Доклад на малцинството

7

Докато управляваше високоскоростната „лодка“ на полицейското управление, Андертън накратко разказа на жена си доклада на Джери, записан на копираната от него лента. Лиза го изслуша мълчаливо, с напрегнато лице. Ръцете й стояха отпуснати в скута, тя ту свиваше, ту отпускаше нервно сплетените си пръсти.

Под тях, като релефна карта, преминаваше селска местност, пострадала от войната. Безлюдните региони, намиращи се между градовете, бяха изпъстрени с кратери, останали от авиационните бомби, и хълмчета руини, останали от големите ферми и малки промишлени предприятия.

— Иска ми се да разбера — каза Лиза, когато Андертън млъкна, — колко пъти вече се е случвало подобно нещо.

— „Особено мнение“? Много пъти.

— Не, имам предвид, когато един от мутантите не е във фаза. Когато третия мутант използва докладите на останалите, за да опровергае предишните им предсказания. — Очите й немигащо гледаха напред, много тъмни и сериозни. — Може би половината от онези, които сме изпратили в лагера, са невинни?

— Не — уверено каза Андертън, макар че и той беше започнал да се съмнява. — Само аз имах възможността да видя своята инфокарта преди на делото да се даде ход. Ето защо моето бъдеще се промени.

— Но, — направи нетърпелив жест жена му, — ако предварително предупреждавахме заподозряните… Може би тези хора също щяха да премислят.

— Не бива, рискът е твърде голям — възрази Андертън.

Лиза рязко се разсмя.

— Рискът или шансът? Плаши те неизвестността? А защо тогава ни са тези ясновидци?

Андертън се намръщи и се престори, че е много зает с управлението.

— И все пак моят случай е уникален — инатливо каза той след няколко минути. — Само че сега имаме по-важен проблем от теоретичните аспекти на предпрестъпността, които ще обсъдим по-късно. Трябва да предам тази лента на един човек, преди твоя умен и пъргав приятел да се досети да унищожи оригинала.

— Искаш да я дадеш на Каплан?

— А на кого другиго? — Андертън потупа ролката, лежаща на седалката между него и жена му. — Предполагам, че старецът ще се заинтересува от доказателството, че скъпоценният му живот е в пълна безопасност.

Лиза нервно порови из чантичката си и извади цигара.

— И ти разчиташ на това, че Каплан ще ти помогне?

— Кой знае? Но искам да имам поне някакъв шанс.

— Между другото, как успя така бързо да излезеш в нелегалност? Радикалното изменение на личността е сложна процедура.

— Парите могат всичко — отвърна уклончиво Андертън.

— Сигурно Каплан ще може да те защити — отбеляза Лиза, палейки цигарата си. — Той е много влиятелна личност.

— Мислех, че е просто генерал от запаса.

— От официална гледна точка си прав, но Уитлър има подробно досие за Каплан. Знаеш ли, че нашият престарял запасняк е шеф на доста странна организация на ветерани? На практика това е таен клуб с ограничено членство. Само висшите офицери, международния елит на фронтоваците и от едната, и от другата страна. Тук, в Ню-Йорк, този елитен клуб притежава разкошен дворец, издава три луксозни списания и неговите членове се появяват доста често по телевизията. По най-скромни сметки това струва на Каплан и неговите ветерани цяло състояние.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам само да помислиш малко. Мен ме убеди в невинността си… Тоест, в това, че не възнамеряваш да убиваш никого. Но сега трябва да разбереш, че инфокартата ти, базирана върху доклада на мнозинството, изобщо не е била фалшива. Никой не я е подхвърлял. Ед Уитлър няма нищо общо с нея. Няма никакъв заговор и никога не е имало. Ако приемаш „особеното мнение“, трябва да се примириш и с мнението на мнозинството.

— Изглежда, че си права — неохотно призна Андертън.

— Ед Уитлър — каза му Лиза, — действа според твърдите си убеждения. Той наистина вярва, че ти си потенциален престъпник, и защо не? На масата му стои доклад от мнозинството, но къде е инфокартата? В джоба ти!

— Вече се отървах от нея — отбеляза Андертън.

Лиза се придвижи към него, гледайки го в лицето.

— Разбери най-накрая какво подтиква Уитлър към действие! Изобщо не е желанието да заеме твоя пост, както си мислиш. Всъщност той се води от същите стимули, както и ти. Ед свято вярва в предпрестъпността и иска системата да продължава да работи успешно. Поговорих с него насаме и съм сигурна, че не ме е излъгал.

— Според теб, трябва да предам този запис на Уитлър? Ако постъпя така, той ще го унищожи.

— Глупости — разпалено каза Лиза. — Нали оригиналът е в ръцете му от самото начало. Уитлър е можел да го унищожи по всяко време, ако е искал това.

— Това е вярно. Но може би той просто не е сметнал за нужно да прослуша записа на Джери.

