Добра работа

1

Сутринта на следващата сряда Робин се намери отново в кабинета на Уилкокс — за своя собствена изненада, а сигурно и за негова, ако се съдеше по изражението на лицето му, когато Шърли я въведе.

— Отново вие? — каза той, като погледна откъм бюрото си.

Робин не влезе по-нататък в кабинета, а остана до вратата, сваляйки ръкавиците си.

— Сряда е — каза тя. — Вие не изпратихте съобщение да не идвам.

— Не смятах, че ще имате очи да се покажете тук още веднъж, да ви кажа истината.

— Ще си отида, ако желаете — каза Робин с едната ръкавица все още на ръката й. — Нищо не би ме зарадвало повече.

Уилкокс продължи да рови из папката, отворена на бюрото му.

— Защо дойдохте тогава?

— Обещах да идвам всяка сряда през целия семестър. Иска ми се да не бях, но го направих. Ако искате да прекратите ангажимента, нямам нищо против.

Уилкокс я погледна някак пресметливо. След дълга пауза той каза:

— По-добре останете. Може да ми пратят някой по-лош.

Грубостта му беше достатъчно предизвикателна и заслужаваше Робин демонстративно да напусне, но тя се поколеба. Вече беше изхабила много време и сили през последните два дни, питайки се дали да се върне в „Прингълс“ и очаквайки съобщение от Уилкокс или от заместник-ректора за уреждане на въпроса. Съобщение нямаше. Пени Блек, чийто съвет бе потърсила след скуоша в понеделник вечер, я подтикна да се върне — „ако не го направиш, той ще си помисли, че е спечелил“ — и така, тя се бе върнала. А сега гласът на благоразумието й нашепваше да остане. Уилкокс очевидно не беше подавал официално оплакване относно нейното поведение предишната сряда, но ако тя се откажеше от схемата „Силует“, всичко щеше да излезе наяве. Макар да не се срамуваше от намесата си в полза на Дани Рам (а и Пени беше дълбоко впечатлена), тя тайно си признаваше, че в поведението й е имало нещо донкихотовско, и никак не й се искаше да обяснява и да се оправдава пред Филип Суолоу или заместник-ректора. Пристъпи навътре в кабинета и свали втората си ръкавица.

— Нека да се договорим за едно — каза Уилкокс. — Че всичко, което видите или чуете, докато сте мой силует, е поверително.

— Добре — каза Робин.

— Не събличайте палтото си, може да излезем веднага. — Той се обади на Шърли по интеркома: — Звънни на Фондръкс и питай дали Норман Коул може да ми отдели няколко минутки тази сутрин.

Уилкокс на свой ред облече връхната си дреха — скъпо на вид палто от камилска вълна, което, като повечето му дрехи, изглеждаше шито за мъж с по-дълги ръце и крака. В приемната срещнаха Брайън Евърторп, който важно-важно влезе, като пръхтеше и пухтеше, разтривайки ръцете си. Робин не го беше виждала от предишната сряда — за щастие, той не присъства на събранието с азиатските работници, макар че може би беше чул за него.

— Здравей, Вик. Виждам, че хубавият ти силует се е върнал, сигурно чака да я накажеш. Как сте, мила моя? Как се прибрахте миналата седмица?

— Оправих се някак — каза студено Робин. Нещо в усмивката му й подсказа, че той е имал пръст в развалянето на колата й.

— Как бяха пътищата тази сутрин, Брайън, лоши ли? — каза Уилкокс и погледна часовника си.

— Ужасни.

— Така си и мислех.

— Все едно и също в сряда сутрин.

— До скоро виждане — каза Уилкокс и се промуши през летящата врата.

Робин го последва и те излязоха навън. След частичното разтопяване през уикенда, времето се бе стегнало отново в режещ студ. Остатъците от сняг, навяни от бурята през миналата седмица, бяха замръзнали на ледени вълни по паркинга, но ягуарът на Уилкокс беше точно пред административния блок, старателно изчистен и сух. Когато Уилкокс завъртя стартерния ключ, женски вокал се разнесе с изненадваща яснота и резонанс, сякаш певицата е била скрита заедно с оркестъра на задната седалка: „Може би много мечтая, глупава съм може би …“ — Уилкокс, очевидно сконфузен, че музикалните му вкусове са разкрити, с бързо движение на ръката изключи стерео-системата. Колата леко се плъзна, а ледът изпука под гумите. Докато пътуваха, й обясни накратко предисторията на работата, която трябваше да свърши тази сутрин — среща с управителния директор на една фирма, наречена „Фаундракс“, намираща се недалеч оттук.

„Прингълс“ и „Фаундракс“ снабдяваха с части един производител на дизелови помпи, „Роулинсънс“. „Прингълс“ му доставяше цилиндрични блокове, „Фаундракс“ — цилиндрични глави. Наскоро от „Роулинсънс“ бяха помолили „Прингълс“ да свалят цените си с пет процента, като се обосноваха с оферта от друга фирма на такава цена.

— Разбира се, те може и да блъфират. Поне за размера на шконтото със сигурност блъфират. Цените трябва да се вдигат, а не да падат, при тези цени на чугуна и скраба в днешно време. Но конкуренцията е толкова свирепа, че е възможно друга фирма да се опитва да изземе част от поръчките, като предлага смешна цена. Въпросът е: колко смешна? И кои са те? Ето затова отивам да се видя с Норман Коул. Искам да открия дали от „Роулинсънс“ са искали подобно намаляване на цените на цилиндричните глави.

Постройките на „Фаундракс“, както и тези на „Прингълс“, имаха вид на потопени в атмосферата на по-ранна епоха, края на петдесетте или началото на шестдесетте. И там имаше същото мрачно фоайе-приемна, облицовано в светъл дъб и износени мебели с полегати крака, същите браншови списания пръснати по ниските маси, същите машинни части (така се сториха на неопитното й око) в прашни стъклени витрини, същите трайно накъдрени секретарки, включително и тази, която ги заведе до кабинета на Норман Коул, хвърляйки любопитни погледи към Робин. Както и кабинета на Уилкокс, този беше голямо помещение с бюро в единия край и дълга маса за заседания в другия, на която той ги покани да седнат.

Коул беше внушителен, плешив мъж, който често премигваше зад очилата си, и пушеше лула или по-скоро я ръчкаше, чегърташе, надуваше, смукваше и често-често припалваше с клечки кибрит. От цялата тази дейност обаче произлизаше много малко дим. Той излъчваше фалшива любезност.

— Ха, ха — възкликна той, когато Уилкокс му обясни присъствието на Робин. — Вярвам ти, Вик. Но хиляди други не биха. — Той се обърна към Робин: — И с какво се занимавате в университета, г-це … ъ-ъ …?

— Доктор — каза Уилкокс, — това е д-р Пенроуз.

— О, в медицината, значи, така ли?

— Не, преподавам английска литература — каза Робин.

— И феминистка литература — каза Уилкокс с гримаса.

— Аз не си падам по феминистките работи, ха-ха — каза Коул. — Но обичам хубавата книга. В момента чета „Торнбърдс“. — Той погледна очакващо към Робин.

— Боя се, че не съм я чела — каза Робин.

— Е, как е бизнесът, Норман? — каза Уилкокс.

— Не мога да се оплача.

Разговорът за бизнеса продължи без определена посока няколко минути. Секретарката внесе поднос с кафе и бисквити. Вик повдигна въпроса за някаква благотворителна дейност, с която и двамата се бяха ангажирали. Коул погледна часовника си.

— Нещо по-специално, което мога да направя за теб, Вик?

— Не, просто се отбих, за да запозная младата дама с обхвата на бизнеса ни — каза Уилкокс. — Няма да отнемаме повече от времето ти. А-а, докато съм тук — да си получавал случайно писмо от „Роулинсънс“ напоследък?

Коул вдигна вежди и погледна към Робин.

— Няма нищо — каза Уилкокс. — Д-р Пенроуз е наясно, че това, което чуе, не бива да излиза извън тези четири стени.

Коул извади от джоба си инструмент, подобен на сгъваем армейски нож, и започна да ръчка лулата си.

— Не — каза той, — не ми е известно такова. За какво ли би могло да е?

— Искат да редуцираме цените си. От порядъка на пет процента.

— Не си спомням нищо такова — каза Коул. Той прекъсна разкопките си и натисна бутон на телефонното си табло, за да помоли секретарката си да донесе папката на „Роулинсънс“ — Значи имаш проблеми с „Роулинсънс“, така ли, Вик?

— Някой се мъчи да ни подбие цените — каза Уилкокс. Бих искал да знам кой е.

— Чуждестранна фирма може би — предположи Коул.

— Не ми се вярва чуждестранна фирма да може да работи по-евтино — каза Уилкокс. — Защо изобщо ще си правят труда? Количествата са твърде малки. Коя страна имаш предвид? Германия? Испания?

Коул разглоби лулата си и се загледа в цевта.

— Просто налучквам — каза той. — Може би Далечния Изток, Корея?

— Не — каза Уилкокс, — като прибавиш разходите за транспорт, изобщо губи смисъл. Това е някоя друга английска компания, сигурен съм.

Секретарката донесе дебела кафява папка и почтително я положи на бюрото на Норман Коул. Той погледна в нея.

— Нищо съмнително, Вик.

— А вие колко им искате за цилиндричните глави, ако смея да попитам?

Норман Коул изложи в широка усмивка два реда потъмнели от никотин зъби.

— Не очаквай да ти отговоря, Вик.

Вик отвърна на усмивката с видимо усилие.

— Да тръгвам тогава — каза той, стана на крака и протегна ръка.

— Заедно със силуета ли? — каза Коул, засмян и премигващ.

— Какво? А, да. Да, разбира се — каза Уилкокс, който явно бе забравил присъствието на Робин.

— Можеш да я оставиш тук, ако искаш, ха-ха — каза Коул и стисна ръката на Уилкокс. После стисна и ръката на Робин. — „Четвъртият протокол“ е друга една хубава книга. Чели ли сте я?

— Не — каза Робин.

Когато излязоха и се настаниха в колата, Уилкокс каза:

— Как ви се стори Норман Коул?

— Нямам много високо мнение за литературния му вкус.

— Той е счетоводител — каза Уилкокс. — Управителните директори в нашия бизнес са или инженери, или счетоводители. Аз лично нямам доверие на счетоводителите.

— Изглеждаше малко потаен — каза Робин. — Цялото това бърникане на лулата беше извинение за избягване на директен поглед очи в очи.

— Потаен е точната дума — каза Уилкокс. — Взех да го подозирам, като заразправя за Корея. Кой в Корея ще се интересува от бизнес с „Роулинсънс“?

— Мислите, че крие нещо, така ли?

— Мисля, че той може да е мистериозната трета страна — каза Уилкокс, като излезе с ягуара от паркинга и успя да се мушне в една пролука сред непрекъснатото движение по главното шосе, между един жълт камион, превозващ портативни солариуми „Ривиера“ и холандски ТИР.

— Искате да кажете, че той предлага отстъпката от пет процента?

— Само се предполага, че са пет. Може да предлага четири.

— Защо ще прави това? Казахте, че никой не може да печели на тази цена.

— Може да има какви ли не мотиви — каза Уилкокс. — Може отчаяно да търси поръчки, даже да са на загуба, само и само да задържи завода си над водата за още някоя и друга седмица, като се надява, че нещата ще се оправят. Може пък и да замисля да изземе всички поръчки на „Роулинсънс“ и после, при следващата поръчка, да вдигне цените, без да се тревожи от нашата конкуренция. — Той сухо се изсмя. — Или може би вече усеща, че потъва и не го е еня какво прави.

— Как ще разберете?

Уилкокс се замисли над въпроса за момент, после се пресегна за телефонната слушалка, монтирана под таблото.

— Ще се срещна с Тед Стоукър от „Роулинсънс“ — каза той, подавайки й телефона. — Обади се на Шърли вместо мен, моля те. Да не спирам.

Робин, която никога дотогава не беше виждала телефон в кола, намери апаратчето забавно.

— Съжалявам, г-н Уилкокс не е тук в момента — пропя Шърли по монотонния си начин.

— Знам — каза Робин. — Аз съм с него.

— О! — каза Шърли. — Коя казахте, че сте?

— Робин Пенроуз. Силуета. — Тя не можа да потисне усмивката си. Името, с което се представяше звучеше като име на герой от комикс. Супермен. Жената-паяк. Силуета. Тя предаде нарежданията на Уилкокс да уреди среща с Тед Стоукър, управителния директор на „Роулинсънс“, за този следобед, ако е възможно.

— Вие ме използвахте като претекст да се срещнете с Норман Коул, нали? — каза Робин, докато се движеха по шосето в очакване Шърли да звънне.

— Дойде ми точно на място — каза той със спокойна усмивка. — Нямате нищо против, нали? Дължите ми го заради миналата седмица.

След няколко минути Шърли се обади и каза, че е уредила среща за три часа.

— Приятно пътуване — каза тя с леко злобна интонация, както се стори на Робин. Уилкокс зави остро през пролука в оградата по средата на шосето и рязко подкара в обратната посока.

— Къде отиваме? — попита Робин.

— В Лийдз.

— Какво? Днес? Дотам и обратно?

— Защо не?

— Пътят е дълъг.

— Аз обичам да шофирам — каза Уилкокс.

За Робин не беше трудно да разбере защо, като се имаше предвид мощността и комфорта на голямата кола. Вятърът от тяхното движение беше най-силният шум в тапицираната каросерия така, както летяха по бързото платно. Навън замръзналите поля и оголените дървета сякаш се свиваха от страх под стоманената броня на небето. Беше толкова приятно да си на топло, движейки се сред студения и мъртъв пейзаж. Робин попита дали могат да послушат музика. Уилкокс пусна радиото и я покани да го настрои. Тя намери Моцарт по Радио Три и се облегна на седалката си.

— Такава музика ли обичате? — каза той.

— Да. А вие?

— Все ми е едно.

— Но предпочитате Ранди Кроуфорт? — попита хитро тя, като съгледа празната кутия от касета в нишата до таблото.

Уилкокс изглеждаше впечатлен, явно сметна, че е познала по слух откъса от песента, прозвучала рано сутринта.

— Тя не е лоша — каза предпазливо той.

— Не я ли намирате малко блудкава?

— Блудкава ли?

— Сантиментална!

— Не — каза той.

Някъде в предградията на Манчестър той се отдели от магистралата и спря пред пътен ресторант, който познаваше, за да обядват. Сградата беше незабележителна, разположена на кръгово кръстовище, непосредствено до бензиностанция, но ресторантът вътре беше в псевдо-тюдор стил с дървени греди и тъмно байцвани мебели, имитация на дъб, и репродукции на старовремски месингови прибори, предостатъчни да напълнят цял магазин за сувенири в Стратфорт-на-Ейвън. На всяка маса имаше лампион с цветни стъкла, като фенер от карета. Менюто беше написано на огромни ламинирани карти, а ястията — украсени с епитети, предназначени за изостряне на апетита: „сочен“, „цвърчащ“, „крехък“, „домашен“, „пресен“ и т.н. Клиентелата се състоеше предимно от костюмирани бизнесмени, смеещи се шумно и издухващи цигарен дим един другиму в лицата си, или разговарящи сериозно и поверително с добре облечени млади жени, които най-вероятно бяха секретарките, а не съпругите им. Накратко, това беше заведение, от което в друг случай Робин щеше да избяга като от чума.

— Хубаво място, нали — каза Уилкокс, като се огледа наоколо със задоволство. — Какво ще поръчаш?

— Един омлет, струва ми се.

Уилкокс изглеждаше разочарован.

— Не се стискай — каза той. — Обядът е за сметка на фирмата.

— Добре — каза Робин. — Ще си поръчам половинка сочно авокадо с ароматна френска заливка като начало, после ще хапна златисто-изпържени пресни океански скариди и хрускава фермерска салата. А-а, и домашно-изпечено пълнозърнесто хлебче с вкусни сусамени семенца.

Ако Уилкокс беше забелязал иронията в педантичното й изброяване на ястията по менюто, той всеки случай не я издаде.

— А чипс?

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Ти какво ще си поръчаш?

— Аз никога не пия в средата на деня. Но това да не те спира.

