да го казва, но Вик заличава и най-малкото съжаление в мига, когато поставя обратно слушалката. Не е назначен, за да се подмазва на Стюърд Бакстър. Назначен е, за да направи „Дж. Прингъл и Синове“ печеливш.

Вик натиска бутон на телефонното табло и повиква Шърли, която беше отпратил с жест, докато разговаряше с Бакстър, да вземе няколко писма. Той прелиства папката с кореспонденция в чекмеджето с входящи материали. Двете отвесни бръчки на веждата му се доближават, докато се концентрира върху имена, цифри, дати. Запалва цигара, вдишва дълбоко и издухва две струи пушек през ноздрите си. Отвън небето е все още облачно, а мрачната жълтеникава светлина, процеждаща се през венецианските щори на прозорците, не е достатъчна за четене. Той натиска ключа на настолната лампа; кръгъл сноп светлина пада върху документите. През стените и прозорците достига приглушен смесен шум от машини и улично движение — успокояващият, удовлетворяващ шум на работещи хора.

2

Засега нека оставим Вик Уилкокс така, докато ние се върнем час-два назад във времето и няколко мили в пространството, за да се запознаем с един друг, коренно различен герой в тази история. Герой, или по-скоро героиня, която, за мое неудобство, не вярва в понятието литературен герой. Което означава (нейна любима фраза), че Робин Пенроуз — преподавател по английска литература на непостоянна щатна бройка в университета на Рамидж — смята, че „литературен герой“ е буржоазен мит, илюзия, създадена, за да подкрепи идеологията на капитализма. Като доказателство в подкрепа на този факт тя изтъква, че възходът на романа (литературния жанр на „героя“ PAR EXCELLENCE) през осемнадесети век съвпада с възхода на капитализма; че триумфът на романа над всички други литературни жанрове през деветнадесети век съвпада с триумфа на капитализма; и че модернистичната и постмодернистична деконструкция на класическия роман през двадесети век съвпада с терминалната криза на капитализма.

Защо класическият роман е в толкова пряко сътрудничество с духа на капитализма е съвършено очевидно за Робин. И двата са израз на освободения от религиозни догми протестантски морал, и двата зависят от идеята за една автономна индивидуалност, която е отговорна за собствената си съдба и сама дърпа юздите й в търсене на щастие и богатство, съревновавайки се с други индивидуалности. Това е вярно за романа, често разглеждан и като стока, и като начин за представяне на нещата (така говори Робин в разгара на семинарно занятие). Което означава, че и отношението към писателите-романисти е не по-различно, а също и към техните герои и героини. Писателите са капиталисти на въображението. Те изобретяват продукт, който потребителите не подозират, че им е нужен, докато не го видят на пазара, който е произведен с помощта на банкери на рисков капитал, известни като издатели, и се продава в конкуренция с производители на незначително различаващи се продукти от същия вид. Първият значим английски романист, Даниел Дефо, е бил търговец. Вторият, Самюел Ричардсън — печатар. Романът е първият масово произвеждан културен артефакт. (На това място Робин, с прибрани към страните й лакти, ще разпери настрани дланите си, за да даде да се разбере, че няма нужда от повече приказки. Но разбира се, тя винаги продължава да говори.)

Според Робин (или, в интерес на точността, според авторите, които са повлияли върху мисленето й по тези въпроси), няма такова нещо като „цялостна личност“, на която да се базират капитализмът и класическият роман, което означава — няма точно определена, уникална душевност или душевна еманация, изграждаща личността; съществува само позиция на субекта в безкрайната мрежа от различни дискурси — дискурсите на властта, пола, семейството, науката, религията, поезията и т.н. И съответно, няма такова нещо като „автор“, тоест личност, която създава творбата си AB NIHILO. Всеки текст е продукт на интертекстуалност, изтъкан е от алюзии и части от други текстове; и според широко известните думи на Жак Дерида (широко известни, впрочем, сред хора като Робин) „IL N’Y A PAS DE HORS-TEXTE“, няма нищо извън текста. Няма оригинално творчество, има само продукция — ние произвеждаме собственото си аз чрез езика. Не „вие сте това, което ядете“, а „вие сте това, което говорите“ или по-скоро „което думите ви говорят за вас“ — това е аксиоматичната основа на философията на Робин, която тя би нарекла, ако от нея поискат да даде някакво наименование, „семиотичен материализъм“. Може и да звучи донякъде сурово, дори нехуманно („нехуманистично — да, нехуманно — не“, би възкликнала тя), до известна степен детерминистично („ни най-малко; истински детерминираният субект е този, който не осъзнава дискурсивните формации, които го определят — него или нея“, би добавила добросъвестно тя, защото, между другото, е и феминистка), но на практика това изглежда не се отразява особено забележимо на поведението й — тя притежава обичайните човешки чувства, амбиции, желания, има своите тревоги, фрустрации, страхове, като всеки друг в този несъвършен свят, а има и естествена склонност да се опитва да го превърне в едно по-добро място за живеене. И така, аз ще си позволя свободата да я разглеждам като литературен герой, не много по-различен по вид, макар и разбира се принадлежащ към доста по-различен социален тип, от Вик Уилкокс.

В това мрачно януарско утро Робин става малко по-късно от Вик. Нейният будилник, имитация на старомоден часовник, е купен от „Хабитат“, има обикновен циферблат със стрелки и малка месингова камбанка отгоре и я вдига от дълбок сън в 7:30 ч. За разлика от Вик, Робин неизменно спи до самото събуждане. След това тревогите се втурват в съзнанието й, както и в неговото, като настойчиви пациенти, чакали цяла нощ да се отвори лекарският кабинет; но тя се справя с тях по рационален и подреден начин. Тази сутрин дава приоритет на мисълта, че днес е първият ден от зимния семестър и й предстои да изнесе лекция и да проведе две насочени дискусии. Въпреки че преподава вече почти осем години, с малки прекъсвания, въпреки че обича работата си, приема я като свое призвание и би желала, ако е възможно, да продължи да я върши през целия си живот, тя винаги чувства внезапен пристъп на безпокойство в началото на всеки семестър. Това не нарушава самоувереността й — добрият преподавател, както и добрия актьор, не е имунизиран срещу сценична треска. Сяда за кратко в леглото и прави няколко сложни вдишвания със свиване на коремните мускули, научени в курс по йога, за да се успокои. Изпълнението на това упражнение й се отдава много по-лесно поради факта, че Чарлз не лежи до нея да я гледа и задава иронични въпроси. Той си замина предишната вечер за Ипсуич, където той самият трябва да започне днес нов семестър в университета на Съфолк.

А кой е Чарлз? Докато Робин става и се приготвя за деня, мислейки най-вече за промишления роман на деветнадесети век — темата на лекцията й днес предобед, аз ще ви разкажа за Чарлз и други съществени факти от нейната биография.

Робин е родена в Мелбърн, Австралия, и кръстена Роберта Ан Пенроуз преди близо тридесет и три години, но напусна тази страна на петгодишна възраст и заедно с родителите си дойде в Англия. Баща й, по онова време млад университетски преподавател по история, спечели стипендия от Оксфорд за извършване на научна работа след докторантурата си по европейска дипломация на деветнадесети век. Вместо да се върне в Австралия след това, той получи място в един университет на южния бряг на Англия, където остана и сега вече заема длъжност завеждащ катедра. Робин има само смътни спомени от родината си и никаква възможност да ги опресни, поне досега, тъй като обичайният отговор на професор Пенроуз при всяко предложение да посети със семейството си Австралия, е свиване на рамене.

Детството на Робин беше безгрижно; тя растеше в комфортна, небиеща на очи къща с изглед към морето. Учеше в отлично държавно училище с хуманитарен профил (което после стана частно за възмущение на Робин), беше председател на момичетата и главен капитан на игрите и завърши с пълно отличие. Макар и съветвана от училището да кандидатства в Оксфорд, тя избра университета в Съсекс, както правеха и други умни млади хора през 70-те, защото новите университети имаха славата на вълнуващи и новаторски места за следване. Под чадъра на студент по английска литература, Робин четеше Фройд и Маркс, Кафка и Киркегор — нещо, което със сигурност нямаше да може да прави в Оксфорд. Тя също така се зае със задачата да изгуби девствеността си и я изпълни без затруднения, но и без особено удоволствие, още през първия семестър. През втория хаотично и безразсъдно сменяше партньори, а през третия срещна Чарлз.

(Робин изритва юргана и става от леглото, застава изправена в дългата си бяла памучна нощница от „Лора Ашли“, почесва се отзад през плата и се прозява. Отива до прозореца, като стъпва върху пръснатите по лъснатия дървен под килимчета така, сякаш прескача от камък на камък, дръпва завесите и поглежда навън. По небето бавно се плъзгат сиви облаци, долу се вижда редица от тесни задни градинки — някои подредени и добре оформени с басейнчета и ярко боядисани люлки и пързалки, други — разхвърляни и занемарени, наблъскани с развалени домашни уреди и изхвърлени мебели. Това е улица от плътно наредени една до друга къщи на издигналата се през деветнадесети век средна класа, където горди с домовете си собственици са опрели рамене в не толкова чистички и заможни работнически къщи. Внезапен порив на вятър разклаща прозоречната рамка и течението кара Робин да потрепери. Къщата няма двойно остъкляване, а Робин не си е поставила допълнителна дограма с цел да съхрани архитектурната й автентичност. Обгърнала с ръце раменете си, тя прескача по пода от килимче на килимче, като шотландска танцьорка, после пресича антрето и влиза в банята, която има малко прозорче и е по-топла.)

Университетското градче в Съсекс с безвкусно съчетаните си сгради в модернистичен паладийски стил, подредени в елегантна перспектива в подножието на Саут Даунс на няколко мили извън Брайтън, предизвикваше възхищението на архитектите, но имаше дезориентиращ ефект върху младите хора, които идваха тук да учат. След като изкачеше с мъка нанагорнището от гара Фалмър, човек получаваше впечатлението, че се намира в някакъв свят на Кафка — сякаш попаднал в безкрайно дълбока сцена, където триизмерните обекти се оказват плоски и боядисани, а реалността се отдръпва, щом само я наближиш. Откъснати от нормални социални контакти със света на възрастните, освободени от задръжки и морални оценки, студентите се отдаваха на необуздан живот, позволяваха си честа смяна на сексуални партньори и експериментираха с дрога, или пък изпадаха в меланхолично униние. Поколението на Робин, постъпило в университетите в началото на 70-те, непосредствено след героичния период на студентските вълнения, беше потиснато от чувство за закъснялост. Не бяха останали никакви значими права за извоюване, нито табута за премахване. Студентските демонстрации развиха неприятен привкус на безпричинно насилие. Същото стана и със студентските увеселения. В този климат умните и чувствителни личности с инстинкт за самосъхранение се оглеждаха наоколо за партньор и заживяваха по двойки. Така, живеейки „в грях“, както техните родители биха казали, те издигаха знамето на младежкия си бунт, като същевременно се наслаждаваха на сигурност и взаимна подкрепа като в старомоден брак. Съсекс — сърдитият дългокос ветеран от шестдесетте, облечен в дънки, все повече заприличваше на жилищен квартал за новобрачни. Беше пълен с двойки, хванати ръка за ръка с пазарски чанти, които с еднаква вероятност можеха да съдържат пране и зеленчуци или книги и революционни памфлети. Една от тези двойки се състоеше от Робин и Чарлз. Тя се беше огледала наоколо и бе избрала него. Той беше умен, изявен като личност и вероятно, мислеше си тя, верен (оказа се, че не греши). Вярно наистина, че беше завършил частно училище, но успяваше да прикрие този дефект много добре.