— Може би. Но по-добре погледни ситуацията от друг ъгъл. Ако Каплан получи твоето копие и излезе с него в ефир, полицията ще бъде дискредитирана, нима не разбираш? Ед Уитлър е напълно прав: трябва да те арестуват, за да спасят предпрестъпността… Ти си егоист, мислиш само за себе си, но помисли поне минутка и за нашата система! — Лиза нервно угаси цигарата си и моментално бръкна в чантичката си за друга. — Какво е по-важно за теб? — патетично попита тя. — Твоята лична безопасност или делото на живота ти?

— Безопасността ми, разбира се — незабавно отвърна Андертън.

— Ами системата на предпрестъпност? Нали ще е свършено с нея!

— Ако системата може да работи, изпращайки невинни зад решетките, да върви по дяволите!

Лиза най-накрая извади ръката си от чантичката. Вместо цигара държеше неправдоподобно малък пистолет.

— Предполагам, че съм поставила пръст на спусъка — съобщи тя с унил глас. — Не ми се е налагало да използвам огнестрелно оръжие, но искам да опитам.

— Какво трябва да направя? Да обърна назад ли? — попита Андертън след кратка пауза.

— Да, и я приземи на покрива на участъка. Много съжалявам, скъпи, но ако беше успял да поставиш благото на нашата система над егоистичните си интереси…

— Само не ми чети проповеди! Ще се подчиня, но не съм длъжен да слушам как ми излагаш кодекса на корпоративното управление, под който не би се подписал нито един разумен човек.

Устните на Лиза се свиха в тънка безцветна ивица. Стискайки здраво пистолета, тя следеше как мъжът й, подчинявайки се на нарежданията й, вкара въздушният им кораб в остър вираж. От жабката шумно се изсипаха някакви малки предмети, когато дясното крило на „лодката“ започна да се извива, за да заеме хоризонтално положение.

И Андертън, и жена му останаха по местата си благодарение на принудително затворените метални скоби, но това не се отнасяше до третия човек, който беше в товарното отделение.

С края на окото си Андертън улови движение зад гърба си и чу шум от тежко падане. Някакъв много едър човек се надигна, отново загуби равновесие и се удари в бронираната стена на пътническата кабина.

Останалото се случи още по-бързо. Флеминг рязко скочи на крака и протегна огромната си ръка към миниатюрното пистолетче на Лиза. Андертън беше толкова стъписан, че не издаде нито звук, но жена му изпищя сърцераздирателно, когато се обърна и видя гиганта. След миг той изби смъртоносната играчка от ръката й, която отлетя към другия край на кабината. Недоволно изсумтявайки, Флеминг блъсна Лиза настрани и побърза да вдигне оръжието й.

— Моля за извинение — каза той на Андертън, изправяйки се колкото му бе възможно. — Мислех, че ще разкаже още нещо, затова не се намесих веднага.

— Как се… — започна Андертън и млъкна. Беше очевидно, че Флеминг и хората му постоянно са наблюдавали бившия комисар. Те са отчели скоростната „лодка“ на покрива на полицейския участък и докато Лиза се е колебаела дали си струва да спасява мъжа си, Флеминг вече е бил горе и е влизал в товарното отделение.

— Може би — каза Флеминг, — ще е по-добре, ако ми дадеш тази лента? — Дебелите му пръсти посегнаха към лежащата на седалката ролка. — За Уитлър си прав, той не знае какво има в оригинала. А ако знаеше, веднага би унищожил записа.

— А Каплан? — вяло попита Андертън, който още не можеше да дойде на себе си.

— Каплан ли? Той е с Уитлър. Ето защо името му се появи на твоята картичка. Но кой от тях е шефа, още не знаем. — Флеминг хвърли небрежно пистолетчето на Лиза в товарното отделение и извади тежко военно оръжие. — А ти направи грешка, като отлетя с тази жена. Нали ти казах, че тя стои зад всичко.

— Не, не мога да повярвам в това — запротестира Андертън. — Лиза не…

— Да не си си ударил главата? — прекъсна го Флеминг. — Тази „лодка“ е подготвена по заповед на Уитлър. Как мислиш, защо? За да те откара там, където няма да можем да те намерим. А без нашата помощ нямаш никакъв шанс.

На изплашеното лице на Лиза се появи странно изражение.

— Това не е вярно — тихо каза тя. — Уитлър дори не е виждал тази „лодка“. Аз наистина смятах да проверя какво прави оперативната група…

— И почти успя, миличка — ухили се Флеминг. — Смятай, че ти е провървяло, ако не ни следи някой въздушен патрул. Нямах време да проверя.

Той клекна зад креслото на Лиза.

— Първо трябва да се отървем от тази жена, а после ще се махнем оттук. Не трябва да оставаш в Ню-Йорк. Пейдж е докладвал на Уитлър за новото ти прикритие и можеш да бъдеш сигурен, че за това говорят всички телевизионни и радиостанции.

