Dominus

39

През същия ден, 11,30 часът.

Ватиканът

През всичките си години на служба в Рим, кардинал Риналдо Трекио не беше виждал подобен безпорядък, погълнал по-голямата част от висшите служители на Светата църква.

Те бяха мъже, включително и той, които бяха свикнали с предвидимостта. Църквата беше институция, която за близо две хиляди годишното си съществуване рядко беше работила на сляпо. Неверниците и останалият свят може и да смятаха духовните владения за нещо ефирно и лишено от твърда основа, но за хората, които ръководеха Църквата, това беше позната територия, здрава и абсолютна. Чувстваха се добре в нея и я тачеха.

Риналдо познаваше папа Григорий от близо деветнайсет години. Бяха станали кардинали с година разлика, бяха отслужвали литургии заедно повече пъти, отколкото и двамата можеха да запомнят. Риналдо приемаше новия понтифик за близък приятел, както и за духовен брат и баща. Точно това правеше събитията от последните двайсет и четири часа трудни за асимилиране.

За правдивостта на изцеряването на папа Григорий не можеше да има съмнение. Той беше сакат, а сега вървеше изправен. Това беше чудо като онези, записани в Библията или във вековните анали на църковната история. Дори скептичните кости в тялото на Риналдо - които съвсем не бяха много - повярваха на случилото се.

Но все пак си беше изненада, а изненадите никога не бяха добри. При това тази беше първата от верига изненади, които заплашваха да разрушат мирното равновесие, в което Църквата предпочиташе да функционира.

И тогава папата беше проговорил пред пресата. Какво, по дяволите, си мислеше Григорий? Конференцията беше хвърлила курията и призованите кардинали в състояние на несигурност. Защо светият отец се обръщаше към пресата, към света, след като съвсем малко от случващото се беше известно? Защо понтификът говореше на камерите и репортерите с по-голяма готовност, отколкото пред своите епископи и съветници?

И защо, в святото име Господне, говори за възкресение? Ангелите в небесата може и да са видели нещо добро в думите на викария на Бог, но Риналдо усещаше в тях само опасност. Папата беше прибързал да даде духовно потвърждение за излекуваните в Пескара и Рим. Преди да бъдат разбрани. Преди да бъдат разследвани. Господ му е свидетел, че медиите нямаше да се подвоумят да се обърнат към Конгрегацията за каузите на светците[32] и известната Комисия по чудесата, която обикновено се изпраща, за да потвърди дали определено събитие наистина е чудо. Ами ако открият нещо неочаквано, нещо скандално?

Всичко това, а все още не е споменат пред обществеността причинителят на тези чудодейни събития: странникът, чиято поява във Ватикана беше послужила като катализатор на този обезпокоителен водопад от чудодейна активност. Мъжът беше останал зад изолираните стени, заедно с папата. Човек, когото никой от принцовете на Църквата не беше срещал лице в лице, макар да вървяха слухове, че понтификът смята да го представи по-късно тази сутрин. Непознат човек, непроверен, също като чудесата.

Кардинал Трекио беше наясно, че вярата, както веднъж беше определена, е съвкупност от нещата, за които се надяваме, и доказателство за нещата, които не виждаме, но той беше живял прекалено дълго във Ватикана, за да знае, че онова, което е невидимо на това място, почти винаги е нещо лошо. Имаше сили тук, които носеха вярата само като знаме, под което да упражняват своите интереси, и чиито заговори в мрачните ъгли превишаваха в пъти дейността им в светлата част на деня.

Погледнати отвън, събитията бяха напълно позитивни. Страданието беше премахнато, болните бяха излекувани. А този странник, който и да беше той, изглежда, беше в центъра на всичко това, но не правеше зло, а добро.

Объркващо беше, че присъствието на подобна доброта не даваше мира на кардинал Трекио. Изнервяше го. Чувстваше, че се въздига, преди да падне. Както всеки добър католик знаеше - когато човек падне от високо, пада здраво.

Две минути по-късно усети, че падането започва.

Един от помощниците му влезе в кабинета му с лист хартия в ръка. На лицето му беше изписана тревога.

- Ваше Преосвещенство - започна почтително младият свещеник, но гласът му беше изпълнен с безпокойство, - светият отец призовава за среща висшите членове на курията в покоите си след пет минути. Мисля, че иска да ви представи на... на...

Явно беше, че помощникът му не знаеше как да довърши изречението. Абсолютно всички във Ватикана нямаха представа как да нарекат „мъжа“. Риналдо обаче разбра какво има предвид. Срещата не беше просто слух. Най-накрая щеше да се изправи пред странника. Кардиналът се изправи рязко, беше неспокоен, но готов.

- Преди да отидете, Ваше Преосвещенство, мисля, че трябва да прочетете това.

Свещеникът подаде лист хартия на Трекио - принтирано копие от неговия компютър. Риналдо, който не можеше да се похвали с особени технологични заложби, разпозна визията на блог страница.

- Това е сайт, който се поддържа от младеж в Пиомбино, следящ местните новини - обясни помощникът. - Като се има предвид темата, си помислих, че ще желаете... помислих си, че...

Риналдо едва чуваше пелтеченето на свещеника, който изведнъж замлъкна. Очите на кардинала бяха залепнали за листа и върху думите на него. Заглавието на статията беше написано с главни букви:

40

11,38 часът.

Редакцията на вестник „Ла Република“

Александър пристъпваше към кабинките на четвъртия етаж на „Ла Република“, където се намираха главните офиси, с такова безпокойство, каквото не беше изпитвал никога през годините, в които работеше във вестника. Знаеше, че сега е много по-нежелан да бъде тук, откогато и да било преди. Латерца щеше да стои и да чака своята възможност да се нахвърли на най-омразния си репортер. Бивш репортер, тъй като редакторът го беше уволнил предната вечер - нещо, което Трекио все още не беше споделил с Габриела, която вървеше по петите му. Беше го направил дистанционно. Копеле. Тъй като все още не се бяха видели лице в лице, бившият му началник щеше да очаква срещата им с нетърпение, така че Александър се надяваше да успее да я избегне. Мъжът огледа кабинките внимателно, преди да поведе инспекторката вътре и да се насочи към далечния ъгъл.

- Това място е истинска лудница - отбеляза Габриела, докато вървяха. Помещението беше претъпкано. Всяко бюро беше заето, а въздухът беше наелектризиран. - Винаги ли е така наоколо?

- Не.

- Какво правят всички?

- Ти какво мислиш? Работят над същата история, над която и ние, макар да се съмнявам да е от същия ъгъл.

- На всички им е позволено просто да се намесят в твоята територия?

- Вече не е моя. Редакторът ми ме уволни вчера, по туитър - обясни Алекс и се промъкна между кабинките. Опита се да избегне погледа на Габриела, чувстваше се засрамен, че трябва да ѝ признае, че е бил изритан. - Явно съм бил прекалено зает да стрелят по мен, за да си върша работата, така че ме разкара.

- Сигурна съм, че ще преосмисли решението си, когато разбере какво имаме.

Трекио поклати глава, влезе в своята кабинка и направи знак на Фиеро да го последва. Точно сега бъдещите му работни планове бяха най-малкият му проблем. Искаше да влезе в мрежата на вестника и да получи достъп до базата с данни, преди този достъп да му бъде отказан. Едно нещо знаеше за администрацията на „Ла Република“: може и да се справяше с историите бързо, но вътрешните работи бяха непредвидими. Можеше да има достъп седмици наред, можеше и да няма. Но сега имаше нужда от информация.

- Не се показвай много - инструктира Габриела Александър. Показа ѝ един малък стол, а той се приведе над бюрото си. - Не искам да ни виждат.

- Толкова нежелан ли си тук?

- Не бях точно любимецът на редактора си, преди всичко това да започне. Не искам някой, който може да му каже, че съм тук, да ме види.

- Сигурна съм, че ще си промени мнението за теб веднага след като му покажеш снимката на тялото от реката. Все още се пази в тайна, а ако ме питаш мен, това е материал за първа страница. Ще се превърнеш от парий в любимия син за секунда.

Александър се завъртя към нея, изведнъж лицето му беше станало много сериозно.

- Габриела, тази снимка... Мисля, че за момента трябва да я запазим само за себе си.

Инспекторката се изненада.

- Но тя може да разкрие цялата измама за секунда. Мислех, че ще искаш да я предадеш в ръцете на колегите си колкото се може по-скоро.

Трекио поклати глава.

- Определено ще предизвика въпроси относно мъжа във Ватикана, но ми е пределно ясно как работи пресата. Това ще стане главният фокус на новините и всичко останало ще бъде изритано настрани. По-добре да го запазим в тайна, докато не намерим явна връзка между странника и онова, което се случва между ИОР и медицинските фирми. Материал като този е много по-въздействащ, когато се разобличи в пълния си блясък.

Габриела помисли върху становището му за момент.

- Добре. Както кажеш. Разбира се, това е в случай че никой не знае за тялото, освен полицията.

- Ще продължа да смятам, че е така, докато не осъзная, че греша. За следващите няколко минути единственият ни интерес са финансовите въпроси.

Жената кимна в знак на съгласие. След няколко секунди Александър извади лаптопа от раницата си и го свърза с вътрешната мрежа на вестника.

- Разследвали сме доста Ватиканската банка тук, преди и след като започнах работа. Би трябвало да имам достъп до всички архивирани статии, както и до бележките по тях. Бизнесотделът ни би трябвало да е писал поне за една от тези компании.

- Можем да потърсим точно с какво се занимават те - предложи Г абриела.

Александър вече въвеждаше имена в полето за търсене на каквито и да било факти за мистериозните партньори на Ватиканската банка.

На базата данни ѝ отне няколко минути, за да съпостави търсеното с архивите. След като изведе всичката свързана информация, Трекио започна да разпечатва по-важните файлове.

Сред институциите в списъка на ИОР имаше такива, които инвестираха в медицински проучвания и бяха на върха на съвременните разработки. Това криеше някои особени фактори. Обща черта на повечето изследователски групи беше потайността: те криеха същността на своята работа, за да не могат конкурентите им да се доберат до нея, докато не направеха своите открития публични, но също така патентовани и подсигурени. Но онова, което Александър откри, беше достатъчно, за да съживи подозренията му.

Проектите, описани в публичното пространство, включваха проучванията на „Сигнаджен“ върху генетичната слепота и разработките на „Алвентикс“ върху фармацевтични продукти, които да помагат за редица ракови заболявания в терминален стадий на развитие.

Слепота и рак.

За съжаление обаче, нямаше нищо, което да е свързано с първото чудо: изцеряването на папата.

- Опитвам се да намеря някаква връзка между проучванията на фирмите в нашия списък и... - Александър се подвоуми. - Нарича се агресивна спинална стеноза, нали?

Габриела кимна. Тя, заедно с останалата част от Римокатолическия свят, знаеше наименованието на състоянието на папата в дните, последвали неговото избиране. Всяка новинарска програма в света беше включила малко медицински моменти относно „инвалидното заболяване“ на понтифика - стеснение на спиналния канал, което може да предизвика от незначителни болежки у болния до изкривявания в гръбнака и изключително силна и постоянна болка.

Според материалите в базата данни на вестника нямаше никаква връзка между Ватиканската банка и някоя компания, която се занимаваше със състояния, подобни на това на папата. Даже нямаше фирми, свързани с ИОР, които да се занимават с ортопедични дейности.

- Няма нищо тук - обясни Александър, - но онова, с което разполагаме за другите, е напълно достатъчно. Две от компаниите, които имат финансови връзки с Ватиканската банка, осъществяват проучвания, които са пряко свързани с изцеряванията, протекли от появата на странника в базиликата „Сан Пиетро“.

- Разбирам това, но не си прави предварителни заключения. Става въпрос за широкообхватни проучвания. Дори ти знаеш това. Коя огромна компания не прави подобни изследвания за създаването на потенциален лек против рака? Или пък да излекува слепотата?

Трекио поклати глава. Габриела имаше прекалено много вяра. Не виждаше очевидното.

- Тези доказателства са косвени, Алекс - добави жената, - макар че трябва да призная, че не изглеждат добре. Но се налага да намерим нещо много по-солидно.

Александър се изправи в мястото си.

- Това е всичко, с което разполагаме тук. Имаш ли някакви предложения?

Габриела вече беше предприела действия - бръкна в джоба си и извади от там мобилния си телефон.

- Стигнахме до тук, като следвахме парите - отбеляза инспекторката. - Продължим ли да го правим, ще стигнем и до подробностите.

- На кого предлагаш да се обадим?

- На моя почитател в централното управление. Офицер Тито Тонти, човекът-който-е-загрижен-за-мен-и-ми-изпраща-сним-ки. Може би той ще успее да ни снабди с по-детайлна финансова информация относно тези три фирми. - Фиеро направи пауза, след което продължи, ухилена: - Сигурна съм, че ще отвърне на един малък... женски флирт.

Александър се намръщи, докато Габриела набираше номера. Забеляза блясък в очите ѝ. Тя имаше чудесно чувство за хумор, беше добър полицай и вярваща. По дяволите, колко ми липсва.

Само след секунда вниманието му беше отвлечено. Един негов колега надникна над стената на кабинката, на лицето му беше изписана усмивка. Трекио беше разкрит.

- Александър, не очаквах да те видя тук! Чух, че са те уволнили.

- Не съм сигурен дали е официално, докато не го видя написано черно на бяло - отвърна репортерът и се усмихна.

Винаги беше харесвал Доналд Брансън, изключително кадърен деветнайсетгодишен англичанин, който караше стажа си във вестника.

- С какво се занимаваш? - попита Брансън и погледна към лаптопа на Трекио. - Опитваш се да си свалиш файловете, преди да са ти отрязали достъпа ли?

Дяволито намигане изкриви лявото око на младежа. С неговата безцеремонност и всякаква липса на задръжки, хлапето щеше да изкара поне петдесет години в тази индустрия, налагаше се единствено да завърши стажа си преди това.

- Просто търся малко информация. Уволнен или не, опитвам се да проуча някои следи от медицинските чудеса от вчера, онези, които бяха свързани с появата на мъжа във Ватикана.

- Медицинските чудеса? Имаш предвид слепите деца и болните от рак? Мамка му, Алекс, това са стари новини!

Трекио смръщи вежди.

- Стари новини?

- По дяволите, да! Не си ли държиш ушите отворени? Нашият странник е направил нещо много повече от излекуването на болните.

Александър не знаеше какво да каже.

- Стига бе, Алекс, наистина ли не си чул нищо? - Брансън поклати глава, рошавата му глава се клатеше насам-натам, изражението на лицето му беше толкова радостно, все едно привилегията да споделя големите новини беше само негова. - Дъщерята на Дзола, многообещаващата тийнзвезда, онази, която беше премазана, докато караше сърф... - Хлапето изчака Трекио да се сети, но когато репортерът не успя, продължи: - Абигайл Дзола. Беше в кома от инцидента насам, обявиха я за мъртва снощи вечерта. Сериозно ли нищо не си чул, новината беше голяма.