(С надигната над ханша й нощница, Робин сяда на тоалетната чиния и пишка, преповтаряйки си наум сюжета на „Мери Бартън“ (1848 г.) от Мисис Гаскел. Ставайки от тоалетната, тя съблича нощницата, като я издърпва над главата си, и стъпва във ваната, без да пуска водата от казанчето, защото това би се отразило на температурата на водата, идваща от душа по гъвкав маркуч, с който сега се облива. Докато се мие, тя опипва внимателно гърдите си за евентуални бучки. После излиза от ваната и се протяга за хавлиена кърпа в една от онези неизящни, интимни пози, любими на импресионистите и осъждани от феминистките, занимаващи се с история на изкуството, от които Робин се възхищава. Тя е висока, с женствени форми, слаба в талията, с малки кръгли гърди, заоблена около ханша и бедрата.

През втората си година, Робин и Чарлз се преместиха от университетското градче в малък апартамент в Брайтън, като пътуваха за лекции с местния влак. Робин вземаше активно участие в студентския обществен живот. Тя се кандидатира и зае поста вицепрезидент на Студентския съюз. Организира вечерна телефонна консултация за студенти, отчаяни от оценките или от любовния си живот. Често се изказваше в Обществото за дебати в полза на прогресивни каузи, като например абортите, правата на животните, държавното образование и ядреното разоръжаване. Чарлз водеше по-спокоен и затворен живот. Той поддържаше реда в апартамента, докато Робин беше заета с обществено полезни дела и винаги я чакаше с чаша топло какао или купичка супа, когато се върнеше в къщи уморена, но неизменно възторжена. В края на първия семестър от третата година, Робин се оттегли от всичките си задължения с цел да се подготви за държавните изпити. Двамата с Чарлз работиха усилено и без всякакво съперничество, макар че се готвеха по един и същ материал. На държавните изпити Робин получи пълен отличен — успехът й, както неофициално я информираха, беше най-високият постиган някога от студент във факултета по европейски науки през кратката му история, а Чарлз — много добър. Чарлз не беше завистлив. Беше свикнал да живее в сянката на постигнатото от Робин. Във всеки случай, успехът му беше достатъчно висок, за да му даде възможност, както и на Робин, да получи стипендия за докторантура. Решението да се занимават с научни изследвания и да преследват академична кариера беше съвсем естествено и за двамата; и наистина, те никога не бяха обмисляли друга алтернатива.

Бяха свикнали да живеят в Брайтън и не виждаха причини да напускат града, но един от преподавателите им ги дръпна настрана и им каза: „Вижте, тук няма добра библиотека за научни изследвания и никога няма да има. Идете в Оксфорд или Кембридж“. Той беше прозрял истината: след нефтената криза от 1973 вече нямаше достатъчно пари за поддържане на всички университети, създадени и разширени с ентусиазъм през шестдесетте, на предишното ниво. Малко хора разбраха това навреме.

(Робин, с домашен халат, наметнат върху бельото й и с чехли на краката, слиза по тясното тъмно стълбище към долния етаж и влиза в тясната и изключително разхвърляна кухня. Пали газовата печка и си прави закуска от мюсли, пълнозърнести печени филийки и кафе без кофеин. Мисли си за структурата на „Сибил, или двете нации“ (1845) от Дизраели, докато глухият шум от падането на вестник „Гардиън“ върху постелката я отпраща в лек спринт към външната врата.)

И така, Робин и Чарлз заминаха за Кембридж, за да работят върху докторатите си. Това беше вълнуващо време за готвещите докторантура в английските катедри. Нови идеи, внесени от Париж от по-разкрепостени млади преподаватели, проблясваха във въздуха като осветени прашинки в тъмна зала: структурализъм и постструктурализъм, семиотика и деконструкция, нови изменения и присадки към психоанализата и марксизма, лингвистиката и литературната критика. По-консервативните преподаватели гледаха с тревога на тези идеи и техните поддръжници, виждайки в тях заплаха за традиционните ценности и методи на литературната теория. Битката се пренесе в семинарни зали, на събрания и по страниците на научни списания. Това беше революция. Гражданска война. Робин се хвърли енергично в битката — на страната на радикалите, разбира се. Шестдесетте години сякаш се бяха върнали в нов, интелектуално по-строг стил. Тя се абонира за списанията „POETIQUE“ и „TEL QUEL“, така че първа на „Тръмпингтън Роуд“ научаваше последните мисли на Ролан Барт и Юлия Кръстева. Насилваше мозъка си с усуканите изречения на Жак Лакан и Жак Дерида, докато очите й се зачервяха и главата я заболеше. Седеше в аудиториите и кимаше с настървено одобрение към „младотурците“ от факултета, които разрушаваха идеята за автора, идеята за егото, идеята за установяване на единствен, нетърпящ други тълкувания смисъл на литературния текст. Всичко това естествено отнемаше доста време и забавяше завършването на нейната докторска дисертация върху промишления роман на деветнадесети век, която трябваше непрекъснато да се ревизира, за да бъде в крак с новите теории.

Чарлз не се отдаваше чак толкова на новата вълна. Той, естествено, я подкрепяше — иначе двамата с Робин едва ли щяха да продължат съжителството си — но в един по-резервиран дух. Избра за тема на докторантурата си „идеята за сюблимното в поетиката на романтизма“ — нещо, което звучеше напълно сериозно на традиционалистите и обезкуражаващо сухо на „младотурците“, но по която и двете страни не знаеха много, така че Чарлз не беше въвлечен в боевете на фронтовата линия при своето собствено изследване. Успя да защити навреме дисертацията, получи докторат и беше доволен да бъде назначен на преподавателско място в катедрата по сравнителна литература на университета в Съфолк — „последното разкрито работно място по романтизъм през това столетие“, както обичаше да го описва той, с напълно разбираема хипербола.

(Робин преглежда заглавието на първа страница в „Гардиън“: ЛОУСЪН ВЪВЛЕЧЕН В ГОРЕЩИ ДЕБАТИ ЗА УЕСТЛЪНД, но не се задържа на текста по-долу. Стига й да знае, че нещата не вървят добре за г-жа Тачър и консервативната партия; подробностите по аферата Уестлънд не ангажират вниманието й. Отгръща направо на „Страница за жената“, където намира серия от карикатури на Поуси Симъндс, находчиво осмиващи либералите от средната класа на средна възраст, статия за несправедливостта на Закона за (защита на) неродените деца и репортаж за борбата на португалските жени за освобождение. Тези материали тя чете с някакъв чист, почти екстатичен интерес, с какъвто някога, като дете, поглъщаше приказките на Енид Блайтън. Една колона, озаглавена „Бюлетин“, я осведомява, че Мерилин Френч ще дискутира новата си книга „Отвъд властта — жените, мъжете и моралът“ на градско събрание, което ще се проведе по-късно през седмицата в Лондон, и на Робин й минава през ума, не за първи път, че за съжаление живее твърде далече от столицата, където винаги се случват толкова вълнуващи събития. Тази мисъл й припомни защо живее в Рамидж. Тя слага използваните на закуска съдове в мивката, вече затрупана с остатъци от снощната вечеря, и се качва забързано горе.)

Успехът на Чарлз при заемането на работно място причини първия пристъп на завист у Робин, първия спазъм на раздразнение, който по-късно щеше да развали връзката им. Тя беше свикнала да бъде доминиращият партньор, любимката на преподавателите, VICTRIX LUDORUM2. Стипендията й се бе стопила, а тя все още не беше завършила докторската си дисертация. Тогава тя насочи погледа си към по-висши цели от университета в Съфолк — нов, стъклобетонен университет, известен с вандализма на студентите си. Нейният научен ръководител и приятелите й във факултета подхранваха надеждите й за евентуално място в Кембридж, стига да има още малко търпение да почака. Тя чака две години, препитавайки се с хонорари от индивидуална работа със студенти и с помощта на малка финансова помощ от баща си. Най-накрая завърши дисертацията си и получи докторска степен. След това успешно кандидатства за работа в един не много известен дамски колеж с цел извършване на научно изследване след докторантура. Това място беше само за три години, но представляваше обещаваща стъпка към истинско назначение. Сключи договор за превръщането на докторската си дисертация върху промишления роман в книга и се зае енергично за тази задача. Личният й живот не се промени много. Чарлз продължи да живее с нея в Кембридж, като пътуваше с кола до Ипсуич за лекциите си, където оставаше да нощува една-две нощи в седмицата.

После, през 1981, сякаш адът нахлу в катедрата по английски език в Кембридж. Обществен диспут за отказано място на млад университетски преподавател поради връзки с прогресивната партия отвори стари рани и нанесе нови върху тялото на тази от край време лесно ранима общност. Стари приятелства се прекъснаха, нови омрази се създадоха. Размениха се обиди и съдебни искове за клевети. Робин се поболя от възбуда и напрежение. В продължение на няколко седмици дрязгите бяха отразявани в националната и дори международна преса, при което престижни вестници разнасяха пикантни истории за главните действащи лица и предлагаха на дилетантите от средната класа объркани обяснения за разликата между структурализма и постструктурализма. На Робин й се струваше, че критическата теория най-после се е придвижила към полагащото й се място, в центъра на сцената, в театъра на историята, и сметна, че е готова да изиграе своята роля в драмата. Тя се записа да говори на всеобщия дебат за състоянието на факултета, който се проведе в Университетския сенат; в „CAMBRIDGE UNIVERSITY REPORTER“ от 18 февруари 1981 можете да намерите страстния апел на Робин за радикална промяна на програмата, заемащ колона и половина дребен шрифт, притисната между изказванията на двама от най-прочутите професори.

(Робин опъва чаршафа на леглото си, изтърсва и застила юргана. Сяда на тоалетката и енергично разресва с четка косата си — къдрава грива в меден цвят, къдриците й са естествени, жилави и навити като стоманена жица на макара. Някой би казал, че косата й е най-красивото нещо в нея, но самата Робин тайно копнее за нещо по-кротко и податливо, за коса, която може да се подстригва и фризира според модата — изтеглена назад в строг кок като на Симон дьо Бовоар или пусната свободно по раменете като по старите картини от предрафаеловия период. С тези къдри почти нищо не може да се направи, освен от време на време да се орежат брутално късо в знак на протест, че представят неадекватно характера й. Лицето й е достатъчно хубаво и с къса коса, макар че някои перфекционисти биха могли да кажат, че сиво-зелените й очи са разположени твърде близо, а пък носът и брадичката са със сантиметър по-дълги, отколкото самата Робин би желала. Сега тя втрива хидратант в кожата на лицето си като защитно средство срещу студения ветровит въздух навън, намазва устните си с мехлем за блясък във форма на червило и нанася зелени сенки за очи на клепачите си, премисляйки смяната на гледната точка в „Трудни времена“ на Чарлз Дикенс (1854). Като привършва с несложните си козметични занимания, тя обува прозрачни зелени чорапогащи и се облича с широка кафява пола от туид и дебел пуловер от едра отпусната плетка в приглушени нюанси на оранжево, зелено и кафяво. По правило Робин харесва широки тъмни дрехи от естествени материи, които не правят от тялото й обект на сексуални желания. Освен това кройката им прикрива малките й гърди и възшироките й бедра, като същевременно подчертава високия й ръст — по такъв начин и идеологията, и суетата са еднакво задоволени. Тя разглежда образа си в продълговатото огледало край прозореца и решава, че ефектът е малко прекалено меланхоличен. Преравя кутийката си с бижута, където брошки, колиета и обеци са нахвърляни заедно с емайлирани значки в подкрепа на разнообразни радикални каузи — „В подкрепа на миньорите“, „Кампания за работни места“, „Легализирайте дрогата“, „За правото на жената да избира“, и избира сребърна брошка, на която инициалите и знака на „Кампания за ядрено разоръжаване“ са изкусно преплетени със символа ин-ян. Закачва я на гърдите си. От дъното на гардероба изважда чифт модни ботушки от тъмно-кафява телешка кожа и сяда на ръба на леглото да ги обуе.)