Робин прие чаша бяло вино. Уилкокс поръча смес от минерална вода „Перие“ и портокалов сок към неговия сочен печен на дървени въглища стек и златни хрускави пържени картофки. Твърде малко от останалите клиенти бяха така въздържани — бутилки червено вино, поставени в плетени кошници и бутилки бяло, стърчащи като ракетни снаряди от огромни кофи с лед се виждаха навсякъде между масите. Но дори без алкохол, Уилкокс се отпусна и разприказва по време на храненето.

— Ако наистина искаш да разбереш как става бизнесът — каза той, — не трябва да вървиш след мен, а след някой, който върти собствена малка фирма с, да речем, петдесет души персонал. Ето така започват фирмите като „Прингълс“. На някой му идва идеята как да прави нещо по-евтино или по-добре от някой друг и прави предприятие с малко работници. После, ако всичко върви добре, наема още работници и въвежда синовете си в бизнеса да го заместят, като се оттегли. Но или синовете му не се интересуват, или си мислят: защо да рискуваме нашия капитал в това предприятие, щом можем да го продадем на по-голяма компания и да инвестираме парите в нещо по-сигурно? Така фирмата става собственост на конгломерат като „Мидлънд Амалгамейтид“ и слагат някой нещастник като мене да я управлява срещу заплата.

— Късен капитализъм — каза Робин, кимайки.

— Какво му е късното?

— Искам да кажа, че епохата, в която живеем, е такава, на късния капитализъм. — Това беше термин, често употребяван в „Ню Лайф Ревю“, смяташе се, че постмодернизмът е символично свързан с него. — Големите международни корпорации владеят света — каза тя.

— Не ги вярвай тези работи — каза Уилкокс. — Винаги ще има малки фирми. — Той огледа ресторанта. — Всички тези мъже тук работят за фирми като „Прингълс“ и бас държа, няма нито един, който да не иска да върти собствен бизнес. Няколко измежду тях ще го направят, а след пет-шест години, ще продадат предприятията си и целият цикъл ще се повтори. Това е цикълът на търговията — каза тържествено той. — Като цикъла на годишните времена.

— Това значи ли, че предпочиташ да имаш собствена фабрика?

— Разбира се.

Когато Робин го попита какъв вид бизнес, той погледна настрани заговорнически и понижи глас:

— Ние с Том — нали си спомняш генералния мениджър на завода — ние с него имаме идея за едно апаратче, нещо като спектрометър, за отчитане точното съдържание на химическите съставки в разтопения метал на място, в цеха. Ако се получи, това ще спести вземането на проби за лабораторен анализ. Всяка леярна на света ще иска да има такова. Хубав малък бизнес би било това.

— Защо тогава не го направите?

— Имам ипотека, съпруга и три мързеливи деца, които трябва да издържам. Също като повечето от тези нещастници тук.

Проследявайки обхождащия поглед на Уилкокс към другите маси, Робин забеляза как поведението на секретарките, забавлявани от шефовете си, започва да се променя под влияние на напитките от въздържана резервираност към хихикаща безотговорност докъм времето, когато им сервираха десерта. Не така забавно й стана, обаче, когато келнерът показа, че я взема за секретарка на Уилкокс, доведена тук за прелъстяване. По време на храненето той я наричаше „младата дама“, намигна и се подсмихна, когато Уилкокс поръча още една чаша вино, а после им препоръча нещо „сладко и приятно“ за десерт.

— Не може ли да намекнеш някак на този млад човек, че не съм твоя кукличка — каза накрая Робин.

— Какво? — каза Уилкокс, така сепнат от предложението, че едва не се задави с порцията си пресен домашен ябълков пай.

— Не забелязваш ли как се държи?

— Мислех, че е педераст. Келнерите често са такива.

— Сигурно очаква по-голям бакшиш.

— Ще бъде много изненадан тогава — каза строго Уилкокс и без малко не откъсна главата на нещастния келнер, когато ги подкани да завършат обяда с „релаксиращ ликьор“.

— Кафе и нищо повече, и донеси сметката с него — изръмжа той. — В три часа имам среща в Лийдз.

Робин съжали, че е повдигнала въпроса, не толкова заради келнера, колкото заради Уилкокс, който сега потъна в намусено мълчание, очевидно чувствайки се компрометиран по някакъв начин или поставен в глупаво положение.

— Благодаря за обяда — каза помирително тя, макар истината за скаридите да бе, че на вкус не се отличаваха много от олиото, в което бяха изпържени, а соленият кейк залепваше по езика и небцето й.

— Не ми благодари — каза неучтиво Уилкокс. — Всичко е за сметка на фирмата.

Пътуването по лъкатушещото шосе М 62 през необятната, покрита със сняг Пенинска равнина предлагаше грандиозна гледка.

— О, виж, това е пътят към Хоуърт! — възкликна Робин, прочитайки пътния знак. — Сестрите Бронте!

— Кои са те? — попита Уилкокс.

— Писателки. Шарлот и Емили Бронте. Никога ли не си чел „Джейн Еър“ или „Брулени хълмове“

— Чувал съм ги — каза предпазливо Уилкокс. — Женски книги.

— В тях се разказва за жени — каза Робин. — Но не са женски книги в тесния смисъл на думата. Те са класика — два от най-великите романи на деветнадесети век.

Сигурно има милиони грамотни, интелигентни хора в Англия, помисли си тя, като Виктор Уилкокс, които никога не са чели „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, макар че й беше трудно да си представи такова литературно лишение. Колко ли различно беше никога да не си треперил с Джейн Еър в училището Лоууд, нито тръпнал в обятията на Хийтклиф заедно с Кати? После се сети, че това беше съмнително хуманистично интерпретиране и че думата „класика“ беше инструмент на буржоазната хегемония.

— Разбира се — добави тя, — те често се четат просто като любовни романи с хепиенд, особено „Джейн Еър“. Необходимо е да се деконструира текста, за да изпъкнат политическите и психологически противоречия, вписани в него.

— Ъ? — каза Уилкокс.

— Трудно е да се обясни, ако не си ги чел — каза Робин, затваряйки очи. Обядът, виното и уютната топлина на колата я приспиваха и намаляваха желанието й да демонстрира дори елементарен деконструктивен прочит на Бронте. Скоро тя се унесе в дрямка. Когато се събуди, бяха на паркинга на „Роулинсънс & Co“.

Още една безлична приемна, още веднъж изчакване, прекарано в прелистване на списания, като „Хидравлично инженерство“ и „Помпата“, още едно минаване по коридори, застлани с линолеум, още един управителен директор, надигащ се от полираното си бюро за здрависване и обясняване присъствието на Робин.

— Д-р Пенроуз разбира, че всичко, което си кажем, е поверително — каза Уилкокс.

— Щом ти нямаш нищо против, Вик, и аз нямам — каза Тед Стоукър с усмивка. — Нямам какво да крия.

Той седна и постави яките си ръце широко разтворени върху бюрото, като да докаже това. Беше висок, набит мъж с груба, дебела кожа на гънки и бръчки, сред които две малки, бледи възпалени очи надничаха с мрачен хумор.

— Какво мога да направя за теб?

— Изпратили сте ни писмо — каза Уилкокс и го извади от куфарчето си.

— Да, изпратихме ви.

— Струва ми се, че е допусната печатна грешка — каза Уилкокс. — Тук пише, че очаквате пет процента намаление на цените на нашите цилиндрични блокове.

Стоукър погледна към Робин и се засмя.

— Той е опасен — каза той, тръсвайки глава в посока към Уилкокс. — Опасен си, Вик — повтори той, обръщайки се пак към Уилкокс.

— Няма ли грешка?

— Няма.

— Пет процента е смешно.

Стоукър сви масивните си рамене.

— Ако вие не можете, има други, които могат. — Стоукър се обърна пак към Робин. — Той знае, че не мога да му кажа кои — каза той и се засмя от удоволствие. — Знаеш, че не мога да ти кажа кои са те, Вик.

Робин отвръщаше на Стоукъровите странични реплики с най-нежни усмивки. Не й харесваше ролята на сценичен посредник, но не виждаше как да се отърве от нея. Стоукър държеше тази игра на разговор под контрол.

— Чуждестранна фирма ли е? — каза Уилкокс.

Стоукър поклати бавно глава на ляво и на дясно.

— И това не мога да ти кажа.

— Бих могъл да рискувам и да сваля с два процента отливките с четири отвора — каза Уилкокс след пауза.

— Губиш си времето, Вик.

— Два и половина.

Стоукър поклати глава.

— Тед, ние правим заедно бизнес от доста време, знаеш това — каза укорително Уилкокс.

— Мой дълг е да приема най-изгодната оферта, знаеш това. — Той намигна на Робин. — Той знае това.

— Качеството няма да е толкова добро — каза Уилкокс.

— Качеството е отлично.

— Значи вече зареждате от тях? — попита бързо Уилкокс.

Стоукър кимна, после погледна, сякаш съжаляваше, че го е направил.

— Качеството е отлично — повтори той.

— Който и да е, нищо няма да спечели — каза Уилкокс.

— Това си е техен проблем. Аз си имам мои.

— Бизнесът не върви, а?

Тед Стоукър отговори с лице към Робин:

— Продаваме много на Третия свят — каза той. — Предимно помпи за иригация. Но Третият свят няма пари. Банките вече не им отпускат заеми. Поръчките ни за Нигерия миналата година паднаха с петдесет процента.

— Това е ужасно — каза Робин.

— Да, ужасно е — каза Тед Стоукър. — Може да ни се наложи да преминем на намален работен ден.

— Имах предвид за Третия свят.

— О, Третия свят … — Стоукър показа с жест, че не му е до неразрешимите проблеми на Третия свят.

Докато траеше разговорът, Уилкокс се занимаваше с елката си.

— Три процента — каза той, вдигайки глава. — Това е последното ми предложение. Просто не мога да смъквам още. Кажи да на три процента и ще ти откъсна ръката.

— Съжалявам, Вик — каза Тед Стоукър. — Другата оферта все още остава два процента по-изгодна.

Когато влязоха отново в колата, Робин каза:

— Защо правеше тези сметки с елката, като беше готов да смъкнеш на три процента?

— Да го залъжа, че ме е притиснал и да спечеля пазарлъка. Не че успях. Той е стар инат, този Тед Стоукър.

— Не ти каза коя е другата фирма.

— Аз и не очаквах. Само исках да видя изражението му, като го попитам.

— И какво ти говореше то?

— Че не блъфира. Наистина има някой, който оферира четири или пет процента под нашата цена. И което е по-важно, те вече снабдяват „Роулинсънс“. Това означава, че мога да открия кои са те.

— Как?

— Ще пратя двама от моите хора пред „Роулинсънс“, да стоят в колата и да записват името на всеки товарен камион, който пристигне. Може да мине цяла седмица, ако трябва. С малко късмет ще успеем да открием кой доставя цилиндрични блокове и откъде.

— Струва ли си да се стига чак дотам? — попита Робин. — За колко пари всъщност става дума?

Уилкокс се замисли за момент.

— Съвсем не са много — призна той. — Но заради принципа … Не обичам да ме побеждават — каза той и натисна скоростта така, че ягуарът скочи напред с писък на гумите. — Ако мистериозният доставчик се окаже „Фаундракс“, ще разплача фамилията на Норман Коул.

— Как?

— Ще го унищожа. Ще атакувам другите му клиенти.

— Искаш да кажеш, че ще го убиеш? — шокирана каза Робин.

Уилкокс гръмко се разсмя — първия истински пълнокръвен смях, който тя чу от него.

— Какво си мислиш, че сме — мафия ли?

Робин се изчерви. Неговите приключенски планове да изпрати мъже-съгледвачи я бяха подвели.

— Не, ще ги атакувам с ниски цени — каза Уилкокс, — ще му отнема бизнеса. Танто за кукуригу. Само че нашето танто ще бъде повече от неговото кукуригу. Няма и да разбере откъде е ударен.

— Не виждам смисъла от цялото това разиграване, интриги и удари под пояса — каза Робин. — Когато печелиш в едно — губиш на друго, и обратно.

— Така е в бизнеса — каза Уилкокс. — Винаги съм казвал, че е като щафета. Първо ти си напред, после предаваш щафетата на някой друг и той повежда, после ти го догонваш пак. Но няма финиш. Състезанието никога не свършва.

— И кой печели накрая?

— Потребителят печели — каза Уилкокс почти религиозно. — В края на деня някой си купува по-евтина помпа.

— Защо всички вие — ти, Норман Коул и Тед Стоук, защо не се съюзите и заедно да направите по-евтина помпа вместо да се пазарите за пет процента тук или там?

— А какво ще стане с конкуренцията? — каза Уилкокс. — Нали трябва да има конкуренция.

— Защо?

— Ами трябва. Ти как стигна дотам, където си?

— Какво?

— Как стана университетски преподавател? Като си вземаше изпитите по-добре от другите, нали?

— По принцип да, но аз съм против състезателните изпити.

— Да, ти може да си — каза Уилкокс. — След като си се представяла добре на тях, можеш да си го позволиш.

Тази забележка ядоса Робин, но тя не можа да измисли задоволителен отговор.

— Ще ти кажа какво ми напомня твоята прехвалена конкуренция — каза тя. — Глутница кучета, боричкащи се за кокал. „Фаундракс“ е откраднал кокала на „Роулинсънс“ от тебе и затова сега, докато те го гризат, ти ще откраднеш друг кокал от тях.

— Още не знам дали е „Фаундракс“ — каза Уилкокс, без да обръща внимание на аналогията. — Може ли да запаля?

— Бъди така добър да не пушиш — каза Робин. — Може ли да послушам пак Радио Три?

— Бъди така добра да не го слушаш — каза Уилкокс.

Останалата част от пътуването премина в тишина.

Следващия понеделник сутринта, Рупърт Сътклиф показа главата си на вратата по време на семинар на Робин и каза, че я търсят на телефона. Като част от мерките за икономии, телефоните с външна линия бяха оставени само в кабинетите на по-висшите членове на университета, в следствие на което доста от скъпото преподавателско и секретарско време отиваше в тичане по коридорите към телефона в канцеларията на катедрата и обратно. Памела, секретарката на факултета, обикновено избягваше да прекъсва занятие, но явно не беше в кабинета си, когато телефонът звънна, и Сътклиф, който се случи там, реши да извика Робин.

— Стори ми се важно — каза й той в коридора. — Нечия секретарка. Помислих, че може да е издателят ти.

Но не беше секретарката на издателя й. На телефона беше Шърли.

— Г-н Уилкокс иска да говори с вас — каза тя. — Свързвам ви.

— „Фаундракс“ бил! — каза Уилкокс без никакво встъпление. — Мислех, че искаш да научиш. Двама от моите хора стояха отпред две денонощия, едва не замръзнали в колата, викат, но успяха да запишат всеки камион, който влиза. Излезе, че е една транспортна фирма, GTG. За късмет, моят транспортен мениджър по-рано е работел в нея, та звънна на старите си познати и скоро откри какво са карали на „Роулинсънс“. Цилиндрични блокове с четири отвора от „Фаундракс“!

— И ме извика на телефона, само за да ми кажеш това? — ледено попита Робин.

— Нямаш ли собствен телефон?

— Не, нямам. Нещо повече, по средата на занятие съм.

— О, извинявай — каза Уилкокс. — Защо секретарката ти не каза на Шърли?

— Нямам лична секретарка — каза Робин. — Имаме една секретарка за петнадесет души и тя не е в кабинета си в този момент. Сигурно е в склада и отлепя на пара пликове от писма, за да можем да ги използваме отново. Има ли още нещо, което би желал да научиш или да се връщаме към моята работа?

— Не, това е всичко — каза Уилкокс. — Довиждане до сряда.

— Довиждане — каза Робин и затвори телефона.

Тя се обърна и видя, че Филип Суолоу е влязъл в кабинета с листи хартии в ръка и объркан поглед — явно търсеше Памела.

— Здравейте, Робин — каза той. — Как сте?

— Ядосана — каза тя. — Този човек, Уилкокс, на когото съм силует, изглежда смята, че му принадлежа. Истинско бреме.

— Да, потискащо време … — каза Суолоу и поклати глава. — Между другото, как върви работата по схемата „Силует“? Зам-ректорът ме питаше оня ден.

— Ами, върви.

— Зам-ректорът очаква с нетърпение доклада ти. Той лично проявява интерес към тази програма.