Лицето на Александър започна да пребледнява. Спомни си, че попадна на материали за смъртта на девойката, които се бяха появили най-отгоре в търсачката му, когато започна своето разследване. Знаменитостите винаги бяха с приоритет. Но тогава не им обърна внимание, защото беше зает с настоящата си работа. Нямаше очи за нищо друго.

Най-накрая Брансън просто се приближи до него и каза:

- Алекс, тя е жива. Момичето просто... не знам как да го кажа, просто се изправило в ковчега си. Баща му излязъл на балкона на къщата им след минута и обявил на хилядите фено- ве, които се събрали, за да тъжат, че чудото се е случило, точно в момента, в който папата изрекъл по телевизора, че мъртвите ще се завърнат към живот.

Брансън като че ли се замисли над цялата тази странна история и накрая се разсмя.

- Излекуването на болните е дребна работа - продължи младежът. - Нашият странник се издигна до възкресител на мъртвите.

41

11,45 часът.

Седалището на „Алвентикс“ ЕООД, Рим

Оберст Рабер беше изпълнен със смесени чувства, когато влезе в офиса на Арсений Копулов, мъжа, който обичаше публичността и ръководеше една от най-големите фирми за медицински проучвания - „Алвентикс“. Главнокомандващият на Швейцарската гвардия не беше човек, свикнал да бъде измъчван от вътрешни терзания. Той беше мъж на дълга, честта и високия морал. В неговия свят параметрите на тези добродетели бяха ясни. Но през последните двайсет и четири часа, той беше изпитал присъствието на това ново чувство, което беше нежелано и неудобно.

Цената за изказването на папата щеше да е сурова. Още преди речта на първосвещеника публичният интерес и медийната обсесия бяха минали нормалните граници. Сега нещата щяха да се превърнат в истински цирк, особено след като пристигнаха новините, че така нареченото „пророчество“ на светия отец се е превърнало в истина в Пиомбино. Това щеше да доведе до нови проблеми за хората на Рабер.

За щастие, Гвардията беше обучена да се справя с подобни ситуации. Нуждата от по-затегнати мерки не тревожеше коменданта. По-скоро полковникът се тревожеше какво точно се случва зад папските стени. Първата стъпка от разкриването на отговора на този въпрос се състоеше в настоящата среща: с мъжа, когото беше забелязал на записа от литургията от вчера.

- Бих казал „Добре дошъл в моя офис!“ - започна огромният руснак, изражението на лицето му беше смесица от усмивка и озъбване, - но и двамата знаем, че това не е така.

Копулов беше висок около метър и деветдесет и пет, което го правеше доста внушителен, дори и когато беше седнал. Точната му възраст беше трудна за определяне заради боядисаната му коса и поддържаната му кожа, но Рабер знаеше, че е на петдесет и осем, което го правеше с почти осем години по-стар от оберста, макар да изглеждаше колкото него.

- Благодарен съм, че се съгласихте да се срещнете с мен.

- Щом Църквата настоява - отвърна Копулов, думите му бяха полети с ирония. Той посочи към един стол и направи знак на гвардееца да седне в него. - Пък и не всеки ден се срещам с хора, които са начело на цяла армия.

Руснакът произнесе последното изречение под съпровода на въздушни кавички и тон, който подсказваше, че за него Швейцарската гвардия е толкова военна организация, колкото група деца, биещи се със снежни топки.

Рабер седна, погледна домакина си право в очите и реши да бъде прям.

- Какво търсехте в „Сан Пиетро“ вчера сутринта? - Комендантът позволи на тона си да бъде обвинителен, каквито бяха и думите му.

Това ненавременно предизвикателство като че ли хвана Копулов със свален гард. Перфектната двойка прави вежди се надигнаха, превръщайки широката стена на челото му в поредица от бразди. Руснакът загуби хладнокръвието си само за секунда. Веждите близнаци заеха отново нормалната си позиция, изражението на лицето на мъжа се втвърди.

- Решили сте да я карате направо, а, комендант Рабер?

- Ще се радвам на прям отговор.

Кристоф не отместваше погледа си от руснака.

- Мога да ходя където си пожелая, да правя каквото си искам, когато си искам, мамка му! - Копулов излая думите си с гняв. - И със сигурност не се налага да се обяснявам на вас.

- Били сте в църква. В моята църква, по време на папската литургия. Да предполагам ли, че великият атеист и критик е открил вярата? - попита Рабер, без да обръща внимание на емоционалното изригване на домакина си.

Копулов го погледна косо, но Кристоф не беше приключил.

- Вашата омраза към Църквата е явна, господин Копулов. Едва ли сте си мислели, че няма да ви забележа седнал на една от нашите пейки, със сплетени ръце и устни, произнасящи молитва.

Руснакът се почувства неудобно.

- Опознай врага си - промърмори той, макар в думите му да нямаше толкова жлъч, колкото преди малко. Подигравателната му усмивка обаче бързо се завърна. - Явно вие опознавате вашия чрез тази надлежна проверка.

Рабер остана мълчалив за няколко мига. Копулов със сигурност нямаше да разтвори душата си и да сподели причината, подтикнала го да отиде на църква. Беше настъпил моментът, в който да го притисне с другото парче информация, с което се беше сдобил по време на своето нощно проучване. Неговото скрито оръжие.

- Добре - започна той. - Щом не искате да сте прям относно посещението ви в „Сан Пиетро“, то тогава защо не ми кажете за двайсетте милиона евро, които изведнъж се появиха в личната ви банкова сметка.

Оръжието изстреля своя куршум.

За първи път от началото на срещата им руснакът изглеждаше наистина объркан. Лицето му почервеня, гневът му се надигна - добре позната и автоматична реакция. Но Рабер забеляза под яростния поглед на агресията, че чертите на Копулов съдържаха и нещо друго. Объркване.

- Защо, по дяволите, се ровите в личната ми сметка? - най- накрая изригна домакинът и размаха огромен обвинителен пръст към главнокомандващия на Швейцарската гвардия.

- Както казахте, надлежна проверка - отвърна спокойно комендантът.

- Глупости! Това е шпиониране. И е напълно неоправдано. Можете да бъдете сигурен, че ще отнеса това до властите.

- Правете каквото си искате. - Рабер размаха пренебрежително ръка. - Но ще трябва да обясните същото нещо и на тях. Двайсет милиона са значителна сума, дори и за личност като вас.

- Аз съм богат човек - отвърна Копулов - и личните ми финанси са си моя работа.

- Може и така да се каже - съгласи се комендантът, - но искам да си помислите как точно изглеждат нещата в този момент. Двайсет милиона евро са прехвърлени във вашата сметка. Все още не знам от кого, но можете да бъдете сигурен, че съвсем скоро ще разбера. Двайсет милиона, два дни преди странникът да се появи по време на ватиканска служба. Служба, на която вие, отявлен противник на Църквата, спонтанно решавате да присъствате. И след това целият свят става свидетел как група терминално болни от рак, намиращи се на няколко километра от тук, внезапно и мистериозно се излекуват.

Руснакът го гледаше гневно, физиономията му беше придобила цвета на зрял домат.

- Светът започва да крещи „Чудо!“ - продължи Рабер. - Но аз просто не мога да спра да мисля за двайсетте милиона и вашето лице на видеозаписите. Огромна сума, платена на човек, чиято компания е направила забележителни открития в... - мъжът се наведе към Копулов - ...в сферата на фармацевтичното лечение на точно този вид рак.

Кристоф усещаше пулса си да тупти в ребрата му. Въпреки своя ранг и богат опит, да предизвиква открито човек с такава сила, не беше едно от обичайните неща, които правеше комендантът на Швейцарската гвардия. Но Рабер запази обвинителния си поглед.

- Кажете ми, Копулов - добави той, - как си мислите, че ми изглежда всичко това на мен.

Руснакът беше напълно погълнат от яростта, за която Кристоф знаеше, че избухне ли, ще е унищожителна. Вратът му се издуваше от този изпълващ го гняв и заплашваше да скъса най-горното копче на ризата му.

Вместо да се развихри, Копулов си пое дълбоко въздух, отпусна се в стола си и бавно вдигна ръка към другия край на помещението.

- Изчезвай от офиса ми.

Пет минути по-късно Кристоф Рабер се обади по телефона на най-доверения си офицер. Докато връзката минаваше през обичайните защити, мъжът се замисли за онова, което не разкри пред Арсений Копулов.

А именно че Рабер знаеше много добре откъде бяха дошли двайсетте милиона.

Не беше разкрил информацията си пред руснака, защото все още не можеше да я разбере.

Източникът на парите беше Институто пер ле Опере ди Релиджионе. Собствената банка на Ватикана. Църквата беше платила на Копулов, но в това нямаше никакъв смисъл.

Връзката се установи.

- Клефт, сър - чу се строгият глас на подчинения му от другата страна.

- Искам да проследиш всички финансови потоци на компанията на Арсений Копулов, „Алвентикс“ ЕООД. Искам всяка трансакция към външни корпорации през последните шест месеца.

Задачата беше изключително трудна, но Рабер знаеше, че неговите хора могат да се справят.

Дали обаче можеха да се справят и със следващата, не беше особено ясно.

- Също така искам пълен отчет на всички външни трансакции на ИОР. Без да разберат, че ги проверяваме.

Копулов стоеше в офиса си, цялото му тяло беше изпълнено с ярост. Посещението на това просто ченге от Ватикана го беше обидило по всеки възможен начин. Искаше му се да удари мъжа. По дяволите, щеше му се да го убие, да откъсне превзетата му глава от сухия му като вейка врат и да я запрати с пълна сила към стената. За кои се смятат тези хора? Не знаят ли кой съм аз? Цялото му същество искаше да покаже на тези копелета срещу кого се бяха изправили.

Не можеше да отрече обаче нещо.

Арсений беше на литургията. Тогава не знаеше и все още нямаше представа какво го беше подтикнало да отиде. Не беше ходил на църква, откакто беше ученик. Но онази сутрин той стана от сън, сигурен до мозъка на костите си точно къде трябва да отиде. Това беше чувство, което не беше изпитвал от времената на своите младини, а дори не знаеше дали и тогава го беше изпитвал. Притеглящо, убедително и могъщо. Облече се с най-хубавите си дрехи. Тръгна към „Сан Пиетро“, без да знае защо чувства този странен и непознат призив. Седна на една от пейките и всъщност започна да се моли на Бог. Чувстваше се така, все едно е бил привлечен към този омразен му акт от силен магнит. Затвори очи, сплете пръсти и някакво измерение в него, за чието съществуване не беше подозирал, се отвори.

Почувства, за първи път в живота си, че има душа. Прииска му се да я пречисти. Зажадня за изкупление.

Напусна „Сан Пиетро“ на бегом, потеше се и беше ужасен от странния копнеж, който го беше обладал. Но не можеше да го отрече. Той беше реален и Арсений нямаше представа как да го обясни.

А сега - мистериите като че ли се трупаха една върху друга - получи още смущаващи новини. Руснакът се наведе напред и натисна един малък бутон на телефона си. След малко личният му счетоводител влезе в офиса му - дългунест мъж, който пребледня, когато видя побеснелия си шеф.

- Искам разпечатки на всичките ми лични сметки - заповяда Копулов. - Искам да са на бюрото ми след десет минути.

- Ще ми трябва малко време...

- Донеси ми шибаните сметки, дурак! - изригна Арсений и стовари огромния си юмрук върху бюрото си. - И след това ми обясни как двайсет милиона евро са се озовали там, двайсет милиона, за които не знам нищо!

42

11,49 часът.

Апостолският дворец

Кардинал Риналдо Трекио излезе от кабинета на папата като преобразен човек. През целия си живот не се беше чувствал... по този начин.

Светият отец беше поканил висшите членове на курията в своя личен офис, за да се срещнат най-накрая с мъжа, който беше изолиран заедно с тях от предния ден. Риналдо беше дошъл до огромните дървени врати на стаята, изпълнен от трепет. Който и да беше този човек, той беше нарушил нормалния ред в духовенството и беше подтикнал папа Григорий към действия, които подронваха авторитета му. Колкото повече кардинал Риналдо се приближаваше до кабинета, толкова по-силни ставаха емоциите му. Беше изпълнен от подозрение. Беше разгневен. Беснееше, че един напълно непознат се появява сред тях и заплашва да нанесе толкова много вреди на папата и на Църквата.

И тогава мина през вратите и всичко се промени.

Когато излезе през тях десет минути по-късно, светът на Риналдо Трекио беше променен. Гневът му си беше отишъл. Беснеенето го нямаше вече, както и подозрението. Нямаше го вече и страха. Риналдо беше смирен човек, изпълнен с най-чистата любов. А човекът, когото срещна, не каза почти нищо. Беше достатъчно само да бъде с него, да стои до него. Почувства, че светът е наред, че Бог е в небесата и че болката ще бъде преборена.

Докато напускаше кабинета в края на кратката среща, папа Григорий беше поставил ръка на рамото на своя стар приятел и го беше погледнал право в очите. Дългият поглед, който двамата другари си размениха, казваше всичко, което беше необходимо да се изрече. Вече нямаше от какво да се страхуват. Нещата бяха така, както трябваше да бъдат.

Но тогава Риналдо напусна кабинета. Вратите се затвориха зад него, той тръгна по коридорите на Апостолския дворец и страхът му започна да се завръща.

Онова, с което разполагаха, беше истинско, вече нямаше съмнения. Това означаваше, че враговете им по мирно време щяха да бъдат още по-голяма заплаха сега. Този факт го наведе на една-единствена мисъл.

Трябваше да предупреди племенника си.

11,58 часът.

Централен Рим

Александър поведе Габриела през главните врати на офисите на „Ла Република“, обратно към натоварената Пиаца дел’Индипенденца, където бяха паркирали колата си. Почти не говореха, след като научиха, че дъщерята на Джани Дзола се е върнала към живот. Това събитие беше извървяло своя път между блоговете и постовете в туитър, за да стигне до специални бюлетини по телевизията и извънредни прекъсвания по радиото. Италия беше изумена от новината.

- Няма доказателства за връзка между завръщането на момичето и речта на папата - констатира Габриела, докато вървяха по павираната настилка. Този път тя играеше ролята на гласа на съмнението. Лекуването на болните беше едно нещо - нещо, което да благославяш и да бъдеш благодарен за него. Съживяването на мъртвите обаче беше толкова чудодейна територия, че за нея беше отблъскваща. Може и да е било нещо прекрасно в Древна Галилея[33], но не и в модерния свят.

- Само защото Григорий говори по телевизията, че мъртвите ще се завърнат към живот - продължи жената, - не означава, че... В неговите думи... Според мен го каза като метафора.

Инспекторката търсеше някакъв логичен отговор.

- Няма нищо метафорично в това, едно деветнайсетгодишно момиче да се изправи в ковчега си - отбеляза Александър.