Когато обаче вълнението в Кембридж утихна, победата се оказа на страната на реакцията. Университетската комисия, натоварена с разследване на случая с младия преподавател, установи, че не е имало административно нарушение. Преподавателят напусна, защото беше намерил по-добре платена и по-престижна работа някъде другаде, а приятелите и поддръжниците му или млъкнаха, или се отдръпнаха, или на свой ред също напуснаха и отидоха на работа в Америка. Един от групата на последните, порядъчно подпийнал на прощалното парти, посъветва Робин да се измъкне от Кембридж. „С това място е свършено“ — каза той, като имаше предвид, че Кембридж няма да е толкова интересно място след неговото заминаване. „Пък и никога няма да получиш постоянно място тук, Робин. Ти вече си белязана“.

Робин реши да не подлага мрачното предсказание на по-нататъшни проверки. Започнатото от нея изследване беше към края си и тя не можеше да понесе перспективата да стои още една година на нещатна длъжност за индивидуална работа със студенти, издържана от родителите си. Тя започна да търси преподавателско място извън Кембридж.

Но нямаше работа. Докато Робин бе погълната от въпросите на съвременната литературна теория и нейния отглас върху катедрата по английски език в Кембридж, консервативното правителство на г-жа Тачър, избрано през 1979 с обещанието да намали държавните разходи, се бе заело да унищожи националната система за висше образование. Навсякъде в университетите цареше безпорядък поради сериозните намаления на бюджетите им. Поставени пред изискването да намалят академичния си персонал с двадесет процента, те реагираха с принуждаване на колкото е възможно повече хора да се пенсионират преждевременно и замразяване на всички свободни места. Робин беше доволна да намери работа за половин година в един от лондонските колежи като заместник на преподавателка в отпуск по майчинство. Последва ужасен период от близо година, когато тя остана без работа и всяка седмица напразно търсеше по страниците на „TIMES HIGHER EDUCATION SUPPLEMENT“ място за лектор по английска литература на деветнадесети век.

Доскоро недопустимата мисъл за работа извън стените на университета започна да се промъква в главата й със страх, ужас и стъписване. Разбира се, тя знаеше — на теория — че и извън университетите съществува живот, но за него тя нищо не знаеше, както и Чарлз, и родителите й. Брат й Бейсил, по-малък от нея, който беше последна година в Оксфорд по съвременна литература, говореше за отиване в столицата след дипломирането си и участие в борсови операции, но Робин смяташе, че това са празни приказки, просто опит да разсее притесненията си от предстоящите сериозни изпити или може би едипов комплекс от академичните занимания на баща му. Когато се опитваше да си представи, че работи в офис или банка, мозъкът й изведнъж се изпразваше подобно на киноекран, когато прожекционният апарат откаже или лентата се скъса. Разбира се, винаги имаше учителски места, но това означаваше тепърва да придобива квалификация на държавен учител или пък да постъпи на работа в частния сектор, към който тя имаше идеологически резерви. Във всеки случай, преподаването на английска литература в училище само щеше ежедневно да й напомня за далеч по-голямото удовлетворение от преподаването в университет.

Робин бе започнала да се отчайва, когато изведнъж, през 1984, излезе мястото в Рамидж. Професор Филип Суолоу, ръководител на катедрата по английска литература към университета в Рамидж, беше избран за декан на хуманитарния факултет за период от три години; и тъй като задълженията по новата му длъжност, добавени към предишните му отговорности, драстично намаляваха възможностите му да преподава на студенти, той беше упълномощен да назначи временен лектор срещу минимално заплащане, наричан по традиция „облекчение на декана“. В следствие на това бе обявено лекторско място по английска литература с тригодишен срок, Робин подаде документи, яви се на интервю редом с четирима други не по-малко отчаяни високо квалифицирани кандидата и — беше назначена.

Слава! Тържество! Безкрайно облекчение. Чарлз я посрещна на гарата при връщането й от Рамидж с бутилка шампанско в ръка. Трите години, простиращи се напред, изглеждаха дълъг период, струваше си да купи малка къща в Рамидж (бащата на Робин й даде назаем парите за първата вноска), вместо да се плаща наем. Освен това, Робин вярваше, че по един или друг начин тя ще се задържи там, когато временното й назначение изтече. Беше уверена, че ще успее да се отличи през трите години в Рамиджския факултет. Знаеше, че е добра и не след дълго установи, че наистина е по-добра от повечето си колеги — по-ентусиазирана, по-енергична, по-продуктивна. Когато пристигна, вече бе публикувала няколко статии и рецензии в академични списания, а скоро след това излезе и нейната основно ревизирана дисертация в издание на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“. Озаглавена „Индустриалната муза — повествователни техники и противоречия в промишления роман“ (заглавието й беше наложено от издателите, но подзаглавието беше нейно собствено), тя получи възторжени, ако и не много на брой рецензии, и издателите й възложиха следваща книга с работно заглавие „Ангелите на домашното огнище и нещастните жени — жената като символ и стока във Викторианската литература“. Робин беше популярна и добросъвестна като преподавател, нейните лекции за жените-писателки и образа на жената в литературата препълваха залите. Тя изпълняваше старателно и своя дял от административни задължения. Не, не можеше да я оставят да напусне в края на трите години.

(Робин влиза в дългата, тясна дневна, образувана чрез разбиване на преградната стена между предната и задна дневна в къщичката; тази стая й служи и за кабинет. Навсякъде има книги и периодика — на рафтовете, на масата, по пода; по стените — постери и репродукции на художници-модернисти, край камината — саксии с поизсъхнали стайни растения, на писалището — компютър BBC-микро и монитор, а край него купчини отпечатани на иглен принтер листи — първите глави от „Ангелите на домашното огнище и нещастните жени“. Робин си проправя път по пода към бюрото, като внимателно стъпва с хубавите си ботушки по местата, незаети от книги, броеве на „CRITICAL INQUIRY“ и „WOMEN’S REVIEW“, грамофонни плочи с Бах, Филип Глас и Фил Колинс (музикалният й вкус е еклектичен) или тук-там оставена чаша. Тя вдига от земята кожена чанта модел „Гладстон“ и започва да я пълни с нещата, които ще й трябват през деня: многократно прелиствани, подчертавани и пълни с бележки в полетата книги: „Шърли“, „Мери Бартън“, „Северът и Югът“, „Сибил“, „Алтън Лок“, „Феликс Холт“, „Трудни времена“; лекциите й — палимпсест от собственоръчно нанесени поправки с разноцветно мастило, под които първоначалният текст вече едва се чете; и дебел наръч студентски есета, прегледани през коледната ваканция.

Връщайки се в кухнята, Робин завърта термостата на парното отопление към по-нисък градус и проверява дали задната врата на къщата е заключена и резето пуснато. В коридора увива около врата си дълъг шал, облича късо палто от кремав памучен плат с ватирана подплата, широки рамене и прикачени ръкави, и излиза през фронталната врата. На улицата отвън е паркирана колата й, червено петгодишно рено-файв с жълт стикер на задното стъкло: АНГЛИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ УНИВЕРСИТЕТИ. По-рано това беше втората кола на родителите й, Робин я купи изгодно от тях, когато майка й реши да я замени с нова. Тя върви добре, въпреки че акумулаторът й е вече поизтощен. Робин завърта ключа за запалване, като сдържа дъха си, дочувайки бронхиалната кашлица на стартера, после издиша с облекчение — двигателят запалва.)

Три години не изглеждаха вече толкова дълъг период, когато едната от тях беше изтекла и макар Робин да чувстваше удовлетворение, че колегите й високо я ценят, разговорите в университета през онези дни бяха само за по-нататъшни съкращения, затягане на колана, влошаване на съотношението преподаватели-студенти. И все пак, тя беше оптимист. Робин по природа беше оптимист. Вярваше в щастливата си звезда. Но бъдещето на кариерата й беше извор на непрекъснати тревоги, защото дните и седмиците от назначението й в Рамидж се изнизваха като в показания на таксиметър. Връзката й с Чарлз беше друга причина за безпокойството й.

Каква беше тази връзка всъщност? Трудно бе да се каже. Не беше брак, а пък приличаше на такъв, дори повече от някои истински бракове — домашен, познат, предан. Веднъж, още в ранните дни на съжителството им в Кембридж, един симпатичен и умен асистент от Йейл определено насочи вниманието си към Робин и тя беше доста заслепена и развълнувана от събитието (той я ухажваше с зашеметяваща комбинация от най-новата постфройдистка терминология и смайващо откровени сексуални предложения, така че никога не беше съвсем сигурна дали той говори за лакановия символичен фалос или за своя собствен). Но в крайна сметка се отдръпна в последния момент със съзнанието, че Чарлз я очаква с мълчалив укор някъде в периферията на зрителното й поле. Тя беше твърде искрена, за да го мами и твърде благоразумна, за да го замени с човек, чийто интерес вероятно нямаше да трае дълго.

Когато Чарлз получи мястото в Съфолк, родителите им и от двете страни упражниха известен натиск да сключат най-сетне брак. Чарлз беше склонен. Робин възмутено отхвърли идеята. „Какво искаш да кажеш?“ — попита тя майка си. „Че трябва да отида да поддържам дома на Чарлз в Ипсуич? Да се откажа от докторантурата си, той да работи, а аз да му раждам деца?“ „Но, скъпа, разбира се, че не“ — каза майка й. — „Няма причини ти самата да се отказваш от научната си кариера. Ако това е най-важното за тебе“. Тя успя да вложи в последната фраза съжаление и неразбиране. Тя самата никога не се бе стремила към научна кариера, намирайки пълно удовлетворение в това, да помага на съпруга си като негова машинописка и секретарка в свободното й от домакинстване и градинарство време. „Именно това е най-важното за мене“ — каза Робин така свирепо, че майка й се отказа от темата. Робин имаше репутация на волева личност в семейството, а брат й Бейсил, който не се изразяваше особено ласкателно за нея, се оплакваше, че все тя се налага. Много се разказваше една случка от австралийското й детство, показателна в това отношение — как на тригодишна възраст, само със силата на волята си, накарала чичо си Уолтър (който я бил завел на разходка по местните магазини) да пусне всичките пари, които носел, в благотворителна каса, направена от гипс във формата на момченце-инвалид, след което чичото така се засрамил от извършената лудост, че не посмял да поиска назаем от роднини и останал без бензин на връщане към овцевъдната си ферма. Самата Робин, разбира се, тълкуваше тази анекдотична история в благоприятна за себе си светлина, като предсказваща по-късното й отдаване на прогресивни каузи.

Чарлз нае квартира в Ипсуич, но продължи да държи книгите и повечето от принадлежностите си в апартамента в Кембридж. Естествено, сега се виждаха по-рядко, но Робин осъзна, че това не я караше да недоволства толкова много, колкото би трябвало. Тя започна да си мисли дали връзката им не беше започнала бавно, много бавно да умира от естествена смърт и дали няма да е по-разумно да й сложи край по-бързо. Изложи това свое мнение пред Чарлз спокойно и рационално и той спокойно и рационално го прие, като каза, че макар да е напълно доволен от нещата такива, каквито са, разбира нейните съмнения и може би една пробна раздяла би ги разрешила по някакъв начин.

