Добра работа

1

— Връщането беше ужасно — каза Робин. — Снегът се завихри. Пътищата станаха пързалки. Навсякъде имаше изоставени коли. Трябваха ми два часа и половина да се прибера.

— Боже! — каза съчувствено Чарлз.

— Чувствах се абсолютно изтощена и мръсна. Ходилата ми бяха мокри, дрехите ми миришеха на гадния завод, а косата ми беше пълна със сажди. Нямах търпение да я измия и да си взема една хубава, гореща вана. Тъкмо се бях излегнала в нея — ох, какво блаженство! — и на вратата се звъни. Е, толкова по-зле, рекох си, нямам никакво намерение да отварям. Въобще не можех да си представя кой може да е. Но звънецът звънеше ли, звънеше. Започнах да си мисля, че трябва да е нещо спешно. И така, след още малко не можех вече да търпя да лежа там и да слушам шибания звънец, излязох от ваната, подсуших се криво-ляво, сложих си халата и слязох долу да отворя. Познай кой беше.

— Уилкокс.

— Много си досетлив! Да, той. Беше бесен, нахлу в къщата, даже не си направи труда да си избърше обувките. А те бяха покрити със сняг и оставиха големи мокри отпечатъци върху килима в коридора. Когато го поканих в хола, той, представи си, има нахалството да се огледа и да каже уж на себе си, но достатъчно силно да го чуя: „Ама че хаос“.

Чарлз се разсмя.

— Е, трябва да признаеш, скъпа, че не си най-добрата домакиня на света.

— Никога не съм твърдяла такова нещо — каза Робин. — Занимавам се с по-важни неща.

— О, несъмнено — каза Чарлз. — И какво толкова искаше Уилкокс?

— Ами, беше дошъл заради Дани Рам, разбира се. Изглежда, че щом съм излязла, той казал на другите работници какво е замислило ръководството и всички излезли на стачка. Доста глупаво от негова страна, всъщност. Искам да кажа, на Уилкокс не му е трябвало много време да се досети кой му е погодил номер.

— И Уилкокс дойде право при теб да се оплаче?

— Повече от това. Изиска от мен да се върна в завода на другата сутрин и да кажа на Дани Рам и неговите хора, че съм направила грешка и че не е имало заговор за уволняването му.

— Боже мой, какво нахалство! Би ли се мръднала мъничко?

Робин, която лежеше гола с лице към леглото, се извъртя и намести в центъра на матрака. Чарлз, който също бе гол, коленичи, възседна краката й и я поля от раменете до ханша с ароматично масажно масло. После, като затвори внимателно капачето на флакона и го остави настрани, започна да втрива маслото във врата на Робин и по раменете й с дългите си нежни, чувствителни пръсти. Чарлз беше дошъл за уикенда след посещението на Робин в „Прингълс“ и това беше обичайният им начин да завършат съботната вечер, след ходене на кино в Лабораторията по изкуствата, последвано от отлична, нескъпа вечеря в един от местните азиатски ресторанти. Започвайки като най-обикновен, масажът скоро преминаваше в еротичен. По онова време Робин и Чарлз бяха на вълна „непроникващ секс“, не поради СПИН-а (който за хетеросексуалните беше само облаче на хоризонта, не по-голямо от човешка длан, през зимата на 1986), а по идеологически и практически причини. Феминистката теория го одобряваше, пък и беше решение на въпроса с контрацепцията, защото Робин не приемаше противозачатъчните таблетки по здравословни причини, а Чарлз смяташе презервативите за неестетични (макар че Робин, като напълно освободена млада жена винаги си носеше пакетче под ръка в случай на нужда). В момента все още бяха на етап нееротичен масаж. Спалнята бе леко затъмнена и приятно затоплена, като освен радиатора гореше и електрическа печка. Робин подпря глава, обърна се настрани върху една възглавничка и продължи разговора с Чарлз през рамо, докато той втриваше и търкаше.

— Ти отказа, предполагам?

— Е, да, отначало.

— Само отначало?

— Ами след малко той спря да ме заплашва, понеже видя, че това не помага, и започна да използва истински аргументи. Каза, че ако този протест прерасне в стачка, целият завод ще спре работа. Азиатските работници са много единни, каза той, и много неотстъпчиви. Веднъж щом някоя идея им влезе в главите, трудно можеш да им я изкараш.

— Расистки възгледи.

— Да, знам — каза Робин. — Но те са такива неандерталци в това отношение, цялата управа, че след известно време забелязваш само най-вопиющите примери на предразсъдъци. Както и да е, Уилкокс каза, че стачката може да се проточи седмици наред. Леярната щяла да спре снабдяването за машинния цех. Целият завод щял да спре работа. „Мидлънд Амалгамейтид“ можели да решат да намалят загубите си, като напълно го закрият. Тогава стотици хора ще бъдат изхвърлени на улицата, без надежда да намерят друга работа. И всичко това заради мен, това се подразбираше. Разбира се, аз му казах, че грешката си е преди всичко негова. Ако не беше замислял да измами Дани Рам, нищо такова нямаше да се случи.

— Точно така — каза Чарлз, движейки ръбовете на дланите си покрай гръбнака на Робин.

— Той успя да ме разтревожи обаче, трябва да си призная. Искам да кажа, намерението ми беше само да предупредя Дани Рам да бъде нащрек, а не да предизвиквам сериозен индустриален диспут.

— Уилкокс призна ли, че е сбъркал?

— Това всъщност беше решаващо. Казах му, вижте, молите ме да лъжа, да кажа, че нещо, което вече съм казала, не е вярно, когато то е. А вие самият какво ще направите?

— И какво каза той?

— „Всичко, в границите на разумното“. Така че аз казах, добре, искам признание, че е неморално да се отървавате от работник по начина, по който се опитахте да се отървете от Дани Рам и аз искам с нещо да гарантирате, че повече няма да правите така. Той погледна като отровен, но го преглътна и се съгласи. Мисля, че постигнах нещо в края на деня. Ама какъв ден беше само!

— Вярваш ли, че ще удържи на думата си?

Робин се замисли за момент.

— Да, вярвам му.

— Въпреки начина, по който се е отнесъл към онзи индиец?

— Той просто не е осъзнавал, че е неморално, разбираш ли? Не е нещо необичайно да се освобождават от хора по този начин. Не съществува процедура за поправително обучение. Ако някой е повишен в по-висок ранг и не се справя, няма как иначе да се реши проблемът. Невероятно ли ти се струва?

— Съвсем не, това е напълно валидно и за няколко професора в Съфолк — каза Чарлз. — Само дето не можеш и да ги уволниш.

Робин се изкиска.

— Знам какво имаш предвид … Но аз успях да го накарам да се съгласи, че Дани Рам трябва да премине специално обучение.

— Успя ли? Не може да бъде! — Чарлз спря за малко с грижите си, поставил по една ръка на твърдите заоблени ханшове на Робин. — Ти наистина си забележително момиче, Робин!

— Не момиче, а жена — поправи го Робин, но без жлъч. Тя беше доволна от успеха на историята си и от героичната роля, която тя самата бе изиграла. Беше скрила от Чарлз някои свои угризения на съвестта относно това, че помогна да замажат очите на Дани Рам. Ако това беше случка от викториански роман, тя щеше да я изтълкува като пример как един буржоа поддържа друг, щом ножът опре до кокала, но се опита да се самоубеди, че е излъгала за доброто на всички работници в завода — не просто за да спаси кожата на Уилкокс, а и условията, които му постави, бяха гаранция за правилността на действията й.

— И така, разбрахме се аз да кажа на Дани Рам, че съм разбрала погрешно разговора по време на съвещанието, че не съм схванала смисъла на дискусията, която е била именно да му се осигури специално обучение, а не да бъде уволнен.

— И ти го направи? — сега Чарлз слезе от краката на Робин, за да може да ги масажира. Той започна да меси бедрата й и да разтрива мускулите на прасците й, сгъваше и разгъваше глезените й, опъваше стъпалата й и, разделяйки нежно пръстите на краката й, мажеше пространството помежду им с намазнени пръсти.

