Добра работа

1

Може би беше неизбежно Вик Уилкокс и Робин Пенроуз да се окажат заедно в леглото във Франкфурт, макар че нито единият, нито другият потегли от Рамидж с такова намерение. Вик съзнаваше само, че се нуждае от компанията на Робин и иска да я почерпи. Робин съзнаваше само, че иска да бъде почерпена и да се измъкне от рутинното си съществуване поне за малко. Но подсъзнателно други мотиви се разиграваха. Растящият интерес на Вик към Робин преливаше ръба на пълната зрелост и преминаваше в сляпо увлечение. Спокойното приемане на връзката между Чарлз и Деби от страна на Робин прикриваше наранена гордост и тя беше готова да отстоява собствената си еротична независимост. Пътуването до чуждата държава, далече от очите на приятели и семейство осигуряваше идеалното алиби, а луксозният хотел — идеалната обстановка за една кратка авантюра, чийто час беше дошъл. Едва ли бяха необходими вълненията около преговорите с Алтенхофер, опиянението от шампанското и пристрастието на хотелския ди-джей към Дженифър Ръш. Както самата Робин би казала, събитията бяха предопределени.

Вик взе Робин от дома й в 6:30 и подкара бързо през спящото предградие към летището, а тя тихо седеше до него, все още полузаспала. Докато паркираше колата, тя пи чаша кафе и започна да се съвзема. За нея това беше първо идване на местното летище. Чисто новият терминал я впечатли: блестящи стоманени и фибростъклени плоскости, висок сводест таван, електронно табло за заминаващи към половината столици на Европа. Построено (както я информира Вик) с помощ от ЕС, то приличаше на интерфейс между мръсния, унил пейзаж на Средна Англия и по-уверения, широк свят. Широкоплещести бизнесмени с пътни чанти и тъмно-червени кожени куфарчета с дигитални ключалки, небрежно се регистрираха за полетите си до Цюрих, Брюксел, Париж, Милано, сякаш все това правеха всеки делничен ден.

— Пушачи или непушачи? — попита служителят Вик, който се поколеба и погледна към Робин.

— Нямам претенции — каза тя сговорчиво.

— Непушачи — реши той. — Мога да мина и без цигара за час и половина.

Само час и половина! Значи, ако човек има пари, може да стане в шест и да бъде в Германия за закуска. Доста пари трябваха, обаче — тя крадешком погледна билета си и се ужаси като видя, че струва двеста и осемдесет паунда. Включваше и закуска, разбира се. Пътуваха в клубна класа и услужливи стюардеси им сервираха компот от кайсии и круши, бъркани яйца и шунка, хлебчета, кроасани и кафе, а също и мармалад в миниатюрни бурканчета. Робин, чиито редки полети бяха винаги по най-евтината тарифа и обикновено мястото й се падаше до тоалетните в най-задната част на самолета, където се мъчеше да яде безвкусни каши с колене, опрели в брадичката й, сега се наслаждаваше на високото качество на обслужването.

— Вие, бизнесмените, знаете как да си угаждате — каза тя.

— Ами, заслужаваме си го — каза той с широка усмивка. — Страната зависи от нас.

— Брат ми Бейсил смята, че страната зависи от търговските банкери.

— Не ми говори за Ситито — каза Вик. — Там се интересуват само от бързи печалби. Те предпочитат да правят пари от чуждите пазари, отколкото да инвестират в британски фирми. Затова нашите лихви са толкова високи. Машината, която ми трябва, ще се откупи след цели три години.

— Никога не съм разбирала от акции и бонове — каза Робин. — А след като говорих с Бейсил, не ми се и ще.

— Всичко е хартия — каза Вик. — Местене на хартийки насам-натам. Докато ние произвеждаме неща, които не са съществували преди.

Самолетът смени курса си и слънчева светлина заля кабината. Беше ясно, чисто утро. Робин погледна през илюминатора и видя как Англия бавно се плъзгаше под тях — големи и малки градове с улици като чертежи на електрически схеми, пръснати сред мозайка от миниатюрни полета, свързани с тънките мрежи на железопътни линии и магистрали. Трудно можеше да си представи човек на тази височина всичкия шум и движение там долу. Заводи, магазини, служби, училища в началото на един работен ден. Хората, натъпкани по автобуси и влакове в часа-пик, седнали на воланите на колите си в улични задръствания, миещи прибори от закуска в кухните на къщите си. Всеки от тях обитаващ своя малък свят, без да се замисля как той се вписва в общата картина. Домакинята, включваща електрическия чайник, за да направи още една чаша чай, дори не помисля за невъобразимия комплекс от операции, които правеха това просто действие възможно: построяването и поддържането на електростанцията, която произвеждаше електрическия ток, копаенето на въглища или изпомпването на нефт за захранване на генераторите, полагането на километри кабел за пренасяне на този ток до къщата й, добиването, топенето и обработването на руда или боксит до получаване на стоманени или алуминиеви листи, нарязването, пресоването и заваряването на метала, докато се създадат тялото, чучура и дръжката на чайника, сглобяването на тези части с многобройни други елементи — макари, винтове, болтове, гайки, нитове, жици, пружини, гумена изолация, пластмасова декорация; после идваше пакетирането на чайника, рекламирането на чайника, отправяне на чайника към пласмент на едро или дребно, транспортиране на чайника към складове и магазини, калкулиране на цената му и разпределяне на данък добавена стойност между стотиците хора и институции, ангажирани в производството и разпространението му. Домакинята не се замисляше за това, докато включваше чайника. Не се беше замисляла и Робин до този момент и едва ли щеше да се замисли, ако не беше срещнала Вик Уилкокс. Какво да прави с тази мисъл, беше друг въпрос. Трудно можеше да реши дали системата, която произвеждаше чайника, беше чудо на човешката изобретателност и сътрудничество или загуба на ресурси — човешки и природни. Щяха ли всички да бъдат по-доволни, ако варяха вода в котле, провисено над запален огън? Или удобството да се правят такива неща с натискане на един бутон наистина освобождава хората, и по-специално жените, от досадната работа и им дава възможност да станат литературни критици? Една фраза от „Трудни времена“, която цитираше с известна ирония, но напоследък намираше все по-вярна, се мярна в главата й: „Всичко е бъркотия“. Тя се отказа от главоблъсканицата и прие още една чаша кафе от стюардесата.

Междувременно Вик се беше замислил по въпроса, че седи до най-красивата жена в самолета, в това число и стюардесите. Робин го беше изненадала, като се появи на вратата на дома си облечена, както никога досега — в ушит по поръчка костюм от две части с шапчица от същия мек, маслиненозелен плат, който подчертаваше медните й къдрици и подсилваше цвета на сиво-зелените й очи. „Изглеждаш страхотно!“, искрено каза той. Тя му се усмихна и, подтискайки прозявка, каза: „Благодаря. Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.

Но каква беше нейната роля? Останалите пътници в самолета очевидно бяха наясно със себе си. Бизнесмени като него, много от тях на път за същия панаир. Като минаваше с нея през залата за отпътуващи, той забеляза разбиращите им, одобрителни погледи към Робин. Тя беше приятелката, любовницата, кукличката, секс-парченцето, сладураната, маскирана като негова секретарка или личен асистент, пътуваща за Франкфурт на разноски на фирмата — добра работа си свършил, хубаво си се уредил, щастливецо! И германците сигурно щяха да си помислят същото.

— Как ли да обясня на германците? — каза той. — Не мога всеки път да разправям цялата тази безсмислица за схемата „Силует“, щом се наложи да те представя. Не ми се вярва да разберат за какво въобще става дума.

— Аз ще им обясня — каза тя. — Аз знам немски.

— А, не може да бъде!

— Ja, bestimmt. Ich habe seit vier Jahren in der Schule die Deutsche Sprache studiert.

— Какво значи това?

— „Да, разбира се. Учила съм четири години немски в училище“.

Вик я зяпна удивен.

— Да можех и аз така! — каза той. — Guten Tag и Auf Wiedersehen е горе-долу целият ми запас от немски думи.

— Ще ти бъда преводачка, значи.

— А, те всички говорят английски … Всъщност — каза той, осенен от внезапно хрумване, — може би ще е по-добре да не показваш, че знаеш немски, като се срещнем с хората от Алтенхофер.

— Защо?

— Имал съм бизнес сделки с Краутс и преди. Понякога си говорят на немски помежду си по време на срещата. Иска ми се да разбера какво си казват.

— Добре — каза Робин. — Но как ще им обясниш какво правя там?

— Ще кажа, че си личният ми асистент — каза Вик.

От Алтенхофер бяха изпратили кола да ги посрещне на летището. Шофьорът стоеше на изхода откъм митницата и държеше картонена табелка с името „Г-н Уилкокс“.

— Мм, постарали са се — каза Вик, като го видя.

— За каква сума е сделката? — попита Робин.

— Надявам се да мога да купя машината за сто и петдесет хиляди паунда. Guten Tag — каза той на шофьора. — Ich bin Herr Wilcox.

— Оттук, господине, моля — каза мъжът, като вземаше чантите им.

— Виждаш ли? — тихичко каза Вик — Даже простите шофьори говорят добър английски.

Шофьорът кимна одобрително, когато Вик назова името на хотела им. Той се намираше извън града, защото в централния хотел, резервиран първоначално, се оказа невъзможно да се намери допълнителна стая за Робин.

— Този хотел трябва да е доста комфортен — каза Вик. — Достатъчно скъп е.

В действителност се оказа най-луксозният хотел, в който Робин някога беше влизала като гост, макар че обстановката напомняше по-скоро кънтри клуб: естествено дърво, голи декоративни тухли и всякакъв вид съоръжения за отдих и поддържане на тялото — козметичен салон, гимнастически салон, сауна, стая за игри и плувен басейн.

— Schwimmbad! — възкликна Робин, като зърна упътващата табела. — Ако знаех, щях да си взема банския.

— Можеш да си купиш — каза Вик. — Ей-там има магазин.

— Какво, само за едно къпане?

— Защо не? Ще го използваш и след това, нали?

Докато Вик се занимаваше с регистрацията, тя се поразходи до спортния бутик от другата страна на фоайето и разгледа изложените бански. Колкото по-оскъдни бяха, толкова по-скъпо се продаваха.

— Прекалено са скъпи — каза тя, като се върна на рецепцията.

— Позволи ми да ти подаря един — каза той.

— Не, благодаря. Искам да видя стаята си. Сигурно е огромна.