(Робин шофира червеното си рено на зиг-заг през югозападните предградия на Рамидж, на моменти в посока на потока коли, друг път насрещу му, макар че часът-пик е почти отминал. В 9:20 ч. сутринта Робин стига до широките улици със засадени от двете им страни дървета, които обграждат университета. Тя свива за по-напряко по „Авондейл Роуд“ и минава край самостоятелната къща с пет спални на Вик Уилкокс, без да я поглежда, защото изобщо не познава Вик, а къщата външно не се отличава от другите домове на издигнати хора в този район: червена тухла и бяла боя, прозорци в стила на деветнадесети век, асфалтирана алея и двоен гараж, сигнална система срещу крадци, изложена на видно място отпред.)

И така, Чарлз премести книгите и другите си принадлежности в Ипсуич, което Робин намери доста неудобно, защото имаше навика да използва неговите книги, а понякога и пуловерите му. Те си останаха добри приятели, разбира се, и често се търсеха по телефона. Понякога се срещаха за обяд или вечеря, или ходеха на театър в Лондон, на неутрална територия, и двамата очакваха с нетърпение тези моменти на почти забранено удоволствие. И двамата имаха възможности да създадат нови връзки, но някак си не им беше до това. Бяха заети хора, затрупани с работа — Робин с нейните часове за индивидуална работа със студенти и със завършване на докторантурата си, Чарлз — с изискванията на новата си работа, а самата мисъл да се приспособяват към други партньори, да изучават интересите им и да обслужват нуждите им, ги изморяваше предварително. Имаше толкова много книги и периодика за четене, толкова много заплетени мисли да се премислят.

И сексът съществуваше, разбира се, но нито единият, нито другият се интересуваха изключително от него, най-пълно му се наслаждаваха, когато го дискутираха; те двамата, ако трябва да си кажем истината, не се интересуваха толкова от правенето на секс, или поне не от честото му правене. Сякаш бяха изгорили набързо желанията си през студентските години. Това, което остана, беше секс в главите, по думите на Д. Х. Лоурънс. Той беше вложил негативен смисъл в тази фраза, разбира се, но за Робин и Чарлз Д. Х. Лоурънс беше странна, дори абсурдна фигура, и неговите разгорещени полемики не ги безпокояха особено. Къде другаде да прави секс едно човешко същество, ако не в главата си? Любовната игра беше игра на означаващи символи, едно безкрайно отлагане и изместване на предвкусвано удоволствие, която временно се прекъсваше от бруталното съвкупление на означените тела. Като любовник Чарлз не беше настоятелен. Спокоен, с бавни движения на дебнеща котка, той подхождаше към секса така, сякаш е вид научно изследване; отдаваше специално внимание на техниките за предварителна игра и така изкусно я удължаваше, че понякога Робин задрямваше по средата на занятието, но като се събудеше сепнато-виновна, го намираше все още прилежно наведен над тялото й с пръсти, шарещи по него като че ли ровичка куп с номерирани папки.

По време на пробната им раздяла Робин се ангажира с членство в кембриджската Група на жените, които се срещаха редовно и неформално, за да дискутират образа на жената в литературата и феминистката литературна теория. Дълбокото убеждение на членуващите в тази група беше, че жените трябва да се освободят от еротичния патронаж на мъжете. Тоест да докажат, че това, което всеки роман, филм или телевизионна реклама внушават, а именно че жената е незавършена без мъжа, е невярно. Жените биха могли да обичат други жени, а и самите себе си. Няколко от членуващите бяха лесбийки или се правеха на такива. Робин беше съвсем сигурна, че тя самата не е; но й допадаше топлата, приятелска атмосфера на групата с прегръдки и целувки при среща и раздяла. А ако тялото й случайно закопнееше за по-силни усещания, беше в състояние да си ги достави и сама, без срам или вина, теоретически оправдана от радикалните френски феминистки, като Елен Сиксу и Люс Иригарей, които бяха красноречиви в творбите си по въпросите на женската автоеротика.

Робин установи два хетеросексуални контакта по това време, и двата случайни и еднократни след пийване в компания, и двата незадоволителни. Тя не допусна никого да живее при нея и доколкото знаеше, Чарлз също живееше сам. Така че възникна въпросът: какъв бе смисълът от раздялата им? Тя им струваше скъпо заради телефонните разговори и билетите за влак до Лондон. Чарлз върна книгите и пуловерите си в Кембридж и животът продължи както преди. Робин все още отдаваше доста от времето и емоционалната си енергия на Групата, но Чарлз нямаше нищо против; в края на краищата, той също се смяташе за феминист.

Но след две години общ живот Робин беше назначена в Рамидж и те трябваше да се разделят отново. И за двамата бе невъзможно да пътуват редовно между Рамидж и Ипсуич. И с влак, и с автобус, това беше един от най-досадните и неудобни маршрути на Британските острови. За Робин това дойде като изпратена от провидението възможност да скъса с Чарлз — този път окончателно. Колкото и да го харесваше, колкото и да й беше приятна компанията му, връзката им й се струваше вече изчерпана. В нея нямаше нищо ново за откриване, така само си пречеха да направят нови открития другаде. Сгрешиха, че се бяха събрали пак, това беше показател за тяхната незрелост и робуване на спомените от Кембридж. Но разбира се (тя бе напълно сигурна в това свое прозрение), че не желанието, а Кембридж ги беше събрал отново. Те бяха така завладени от това място, от клюките, слуховете и интригите му, че искаха да прекарат всеки възможен миг там, сравнявайки записки, обменяйки мнения: кой излизаше на сцената, кой си отиваше, какво казал X за рецензията на Y по повод книгата на A за B. Наистина, тя вече се бе наситила, беше се уморила от суетната красота на архитектурните сгради и от цялата тамошна параноя, и бе доволна да замени тази парникова атмосфера за истинския, макар и задимен въздух на Рамидж. Скъсването с Кембридж означаваше и безвъзвратно скъсване с Чарлз. Тя го уведоми за това си заключение и той го прие с обичайното спокойствие. По-късно тя се питаше дали той не беше сметнал, че тя няма да удържи на взетото решение.

Рамидж беше нова страница в живота й, празен лист. Някъде в дъното на съзнанието й се появи мисълта, че може би там ще срещне друг мъж. Но такава личност не се появи. Всички мъже в университета бяха или женени, или обратни, или научни работници, а Робин нямаше време да търси по-далече. Беше преуморена от подготовка на лекции, обхващащи съвсем нов материал, преглеждане на есета, работа над „Домашните ангели и нещастните жени“ и усилия да се представи в най-добра светлина пред колегите от факултета. Тя беше удовлетворена и щастлива, но понякога — малко самотна. В такива случаи вдигаше телефона и дълго говореше с Чарлз. Един ден малко прибързано го покани за уикенда. Тя си мислеше за чисто платоническо посещение — в къщата имаше стая за гости; но в крайна сметка, може би неизбежно, се оказаха заедно в леглото. И беше хубаво някой друг да милва тялото ти и да освобождава пружините на напрежението, скрити в него вместо сама да си вършиш работата. Тя беше забравила колко е хубаво това след дългия интервал от време. Изглежда бяха незаменими един за друг или — или ако това беше твърде силно казано — поне задоволяваха нуждите си.

Те не продължиха да „живеят заедно“ дори в чисто концептуалния смисъл на много академични двойки, които познаваха, разделени от работата си. Когато Чарлз идваше, се държеше като гост, а когато заминаваше, не оставяше лични принадлежности след себе си. Но неизменно, при всички случаи те спяха заедно. Странна връзка, несъмнено. Нито брак, нито съвместно домакинство, нито любовна история. По-скоро развод, след който двете страни понякога се срещат за компания и сексуално удоволствие без обвързване. Робин не е сигурна дали това е възхитително модерно и разкрепостено или пък — извратено.

Ето това са нещата, които тревожат Робин, докато влиза с колата си през портала на университета с кимване и усмивка към човека от охраната в малка остъклена постова кабина: лекцията й за промишления роман, бъдещето на работата й и връзката й с Чарлз — в този ред на поява не толкова по важност, колкото по неотложност. Действително, притесненията й относно Чарлз рядко достигат нивото на осъзната тревога, а пък притесненията й за лекцията са, тя напълно съзнава това, тривиални и механични. Проблемът не е, че не знае какво да каже, а че няма достатъчно време да каже всичко, което знае. Посветила е около десет години от живота си на промишления роман от деветнадесети век и продължава да трупа идеи и прозрения по темата, дори след публикуването на книгата й. Държи пълни със записки кутии, които дори е картотекирала. Вероятно знае за промишления роман на деветнадесети век повече от всеки друг на света. Как може цялото това знание да бъде кондензирано в петдесетминутна лекция пред студенти, които не знаят нищо по въпроса? Тук научните и педагогически интереси се разминават. Робин най-обича да деконструира текста, да изследва пропуснатото и недоизказано в него, да открива какво липсва, да изложи идеологическите грешки, да направи срез на сложните и неясни семиотични кодове и литературни конвенции. А студентите искат само да получат основна фактология, която да им помогне при четенето на самите романи, искат да ги видят като просто и ясно отражение на „действителността“, за да напишат след това прости и ясни есета, колкото да си вземат изпита.

Робин паркира колата си на един от красиво оформените паркинги на университета, измъква чантата си „Гладстон“ от задната седалка и тръгва към факултета. Походката й е бавна и изящна. Държи главата си изправена, а червено-златистите й къдрици са като факла в сивата, мъглива атмосфера. Човек не би и помислил, че е така претоварена с безпокойства, като я гледа как пресича двора, усмихвайки се на хората, които познава с грейнал поглед и гладко чело. И наистина, тя носи тревогите си с лекота. Тя е млада, уверена и не съжалява за нищо.

Влиза във фоайето на Хуманитарния блок, коридорите и стълбите му са пълни със студенти; въздухът вибрира от виковете и смеховете им — поздравяват се с първия учебен ден на новия семестър. Пред канцеларията на катедрата среща Боб Бъсби, представител на факултета пред местния комитет на Асоциацията на университетските преподаватели, който тъкмо забожда лист хартия на таблото за обяви на Асоциацията. Бележката носи заглавие: „ЕДНОДНЕВНА СТАЧКА, СРЯДА, 15 ЯНУАРИ“. Като разкопчава палтото си и сваля шала, тя чете над рамото му: „Еднодневен протест … срещу съкращенията … намаляване на заплатите … постове ще бъдат поставени на всеки вход към университета … доброволци да се запишат при представителите на катедрите … молим колегите, които няма да участват, да не идват в университета в деня за протест“.

— Запиши ме за постови, Боб — казва Робин.

Боб Бъсби, който в момента се мъчи да издърпа едно кабърче от таблото, извърта черната си брада към нея.

— Наистина ли? Много смело от твоя страна.

— Защо?

— Ами, нали знаеш, като млад преподавател на временна бройка … — Боб Бъсби изглежда леко объркан. — Никой няма да те обвини, ако решиш да стоиш настрана.

Робин възмутено изсумтява:

— Това е въпрос на убеждения.

— Добре тогава. Записвам те.

Той се заема пак с работата си върху таблото за обяви.

— Добро утро, Боб. Добро утро, Робин.

Те се обръщат и виждат Филип Суолоу, който очевидно току-що пристига, тъй като все още не е съблякъл доста раздърпания си анорак; стиснал очукано куфарче в ръка. Той е висок, слаб, приведен в раменете, със сребристо-сива коса, доста пооредяла над слепоочията, къдреща се върху яката зад врата му. Робин знае от колеги, че някога е ходел с брада и оттогава все си попипва брадичката, сякаш му липсва.