— Абсолютно. На следващата сутрин, точно в седем и половина, Уилкокс беше отново пред вратата ми с неговия огромен ягуар, за да ме закара до завода. По време на цялото пътуване не каза нито една дума. Вкара ме в кабинета си, а секретарките и другите там се отдръпваха от пътя му като подплашени зайци и се блещеха насреща ми, сякаш бях някакъв терорист, поставен под домашен арест. После той и двама от приятелите му ме заведоха в столовата на специално събрание с азиатските работници от леярната. Сигурно имаше към седемдесет души, в това число и Дани Рам, бяха в обикновени дрехи, не с работни комбинезони. Дани Рам ми отправи нещо като уплашена усмивка, когато влязох. Имаше и няколко белокожи. Уилкокс каза, че са профсъюзни отговорници, дошли да наблюдават и да решат дали стачката да премине в официална. Аз казах, каквото трябваше на Дани, всъщност казах го на всички. Трябва да кажа, че ми приседна в гърлото, като се извинявах, но се справих. След това се оттеглихме в едно друго помещение, мисля, че беше кабинет на управителката на столовата, докато азиатците обмисляха какво да правят. След около двадесет минути те изпратиха делегация да съобщи, че са готови да се върнат на работа, ако на Дани Рам бъде гарантирана работа и им се разреши пет минути платено време за измиване на края на работната смяна. После те излязоха, а Уилкокс и неговите хора се скупчиха в кръг. Уилкокс беше разярен, каза, че времето за измиване няма нищо общо с първоначалния спор и че профсъюзните отговорници са ги подучили на това, но другите двама казаха, че работниците трябва да получат нещо от стачката, иначе ще паднат духом, така че трябва да се споразумеят. След още малко препирни Уилкокс се съгласи да им предложи две минути и накрая те се споразумяха за три, но някак си свидливо така да се каже. В крайна сметка, аз бях лъгала, за да го измъкна от затруднението, а не защото ми харесваше да го правя, но не чух нито една дума за благодарност, нито изобщо каквато и да е дума. Той излезе от залата след събранието, без нищо повече от едно довиждане. Завеждащият „Личен състав“ ме откара обратно до университета — невероятно досаден човек, който през цялото време ми разправяше за синдрома на раздразнените черва. Пристигнах в университета точно навреме за лекцията ми върху „Мидълмарч“. Беше доста странно усещане. Мисля, че беше като излизане от нощна смяна. Денят тъкмо започваше в университета, студентите още се прозяваха и търкаха сънени очи, но на мен ми се струваше, че съм на крак от часове наред. Предполагам, че съм била емоционално пресушена от драмата на събранието и проведените преговори. Чувствах нелепо желание да разкажа на студентите за случилото се, но разбира се, не го направих. Не смятам, обаче, че лекцията ми мина добре. Мислите ми бяха на друго място.

Робин млъкна. Масажът беше достигнал еротичната фаза. Без да й се подсказва, тя се претърколи на гръб. Опитният показалец на Чарлз нежно опипа и погали най-чувствителните й места. Съвсем скоро тя достигна задоволителна кулминация. Сега дойде редът на Чарлз.

Масажната техника на Робин беше по-енергична от тази на Чарлз. Тя размаза масло по целия му гръб и започна да го потупва силно с ръбовете на дланите си.

— Ох! О-ох! — възклицаваше той от удоволствие, а възпълните бузи на бутовете му вибрираха под тези атаки.

— Имаш отвратителна пъпка на задника, Чарлз — каза тя. — Ще ти я изстискам.

— О, не, недей — изстена той. — Боли ме, като правиш това.

Но протестните нотки бяха донякъде престорени.

Робин обхвана пъпката между двата си пръста и стисна яко. Чарлз викна и очите му се напълниха със сълзи.

— Готово, всичко свърши — каза Робин и почисти остатъка от пъпката с памуче. Тя спря да нанася масажни удари и започна да търка и поглажда задната част на бедрата му. Чарлз престана да хленчи във възглавницата. Той затвори очи и дишането му се успокои.

— Ще се върнеш ли следващата седмица? — попита тихо той. — Имам предвид, в завода.

— Едва ли — каза Робин. — Обърни се, Чарлз.

2

Горе-долу по същото време вечерта Вик Уилкокс неспокойно гледаше телевизия с по-малкия си син, Гери, в просторния хол на голямата къща в нео-джорджиански стил с пет спални и пет тоалетни на „Авондейл Роуд“. Марджъри беше на горния етаж, в семейната спалня, и четеше „Щастливи в менопаузата“ или по-точно, беше заспала над нея. Реймънд беше някъде навън на чашка с приятели, а Сандра — на дискотека с пъпчивия Клиф. Гери беше още малък да излиза в събота вечер, а Вик — още не престарял, разбира се, но просто нямаше желание. Не обичаше шумните, фалшиви любезности, разменяни в кръчмите и клубовете; киното винаги бе смятал предимно за място, където се ухажват влюбени двойки през зимните месеци и беше спрял да го посещава скоро след като се ожени, а на театър или концерт по принцип не ходеше. Когато работеше за „Вангард“, те с Марджъри имаха своя, доста весела компания, съставена от други мениджъри и съпругите им, които редовно си гостуваха едни на други по домовете в събота вечер, но се оказа, че на тези партита или преди тях, или между тях стават разни шушу-мушу работи и накрая кръгът се разцепи в атмосфера на скандали и взаимни обвинения. От онези дни насам, Вик се бе движил все нагоре по служебната стълбица до пост, където човек вече няма приятели, само бизнес-познати и целият живот извън работата представлява още едно нейно продължение. Неговата представа за приятно прекарване в събота вечер беше да седне пред телевизора с бутилка уиски, удобна за достигане с ръка, и да гледа „Мач на деня“, като обсъжда най-интересните места с по-малкия си син.

Но тази зима нямаше „Мач на деня“ поради разногласия между футболната лига и телевизионните компании. Футболната лига се беше полакомила за огромни хонорари от права за излъчване и телевизионните компании я бяха отрязали. Задоволството на Вик от даването на този бизнес-урок беше намалено от чувството за собствено лишение. Футболът по телевизията като че ли бе единствената форма на бягство, която му бе останала, и една от малкото теми, на които можеше да води сравнително дружески разговор със синовете си. Когато Реймънд беше малко момче, той често го водеше да гледа мачовете на „Рамидж Сити“, но се отказа, след като през седемдесетте футболните игрища бяха изцяло превзети от банди непълнолетни престъпници с мръсен език. А сега бе лишен дори от телевизионния футбол и се виждаше принуден да седи с Гери в съботните вечери, гледайки стари филми и телевизионни драми, които бяха или скучни или смущаващи.

Филмът, който гледаха тази вечер, всеки момент заплашваше да премине от скучен в смущаващ. Героят и героинята танцуваха буза до буза на музика от касетофон в апартамента на момичето. Ясно беше от вида на музиката и от замечтания копнеж по лицата им, че не след дълго ще бъдат заедно в леглото — без нищо на себе си — и ще се гърчат под завивките, че даже и отгоре на завивките, издавайки задължителните стонове и въздишки. Западането на футбола и увеличаването на сцените с неприкрит секс в медиите изглежда имаше реципрочна връзка със симптомите на национална деградация, макар понякога Вик да си мислеше, че е единственият, който забелязва съвпадението. В днешно време човек можеше да види по телевизията неща, които бяха тайно продавана под тезгяха порнография по времето, когато Вик беше момче. Това правеше семейното гледане неспокойно и неприятно занимание.

— Не ти се гледа повече, нали? — каза той към Гери с привидно нехайство.

— Защо, не е лошо — каза Гери, излегнат в единия фотьойл, без да отделя очи от екрана. Ръката му ритмично се движеше от пликче картофен чипс към устата му и обратно.

— Дай да видим какво има по другите канали.

— Недей, бе, татко!