Без да става, той подаде тежкия си военен пистолет на Андертън и хвана Лиза. С една си ръка Флеминг рязко надигна брадичката й, а с другата я дръпна към себе си, притискайки главата на жената към облегалката. Лиза пребледня, в гърлото й заклокочи сподавен вик. Тя се опита да издраска ръцете на гиганта, но Флеминг, без да обръща внимание на това, спокойно обхвана с огромните си длани тънката й шия и започна да я души.

— Без куршуми — обясни той. — Ще падне от кабината. Нещастен случай, непрекъснато стават такива. Но първо ще й счупим врата, за по-сигурно.

Странно, но по-късно Андертън така и не можа да разбере защо се забави толкова дълго. Просто така се получи. Когато дебелите пръсти започнаха да потъват в бледата плът, той изведнъж трепна и стовари тежкия военен пистолет върху главата на Флеминг. Пръстите се разтвориха, гигантът се стовари на пода на кабината, но веднага се раздвижи и се опита да се надигне. И тогава Андертън го удари отново, вече по лицето, малко над лявото му око. Този път Флеминг припадна и повече не помръдна.

Лиза хриптеше, дишайки конвулсивно, тяло й трепереше. Но тя бързо се съвзе и дори се опита да се усмихне на мъжа си. Устните и бузите й леко порозовяха.

— Можеш ли да поемеш управлението за малко? — загрижено попита Андертън, потупвайки жена си по бузите.

— Мисля, че да — дрезгаво каза Лиза и почти механично се прехвърли на мястото на пилота. — Не се притеснявай за мен, вече съм добре.

— Виж — показа й той оръжието на Флеминг. — Този пистолет е на въоръжение в нашата армия, но не е от войната. В момента виждаш една от най-новите и успешни разработки. Аз, разбира се, може и да греша, но… трябва бързо да проверя нещо.

Той се прехвърли през седалките до мястото, къде лежеше проснатото тяло. Опитвайки се да не гледа разбитата глава на Флеминг и да не се изцапа с кръв, Андертън внимателно разкопча палтото му и бързо претърси джобовете. И след няколко секунди вече държеше в ръце дебел, кожен, миришещ на пот портфейл.

Според идентификационната карта, Тод Флеминг беше майор на действителна служба в армията, разпределен в Международния департамент за военно разузнаване и информация. Сред различните хартийки се откри документ, подписан от генерал Каплан, където се казваше, че приносителят на настоящето е под особена защита на неговата група — Международна лига на ветераните.

Значи Флеминг и неговите приятели са действали по заповед на Каплан. Фургонът за хляб, ужасната авария, спасяването на Андертън — всичко това е било уредено специално… Оттук следваше, че по някаква причина Каплан не искаше бившия комисар да бъде арестуван. Той си спомни как хората на Каплан се появиха в къщата му, когато си събираше багажа за бягството. Още тогава те го бяха намерили преди полицията да започне да го търси. Още от самото начало всичко е ставало така, както е искал Каплан! Той направи всичко възможно Уитлър да не успее да арестува избягалия престъпник.

— Ти ми каза истината — обяви Андертън на жена си, докато се връщаше на седалката. — Можем ли оттук да се свържем с Уитлър?

Лиза кимна мълчаливо, включи сектора за комуникация на панела за управление и попита:

— Какво намери?

— После ще ти кажа. А сега спешно се свържи с Уитлър, това е много важно! Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро.

На монитора запримигваха изображенията на някакви нисши чинове от нюйоркската щаб-квартира, докато не се появи миниатюрната физиономия на Ед Уитлър.

— Помниш ли ме? — ухилено го попита Андертън.

— Господи, помилуй… — Уитлър пребледня. — Какво е станало? Лиза, тук ли го караш?… — Той погледна с недоверие избягалия престъпник и откри, че държи огромен пистолет. — Ей, ти! Да не си посмял да я пипнеш! — изсъска той. — Каквото и да си въобразяваш, Лиза с нищо не се е провинила пред теб!

— Вече го знам — кротко кимна Андертън. — Слушай, Уитлър, можеш ли да ни ескортираш? Ей богу, по обратния път може да ни потрябва защита.

— По обратния път? — не вярвайки на ушите си, избърбори Ед Уитлър. — Искаш да кажеш… че се предаваш?

— Предавам се — кимна Андертън и бързо добави: — Ед, трябва да свършиш още нещо! Незабавно запечатай „маймунарника“, чуваш ли? Не пускай никого там, дори Пейдж. И особено — никого от военните!

— Каплан… — произнесе миниатюрното изображение на Уитлър.

— Какво „Каплан“?

— Той беше в „маймунарника“ и… Току-що си замина.

На Андертън му се стори, че сърцето му ще спре.

— Какво е правил там?

— Събираше информация. Копира данните за теб от всички ясновидци. Каплан настояваше, че това е необходимо за неговата безопасност.

— Значи вече е късно. Той е получил всичко, което е искал.

Разтревоженият Уитлър почти изкрещя:

— За какво говориш? Какво става всъщност?

— Ще ти обясня всичко, когато се върна в кабинета си.