— О, здравейте, Филип — казва Боб Бъсби.

Робин казва само:

— Здравейте.

Тя никога не е сигурна как трябва да се обръща към ръководителя на катедрата. „Филип“ изглежда прекалено фамилиарно, „Професор Суолоу“ — прекалено официално, „Сър“ — невероятно сервилно.

— Добре ли си починахте? Готови ли сте за нови битки? Отлично! — Филип произнася тези баналности, без да чака отговор. — С какво се занимаваш, Боб? — Лицето му посърва, като прочита заглавието на обявата. — Мислите ли, че стачката може да помогне с нещо?

— Да, ако всички са единни — казва Боб Бъсби. — Включително тези, които гласуваха „против“ при допитването.

— Аз бях един от тях, да си призная — казва Филип Суолоу.

— Защо? — храбро възкликва Робин. — Нали трябва да направим нещо. А не да приемаме съкращенията като неизбежни. Трябва да протестираме.

— Съгласен съм — казва Филип Суолоу. — Просто се съмнявам в ефективността на стачката. Кой ще я забележи? Нито караме градски автобуси, нито сме от наземния контрол на аерогарата. Боя се, че обществеността ще реши, че могат да минат съвсем добре и без университети един ден.

— Но те ще забележат постовете — казва Боб Бъсби.

— Какви лостове? — казва Филип Суолоу.

— Постове. Казах, че ще забележат постовете — казва Боб Бъсби, като повишава глас сред заобикалящата ги врява.

— Хмм, ще издигаме стачни постове, така ли? Като ще е, да е — Филип Суолоу поклаща глава, но изглежда по-скоро нещастен. После, с бегъл поглед към Робин: — Имате ли минутка време?

— Да, разбира се.

Тя тръгва след него към кабинета му.

— Как беше ваканцията? — отново пита той, докато си сваля връхната дреха.

— Добре, благодаря.

— Седнете, моля. Ходихте ли някъде? Северна Африка? Зимни спортове? — Той се усмихва насърчително, сякаш да намекне, че положителен отговор ще го развесели.

— О, Господи, не.

— Чух, че имало много евтини екскурзии до Гамбия през януари.

— Не бих могла да отделя време, даже да имах парите — казва Робин. — Имам да довършвам много работи. А тази цялата седмица провеждах интервюта с кандидат студенти.

— Да, разбира се.

— А вие?

— О, добре, аз … мм, вече не се занимавам с приема. По-рано — да, разбира се …

— Да? — казва Робин и се усмихва. — Аз имах предвид вие дали сте ходили някъде.

— А-а. Бях поканен на конференция във Флорида — казва Филип Суолоу замислено. — Но не ми отпуснаха пътни.

— О, колко жалко — казва Робин, без да е способна да изрази истинско състрадание към неговата беда.

Според Рупърт Сътклиф, най-високопоставения член на катедрата и най-зловредния клюкар в него, преди време и то не много отдавна, Филип Суолоу се разхождал по цял свят и прехвърчал от конференция на конференция. Сега изглежда съкращенията в бюджета са подрязали крилата му. „И съвсем правилно“ — казваше Рупърт Сътклиф. — „Тези конференции са чиста загуба на време и пари. Аз не съм стъпвал на международна конференция през целия си живот“. Робин кимаше в знак на учтиво одобрение, но тайно си мислеше, че въздържанието му не ще да е било затруднявано от много покани. „Забележете“ — добавяше Рупърт Сътклиф, — „аз не смятам, че само липсата на бюджетни средства го задържа вкъщи напоследък. Подозирам, че Хилари му е дръпнала юздите“. „Г-жа Суолоу?“ „Да. Той имаше навик да участва във всички веселби по време на тия командировки, по всякакъв повод. Мисля, че трябва да ти кажа: Суолоу има слабост към жените. Навреме предупреден — добре въоръжен“. Докато произнасяше тези думи, Сътклиф потупа с показалец страничната част на дългия си нос, от което очилата му се разместиха и цопнаха в чашата му с чай — защото този разговор се водеше в стаята на преподавателите скоро след пристигането на Робин в Рамидж. Като гледаше сега Филип Суолоу, седнал в нисък тапициран стол срещу нея, Робин трудно може да разпознае летящия Дон Жуан от описанието на Рупърт Сътклиф. Суолоу изглежда уморен, загрижен и занемарен. Тя се пита защо ли я покани в кабинета си. Той се усмихва неспокойно и разресва с пръсти невидимата си брада. Внезапно атмосферата става многозначителна.

— Робин, исках да ви кажа … Както знаете, сегашното ви назначение е временно.

Сърцето на Робин прескача от надежда.

— Да — казва тя и сключва ръце, за да спре треперенето им.

— Само за три години. Вие сте в първата трета на втората си година и ви остава още една пълна година, от следващия септември. — Той изрежда тези факти бавно и внимателно, сякаш те може някак си да са се изплъзнали от съзнанието й.

— Да.

— Исках само да кажа, че ние, разбира се, много ще съжаляваме да ви загубим, вие сте истинска находка за катедрата, това е ясно дори за малкото време, откакто сте тук. Наистина смятам така.

— Благодаря ви — казва безчувствено Робин и разхлабва пръстите си. — Обаче?

— Обаче какво?

— Струва ми се, че се канехте да кажете нещо повече.

— О-о. А-а. Да. Исках само да кажа, че аз … ние не бихме ви обвинили, ако започнете да си търсите работа на друго място.

— Няма работа на никое друго място.

— Може би сега няма. Но човек никога не знае, нещо може да изскочи по-късно през годината. Ако това стане, би трябвало да опитате. Искам да кажа, не бива да се чувствате задължена да завършите трите години по договора си тук. Колкото и да съжаляваме да ви загубим — казва отново той.

— Искате да кажете, че няма шанс да остана след изтичане на трите години.

Филип Суолоу разперва ръце и вдига рамене.

— Никакъв, доколкото знам. Университетът е притиснат да икономисва от заплати. Говори се за втора вълна от ранно пенсиониране. Дори ако някой напусне катедрата или умре — дори в случай, че … как беше изразът, се освободи щат — той се засмива, за да покаже, че това е шега, като открива редица от разядени и пожълтели зъби, разположени под различен ъгъл в устата му, като надгробни камъни в изоставено гробище — дори при това положение, много се съмнявам, че ще получим разрешение за преместване на бройка. Като декан, разбирате ли, много добре знам какви ограничения ни се налагат. Всеки ден ръководители от други катедри на университета идват при мен да се оплакват от недостиг на средства и молят за размествания или нови бройки. Налага се да им казвам, че единственият начин да постигнем целите си, е чрез абсолютно замразяване. Много е трудно за млади хора във вашето положение. Повярвайте ми, напълно ви разбирам.

Той се пресяга и съчувствено поставя длан върху нейните ръце. Тя гледа трите длани с безразличие, сякаш са натюрморт. Това ли е дълго отлаганият момент, за който толкова я предупреждаваха? Дали няма някъде в тази стая кушетка за повишения и назначения? Изглежда, че не, защото Филип Суолоу веднага отдръпва ръката си, изправя се и отива до прозореца.

— Никак не е лесно да си декан в днешно време, наистина е така. Цялата ми работа се състои в съобщаване на лоши новини. А, както е отбелязал Шекспир, лошите новини заразяват вестоносеца.

— Ако е страхливец или пък глупак — необмислено цитира Робин следващия ред от „Антоний и Клеопатра“, но за щастие Филип Суолоу не дава вид да е чул. Той се е втренчил мрачно надолу към квадратната площ в центъра на двора.

— Струва ми се, че когато дойде времето ми за пенсиониране, ще съм преминал през пълния цикъл от развитието на следвоенното висше образование. Когато бях студент, такива провинциални университети като Рамидж не представляваха кой знае какво. После, през шестдесетте, започна голямата експанзия, растеж, ново строене. Ще повярвате ли, че тогава най-сериозното ни оплакване беше от шума на строителните работи? Сега всичко утихна. Не след дълго сигурно ще изпратят бригадите за разрушаване.

— Много съм изненадана тогава, че не подкрепяте стачката — язвително казва Робин. Но Филип Суолоу очевидно мисли, че тя е казала нещо съвсем друго.

— Именно. Това е като теорията за Големия взрив на вселената. Казват, че в определен момент тя ще спре да се разширява и ще започне да се свива отново до първоначалното яйце. Докладът на Робинс беше нашият Голям взрив. Сега се движим в обратна посока. — Робин крадешком поглежда часовника си. — Или може би сме попаднали в черна дупка — продължава Филип Суолоу, явно сам очарован от полета на астрономическото си въображение.

— Бихте ли ме извинили — казва Робин, като става на крака. — Трябва да се приготвя за лекция.

— Да, да, разбира се, извинете …

— Няма нищо, само че аз …

— Да, да, грешката е моя. Да не забравите чантата си.

С усмивки и кимания и с очевидно облекчение, че неприятният разговор е свършил, Филип Суолоу я изпраща от кабинета си.

Боб Бъсби все още е зает с таблото за обяви, където пренарежда стари съобщения около новите като усърден градинар, който доизкусурява цветна леха. Той вдига въпросително вежди към минаващата Робин.

— Нямаш ли впечатлението, че Филип Суолоу малко недочува? — пита го тя.

— О, да, и напоследък се влошава — казва Боб Бъсби. — Това е високочестотно оглушаване, както се казва. Той чува гласните звукове, но не и съгласните. Опитва се да разбере какво казваш по гласните. Обикновено познава това, за което самият той си мисли в момента.

— Това прави разговора малко несигурна работа — казва Робин.

— Нещо важно ли беше?

— А, не — казва Робин, несклонна да споделя разочарованието си с Боб Бъсби. Тя се усмихва ведро и отминава.

Няколко студенти отпуснато са се облегнали на стената, други са седнали на земята пред кабинета й. Робин им отправя кос ироничен поглед, като се приближава до тях; много добре знае какво искат.

— Здравейте — казва тя към всички, докато бърка за ключа в джоба на палтото си. — Кой е пръв?

— Аз — казва едно хубавко, тъмнокосо момиче, облечено с мъжка риза огромен размер, виснала като престилка на художник над джинсите и пуловера й. То влиза след Робин в кабинета. Той има същия вид като този на Филип Суолоу, но е по-малък — наистина прекалено малък, особено с многото мебели в него: бюро, книжни рафтове, шкафове за документи и дузина накамарени един връз друг столове. Стените са покрити с постери, илюстриращи различни радикални каузи — ядреното разоръжаване, освобождението на жените, запазването на китовете — и голяма репродукция от картината на Данте Гейбриъл Росети „Дамата от Шалот“, която може да изглежда не на място, ако не сте чували как Робин обяснява нейната иконична значимост като матрица на мъжките стереотипи за жената.

Момичето, чието име е Мариън Ръсел, пристъпва направо към въпроса:

— Нуждая се от удължаване на срока ми за есето.

Робин въздъхва.

— Мисля, че би могла да го получиш.

Мариън вечно закъснява с предаването на работите си, макар и не без причина.

— Работех на две места през ваканцията, нали разбирате. В пощата и вечер в бара.

Мариън не се класира за стипендия, защото родителите й са заможни, но те не поддържат контакт нито помежду си, нито с нея, затова тя трябва да се издържа в университета с почасова работа на различни места.

— Знаеш, че имаме право да даваме удължаване само по медицински показания.

— Ами аз имах сериозна настинка по Коледа.

— Но сигурно нямаш медицинско.

— Не.

Робин въздъхва отново.

— Колко време ти трябва?

— Десет дни.

— Давам ти една седмица. — Робин отваря едно чекмедже в бюрото си и изважда необходимата бележка.