Наистина беше. Монолитно легло, неимоверно голямо бюро, покрито с кожа, стъклена масичка, телевизор, барче и обширна гардеробна, в която скромния й багаж се губеше. Тя си щипна от гроздето, поставено в купа с плодове на масичката. Включи радиото от бутона край леглото и стаята се изпълни с музика на Шуберт, натисна друг бутон и дантелените завеси, задвижвани от електромеханизъм, с леко бръмчене се разтвориха, разкривайки като на киноекран извънградски пейзаж и едно изкуствено езеро. Банята, с блестящи тръби и кранове, имаше две мивки, направени от нещо, което убедително приличаше на мрамор, и беше снабдена с много повече хавлиени кърпи от най-различен размер, отколкото й трябваха. Зад вратата бяха закачени две хавлиени роби в полиетиленови калъфи. Шуберт се чуваше и в банята през допълнителна тонколона. Това беше единственият звук в стаята — двойното остъкляване, дебелите килими и тежката дървена врата абсорбираха всички шумове от външния свят. Две седмици тук ми стигат, помисли си тя, за да довърша „Домашните ангели и нещастните жени“.

Шофьорът ги чакаше, за да ги откара в центъра на града. Седнала на задната седалка на бързия, тих Мерцедес, на Робин й направи впечатление контрастът между улиците на Франкфурт и техния еквивалент в бедния, стар Рамидж. Тук всичко беше чисто, спретнато, прясно боядисано и гладко полирано. Нямаше изхвърлени кофички от сладолед, смачкани картонени опаковки от пържени картофи, стъпкани кутии от бира, найлонови торбички от хамбургери, картонени чаши, натъпкани в улуците. Тротоарът изглеждаше току-що измит, пешеходците — току-що изкъпани. Фасадите на магазините бяха лъскави и стилни.

— Е, така е, да, след войната те трябваше да застрояват всичко наново — каза Вик, когато тя сподели впечатлението си с него. — Ние Франкфурт го бяхме изравнили със земята.

— И центърът на Рамидж беше изравнен със земята — каза Робин.

— Не от бомбардировки.

— О, не, от строители. Но те не го застроиха като тук, нали?

— Не можеха да си го позволят. Ние спечелихме войната, но загубихме мира, както се казва.

— Защо така?

Вик се замисли за момент.

— Бяхме прекалено алчни и прекалено мързеливи — каза той. — През петдесетте и шейсетте, когато можехме да продадем нещо, използвахме остарели машини и давахме на профсъюзите всичко, което искаха, докато швабите инвестираха в нови технологии и сключваха разумни трудови договори. Когато времената станаха по-трудни, им се възвърна. Те мислят, че са в рецесия, но това е нищо в сравнение с нашето положение.

Това беше необичайно критична оценка на британската индустрия от страна на Вик.

— Не казваше ли, че проблемът е, дето купуваме много вносни стоки? — каза тя.

— И това. Къде е ушит костюмът ти, между другото?

— Нямам си на идея. — Тя погледна етикета от вътрешната страна на наметалото и се засмя: — Западна Германия!

— Видя ли?

— Но костюмът е хубав, ти самият го каза. Впрочем, нямаш право да говориш. Аз похарчих осемдесет и пет паунда за него, а ти се каниш да похарчиш сто и петдесет хиляди за немска машина.

— Това е друго.

— Не, не е. Защо не купиш британска?

— Защото у нас не се произвеждат такива — каза Вик. — Това е още една причина да изгубим мира.

Изложбеният център, в който се помещаваше панаирът, беше нещо като летище без самолети — огромен комплекс от просторни халета на няколко нива, свързани с дълги пешеходни пътеки и ескалатори, с множество барове и кафенета. Те се регистрираха в приемното фоайе. Робин вписа в бланката: „Прингъл & Синове“ под „Фирма“, а под „Длъжност“ — „персонален асистент на управителния директор“ и получи табелка с фалшивите си данни.

Вик се мръщеше над плана на изложението.

— Трябва да минем през КДКП — компютърен дизайн и компютърно производство.

Робин се помъчи да запамети информацията, за да я използва в бъдеще — възнамеряваше да напълни доклада си за СХФРУГИ с акроними.

Те преминаха през една задушна, пълна с хора зала, където бръмчаха компютри и принтери, поставени върху щандовете така близо един до друг, както и самите павилиони на изложението, и влязоха в по-просторна, с повече въздух зала, където бяха изложени големите машини, някои от тях в симулиран работен режим. Колела се въртяха, колянови валове се движеха, намаслени бутала се хлъзгаха нагоре-надолу, навън-навътре, конвейерни ленти се носеха в кръг, но нищо всъщност не се произвеждаше. Машините бяха без мирис, ярко боядисани и идеално полирани. Всичко тук беше напълно различно от смрадта, мръсотията, жегата и шума на истинския завод. Повече приличаше на магазин с движещи се играчки за възрастни. Голям брой мъже се тълпяха около масивните машини, приклякаха и се навеждаха или надничаха навътре да огледат по-добре сложните им механизми. Робин не забеляза почти никакви жени наоколо, с изключение на професионалните момичета-модели, които раздаваха листовки и брошури. Те бяха облечени с прилепнали по телата им спортни костюми от ликра, а на силно гримираните им лица сияеха фиксирани усмивки, сякаш и те бяха излети от автоматичните сърцевици на Алтенхофер.

Директорът по пласмента на Алтенхофер — хер Винклер, и техническият му асистент — д-р Пач топло приветстваха Вик и Робин пред павилиона на компанията и ги въведоха в застлан с килим вътрешен кабинет за кратък отдих и ободряване. Предложиха им шампанско, кафе и портокалов сок.

— За мен кафе — каза Вик. — Ще оставя шампанското за по-късно.

Хер Винклер, представителен мъж с малки стъпала в перфектни обувки и пружинираща танцова стъпка, се усмихна:

— Вие разбира се искате да запазите мисълта си ясна. Но вашият асистент …?

— О, тя може да пие колкото пожелае — каза Вик нехайно, сякаш държеше да подчертае, че нейното присъствие е чисто декоративно. Той вече й беше отнел докторантурата, представяйки я на германците като „мис Пенроуз“. С фалшивата си табелка на ревера Робин почувства, че няма друг избор, освен да играе ролята, която й се полага и да се забавлява.

— Чистото шампанско бързо ме хваща — превзето се усмихна тя. — Мисля, че е по-добре да го смеся с портокалов сок.

— А, да, Бък Фис, нали? — каза хер Винклер.

— Искате да кажете Бъкс Фис — каза тя, завинаги преподавател, дори и под прикритие. — За разлика от Бък Хаус, там, където живее кралицата.

— Бъкс Фис, Бък Хаус, трябва да запомня това — каза хер Винклер и направи няколко валсови стъпки около масичката. — Хенрих! Чаша Бъкс Фис за дамата! И кафе за мистър Уилкокс, който желае да купи една от нашите прекрасни машини.

— Ако се разберем за цената — каза Вик.

— Ха-ха! Разбира се — засмя се Винклер.

Д-р Пач — висок, мрачен мъж с черна брада, внимателно наля от портокаловия сок и искрящото вино в чаша за шампанско, като я държеше на нивото на очите си, сякаш е лабораторна стъкленица. Винклер я взе от него и я поднесе на Робин с елегантен жест. При това направи лек поклон и леко удари токовете си.

— Информиран съм, че вашият шеф, мис Пенроуз, е капризен клиент.

— Кой ви каза това? — попита Вик.

— Моето разузнаване — каза д-р Винклер и весело се засмя. — В днешно време без шпионаж в бизнеса не може, нали така? — Желаете ли сметана в кафето си, мистър Уилкокс?

— Не, благодаря, само захар. Бих искал да разгледам машината, която предлагате, по-отблизо.

— Разбира се, разбира се. Д-р Пач ще ви обясни всичко. После вие и аз ще обсъдим цената — нещо много по-сложно.

Следващият час мина доста монотонно за Робин, затова не й беше трудно да изиграе неразбиращо безучастие. Те отидоха в изложбеното хале и разгледаха огромната машина за отливки в процес на привидно изпълнение на задача. Д-р Пач обясни с подробности операционните й възможности на отличен английски и Вик изглеждаше впечатлен. Когато обаче се върнаха обратно в павилиона, за да обсъдят условията за покупка, разликата между исканата цена и лимита на Вик се оказа огромна. Винклер предложи да се оттеглят за обяд, изведе ги от изложбения център и след като пресякоха улицата, се озоваха в хотел-небостъргач, където луксът направо се набиваше на очи. Там ги очакваше резервирана маса. Тя беше в един от онези ресторанти, в които първата работа на сервитьорите беше да разчистят масата от перфектно наредените на нея прибори и да ги заменят с нови, още по-изискано и сложно подредени. Робин прие услугите на д-р Винклер като преводач при разчитането на немското меню, като за компенсация си избра най-скъпите ястия — пушена сьомга и месо от сърна. Виното беше превъзходно. Разговорът беше лек и касаеше разликите между Англия и Германия. Робин избягваше да прави каквото и да е съмнително впечатление за наличие на интелигентност, като за всяко свое мнение казваше, че е прочетено във вестник. С привършването на обяда разговорът отново се насочи към бизнес-темата.

— Машината е чудесна — каза Вик, като запали пура, докато отпиваше от кафето с коняк. — Точно такава ми трябва. Проблемът е, че вие искате сто и седемдесет хиляди паунда за нея, а аз съм упълномощен да платя сто и петдесет.

Д-р Винклер се усмихна с едва доловимо отчаяние.

— Може да уредим известна търговска отстъпка.

— В какъв размер?

— Два процента.

Вик поклати глава.

— Не си струва да говорим. — Той погледна часовника си. — Имам друга среща днес следобед.

— Да, разбира се — каза унило Винклер. Той кимна към сервитьора за сметката. Вик се извини и отиде до „гардеробната“. Винклер и Пач размениха няколко думи на немски, които Робин чу, като същевременно пиха по още едно кафе и хапнаха шоколадови трюфели. Малко след това тя се изправи и с жест на притеснение попита за пътя към дамската тоалетна. Постоя отпред, докато Вик се появи от съседната врата с надпис „Herren“.

— Готови са да приемат твоята цена — каза тя.

Лицето му светна.

— Така ли? Това е страхотно!

— Но има някаква уловка, струва ми се. Пач каза: „Не можем да го направим с …“ счу ми се нещо като „семе“, мисля, че говореше за някаква „система“, а Винклер каза: — „Добре, той не уточни дали със … това … или без него“.