Габриела въздъхна през стиснати устни. Тя беше отвратена от всичко - смърт, трупове, ковчези, възкресения. Заедно с това в нея се надигаше и надежда. Можеше ли да е истинска? Все пак тя беше отдадена на вяра, изградена върху живота на мъж, въздигнал се от мъртвите и обещал да съживи и други. Нима беше възможно това обещание да бъде изпълнено?

- Но - продължи Александър и поклати глава - все още не ми харесва. Нека приемем за момент, че съживяването на мъртвите не е невъзможно. Не можем да отречем факта, че другите чудеса, на които светът стана свидетел от вчера насам, сега изглеждат много подозрителни.

- Подозрението е много хлъзгаво нещо - отбеляза Габриела. Ролите на скептика и вярващия се бяха разменили между тях, в отговор на объркването и на двама им. - Връзките, които открихме, са незначителни.

- Но едно нещо не е. Всичко започна с пристигането на странника в „Сан Пиетро“. Той е в центъра на тези събития, Габриела. И докато целият свят го нарича „ангел“ или „завърналия се Христос“, аз и ти, изглежда, сме сред малкото, които знаят истината.

- Така ли е наистина? - попита Фиеро, беше искрено изненадана. Тази жена постоянно спираше напредъка им. - Какво всъщност знаем, Алекс?

- Като за начало смятам, че няма нищо божествено в странника. Може и да съм напуснал Църквата, но съм доста сигурен, че ангелите нямат мъртви братя близнаци, удавени в италианските реки.

Близнакът. Габриела все още не знаеше какво да мисли за снимката на мъртвото тяло в Тибър.

- Единственото логично обяснение е - продължи Александър, - че непознатият е част от нещо много по-опасно от обикновено манипулиране на финанси или религиозни убеждения. - Трекио се обърна, за да погледне инспекторката право в очите. - Някак си този човек е успял да се добере до сърцето на Църквата. Успял е да привлече вниманието на папата, а чрез него и на целия свят. Нарича се „избраният“ и притежава всички качества за ролята: дългата коса, същото телосложение, харизматичния поглед. Не може да позволи някой да разбере, че е обикновен човек, който има напълно идентичен е него брат. И тогава намираме другия. Мъртъв!

Габриела запелтечи:

- Алекс, той издери папата пред очите на целия свят. Сам гледа видеото. Това не беше някой евтин трик.

- Видях как понтификът се изправи на крака, не отричам. И да, не мога да го обясня. Но навярно си има причини това да се случи.

- Папата е бил сакат през целия си живот!

- Може да е получавал някакво лечение. Може би това просто е бил първият случай, в който резултатите са били показани наяве.

- Смяташ, че светият отец лъже?

Александър категорично заклати глава.

- Не, Григорий е честен човек. Но, Габриела, силата на внушението може да бъде много сериозна. Помисли над това: той преминава през някаква терапия, възможно е да е подложен на дневни тренировки за бог знае колко дълго време. Тогава, онази сутрин, някакъв мъж с невероятно харизматично излъчване застава пред него и му нарежда да се изправи. Папата се изпълва с религиозен плам. Изправя се на олтара, звучи ангелска музика. Мъжът е хипнотизирал тълпата и върви право към папата, който е въодушевен от този момент. За първи път той наистина се опитва да стане, вярва, че може да го направи - и всичката тази терапия дава резултат. Той се изправя, но не защото странникът го е изцерил. Той е получил лечение със съвсем земно обяснение.

Габриела слушаше внимателно. Бавно тръгна отново към колата им.

- Трябва да признаеш - настоя Александър, - че е много възможно точно това да се е случило. Много по-вероятно е от предположението, че непознатият е Христос, който се разхожда в центъра на Рим и лекува болните.

- Но болните са излекувани, Алекс. А и какво ще кажеш за момичето? Това е нещо повече дори и от изцеряване.

Стигнаха до грозния опел. Трекио отиде до вратата на пътническото място и я отвори за Габриела. Беше отключена, което изненада инспекторката. Не можеше да си спомни някога да не е заключвала инетинктивно вратите след себе си. Събитията от деня явно я бяха разсеяли.

- Нямам представа как да обясня тазсутрешното възкресение - призна си Александър. В гласа му се усещаше раздразнение. - Но на този етап, заедно с всичко останало, което знаем, съм сигурен, че е измамно, както и другите чудеса.

Габриела се намести на пътническото място, а Трекио заобиколи колата. Изненадващо изскърцване се разнесе от неговата врата, когато я отвори, сякаш се беше огънала на пантите си. Жената поклати глава. Трябваше да каже на леля си. Старата дама щеше да я оправи.

Доводите на Александър бяха много убедителни. И все пак някъде вътре в себе си се молеше всичко да е истина. Искаше ѝ се да е подозрителна, но също така ѝ се искаше и да вярва. Не точно в способностите на този човек, а във възможността тези чудеса да са реални. Болестите наистина да бъдат излекувани. Възкресението беше нещо много повече от мечта.

Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. Думите от евангелието се завърнаха при нея.

Единият телефон иззвъня. Трекио бръкна в джоба си. Екранът на апарата светеше, номерът на вуйчо му беше изписан на него. Плъзна пръст по него.

- Александър. - Кардиналът заговори в момента, в който връзката беше осъществена. - Трябва да се срещнем.

43

12,04 часът.

Седалището на „Глобал Капитал Италия“

Много малко неща можеха да изнервят Катерина Амато. Тя беше жена, свикнала да контролира емоциите си до съвършенство, за да се поддаде на подобна слабост. Въпреки това ѝ идваше в повече. Прекалено много неща ѝ се изпречваха на пътя, прекалено много неща минаваха през ръцете ѝ. Имаше чувството, че всяка една нейна нужда ѝ се сервираше на поднос, а Катерина не беше свикнала да получава нищо. Беше свикнала сама да постига всичко.

Абигайл Дзола се беше завърнала от мъртвите в Пиомбино. Беше го сторила половин ден след като публично беше обявена за мъртва, новина, хвърлила нацията в траур. Възкръсването ѝ се случило пред баща ѝ, който обявил чудото пред хората. Сторила го, за късмет на Катерина, едновременно с изявлението на папата пред света, че чудесата ще бъдат последвани от възкресение.

Амато нямаше да може да се справи по-добре дори самата тя да беше съставила този план и да насочваше всяка негова брънка, както беше сторила с излекуваните в двата медицински центъра. Но точно това я караше да бъде нервна: че не тя беше измислила всичко. Нямаше абсолютно никаква намеса в случилото се в Пиомбино.

Жената си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Д’Антонио вече пътуваше натам. Той щеше да открие какво наистина се случваше и как можеха да го използват в тяхна полза. Каквато и да беше причината за тази ситуация, тя щеше да им влезе в употреба.

И тогава... тогава дойде онова откритие, което представляваше най-големият дар от всички. Тяло, открито в река Тибър. Идентично с това на странника, който се появи в „Сан Пиетро“. Д’Антонио ѝ прати снимката по имейла веднага след като го откриха. Увери я, че разследването по това очевидно убийство е изцяло под негов контрол. Също така я увери, че все още не е разкрита информацията за намирането на трупа.

Кой беше този човек? Катерина нямаше представа какъв е отговорът, както нямаше представа как да отговори и на въпроса кой е мъжът във Ватикана. Видимо беше, че двамата някак си бяха свързани. Всъщност непознатият от „Сан Пиетро“ навярно беше близнак на убития, което от своя страна означаваше, че самият той е манипулатор. Сродна душа, зла душа, чиито мотиви Амато още не можеше да разбере.

Но това сега нямаше значение. Щеше да ги свърже чрез приликата им. Дискредитирането на странника щеше да се окаже много по-лесна задача, отколкото предполагаше. Изпратеше ли тази снимка на медиите, цялата му фасада щеше да се сгромоляса. Ако не вярваше, че боговете са изобретения на идиотите и наивниците, Катерина би казала, че всичко това е дар от тях - защото който и да беше мъжът във Ватикана, който и да беше мъжът в реката, тя разполагаше с всичко необходимо. На поднос.

Амато преглътна, гърдите я стягаха. От нерви кожата я сърбеше. Малцина мразеха Църквата повече от нея. Въпреки това самата тя беше прекарала достатъчно дълго време в католическо училище, за да помни, че последният човек, който бе получил на поднос всичко, за което бе мечтал, бе разбрал, че това е причината целият му свят да се разпадне.

44

12,07 часът.

Централен Рим

Разговорът по телефона на Александър с вуйчо му беше кратък: предупреждение, последвано от молба за среща и практическите уговорки около нея като място и време. Нищо неприсъщо или емоционално. Репортерът затвори няколко секунди по-късно.

Габриела беше чула всичко и вече кимаше в знак на потвърждение, когато Трекио погледна към нея. Мъжът посегна към запалването на опела, ключът се намираше между пръстите му. Внезапно инспекторката сграбчи ръката му и я издърпа грубо назад.

- Алекс, спри! - провикна се тя.

Репортерът се обърна към нея напълно объркан.

- Габриела, какво правиш?

- Какво е това? - попита тя и посочи обезпокоена към цилиндъра на запалването. Очите ѝ бяха толкова ококорени, че Александър сам се разтревожи.

Мъжът погледна към мястото за ключа. Всичко му се струваше напълно нормално: метална ключалка, инсталирана в пластмасата на кормилната уредба, няколко драскотини около нея.

- Това е запалването - отвърна Трекио, изумен от глупавия въпрос. - Габи, какво става?

Инспекторката клатеше енергично глава.

- Около него. Драскотините. - Дишането ѝ се беше учестило.

Александър огледа отново, но нямаше абсолютно нищо обезпокоително.

- Всяка кола ги има - обясни той. - Моята изобилства от тях. Невинаги човек успява да уцели запалката. Винилът се драска.

- Не, не и в тази кола. - Габриела все още клатеше главата си. - Леля ми е обсебена от манията да поддържа вътрешността ѝ перфектна. Огледай се, Алекс, няма да видиш нито едно петънце или драскотина тук.

Трекио разгледа внимателно за първи път автомобила и осъзна наистина колко чисто е в тази непретенциозна кола. Но въпреки това все още не можеше да разбере причината за паниката на спътницата си.

- Габриела, какво се опитваш да кажеш?

- Тези драскотини не бяха там, когато пристигнахме - обясни тя и вдигна поглед към него. - Иначе щях да ги забележа. - Жената хвърли няколко бързи погледа. Веднага си спомни някои неща. - Вратата ми беше отключена. А твоята... скърцането от пантите. - Инспекторката го погледна право в очите. - Алекс, някой е влизал в колата.

* * *

Умберто наблюдаваше своите жертви на разстояние от около десет метра надолу по улицата от противоположната страна. Той и Мазо стояха един до друг в своя хечбек и чакаха неизбежното да се случи.

От една страна, беше разочароващо, че тези цели не представляваха по-голямо предизвикателство. Бяха достатъчно умни да се отърват от мобилните си телефони, които той и брат му използваха, за да ги проследят до апартамента на Трекио предната вечер. Но явно такъв беше максимумът на техните предпазни мерки. Това беше незадоволително. За един репортер и едно ченге. Никой от двамата ли не помисли, че преследвачите им ще проверят за близки в района? Че съществуването на лелята на Фиеро няма да остане скрито от тях? Или видът и номерът на колата ѝ? Или офисът, в който Трекио работеше и вероятността да се върне в него?

Жалко. Преследването винаги беше много по-забавно, когато плячката беше малко по-кадърна. Но това нямаше значение. Поне работата беше свършена. Огнената топка, която беше на път да погълне двете жертви, нямаше да остави почти нищо за следователите.

* * *

По настояване на Габриела Александър бавно се наведе на една страна и надникна под кормилната колонка.

Отне му само един миг, за да осъзнае, че страховете ѝ са напълно обосновани. За запалителната система беше захваната малка сребърна кутийка, очевидно нова придобивка за интериора и също толкова очевидно - детонатор. Зад нея се намираше някаква буца, която приличаше на маджун, но Александър знаеше, че това е някакъв вид експлозив.

- Бомба е - потвърди той. Изведнъж започна да се страхува да се движи. Беше виждал бомби само по филмите.

- Александър, изправи се - нареди Габриела, думите ѝ бяха станали тихи и заповеднически. Хвана го за рамото. - Бавно.

Трекио се подчини и внимателно избегна контакт с експлозива, който се намираше точно над дясното му коляно.

- Ако това е било сложено, докато сме били вътре - започна Фиеро, - работата е била свършена бързо, само преди няколко минути. Който го е направил все още е наоколо и чака за потвърждение, че това устройство... ще свърши онова, за което е предназначено.

Александър започна да извива врат надясно, към улицата и околността, за да огледа.

- Не! - Габриела стисна коляното му, забивайки пръстите си силно в него. - Недей. Продължавай да гледаш напред или към мен. Дръж се нормално. Усмихни се.

Трекио се обърна бавно към нея. На лицето ѝ играеше насилена усмивка, но очите ѝ бяха сериозни.

- Ако онези наистина са навън и ни наблюдават, то тогава трябва да ги убедим, че просто си говорим. Не можем да си позволим да издадем, че знаем за бомбата.

- Мислиш ли, че са същите мъже от предната вечер?

- Точно сега единственият въпрос, който ни интересува, е как да се измъкнем от тук. Ако онези са някъде навън, не можем просто да тръгнем по улицата. - Очите на инспекторката се стрелкаха напред-назад, умът ѝ търсеше решение.

- Надолу по стълбите - отвърна неочаквано Александър. Габриела го погледна въпросително. - Мазето на сградата на вестника - продължи той - води право към станцията на метрото. Ако успеем да се върнем вътре и да слезем по стълбите, можем да хванем коя да е от трите линии, които вървят там.

Фиеро погледна през прозореца към сградата, която току-що бяха напуснали. Намираше се поне на четиресет метра от тях. Дори да ги погнеха, дори да стреляха по тях, пак щяха да имат шанс за успех. Нямаше да е особено голям, особено ако бяха намесени оръжия, но все пак си беше някакъв шанс.

- Това трябва да проработи - отвърна жената. Тя отново стисна коляното на Александър, но този път, за да му даде кураж. - Готов ли си?

Трекио я дари с насилена, колеблива усмивка.

- Тъй като не виждам какви други опции имаме, готов съм.

Габриела му се усмихна в отговор.

- На три.

Умберто започваше да се тревожи. Досега всичко трябваше да е свършило. Какво правеха тези двамата?

Експлозията, която чакаше, така и не дойде. В един момент наемникът осъзна, че няма и да дойде.

Внезапно, в пълен синхрон, шофьорската и пътническата врата на оранжевия опел се отвориха, плячката им излезе навън и тръгна към сградата, от която беше дошла.

- Мамка му! - изруга Умберто.

Само след миг той и Мазо излязоха от колата си и тръгнаха след жертвите си пеша.

* * *

В паважа не започнаха да се врязват куршуми, което си беше добър знак. Габриела очакваше и двамата да бъдат застреляни веднага щом излязат от колата. Но докато тя и Александър бягаха към стъкления вход на сградата на „Ла Република“, във въздуха не проехтяха изстрели.

