Доклад на малцинството

9

Андертън никога не беше убивал. И дори не беше виждал да убиват някого. През последните трийсет години беше комисар в полицията, но убийството като реално престъпление вече не съществуваше. Това просто не се случваше. Сега Андертън седеше в полицейската кола, паркирана на половин пресечка от митинга и внимателно оглеждаше мощният армейски пистолет, получен от Флеминг. Пистолетът, доколкото можеше да установи, беше в пълна изправност.

Той не изпитваше нито съмнения, нито колебания. Той добре знаеше какво ще стане в следващият половин час. Андертън прибра пистолета, отвори вратата на колата и уморено излезе на улицата.

Никой не му обръщаше внимание. Множество хора се опитваха да се промушат напред, по-близо до сборището, за да могат да чуят нещо. По периметъра на площада, разчистен от тълпата, стояха хора в полева военна униформа, придружени от няколко танка и бронетранспортьори.

Войниците бяха приготвили за митинга метална естрада с тясна стълба. Зад естрадата се развяваше огромно знаме с емблемата на ОАЗА — символът на обединените сили, които спечелиха войната. Благодарение на странна корозия на историческата памет, Лигата на ветераните от ОАЗА обединяваше офицери от двете враждуващи страни. Но генералът винаги си оставаше генерал.

Първите редици на временните трибуни, сковани от полирани летви, се заемаха от висшето командване на ОАЗА; зад тях седяха запасните офицери с по-нисък ранг и така нататък. Весело се вееха разноцветните полкови знамена, украсени със златни и сребърни емблеми и гербове и всичко това ужасно приличаше на панаир.

На металната естрада, издигната над обикновените трибуни, се бяха разположили почетните представители на Лигата на ветераните; суровите им лица и вкаменените им пози издаваха напрегнато очакване. По ъглите на площада се гушеха почти незабележими полицейски патрули, които трябваше да се грижат за спазването на реда. Всъщност това бяха опитни наблюдатели, специализирани в събирането на информация. Ако редът на площада се нуждаеше от нечия поддръжка, то армията можеше сама да се справи с това.

Около линията на отцеплението се беше събрала плътна, глухо жужаща тълпа, която погълна Андертън когато той започна да си пробива път към трибуните. Над тълпата витаеше чувство на напрегнато очакване, сякаш тя усещаше, че тук непременно ще се случи нещо необичайно. Най-накрая той стигна до дървените редове, заобиколи ги и се доближи до групата високопоставени военни, стоящи горделиво на края на металната естрада.

Сред тях беше Каплан. Само че това беше генерал Каплан.

Очила без рамки, златен джобен часовник, сребърен бастун, консервативен делови костюм с жилетка — от всичко това не беше останала и следа. За такъв тържествен случай генералът беше извадил старата си униформа от нафталина. Изправен и строен, с неизтребима военна стойка, той стоеше в обкръжението на бившите си съратници от Генералния щаб. Той беше окичил всичките си ордени и медали, обул парадни лакирани обувки, запасал декоративния си позлатен кортик, надянал шикозната си генералска фуражка със златна кокарда и пластмасова козирка. Просто е удивително как се преобразява плешив възрастен мъж, след като облече униформа с позлатени генералски пагони и фуражка с кокарда и смъкната над челото козирка.

Забелязвайки Андертън, Каплан напусна групата си, спусна се по стълбата и се приближи към него. На подвижното му сухо лице се появи усмивка, показваща, че генерал Каплан много се радва да види комисаря от полицията.

— Каква изненада — каза той на Андертън, енергично стискайки ръката му. — Останах с впечатлението, че новият комисар вече ви е арестувал.

— Не, все още съм на свобода — просвети го Андертън, отвръщайки на генералското ръкостискане. — Комисар Уитлър най-накрая се запозна с нужния запис. — Той посочи пакета, който Каплан държеше в лявата си ръка и честно погледна генерала в очите.

Независимо от известната нервност, Каплан общо взето беше в прекрасно настроение.

— Това е велико събитие за армията — обяви той. — Мисля, че ще се зарадвате да научите, че възнамерявам да информирам обществото за несправедливите обвинения, повдигнати срещу вас.

— Радвам се — спокойно каза Андертън.

— Обвиниха ви незаконно и това е факт. — Каплан погледна изпитателно Андертън, опитвайки се да разбере какво знае и какво не. — Флеминг трябваше да ви запознае по-отблизо със ситуацията. Успя ли?

— В известна степен — да — кимна Андертън. — Смятате да оповестите доклада на малцинството, нали? Това ли е всичко, което имате?

— Също така смятам да го сравня с доклада на мнозинството. — Каплан даде знак на адютанта си и след секунда в ръцете му се появи кожено куфарче. — Всичко е тук, всички доказателства, които ще са ни нужни. Нали нямате нищо против да бъдете прецедент? Вашият случай ще стане символ на множеството несправедливи арести на невинни хора. — Генералът погледна ръчния си часовник. — Време е да започваме. Бихте ли желали да се присъедините към мен?

— Защо? — сви рамене Андертън.

Студено, но с някаква подтисната страст, генерал Каплан обясни:

— За да могат хората да видят живото доказателство. Вие и аз, обвиненият убиец и неговата жертва. И ние спокойно стоим един до друг, рамо до рамо. Нима може по-нагледно да се разобличи ужасната лъжа и безсрамните арести, които практикува нашата полиция?

— Съгласен съм — кимна Андертън. — Защо да чакаме?