Вик се намръщи и прокара пръсти през косата си.

— Хитри негодници. Опитват се да ми пробутат електромеханична контролна система.

— Какво?

— Машината, която видяхме тази сутрин, имаше вградена контролна система на Сименс6 с диагностични табла за установяване на дефекти. По-старият вид са електромеханични — целите в ключове и релета и без диагностични устройства. Изобщо не са надеждни. Системата на Сименс струва тези двадесет хиляди паунда, за които се пазарихме. Добра работа свърши, Робин! — докато говореха, Вик се придвижваше бавно към ресторанта.

— Почакай ме — каза Робин. — Не искам да изпусна нищо, но и аз трябва да отида до тоалетната.

Когато се върнаха в ресторанта, Робин си помисли, че дългото им отсъствие може да се стори подозрително на Винклер и Пач, но Вик беше подготвил оправдание — разговарял с шефа си в Англия.

— Няма начин, съжалявам. Таванът остава сто и петдесет хиляди паунда.

— Ние обсъдихме въпроса — каза Винклер с любезна усмивка. — В крайна сметка, мислим, че можем да отговорим на изискванията ви за тази сума.

— Това вече е разговор — каза Вик.

— Отлично! — Винклер се засмя широко. — Хайде да пийнем по още един коняк. — Той махна към сервитьора.

— Ще ви изпратя писмо, веднага щом се върна — каза Вик. — Само нека уточним някои неща по сделката. — Той извади тефтерче от вътрешния си джоб и го прелисти с навлажнен пръст, докато стигна до определена страница. — Машината е 22 EX, нали?

— Точно така.

— С вградена контролна система на Сименс.

Усмивката на хер Винклер помръкна.

— Не мисля, че сме се договаряли за това.

— Но моделът от изложбата е с такава система.

— Възможно е — каза Винклер, като сви рамене. — Нашите машини се произвеждат с различни контролни системи.

— 22 EX се предлага и с електромеханичното управление на Клугерман — каза д-р Пач. — Точно него имахме предвид за тази цена.

— Тогава сделката няма да стане — каза Вик, затвори тефтерчето си и го прибра. — Интересувам се само от системата на Сименс.

Сервитьорът дойде до масата им. Винклер го отпъди раздразнено. Вик се изправи и сложи ръка на стола на Робин зад гърба й. — Може би не трябва да губим повече времето ви, мистър Винклер.

— Благодаря за чудесния обяд — каза Робин и се изправи с отсъстваща усмивка, която прикриваше триумфа й.

— Един момент, мистър Уилкокс. Седнете, моля — каза Винклер. — Бихте ли само ни извинили за момент, трябва да поговоря с колегата.

Винклер и Пач се отправиха в посока към гардеробната, потънали в разговор. Стъпката на първия беше загубила пъргавостта си и той се блъсна в един от сервитьорите между масите.

— Е? — каза Робин.

— Като че ли ще отстъпят — каза Вик. — Винклер смяташе, че работата му е в кърпа вързана. Той не може да понесе мисълта нещата да се изплъзнат от контрола му в последния момент.

След пет минути германците се върнаха. Пач беше навъсен, но Винклер се усмихваше бодро.

— Сто петдесет и пет хиляди паунда — каза той, — с вградена система на Сименс. Това е окончателната ни оферта.

Вик пак извади тефтерчето.

— Да не правим повече грешки — каза той. — Това е 22 EX с вградена система на Сименс за сто петдесет и пет хиляди, платими в английски лири-стерлинги на етапи съгласно вашата предварителна оферта: двадесет и пет процента при поръчване, петдесет процента при доставяне, петнадесет процента при инсталиране от ваши инженери и десет процента след два месеца задоволителна работа. Така ли е?

— Точно.

— Бихте ли ми дали последната си оферта в писмен вид още днес?

— Днес следобед ще бъде донесена в хотела ви.

— Това е, мистър Винклер — каза Вик. — Все ще намеря отнякъде още пет хиляди. — Той стисна ръката на Винклер.

— Не съм бил зле информиран за вас, мистър Уилкокс — каза Винклер с поизморена усмивка.

Всички си стиснаха ръцете отново на раздяла във фоайето на хотела.

— Довиждане, мис Пенроуз — каза Винклер. — Приятно прекарване във Франкфурт.

— Auf Wiedersehn, Herr Winkler — отговори тя. — Ich w(rde mich freuen wenn der Rest meines Besuches so erfreulich wird wie dieses k(stliche Mittagessen.

Той я изгледа смаяно: — Не знаех, че говорите немски.

— Не сте ме питали — каза тя със сладка усмивка.

— Е, довиждане — каза Вик и хвана Робин за ръка. — Ще получите писмо следващата седмица. После техническият персонал ще установи връзка. — Той бързо я поведе към въртящата се врата. — Какво им каза? — попита тихо той.

— Казах, че ще бъда щастлива, ако останалата част от престоя ми е така приятна, както превъзходния обяд.

— Бива си те — каза той, като се обърна, за да не би германците да забележат засмяното му лице. Когато вратата ги пренесе със завъртане до външната страна, Вик размаха триумфално юмрук като футболист, който е вкарал гол. — Разказахме им играта на тия педали! — извика той. — Сто петдесет и пет хиляди, направо супер!

— Шт! Ще те чуят.

— Не могат да се отметнат вече. Какво искаш да правим сега?

— Нямаш ли още една среща?

— Не, аз я измислих, за да си съберат малко мислите. Нямам повече срещи до утре. Можем да отидем да разгледаме Стария град, ако искаш — той е фалшификат, да ти кажа. Или да отидем на реката. Каквото си пожелаеш. Заслужаваш го.

— Заваля — отбеляза Робин.

Той протегна ръка и погледна към небето: — Да, вярно.

— Няма да е много приятно да се разхождаме из дъжда. Мисля да си купя един бански костюм, да се върнем в онзи хубав хотел и да вземем да се изкъпем.

— Добра идея. Виждам едно такси ей-там.

И така, те се върнаха в хотела с такси, Робин си избра цял бански в синьо и зелено от спортния бутик и позволи на Вик да го плати. Той самият също си купи бански гащета. Не че беше голям любител на такъв вид упражнения, но нямаше намерение да изпусне Робин извън полезрението си за по-дълго време от необходимото за обличане на банския.

От години не си беше купувал такъв артикул — междувременно или той беше наедрял, или банските бяха станали по-малки. Появата на Робин на излизане от съблекалнята разреши догадките му в полза на второто. Заострените й зърна ясно се очертаваха под плътно прилепналата лъскава тъкан, а долната част на банския беше изрязана така високо, че златисто-червеникавите й косъмчета се показваха. Той щеше да изпитва много по-голямо удоволствие от всичко това, ако не го притесняваше усещането за собствените му гениталии, издути като тежък грозд в банския му.

Целият басейн беше техен, с изключение на две дечица, които се плискаха в плиткото на далечния край. Робин навлезе грациозно във водата и започна да плува равномерен кроул напред и назад по дължината на басейна. Както можеше да се очаква, тя се оказа добра плувкиня. Той скочи изведнъж, стиснал носа си и заплува след нея бруст. Когато тя му предложи да се състезават, той поиска преднина заради по-бавния си стил, и все пак беше победен с лекота. Той я гледаше как излиза от басейна — водата, стичаща се по дългите й бели бедра, и тя, напразно мъчеща се да напъха с палци дупето си под оскъдния бански. Тя застана на края на трамплина за скачане, отскочи веднъж, два пъти и направи салто с мощен плясък. Показа се на повърхността със смях и пръхтене:

— Не стана добре! — и се изтегли на ръце, за да опита пак.

Вик стоеше във водата и я гледаше запленен.

В единия край на басейна имаше джакузи — запенен водовъртеж от топла вода, която нежно масажира мускулите до състояние на блажена релаксация. Те седнаха в него, потънали до шия и се загледаха един в друг като герои от анимационен филм в казан на канибали.

— За пръв път опитвам джакузи — каза Вик. — Това е магия.

— Можеш да отметнеш едно от нещата в списъка — каза Робин.

— Кой списък?

— На пропуснатите неща, тези, които никога не си правил.

— А-а, да — каза Вик. Той се беше замислил за друго нещо, което тя не подозираше. Дженифър Ръш пееше в главата му:

— Не би трябвало да стоим много дълго тук — каза Робин. Тя се надигна, взе на бегом разстоянието до басейна и се гмурна. Той непохватно я последва, оставайки без дъх от допира със студената вода след топлото джакузи. Още един път влязоха в джакузито и още веднъж в басейна. После се разделиха, за да си вземат по един душ и да се облекат. Стаята за преобличане беше заредена с изобилие от кърпи, халати, анцузи, сапуни, шампоани, лосиони за тяло и талк на прах. Появиха се розови, излъчващи топлина и благоуханни и си поръчаха чай в стаята за игри. Играха тенис на маса и Вик победи и в петте игри. После той се зае да я учи на билярд — зашеметяващо преживяване за него. До този момент, освен при някое инцидентно здрависване или хващане на ръката й за миг, когато я повеждаше нанякъде, той никога не беше я докосвал. Сега я обгръщаше цялата с ръцете си, почти като прегръдка изотзад, докато поправяше положението й и насочваше движенията й. Дженифър Ръш му нашепваше:

Отидоха да разгледат спортния салон, изпробваха велосипеда с натоварване, уреда за гребане и нещо, което приличаше на средновековен уред за мъчения, докато така се изпотиха, че се наложи да вземат душ още веднъж. Уговориха се да си починат час-час и нещо по стаите.

Вик легна в леглото си и затвори очи — уморен, но приятно тонизиран след упражненията, а главата му се превърна в същинска тонколона, от която звучеше Дженифър Ръш:

След един час стана и се обръсна за втори път този ден. В огледалото косата му изглеждаше бебешки пухкава и лека от всичкото това къпане и подсушаване. Той внимателно я раздели на път и я среса назад, но кичурът отпред неотклонно падаше през челото му. Косите на другите мъже не правят така, помисли си той раздразнено. Може би цял живот се е ресал в погрешна посока. Опита се да я раздели откъм другата страна, но му се видя странно. После я среса напред без път, но така изглеждаше направо нелепо. Втри малко вазелин в нея, пак я раздели на път и я среса по обичайния начин. Щом обаче мръдна, кичурът пак падна на челото му.