Въпреки това жената беше наясно, че съвсем не са в безопасност. С ръба на периферното си зрение забеляза, че двама мъже се появиха в далечината. За разлика от останалите в тълпата, тези тичаха - също толкова бързо и устремено, колкото тя и Трекио, а и се бяха насочили право към тях.

Фиеро разпозна лицето на по-високия от двамата.

- Вътре! - изкрещя тя на Александър. Минаха през двойката врати и мъжът започна да забавя крачка, но Габриела го забута. - Това са те. Заведи ни в метростанцията, веднага!

У мберто стовари цялата тежест на тялото си в стъклените врати, когато стигна входа на сградата. Една жена от другата страна беше ударена от ръба на вратата и падна на пода, но мъжът въобще не я забеляза.

Наемникът огледа фоайето. Трекио и Фиеро не бяха там.

Отиде до бюрото на охраната. Наетият охранител вече се изправяше на крака, готов да скастри нарушителя за грубото му нахлуване тук. Умберто бързо охлади страстите му, като извади своя глок и го насочи в лицето на човека. Може и да не искаше да открива огън по двете си жертви в средата на оживена улица, посред бял ден, но със сигурност нямаше никакви задръжки да използва оръжието си, за да си проправи път тук.

- Двамата, които влязоха тук преди нас - мъж и жена. Видя ли ги?

Охранителят изглеждаше ужасен, онемял, замръзнал.

- Отговори! - изкрещя Умберто и навря дулото на пистолета си в челото на мъжа.

- Д-да! - най-накрай отговори охранителят. - Тръгнаха натам. - Човекът посочи към стълбите. - Водят надолу.

- Надолу?

- Към метростанцията. Две стълбища!

Умберто не разбра дали онзи каза още нещо. Той веднага хукна към стълбите, Мазо го следваше по петите.

На края на стълбите тълпа от хора се беше разположила на малка платформа, покрита с индустриални плочки и осветена от бяла флуоресцентна светлина. Миришеше на неповторима смес от масло и рециклиран въздух, характерният аромат на подземните станции по целия свят.

Имаше го и този звук - звук, който накара стомаха на Умберто да се свие, когато заобиколи ъгъла и се озова на платформата за единствената активна в момента линия.

Звук от метални колела, стържещи по релсите. Звук от влак в движение.

- Проклятие! - изруга той и направи знак на Мазо. - Намери ги!

Двамата се спуснаха по платформата, като разблъскваха чакащите пътници от пътя си в опит да стигнат до вагоните. Но влакът вече беше потеглил, вратите му бяха затворени, а вътрешността му беше пълна до пръсване. Скоростта му започна да се увеличава. Нямаше как да бъде спрян.

Умберто слезе от платформата, потъна в мрака на тунела и започна да ругае звучно.

В най-крайния прозорец видя как мишените му се опитват да стигнат до средата на претъпкания вагон. Живи.

45

12,14 часът.

Близо до Пиомбино, на северозапад от Рим

Заместник-комисар Енцо Д’Антонио беше насочил колата си към полицейския участък в Пиомбино веднага след като новината за възкресението на дъщерята на Джани Дзола беше стигнала до медиите. За първи път откакто купи своята „Алфа Ромео 4С“ преди една година, влагайки по-голямата част от спестяванията си, тя не му изглеждаше достатъчно бърза. Натискаше здраво спирачката, когато стигнеше до някоя камера за скоростта, знаеше много добре къде се намират те - не можеше да определи настоящата си екскурзия като служебна и да оправдае нарушенията си, така че се налагаше да спазва благоприличие - след което отново натискаше педала до пода и го държеше там.

Трябваше да стигне до момичето. Трябваше да стигне и до бащата. Трябваше да открие какво се беше случило, преди това събитие да разруши всичко, което бяха изградили.

Новината, че дъщерята „се е върнала към живот“, веднага беше стигнала до обществеността и оттогава историята набираше сила. Това беше най-сензационното събитие от една седмица, минала под знака на невероятното. Фактът, че светият отец се беше появил по телевизията и беше предвидил завръщането на момичето, беше нещо повече, отколкото публиката можеше да понесе, особено когато се отнасяше за знаменитост.

А всичко вървеше толкова добре!

Медиите бяха започнали да вършат онова, което истинският работодател на Д’Антонио предвиди. Мъжът беше в малкия джоб на Катерина Амато от години, снабдяваше я е информация от момента, в който тя му направи предложение да е „малко по-разговорлив“ в замяна на повече пари, отколкото можеше да изкара за десетилетие на поста „Комисар“. Това беше уговорка, с която той нямаше проблем. Джобовете на жената бяха натъпкани с пари, което напълно устройваше Д’Антонио. Със сигурност никога нямаше да може да нарече подобна кола своя, ако не беше Амато. Освен това жената беше брилянтна и изключително далновидна. Знаеше какво би привлякло публичния интерес - и това нещо щеше да е поставяно под съмнение и проучвано. Точно там тя и хората ѝ щяха да поемат контрола.

Даже небесата като че ли бяха на нейна страна. Д’Антонио беше поел разследването за мъртвото тяло, намерено в Тибър, веднага след като неговите офицери му докладваха. На мига му дойде идеята, че то може да бъде ново могъщо оръжие, което Амато да използва. Как беше възможно такъв огромен късмет да се падне на някого, който беше олицетворение на злото и интригата, Д’Антонио не знаеше. Но тялото беше там, лицето му... Цялата ситуация ѝ беше добре дошла.

И тогава това. Възкресението. Какво, по дяволите, ще правим с него? - запита се нервно заместник-комисарят. - Можеш да фалшифицираш изцеряване. Но не можеш да фалшифицираш съживяването на мъртво момиче.

А ако не успееха да изкарат възкресението за измама, то тогава щяха да имат сериозен проблем.

12,31 часът.

„Кафе Барберини“, Централен Рим

След като се измъкнаха от второто нападение над тях през последните два дни, Александър и Габриела едва успяваха да си поемат дъх. Бяха видели двамата им преследвачи да се появяват на платформата под „Ла Република“ точно когато влакът им потегляше. Заради това бяха сменяли линиите два пъти, за да размият следите си. За тяхно облекчение, като че ли се измъкнаха от нападателите си. Но въпреки това и двамата не се чувстваха в безопасност. Мъжете, които се опитаха да ги убият предната вечер, не биха се отказали от намеренията си за нищо.

Това правеше срещата им с вуйчото на Александър още по-належаща. Мъжът ги беше предупредил, че са в опасност, и искаше да се видят, за да им обясни положението. Подобно обяснение им се струваше жизненоважно в момента.

Като се имаше предвид скоростта, с която се наложи да се измъкнат от метростанцията, двойката пристигна в „Кафе Барберини“ по-рано и бързо се насочи към малко сепаре, добре познато на Трекио от честите му посещения на заведението през годините. Кафенето, което кардинал Риналдо беше избрал, когато разговаряха с Александър по телефона, беше много оживено място, посещавано от местни, студенти и все повече и повече туристи всяка година. Беше обзаведено в стар италиански стил: беше дълго и тясно, с малки стъклени витрини, от едната му страна бяха наредени маси за двама и много повече места, разпръснати на улицата отвън под жълта тента.

Двамата огледаха малкото пространство, Александър направи знак на Габриела да седне в сепарето, след което отиде в задната част на заведението и поръча три двойни еспресо. Плътният аромат на кафе изпълваше заведението и придаваше горчива жилка към миризмата от сладкишите, които се печаха отзад.

- Често ли идваш тук? - попита Фиеро, когато Трекио се намести в сепарето.

Абсурдно нормалният въпрос беше като необходим инструмент, който да възвърне част от спокойствието им след онова, което току-що бяха преживели. Александър се намести до инспекторката, отсрещното място остана свободно за вуйчо му.

Плъзна се близо до нея.

- Идвах. Вуйчо ми и аз се срещахме тук поне два пъти седмично в месеца преди ръкополагането ми. За да обсъждаме тревогите ми.

- Бил си нервен? - попита инспекторката и отпи от малката бяла чашка, чийто ръб веднага потъмня от гъстата течност.

На Габриела не ѝ се искаше да разговарят за нападението, от което едва се изплъзнаха. Искаше да слуша сантименталната история на Александър. Спомените му може и да не бяха приятни, но поне не включваха в тях бомби и наемни убийци.

- Бях ужасен.

- Вечното ергенство не е хапка за всяка уста - отбеляза Фиеро, в очите ѝ се четеше усмивка.

- Изненадващо, но не беше това. Беше... - Трекио се поколеба и започна да почуква с малката сребърна лъжичка ръба на чашката си. След всичките тези години още изпитваше затруднение да отговори на този въпрос. Дори и на нея. - Предполагам, че беше осъзнаването, че се отдаваш на нещо толкова велико. Да легнеш там, прострян, по лице на пода в „Сан Пиетро“. Да дадеш обет, че целият ти живот ще е посветен на Бог и на Църквата. - Мъжът поклати глава. - Това беше ужасяващо.

- Но ти си преодолял страха си.

- Основно благодарение на вуйчо ми. Неговият пример ми помогна изключително много. Човекът беше служил на Църквата повече време, отколкото аз бях живял, и всеки един ден с достойнство. Винаги съм се възхищавал на това. Стоях точно тук, точно в това място и се тресях от страх. Срещу ми, той ме наблюдаваше със спокойствие и увереност. Беше толкова сигурен, че всичко ще е наред.

Настъпиха няколко дълги, изпълнени с мълчание мига. Заля ги глъчката в кафенето.

- Вуйчо ти ми изглежда добър човек - най-накрая каза Габриела, - а с всичко, което се случва около нас, един добър човек на вярата е точно това, от което имаме нужда.

Жената си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Най-накрая беше започнала да се успокоява.

Когато след секунда един мъж с обикновени дрехи се намести на пейката от другата страна на сепарето, той въобще не изглеждаше като човека на вярата, за който Габриела се надяваше.

12,45 часът.

Болницата в Пиомбино

Най-накрая Енцо Д’Антонио успя да се добере до малката стая на Абигайл Дзола в Оспедале Пиомбино. Момичето беше преминало през купища от медицински тестове след забележителното си завръщане при живите. Засега всички гласяха едно и също. Тя беше в чудесно здраве, макар че преди по-малко от половин ден беше обявена за мъртва от двама от най-добрите доктори в Италия. Макар че медицински сестри и погребални агенти бяха преместили безжизненото ѝ тяло от болничното легло в ковчег. Сега момичето беше живо и здраво според същите онези доктори, но имаше една аномалия. Точно нея полицаят беше решен да проучи.

- Аз съм заместник-комисар Енцо Д’Антонио - представи се мъжът и седна на стола до леглото на Абигайл, който беше в жълто-кафеникав винил. Д’Антонио получи разрешението на докторите да прекара не повече от петнайсет минути насаме с пациентката им, за предварителен полицейски разпит относно неочакваното ѝ възстановяване. Фактът, че полицията в Рим нямаше представа, че той е тук, не беше нещо, което медиците можеха да знаят, а документите му на полицай бяха достатъчни, за да ги убедят, че присъствието му е напълно законно.

- Целият свят е във възторг, че отново си сред нас - каза на момичето той и се насили да се усмихне.

Не беше свикнал да разговаря е тийнейджъри и нямаше представа какъв тон да използва.

- Радвам се, че се върнах - отвърна Абигайл.

На лицето ѝ бяха изписани ентусиазъм и благодарност, но също така се забелязваше и объркване. Думите ѝ бяха колебливи.

Д’Антонио изчака няколко секунди.

- Докторите разговаряха ли с теб относно това, което се случи? - Наистина искам да ми кажеш какво, мамка му, стана.

Момичето обмисли отговора си, преди да го изрече. Изглеждаше напълно концентрирано.

- Казаха, че съм била... мъртва. Но това не може да е истина, нали?

- Цялата страна научи за смъртта ти. Беше в кома цяла седмица. И накрая те загубихме.

- Не си спомням нищо. - Дзола поклати глава, в очите ѝ се забелязваше влага. - Абсолютно нищо.

Точно тази територия Д’Антонио искаше да изследва.

- Какви са последните ти спомени, Абигайл?

- Бях на плажа с приятелите ми. Сърфирахме. Ден като всеки друг.

- Помниш ли какво се случи, докато сърфираше?

Момичето се опита да се съсредоточи.

- Имаше вятър, много силен. Изгубих контрол над дъската. Теченията бяха променливи. Тогава...

Дзола млъкна.

- Тогава?

- Не знам. Събудих се, както ми се струваше, в леглото ми, но ръцете ми бяха скръстени над гърдите, а краката ми бяха схванати. Сякаш бях попаднала в капан. Изправих се възможно най-бързо. Тресеше ме ужасно главоболие. - Момичето си пое дълбоко въздух. Очите му се бяха превърнали в блестящи басейни. - Баща ми стоеше до мен. Бях в... - Подвоуми се, все едно не можеше да се насили да изрече думата „ковчег“. Върна се отново към спомена за баща си: - Татко изглеждаше ужасно. Когато ме видя, се изплаши толкова много.

- Значи, не помниш нищо между плажа и събуждането ти? Беше в кома седем дни, но за теб е било като един миг. Също така си била обявена за мъртва десет часа преди този момент с баща ти. Десет часа.

Абигайл поклати глава.

- Нищо. Единствените образи в главата ми са неясни. Не са точно спомени.

Д’Антонио се наведе над нея.

- Какви образи?

- Просто... светлина. Много силна светлина. Ярка, бяла. Навсякъде. Не мога да я опиша. Имаше и някакви звуци, мисля. Нищо необикновено, нищо конкретно.

В ъгълчето на лявото ѝ око се оформи сълза. На Д’Антонио му се прииска да се протегне и да я избърше, но реши, че ще е прекалено.

Вътрешно заместник-комисарят си отдъхна, заля го голямо облекчение.

- Това, скъпа, е много интересно - беше всичко, което изрече на глас.

Енцо Д’Антонио разпитва Абигайл Дзола още десетина минути, преди да напусне стаята ѝ и болницата. Лицето му искреше от щастие, когато си тръгваше. Нещата се бяха наредили перфектно.

Качи се в колата си и се обади на Катерина Амато.

- Момичето не си спомня нищо - изрече веднага щом връзката беше осъществена.

- Нищо?

- Абсолютно нищо. Нито зелени пасища, нито бели облачета, нито разхождащи се насам-натам светци. Просто нищо.

Заместник-комисарят знаеше, че Катерина се опасява точно от това от момента, в който Дзола се върна от мъртвите. Ако девойката кажеше, че е била в рая или че е минала през Перлените порти[34] с онзи човек, то тогава планът им щеше да се провали.

- Става по-интересно - добави Д’Антонио.

- По-интересно?

- Спомня си единствено някаква смътна, неясна светлина. И някакви звуци, които не може да определи. Фонови звуци.

От другата страна на линията последва дълга пауза. Но след няколко секунди Катерина усети накъде клони полицейският комисар.