— Благодаря. Нещата ще се оправят този семестър. Намерих си по-добра работа.

— Така ли?

— Да, по-малко часове и по-добре платена.

— Каква е тя?

— Ами … нещо като … позиране, като модел.

Робин спира да пише и поглежда строго към Мариън.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш.

Мариън се изкикотва:

— О, нищо такова.

— Като какво например?

— Знаете какво. Порно. Мръсно.

— Е, слава богу. За какво ще позираш тогава?

Мариън навежда очи и леко се изчервява.

— Ами, за нещо като бельо.

Робин живо си представя как момичето пред нея, сега облечено прилично и удобно, стои опаковано в латекс и найлон — пълния фетишистки ансамбъл от сутиен, бикини, колан с жартиери и дамски чорапи, с които производителите на дамско бельо обичат да представят женското тяло, или как минава по подиума на някакво модно ревю пред ухилени мъже и намръщени жени от универсални магазини. Вълна от съчувствие и възмущение се сблъсква с внезапно съжаление към собствената й беда, а обществото й изглежда за момент като огромна конспиративна мрежа за експлоатиране и потискане на младите жени. Тя усеща задушаване в гърдите си и неприятно разпъване по хода на млечните канали. Става и притиска смаяната Мариън в обятията си.

— Давам ти две седмици — казва тя накрая, сяда и издухва носа си.

— О, благодаря, Робин. Това е супер!

Робин е доста по-неотстъпчива пред следващия молител — младеж, счупил глезена си при падане от мотора си на Нова година, но дори и най-незаслужаващите получават отсрочка от няколко дни, защото Робин се опитва да се постави на мястото на студентите в противоборство срещу системата, която ги оценява, въпреки че тя самата е част от тази система. Най-сетне всичко приключва и Робин е свободна да се приготви за лекцията си в единадесет. Тя отваря чантата, изтегля папката, съдържаща записките й и се залавя за работа.

3

Университетският часовник бие единадесет и ударите му се смесват с удари на други часовници, близо и далеч. В целия Рамидж и из околностите му хората са на работа — ако не са безработни.

Робин Пенроуз върви към аудитория А по коридори и стълбища, пълни със студенти, които се местят от една зала в друга. Те се разделят пред нея като вълни пред носа на голям кораб. Тя се усмихва на тези, които познава. Някои се събират след нея и я следват към аудиторията и така тя изглежда като водач на малка процесия, нещо като женски вариант на Вълшебния свирач. Под едната си мишница носи папката със записките си за лекцията, под другата — няколко книги, от които ще чете цитати за илюстрация. Никой от младите мъже не й предлага да носи този товар. Подобна галантност не е на мода. Робин от своя страна би отказала по идеологически съображения, а и останалите студенти биха го изтълкували като превзетост.

Вик Уилкокс е на събрание с директора по маркетинга, Брайън Евърторп, който отговори на повикването му в 9:30 ч. с оплакване от задръствания по магистралата и комуто Вик, зает с диктуване на писма в 9:30, каза да се яви в единадесет. Той е едър мъж, което не се харесва много на Вик, с къдрави бакенбарди и мустаци в стила на авиатор от Кралските военновъздушни сили. Носи костюм от три части със старомоден джобен часовник на верижка, висяща на изпъкналия му корем. Той е най-висшият и най-самодоволният член на управителния състав, завещан на Вик.

— Трябва да живееш в града като мен, Брайън — казва Вик. — Не на трийсет мили оттук.

— Ох, нали знаеш каква е Берил — казва Брайън Евърторп с полуусмивка, която би трябвало да изразява страдание.

Вик не знае. Никога не се е срещал с Берил, така наречената втора съпруга на Евърторп и бивша негова секретарка. Доколкото му е известно, Берил може даже да не съществува, освен като извинение за провиненията на Брайън Евърторп. „Берил казва, че на децата им трябва чист въздух. Берил беше зле тази сутрин и трябваше да я водя на лекар. Берил се извинява — забравила да ми предаде“. Един ден, съвсем скоро всъщност, на Брайън Евърторп ще му се наложи да размърда мозъка си по въпроса за разликата между съпругата и работодателя.

В едно кафене в покрития търговски център на Рамидж, Марджъри и Сандра Уилкокс пият кафе и обсъждат цвета на обувките, които трябва да си купи Сандра. Стените на кафенето са покрити с матови огледала, а от скрити в тавана тонколони се носи тиха синкопирана музика.

— Аз мисля, бежови — казва Марджъри.

— Или нещо като бледо маслинени — казва Сандра.

Търговският център е пълен с тинейджъри на малки групи, които пушат, разменят клюки, смеят се и се боричкат помежду си. Те гледат стоките в блестящите, осветени витрини, влизат и излизат от бутиците, но не купуват нищо. Няколко са се зазяпали в кафенето, където седят Марджъри и Сандра.

— Всичките тези хлапаци — казва Марджъри с неодобрение, — сигурно са избягали от училище.

— По-скоро са на социални помощи — казва Сандра и, потискайки прозявка, проверява външния си вид в огледалната стена зад гърба на майка си.

Робин подрежда записките си върху катедрата и изчаква закъснелите да заемат места. Аудиторията отеква като барабан от бърборенето на стотината студенти — всички говорят едновременно, сякаш току-що са ги освободили от единични затворнически килии. Тя почуква с горния край на молива и прочиства гърлото си. Изведнъж настъпва тишина и сто лица се обръщат към нея — любопитни, очакващи, навъсени, апатични — като празни съдове, очакващи да ги напълнят. Лицето на Мариън Ръсел липсва и Робин не може да потисне едно леко, неблагородно възмущение от това неблагодарно дезертьорство.

— Прегледах отчета ти за разходите, Брайън — казва Вик, като разгръща малка купчина от сметки и квитанции.

— Да? — Брайън Евърторп застива.

— Много е скромен.

Евърторп се отпуска:

— Благодаря.

— Не го приемай като комплимент.

Евърторп е озадачен:

— Съжалявам.

— Очаквах директор по маркетинг на фирма с такъв размер да отчете два пъти по-големи командировъчни разходи.

— А, да, но, разбираш ли, Берил не обича да бъде сама в къщи през нощта.

— Но тя нали е с децата?

— Не и през учебно време. Ние ги оставяме на пансион — налага се, като живеем далече. Затова предпочитам да се връщам след всяко събрание, колкото и време да ми отнема.

— Километражът ти също не е висок.

— Така ли? — Брайън Евърторп започва да схваща и застива отново.

— През 40-те и 50-те години на деветнадесети век — казва Робин, — в Англия се издават голям брой романи, които имат известно сходство помежду си. Реймънд Уилямс ги нарича „промишлени романи“, защото те се занимават със социално-икономическите проблеми, произтичащи от промишлената революция, а в някои от тях се описва и фабричният труд. По онова време са наричани „романи за състоянието на Англия“, защото обръщат непосредствено внимание на състоянието на нацията. Това са романи, в които главните герои дискутират актуални социални и икономически въпроси, но също така се и влюбват или разлюбват, женят, имат деца, работят и се стремят да се издигнат, печелят или губят пари — изобщо правят всички онези неща, които правят и героите от конвенционалните романи. Промишленият роман добавя една характерна черта към английската художествена литература, черта, която продължава и в съвременния период — може да бъде проследена, например, в творбите на Лоурънс и Форстър. И никак не е за учудване, че се появява за първи път през така наречените „гладни години“ в началото на 40-те години на миналия век.

Към петото десетилетие на деветнадесети век промишлената революция вече напълно е променила традиционната структура на английското общество, донасяйки богатство на малцина и мизерия на мнозинството. Земеделското население, лишено от средства за съществуване поради отнемането и заграждането на общите дотогава земи през осемнадесети и началото на деветнадесети век, се струпва в градовете на Средна Англия и Севера, където е принудено да работи дълги часове при непоносими условия срещу нищожно заплащане и изхвърляно на улицата при всяка икономическа криза.

Опитите на работниците да защитят своите интереси чрез сформиране на профсъюзи били жестоко потушавани. Те се сблъскали с още по-голяма съпротива, когато се опитали да издействат свое политическо представителство в парламента чрез чартисткото движение.

Робин вдига глава от листите и обгръща залата с поглед. Някои от студентите старателно записват всяка нейна дума, други я гледат насмешливо, а онези, които изглеждаха отегчени в началото, сега зяпат безразлично през прозорците или прилежно издълбават инициалите си върху мебелировката на аудиторията.

— Чартистите призовавали към право на всеобщо гласуване за мъжете. Дори най-радикалните измежду тях, обаче, очевидно не можели и да помислят за право на всеобщо гласуване за жените.

Всички студенти, включително зяпащите през прозорците, реагират на това. Едни се усмихват и кимат, други добронамерено зашумяват и подсвирват. Това е, което очакват те от Робин Пенроуз, и даже играещите ръгби на задните редици щяха да бъдат леко разочаровани, ако тя не правеше подобни коментари от време навреме.

Вик Уилкокс моли Брайън Евърторп да остане за събранието, на което той е поканил мениджърите по техническата част и по продукцията. Те влизат един по един в кабинета и сядат около дългата дъбова маса, по лицата им е изписано известно страхопочитание към Вик — сериозни мъже в костюми, с писалки и моливи, показващи се от предните джобове на саката им. Брайън Евърторп заема място на най-далечния край на масата, на голямо разстояние от другите, като че ли да подчертае разликата между себе си и инженерите. Вик сяда начело, по риза и с чаша кафе до дясната ръка. Той разгръща лист от компютърна разпечатка.

— Знае ли някой от вас — казва той — колко вида изделия е произвела тази компания миналата година? — Тишина. — Деветстотин тридесет и седем. Това прави около деветстотин в повече от необходимото, по моя преценка.

— Имате предвид различни спецификации, така ли? А не изделия — доста дръзко казва техническият мениджър.

— Добре, различни спецификации тогава. Но всяка нова спецификация означава спиране на производството, преоборудване и пренастройване на машини, спиране на поточна линия и прочие. Това отнема време, а времето е пари. При това операторите по-често правят грешки поради постоянните промени, което пък води до увеличаване на брака. Прав ли съм?

— В историята на чартисткото движение има два върха. Единият е връчването на петиция до парламента с милиони подписи през 1839 г. Отхвърлянето й довежда до серия от стачки, демонстрации и репресивни мерки от страна на правителството. Това събитие е залегнало в романите „Мери Бартън“ на Мисис Гаскел и „Сибил“ на Дизраели. Вторият е връчването на още една подобна петиция през 1848, която от своя страна е в основата на романа „Алтън Лок“ от Чарлз Кингсли. 1848 е била година на революции из цяла Европа и много хора в Англия са се страхували, че чартизмът може да предизвика революция, а с нея и терор, в Англия също така, както в Европа. Всеки вид борба на работническата класа е представен в литературата от този период като заплаха за обществения ред. Това се отнася и за „Шърли“ на Шарлот Бронте (1849). Макар действието да се развива по времето на Наполеоновите войни, начинът, по който са описани бунтовете на лудитите, е очевидно косвено отражение на по-актуални събития.

Трима чернокожи младежи с шарени плетени шапки, нахлупени над ситните им плитчици като калъфки на облегалки, се облягат на витрината на кафенето в търговския център и барабанят в реге ритъм върху стъклото с върховете на пръстите си, докато собственичката не ги прогонва.

— Чувам, че пак имало стълкновения в Ангълсайд през уикенда — казва Марджъри и избърсва устните си от млечната пяна на капучиното с мека салфетка.