Без да обръща внимание на протестите му, Вик заигра с бутоните на дистанционното. По другите канали вървяха: документален филм за овчарските кучета, повторение на стара серия детективски филми за (спомни си Вик) убийството на една проститутка и един друг филм, героят и героинята от който бяха вече в леглото и се бореха енергично под завивките. Вик бързо превключи на първия канал, където момичето тъкмо разкопчаваше блузката си пред едно огледало, а мъжът похотливо надничаше зад рамото й. Беше само въпрос на време, помисли си Вик, да удари порнографския джакпот, като попадне на секс сцени по четирите канала едновременно.

— Как може да ти се гледа този боклук! — каза той, натискайки бутона за изключване.

— Уф, татко!

— Пък и е време за лягане — каза Вик. — Мина единадесет и половина.

— Събота е, татко — изхленчи Гери.

— Няма значение. На твоята възраст имаш нужда от много сън.

— Ти просто искаш да си го гледаш сам, нали? — насмешливо каза Гери.

Вик се изсмя презрително.

— Да гледам този боклук? Не, аз също си лягам, лягай си и ти.

Сега Вик трябваше да последва сина си към спалнята, макар че не му се спеше и наистина предпочиташе да остане сам и да догледа филма, просто за да е в течение на последните признаци на обществена деградация. В допълнение към раздразнението му от телевизията, Марджъри го чакаше будна в спалнята и даже имаше желание за разговор. Тя бъбреше през отворената врата на банята, докато той си миеше зъбите, за смяната на тапетите в хола и покупката на буланени покривки за гарнитурата, а когато се върна в спалнята, за да облече пижамата си, го попита дали харесва новата й нощница. Тя представляваше прозрачно изделие от найлон в прасковен цвят с тънки презрамки и дълбоко деколте, което разкриваше значителна повърхност от бледата луничава пазва на Марджъри. Тъмните кръгове около плоските й зърна прозираха през тънката материя като две мръсни петна. Имаше и още нещо необичайно във вида й, но той не можеше да определи какво е то.

— Не е ли малко тъничко за това време, а? — каза той.

— Не ти ли харесва?

— Не е лошо.

— Нали е като в сериала „Династия“?

Вик изсумтя.

— Не ми споменавай за телевизия.

— Защо, какво гледа?

— Обичайните боклуци.

Вик легна в леглото и изгаси нощната си лампа.

— Много си приказлива тази вечер — отбеляза той. — Валиумът губи ли ефекта си?

— Още не съм го пила — каза Марджъри и угаси лампата от своята страна. Намеренията й напълно се изясниха, когато положи ръка на бедрото му под завивките. В същия момент той осъзна, че тя се е поляла със силен парфюм и че изглеждаше различно, седнала в леглото, защото нямаше ролки на главата си.

— Вик — каза тя. — Отдавна не сме … знаеш какво.

Той се престори, че не разбира.

— Какво?

— Много добре знаеш.

Марджъри потърка бедрото му с опакото на ръката си. Някога тя често правеше така, докарвайки го до стоманено втвърдяване. Сега членът му дори не мръдна.

— Мислех, че вече не ти е до това — измънка той.

— Това беше само една фаза. Част от промяната в живота. Така пише в книгата.

Тя светна нощната лампа и се пресегна за „Щастливи в менопаузата“.

— За бога, Марджъри! — изръмжа той. — Какво правиш?

— Къде са ми очилата …? А-ха, да, ето. Слушай: „Можете да изпитате отвращение към семейните връзки за известен период. Това е съвсем нормално и няма защо да се тревожите. С времето, с малко търпение и с разбиращ ви партньор, вашето либ … либи …“

— Либидо — каза Вик. — Фройд го е измислил, преди да открие влечението към смъртта.

— „… вашето либидо ще се възвърне, по-силно от всякога“.

Марджъри остави книгата на нощното си шкафче, свали очилата си, загаси лампата и потъна в леглото до него.

— Значи пак ти се иска? — попита равнодушно Вик.

— Ами, не знам — каза тя. — Искам да кажа, няма как да знам, докато не опитаме. Мисля, че трябва да направим опит, Вик.

— Защо?

— Ами това е естествено за женените. Ти по-рано искаше … — В гласа на Марджъри се появи опасно тремоло.

— Всичко си има край — каза отчаяно той. — Остаряваме.

— Но ти не си стар, Вик, не си толкова стар. В книгата пише, че …

— Майната й на тази книга! — каза Вик.

Марджъри започна да плаче.

Вик въздъхна и светна лампата.

— Извинявай, мила — каза той. — Само че не можеш да очакваш от мене така изведнъж … да се заинтересувам, без нищичко. Мислех, че сме надраснали всичко това. Че не сме … добре … дай ми поне време да се настроя. Окей?

Марджъри кимна и внимателно издуха носа си в хартиена кърпичка.

— Аз имам мои си проблеми, знаеш това — каза той.

— Знам, Вик — каза Марджъри. — Знам, че имаш много тревоги на работа.

— Глупачката от университета непрекъснато ми създава проблеми … после Брайън Евърторп с тъпата си идея за календар, а и твърди, че Стюърт Бакстър я одобрява. Защо ли Брайън Евърторп е толкова гъст със Стюърт Бакстър, че му доверява всичките си идеи, бих искал да знам?

— Аз не съм виновна — подсмъркна Марджъри.

Той се наведе над нея и положи суха целувка на бузата й, преди да загаси отново лампата.

— Разбира се, че не си — каза той.

Но разбира се, беше. Години бяха минали, откакто бе изпитал за последен път спонтанно желание към Марджъри, а сега не можеше дори да се насили. Когато тя уж се бе отказала от секс поради някакъв неин период от живота, той тайно се бе почувствал облекчен. Гърдестото момиче с трапчинки, за което се бе оженил, с годините се превърна в дебелана на средна възраст с боядисана коса и прекалено много грим. Шишкавото й тяло го притесняваше, когато се случеше да я види гола, а що се отнася до ума й, той го притесняваше не по-малко, когато се случеше да го покаже. Нямаше смисъл да се оплаква, защото нямаше начин тя да се промени, да стане умна, духовита и изискана, както и нямаше начин фигурата й да стане елегантна и спортна. Той се беше оженил за нея такава, каквато е — обикновена, всеотдайна, отстъпчива млада жена от тези приятно закръгленички момичета, които бързо стават дебели, и честта го задължаваше да я търпи. Вик имаше старомодни разбирания за брака. Жената не е като колата — не можеш да й сменяш частите, като се износят или шасито започне да поднася. Ако откриеш, че си направил грешка, толкова по-зле, ще трябва да се примириш, просто няма как. Единственото нещо, с което не можеш да се примириш обаче, мислеше си той, е да се любиш с нея.

Дори тази арогантна, постоянно намесваща се жена-феминистка от университета беше много по-секси от бедната стара Марджъри. Може идеите й да бяха откачени, но поне бяха идеи, докато идеите на Марджъри се въртяха все около тапети и булани. Разбира се, онази беше млада, което винаги помага, а и изглеждаше доста добре, стига да ти харесва прическа като нейната, с обръснат врат като на момче (а той не харесваше) и смешни панталони, втикнати в ботушите. Тя изглеждаше по-нормално по халат, когато, бесен от яд, я намери в дома й онази вечер, поемайки всички рискове на пътуването с ягуара в сняг и поледица, и едва не разби вратата й.

Беше отишъл с намерение само да я изплаши и успокои собствените си чувства. Искаше да й каже, че със схемата „Силует“ е свършено и че той ще обясни на университета защо. Но в момента, когато застана лице в лице срещу нея, си помисли, че вместо това може да я убеди да поправи щетите, които беше причинила. Може би тя извади късмет, че тъкмо излизаше от банята. Появата й така, необлечена, автоматично я постави в слаба позиция.

Паметта на Вик прожектира пред него с удивителна яркост образа на Робин Пенроуз, влажните й медени къдрици, босите й крака, тя — обвита в бяла хавлиена роба, която се отвори, когато се наведе да запали газовата печка в нейната тясна, претрупана дневна, и той мерна нежна гръд и част от розово зърно, защото тя явно нямаше нищо под халата. За негова изненада и объркване, пенисът му се втвърди при този спомен. В същия момент Марджъри, пресегнала се вероятно за ръката му, за да я стисне приятелски, а вместо това откри пениса, се изкикоти и измрънка:

— О, значи все пак проявяваш интерес?