- Звуци, които може... които може да са били произведени например от медицинско оборудване? Аморфна бяла светлина, излъчвана от флуоресцентни лампи?

- Не каза.

- Но...

- Но може и така да е. - Д’Антонио се усмихваше. - Напълно е възможно, мамка му.

- В такъв случай няма защо да се тревожим от Абигайл Дзола. - Заместник-комисарят можеше да усети удоволствието, дори облекчението в гласа на Катерина. - Остави я да говори за преживяването си колкото си иска. То ще съвпадне чудесно с всичко останало, което сме подготвили.

- Не можехме да очакваме по-добро стечение на обстоятелствата, дори да ѝ бяхме написали сценарий.

46

12,46 часът.

„Кафе Барберини“

Кардинал Риналдо Трекио се разположи в средата на пейката срещу Александър и Габриела и докато го правеше, се оглеждаше във всички посоки, все едно се страхуваше някой да не го следи. Човекът въобще не приличаше на принц на Църквата. Със своите сив панталон, риза на сини квадрати и елек без ръкави върху нея изглеждаше по-скоро като изгубения дядо на някой турист. Незабележим, невдъхващ доверие, незапомнящ се.

- Радвам се да те видя, вуйчо.

Александър се пресегна през масата, обгърна китката на човека и я стисна здраво. Мъжете си размениха топли усмивки, които поуспокоиха малко нервите им. Чертите на лицето на Риналдо се отпуснаха, но очите му бяха нащрек.

- Аз също се радвам да те видя, Алекс. - Кардиналът погледна към Габриела. - Ти трябва да си инспектор Фиеро. Удоволствие е за мен да се запознаем. Ще ми се да беше при други обстоятелства.

Инспекторката забеляза, че има нещо странно в държанието на духовника. Та това беше великият кардинал Риналдо Трекио. Знаеше за него, че е бастион на вярата, но зад насилената си усмивка човекът изглеждаше обезпокоен. Не, беше нещо повече от безпокойство. Беше страх.

Кардиналът вдигна малката си чашка и пресуши двойното си еспресо наведнъж. Каймакът му още стоеше върху устните му, когато мъжът се обърна към племенника си.

- Мога само да предположа, доколкото те познавам, Алекс, че си продължил с разследването, въпреки моето предупреждение.

Александър изкриви вежда в знак на съгласие.

- Не можехме да спрем, особено след като онова, което открихме, беше толкова сериозно. А твоето предупреждение не беше конкретно.

Кардинал Риналдо кимна в потвърждение, че това е отговорът, който е очаквал, но не и онзи, на който се е надявал.

- Какво откри?

Александър се облегна в мястото си, гърбът му се отпусна върху зелената изкуствена кожа на пейката.

- Мисля, че е по-добре да караме нещата поред. Все още имам въпроси към теб. Откъде знаеше какво правя? И какви бяха опасенията ти? Защото, ако трябва да бъда честен, адски много лоши неща се случиха.

Да предложи отговори на въпросите, не беше от първостепенна важност за кардинала. Кроткият му нрав и мекото му изражение светкавично се промениха.

- Не, не смятам, че трябва да започнем от тук. Ще стигнем и до това, Алекс, когато му дойде времето. Точно сега искам да ми се довериш. Сега ми кажи какво открихте.

За репортера беше странно да види вуйчо си, чиито черти на лицето му бяха изключително мили - отпусната брадичка и бръчки като на кожена ръкавица - толкова строг. Габриела също забеляза изненадата му и се намеси в разговора.

- Алекс и аз бяхме въвлечени в този случай без право на избор, кардинал Трекио. Двама мъже с оръжия дойдоха в апартамента му, докато бях там. Едва се измъкнахме живи.

Жената набързо припомни събитията от предната вечер.

Кардинал Риналдо повдигна едната си вежда, но Фиеро осъзна, че това не е израз на изненада. Духовникът просто изпитваше съжаление, че това се е случило с племенника му. Мъжът въобще не изглеждаше шокиран от историята ѝ за екзекуции и предумишлени убийства, което накара стомаха ѝ да се свие на топка.

- Какво се случи, след като избягахте? - попита Риналдо, гласът му не потрепваше.

- Мобилизирахме се и се опитахме да намерим връзка между двамата професори и Ватикана. Тъй като те бяха писали статии за корупцията във Ватиканската банка, отидохме първо там.

- В нея ли бяхте, когато ви се обадих първия път? След като ми изпрати съобщението?

- Точно напускахме сградата - обясни Александър.

Риналдо бавно поклати глава.

- Поставили сте се в голяма опасност, като сте решили да отидете там.

- Президентът на ИОР беше много прям с нас - намеси се Габриела, - дори ни беше от голяма помощ.

- Сигурен съм, че е бил. Но не е той човекът, който дърпа конците.

- Какво трябва да означава това? - попита Александър, но вуйчо му вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

Старецът се обърна към инспекторката:

- Това ли е всичко, което сте направили досега?

- Като изключим, че на път за срещата ни отново се опитаха да ни убият - отвърна жената, в гласа ѝ се усещаше надигащ се гняв, - това е всичко. Двамата мъже от снощи се завърнаха. Този път сложиха бомба в колата ни. Ако трябва да съм честна, Ваше Преосвещенство, мисля, че успяхме да постигнем доста.

Александър хвана Габриела за ръката в опит да я успокои, но инспекторката беше набрала скорост.

- Холцман ни даде списък с всички партньори на банката. Чрез него успяхме да направим първата директна връзка. Нещо, което все още не можем да осъзнаем напълно.

- От ИOP са били насочвани пари към медицински фирми и корпорации - намеси се младият Трекио, - а най-сериозните трансфери са направени точно когато... - репортерът се подвоуми. - Точно когато чудесата започнаха да се случват след появата на странника, когото в момента пазите в Апостолския дворец.

Кардинал Риналдо изглеждаше объркан за първи път от началото на техния разговор. Изведнъж погледът му стана въпросителен.

- Каква е връзката?

Габриела отново пое юздите в свои ръце и му обясни до какви изводи бяха достигнали. Постепенно духовникът започна да разбира.

- Смятате, че...

- Нямаме достатъчно конкретна информация, за да можем да потвърдим на този етап - бързо добави Александър, - но на нас ни се струва, че Ватиканът, или някой вътре в него, поставя на сцената едно много впечатляващо шоу, целящо да нанесе сериозни щети върху папата. И някак си всичко се върти около посетителя.

Риналдо поклати глава.

- Медицинските въпроси, тези фирми, за които говорите... Не знам нищо за тях. Но този човек... Алекс, аз бях с него. Той е... той не е това, което предполагате. Уверявам ви, че странникът не е част от никакъв ватикански заговор.

- Вие сте се срещнали лице в лице? - попита Габриела и се наведе над масата. Очите ѝ се бяха ококорили, както се бяха ококорили и очите на кардинала само преди миг. Разкажете ми - казваха те, - разкажете ми всичко.

- Съвсем за кратко - отвърна на въпроса Риналдо. - Откакто бяхме изолирани, почти през цялото време са двамата с Григорий. Но някои от нас бяха поканени в кабинета на папата, за да се срещнем с него за няколко минути, точно преди да ви се обадя и да организирам тази среща. - Мъжът се обърна към племенника си: - Александър, трябва да ми повярваш. Времето, прекарано със странника, беше едно невероятно преживяване. Той не е обикновен човек.

Държанието на кардинал Риналдо се промени при завръщането на спомените му. Той си пое дълбоко въздух. Тялото му като че ли беше станало по-високо с няколко сантиметра. Очите му заискряха - топли и изпълнени с възхищение.

- Да бъда заедно с него, как въобще да го обясня? Никога не съм изпитвал подобно спокойствие или смирение. Такава увереност в доброто. Можеш да подправиш много неща, Алекс, но тук говорим за нещо различно. Това е нещо, което не може да бъде нагласено.

Кардиналът погледна с възхитен поглед към племенника си. След малко го премести и върху Габриела. Аз вярвам - крещяха очите му, - искам и вие да повярвате.

За момент като че ли силата на самоубеждението му щеше да ги спечели. Но този момент отмина. Александър и Габриела разполагаха с един факт, за който духовникът не подозираше. Нещо, което щеше да разбие на пух и прах и смирението, и добротата, и възвишеното спокойствие.

- Вуйчо - започна Трекио, - страхувам се, че има още. Има нещо, което открихме днес. Нещо, което ще те накара да преосмислиш... чувствата си.

- За какво говориш?

Александър извади телефона от джоба си и възпроизведе на екрана му снимката, която знаеше, че ще разтърси увереността на кардинала.

- Днес са открили тяло в реката. Мъртво отскоро.

- В Тибър постоянно откриват трупове - отвърна Риналдо. Изглеждаше подозрителен.

Племенникът му поклати глава, дори и очите на Габриела бяха изпълнени със съчувствие. Онова, което следваше, нямаше да бъде прието леко от стария Трекио.

- Не и такива - отбеляза Александър. - Но няма смисъл да обяснявам. По-добре да видиш сам.

Мъжът подаде телефона на вуйчо си. Старецът се вторачи в малкия екран и лицето му веднага беше изпълнено от неверие. Цялото му смирение и спокойствието се изгубиха. Беше останал само отказът да повярва на очите си. Както и най-лошото за един човек на вярата: съмнението.

Риналдо Трекио не вдигна поглед. Бавно затвори очи. Думите му излязоха от устата му под формата на състрадателен шепот:

- О, боже мой!

47

12,56 часът.

Ватиканът

Кардинал Витери вдигна телефона си и се приготви да набере един номер, който много малко хора в света знаеха, че има. Държавният секретар на Ватикана беше човек, който си беше изградил връзки със стотици мъже и жени по целия свят: държавни глави, посланици, нунции[35], лидери на благотворителни организации и корпорации. Но Витери винаги усърдно беше избягвал всякакъв публичен контакт с „Глобал Капитал Италия“ и нейната директорка. Първо, защото това беше финансов конгломерат с етичен кодекс, който можеше да накара и най-продажния католик да се отврати. И второ - и много по-важно - защото не можеше да си позволи истинската му връзка с фирмата да бъде разкрита.

Причината за тази връзка беше нещо, което нито той, нито колегите му от Братството някога щяха да успеят да обяснят, ако бъдеха разкрити. Бяха се съюзили с Дявола, защото Дяволът разполагаше с мръсотии за всички тях. Техните слабости бяха открити, документирани и използвани, за да бъдат оковани във веригите на подчинението към фирмата и нейното ръководство. Защото, ако тази мръсотия някога излезеше на бял свят...

Самата мисъл караше гърлото на Витери да се стяга. Той я преглътна, както винаги, и отпъди подобен сценарий. Вместо това започна да прехвърля контактите, изписани на стария LCD екран на синия му пластмасов телефон. Малко по-надолу натисна „КА“ и само няколко секунди по-късно чу гласа на Катерина Амато.

- Имам лоши новини - започна Витери в мига, в който връзката беше осъществена.

В момента беше доволен от факта, че Катерина не им позволяваше да използват имената си по време на телефонните разговори. Беше почти сигурен, че Швейцарската гвардия не подслушва личния му телефон, но въпреки това винаги съществуваше риск.

- Лоши новини - повтори Амато, гласът ѝ беше студен и груб, както винаги. - Не съм изненадана. Ти ми носиш само такива.

Тонът ѝ беше едва ли не насмешлив. В него нямаше и следа от гняв или желание за наказание, което подсказа на Витери, че Катерина не е била уведомена за онова, което предстоеше да ѝ каже. За съжаление. Знаеше, че последващите му думи щяха да променят тона ѝ изцяло, затова си пое дълбоко въздух и се приготви за яростта, която със сигурност щеше да се появи.

- Един от нашите е нарушил уединението. - Държавният секретар изстреля думите, колкото и половинчати да бяха те, като мортира[36] и също като при нея, очакваше те да доведат до опустошителни последствия. - Напуснал е стените ни. Видяхме го, като излиза, беше облечен в цивилни дрехи. Не успяхме да го спрем, но поне го проследихме. - Витери се подвоуми. - Срещна се с външни.

Господи, защо аз трябва да съм този, който ѝ казва това? Тя би трябвало да има хора навсякъде. Вече трябваше да знае.

Последва дълга и напрегната пауза. Държавният секретар преглътна, по веждата му се търкулна капка пот.

- Това не са просто лоши новини - най-накрая отвърна Амато. - Това е бедствие.

Кардиналът можеше да усети гнева, който набираше сили в тялото ѝ.

За съжаление, Витери не беше приключил.

- Става и по-лошо.

Потта му беше започнала да извира от повече места, да минава по носа му и да пада върху бюрото му.

- По-лошо? Как е възможно да стане по-лошо, Донато?

Тя използва името ми. Навярно ѝ се иска да ме убие. Витери не беше виждал директорката да нарушава собствения си протокол досега. Тя беше жена с уникален самоконтрол, който не беше потъпквала никога, откакто я познаваше.

- Човекът, който наруши уединението - продължи държавният секретар, като изстрелваше думите, - е кардинал Риналдо Трекио.

Последва нова пауза.

- Това име не ми говори нищо.

- Риналдо Трекио е вуйчото на мъжа, когото твоите убийци не успяха да елиминират. Той отиде да говори с племенника си.

Витери усети промяната в дъха на Катерина. Когато жената заговори, яростта ѝ бликаше от всяка една дума.

- Репортерът? Онзи, който работи с полицайката?

- Да.

- Вуйчо му е шибан кардинал? И ти го остави да говори с тях? На този етап от нашата операция! Какво, по дяволите, не му е наред на твоето Братство? Смятах, че вие управлявате курията!

Кардинал Витери се насили да не отговаря на обидата.

- Напуснал е скришом. Даже ние не можем да следим всички. Поне го видяхме, като излезе, и научихме къде отива. Току-що помолих за папската благословия да призова извънредна среща на кардиналите, привидно за да дискутираме някои въпроси около църковната администрация, докато сме изолирани. Ще изпратим призив и при положение че не желае да разкрием, че е напуснал, ще се завърне бързо. От тогава насетне ще започнем да го следим.

През следващите напрегнати моменти Витери просто слушаше гневното дишане на жената на другия край на линията.

- Не мога да разбера как вашата институция е просъществувала две хиляди години - каза най-накрая Катерина. - Ако управлявах кораба си толкова разпуснато, колкото ти твоя, фирмата ми нямаше да я бъде и за два месеца.

- Не е време за обиди - отвърна кардиналът. Искаше му се да отвърне на тази кучка, че може да има невероятна власт, но той е държавният секретар на най-старата държава в Западния свят, и тя трябва да има поне частичка уважение към него. Но Амато го притежаваше и той знаеше това. Нямаше нищо, което да направи, за да промени този факт. - Нещата може да се поправят - продължи Витери. - Ще намерим начин...