Сложи си чиста риза и неспокойно огледа вратовръзката си, която беше изцапал с малко сос по време на обяда. Потърка мястото с влажен парцал, но без да постигне друг ефект, освен че около първоначалното петънце се образува мокър кръг. Това му беше единствената вратовръзка, а едва ли можеше да се появи по риза, отворена на врата, и официален костюм. За първи път в живота си Вик пожела да си беше взел повече дрехи за из път. Робин сигурно си беше взела допълнителен вечерен тоалет. „Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.

Той не остана разочарован. Когато почука на вратата й в уговореното време, тя се появи на прага, облечена с рокля, която не беше виждал преди — нещо копринено, пробляскващо и веещо се с нежни цветни фигури в кафяво, синьо и зелено, с различни обувки и различни обици, дори чантата й не беше същата.

— Изглеждаш чудесно — каза той. Гласът му звучеше странно и за собствените му уши — беше придобил нещо от страстния тембър на Дженифър Ръш. Робин сякаш забеляза това, защото леко се изчерви и бързо отговори:

— Благодаря, веднага ли да тръгвам? Готова съм и съм гладна, ако щеш вярвай. Сигурно е от упражненията.

— Искаш ли да излезем някъде за вечерята? Или да останем тук?

— Все ми е едно — каза тя. — Знаеш ли някое специално място?

— Не — каза той. — Където и да отидем, ще бъде пълно с гости на панаира.

— Тогава да хапнем тук.

— Добре — каза той.

Вик настояваше да поръча шампанско.

— Имаме повод — каза той. — Заслужили сме. — Той вдигна чашата си. — Наздраве за автоматичната отливна машина 22 EX с вградена диагностична система на Сименс, купена от Алтенхофер само за сто петдесет и пет хиляди паунда.

— Наздраве! — каза Робин, усещайки мехурчетата приятно да експлодират в ноздрите й, докато отпиваше. — Мм, прекрасно!

Робин не се шегуваше, когато каза на хер Винклер, че шампанското бързо я хваща. Отначало то не й се отразяваше видимо и понеже вкусът му беше приятен, го пиеше по-бързо и повече, отколкото друго вино. После изведнъж — хоп! Политаше нависоко като детско хвърчило. Тази вечер тя си заповяда да пие бавно, но някакси бутилката се изпразни, още преди да привършат с главното ястие — „пастърва мьоние“ — и тя прояви слабостта да се съгласи да поръчат втора. В крайна сметка, защо пък да не полети малко? Настроението й беше отпускарско — безгрижно, хедонистично и с чувство на пълен физически комфорт. Рамидж и съпътстващите го тревоги изглеждаха безкрайно далеч. Салонът, облян в светлината на кристалните полилеи, цивилизованите звуци от звънтящи чаши, мекото почукване на метални прибори върху порцеланови чинии, приглушеният смях и разговорите — струваше й се, че се намират в кабина на космически кораб с илюминатори зад кадифените завеси, от които Земята изглежда не по-голяма и не по-значима от млечносин балон. Това усещане я развеселяваше.

От другата страна на масата Вик оживено говореше за промените, които ще настъпят в „Прингълс“ след инсталирането на новата машина. Тя одобряваше с „да“ и „мм“, без всъщност да слуша. И той самият едва ли се слушаше. Тя си помисли, че в края на краищата Вик не е непривлекателен мъж, въпреки ниския си ръст. Само да носеше дрехи по мярка и щеше да изглежда направо красив. Тъмните му очи я гледаха внимателно под падналия кичур коса. Спомни си белия, широкоплещест гръб на басейна следобеда, плоския корем и мускулестите му ръце, мъжествената издутина в банските му. Тя изхлузи обувката си под масата и леко потърка крак в прасеца му, при което с усилие запази невъзмутим вид на лицето си, като видя невярващите му, питащи очи — също като лицето на затворник, който стига до вратата на килията си, хваща металните решетки и изведнъж открива, че вратата е отключена, но не знае дали свободата е истинска или не. Робин нищо не беше решила, тя се рееше във времето и пространството, но не спря да го дразни игриво.

— Предполагам, че ако не бях с тебе, хер Винклер щеше да ти уреди някое момиче на повикване за вечерта. Не става ли точно така на тези търговски панаири?

— Разправяли са ми такива неща — той стисна още по-здраво решетките — Аз лично не знам.

Келнерът им представи сметката и Вик я подписа.

— Какво искаш да правим сега? — каза той. — Едно питие на бара?

— Не, повече никакво пиене — каза тя. — Искам да танцувам. — Тя се засмя на смущението, изписано на лицето му. — В хотела има дискотека, в асансьора пишеше.

— Аз не мога да танцувам сегашните танци.

— Всеки може след толкова шампанско — каза тя, леко залитайки.

Оказа се, че в хотела има две дискотеки: едната — предназначена за младежи — гърмеше и присвятваше в приземния етаж, заета в този час само от двете деца, които бяха на басейна, а другата — за по-зрели посетители — беше разположена в близост до бара, приличаше по-скоро на нощен клуб и предлагаше музика с по-спокойно темпо. Вик я огледа с облекчение.

— Тук не е лошо — каза той. — Някои хора даже танцуват по двойки.

— По двойки?

— Заедно, хванати един за друг. Така, както мен са ме учили.

— Хайде тогава — каза тя. Хвана го за ръка и го поведе към дансинга. Звучеше някаква върховно глупава песничка с натраплива мелодия, изпълнявана от певица с тънък, момичешки глас.

Вик я поведе с някаква модифицирана танцова стъпка, държейки я на разстояние една ръка от себе си. Но Робин изпълни няколко джазови туиста, обърна се рязко и се отскубна, така че той се видя принуден да се върти насам-натам самостоятелно, отделен от нея на около метър.

— Върни се — каза той с комичен патос, тътрейки непохватно крака с вдървено тяло и неподвижни ръце. — Това не го мога.

— Можеш го много добре — каза тя. — Просто се отпусни напълно.

— Не мога да се отпусна — каза той. — Такъв съм си по природа.

— Бедния ми Вик! — завъртя се тя около него, но щом се пресегнеше да я хване, тя бягаше настрани.

Най-сетне, след няколко изпълнения, се смили над него. Седнаха и си поръчаха безалкохолни напитки.

— Благодаря, Вик, беше прекрасно — каза тя. — Не бях танцувала от години.

— Нямате ли балове в университета? — каза той. — Майски балове. — Той произнесе бавно фразата, сякаш беше на чужд език.

— Майските балове са в Кембридж. Мисля, че организират танцови вечери в Клуба на преподавателите в Рамидж, но не знам някой да ходи на тях.

Светлините притъмняха. Започна музика с много бавно темпо. Двойките на дансинга се прегърнаха. Странно изражение се появи на лицето на Вик — изражение, което можеше да се опише само като страхопочитание.

— Тази мелодия … — каза той пресипнало.

— Позната ли ти е?

— Това е Дженифър Ръш.

— Харесва ли ти?

Той се изправи:

— Да танцуваме.

— Добре.

Това беше бавна, блудкава балада с абсурдно сантиментален рефрен: „Аз съм твойта жена, ти си моят мъж … силата на любовта“, но вършеше смайващи чудеса с танцовите способности на Вик. Крайниците му се раздвижиха, движенията му следваха ритъма съвършено точно, той я държеше близо до гърдите си, здраво, но нежно, като я притискаше с ханш и бедра при завъртанията в кръг. Той не говореше, а тя, положила брадичка на рамото му, не можеше да вижда лицето му, но го чуваше как тихо си тананика. Тя затвори очи и се отдаде на ленивия ритъм на тази глуповата, секси мелодия. Когато песента свърши, бързо го целуна по устните.

— Защо …? — каза той сепнат от транса си.

— Хайде да си лягаме — каза Робин.

2

По целия път до стаята на Робин те повече не си казват нищо, чак докато влизат вътре. Робин няма какво да каже, а Вик е останал без думи. И докато, хванати ръка за ръка, минават по застланите коридори на хотела, чакат асансьора и се качват на втория етаж, мислите и чувствата им са съвсем различни.

Настроението на Робин е весело. Тя се чувства палава, но не порочна. Вижда себе си не като прелъстителка, а като благодетелка, която подарява на Вик малко щастие. Разбира се, първият път с непознат партньор е съпроводен с особена възбуда. Човек никога не знае какво да очаква. Сърцето й бие много по-силно, отколкото когато си ляга с Чарлз. Но не е напрегната. Владее се. Може би изпитва нещо като триумф от завоеванието си: капитанът на промишлеността в краката на феминистката литературна критичка — прекрасна картина.

За Вик събитието е безкрайно по-важно, а настроението му — много по-объркано. Сцената как си ляга с Робин, която тайно се въртеше в мечтите му през последните няколко седмици, е на път да се осъществи и все пак има нещо странно в невероятната леснота, с която мечтата му става реалност. Той не може да повярва, че този, когото красивата млада жена води за ръка към стаята си, е той самият, сякаш душата му е изостанала на крачка зад тялото. В огледалната стена на асансьора той се вижда рамо до рамо с Робин, която е с няколко сантиметра по-висока. Тя улавя погледа му и се засмива, вдига ръката му и я потърква по бузата си, а на него му се струва, че гледа куклено шоу. Той се усмихва напрегнато на образа й в огледалото.

Робин отваря вратата на стаята си, закачва табела: „Не ме безпокойте“ отвън и заключва отвътре. Изритва обувките си една след друга и ръстът й се доближава до този на Вик. Той я притисва на вратата и започва бурно да я целува, а ръцете му опипват и стискат нагоре-надолу по цялото й тяло. Само страстта, усеща той, ще го пренесе чист през прага на изневярата, а според него страстта изглежда точно така.

Робин е изненадана и малко обезпокоена от поведението му.

— По-полека, Вик — казва задъхано тя. — Няма нужда да късаш дрехите ми.

— Извинявай — казва той и спира изведнъж. Ръцете му увисват безпомощно. Той я гледа покорно. — Не съм го правил досега.

— О, Вик — казва тя, — стига си казвал това, много е тъжно. — Тя отива до минибара и наднича вътре. — Много добре — казва, — тук има половин бутилка шампанско. Не се налага да правиш нищо, ако не искаш.

— О, искам, искам — казва той. — Обичам те.

— Не ставай смешен — казва тя и му подава бутилката. — Тази песен ти е влязла в главата. За силата на любовта.

— Тя е любимата ми песен — казва той. — Отсега нататък ще бъде нашата песен.

Робин не може да повярва на ушите си.

Робин е хванала две чаши. Вик пълни само едната.

— За мен не — казва той.

Робин го поглежда над ръба на чашата.