После той просто нямаше избор и трябваше да се заеме с това, макар че докато Марджъри охкаше и сумтеше под него, успя да свърши единствено като си представи, че го прави с Робин Пенроуз — просната на килимчето пред газовата печка, захвърлила халата настрани, за да покаже, че наистина няма нищичко отдолу, да, така сладко й отмъщаваше на тази глупава упорита кучка задето го направи за смях пред Брайън Евърторп и прекъсна съвещанието му с тъпи въпроси и после ходеше да разправя измислици на работниците, като едва не осуети шестмесечни търпеливи усилия за повишаване ефективността на леярната — да, така беше добре, да я притежава направо на пода сред невероятния безпорядък от книги, мръсни чаши от кафе и вино, и обложки от плочи, и броеве на „Марксизма днес“, чисто гола, пубисното й окосмяване червено като косата й, мятаща се и гърчеща се под него като актрисите в телевизионните филми, стенеща от удоволствие, въпреки че не иска, а той мушка ли, мушка, и мушка.

Когато се оттегли от Марджъри, тя въздъхна — дали от удовлетворение или облекчение, той не разбра, после опъна нощницата си и се заклатушка към банята. Той самият изпитваше само вина и депресия, както се чувстваше като момче след онаниране. Това, че бе способен да прави любов с жена си само като си представя груби сцени с жена, която той имаше всички основания да мрази, беше достатъчно лошо, но най-горчивата мисъл беше, че ако Робин можеше да научи какво е направил, тя щеше надменно да поклати глава, убедена, че това е пълно потвърждение на феминистките й предразсъдъци. Далече от постигането на подобно отмъщение, Вик изпита мъките на моралното поражение. Седмицата не мина добре, помисли си унило той, заслушан в плискането на вода в бидето в банята, а после пълненето на чаша с вода от чешмата, с която Марджъри щеше да погълне валиума си. Той едва не извика към нея да донесе един и за него.

Когато Марджъри се върна отново в спалнята, шумът от затварящата се външна врата го накара да скочи в леглото.

— Това Сандра ли беше?

— Сигурно, какво толкова?

— Съвсем забравих за нея.

Обикновено той изчакваше, докато Сандра се прибере в събота вечер, за да се увери от една страна, че се е прибрала благополучно и за да види как Клиф, пъпчивия ас, си заминава, от друга. Но понеже тази вечер маневрите на Гери го вкараха в леглото рано, той напълно бе забравил за дъщеря си.

— Нищо й няма. Клиф винаги я изпраща до тук.

— Точно това ме тревожи. Той сигурно е долу сега.

Той отметна завивките и затърси чехлите си под леглото.

— Къде ще ходиш?

— Долу.

— Остави ги за малко сами, за бога, Вик — каза Марджъри с учудващо присъствие на духа. — Ще изглеждаш смешно. Те просто ще пийнат кафе или нещо друго. Нямаш ли доверие на собствената си дъщеря?

— Нямам доверие на този Клиф — каза Вик. Но след няколко секунди колебание, седнал на края на леглото, той бавно се вмъкна обратно под завивките и загаси светлината за, както му се стори, деветдесет и седми път тази нощ. — Младежи като него се интересуват само от едно — каза той.

— Клиф не е лош. Виж се кога намери да говорим — Марджъри се изкикоти закачливо и го смушка с лакът. — Ама и теб си те бива.

Вик нищо не каза, благодарен, че тъмнината скрива изражението на лицето му.

— Нали беше хубаво, а? — сънливо промълви Марджъри.

Вик изсумтя нещо като съгласие, което видимо я задоволи. Валиумът, добавил се към необичайното сексуално упражнение, скоро задейства. Дишането на Марджъри стана равно и правилно. Тя беше заспала.

Вик също задряма. Събуди го звук, подобен на биенето на собственото му сърце, а когато погледна будилника, дигиталният дисплей показваше един и петнадесет. Той бързо осъзна, че сърцебиенето всъщност беше думкане на басите от музика на запис, който някой беше пуснал на музикалната уредба в хола. Откъс от филма, който бе гледал по-рано вечерта, се появи в главата му с Клиф и Сандра на мястото на влюбените, танцуващи буза до буза. Той се надигна, потърси чехлите си и, след като очите му привикнаха към тъмнината, свали домашния си халат от закачалката зад вратата на банята, после тихо излезе от стаята. Площадката и фронталният коридор бяха тъмни, но мътната светлина над сигналната инсталация го насочи надолу по стълбището. Чуваше звуци от музика, макар че под вратата на хола не се виждаше светлина. Отвори и влезе.

Вик се почувства като бял изследовател, попаднал в пещера, където е бил бивакът на номадско племе през нощта. Единствената светлина идваше от газовите пламъци, облизващи имитацията на пънове в камината, хвърлящи трепкащи отблясъци върху половин дузина фигури, излегнали се в полукръг на пода. Той светна главното осветление на тавана. Шестима младежи, единият от които Реймънд, с кутии „Лагер“ и димящи цигари в ръка, премигнаха и отвориха уста насреща му.

— Здрасти, татко — каза Реймънд с далечно подобие на любезност, което беше сигурен знак, че е пиян.

— Какво става тук? — попита Вик, придръпвайки шнура на халата си.

— Просто доведох няколко приятели — каза Реймънд.

Вик беше виждал всеки от тях по едно или друго време, макар да не знаеше имената им, тъй като Реймънд никога не си правеше труда да ги представи, нито изглеждаше способен да го направи. Сега те не се изправиха на крака и не показаха никакъв признак на уважение или неудобство. Лежаха отпуснати на пода в оръфани горни дрехи и кубинки, които сякаш никога не сваляха, и зяпаха апатично към него изпод лепкавите си пънкарски прически. Както и Реймънд, те всички бяха прекъснали следването си или пък изобщо не бяха събрали достатъчно сили да се явят на изпити в колеж. Живееха от социални помощи или на издръжка на родителите си и прекарваха времето си в пиене по кръчмите или оглеждане на музикалните уредби по магазините, защото те всички свиреха на електрически китари с различна форма и размер и хранеха илюзии, че ще сформират група някой ден, въпреки факта, че никой от тях не разбираше от ноти, а колективния шум, който вдигаха, беше така злокобен, че рядко намираха място за репетиции. Само като ги погледнеше, на Вик му се приискваше да апелира обществеността за връщане на задължителната казарма, трудово-поправителните домове, или изселването — каквото и да е средство — само и само тези млади безделници да бъдат накарани да отлепят гърбовете си и да се заловят за честен труд.

— Къде е Сандра? — попита той Реймънд. — Прибра ли се?

— Легна си. Дойде си преди малко.

— А онзи, как му беше името?

— Клиф си замина.

Както обикновено, Реймънд не гледаше Вик в очите, докато говореше, а свеждаше поглед надолу към обувките си, като поклащаше леко глава в ритъма на музиката. Вик огледа стаята, осъзнавайки собствения си вид — застанал там по пижама и халат, облекло, каквото сигурно никой от тези младежи не беше носил след достигане на пубертета.

— Това моят „Лагер“ ли е? — попита той, усещайки, че се държи като скъперник.

— Да-а, имаш ли нещо против? — каза Реймънд. — Ще ти го възстановя, като си взема мангизите.

— Нямам нищо против да ми пиете „Лагер“-а — каза Вик, — стига само да не повръщате по килима.

— Това беше Уиги — каза Реймънд, схващайки намека за един инцидент преди няколко месеца. — Той вече не движи с нас.

— Дошъл му е акълът, а?

— Не-е. Ожени се.

Реймънд се захили и подхвърли лукави погледи към приятелите си, които изглежда намираха идеята също така забавна. Те се оригваха и виеха гръмогласно или тръскаха рамене в безгласен смях.