- Няма да правиш нищо - прекъсна го Катерина категорично. Донато почувства ледени пръсти върху гръбначния си стълб, когато чу с каква безчувственост жената произнесе следващите думи: - Дотук бях с твоята помощ. Върни липсващия си кардинал обратно във Ватикана. Ще се оправям с останалото сама.

48

12,59 часът.

„Кафе Барберини“

Кардинал Трекио отвори очи и отново се вторачи в снимката на смартфона на Александър.

- Кажете ми най-накрая какво е това - настоя Риналдо, в гласа му се усещаше отчаяние. - Какво ми показвате?

- Тялото на мъж, което нашата полиция откри тази сутрин - отвърна Габриела. - Намерен е от двама офицери в Тибър, след като местна жителка е докладвала за него.

- Но той изглежда точно като... като нашия...

Кардиналът млъкна.

- Като вашия посетител във Ватикана. - Александър завърши изречението вместо вуйчо си. - Забелязахме вече. Което означава, че и други ще видят приликата, макар че по някакво чудо, все още нищо не е изтекло в пресата.

- Кой е той? - Риналдо остави телефона на масата и го бутна към племенника си с отвращение. Държеше погледа си настрани, все едно по този начин фотографията щеше да престане да съществува благодарение на силата на волята. - И защо не съм чул нищо за това? То трябва да е... в новините.

- Не знаем кой е - отвърна Габриела, - но съм сигурна, че нашите лаборанти и криминалисти му снемат отпечатъци и проверяват зъбната му картина. Що се отнася до въпроса ви защо не сте чули нищо, явно централното управление държи в тайна това откритие. Никой не е уведомен. Не знам защо, но дори аз научих чрез вътрешен източник.

Челюстта на кардинала се помръдна, думите бяха на върха на езика му. Но така и не се преобразуваха в звук.

- Вуйчо, време е да ни споделиш какво знаеш - притисна го Александър. - Ние ти казахме каквото знаем. Защо ми се обади? Какво искаше да ни кажеш?

- Не знам нищо за това - отвърна Риналдо. Гневът го принуди да върне вниманието си на устройството, което толкова усърдно се опитваше да игнорира, снимката светеше на екрана му.

- Вашето обаждане и предупреждението ви дойдоха преди това да се случи - намеси се Габриела. - Защо бяхте толкова притеснен?

Кардиналът поклати глава, след което погледна към племенника си.

- От момента, в който странникът пристигна и светият отец беше излекуван, подозирах, че нещо не е наред. Подозирах, че ситуацията ще бъде, как да го нарека, използвана за користни цели.

- Какво имате предвид? - попита Габриела.

Риналдо се огледа наоколо, изглеждаше много по-нервен, отколкото допреди малко.

- Двамата трябва да осъзнаете, че във Ватикана има повече играчи от курията и нейните официални служби. За да разберете кои са тези хора, трябва да осъзнаете, че... - Мъжът замлъкна. След миг подхвана отново: - Вярвам, че сте наясно, че папа Григорий си създаде врагове, откакто се възкачи на трона на Свети Петър?

- Мислех, че е обичан човек - отбеляза Габриела. - Уважаван почти от всички. Даже Алекс го харесва.

При всеки друг случай Александър би изкривил ъгълчетата на устните си заради нейната комбинация от истина и сарказъм. Може би дори щеше да ѝ отвърне нещо. В този случай единственото, от което се интересуваше, беше отговорът на вуйчо му.

- Права си - отвърна кардинал Риналдо, - но за съжаление, нещата не са точно така. Папа Григорий е човек с мисия. Тази мисия има една основна задача: да прочисти Църквата и всичко, върху което Църквата има влияние.

- Благородна цел - промърмори Габриела.

- Ти и аз сме на едно мнение, млада госпожице. Но не всички споделят възгледите ни. Благородните цели будят възхищение, ако нямаш тайни в килера си или нещо за губене при промяна на статуквото.

- Искаш да кажеш, че във Ватикана има клики, които се страхуват? - попита Александър.

- Разбира се, че има, Алекс. Не бъди наивен. Ватиканът е съществувал в свой собствен свят от векове насам. Има мъже, които не отговарят пред никого, не държат сметка пред никой друг, освен пред Бога. Някои се привързват доста към подобна свобода.

- Кой стои срещу реформите на папата?

- Не мога да ти кажа имена, защото самият аз не ги знам. Но от дълго време се счита, че между стените на града съществува братство, съставено от високопоставени ватикански служители, които работят в полза на запазването на старите привички пред алтернативата от промени и реформи.

- Старите привички? - почуди се Габриела.

- Тези, при които не се задават въпроси и на хората не им се държи сметка за действията им. Тези, които позволяват нещата да се случват под масата, както се правят от много, много дълго време.

- И тази група е заплаха за всеки, който заплашва да промени нравите им? Дори този някой да е папа?

- Особено ако е папа - потвърди Риналдо. - Понтификът може да няма абсолютната власт вътре в Църквата, която светът смята, че притежава, но определено стои на най-високото място и гласът му се чува надалече. Следователно той представлява най-голяма заплаха.

- Това братство... Никакви имена ли не знаеш? - попита Александър, като по този начин се опитваше да притисне вуйчо си да му сподели повече подробности.

Кардиналът само поклати глава.

- Познавам Григорий от прекалено дълго време и съм доста близък с него. Бих бил последният човек, когото тази група ще допусне сред тях. - Риналдо се наведе над масата. - Тези мъже са изключително опасни. И ако слуховете са верни, те са се съюзили с външни сили. Говори се, че работят с групи извън Църквата. Групи, които, нека просто кажем, че правят каквото си пожелаят, за да изпълнят целите си.

Александър обмисли тази нова за него информация.

- От този тип групи, които пращат убийци по петите ни?

- Както срещу двама професори, които заплашват да ги разкрият - потвърди кардиналът. - Това братство не би си цапало ръцете директно с подобни действия. Все пак имат някакъв морален кодекс, макар и не особено съществен. Но други не биха имали проблеми да проливат кръв.

- Защо тогава се разтревожи толкова много, че сме отишли в ИОР? - попита племенникът му.

- Защото, Алекс, старата поговорка още е в сила: парите пораждат корупция. Както и да е организирана тази група, тя е свързана с банката по някакъв начин. Като се разхождате в нея, рискувате да настъпите някого по мазола.

Преди кардиналът да успее да продължи, от джоба му се разнесе електронно писукане. Той бръкна в него и извади пейджър от там. Устройството приличаше на дошло направо от 1980 година. Старецът погледна към тесния му дисплей и чертите на лицето му се промениха веднага.

- Призовани сме на среща на Колежа на кардиналите[37]. След двайсет минути.

- Не можеш ли да го пропуснеш и да останеш с нас малко по-дълго? - попита Александър. - Има толкова много въпроси, които искаме да ти зададем.

- Трябва да вървя - отвърна Риналдо. Вече се плъзгаше към края на пейката. - Ние сме изолирани, нали помниш? Трябваше да се измъкна, за да дойда при вас. Ако не се появя за срещата, ще разберат, че ме няма. Дори по-лошо, ще изпратят някого да ме търси.

Кардиналът се изправи и се огледа наоколо в кафенето, притеснението му се беше завърнало. Само след миг погледна отново към племенника си.

- Моля те, бъди внимателен, Алекс. Това не са хора, които си поплюват, вече си наясно с това. Като знаем какво е заложено на карта, ще бъдат по-агресивни от всякога.

- Какво смятате да правите, като се върнете в Апостолския дворец? - попита Габриела.

- Ще се опитам да ви снабдя с информация отвътре относно този... този измамник. - Кардиналът видимо изпитваше болка да си признае, че странникът не е светецът, за когото го смяташе доскоро. - Ще се моля за вас. - Мъжът погледна отново Александър. - Ще се моля за всички ни.

13,11 часът.

Централен Рим

Катерина Амато затвори вратата на офиса си зад Умберто и Мазо. Двамата мъже бяха пристигнали няколко минути след като тя проведе десетсекунден разговор с тях, в който им нареди да се появят веднага. Умберто изглеждаше раздразнен - не беше нещо необичайно за него, а Мазо изнервен - често беше такъв.

- Не съм религиозна жена - обяви Катерина, - но нямам нищо против да играя ролята на Бог. И според моето ограничено разбиране по темата заповедите на Бог трябва да се следват. Не е ли така?

Двамата мъже стояха мълчаливи, тонът на срещата бързо беше определен. Раздразнението на Умберто отстъпи място на тревогата. Мазо изглеждаше така, все едно краката му щяха да поддадат всеки момент. Бръчките под формата на гарванови крачета в ъгълчетата на очите на Амато се бяха задълбочили.

- Провалите ви да елиминирате двете цели снощи, както и преди по-малко от час днес разтвориха вратата на най-големия риск за цялата ни операция - равнодушно отбеляза тя. - Вие трябваше да сте най-добрите. Има ли някаква причина да идвате при мен и да ми носите новини, които бих очаквала от двойка аматьори?

- Ние...

- Това не беше въпрос, който изисква отговор - изсъска Катерина и махна пренебрежително с ръка. - Няма никакво извинение за провала. - Дишането ѝ беше станало учестено и гневно, но от време на време жената изправяше гърба си и заговаряше по-бавно. - За ваше щастие, ви се откри възможност да изкупите грешките си. Смятам да ви дам шанс да поправите разбитата си на пух и прах репутация.

Умберто изглеждаше бесен, но задържа езика зад зъбите си.

- Получих обаждане от кардинал Донато Витери от Ватикана. Приятелите ни там са имали пробив. Пробив, който трябва да бъде запушен. - Амато се приближи до стъкленото си бюро, постави длани върху него и се наведе. - Името на мъжа е Риналдо Трекио. Той носи червена шапка.

Физиономията на Умберто започна да се променя, когато осъзна каква точно е задачата им.

- Той е вуйчо на копелето, което не можете да убиете. На човека, който работи, ако мога да ви напомня, с полицейски офицер. - Последва дълга, зловеща и обвинителна пауза. - Трябва да отстраните племенника и спътницата му веднага. След това ви искам вътре във Ватикана, без значение какво ще ви коства това. Искам да елиминирате кардинала.

Катерина млъкна и изгледа е каменен поглед двамата мъже. След миг бръкна в едно чекмедже и извади от него странно изглеждащ пистолет, който Умберто не можеше да разпознае какъв модел е. Но нямаше как да не забележи, че когато жената го остави на бюрото си, дулото му беше насочено право към него.

- Този път - каза Амато - няма да приема никакви извинения.

49

13,31 часът.

Щабът на Швейцарската гвардия

Кристоф Рабер сложи четири листа хартия на черната повърхност на бюрото си. Въпреки напредналите технологии, с които работеше Швейцарската гвардия по време на своите разследвания, в определени моменти той се чувстваше много по-комфортно с хартия и мастило. Този следобед стигна до един от тези моменти.

На три от листовете се съдържаше информация за медицинските фирми и връзката им с Ватиканската банка, които неговите хора му бяха осигурили. Първата компания беше „Сиг- наджен“, която разработваше лекарства за различни генетични заболявания, включително и детска слепота.

Втората беше „Алвентикс“ на Арсений Копулов, чийто председател Рабер беше разпитал по-рано тази сутрин. Човекът нямаше обяснение за двайсетте милиона евро, които бяха преведени по сметката му преди няколко дни. Комендантът беше виждал хора да се преструват на изненадани и обикновено разпознаваше знаците - потрепване на слепоочията, несъзнателно изпъване на гърба, неволно местене на очите. Не беше забелязал подобни издайнически признаци в Копулов. Колкото и да ненавиждаше магната, подозираше, че той казва истината, когато стана въпрос за парите.

Последствията от това разкритие доведоха до нови въпроси, които започнаха да тормозят Рабер. Въпроси, които разследваше през часовете след срещата си с руснака. Случваше ли се нещо зад кулисите на ИОР? Дали хората, които ръководеха тези свързани компании, знаеха толкова, колкото и Копулов?

Третият лист предполагаше, че това е напълно възможно. Доктор Марчело Тедеско, оглавяващ „MCL научно звено „Лиза Тедеско“, беше обявил предния ден, че групата му от онкоболни се е излекувала. Тедеско работеше напълно законно над заболяването от години, но връзките му с „Алвентикс“ бяха много съмнителни. Тези подозрения се задълбочиха, когато Рабер и хората му започнаха да преглеждат финансите на доктора. Личната му сметка изглеждаше чиста. По друга обаче беше получил банков превод от двайсет и пет хиляди евро преди три дни и още двайсет и пет хиляди, след като направи изявлението си.

Връзки, ясни като бял ден.

Рабер размишляваше. Беше обобщил заключенията си, колкото и хипотетични да бяха те, в долната част на третия лист. Копулов и компанията му са свързани със или отговорни за излекуваните пациенти на Тедеско. Нямаше други заключения. „Сигнаджен“ навярно беше причината за изцеряването на слепите деца в Пескара, дописа комендантът. Все още не беше разговарял с доктора. Но фирмата беше въвлечена в подозрителни финансови трансфери, както и „Алвентикс“. Отново се сети, че Копулов беше искрено изненадан при споменаването на парите. Все едно нямаше никаква представа...

Рабер застина. През ума му си проправиха път числа и евентуални пътища.

Тези „чудеса“ са изфабрикувани от самите медицински фирми или от някоя група зад тях. Мисълта се появи в главата му като откровение. Това са компании, които разполагат с необходимите технологии, власт и възможност да влияят върху тези лекарства. Направили са нещата да изглеждат така, все едно на определени хора им е било платено, така че, ако започне разследване, тези същите хора да бъдат обявени за измамници, а участието на компаниите в сянка да остане скрито.

Но защо? Защо някой би лекувал болните и би обявявал подобни дейности като чудеса, след което би си създал огромни главоболия, за да прехвърли заслугите на някой друг при евентуално разкритие? Рабер не можеше да види ясен мотив или как някой би извлякъл ползи от подобен план.

Все още не знаеше и какво да прави с участието на ИОР във всичко това. Два от траншовете бяха пряко свързани с Ватиканската банка. Комендантът погледна към четвъртия лист на бюрото си: разпечатка на финансовите трансакции, които неговите хора тайно бяха извлекли от компютрите на ИОР. Нямаше място за съмнение: някой във Ватикана ръководеше тези събития.

Но това не беше всичко. Две от плащанията бяха направени от Ватиканската банка, но останалите, които Рабер беше успял да разкрие - не бяха. Това означаваше, че който и да работеше от Ватикана, определено имаше съюзник извън него.

50

13,42 часът.

„Кафе Барберини“

Александър се взираше в празното място, на което вуйчо му беше стоял допреди малко. Двамата се прегърнаха, когато Риналдо стана да си ходи, и няколко секунди по-късно младият Трекио седна отново на пейката, силно впечатлен от срещата. Габриела стоеше до него, изпаднала в дълбоко мълчание.

- Алекс - проговори жената, - трябва да решим какво ще правим оттук насетне.

Репортерът кимна едва.