— Да не би да се опасяваш, че може да си импотентен?

— Не — казва той пресипнало. Опасява се, разбира се.

— Ако се случи нещо такова, няма значение, окей?

— Не мисля, че това ще е проблем — казва той.

— Може просто да ми направиш масаж, ако искаш.

— Искам да се любим — казва той.

— Масажът също е начин за правене на любов. Нежен начин, внимателен и нефалически.

— Аз съм мъж от фалически тип — казва той извинително.

— Е, масажът може да бъде и увертюра към любовната игра.

Думата увертюра внезапно го довежда до разпъваща възбуда.

Робин извърта ръце зад гърба си, разкопчава роклята си и я свлича през раменете. Като я окачва в гардероба, поглежда етикета: „Произведено в Италия“.

— Пак се провалих на патриотичния тест. — Тя издърпва полата си-комбинезон през глава: „Произведено във Франция“ — О, Боже! — По този начин се опитва да намали напрежението. Поглежда към Вик, който се е втренчил в нея, все още с бутилката шампанско в ръка. — Няма ли да се съблечеш? — казва тя. — Малко се притеснявам да стоя в такъв вид. — Тя е по корсаж до кръста, бикини и чорапогащи.

— Извинявай — казва той, бързо сваля сакото, издърпва със сила вратовръзката и едва не разкъсва ризата си.

Тя вдига ризата от земята и търси етикета й.

— А! Произведено в Хонг-Конг!

— Марджъри ми купува ризите.

— Никакви извинения! … Костюмът обаче изглежда английски. — Тя закачва сакото на дървен манекен. — Изцяло английски е, така да се каже.

Единствената английска дреха по Робин е последната, която сваля.

— Винаги купувам бикините си от „Спенсърс“ — с усмивка казва тя.

И застава пред него — гола богиня. Малки, закръглени гърди с розови щръкнали връхчета. Много тънка талия, възшироки бедра и нежна извивка на корема. Огнен език между краката й. Той изпада в състояние на обожание.

— Прекрасна си — казва той.

— Да ти призная ли нещо? Винаги ми се е искало да имам по-големи гърди. Защо? Питам се. Няма друга причина, освен наложения сексуален стереотип.

— Гърдите ти са прекрасни — казва той и ги целува нежно.

— Чудесно, Вик — казва тя. — Ти разбра какво обичам. Бъди нежен — това е всичко.

Тя отгръща чаршафите на леглото, поставя шишенце с масло на нощното шкафче, изгася всички лампи освен една. Ляга на леглото и протяга ръка.

— Няма ли да си свалиш гащетата?

— Няма ли да загасим лампата?

— Няма.

Той се обръща с гръб към нея, събува боксерките си и идва до леглото, закрил с ръце ерекцията си.

— Ау, какъв чеп! — казва тя.

— Как го нарече?

— Нищо, нищо, просто се пошегувах. — Бърза като гущерче, тя стрелва език и му го облизва от корена до върха.

— Милостиви Боже! — казва той. — Може ли да пропуснем масажа?

— Както желаеш — казва тя, сама усещайки възбуда от нетърпението му. — Имаш ли кондом?

Вик я поглежда объркано.

— Не си ли на таблетки или нещо такова?

— Не. Отказах се от таблетките по здравословни причини. И от спиралата също.

— Какво да правим сега? Нямам нищо.

— За щастие, аз имам. Подай ми несесерчето, моля ти се.

Той й го подава.

— Ето — казва тя. — Да ти го сложа ли?

— За Бога, не! — възкликва той.

— Защо не?

Той се засмива объркано.

— Добре.

Тя сръчно развива кондома върху пениса му. Когато свършва, той клюмва като отпуснат кичур коса.

— Не може да бъде! — казва той.

Вечният преподавател Робин решава, разбира се, да обясни ситуацията, да демистифицира любовта.

— Обичам те — казва той, като целува шията й, гали гърдите й и прокарва ръка по извивката на корема й.

— Не, не ме обичаш, Вик.

— Обичам те още от няколко седмици.

— Няма такова нещо — казва тя. — Това е реторичен похват. Буржоазно заблуждение.

— Ти никога ли не си обичала?

— Когато бях по-млада — казва тя, — си позволявах да бъда конструирана от дискурса на романтичната любов, за кратко, да.

— Какво по дяволите значи това?

— Ние не притежаваме собствена същност, Вик. Не сме уникални индивиди, съществуващи преди и извън езика. Съществува само езикът.

— И какво? — казва той, плъзвайки ръката си между бедрата й.

— Езикът и биологията — казва тя и разтваря по-широко бедрата си. — Разбира се, ние имаме тела, физически нужди и апетити. Мускулите ми се свиват, като ме докоснеш тук, усещаш ли?

— Да — казва той.

— И това е хубаво. Но дискурсът на романтичната любов претендира, че твоят пръст и моят клитор са продължения на два уникални индивида, които се нуждаят един от друг и са незаменими един за друг, изобщо не могат да бъдат щастливи един без друг.

— Така е — казва Вик. — Обичам копринената ти пеперудка с цялата си душа и завинаги.

— Глупавичкият ми! — казва тя, но се засмива. Изявлението му все пак е трогателно. — Как я нарече?

— Просто се пошегувах — казва той и покрива тялото й със своето. — Дали да не поспрем с приказките за малко?

— Добре — казва тя. — Но предпочитам да съм отгоре.

3

— Представяш ли си — прошепна Робин. — Той никога не го беше правил по този начин.

— Наистина ли? — отвърна Пени Блек, също шепнейки. — От колко години казваше, че бил женен?

— От двадесет и две.

— Двадесет и две години в мисионерска поза? Това не е ли вид перверзия?

Робин се изкикоти и същевременно се почувства малко гузна. Тя не беше мислила да излага Вик пред Пени, но много й се искаше да сподели с някого. Бяха минали десет дни от пътуването до Франкфурт и те с Пени се намираха в сауната след вечерната си игра на скуош, излегнати на най-високата и най-гореща пейка, а разговаряха шепнешком, защото съпругата на Филип Суолоу, почтено загърната с хавлия, седеше на най-долната.

— Май не е имало много секс в брака му през последните години — каза Робин.

— Не се учудвам — каза Пени.

Г-жа Суолоу се изправи и излезе от сауната, като кимна любезно на двете млади жени при затваряне на вратата зад себе си.

— Господи — каза Робин, — тя може да си е помислила, че говорим за нея и Суолоу.

— Остави ги тях — каза Пени, — разкажи ми за твоята връзка с Уилкокс. Какво те беше прихванало?

— Той ме привлече — каза Робин и се подпря на брадичката си с лакти на коленете. — Точно в онзи момент ми хареса.

— Мислех, че не можеш да го понасяш. Че е агресивен, елементарен и груб мъжкар.

— Е, в началото наистина изглеждаше такъв. В същност е много свестен, като го опознаеш. И никак не е глупав.

— Това не ми изглежда достатъчна причина, за да легнеш с него.

— Пени, казах ти, че ми хареса. Знаеш как е — намираш се на необичайно място, пийнеш малко, целунете се на дансинга …

— Да, да, знам, нали водех лятното училище на Отворения университет. Но, Робин, за бога — с фабрикант на средна възраст!

— Управителен директор.

— Е, както и да го наречеш … той идва от една груба среда.

— Съвсем не беше груб. Напротив.

— Нямам предвид физически. Става дума за психологически качества. Струва ми се, че властта и парите на този мъж са те подвели. Той е антитеза на всичко, в което вярваш. — Пени Блек укорително поклати глава. — Боя се, че старата женска фантазия за изнасилвача отново надига грозната си глава, Робин. Това, че Уилкокс те е чукал, е все едно, че заводът е съсипал университета.

— Не ставай смешна, Пени — каза Робин. — Ако някой някого е съсипал, това съм аз него. Проблемът е, че той вижда в това велика любов. Настоява, че е влюбен в мен. Казвам му, че не вярвам в тази концепция, но той не ще и да чуе. Постоянно ми звъни и иска да се срещнем. Не знам какво да правя.

— Кажи му, че си обвързана с Чарлз.

— Работата е там, че не съм. В момента не се срещаме.

— Кажи му, че си лесбийка — каза Пени и я погледна косо с лукава усмивчица. — Това вече ще го откаже.

Робин се засмя малко неловко и прибра коленете си. Тя имаше подозрения, че самата Пени е с подобни наклонности.

— Той знае, че не съм лесбийка — каза тя. — Много добре знае.

— И какво е намислил? — каза Пени. — Любовница ли да те прави или какво? — Тя се изкиска. — Май трябва да погледнеш сериозно на това, може да ти е от полза, като останеш без работа.

— Той твърди, че иска да се ожени за мен — каза Робин. — Готов е да се разведе и да се оженим.

— Ау! Страхотно.

— Глупаво е, разбира се.

— И всичко това само заради един път?

— Три пъти всъщност — каза Робин.

Първия път той свърши почти веднага, след като тя го яхна и се притисна в него — свърши с мощно стенание, като дърво, изтръгнато из корен. Малко по-късно беше достатъчно твърд, за да й даде възможност да достигне до оргазъм, но сам не можа да свърши, докато тя не му помогна с малко масажно масло. Това го доведе до спазматичен плач — дали от изтощение или от благодарност или от двете наведнъж, тя не беше сигурна. А рано сутринта, когато сивата зора тъкмо се процеждаше през завесите, тя се събуди, усети ръката му между бедрата си и се претъркули на гръб, все още полузаспала, като го остави да я притежава по неговия директен начин, под завивките, без нито дума разменена, само нечленоразделни звуци и стенания, към които тя даде своя щедър принос. Когато отново се събуди, беше съвсем светло, а той си беше отишъл в стаята, за нейно огромно облекчение Тя му беше признателна за неочакваната проява на такт. Сега можеха да продължат така, сякаш събитията от нощта са изключени от нормалните им отношения. Трезва и напълно разбудена, тя нямаше желание да й се напомня за случилото се.