— Бог да помага на жена му — това е всичко, което мога да кажа — каза Вик. Той прескочи няколко чифта опънати крака, докато стигне до касетофона и намали силата на звука и басите му. — По-кротко сега — каза той, — че ще събудите майка ти.

— Добре — каза меко Реймънд, макар да знаеше, както и самият Вик, че само бомба може да събуди Марджъри сега. — Угаси лампите, като излизаш, а, татко?

Докато се качваше по стълбите, на Вик му се стори, че чу сподавен смях откъм хола. Това беше звук, който той все по-трудно понасяше.

На следващата сутрин, докато беше зает на двора с почистването на пътната сол от долната страна на колата си със струя под налягане, Вик видя няколко от снощните номади да си заминават и като ги изгледа строго, успя да накара двама от тях да измърморят нещо като поздрав. По споразумение, сключено преди известно време, на Реймънд се позволяваше да приема приятели за пренощуване само при условие, че спят в неговата стая. Тази клауза, предназначена да ограничи броя на гостите му, не беше успяла да постигне очаквания ефект, тъй като колкото и да бяха на брой, те всички някак си успяваха да се натъпчат на определеното място, свити на пода в спални чували или завити с горните си дрехи в хъркаща, пърдяща и оригваща се купчина (както Вик си представяше сцената). От тази воняща дупка те се появяваха един по един през интервали от време в течение на неделния предобед, за да пикаят, не винаги акуратно, в една от тоалетните на къщата и да си похапват щедри порции корнфлейкс в кухнята, преди да се изнижат към следващото кръчмарско рандеву. Както обикновено, Реймънд стана последен и тази сутрин; всъщност, той още закусваше, когато Вик потегли с колата да доведе баща си на обяд.

Понеже сестрата на Вик, Джоан, беше омъжена за канадец и живееше в Уинипег от двадесет и пет години, отговорността да се грижи за техните родители се падна на него. Г-н Уилкокс старши се пенсионира през 1975 година, след като беше работил цял живот, първо като инструменталчик, а по-късно като управител на склад в една от големите машиностроителни компании на Рамидж. Майката на Вик почина шест години след това от рак, но г-н Уилкокс настояваше да си остане в старата къща на „Ебъри Стрийт“, където се беше оженил, колкото и старомодна и неудобна да бе тя. Неделният обяд на „Авондейл Роуд“ беше редовен ритуал.

Всеки път, когато Вик минаваше по „Ебъри Стрийт“, тя изглеждаше все по-посърнала, но в тази облачна неделна сутрин с топящия се сняг наоколо изглеждаше особено потискащо. Разрухата беше настъпила в двата края на улицата, сякаш кътниците бяха изпадали първи в редицата от зъби, и бавно пълзеше към средата, където няколко от отдавнашните обитатели, сред които и баща му, упорито продължаваха да стоят като вкоренени. Някои от къщите бяха полуразрушени, други — със заковани прозорци, а в трети се бяха заселили бедни имигранти. Към последната група г-н Уилкокс имаше любопитно раздвоено отношение. За тези, които познаваше лично, говореше с най-топли чувства, а останалите анатемосваше като „проклети цветнокожи“, които бяха развалили доброто съседство. Вик на няколко пъти се бе опитвал да обясни на баща си, че тяхното присъствие беше резултат, а не причина, че причината беше магистралата, обкрачила покривите на някакви си петнадесет метра оттук с яките си бетонни крака, но без успех. Като си помислеше за това, виждаше, че никога не е успявал да промени мнението на баща си за каквото и да било.

Вик сви към канавката, затрупана с мръсен втвърден сняг, и паркира пред номер 59. Няколко карибски деца, които се замеряха с мокри снежни топки, спряха играта за момент, за да огледат, колкото се може по-добре, голямата лъскава кола. Ягуарът изглеждаше почти неприлично луксозен редом с таратайките, паркирани на улицата — стари, ръждясали ескорти и марини, провиснали на разнебитените си амортисьори. Вик щеше да се чувства по-удобно, ако караше метрото на Марджъри, но знаеше, че баща му извлича удоволствие от това, да бъде прибиран с „ягото“. Това беше послание към съседите: „Вижте колко е богат и преуспял моят син. Аз не съм като вас, на мен не ми се налага да живея в тази купчина говна. Мога да се преместя, когато си пожелая. Просто ми харесва да живея в собствената си къща, тук, където винаги съм живял“.

Вик почука на входната врата. Баща му отвори почти веднага, пременен в най-хубавите си дрехи: карирано спортно сако и вълнени панталони, вълнена жилетка под сакото, яка и вратовръзка, и кафяви обувки, блестящи като току-що набрани кестени. Оредялата му сива коса беше зализана назад с брилянтин, който, помисли си Вик, сещайки се за приятелите на Реймънд, изглежда отново излизаше на мода — не че предпочитанията на г-н Уилкокс имаха нещо общо с модата.

— Само да си взема балтона — каза той. — Сложил съм го да се суши. Искаш ли да влезеш?

— Може — каза Вик.

Въздухът в коридора беше горе-долу толкова влажен и мразовит, колкото и на улицата.

— Трябва да ме оставиш да ти прокарам парно — каза Вик, като тръгна по коридора след тъмната фигура на баща си — нисък и широкоплещест като него самия, но с по-малко плът върху костите. Съвсем правилно догаждайки отговора, той тихичко го каза в унисон с баща си:

— Парното не ми понася.

— Няма да ти се налага да сушиш дрехите си пред кухненската печка.

— За мебелите е лошо.

Г-н Уилкокс беше научил отнякъде, че парното изсушава лепилото в мебелите, като по този начин причинява изкривяването и разпадането им. Фактът, че мебелите на Вик все още бяха непокътнати, след като бяха изложени от доста години на парно, не можеше да разклати неговото убеждение, а и разбира се, беше изключено да се изтъкне пред г-н Уилкокс, че мебелите му, купувани от Коопа през тридесетте, едва ли си струват толкова внимателно пазене.

Добре поне, че задната кухня беше уютна и затоплена, защото г-н Уилкокс фактически зимуваше в нея, седнал в кресло с висока облегалка пред телевизора, кацнал нестабилно най-отгоре на бюфета, с купчина стари книги и списания, купувани от близките вехтошарски магазини. Вратичката на печката с твърдо гориво беше отворена и върху един стол пред нея беше поставен морско-синият балтон, като килнал се пиян човек. Г-н Уилкокс затвори с трясък печката и Вик му помогна да облече балтона.

— Имаш нужда от нов — каза той, забелязвайки разръфаните маншети.

— Вече не може да се намери такъв плат — каза г-н Уилкокс. — Това нещо, дето си го облякъл, не ми се вижда да топли въобще.

Вик беше облякъл подплатено яке върху дебел пуловер.

— По-топло е, отколкото изглежда — каза той. — И е удобно за шофиране — не спъва ръцете.

— Колко струва?

— Петнадесет паунда — каза Вик, намалявайки двойно цената.

— Боже Господи! — възкликна г-н Уилкокс.

Когато и да го попиташе за цената на нещо, Вик винаги я намаляваше двойно. Тази формула, откри той, даваше възможност на стария човек да се чувства приемливо скандализиран, без истински да се разстрои.

— Вчера си купих една интересна книга — каза г-н Уилкокс и размаха едно томче с меки червени корици, бая изцапано и смачкано. — Струваше само пет пенита. Виж.

Книгата беше „Пътеводител за ресторанти и хотели, 1958“.

— Вземи я със себе си, татко — каза Вик. — И най-добре да тръгваме, че обядът ще изстине.

— Ти знаеш ли, че през 1958 легло и закуска в еднозвезден хотел в Морекамбе е било само седем шилинга и шест пенита?

— Не, татко, досега не знаех.

— Колко, мислиш, че струва днес? Седем паунда?

— Като нищо — каза Вик. — Може и два пъти по толкова.

— Не мога да разбера как се оправя народът в днешно време — каза г-н Уилкокс с мрачно задоволство.