— Може би ще прояви личен интерес да ме задържи тогава — каза Робин. — Тя се усмихна, като каза това, от което Суолоу заключи, че е казала нещо смешно.

— Ха-ха, много добре — каза той. — Трябва да го запомня и да му го кажа.

— Надявам се — каза Робин. Трябва да вървя, в семинар съм.

— Да, да, разбира се — каза Суолоу. — „Семинар“ беше една от думите, които той все още разпознаваше без голямо затруднение, може би защото имаше много гласни в нея.

Когато Робин Пенроуз затвори телефона, Вик Уилкокс сложи слушалката бавно и замислено, сякаш се опитваше да убеди някакъв невидим наблюдател, че това е, което е възнамерявал да направи. Той се гордееше, че е „бърза пушка“ що се касае до използването на телефона — бърз да вдигне, веднага щом апаратът звънне, и пръв да затвори, щом разговорът е постигнал целта. Имаше си теория, че това те поставя в психологически изгодна позиция пред бизнес-опонента ти. Робин Пенроуз не беше негов бизнес опонент, но не му харесваше усещането, че е бил поставен на място от нея чрез рязкото приключване на разговора. Някъде беше объркал сметките, беше предположил, че тя ще се въодушеви като него от това, че е разгадал мистерията около снабдяването на „Роулинсънс“. Беше очаквал поздравления, а му бяха натрили носа.

Той тръсна глава, сякаш можеше физически да разпръсне тези дразнещи мисли, но те оставаха и му пречеха да работи. Опита се да си представи ситуацията, в която Робин Пенроуз се е намирала, когато й се обади. Къде се намира телефонът, на който звъня? Какво разстояние е трябвало да измине тя? Какво е щяла да прави на занятието си вместо това? Можеше да даде само смътен отговор на тези въпроси. Въпреки всичко, той започна да придобива някаква, макар и неясна представа за това, защо тя не се зарадва на новината му. Обаче това с нищо не подобри настроението му. Когато Шърли донесе писмата, напечатани тази сутрин, за да ги подпише, той се оплака от изложението на едно от тях и я накара да го препише.

— Аз винаги пиша офертите по този начин — каза тя. — Вие никога не сте се оплаквали.

— Добре, де, сега се оплаквам — каза той. — Просто го направи отново, моля те.

Шърли излезе, мърморейки, че някои хора никога не са доволни. После Брайън Евърторп, който беше в болнични в четвъртък и петък миналата седмица, дойде пръхтейки в кабинета на Вик; беше дочул за аферата „Фаундракс“-„Роулинсънс“.

— Защо не ми каза, че отиваш да се срещнеш с Тед Стоукър? — каза той. — Щях да дойда с теб.

— Нямаше време. Реших го на момента, веднага след срещата с Норман Коул. Уредих го с Шърли по телефона. Тебе те нямаше — излъга той, макар това да не беше далеч от истината, защото Брайън Евърторп рядко можеше да бъде намерен, когато го търсеха.

— Чух, че си взел силуета с тебе — каза Евърторп.

— Тя беше до мен през цялото време — каза Вик. — Извади късмет да се случи нейния ден.

— Човек ще рече, че ти си извадил късмет — каза присмехулно Евърторп. — Непредсказуем си, Вик.

Вик игнорира забележката.

— Впрочем, както сигурно си научил, открихме, че Норман Коул ни удря под пояса с цилиндричните блокове за „Роулинсънс“ на пет процента отстъпка.

— Как може да си позволи тази цена?

— Няма да е за дълго.

— Какво ще правим сега — да го насвием ли?

— Не — каза Вик.

— Не? — Рунтавите вежди на Евърторп подскочиха.

— Ще изглеждаме по-слаби, ако вземем да се бием с „Фаундракс“ за „Роулинсънс“. Ще заприличаме на кучета, боричкащи се за кокал. Няма много месо по кокала на „Роулинсънс“, само си помисли. Остави Норман Коул да го оглозга. Да се задави дано.

— И ще го оставиш да се измъкне ненаказан, този бракониер в нашия бизнес?

— Ще намекна тук и там, че знам каква играе. Това ще го разтревожи. Ще го поизмъча малко.

— На мен ми се струва, че ние ще се поизмъчим.

— После ще го ударя.

— С какво?

— Още не съм решил.

— Това не е в твоя стил, Вик.

— Ще те информирам допълнително — студено каза Вик. — По-добре ли се чувстваш?

— Какво?

— Нали беше в болнични миналата седмица?

— А, да. Точно така. — Болестта на Евърторп очевидно не беше останала в паметта му. — Беше нещо като грип.

— Предполагам, че имаш да наваксваш с много работа.

Вик отвори папка, за да покаже, че разговорът е свършил.

Малко по-късно той звънна на Стюърт Бакстър и му каза, че иска да уволни Брайън Евърторп.

— Защо, Вик?

— Защото за нищо не става. Мързелив е. Не може да се освободи от стари навици. Не ме харесва и аз не го харесвам.

— Той е във фирмата от доста време.

— Именно.

— Няма да си тръгне без бой.

— Ще ми бъде много приятно.

— Ще иска огромна сума при напускането.

— Това ще са добре похарчени пари.

Стюърт Бакстър замълча за момент. Вик чу жулването и щракането на запалка от другата страна на линията. После Бакстър каза:

— Мисля, че трябва да дадеш възможност на Брайън да се нагоди.

— Да се нагоди към какво?

— Към теб, Вик, към теб. Не му е лесно. Предполагам, знаеш, че очакваше да получи твоя пост.

— Не виждам с какво право — каза Вик.

Стюърт Бакстър въздъхна. Вик си представи струите дим, излизащи от ноздрите му.

— Ще помисля върху това — каза накрая той. За втори път този ден Вик чу щракването от затворен телефон от другата страна, преди да е успял да затвори от своята. Той погледна намръщено апарата и се зачуди защо ли Стюърт Бакстър се грижеше толкова за Брайън Евърторп. Може би те двамата бяха масони? Вик не беше масон — веднъж го поканиха, но на него не му се занимаваше с всичките ритуали по посвещаването.

Шърли влезе пак в кабинета с преписаното писмо.

— Така добре ли е? — каза тя с изненадващо раболепна усмивка.

— Да, добре е — каза той, като прегледа документа.

— Брайън спомена пред вас идеята си за календар на „Прингълс“, нали? — каза тя, застанала зад рамото му.

— Да — каза Вик, — спомена нещо такова.

— Той каза, че не сте били очарован.

— Меко казано.

— Би било голям шанс за Трейси — каза замечтано Шърли.

— Голям шанс да се унижи — каза Вик и й подаде писмото.

— Какво искате да кажете? — каза Шърли с възмущение.

— Наистина ли искаш голите снимки на дъщеря ти да висят навсякъде из завода и всеки да ги зяпа?

— Не виждам какво толкова … Ами картинните галерии?

— Картинните галерии?

— Пълни са с голи тела. Старите майстори.

— Това е различно.

— Не виждам защо.

— Никой не води мъжки компании в картинните галерии да зяпат Венера, или каквото е там, да се ръчкат едни други в ребрата и да викат: „Ох, да ми падне в събота вечер!“

— Оо-ох! — изохка Шърли и извърна лице.

— Или да вземат картината, да си я занесат в къщи и да мастурбират пред нея — безмилостно продължи Вик.

— Не искам да слушам повече — каза Шърли и се отправи бързо към кабинета си. — Не знам каква муха ви е влязла в главата.

И аз не знам, помисли си Вик Уилкокс, малко засрамен от избухванията си, когато вратата зад нея се затвори. Това се случи няколко седмици преди Вик да осъзнае, че е влюбен в Робин Пенроуз.

2

Зимният семестър в Рамидж продължаваше десет седмици, както и есенния и летния семестри, но изглеждаше по-дълъг от другите два поради безрадостния сезон. Сутрините бяха тъмни, здрачът настъпваше рано, а слънцето рядко пробиваше облачната покривка през краткотрайния ден. В кабинетите и аудиториите електрическите лампи светеха по цял ден. Навън въздухът беше студен и лепкаво мокър, наситен с влага и замърсявания. Той обезцветяваше всичко и замъгляваше всяко очертание на градския пейзаж. Трудно можеше да се види циферблата на градския часовник на върха на университетската кула, а и самите му удари звучаха приглушено и унило. Атмосферата смразяваше тялото и тежеше на дробовете. Според някои, носовият говор в местния диалект се дължеше на климата през зимата, от който носовете на хората течаха, а синусите им оставаха запушени в продължение на месеци, като по този начин те бяха принудени да ходят с отворена уста, като риби на сухо. По това време на годината беше трудно да се разбере защо изобщо човешки същества са се заселили и размножили на такова студено, влажно и сиво място. Само работата като че ли даваше отговор. Никоя друга причина не можеше да накара никого да дойде тук или, ако е дошъл вече, да остане. Още по-жестока, следователно, бе съдбата на безработните в Рамидж и околностите му, осъдени да стоят бездейни на място, където нямаше какво друго да правят, освен да работят.

Робин Пенроуз не беше безработна — засега. Тя имаше предостатъчно занимания: преподаване, научна работа, административни задължения във факултета. Предишната зима бе оцеляла, отдавайки се на работа. Тя се движеше между малкия си уютен дом и топлата си, добре осветена стая в университета, като пренебрегваше неприятния климат. В къщи четеше, водеше си записки, които преработваше в научни разработки на компютъра си, оценяваше есета; в университета изнасяше лекции, консултираше студенти, беседваше с кандидат-студенти, съставяше списъци за прочит на книги, посещаваше събрания на комитети и пак оценяваше есета. Два пъти седмично играеше скуош с Пени Блек — форма на отдих, която не се влияеше от времето — или всъщност от какъвто и да е друг аспект на околната среда: човек може навсякъде да замахва, да се поти и да се задъхва в ярко осветения кубичен корт дълбоко в недрата на спортния център — в Кембридж, Лондон или Южна Франция. Еднообразната линия на интелектуалната работа, пунктирана с кратки експлозии от физически упражнения на закрито — това беше ритъмът на живот на Робин Пенроуз през първата й зима в Рамидж.

Но тази година зимният семестър беше различен. Всяка сряда тя напускаше обичайната си обстановка и потегляше с колата към града (по по-бърз и директен маршрут от онзи, по който мина при първото си посещение) към завода в Западен Уолсбъри. До известна степен тя негодуваше срещу това си задължение. То я отклоняваше от работата й. Винаги имаше толкова много книги, толкова много статии в толкова много списания — и всички те чакаха да бъдат прочетени, разбрани, анализирани и синтезирани в едно с многото други книги и статии, които тя беше прочела, разбрала, анализирала и синтезирала. Животът бе кратък, критиката — вечна. Трябваше да мисли и за кариерата си. Единственият й шанс да остане сред академичните среди беше като изгради неустоимо впечатляващ имидж чрез научна работа и публикации. Схемата „Силует“ с нищо не допринасяше за това — напротив, тя й пречеше, отнемаше й един ден седмично, който преди беше свободен от часове в университета.

Но раздразнението й беше само на повърхността. Схемата „Силует“ беше нещо, против което можеше да роптае пред Чарлз и Пени Блек, нещо удобно за оправдание, че изостава с другите задачи. Но на някакво по-дълбоко емоционално и мисловно ниво, тя извличаше известно задоволство от това, че е попаднала в завода, както и чувство за превъзходство над приятелите си. Чарлз и Пени живееха живота си, както тя самата преди, изцяло в границите на омагьосания университетски кръг. Но сега тя разполагаше с друг живот и с почти друга самоличност един ден в седмицата. Наименованието „силует“, което й се струваше абсурдно в началото, започна да придобива смислен резонанс. Силуетът беше нещо като двойник, @Doppelg(nger, но всъщност тя дублираше не Уилкокс, а себе си. Сякаш онази Робин Пенроуз, която прекарваше един ден от седмицата в завода, беше силует на другата, която през останалите шест дни се занимаваше с женския въпрос в литературата, викторианския роман и постструктуралистката литературна теория — не така значителна, по-изплъзваща се, но не по-малко реална. Сега водеше двойнствен живот и поради това се чувстваше по-интересна и сложна личност. Уест Уолбъри, тази пустош от фабрики и складове, шосета и кръстовища, насечени от многобройни железопътни прелези и занемарени канали като линиите на Марс, сам по себе си беше като тъмен двойник на Рамидж, неговата непозната страна, непозната за тези, които се топлеха на лъчите на културата и знанието в университета. Разбира се, за хората, които работеха в „Прингълс“, нещата изглеждаха точно обратно: университетът и всичко, свързано с него, беше в сянка — чуждо, неразгадаемо, смътно заплашващо. Пребягвайки насам-натам през границата между тези две зони, чиито ценностни системи, приоритети, език и маниери бяха така несравними, Робин се чувстваше като таен агент; и, подобно на всички тайни агенти, понякога страдаше от пристъпи на съмнение в правотата на собственото си поведение.

— Знаеш ли — разсъждаваше тя гласно пред Чарлз един ден, — че някъде там съществуват милиони хора, които изобщо не се интересуват от това, което правим ние с теб?

— Какво? — каза той, вдигайки поглед от книгата си, като отбеляза с показалец мястото, докъдето е стигнал. Бяха седнали в дневната-кабинет на Робин през един от съботните следобеди. Напоследък съботните гостувания на Чарлз бяха зачестили.

— Разбира се, те изобщо не знаят какво правим ние, но дори да се опитаме да им обясним, няма да разберат, а ако разберат, няма да им стане ясно защо го правим или защо някой трябва да ни плаща да го правим.

— Толкова по-зле за тях — каза Чарлз.

— Но това не те ли смущава? — каза Робин. — Че нещата, които ни интересуват толкова силно, като например дали критиката на Дерида върху метафизиката не е причина идеализмът да се промъкне през задната врата, или дали психоаналитичната теория на Лакан е фалоцентрична, или дали епистемологичната теория на Фуко може да се примири с диалектическия материализъм — всички тези неща, за които ние спорим, четем и пишем безкрай — не те ли притеснява, че на деветдесет и девет цяло и девет процента от населението въобще не му пука?

— Не му какво? — каза Чарлз.

— Не му пука. Означава, че изобщо не го е грижа.

— Искаш да кажеш, че не му пука на оная работа.

— Така ли? — каза Робин със смях. — Аз си мислех, че изразът е „пука ми на черупката“. Трябваше да се сетя, че „оная работа“ звучи по-поетично според теорията на Якобсон … Нищо чудно, че Вик Уилкокс изглеждаше стреснат оня ден, когато му го казах.

— От него ли го чу за първи път?

— Сигурно. Макар че той всъщност не използва такъв език. Той е един вид пуританин.

— Моралът на протестантите.

— Точно така … Хей, забравих за какво говорех.

— Говореше, че те не си падат много по постструктурализъм, там в завода. Не е за учудване, нали?

— Но това не те ли тревожи поне малко? Това, че повечето хора не им … не се интересуват от нещата, които значат много за нас?

— Не, защо?

— Ами, когато Уилкокс започне да ме напада, че хуманитарните научни степени са пропилени пари …

— Често ли го прави?

— О, да, с него постоянно спорим … И когато той говори, аз усещам, че аргументите, с които разполагам, вече не тежат дори пред мен, като например поддържането на културните традиции или подобряване комуникативните умения на студентите — аргументи, които старомодни хора като Филип Суолоу поднасят с повод и без повод. Защото, ако аз кажа, че преподавам на студентите неща, като постоянното приплъзване на означеното под означаващото или начина, по който всеки текст неизбежно подрива собствената си заявка за носителство на определен смисъл, той ще се изсмее в лицето ми.

— Не можеш да обясняваш постструктурализма на човек, който си няма понятие дори от традиционен хуманизъм.

— Именно. Но това не ни ли поставя в твърде маргинална позиция?

Настъпи тишина, през което време Чарлз обмисляше въпроса.

— Маргинален включва в себе си наличието на център — каза най-сетне той. — Но идеята за център е точно онова, което постструктурализмът поставя под въпрос. Подхвърли на хора като Уилкокс или Суолоу идеята за център и те ще предявят права над него, ще сведат всичко, което вършат, до него. Покажи им обаче, че това е илюзия, заблуда, и тяхната позиция ще рухне. Живеем в децентрализирана вселена.

— Знам — каза Робин. — Но кой плаща?

— Кой плаща?! — повтори Чарлз неразбиращо.