Ангълсайд е черното гето на Рамидж където безработицата сред младите е осемдесет процента и често избухват безредици. Дълги опашки се редят тази сутрин пред службата по социално осигуряване, както и всяка друга сутрин. Единствените свободни работни места в Ангълсайд са за провеждащи събеседване в социалната служба, където мебелировката е завинтена за пода, за да не може някой кандидат за помощ да удари служителя с тях по време на събеседването.

— Или пък може розови — казва унесено Сандра. — Да вървят с розовите ми панталони.

— Моето мнение е следното — казва Вик. — Произвеждаме твърде много различни неща, всяко за кратко време и в малки партиди. Трябва да направим рационализация. Да предложим малък асортимент стандартни изделия на конкурентни цени. Да насърчим нашите клиенти да съобразяват проектите си с нашата продукция.

— Защо ще го правят? — казва Брайън Евърторп, като надига стола си на задните му крака и пъха палци в джобовете на жилетката си.

— Защото изделието ще бъде евтино, качествено и налично по всяко време — казва Вик. — Ако поискат да им се произведе нещо по тяхна собствена спецификация, готово, но държим или на голяма партида, или на висока цена.

— И ако те не се съгласят? — казва Брайън Евърторп.

— Тогава да вървят другаде.

— Това не ми харесва — казва Брайън Евърторп. — Малките поръчки водят след себе си големите.

По време на тази престрелка, главите на останалите мъже се въртят от едната страна към другата като зрители на тенис мач. Те изглеждат очаровани, но и леко изплашени.

— Не вярвам в това, Брайън — казва Вик. — Защо някой да поръчва нещо, което ще отнеме много време, когато може да поръча готово изделие, без да се затруднява?

— Аз говоря за добра воля — казва Брайън Евърторп. — „Прингълс“ има девиз…

— Да, известно ми е, Брайън — казва Вик Уилкокс. — „Ако нещо може да бъде направено, «Прингълс» ще го направи“. Е, добре, аз пък предлагам нов девиз: „Ако нещо носи печалба, «Прингълс» ще го направи“.

— Г-н Градграйнд в „Трудни времена“ олицетворява духа на индустриалния капитализъм така, както Дикенс го вижда. Неговата философия е утилитарна. Той презира емоциите и въображението и вярва само във фактите. Романът показва, наред с други неща, опустошителния ефект на тази философия върху собствените деца на г-н Градграйнд — Том, който става крадец, и Луиза, която едва не става метреса, както и върху живота на работниците в град Куктаун, който е представен като ужасно място, в което има: „няколко съвсем еднакви улици и много други улици подобни една на друга, населени от хора, подобни един на друг, които влизат и излизат в едни и същи часове, вдигат същия шум по същия тротоар, вършат една и съща работа, чиито дни са все едни и същи, както вчера и утре, а всяка година е подобна на предишната и следващата“.

— Противопоставен на този отчужден, еднообразен начин на живот е циркът — една общност от спонтанност, щедрост и съзидателно въображение. „Трябва да ни разрешиш, готподине“ — казва фъфлещият директор на цирка, г-н Слиъри, на Градграйнд. „Хората тряпфа да бъдат сабавлявани“. Сиси, презряната дъщеря на конника, осиновена от Градграйнд, се оказва носител на изкупителна сила в живота му. Посланието на романа е ясно: отчуждението от труда при индустриалния капитализъм може да бъде преодоляно с вливане на любяща нежност и фантазийна игра, представени от Сиси и цирка.

Робин спира, за да даде възможност на препускащите писалки да насмогнат на речта й, както и за да придаде тежест на следващото изречение:

— Разбира се, такъв прочит е съвсем незадоволителен. Идеологическата позиция на Дикенс е изпълнена с противоречие.

Студентите, които дотук са записвали всичко, сега повдигат глави и се усмихват кисело към Робин Пенроуз като жертви на хитра измама. Те оставят писалките си и раздвижват пръсти, докато тя прави пауза и прелиства записките си в подготовка за следващия момент от изложението си.

На „Авондейл Роуд“ момчетата на Уилкокс най-после са станали от леглата си и се отдават на свободни занимания в оставената без надзор къща. В кухнята Гери яде накамарена купа с корнфлейкс и същевременно чете „Домашен компютър“, подпрян на бутилка от мляко, като слуша откъм коридора през две отворени врати запис на uB 40, свирещ с максимална сила на звука от уредбата в хола. В спалнята си Реймънд измъчва електрическата си китара, която е включена в усилвател, голям като изправен ковчег, и се хили сатанински на воя и стенанията, които тя издава. Цялата къща вибрира като музикална кутия. Украшенията трептят по рафтовете, стъкларията звънти във витринките на шкафовете. Пътуващ търговец, който звъни на вратата от няколко минути, се отказва и си заминава.

— Интересен факт е, че много от промишлените романи са писани от жени. В техните творби идеологическите противоречия в отношението на мислителите хуманисти от средната класа към индустриалната революция придобива специфичен сексуален характер.

При споменаването на думата „сексуален“, лека вълна от интерес раздвижва редиците на смълчалите се слушатели. Тези, които досега дремеха или дълбаеха инициалите си по банките, опъват вратове. Онези, които си водеха записки, продължават с още по-голямо усърдие. Студентите спират да кашлят, да подсмърчат или да търкат ходила по пода. Когато Робин продължава, единственият звук, който се добавя от време навреме към звука на гласа й, е кратко прошумоляване от запълнена страница, набързо обърната от другата й страна.

— Едва ли е необходимо да се обяснява, че индустриалният капитализъм е фалоцентричен. Изобретателите, инженерите, собствениците на фабрики и банкерите — движеща сила и главни негови защитници, са били мъже. Най-разпространеният метонимен символ на индустрията — фабричният комин — метафорично също е фалически символ. Типичното изобразяване на промишления пейзаж или град в литературата на деветнадесети век — високи комини, пронизващи небето, бълващи струи черен пушек, сгради, разтърсвани от ритмичния тътен на мощни машини, влакове, устремени непреодолимо през пасивната земеделска земя — всичко това е наситено с мъжка сексуалност от доминиращ и деструктивен вид.

— За жените-писателки, следователно, промишлеността е притежавала сложна привлекателност. На съзнателно ниво това е бил Другият, чуждият, мъжкият свят на труда, в който за тях не е имало място. Аз, разбира се, говоря за жените от средната класа, защото всички писателки от този период са били по правило от средната класа. На подсъзнателно ниво, това е било тяхното желание да излекуват собствената си кастрация, собственото си чувство за липса на пенис.

Някои от студентите повдигат глави при думите „кастрация“ и „пенис“, възхищавайки се на хладнокръвието, с което Робин ги произнася, така, както човек се възхищава на умелите движения на бръснар с остър бръснач.

— Това съвсем ясно се вижда в „Севера и Юга“ на Мисис Гаскел. В този роман младата героиня с благородно потекло от Южна Англия — Маргарет, поради ограничените семейни средства е принудена да се пресели в град, наречен Милтън, най-вероятно тук е визиран Манчестър, където влиза в контакт с местен фабрикант на име Торнтън. Той е капиталист от най-чиста проба, фанатично вярващ в законите на търсенето и снабдяването. Той не изпитва никакво състрадание към работниците в тежки времена на ниски надници, но и сам не моли за милост, когато е изправен пред банкрут. Отначало Маргарет е отблъсната от грубия прагматизъм на Торнтън, но когато при работническата стачка избухва насилие, тя действа импулсивно в защита на неговия живот, като разкрива по такъв начин своето подсъзнателно влечение към него, както и инстинктивната си класова вярност. Маргарет се сприятелява с няколко от работниците и изпитва съчувствие към техните страдания, но в решителния момент минава на страната на господаря. Интересът, който проявява Маргарет към фабричния живот и производствения процес — интерес, който майка й намира нездрав и отблъскващ — е проява на пренесени еротични чувства към Торнтън, непризнати от самата нея. Това съвсем ясно е разкрито в разговора между Маргарет и майка й, която се оплаква, че Маргарет е започнала да използва фабричен жаргон в речта си. Тя й отвръща:

„— Щом живея във фабричен град, ще използвам и фабричен език, когато се налага. Виж, мамо, може да те изненадвам неприятно с доста думи, които никога не си чувала през живота си. Не вярвам например да знаеш какво означава «чеп».

— Не, детето ми. Знам само, че звучи вулгарно и не искам да използваш тази дума“.

— Още някакви въпроси? — казва Вик, като поглежда часовника си.

— Само едно нещо, Вик — казва Бърт Брадък, директора по инсталациите. — Ако рационализираме продукцията, както казваш, това ще означава ли съкращения?

— Не — казва Вик, гледайки право в очите на Бърт. — Рационализацията ще означава нарастване на продажбите. В дългосрочен план дори ще ни трябват още хора.

В дългосрочен план може би, ако всичко върви по вода, но Брадък знае не по-зле от Вик, че известни съкращения са неизбежни в началото. Размяната на последните реплики е чисто ритуална по функцията си, колкото да оторизира Бърт Брадък да увери разтревожените профсъюзни отговорници в случай, че започнат да задават неудобни въпроси.

Вик разпуска събранието и докато мъжете се изнизват, се изправя и разкършва рамене. Отива до прозореца и завърта механизма за отваряне на щорите. Загледан в паркинга, където притихналите коли чакат собствениците си като кротки домашни животни, той обмисля успеха на събранието. Телефонното табло на бюрото му звънва.

— Рой Макинтош от „Рагкаст“ — казва Шърли.

— Дай ми го.

Рой Макинтош е управителен директор на една от местните леярни, които от много години снабдяват „Прингълс“ с отливки. Току-що е чул, че „Прингълс“ няма да поднови поръчките и се обажда да разбере по каква причина.

— Предполагам, че се е появила конкуренция — казва той.

— Не, Рой — казва Вик. — Вече сами ще се снабдяваме.

— От вашата леярна ли, онази старата?

— Направихме някои подобрения.

— Сигурно … — Рой Макинтош нещо подозира. След кратка размяна на общи фрази, той казва сякаш между другото: — Аз може да прескоча по някое време. Ще ми се да видя тази ваша леярна.

— Хубаво. — Вик не приветства това предложение, но протоколът изисква положителен отговор. — Кажи на секретарката си да го уговори с моята.

Вик влиза в кабинета на Шърли, потръпвайки леко под сакото на костюма си. Брайън Евърторп, който се е надвесил над бюрото на Шърли, се изправя с виновно изражение. Оплаквал се е от шефа, несъмнено.

— Привет, Брайън. Още ли си тук?

— Тъкмо тръгвах. — Усмихвайки се мазно, той придърпва краищата на жилетката над едрия си корем и послушно напуска кабинета.

— Рой Макинтош иска да разгледа леярната. Когато секретарката му се обади, отлагай, колкото можеш. Не искам целият свят да научи за КВ-то.

— Окей — казва Шърли и си записва.

— Тъкмо съм се запътил натам. По пътя ще се отбия в машинния цех.

— Добре — казва Шърли с разбираща усмивка. Честите, но непредвидими появявания на Вик сред работниците вече са станали прословути.

Студентката на Робин, Мариън Ръсел, в дълго безформено палто и с найлонова торбичка в ръка, забързано влиза в една от големите сгради на Рамиджския търговски център и се обръща към мъжа от охраната да я упъти. Той я помолва да погледне в торбичката й и се усмихва широко при вида на съдържанието. Посочва с ръка към асансьора. Тя взема асансьора до седмия етаж и минава по застлан с мокет коридор, докато стига до стая, чиято врата е леко открехната. Дочуват се гласове на говорещи и смеещи се мъже и шум от отскачащи тапи на шампанско. Мариън Ръсел стои на прага и любопитно наднича зад ръба на вратата, оглеждайки подредбата на хората и мебелировката, както крадец би оглеждал дом да види откъде най-лесно да влезе и после най-бързо да се измъкне. Доволна, тя се връща назад до дамската тоалетна. В огледалото над мивката полага на лицето си компактна пудра, червило и очни сенки и сресва косата си. После се заключва в една от кабинките, слага чантата на тоалетната седалка и изважда оръдията на труда си: червено елече от сатен с прикачени към него жартиери, черни дантелени бикини, черни мрежести чорапи и блестящи обувки на високи токчета.