Но по време на закуската в ресторанта той я гледаше изпод кичура си с тревожно, кучешко обожание, едва-едва отговаряше на въпросите й и ядеше малко, затова пък пиеше чаша след чаша кафе и припалваше цигарите една след друга. Когато се върнаха, за да приберат багажа си, той я последва в стаята й и я попита какво ще правят. Робин каза, че няма нищо против да разгледа Стария град, докато той свърши работата си на панаира, а той каза, нямам предвид това, а какво ще правим сега, след тази нощ? Няма какво толкова да правим, каза тя. Малко се поувлякохме, беше хубаво. Хубаво, каза той, хубаво, това ли е всичко, което можеш да кажеш? Не беше ли прекрасно? Добре, каза тя, за да го успокои, беше прекрасно. Спах чудесно, а ти? Изобщо не можах да мигна, каза той — и си му личеше. Но наистина беше прекрасно, каза той, особено последния път, свършихме заедно, нали? Така ли, каза тя, не мога точно да си спомня, бях сънена, не се шегувай с мен, каза той. За теб може нищо да не значи, може да е било просто … как се казваше … моментна авантюра. Може би винаги правиш така, но аз не съм такъв. Нито пък аз, докачено каза тя. Не съм спала с никой друг, освен с Чарлз от години наред, а в момента и с него не спя. Не че това те засяга, добави тя. Но на лицето му се изписа видимо облекчение. Добре тогава, каза той, това все пак е любов. Не, не е, каза тя, няма такова нещо, казвам ти. Любовта, точно тази любов, е литературен трик. И рекламен трик, и медиен трик. Не вярвам, че е така, каза той. Трябва да поговорим на спокойствие. Ще те чакам на обяд в хотел „Плаца“, където се хранихме вчера.

— И така, аз избягах — каза Робин на Пени Блек, след като й описа накратко случилото се. — Обадих се на летището, установих, че мога да се върна в Рамидж същата сутрин през Хитроу с моя билет и отлетях.

— Без да кажеш нищо на Уилкокс?

— Оставих му бележка в хотел „Плаца“. Нямах сили да изтърпя още едно сантиментално напомняне за миналата нощ. А и се чувствах виновна заради невзетите ми часове в катедрата. Върнах се в Рамидж изненадващо рано поради часовата разлика. Взех такси до университета и пристигнах точно навреме за втория семинар върху „Образа на жената в литературата“. Суолоу беше много доволен да ме види. Първата група го затруднили с въпроса за менструацията и той изглеждаше, като че ли му се гади. Освен това успях да поема третокурсниците си от Рупърт Сътклиф, за тяхна радост. Вечерта се прибрах с автобуса. Бях много доволна от себе си. Но когато завих зад ъгъла, той разбира се, беше там и ме чакаше.

— Уплаши ли се? — каза Пени Блек. — Помисли ли си, че може да те нападне?

— Не, разбира се — каза Робин. — Как да се уплаша от човек, който е три инча по-нисък от мен?

Като наближи дома си, Вик излезе от колата. Лицето му беше бледо и напрегнато. Защо избяга така, каза той. Имах работа в Рамидж, каза тя, търсейки ключовете си в чантата. Ако знаех колко е лесно, щях да отлетя още вчера вечерта, вместо да оставам през нощта, и щеше да е много по-добре. Може ли да вляза, каза той. Предполагам, че да, щом смяташ, че трябва, но не те ли очакват у дома? Още не, каза той. Трябва да разговарям с теб. Добре, каза тя, стига да не е за любов и за миналата нощ. Знаеш, че точно затова искам да поговорим, каза той. Такова е условието, каза тя. Добре, каза той, изглежда нямам избор.

Тя го въведе в дневната и запали газовата печка. Той се огледа. Трябва да си вземеш жена да ти изчисти, каза той. Никога няма да наема жена да ми върши мръсната работа, каза тя, това е в разрез с принципите ми. Добре, мъж тогава, каза той, доколкото знам, днес има и мъже чистачи. Не мога да си го позволя, каза тя. Аз ще платя, каза той, и тя го стрелна предупредително с очи. Харесвам си къщата, каквато си е, каза тя. На тебе може да ти изглежда пълен хаос, но за мен всичко е точна система. Знам идеално кое къде е на пода. Ако някой почисти, ще се объркам.

Тя предложи да му направи чай и той я последва в кухнята, където се загледа с отвращение в купчината неизмити съдове в мивката. Защо не си купиш машина за миене на съдове, каза той. Защото не мога да си го позволя и не, моля ти се, не ти позволявам да ми купуваш. Всъщност, аз много обичам да мия съдове, терапевтично е. Изглежда не се нуждаеш често от такава терапия, каза той.

— Нахалство — коментира Пени Блек.

— Нямах нищо напротив — каза Робин. — Приех го като добър знак в смисъл, че така се освобождаваше от сълзливото си настроение. — Тя слезе от пейката, за да лисне вода от пластмасовата кофа върху печката. Парата изсъска сърдито и температурата се покачи с няколко градуса. Робин се върна на мястото си. — Опитах се да отклоня мисълта му от разговори за любовта, като заговорих за сделката във Франкфурт. Но тогава дойде неприятният шок.

Та кога ще имаш новата си играчка, каза тя, щом пренесоха чая си в дневната. О, сигурно след шест до девет месеца, каза той. Може и година. Толкова много време, каза тя, зависи, каза той, дали я имат готова или тепърва ще я сглобяват. Надявам се, че няма да е повече от девет месеца, каза той, имам предчувствието, че рецесията вече излиза от дъното. Следващата година бизнесът ще се съживи и с новата машина, инсталирана към КВ-то, ще заработим при добри пазарни условия. Предполагам, че ще трябва да произвеждате повече, за да се изплати машината, каза тя. Да, каза той, но ще направим и известни икономии. По-малко аварии, по-малко изгубено време за отстраняване на авариите и разбира се, няколко освободени работника. Какво искаш да кажеш с това „освободени“, каза тя. Ами нали новата машина ще замени пет-шест стари, каза той, и значи операторите им ще се окажат излишни. Но това е ужасно, каза тя, ако знаех, никога нямаше да ти помогна да купиш проклетото нещо. Но това е съвсем логично, каза той, нали затова се купуват ЦПУ машини — за да се намалят производствените разходи. Ако само знаех, че това ще доведе до съкращения, никога нямаше да си мръдна пръста, каза тя. Не може така, каза той, ако човек иска да успее в бизнеса, не бива да си позволява сантименталности заради няколко съкратени работника. Сантименталности, извика тя, и това го казваш ти! Мъжът, чиито колене омекват, като чуе Дженифър Ръш, мъжът, който вярва в любовта от първо ебане. Това е друго, каза той, трепвайки при думата ебане, аз говоря за бизнес, разбираш ли. Разбирам само, че хора, които днес имат работа, няма да я имат догодина по това време, каза тя, благодарение на теб и мен и на хер Винклер. Старите машини трябваше да се подновят рано или късно, каза той, те постоянно се развалят и трудно се управляват, постоянно ни създават проблеми, нали сама знаеш … Той се поколеба и млъкна, забелязал изражението на лицето й. Робин се беше втренчила в него. Да не би случайно Дани Рам да е оператор на някоя от тези машини, каза тя. Мислех, че ти е известно, каза той.

— Е, можеш да си представиш каква глупачка се почувствах — каза Робин. — След всичко, което направих през януари, за да запазя работата на Дани, сега открих, че съм помогнала да я изгуби отново.

— Гадно — съгласи се Пени Блек. — Как така не знаеше?

— Не знаех точно каква е работата му — каза Робин. — Виж, аз не знам имената на всичките тези машини, нито какво правят. Не съм инженер.

— Е, няма да се спирам на това — каза Пени Блек. — Бас ловя, че Уилкокс пак е щял да се отърве от него, веднъж щом ти види гърба. Имам впечатлението, че е упорит чешит.

— Упорит и хитър. Като видя, че се разстроих, започна да извърта и да разправя, че можело да не се наложи да уволнява никого, ако нещата тръгнели добре, каза, че можело да направят нощна смяна — представи си какво значи да работиш нощем на това място, където и през деня не се търпи … но това между другото. И после каза, че щял да осигури друго работно място на Дани Рам някъде в завода.

— За да ти се хареса, а? Сигурно за сметка на някой друг нещастник.

— Именно. Точно това му казах.

Играеш си с живота на хората, сякаш са вещи за купуване, продаване или за изхвърляне, каза тя. Поднасяш ми работата на Дани Рам като хапка, като подкуп, като подарък, както други мъже дават на любовниците си нанизи от перли. Не искам да бъдеш моя любовница, каза той, искам да бъдеш моя жена. За миг тя зяпна от изненада, после отметна глава и се разсмя. Ти не си със всичкия си, каза тя, забрави ли, че вече си женен? Ще се разведа, каза той. Отказвам да слушам повече, каза тя, най-добре се прибирай, имам куп есета за проверка. Семестърът свършва утре. Чуй ме, каза той, бракът ми е мъртъв от години, нямаме нищо помежду си, Марджъри и аз. А какво общо мислиш, че имаме ние, попита тя. Нито една идея, нито един възглед, нито един интерес. Миналата нощ, каза той. О, стига с тази минала нощ, каза тя. Това беше просто ебане, нищо друго. Моля те, не повтаряй тази дума, каза той. Сякаш никога не ти се е случвало досега, каза тя. Наистина никога досега не ми се е случвало, каза той, не и по този начин. О, млъкни, каза тя, върви си, прибирай се, за бога. Тя седна с изправен гръб на стола си, затвори очи и направи няколко дихателни йога упражнения. Чу изпукване на пода, когато той се изправи на крака и усети присъствието му като минаваща сянка на облак. Кога ще те видя пак, каза той. Не знам, каза тя, без да отвори очи. Не виждам причина да се срещаме пак, освен случайно. Тази нелепа програма приключи. Няма повече да ходя в ужасния ти завод, слава богу. Ще се обаждам, каза той, и възползвайки се от затворените й очи, бързо я целуна по устните. Тя скочи на крака на секундата, гневно вперила поглед към него от височината на целия си ръст и изсъска: Остави ме на мира! Добре, каза той, тръгвам си. На вратата се обърна и пак я погледна. Когато си ядосана, приличаш на богиня.

— На богиня? — повтори учудено пени Блек.

— Точно така каза. Кой знае какво му се върти в главата.

Пени Блек премести тежестта на тялото си от единия масивен хълбок към другия. Гърдите й се разтресоха. Ручейчета пот течаха между тях и се скриваха в храсталака между краката й.

— Трябва да ти кажа, Робин, … нека оставим за малко идеологията на мира … искам да кажа, не се случва всеки ден някой да нарече една жена богиня.

— Всичко е само досада, що се отнася до мен, досада и притеснения. Постоянно ми звъни по телефона и всеки ден ми пише.

— Какво разправя?

— Не знам. Затварям телефона веднага и изхвърлям писмата, без да ги чета.

— Горкият Вик!