— Уилкокс винаги пита: „Кой плаща?“. „Няма безплатен обяд“. Няма да се учудя, ако каже, че няма и безплатен семинар по деконструкция. Защо обществото ще плаща, само за да му кажат, че хората не мислят това, което казват, или че казват не това, което мислят?

— Защото е вярно.

— Мисля, че не съществуваше истина в абсолютния смисъл.

— Не в абсолютния смисъл, не. — Чарлз изглеждаше раздразнен. — На чия страна си ти, Робин?

— Просто се опитвам да изслушам и другата страна.

— Всъщност не ни плащат чак толкова много — каза Чарлз и продължи да чете книгата си.

Робин погледна заглавието и го прочете на глас:

— „Финансовата революция“! За какво по дяволите четеш това?

— Казах ти, че смятам да напиша статия за живота на борсата.

— Наистина ли? Не вярвах, че говориш сериозно за това. Не е ли ужасно скучно?

— Не, всъщност даже е интересно.

— Ще ходиш ли да гледаш как работи Деби?

— Може — Чарлз се усмихна по неговия котешки начин. — Защо и аз да не стана силует?

— Никога не съм и помисляла, че може да се интересуваш от бизнес.

— Това не е бизнес — каза Чарлз и потупа книгата. — Не става дума за покупка или продажба на истински стоки. Всичко се извършва на хартия или на компютърен екран. Абстрактно. Има си собствен, направо съблазнителен, професионален жаргон — арбитражор, отсрочено бъдеще, плаващо ниво. Като литературната теория е.

„Прингълс“ определено беше бизнес, занимаващ се с истински стоки и ръководенето му ни най-малко не приличаше на литературна теория, но понякога на Робин й се струваше, че Вик Уилкокс и неговите подчинени се намират в отношения, подобни на преподавател към студенти. Макар че тя рядко схващаше подробностите по машиностроене и счетоводство, с които боравеше той по време на събранията с персонала, и макар че тези събрания често й бяха скучни и я изморяваха, тя разбираше, че той се опитва да обучава другите мъже, уговаряше ги, втълпяваше им да гледат на завода по нов начин. Той щеше да се изненада, ако му го кажеше, но методът му беше сократовски: той караше другите директори и мениджърите от средно равнище, а дори и бригадирите да определят сами проблемите, сами да достигат до начините за решението им, които той вече е набелязал. Той вършеше това така умело, че понякога й се налагаше да потиска възхищението си, като си напомня, че всичко се ръководи от мотива за печалбата и че извън стените на покрития с мокет кабинет на Вик Уилкокс е заводът, пълен с мъже и жени, които изпълняват опасни, унижаващи и досадно монотонни задачи, хора, които бяха само едни зъбни колелца в машината на неговата велика стратегия. Той беше изкусен тиранин и все пак тиранин. Нещо повече, той не показваше дължимия респект към нейните собствени професионални умения.

Типичен пример за това беше яростният спор, който те проведоха относно рекламата на цигарите „Силк Кът“. Те се връщаха с колата му от посещение на леярната в Дърби, която беше пред затваряне и продаваше един автоматичен сърцевик, от който Уилкокс се интересуваше, но се оказа, че той е твърде остарял за целите му. На всеки няколко мили минаваха покрай един и същ огромен плакат върху крайпътната ограда — фотографско изображение на разгъващ се на вълнички пурпурен копринен плат, в който имаше един-единствен срез, като направен с бръснарско ножче. Рекламата нямаше думи, само предупреждението на Министерството на здравеопазването за опасността от пушенето. Този вездесъщ образ, пробляскващ през равни интервали, едновременно дразнеше и интригуваше Робин и тя започна да прави семиотичен анализ на дълбоката структура, скрита зад привидно невинната повърхност.

На пръв поглед изглеждаше като някаква загадка. В смисъл, че за да бъде декодирана рекламата, човек трябваше да е чувал за марката цигари, наречена „Силк Кът“5. Плакатът иконично представяше липсващото име, нещо като ребус. Но иконата също беше метафора. Съблазнително пробляскващите извивки на коприната и самата й мекота очевидно символизираха женското тяло, а елиптичния срез, подчертан от по-светъл цвят около него, представляваше още по-очевидно вагината. По такъв начин рекламата апелираше и към чувствените, и към садистичните импулси — желанието за обезобразяване при проникване в женското тяло.

Вик Уилкокс невъздържано изригна присмех и раздразнение, докато тя обясняваше своята интерпретация. Той пушеше друга марка, но сега сякаш почувства цялата си житейска философия застрашена от анализа на Робин.

— Трябва да имаш много перверзно съзнание, за да видиш всичко това в едно безвредно парче плат — каза той.

— Какъв е смисълът тогава? — предизвика го Робин. — Защо ще използват плат за реклама на цигари?

— Е, просто името им е такова, не е ли така? Копринен срез. Това е илюстрация на името. Нищо повече или по-малко.

— Представи си тогава, че бяха използвали снимка на топ коприна, срязан наполовина — щеше ли да е точно същото?

— Предполагам, че да. Да, защо не?

— Защото щеше да прилича на пенис, срязан наполовина, ето защо.

— Ама защо сте такива хора, защо не можете да приемате нещата каквито са си?

— Кои хора имаш предвид?

— Интелектуалците. Винаги се мъчите да откриете някакъв скрит смисъл в нещата. Защо? Цигарата си е цигара. Парче коприна си е парче коприна. Защо не оставите нещата на мира?

— Когато се представят по определен начин, те добиват допълнително значение — каза Робин. — Знаците никога не са невинни. Семиотиката ни учи на това.

— Семи-какво?

— Семиотиката. Науката за знаците.

— Тя ви учи на мръсно съзнание, ако питаш мен.

— А знаеш ли първо на първо защо нещастните цигари са наречени „копринен срез“?

— Не знам. Това си е просто име като всяко друго.

— „Срез“ има нещо общо с тютюна, нали? Тютюневият лист се реже. Нещо като „Плейърс Нейви Кът“ — вуйчо ми Уолтър пушеше от тях.

— Е, и какво като има? — наежено каза Вик.

— Но коприната няма нищо общо с тютюна. Това е метафора, която означава приблизително „нежно като коприна“. Някой в някаква рекламна агенция е измислил това име „Силк Кът“, за да ти внуши, че тези цигари няма да дразнят гърлото ти, няма да ти докарат тютюнджийска кашлица, нито рак на белия дроб. Но след известно време потребителите свикват с името и думата „коприна“ престава да означава нещо. Тогава решават да проведат рекламна кампания, за да съживят интереса към марката. Някой умник в агенцията излиза с идеята за копринен плат на вълнички с разрез в него. Първоначалната метафора сега е представена буквално. Но и нови метафорични конотации са се добавили — сексуалните. Дали те са вложени преднамерено или не, няма значение. Това всъщност е добър пример за приплъзване на означаваното под означаващото.

Уилкокс се позамисли върху това, после каза:

— Защо тогава и жените пушат? — Тържествуващото му изражение показваше, че смята аргумента си за убийствен. — Ако пушенето на „Силк Кът“ е един вид изнасилване, както се опитваш да го изкараш, защо и жените ги пушат?

— Много жени са мазохистки по възпитание — каза Робин. — Те са научили какво очаква от тях патриархалното общество.

— Ха! — възкликна Уилкокс и отметна главата си назад. — Трябваше да се сетя, че имаш готов отговор.

— Не знам защо го вземаш толкова навътре — каза Робин. — Нали ти самият не пушиш „Силк Кът“?

— Не, аз пуша „Марлборо“. Колкото и да е смешно, пуша ги, защото ми харесва вкуса им.

— Това не са ли онези от рекламата със самотния каубой?

— Да не излезе сега, че съм скрит хомосексуалист?

— Не, става дума за съвсем ясно метонимично послание.

— Мето-какво?

— Метонимично. Едно от основните положения в семиотиката е различаването на метафора от метонимия. Искаш ли да ти обясня?

— Карай, да минава времето.

— Метафората е фигура на речта, основаваща се на подобието, докато метонимията се основава на близостта. При метафората едно нещо се оприличава на друго, докато при метонимията някакво качество, причина или резултат от дадено нещо заместват самото нещо.

— Не разбирам нито дума от това, което казваш.

— Добре тогава, да вземем например една от твоите матрици. Долната полуформа се нарича драга, защото се влачи по пода, а горната — свод, защото покрива долната половина.

— Това аз ти го казах.

— Да, знам. Това, което обаче не ми каза, е че „драга“ е метонимия, а „свод“ — метафора.

Вик изсумтя.

— Какво значение има това?

— Въпрос на разбиране как работи езикът. Мислех, че се интересуваш от това, как работят нещата.

— Не виждам какво общо има това с цигарите.

— В случая с плаката на „Силк Кът“, изображението означава по метафоричен начин женското тяло: разрезът в коприната е подобен на вагина …

Вик трепна при тази дума:

— Ти си мислиш така.

— Всички цепнатини, празни пространства, дупки и гънки представляват женски гениталии.

— Докажи го!

— Фройд го е доказал с успешното си тълкуване на сънища — каза Робин. — Но рекламите на „Марлборо“ не използват метафори. Всъщност може би затова ги пушиш.

— Какво искаш да кажеш? — каза подозрително той.

— Ти нямаш слабост към метафоричното виждане на нещата. За тебе цигарата е просто цигара.

— Така си е.

— Рекламата на „Марлборо“ не разрушава тази наивна вяра в стабилността на означаваното. Вместо това, връзката е метонимична — напълно изопачена, разбира се, но направена да изглежда реална — между пушенето точно на тази марка и здравословния, героичен живот на открито на каубоя. Като купуваш цигарите, все едно купуваш начина на живот или фантазията, че живееш такъв живот.

— Глупости! — каза Уилкокс. — Аз мразя живота на открито. Даже ме е страх да изляза на поле с крава насред него.

— Добре тогава, може би ти допада усамотението на каубоя от рекламата. Независим, разчитащ само на себе си истински мъжага.

— Ташаци на рояци! — каза Уилкокс, което беше неочаквано груб език от негова страна.

— Ташаци … виж, това е интересен израз … — замисли се Робин.

— О, не! — изпъшка той.

— Когато одобрително кажем за даден мъж, че е „надарен“, визирайки половите му органи, това е метонимия, докато приказки като тази преди малко са нещо като метафора. Метонимията придава стойност на тестикулите, а метафората ги използва, за да понижи стойността им.

— Не ми се слуша повече — каза Вик. — Имаш ли нещо против да запаля? Просто една най-обикновена цигара?

— Ако ми пуснеш Радио Три — каза Робин.

Върнаха се в „Прингълс“ късно вечерта. Реното на Робин стоеше самичко и окаяно в средата на пустия паркинг. Уилкокс спря до него.

— Благодаря — каза Робин. Тя се опита да отвори вратата, но централната заключваща система й попречи. Уилкокс натисна някакъв бутон и всички ключалки се отключиха изведнъж.

— Мразя да го използвам — каза Робин. — Това е мечтата на изнасилвача.

— Мозъкът ти е изнасилен — каза Уилкокс. И добави, без да я гледа: — Заповядай на обяд в неделя.

Поканата дойде така неочаквано и толкова безцеремонно, че тя се зачуди дали е чула правилно. Но следващите му думи потвърдиха, че не греши.

— Нищо специално — каза той. — У дома, със семейството.

Прииска й се да попита „Защо?“, но щеше да прозвучи ужасно грубо. Тя се бе примирила с това, че жертва един ден от седмицата като силует на Уилкокс, но не й се искаше да жертва и част от безценния си уикенд. Нито пък Чарлз би пожелал.

— За съжаление, имам уговорка с един човек за този уикенд — каза тя.

— Следващата неделя тогава.

— Той идва през повечето уикенди — каза Робин.

Уилкокс изглеждаше объркан, но след миг колебание каза:

— Тогава доведи и него.

На което Робин нямаше какво друго да каже, освен:

— Добре. Много благодаря.

Вик влезе в административния блок. Масивната вътрешна дървена врата беше заключена, заключени бяха и летящите стъклени врати. Само лампата на охраната слабо осветяваше приемната, от което тя изглеждаше по-занемарена от всякога. Служебният персонал, в това число и Шърли, си бяха заминали. Както явно и другите директори.

Той обичаше да бъде сам в сградата. Така се работеше най-добре. Но тази вечер нещо не му се работеше. Влезе в кабинета си, без да светва лампите, като се ориентираше по светлината от паркинга, преминаваща през щорите. Преметна сакото си на облегалката на въртящия се стол, но вместо да седне на писалището си, се излегна в един от фотьойлите.

Разбира се, няма как да няма приятел, по-точно любовник — такава привлекателна, модерна, млада жена като Робин Пенроуз, нали? То се подразбираше. Защо тогава е изненадан, защо е … разочарован, че тя споменава мъж, който идва при нея през уикендите? Тя не може да е девствена, за бога, не и тя, която говореше за пениси и вагини без ни най-малко смущение; нито пък е лесбийка, въпреки късата коса. Но в нея имаше нещо, различно от другите жени, които той познаваше — Марджъри, Сандра, Шърли и нейната Трейси. Дрехите, например. Докато те се обличаха (или, в случая с Трейси — събличаха) по начин, който сякаш говореше: „Погледнете ме, харесвайте ме, желайте ме, оженете се за мен!“, Робин Пенроуз се обличаше като за свое собствено удоволствие и удобство. Стилно при това — не като жените-еманципистки с техните безформени дънкови облекла — но същевременно без никакъв намек за кокетство. Тя не си оправяше непрекъснато полата, нито си приглаждаше косата, нито хвърляше бързи погледи към отражението си във всяка срещната витрина. Гледаше мъжете право в очите и на него това му харесваше. Беше уверена — понякога арогантна — но никога суетна. Той не беше срещал толкова независима жена и си мислеше за нея като за нещо изключително и — колкото и да е смешно, винаги, когато мислеше за нея, в съзнанието му се въртеше една дума — целомъдрена.

Той си спомни една картина, която беше видял някога в галерията на Рамидж — бяха ги завели от училище, трябва да бяха минали повече от тридесет години оттогава; но картината се беше запечатала в ума му, а онзиденшният спор с Шърли за голотата отново съживи спомена. Голямо маслено платно с гръцка богиня и няколко нимфи, къпещи се в езеро сред гората, а някакъв младеж надзърта към тях иззад един храст на преден план. Богинята току-що е забелязала нахалника и го гледа с гневен поглед — поглед, който сякаш излиза от картината; този поглед накара да млъкнат дори зяпащите я ученици, иначе винаги готови да се подхилкват и смушкват едни други при вида на голо женско тяло. По някаква причина картината се беше асоциирала в съзнанието му с думата „целомъдрена“, а сега — с Робин Пенроуз. Той си я представи в позата на богинята — висока, с бели крайници, възмутена, насъскваща кучетата си към нахалника. Нямаше място за съпруг или любовник край нея — богинята не се нуждае от мъж-защитник. Ето така си беше мислил за Робин Пенроуз, а тя не беше казала нищо, с което да му подскаже обратното, и затова сега всичко беше още по-объркващо.

Объркващо? Но какво право имаше той да се чувства объркан, като си мисли за личния живот на Робин Пенроуз? Това не е твоя работа, каза си той ядосано. Удари главата си с юмруци, сякаш да вкара малко разум в нея или да изкара глупостите оттам. Какво, за бога, правеше — той, управителният директор на компания за леене и машиностроене с дефицит от тридесет хиляди паунда този месец, седнал в тъмното и замечтан за гръцки богини? Трябваше да е седнал на бюрото и да работи по плана за компютъризиране на стоките и пласмента.