- Групата, за която вуйчо ти спомена... ако той е прав, то значи, те се целят не къде да е другаде, а в свалянето на папата. Той е човек, посветен на реформите, които се стремят на поправят нередностите, осигуряващи им влияние. И все пак има нещо, което продължавам да не разбирам. - Габриела се подвоуми. - Как публичното изцеряване на Григорий може да им е от полза? Изглежда, целият свят е дори по-отдаден на него от преди. Той се превърна в изстрадалия слуга, възнаграден заради усилията си.

Александър постави ръка върху брадичката си. Сутринта се беше избръснал в къщата на Изабела Фиеро, но четината му отново започваше да стърже под пръстите му.

- Как се сваля един папа? - внезапно попита Трекио. - Какво е необходимо?

Габриела събра веждите си. Не беше очаквала подобен въпрос.

- He можеш просто да го прогониш - отвърна жената. Подобна концепция обиждаше вярата ѝ, но също така беше любопитна. - Римокатолическата йерархия не работи по този начин. Папите служат до живот.

- Почти не съществуват опции за премахването им.

- Винаги сме обсъждали в училище, че единственият, който може да свали един папа, е Господ.

Александър не прие това изказване като шега.

- Което означава, че смъртта е единственият начин.

Габриела се ококори насреща му.

- Не си мислиш, че...

- Не е нещо, което да не е опитвано преди - прекъсна я Трекио. - Йоан Павел II беше прострелян през 1981 година.

- Но оживя. Бог го закриляше.

- Може би. Това просто е най-известният случай. От доста време се носят слухове, че е имало и друг опит, направен неотдавна, който е бил доста по-успешен.

Габриела веднага се сети за какво намеква Александър.

- Говориш за Йоан Павел I?

- Или Албино Лучани, както се е казвал само месец преди това. Умрял е трийсет и три дни след избирането си. Слуховете гласят, че смъртта му не е била случайна.

- Монахините в училище се шегуваха, че кардиналите са направили своя избор за наследник на престола на Свети Петър, но Бог не е бил съгласен с тях.

- Бог навярно не е бил съгласен - отвърна шеговито Трекио, - както и още няколко кандидати за поста. Спекулираше се, че може да е бил отровен, че е имало заговори на Ватиканската банка, на масоните и на италианската Ложа П2[38]. Срещу него са били членове на курията, обезпокоени от теологичните му реформи.

Габриела се подвоуми.

- Смяташ, че ще последва опит за покушение над папата?

Александър се обърна и я погледна право в очите.

- Това е една от възможностите. Не можем да я изключим. Макар че, ако вуйчо ми е прав относно мотивите на тази група, смъртта на папата по-скоро ще им навреди.

- Но ще елиминира врага им доста ефективно.

- Така е, но с подозрението, останало от Йоан Павел I, всяко покушение би породило съмнения за конспиративни заговори и би предизвикало разследвания. За хора, които се опитват да избегнат вниманието и външната намеса, това не е особено желателно.

- Какво би направил ти на тяхно място?

Александър обмисли въпроса известно време, преди да отговори.

- Ако убийството на папата не е реална възможност, то дискредитирането му определено е.

Габриела стоеше мълчалива, очакваше още.

- Помисли - продължи Трекио. - Папа Григорий е определян като моралното светило на Църквата. Уважаван е навсякъде по света. Хората му се възхищават и го приемат като стълб на духовна стабилност. Но най-важното е, че той използва тази основа като отправна точка за радикални промени в курията. Още по-хубавото е, че реформите му излязоха извън стените на Църквата. Всичко това кара членовете на това братство да се изнервят.

- Както и партньорите им отвън - съгласи се Фиеро.

- Така че, ако не можеш просто да се отървеш от него, какво би направила? Ще му отнемеш моралния мандат. Ще елиминираш духовната му позиция и усещането, че той е способен лидер.

Габриела изглеждаше само частично убедена.

- Добре, ще дискредитират папата, за да отнемат силата му. Но все още не виждам никаква връзка със случилото се в „Сан Пиетро“. Изцеряването му го кара да изглежда още по-богопомазан, а не по-малко.

- Трябва да погледнеш всичко от страната на нашите открития - отвърна Александър. В гласа му се беше прокраднала увереност. - Това събитие изглежда добре, така е. Но е само едно. И реално погледнато, беше първото. Кажи думата „първо“ и наум ти идват „второ, трето“. Колко точно ни отне, за да научим за чудеса две и три?

- Не особено дълго.

- Това е заговорът, Габриела. В края на краищата, когато заблудата бъде разкрита, всичко ще се върне на първото чудо. Измама при другите би означавала измама и при него.

Фиеро не отговори. За пореден път логиката на Александър беше трудна за оспорване.

- Положението за Григорий става още по-лошо - продължи мъжът. - Той прие странника във Ватикана. Открито говори пред обществото за любов и надежда, които всички свързаха с присъствието на този човек.

Дишането на Габриела започна да става учестено.

- Пресконференцията му. Не назова странника по име, но определено говореше за него.

- И не само за човека, но и за чудесата. Той ги нарече чудеса. Това ще направи падението му още по-лесно. Всичко, което враговете му трябва да направят, е да разкрият истината.

- Която е?

- Че странникът е измамник. Аз и ти знаем, че е така, а самият факт е достатъчен, за да подрони авторитета на Григорий. Папата е бил измамен от мошеник. Направил е публично изявление за една криминална заблуда. Не може да различи медицинската наука от божиите дела. Бил е измамен на най-основно ниво: вяра и убеждения.

Габриела се отпусна назад в мястото си, беше напълно безмълвна.

- Доверието в него ще бъде разрушено.

- Папа Григорий ще разполага с духовен авторитет, колкото на ученик - потвърди Александър.

Точно за това ставаше въпрос, осъзнаха и двамата. Така се премахваше папа, щом не можеш да го убиеш.

- Какво предлагаш да направим? - най-накрая попита ин- спекторката.

- Има само едно нещо - отвърна репортерът. Той постави дланите си на масата и изпъна гръб. - Трябва да влезем вътре. Трябва да се доберем до светия отец.

51

14,01 часът.

Централен Рим

Повечето хора живееха в неведение колко лесно можеше да се проследи всяко едно движение, да се определи местонахождението им, да се разчете всяко тяхно намерение. Не само от правителства и от големи корпорации: това беше възможно да се извърши и от хора с достатъчно знания, постоянство и от време на време пари.

На Умберто му отне точно тринайсет минути, за да открие местонахождението на Александър Трекио и Габриела Фиеро, след като двамата с Мазо напуснаха офиса на Катерина. Двете цели бяха изхвърлили първите си телефони, така че този метод за проследяване беше отпаднал, докато братята не откриеха новите им номера. Но Трекио все още носеше лаптопа си, а на него беше задействана опцията за безжична геолокация. Дори когато компютърът беше в режим SLEEP, той се свързваше към близките Wi-Fi мрежи, за да тегли необходимите си ъпдейти - една от новостите на съвременните машинки. И такава, която позволяваше тези устройства да бъдат проследими.

Умберто беше намерил МАС адреса на служебния лаптоп на Трекио изключително лесно - отне му само едно телефонно обаждане до техническия офис на „Ла Република“, където обясни на напълно незаинтересувания техник, който явно никога не се беше срещал с един от хилядите репортери, че той е Трекио и му трябва този адрес, „за да мога да регистрирам лаптопа на личната ми мрежа у дома“. Получи го няколко секунди по-късно. След това проследи последните стационарни координати и просто ги въведе в Google Maps на своя телефон с Android. Нямаше нужда от свръхмодерен софтуер за проследяване или за скъпа навигационна програма. Само след няколко мига вече разглеждаше улицата и запаметяваше тентата и прозорците на кафенето, където двойката се намираше в момента. Уебсайтът на заведението му предложи разположението на вътрешността му и с малко допълнителен финес и точност успя да определи, че жертвите му се намират в едно от трите сепарета на кафенето - най-вероятно в средното.

Часът беше 13,14, когато Катерина Амато му нареди да открият и да отстранят ефективно двата тръна в задниците им. До 13,32 вече беше установил местонахождението им. Сега, половин час по-късно, той и Мазо бяха позиционирани пред „Кафе Барберини“ и очакваха плячката си. Първо трябваше да се справят с двамата размирници, а след това и с кардинала. Такива бяха инструкциите им.

Мазо се беше разположил на малка кръгла маса на единствения изход на кафенето, отпиваше бавно от еспресото си, на главата си беше килнал кожена шапка, която частично прикриваше лицето му. В ръцете си държеше сутрешния вестник, перфектния помощник в шпионирането. Под него мъжът умело беше прикрил малък микрофон, сигналът от който отиваше право в неговата и тази на Умберто слушалка.

Брат му от своя страна беше седнал на една пейка от другата страна на улицата. Изглеждаше напълно нормално в своето стилно облекло в чувствителния на тема мода Рим, стискаше букет от наскоро откъснати цветя, закупени от близкия павилион, и се оглеждаше доволно наоколо. Приличаше на любовник, който очаква възлюбената си.

Умберто нареди на Мазо да улови разговора на Александър и Габриела веднага след като напуснат заведението. Искаше да разбере накъде са се запътили. Тъй като не желаеше за пореден път да се провалят, а опцията да застрелят целите си по средата на оживено кафене въобще не беше на дневен ред, трябваше да разберат тази информация. Щяха да проследят репортера и полицайката и да ги убият някъде на по-усамотено място. Тогава щяха да приключат с тях.

Не се наложи да чакат много, за да започне операцията им.

Първа от заведението излезе Габриела Фиеро, а веднага след нея вървеше Александър Трекио. Двамата премижаха на слънчевата светлина. Устните им се движеха.

- Можеш ли да ги прихванеш? - попита Умберто в скрития си микрофон.

- Един момент, шефе.

Мазо си поигра с контролите. В началото устройството предаваше единствено тишина, а след това статичен шум. Най-накрая се чуха и гласове.

- Смяташ ли, че наистина е възможно? - попита Габриела. Мазо пипна още някои настройки, за да изчисти гласа на жената и да премахне страничния шум. - Цялото място е изолирано. Никой не е допускан нито да влиза, нито да излиза.

- Това не означава, че няма начин да се преодолеят препятствията - долетя гласът на мъжа.

Умберто нямаше представа за какво разговарят и това го изгаряше.

- Площад ,, Сан Пиетро “ е вън от картинката - продължи жената. - Видях кордон от офицери, които са го оградили. А просто няма толкова много входове. Главният портал е само за курията и за персонала, а и той е денонощно охраняван дори и при нормални обстоятелства.

Темата на разговора започна да се изяснява за Умберто. Говорят за Ватикана. Но защо?

Гласът на Трекио се завърна отново в обхвата на микрофона на Мазо.

- Мислиш също като чужденец.

- Живея тук през целия си живот, Алекс, но благодаря за доверието.

- Но никога не си живяла вътре. А аз съм.

Умберто се напрегна на пейката, на която стоеше, в опит да си припомни информацията, с която се беше снабдил за Александър Трекио. Племенник на кардинал, прекарал кратко време в курията на Ватикана. Човекът разполагаше с вътрешна информация.

- Това, което мога да ти кажа за живота вътре във Ватикана - продължи Трекио, - е, че докато си там, научаваш някои тайни.

- Например? - попита Фиеро.

- Например как да се измъкнеш, без да те забележат.

- Като начина, който вуйчо ти използва днес.

- И също толкова важно, как да се върнеш обратно.

Умберто едва не изтърва цветята си. Трекио и Фиеро планираха да влязат във Ватикана. Това беше грандиозна проява на смелост, независимо от мотивацията, която ги караше да го сторят. А и Трекио беше прав: ако някой знаеше как да влезе там, навярно този някой беше именно той.

Мотивацията им нямаше значение за Умберто. Тази нова информация означаваше само едно нещо за него: можеше да ги използва. Той и Мазо трябваше да се промъкнат във Ватикана, за да изпълнят втората част от заповедите на Амато: да убият кардинал Риналдо. Но те не бяха вътрешни и като се изключеше откритото нападение, Умберто все още не беше намерил начин как да проникне през стените на най-охранява- ната държава в целия свят.

Но вече знаеше.

52

14,18 часът

- Осъзнаваш, че независимо че си бил вътрешен човек някога, никой няма просто да ни пусне в Апостолския дворец - възпротиви се Габриела, докато двамата с Александър си проправяха път през оживената римска улица. Местни и туристи се бяха смесили в обичайните за това място тълпи, тротоарите представляваха контрастиращи потоци от хора и постоянно изникващи препятствия.

- Наясно съм - отвърна мъжът, - но има повече от една точка за влизане. Мястото е огромно. Над сто акра, заобиколени от стена, в която има входове за персонала, за спешни случаи, за доставки, връзки с някогашни сгради. Може и да прилича на крепост, но стените му са пълни с дупки.

- Въпреки това не съм уверена, че ще успеем да...

- Остави влизането вътре на мен - прекъсна я Алекс. Лицето му беше строго, непоколебимо. - По-важното е да разработим стратегията си за момента, в който влезем.

- Съмнявам се някой да изгаря от желание да ни чуе.

- Всичко ще зависи от подготовката ни. Теориите ни трябва да бъдат подкрепени от доказателства - доказателства, които да носим с нас. Материали, които да не оставят никакво място за съмнение.

- Но на кого точно ще ги покажем?

- Ако успеем да стигнем до офиса на вуйчо ми, ще ги предложим на него. Той вече разполага с основната идея, а и ще може да ни вкара при светия отец.

Габриела преглътна трудно. Никога досега не се беше срещала с папата. Беше виждала предшественика му веднъж, на масовото сборище на Пиаца Сан Пиетро след някакъв празник. Той беше малка бяла точна на висок прозорец, която можеше да види през морето от тела. И ето я сега, обмисляше нахлуване в дома на първосвещеника.

- Смяташ, че ще ни повярва? - попита инспекторката. - Папата?

- Ще повярва на онова, което виждат очите му - отвърна Александър. - Ето защо ще е от изключителна важност да изпипаме всяка една подробност. Доказателствата за компаниите. ИOP. Медицинските проучвания. И най-важното - тялото.

- Засега, единственото, което имаме за него, е снимката - отбеляза Габриела. - Не мисля, че това ще е достатъчно.

Александър се съгласи с нея.

- Може би ще си в състояние да поправиш това. Можеш ли да се свържеш с младшия офицер, който ни изпрати файла? Навярно той ще ни помогне. По-добре да го попиташ лично, а не по телефона. Нуждаем се от всичко, което може да ни осигури: кой е този мъж, откъде е, как е умрял. И кога.

Габриела беше уверена, че ще успее да се възползва от хлътналия по нея асистент Тонти и да получи поне част от материалите, които Трекио искаше, въпреки отстраняването ѝ.

- Ще се нуждаем и от пълните данни за медицинските фирми, свързани с всичко това. Кой ги управлява, какви проучвания са правили - продължи Александър. - Мога да се справя с тази задача. Няма как да се върна обратно в офиса, но нашият английски стажант се смята за разследващ журналист. Може би ще успея да измъкна малко информация от него, както ти от Тонти.