— Не си хаби съжалението за него, помисли за мен. Не мога да се занимавам с изследванията си.

— Горкият Вик, болен е от любов. Очаквай следващия път да застане навън пред къщата ти и да ти направи серенада.

— Дженифър Ръш и Ранди Кроуфорд от касетофон под прозореца ми. — Те се изкискаха едновременно. — Не, това всъщност никак не е смешно — каза Робин.

— Жена му знае ли?

— Мисля, че не — каза Робин. — Но може би подозира нещо. Дъщеря му идва при мен днес.

— Дъщеря му?

Сандра Уилкокс се появи в катедрата без предварителна уговорка, но по случайност Робин беше целия ден в кабинета си, заета с проверка на изпитни работи. Момичето беше облечено модерно — изцяло в черно — с маска от бял грим, а косата й беше специално фризирана така, че да изглежда като изправена от електрически удар. О, здравей, Сандра, каза Робин, влизай, не си ли на училище днес? Имам час за зъболекар днес следобед, каза Сандра. Нямаше смисъл да се връщам на училище, затова реших да се отбия. Чудесно, каза Робин, какво мога да направя за теб? Не за мен, каза Сандра, за баща ми. Защо, какво му е, каза Робин и настръхна. Искам да кажа, нали баща ми искаше да дойда, каза Сандра. А, разбирам, каза Робин и се засмя облекчено, но за част от секундата тя беше издала нещо, което остана като субтекст на разговора за ползата от влизането в университета. Защо не кандидатстваш за прием през 1988, каза Робин, като си оставиш една година почивка след завършване на училище, за да си помислиш? Може, каза Сандра. Може да почна работа в Туийзърс, аз вече работя там всяка събота. Туийзърс, каза Робин, какво е това? Унисекс фризьорски салон, каза Сандра. Тя огледа кабинета. Чели ли сте всичките тези книги, каза тя. Не всичките, каза Робин, но някои от тях съм препрочитала няколко пъти. За какво, каза Сандра. Ти нямаш намерение да кандидатстваш английска филология, нали, Сандра? Не, каза Сандра. Добре, каза Робин, защото филологията означава много препрочитане. Мисля да следвам психология, ако изобщо следвам, каза Сандра. Интересувам се от начина, по който работи човешкият мозък. Не вярвам психологията да ти помогне в това отношение, каза Робин, тя е въздух под налягане, ако питаш мен. Със сигурност ще научиш повече за това, как работи човешкият мозък, ако четеш романи. Като родителите ми например, каза Сандра. Много ми се иска да разбера защо са такива. Татко се държи странно напоследък. Така ли, каза Робин, в какъв смисъл? Не чува нито дума, като му се говори, каза Сандра, ходи като насън. Онзи ден блъсна колата. О, Боже, надявам се, че не се е наранил, каза Робин. Не, няма му нищо, но това му е първата катастрофа от двадесет и пет години насам, откакто е шофьор. Мама се тревожи за него, забелязах, че пие повече валиум от обикновено. Майка ти редовно ли взема валиум, каза Робин. Дали взема редовно, каза Сандра, хвани я и я тръсни — ще дрънчи от хапчета. А той чете книги, романи, никога не го е правил досега. Какви романи, каза Робин. От моите в училище, „Джейн Еър“ например, имаме го за изпитите при завършване. Онзи ден я търсих навсякъде, щях да закъснея за училище. Най-накрая я намерих под възглавницата на креслото му в хола. За какво му е да чете „Джейн Еър“ на неговите години?

— Очевидно се опитва да навлезе в интересите ти — каза Пени Блек. — Колко трогателно.

— Колко откачено, искаш да кажеш — каза Робин. — Какво да правя сега? Следващия път мога да очаквам г-жа Уилкокс в кабинета ми, гипсирана от валиума да ме моли да не омайвам мъжа й, да не й го отнемам. Имам чувството, че съм въвлечена в класически реалистичен текст, пълен с каузалност и поука. Как да се измъкна?

— На мен ми стига толкова — каза Пени Блек и се надигна.

— Извинявай, Пени — каза гузно Робин.

— Исках да кажа, достатъчна ми е тази жега. Отивам на душа.

— И аз ще дойда — каза Робин. — Но как да постъпя?

— Най-добре избягай пак — каза Пени Блек.

4

И така, Робин натовари книгите, записките и микро-компютъра си BBC на задната седалка на реното, заключи къщичката си и замина да прекара остатъка от Великденската ваканция с родителите си в тяхната къща с изглед към морето на Южния бряг. Тя инструктира Памела, секретарката в катедрата, да не издава на никого къде е отишла, освен в случай на неотложна спешност, като й обясни, че иска да се занимае с изследванията си, без да се разсейва. Същото обяснение даде и на малко озадачените си родители, след като пристигна така неочаквано за не съвсем кратко гостуване. Старата й стая беше почти същата, както я беше оставила при заминаването си за университета; фотографиите на Дейвид Боуи, групите Дъ Ху и Пинк Флойд бяха свалени от стените, а тапетите сменени, но дървенията все още беше боядисана в онзи наситен розов цвят, който тя си беше избрала като момиче. Разположи компютъра си върху надрасканото и петньосано бюро, където беше зубрила за изпитите си при завършване на гимназията, под прозореца, от който, като надигнеше глава от тетрадките, виждаше хоризонта на Ламанша, очертан като неясна синя линия между покривите на две съседни къщи.

Прекарваше повечето време в стаята си, но когато излизаше до града за покупки или просто да се раздвижи, не можеше да не си помисли, че макар и само на сто и петдесет мили от Рамидж, спокойно би могла да се намира в друга държава. Тук не се виждаха индустриални предприятия, нито работници. Рядко се срещаха чернокожи и мулати, обикновено такива лица принадлежаха на студенти от местния университет или на туристи, докарани с автобуси да разгледат старата катедрала, красиво разположена сред зелени морави и вековни дървета. Магазините бяха малки, специализирани и се обслужваха от добродушни, вежливи продавачи. Всички клиенти изглеждаха облечени в едни и същи чисто нови дрехи и караха съвсем нови коли марка „Волво“. Улиците и градините бяха спретнати и поддържани, а въздухът — мек и чист, с лек дъх на море. Робин си спомни разпрострелия се Рамидж — тъмен и многолюден — в сърцето на Англия с шума и пушеците и с грозотата му, слепите калкани на бълващите метал заводи и дългите му, змиевидни улици с наредени плътно една до друга къщи, плъзнали по хълмовете, задръстените магистрали и черни канали, ужасяващите бетонни пътища, засипани с боклуци и обезобразени от графити, и се питаше случайно или нарочно английската буржоазия беше държала индустриалната революция далече от любимите си курорти.

— Не можете да си представите какъв е истинският свят там при нас — каза тя една вечер на родителите си.

— О, много добре знаем — каза баща й. — Затова избрахме да живеем тук. Можех да получа професорско място в Ливърпул още преди години. Тогава отидох на място, разходих се една сутрин по улиците и казах на зам-ректора, много благодаря, предпочитам да си остана доцент цял живот, отколкото да живея тук.

— Предполагам, че няма да съжаляваш, ако напуснеш Рамидж, дъще — каза майка й.

— Напротив, ще съжалявам, и то много — каза Робин. — Особено ако не мога да си намеря друга работа.

— Ако случайно излезе нещо тук — въздъхна майка й, — баща ти може да използва връзките си.

— Изключено — каза професор Пенроуз. — Ще трябва да декларирам, че нямам личен интерес и нищо общо с подобно назначаване. — Професор Пенроуз винаги говореше бавно и някак официално, може би, помисли си Робин, му струваше усилия да прикрива австралийския си произход. — Но боя се, че такъв проблем изобщо няма да възникне. Ние също страдаме от съкращения, както и всички други. Няма изгледи за някакви нови места в Хуманитарния факултет, освен ако писмото от комисията по бюджета на университетите не се окаже много по-благоприятно от очакваното.

— Какво е това писмо? — попита Робин.

— Комисията по бюджета ще обяви, може би през месец май, разпределението на наличните фондове по университети, на базата на техните изследователски успехи и жизнеспособността на катедрите им. Чуват се слухове, че един-два университета ще бъдат закрити.

— Няма да посмеят! — възкликна Робин.

— Това правителство е способно на всичко — каза професор Пенроуз, който беше член на социал-демократичната партия. — Систематически се унищожава най-добрата университетска система в света. Какво остана от духа на доклада на Робинс? Висше образование за всеки, който желае. Казвал ли съм ти някога — каза той, усмихвайки се на дъщеря си при спомена, — че са ме питали дали не сме те нарекли Робин по името на Робинс?

— Много пъти, татко — каза Робин. — Излишно е да казвам, че аз дълбоко съжалявам за съкращенията, но не смяташ ли все пак, като се върнеш назад, че начина, по който осъществиха идеите на Робинс, беше грешка?

Професор Пенроуз положи ножа и вилицата си и погледна Робин над очилата си.

— Какво имаш предвид?

— Ами, трябваше ли да се построят толкова много университети насред паркове в околностите на големи и малки градове?

— Но защо университетите да не са на хубави места, вместо на лоши? — обади се жалостиво г-жа Пенроуз.

— Защото това обезсмъртява идеята на средновековните университети, а именно висшето образование да представлява вариант на пасторална идилия за привилегированите, откъснати от обикновения живот.

— Безсмислица — каза професор Пенроуз. — Новите университети бяха внимателно разположени на такива места, които, по една или друга причина, изостанаха встрани от развитието на висшето образование.

— Щеше да има някакъв смисъл, ако те обслужваха селищата, в които се намират, но не е така. Всяка есен настъпва една абсурдна миграция на заможна младеж от Норуич към Брайтън или от Брайтън към Йорк. Те всички очакват да бъдат настанени в луксозни общежития, като пристигнат.

— Струва ми се, че си възприела много уталитарни идеи за университетите от престоя си в Рамидж — каза професор Пенроуз. — Робин не отговори. Тя съзнаваше, че е възприела като свои някои от аргументите на Вик Уилкокс, но нямаше намерение да споменава за него пред родителите си.

Докато миеха съдовете, г-жа Пенроуз попита Робин не иска ли да покани Чарлз през уикенда.

— Ние не поддържаме връзка в момента — каза Робин.

— Пак ли няма надежда?

— Каква надежда?

— Знаеш каква, мила.

— Никога не е имало надежда, мамо, ако си мислиш, както предполагам, за брак.

— Не мога да ви разбера вас, младите хора — въздъхна нещастно г-жа Пенроуз. — Чарлз е толкова приятен млад човек и имате толкова общи интереси.