— Създателите на промишления роман така и не успяват да разрешат с литературни средства идеологическите противоречия, присъщи на обществената ситуация, в която се намират. В момента, когато те пишат за тези проблеми, Маркс и Енгелс създават творчески текстове, в които излагат и защитават политически решения. Но романистите не са и чували за Маркс и Енгелс, а ако знаеха за идеите им, сигурно щяха да се отдръпнат с ужас, почувствали заплаха за собственото си привилегировано положение. Защото при цялото им възмущение от мизерията и експлоатацията, създавани от индустриалния капитализъм, самите те са до известна степен капиталисти, които печелят от силно комерсиализираната форма на литературно производство.

Университетският часовник започва да бие дванадесет часа и приглушените му тонове се чуват в аудиторията. Студентите се размърдват неспокойно по местата си, подреждат листи и слагат капачки на писалките си. Папки с пружинени механизми щракат като изстрели от револвер. Робин бърза да приключи.

— Неспособни да намерят политическо решение на социалните проблеми, описани в романите им, писателите от този период успяват единствено да дадат решения на личните дилеми в живота на героите си. Тези решения обаче са неизменно негативни или уклончиви. В „Трудни времена“ измъченият работник Стивън Блекпул умира с ореол на светец. В „Мери Бартън“ героинята и съпругът й, и двамата от работническата класа, заминават за колониите, за да започнат нов живот. Алтън Лок на Кингсли емигрира, след като загубва вярата си в чартизма, и умира скоро след това. В „Сибил“, скромната героиня се оказва богата наследница и успява да се омъжи за своя аристократ-благодетел, без да компрометира класовата система. Подобен късмет изваждат и героите от любовните линии в „Шърли“ и „Севера и Юга“. Макар че героинята на Джордж Елиът от „Феликс Холт“ се отказва от своето наследство, това е само за да се омъжи за човека, когото обича. Накратко, като решение на проблемите на индустриалния капитализъм викторианските писатели предлагат: наследство, брак, емиграция или смърт.

Докато Робин привършва лекцията си, а Вик Уилкокс тръгва към машинния цех, Филип Суолоу се връща от доста уморителна среща с Комитета за следдипломна квалификация към Хуманитарния факултет (членовете на който се разправяха в продължение на два часа за ревизия на една от клаузите в наредбата за магистърска степен, а след това гласуваха да остане непроменена — едно разхищение на време, още по-напразно, тъй като в настоящия момент има много малко кандидати за магистри по хуманитарни специалности), и научава, че от кабинета на заместник-ректора са предали странно съобщение.

Секретарката му Памела чете от тефтерчето си:

— Личният асистент на г-н заместник-ректора се обади по телефона да попита дали биха могли да предложат вашата номинация за схемата „Силует“ по случай Годината на индустрията.

— Какво по дяволите е това?

Памела свива рамене:

— Не знам. Изобщо не съм чувала за нещо такова. Да се обадя ли на Филис Камерън да я попитам?

— Не, не, не го прави — казва Филип Суолоу и нервно попипва голата си брада. — Само в краен случай. Не искам да си мислят, че ние в Хуманитарния факултет сме некомпетентни. Достатъчно неприятности имаме вече.

— Сигурна съм, че никога не съм получавала писмо за такова нещо — оправдава се Памела.

— Не, не, грешката е моя, сигурен съм.

Така е. Филип Суолоу намира меморандума на заместник-ректора в неотворен плик на дъното на подноса за входяща документация, попаднал между страниците на брошурата „Зимни ваканции в Белгия на изгодни цени“, която бе взел преди няколко седмици от местната пътническа агенция. Небрежното му отношение към това официално послание не е напълно изненадващо поради това, че външният му вид въобще не издава височайшия адресант. Обикновен кафяв плик, първоначално изпратен до университета от някаква издателска фирма, чието име и адрес, напечатани в горния ляв ъгъл, са частично заличени, намачкан и опърпан. Личи си, че е използван два пъти за вътрешна поща и запечатван отново с телбод и тиксо.

— Понякога ми се струва, че заместник-ректорът прекалява с икономиите — казва Филип, като измъква внимателно написания на циклостил меморандум от кърпения, разпадащ се плик. Документът носи дата 1-ви декември 1985 г. — Господи — казва Филип и се смъква във въртящия се стол, за да го прочете.

Памела го чете заедно с него, надничайки зад рамото му.

— Много обича съкращенията — мърмори Филип.

— Какво? — казва Памела.

— Всичките тези абревиатури — казва Филип.

— Смята се, че това пести хартия и време за напечатване — казва Памела. — Имаме изпратено нареждане за това. Да използваме съкращения, където е възможно в университетската кореспонденция.

— Не си спомням подобно нещо да е разисквано от събранието на Сената — казва Филип. — Сигурно е прокарано без дискусии. Какво е КРУП?

— Конфедерация на Рамиджските производители? — опитва се да налучка Памела.

— Може би. Криво-ляво го докара, Пам.

— СС? Какви са пък тия есесовци от заместник-ректора?

— Предполагам, че означава Схема „Силует“ — казва Памела.

— Да, май пак имаш право.

— Ами сега? — казва Филип Суолоу, когато дочита меморандума.

От безпокойство му се припикава. Той тръгва с бърза крачка към мъжката тоалетна на персонала и намира там Рупърт Сътклиф и Боб Бъсби вече застанали до тройния писоар.

— А, добре, че се срещнахме — казва Филип, като заема място между тях. Пред носа му виси верига с шестоъгълна гумена дръжка на нея, инсталирана преди година-две, когато университетът отстрани всички автоматични промивни системи от мъжките тоалетни като една от мерките за икономии. Някой от отдела по поддръжка и ремонт, преследван от натрапчивата мисъл за тези писоари с бликаща през равни интервали вода денем и нощем, в празник и делник, беше решил, че това е начин да се намалят сметките за вода на университета. — Трябва ми един доброволец — казва Филип и накратко обяснява схемата „Силует“.

— Пу не играя — казва Рупърт Сътклиф. — На какво се смееш, Суолоу?

— Пу не пикая! Много добре, признавам ти го, Рупърт.

— Играя! Казах пу не играя — студено казва Рупърт Сътклиф. — Нямам намерение да се мотая по цял ден в някаква фабрика. Според мене, няма нищо по-досадно. — Закопчавайки панталона си (панталоните на Рупърт датират от ерата на копчетата и си им личи), той се оттегля към мивката от другата страна.

— А ти, Боб, какво ще кажеш? — казва Филип, обръщайки глава в обратната посока. Боб Бъсби също е приключил с работата си над писоара и си оправя панталона с много попипвания и прикляквания, сякаш членът му е с такъв величествен размер, че само с големи усилия може да бъде уговорен да се прибере обратно в слиповете му.

— Изключено е през този семестър, Филип. При всичките ми задължения по асоциацията плюс останалото. — Боб Бъсби протяга ръка пред лицето на Филип и дръпва веригата. Казанчето се изпразва, като пръска вода върху обувките на Филип и долния край на крачолите му, а люшкащата се дръжка, пусната от Бъсби, го удря по носа. Моментът с дърпането на водата при ползване на писоара от повече души наведнъж не е бил предвиден от отдела по поддръжката.

— Кого тогава да номинирам? — казва Филип Суолоу. — Трябва да дам името до 4:30 днес следобед. Няма време да питам другите факултети.

— Защо не го направиш ти самият? — предлага Рупърт Сътклиф.

— Не ставай смешен. В качеството си на декан? Абсурд.

— Е, тя цялата идея е доста абсурдна — казва Сътклиф. — Какво общо може да има Хуманитарният факултет с Годината на индустрията или Годината на индустрията с Хуманитарния факултет?

— Защо не зададеш този въпрос на зам-ректора, Рупърт? — казва Филип. — „Какво общо може да има ХФ с ГИ или ГИ с ХФ?“

— Не разбирам за какво говориш.

— Шегувам се — казва Филип към гърба на излизащия Сътклиф. — Но не ти е много до шеги, когато си декан на симпатичните колеги от ХФ — продължава той към Боб Бъсби, който внимателно сресва косата си пред огледалото. — Имам задължения, а нямам власт. Не мислиш ли, че трябва да мога да заповядам на единия от вас да свърши тази силуетна нелепост?

— Да, но не можеш — казва Боб Бъсби самодоволно. — Първо трябва да свикаш събрание на факултета и на него да се обсъди въпросът.

— Знам, а няма време.

— Защо не помолиш Робин Пенроуз?

— Най-младшия член на факултета? Но тя сигурно не …

— Това е точно по нейната част.

— Така ли?

— Разбира се, нейната книга е за викторианския промишлен роман.

— О, това, да. Но едва ли е същото … Все пак, това е идея, Боб.

По-късно през деня, доста по-късно, когато Шърли и останалият персонал са си отишли, а Вик, останал сам в административния блок, работи в притъмнелия кабинет на светлината на настолната си лампа, Стюърд Бакстър се обажда по телефона:

— Чу ли за Годината на индустрията, Вик?

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че е само загуба на време и пари.

— Склонен съм да се съглася с теб. Но Бордът смята, че ще трябва да направим нещо. Става дума за нещо като реклама на Групата, разбираш ли? Нашият председател е много навит. Помолиха ме да координирам инициативите…

— Какво искаш от мен? — прекъсва го нетърпеливо Вик.

— Тъкмо щях да ти кажа, Вик. Знаеш ли какво е това „силует“?

Когато Стюърд Бакстър свършва с обясненията, Вик казва:

— Няма да стане.

— Защо не, Вик?

— Не искам някакъв университетски глупак да върви по петите ми цял ден.

— Но това е само веднъж седмично, Вик, за няколко седмици.

— И защо аз?

— Защото ти си най-енергичният директор в бранша. Искаме да им покажем най-доброто.

Вик знае, че този комплимент съвсем не е искрен, но няма желание да го отрича. Може в бъдеще да е от полза да напомни на Стюърд Бакстър за това.

— Ще го обмисля — казва той.

— Съжалявам, Вик. Трябва да го решим. Имам среща с председателя тази вечер по въпроса.

— Май си го оставил за последния момент?

— Да ти кажа истината, секретарката ми ме прекара. Загубила писмото.

— О, така значи? — скептично казва Вик.

— Ще ти бъда благодарен, ако се съгласиш.

— Това заповед ли е?

— Нищо подобно, Вик. Да не сме в армията, я!

Вик държи Бакстър в напрежение още няколко секунди, като обмисля предимствата от това да го накара да му е задължен.

— А относно автоматичния сърцевик …?

Изпрати ми факс и аз ще се заема лично.

— Благодаря — казва Вик. — Така става.

— А другото?

— Съгласен съм.

— Чудесно. Името на твоя силует е д-р Робин Пенроуз.

— Медик?

— Не.

— Да не е психоаналитик, за бога?

— Не, доколкото ми е известно, преподавател по английска литература.

— Английска литература?

— Виж какво, не знам нищо повече за него. Съобщиха ми едва днес следобед.

— Боже Господи!

Стюърд Бакстър се смее:

— Да си чел някоя книга напоследък, Вик?