Въпреки това той остана отпуснат в креслото, замислен за Робин Пенроуз и за обяда с нея следващата неделя. Покани я съвсем необмислено и сам се учуди не по-малко от нея. Сега съжаляваше. Трябваше да се възползва от момента, когато тя спомена приятеля си, за да се откаже. Защо настоя — и защо, за бога, покани и приятеля й, когото най-малко желаеше да види? Сигурно и той е интелектуалец, при това без привлекателността на Робин за компенсация. Обядът ще се превърне в трагедия: сигурността в това го прониза като кама, която сам си забива. Утре сутринта ще се събуди с тревожни мисли за този обяд и така всяка сутрин до неделята. А тревогата му ще рефлектира върху Марджъри, която и без това винаги изпада в паника, когато трябва да имат гости. От нервност тя може би ще изпие твърде много шери, ще загори вечерята или ще изпусне някоя чиния. После си я представи как води разговор с Робин Пенроуз — не, това беше прекалено болезнено за въобразяване. Какво биха могли да обсъдят? Семиотиката или буланата? Метафората и метонимията или десена на тапетите? А същевременно баща му ще забавлява приятеля й с цените на дребно от 1948 година, а децата ще се подсмихват или мусят отстрани по обичайния си начин. Кошмарът, който бе извикал пред мисловния си поглед, така го ужаси, че той сериозно се замисли да телефонира на Робин Пенроуз веднага и да анулира поканата. Лесно можеше да измисли причина — забравен ангажимент за неделя, например. Но това ще е само отсрочка. След като бе така настойчив с поканата, ще трябва да удържи на думата си и колкото по-скоро приключеше с всичко това, толкова по-добре. Вероятно и Робин Пенроуз се чувстваше по същия начин.

Вик буквално се гърчеше във фотьойла, като си представяше последствията от собствената си лудост. Той разхлаби яката и вратовръзката си и изрита обувките си. Усещаше, че се задушава — парното беше твърде силно за празна сграда (дори душевните мъки не му попречиха да си отбележи наум, че трябва да завърти термостата на по-слабо, като излиза — това щеше да спести стотици паунда от сметката за отопление). Той затвори очи. Това сякаш го поуспокои. Мислите му се върнаха към спора с Робин Пенроуз в колата за цигарите „Силк Кът“. Тя не е глупава, трябва да й признае, макар че теориите й не са съвсем издържани. Вагина, как пък не! Наистина някои може да я наричат цепка понякога. „Копринена цепка“. Всички кухини … хм … „Копринена кухина“ … путка … ами да, „Копринена путка“. За това не се беше сетил! Хубаво име за пакет цигари. Вик се усмихна уморено на себе си и заспа.

Събуди се от мъчително усещане, че е направил ужасна грешка някъде, и почти веднага си спомни какво беше то: поканата за обяд към Робин Пенроуз за следващата неделя. Отначало си помисли, че е в леглото и часът е пет сутринта, но дрехите му и позата в креслото скоро му напомниха къде е. Той се понадигна вдървено и се прозина. Погледна часовника си, като натисна бутона за осветяване на циферблата. Девет и двадесет и три. Спал е близо два часа. Марджъри сигурно се чуди къде ли е. Най-добре да й се обади.

Като се изправи на крака и тръгна към бюрото, странен, приглушен звук прикова вниманието му. Беше много слаб, но той имаше остър слух, а и в сградата беше съвсем тихо. Май че идваше от кабинета на Шърли. Все още по чорапи, той крадешком се придвижи по застлания под в посока към шума. Кабинетът на Шърли беше празен и тъмен, с изключение на осветлението, проникващо през щорите откъм паркинга. Шумът обаче се чуваше по-добре оттук. В него нямаше нищо зловещо, но Вик беше любопитен да определи от какво е. Може би някой от директорите беше останал до късно да поработи. Или беше мъжът от охраната, макар че той обикновено обикаляше сградата отвън, пък и защо ли той ще си говори сам и ще пъшка? Защото такъв беше шумът — неразбираема човешка реч или някакво пъшкане, като от болка или …

Внезапно той разбра от какво беше шумът и откъде идваше — от приемната, от другата страна на преградната стена с блажно боядисаните прозорчета. Погледът му литна към изчегъртаното място за шпиониране, което слабо просветваше. Тихо и полека той постави стол до шкафа за папки точно под шпионката. Докато правеше това, си спомни как беше гледал скришно към Робин Пенроуз при първото й посещение и сега внезапно го прониза болезнено угризение на съвестта. Той разбра защо я асоциираше с картината от галерията на Рамидж: той самият беше любопитният нахалник от предния план. Помисли си дали пък не сънува и дали, ако долепи око до дупчицата няма да види Робин Пенроуз, облечена като класическа богиня в надиплена роба, хлъзгаща се над мраморните й крайници, вперила гневен поглед в него?

Това което действително видя на мътната светлина от сигналното осветление, беше Брайън Евърторп в любовна поза с Шърли върху канапето на приемната. Макар че лицето му не се виждаше, а широкият задник, мърдащ нагоре-надолу като бутало под полите на ризата му между разтворените крака на Шърли можеше да принадлежи на всеки друг, той го разпозна по бакенбардите и плешивината на върха на главата. Затова пък лицето на Шърли се виждаше ясно. Очите й бяха затворени, а устата — отворена във формата на тъмно червено О. Именно Шърли произвеждаше шума, който Вик беше чул. Той се спусна от шкафа внимателно долу, влезе обратно в кабинета си и затвори свързващите врати. Седна в креслото и запуши ушите си.

Това не беше сън, но следващите няколко дни Вик ходеше като насън. Марджъри му направи забележка, че е по-разсеян отвсякога. Шърли също, а той не посмя да я погледне в очите, като я видя да влиза в кабинета му на сутринта, след като я беше гледал да прави любов с Брайън Евърторп. Сега много от нещата дойдоха на мястото си, много загадки се разплетоха: защо например Брайън Евърторп винаги знаеше толкова много и съвсем навреме какво става в „Прингълс“ и защо беше толкова загрижен за кариерата на Трейси като модел. Нямаше как да знае от колко време продължава връзката им, но в поведението на Шърли от доста време имаше нещо щастливо отнесено, което предполагаше, че не за първи път Брайън Евърторп беше с нея върху канапето в приемната. Като го правеха тук, те се излагаха на изключителен риск, макар че, като си помисли човек, ако сградата е празна и вътрешната входна врата — заключена, нямаше кой друг да ги смути, освен охраната, но Евърторп несъмнено го беше подкупил. Сигурно са влезли през задната врата след ресторант или кръчма, докато Вик е спял в кабинета си, или пък са се задържали в кабинета на Евърторп, докато всички други са заминали. Причината да предпочетат приемната пред кабинета на Евърторп е най-вероятно канапето. Или по-голямата опасност да бъдат открити там, която внасяше допълнителна възбуда в интригата им.

Имаше усещането, че е застанал на ръба на пропастта, криеща загадките на човешкото поведение, където никога не се бе спускал, и размишляваше за тях със смесени чувства. Не одобряваше това, което Шърли и Евърторп правеха. Той никога не си бе позволявал изневяра с омъжена жена, особено на работното място. Беше в правото си да изпитва възмущението на праведник от тяхното мърсуване и да търси начин, след като е научил, да се отърве и от двамата. И все пак не му се искаше. Истината беше, че се срамуваше от собствената си роля в епизода. Не можеше да каже на никого, включително на провинилите се, какво беше видял с очите си, без да предизвика абсурдната и унизителна картина, представяща самия него в тъмното, по чорапи, качил се на шкафа с папките, съсредоточено взрян в миниатюрната пролука на преградната стена. А освен това имаше още едно съображение, още по-болезнено. Въпреки факта, че те изобщо не бяха блестяща любовна двойка, Брайън Евърторп — дебел и плешив, Шърли — прехвърлила най-добрите си години, с двойна брадичка и боядисана коса; въпреки неуместната обстановка и лишения от достойнство полуразсъблечен вид, в който се любеха — панталоните и слипа на Евърторп небрежно метнати върху масата и съседните столове, заедно с бикините и чорапогащите на Шърли, сред броеве „Машиностроенето днес“, въпреки всичко това, не можеше да се отрече, че бяха обзети от истинска страст. Това беше страст, каквато Вик не беше изпитвал от много време и се съмняваше, че Марджъри изобщо някога беше изпитвала. Със сигурност можеше да се каже поне, че любовният акт никога не беше изтръгвал от Марджъри виковете от удоволствие, които достигнаха до ушите му през преградната стена и през пространството на двата кабинета през онази нощ. Вик никога не си бе представял, че може за нещо да завиди на Брайън Евърторп, но сега всъщност му завиждаше. Завиждаше му за пълнокръвното ебане със страстна жена и за виковете с цяло гърло, които тази издаваше, докато лежеше под него. Това беше нещо като поражение, и с горчивия вкус от него в устата си, той нямаше смелост да търси възмездие от Брайън Евърторп. Вик повече не отвори и дума пред Стюърт Бакстър за освобождаването на Евърторп.

Сцената в приемната отново и отново се превърташе в главата му като филм — не като някоя от внимателно режисираните и меко фокусирани стайни сцени, които могат да се видят по телевизията в нощните часове, а по-скоро като пийп-шоу от мръсен вертеп в Сохо, където отиваш, обзет от похотливо любопитство и пъхаш 50 пенита в автомата, за да поддържаш в движение трепкащите образи на мятащи се тела. Отново и отново виждаше мърдащите нагоре-надолу бутове на Брайън Евърторп, раздалечените бели колене на Шърли, червените й устни, закръглени в това О на удоволствието, дългите й нокти, забити в раменете на Евърторп така здраво, че Вик сякаш виждаше вдлъбнатините — макар че беше трудно в ретроспекция да различи това, което бе видял от това, което прегрялото му въображение реконструираше. Понякога се питаше дали пък не е сънувал, дали целият епизод не е фантазия, минала през главата му, докато е дремал в служебния фотьойл. Тайно направи оглед на канапето в приемната в търсене на потвърждаващи улики. Забеляза няколко петна, които можеха да бъдат както от сперма, така и от мляко с кафе, и откри едно черно къдраво влакно, което можеше да е както пубисен косъм, така и нишка от тапицерията, но любопитният поглед на една от служителките го накара да прекрати заниманието си.

Наближаващата неделя и заедно с нея обядът с нищо не успокояваха душевното му състояние. Той постоянно тормозеше Марджъри за менюто, като я молеше да сготви агнешки джолан вместо говеждо, защото агнешкото нямаше да пострада толкова, ако го прегореше, и я караше да посочи съвсем точно какви зеленчуци смята да сервира. Той изрази предпочитание към ябълков сладкиш за десерт вместо по-несигурния лимонов пай, който и без това беше вторият по честота десерт, приготвян от Марджъри. И настояваше да има ордьовър.

— Никога не сме започвали с ордьовър — каза Марджъри.

— Винаги има първи път.

— Какво ти става, Вик? Ще си помисли човек, че сме поканили кралицата.

— Стига, Марджъри. Ордьоврите са нещо съвсем обикновено.

— В ресторантите може и да са, но в къщи — не.

— В дома на Робин Пенроуз сигурно започват с ордьовър — каза Вик. Бас държа, че е така.

— Ако е толкова надута …

— Въобще не е надута.

— Нали не ти харесваше, между другото. Доста се оплакваше от нея.

— Това беше в началото. Започнахме зле.

— Значи вече ти харесва, така ли?

— Горе-долу. Нито ми харесва, нито не ми харесва.

— А защо тогава я покани на обяд? За какво да си създаваме толкова грижи?

Вик замълча за момент.

— Защото е интересна, затова — каза най-сетне той. — С нея можеш да проведеш интелигентен разговор. Мислех, че имаме нужда от промяна. Омръзнали са ми нашите неделни обеди с вечното боричкане на децата и с остроумията на баща ми за цените и … — Той се спря, за да не каже нещо обидно по адрес на уменията за разговор на Марджъри, и завърши сухо: — Мислех, че имаме нужда от промяна.

Марджъри, която беше настинала, изсекна носа си.

— Какъв го искаш тогава?

— А?

— Безценния ти ордьовър, какъв да бъде?

— Не знам. Да не съм готвач?

— Аз пък не знам да готвя ордьоври.

— Ордьоврите не се готвят. Те може да са сурови. Например пъпеш.

— Къде ще намериш пъпеш по това време на годината?

— Добре де, нещо друго тогава. Пушена сьомга.

— Пушена сьомга! Знаеш ли колко струва?

— Друг път не те е грижа кое колко струва.

— Но тебе — винаги. Както и баща ти.

Вик си помисли, че баща му сигурно ще започне да коментира цената на пушената сьомга и оттегли предложението си.

— Авокадо — каза той, спомняйки си, че Робин си беше поръчала такова в ресторанта до Манчестър. — Реже се на две, маха се костилката, а вътрешността се пълни с оцет и олио.

— На баща ти няма да му се хареса.

— Да не го яде тогава — каза Вик, изгубил търпение. Сега започна да се тревожи за виното. Трябва да е червено, за да върви с агнешкото, разбира се, но дали не трябва да се купи и бяло за авокадото и ако да, сухо ли трябва да бъде или десертно? Вик не беше познавач по вината, но кой знае защо си беше въобразил, че приятелят на Робин е такъв и ще се присмее на избора му.

— Може да използвам стъкления сервиз от разпродажбата, в него да сервирам авокадото — примири се Марджъри. Тази идея изглежда й харесваше, а с нея и идеята за ордьовър.

— И кажи на Реймънд, че не искам да ми се връща от кръчмата насред обяда тази неделя — каза Вик.

— Защо сам не му кажеш?

— Той слуша само теб.

— Слуша мен, защото ти не разговаряш с него.

— Всеки път ми разваля настроението.

— Трябва да се опиташ, Вик. Ти не разговаряш с никой от нас. Затворил си се в себе си.

— Недей да започваш пак — каза той.

— Аз му заех пари, всеки случай.

— Какви пари?

— За демо-касетката. За групата. — Марджъри му хвърли предизвикателен поглед. — Това са си мои лични пари, от пощенската ми сметка.

По друго време, в друго настроение Вик щеше да се скара с нея. Но сега само сви рамене и каза:

— Твоя си работа. И да не забравиш салфетките.

Марджъри го погледна неразбиращо.

— За неделя.

— А-а! Но аз винаги поставям салфетки, когато имаме гости.

— Понякога свършват — каза Вик.

Марджъри го изгледа напрегнато.

— Досега не съм забелязвала да мислиш за салфетките — каза тя. В бледите й, дремещи от приспивателното очи той видя — като нещо едва-едва раздвижващо се под вода — трепване от уплаха или сянка на подозрение, и тогава за пръв път разбра, че тя има основания за подобни чувства.

3

Половината от опасенията на Вик за неделния обяд отпаднаха, след като Робин се обади в събота сутринта и каза, че приятелят й Чарлз е настинал и няма да дойде в Рамидж този уикенд. Тя самата пристигна доста късно и почти веднага седнаха на масата. Край всяко място бяха поставени книжни салфетки, а в синьо-оцветени стъклени чинийки ги очакваха половинки авокадо. Те предизвикаха доста възбуда и присмех у децата.

— Какво е това? — попита Гери и заби вилицата си в половинката пред него, вдигайки я във въздуха.

— Авокадо, глупчо! — каза Сандра.

— Това е ордьовър — каза Марджъри.

— Обикновено нямаме ордьовър — каза Реймънд.

— Питай баща си — каза Марджъри.

Всички погледнаха към Вик, включително Робин Пенроуз, която се усмихна, сякаш разбираше, че авокадото е жест от негова страна към нейната изисканост.

— Мислех, че не е лошо малко да променим навиците си — измърмори Вик. — Не го яжте, ако не искате.

— Това плод ли е или зеленчук? — каза баща му, като набождаше порцията си с недоверчиво изражение.

— На зеленчук прилича, татко — каза Вик. — Подправя се с оцет и олио и се яде с лъжичка.

Г-н Уилкокс загреба с лъжичката си жълтия зеленчук и го опита, сякаш провеждаше експеримент.

— Странен вкус — каза той. — Като масло за свещи.

— Струват по пет паунда парчето, дядо — каза Реймънд.

— Какво!

— Не му обръщай внимание, татко, той се шегува — каза Вик.

— Не давам и пет пенита за това, честно казано — каза баща му.

— Много е вкусно с винегрет, г-н Уилкокс — каза Робин. — Няма ли да опитате?

— Не, мерси, зехтинът не ми понася.

— Получаваш разстройство, нали, дядо? — каза Гери.

— Ама и ти си един — каза Сандра.

— Да, така е, чедо — каза г-н Уилкокс. — Ние на това му викахме „беж през задната врата“, когато бях малък. Защото …

— Знаем защо, татко, или поне се досещаме — прекъсна го Вик с извинителен поглед към Робин, но тя изглеждаше по-скоро развеселена от този разговор. Полека-лека той започна да се отпуска.