— Може би прекалено много — каза Робин.

— Защо говориш така?

— Не знам — каза Робин, която беше говорила малко необмислено. — Малко е скучно, когато сте на едно мнение за всичко.

— Бейсил доведе едно неподходящо момиче тук — каза г-жа Пенроуз. — Надявам се, че няма намерение да се жени за нея.

— Деби ли? Кога беше това?

— О, през февруари. Ти я познаваш, така ли?

— Да. Мисля, че няма надежда, както казваш.

— Ах, добре. Беше доста долнопробно същество, според мен.

Робин скрито се засмя.

Самият Бейсил потвърди думите на Робин, когато пристигна за великденския уикенд. Беше страшно доволен от себе си — току-що започнал работа в една японска банка в Ситито със значително по-висока заплата.

— Не, вече не се срещам с Деби — каза той. — Нито приятелски, нито делово. А Чарлз?

— Не знам — каза Робин. — В момента съм напълно откъсната от всичко. Опитвам се да довърша книгата си.

— За какво е книгата ти?

— За образа на жената в литературата на деветнадесети век.

— Дали светът има нужда от още една книга за литературата на деветнадесети век?

— Не знам, но скоро ще я получи — каза Робин. — А аз се надявам, благодарение главно на нея, да получа постоянно място някъде.

В понеделник вечерта след Великден Бейсил си замина за Лондон, след което мирът и спокойствието отново се въдвориха в къщата и Робин възобнови работа над книгата си. Тя напредваше бързо. В този дом научната работа беше на уважение. Радиото беше спряно. Звукът на телефона — намален. Жената, която почистваше с прахосмукачка, идваше за кратко в точно определено време. Професор Пенроуз работеше в своя кабинет, Робин — в своята стая. Г-жа Пенроуз сновеше тихо между двамата, носеше им кафе или чай през равни интервали от време, тихо поставяше новите чаши на бюрата им и отнасяше старите. За да намали до минимум всякакво разсейване, Робин не си позволяваше дори да преглежда „Гардиън“ и само късните новини по телевизията понякога й донасяха отзвук от прибоя на събитията в огромния свят: американските бомбардировки в Либия, бунтовете в британските затвори, сблъсъците между стачкуващите печатарски работници и полицията в Уопинг. Тези обществени конфликти и скандали, които обикновено предизвикваха у нея възмущение, а нерядко и действия (подпис в петиция, участие в демонстрация), сега едва достигаха до съзнанието й, напълно погълнато от книгата. Към края на ваканцията три четвърти от книгата беше готова на чернова.

Тя отпътува за Рамидж в приповдигнато настроение. Беше доволна от написаното, макар че имаше нужда от съвет и потвърждение от друг човек, от някоя сродна душа, ерудиран и симпатизиращ читател — като Чарлз. Винаги бяха разчитали един на друг за такава помощ. Жалко, че не се срещаха вече при сегашните обстоятелства. Разбира се, нищо решаващо и окончателно не си бяха казали. Нямаше причина да не му звънне, като се прибере в къщи и да го попита дали би прочел черновата й — нямаше никаква причина, наистина. Дори няма да се наложи да се срещат, макар че би било по-удобно, ако той можеше да намине през уикенда и да прочете ръкописа на място. Робин реши да се обади на Чарлз вечерта.

Когато стигна до къщата си в Рамидж, на килимчето пред вратата намери писмо от Чарлз, заедно с още девет от Вик Уилкокс, които тя изхвърли направо в кошчето за боклук. Веднага след това отвори писмото на Чарлз, доста обемисто на вид, и го прочете, застанала в кухнята, без да свали палтото си. После се съблече, направи си чаша чай, седна и отново го прочете.

— Негодник! — каза Робин на глас, като свърши с четенето на писмото. — Отявлен негодник! Но „отявлен“ беше хипербола. В писмото имаше някои неща, които докосваха тънката струна на колебливо съгласие в душата й, наред с други, които й се струваха фалшиви и противни. Каква бъркотия беше всичко това.

Междувременно Вик преживяваше труден период, защото не можеше да се откаже от несподелената си любов. През делничните дни не беше толкова зле — работата го разсейваше. Той правеше всичко възможно за ускоряване на програмата за рационализация в „Прингълс“, тормозеше безмилостно мениджърите, организираше безкрайни съвещания, удвои изненадващите си появявания пред работниците. Ефектът от всичко това се усещаше при влизане в машинния цех под формата на по-мощни децибели, биещи в по-бърз ритъм. В леярната започнаха да разчистват място за новата отливъчна машина и Вик използва случая за разгръщане на цяла кампания по основно почистване. Отпадъци, трупани от години, бяха изнесени под негов личен надзор.

Но часовете, прекарани в работа, имаха край. А след тях оставаха много други — докато шофираше към работа и обратно, вечерите и уикендите в къщи и най-вече ранните сутрешни часове в тъмната спалня, когато не можеше да не мисли за Робин Пенроуз и любовната нощ с нея (той упорито я наричаше така). Няма нужда подробно да описваме тези мисли. Повечето от тях се повтаряха и бяха доста банални: смесица от еротични фантазии, еротични спомени, мечти и самосъжаление, под акомпанимента на откъси от песни на Дженифър Ръш. Стана по-мълчалив от обикновено и ходеше унесено из къщата. Отиваше например до гаража за някой инструмент, но щом стигнеше дотам, забравяше за какво е тръгнал. Един предобед измина с колата половината път за работа, смътно забелязвайки, че движението е необичайно слабо, преди да си спомни, че е неделя и е тръгнал да доведе баща си. Една вечер се качи в спалнята да смени панталоните си, но продължи да се съблича механично и накрая облече пижамата си. Чак когато тръгна към леглото, се сепна, че пак се е размечтал. В този момент Марджъри влезе в спалнята и се загледа уплашено в него.

— Какво правиш? — каза тя.

— Ще си лягам рано — импровизира той и дръпна завивките на леглото.

— Но сега е едва осем и половина!

— Уморен съм.

— Сигурно си болен. Да извикам ли лекар?

— Не, просто съм уморен. — Той се вмъкна в леглото и затвори очите си, за да изключи от погледа си разтревожената Марджъри.

— Вик, има ли нещо? — каза тя. — Проблеми в работата?

— Не — каза той. — Работата е наред. Заводът върви добре. Този месец сме на печалба.

— Ами тогава какво ти е? Не си на себе си. Откакто се върна от Германия, все си така. Да не ти е влязла някаква муха в главата, или какво?

— Не — каза Вик. — Не ми е влязла никаква муха. — Той не беше казал на Марджъри, че Робин го бе придружила до Франкфурт.

— Ще ти донеса един аспирин.

Вик я чуваше как се движи из стаята, дърпа завесите и казва на Реймънд да намали уредбата си, защото баща му не се чувства добре. За да си спести разправиите, той глътна аспирина и скоро заспа. В три през нощта се събуди. Имаше повече от два часа до ставането и той започна да си прожектира наум розови филми с него и Робин Пенроуз в главните роли, докато накрая се измъкна виновно и отиде в банята „EN SUITE“ да търси момчешко облекчение.

— Марджъри се тревожи за теб — каза баща му следващата неделя, по пътя обратно след обяда.

Вик се престори на изненадан.

— Защо?

— Казва, че не си на себе си. Че вече не си същия.

— Нищо ми няма — каза Вик. — Кога ти го каза?

— Днес следобед, докато те нямаше. Защо ти трябваше да излизаш току-така?

— Ти беше заспал, татко — каза той. — А Марджъри не обича да се разхожда.

— Можеше да я попиташ.

Вик замълча.

— Да няма някоя жена? — каза баща му.

— Какво? — насила се засмя Вик.

— Да не си тръгнал с някоя млада жена? Виждал съм да се случва доста често — бързо продължи той, сякаш се страхуваше от отговора. — Шефове със секретарки. Случват се такива работи.

— Моята секретарка е една досадница — каза Вик. — Пък и си има нещо завързано.

— Радвам се да го чуя. Играта не си струва хабенето, синко, от мен да го знаеш. Много пъти съм виждал как мъже оставят жените си за някоя млада въртиопашка. Накрая остават без пари, защото трябва да издържат две семейства. Губят дом, губят мебели. Съпругите получават всичко. Помисли си добре, Вик, преди някоя да ти завърти акъла.

Този път на Вик не му беше трудно да се засмее.

— Може да ти е смешно — каза сърдито г-н Уилкокс, — но няма да си първият глупак, полъгал се по хубаво личице и елегантна фигура. Такива работи обаче не траят дълго. Не траят.

— За разлика от мебелите.

— Точно така.

Този разговор, колкото и абсурден да беше, постави Вик нащрек. Той пишеше писмата си до Робин на работа в обедната почивка, докато Шърли беше извън кабинета и ги изпращаше лично. Телефонираше й от улични телефони на път за работа или на връщане. Не че тези усилия да се свърже с нея бяха успешни, но поне облекчаваха натрупалите му се чувства, като тайната му оставаше скрита.

Марджъри обаче бе видимо обезпокоена. Пазаруването й придоби маниакални размери. Всеки ден тя носеше в къщи нова рокля или нов чифт обувки, които още на следващия подменяше с други. Фризира косата си по необичаен начин и после плака часове наред над резултата. Започна диета, състояща се предимно от грейпфрути и я заряза на третия ден. Купи си велосипед за упражнения и той я чуваше как пръхти и хърка зад вратата на гостната, където го инсталираха. Взе под наем легло-солариум от „Ривиера Сънбедс Къмпани“ — фирмата, която ги разнасяше по домовете — и лежеше в него по бански и тъмни очила, стиснала тревожно кухненския таймер да не би вградения часовник да се развали и да получи слънчево изгаряне. Вик разбираше, че тя прави всичко това, за да стане отново привлекателна за него, може би по съвет на някое глупаво женско списание. Той се трогна, но по някакъв далечен, отчужден начин. Марджъри го следеше с поглед от отвъдната страна на неговата мания с глупава привързаност и загриженост, като куче пред камина. Струваше му се, че ако протегне ръката си, тя ще скочи върху му и ще оближе лицето му. Но той не можеше да направи това. Буден в ранните часове, вече не търсеше животинския комфорт на телесната й топлина. Лежеше на ръба на матрака, колкото се може по-далеч от издигащите се, дрогирани с валиум форми, от които се носеха стонове и хленчещи звуци в съня й, чудейки се как да се свърже с Робин.