Обядът, в знак на уважение към г-н Уилкокс много малко се различаваше през цялата година: телешки или агнешки джолан, гарниран с печени картофи, брюкселско зеле или грах, последван от ябълков сладкиш, целувки или лимонов пай. Веднъж Марджъри реши да експериментира петел с вино по френски от рецепта в някакво списание и г-н Уилкокс въздъхна много нещастно, като му сервираха блюдото, а след това каза, че било хубаво, но той не харесвал чуждестранни рецепти, защото нищо не можело да се сравни с доброто старо английско печено. Марджъри си взе бележка.

След обяда седнаха в хола и г-н Уилкокс се развличаше, а също и, както смяташе той, и цялото семейство заедно с него, като четеше откъси от „Пътеводителя за ресторанти и хотели“ и ги подканваше да познаят цената на едноседмична почивка в най-добър хотел през 1958 или цената на първокласна квартира в Рил.

— Аз даже не знам колко прави седем шилинга и шест пенита, дядо — раздразнено каза Сандра, докато Гери трябваше да бъде обуздаван да не изнася лекция за инфлацията на дядо си. Сандра и Гери се сдърпаха пред телевизора, защото Сандра искаше да гледа „Ийст Енд“, а Гери — да играе компютърна игра. Той си имаше собствен черно-бял телевизор горе в стаята, но за играта трябваше цветен. Когато Вик подкрепи заявката на Сандра, Гери се нацупи и каза, че било крайно време да си има цветен телевизор. Г-н Уилкокс попита колко струва телевизорът в хола и Вик каза, като изгледа свирепо другите членове на семейството, двеста и петдесет паунда. Марджъри се беше зачела с пълна концентрация, мърдайки устни при това, в брошура за поръчки по пощата, която беше дошла заедно със сметката на кредитната й карта и предлагаше ненужни джунджурии — ключодържател, който писука, като му свирнеш, будилник, който спира да звъни, ако викнеш срещу него, надуваема възглавница за спане в самолет, телескопична закачалка за вратовръзки, задвижвана от батерия, апарат за премахване на нежелателно окосмяване чрез коломаска с вграден термостат за регулиране на температурата и комплект машинарии за вана, които раздвижват водата като в джакузи вана — до момента, когато безмилостната викторина на г-н Уилкокс за хотелските цени от 1958 й напомни за лятната отпуска и тя започна да разглежда неделните вестници и телевизионни справочници, изрязвайки талони за получаване на безплатни рекламни брошури. Сандра каза, че са й омръзнали семейните ваканции, защо не си купели собствен апартамент в Испания или Палма де Майорка и да ходят поотделно всеки с приятелите си — предложение, ентусиазирано подкрепено от Реймънд, който тъкмо влезе от кухнята, където беше ял притопления си обяд, защото както обикновено се беше прибрал от кръчмата твърде късно. Освен това той попита баща си дали не би могъл да му заеме двеста и петдесет паунда да си запишат демо-касета на техния състав — молба, която Вик категорично отхвърли. Притиснат между родител, който гледа на всеки нежизненоважен разход като на вид морална низост, и съпруга и деца, които биха изхарчили пет негови годишни заплати при първа възможност, Вик се отказа от какъвто и да е опит да прочете неделните вестници или да се разведри с излизане навън, за да разчисти с лопата кишата върху дворната алея. Нищо не го потискаше така, както летните отпуски — две седмици принудително бездействие, безцелни разходки под дъжда в някой досаден английски морски курорт или търсене на сянка по напечен от слънце средиземноморски плаж. Съботата и неделята бяха достатъчно лоши. Някъде по това време всяка неделя идваше моментът, когато Вик усещаше силно като сърбеж желание да се върне по-скоро в завода.

3

За Робин и Чарлз съботите и неделите бяха и за работа, и за почивка — двете се сливаха до голяма степен. Работа ли беше или почивка, например, да преглеждаш страниците с изкуствоведски отзиви в „Обзървър“ и „Сънди Таймс“, съхранявайки в ума си като във файл информация за последните книги, пиеси, филми и дори мода и мебелировка (защото нищо семиотично не е чуждо на съвременния академичен критик)? Обаче кратката разходка с високи гумени ботуши до местния парк, за да нахранят патиците, несъмнено беше почивка; а след лекия обяд (Робин приготви омлета, а Чарлз се зае със салатата) те се захванаха няколко часа за сериозна работа в тясната дневна-кабинет, докато стана време Чарлз да се връща в Съфолк. Робин имаше куп есета за преглеждане, а Чарлз четеше книга за деконструкцията, която се беше съгласил да рецензира за едно научно списание. Газовият пламък съскаше и подскачаше в камината. Концерт за клавесин на Хайдн кротко дзънкаше от стерео-уредбата. Навън зимното небе притъмняваше, топящ се лед капеше от стрехите и се стичаше по водосточните тръби. Робин, вдигайки поглед от пресроченото есе на Мариън Ръсел за „Тес от рода Дърбървил“ (което впрочем изобщо не беше лошо, така че работата като модел може би се оказваше разумно решение), улови разсеяното вторачване на Чарлз и се засмя.

— Бива ли я? — попита тя, кимвайки към книгата.

— Не е зле. Даже доста добра за децентрирането на субекта. Помниш ли онзи чудесен пасаж от Лакан? — Чарлз й прочете цитат: — „Мисля там, където не съм, следователно съм там, където не мисля … Но където и да съм, аз съм игра на моите мисли; мисля за това, какво всъщност съм винаги, когато не мисля, че мисля“.

— Прекрасно — съгласи се Робин.

— Тук има много добра дискусия върху това.

— Не беше ли това там, дето Лакан казваше нещо интересно за реализма?

— Да: „Тази двулика загадка е свързана с факта, че истината може да се яви само в онова привидно измерение, откъдето «реализмът» в творчеството захранва съществуването си чрез метонимия.“

Робин се намръщи.

— Какво точно мислиш, че значи всичко това? Имам предвид, понятието „истина“ иронично ли е използвано?

— О, да, мисля, че да. Подразбира се от думата „привидно“ като че ли. Няма „истина“ в абсолютния смисъл, няма трансцендентно означено. Истината е просто реторична илюзия, изтъкана от метонимии и метафори, както е казал Ницше. Наистина всичко опира пак до Ницше, както изтъква и нашият човек. — Чарлз потупа книгата на скута си. — Слушай. Лакан продължава: „Подобна е връзката с един друг факт, а именно че ние достигаме до смисъла, единствено минавайки по сложния криволичещ път на метафората при положение, че имаме уникалния ключ — означаващото и означаваното от формулата на Сосюр не са на едно и също ниво и човек може само да се заблуждава, вярвайки, че неговото истинско място е в центъра им, докато то всъщност е никъде“.

— Но той не прави ли тук разграничение между „истина“ и „смисъл“? Истината се отнася към смисъла, както метонимията към метафората.

— Как? — беше ред на Чарлз да се намръщи.

— Ами, да вземем например „Прингълс“.

— „Прингълс“?

— Завода.

— О, да. Ти сякаш си напълно завладяна от идеята за това място.

— Е, то заема важно място в съзнанието ми. Бихме могли да представим завода реалистично с набор от метонимии — мръсотия, шум, жега и т.н. Но само чрез метафора можем да схванем смисъла му. Това място е като ад. Проблемът с г-н Уилкокс е, че той не може да разбере това. Няма метафорично мислене.

— А какво ще кажеш за Дани Рам?

— О, бедничкия Дани Рам, не мисля, че той има метафорично мислене, иначе не би издържал. Заводът за него е просто друг набор от метоними и синекдохи: лоста, който дърпа, чифт омазнени работни дрехи, седмичната му надница. Това е истината за неговото съществуване, но не и смисълът му.

— Който е …?

— Казах ти: ад. Отчуждение, ако искаш да се изразя по марксически.

— Но — каза Чарлз. Но беше прекъснат от продължително звънене на вратата.

— Кой по дяволите може да е? — зачуди се Робин, скачайки на крака.

— Не твоят приятел Уилкокс, надявам се — каза Чарлз.