Благодарение на Робин обядът се оказа съвсем не такова минно поле, каквото се бе опасявал, че ще е. Вместо да говори само за себе си, а семейството да се чувства неудобно, тя ги накара да се отворят с въпроси за тях самите. Реймънд й разказа за групата си, Сандра разговаря с нея за прически, Гери — за компютърни игри, а баща му сподели с нея как той и майката на Вик се оженили с доход само тридесет и пет паунда на седмица и пак не се смятали бедни. Щом обаче старият се опиташе да мине към темата за „имигрантите“, Вик успяваше да го разсее с въпрос за цените от едно време. Само Марджъри не се поддаваше на уменията на Робин за лек разговор, като на всички нейни въпроси отвръщаше с едносрично измрънкване или неясна, разсеяна усмивка. Но Марджъри си беше такава. Винаги стоеше в сянка или в кухнята, когато имаха гости. Иначе храната беше наистина добре приготвена, с изключение на авокадото, което беше недозряло и доста жилаво.

На фона на гладко протеклия обяд единственият проблем възникна, когато Робин предложи да помогне за измиването на съдовете и Марджъри решително отказа. За кратко време волята на двете жени се сблъска, но накрая Вик прибегна към компромисно решение, като предложи да извърши сам операцията и повика децата на помощ. След това предложи кратка разходка, преди да се стъмни, но Марджъри се извини с това, че е много студено, Реймънд замина на репетиция с приятелите си, Сандра се сви пред телевизори с несесер за нокти и започна да си прави маникюра, докато гледаше „Ийст Енд“, а Гери се оправда с домашното си. Г-н Уилкокс се съгласи да излязат, но когато Вик се върна в хола след като привърши с миенето на съдовете, го намери заспал и леко похъркващ в един от фотьойлите. Вик не го събуди, нито положи усилия да убеди някого от семейството. Разходка с Робин насаме — точно на това тайно се беше надявал.

— Не знаех, че децата ти са толкова големи — каза тя, щом излязоха от къщата.

— Женени сме от двадесет и три години. Големият син се роди веднага. Марджъри беше доволна, че напуска работа.

— Какво работеше тя?

— Машинописка.

— А-ха.

— Марджъри не е интелектуалка — каза Вик, — както сигурно забеляза. Тя има само средно образование и то без право да следва.

— Това не я ли притеснява?

— Не. Но притеснява мен, понякога.

— Защо тогава не я насърчиш да изкара някой курс?

— Какъв? Марджъри? На нейните години? — Смехът му прокънтя в студения въздух, по-дрезгав, отколкото самият той бе възнамерявал.

— Не знам какъв точно. Има различни курсове, предназначени за възрастни. И Отвореният университет предлага курсове без приемни изпити.

— Марджъри няма да се справи — каза Вик.

— Само защото ти я караш да мисли така — каза Робин.

— Глупости! Марджъри е напълно доволна. Има хубава къща с баня „EN SUITE“ и четири тоалетни и достатъчно пари да си купува каквото поиска.

— Мисля, че това е невероятно високомерно, настойническо отношение към собствената ти жена — каза Робин Пенроуз.

Те повървяха известно време, без да говорят, докато Вик обмисляше как да отвърне на този упрек. Реши да го отмине с мълчание.

Поведе Робин по един безцелен маршрут из тихите улици на жилищния квартал. Беше студен, мъглив следобед с ниско, червено слънце, проблясващо между клоните на голите дървета. Срещнаха само няколко души: самотен бегач, двойка с куче и някакви африкански студенти с безутешен вид, които чакаха на една автобусна спирка. На всяка пресечка имаше по някой съборен на земята уличен стълб с изтърбушени жици — маркировка, указваща, че оттук през нощта са минали хулигани.

— Не Марджъри, а децата трябва да мислят за придобиване на някаква квалификация — каза Вик. — Реймънд прекъсна следването си миналата година. Провали се на изпитите още първата година, не можа да си вземе и поправките.

— Той какво следваше?

— Електроинженерство. Умен е, но не сяда да учи. А Сандра направо казва, че не иска да кандидатства. Иска да бъде фризьорка или по-точно „стилистка“, както се казвало сега.

— Разбира се, косата е много важен елемент от съвременната култура — каза замислено Робин. — Един вид самоизразяване. Почти нова форма на изкуство.

— Но това не е сериозна работа! Ти не би се занимавала с това, нали?

— Има много неща, с които не бих се занимавала. Не бих работила в завод, не бих стояла само у дома да домакинствам. Като си помисля за живота на повечето хора, особено за живота на жените, просто не знам как го понасят.

— Все някой трябва да върши и тези работи — каза Вик.

— Точно това е толкова потискащо.

— Но Сандра може да се занимава с нещо друго. Иска ми се да поговориш с нея за университета.

— Мислиш ли, че ще ме чуе?

— Тя изобщо не ще да чуе мен, а Марджъри не се интересува. Ти си по-близо до възрастта й. Тя ще се вслуша в един съвет от тебе.

— А тя знае ли, че може би ще остана без работа следващата година? — попита Робин. — Няма да е голяма реклама за академични занимания, нали? Тя сигурно ще изкарва повече пари като фризьорка.

— Парите не са … — Вик изведнъж млъкна.

— Всичко? — довърши Робин изречението му с дяволит поглед. — Никога не съм очаквала да чуя това от теб.

— Исках да кажа, че Сандра не разбира от пари — излъга той. — Никое от децата ми не е наясно с парите. Мислят си, че те идват от банката, както водата от крана на мивката или поне биха идвали така, ако стиснатият им стар баща не си държеше пръста на чучура.

— Проблемът е, че ги получават много лесно. Никога не им се е налагало да си изкарват прехраната. Получават всичко наготово.

— Точно така! — съгласи се Вик прекалено въодушевено, малко преди да разбере от изражението й, че тя го пародира — но вече бе късно. — Ами пък не е ли вярно? — каза той заядливо.

Неусетно бяха стигнали до красиво оформения парк пред университетските общежития и Робин предложи да влязат през портала и да се разходят край езерото.

— Не е ли частна собственост? — каза Вик.

— Не се безпокой, аз знам паролата — каза тя пак на шега. — Не, разбира се, че не е. Всеки може да влезе.

В зимния здрач дългите сгради, залети от червеникавия залез, изглеждаха като големи лайнери на котва, а осветените им прозорци се отразяваха в езерната повърхност. Група млади хора в анцузи подмятаха пластмасова чинийка насам-натам и викаха имената си, като хвърляха. Момче и момиче стояха на дървения мост и хвърляха хляб на ято пляскащи и подхвърчащи патици и канадски гъски.

— Обичам това място — каза Робин. — То е едно от малкото сполучливи архитектурни решения на университета.

— Много е хубаво — съгласи се Вик. — Прекалено хубаво за студенти, ако питаш мен. Не ми е ясно защо е трябвало да бъдат построени тези масивни сгради с вид на тризвездни хотели.

— Нали студентите трябва да живеят някъде?

— Повечето от тях могат да живеят по домовете си и да пътуват до университета. Както правех аз.

— Но напускането на дома е част от изживяването, свързвано с началото на студентския живот.

— Доста скъпа част при това — каза Вик. — С тези пари можеше да се построи цяла нова политехника.

— Но политехниките са толкова неприятни места — каза Робин. — Веднъж ходих на интервю в една от тях. Приличаше повече на достроено училище, отколкото на университет.

— Обаче евтино.

— Евтино и отблъскващо.

— Изненадан съм, че защитаваш тази елитна обстановка, като имам предвид левите ти принципи. — Той посочи с ръка към красивите сгради, гладко окосените тревисти площи, изкуственото езеро. — Защо трябва моите работници да плащат данъци? За да поддържат стила на живот, с който младите от средната класа са свикнали?

— Университетите са отворени за всички — каза Робин.

— На теория. Но тези всичките коли на паркинга ей-там — те на кого принадлежат?

— На студентите — съгласи се Робин. — Вярно е, че приемът ни е предимно от средната класа. Но парите не са решаващи. Преподаването е безплатно. Има стипендии за тези, които се нуждаят. Това, което трябва да направим, е да мотивираме повече деца от работническите среди да следват.

— И да изритате средната класа, за да им направите място?

— Не, да осигурим още места.

— И още общежития с паркове, изкуствени езера и патици в тях?

— Защо не? — каза Робин предизвикателно. — Те подобряват околната среда. По-добре такива общежития, отколкото още един квартал за заможни чиновници с прозорци в стил „Крал Джордж“ — или може би сега на мода е стилът „Крал Чарлз“? Университетите са катедралите на съвременния свят. Съществуването им не би трябвало да се оправдава с утилитарни критерии. Проблемът е, че обикновените хора не разбират за какво служат те, а университетите не си правят труда да им обяснят. Веднъж годишно предлагаме „отворен ден“. Всъщност всеки ден трябва да е отворен. Дворът на университета е като гробище през уикенда и през ваканциите. Той трябва да гъмжи от местни хора, които карат курсове, ползват библиотеките или лабораториите, идват да чуят лекция, концерт, да използват Спортния център — всичко. — Тя протегна ръцете си напред в широк жест, зачервена и развълнувана от собствените си видения. — Трябва да се отървем от охраната и бариерите на портала и да пуснем хората вътре.

— Хубава идея — каза Вик. — Но няма да мине много време и по стените ще се появят драсканици, тоалетните ще бъдат изпочупени и замърсени, а бунзеновите горелки — свити една по една.

Робин свали ръцете си.

— Кой мисли елитарно сега?

— Просто съм реалист. Дай на хората политехники без много украси. А не имитации на Оксфорд.

— Това е невероятно високомерно, презрително отношение.

— Живеем в епоха на масово хулиганство. Всичко, което не разбират или което не е защитено, хулиганите го съсипват. Не видя ли стълбовете по пътя насам?

— Безработицата е виновна — каза Робин. — Тачър създаде една отчуждена суб-класа и сега нейното негодувание избива в престъпления и вандализъм. Не бива да ги виниш.

— И ти ще ги обвиниш, ако те нападнат, както се прибираш в къщи довечера — каза Вик.

— Това е чисто емотивен аргумент — каза Робин. — Но ти разбира се поддържаш Тачър, нали?

— Уважавам я — каза Вик. — Уважавам всеки куражлия.

— Дори след като унищожи промишлеността наоколо?

— Тя е срещу практиката да се назначават прекалено много хора на работа. Малко попрекали наистина, но трябваше да го направи. Впрочем, баща ми може да ти каже, че през тридесетте тук е имало по-голяма безработица и много по-голяма бедност, но тогава младите не са пребивали пенсионери, нито са изнасилвали възрастни жени, както сега. Хората не са събаряли пътни знаци и не са разбивали телефонни будки просто така, за удоволствие. Нещо стана с тази държава. Не знам защо и точно кога се случи, но някъде по пътя много от основните разбирания за приличие изчезнаха, като например уважението към чуждата собственост, уважението към възрастните хора, уважението към жените …

— В стария кодекс от норми е имало много двуличие — каза Робин.

— Може би. Но понякога и двуличието помага.

— Порокът в служба на добродетелта?

— Какво?

— Някой беше казал, че двуличието е данъкът, който порокът плаща на добродетелта. Ларошфуко, струва ми се.

— Който и да е бил, имал е акъл в главата си.

— Може би го отдаваш на залеза на религията? — каза Робин с леко снизходителна усмивка.

— Може би — каза Вик. — Вашите университети може да са катедралите на съвременния свят, но в тях преподавате ли моралност?

Робин Пенроуз се замисли за миг.

— Не точно като такава.

Като по даден знак, църковна камбана заби плачевно в далечината.

— Ходиш ли на църква? — попита тя.

— Аз ли? Не. Освен при случай — за сватба, погребение, кръщаване. А ти?

— Не съм стъпвала, откакто завърших училище. В училище бях доста набожна. Прекалено. Така беше, докато не открих секса. Мисля, че религията има същото предназначение — нещо много лично, интимно и някак интензивно. А вярваш ли в Бог?

— Какво? О, не знам. Да, предполагам, че вярвам, по някакъв неясен начин. — Вик, разсеян от небрежното споменаване за откриването на секса от страна на Робин, не беше в състояние да съсредоточи мисълта си върху теологични въпроси. Колко ли любовници е имала, попита се той. — А ти?

— Не в патриархалния Бог от библията. В Америка има някои доста интересни теолози-феминистки, които преосмислят Бог като женско същество, но те разбира се не могат да се освободят от целия този метафизически багаж на християнството. По принцип може да се каже, че аз вярвам в Бог като най-висше свободно означаващо.

— Харесва ми — каза Вик, — макар че не знам какво означава.

Робин се засмя:

— Извинявай.

Но Вик не се обиждаше от неразбираемата й терминология. Това, че тя несъзнателно я използва в разговора си с него, докато с останалите от семейството беше разговаряла на нормален английски език, за него беше нещо като комплимент.

Когато се върнаха, Робин отказа да свали палтото си и да остане за чашка чай.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Имам много работа.

— И в неделя ли? — протестира г-н Уилкокс.

— За съжаление да. Есета за проверяване. Винаги изоставам. Благодаря за прекрасния обяд — каза тя към Марджъри, която й отвърна с блудкава усмивка в знак на признателност. — Сандра, баща ти иска да поговоря с теб за предимствата на университетското образование.

— А, така ли? — каза Сандра и направи гримаса.

— Може да дойдеш някой ден в университета да се видим.

— Добре — каза Сандра и сви рамене. — Може.

На Вик му се прищя да шамароса дъщеря си или да я дръпне за косите или да я шляпне по дупето — май най-добре и трите наведнъж.

— Кажи благодаря, Сандра — каза той.

Вик изпрати Робин до колата й.

— Извинявам се за поведението на дъщеря ми — каза той. — То е в духа на хулиганските тенденции.

Робин отказа да коментира темата и се засмя.

— До сряда значи — каза Вик.

— Ако всичко е наред — каза тя и влезе в колата.

Вик се върна в хола. Баща му беше сам в стаята и жадно сърбаше горещ чай от чинийката.

— Хубавица е това момиче — отбеляза той. — Как се казваше? Робин? Това не е ли мъжко име?

— Може да бъде и женско. Пише се различно.

— А-ха. И косата си носи по мъжки. Да не е една от … ония, знаеш ги, де?

— Не е, татко. Тя има приятел, но той не можа да дойде днес.

— Помислих си, че като е професор в университета …

— Асистент.

— Да, де. Там ги има всякакви, на такива места.

— Какво знаеш за университетите, татко? — попита Вик развеселен.

— Гледам филми по телевизията. Разни откачалки, всеки луд по своему.

— Не трябва да вярваш на всичко, което гледаш по телевизията, татко.

— Е, да, прав си, синко — каза г-н Уилкокс.

Като влезе в стаята си, Робин се обади на Чарлз.

— Как си? — каза тя.

Той каза, че е добре.

— Как е настинката? — каза тя.

— Не се е развила, каза той.

— Негодник! — каза Робин — Ти сигурно се престори на болен, за да се отървеш от обяда с Уилкокс.

— Как мина? — попита Чарлз, без да отрича обвинението.

— Много добре. Щеше да ти е страшно отегчително.

— Но на тебе не ти беше?

— За мене беше интересно да видя Уилкокс в домашна обстановка.

— Каква къща има?

— Луксозна. Ужасяващ вкус. В хола са сложили онази репродукция на чернокожото момиче със зеленикавия цвят на лицето. А камината е невероятна. Един вид селска каменна камина, много шарена, висока чак до тавана с най-различни нишички за украшения по нея. Само като я погледнеш, ти иде да вържеш едно въже на кръста си и да започнеш да я изкачваш. Разбира се, те имат и една от онези газови печки, „TROMPE L’OEIL“, с вечно горящите пънове, плюс това, няма да повярваш, комплект старинни маши за огън от месинг. Като в картина на Магрит.

Тя се почувства леко засрамена от себе си, че говори по този високомерен начин, но нещо я възпираше да каже на Чарлз за доста интересния разговор, който беше имала с Вик по време на разходката. Беше й по-лесно да го забавлява със смешни домашни картини от живота на местната буржоазия.

— А-а, и имат четири тоалетни — добави тя.

— Колко ли често ходят в тях? — изхихика Чарлз от другия край на линията.