Двамата потънаха в мълчание, докато вървяха. На улицата пред тях се намираше високо, тънко дърво, под което бяха застанали няколко модерно облечени жени и пушеха цигари. На Трекио му се прииска да запали. Постави нежно ръка върху рамото на Габриела и я накара да спре.

- Трябва да се разделим. Има прекалено много работа и ако сме заедно, няма да успеем да се справим с нея.

- Твърдо не. - Инспекторката поклати глава. - Не и след онова, което преживяхме. - В очите ѝ се забелязваше нещо повече от обикновена загриженост. Блестеше някаква емоция. Притеснение.

- Двамата ще бъдем нащрек - настоя Александър, ръката му продължи да стои на рамото на жената, - а и ще сме разделени само за няколко часа. Сигурен съм, че можеш да се справиш.

Последвалият отговор на Габриела не съдържаше и частичка самохвалство:

- Не за себе си се тревожа.

- Ще внимавам, обещавам ти. Както вече ти споменах, знам някои спокойни местенца в Рим. Единственото, от което ще имам нужда, е тихо кътче, където да има интернет връзка и достъп до принтер.

Фиеро продължаваше да клати глава, но Трекио я стисна нежно за рамото, за да отбележи, че така трябваше да действат.

- Това е единственият начин. Без тези материали всичко ще е за нищо.

Мъжът се загледа за дълго в очите ѝ, опитваше се както да я успокои, така и да ѝ подчертае необходимостта от подобен начин на работа.

- Можеш ли да се справиш? Можем ли ние да се справим?

Габриела си пое дълбоко въздух и отвърна решително:

- Искам да си постоянно до телефона си. Искам да ми се обаждаш редовно, докато сме разделени. Искам да знам през цялото време, че си добре.

Александър въздъхна от облекчение. Този план не му харесваше. Не искаше да се отделя от спътницата си дори и за миг. Но нямаха друг избор.

- Можем да се срещнем в пет вечерта - каза Трекио. - Ще ти стигне ли времето?

- Ако въобще успея да накарам Тито да ми помогне, мисля, че ще ми стигне.

- В такъв случай ще се чакаме пред „Таверна Дуе Алпини“, точно срещу северозападната стена на Ватикана.

Габриела се вторачи в очите му. В този момент като че ли и двамата си спомниха за престрелката, преследването, бомбата. Да се разделят, беше риск. Фактът, че можеше никога вече да не се видят, не беше лесен за преглъщане, макар че четиресет и осем часа преди настоящия момент никой от двамата не предполагаше, че отново ще стане част от живота на другия.

- Ако въобще успеем да влезем, Алекс - внезапно добави Фиеро. - Наистина ли смяташ, че това е най-добрата ни възможност? - Инспекторката се подвоуми, след което зададе същинския въпрос, който я тревожеше. - Наистина ли искаш да продължим с всичко това?

Александър си припомни безжизненото лице на близнака на странника.

- Не мисля, че имаме избор.

От другата страна на улицата Умберто повика Мазо при себе си. Те бяха изслушали целия разговор между Трекио и Фиеро и той само потвърди, че са постъпили много мъдро, като са променили плана си в движение.

- Мазо, ти следвай жената - нареди наемникът. Брат му като че ли се разочарова, но бързо изтри тази емоция от лицето си. - Увери се, че ще получи всичко, от което се нуждае. И я пази. Не трябва да бъде наранена. Искаме двамата да стигнат невредими до мястото на срещата си, за да могат да ни вкарат във Ватикана.

Мазо кимна и без да пророни дума, тръгна да изпълнява задачата си.

Умберто не се притесняваше за Трекио. Каквото и да откриеше по време на малкото си проучване, то можеше само да бъде от полза за тях.

Сега всичко, от което имаше нужда, беше да сподели новите си планове с Амато и да се подготви да проследи плячката си в Апостолския дворец.

53

14,27 часът.

Щабът на Швейцарската гвардия

Оберст Рабер повика четирима от най-висшите си офицери в полумрачния си офис. Когато пристигнаха, атмосферата в помещението беше напрегната, наелектризирана.

- Какво знаете за „Глобал Капитал Италия“? - попита директно комендантът.

Той разходи строгия си поглед между хората си преднамерено бавно. Никой не отговори.

- „Глобал Капитал Италия“ - продължи Рабер - е ориентирана към капиталовите вложения фирма, позиционирана тук, в Рим. Те поддържат финансови взаимоотношения с банки, компании и организации по целия свят.

Мъжът млъкна, за да даде възможност на подчинените си да се сетят, но за съжаление, никой от тях не беше наясно с фактите от областта на финансите.

- Досега нямах възможност да проуча фирмата. Но тъй като забелязах финансови нередности, свързани с настоящите събития, се видях принуден да им обърна внимание.

Офицерите като че ли се изпънаха още повече. Значи, този разговор беше свързан със случващото се горе.

- Ще карам направо - каза Рабер. - Един от тези финансови партньори сме ние. Нашата Ватиканска банка е била въвлечена във финансово подпомагане на медицинските фирми, които правят проучвания точно в областта на заболяванията, които бяха излекувани през последните двайсет и четири часа. - Комендантът наблюдаваше очите на хората си, в тях лека-полека се избистряха фактите. - Не само че има доказателства за нашето партньорство с подобни компании, но има доказателства за плащания, правени към доктори и служители в тези фирми - големи суми, десетки хиляди, че и повече - в дните, преди тези чудеса да започнат.

Офицерите на Рабер бяха изпънати като струни, всички осъзнаваха мащаба на чутото.

- Някак си „Глобал Капитал Италия“ е в центъра на всичко това. Прекарахме последните няколко часа в хакване на компютрите им и търсене на връзки с тези фирми, както и с други, и на пари, преминаващи от едни в други лични банкови сметки без почти никакво обяснение. - Комендантът направи пауза, за да си поеме въздух и да изглади униформата си. - Става въпрос за конспирация, господа. Фактът, че тук са намесени изцеряването на светия отец и някакъв странник, който в момента се намира в двореца, означава, че хора от вътре са част от това. - Направи нова пауза. Гвардията отдавна подозираше за съществуването на Фратернитас Кристи Салваторис, макар да не очакваха това братство да се замеси в нещо толкова сериозно. - Явно „Глобал Капитал Италия“ е тяхната връзка с външния свят, връзка, която се протяга до покрайнините на Рим, Пескара, дори и Пиомбино. Все още не съм наясно дали те са инициаторите на всичко това, или просто помагат за неговото осъществяване.

Рабер направи нова пауза, макар да знаеше, че няма нужда да прикрива каквото и да било от тези хора. Те бяха най-добрите му служители и трябваше да са напълно запознати с мислите му.

- Налага се да приемем, че каквото и да се случва, то няма да приключи само с опетняването на името на папата. - Мъжът се пресегна и отвори една папка в средата на бюрото си. - Директорката на „Глобал Капитал Италия“ се казва Катерина Амато. Тя си е спечелила репутацията на преуспяла и изключително богата бизнес дама. Но зад статиите в пресата и лъскавите интервюта от списанията, тази жена е известна с абсолютната си безскрупулност и бруталност, когато става въпрос да следва интересите си.

Рабер предостави снимки от отворената си папка.

- Предполагам, че тези не са от пресата, сър? - попита единият от офицерите.

Комендантът поклати глава.

- Това са някои от хората, които са се осмелили да се противопоставят на Катерина Амато и нейната „Глобал Капитал Италия“. - Мъжът подаде първата фотография. - Франсоа Даню, вицепрезидент на основаната в Париж „Империя Файнончули“, която претърпя насилствено поглъщане през 2007 година.

Появи се втора фотография.

- Дейвид Брикс, собственик на „Брикс Мениджмънт Индъстрис“, настоявал за финансов одит на фирмата на Амато.

Трета фотография.

- Лила Бореа, ръководител на научните изследвания за лондонската „Трайтекника“. Правила е задълбочено разследване на мрежата от фирми на „Глобал Капитал Италия“ в чужбина, за да одобри местен договор.

Рабер се спря. В папката имаше още няколко снимки, но трите на бюрото му бяха достатъчни, за да подчертаят онова, което искаше да каже.

Всички тези хора бяха капитани на финансовата индустрия. Мъже и жени със значителна сила, пари и възможности.

И всички те бяха мъртви. Хора без никаква връзка помежду си, освен една-единствена личност - Катерина Амато. Толкова незначителна връзка, че никога не би привлякла някакво внимание при едно евентуално разследване. Но връзка, която според Кристоф Рабер беше солидна и смъртоносна.

Комендантът погледна към своите хора.

- Искам гвардейци навсякъде. Навсякъде. Някой се опитва да свали папата.

54

14,44 часът.

Седалището на „Глобал Капитал Италия“

Ползотворната връзка на Катерина Амато и братския тим на Умберто и Томазо траеше вече няколко години. Те бяха от този тип мъже, чиято лоялност можеше да бъде купена и които приемаха за благородно да вършат мръсната работа на някой друг, така че я вършеха с чест и достойнство. Бяха се справяли чудесно всеки един път в миналото и тя все още вярваше, че ще успеят да елиминират Трекио и Фиеро, въпреки наскорошните провали в тази област.

Но кардинал Риналдо беше от друг сой. Братята бяха съставили план как да влязат във Ватикана, план, който бяха измислили в движение. Ако успееха, Катерина се чудеше дали може да се възползва по някакъв начин от факта, че двама външни наемни убийци са видели сметката на кардинал. Нещата щяха да са грозни, да. Но това беше плюс. Нямаше да спре братята да направят опита за покушение, макар да не беше особено уверена, че ще успеят. За щастие, ръката ѝ се протягаше доста надалеч.

Жената изпъна гръб, изправи се в мястото си и прокара пръсти по бузата си. Замечтан жест, който я караше да се отпуска в блажени размисли. Бръчките в ъгълчетата на очите ѝ бяха единствените, които можеха да се видят по лицето ѝ - забележителен факт за жена в средата на петдесетте си. Катерина никога не си беше слагала грим. Кожата ѝ беше гладка, уникално елегантна и здрава. Физическо потвърждение за нейната сила.

Умберто, Томазо, нападението... Вероятно папата щеше да се възстанови от удара, който щяха да му нанесат. Щеше да бъде въвлечен в афери, довели наемници и убийци във Ватикана, но щеше да се възстанови. А подобен изход вече не беше приемлив. Нито пък да се открие начин просто да се свали от поста. Защо да унищожава само папата, като в момента в ръцете ѝ беше цялата Църква?

Пръстите ѝ погалиха нежната брадичка, кожата ѝ беше като мека коприна под тях.

За да срути Църквата, трябваше да започне да действа от вътрешността ѝ: това беше необходимата стратегия. Ударът срещу кардинала трябваше да дойде от вътре, а не от вън. Щеше да нареди на Братството - да принуди членовете му в черни дрехи и бели якички да изцапат свещените си ръчички. И после, когато завесата паднеше, всичко щеше да лъсне на бял свят.

Катерина положи пръсти върху червените си устни, краищата на които се повдигаха лекичко в усмивка. Нека братята се опитат да влязат, щяха да ѝ послужат като резервен план в случай, че Братството не успееше. Но то нямаше да се провали. Тази организация работеше перфектно и единственото, което трябваше да направи, беше да им предаде новата си заповед.

А тя вече беше провела обаждането.

15,08 часът.

Ватиканът

Дълбоко зад стените на Ватикана отец Тейлър Абата, наричан Американеца, се мръщеше в мълчание, докато вървеше по тъмните празни коридори. Кардиналите бяха призовани от държавния секретар за тяхната среща. Бяха минали през организационни и административни теми, след което бяха отпратени обратно в покоите си, за да починат преди следващите си молитви и вечерята. Повечето от тях вече се бяха затворили зад дървените си врати, молеха се и планираха.

Отец Тейлър никога не се беше чувствал толкова целеустремен, докато вървеше по коридорите на Ватикана. Разбира се, винаги се беше приемал малко като престъпник. Такива бяха пътищата на църковната търговия, от която винаги държеше да бъде част. Пазеха се тайни, изкривяваха се истини. Манипулираха се хора и събития, за да се постигне желаният резултат, който правилните личности изискваха. Тази му гъвкавост на духа му спечели място в Братството само след две години в курията.

Но днес, в този момент, престъпленията се въздигаха до нови нива. Тейлър обаче нямаше нищо против поставената му задача. Разбираше, че се налага да се свърши, и чудесно осъзнаваше защо той беше избраникът. Последният човек, когото кардинал Риналдо Трекио щеше да заподозре в някакво злодеяние, щеше да е личният му секретар - пост, който отец Тейлър заемаше от осемнайсет месеца. Двамата мъже работеха много добре в екип, дори се държаха като първи приятели.

Така че нямаше да има никакви проблеми. Особено с факта, че кардинал Трекио винаги пиеше чая си малко по-рано, точно след три.

- Ваше Преосвещенство - повика нежно отец Абата, като почука лекичко с крака си по вратата.

Ръцете му бяха заети със сребърния сервиз, от който кардиналът си пиеше чая.

- Влез, Тейлър - отвърна му старчески глас.

Свещеникът бутна вратата и влезе в слабо осветената стая.

Кардинал Трекио имаше слабост към килимите с ацтекски мотиви и меката мебел, които придаваха на офиса му лек северноамерикански привкус.

- Много мило от твоя страна - отбеляза кардиналът, когато вдигна очи от малка купчинка с книжа и забеляза чая. - Донеси го тук.

Мъжът разчисти част от бюрото си, за да направи място за подноса.

- Чаят ви работен ли ще е днес, Ваше Преосвещенство? - попита отец Тейлър.

- Имам толкова много работа. Надявам се да отметна голяма част от нея.

Свещеникът постави подноса на бюрото и подреди чашата и чинийката както обикновено. Добави малко обезмаслено мляко, преди да налее тъмния висококачествен индийски чай, който кардиналът обожаваше.

- Надявам се всичко да е наред, Ваше Преосвещенство? - попита учтиво Тейлър, както правеше винаги.

- Всичко е... - Риналдо звучеше така, сякаш не е особено сигурен как да довърши изречението. - Всичко е в ръцете на всеобичния ни Бог, отче.

- Не е ли било винаги така?

Кардиналът се усмихна. Вдигна чашата към нoca си и вдиша дълбоко от богатия аромат.

- Така е.

Добре познатата миризма като че ли го успокои. Раменете му се отпуснаха едва.

- В такъв случай нека бъде волята му - каза отец Тейлър и се изправи. Тъй като си беше свършил работата, погледна кардинала за последен път, беше печален и замислен. Лицето на Абата беше смесица от уважение, тъга и дълг. - Нека бъде волята му - повтори американецът, обърна се и тръгна към вратата.

Ръката му се плъзна в черния джоб на панталона му. Между пръстите си той превъртя малкото шишенце с отрова. То беше празно, съдържанието му се беше разтворило в димящия чай на кардинал Риналдо Трекио, който в този момент той доближаваше до устните си.