Доклад на малцинството

3

В къщата беше прохладно и пусто. Андертън незабавно започна да събира вещи за пътешествието и, докато се занимаваше с това, го спохождаха най-различни мисли.

Може би е грешал за Уитлър, но кой може да е сигурен в това? Във всеки случай заговорът се оказа далеч по-голям и сложен, отколкото предполагаше. В тази нова перспектива Ед Уитлър изглеждаше като второстепенна фигура, марионетка, управлявана от някой друг. Съвсем различна, почти невидима на мрачния заден план личност.

Той направи голяма грешка като показа картичката на Лиза. Нямаше никакви съмнения, че Лиза ще я опише на Уитлър с всички подробности. И тогава почти нямаше да има шанс да се махне от Земята и най-накрая да разбере как живеят на далечните планети.

Докато подреждаше вещите, струпани на леглото, подът зад гърба му изскърца. Андертън се обърна със старата ловджийска куртка в ръка и видя пред себе си убедителната муцуна на А-пистолет. Пистолетът се държеше от ръка в кожена ръкавица, която принадлежеше на огромен непознат мъж с кафяво наметало.

— Доста сте бързи — горчиво промълви комисарят. — Тя дори не е спряла да помисли, нали?

Лицето на непознатия не промени професионалния си израз.

— Не знам за какво говориш. Хайде, да тръгваме!

Андертън изпусна куртката на пода и запротестира:

— Вие не сте от моята агенция! И според мен изобщо не сте от полицията!

Но протестите му бяха безполезни. Той беше изведен от дома и придружен до очакващата ги лимузина. Неочаквано се появиха още трима здравеняци и го напъхаха в колата. Вратите се затвориха и лимузината, бързо набирайки скорост, се понесе по магистралата към изхода на града. На лицата на придружителите беше застинало безлично изражение. Зад прозорците се мяркаха някакви празни полета, тъмни и печални.

Докато Андертън се опитваше да съобрази какво става, автомобилът излезе от магистралата и скоро спря в тъмен подземен гараж. Някой извика някаква заповед. Тежки метални врати се захлопнаха зад колата; запалиха се лампи на тавана. Шофьорът угаси двигателя.

— Ще съжалявате за това — хрипкаво ги заплаши Андертън, когато го измъкнаха от лимузината. — Поне знаете ли кой съм аз?

— Разбира се — каза здравенякът с кафявия плащ.

Под дулото на пистолета го принудиха да се качи по стълбите, водещи от подземния гараж в просторен, застлан с пухкави килими хол. Беше очевидно, че това е разкошна частна резиденция, разположена в един от малкото крайградски терени, недокоснати от войната. В другия край на хола Андертън видя отворена врата, през която се виждаха рафтове с книги.

Кабинетът беше обзаведен аскетично, но с вкус. На масата светеше лампа, до нея седеше човек, чието лице беше наполовина скрито в сянката, и очакваше госта си. Андертън никога не беше виждал този човек.

Когато процесията спря до масата, чакащият извади от малко калъфче очила без рамки, нервно ги закрепи на носа си, затвори калъфчето и бързо облиза сухите си устни. Беше около седемдесетгодишен, а може и повече. До него имаше тънък сребърен бастун. Тялото му беше слабо, жилаво, осанката му беше странно закостеняла. Онова, което беше останало от косата му, имаше пепеляво-кафяв цвят и беше внимателно разпределено на тънък слой по бледия череп. Само пъргавите очи зад стъклата на очилата изглеждаха живи, пронизителни и винаги нащрек.

— Това ли е Андертън? — попита той мъжа с кафявия плащ с рязък, капризен глас. — Откъде го изкопахте?

— У тях, събираше си багажа. Точно както мислехме.

— Събирал си багажа… — Стопанинът на кабинета свали очилата си и внимателно ги прибра в калъфчето. — Слушайте, — грубовато подхвърли той към Андертън, — каква муха ви е влязла в главата? Сигурно сте се побъркали. Как може да искаш да убиеш човек, когото не си виждал никога през живота си?

Този старец, както най-накрая се досети комисарят, беше загадъчният Леополд Каплан.

— Не, първо аз ще ви попитам — бързо каза той на Каплан. — Имате ли представа какво направихте? Аз съм комисар от полицията и мога да ви затворя за двайсет години за отвличане!