— Това за четирите тоалетни ми го прошепна дядото, като сценична реплика към публиката. Той е малко расист, но иначе е много сладък.

— А останалите от семейството?

— Ами, от госпожата не можах да чуя почти нищо. Тя изглеждаше уплашена от мен.

— Е, ти си страшничка, Робин.

— Глупости.

— Искам да кажа за жените, които не са интелектуалки. Говори ли им за литературна теория?

— Разбира се, че не, за каква ме смяташ? Говорих със всеки за неговите интереси, но не можах да открия нейните интереси какви са. Може би няма никакви. Изглеждаше ми като класическа угнетена домакиня, останала без работа с порастването на децата. Цялата сцена беше като комедия на ситуациите. Големият син видимо още не е преодолял едиповия си комплекс, вече двадесет и две годишен, а Уилкокс потискаше кръвосмесителните си импулси към дъщеря си, което се изразяваше в непрекъснати натяквания по неин адрес.

— Ти обясни ли му това?

— Шегуваш ли се?

— Заяждам се — каза Чарлз.

— Всъщност, казах му, че потиска жена си.

— И той как го прие?

— Мислех, че ще излезе от равновесие, но той остана спокоен.

— Ех, Робин — въздъхна Чарлз по телефонната линия от Ипсуич. — Да имах твоята сила да убеждаваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си родена за преподавател. Където отидеш, казваш на хората в какво грешат, а те вместо да негодуват, са ти благодарни.

— Не съм сигурна, че Вик Уилкокс ми беше благодарен — каза Робин. Тя кихна внезапно и силно. — Проклятие, ти може да нямаш настинка, но аз май имам.

Когато Робин Пенроуз не се появи в уречения час следващата сряда, Вик се изненада от себе си за това, колко е обезпокоен от отсъствието й. Не можеше да се концентрира по време на заседанието с персонала от пласмента и финансовият директор няколко пъти поправи погрешно цитирани от него цифри за най-голямо удоволствие на Брайън Евърторп. В 10:30, след приключване на заседанието, той се обади до катедрата на Робин в университета и беше информиран, че тя обикновено не идва в сряда. Тогава се обади на домашния й телефон. Около петнадесет пъти чу сигнала свободно и вече смяташе да затвори, когато гласът на Робин се обади прегракнало:

— Ало?

Тя имаше настинка, може би грип. Звучеше изключително сърдито. Била си легнала, каза му тя.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Но понеже не се обади …

— Нямам телефон до леглото си — каза тя. Идвам чак отгоре, за да вдигна слушалката. Вече ти става навик да се обаждаш в неудобно време.

— Извинявай — каза Вик покрусено. — Легни си пак. Вземи аспирин. Нещо да ти трябва?

— Нищо друго, освен тишина и спокойствие. — И тя затвори телефона.

По-късно през деня Вик поръча доставка на кошница плодове от универсалния магазин на Рамидж, но почти веднага отмени поръчката, като си спомни, че Робин ще трябва да стане от леглото и да слезе на долния етаж, за да я получи.

Следващата сряда тя се завърна, по-бледа от обикновено, може би малко отслабнала, но възстановила се от грипа. Вик не можа да потисне щастливата си усмивка, когато тя влезе през вратата. През последните няколко седмици Робин Пенроуз някакси се бе превърнала от досадница, която едва изтърпяваше, в лична позната, най-приятна от всичките му познати. Той броеше дните между идванията й в „Прингълс“. Срядата беше по-важна за него от уикенда. Когато Робин вървеше с него, беше сигурен, че се представя особено добре. Когато я нямаше, си представяше, че е тук и мълчаливо одобрява. Тя беше човек, с когото можеше да сподели плановете и надеждите си за фирмата, да обсъди проблемите и да намери най-добрите решения. В това отношение не можеше да има доверие в никого от персонала, а Марджъри нямаше никаква представа от работата му. Робин не разбираше нещата в детайли, но острият й ум бързо схващаше основните принципи, а нейната безпристрастност я правеше идеалният съветник. Именно Робин го накара да осъзнае безсмислието на дребните сметки по отношение на „Фаундракс“. Той беше подочул, че „Фаундракс“ имат парични затруднения — нищо чудно, ако снабдяваха „Роулинсънс“ на загуба. Той щеше да изчака „Фаундракс“ да се оправят или да затънат съвсем и тогава да възстанови преговорите с Тед Стоукър за приемлива цена. Брайън Евърторп не одобряваше тази игра на изчакване, но впоследствие сигурно щеше да разбере.

Вик се опитваше да не мисли много за Брайън Евърторп и Шърли на канапето. Присъствието на Робин му помагаше и за това. Свежата кожа и гъвкавата й фигура подчертаваха повехналото нацапотено лице на Шърли и пълнотата й. Шърли ревнуваше от Робин, това ясно се виждаше, а Брайън Евърторп се топеше от яд, че не може да реши дали Вик се възползва от положението. Той постоянно подхвърляше намеци за интимните връзки между хора в такава ситуация. Когато Робин спомена, че длъжността й в университета се нарича „облекчение на декана“, той не можа да сдържи усмивчицата си. „Какво ще кажеш за «облекчение на директора», Вик? Няма нужда да прескачаш до сауната на Сузана за настройка на инструмента, а? Имаш си нещичко под ръка“. Ако Робин беше показала и най-малкия знак, че приказките му й досаждат, Вик щеше да извика Евърторп настрана и да му каже да напусне, но тя реагираше с каменно безразличие, а на Вик не му беше неприятно да държи Брайън в напрегнати догадки по въпроса дали те с Робин нямаха нещо помежду си, колкото и нелепа да беше тази идея. Нелепа — и все пак имаше някакво удоволствие в това да позволява на подобни мисли бавно да плуват в потока на съзнанието му, докато караше колата към работа и обратно. Напоследък постоянно пускаше Дженифър Ръш по стереокасетофона си; гласът й — дълбок и вибриращ на фона на глухо пулсиращ настойчив ритъм — странно го вълнуваше и сякаш издигаше предпазна звукова стена около мечтите му. Тя пееше:

Тя пееше:

Пускаше касетата така често, че научи текстовете наизуст. Най-много му допадаше последната песен от втората страна, „Силата на любовта“:

Един ден, след серия от заседания с младшия управленчески персонал за рационализиране операциите на фирмата, Робин го попита дали възнамерява да обясни генералната стратегия и на работниците. До този момент на Вик не му бе хрумвало да направи това, но колкото повече обмисляше идеята, толкова повече я харесваше. Работниците виждаха само малка част от заводските операции и автоматично приемаха, че всяка промяна е опит на управлението да ги накара да работят повече за същите пари. Разбира се, в общи линии това беше вярно. Особено като се вземеха предвид порочните стари практики, които промишлеността бе наследила от шейсетте години. Но ако можеше да им обясни, че промените се отнасяха до един глобален план, който ще донесе по-голяма сигурност и просперитет за всички в дългосрочен план, имаше по-голяма вероятност да получи разбиране и сътрудничество от тяхна страна.

Вик отиде да се срещне с директора по персонала. Джордж Прендъргаст седеше в средата на кабинета си, кръстосал крака, с ръце на коленете си.

— Какво правиш? — попита го Вик.

— Дишам — каза Прендъргаст и стана. — Упражнения по йога дишане за моя синдром на раздразнените черва.

— Изглеждаш глупаво, ако нямаш нищо против, че ти го казвам.

— Обаче помага — каза Прендъргаст. — Твоят силует ме научи.

— Сама ли ти показа? — Вик почувства абсурдно пробождане от ревност.

— Не, аз ходя на вечерни занятия — каза Прендъргаст.

— Да, добре, по-добре си прави упражненията само на вечерните занятия — каза Вик. — Не искам да те виждам как левитираш насред завода, разсейва останалите. И като споменах останалите, да ти кажа какво предложение имам.

Прендъргаст одобри ентусиазирано идеята.

— Просвещаването на работниците е много актуална тема в днешно време — каза той. — Тази игра се казва диалог между управление и работници. — Прендъргаст беше завършил бизнес мениджмънт и не пропускаше да използва професионален жаргон.

— Не виждам къде е диалогът — каза Вик. — Ще им изнеса една реч да знаят какво им предстои да правят.

— Няма ли да има въпроси?

— Ако има, ти ще им отговаряш.

— Може да организирам малки групи за дискусии по работни места — каза Прендъргаст.

— Не се престаравай, няма да правим вечерен институт. Просто няколко събрания в обедната почивка, например в старото транспортно хале, какво ще кажеш? Да речем по триста души всеки път. Може да започнем следващата сряда. — Той избра срядата, за да може Робин да присъства на първото събрание.

Брайън Евърторп се отнесе скептично към идеята, естествено, като заяви, че това само ще създаде размирици сред работниците и ще ги направи подозрителни.

— А и няма да ти бъдат благодарни, че им отнемаш половин час от обедната почивка.

— Присъствието ще бъде доброволно — каза Вик. — За всички, освен за директорите.

Лицето на Евърторп помръкна.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъдем там на всяко събрание?

— Няма смисъл да набивам в главите им, че всички трябва да се стегнем, а в същото време директорите да обръщат бира след бира в „Човека на луната“, докато аз говоря.

Следващата сряда в един часа Вик застана на импровизираната трибуна в старото транспортно хале — мрачна сграда, прилична на самолетен хангар, занемарена, откакто транспортните нужди на фирмата започнаха да намаляват — обичайно място за провеждане на големи събрания, когато столовата е заета. От двете му страни имаше директори, седнали в пластмасови столове. Срещу подиума бяха поставени няколко редици столове и пейки и той беше приятно изненадан да види там седнали Шърли и Робин. Масата работници стояха прави зад столовете, обвити в облаци цигарен дим и влага, издишана от множество дробове. Макар че Вик бе наредил да пуснат отоплението от сутринта, въздухът беше лепкав и студен. Директорите стояха с палтата си, но Вик беше по костюм, който беше нещо като служебната му униформа. Той потърка ръцете си.

— Мисля да започвам — обърна се той към Прендъргаст, който седеше до него.

— Да те представя ли?

— Не, всички знаят кой съм. По-бързо да свършваме. Тук не се стои.

Той почувства необичаен нервен спазъм в момента, когато пристъпи към микрофона, инсталиран заедно с два портативни високоговорителя в предната част на подиума. Сред събраните се чу шъткане. Той плъзна поглед по лицата им — очакващи, намръщени, насмешливи — и си помисли, че трябваше да приготви някаква шега за спадане на началното напрежение, но винаги забравяше забавните истории пет минути след като ги чуеше, може би защото не му се виждаха толкова смешни.

— Прието е да се започва с някаква шега — каза той. — Но аз не съм си подготвил никаква. Ще бъда откровен с вас: да ръководиш тази фирма никак не е забавно. — Те се засмяха на това, ледът все пак се поразчупи. — Вие всички ме познавате. Аз съм шефът. Може да си мислите, че съм като Господ на това място, че мога да правя каквото си поискам. Не е така. Изобщо не мога да правя каквото си поискам.

Постепенно увереността му се възвърна. Хората го слушаха внимателно. Само отделни лица сред множеството гледаха с отегчение и неразбиране. После, точно когато стигна до най-важното, всички физиономии се разтеглиха в усмивки. Чуха се викове, дюдюкания, остри подсвирквания и всеобщ смях. Вик, който не виждаше какво толкова смешно е казал, се запъна и спря. Огледа залата и видя млада жена, която си пробиваше път към него, очевидно не със всичкия си, защото беше само по долно бельо. Тя трепереше от студ, а кожата по ръцете и раменете й беше настръхнала, но се усмихваше насреща му някак свенливо.

— Г-н Улкокс? — каза тя.

— Напуснете — каза той. — Това е събрание.

— Трябва да ви предам нещо — каза тя, сгъна крака си в мрежест чорап и извади сгънат лист хартия от жартиера си.

Тълпата зашумя.

— Покажи си циците! — извика някой. Друг изкрещя: — Свали си гащичките!

Момичето се усмихна и нервно помаха към публиката. Зад главата й ухиленото лице на Брайън Евърторп изскочи като червен балон.

— СВА-ЛЯЙ! СВА-ЛЯЙ! — ревеше тълпата.

— Веднага напуснете! — изсъска Вик.

— Няма да трае дълго — каза момичето и разгъна листа. — Хайде, бъдете малко по-ларж.

Вик я сграбчи за ръката с намерение да я изтика от сцената, но в залата забушува такава врява, че я пусна като опарен. Като наклони лицето си към микрофона, момичето започна да пее по мелодията на известната коледна песничка „Джингъл белс“:

— Мариън! — каза Робин Пенроуз, която внезапно се бе появила точно под подиума. — Престани веднага!

Момичето погледна към нея с неразбиращо изумление.

— Доктор Пенроуз! — възкликна тя. После бързо пъхна листа в ръцете на Вик, завъртя се на високите си токчета и избяга.

— Хей, няма ли да чуем останалото? — извика Брайън Евърторп след нея. Сред публиката се разнесоха стонове и пъшкания, докато момичето изчезна през една врата в дъното. Робин Пенроуз каза на Вик:

— Продължавайте — и се спусна след момичето, преди Вик да успее да я попита каква магическа сила има над нахалницата.

Той почука по микрофона за внимание.

— Както казах … — мъжете се засмяха добродушно и притихнаха, за да го чуят.

След като разпусна събранието, Вик намери Робин да чете книга, седнала в кабинета му.

— Благодаря, че ме отърва от момичето — каза той. — Познаваш я, така ли?

— Тя е моя студентка — каза Робин. — Не получава стипендия, а родителите й не й плащат издръжка, така че се налага да работи.

— Това ли наричаш работа?

— Аз естествено не одобрявам сексистките й аспекти. Но е доста добре платена и не й отнема много време. Доколкото разбрах, днешното се нарича целувкограма. Разбира се, не се стигна дотам.

— Слава богу — каза Вик, тръшна се на стола и извади цигарите си. — Или, по-точно, слава на теб.

— Можеше да бъде и по-лошо. Има едно друго изпълнение, казва се горилограма.

— Това беше достатъчно лошо. Още няколко секунди и събранието щеше да пропадне.

— Видях — каза Робин. — Затова се и намесих.

— Ти ме спаси от унижение — каза Вик. — Може ли да те почерпя едно питие и сандвич? Няма време за истински обяд, за съжаление.

— Сандвич е достатъчно. Благодаря. Мариън се безпокоеше, че няма да й платят, защото не е довършила номера си. Обещах, че ще й компенсираш загубите, ако се наложи.

— А, така значи?

— Да — Робин Пенроуз го изгледа спокойно със сиво-зеленикавите си очи.

— Добре — каза той. — Ще й платя двойно, ако ми каже кой се опита да ми погоди този номер.

— Аз я попитах за това — каза Робин. — Каза, че името на клиента е поверително. Само шефът на агенцията знае. Нямаш ли някого предвид?

— Имам известни подозрения — каза той.

— Брайън Евърторп?

— Именно. Почеркът е негов.

Вик не заведе Робин в „Човека на луната“ нито в „Главата на краля“, където имаше вероятност да срещнат някои от колегите му. Вместо това, отидоха в „Бег О’Нейлс“, доста странна стара кръчма, построена на терен, осеян с отдавна неизползвани шахти и подложен на хронични земни свличания, които бяха изкривили до неузнаваемост линиите на постройката. Вратите и прозорците бяха сменени с ромбоидни, за да паснат на разкривените рамки, а подът бе с такъв стръмен наклон, че се налагаше човек да държи чашата си, за да не се хлъзне по масата.

— Забавно е — каза Робин, като се огледа наоколо, щом седнаха до камината. — Вече се чувствам пияна.

— Какво ще си поръчаш? — попита той.

— Бира, струва ми се, като за такова място. Една малка бира от най-добрата.

— А за ядене?

Тя прегледа менюто.

— „Овчарски пай“.

Той кимна одобрително.

— Тук правят хубав пай по овчарски.

Като отиде да донесе напитките от бара и като се върна, каза:

— Никога не съм черпил жена с наливна бира.

— Значи имаш много скромен житейски опит — каза тя и му се усмихна.

— Напълно си права — каза той, без да отвърне на усмивката й. — Наздраве! — Той отпи голяма глътка от халбата си. — Понякога, като лежа буден през нощта, вместо да броя овце, броя нещата, които никога не съм правил.

— Като например?