Изглежда Каплан не беше готов за това. Той тръгна към платформата, поглеждайки подозрително Андертън и очевидно си задаваше въпроса защо все пак се появи тук и какво всъщност знае. Неувереността му нарасна, когато Андертън охотно се качи след него по стъпалата и намери празен стол по-близко до микрофона.

— Нали си давате сметка какво ще разкажа сега? — полугласно попита той, навеждайки се към Андертън. — Това ще предизвика всеобщо недоволство срещу системата на предпрестъпността. Най-вероятно сенатът напълно ще я унищожи.

— Разбирам всичко — потвърди Андертън и скръсти ръце пред гърдите си. — Действайте.

Тълпата веднага притихна, щом генерал Каплан извади някакви документи от куфарчето и започна да ги подрежда на масата до микрофона.

— Погледнете човека, който стои редом с мен — започна той с ясен, отлично школуван глас. — Всички го познавате. Сигурно сте учудени да го видите тук, тъй като неотдавна полицията го обяви за потенциален убиец.

Очите на тълпата се фокусираха върху Андертън. Всички зяпаха единствения потенциален убиец, който беше дал възможност на хората да го видят отблизо.

— Преди няколко часа, обаче, полицията оттегли заповедта за ареста му. Може би той се е предал доброволно? Не, той не се е предал, не са го хванали, но полицията вече не се интересува от него. Защото Джон Елисън Андертън не е виновен в никакво престъпление, нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето. Той беше обвинен от системата за предпрестъпност, която изхождаше от грешни предпоставки… Тази машина на така нареченото правосъдие обрече много наши граждани на незаслужени страдания!

Очарованата тълпа местеше погледа си от Андертън към генерал Каплан и обратно. Всички добре знаеха как работи предпрестъпността.

— Човекът е арестуван и затворен зад решетките под предлог „профилактични мерки“. — Гласът на Каплан постепенно набираше сила. — Обвиняват го не в престъпление, което е извършил, а в това, че той уж възнамерява да го извърши! Полицията твърди, че ако този човек остане на свобода, то в близко време той със сигурност ще наруши закона… Само че никой не притежава точно знание за бъдещето. Всъщност веднага щом получим някакви данни от ясновидците, те самите моментално ги опровергават. Твърдението, че в бъдещето даден човек ще наруши закона, не е нищо друго, освен парадокс! Самият факт на извличането на информация от бъдещето за онова, което още не е станало, е още по-съмнителен. Във всеки от случаите докладите на тримата полицейски мутанти взаимно си противоречат. И ако нещастникът, обвинен в бъдещо престъпление не бъде арестуван, той въпреки това няма да извърши нищо…

Андертън слушаше Каплан с половин ухо, но тълпата буквално изпиваше думите му, затаявайки дъх. Генералът огласи доклада на малцинството и обясни какво всъщност означава той и как се е появил.

Андертън извади пистолета на Флеминг от джоба на палтото си и облегна въоръжената си ръка на дясното коляно. Генерал Каплан приключи с анализа на „особеното мнение“ на Джери и премина към материалите, получени от Дона и Майк.

— Въз основа на тях беше построена официалната версия — обясни Каплан на тълпата, — тъй като тези двама мутанти са решили, че Андертън ще извърши убийство. Сега тези материали автоматично се обезсмислят, но въпреки това ние ще ги прочетем заедно.

Каплан извади от джоба си калъфче, измъкна своите очила без рамки, постави ги внимателно на носа си и започна бавно да чете. Внезапно на лицето му се появи странно изражение. Той се запъна веднъж, после още веднъж, а накрая млъкна съвсем. Листовете се посипаха от ръцете на генерала и се разлетяха по металната платформа. Той се огледа ужасено като някакво пристигнато в ъгъла животно, приклекна и се затича далеч от микрофона на полусгънатите си крака.

Изкривеното му лице се мярна пред Андертън, който сам не разбра как се озова на крака с протегната напред ръка, въоръжена с пистолета на Флеминг. Той просто направи крачка напред и стреля. Генерал Каплан издаде жалостив заешки писък. Виейки от болка и страх, той се мяташе като ранена птица и падна от трибуната на земята. Андертън изтича до края на сцената, за да скочи след него, но това вече не беше необходимо.

Както предсказваше докладът на мнозинството, генерал Каплан беше мъртъв. Старото му тяло още потрепваше, а върху слабите му гърди димеше черна ивица.

На Андертън му прилоша. Той рязко се обърна към стъписаните офицери, все още стискайки в ръка армейския пистолет. Никой дори не се опита да го спре, когато изтича между застиналите фигури и скочи на земята от другата страна на платформата. Той веднага изчезна в хаотичната маса хора, която я обкръжаваше. Шокирани, изплашени, те се бутаха напред, за да им обясни някой какво е станало. Онова, което бяха видели със собствените си очи, им изглеждаше напълно невероятно.

Най-накрая Андертън се измъкна от тълпата и веднага попадна в ръцете на полицията. Напъхаха го в полицейската кола, шофьорът натисна газта и потегли през пълния с пешеходци проспект.

— Ама че ви провървя, господин комисар! — каза с възторг един от полицаите. — Можеше да е много по-зле.

— Така си е — с отсъстващ тон се съгласи Андертън. Той се опитваше да се вземе в ръце, но това изобщо не му се удаваше. Трепереше, зъбите му тракаха, повдигаше му се. После рязко се наведе напред и повърна.

— Горкият — съчувствено каза другият полицай. На Андертън му беше много зле. Затова той така и не разбра кого всъщност съжаляваше полицая — комисаря от полицията или генерал Каплан.