Той можеше да добави още много, за да подсили впечатлението, но в този момент се досети нещо.

— Как разбрахте? — рязко попита той, неволно докосвайки джоба, в който стоеше сгънатата инфокарта. — До военната проверка има още…

— Успокойте се, вашите сътрудници нямат нищо общо — раздразнено го прекъсна Каплан. — А това, че никога не сте чували за мен, изобщо не ме учудва. Леополд Каплан, генерал от Обединената армия на Западния Алианс, излязъл в оставка веднага след англо-китайската война.

Сега събитията придобиваха определен смисъл. Андертън и преди предполагаше, че военните незабавно обработват постъпващите при тях копия на инфокартите. Знанието винаги е за предпочитане пред незнанието, затова той се почувства по-уверен и каза:

— Е, добре, тук съм. И сега какво?

— Нямам намерение да ви убивам — каза Каплан, — което е очевидно. Иначе вие бихте разбрали за това от жалките си картички. Но искам да удовлетворя любопитството си. Струва ми се невероятно, че човек с вашето положение изведнъж ще реши да убие напълно непознат… Не, тук трябва да има още нещо, но, честно казано, съм объркан. Някаква нова полицейска стратегия? — Старецът сви рамене. — Но тогава полицията би се погрижила това копие да не стига до нас.

— Освен ако не са го подхвърлили специално — отбеляза един от охранителите.

Каплан вдигна очи към комисаря.

— А вие какво мислите?

— Че е подхвърлено — отвърна Андертън, решавайки, че е най-добре честно да сподели догадките си по този повод. — Предполагам, че „предсказанието“ е изфабрикувано от заговорници в полицейското управление, за да ме натопят. По-нататък всичко е просто: аз съм арестуван, новият ми асистент става комисар и заявява, че е предотвратил престъпление в най-добрите традиции на предпрестъпността. Никой не е планирал истинско убийство.

— Никакво убийство няма да има, с това съм съгласен — мрачно заяви Каплан. — Ще ви предам в ръцете на правосъдието.

— Как можете! — с ужас запротестира комисарят. — Ще ме затворят и никога няма да мога да докажа…

— Изобщо не ме интересува какво ще докажете или няма да докажете — грубо го прекъсна Каплан. — Трябва да ви разкарам от пътя си заради собствената си безопасност.

— Всъщност той смяташе да замине — каза охранителя с кафявия плащ.

— Именно, и колкото се може по-надалеч! — от вълнение Андертън чак се изпоти. — Ако ме хванат, веднага ще ме затворят, а Уитлър ще стане комисар. Ще ми отнеме всичко — и работата, и жената… — Лицето му се изкриви. — Сигурно с Лиза са заедно.

Каплан, изглежда, се замисли. Но после се намръщи и поклати глава.

— Не, не мога и няма да рискувам. Ако това наистина е заговор срещу вас… Много съжалявам, но това е ваш проблем, не мой. Впрочем, — той леко се усмихна, — мога да ви пожелая късмет. — След това се обърна към охранителите. — Отведете го в полицията, момчета, и го предайте на висшето ръководство.

Каплан назова името на изпълняващия длъжността комисар и с удоволствие проследи реакциите на пленника си.

— Уитлър! — с убит глас измърмори Андертън.

— Да, вашият Уитлър вече е завзел властта — съобщи му Каплан. — Очевидно бърза да раздуе авторитета си за ваша сметка… — Той включи радиото, повъртя копчето за настройка и улови някаква станция.

Професионалният глас на диктора четеше съобщение: „…да не се оказва помощ на избягалия престъпник. Всички граждани са длъжни да помнят своята отговорност в случай на отказ за съдействие на оперативната група. Полицейското управление взема извънредни мерки за откриването и обезвреждането на бившия комисар Джон Елисън Андертън, който е обявен за потенциален убиец и като такъв е лишен от всички права на свобода и привилегии…“

Каплан изключи радиоприемника и гласът замлъкна.

— Пъргаво момче — измърмори апатично Андертън. — Сигурно Лиза веднага е изтичала при него.

— А каква му е ползата да чака? — ухили се Каплан и кимна на хората си. — Откарайте го в града! Нещо не се чувствам комфортно, когато наблизо е бивш комисар от полицията. Искам да съдействам на новия комисар Уитлър в залавянето на опасния престъпник.