— Никога не съм карал ски, нито сърф. Не съм ходил на уроци по музика, нито по чужд език, не съм карал платноходка, не съм яздил кон. Не съм изкачвал планина, не съм опъвал палатка, не съм ловил риба. Никога не съм виждал Ниагара, не съм ходил на Айфеловата кула, нито на пирамидите. Никога не съм … Мога да продължавам още и още. — Без малко щеше да каже „Не съм спал с чужда жена“, но навреме се спря.

— Все още има време.

— Не, вече е много късно. Бива ме само за работа. За нищо друго.

— Е, това не е малко. Да имаш работа, която обичаш и вършиш добре.

— Да, не е малко — съгласи се той, като си мислеше, че в нощните часове това съвсем не изглеждаше достатъчно, но премълча и това.

Настъпи мълчание. Робин почувства необходимост да го наруши.

— Като свърши семестърът, срядата вече няма да бъде същата.

Тревожна камбана заби в главата на Вик.

— Кога ще бъде това?

— Следващата седмица.

— Какво? Великден е още далеч!

— Това е десетседмичен семестър — каза Робин. — Сега е деветата седмица. Няма как, времето изтече.

— Не знам как си оправдавате дългите ваканции — измърмори той, за да прикрие безпокойството си. Макар винаги да бе знаел, че схемата „Силует“ има определен срок, той бе избягвал да мисли кога ще свърши.

— Ваканциите не са време за почивка — каза тя разпалено. — Ти трябва да го знаеш. Занимаваме се с изследвания или ръководим работа на студенти, даваме и консултации.

Сервирането на храната го освободи от задължението да отговори. Робин нагъна с удоволствие баницата си. Вик извади бележника си.

— Значи остава само още една седмица — каза той. — А, тук пише, че следващата сряда съм в командировка до Франкфурт. Бях забравил.

— Е, в такъв случай — каза тя — това е последната седмица. Позволи ми сега да те почерпя едно питие по случая.

— Не, не е последната — каза той. — Трябва да дойдеш с мен във Франкфурт.

— Не мога — каза тя.

— Само за два дни. И една нощ.

— Не, невъзможно. Имам часове в четвъртък.

— Отмени ги. Намери някой да ги вземе.

— Лесно е да се каже, но трудно да се направи — каза тя. — Аз не съм професор, нали знаеш. Аз съм най-нисшият член на колектива.

— Според условията на програмата трябва да ме следваш през цялото време един път седмично. Ако този ден се случи аз да бъда във Франкфурт, значи и ти трябва да бъдеш там.

— Защо ще ходиш?

— Има голяма изложба на машини. Ще се срещна с едни хора, които произвеждат автоматични сърцевици. Мисля да купя един нов, вместо да се мъча с втора употреба. Ще ти бъде интересно. Никакви мръсни заводи. Ще отседнем в модерен хотел. Ще се храним в хубави ресторанти. — Изведнъж въпросът дали Робин ще го придружи или не придоби особена важност и спешност за него. — Там има речни кораби-ресторанти — каза той, за да я съблазни. — На Рейн.

— Не беше ли Майн?

— Майн, де. Никога не съм бил добър по география.

— Кой ще плати моите пътни?

— Не се тревожи за пътните. Ако твоят университет не може да плати, фирмата може.

— Добре, ще видя — каза Робин. — Трябва да помисля.

— Ще накарам Шърли да ти направи резервация днес следобед.

— Не, недей. Почакай.

— Винаги можем да я отменим — каза той.

— Виж, наистина не знам дали ще мога да дойда.

Докато шофираше към дома си, Робин забеляза, че небето все още светлееше. Уличното осветление тъкмо се включваше и върховете на високите метални стълбове светеха в розово, което след малко щеше да стане ярък жълт блясък. За минута-две тази вълшебна светлина придаваше крехка красота на замърсените пътища, бетона и тухлите на Уест Уолсбъри. Обикновено беше доста тъмно, когато се връщаше от „Прингълс“. Но сега беше средата на март. Пролетта наближаваше, макар да не се усещаше още във въздуха. Идваше и великденската ваканция, слава богу. Още една седмица непрекъсната работа — подготовка, лекции, семинари, проверка на есета. Колкото и да беше интересно, трудно се издържаше по-дълго време на това темпо — в лудо препускане от един литературен шедьовър към друг, от една група напрегнати, нетърпеливи, очакващи студенти към друга. Освен това тя гореше от желание по-скоро да се върне към „Домашните ангели и нещастните жени“, която беше изоставила този семестър заради схемата „Силует“. Не че съжаляваше, че се ангажира, особено сега, когато беше към края си. Беше интересен експеримент и й донесе удовлетворението, че е свършила хубава работа по отношение на „връзките с обществеността“. Вик, който в началото беше враждебен и агресивен, само за два месеца стана вежлив и внимателен, определено доволен, че я вижда в завода в сряда сутрин и явно нещастен при мисълта за неизбежния край на схемата „Силует“. За пореден път тя беше доказала, че е ценен кадър. Ако Вик също напишеше доклад, сигурно щеше да я опише в благоприятна светлина.

Робин си позволи самодоволна усмивка, като си спомни как беше изгонила Мариън Ръсел по обяд, колко благодарен беше Вик и колко настойчиво искаше тя да го придружи до Франкфурт. Това можеше да е забавно, помисли си тя. Франкфурт не беше град, който разтупква сърцето, но тя никога не беше ходила там, всъщност не беше излизала от Англия през последните две години, така заета беше — първо да намери работа, после да я задържи. Почувства внезапно желание за пътуване — блъсканицата на летището, чуждия език и чуждите маниери, дрънкането на трамваите, уличните кафенета. Пролетта трябва вече да е дошла във Франкфурт. Но не, невъзможно е. Четвъртък беше натоварен ден, включително две семинарни групи по „Образа на жената в литературата“ — нейните най-важни часове. От опит знаеше, че ще бъде невъзможно да намери друго време за провеждане на занятията, в което всичките й студенти да са свободни — разписанието им беше безкрайно оплетено и непрекъснато се променяше. А никой друг в университета не беше подготвен да я замести, дори и да имаха желание, което беше малко вероятно. Жалко. Можеше да си прекара чудесно.

Робин взе решението. С голямо съжаление тя го подпечата наум и го премести в „папки обработени“, като си повтори да не забрави да звънне на Вик на следващия ден.

Късно вечерта Бейсил я изненада с телефонно обаждане от работата си по време, когато всички си бяха заминали. Звучеше леко пийнал, но само леко.

— Виждала ли си Чарлз напоследък? — попита той.

— Не, не съм — каза тя. — Защо?

— Да не сте се скарали?

— Не, разбира се, че не. Просто не е идвал скоро. Първо имаше настинка или поне си мислеше, че има, после аз се разболях … накъде биеш, Бейсил?

— Знаеш ли, че той се среща с Деби?

— Среща се с нея?

— Да. Ясно ти е какво значи това, нали?

— Знаех само, че иска да я види как работи.

— Е, свършил е доста повече. Прекарал е нощта с нея.

— Искаш да кажеш, че е останал в дома й?

— Да.

— И какво? Сигурно я е завел на вечеря, изпуснал е последния влак и тя го е настанила за една нощ.

— Точно това казва Деби.

— Тогава какво?

— Не ти ли се струва подозрително?

— Разбира се, че не. — Единственото нещо, което леко я безпокоеше в тази история, беше, че Чарлз не й беше казал нищо по телефона, но тя не го призна пред Бейсил.

— Тогава ще ти кажа, че това се е случило два пъти.

— Два пъти?

— Да, единият път миналата седмица и отново — снощи. Да изпуснеш един път влака — това се случва, но два пъти вече е подозрително, не мислиш ли?

— А откъде знаеш всичко това, Бейсил? Мислех, че не се срещаш с Деби в средата на седмицата?

— Миналия вторник й позвъних в десет вечерта и Чарлз вдигна телефона. А снощи ги проследих.

— Какво?

— Знаех, че пак е дошъл в града, уж да изследва неговите си глупости. След работа ги проследих. Първо отидоха в един бар, после ги видях как влизат в дома на Деби. Изчаках, докато светлините угаснаха. Последно угасна лампата в спалнята на Деби.

— И какво, това си е нормално.

— Не съвсем. Ако той беше легнал в стаята за гости …

— Бейсил, ти се вманиачваш.

— Дори маниаците имат неверни любовници.

— Сигурна съм, че има някакво съвсем просто обяснение. Ще попитам Чарлз, ние ще се видим този уикенд.

— Дано да се видите.

— Защо?

— Деби твърди, че ще ходи при родителите си за уикенда. Вече взех да се чудя какво толкова намирате вие жените в този Чарлз. На мен ми изглежда безчувствен.

— Нямам желание да обсъждам прелестите на Чарлз с теб, Бейсил — каза Робин и затвори.

Малко след това се обади Чарлз.

— Скъпа — каза той, — имаш ли нещо против да не дойда този уикенд?

— Защо? — каза Робин. За нейна изненада и безпокойство тя усети, че леко трепери.

— Искам да довърша моята статия за борсата. Един приятел, който работи за „Марксизма днес“ е много заинтересуван.

— Няма да ходиш на гости при родителите на Деби, нали?

Настъпи кратко, стъписано мълчание.

— Защо пък трябва да правя това? — каза Чарлз.

— Бейсил ми се обади — каза Робин. — Каза ми, че си оставал през нощта с Деби. Два пъти.

— Три пъти по-точно — спокойно каза Чарлз. — Има ли някаква причина за безпокойство?

— Не, разбира се, че не. Просто се чудех защо не го спомена досега.

— Не ми изглеждаше важно.

— Разбирам.

— Да ти кажа истината, Робин, мислех, че малко ревнуваш от Деби и не виждах смисъл да усилвам враждебността ти.

— Защо ще ревнувам от нея?

— Заради парите, които изкарва.

— Не ме интересува колко пари изкарва — каза хладно Робин.

— Тя ми беше изключително полезна за тази статия. Затова оставах при нея — да говорим на спокойствие. Иначе е невъзможно, докато работи — в стаята на брокерите е лудница. Невероятна лудница.

— Значи не си спал с нея?

Още една напрегната пауза.

— Не в техническия смисъл на думата.

— Какво искаш да кажеш с това „не в техническия смисъл“?

— Ами, направих й масаж.

— Направи й масаж? — Жива и неприятна картина се представи в съзнанието на Робин, как слабото, голо тяло на Деби се извива от удоволствие под мазните пръсти на Чарлз.

— Да. Тя е много напрегната. Такава й е работата, разбираш ли, непрекъснат стрес … Страда от мигрена …

Докато Чарлз описваше симптомите на Деби, Робин бързо прехвърли наум различни въпроси от казуистичен род. Например, представлява ли масажът, масаж като техния, изневяра, ако се приложи към трета страна? Може ли изобщо да се говори за невярност между нея и Чарлз?

— Всъщност, няма нужда от всичките тези подробности — каза тя, като прекъсна по средата на едно изречение. — Исках само да уточня основните неща. Нашата връзка е отворена, нищо не ни обвързва, откакто се преместих в Рамидж.

— И аз това си мислех — каза Чарлз. — Радвам се да чуя потвърждение от теб.

— Но Бейсил не вижда нещата по този начин.

— Не се тревожи за Бейсил. Деби ще се занимае с него. Мисля, че вече не може да го търпи. Той постоянно й се бърка в живота. Предполагам, че използва мен, за да му покаже, че има нужда от лична свобода.

— И ти нямаш нищо против да те използва?

— Е, и аз я използвам в известен смисъл. За моите изследвания. Как вървят нещата при теб?

— Чудесно. Заминавам за Франкфурт следващата седмица. — Тя изрече това, без да се замисли, сякаш мисълта изведнъж избуя неустоимо в главата й.

— Наистина ли? Как така?

— По схемата „Силует“. Вик Уилкокс отива на търговски панаир в сряда, така че трябва да замина с него.

— Е, сигурно ще е забавно.

— Да, и аз така мисля.

— За колко време ще отседнеш?

— Само за една нощ. В модерен хотел, както казва Вик.

— Да дойда все пак да се видим през уикенда?

— Не, няма нужда.

— Добре. Нали не се сърдиш за нищо?

— Разбира се, че не. — Смехът й прозвуча някак остро. — Ще ти се обадя.

— Хубаво — В гласа му се усети облекчение. — Ами тогава, приятно прекарване във Франкфурт.

— Благодаря.

— А кой ще вземе часовете ти, докато те няма?

— Ще поискам съвет от Суолоу — каза тя. — В края на краищата тази програма беше негова идея.

На следващата сутрин, след лекцията си в десет часа, Робин почука на вратата на Филип Суолоу и го попита дали може да й отдели няколко минути.

— Да, заповядай — каза той. В ръцете си държеше дебела папка с документи на циклостил, а лицето му имаше измъчен вид. — Случайно да знаеш какво означава „виремент“?

— Боя се, че не. Какъв е контекстът?

— Доклад за средствата, отпуснати за следващото събрание на деканите и завеждащите катедра, чуй това: „Понастоящем на всяка катедра се отпускат средства за различните разходни пера без възможност за виремент“.

Робин поклати глава.

— Нямам си на идея. Никъде не съм я срещала досега.

— И аз не бях, преди да започнат съкращенията. Точно тогава взе да се появява по всякакъв род документи — доклади на комисии и на работни групи, циркуляри за стипендии и субсидии. Зам-ректорът много обича да я използва. Но аз още не знам какво означава. Няма я в краткия оксфордски речник. Няма я и в никой от моите речници.

— Странно наистина — каза Робин. — защо не попитате някой, който знае? Този, който е написал настоящия доклад например.

— Онзи Бърсър ли? Не мога да го попитам. Месеци наред участвам в комисии с него и най-сериозно обсъждаме „виремент“-а. Как сега да призная, че си нямам и понятие какво означава?

— Може би никой не знае какво означава, но всеки се страхува да си признае — предположи Робин. — Може да е дума, измислена от правителството, за да тероризира университетите.

— Определено звучи неприятно — каза Филип Суолоу. — Виремент. — Той се втренчи с нещастен поглед в документа.

— Причината, поради която исках да се срещнем … — опита се да му напомни Робин.

— А, да, извинявам се — каза Филип Суолоу, отклонявайки вниманието си от мистериозната дума.

— Става дума за схемата „Силует“ — каза тя. — Г-н Уилкокс, на когото съм силует, заминава за Франкфурт по работа следващата сряда и смята, че трябва да отида с него.

— Да, знам — каза Суолоу. — Той се обади по телефона тази сутрин.

— Обадил се е? — Робин се помъчи да скрие изненадата си.

— Да. Уговорихме се университетът да плати половината разходи, а фирмата — другата половина.

— Значи мога да замина?

— Той много настояваше. Изглежда възприема условията на схемата съвсем буквално.

— А кой ще поеме часовете ми в четвъртък? — каза Робин.

— О, немската кухня е доста тежка — каза Филип Суолоу. — Свинско, кюфтета и кисело зеле, такива неща.

— Не, часовете, които ще пропусна — каза Робин по-силно. — Какво да правя с тях? Не ми се иска да останат невзети.

— Разбира се — каза Суолоу доста рязко, сякаш тя беше виновна за недоразумението. — Прегледах графика ти. Имаш доста часове, нали така?

— Да, така е — каза Робин, доволна, че той е забелязал.

— Ще размениш лекцията си в десет часа с една друга, която Боб Бъсби смяташе да изнася следващия семестър по същата дисциплина. А аз ще помоля Рупърт Сътклиф да вземе консултацията ти с третокурсниците в три … — Робин кимна, като се чудеше кой ще бъде по-изненадан от тази новина — Сътклиф или студентите. — Най-трудно е с твоите семинари за „Образа на жената в литературата“ в дванадесет и в два — каза Суолоу. — Струва ми се, че има само един член на колектива свободен по това време. Аз.

— О! — каза Робин.

— Впрочем, каква е темата?

— Женското тяло в съвременната женска поезия.

— А-а, боя се, че не съм достатъчно подготвен за това.

— Студентите трябва да са написали доклади — каза Робин.

— Добре тогава, нямам нищо против просто да насочвам дискусиите, ако това би …

— Би било чудесно — каза Робин. — Много ви благодаря.

Суолоу я изпрати до вратата.

— Франкфурт — каза той с копнеж, — ходил съм там на конференция.