— Защо да е той?

— Не знам. От това, което ми разказа, започнах да си мисля, че е … — Чарлз, за разлика от друг път, сега не можеше да намери нужния му епитет.

— Няма нужда да се стряскаш толкова — каза Робин с усмивка. — Няма да те изяде. — Тя отиде до прозореца и надникна към двора пред външната врата. — Виж ти! — възкликна тя. — Бейсил!

— Брат ти?

— Да, и едно момиче.

Робин се придвижи с троен скок през отрупания под и отиде да отвори вратата, а Чарлз, недоволен от прекъсването, отбеляза в книгата мястото, до което бяха стигнали и я прибра в куфарчето си. От малкото, което знаеше за Бейсил, беше сигурен, че деконструкцията едва ли щеше да бъде тема на разговор през следващите час-два.

Решението на Бейсил да замине за столицата и да се заеме с борсово посредничество, обявено пред невярващото семейство през последната година от следването му в Оксфорд, се оказа съвсем не напразна заплаха. След завършването си той беше започнал работа в една търговска банка и само три години по-късно вече изкарваше повече от баща си, който беше споделил този факт с Робин по Коледа със смесено чувство на гордост и възмущение. Самият Бейсил не си беше у дома за Коледа, а караше ски в Сейнт Мориц. В действителност, Робин не беше виждала брат си от доста време, защото заради родителите си те нарочно уреждаха посещенията си в къщи така, че да се редуват вместо да съвпадат, а и нямаха почти никакво желание да се срещат другаде. Тя беше поразена от промяната, настъпила във външния му вид: лицето му бе по-пълно, вълнистата му русолява коса беше грижливо подстригана и изглежда беше поставил металокерамични коронки на зъбите си — целият му вид говореше, че е забогатял. Всичко в него и приятелката му сигнализираше пари — от луксозните им дебели овчи кожуси в пастелни тонове, които сякаш изпълниха вратата, когато им отвори, до червеното BMW, паркирано до тротоара зад четиригодишния голф на Чарлз. Под овчия кожух Бейсил носеше кашмирено спортно сако, а приятелката му, чието име беше Деби — костюм, който забележително наподобяваше този в днешния брой на „Сънди Таймс“ на дизайнерката Катрин Хамнит. Аристократичния вид на облеклата им се обясняваше донякъде и с това, че предната вечер бяха ходили на бал след лов в Шропшър и импулсивно бяха решили да се отбият на път за Лондон.

— Бал след лов? — повтори Робин с вдигнати вежди. — Ти ли си онова момче, чиято идея за добро прекарване беше да слуша пънкарска музика сам в някоя стая?

— Всички порастваме един ден, Роб — каза Бейсил. — Впрочем, това беше и бизнес. Установих някои полезни контакти.

— Беше голям майтап — каза Деби, хубаво бледолико момиче с руса като на принцеса Даяна коса и анорексично слаба фигура. — Проведе се в нещо като замък. Същински филм на ужасите, а? — каза тя към Бейсил. — Рицарски брони и препарирани животински глави, такива ми ти работи.

Отначало Робин помисли, че силният простолюдски акцент на Деби е вид шега, но скоро разбра, че е автентичен. Въпреки скъпите дрехи и модна прическа, Деби определено бе от нисшите социални прослойки. Когато Бейсил спомена, че и тя работи в банката, като него, Робин си представи, че може да е секретарка или машинописка, но скоро бе коригирана от брат си, когато той тръгна след нея към кухнята, където тя правеше чай.

— Не, съвсем не — каза той. — Тя е валутен брокер. Страхотна е, изкарва много повече от мен.

— И колко много е това? — попита Робин.

— Тридесет хиляди без извънредните — каза Бейсил с надменно скръстени на гърдите ръце.

Робин зяпна.

— Татко каза, че си станал отвратително богат, но аз не разбрах точно колко отвратително. Какво вършиш, като изкарваш толкова пари?

— Аз съм на фондовата борса. Уреждам трампи.

— Трампи?

Думата й напомни за Бейсил, когато той беше малкото й братче, дългуресто момче в протрити обувки и пуловер на петна, сортиращ кестени или захласнат над колекцията си от пощенски марки.

— Да. Да речем, че дадена корпорация е заела хикс хиляди с някаква лихва. Ако мислят, че има опасност лихвеният процент да падне, те могат да извършат трампа, при което ние им плащаме фиксираната лихва, а те ни плащат ЛИБОК, това значи Лондон Интербанк Офериран Курс, който варира …

Докато Бейсил разказваше на Робин повече, отколкото тя искаше да знае или можеше да разбере за банковите трампи, тя се занимаваше с чаените чаши и се мъчеше да прикрие отегчението си. Той много държеше да я увери, че изкарва по-малко от Деби, само защото е започнал по-късно.

— Тя не е следвала в университет, разбираш ли?

— Така си и помислих.

— Всъщност почти никой от спот-дилърите не е. Обикновено напускат училище на шестнадесет години и отиват направо в банката. После някой забелязва, че притежават каквото е нужно, и им дава шанса.

Робин попита какво е нужно.

— Манталитет на „талигарче“, както го наричаме. Бърз ум и апетит за сделки нон-стоп. Ценните книжа са друго нещо, там трябва да си търпелив, да прекараш много време в подготовка на пакета. Има моменти на затишие. Аз не бих могъл да издържа и половин час в дилърската на Деби — петдесет човека с по шест телефона в ръцете и всеки вика разни работи, като например: „Шестстотин милиона йени, девети януари!“. И така цял ден. Лудница ти казвам, но Деби пее и работи. Тя е от семейство букмейкъри в Уайтчапъл.

— Значи нещата са сериозни, между теб и Деби?

— Какво значи сериозни? — каза Бейсил, разкривайки блестящо белите си зъби в блудкава усмивка. — Нямам друга и тя няма друг, ако това имаш предвид.

— Имам предвид, заедно ли живеете?

— Не съвсем. Всеки си има собствено жилище. Най-разумно е да купуваш с ипотека, при сегашния растеж на цените на недвижимите имоти в Лондон. Ти колко плати за това къще, между другото?

— Двадесет хиляди.

— Мили Боже, да беше в Стоук Нюингтън, щеше да ти е докарало четири пъти по толкова досега. Деби си купи къщичка там преди две години, същата като тази, за четиридесет хиляди, сега струва деветдесет.

— Значи собствеността управлява сексуалността в града на капитала, така ли?

— А не е ли било винаги така, според Свети Карл Маркс?

— Било е, преди жените да се освободят.

— Истината е, че ние двамата сме толкова претрепани от работа, че като се приберем, не се интересуваме от нищо повече, освен бутилка вино и гореща вана. Работният ден е дълъг. Дванадесет часа, понякога и повече, ако нещата живнат. Деби обикновено е на бюрото си още в седем.

— Защо толкова рано?

— Върти бизнес с Токио … Та така, през седмицата работим поотделно, а през уикенда го удряме на живот заедно. Ами вие с Чарлз? Не е ли време да се бракувате?

— Защо говориш така? — Ами, като ви видях през прозореца от улицата, помислих си, че изглеждате досущ като някоя стабилна, женена двойка.

— Още не сме сключили брак, а и не възнамеряваме.

— Виж ти, още ли говорите така — „сключили брак“ — тук в провинцията?

— Не се дръж като столичен сноб, Бейсил!

— Съжалявам — каза той с усмивка, която показваше, че изобщо не съжалява, — вие сте си верни от доста време.

— Нямам си друг и той си няма друга, ако това имаш предвид — сухо каза тя.

— А как е работата?

— Несигурна — каза Робин и се отправи към хола.

Деби, приседнала на страничната облегалка на стола на Чарлз с коса, паднала над очите й, му показваше някакво малко апаратче, подобно на джобен будилник.

— Обичате ли чай „Лапсанг Суконг“? — попита Робин, оставяйки подноса с чай, като си помисли, че Деби сигурно си падаше по чайове, рекламирани по телевизията от шимпанзета и подскачащи нарисувани канички с толкова силен чай, че лъжичката стои изправена в тях.

— Много! — каза Деби. Трудно можеше да я разбере човек, наистина.

— Изключително интересно — любезно каза Чарлз и й подаде обратно апаратчето. То очевидно й даваше информация за състоянието на основните световни валути двадесет и четири часа в денонощието, но тъй като работеше в радиус от петдесет мили от Лондон, дисплеят му бе празен.

— Като съм извън обсега му, много се нервя — каза тя. — В къщи спя с него под възглавницата, че като се събудя посред нощ, да мога да проверя курса на йената спрямо долара.

— Та какво каза за твойта работа? — Бейсил попита Робин.

Робин накратко обясни положението си, а Чарлз добави и малко емоционални разяснения:

— Куриозното е, че тя е може би най-способният преподавател във факултета — каза той. — Студентите знаят това, Суолоу го знае и колегите й го знаят. Но явно никой нищо не може да направи. Такава е политиката на сегашното правителство: смърт чрез хиляди съкращения.

— Срамота — каза Деби. — Защо не опитате нещо друго?

— Като например финансовия пазар? — саркастично попита Робин, но Деби, изглежда, прие въпроса съвсем сериозно.

— Не, миличка, боя се, че е твърде късно. В нашата игра на тридесет и пет си вече изгорял. Но сигурно има нещо друго, което можете да правите. Защо не се заемете с някакъв малък бизнес?

— Бизнес? — Робин се изсмя на абсурдността на идеята.

— Ами да, защо не? Бейсил би могъл да помогне за начало, нали, скъпи?

— Няма проблем.

— А може и да получите държавен кредит, четиридесет паунда на седмица и безплатно обучение за водене на малка фирма — каза Деби. — Една моя приятелка така направи, като я съкратиха. Отвори бутик за спортни обувки в Брикстън с банков заем от пет хиляди. След две години го продаде за петнадесет хиляди и се премести в Алгарви. Сега има верига от магазини там, и все на хубави места.

— Но аз не искам да имам магазин за обувки или да живея в Алгарви — каза Робин. — Искам да преподавам феминистка литература и постструктурализъм и роман на деветнадесети век, както и да пиша книги за тях.

— Колко получаваш, като вършиш това?

— Дванадесет хиляди на година, приблизително.

— Господи, само толкова ли?

— Не го върша за пари.

— Не, това не го разбирам.

— Всъщност — каза Чарлз, — много хора изкарват на половина по-малко.

— Сигурно — каза Бейсил, — но аз не познавам нито един такъв. Вие познавате ли?

Чарлз мълчеше.

— Аз познавам — каза Робин.

— Кого? — попита Бейсил. — Посочи ми един човек, когото познаваш, казвам — познаваш, а не просто си чувала за него, някой, с когото си говорила през изминалата седмица, дето да изкарва под шест хиляди на година.

Изражението му, едновременно развеселено и войнствено, напомни на Робин за споровете, които провеждаха като деца.

— Дани Рам — каза Робин. Тя знаеше, че той изкарва сто и десет паунда на седмица, защото беше попитала Прендъргаст, шефа на „Личен състав“ в „Прингълс“.

— И кой е този Дани Рам?

— Един индиец, фабричен работник.

Робин изпита особено задоволство от произнасянето на тази фраза, която се оказа много на място след арогантния цинизъм на Бейсил, но разбира се, сега трябваше да обясни откъде познава Дани Рам.

— Добре, добре — каза Бейсил, когато тя привърши краткия си разказ за преживяванията й в „Прингълс“, — значи си дала своя малък принос за изоставането на английската промишленост, дето така и така не е много конкурентноспособна.

— Дадох своя принос за социалната справедливост в нея.

— Не че ще има ефект в дългосрочен план — каза Бейсил. — Фирми като „Прингълс“ отиват към девета глуха. Меги е абсолютно права — бъдещето на нашата икономика е в сферата на услугите и, може би, в модерните технологии.

— Финансите от сферата на услугите ли са? — попита Чарлз.

— Естествено — каза Бейсил, усмихвайки се. — Още нищо не сте видели. Почакайте до Големия взрив.

— Какво е това?

Бейсил и Деби се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не може да бъде! Не четете ли вестници?

— Не и финансовите страници.

— Това е някаква промяна в правилата на борсата — каза Чарлз, — която ще позволи на хора като Бейсил да правят още повече пари.

— Или да губят — каза Бейсил. — Не забравяйте елемента на риск в нашата професия. За разлика от литературно-критическите занимания — добави той, като погледна към Робин. — Което разбира се прави нещата по-интересни.

— Това е просто законна форма на хазарт, не е ли така? — каза Чарлз.

— Точно така. Деби залага по десет-двадесет милиона паунда всеки ден, нали, скъпа?

— Да — каза Деби. — Разбира се, това не е като на конни надбягвания. Човек не вижда парите, те въобще не са негови всъщност, те са на банката.

— Но двадесет милиона …! — каза Чарлз видимо потресен. — Това е почти колкото годишния бюджет на моя университет.

— Трябва да видиш Деби в процес на работа, Чарлз — каза Бейсил. — Това ще ти отвори очите. И твоите, Робин.

— Ами да, защо не? — каза Деби. — Бих могла да ви уредя.

— Може би ще е интересно — каза Чарлз за изненада на Робин.

— Без мен, обаче — каза тя.

Бейсил погледна часовника си, протягайки ръка така, че да видят „Ролекс“-а на нея.

— Време е да тръгваме.

Той настоя да излязат навън да им покаже BMW-то. На задното стъкло имаше лепенка: „Дилърите го правят в гръб“. Робин попита какво значи това. Деби се изкиска.

— „В гръб4“ е като отпускане на заем в дадена валута срещу равностойност в друга.

— О, разбирам, това е метафора.

— Какво?

— Няма значение — каза Робин и обгърна раменете си поради студената вечер.

— То е и шега — каза Бейсил.

— Разбирам, че е предвидено да бъде шега — каза Робин. — Но сигурно ще е досадно за хората след вас по магистралата.

— Никой не се задържа дълго след нас — каза Бейсил. — Тази кола е много бърза. Е, довиждане, сестричке.

Робин подложи буза за целувка първо на Бейсил, после на Деби. След кратко колебание и смутен смях, Деби отърка буза в лицето на Чарлз и пъргаво седна на пасажерското място. Чарлз и Бейсил помахаха един на друг за раздяла.

— Нали не смяташ да ходиш в тази банка? — каза Робин на Чарлз, като се връщаха в къщата.

— Мисля, че може да е интересно — каза Чарлз. — Може да напиша нещо.

— О, да, това е друго — каза Робин, затвори входната врата и тръгна след Чарлз към хола. — И къде ще го публикуваш?

— Не знам, може би в „Марксизма днес“. Или в „Новия държавник“. Напоследък се замислям дали не мога да изкарам нещо като журналист на свободна практика.

— Никога не си се занимавал с такава работа.

— Винаги има първи път.

Робин прескочи употребените чаени чаши на пода и се сви пред газовата печка да се стопли.

— Как ти се стори Деби?

— Доста заинтригуваща.

— Заинтригуваща?

— Ами, в много отношения е като дете, а борави с милиони всеки ден.

— Боя се, че мама ще сметне Деби за неподходяща, ако Бейсил я заведе у дома.

— Ти самата създаде впечатление, че я смяташ за неподходяща.

— Аз ли? — възмутено каза Робин.

— Демонстрираше превъзходство.

— Глупости!

— Може да не си съгласна — каза спокойно Чарлз. — Но си беше така.

Робин не обичаше да я обвиняват в снобство, но съвестта й не беше напълно чиста.

— Добре, де, за какво можеш да разговаряш с такива хора? — каза отбранително тя. — За пари? Отпуски? Коли? И Бейсил е същия. Станал е толкова противен.

— Ммм.

— Нека никога да не ставаме богати, Чарлз — каза Робин, внезапно загрижена да поправи пробива в отношенията им.

— Не мисля, че има такава опасност — каза Чарлз доста язвително, или поне на Робин така й се стори.